Невинност

Трийсет и първа глава

Докато пътуваха за „Мас Дженерал“, двамата си казаха не повече от пет думи. На места пътищата още бяха покрити със сняг от снощната буря и малогабаритното Ем Джи се хлъзгаше на завоите, докато Фин караше с максимална скорост. Минаха покрай Научния музей и Козловски, който дори нямаше сили да погледне адвоката, попита:

— Много ли е зле?

Фин стисна волана за следващия завой.

— Не казаха.

Паркираха в нарушение на правилата в една странична улица до болницата, за да избегнат чакането на паркинга, и веднага изтичаха в спешното отделение. От изписването на Фин не бяха минали и три часа.

Козловски беше първият, който влезе вътре. Тичайки, той стигна до приемната на отделението.

— Лиса Кранц. В коя стая е?

Младата медицинска сестра зад компютъра се обърна точно когато пристигна и Фин.

— Приеха я преди около час — отвърна тя, като ги гледаше със съчувствие. — Не говори много, само ни каза да се обадим на Том и Фин от службата. Вие ли сте?

Козловски кимна.

— Как е тя? — попита Фин.

Сестрата сведе поглед.

— Смятаме, че… — започна, но после се спря, щом се появи един лекар зад нея. — По-добре да говорите с доктор Крегани.

Щом чу името си, лекарят се обърна към тях:

— С какво мога да ви помогна?

— Приятели сме на Лиса Кранц — отвърна Фин. — Докарали са я сутринта.

— Какво се е случило? — попита Козловски с дрезгав глас.

Лекарят погледна въпросително към сестрата.

— Четвърто легло — рече тя.

— Ах, да. Грозна гледка. Съседката я открила тази сутрин и се обадила на 911. Едно от онези ужасни неща, които си мислиш, че се случват само на другите. Вие сте й приятели, така ли?

— Да — отвърна Фин.

— Добре, сега е добре приятелите й да са до нея.

— Моля ви, докторе, кажете ни как е тя.

Лекарят сякаш се стресна от въпроса.

— Като цяло е добре. Или поне ще се оправи. Пребили са я доста сериозно, има порязвания на няколко места. Но има предимно козметични увреждания — отвърна той със студен, строго научен тон, характерен за лекарите, които се занимават с най-тежките травми.

— Колко е зле? — попита Козловски.

— Ъ? — доктор Крегани се беше зачел в картона на друг пациент.

— Колко лошо е бита? — повиши тон детективът.

Лекарят остави картона на бюрото и сви рамене.

— Повикахме пластичен хирург. Ще се оправи. Студентка по право е, нали? Значи така или иначе ще си изкарва хляба с ума, не с красотата.

Козловски не издържа, сграбчи лекаря и го блъсна в стената. Крегани понечи да се изскубне, но той го държеше здраво за реверите на престилката.

— Хей! — протестира Крегани. — Пуснете ме!

Козловски го заплаши с юмрук.

— Пусни го, Коз — каза Фин с равен тон. — Не си струва.

Козловски леко отпусна хватката, но се закани на лекаря:

— Ако още веднъж те чуя да говориш за някой от пациентите по този начин — изрече, — ще се погрижа и ти да получиш легло в спешното при тях. И ако само се усъмня и най-малко, че Лиса Кранц не получава най-доброто медицинско обслужване и лечение, които може да осигури тази болница — и ти конкретно, ще те убия.

Фин сложи ръка на рамото на приятеля си.

— По-спокойно, Коз.

Козловски пусна лекаря, който се свлече по стената.

— Ще извикам полицията — каза Крегани.

Козловски само го изгледа и то беше достатъчно да го накара да размисли, след което той стана и си тръгна.

— Безчувствен задник — чу се женски глас зад тях. Козловски се обърна и видя срещу себе си едно от най-дребните човешки създания. Едва ли беше по-висока от метър и трийсет, на възраст — към петдесетте, с къса прошарена коса и груби маниери, които обаче съжителстваха с чувство на състрадание. — Този няма да посмее да направи нищо — успокои го тя. — Защото ако ги повика, ще трябва да признае, че някой му е натрил носа. Аз съм Маги. — Тя протегна ръка и двамата мъже се здрависаха с нея. Ръкостискането й беше учудващо силно за такава дребна жена. — Аз бях в екипа, който я пое от линейката. Бях при нея през последния час. Доста си е изпатила, но лекарят, общо взето, беше прав: ще се оправи.

— Какво се е случило? — попита Фин.

— Не е ясно. Не ни каза много. Била е пребита тежко, това е ясно. Има две пукнати ребра, счупена ръка, счупен нос, доста порезни рани и контузии — главно на лицето. Явно този, който й го е причинил, е влязъл с взлом в апартамента й. Може да е било само обир, но от полицията казаха, че нищо не е откраднато. Предполагаме, че тя знае кой е бил този тип — може би неин бивш приятел или преследвач. Иначе щеше да е по-приказлива и щеше да ни каже. Докато не се съгласи да говори, загадката ще си остане.

— Може ли да я видим? — Козловски се опита да запази спокойствие, но се съмняваше, че е успял.

Тя го погледна и каза:

— Вие сте Том.

Козловски усети как Фин го изгледа учудено, но избягна погледа му.

— Да.

Маги кимна.

— Тя ми разказа малко за вас. — После се обърна към Фин: — А вие сте нейният шеф, адвокатът?

— Аз съм.

— Тя попита и за двама ви. Това бяха почти единствените й думи. Каза, че няма да говори с никой друг освен с вас двамата. — Сестрата ги изгледа, сякаш за да прецени дали доверието на пациентката в тях е оправдано. — Можете да влезете при нея — добави накрая. — Последната стая по коридора, вдясно.

Козловски и Фин тръгнаха по коридора.

— Хей! — провикна се Маги след тях. Двамата се спряха и тя отиде при тях. — Трябва да ви кажа още нещо — добави тихо сестрата и ги погледна в очите. — Смятаме, че е била изнасилена.

Козловски беше прободен в сърцето от ужасна болка като с огнен кинжал. Уплаши се, че ще припадне.

— Какво означава „смятаме“? Какво означава това? — попита Фин.

— Не сме напълно сигурни. Направихме оглед и тестове, не открихме семенна течност, но той може да е използвал презерватив. А пък има и други индикации.

— Като например? — попита Фин.

— Синини в областта на влагалището. И когато съседката й я е открила, тя била гола, свита на кълбо.

— Какво каза Лиса? — попита Козловски този път.

— Не иска да говори. Синините може да са причинени и от доброволен секс, но тогава трябва да е водила доста активен полов живот през последните дни.

Той се изчерви, докато слушаше как сестрата спокойно и научно обясняваше особеностите на анатомията на Лиса. После сякаш онемя и не знаеше как да реагира.

— Просто си казах, че трябва да знаете — добави Маги. — Ще й е необходима голяма подкрепа. Тя ще го преодолее — силна е, то се вижда — но въпреки това ще й трябва помощ. Трябва да го знаете.

Козловски я погледна с отчаяние, готов да изслуша всеки неин съвет. Тя само поклати глава. Детективът си пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Благодаря, Маги — каза. После двамата с Фин продължиха по коридора към стаята, в която лежеше Лиса.

Когато влязоха в стаята, тя лежеше по гръб, с лице, обърнато към вратата, и със затворени очи. Фин едва я позна. Долната й устна беше сцепена, зашита с дебели грозни временни шевове. Носът й беше изкривен, а останалата част от лицето й беше цялото в синини и подутини. Ръцете й бяха бинтовани. Не можеше да повярва, че това беше същата онази жена, която идваше в офиса му всяка сутрин в осем часа.

Тогава тя отвори очи. Очите рядко лъжеха. И макар нейните да показваха умора и страх, в тях имаше и пламъчета на гняв и предизвикателство, кураж и непоклатимост. Фин веднага позна нейните очи.

Тя видя двамата и извърна глава към тавана.

— Страхотна гледка, а? — каза и една сълза се търколи по бузата й.

— И по-лоши съм виждал — излъга Фин. Козловски застана от едната страна на леглото, адвокатът отиде от другата.

— Да бе, сигурно. Само в моргата.

— Не, не — опита се да я успокои той, — ще видиш, че ще те оправят и за танците на Бъдни вечер ще си като нова. — Погледна към леглото и забеляза, че Козловски е хванал дланта й. Но си замълча.

— Носът не е толкова важен. Така или иначе не си беше мой, знаеш ли?

Фин поклати глава.

— Не знаех.

— Беше подарък за седемнайсетия ми рожден ден. Не си харесвах носа. Но имах страхотни устни. — Тя присви очи от божа, докато говореше.

— Какво се случи? — попита я шефът й.

Лиса преглътна тежко два пъти.

— Той каза, че иска чрез мен да ти изпрати послание.

Каза, че Салазар трябва да остане в затвора. В противен случай пак ще се върне.

— Дадено, оттеглям се от случая — отвърна Фин, без да се замисли изобщо. После се обърна и закрачи из стаята. — Мамка му, аз и без това не исках да го поемам още от самото начало.

— Ако се откажеш от случая — каза Лиса, — тогава по-добре си търси друга асистентка.

Той се обърна рязко към нея:

— Сигурна ли си? Тези хора не си поплюват.

Тя го изгледа твърдо, гневът и непреклонността в очите й се засилиха. Страхът беше изчезнал.

— Нито пък ние, нали така? Вече няма да си поплюваме.

— Точно така — съгласи се той.

— Добре. Защото няма да си губя времето да работя за някакъв шибан пъзльо, който се оставя да го изнудват.

— Добре. — Фин се облегна на стената и оцени сцената: Лиса в леглото, изпотрошена, но не и победена; Козловски, застанал над нея, мълчалив, но кипящ отвътре, хванал дланта й.

— Фин? — обърна се младата жена към него.

— Да?

— Може ли да ни оставиш за една минута насаме с Коз?

Отначало той се стъписа от въпроса.

— Д-да, разбира се.

Фин отвори вратата и една мисъл му мина през ума — мисъл, която го беше глождила и преди — но той бързо я прогони като абсурдна. Погледна към тях и ги видя в тяхната истинска същност — за първи път и двамата търсеха едно и също нещо, което сега им беше необходимо повече от всякога.

— Аз ще чакам отвън — добави.

Когато излезе, знаеше, че изобщо не са го чули.

— Добре ли си? — попита Лиса Козловски.

Не, той не беше добре. И фактът, че тя му зададе този въпрос, а не той на нея, само засили чувството му за срам и вина и го накара да стисне зъби.

— Аз съм виновен — рече. — Трябваше да се досетя, че си в опасност. Трябваше да го предвидя, да остана с теб.

— Не ставай глупав.

Той не отговори и двамата потънаха в мълчание за известно време. Козловски не можеше да събере кураж да я погледне в очите, а яростта му продължи да нараства.

— Коз?

— Да?

— Нищо.

Той силно искаше да говори с нея. Да я прегърне. Но поради някаква незнайна причина вече не знаеше как да го направи; не и в ситуацията като тази. Искаше му се да може да реагира, да изрази емоциите си. Изведнъж стоицизмът, който му беше служил като щит през целия живот, стана в собствените му очи жалък.

— Какво има? — попита той.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Каквото кажеш.

Тя затвори очи.

— Искам да спипаш този тип. Да спипаш хората, за които работи. — Лиса отвори очи и го погледна. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Да, разбирам.

— На полицията не й пука. Дори и да го хванат, дори да го накарат да говори, аз няма да съм спокойна и в безопасност, докато не приключа с тях.

— Да. — За първи път осъзна, че държи дланта й. Не си спомняше кога я беше хванал. Дали в мига, в който влезе в стаята, или по-късно? Както и да беше, той го беше сторил спонтанно и без страх. Леко стисна дланта й и усети как тя стисна по-силно неговата. После се отдръпна.

— Върви — каза му. — Имаш доста работа за вършене.

Той погледна към празната си длан. Беше живял сам през целия си живот, но никога не се беше чувствал по-самотен от сега. Не и до този момент.

— Да — отвърна и се усмихна тъжно. — Ще дойда по-късно.

— Аз няма да ходя никъде. Ще се радвам да те видя отново.

Той отчаяно търсеше думи, които да й каже, нещо, с което да я утеши и успокои. Отиде до вратата. Преди да отвори, тя отново го повика:

— Коз?

Той се обърна към нея.

— Да?

— Не ме попита.

— За какво?

— Какво се случи. Не ме попита какво се случи с мен. Не ме попита дали… Сякаш лекарите само това ги интересуваше. Дали той е… или не е. Дори видях въпроса в очите на Фин. Но не и в твоите. Не ме попита. Дори не прояви любопитство. Защо?

Той се замисли, после се върна до леглото й и седна на ръба.

— Аз не съм добър в тези работи, не ги умея. Ако ти поискаш да говорим за нещо, ако поискаш да ми кажеш нещо, готов съм да те изслушам. Може и да нямам още отговори за теб, може и да не мога да оправя всичко, но мога да слушам. Никога няма да те питам за това, защото не ме интересува. Не ме интересува, защото нищо, случило се на теб, и нищо, което би могло да ти се случи, е в състояние да промени чувствата ми към теб. Разбираш ли?

Очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса с дланта си. Хубаво беше той по-скоро да излезе от стаята, защото иначе щеше да се срине емоционално.

— Мисля, че да. — Тя взе дланта му и я доближи до гърдите си. — Благодаря ти. — Той кимна. — А сега върви да спипаш този негодник.

Фин чакаше пред стаята. Козловски излезе и мина покрай него, устремен нанякъде.

— Коз! Чакай ме! — провикна се адвокатът и се затича, за да го настигне. Той продължи напред мълчаливо. — Коз! Чакай! — Фин успя да го настигне и го спря с ръка на рамото, за да го накара да забави крачка. Козловски се извъртя рязко към него. — Боже, само исках да ме изчакаш! — Фин изостана и се отдръпна леко.

— Какво? — попита го Козловски с изкривена от ярост физиономия.

Фин погледна назад към стаята на Лиса, после го погледна в очите.

— Откога е това между вас? — попита.

Въпросът свари Козловски неподготвен и той разбра, че правилно е предполагал. След секунда на вътрешна борба Козловски накрая се примири.

