Невинност

Четирийсета глава

Скот Фин седеше на масата в малката стая за адвокати в „Билерика“, когато въведоха Салазар. Беше късно, много след обичайните часове за посещения в неделя, но Фин беше казал на охраната, че клиентът му трябва да се яви в съда на следващия ден. Когато те се поколебаха, адвокатът заплаши да повдигне обвинения срещу тях за възпрепятстване и лишаване на клиента му от гарантираното с конституцията право на адекватно процесуално представителство. След като проведоха няколко телефонни разговора с началството, пазачите се предадоха и му позволиха да се види с клиента си за десет минути.

Фин беше разговарял със Салазар по-рано на същия ден и му беше разказал подробно за всичко случило се през последните два дена. Той го увери, че неделя вечер ще бъде последната, прекарана от него в затвора, базирайки се на информацията и доказателствата, с които разполагаха — но това беше, преди да научи за резултатите от ДНК анализа.

Салазар седна на масата срещу него и търпеливо изчака пазачът да излезе от стаята. После се наведе напред и му стисна ръцете.

— Благодаря ви — каза и сведе глава върху масата. Когато отново я вдигна, на лицето му се беше изписало изражение на огромна благодарност и облекчение, сякаш Господ беше отговорил на молитвите му. — Благодаря ви за всичко.

Фин отдръпна ръцете си.

— Приготви ли си багажа? — попита го с известно колебание, от което усмивката на Салазар помръкна.

— Оттук бих искал да взема много малко неща — отвърна.

— Обади ли се на семейството си? Каза ли им, че ще се прибереш у дома?

— Да. Веднага след разговора ни тази сутрин. Макар да им казах, че е много вероятно, а не сигурно. Суеверен съм.

Фин замълча, не знаеше какво да каже.

— Господин Фин, нещо случило ли се е?

— Да. — Той наблюдаваше лицето на клиента си, а то придоби сериозен вид.

— Какво има?

Фин се засмя горчиво.

— Не знам откъде да започна. Вече имам чувството, че не знам нищо за никого. Знам само, че през цялото време съм грешал. Грешал съм да се вслушам в Марк Добсън, грешал съм да се заема със случая, грешал съм, като съм си мислел, че ще успея. Но най-вече, грешал съм, като съм ти вярвал през цялото време.

Салазар видимо се стресна.

— Моля ви, господин Фин, не ви разбирам.

— Напротив, много добре разбираш. Не е необходимо да се преструваш. Вече знам. Знам, но това няма значение, защото съм твой адвокат, а значи съм единственият човек, когото не бива да лъжеш. Не бих могъл да те предам и да го исках.

— Да ме предадете? Как?

Фин въздъхна.

— Наистина ли ще продължиш с тази игра? Добре тогава. Днес получих резултатите от ДНК анализа. Сещаш ли се, сравнителен анализ на твоето ДНК с това на материала, взет изпод ноктите на Мадлин Стийл? Анализът, който трябваше да докаже твоята невинност.

— Да, и?

— И разбрах, че ти си го извършил. Ти си бил човекът в онази алея в онази нощ. Ти си човекът, когото тя е одраскала.

— Но това не е възможно. Не съм го извършил аз. Кълна се.

— Можеш да се кълнеш колкото искаш, но както ми казаха този следобед, науката не лъже. Какво се случи? Наистина ли си мислеше, че ще избегнеш депортацията, ако я убиеш? Или има и друго нещо, което не ми е известно? Да не би наистина да си член на ВДС? Както и да е. Не ми отговаряй. Не искам да знам.

Салазар изглеждаше силно потресен. Той се отпусна назад и затвори очи. После отново погледна към Фин.

— Какво ще правите сега?

— Не знам. Честно, не знам. Ти какво би сторил на мое място?

Салазар се замисли за кратко и отговори:

— Когато произнесох Хипократовата клетва, аз се заклех да лекувам болните и ранените, независимо кои са те, независимо какво си мисля аз за тях. Доколкото разбирам, вие сте дали подобна клетва, когато сте станали адвокат. Да полагате всички усилия, за да защитавате хората в съда, независимо дали вярвате в тях или не.

— Аз съм се клел и като съдебен служител, и като юрист. Не мога да лъжа и не мога да ти позволя да лъжеш, ако знам каква е истината.

— Не ви моля да излъжете — отвърна Салазар. — Моля ви само да ме представлявате, доколкото ви позволяват професионалният опит и подготовка и доколкото позволява законът. Можете ли да го направите?

— Не знам. Знам, че си виновен. Защо тогава продължаваш да искаш да те представлявам?

Салазар се усмихна тъжно.

— Ако има нещо, което съм научил от живота си, то е, че ние знаем много по-малко, отколкото си мислим, че знаем. И независимо дали ми вярвате или не, аз вярвам във вас. И мисля, че това е достатъчно. И съм сигурен, че и преди сте представлявали хора, за които сте били убеден, че са виновни. Това спирало ли ви е да печелите делата?

Фин стана и отиде до вратата. Потропа на стъклото, за да дойде пазачът.

— Е, господин Фин? — попита го клиентът, вперил отчаяно поглед в него. — Още ли сте мой адвокат?

Пазачът отвори вратата и Фин остана до вратата, претегляйки наум възможностите. Накрая погледна Салазар.

— Утре се обръсни — каза му. — Няма да ти позволят да смениш затворническите дрехи, но се среши и се постарай да изглеждаш по-спретнато. Това само може да ни помогне да спечелим на наша страна съдия Кавана. — След тези думи той излезе от стаята, без да се обърне.

Когато се прибра в килията си, Салазар трепереше. Свободата, която се беше надявал, че е много близо до него, изведнъж му се стори непостижима и животът, който си беше мечтал да изгради заедно със семейството си, се изпари пред очите му. Седнал на койката, той се помъчи да се овладее, но единственото, за което си мислеше, беше дъщеря му. Спомняше си я като бебе — спомняше си как я държеше в ръцете си в момента, в който беше в плен на болката от загубата на жена си и му беше останала само любовта към това прекрасно, но беззащитно създание. През онези първи трудни месеци той се хвана за тази мисъл като за спасителен пояс, оправдавайки смисъла на своето съществуване именно с нейното благополучие. През онзи ден, в който майка й почина и тя почти нямаше възможност да я опознае, той се закле, че винаги ще я защитава. И ето сега се беше провалил, не беше удържал на обета си. Беше планирал да прекара живота си с нея, да й се реваншира за цялото това време, в което му беше отнета възможността да бъдат заедно. Но сега всичките му мечти и планове се разпаднаха като мираж.

Той бръкна в дюшека и извади мобилния телефон, надявайки се за последен път да му се налага да го използва. Набра номера и когато вдигнаха, той заговори тихо:

— Излезе резултатът от ДНК анализа. Положителен е. И двамата знаем какво означава това.

— Съжалявам — отговори гласът на другия край на линията.

— И аз съжалявам. Готов ли си да направиш това, което трябва да се направи? — Въпросът му беше посрещнат с мълчание. — Готов ли си? — попита отново.

— Господин Фин ще продължи ли докрай?

— Не знам. Той вече не ми вярва. Но това няма да има значение, ако ти не си силен.

Отново настъпи тишина. Накрая гласът отговори:

— Ще направя каквото се налага. Заради теб.

— Не заради мен.

— Не, не заради теб. А защото така трябва.

— Добре — отвърна Салазар.

— Съжалявам.

— Знам. — Затвори телефона и го напъха отново в дюшека. Легна на койката и се загледа в тавана. Нямаше да може да заспи и нощта щеше да е дълга. Но пък досега никога не беше губил търпение.

Козловски протегна крака под масата в офиса на Фин.

— Значи продължаваш да го представляваш?

Адвокатът седеше на бюрото си, насочил вниманието си към листовете хартия пред него, преструвайки се, че се подготвя за утрешното съдебно заседание.

— Мисля, че да. Малко е ненормално, но какъв избор имам?

— Не виждам такъв. — Приятелят му се почеса по главата. — В края на краищата, не вярвам да е толкова трудно. Мисълта ми е, че ти и преди си представлявал виновни клиенти. Мамка му, та деветдесет процента от клиентите ни са виновни в една или друга степен.

— Този случай е по-различен.

— С какво?

— Най-напред не съм вярвал на никого от тях. Но на Салазар… — Фин въздъхна тежко, търсейки подходящите думи, но те така и не идваха.

— Мислеше си, че този път вършиш добро ли?

— Да — отвърна. — Точно така.

— Мислеше си, че така ще се пречистиш? Да получиш изкупление в чистилището?

— Май че да.

— Да, виждам. Забрави. Светът не се ръководи по такива правила и ти го знаеш. Ти си добър адвокат. Това означава, че девет от десет човека, които се обръщат към теб за помощ, не са невинни. Ако започнеш да се връзваш на лъжите им, ще си загубиш ума. Ти си адвокат, върши си работата.

Фин поклати глава.

— Просто не разбирам. Макинтайър призна, че е натопил Салазар. Стийл и Форние го потвърдиха. Как тогава може да е виновен той? Просто не се връзва.

— Защо? Мислиш, че ченгетата не топят престъпници ли? Виж случая на О Джей Симпсън, за Бога. В повечето случаи е най-лесно да се натопят именно виновните и престъпниците. И в този случай Макинтайър е мислел, че топи невинен човек. Мислел, че престъплението е било извършено от ВДС, но е грешал. Така че, вместо да натопи невинен, той е имал късмета да го стори с човека, който действително е извършил престъплението. Направи равносметка като адвокат. В края на краищата, изходът не е чак толкова лош.

— Не, не е — съгласи се Фин. — Но какво, по дяволите, да правя тогава с ДНК доказателствата?

— Ако Салазар беше един от многото ти клиенти — ако ти не му беше повярвал — как щеше да постъпиш тогава?

