Невинност

Тринайсета глава

Неслучайно вестникарските статии се наричат още истории. В по-голямата си част те са именно това — истории. Един репортер не е нищо повече от разказвач. Той разполага с ограничени факти и от тях трябва да изплете история, която да задържи вниманието на читателя. Някои от фактите, с които репортерът разполага, са точни. Други не. Но така или иначе, историята не се състои само от факти. Историята са цветовете, нюансите, намеците и мисловните асоциации, повествованието, сюжетът. Затова се плаща на репортерите и тяхната основна задача — и основно верую — е да направят от една новина сензация. Тази новина трябва да развълнува читателя, да го разтърси. Без всичко това никой няма да я погледне.

От първите редове на статията Фин заключи, че авторът е от добрите журналисти. „Марк Добсън, известен бостънски адвокат, е бил открит вчера жестоко убит“. Стилът беше чист и опростен, в същото време документално точен.

Изразът „прочут бостънски адвокат“ целеше да даде начален тласък. „Не кой да е, не дори обикновен адвокат, а известен адвокат“, намекваше статията. И вече значението на съдържанието на статията нарастваше. На втори план оставаше фактът, че Добсън всъщност беше адвокат от средно ниво — позиция, която даваше малко повече авторитет от тази на човека, който обслужваше автоматите за кафе и закуски в същата тази кантора „Хауъри и Блек“. Фин също беше адвокат на средно ниво в „Хауъри и Блек“ преди пет години и все още не беше достигнал някаква значима известност.

Изразът „жестоко убит“ беше другият бисер. Фин беше прекарал на улицата достатъчно дълго и знаеше, че няма убийство, което да не е жестоко. Някои може и да представляваха по-жестока гледка. Или бяха по-налудничави. Но жестокостта беше неизменна характеристика на всяко едно убийство, независимо от оръдието или метода на престъплението. Ако репортерът се беше сдобил от ченгетата с автентични подробности за убийството, щеше да ги включи в статията. Но статията само казваше, че Добсън е загинал от прободни рани. „Жестоко“ в случая си беше само оценъчна реакция и коментар на самия журналист.

— По дяволите — измърмори Фин, седнал в креслото. Тримата се бяха скупчили около вестника и препрочитаха статията вече за трети път. Все още не бяха в състояние да асимилират прочетеното, да формулират адекватен отговор.

Козловски седеше срещу Фин. Вертикалната бразда по средата на челото му, която не слизаше от лицето му цяла седмица, сега беше станала още по-дълбока и беше израз на голяма загриженост и тревога.

— По дяволите!

— Дали не е свързано с делото на Салазар, по което работихте миналата седмица? — попита Лиса.

Фин погледна към Козловски. Никой от двамата не отговори.

— Във вестника така е написано, че все едно е било случайно нападение — продължи Лиса. — Нищо не издава, че е свързано със Салазар.

— От вестника излиза, че те не знаят почти нищо — поправи я Фин. — Ако имаха истинска информация или дори само подозрения, щяха да ги напишат. Ченгетата не са им дали нищо.

— А може би ченгетата нямат какво да им дадат — предположи Козловски.

— Може би — съгласи се приятелят му.

Те седяха мълчаливо няколко минути, замислеха се за мъртвия адвокат, когото не познаваха преди седмица. Beдър, енергичен, може би малко повече ентусиазиран. Той не беше част от тях, никога не стана близък с тях. Но въпреки това бяха шокирани от смъртта му.

— Какво ще правиш? — накрая наруши мълчанието Козловски.

Фин стана и отиде до бюрото си. Погледна цялата натрупала се отгоре безсмислена кореспонденция.

— Не знам — отвърна.

— Не си длъжен да правиш нищо — каза Лиса. — В края на краищата, не е твой проблем. Ти и без това с нежелание се зае със случая на Салазар. Не си длъжен на никого.

— Не е съвсем така. Трябва да сторя нещо.

— Защо?

Фин вдигна съдебното разпореждане, което му бяха връчили предния ден. С него официално се нареждаше на прокуратурата и бостънската полиция да изпратят петнайсетгодишните проби от кръв и кожа, взети изпод ноктите на Мадлин Стийл, в лабораторията, която Добсън беше избрал.

— Все още не съм написал официално заявление, че се оттеглям от делото — добави Фин. — След смъртта на Добсън аз съм единственият адвокат, пълномощник на Салазар. Съдията няма да ме пусне дори и да го искам.

— Не можеш да се откажеш от случая? — попита Лиса. — Но как е възможно?

— Така е съгласно щатските процесуални закони. Щом веднъж съм се явил пред съда, не мога да се оттегля, ако не бъда заместен от друг адвокат. След смъртта на Добсън аз съм единственият адвокат на Салазар.