— От една седмица, може би малко по-малко.

Фин издиша продължително, обмисляйки последиците.

— Това е добре — накрая каза. — Добре е и за двамата.

— Да. Страхотно, няма що.

— Предполагам, че не си очарован от последните събития.

— Брей, ти си бил ясновидец!

Адвокатът се почеса по главата.

— И? Какво мислиш да правиш?

— Мисля да разкажа играта на тези нещастници. На всички, до последния. Проблем ли е за теб?

— Не. Изобщо. Имаш ли план?

Козловски поклати глава.

— Хубаво. Плановете така или иначе са доста надценени. — Фин продължи да го гледа. — Добре, с теб съм.

Козловски кимна, после тръгна към изхода, вече по-бавно.

— Предполагам че, със светлите черти от характера ти беше дотук, а? — попита го Фин.

— Светлите ми черти си остават, но тези хора просто ги пристъпиха и минаха всякакви граници.

Беше десет часът, когато Джими се добра до Източен Бостън. Той извървя пеша целия път, твърде предпазлив, за да вземе такси или автобус в сегашното си състояние. Кървенето от рамото му беше намаляло, но не беше спряло напълно и той беше изгубил доста кръв. Трябваше му лекар и това не можеше да стане без помощта на Карлос.

Той заобиколи отстрани ректорията — къщата на свещеника — и се шмугна в мазето през отворената врата до гаража. Там го чакаше Раул, един от доверените хора на Карлос.

— Видяхме, че дойде от улицата. Надявам се, че никой не те е проследил — каза Раул. — Трябва да си по-внимателен, особено след като датата на доставката е толкова скоро. — Нещо в позата на Раул накара Джими да се напрегне, но си каза, че параноята се дължи на умората му.

— Трябва ми лекар — Джими посочи рамото си, в същото време с тревога установи, че не може да движи ранената си ръка. — Простреляха ме.

— Карлос е горе в неговата църква. — Раул се обърна и тръгна нагоре по стълбите. — Идваш ли?

— Трябва ми лекар — повтори Джими. Някакъв вътрешен глас му шепнеше да бяга, но той беше изтощен и не знаеше къде да отиде.

— Карлос е горе — повтори Раул и продължи да се качва. След секунда Джими го последва.

Църквата беше свързана с ректорията чрез къс покрит коридор и двамата мълчаливо преминаха по него, като внимаваха да не бъдат забелязани от случаен минувач. Падре беше в църквата, коленичил пред олтара — само една обикновена катедра, понеже църковното ръководство беше прибрало всичко по-ценно. Раул направи знак на Джими да седне на предната скамейка, после излезе и тръгна обратно към ректорията. Джими седя няколко минути. По едно време му се стори, че ще припадне, и дори си помисли да прекъсне медитацията на Карлос, но си даде сметка колко лоша идея е това. Накрая Карлос вдигна глава и стана.

Обърна се и погледна към младежа. Несъмнено беше забелязал присъствието му още от самото начало.

— Върнал си се — каза Падре.

— Раниха ме. Трябва ми лекар.

— Може да ти трябва не само лекар — произнесе с леден тон той. — Разбрах, че адвокатът още е жив.

Паника стегна гърдите на Джими и в неговото отслабнало състояние и от прилива на адреналин той се разтрепери силно.

— Жив е — каза. — Измъкна се, но вече не е проблем.

— Вече не е проблем? Още е жив, но вече не е проблем? Впечатляваш ме, много ме впечатляваш. Особено след като ясно ти казах, че адвокатът ще бъде проблем за нас, докато е жив. Да не би да ми казваш, че не съм бил прав?

Младежът трябваше внимателно да си проправи път през въпросите на Карлос като през минно поле. Ако кажеше, че Карлос не е бил прав, това щеше да се възприеме като директно оспорване на властта му. Ако кажеше, че е бил прав, това щеше да се възприеме като признание за провала му. Като всичко с Падре и това беше тест и независимо колко уморен беше той, трябваше да запази концентрация и да премине този тест.

— Измислих друг начин — отвърна накрая.

— Друг начин? Много си бил изобретателен. И какъв е този друг начин?

— Изпратих му послание. Чрез една от неговите служителки.

— Изпратил си му послание?

— Много ясно послание. Вече няма да имаме проблеми с адвоката.

— И си сигурен? Знаеш точно как ще реагира адвокатът на посланието ти?

— Да, мисля, че да. — Джими искаше да си почине. Главата го болеше, а ръката му беше изтръпнала.

— Ти мислиш?

— Сигурен съм.

— Което означава какво?

Джими премълча.

— В бизнеса, както и във войната, няма нищо по-опасно от несигурността. Ти беше изпратен да разрешиш тази ситуация веднъж завинаги.

— Смятам, че я разреших. — Усещаше, че разговорът започва да му убягва. Както и успехът. Отново му мина през ума да бяга, но знаеше, че е безсмислено. Не му бяха останали никакви сили.

Карлос се приближи и седна на пейката до Джими.

— Имах големи надежди за теб. Знаеш ли?

— Да, Падре — отвърна Джими и осъзна, че плаче. — Съжалявам.

— Много големи надежди. Ти не си салвадорец, но си мислех, че си силен. В известен смисъл в теб виждах повече от моя характер, отколкото във всеки друг. В известна степен те приемах като син. Някога имах син, знаеш ли?

Джими поклати глава, сълзите се търколиха по лицето му.

— Синът ми вече го няма, но ти ми напомняше на него.

— Падре, много съжа…

Карлос го потупа по коляното и го прекъсна:

— Не се притеснявай. Всички рано или късно отиваме в Божиите ръце. — Той погледна към витража над олтара. Сутрешните слънчеви лъчи преминаваха през стъклото и хвърляха многоцветни светлини върху татуираното лице на Карлос. От този калейдоскопичен ефект на Джими му се зави свят.

— В Църквата ли беше възпитаван като дете, Джими?

— Не. Майка ми беше… Тя не беше религиозна. Баща ми беше американец.

Карлос кимна.

— Знаеш ли притчата за Авраам?

Джими поклати глава.

— Авраам е бил избран от Бога. Бил е неговият любимец. Бил е човекът, когото Бог е обичал най-много. Но Бог знаел, че трябва да подложи Авраам на изпитание. Човекът трябвало да докаже своята надеждност и отдаденост на Бог. Затова Бог го изпратил в планината. Казал му да доведе най-големия си син. — Той се изправи, хвана Джими за ръка и го отведе при олтара. — Бог накарал Авраам да построи голям олтар. После му казал, че синът му трябва да легне върху олтара. — Леко натисна Джими надолу да коленичи. — И тогава Бог казал на Авраам да извади меча си и да убие собствения си син като знак на подчинение на Бог. — Карлос се пресегна и взе мачетето, което беше подпряно на стената. И го вдигна над главата си. — Авраам вдигнал меча си, готов да убие плът от своята плът и кръв от своята кръв в името на Бог. Като видял, че може да има доверие в Авраам, Бог се смилил над него. И когато Авраам надигнал меча си, Божията ръка го спряла и пощадила сина му.

Джими беше коленичил, вперил през сълзи поглед в Карлос, докато слънчевите лъчи, проникващи от горния прозорец, заливаха със светлина помещението. Той изглеждаше божествен на Джими.

— Така че, Джими, днес пред нас двамата стои само един въпрос.

— Кой? — изхлипа младежът.

Карлос го погледна.

— Дали Бог ще се смили над нас.

След тези думи замахна плавно с мачетето към главата на Джими. Младежът се дръпна назад, опитвайки се да избегне острието. Мачетето се заби в лявата му ръка, точно над огнестрелната рана, сряза мускулите и костта и ръката падна на олтара пред него.

— Не-е! — изкрещя Джими. Той взе отсечената си ръка, напълно обезумял. — Не! — извика отново и се опита да изтича към вратата на църквата. Умствената дейност беше сведена до една дума: „Бягай!“

За негово съжаление олтарът беше станал хлъзгав от кръвта, която продължаваше да се лее от мястото на отсечената ръка. Подхлъзна се и падна пак на колене, като изпусна крайника на пода.

Карлос го последва. Застана до него и стисна мачетето с две ръце като бейзболна бухалка. Джими вдигна очи към него.

— Моля те! Недей!

Карлос направи крачка и удари с мачетето под гръдния кош на младежа, като разпори корема му. Джими с ужас видя как червата му се изсипаха на пода. Миризмата беше ужасна. Опита се да пълзи, но горната и долната половини на тялото му вече не бяха в състояние да функционират като един организъм и той се загърчи на пода сред собствените си вътрешности.

Карлос го погледна.

— Съжалявам Джими. На Бог не му остана милост.

Той отново вдигна мачетето и Джими безпомощно видя как острието полетя към врата му. Нямаше какво да направи. Ударът се падна точно в гърлото и отсече главата му.

Може би все пак на Бог му беше останала малко милост. Джими вече не усещаше нищо.

Трийсет и втора глава

Пред болницата Фин и Козловски се качиха в колата на адвоката. Той включи двигателя. Няколко минути търсиха миниатюрното Ем Джи, тъй като миналите по улицата снегорини го бяха затрупали със сняг.

— Къде отиваме? — попита Фин. — Да говорим с Макинтайър? Той трябва да е в основата на всичко, нали?

— Възможно е — съгласи се Козловски. — Но няма да е лесно да го стреснем. Той е в занаята от доста дълго и знае правилата на играта. Няма да свали картите си, ако не му предложим по-голям залог. Но в момента нямаме какво да заложим.

— Тогава при Форние? Той е хлъзгава невестулка. Малко да го натиснем и ще се сломи.

— Може би. Но при него ще е второто ни посещение. Първо трябва да говорим с друг.

— С кого? — Фин подкара колата и излезе от паркинга.

— С Мадлин Стийл.

— Стийл? Нали каза, че тя няма да иска да говори с нас. И че по-скоро ще стреля по мен.

— Тя пак може да стреля по теб. Но аз знам как да я накарам да проговори.

Адвокатът хвърли поглед към детектива, който беше напълно спокоен.

— И ще ми кажеш ли какво ще ни разкрие тя?

Козловски поклати глава.

— По-добре да го чуеш от нея.

Отидоха в полицейското управление в Роксбъри, за да говорят със Стийл, но там им казаха, че си е взела няколко почивни дни за празниците. Оттам се насочиха към Южен Бостън, където беше израснала Стийл и където още живееше.

Малката дървена къща, в която тя наемаше апартамент, лесно се забелязваше от улицата. Жилищата в Южен Бостън бяха до тротоарите и не оставяха много място за пешеходците. Пространството беше още по-оскъдно пред сградата, където живееше Стийл. Пред вратата имаше само една стръмна циментова рампа с метални перила.

Козловски натисна звънеца и двамата зачакаха търпеливо отпред.

След две минути вратата се отвори и Мадлин Стийл се появи в инвалидната си количка. Тук тя не изглеждаше толкова застрашително както в полицейското управление. Беше облечена в розова памучна блуза и клин, от който се виждаха атрофиралите й долни крайници. В този си вид приличаше повече на безпомощно малко момиче, отколкото на страховита полицайка.

— Какво, по дяволите, искате?

Явно видът лъжеше. На Фин обаче му се стори, че долови нещо скрито зад това дръзко поведение. Нещо като страх.

— Искаме да говорим с вас за Винсенте Салазар — каза той.

— Казах ви, приключих с говоренето — отвърна жената и понечи да затръшне вратата.

Фин пъхна крака си и не й позволи да затвори. Вратата беше направена от тежък дъб и за миг адвокатът си помисли, че кракът му е премазан. Отскочи назад и извика:

— Мамка му, боли!

— Хубаво. — Тя се пресегна отново да затвори вратата. — Следващия път не се пречкай.

— Моля ви — настоя адвокатът. — Трябва да разберем какво сте разследвали в нощта, в която ви простреляха.

— Нищо — отвърна тя. — Стойте далеч от мен. — Пресегна се за вратата и я бутна още по-силно.

Козловски прекрачи прага с рамо напред. Въпреки силата, с която беше бутната вратата, когато се блъсна с тялото му, тя силно се разтресе и отскочи назад. На Козловски му нямаше нищо. Той прикова погледа си към Мади и страхът, който Фин беше доловил у жената, сякаш се засили.

— Както каза човекът, Мади, трябва да говорим с теб. Излиза, че отпечатъците са били манипулирани и ние имаме доказателство за това. Излъгала си пред съда и си го знаела. Един невинен човек е бил пратен в затвора, а сега пострадаха и други хора. Много лошо.

Докато той говореше, страхът върху лицето на Стийл се смени с гняв.

— Не — тихо отвърна тя. — Той го направи и аз го знам. Те ми казаха и аз още виждам лицето му. — Думите излязоха от устата й като шепот; не беше убедена. После тя се разхлипа.

Козловски я остави да поплаче. После отвори вратата, наведе се над нея и тихо изрече:

— Дойде време да се очистим, Мади.

Мадлин Стийл се чувстваше победена. По-лошо, чувстваше се предадена. Но най-лошото беше, че се чувстваше отговорна.

— Той ми каза, че е Салазар. Каза, че имали отпечатъците му и че не можело да има никакво съмнение.

— Макинтайър ли? — попита Козловски. — Той ли ти каза, че отпечатъците съвпадат?

Тя кимна.

— Да, Мак беше. Той координираше действията с дактилоскопския отдел. И той се занимаваше с веществените доказателства.

— Какво точно ви каза? — попита Фин.

— Дойде при мен в болницата. През първите дни — дори не си спомням кога точно — през повечето време бях в безсъзнание, а когато бях будна, се намирах под въздействието на толкова силни обезболяващи, че не бях много адекватна. Той ми каза, че са хванали виновника, че отпечатъците били съвпаднали, но че прокурорът ще иска още нещо като доказателство. Каза, че прокурорът искал свидетелски показания. После извади една фотография на Салазар и поиска да я погледна добре. Каза ми да запомня лицето. Да запомня, че това е лицето на мъжа, който ми стори това.

— Но вие не бяхте сигурна? И сега не сте сигурна? — притисна я адвоката.

Тя го погледна, после погледът й се премести към прозореца.