— Не знам. Вероятно щях да се опитам да скрия резултата. Хоровиц всъщност още не е завършил доклада си и аз му казах да не бърза. Предполагам, че бих могъл да мина и с това, с което разполагам в момента — доказателствата от Макинтайър, Смити, Стийл и Форние. Виновен или не, но начинът, по който са го натопили, направо си вони. Най-малкото уликите, с които разполагаме, ще са достатъчни да привлечем вниманието на съдията.

— Значи това е твоят отговор.

— Ако съдия Кавана обаче ме попита за ДНК доказателствата, аз няма да го лъжа. Не искам да си изгубя адвокатските права заради Салазар.

— Разбира се — съгласи се Козловски. — Докато се отнасяш към този виновен негодник по начина, по който си се отнасял към останалите виновни негодници, които си защитавал в съда. Не можеш да провалиш делото само защото си ядосан на себе си, че си повярвал на този тип.

— Но наистина съм ядосан на себе си.

— Знам, но ти си адвокат. Ако още не си свикнал с факта, че клиентите ти често те лъжат, по-добре се откажи от този занаят. Стани цветар например.

— Имаш право. Обаче просто…

— Просто няма нищо. Или си свърши работата, или не го прави. Толкова е просто.

Фин погледна към книжата, които толкова старателно беше написал през деня. Защитата беше добра. Като се изключеше фактът, че клиентът му е виновен, може би дори щеше да успее да измъкне Салазар от затвора. И той нямаше да е първият виновен, когото щеше да спаси от ръката на закона. И със сигурност нямаше да е последният.

— Как е Лиса? — смени темата той, за да освободи за малко съзнанието си от моралната дилема.

— Подобрява се.

— Тя е издръжлива.

Козловски кимна.

— Гледай да не я оплескаш.

— Мога да посъветвам и теб същото. Днес успя ли да се видиш с Флахърти?

Фин посочи листовете на бюрото си.

— Тази защита не се пише сама. Нямах време, а и полетът й за Вашингтон беше ранен.

— И тя е издръжлива — каза Козловски, стана и се прибра в кабинета си.

— Да — отвърна Фин, когато той си тръгна. — Знам.

Четирийсет и първа глава

Понеделник

24 декември 2007 година

В понеделник отново валеше сняг. Това правеше петнайсет дни поред снеговалежи в Бостън — нов рекорд дори за региона на Ню Инглънд, където хората бяха свикнали с белите зими. Тръгнал към залата на съда, Фин се спря да погледа група деца, които се пързаляха с шейни по една замръзнала алея в подножието на Бийкън Хил. Смехът им предизвика у него носталгия по детството, от което той беше лишен. Запита се какво ли е да имаш такава свобода на волята.

Съдебната зала беше препълнена, особено за дата като тази — ден преди Коледа. Кавана беше единственият съдия, който имаше заседания. Вестникарските заглавия от събота за акцията в „Сейнт Джуд“ и слуховете, че била свързана с делото на Салазар, бяха повишили достатъчно обществения интерес и любопитство и повечето места в залата бяха запълнени от представители на пресата, адвокати и служители на полицията и органите на реда. Фин забеляза семейството на Салазар, седнало на първия ред: Мигел, Росита и майката на Салазар, свити един до друг в притеснено очакване. На Фин му дожаля за тях. В каквото и да беше виновен Винсенте Салазар, те не заслужаваха да преминат през такава мъка и болка. Той отиде да ги поздрави.

— Добър ден — каза любезно.

Те запазиха мълчание и сякаш бяха изплашени. Фин не ги винеше предвид досегашния им опит с американската правосъдна система.

— Здравейте, господин Фин — отвърна Мигел. — Денят изглежда добър.

— С малко късмет — каза той. — Човек никога не знае какво може да се случи в съдебната зала. Как сте? Държите ли се?

Мигел сви рамене.

— Мисля, че не се познавате с майка ми и с племенницата ми Росита.

— Не. Но Винсенте ми е разказвал много за тях, все едно че ги познавам. — Протегна ръка към майката и тя я хвана с две ръце.

— Благодаря ви за всичко, което направихте за сина ми — каза жената. — Моля се за вас всеки ден.

— Благодаря. Определено ще ни трябват молитви. — Протегна ръка към Росита, но тя не помръдна. Миг по-късно той се сети, че тя не го вижда. — Радвам се да се запознаем, Росита.

Тя протегна в отговор ръка и се здрависа.

— Благодаря ви, господин Фин. Баща ми наистина ли днес ще се прибере у дома?

— Надявам се — отвърна неуверено. — Ще направя всичко възможно. — Поне това беше вярно.

До семейство Салазар седеше Джо Кока — адвокат, когото познаваше от срещите им в съда.

— Джо — Фин огледа красноречиво залата, — изненадан съм от толкова много хора. Все пак утре е Коледа.

— Казусът е интересен — отговори Кока. — Вярно ли е, че си бил през уикенда в района до летището по време на фойерверките?

— Не вярвай на нищо, което пишат по вестниците. Седнал си тук, за да се насладиш на забавлението ли?

— Повече или по-малко. Но Мигел ми е съсед и реших да дойда и да подкрепя семейството му.

В предната част на залата настъпи оживление. Един съдебен репортер и двама от съдебните чиновници влязоха и заеха местата си. Това беше знак, че съдия Кавана ще дойде всеки момент.

— Трябва да вървя — каза Фин.

— Да, добре. Късмет — отвърна Кока. — Те са добро семейство.

На Фин му беше трудно да погледне колегата си в очите.

— Благодаря, ще направя всичко възможно.

Той се обърна и подреди книжата си върху адвокатската маса. Големият въпрос беше дали „всичко възможно“ щеше да е достатъчно.

Четирийсет и втора глава

Винсенте Салазар беше въведен в съдебната зала от една килия в подземната част на сградата. През нощта го изведоха от затвора и го настаниха в тази килия. Но това беше част от затворническия му живот, с която той беше свикнал. Беше облечен в яркооранжев комбинезон, с оковани китки и глезени. Когато застана до адвоката си, му свалиха веригите и двама едри и набити пристави застанаха зад него да го охраняват.

Той се обърна към семейството си и им махна притеснено.

— Тук съм — провикна се на дъщеря си и на лицето й изгря усмивка. Сърцето му се сви. — Обичам те — провикна се отново. Всичко, което правеше, беше заради нея, напомни си. После се обърна към Скот Фин:

— Не бях сигурен дали ще дойдете.

— Значи ставаме двама.

— Има нещо, което трябва да знаете.

— Не, няма.

— Трябва да поговорим, поне за кратко.

Адвокатът се извъртя нервно към него и за първи път го погледна в очите.

— Не искам да чувам нищо от теб. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Колкото повече знам, толкова по-трудно ще си свърша работата.

— Но…

— Никакви „но“. Готов съм да си тръгна оттук и да те оставя сам. Искаш ли да те защитавам? Хубаво тогава. Ще го направя по моя начин. Ще направя всичко, за да те измъкна, без да нарушавам моите законови и морални задължения. Само не ми пречи.

Салазар замълча, докато Фин насочи вниманието към куфарчето си, отвори го и извади оттам листове, писмени бележки и бележници. Салазар се запита дали трябва да дърпа дявола за опашката и да настоява адвокатът да го изслуша, и в крайна сметка размисли. Щом Фин имаше някакъв план, той не беше в положение да му се противопостави. Лошото беше, че той можеше да уведоми съда и да съсипе всичко. На Салазар му оставаше да се довери на Фин и да разчита той сам да се натъкне на отговора.

Продължаваше да разсъждава, когато вратата зад него се отвори. Една ниска и пълна жена си проправи път и седна на бюрото пред съдийската катедра. Тя отвори някаква деловодна книга и си записа нещо, после кимна на пристава, застанал отстрани на пейката. Приставът също й кимна в отговор и се обърна към присъстващите:

— Всички да станат!

Том Козловски седеше в задната част на залата. Когато пристигна, отпред не бяха останали свободни места. Това го устройваше. Искаше да присъства на заседанието, за да помогне на Фин, ако се наложи, но не пречеше да го стори и от задните места. От гледна точка на детектива неговото лично и професионално участие в делото на Салазар приключи, когато мозъкът на Карлос се разпръсна по пода на църквата „Сейнт Джуд“. Сега Лиса беше в безопасност и съдбата на Салазар беше в ръцете на Фин. На този етап Козловски беше зрител.

— Не съм те виждал тук преди — чу се нечий глас от лявата му страна. Той се обърна към ветеран с прошарена коса, седнал със стар вестник в скута си. Мъжът вонеше на алкохол и евтини цигари, а войнишките дрехи на него не бяха прани сигурно откакто беше напуснал последното си бойно поле. Козловски не каза нищо. — Аз съм тук всеки ден — продължи спокойно мъжът. — Най-доброто безплатно забавление в града, особено когато участва ето онзи там. — Мъжът посочи Фин, с което заинтригува Козловски, въпреки първоначалната му нагласа към днешното съдебно заседание. — Той е най-добрият. Може да е малко недодялан, но да го видиш как пледира. — Ветеранът се ухили и трогна детектива въпреки дупките на мястото на няколко от зъбите му.

— Ще го наблюдавам внимателно тогава — накрая отговори Козловски.

Непознатият се изсмя.

— Непременно! Непременно го направи!

Очите му блеснаха, сякаш беше произнесъл някаква понятна само на него много смешна шега.

— Всички да станат! — извика приставът.

Козловски хвърли поглед към мъжа до него. Онзи беше видимо развълнуван и се усмихваше като малко дете по време на началните надписи на анимационен филм. Ветеранът погледна към Козловски и му намигна.

— Наслаждавай се на шоуто — каза му.