Фин тежко седна на стола си. Всичките мисли за празнуване мигом се изпариха. Козловски продължи да го гледа въпросително.

— Какво ще правиш? — повтори.

— Не знам. Нищо не знам.

Фин стоеше под козирката на задния вход на сградата, в която се помещаваше кантората му. Метеорологичните прогнози бяха за слънчев ден, но и този път не бяха успели да отгатнат променливия климат на Ню Инглънд. Над Чарлстън се сипеше студен дъжд, барабанеше по козирката и се стичаше върху чакъленото покритие зад сградата. Фин се беше загледал в мъждукащото огънче на цигарата си и се опитваше да събере мислите си.

Вратата се отвори и Козловски застана до него.

— Досетих се, че ще си тук.

— Браво на теб.

— Отдавна не бях те виждал да пушиш.

Фин дръпна от цигарата и изтръска пепелта.

— Бях си приготвил една, за да отпразнувам споразумението със Слокъм.

— Споразумението е добро за двете страни. Нямах намерение да го обсъждам сега.

— Знам.

Двамата продължиха да стоят на входа, докато леденият дъжд се сипеше пред тях.

Накрая Козловски пъхна ръце в джобовете си и се загърна с якето си.

— Така както ги виждам нещата, имаш три възможности — каза.

— Които са?

— Първият — може да отидеш при съдия Кавана и да поискаш разрешение да се оттеглиш от делото. Ще му кажеш, че предвид случилото се не желаеш да продължаваш да се занимаваш с този случай.

Фин поклати глава.

— Дори и да бях склонен да се нарека страхливец, както вече споменах, той никога няма да ме освободи на този етап на производството. Миналата седмица спорех с него, че Салазар е невинен и че съдът следва да допусне нов анализ на ДНК, за да се докаже неговата невиновност. Кавана няма да ми разреши да изоставя клиента си на този етап.

— Съгласен съм. Остават ти две възможности.

— Слушам те.

— Може да не правиш нищо. Ще се явиш в съда след седмица и ще отбиеш номера, като вяло пледираш в защита на Салазар. В същото време тайно ще се надяваш отново да го върнат в затвора час по-скоро.

— Не особено доблестен и благороден подход, нали?

— Не, не е.

— И какво ми остава?

Козловски го погледна в очите:

— Да се включиш активно. Да разследваш какво е станало. Да разбереш дали Салазар наистина е невинен. Да разбереш кой е убил Добсън. Да си свършиш работата и да престанеш да се суетиш като капризна мадама.

Фин дръпна от цигарата и хвърли фаса в локвата.

— Някога замислял ли си се да се захванеш с благотворителна работа, Коз? С твоята социална чувствителност ще ти се получи напълно естествено.

— Само ти казвам как аз виждам нещата.

Сега беше време на Фин да пъхне ръце в джобовете.

— Добре, учителю сенсей. И как следва да постъпим сега според теб?

— Да отидем при ченгетата. Да видим каква информация ще успеем да измъкнем от тях. Може би дори да я изтъргуваме срещу наша информация.

— И после?

— После ще отидеш да се видиш с клиента си.

Четиринайсета глава

Модерната стъклена сграда на управлението на бостънската полиция в Роксбъри стърчеше като диамант в калта. От двете му страни минаваха чисти и спретнати широки тротоари с поддържани зелени тревни площи. Две пресечки по на юг обаче в квартала цареше отчайваща обстановка. На теория звучеше добре: сложете полицейското управление в средата на един от най-опасните в града райони и той ще служи като възпиращ фактор за престъпността. Дори имаше схващане, че съседните терени също ще бъдат облагородени и застроени с нови и съвременни сгради.

Само дето всичко си остана на теория, а действителността много често е доста по-жестока. Това, което свръхобразованите криминолози пропуснаха да вземат предвид, беше почти пълната липса на възможности за развитие на местното население. Много хубаво беше предположението, че видимото полицейско присъствие ще намали броя на извършените престъпления, но това предполагаше и наличие на алтернативни възможности за престъпниците. Ако те бяха решили да се преместят в друг район или да потърсят нормална, законна работа, вместо да извършват престъпления, теорията може би щеше да проработи. Но се оказа, че тези алтернативни възможности не са нищо повече от илюзия за въпросните хора и много скоро и ченгетата, и престъпниците разбраха, че няма да се промени почти нищо. В резултат на това изграждането на полицейското управление в района беше сравнимо с лъч на фенер в гъста мъгла. В крайна сметка плановете за мащабно обновяване и ново строителство бяха изоставени.