— Не знам — отвърна. — Петнайсет години той беше човекът от сънищата ми. Когато се будех нощем, лицето му продължаваше да стои запечатано в съзнанието ми.

— Но… — намеси се Козловски.

— Но когато ме нападнаха, аз не видях лицето на нападателя. — Думите бяха произнесени след вътрешна борба. След това се възцари напрегната тишина.

— Но вие сте дали показания — продължи Фин.

— Те ми казаха, че са хванали виновника. Казаха, че е сто процента сигурно. И всичко отговаряше — тогава работех в оперативната група, която искаше да го депортира. Не можех да рискувам той да се измъкне, нали така?

Адвокатът погледна към детектива:

— И ти го знаеше през цялото време.

Козловски кимна и Фин зарови лице в дланите си.

— Той разбра едва когато процесът приключи — намеси се Стийл. — Казах му месеци след това и той ме посъветва да се разкая. Но какво можех да сторя на този етап? Да ги оставя да пуснат човека, който ми беше отнел толкова много? Да има нов процес? Не можех да го направя.

— Не е бил той! — извика Фин. — Не е бил той, но вие двамата въпреки това сте позволили да го тикнат в затвора!

— Не можех да съм сигурна — отговори Стийл. Но дори на нея оправданието й прозвуча неубедително. — Не знаех какво ще стане с мен. Поставете се на мое място — така казах и на Коз тогава. Той заплаши да разкаже, но аз отвърнах, че ще го обвиня, че лъже, и той ще изгуби всички приятели в полицията. След това вече не бяхме приятели. — Стана й лошо. — Съжалявам, Коз.

Радиаторът в ъгъла на стаята леко изскърца във възцарилата се пълна тишина.

— Върху какво работехте тогава? — попита Фин рязко.

Тя погледна към Козловски.

— И ти си го знаел? — попита Фин бившия полицай.

— Само отчасти — отвърна той. — Без подробности.

Фин се обърна пак към Стийл:

— Е?

— Работех в една смесена оперативна група с ИНС. Залавяхме нелегални имигранти. В процеса на работата няколко пъти се натъквах на нова улична банда, която тогава тъкмо пробиваше в Бостън.

— Нека да позная: ВДС, нали?

Тя кимна.

— Тогава изобщо не бях чувала името й, но продължиха да се носят слухове, че те са организирали основните канали за незаконни имигранти от Южна и Централна Америка. Говореше се, че били организирали цял бизнес за търговия с роби.

— Роби ли?

— Да, роби. Предлагат да прекарат хората през границата, после ги карат да платят повече, отколкото могат да си позволят. Ако хората не са в състояние да си платят, бандата им предлага да им намери работа, но когато нещастниците отиват там, ги поемат някакви сенчести бизнесмени, които им плащат твърде оскъдно, недостатъчно за работниците да си изплатят дълга. И в крайна сметка се превръщат в роби. Освен това от ВДС начисляват и лихва върху дълга. Добре измислена форма на рекет.

— Какво стана с разследването, след като ви простреляха? — попита Фин.

— Спряха го. Бях в отпуск над седем месеца и когато се върнах на работа, бандата беше приключила този вид дейности. Техен щаб беше една винарна в Роксбъри, но мястото беше затворено и нямаше никакви следи. Освен това не бях вече във форма да ги преследвам.

— И никога не се досетихте, че те са виновни за вашата участ? Не беше ли ясно за вас?

— Какво да беше ясно? Бях убедена, че човекът, който ме е прострелял, е в затвора, а доколкото знаех, той не беше свързан с ВДС. Какво трябваше да се досетя?

Тримата отново се умълчаха. Накрая Фин стана и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна към нея:

— Искам от вас да изложите писмено всичко в декларация. Следобед ще минем да я вземем.

— Не знам дали ще мога — отвърна тя.

— Глупости, ще го направите.

— Може да си изгубя работата.

— Един невинен човек е в затвора заради вас. Вашата работа е последното, което ме интересува в момента. Или ще го направите доброволно, или ще се погрижа да бъде официално повдигнато обвинение срещу вас. Тогава не само ще загубите работата си, но и ще отидете в затвора за лъжесвидетелство.

Сякаш целият свят на Мадлин Стийл се срина. Но тя кимна.

— Добре, ще го направя.

Козловски стана и отиде при адвоката до вратата. Погледна назад и на нея й стана трудно да го гледа в очите.

— Май я оплесках, Коз. Трябваше да те послушам — бяха нейните думи.

— Всички я оплескахме — отвърна Козловски. — Сега е време да поправим нещата.

Фин вече беше в колата и двигателят работеше, когато Козловски излезе от къщата и се напъха на седалката до него. Натисна газта и потегли.

— Три седмици — каза адвокатът. — Три скапани седмици ние работихме по това дело. Три седмици, след като Добсън за първи път ни потърси. И десет дни откакто той беше насечен на парчета. И през цялото това време на теб изобщо ли не ти мина през ума да кажеш, че си знаел, че човекът е невинен?

— Не знаех, че е невинен. Мислех, че той е престъпникът. Единственото, което ми беше известно, беше, че Мади не е успяла да го огледа добре. Продължавах да мисля, че пръстовите отпечатъци са безспорно доказателство.

— Трябваше да ми кажеш. Та ние сме партньори. Нещо повече, аз съм ти шеф.

Козловски му хвърли насмешлив поглед.

— Добре, де — поуспокои се Фин. — Но поне сме партньори. Аз не бих могъл да крия такава информация от партньора си.

— Не можех да ти кажа.

— Защо?

— Дадох дума. Не мога да нарушавам дадено от мен обещание.

Фин въздъхна.

— Знаеш ли, тези твои правила са абсолютна глупост. Държиш се така, сякаш тези принципи се основават на някакъв написан черно на бяло закон или нещо подобно, но не са. Те са само купчина глупости.

— Правя каквото мога.

— Светът е сив, Коз. Трябва да го разбереш и да се научиш да живееш в този свят.

— Може би. Казах ти, правя каквото мога.

— Да, бе. — Фин спря колата отстрани на пътя.

— Какво правиш? — попита го приятелят му.

— Сетих се, че не знам къде отиваме. Искаш ли да се пробваме с Макинтайър? Да видим какво ще успеем да измъкнем от него?

Козловски поклати глава.

— Още не разполагаме с достатъчно улики срещу него. Дори и да е престъпил закона, като е манипулирал Стийл, ще каже, че е бил убеден, че постъпва правилно. Ако не го уличим във фалшифициране на отпечатъците, той ще се върти и усуква, а ние ще останем без нищо. Трябва ни повече, за да го поразтърсим.

— Форние? Той е подписал заключението от дактилоскопската експертиза.

— Форние, да. Но още не. Трябва да го причакаме извън полицейското управление. Вътре се чувства прекалено сигурен. Трябва да му покажем ясно, че не е в безопасност. Ще го изплашим и той ще ни изпее всичко. Гарантирам ти.

— Страхотно. И как тогава ще направим така, че да не се чувства в безопасност?

Детективът сви рамене.

— Има само един начин.

— Това си помислих и аз. — Фин потегли отново. — Изглежда, тези твои черти на характера посивяват все повече с всяка следваща секунда.

Трийсет и трета глава

В осем часа същата вечер Еди Форние седеше на бара в една кръчма на Кълъмбъс Авеню. Имаше само още двама клиенти и те бяха седнали в другия край на тежкия дървен барплот и разговаряха. Барманът беше висок и едър мъж, около петдесетте, късо подстриган, с козя брадичка и поизтъркани черни татуировки на предмишниците, които Форние беше разпознал като правени в затвора. Барманът не се натрапваше, само гледаше чашата му да не остава празна. Заведението имаше атмосфера на преддверие на ада, със затъмнени прозорци, жълти светлини и изпокъсана дамаска. Накратко, беше едно от местата, на които Еди се чувстваше като у дома.

В миналото беше отдавал предпочитание на шумните и изпълнени с движение барове близо до управлението, които се посещаваха предимно от колегите му. По онова време се радваше на другарството между полицаите и обожаваше да слуша и разказва различни професионални истории с колегите, докато алкохолът се лееше безкрай, докато всички отпускаха парата след тежкия напрегнат ден. Дори се радваше на по-младите и едри полицаи — повечето от тях напомпани със стероиди. Те привличаха жените като с магнит. Винаги го беше удивлявало как някои жени хлътват по полицаите, без да обръщат внимание на агресията, изписана на физиономиите им, и брачните халки на пръстите им. Сигурно се дължеше на силата, която излъчваха — непобедимостта да си човек на закона, а не такъв, който живее по закона.

Разбира се, жените никога не обръщаха внимание на Форние. Всички се шегуваха, че с тесните му рамене и слабичко тяло, той едва имаше сили да носи значката. Винаги се беше чувствал като аутсайдер, помагайки си с алкохола, за да има и частица от онази увереност, която другите около него чувстваха.

Онези дни отдавна бяха минали. Сега пиенето нямаше край. Понякога то му се струваше като единствения възможен край. Единствено алкохолът го интересуваше и хората, които се намираха около него, докато той пиеше, само го разсейваха от заниманието му.

Извади портфейла си и погледна в него. Две измачкани десетдоларови банкноти го гледаха отвътре тъжно. Той бавно пресметна наум. Беше изпил пет уискита — отдавна вече не смяташе времето в минути, а в чаши. Всички те бяха добра марка, а две от тях бяха на промоция. Имаше достатъчно да си плати сметката, макар че барманът нямаше да остане доволен от бакшиша. Какво пък. Този барман определено беше бивш затворник и никога досега не го беше черпил по едно пиене.

Форние изброи парите, остави ги на бара и си тръгна. Домът му се намираше на десет пресечки оттук и той се опита да обърне разстоянието в минути, за да знае колко ще трябва да изтърпи, преди да си налее чаша преоценена водка в апартамента си. Ако побързаше, нямаше да е много дълго.

Направи десет крачки по Уошингтън Стрийт, навел глава, за да заобикаля купчините сняг и локвите по пътя си. В тази поза получи първия юмрук точно под ребрата, който му изкара въздуха.

Фин и Козловски наблюдаваха от улицата, когато Форние излезе от бара. Бяха го следили, откакто той си тръгна от управлението, и вече повече от два часа се опитваха да се стоплят в колата на адвоката.

Детективът изчака, докато Форние се изравни с тясната пътечка между сградите, приближи се отстрани и го удари. Той се свлече на земята и Козловски го бутна в пътечката, вътрешността на която не се виждаше от улицата, Фин го последва.

— Кажи ни за случая на Салазар — каза адвокатът, докато Козловски държеше дребничкия полицай притиснат към стената.

Форние още беше превит на две, но съумя да вдигне глава и разпозна нападателите си. На лицето му се изписаха страх и гняв.

— Майната ви! — изсъска, докато кашляше от удара в корема.

Фин погледна към Козловски.

— Май се нуждае от още една покана.

Козловски отново го удари, този път по-силно. Форние се ококори и изплези подутия си и посинял език. Детективът отстъпи малко назад и го удари в челюстта, с което го събори на земята.

Форние се просна в заледената локва и изплю кръв.

— Аз съм полицай! — извика. В гласа му се долавяше паника. — Не може да постъпвате така с полицай!

Фин приклекна до него.

— Полицай, който петни значката си — отвърна той. — Ти изгуби правото да имаш специален статут. Заради теб един невинен човек е в затвора вече петнайсет години.

— Не знам за какво говорите — изскимтя Форние. По очите му обаче ясно си пролича, че лъже. Козловски се засили и го ритна силно в хълбока, от което последва ново хленчене.

— Нека ти обясня каква е ситуацията, Форние — каза Фин. — Не само че си изпратил невинен човек в затвора, но си оставил и виновниците да се измъкнат на свобода. Които и да са, те започнаха да вредят на други невинни хора. Един от нашите пострада от твоите приятели и пострада сериозно. Не стига това, ами тя е приятелка на Коз. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Разбра ли ме? В момента единственото, което искам да чувам от теб, са подробностите по манипулирането на делото на Салазар. Знаем, че си извадил стар отпечатък, за да подкрепиш заключението си. Знаем, че вторият отпечатък е бил специално поставен върху оръжието.

Форние изгледа с широко отворени очи първо Фин, после Козловски.

— Точно така, знаем. И имаме експерт, който ще даде показания. С теб е свършено. Искаме само да ни кажеш кой те подтикна да го направиш.

Форние явно щеше да се пречупи всеки момент. Но погледна Фин и отново просъска през кръв:

— Майната ти!

Фин се изправи и кимна на Козловски.

Той се наведе и вдигна от земята Форние, който се разкрещя от ужас. Козловски го сграбчи за яката и го метна в една голяма полузамръзнала буца сняг до стената. Лицето на Форние се заби в снега и леда, като това заглуши виковете му. Детективът набута главата му по-дълбоко в снега. Когато въздухът му свърши, Форние започна да се мята и се опита да удари Козловски, за да се освободи. Обаче и малкото сили, които имаше, започнаха да го напускат.

Козловски го извади от снега, хванал го за врата, и го обърна с лице към Фин. Нещастникът приличаше на мокра улична котка. Ноздрите му бяха пълни със сняг и лед и той се изкашля и изплю няколко пъти, за да си поеме въздух. От дълбока рана на челото му — вероятно причинена от остро парче лед — течеше кръв.

— Приличаш на пихтия, Форние. Наистина ли искаш да продължим по този начин? — попита го адвокатът.

Мъжът продължи да кашля и да плюе сняг, без да каже нищо. Фин отново кимна на Козловски.

— Пъхай го пак — каза и Козловски отново напъха Форние в снега.

— Не! Моля ви! — извика той точно преди главата му пак да потъне в снега.

— Видя ли? Знаех си, че ще се съгласиш. Следващия път не се колебай толкова дълго и няма да се наложи да влизаш пак там. — Фин изчака трийсет секунди и потупа приятеля си по рамото.

Форние изглеждаше ужасно, когато го извадиха. Лицето му беше посиняло, а по брадичката му се стичаше тънка струйка повръщано.

— Мак! — каза кашляйки и падна на колене. — Макинтайър беше! Той ме накара да го направя.

— Какво точно ти каза?