Почитаемият съдия Джон Б. Кавана влезе и отиде до катедрата си с такава енергичност, каквато не беше чувствал от години. Чувстваше гърба си, макар и превит, по-силен и изправен от всякога. По вените му сякаш течеше електрически ток. Никога не беше предполагал, че отново ще се радва на такава бодрост на духа и тялото. Чувстваше се като инструмент на правосъдието, като в онзи ден, когато за първи път сложи тогата. Оттогава беше минало много време. Беше забравил какво е да не се възприемаш за посредствен бюрократ, който прекарва най-първичните човешки конфликти през месомелачката на правосъдната система.

Кавана застана на катедрата, превъзмогвайки болката в раменете и кръста.

— Седнете — каза той, като също седна и огледа адвокатите, събрали се пред него. Изгледа по-продължително Винсенте Салазар, който беше седнал до Скот Фин. После завъртя главата си към Албърт Джаксън, помощник-окръжния прокурор. — Прочетох писмената защита на господин Фин — започна бавно. — Изглежда сме изправени пред доста голяма бъркотия. Ако не се водеше протокол на това заседание, щях да се изкуша да използвам по-силен и цветист език, но за да запазя благоприличие, ще кажа само „бъркотия“ Доста голяма бъркотия.

Джаксън стана, за да вземе думата:

— Ваша чест, ако мога…

Кавана го прекъсна:

— Не, не можете, господин Джаксън. Повярвайте ми, ще ви дам достатъчно възможност да говорите. До тогава искам да седите и да пазите мълчание. — Съдията получи известно удовлетворение от уплахата, която се изписа върху лицето на Джаксън. — След като се обърна отново към Фин, Кавана продължи: — Както казах, господин Фин, прочетох защитата ви. Впечатляващ разказ. Но не можах да не отбележа, че в нея не пише нищо за ДНК анализа. Доколкото си спомням, цялото дело беше преразгледано заради ДНК.

Фин се изправи пред него.

— Да, ваша чест. Когато всичко започна, ние смятахме, че ДНК доказателствата са единственият начин да покажем и да докажем, че господин Салазар е бил несправедливо осъден. Но както вече знаете от писмената ми защита, след като разследването ни продължи, ние разкрихме мащабен заговор с цел господин Салазар да бъде натопен. Смятаме, че новооткритите доказателства са достатъчни, за да бъде отменена присъдата дори и без ДНК пробите.

— А ДНК анализа?

— Все още нямаме официално заключение на вещото лице, ваша чест.

Кавана го изгледа изпитателно.

— Да не би да ми казвате, че ще предпочетете да продължите, без да се основавате на ДНК анализ?

— Да, ваша чест. Смятаме, че представените доказателства са достатъчни.

Кавана погледна още веднъж Фин недоверчиво, след което прелисти листовете пред себе си.

— Не мога да кажа, че ви виня за нещо — каза. — Доказателствата, които се съдържат тук, са неоспорими и категорични. — Той погледна към Джаксън и лицето му доби изражение на ястреб. — Господин Джаксън, може ли да посочите причина, поради която да отхвърля искането на господин Фин и да не отменя присъдата на господин Салазар, след което да образувам дисциплинарно производство срещу вашата прокуратура, за да разбера кой какво е знаел и кой какви ги е свършил?

Джаксън се изправи и се покашля.

— Първо, ваша чест, след като засегнахте въпроса за дисциплината, бих искал да обърнете внимание на факта, че аз още следвах в колежа, когато господин Салазар е бил осъден и когато са се случили събитията, описани в защитата на господин Фин. — Той се усмихна, но вяло и неуверено, също както опитът му да разведри атмосферата в залата.

Кавана си свали очилата.

— Синко, погледни ме хубаво. Нещо в изражението ми загатва ли, че днес съм в настроение да се шегувам?

— Не, ваша чест.

— Нещо да ти подсказва, че намирам тази ужасна бъркотия за забавна?

— Не, ваша чест.

— Ако бях на твое място, щях да имам това предвид, когато се обръщам към съда.

— Да, ваша чест.

— Можеш да продължиш.

— Благодаря ви, ваша чест. — Джаксън няколко секунди набира кураж, подобно на пожарникар, преди да влезе в горяща сграда. — Първо, аз също прочетох защитата на господин Фин и ви уверявам, че окръжна прокуратура започна свое вътрешно разследване, за да установи дали някой от нас е знаел нещо за фактите, посочени в защитата. Също така ми беше съобщено, че прокуратурата ще съгласува действията си с Отдела за вътрешни разследвания на бостънската полиция, за да се установи дали са налице проблеми в редиците на самата полиция.

— Дали? — повтори Кавана с тон, изпълнен със сарказъм.

Джаксън си пое дълбоко дъх:

— Да, ваша чест. Въпреки всичко това обаче окръжна прокуратура възразява срещу отмяната на присъдата на господин Салазар.

— На какви основания? — попита съдията. — Всичко навежда на това, господин Джаксън, че определени служители на полицията са изфабрикували доказателствата, послужили за издаване на ефективна присъда срещу господин Салазар. По каква логика вие се противопоставяте и възразявате срещу освобождаването на този човек?

— Несъществени процесуални нарушения, ваша чест.

— Какво?

— Несъществени процесуални нарушения. Смятаме, че господин Салазар щеше да бъде осъден при всяко положение.

— Знам какво означава „несъществени процесуални нарушения“, господин Джаксън — със заядлив тон отбеляза Кавана. Той се зачерви. — Просто не разбирам как може да излизате с подобен аргумент и да ме гледате в очите.

— Мога, ваша чест, защото ДНК анализът, който вие самият разпоредихте да се извърши, доказва с абсолютна сигурност, че господин Салазар е виновен в престъплението, за което е бил осъден.

Кавана хвърли поглед към Фин.

— Но господин Фин каза, че още няма официално заключение — бавно произнесе съдията.

— Вярно е — отвърна Джаксън. — Все още няма заключение. Но тестовете и анализът са извършени и резултатите са неоспорими.

Кавана поклати глава.

— Някой може ли да свидетелства в подкрепа на това твърдение? — попита той.

— Може — отвърна Джаксън. — С ваше позволение искаме да призовем Антъни Хоровиц да даде свидетелски показания.

Четирийсет и трета глава

Сърцето на Фин щеше да изскочи, когато Хоровиц застана пред съдията. Надяваше се прокуратурата да не следи толкова подробно работата на лабораторията и да не проверява за резултатите от ДНК анализа, но знаеше, че винаги има риск да се случи точно обратното. Без ДНК доказателствата Кавана щеше да освободи Салазар. Но щом Джаксън докажеше, че Салазар в действителност е виновен, шансовете щяха да са почти нищожни. Фин усети как съдията го гледа втренчено, докато Хоровиц полагаше клетвата да говори само истината, но Фин отказа да срещне погледа му.

— Доктор Хоровиц, ще кажете ли на съдия Кавана каква е професията ви? — започна Джаксън.

— Аз съм главен специалист в „Айдентек Лабс“ — отвърна той. — Специализирани сме в тестване и анализи на ДНК.

— Беше ли ви платено, за да свидетелствате като вещо лице по това дело?

— Да. Марк Добсън, първият адвокат на обвиняемия, ми се обади преди няколко седмици и поиска от нас да изследваме ДНК пробите от кожа и кръв, взети изпод ноктите на полицай Стийл, и да ги сравним с тези на обвиняемия господин Салазар. Господин Фин ми звънна около седмица по-късно и повтори желанието. — Хоровиц хвърли към адвоката поглед, който беше изпълнен със съжаление и извинение. Фин изпитваше съчувствие към него. В края на краищата, той беше учен и беше длъжен строго да следва получените в резултат на изследванията резултати.

— Какво ви каза господин Фин в разговора с вас?

— Каза: „Този човек е невинен.“

— И как изтълкувахте вие тези думи? — попита Джаксън. Фин трябваше да му признае, че беше добър юрист. Разпитът можеше да приключи с три-четири въпроса, но той нарочно протакаше, създавайки напрегната атмосфера в залата. На негово място Фин би постъпил по абсолютно същия начин.

— Не разбирам какво имате предвид — отвърна колебливо специалистът.

— Възприехте ли тези думи като молба на господин Фин да направите всичко възможно резултатите от изследването да излязат отрицателни и клиентът му да бъде оневинен на всяка цена?

— Възразявам, ваша чест — намеси се Фин с тон, изпълнен с негодувание, за да покаже ясно, че Джаксън няма право да задава подобни въпроси. Това беше част от играта.

— Приема се — каза Кавана.

— Не — отвърна Хоровиц, пренебрегвайки съдийското разпореждане. — Фин не е такъв човек.

— Разбира се. И вие го знаете, защото сте работили с господин Фин и преди това, нали? — попита Джаксън.

— Изпълнявал съм няколко негови поръчки — призна той. — Имаше няколко дела за бащинство.

— И доколкото разбирам, сте зависим от адвокати като господин Фин, за да върви бизнесът ви и да печелите пари?

„Добра маневра“ — каза си Фин. Срещу такива въпроси можеше да се възрази, но те щяха да наведат на мисълта, че Тони би бил склонен да даде такива резултати от анализите, каквито ще са угодни на Фин.

— Възразявам — обади се отново адвокатът, този път с по-малко негодувание. В този случай нямаше смисъл да се преструва на жертва.

— Приема се. — От тона на Кавана беше ясно, че е разбрал накъде бие Джаксън.

Прокурорът продължи, без да обръща внимание на прекъсванията:

— Все пак извършихте ли анализите по този казус?

— Да, извършихме ги.

— И какво установихте?

— Установихме, че ДНК на господин Салазар съвпада с ДНК пробите, взети изпод ноктите на полицай Стийл по всичките седем свързващи точки, при които ДНК може да бъде изолирана.

— Казано на прост ненаучен език, господин Хоровиц, означава ли това пълно съвпадение?

— Да, означава — отвърна той с известно колебание. Фин съзнаваше, че той иска ясно да покаже, че не му е приятно да дава и да съобщи точно този резултат, но се създаде ефект, че симпатизира на защитата, което още повече увеличаваше доказателствената сила на ДНК.