Фин отиде с Козловски — никога не пречи да имаш до себе си бивше ченге, когато се нуждаеш от съдействието на полицията. Оставиха Лиса в кантората. Тя имаше за задача да разрови делото на Салазар: да държи връзка с ДНК лабораторията, да се свърже със секретарката на Добсън и да помоли да изпратят всички документи, върху които е работил. Да потърси специалисти по дактилоскопия и като избегне административните неуредици, да им осигури всичко необходимо за работа. Трябваше да се свърши много работа и колкото по-скоро те бъдеха екипирани за експедицията, толкова по-скоро щяха да стигнат върха.

Фин и Козловски влязоха в сградата и отидоха на рецепцията. Младата полицайка ги погледна отегчено.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отвърна адвокатът. Той беше на мнение, че най-важната стратегия при контактите с бюрокрацията е да се държиш учтиво с тях. Макар и да не го показваха, повечето хора зад чиновническите си бюра разполагаха с доста по-големи възможности и дори с власт да решат проблемите ти. — Искаме да се срещнем с детектива, който разследва убийството на Марк Добсън.

Тя се намръщи.

— Каква е вашата връзка с разследването? Разполагате ли с информацията, която може да ни е полезна?

— Не знам — отговори Фин. — Вероятно не, но аз работех заедно с господин Добсън. Във вестниците няма много информация за убийството, но в зависимост от хода и насоката на разследването е възможно и да ви помогнем.

— Имате ли карта?

Фин извади картата си и тя я прегледа. После започна да рови из една купчина с формуляри, докато не откри нужния й в три екземпляра и записа нещо върху него. Защипа с телбод картата на Фин към формуляра и му го даде.

— Ако попълните и изложите накратко в този формуляр какво знаете, по-късно ще ви се обадят за среща. — След известна пауза добави: — Ако сметнат за необходимо.

Козловски се намеси, като извади портфейла си и показа своята карта — удостоверение на бивш полицейски детектив с печата на щата Масачузетс.

— Колега, нямаше да дойдем тук, ако нямахме намерение да помогнем — каза. — Няма ли начин да проверите в момента дали детективът е свободен да ни приеме? Така ще спестим време на всички.

Тя погледна удостоверението, записа си името на Козловски и равнодушно сви рамене. Вдигна телефона и се обърна с гръб към тях, за да не могат да слушат разговора й. След минута затвори и отново се обърна към тях:

— Той ще слезе след малко, изчакайте го във фоайето, моля.

— Благодаря — отвърна Фин. — Ще почакаме.

Козловски имаше лошо предчувствие. Стомахът го присвиваше и леко му се виеше свят. Възможно беше убийството на Добсън да няма нищо общо с делото на Салазар. Във вестника не пишеше нищо по този повод. Нищо чудно действително да беше случайно убийство. Убийства ставаха постоянно. Специална причина не беше нужна. Не беше изключено да е само въпрос на малшанс. Той никак не обичаше тези вероятности и случайности.

Чувстваше се странно да е отново в управлението. Беше минала повече от година откакто го изпроводиха от полицията. Беше ранен в коляното по време на служба и го принудиха да си подаде оставката. Беше изкарал над двайсет години в полицията. С право на пълна пенсия и на добавки за травмата. И въпреки това той искаше да продължи да си върши работата. Работата, за която беше роден. Работата, в която беше адски добър. Но той беше станал неудобен за шефовете си и те използваха раняването му като повод да се избавят от него.

Сега не беше чак толкова зле, колкото си мислеше. Фин не го оставяше да скучае, а и имаше редица други адвокатски кантори, които разчитаха на неговата компетентност и му възлагаха допълнителни задачи. Беше като да получава две заплати, без да се брои пенсията му. Все пак все още му липсваше битието на полицай и след като стана цивилен, нарочно избягваше да идва в управлението. Коз продължаваше да поддържа връзка с приятелите си от полицията и с тяхна помощ се сдобиваше с информация, която беше недостъпна за повечето други детективи. Но той никога не се явяваше лично в управлението. Беше му странно, все едно е влязъл в собствения си дом като гост, след като го е продал. Всичко си беше почти постарому, но сега и до тоалетната да отидеш, трябва да искаш разрешение от стопанина.

Козловски отиде до почетната стена — мястото, запазено за фотографии на мъжете и жените, загубили живота си по време на служба. Не можеше да разбере защо я наричаха „почетна стена“. Той самият като ченге беше скърбял за всеки полицай, загинал на служба. Изпитваше уважение към саможертвата им. Подпомагаше с пари благотворителните фондове за колеж на децата им. Но да почита смъртта им? Не. Ако питаха него, в смъртта нямаше никаква чест и достойнство. Работата на полицая беше да лови лошите. Да ги убива, ако се наложи, преди те да са убили него или някой друг. Ако си мъртъв, няма да можеш да го правиш, нали?