— Каза ми да извадя отпечатъка от досието на Салазар и да поставя нов, докато Салазар беше задържан.

— Защо?

— Не знам — изхленчи Форние.

— Искаш ли пак в снега? — попита го Козловски и го хвана за яката.

— Не! Кълна се! — извика полицаят. — Каза ми, че Стийл е разпознала човека! И че ако не го направя, виновникът ще се измъкне на свобода! Каза, че били напълно сигурни, само трябвало да подкрепят обвинението с доказателства!

— И не знаеш защо са избрали Салазар? Не си знаел какво се върши зад кулисите? Хайде, стига — обади се Козловски.

Той продължаваше да държи за яката Форние и го беше надвесил над снега. Като че го държат над басейн, пълен с акули, каза си Фин.

— Кълна се в Господ! Кълна се в майка си!

— А в алкохола ще се закълнеш ли? — попита го Козловски.

Форние замълча, но само за секунда.

— Да — отвърна. — Кълна се в пиенето. Да не близна повече алкохол, ако лъжа. Мак ми каза, че онзи си го бил заслужил. Каза, че бил сигурен, че той го е извършил. Нямах причини да не му повярвам. Наистина повярвах, че човекът е виновен.

Козловски погледна към Фин, който му кимна и детективът пусна Форние. Дребничкият човечец се олюля на нестабилните си крака и направи две крачки назад от Козловски, все още притиснат в пътечката. Видът му беше окаян. Кръвта се беше смесила с разтопилия се сняг и върху ризата му отпред се беше образувало ярко-розово петно. Сакото му беше скъсано, а косата му беше мокра и смачкана.

— Сега какво? — попита той уплашено.

Фин се замисли.

— Къде живееш? — попита го.

Форние трепереше.

— На няколко пресечки оттук. Защо?

— Защото сега ще дойдем с теб и ти ще напишеш и подпишеш всичко, което ни разказа.

— Не. — Форние поклати глава. — Мак ще ме убие.

Козловски го сграбчи за реверите и го блъсна в тухлената стена. Главата му се удари в твърдата повърхност.

— Чуй ме, нищожество дребно — каза той. — Заради твоите лъжи най-страхотната жена, която познавам, сега лежи пребита в болница. Друг човек беше направен на кайма с мачете, а клиентът ни се свива в килия два на три метра вече петнайсет години за престъпление, което не е извършил. И всичко това, защото не си си свършил шибаната работа. Не ме разбирай погрешно — не ми пука за това. Но ако бях на твое място сега, щях да се страхувам по-малко от Мак и много повече от мен, разбра ли ме? — Беше вдигнал Форние във въздуха, до стената. Краката на полицая висяха като на марионетка, докато Козловски го блъскаше в стената.

Форние кимна, докато се опитваше да остане в съзнание, и той го пусна на земята. Полицаят се свлече на цимента.

Фин се надвеси над него.

— Горе главата, господин Форние — каза. — Поне мога да ви гарантирам, че Мак няма да ви е проблем.

— Защо?

Фин и Козловски се спогледаха заговорнически. В очите на Коз нямаше никакво колебание.

— Защото — отвърна адвокатът — ние ще му отидем на гости много скоро.

Фин прочете декларацията, която Форние беше написал на ръка в апартамента си. Трябваше да направят три опита, докато ръката му спре да трепери. Едва с помощта на втора чаша водка усилията се оказаха успешни и дори в този вариант почти не се разчиташе нищо, но пък беше на хартия. Заедно с декларацията на Стийл беше достатъчно да изкарат Салазар от затвора. Като се добавеше и експертното заключение на Смити и заключението от ДНК анализа, което се очакваше всеки момент, нямаше никакво съмнение, че Салазар щеше да отваря подаръците заедно със семейството на брат си на Коледа сутринта.

Но това вече не беше всичко. Сега нещата бяха придобили лична основа.

— Безполезно е — каза Козловски и прекъсна мислите на Фин.

Двамата седяха в колата пред апартамента на Форние.

— Кое?

— Декларацията на Форние. Не е подписана под клетва. Освен това се основана само на голи твърдения. Съдът няма да я погледне.

— В нея се потвърждават факти, които не са благоприятни за него. Съдия Кавана ще я вземе под внимание.

— Той пак може да каже, че я е подписал против волята и под натиск. И няма да е лъжа — ние добре го натупахме.

— Може и ще е прав. Но се съмнявам, че ще го направи. Поисках да подпише декларацията отчасти и за да го държа в шах. Това е най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства. Поне ще имаме какво да покажем на Макинтайър, ако той ни създаде трудности.

Козловски се почеса по главата.

— О, сигурен съм, че ще ни създаде. Сигурен ли си, че искаш да участваш? Не е ли по-добре да отида сам?

Фин запали двигателя.

— Къде живее той?

— Добре, но да знаеш, че съм те предупредил. Живее в Куинси.

Козловски извади трийсет и осемкалибров револвер от кобура на глезена си.

— Вземи поне този. Резервен ми е.

Фин погледна револвера, взе го и го прибра в сакото си.

— Наистина ли мислиш, че играта може да загрубее?

Детективът сви рамене.

— Човек никога не знае.

Трийсет и четвърта глава

Къщата на Макинтайър се намираше до Уоластън Бийч, в един тих и традиционен район с малки спретнати къщи и чисти улици. Тук живееха главно трудещи се упорито и законопослушни граждани, сред които имаше както католици демократи, така и републиканци, привърженици на традиционните семейни ценности. В този квартал не се толерираха добре неподчинението и размириците.

Лесно намериха дома му. Не светеше нито една лампа, а по ярко осветената от коледни светлини улица това открояваше къщата като развален зъб.

Фин паркира на пресечка и половина от къщата. Двамата с Козловски слязоха, тихо се върнаха по тротоара и завиха по непочистената от снега пътека, водеща към външните стъпала и вратата на дома на Макинтайър. Адвокатът непрекъснато мислеше за револвера, който тежеше в джоба на сакото му. Запита се как ли някой би могъл да свикне редовно да носи оръжие. И дали беше разумно да вземе револвера от Козловски. Неговата буйна младост беше отминала отдавна и той почувства носталгия към насилието от онзи период от живота си.

Застанаха на стълбите. Козловски натисна звънеца, който прозвуча някъде дълбоко от вътрешността на къщата като жужене на огромна муха. Детективът изчака няколко секунди и пак звънна.

Когато вратата се отвори, Фин инстинктивно посегна към револвера. Макинтайър беше толкова променен, че адвокатът не можа да го познае. Халатът на него висеше като на скелет, а под халата имаше само панталон на петна и тънка тениска с жълти петна под мишниците. Рехава брада беше покрила лицето и врата му.

Той ги изгледа и изглежда се досети за какво са дошли. Мълчаливо се оттегли навътре и остави вратата на къщата отворена.

Двамата нечакани посетители го последваха, очаквайки засада. Щом влязоха в дневната обаче, страхът им изчезна, понеже стана ясно, че човекът не е в състояние да окаже каквато и да било съпротива.

Явно дневната беше мястото, където Макинтайър прекарваше почти цялото си време. На няколко места на купчини бяха натрупани празни картонени кутии от пица, а по масичката имаше голям асортимент от бирени кутии и бутилки алкохол.

Макинтайър седна на дивана до масичката. Козловски взе малък стол и седна срещу него. Фин остана прав. Единствената светлина в помещението идваше от телевизора в ъгъла. Играеха „Селтикс“ и „Лейкърс“ и Бостън губеше с десет точки в първото полувреме.

— Носиш ли си пистолета? — обърна се Макинтайър към Козловски.

Детективът бръкна в сакото си и извади пистолета от кобура, след което го постави на масичката.

— А твоят къде е?

Другият извади служебния си револвер от джоба на халата, вдигна го и го огледа.

— Този ми беше първият — каза. — Дадоха ми го от службата. Преди двайсет и седем години. Не е за вярване. И си остава най-надеждното оръжие, което съм имал. Тогава всичко беше такова. Надеждно и здраво. Помниш ли?

Козловски кимна.

— Помня.

— По онова време човек знаеше кой кой е и кое какво е. Полицията се ръководеше от ченгета, не от скапани бюрократи и ние бяхме кралете. Ченгетата… знаехме как да си вършим работата. Пази невинните граждани и спукай от бой лошите. Беше просто, но ефективно. И дори това да означаваше, че трябва да заобиколиш правилата, то беше част от професията. Сега само да пипнеш някой престъпник не както трябва и накрая ти отиваш в затвора, а не той. Можеш ли да повярваш в тия глупости?

Козловски извади диктофон, включи го на запис и го сложи на масата пред него.

— Трябва да запиша разговора ни — каза. — Разбираш, нали?

— И ти ли разбра?

— Дошли сме да говорим за Винсенте Салазар.

Макинтайър махна пренебрежително с ръка.

— В каква ужасна бъркотия се превърна всичко, а? За всички нас.

Фин забеляза, че той продължава да държи револвера и да ръкомаха с него, докато говореше.

— Така е — отвърна Козловски. — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно? Какво, по дяволите, се случи? Как се стигна толкова далеч?

Макинтайър посегна към главата си с ръката, с която държеше револвера, и се почеса с пръста, който стоеше на спусъка.

— С кого говорихте? — попита.

— Със Стийл и Форние.

Макинтайър кимна.

— Тогава вече знаете всичко. — Той изгледа Козловски спокойно, без гняв, само с тъга. — Винаги съм бил на мнение, че те направиха грешка, като те изхвърлиха от полицията, Коз. Доста лош ход беше. На нас ни трябват повече хора като теб. — Сочеше към Козловски с оръжието. Фин бръкна в джоба си и стисна своя револвер. — Хората като нас вършеха основно работата на полицията. По дяволите, хората като нас бяха самата полиция.

— И все пак трябва да науча останалото — каза детективът. — И трябва да го чуя от теб.

— Да, да, знам. Всичко, нали? Преди това обаче да пийнем по едно. — Потърси из напитките на масата и намери наполовина пълна бутилка бърбън. После намери и две мръсни чаши и ги наля до горе. — Ще налея и една за приятеля ти — каза и кимна към Фин, без да поглежда към него. — Но ми се струва женчо.

— Благодаря, няма нужда — обади се адвокатът.

Мак взе една от пълните чаши и я подаде на Козловски.

— За какво ще пием? — попита с усмивка на чакал.

Козловски вдигна чашата си.

— За истината, правдата и американската мечта?

Усмивката на Макинтайър помръкна. Той се замисли.

— Какво ще кажеш да пием само за професията ни?

— За професията ни тогава — отвърна Козловски и двамата пресушиха чашите си. Коз свали своята и погледна към Мак. — Та какво се случи?

Макинтайър се облегна назад и затвори очи.

— Дори не помня как започна всичко. — Той се почеса с дръжката на револвера по челото. — Винаги се започва от малкото. Шибаните шпиони нахлуват в страната на вълни, нали така? Не можеш да се бориш с тази напаст. Твърде много са. Те идват и заемат място, после ти взимат работата и мамят системата, не плащат данъци и ние трябва да ги плащаме вместо тях, нали така? Но те са прекалено много, за да можеш да ги изриташ всичките. Все едно да се опиташ да изпразниш Атлантическия океан със супена лъжица. Тогава виждаш, че можеш да спечелиш от тях някоя и друга хилядарка. И си казваш: какво пък толкова? Не е като да мамиш истински американци.

— Бил си на заплата при тях — отбеляза Козловски.

— Не много. — Макинтайър се изсмя. — През деветдесетте ВДС започна да вкарва нелегални имигранти. Да ги прекарва контрабандно през границата и да ги транспортира с камиони дотук. И какво толкова? За Бога, та нали сме страната на възможностите? Така че, да, те ми даваха процент в замяна на малко протекция. И вълкът сит, и агнето цяло, нали така?

— Грешка — отвърна Козловски.

— Да, грешка. Много голяма грешка. С тези хора — голяма грешка. Те са гадни копелдаци. Най-гадните.

— Защо прекарваха нелегални имигранти? Наркотърговията не е ли по-печеливша?

— Дори не може да се доближи. Не ме разбирай неправилно. От време на време те също вкарват наркотици. И оръжие. Но големите пари са от контрабандата на човешки добитък. Всеки на юг от границата, който има спестени малко пари, би ги дал охотно, за да попадне в обетованата земя. Кълна се в Бог, там долу сигурно си мислят, че ние тук плуваме в пари и всеки кара корвет само защото е американски гражданин. Те дават част от парите, а за останалите бандата ги кара да подпишат разписка, че дължат тези пари. Когато ги прекарат тук, ВДС ги продават на работодатели, които плащат на нелегалните мизерни заплати за най-неблагодарната работа. Бандата взима авансово суми от работодателите, а освен това понеже бедните нещастници имигранти не печелят много, те трябва да плащат и лихва върху дълга им, че са ги прекарали в Щатите. Почти си е като робство, само без окови. Но понякога и окови им слагат.

— Защо имигрантите просто не изчезнат?

Лицето на Макинтайър придоби сериозно изражение.

— Ти не знаеш на какво са способни тези мерзавци от ВДС. Никой не иска да си има проблеми с тях. Главатарят им е един луд психопат на име Карлос. Викат му Падре, мили Боже! Отецът. Има татуировки по цялото тяло — кълна се, върху всеки сантиметър от кожата му. Никога не съм виждал по-студен и хитър негодник. Няколко души се опитаха да избягат. По-късно ги откриха нарязани на парчета. Карлос остави главите им цели, за да могат да ги разпознаят и всички да знаят какво се случва с онези, които бягат.

— Какво стана със Стийл? — попита Козловски.

Макинтайър сви рамене.

— Малшанс за нея. Всичко вървеше по мед и масло, докато не я включиха в онази скапана съвместна оперативна група с ИНС. Тя беше надъхана да докаже на татенцето колко печено ченге е и започна да души прекалено близо. Преди да се намеси, всички си мислеха, че нелегалните имигранти сами се преселват тук. А тези, които бяха информирани за незаконните операции на ВДС, се правеха, че не знаят. Но не и тя. Започна да си пъха носа в чуждите работи. И предполагам, те решиха, че е време да се отърват от нея.

— Предполагаш?