— След като стигнахте до този извод, направихте ли допълнителни тестове, за да ги проверите?

— Да. Извършихме митохондрично сравнение на ДНК, както и сравнение на точките на ДНК или така наречения тест СТР.

— Бихте ли обяснили какво представлява този тест?

— Да. Тези тестове обикновено се правят, когато имаме ДНК с частична деградация, като в този случай. Не е толкова категоричен като тестовете СТР, каквито първоначално проведохме, но служи за проверка на първоначални съвпадения.

— И какъв е резултатът от този втори тест?

— Резултатът потвърди съвпадението.

Джаксън замълча и остави отговорът да достигне до съдията. Прелисти записките си, но Фин знаеше, че го прави само за да подсили драматизма. Накрая Джаксън се обърна отново към вещото лице:

— Доктор Хоровиц, въз основа на резултатите може ли да направите заключение относно виновността или невинността на господин Салазар в нападението срещу полицай Стийл преди петнайсет години?

— Мога — отвърна той и погледна към съдията. — Базирайки се на проведените тестове и анализи, мога да заключа, че господин Салазар е човекът, когото полицай Стийл е одраскала в онази нощ и следователно човекът, който я е нападнал и прострелял.

Фин се изправи. Тъй като беше допуснал вероятността да се окаже в сегашното положение, той беше прекарал половината си безсънна нощ в обмисляне на възможности за атакуване на показанията на Хоровиц, в случай че от прокуратурата са разбрали за резултатите от ДНК тестовете. В крайна сметка не можа да стигне до нещо смислено, поради което прекара втората половина от нощта в надежди изобщо да не призоват експерта пред съдията.

— Господин Фин? — Беше Кавана, който го гледаше враждебно. Само капка съчувствие към бившия му студент предпазваше гнева на съдията да прерасне в изблик на ярост. — Бяхте ли уведомен за тези резултати — попита го той.

Фин вдигна глава и смело посрещна погледа му.

— Бях, ваша чест.

— Когато отговорихте преди малко на въпроса ми защо в защитата ви не пише нищо за ДНК анализите, вие внимателно подбрахте думите си в отговора.

— Така е, ваша чест.

— Баща ми обичаше да казва, че внимателно подбраните думи са инструмент на дявола.

— Значи е мъдър човек, ваша чест.

— Отсега нататък много внимавайте, господин Фин. Ще следя за протокола. Не ми давайте повод да се обърна към Адвокатския съвет за вземане на дисциплинарни мерки срещу вас.

— Да, ваша чест. Благодаря ви.

— Можете да продължите.

Фин си пое дълбоко дъх. Бавно се приближи до Хоровиц, замислено допрял пръсти до устните си.

— Доктор Хоровиц, бихте ли казали на съда как се сдобихте с ДНК пробите, взети изпод ноктите на полицай Стийл?

— Господин Добсън ми даде копие от съдебното разпореждане, с които се иска от полицията и прокуратурата да предадат образците, като ми представи и копие от пълномощно, с което господин Салазар го упълномощава като свой адвокат. С помощта на тези документи взех пробите от полицията, от главния технически инспектор. Подписах се, че ги взимам, и ги отнесох в нашата лаборатория.

— Значи сте взели пробите от полицията?

— Разбира се. Откъде другаде да ги взема?

— И това същият полицейски отдел ли е, който е фалшифицирал пръстовите отпечатъци, за да бъде осъден господин Салазар?

Джаксън стана.

— Възразявам.

— Отхвърля се — сряза го Кавана, без дори да изслуша основанията на прокурора за възражението.

Хоровиц сви рамене.

— Няма как да знам. Знам само това, което казва науката, а науката казва, че пробите съвпадат.

— Но не знаете с точност откъде е взет материалът, който са ви дали?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви. — На Хоровиц определено не му харесваха подобни словесни атаки и той зае отбранителна позиция.

— Например възможно е материалът да е поставен там преди няколко седмици, след като съдът нареди на полицията да предаде пробите, взети при тестовете за изнасилване, нали така?

Специалистът обмисли въпроса внимателно.

— Всъщност не. Не е възможно.

— Защо сте толкова сигурен? — попита Фин. Това беше единствената възможна логическа линия и той лесно нямаше да се откаже от нея. — След като са подправили пръстовите отпечатъци преди петнайсет години и след като са лъжесвидетелствали? Как може тогава да сте сигурен, че не са фалшифицирали и ДНК-доказателствата?

— Защото лично изследвах пробите — отвърна Хоровиц. — Каквито и мотиви да са имали, те не могат да променят научните закони. Когато полицай Стийл е одраскала мъжа, който я е нападнал, чрез натиск и сила на пръстите й тя е загребала частици кожа и кръв под ноктите си. При прегледа са изрязали ноктите й и са ги приложили към другите доказателства. С времето клетките на кожата и кръвта са се слели с клетките на ноктите. Така че, когато взехме образци за тестовете, всъщност взехме клетъчен материал от две лица — от полицай Стийл и от Винсенте Салазар. И в двата случая съставът на ДНК и клетъчният състав ясно показват влошаване и разпадане, дължащо се на факта, че е минал значителен период от време. Невъзможно е този материал да е бил подправен преди три седмици.

— Но може да е бил подправен преди петнайсет години, нали така? — Фин се хващаше като удавник за сламка и си даваше сметка, че му личи, но друго не можеше да направи.

— Не съвсем — отвърна Хоровиц с по-уверен тон. — Както посочих, кожата и кръвта са попаднали под натиск дълбоко под нокътя. Би било почти невъзможно да се постигне същия ефект, ако някой се опита да подправи доказателството, след като са били отрязани ноктите.

— Почти невъзможно? — попита Фин.

— Предполагам, че няма невъзможни неща. Всяка хипотеза си има своята логика.

Адвокатът се спря, застанал пред вещото лице. Беше си изгърмял всичките патрони, но дори не беше направил и вдлъбнатина в бронята на показанията на Хоровиц.

— Нещо друго, господин Фин — попита Кавана.

— Моля да ми дадете възможност да се консултирам със записките си, ваша чест.

— Разбира се. Само че побързайте. Празничното ми настроение постепенно се изчерпва.

Фин се върна до масата. Нямаше записки, които да са му от помощ, но той имаше нужда да спечели малко време, за да помисли. Делото постепенно се изплъзваше между пръстите му. И макар да беше убеден, че Салазар е виновен, все пак той му беше клиент и веднъж включил се в битката, мисълта за загуба беше като анатема за адвоката.

Фин застана пред масата, обърнат с лице към публиката. Присъстващите се наместиха на пейките, очаквайки неизбежното връщане на Салазар в затвора, Фин съзнаваше, че не е успял да ги убеди в правотата си, още повече, не е успял да убеди Кавана.

Докато оглеждаше присъстващите в залата, погледът му се спря върху семейството на Салазар на първия ред. Госпожа Салазар беше навела глава и броеше мънистата на броеницата в скута си — молеше се. Росита продължаваше да седи с изправен гръб, спокойно, подобно на порцеланова кукла, с безжизнени очи. Лицето на Мигел Салазар беше напрегнато и той се беше вторачил във Фин. Адвокатът се почувства съвсем безпомощен. Порази го почти пълната прилика между Мигел и брат му и се запита как ли щеше да се развие животът им, ако не бяха принудени да преминат през подобни изпитания и трудности.

Докато гледаше към Мигел, му мина една мисъл. Насочи вниманието си към Винсенте, който беше вперил поглед в него с каменно изражение на лицето. Изведнъж мисълта започна да придобива ясни очертания в съзнанието на Фин, който толкова се развълнува, че почти спря да диша. Погледна първо към единия, после към другия брат.

И тогава и двамата братя кимнаха. Едновременно, в пълен синхрон, леко и почти незабележимо. Фин почувства как чувството, че е разплел случая, изпълни цялото му тяло подобно на някакъв наркотик. Отново погледна към двамата братя и по физиономиите им разбра, че е на прав път.

— Господин Фин? — подкани го Кавана в стремежа си да доведе съдебното производство до неизбежния му край.

— Да, ваша чест. — В главата на Фин кипеше трескава дейност, докато той се опитваше да си припомни част от информацията, прочетена по време на проучването по интернет за ДНК изследванията. Накрая се обърна към вещото лице: — Господин Хоровиц, вие посочихте, че сте установили съвпадение на ДНК в няколко точки, така ли е?

— Точно така.

— Бихте ли обяснили какво означава това?

— Разбира се. Макар че материята е малко сложна. — Той погледна към Фин, сякаш искаше адвокатът да потвърди дали да продължи.

— Разбирам — отвърна Фин. — Е, ще се опитаме да разберем.

— Ами, както е известно на повечето от вас, ДНК е основният код — химичен код, ако искате — на живота, който код предопределя във всяко едно отношение какъв ще бъде организмът. Сама по себе си ДНК е сравнително проста, състои се от четири протеина, които са подредени по много специфичен ред на двойки, наречени хромозоми. Тези хромозоми са съставени от буквално милиони протеинови двойки и разликата в реда, по който са подредени протеините, представлява разликата между животни и растения, разликата между два отделни животински рода или две отделни същества. Тъй като ДНК ни прави всички различни един от друг, всеки от нас има различно и уникално ДНК и именно това го прави толкова полезно за идентифицирането на отделни лица, когато те са оставили след себе си следи от ДНК, както в случая на господин Салазар.

— Благодаря ви, докторе, но ще ви помоля да се ограничите до това как точно се извършва ДНК идентификацията — каза Фин. — Ще се върнем към делото на господин Салазар малко по-късно.