— Господин Фин.

Козловски позна гласа още преди да се е обърнал.

— Детектив Макинтайър, нали? — отвърна Фин на няколко метра от него. — Вие ли се занимавате с разследването на убийството на Добсън?

— Аз.

Козловски се обърна.

— Мак — произнесе с равен тон, без да си проличи, че са приятели или врагове.

— Козловски — отвърна Мак. — Дошъл си да ни видиш ли? — Тонът на полицая също беше равен. Очевидно не беше разбрал, че Фин и Козловски са дошли заедно.

Коз кимна.

— Може и така да се каже. Знаеш ли, че работехме заедно с Добсън по едно дело?

— На Салазар — отговори Макинтайър. — Опитах се да го убедя да се откаже от този случай. Изглежда не съм успял. Не знаех, че и вие сте замесени.

— Дали убийството има връзка с работата му по делото? — попита Фин.

Полицаят се огледа притеснено, сякаш се тревожеше, че някой може да ги чуе.

— Да отидем да поговорим някъде другаде — каза и ги поведе към една врата. — Може да използваме една от стаите ни за разпити.

Фин тръгна с детектива. Козловски ги последва. Той знаеше пътя. Досега не беше влизал в стая за разпити в друго качество освен като ченге. Нямаше желание да види как е от другата страна, но предложението беше разумно, а и нямаха голям избор.

Макинтайър погледна назад към Козловски.

— Как е пенсионерският живот? — попита.

На Козловски му се стори, че долови нотка на присмех и подигравка. Сви рамене:

— Можеше да е и по-зле.

— Колко години изкара при нас? Двайсет и три, двайсет и четири години?

— Двайсет и седем.

Макинтайр поклати глава.

— На твое място след толкова време в полицията не мога да си представя как бих живял и ден като цивилен. Сигурно е кофти, а? Все едно да ти отрежат топките.

— Не знам, Мак. Никога не са ми отрязвали топките. Ти кажи какво е.

Макинтайър се усмихна театрално. Козловски не беше виждал по-неестествено нещо. Масивната челюст на детектива, подобна на челюст на глиган, се разтвори и оголи тъмни и криви зъби.

— Много остроумно. В отдела ни трябват повече момчета като теб. Вече сякаш не останаха хора с чувство за хумор. Сега могат да ти направят писмена забележка и за най-малкия коментар. Ако от вътрешния отдел бяха чули този наш разговор за топките, сигурно щяха да повдигнат срещу мен обвинение за сексизъм. Скапана работа.

— Трагедия — отвърна Козловски.

Фин хвърли поглед към него, но той само му махна с ръка. Дали му харесваше или не, но това вече не беше негова територия, а на Макинтайър. И Козловски беше само посетител тук.

— Радвам се, че дойдохте при мен, господин Фин. Вие бяхте в списъка с хората, които трябваше да разпитаме, така че ми спестихте моето идване при вас — каза Макинтайър.

Намираха се в стаята за разпити на втория етаж на сградата. Стаята с нищо не се отличаваше от хилядите други подобни помещения в полицейските участъци и управления из цялата страна, само дето беше по-нова и по-чиста. В средата на стаята имаше здрава маса и няколко стола около нея. Стените бяха бели, без никакви декорации по тях. На едната стена имаше огледало с размери на голяма картина — от онези, през които можеха скрито да те наблюдават, Фин беше запознат с обстановката.

— Какво можете да ми кажете за ролята на Винсенте Салазар в убийството на Добсън?

Въпросът изненада Фин. Вероятно това беше и целта. Има няколко начина за разпит на потенциални свидетели. Единият от тях е бавно да измъкваш информацията, да започнеш разпита като дискусия, приятелски и непринудено, и да вадиш като с ченгел от устата думите на разпитвания. Все едно че разплиташ малко по малко пуловер. Понякога разпитваният изобщо не се усеща какво става, докато не остане гол, с напълно разплетен пуловер.

Другият начин е да нападнеш челно разпитвания — да му зададеш ребром шокиращи въпроси, за да го извадиш от равновесие. Да загубиш равновесие е доста нежелателно, особено когато си в полицията, за да ти задават въпроси.

Фин си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Може би първо трябва да изясним няколко неща, детективе. Аз представлявам господин Салазар, за добро или лошо. Готов съм да ви окажа всякаква помощ, стига това да не нарушава моралните ми задължения към моя клиент. Предвид това държа да подчертая, че нямам причини да подозирам господин Салазар да е замесен по какъвто и да било начин в убийството на господин Добсън.