— Смяташ, че биха си признали? Не, разбира се. Но аз знаех. И също така знаех, че ако разследването набере ход, ще отведе полицията до ВДС и Карлос. Той не е от хората, които биха го приели добре. Най-малкото щеше да се разкрие връзката ми с тях и щях да изгубя работата си. Можеше дори да отида в затвора. По онова време трябваше да издържам бившата си съпруга и две деца. Не можех да си го позволя.

— И затова натопи Салазар.

— Да. Знаех, че на Стийл е наредено да проследи определени лица — нелегални емигранти, за да бъдат те депортирани. Направих проверка и разбрах кой е на първите места в списъка й и върху кого се е фокусирала. Излезе името на Салазар и си казах: какво пък? Всеки друг на негово място също щеше да ми свърши работа. Отидох при Форние и му казах, че Стийл го е разпознала, но без пръстови отпечатъци няма да можем да го пипнем. Щом той направи магията, отидох при Стийл и й казах, че имаме съвпадение на пръстовите отпечатъци, но няма да е достатъчно, освен ако тя не даде показания. Просто така, открихме и закрихме делото. И аз реших всичките си проблеми, нали така?

— Никога не става толкова лесно — възрази Козловски.

— Петнайсет години бях убеден, че е толкова лесно. Единственият минус беше, че Карлос и момчетата му сега ме държаха с компромата срещу мен и имаха повече власт над мен, отколкото аз над тях. А те не са от скромните типове.

С течение на времето, докато бизнесът им се разрастваше, те искаха все повече и повече от мен и аз не можех да сторя нищо, не можех да откажа. Сега, след като цялата помия излезе наяве, те решиха, че не съм им нужен повече. Затова седя в тъмното и ги чакам да се появят. Чувствам се малко като Буч Касиди и Сънданс Кид, седнал в тази колиба, на края на филма, чакащ цялата шибана мексиканска армия да открие огън по мен.

— Във филма беше никарагуанската армия — поправи го Фин.

Макинтайър погледна към него за първи път. После се обърна пак към Козловски:

— Къде го намери този?

Детективът подмина въпроса.

— Ами Добсън?

— Другият адвокат ли? — Макинтайър отново сведе глава. — Опитах се да го предупредя, да го разубедя, но той не искаше да ме чуе. По някакъв начин беше разбрал, че Карлос и хората му действат от една малка църква близо до летище „Логан“ в Източен Бостън и отиде там. — Мак пребледня. — Аз бях там, Коз. Никога не съм виждал подобно зверство. Повярвай ми, не ти трябва да си имаш работа с тези хора.

— Те още ли са в тази църква в Източен Бостън?

Макинтайър кимна.

— Досега да са се преместили, но чакат голяма доставка утре вечер и не могат да си позволят да организират наново операцията.

— Голяма доставка?

— Да, те разшириха контрабандния си бизнес. Преди прекарваха само простички имигранти, търсещи по-добро място за живеене. През последните години се натъкнаха на нова златна жила — прекарване на араби.

— Терористи?

Макинтайър сви рамене.

— Не знам със сигурност. Те не носят униформи, но допускам, че са такива.

— И те ще докарат част от тях утре вечер?

— Да. Заедно с някои други, които са имали „късмета“ да скътат малко пари, за да ги обрекат на робство тук.

Козловски се замисли.

— С колко души разполага Карлос?

— Не знам точно. При доставка обикновено води със себе си четири-пет човека.

— Въоръжени ли са?

— Тежко.

— Колко имигранти ще има?

Макинтайър се помъчи да си спомни:

— Мисля, че са четирима араби и може би пет-шест от редовните нещастници.

— Арабите ще бъдат ли въоръжени?

— Шегуваш ли се? Карлос може и да прави бизнес с тях, но им няма такова доверие, че да им позволи да носят оръжие. Много е хитър.

Козловски седна, гледаше напрегнато Макинтайър, сякаш не можеше да вземе решение. После изключи диктофона.

— Имам само още един въпрос, Мак — каза.

— Като че вече не ти дадох достатъчно? Не че има значение. Така или иначе аз вече съм труп.

— За мен е важно. Ти участва ли в нападението срещу Лиса Кранц снощи?

— Срещу кого?

Козловски го изгледа изпитателно и Фин знаеше, че приятелят му дебне за издайнически жестове.

— Лиса Кранц. Тя работи при нас и беше нападната снощи. Нищо ли не знаеш за това?

— Огледай се, Коз. Как мислиш, много време ли прекарвам навън през последните дни?

— Прекарваш ли?

— Не.

Детективът продължи да го гледа напрегнато още няколко секунди, след което стана.

— И сега какво следва? — попита го бившият му колега.

— Сега ще отидем и ще почистим забърканата каша. — Той тръгна към вратата.

— Не, питам за мен. Какво, по дяволите, да правя сега? Те ще дойдат да ме убият, нали ти казах?

— Да, разбрах.

— Не мога да се обадя на ченгетата.

— И това знам.

— Е, и какво да правя?

Козловски го изгледа студено.

— Сам си изкопа гроба, Мак. Ако бях на твое място, щях сам да се погрижа. — Отвори вратата и погледна отново назад. — И, Мак?

— Да?

— Не бих отлагал изобщо.

Уолт Пиърсъл разхождаше шотландския териер на жена си в своя тих квартал в Куинси. Навън беше много студено и той прокле наум деня, в който й беше разрешил да си вземат глупавото пале. Беше прекалено стар за разходки през декември, с найлонова торба в ръката, в очакване досадното животно да се изходи.

Когато минаваше покрай една тъмна къща, той видя от нея да излизат двама мъже. Единият беше едър и як, с шлифер. Другият беше висок и слаб, добре облечен и поне с десет години по-млад от спътника си. В тяхното поведение имаше нещо тревожно. Те бързо минаха по покрития със сняг тротоар и се запътиха към стар кабриолет, паркиран малко по-нагоре по улицата. Уолт видя как се качиха в колата и започнаха да разговарят оживено вътре.

Изведнъж от къщата се чу ясно различим пукот на огнестрелно оръжие, от което Уолт подскочи. Той бързо се доближи до къщата, без да забелязва, че влачи кучето на каишката. Но в последния момент се спря и размисли. Беше твърде стар да се замесва в подобни истории. Когато се прибереше на безопасно в дома си, щеше да се обади на полицията.

Погледна към улицата отново. Двамата мъже бяха включили двигателя и фаровете. Дори и да бяха чули изстрела, с нищо не показваха, че това ги е развълнувало. Колата превключи на скорост и потегли напред.

Трийсет и пета глава

Фин и Козловски се прибраха в кантората в Чарлстън. Отново валеше сняг и градът беше утихнал, докато жителите му се бяха прибрали в домовете си в очакване на предстоящите коледни празници. В прозорците и по улиците мигаха цветни лампички, а от много от сградите се чуваха приглушено коледни песни.

Фин седна на бюрото си. Козловски се беше настанил на стола до стената и до конферентната маса.

— Ти си луд — каза адвокатът.

— Може би. Не ме интересува, ще го направя.

— Той каза, че ще са петима. Тежковъоръжени. Без да се броят хората, които ще прекарат. Как ти харесва такова съотношение на силите? На мен не ми харесва.

— Отивам — отсече приятелят му.

— Разбира се, че отиваш.

— Докато този Карлос е жив, Лиса ще бъде в опасност. Значи няма какво да му мисля.

— Искаш да дадеш твоя живот за нейния ли?

— Не това ми е целта. Но ако се наложи, бих дал живота си за нея, без да се замисля.

Адвокатът се почеса нервно по ухото.

— Поне да предупредим полицията. Може да получим помощ от тях.

Козловски се изсмя.

— Мислиш, че бостънската полиция ще ни изслуша? За тях ще е по-добре, ако изобщо не оживеем след схватката. По-малко проблеми. Освен това тези типове са държали Макинтайър в джоба си и са решили да му видят сметката. Не биха го сторили, ако вече нямаха друг човек в Отдела. Ако отидем в полицията, не само че няма да ни помогнат, а и Карлос може да разбере за намеренията ни. Такъв развой повече ли ти харесва?

— Тогава какво ще правим? Просто ще отидем и ще започнем да гърмим?

— Не, първо ще се прицелим. Гърменето не върши работа, ако не улучваш.

— Много смешно. — Фин подпря чело на бюрото си. — Ще ни трябва цяла армия.

— Както казах, нямам голям избор. — Козловски се изправи. — Виж, тази битка вече не е твоя. Не е необходимо да идваш.

Адвокатът го погледна.

— Не е моята битка ли? Те вкараха клиента ми в затвора. Опитаха се да ме убият и нападнаха един от малкото хора на този свят, които са склонни да разговарят с мен спокойно и възпитано. — Той се замисли за Лиса. — Е, може би „възпитано“ не е точната дума, но как можа да кажеш, че не е моята битка? — Той вдигна телефона и набра някакъв номер.

— На кого звъниш? — попита го детективът.

— Опитвам се да намеря армия.

Трийсет и шеста глава

Събота

22 декември 2007 година

— Колко-о? — попита Линда Флахърти.

— Вече ми зададе този въпрос няколко пъти — отвърна Фин.

— Отново те питам. Колко?

— Мисля, че пет.

— Мислиш, че пет. Аз съм направо за психиатър.

Флахърти, Фин и Козловски се бяха скупчили в задната част на един обикновен микробус на улицата, на която се намираше „Сейнт Джуд“, малко по-нагоре от църквата. Макс Селдън, шефът на местния отдел на Министерството на вътрешната сигурност в Бостън, седеше на предната седалка и зареждаше едрокалибрена пушка-помпа. Два подобни микробуса бяха паркирани стратегически в различни улици, достатъчно близо до църквата, за да може от тях да се извърши светкавичен щурм, но достатъчно далеч, за да не ги забележат.

— Става дума за петима от хората на Карлос — намеси се Козловски. — Но ще има и още четирима или петима типове като тези от „Ал-Кайда“ и още петима или шестима южноамериканци. Южноамериканците няма да са проблем, но за момчетата на Осама не съм сигурен.

Тя се намръщи:

— Не знаем със сигурност, че са от „Ал-Кайда“. Изобщо не знаехме, че ще са там. И вие казахте, че не са въоръжени.

— Така ни каза Мак.

— Преди да си пръсне мозъка ли?

— Да, горе-долу тогава.

Тя потърка длани.

— Не, аз не съм добре, трябва да се прегледам. Ти как мислиш, Макс? — попита мъжа на предната седалка. — Винаги можеш да се откажеш.

Селдън зареди поредния патрон в пушката.

— Какво? И да пропусна купона? Не, не мисля.

— М-м-да. — Флахърти се обърна към Фин: — Значи сте сигурни, че само петима от тях носят оръжие, така ли?

— Ама ти пак ни питаш.

— По-леко с нея — посъветва го Козловски. — Това е част от работата й.

— Да ме дразните е част от работата ми?

— Ами не знам. Вие двамата още ли сте заедно?

— Слушай — остро реагира Флахърти, — от три години следим ВДС. Тези задници не се шегуват. Имаме информация, че половината от активните терористични клетки в САЩ са използвали услугите им, за да проникнат в страната. А ти ми звъниш в един през нощта и ми даваш осемнайсет часа да организирам операция като тази в събота, три дни преди Коледа. Ето ме, тук съм, но с мен, Селдън и двата екипа от ФБР в другите микробуси ще бъдем общо шестима, а това означава, че сме доста под нужния брой хора за подобен щурм. Така че, извини ме, ако повтарям въпросите си.

— Не можеш ли да повикаш още агенти? — попита Фин.

— Не и толкова бързо. Особено след като информацията, по която ще действаме, е от корумпирано ченге, което се самоуби снощи, от един адвокат, който цели да пусне на свобода осъден за покушение срещу полицай и бивш детектив, който изглежда си е наумил да ядоса всички до един полицаи в Ню Инглънд. Ако шефът ми разбере, че съм подела акция като тази, ще ми скъса задника. В интерес на истината Селдън и останалите четирима в микробусите се съгласиха да участват доброволно, правейки ми лична услуга.

Фин не престана да я гледа в очите, докато тя говореше. Линда още имаше способността да го хипнотизира. Той почувства вълнение само от присъствието й. Фактът, че тя също имаше способността да го ядосва, само я правеше още по-чаровна и атрактивна.

— Значи разполагаме със седем човека — заключи Козловски.

Тя го погледна скептично.

— Какво?

— Аз идвам с вас.

— Осем — обади се Фин.

Флахърти вдигна очи към тавана.

— Коз, ти вече не си ченге. А ти, Фин… за бога, та ти никога не си бил ченге. Някога си бил престъпник, но какво от това.

— Това беше в младостта ми — подчерта той.

— Страхотно, от това не ми става по-добре. Не, вие двамата ще останете тук. Операцията трябва да бъде проведена изцяло от служители на реда, което означава, че вие двамата няма да участвате.

— Аз идвам с вас — повтори детективът. — Не можеш да ме спреш.

Тя се намръщи.

— Не мога ли? — Линда се обърна към Селдън: — Дай ми радиостанцията си. — Той й подаде портативния уред. — Бландис, Гросман, на място ли сте? — Радиостанцията изпука и се чу два пъти „Тъй вярно“.

— Добре, стойте на позиция. Може да отменим акцията. — Тя погледна към Козловски. — Ти решаваш, Коз. Или оставаш тук, или изтеглям хората си още сега. Е, какво избираш?

Козловски я изгледа гневно. После наведе глава и се изплю върху металния под на микробуса.

— Ти си шефът, шефе — отвърна. — Господи, колко се е променил светът.

— Добре го каза — добави Фин.

Тя взе радиостанцията отново:

— Добре, продължаваме. Бъдете в готовност.

В този момент два товарни микробуса завиха по улицата.

— Стойте тихо — нареди тя.

Микробусите влязоха в паркинга пред църквата, завиха зад нея към гаража при ректорията и се скриха от погледа им.

— Това е — каза Флахърти. — Екип две, подхождате отзад, екип три, вие — от страничния път. Със Селдън ще влезем отпред и ще заобиколим църквата. Всички да си сложат бронежилетките и служебните якета. Не искам да се изпозастреляме там.