Хоровиц се намръщи, загдето са го прекъснали, но продължи:

— Това, което понякога е трудно да се улови, е, че макар и всеки да има различно ДНК като цяло, ДНК на двама души си прилича по много признаци. Предвид сложния процес, при който се създава едно човешко същество, със сърце, бели дробове и останалите органи, с ръце и крака — всичко, от което се състои човешкото тяло — фактът, че всички ние много си приличаме, е забележително постижение на инженерната химия и е достойно за възхищение. В светлината на казаното, разликите в ръста или цвета на очите ни се струват сравнително незначителни. Наистина, при хората над деветдесет и девет процента и деветдесет и девет на сто от ДНК са идентични. Разликите се откриват само в няколко конкретни и изолирани места на ДНК спиралата, където редът може да варира. Тези места са известни като точки на идентификация и ФБР е разпознало досега петнайсет такива точки, които се използват при ДНК анализи. Ако редът на протеините в тези точки съвпада при два различни образеца на ДНК, тогава можем да бъдем убедени, че и двата образеца са от ДНК на един и същи човек.

Фин кимна. Лекцията до голяма степен съответстваше на това, което той беше изчел през изминалата седмица.

— Ясно — каза. — Значи има петнайсет такива точки, правилно ли съм разбрал?

— Правилно.

— Но в показанията си вие твърдите, че сте успели да установите съвпадение по седем точки на идентификация между ДНК на господин Салазар и това на материала, взет изпод ноктите на полицай Стийл, така ли е?

— Вярно е.

— Бихте ли обяснили защо не сте могли да установите съвпадение по всичките петнайсет точки?

— Да. Вижте, ДНК пробата, която изследвахме, беше отпреди повече от петнайсет години. Освен това трябваше да работим с много малки образци — взети от малки частици тъкан, които се бяха слепили със самия нокът. В резултат на това неизбежно имаше разложение и замърсяване на ДНК и нямаше как да се сдобием с чисти проби, за да установим съвпадение по всичките петнайсет точки.

— Значи в случая няма пълно съвпадение — каза Фин.

Хоровиц поклати глава.

— Не, тук грешите. Трябва да разберете, че тези конкретни точки се различават крайно много при различните хора и те се състоят от хиляди протеинови двойки. Вероятността някой друг да има същата поредност на двойките при всичките седем точки е почти нищожна. Всъщност ФБР изисква да има съвпадение само по пет точки, за да е налице положителна идентификация. Така че тук имаме пълно съвпадение по всички научни стандарти.

Фин беше нагазил в дълбоки и опасни води и трябваше много предпазливо да формулира въпросите си.

— Като казвате, че вероятността някой друг да има същата поредност на двойките при всичките седем точки е почти нищожна, как точно определяте думата „нищожна“ при тези обстоятелства?

— Не съм напълно сигурен. Може би едно на сто милиона.

— И, докторе, какви са шансовете брат или сестра на господин Салазар да има ДНК, което съвпада по седем точки с неговото ДНК?

Въпросът свари специалиста напълно неподготвен и на него му трябваха няколко секунди, за да отговори:

— Не мога да дам становище, без да съм проучил подробно въпроса — отвърна.

Сега беше момент Фин да атакува:

— Не можете да дадете становище! Докторе, вие днес давате показания, заради които един невинен човек може да бъде пратен обратно в затвора до края на живота му, и казвате, че не знаете каква е вероятността ДНК да съвпада с това на друг човек!

— Не исках да кажа точно това. Със сигурност вероятността е по-голяма, но не знам колко точно по-голяма.

— Колко по-голяма, докторе?

— Както отговорих вече, не знам точно.

— Какво ще кажете за едно на сто?

Хоровиц се замисли:

— Възможно е.

— А може ли вероятността да е по-голяма? — притисна го Фин. — Например едно на петдесет?

— Не знам.

— Едно на десет?

— Не.

— Как можете да го твърдите със сигурност? Току-що казахте на съда, че не знаете каква е вероятността, а сега казвате, че знаете. Какво се промени, докторе? Да не би докато седяхте тук, да проведохте едно бързо проучване?

— Не, разбира се, че не! Просто е прекалено голяма.

Съдейки по зачервеното лице на Хоровиц, ако още малко го притиснеше, лаборантът никога нямаше да се съгласи да работи отново с него. Но връщане назад нямаше.

— Струва ви се прекалено голяма? И искате да изпратете човек в затвора само защото вероятността ви се струва прекалено голяма?

— Нямах предвид това.

— Истината е, докторе, че първия път вие казахте истината. Вие нямахте никаква представа каква е вероятността брат или сестра на господин Салазар да има ДНК, което да съвпада по седем точки на идентификация, нали така?

Хоровиц стисна устни.

— Абсолютно правилно. — Гласът му беше тих, но всички в залата го чуха.

Фин се обърна и се върна при масата на защитата, като си записа нещо на един лист.

— Вие извършихте и втори тест, нали? Митохондричен тест на ДНК?

— Да.

— Можете ли да кажете на съдията, че има вероятност ДНК на брата или на сестрата на господин Салазар да съвпада с неговото ДНК, ако се извърши такъв тест?

— Проведох този тест само за да се презастраховам — запротестира Хоровиц. — И вие го знаете.

— Тогава отговорете на въпроса, докторе.

— Но…

— Отговорете на въпроса, докторе — намеси се Кавана. Това беше добър знак. Поне сега можеше да бъде сигурен, че съдията се ангажира напълно с казуса.

— Този тест представлява анализ на майчинското ДНК, което се намира в клетките. Поради това всички братя или сестри ще имат едно и също митохондрично ДНК — обясни той.

— Значи — продължи Фин — съвпадението при братя или сестри е сто процента, така ли?

— Точно така — призна неохотно Хоровиц.

— Благодаря ви, докторе. Нямам какво повече да кажа. — Фин заобиколи масата и седна.

— Ако позволите, имам уточняващ въпрос, ваша чест — обади се Джаксън и се изправи. Кавана кимна и той продължи: — Доктор Хоровиц, има ли разумно съмнение, че ДНК, което сте взели от ноктите на полицай Стийл, принадлежи на Винсенте Салазар? — Помощник-окръжният прокурор правеше огромни усилия, за да спаси репутацията на вещото лице. Но с този въпрос той поставяше на карта всичко, тъй като нямаше как да знае доколко Хоровиц е склонен да рискува, Фин задържа дъха си от вълнение, докато цялата зала очакваше да чуе отговора.

— Какво имате предвид под „разумно съмнение“? — попита свидетелят, с вид на победен. Може и да беше опит да се пошегува и да разведри обстановката, но Фин не се беше и надявал на по-удобен за него отговор.

— Моля ви, докторе — отвърна Джаксън, видимо потресен. — Просто отговорете на въпроса.

— Не знам. Дали може ДНК да е било на брат или сестра? Допускам, че е възможно. Но съм сигурен, че ДНК е на Винсенте Салазар. — Хоровиц сякаш искаше миг по-скоро да избяга от залата и да приключи с показанията си.

Джаксън седна тежко. Очевидно не беше отговорът, който търсеше.

— Благодаря ви, докторе. — А на съдията каза: — Нямам повече въпроси, ваша чест.

Кавана се надигна от мястото си и погледна към Хоровиц на катедрата за свидетелите и вещите лица, внимателно наблюдавайки поведението му.

— Господин Фин? Нещо да добавите?

— Не, ваша чест. Не за този свидетел. Но ще ви помоля да ни разрешите да повикаме наш свидетел.

Кавана погледна към Джаксън, който беше емоционално поразен.

— Господин Джаксън, вие имате ли други свидетели за днес?

— Не.

— Разрешавам. Продължете, господин Фин.

— Благодаря, ваша чест. — Фин се изправи. — Искам да призова Мигел Салазар.

Четирийсет и четвърта глава

Винсенте не можеше да гледа как брат му стана от пейката и застана на мястото за свидетели. Нито можеше да гледа останалите членове на семейството си. Гърдите го стегнаха и не можеше да диша.

„Решението е правилно“ — каза си той. Петнайсет години са достатъчно време; брат му беше съгласен. Мигел много добре съзнаваше какво прави, но въпреки това след цяла вечност зад решетките, за да предпази семейството си, Винсенте се почувства виновен и сведе поглед към масата пред него. „Само още малко — каза си. — И после всичко ще свърши.“

Фин нарушаваше едно от основните правила на съдебния процес: никога не призовавай свидетел, ако не знаеш какво ще каже той. В този случай обаче нямаше избор и трябваше да поеме риска.

Мигел застана на свидетелското място и се закле пред пристава. Седна на стола тихо и спокойно и невъзмутимо погледна към Фин. Адвокатът не можеше да разбере по каменното му лице какво е отношението му към него: дали като към враг или като към някакъв затворник. Но много скоро щеше да открие.

— Моля, кажете трите си имена за протокола.

— Мигел Пауло Салазар.

— Господин Салазар, имате ли родствени отношения с обвиняемия Винсенте Салазар?

— Да, той ми е брат.

— Двамата заедно ли израснахте? — попита Фин.

— В някои отношения, да. Той е по-голям от мен с над десет години, но бяхме близки. В известен смисъл той ми беше повече като баща, отколкото брат.

— През 1991 година заедно с брат си ли пристигнахте в страната?

— Да. Трябваше да дойдем тук. В противен случай Ескадроните на смъртта щяха да избият цялото ни семейство. — Лицето на Мигел не изразяваше никакви чувства.

— На колко години бяхте тогава?

— На шестнайсет.

— По време на ареста на брат ви, след като беше нападната полицай Стийл, заедно ли живеехте с него?

— Да.

— Знаехте ли, че тя разследва брат ви? Че прави постъпки за депортирането на семейството ви в Салвадор?

Мигел мълчеше и гледаше Фин. После насочи вниманието си към брат си, седнал зад Фин. Погледите на двамата братя се срещнаха.

— Господин Салазар? — подкани го да продължи Кавана.