— Това са глупости, господин адвокат, и ние с вас го знаем. — Макинтайър се усмихна за втори път този следобед. На Фин не му харесваше, когато този човек се усмихваше. — Ако нямате причина да вярвате, че Салазар е замесен в убийството, тогава защо сте дошли тук?

Добър въпрос. И Фин имаше добър отговор:

— Както споменах, срещах се с Добсън няколко пъти миналата седмица. Сега той е мъртъв. Ако има начин да помогна, без да се компрометирам като адвокат, искам да го направя.

Макинтайър го погледна. Чакаше Фин да добави още нещо. Искаше да го притесни. Още една ефикасна техника. Адвокатът продължи:

— Вие ми се струвате уверен в това, че убийството на Добсън е свързано със Салазар. Може би ако ми кажете защо Салазар би пожелал смъртта на адвоката си, аз ще придобия по-добра представа каква информация ви е нужна.

Макинтайър се облегна назад и се замисли.

— Начинът, по който той е бил убит — отвърна накрая.

Фин погледна към детектива. Сега беше негов ред да запази мълчание, за да получи повече информация. Маневрата беше успешна.

Макинтайър стана и излезе от стаята, като затвори след себе си вратата. Фин погледна към Козловски, който само сви рамене. Минута по-късно Макинтайър се върна с две папки и остави едната пред себе си на масата. После го изгледа изпитателно и бутна папката към адвоката.

Фин отвори папката. Изображението на първата страница го шокира, едва не повърна. Той мигом извърна поглед.

— По дяволите — произнесе с ръка на устата, за да спре гаденето.

Козловски се наведе над него и погледна в папката. След дълга пауза подсвирна от изумление.

Фин си пое въздух и отново погледна фотографията.

Ясно беше, че е Добсън, но само предвид обстоятелствата. Трупът на снимката беше неразпознаваем. Насечен на парчета. Главата едва се държеше върху тялото, а едната ръка липсваше. Торсът беше накълцан жестоко, както Фин досега не беше виждал. Няколко счупени ребра стърчаха от червено-сивата пихтия и адвокатът дори не можеше да различи дали това е предната или задната част на тялото.

— Дяволска работа, а? — каза Макинтайър. Думите уж целяха да изразят съчувствие, но той сякаш се наслаждаваше на мъчителната реакция на Фин. Фотографиите бяха направени от различни ъгли, но на всичките се виждаше едно и също обезобразено тяло.

— Нищо не разбирам — пророни почти шепнешком Фин. — Но защо?

— Защото те така правят — отговори Макинтайър.

— Кои?

— ВДС. — Полицаят се облегна отново назад, вдишвайки през зъбите си въздуха, сякаш искаше да се освободи от парче храна, попаднало там при последното му ядене. — Подобен инцидент имаше преди няколко години северно от Вашингтон. Бандата е доста силна по онези краища. Федералните бяха внедрили свой информатор и по всичко личеше, че ще съберат достатъчно информация, за да ги разбият и да ги пратят зад решетките — или поне техните главатари. Тогава неочаквано информаторът изчезна заедно със своя ръководещ оперативен офицер от ФБР. Няколко дни по-късно ги откриха в Мериленд, в едни плитчини на брега, след като беше минал океанският прилив. В същото състояние като Добсън. Дори по-лошо, защото рибите си бяха устроили пир с тях в продължение на няколко дни. — Той се наведе напред и посочи най-горната снимка. — Виждате ли тези дълги прорези? Острието не само е срязало кожата и мускулите, но е минало и през ребрата. Ето тук.

Фин хвърли моментален поглед и веднага извърна глава. С крайчеца на окото си видя как Макинтайър се ухили ехидно.

— И тук — продължи детективът. — Острието направо е разпорило лицето му. Три замаха най-много и голяма част от костите и кожата ги няма.

Фин реши да пропусне този път.

— Е, и?

— Мачете — отговори Козловски вместо Макинтайър.

Детективът направи кисела физиономия, сякаш бившият му колега му беше развалил партито.

— Точно така, мачете. — Той изгледа накриво Козловски. — Все забравям, че ти беше ченге.

— Е, сигурен съм, че и без мен си имаш доста проблеми на главата — отвърна Козловски.

Схватката с погледи продължи, докато Макинтайър не се предаде и не се обърна отново към фин:

— Мачетето е любимото оръжие на ВДС, особено за случаи като този. Те използват огнестрелно оръжие, когато прекарват наркотици или се занимават с ежедневния си бизнес, но когато трябва да убият някого, за да послужи за назидание, предпочитат мачетето.

— Защо? — попита Фин.