Екипите потвърдиха, че са разбрали заповедите й, и радиоефирът замлъкна. Флахърти погледна към Селдън, който вече си беше сложил кевларената бронежилетка и сега си обличаше яркооранжево яке с надпис „ФБР“. Държеше в готовност пушката. Кимна й и отвори вратата. Флахърти също слезе и погледна към Фин и Козловски.

— Сериозно ви казвам. Вие двамата не мърдайте от колата, или ще наредя да ви арестуват, когато свърши операцията. Ясна ли съм?

Козловски замълча.

— Пази се — каза й Фин.

Тя затръшна вратата и тичешком пресече улицата на път за църквата.

Флахърти се движеше безшумно. Църквата беше разположена в имот, който отпред граничеше със склад и по границата на двата имота беше опъната бодлива тел. В миналото, вероятно в опита си да променят индустриалния облик на квартала, общинските власти бяха засадили дървета покрай бодливата ограда, както и храсти по предната граница на имота. В резултат на това църквата беше почти скрита и не се виждаше от улицата.

Това затрудняваше подхода, но по информацията, която имаха, по-голямата част от дейността се извършваше в задната част на имота и сградата. Винаги имаше опасност някой пазач да ги види отпред, но трябваше да рискуват. Флахърти и Селдън предпазливо се шмугнаха в храстите.

Хубаво беше да се види с Фин.

Мисълта се загнезди в главата й, нежелана и неканена. Сега беше време да се фокусира върху предстоящата задача; оцеляването й и оцеляването на подчинените й зависеха от нея. Сега не беше подходящ момент да мисли за личния си живот.

Но беше хубаво да го види. Не можеше да не си го признае. Не си беше давала сметка колко много й е липсвал той, докато не се озова до него отново. И сега всичките онези чувства, които беше потискала месеци наред, изплуваха на повърхността. Това я накара да се усъмни в решението си да се премести във Вашингтон. В края на краищата животът не беше само професията и работата.

— Готова ли си? — прошепна Селдън.

Тя се отърси от мислите за Фин.

— Да го направим — каза. — Отляво. През площадката.

И те тръгнаха приведени под прикритието на храстите.

Беше пълнолуние и лунните лъчи осветяваха в яркосиньо бялото пространство между тях и фасадата на църквата. Щом тръгнаха към постройките, нямаше начин да не се изложат на показ поне за секунда-две.

Флахърти и Селдън застанаха срещу фасадата на църквата, кимнаха си един на друг и завиха надясно, движейки се бързо към ъгъла на сградата. С извадени оръжия, готови да открият стрелба, те трескаво оглеждаха пространството пред себе си за някакви признаци, че са били забелязани. Мястото изглеждаше изоставено и само след няколко секунди бяха погълнати от сянката на църквата, продължавайки напред през снега, докато стигнаха стената на църквата, Флахърти направи знак на Селдън и двамата затичаха покрай страничната стена, там, където се свързваха трите сгради. Все още не бяха забелязали жива душа, но това не беше нормално. Не, не беше нормално и беше много тревожно. Но те нямаха избор, жребият беше хвърлен.

Скрита зад ъгъла на църквата, Флахърти кимна на Селдън и двамата пресякоха на бегом пътеката, която разделяше църквата от ректорията. Оттам бързо заобиколиха малката къща и се насочиха към гаража под тях.

— Нали не мислиш да стоиш тук? — попита Фин.

— Не — отвърна Козловски, провери дали е зареден пистолетът му и го пъхна обратно в кобура.

— Така си и мислех. — Адвокатът извади револвера, който му беше дал детективът, и го огледа. От години не беше стрелял.

— Ти можеш да останеш тук — каза Козловски. — Аз съм голямо момче.

— Не, ще дойда — отвърна той. — И не за теб се притеснявам.

— За Флахърти ли?

— Не бе, за Селдън. Симпатичен е.

Козловски се засмя.

— Не видях да има халка на пръста — отвърна. — Сигурен съм, че двамата ще бъдете много щастливи заедно:

Той отвори вратата на микробуса и излезе в тъмната нощ. Фин си пое дъх и го последва.

Козловски вървеше по следите, които Флахърти и Селдън бяха оставили в снега. Движеше се безшумно и силно приведен, точно както и те преди него. Зад него Фин изруга тихо, след като се спъна в един камък в двора на църквата. Когато стигна до фасадата на църквата, детективът коленичи до страничната стена, изчаквайки адвокатът да го настигне. Накрая Фин застана до него, като удари рамото си в една дъска и тихо изпъшка.

— Ръката боли ли те още? — попита го Козловски.

— Само когато съм буден — отвърна Фин. — Добре е. На фона на страха и обезболяващите почти не я чувствам.

— Ти стой тук — каза Козловски.

— Какво? Защо?

Хубаво беше да се види с Фин

— Това е полицейска работа, Фин. Ти не си ченге.

— Нито ти.

— Напротив, съм. Винаги съм бил и винаги ще си остана такъв.

Той го погледна красноречиво.

— Значи искаш да те чакам тук?

— Искаш да вършиш нещо полезно ли? Дръж под око църквата и гледай някой да не ни направи засада. Не искам, като приключа вътре и си помисля, че всичко е свършило, да ми прострелят задника оттам.

Фин издиша продължително, гледайки как излиза пара от устата му.

— Добре — отвърна. — Но щом се уверя, че в църквата е чисто, ще дойда при теб да ти помогна.

— Става. Ще те чакам. Само внимавай. Ако те убият, ще трябва да си търся нов офис. А не обичам промените.

— Ах, колко си великодушен!

Фин се отдели от него и си проправи път обратно до фасадата на църквата. В казаното от Козловски имаше истина. Фин не беше ченге и никога не беше работил като такъв. Това си беше полицейска операция и той нямаше необходимата подготовка и обучение. Знаеше, че не би могъл да помогне с много на щурмуващите и дори щеше само да им се пречка. И все пак не му хареса, че приятелят му го изтъкна, още по-малко му харесваше, че няма да може да пази и бди за Линда.

Фин бутна предната врата към църквата и за негова изненада тя се отвори с тихо скърцане. Стиснал револвера на Козловски, той промуши ръка през процепа и насочи оръжието в мрака. Нямаше голям смисъл, защото не виждаше нищо. Но някак му помогна да се почувства по-добре, оставил се револверът да го води.

Промъкна се в църквата и вратата се затвори зад него. Озова се в пълна тъмнина, опипвайки с ръце пространството около себе си, сякаш плуваше. Зрението му постепенно се адаптира към мрака и той успя да различи някои силуети и дори детайли от интериора. Пред него имаше завеса, която отделяше входното помещение от основната зала на църквата. Тя беше спусната плътно и блокираше всякаква светлина, идваща от прозорците. Вдясно видя стълбище, водещо към балкона в дъното на сградата.

Когато се обърна наляво, забеляза с периферното си зрение висока фигура, застанала в другия край на стената, с вдигната ръка, насочила пистолет право в главата му. Фин извика и залегна на земята, претърколи се на дясната си страна и се изправи на едно коляно, насочил инстинктивно револвера към непознатия.

— Не мърдай! — извика той. — Хвърли оръжието!

Мъжът не помръдна и продължи да се цели във Фин. Той изчака секунда-две и стреля два пъти. Доволен беше, че мерникът му още си го бива. Дори в тъмнината и след всичките тези години двата куршума попаднаха директно в гърдите на мъжа. Мъжът се поклати два пъти напред-назад и цялата църква се изпълни със силен тътен. Накрая мъжът падна на пода и се разцепи на три големи части.

Объркан, Фин стана и предпазливо се приближи срещу застреляния. Коленичил, той различи лицето, изсечено от камък, с отворени очи и израз на надежда и съчувствие. Около раменете му имаше гранитно наметало, а на гърдите — надпис „СЕЙНТ ДЖУД ТАДЕУС: ТОЙ ЩЕ ИЗРАЗИ НАЙ-ГОЛЯМО ЖЕЛАНИЕ ДА ПОМОГНЕ“. Адвокатът се вгледа по-внимателно в статуята и видя, че ръката й беше вдигната, за да раздава благословия на онези, които идваха в църквата, за да се поклонят пред нея.

Коленичил над счупената статуя на светеца-патрон и покровител на загубените каузи, Фин се наруга тихо:

— Мамка му. Това не е добър знак.

Само след секунди откъм ректорията зад църквата се разнесе адска канонада от изстрели.

Трийсет и седма глава

Линда Флахърти се беше скрила зад храстите, които отделяха ниската постройка на хосписа от ректорията, и гледаше към автомобилната алея, която водеше към гаража. Зелените площи по периметъра на имота, способстваха също както и естественият ландшафт, църквата да не се вижда от улицата, но от нейната позиция тя имаше ясен изглед към вратите на гаража. В края на алеята се виждаше слаба светлина, а вътре в сградата се суетяха десетина души.

Успя да различи три групи. Първата представляваше най-малък интерес за нея: три чорлави жени, слаб младеж и две момичета, които едва ли бяха на повече от седем или осем години. Те вървяха покорно към дъното на гаража, пазени от един грубоват мъж на около двайсет и пет, с татуировки, въоръжен с автомат. Нямаше как да ги сбърка. Те бяха уплашени и безпомощни бежанци, току-що пристигнали в страната, която смятаха за земята на несметните богатства и възможности.

Татуировките на пазача категорично го причисляваха към втората група: ВДС. Тя видя петима от тях и всичките бяха въоръжени до зъби, държаха се арогантно и надменно. Единият от тях — по-възрастен от другите — слаб и жилав и целият покрит с татуировки — даваше заповеди, а другите четирима изпълняваха безпрекословно, без да задават въпроси.

Третата група предизвика най-силен интерес у нея. Бяха четирима души, всичките мъже, но видимо поне не бяха въоръжени. Всички имаха тъмна смугла кожа и гъсти бради. Най-високият от тях изглежда им беше водач. Той говореше със силен близкоизточен акцент с командира от ВДС като равен. Членовете на бандата не ги пазеха, както пазеха бежанците. Макар и хората от ВДС да се отнасяха с уважение към тях, като с бизнес партньори, имаше някакво напрежение между двете групи.

Тя хвърли поглед към Селдън, който се беше скрил до нея зад храстите, и кимна. Това беше техният шанс. На това се бяха надявали. Другите четирима федерални агенти в момента вероятно се бяха разпръснали покрай имота и те не можеха да ги видят. Бяха взели на мушка мишените си, но по-важното беше, че на тяхна страна беше елементът на изненадата. Съдейки по поведението на разхождащите се наоколо бандити, те не подозираха за готвения срещу тях щурм. И ако в тази ситуация не настъпеше промяна, успехът на операцията беше гарантиран.

Тя даде знак на Селдън с вдигнат юмрук. След секунди всичко щеше да е свършило.

В този момент чу изстрели. Те отекнаха с отчетлива яснота откъм църквата. Линда трепна и пулсът й се ускори, докато гледаше как бандитите от гаража рязко се активизираха, свалиха оръжията от рамо и влязоха в гаража за прикритие.

Предимството на изненадата беше изгубено и това, което можеше да бъде лека и безшумна акция за задържане, се превръщаше в тежка обсада. Тя изруга тихо. После се изправи иззад храстите, вдигна пистолет към мъжете, които тичаха към гаража, и силно и ясно извика:

— Федерална полиция! Хвърлете оръжието!

Козловски се движеше покрай стената на ректорията, когато чу първите два изстрела. Погледна назад към църквата, която се извисяваше над другите две постройки.

Фин!

Всъщност Козловски не беше много загрижен за липсата на полицейска подготовка и опит у адвоката, Фин беше умен и хладнокръвен и веднъж го беше виждал как реагира под напрежение. Неговата помощ щеше да е добре дошла при всяка една престрелка. Но не и в тази. В тази Козловски имаше само една цел — да убие Карлос. Не можеше да се върне при Лиса и да й каже, че мъжът, виновен за нейната тежка участ, е още жив. И ако убийството на Карлос изискваше от него да жертва живота си… е, той винаги го беше жертвал.

Фин обаче нямаше да го разбере. А дори и да го разбереше, Козловски не искаше да го замесва. Това щеше да е неговата, на детектива, жертва, а не на Фин. Точно затова го беше изпратил на безопасно, при църквата.

Когато чу гърмежите обаче, на Козловски му призля. Преследвайки личната си вендета, беше изпратил Фин направо в капана на врага. Направи две крачки назад, обратно към църквата и насочи погледа си към гаража в ниското, обзет от нерешителност. Преди да е имал възможност да премисли, той чу гласа на Флахърти: „Федерална полиция! Хвърлете оръжието!“ За броени секунди там се разрази истинска канонада.

Флахърти скочи и се отмести само секунда-две, преди куршумите да започнат да се забиват в храстите пред нея. Тя залегна и се притисна в снега. Искаше й се да беше избрала място с по-добро прикритие, но сега не можеше да промени нищо.

Освен това Линда беше уверена, че щурмът ще трае кратко. Двата първоначални изстрела бяха привлекли вниманието на онези на автомобилната алея и гаража към църквата, но след като тя извика, бандитите се насочиха към хосписа. Така автомобилната алея остана празна и тя знаеше, че останалите федерални агенти няма да се поколебаят да използват този път за подход.

Надникна през храстите към алеята и въздъхна облекчено, когато видя, че правилно е предположила. Трима от хората й бързо тичаха по алеята, приближавайки откъм тила бандитите от ВДС. Те дори не обявиха присъствието си официално, само се прицелиха и простреляха без предупреждение двама от членовете на бандата.

Оставаха трима. Флахърти се възползва от паузата в стрелбата, изправи се и направи знака на Селдън да я последва. Щом арабите не бяха въоръжени — а и тя не виждаше как ВДС ще се съгласят да въоръжат шайка терористи от „Ал-Кайда“, колкото и пари да им бяха платили те — Линда и нейният екип имаха тактическо предимство и съотношение на силите две към едно.