Мигел се обърна към съдията:

— Извинете ме, ваша чест. — Той отново се обърна към Фин: — Какъв беше въпросът ви?

— Знаехте ли, че полицай Стийл се опитва да депортира брат ви?

Мигел Салазар си пое дълбоко дъх.

— По съвет на адвоката ми отказвам да отговарям на този въпрос и се позовавам на това си право към Петата поправка на Конституцията.

Присъстващите в залата ахнаха едновременно от изненада и скоро настана невъобразим шум. Кавана удари със съдийското си чукче, за да възстанови реда в залата, а Джаксън скочи на крака.

— Възразявам! Ваша чест, това очевидно е някакъв евтин трик на адвоката на обвиняемия! Не бива да им позволявате да се измъкнат толкова лесно.

Кавана изгледа ядосано Фин.

— Господин адвокат, да не би да искате да кажете, че представлявате и двамата братя Салазар? Защото по този начин ще бъдете поставен в пряк конфликт на интереси — толкова голям, че неминуемо ще се стигне до дисциплинарно производство срещу вас.

— Аз не представлявам Мигел Салазар, ваша чест. Всъщност дори не знаех, че има адвокат. Това е новина за мен.

Кавана се наведе към Мигел.

— Господин Салазар, кой ви посъветва да откажете да отговаряте на въпроси?

От залата се чу глас:

— Ваша чест, аз представлявам господин Салазар.

— Гласът принадлежеше на Джо Кока, застанал до парапета, който ограждаше публиката от страните в процеса. — Джоузеф Кока, ваша чест. Позволете да се приближа.

Съдията изгледа Кока.

— Ако можете да ни дадете отговори на въпросите, моля, заповядайте.

Кока премина през вратата на парапета и застана между двете маси на адвокатите, в „ничията земя“ между обвинението и защитата.

— Ваша чест, потвърждавам, че доктор Мигел Салазар ме нае и аз му дадох правен съвет относно някои негови законови права. Мога също така да кажа, че не съм разговарял с господин Фин по този въпрос, нито, доколкото ми е известно, моят клиент е разговарял с него.

Кавана се намръщи, ноздрите му се свиха, сякаш усещаше ужасна миризма.

— Все пак възразявам, ваша чест — обади се Джаксън и отново се изправи, а масивната му челюст се разтресе от възмущение. — Това определено е план да се внесе по-голямо объркване в обстоятелствата по делото.

— Седнете, господин Джаксън. Обстоятелствата по делото са объркани само защото прокуратурата преди петнайсет години е прибягнала до свидетел, който е лъжесвидетелствал, за да може да получите осъдителна присъда. Не забравяйте това, когато пак започнете да се правите на по-големи светци от папата.

Джаксън седна и Кавана отново се зае да проверява Фин и Кока:

— Господин Фин, давате ли честната си дума, че до днес не сте разговарял с никого за свидетелските показания на доктор Салазар?

— Давам ви честната си дума — отвърна той.

Кавана подпря с длани главата си и разтърка очите си.

После отново погледна към адвокатите.

— Продължете с разпита, господин Фин — добави той.

Джаксън отново стана.

— Ваша чест?

— Какво? — рече съдията. — Господин Салазар има конституционното право неговият адвокат да задава въпроси, а доктор Салазар има конституционното право да не отговаря на тях. Какво точно бихте ме посъветвали да сторя?

— Бих помолил да прецените нищожната доказателствена стойност на този фарс, когато изготвяте решението си, ваша чест.

— Не ми казвайте как да си върша работата, господин Джаксън. Ще прегледам всички доказателства, преди да реша делото. — Кавана му хвърли такъв унищожителен поглед, че помощник-окръжният прокурор покорно си седна на мястото. — Продължете, господин Фин.

Фин се приближи до Мигел Салазар.

— Доктор Салазар, знаехте ли или не, че полицай Стийл целеше да депортира брат ви?

— По съвет на адвоката ми отказвам да отговоря на този въпрос.

— И това ви вбесяваше, нали?

— По съвет на адвоката ми отказвам да отговоря на този въпрос. — Мигел продължи да не показва никакви емоции.

— Бихте ли ни казали къде бяхте вечерта, когато полицай Стийл беше нападната?

— По съвет на адвоката ми отказвам да отговоря на този въпрос.

Фин се върна при адвокатската си маса. Застана и се приготви да си седне на мястото до клиента.

— Един последен въпрос, доктор Салазар. Вие ли стреляхте по Мадлин Стийл?

В залата се възцари пълна тишина Всички знаеха какъв отговор ще последва, но въпреки това напрежението беше огромно. Репортерите, които до този момент бяха записвали на ръка, бяха седнали на ръба на седалките и гледаха ту към Фин, ту към двамата братя Салазар. Накрая Мигел Салазар се наведе към микрофона пред него и произнесе с ясен и силен глас:

— По съвет на адвоката ми отказвам да отговоря на този въпрос.

Фин се облегна на стената в коридора на Съдебната палата. Козловски стоеше до него с ръце в джобовете. Коридорът беше претъпкан с хора, стояха на разстояние от двамата. Репортерите и адвокатите край тях хвърляха крадешком погледи към Фин, сякаш беше някакъв опасен магьосник. След свидетелските показания на Мигел съдебното заседание протече бързо. Кавана изслуша аргументите и на двете страни, но ги ограничи до по няколко минути. После стана и огледа цялата зала с неприкрито презрение.

— Съдът се оттегля за двайсет минути преди произнасяне на решението — каза.

Сега на Фин му оставаше само да чака.

— Какво мислиш? — попита го Козловски.

— Мисля, че ще повърна — отвърна той с наведена глава, забил поглед в плочките на пода.

— Ти свърши своята работа.

— Страхотен начин да оправдаеш провала. Клиентът ми може отново да бъде обявен за виновен. Може и двамата да лъжат, за да го измъкнат.

— Мислиш, че братът ще го направи заради клиента ти?

— Не знам. Никога не съм имал брат.

Мигел Салазар си проправи път през веригата от непознати около двамата и отиде при тях.

— Господин Фин, искам да говоря с вас.

Кока вървеше една-две крачки зад него.

— Идеята не е добра — отвърна Фин, без да вдига очи към него.

— Господин Фин, извинете ме, ако ви поставям в неловко положение…

— Джо, би ли обяснил на клиента си, че не мога да говоря с него? — прекъсна той доктора и се обърна към неговия адвокат. — Каквото и да ми каже, няма да е защитено от адвокатска тайна и аз ще имам моралното и професионалното задължение да го съобщя на съдията.

— Аз ви спасих живота на онази алея — каза Мигел.

— При положение, че вие сте причината животът ми да бъде застрашен, не виждам защо ще разчитате на това.

Кока дръпна клиента си за лакътя.

— Хайде, Мигел. Фин е прав, тук има много конфликти на интереси. Освен това не искам нещата да изглеждат като някакъв заговор.

— Добре казано — отвърна Фин. — Бог да ни пази от покварата и нечестността.

Кока издърпа клиента си настрани и каза на Фин:

— След Нова година ще седнем да изпием по една бира и да си разменим информация по казуса, съгласен?

— Става — отговори Фин и съпроводи с поглед отдалечаващите се.

Козловски се покашля.

— Да не би да ви карат тържествено да се отказвате от самоуважението си, когато ви раздават адвокатските карти?

— Към момента, в който ни ги раздават, на малцина от нас им е останало такова. Самоуважението е изчезнало много преди адвокатския изпит.

Козловски се изсмя.

— Къде е клиентът ти?

— В килията за временно задържане.

— Ти не трябва ли да си в залата, за да го чакаш?

— Може би. Но аз не искам да говоря с него. Не знам какво да му кажа.

— А сигурен ли си, че по този начин избягваш гласа на собствената си съвест?

— Възможно е.

— Като избираш по-лесния път на отстъплението.

— И още как.

— Той е имал късмет — отбеляза детективът.

— Кой?

— Салазар. Винсенте. Имал е късмет.

— Защо мислиш така?

— Защото ти си се заел с неговия случай. Независимо дали мислиш още, че е виновен или не, ти се бори за него с всички сили. Ако бях на негово място, щях да предпочета да ме представляваш дори и да съм убеден, че съм извършил престъплението.

— Това комплимент ли е?

— Не знам.

Вратата на съдебната зала се отвори и се показа един съдебен чиновник.

— Съдия Кавана ще пристигне след малко — каза той и се прибра отново вътре, а тълпата започна да влиза обратно в залата.

— Моментът на истината — отбеляза Козловски.

Фин го погледна.

— Не знаех, че умееш да бъдеш ироничен.

— Това е дарба. Гледам да не прекалявам с нея.

— И успяваш. — Адвокатът се оттласна от стената. — Сега ще разберем дали съм си свършил работата добре.

— Всички да станат! — извика приставът и проследи всеки един в залата да спази свещения съдебен ритуал.

Фин се изправи заедно с клиента си.

Кавана се появи откъм кабинета си и изглеждаше така, сякаш беше остарял с десет години само за двайсет минути. Черната му тога зловещо контрастираше със сивия цвят на лицето му и го оприличаваше на старицата с косата. Той изкачи стъпалата до стола си с видимо усилие, подобно на възрастен планинар по време на последното си катерене.

— Седнете — тихо произнесе, така че някои не бяха сигурни дали са го чули добре. — Господин Салазар, вие останете прав.

Тонът беше заповеден и Фин също остана прав заедно с клиента си.