Макинтайър сви рамене.

— Сигурно е някакъв вид латиноамерикански мачизъм. Да всяват страх у хората. Може би е традиция. Може би са само болни, извратени негодници. Кой го знае. Това, което знаем, обаче е, че вашият Добсън е бил нападнат и убит от тях.

Фин си пое дълбоко дъх, все още съвземайки се от шока от видяното. Имаше нужда от време да помисли. Нищо тук не се връзваше, нямаше логика.

— Добре — накрая каза той. — Да предположим, че сте прав. Да допуснем, че Добсън е бил убит от тази банда. Как уличава това Салазар?

— Както се опитах да ви убедя онзи ден — както се опитах да убедя Добсън онзи ден — Салазар е един от тях. Може би дори много високо в йерархията. Знаем, че преди да влезе в затвора, е бил техен лекар и те винаги са прибягвали до услугите му, когато е имало някой ранен от куршум или от хладно оръжие. Освен това той е имал необходимите връзки в Салвадор, когато е бил там. Затова е избягал и е дошъл в Щатите.

— Откъде знаете? — попита Фин.

Макинтайър извади втората папка и я отвори. В нея имаше снимки, на които се виждаше как Салазар разговаря с няколко души с татуировки по цялото тяло.

— Погледнете означенията — каза той. — Навсякъде „ВДС“. Без съмнение е свързан с тях. Ние не успяхме да изградим обвинение срещу него само въз основа на тези документи, но няма съмнение, че е бил с тях.

Фин се вгледа по-внимателно във фотографиите и се замисли.

— И само това?

Макинтайър се изсмя, сякаш знаеше и очакваше реакцията му.

— И само това? — имитира го той и отново се изсмя. — Не, не е само това, но щеше да е достатъчно. Този Добсън си е водил много старателно доклади за всекидневните си задачи, час по час. Всеки ден ги е нанасял в служебния си компютър, дори от вкъщи, когато се е налагало. Излиза, че през последната седмица се е занимавал само с делото на Салазар. Ден и нощ — по осемнайсет-деветнайсет часа на денонощие, няколко дни поред. До самия ден на убийството му.

Фин помисли върху чутото. После поклати глава.

— Не виждам смисъл. Каква е вашата версия? Добсън искаше да освободи Салазар от затвора. Ако Салазар е член на ВДС, тогава защо ще го убиват? Защо Салазар ще нареди да го премахнат?

— Не съм казал, че сме убедени, че Салазар е наредил убийството му. Може би някой от неговите педерчета го е направил, защото не искат да се разделят с него в пандиза. Може би не искат отново да възстанови позициите си в бандата, ако излезе на свобода. Или може би Добсън е открил нещо, което Салазар и приятелчетата му не са искали да се узнава. Може би е открил истината и са били принудени да го очистят. Кой знае. Сигурен съм само, че Салазар е замесен по някакъв начин. — Макинтайър се наведе напред. — А сега, господин Фин, бих искал да чуя някои отговори от вас.

Фин поклати глава.

— Не?

Адвокатът отново поклати глава.

Макинтайър скръсти ръце.

— Струва ми се, че тук тече голям поток информация, но засега само в една посока. Струва ми се, че това не е правилно.

— Трябва да разговарям с клиента ми — отвърна Фин. — Съжалявам.

Детективът се почеса по ухото.

— Странно, и Добсън каза същото. Аз му изложих връзките на Салазар с ВДС, а той също каза, че съжалява. — Взе фотографиите и ги доближи до лицето на адвоката. — Според вас сега дали съжалява повече? Искате ли един приятелски съвет от мен? Стойте надалеч от този случай. Кажете ми всичко, което знаете, и после бягайте колкото можете по-надалеч от Салазар. Той носи само лоши новини. — Отново размаха пред Фин снимките с обезобразените останки на Добсън. — Какви други доказателства ви трябват?

Фин поклати глава за трети път.

— Значи така предпочитате? — На устните на Макинтайър се беше изписала зловеща усмивка. Адвокатът определено не харесваше как се смее този човек.

— Да, така предпочитам — отвърна.

Петнайсета глава

Когато потеглиха с колата от полицейското управление, вече наближаваше три следобед. Козловски се беше свил на седалката до Фин. Адвокатът имаше достатъчно време да отиде и в „Билерика“, за да говори със Салазар. Този път обаче щеше да разговаря с него насаме. Часовете за редовни посещения бяха минали и Фин щеше да поиска среща със затворника само в качеството си на негов адвокат. На Козловски нямаше да разрешат да влезе. Затова двамата решиха първо Фин да остави детектива в офиса, за да може той да помогне на Лиса в работата по разследването.