Докато тя и Селдън слизаха от хълма към автомобилната алея, тя видя, че другите агенти вече щурмуваха. Четиримата бяха излезли от прикритието си и се опитваха да отрежат пътищата за бягство на бандитите и да блокират гаража. Там се бяха събрали повечето терористи и бандити, за да окажат яростна съпротива. Зад тях Флахърти забеляза бежанците, скупчени в един ъгъл, отчаяно търсещи прикритие. Терористите, невъоръжени, изглежда, търсеха начин да се включат в схватката, но вероятно от опит знаеха, че камъните и пръчките са крайно неефективни срещу модерното полицейско въоръжение.

Флахърти чу как Карлос, главатарят, извика нещо на испански и единият от останалите двама живи бойци на ВДС изтича от вътрешността на гаража, хвана плъзгащата се врата-люк и я затвори, Флахърти зае поза за стрелба от коляно, стреля два пъти, улучи го в гърдите и го свали на земята. Вратата застина по средата, но въпреки това блокира частично огневата линия на агентите и още повече затрудняваше обсадата.

Флахърти и Селдън се присъединиха към останалите агенти, които се бяха прикрили зад микробусите и обсипваха с куршуми вратите на гаража.

— Двама ли останаха? — провикна се тя, за да потвърди информацията си.

— Мисля, че да — отговори единият от агентите. — Няма как да знаем със сигурност.

— Добре, да се целим внимателно — каза тя. — Трябва да ги пленим живи. Труповете няма да ни кажат нищо.

— Разбрано — отвърна агентът. — Имаш ли предложение как да се целим внимателно, без да бъдем убити в същото време? Цял съм в слух.

Тя се замисли.

— Вие стойте тук и не им давайте да надигнат глави. — Погледна към Селдън: — Късметлия ли се чувстваш днес?

Той се усмихна:

— Както винаги.

— Добре тогава, идваш с мен.

Карлос говореше с високия сириец, когато проехтяха първите два изстрела. Сириецът наричаше себе си Хасан, но той знаеше, че това не беше истинското му име. Истинското име беше покрито в тайна преди повече от десет години от неговите спонсори, за да направят почти невъзможно проследяването и дори опознаването му. Не че на Карлос му пукаше за истинската самоличност на арабина. Хасан беше съгласен да плаща на ВДС за оказваните услуги, а Карлос беше поклонник на дивия капитализъм. Ако имаше някакви резерви, то те се кореняха в повишения риск, свързан с контрабандното прекарване през границата на хора като Хасан и неговите съмишленици. Контрабандните операции, с които ВДС бяха започнали да се занимават преди близо две десетилетия, бяха доста печеливши и понякога Карлос се тревожеше, че излага на опасност продължаването на тези операции. Но арабите плащаха двайсет пъти повече от един бежанец, а такава щедра оферта беше трудно да се отклони, колкото и висок да беше рискът.

Когато чу изстрелите, първата му мисъл беше, че е подценил ситуацията.

— Адентро! Адентро! — извика на хората си. Бойците му бяха добре обучени, но когато жената на хълма обяви присъствието си, те се обърнаха и откриха стрелба към нея. Фатална грешка и той го знаеше.

— Но! Ал гарахе! — заповяда им той да се върнат в гаража, но вече беше твърде късно. Двама от хората му бяха убити почти мигновено на автомобилната алея, докато от улицата нахлуха още агенти. Останаха им само трима души, а той знаеше, че фактически са изгубили битката.

— Сиера ла пуерта! — извика той на друг от бойците си. Карлос видя от вътрешността на гаража как подчиненият му се протегна да издърпа вратата, но преди да е свалил до долу вратата, центърът на гърба му избухна в червени пръски, след като един от куршумите „хай велосити“ на федералните агенти го уцели в гърдите, прониза тялото му и излезе отзад.

Карлос обмисли какви възможности има и стигна до извода, че бягството е най-добрият от тях. Обърна се към Хасан и му подаде автомата си.

— А ти с какво ще се биеш? — попита той и взе без колебание оръжието.

Карлос извади от якето си пистолет и му го показа.

— Трябва да мобилизираме колкото се може повече хора, за да отвърнем на огъня — отвърна.

Хасан кимна и тръгна към предната част на гаража.

Сега беше единственият шанс на Карлос. Ако някой от хората му го видеше, щеше да се изкуши да го последва и докато един човек можеше да се промъкне през всякакви полицейски ограждения, групата щеше да бъде обречена на неуспех.

Той стигна до дъното на гаража, до ъгъла, противоположен на този, в който бяха бежанците, скупчили се на пода като плъхове. Там, покрита с талашит, се намираше вратата до стълбището, което водеше до кухнята на ректорията.

Карлос застана с гръб към вратата и се загледа. Педро, един млад боец, който му служеше над две години, продължаваше яростно да стреля и се опитваше да задържи настъплението на противника. Той беше добър човек, обучен и предан. Възможно беше да спаси и него, но рискът беше твърде голям. Без да се замисля повече, Карлос се шмугна през входа и изчезна.

Когато чу стрелбата откъм ректорията, Фин застина. Първите му мисли бяха за Линда Флахърти. Толкова много неща не беше успял да й каже — и толкова много неща, които имаше нужда да й каже. След секунда се изправи, но не знаеше къде да върви. Хрумна му да се оттегли назад през предната външна врата на църквата, да заобиколи и да се включи в боя. Докато стоеше така, се досети, че може да има и по-пряк път: през църквата. Така щеше да й се притече на помощ по-скоро, да получи стратегическо предимство, като подходи откъм тила на противника.

Фин направи колебливо няколко крачки към тежките завеси, които отделяха входното помещение от главния неф на църквата. После тихо издърпа завесата настрани и се промъкна в неизвестното.

Козловски беше все още в плен на нерешителността, колебаейки се дали да се върне в църквата и да помогне на Фин, когато стрелбата зад ректорията спря. Беше му нужна само секунда, за да реагира. Ясно беше, че истинският бой се води някъде при гаража. В църквата бяха произведени само два бързи изстрела и каквато и схватка да имаше там, тя беше приключила, Фин или беше оцелял, или не, и Козловски не можеше да направи нищо.

Той пропълзя последните десет метра до стената на гаража и се спря в ъгъла на сградата. Мястото беше повдигнато над останалия терен, точно отстрани на гаражните врати. Видя Флахърти и хората й на автомобилния път. Изглежда, имаха числено предимство. Два трупа лежаха на асфалта и като се вгледа в тях внимателно, детективът си отбеляза, че определено не бяха на агенти. Също така никой от убитите не беше Карлос, тъй като, макар и също да имаха татуировки по себе си, върху лицата, вратовете и ръцете имаше доста празно място.

Козловски погледна надясно и забеляза, че се намира на нивото на горните прозорци на стените на гаража. Вътре като че имаше само двама въоръжени, които се сражаваха срещу агентите, но те стреляха с автоматично оръжие. Това означаваше, че да се тръгне на фронтална атака срещу гаража беше като да влезеш сам в банциг за дървени трупи. Група беззащитни хора се беше скупчила в единия ъгъл, а до едната от гаражните врати лежеше в локва кръв друг убит. Карлос не се виждаше никъде.

Козловски отново насочи вниманието си към автомобилния път и видя, че федералните агенти откриха концентриран огън по гаража — прикриващ огън — едновременно с което Флахърти и Селдън изскочиха зад един от микробусите и затичаха право към гаража.

Безнадеждно беше. Макар и прикриващият огън привидно да беше съкрушителен, един от стрелците в гаража беше добре защитен от вратата на гаража и заедно с това имаше свободна огнева линия към приближаващите агенти. Бандитът се прицели, стреля и Селдън падна на земята. Козловски видя как стрелецът се прицели във Флахърти.

Детективът реагира мигновено. Прицели се с пистолета и стреля. Стъклото на вратата на гаража се пръсна на парчета и бандитът се килна напред с ококорени от изненада очи. От гърлото му шурна кръв. Олюля се и падна на пода.

Козловски беше не по-малко изненадан. Той наблюдава смъртта на противника, сякаш беше в транс. Остана в това състояние само секунда, след което другият прозорец на гаражната врата се пръсна и покрай ухото му прелетяха куршуми. Останалият жив стрелец в гаража се целеше право в главата на детектива. Козловски залегна в снега и около него се забиха нови куршуми. Автоматичните откоси бяха оглушителни. Той си даде сметка, че рано или късно бандитът ще го улучи. После чу обаче три пистолетни изстрела и автоматът замлъкна. Тишината скоро беше заменена от викове, когато целият екип федерални агенти влезе в гаража. По всичко личеше, че ситуацията е овладяна и е под контрол.

Козловски се надигна в снега и опипа гърдите и ръцете си, за да се увери, че не е ранен. По дланите си нямаше кръв, само топящ се между пръстите му сняг. Хвърли бърз поглед към гаража и доволен, че стрелбата е спряла, се изправи на крака и изтича обратно към църквата.

Карлос излезе от страничната врата на ректорията, когато стрелбата спря. Той наруга хората си. Беше се надявал да издържат по-дълго. В бъдеще трябваше да обучава бойците си по-добре. Спря се при вратата, огледа се и се ослуша за приближаващи служители на закона. Тихо беше. Но след като схватката беше приключила, те можеха да нахлуят тук всеки момент. Не можеше да остане дълго на това място.

Той изтича по покрития коридор с изваден пистолет. Когато стигна до църквата, отново се замисли как да постъпи и изтича по стълбището, което водеше до задната врата на църквата.

В сравнение с входното помещение главната зала на църквата беше ярко осветена, Фин благодари за това на съдбата. Лунната светлина проникваше през витражите и придаваше на залата някаква свръхестествена атмосфера и сияние. Мястото щеше да изглежда напълно мирно, ако не бяха изстрелите в далечината, от които потрепваха цветните стъкла с изобразени библейски герои, които сякаш гледаха с безразличие на ставащото. Във въздуха витаеше сладникава миризма на разложено и Фин се запита дали някой гризач не беше умрял под дъските на пода.

Насочи револвера по ъглите, за да провери дали залата е празна. След като се увери, че няма никого, той бързо се придвижи към олтара, търсейки задния вход на сградата. Тъкмо го откри, когато стрелбата спря. Застана, поставил ръка върху дръжката на вратата. Възможно ли беше всичко да е свършило толкова бързо? Не беше влизал в църква повече от десет години и не беше човек, който отправя молитви, но изведнъж беше обзет от страх, че Линда Флахърти е убита, а той не е сторил нищо, за да я предпази. Обърна се и погледна към цветния витраж и към фигурата на Исус Христос в средата. „Моля те — каза си, — ще ти дам каквото поискаш, ще жертвам каквото кажеш — само я остави да живее.“ После, убеден, че е направил и малкото, което беше по силите му, за да гарантира сигурността й, той отново посегна към дръжката на вратата.

Трийсет и осма глава

Карлос се движеше бързо, но тихо. Отвори рязко вратата на църквата. Вмъкна се вътре и се озова лице в лице с чернокос мъж в скъп костюм, с револвер в ръката. Шокирани, двамата се гледаха няколко секунди и тогава мъжът с костюма насочи револвера към него. Карлос си даде сметка, че няма да има време да насочи пистолета си и пристъпи напред, за да избие с лакът ръката на костюмаря.

Двамата бяха само на трийсетина сантиметра един от друг и лакътят на Карлос се заби в меката тъкан на предмишницата на мъжа. Револверът изхвърча от ръката му, падна на пода и се плъзна под една от пейките в залата. Мъжът отчаяно съпроводи с поглед оръжието си, докато не се скри под пейката. После вдигна очи и видя насочения към него пистолет, както и усмивката на лицето на Карлос и пребледня.

— Почакай! — каза непознатият, от което усмивката на престъпника стана още по-голяма. Той насочи оръжието към гърдите на мъжа. Тръпката от убийството не можеше да се сравни с нищо друго.

— Почакай! — бяха единствените думи, които хрумнаха на Фин. Умът му запрепуска трескаво, търсейки изход. Но нямаше никакво време, а и беше лукс да мисли сега за стратегии. Затова направи единственото възможно нещо миг преди Карлос да е натиснал спусъка: наведе глава и бързо тръгна срещу него. Рамото му се заби в гърдите на Карлос и го избута към олтара.

Карлос беше силно изненадан, а и Фин беше поне петнайсет килограма по-тежък. Гангстерският водач нямаше какво да стори, освен да се остави непознатият да го избута. След около три метра Карлос се спъна в стъпалото пред амвона и двамата паднаха един върху друг. Фин чу как пистолетът на престъпника се удари в олтара и си помисли, че отчаяната му маневра е успяла. Оптимизмът му обаче беше мимолетен, когато бандитът нанесе три бързи удара с юмрук в тялото на Фин. Това бяха силни, добре премерени удари, които му изкараха въздуха. Адвокатът се опита да окаже съпротива, но болката от раната на ръката беше непоносима и той веднага си каза, че ще трябва да се оттегли.

Фин се изтърколи настрани и запълзя към вратата, все още превит на две. Обърна се назад и очакваше гангстерът да тръгне да си търси пистолета по пода. Вместо това той посегна към нещо, което му беше под ръка — дълъг метален предмет, подпрян на стената до олтара. Когато бандитът взе предмета, Фин веднага го позна и забърза още повече към изхода. Не беше лесно да накара краката да го послушат толкова бързо. Пред него, тъкмо когато се пресегна към вратата, зърна сянка на стената — Карлос, вдигнал ръце над главата си, беше стиснал мачетето само на метър зад него.

Фин се хвана за вратата и рязко я отвори точно когато Карлос замахна силно и бързо с мачетето.

Адвокатът вдигна очи и видя Козловски.

Козловски не се съмняваше, че е намерил Карлос. Лицето на мъжа пред него представляваше неописуема маска на гняв, ненавист и еуфорична жажда за кръв. При това нашарена маска, произведение на изкуството с две горящи от омраза очи.

Козловски не се поколеба. Той сграбчи Фин за рамото, силно го издърпа и го метна надясно. В същия миг острието се заби в металната рамка на вратата, от което в тъмното се разхвърчаха искри. Козловски беше извадил пистолета, но след като издърпа Фин, изгуби равновесие и когато Карлос вдигна отново мачетето, поряза Козловски по кокалчетата. Ударът не беше достатъчно силен да отреже пръстите му, но успя да го накара да изпусне пистолета. Детективът погледна ръката си и видя кръвта.