— Понякога тази работа ми дава страхотно удовлетворение — започна Кавана. Той огледа тълпата, спря погледа си за малко първо на Джаксън, после на Фин и накрая насочи вниманието си към Салазар. — Е, днес не е такъв случай — продължи. Стомахът на Фин се сви. — Нашата система на наказателно правораздаване е твърда и непоклатима, макар понякога и жестока. Ако лишим обществото от двата стълба на сигурността и окончателността, то ще загуби доверието си в съда, а без обществено доверие цялата ни съдебна система ще бъде отслабена и ще бъде застрашена демокрацията. В резултат на това, веднъж щом дадено дело бъде решено и всички възможности за обжалването му бъдат изчерпани, това съдебно решение се смята за окончателно и не може да бъде пререшавано. — Погледът му към Салазар стана още по-суров. — Вие, господине, сте осъден за чудовищно престъпление. Тежките престъпления, като това да посегнеш на служител на закона, който рискува живота си в името на общото благо, се броят на пръсти. Вашата присъда е била произнесена от дванайсет съдебни заседатели — обикновени граждани, единодушни в тяхното убеждение, че сте извършили това престъпление извън всякакво съмнение. Вие сте имали право на процесуална защита и няма да споря тук, че тази защита изобщо не е била ефективна. Макар да е ясно, че са налице съществени процесуални нарушения във вашето съдебно производство, не е напълно изяснено дали процесуалният ви защитник не е имал възможността да изобличи тези нередовност. В допълнение към това доказателствата, допуснати по делото наскоро — по искане на вашия адвокат — навежда на извода, че вие действително сте лицето, което е извършило престъплението. Като оставим настрана малката морална сценка, направена от брат ви и от двамата адвокати, аз не съм убеден, че вие сте невинен по това дело, и признавам, че съществува абсолютно микроскопична възможност ДНК анализът да не е напълно категоричен относно установяването на вашата вина. — Кавана остави думите му да стигнат до аудиторията и ако тишината в залата беше изобщо показателна за нещо, то беше, че съдията не беше надценил въздействието на собствената си реч. — Трябва също така да признаем, че макар и нашата правосъдна система да трябва да е твърда, не трябва да се прекалява с риск да стане лесно чуплива и уязвима. Без определена степен на гъвкавост съдилищата ни ще загубят своята човечност, която е сърцевината на тяхната сила. В този случай са налице доказателства — и то безспорни доказателства — на сериозен заговор за постигане на осъдителна присъда чрез фалшифициране на доказателствения материал и чрез лъжесвидетелстване от служители на полицията. Колкото са важни за наказателната правосъдна система сигурността и окончателността, не по-малко важни са справедливостта и истината. Защото ако се разреши на властите да насочат системата срещу онези, които те си изберат да обвинят, никой от гражданите ни няма да се чувства застрахован от опасността на тиранията и деспотизма. — Кавана подпря лактите си на катедрата и свали очилата си. — С тези важни фактори аз трябва да се съобразя днес, за да постановя решението си. Та къде ни води всичко това?

Фин се опита да разгадае намеренията на Кавана по лицето му, но изражението на съдията беше напълно лишено от емоция. Хората в залата бяха затаили дъх, а адвокатът беше сигурен, че всеки момент ще се строполи. За първи път, откакто съдията беше влязъл отново в залата, Фин си позволи да хвърли поглед настрани към клиента си. Салазар стоеше застинал на прага на две много различни бъдещета и за първи път през последните двайсет и четири часа Фин изпита съжаление към него.

Кавана си пое дълбоко дъх.

— За съжаление фактите не ми оставят избор. Вие сте били осъден, господин Салазар, и аз вярвам, че сте виновен. Тази неоспорима действителност обаче не е достатъчна, за да ме възпре да отменя присъдата ви предвид скандалните злоупотреби, извършени от полицията, с цел да ви осъдят. Господин Фин успя да ме убеди, че все още съществува сянка на съмнение, и при тези обстоятелства аз няма да заместя собственото си убеждение с това на обективното и безпристрастно жури, запознато с всички доказателства по делото. Не, нашата съдебна система не е създадена да функционира по този начин.

Никой не знаеше накъде бие съдията. Никой не смееше да мръдне и всички останаха като хипнотизирани от стария, уморен мъж в черна тога. Сякаш за да разсее съмненията, Кавана продължи с речта си:

— В името на народа реших: присъдата срещу Винсенте Салазар да бъде отменена и господин Салазар да бъде пуснат на свобода. — Съдебната зала сякаш избухна от реакциите на присъстващите. Репортерите се устремиха към задния изход, за да могат да предадат първи новината. — Това решение не ми доставя радост — продължи съдията. — А то е формирано без никакво предубеждение. Окръжна прокуратура може да го протестира и да повдигне ново обвинение срещу господин Салазар, когато сметне за необходимо. — Вече никой не слушаше речта и последните думи потънаха в неописуемия шум. — Господ да ми прости, ако греша. — Кавана удари с чукчето по масата, стана и слезе от съдийското място напълно победен.

Салазар, който не беше мръднал от началото на съдийската реч, стоеше с отворена уста и продължаваше да гледа към празното черно кожено кресло, от което току-що беше станал съдията. После се обърна и погледна към семейството си. Направи две крачки към тях и прегърна силно дъщеря си през парапета, а от очите им потекоха сълзи. Един от приставите понечи да ги отдели, като им обясни, че освобождаването на Салазар тепърва предстои да бъде оформено съгласно установената процедура, преди да го пуснат, но никой от двамата не искаше да пусне другия.

Фин си взе записките, прибра ги в куфарчето и го затвори. Погледна към Винсенте и Росита Салазар, които се опитваха само с една прегръдка да притъпят болката от петнайсетгодишната им раздяла. Взе си куфарчето и излезе от залата, без да каже нито дума.

Четирийсет и пета глава

Вторник

Коледа, 2007 година

Коледа се спусна над Бостън като спасение. Слънцето грееше ярко на кристално синия небосвод и за първи път през последното денонощие метеоролозите прогнозираха ден без валежи. Из целия град децата ставаха от леглата си и се спускаха да отварят подаръците под елхата. Дори в приютите за бездомни ароматите на специално приготвени закуски от палачинки и сланина прогонваха тъжната действителност на живота, пък било то и само за няколко часа. Сякаш светът беше освободен от плена на сивотата и тъгата и онези, които се пробуждаха от нощния сън, посрещаха ден, изпълнен с множество възможности.

Фин не се събуди тази сутрин. Не се налагаше; той не беше спал изобщо. В пет часа сутринта, след като остави третото си гласово съобщение на Линда Флахърти, си взе душ, облече се и излезе на разходка. Нямаше определена цел, но чувстваше необходимостта да върви. Слезе по Бийкън Хил и оттам през Чарлстън към Кеймбридж.

Тръгна по северния бряг на Чарлс Ривър, покрай огромния купол на Масачузетския технологичен институт, през тухлените огради на Харвардския университет и оттам през реката към фенуей, Бек Бей и обратно към Бийкън Хил.

Докато се разхождаше, сякаш преоткриваше града и за първи път изпита желание да го напусне. Беше прекарал целия си живот в Бостън и никога не се беше отдалечавал на повече от сто и петдесет километра от родното си място. И докато вървеше из града, осъзна нещо. Страшно много обичаше този град. Обичаше го както се обичат любящи родители — всеотдайно, безусловно, приемайки за дадено топлотата и щастието, недостатъците им, докато в един момент възможността да ги загубят придобива реални очертания. Той знаеше, че никога няма да напусне това място. Неговият живот беше само тук и той не можеше да направи нищо, за да промени това положение.

В десет часа се върна в Чарлстън и оттам по Уорън Стрийт стигна до офиса си. Изненада се да завари вратата отворена и Козловски седнал на конферентната маса. Пред него имаше кутия с понички и две големи кафета.

— Търсих те — каза приятелят му.

— Нали си детектив? Не е трудно да ме намериш.

Козловски сви рамене.

— Не бих казал, че те търсих усилено. Вчера си тръгна доста набързо. Реших, че вероятно искаш да останеш сам.

— Не стига, че е красив, ами и състрадателен. Лиса е извадила късмет с теб.

Козловски побутна едно от кафетата към Фин и той седна на масата.

— Това е за теб.

— Благодаря.

Двамата се умълчаха. Седяха и се оставиха кафето да ги стопли.

— Дядо Коледа какво ти носи? — попита Козловски след известно време.

Фин поклати глава.

— Само голяма буца въглища.

— Сигурно не си слушал през годината.

— То се знае.

Детективът се облегна назад.

— Погледни го откъм тази му страна — ако се изчака достатъчно дълго, въглищата се превръщат в диаманти, нали така? Може би така Дядо Коледа е решил да ти се отплати.

— Необходими са милиони години да се превърне в диамант.

— Ммда. Може би тогава е малка буца въглища.

Фин стана, отиде и седна на бюрото си, след което си вдигна краката.

— Та какво правиш тук сам?

— Нищо особено. Трябваше да си довърша някои неща и да се убедя, че не си се хвърлил от някой мост или нещо подобно.

— А хората казват, че си имал коледен дух. Иди че ги разбери.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам.

— Всичко наред ли е?

На Фин му се стори, че Козловски го анализира. Все едно че рита гумите на колата, за да провери дали са напомпани.

— Всичко ли? Не, но е достатъчно.

— Предполагам, че ще ти стигне.

— Предполагам, че ще се наложи.

В този миг се отвори вратата, на прага застана Винсенте Салазар и кимна на двамата.

— Господин Фин, може ли да вляза?

— Да — отвърна адвокатът след известна пауза, не напълно убеден. — Да, защо не. — Той погледна към Козловски.

— Е, сигурен съм, че вие имате да си кажете доста неща като адвокат и клиент. Ако ви потрябвам за нещо, съм в кабинета си. — Козловски стана и тръгна към вратата на кабинета си.

— Детективе — обърна се Салазар към него.

Козловски се спря.

— Да?

— Благодаря ви. Знам, че рискувахте живота си.

— Не го направих за вас.

— И това знам. Все пак благодаря.

Козловски кимна и влезе в кабинета си в дъното на сградата.

— Не можах да ви благодаря вчера — каза Салазар на Фин. — Докато се обърна и вас вече ви нямаше.

— Аз съм като вятъра. Малко е страховито, нали?