— Някакви идеи? — попита Фин, докато зави и продължи по Мелни Кае Булевард.

— Доста — отвърна приятелят му.

Фин заобиколи една дупка на пътя.

— Бих искал да ги чуя — подкани го той. Козловски може и да беше най-добрият в занаята, но понякога се изнервяше да тегли думите от устата му.

— Не ми каза, че Макинтайър е говорил с теб миналата седмица.

— Напротив, казах ти. Когато излизах от Съдебната палата, някакво ченге се приближи до нас и ни посъветва, че било по-добре Салазар да остане в затвора.

— „Някакво ченге“? — повтори Козловски. — Не означава непременно „Макинтайър“.

— Има ли значение?

Коз погледна през стъклото.

— Може и да има.

— Познаваш ли го?

Козловски кимна.

— Излизали сме заедно по баровете преди време, преди двайсетина години, може би и повече. Нямах много лични контакти с него, но за известен период работехме в един участък.

— Добър ли е?

— Само ако имаш предпочитания към гаднярите.

Фин се замисли.

— Ами, след като от известно време прекарвам с теб.

— Много смешно.

— Мислиш ли, че е съвпадение, че точно на него са възложили да разследва убийството на Добсън? — На адвоката подобно съвпадение му се струваше невероятно и това по някаква необяснима причина го тревожеше.

Козловски въздъхна.

— Официално случаите се възлагат на случаен принцип — освен ако не е налице връзка с вече започнато разследване. На практика обаче, ако един старши детектив прояви интерес към определен случай, не е трудно да се заобиколи системата.

— Тогава какъв е изводът? Къде ни води това?

— В чистилището. Всичко, което той казва за Салазар, може да е вярно. Може да се окаже, че салвадорецът е пълен негодник. Ако наистина е така, трябва да направиш всичко възможно да се разкараш от това дело, защото ще свърши зле, по един или друг начин. От друга страна, от това, което знам за Мак, не бих приел думите му за чиста монета. Той е известен с някои свои действия, с които е опетнил честта си на полицай.

— Мислиш, че е корумпиран ли?

— Не знам. Но не съм сигурен и че е напълно чист. Последния път, когато работих с него, той заобиколи правилата. Не толкова драстично, както съм виждал другите да го правят, но оттогава избягвах да ме включват в един екип с него. Веднъж започнеш ли да нарушаваш или да заобикаляш закона, това ти се превръща в навик и е трудно да се спреш. Не исках в някой момент той да ме помоли да излъжа, за да потвърдя неговата версия.

Фин се концентрира върху пътя. Зави по Стороу Драйв и оттам се насочи на изток, към Чарлстън. Бяха минали няколко минути след три, но слънцето започваше да залязва зад хоризонта, от другата страна на Чарлз Ривър. Най-накрая беше завалял сняг. Беше един от първите зимни дни в Бостън и небето беше толкова ясно, че беше почти невъзможно да гледаш към слънцето. В колата беше студено. От устните на Фин и Козловски излизаше пара и Фин не беше сигурен дали скрежта по предното стъкло е от вътрешната или от външната страна. Докато караше, потрепери, мислейки си за предстоящата среща със Салазар. По всичко личеше, че се забърква в голяма каша и се изкушаваше да последва съвета на Макинтайър — да се откаже и да си плюе на петите, да остави някой друг да разчисти. В края на краищата, Лиса беше права. Той още от самото начало не беше убеден, че иска да се занимава с това дело.

А дали наистина беше така? Добсън беше умен и знаеше върху коя струна от характера на Фин да засвири, за да го накара да се включи. Добсън беше оптимист и имаше силна вяра. В университета преподавателите говореха за правдата и справедливостта единствено от гледна точка на правната наука. Настанили се удобно в техните високи кули от слонова кост, професорите обичаха да повтарят своето символ-верую, че законът бил инструмент със социално значение, благодарение на него се били коригирали несъвършенствата в обществото. Повечето от студентите-първокурсници, току-що завършили частни гимназии и колежи, бяха готови да повярват в това. Не и Фин. Той беше живял в реалния свят и знаеше, че справедливостта и правдата са само илюзия. Победата над Слокъм беше сладка и удовлетворителна, но тя не беше въпрос на справедливост. Истинският свят беше прекалено сив, за да играе правдата голяма роля в него.

И въпреки това, докато слушаше лекциите по право, докато вътрешно се присмиваше на наивността на тези преподаватели, една част от него винаги беше искала да им вярва. Като хлапе, четящо комикс, той искрено желаеше да живее в свят с ясно разграничени добро и зло, свят, в който победата не означаваше да спечелиш нещо в името само на себе си, а и в името на някакъв по-голям и значим идеал. Именно на този идеал беше разчитал Добсън, когато се беше обърнал към него за помощ. Именно тази част от Фин, този негов вътрешен глас, в момента мърмореше укорително в главата му, шепнеше му, че това е шансът му — може би единственият му шанс — да открие истинската справедливост. Ако не заради Винсенте Салазар, поне заради Марк Добсън.