Карлос насочи гнева си срещу Козловски. Нападна отново, размахвайки мачетето като обезумял сарацин. Замахна, определено целейки се в гърлото на противника си. Козловски се наведе светкавично и парира удара с рамо в предмишницата на Карлос. Така детективът не му даде възможност да се възползва от предимството на дългото хладно оръжие. Когато Карлос започна да се бори да създаде достатъчно дистанция между двамата, за да атакува отново с мачетето, той го удари с чело в лицето.

За повечето хора този удар щеше да е достатъчен, за да ги прати в нокаут, но гангстерският лидер само временно се зашемети и залитна назад. Козловски продължи настъплението си. Сграбчи го за ръката и го събори на пода в подножието на олтара. С едната ръка държеше китката му и дланта, която стискаше мачетето, с другата бързо и методично му нанасяше юмрук след юмрук в лицето.

По лицето на Карлос потече кръв, носът му беше разбит. Той издаде нещо като писък от болка, а Козловски почувствал вкуса на отмъщението, продължи да го налага.

Мислеше си, че разполага с непоклатимо предимство, докато не замахна да удари противника за четвърти път. Ръката на Карлос се изстреля и хвана юмрука му. Карлос беше невероятно силен и той го разбра, когато се помъчи да се освободи от хватката му. Детективът отново се озова в защита и когато погледна Карлос в лицето, разбра, че онзи не е издавал писъци, а се е смял. Лицето му беше окървавено, липсваха му два зъба, но той се смееше все по-силно и гърлено. И тогава това лице се насочи към Козловски. С невероятна скорост бандитът удари с глава главата на детектива.

Козловски падна от тялото на Карлос, търколи се настрани и пусна ръката, която продължаваше да стиска мачетето. Смеещият се Карлос се изправи, сграбчи ръката му и я изви силно зад гърба му. Още малко и щеше да я счупи. Детективът се опита да хване със свободната си ръка по-дребния от него бандит, но не успя. Карлос сега го държеше отзад, докато Козловски беше коленичил в подножието на олтара. Тогава детективът забеляза с крайчеца на окото си блясъка на стоманата, но в този момент не можеше да направи нищо. Тъкмо се готвеше да посрещне съдбата си, когато пред него някой извика:

— Пусни го!

Беше Фин.

Фин си удари силно главата в пода, когато Козловски го блъсна настрани. Известно време остана да лежи зашеметен. Щом отвори очи, забеляза револвера си под втората редица пейки.

Обърна се и видя Козловски в смъртоносна схватка с Карлос, като престъпникът още стискаше мачетето. Тогава Фин запълзя към оръжието, ориентирайки се по блясъка на цевта. Револверът лежеше на пода, близо до нещо, което наподобяваше в тъмното на купчина дрехи.

Фин се беше фокусирал само върху оръжието и чак когато то се оказа на една ръка разстояние, адвокатът насочи вниманието си към парцалите. Всъщност вниманието му беше привлечено от миризмата. Вонята на разложено, която му беше направила впечатление още с влизането, тук беше особено силна. Под пейката беше доста тъмно и той трябваше напрегнато да се взре, за да различи детайлите. Първото, което се открои пред очите му, беше формата на човешка длан, която стърчеше отстрани на пейката.

При тази гледка Фин подскочи рязко, тъй като си помисли, че някой от хората на Карлос се е скрил отдолу. Но когато надигна глава и смени позицията си спрямо предмета, остана много объркан. Ръката сякаш излизаше измежду краката на човека и той не би могъл да си представи някой да може да се свие по такъв невероятен начин. След миг обаче осъзна, че тялото изобщо не е извито — главата беше отрязана и хвърлена в скута на торса. Когато се вгледа по-отблизо, разпозна лицето на своя нападател от Роксбъри — същият, който беше нападнал Лиса в нейния апартамент същата вечер.

На Фин му се стори, че ще повърне, но успя да запази самообладание.

„Така ти се пада“ — мислено рече и грабна револвера.

Изправи се, заобиколи пейките и се отправи към олтара, където Козловски и Карлос продължаваха да се борят на пода. Отначало Коз вземаше връх в битката, но после Фин видя как главата на детектива отскочи рязко назад и той се строполи на пода. Карлос тутакси застана отгоре му и вдигна мачетето, за да нанесе фаталния удар.

Фин се прицели, но се поколеба да стреля от страх да не улучи Козловски.

— Пусни го! — извика.

Престъпникът погледна към него. Лицето му беше кърваво, с перверзна беззъба ухилена физиономия. С татуировките по лицето му той приличаше на демон от филм на ужасите. Карлос сграбчи Козловски за косата и го придърпа пред себе си, използвайки го като щит. После допря острието до гърлото на заложника.

— Хвърли оръжието — каза.

Фин поклати глава и повтори:

— Пусни го.

Карлос се усмихна и натисна острието към гърлото на Козловски.

— Хвърли оръжието или той ще умре.

Фин погледна приятеля си: веждата му беше сцепена от удара на Карлос с глава. От носа му капеше кръв.

— Застреляй го — каза Козловски.

Карлос натисна още острието.

— Застреляй го! — извика детективът.

Адвокатът се прицели внимателно в онази част на главата на бандита, която се виждаше зад Козловски. Понечи да натисне спусъка, но дланта му се разтрепери. Изведнъж главата на Карлос избухна. Горната част от черепа му излетя надясно и изцапа стената до олтара с кръв, костни частици и мозък.

Фин погледна оръжието си. Цевта беше студена, значи той не беше стрелял. Огледа се объркано и видя Линда Флахърти, заела позиция за стрелба до вратата, насочила пистолет към пространството зад Козловски — там, където Карлос беше стоял само преди миг.

— Има ли някой друг в църквата? — попита тя, докато оглеждаше вътрешността на сградата.

— Не — отвърна Фин.

— Сигурен ли си?

— Типът, който се опита да ме убие и който нападна Лиса, в момента се разлага под една от пейките — отвърна адвокатът. — Главата му е в скута му, така че се съмнявам да е опасен за нас. Проверих останалата част от църквата. Няма никой.

Флахърти се изправи и отиде до Козловски. Той не беше помръднал изобщо, освен че хвърли поглед към тялото на Карлос, проснато зад него.

— Нали ви казах да не се месите? — обърна се тя към Козловски.

Той кимна.

— Обаче ви спасих задниците при гаража.

— Така е. Сега сме квит.

— Че и отгоре. Ти знаеше, че ще дойда.

— Предполагах. — Тя погледна към адвоката. — Надявах се да проявиш разум и да останеш в микробуса.

— Никога не надценявай интелекта ми — отвърна той. — Би трябвало да го знаеш от предишния ни опит.

— Непрекъснато правя тази грешка. — Линда го погледна в очите и той за първи път видя нещо в изражението й. Беше поглед, който подсказваше, че и тя се е тревожила за него по време на схватката. Поглед, който му подсказваше, че между тях все още имаше нещо, което си струваше да запазят.

В далечината се разнесе воят на полицейски сирени, който ставаше по-силен и отчетлив.

— Кавалерията идва? — рече Фин.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна тя. — Тук ще трябва доста да поразчистим. Задържахме няколко човека, които тези типове бяха прекарали нелегално. Ще останат при нас, колкото и да ни опяват от местната полиция.

— Кои са те?

— Не мога да коментирам. Може би официално те изобщо не са били тук. Разбра ли?

— А искаме ли да разберем?

— По-скоро не.

— Ясно.

— Вие двамата се справихте добре.

— Животът на Лиса сега е в безопасност — каза Козловски. — Това ми е достатъчно. Ще оставя на вас да прецените за останалото кое е добро и кое е лошо.

Воят на сирените стана съвсем отчетлив и след малко полицейските коли спряха пред църквата, Флахърти погледна към Фин.

— Утре летя за Вашингтон. А тази нощ се очертава доста напрегната.

— Разбирам — отвърна той, макар и да не разбираше. Понякога се питаше дали изобщо някога ще може да я разбере. — Ще оправим нещата — добави оптимистично. — Някой ден непременно ще оправим нещата.

Трийсет и девета глава

Неделя

23 декември 2007 година

Козловски седеше до леглото на Лиса. Пластичните хирурзи бяха сътворили магията си върху нея предната вечер и тя още беше под въздействието на упойката. Лицето й беше бинтовано, но лекарите и сестрите му казаха, че операцията е преминала добре.

Всяка частица от тялото го болеше. Беше прекарал тежка нощ в полицейското управление. Беше изразходвал и последната капка адреналин преди няколко часа. На челото си имаше дълъг белег, както и няколко други по-малки порязвания и синини от схватката с Карлос. Лекарите се бяха опитали да обработят всичките му рани, но той ги изгони. Чувстваше се слаб и уморен, тялото му плачеше за сън, но той отказваше да се предаде. Не можеше да си позволи да почива, преди да се увери, че Лиса е добре.

Тя се събуди към девет часа. Най-напред намести главата си върху възглавницата, когато ефектът на обезболяващите започна да отшумява. После раздвижи пръсти, сякаш търсеше нещо.

Той пъхна дланта си в нейната и тя отвори очи. Погледна го изпод бинтовете и превръзките на лицето си. Заради упойката и заради болката от операцията едва говореше.

— Доста скапано изглеждаш — каза тя.

Той й се усмихна.

— Така е.

— А оня как изглежда?

— Мъртъв. Всички са мъртви.

Тя извърна глава, загледана в пространството. Когато отново се обърна, той забеляза, че страхът почти е изчезнал от очите й.

— Как я караш? — попита го тя.

— Добре — отвърна той. — Само като те гледам, и ми става добре.

— Радвам се. А аз как съм?

Той леко стисна дланта й.

— Красива си.

Тя се опита да се усмихне и трепна от болка.

— Наистина ли? Чувствам се направо скапана. — Клепачите й потрепнаха леко, докато се мъчеше да пребори последната доза обезболяващи.

— Казаха, че по-добре не можело и да бъде. След няколко дни ще те изпишат и ще можеш да се прибереш вкъщи.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш? — попита го тя.

Той отново стисна дланта й.

— Ако ми позволиш.

— Благодаря ти. — Очите й се затвориха и беше ясно, че тя губеше битката с обезболяващите. — Ти си… — Дишането й стана по-дълбоко и по-равномерно. — Извинявай — добави тя с едва доловим шепот. — Много съм уморена.

— Няма нищо — отвърна той. — Всичко е наред. Поспи си. Аз ще бъда тук, когато се събудиш. — Тя издиша продължително и тялото й се отпусна напълно. — Винаги ще бъда тук — добави тихо той.

Козловски се облегна назад в стола и я наблюдава още няколко минути. После затвори очи и заспа само за броени секунди.

Фин седеше в кабинета си в ранния следобед. Беше изморен психически и физически. Бяха го задържали в полицейското управление до сутринта, карайки го да отговаря на едни и същи въпроси. Накрая го освободиха, след като се убедиха, че едва ли ще промени нещо в показанията си.

Тъй като нощта беше минала и нямаше време да спи, от полицията отиде направо в офиса си. Трябваше да свърши огромна работа, за да се подготви за изслушването по делото на Салазар, насрочено за следващия ден.

Преди да се яви пред съда, той искаше да състави защита, в която да обясни подробно какво точно се беше случило — и преди петнайсет години, и през последните две седмици — за да може съдията да влезе в съдебната зала психически подготвен да постанови освобождаването на Салазар от затвора. За тази цел Фин трябваше да събере всичките парчета от мозайката: писмените декларации-показания на Стийл и Форние; заключението на Смити, според което пръстовите отпечатъци, приложени като доказателства по делото, най-вероятно са били подправени; както и стенограма на аудиозаписа от признанието на Макинтайър. Ако съумееше да представи всичко това правилно, щеше да е достатъчно, за да гарантира на клиента си свобода.

Докато препрочиташе отново защитата, Фин беше уверен, че ще успее. Още час работа и може би дори щеше да приключи, и да му остане време да види Линда Флахърти, преди тя да замине за Вашингтон. Предната нощ беше доста объркана. Напрежението между двамата беше непоносимо. Колкото и големи разногласия да имаха те и да се влудяваха един друг, между тях съществуваше привличане, на което не можеха да устоят. Той знаеше, че ако само намери начин да остане насаме с нея, дори и за кратко, ще може да постави нещата отново във верния им ход. Може би нямаше да успее да разреши всичките им проблеми, но на първо време щеше да е достатъчно. След това… е, след това щяха да карат бавно и полека, стъпка след стъпка.

Телефонът иззвъня и прекъсна романтичните му размисли. Той вдигна слушалката.

— Фин на телефона.

— Фин, здравей. Тони Хоровиц от „Айдентек“ е.

Фин се усмихна. Това беше последното парче от мозайката.

— Благодаря ти за обаждането, Тони. Тъкмо си седях в офиса, подготвях писмената защита пред съда и си мислех, че остава една въпросителна — резултатът от твоя анализ. На този етап не съм много убеден дали е абсолютно необходим, но мисля да използвам всичките си козове. Приключи ли с теста?

— Да. — В гласа на Хоровиц се почувства странно колебание, но Фин беше твърде уморен, за да си го обясни.

— Отлично. Значи сме готови с всичко. Изпрати ми го да го погледна.

— Щях да ти се обадя и по-рано — каза Антъни. — Но изчаквах. Знам колко усилия си вложил в случая.

Сърцето на адвоката едва не спря.

— За какво говориш, Антъни? Изпрати ми резултатите.

— Съжалявам, но имаме позитивно съвпадение.

— Позитивно съвпадение на какво?

— А ти на какво мислиш? На твоя човек — Салазар. ДНК изпод ноктите на жената, взето отпреди петнайсет години, съвпада с ДНК-пробата, взета от клиента ти.

На Фин му се зави свят.

— Не може да бъде.

— Знам, че не това очакваше да чуеш, но повярвай ми, истина е.

— Не, ти не разбираш. Ченгетата вече признаха, че са го натопили. Той не е извършил престъплението.

След известна пауза Антъни отвърна:

— Не знам какво да кажа. Науката не лъже, а според науката човекът, когото полицай Стийл е одраскала преди петнайсет години в онази алея, е Винсенте Салазар.