Салазар седна на стола срещу него.

— Сърдите ми се и аз разбирам защо. Надявах се да ми дадете възможност да ви обясня всичко.

Фин махна с ръка.

— Дреболия. Такава ми е работата. Не ми дължите нищо.

— Искам да разберете, че направихте едно добро.

Фин се засмя тихо.

— Доброто и злото не играят никаква роля тук. Аз съм адвокат.

— И не сте любопитен да узнаете истината?

Той сви рамене.

— Още ли сте мой адвокат?

— Ако искаш да ми кажеш нещо — да. За целите на този разговор съм ти още адвокат. Когато излезеш от този офис обаче, те съветвам да си намериш друг.

Салазар извърна глава, обмисляйки възможностите си.

— В моята страна в миналото нямаше закони. Само решенията на едрите земевладелци — само те бяха законът. Те имаха оръжие и власт. Понякога някой от работниците нарушаваше закона на земевладелеца и трябваше да бъде наказан. Това създаваше дилема за земевладелеца. Ако затворникът бъдеше изпратен в затвора или го пребиеха, той фактически не можеше да работи за господаря си, който търпеше загуби в пари. Често като резултат от това някой от семейството на работника биваше избран да понесе наказанието вместо него — може би жена му или любимия му син или дъщеря. В някои случаи това можеше да бъде дори брат му.

Когато избягахме в Щатите, животът на Мигел беше преобърнат за втори път. Първият беше, когато баща ни умря и Мигел и майка ми дойдоха да живеят при мен. Той беше на шестнайсет, когато пристигнахме тук — млад, изпълнен със страст и гняв.

— Не много добра комбинация — коментира Фин.

— Не — съгласи се салвадорецът. — Когато Мигел разбра, че може да ни депортират — да бъдем върнати в Салвадор и да ни постигне смърт от Ескадроните на смъртта — нещо в него се пречупи. Той искаше да я изплаши и си мислеше, че ако използва мачете, полицията ще предположи, че са били от ВДС.

— Правилно е разсъждавал. Точно това си е помислил Макинтайър. И затова те е натопил.

— Господ прояви иронично чувство за справедливост.

— Очевидно, но не само той. Дори и Мигел да е искал само да я изплаши, мислиш ли, че това оправдава факта на нападението му срещу Мадлин Стийл?

— Не. Нищо не оправдава постъпката му. Но я обяснява. Млад и глупав тогава, той го е приемал като самозащита. Нещо повече, приемал го е като защита на семейството.

— Ти знаеше ли? — с обвиняващ тон го попита Фин.

— Не. Не знаех, докато не ми съобщихте за ДНК тестовете. Но мисля, че на подсъзнателно ниво винаги съм го подозирал.

— И излежа петнайсет години в затвора за престъпление, извършено от брат ти?

— Да. Но може би така трябваше да стане. Той ми беше като син. Беше принуден да дойде в тази страна заради моите грешки. Може би аз бях по-виновен за това престъпление, отколкото ми се искаше да призная. Във всеки случай той е част от семейството ми и ако трябваше да избирам, не знам дали бих постъпил по друг начин.

— Защо не? — попита Фин. — В тази страна човек не отговаря за престъпления, извършени от членове на семейството му.

Другият мъж се усмихна.

— Това е чисто американска и доста наивна гледна точка. При всяко положение брат ми прекара последните петнайсет години в изкупление за греховете си. Той отгледа дъщеря ми. Грижи се за майка ни. Лекуваше болните и дори спаси живота на един обещаващ млад адвокат, нали така? А сега той доброволно жертва свободата си, за да бъда свободен аз.

Адвокатът поклати глава.

— Едва ли ще се стигне дотам. Прокуратурата вече те е обвинила веднъж. Макар и съдията да отмени присъдата ти, ти не си оневинен или реабилитиран. ДНК пробите на двама ви съвпадат, така че не може да се установи кой от вас го е извършил. По ирония на съдбата това означава, че никой от вас няма да бъде осъден, защото винаги ще има съмнение, че другият е виновен. Освен това предвид скандала и начина, по който полицията те е натопила първия път, бих се изненадал, ако прокуратурата поиска отново да открие тази петнайсетгодишна кутия на Пандора. По-добре за тях ще е да оставят шумът да утихне и с това да се приключи. Да ви оставят на мира и двамата.

— Ами ако проведат повторни ДНК тестове? Ако успеят да изолират повече точки на съвпадение, може да докажат, че е виновен Мигел.

— Малко вероятно е. Образците са взети от малки парченца кожа и не съм сигурен дали са останали още.

— Но е възможно. Технологията, използвана при анализ на ДНК, напредва много бързо.

— Може и да си прав — отвърна Фин. — Може би ще има една несигурност, която ще виси над Мигел до края на живота му.

— Може би това е наказанието, което му е отредила съдбата. Може би това му е достатъчно.

— Ти си прекарал петнайсет години в затвора. Наистина ли мислиш, че несигурността е достатъчно наказание?

— Не знам. За мен е достатъчно — за моето чувство за справедливост. Не платихме ли аз, брат ми и дъщеря ми достатъчно за това престъпление?

— Не е моя работа да съдя — отговори Фин. — Аз не съм съдия, нито съдебен заседател. Аз съм адвокат. Работата ми е да представлявам и защитавам клиенти в съда.

— Да. Вие сте адвокат. Добър адвокат. — Той стана и протегна ръка. Фин остана седнал, загледан в клиента си, но след малко стана и стисна ръката му. — Благодаря ви, господин Фин — каза Салазар. — От името на моето семейство сърдечно ви благодаря.

Фин само кимна. Салазар се обърна и мълчаливо излезе от офиса.

Козловски стоеше до задната стена на малката тухлена сграда. Температурата все още беше под нулата, но слънцето нагряваше асфалтовите плочки на покрива и от улуците постоянно капеше вода. Той беше останал в кабинета си няколко минути, но в действителност нямаше работа за довършване и си каза, че малко студен и свеж зимен въздух ще му се отрази добре. Тъкмо гледаше към сградите от другата страна на улицата, когато чу как вратата зад него се отвори. Фин излезе навън.

— Вярваш ли му? — попита приятелят му.

— Мисля, че да — отвърна той. — По-лесно е да му повярвам. — Извади цигара и я запали.

— Триумфално пушене?

— Нещо такова. Не е точно триумф, но ще го приема каквото е.

Козловски се обърна и го погледна.

— Имаш ли една и за мен?

— Ти не пушиш.

— Пуша пури от време на време. Колко по-лошо може да е?

Фин извади кутията от джоба си и му предложи.

— Внимавай, казват, че човек се пристрастявал. — Той подхвърли на Козловски запалката си „Зипо“.

Детективът пъхна цигарата в устата си и щракна със запалката. Успя да я запали след втория опит. И когато вдиша от тютюна, и димът изпълни белите му дробове, той се покашля.

— Добре е, а? — попита го Фин.

Той му върна запалката.

— Изгладихте ли нещата с Флахърти?

Адвокатът поклати глава.

— Още не. Но ще продължим да опитваме.

— Винаги можеш да я зарежеш.

— Не, не мога.

Козловски си дръпна отново от цигарата и този път успя да се контролира, и издиша дълга струя дим.

— Мм-да, не можеш. Но назначението й е политическо? Можеш да се надяваш да се смени администрацията. Тогава може да се върне.

— Може. Човек никога не знае. — Ясно беше, че Фин не е в настроение да обсъжда любовния си живот. — Ами ти? Всичко наред ли е с Лиса?

— Предполагам. Ще ни трябва време, но тя ще го преодолее.

— Коледа е. Не трябва ли сега да си при нея?

— Тя е еврейка. Оказва се, че при тях Коледа не е кой знае какъв празник.

— Кой би предположил.

— Днес я изписват, ще отида да я взема и да я откарам вкъщи. Ще видим какво ще стане. — Козловски се загледа в приятеля си, докато в същото време се замисли за Лиса. Спомни си думите й, че Фин има нужда от него, и отново отвърна поглед. Винаги се чувстваше неловко, когато му се налагаше да изразява чувствата си с думи, но също така знаеше, че тя е права. Нещо повече, той постепенно осъзнаваше, че и той има нужда от Фин не по-малко отколкото адвокатът от него. — Ще кажа нещо. — После млъкна, опитвайки се да формулира думите си.

— Благодаря ти, че ме информира — пошегува се след няколко секунди Фин.

— Не искам да мислиш, че е странно, или пък да си въобразиш нещо.

— Добре. Мисля, че зависи от това какво възнамеряваш да кажеш. Но ще го имам предвид.

Козловски отново си дръпна от цигарата и после заговори:

— Как би реагирал, ако ти кажа, че не си ми безразличен и си ми скъп?

Фин замълча и вдиша от дима на цигарата.

— Не знам — накрая отговори. После се усмихна. — Бих си помислил, че си обърнал резбата и изпитваш някакви извратени желания към мен.

— Именно.

— Не че има нещо нередно в това. На света има какви ли не.

— Разбрах ти намека. Благодаря.

— Лиса знае ли?

— Майната ти!

Фин се ухили още по-широко.

Козловски дръпна отново от цигарата и се закашля.

— Не разбирам как може да смучеш тая гадост.

— Въпрос на навик.

Двамата продължиха да стоят там още няколко минути. Слънцето грееше ниско на небето и приятно топлеше лицето на Козловски.

— „О’Доул“ работи и на Коледа — каза.

— Довери се на ирландците, за да си сигурен, че всички ще се натряскат за Рождество Христово.

— Имаш някакви планове или искаш да отидем да обърнем по едно?

Фин го погледна.

— Ти ли черпиш?

— Да.

Адвокатът вдигна вежди изненадано.

— Хубаво пиене?

Козловски затвори очи и се остави слънцето да нагрява лицето му.

— Да — отвърна. — Хубаво пиене.