Той отби от Сороу, по магистрала „Монсиньор О‘Брайън“, направи още няколко завоя и спря пред кантората си. Козловски отвори вратата и с усилие се измъкна от колата. После се наведе и му пожела късмет.

— Някакъв последен съвет? — попита го Фин.

Козловски се намръщи.

— Бъди предпазлив — беше отговорът му и той затвори вратата.

Фин потегли и се насочи на северозапад, към „Билерика“. Слънцето беше слязло под хоризонта и в далечината се виждаше само бледата светлина на залеза. Стори му се, че температурата е паднала с още няколко градуса.

Стори му се, че тепърва ще става още по-студено.

Шестнайсета глава

Фин крачеше нервно напред-назад в залата за разпити в „Билерика“. Още по-забързано беше биенето на сърцето му. Опита се да обмисли какво ще каже на Салазар — какво ще го пита — но беше безполезно. Мислите му бяха твърде объркани.

Чу бумтенето на отваряне и затваряне на стоманени врати от вътрешността на затвора. Шумът постепенно се приближаваше, докато вратата на стаята не се отвори. Салазар, с белезници на ръцете и краката, беше придружен вътре от двама едри и набити пазачи. Той застана на входа и видимо се изненада от появата на Фин. После бавно се приближи до масата в центъра на стаята и седна на пластмасовия стол.

Пазачите наблюдаваха как окованият затворник седна, после огледаха набързо адвоката.

— Имате петнайсет минути — каза единият от тях. Сетне с колегата му излязоха, като затръшнаха вратата и ги оставиха сами.

Фин и Салазар се вгледаха съсредоточено един в друг. Никой от тях не помръдна. Фин стоеше на метър-два от масата, на която беше седнал Салазар. Едната му ръка беше леко повдигната и застинала във въздуха, сякаш се канеше да произнася реч. Салазар беше леко наклонил глава настрани, докато го гледаше със смесица от любопитство и подозрение. Фин се запита кой ли първи щеше да наруши мълчанието.

— Господин Фин — накрая започна Салазар. — Бях останал с впечатлението, че вие вече не проявявате интерес към моето дело. Казаха ми, че сте променили мнението си относно степента на сложност.

— Може би — отвърна адвокатът, без да мръдне от мястото си.

Затворникът сложи окованите си ръце на масата.

— Господин Добсън каза, че сте се обезкуражили и че сте се оттеглили.

— Кога разговаряхте с него?

— С Марк ли?

— Да, с Добсън.

Салазар сбърчи вежди.

— Понякога дните ми се преливат един в друг. Какво е днес? Понеделник?

— Да.

Салазар се замисли.

— Значи трябва да е било в петък.

— Оттогава не сте ли говорили с него?

— Не.

Фин го погледна скептично.

— Може да го попитате, ако не ми вярвате — отговори Салазар.

— Уви, няма да мога. Затова съм тук.

Салвадорецът го погледна още по-объркан.

— Не ви разбирам.

— Мъртъв е. — Фин внимателно наблюдаваше реакцията на Салазар. Но не откри нищо издайническо. Салазар се вторачи в него, очите му не трепнаха. Лицето му беше спокойно като камък. Изобщо не трепна, макар че на Фин му се стори, че дишането на затворника се ускори.

— Как? — попита.

— Заклан — отвърна адвокатът и след известна пауза добави: — С мачете.

Салазар отново не показа никаква реакция, никаква емоция, само продължи да седи спокойно. Фин не знаеше какви мисли се въртят в главата на този човек. Накрая той кимна и стана.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза и тръгна към вратата. — Охрана! — провикна се.

— Какво правите? — попита го Фин.

— Връщам се в килията си.

Адвокатът не знаеше какво да каже.

— И само това? Благодаря, че дойдохте, връщам се в килията си? Само това ли ще ми кажете?

— Какво повече искате да ви кажа?

— Искам пълно обяснение от вас!

Вратата се отвори и единият от пазачите влезе.

— Още не съм свършил разговора с клиента си! — извика Фин.

Пазачът остана едновременно смутен и подразнен и въпросително погледна към Салазар.

След секунда Салазар кимна на пазача, който отново излезе и затвори вратата.

— Мислех си, че вече не се интересувате от моя случай, господин Фин. Мислех, че сте се оттеглили.

— Да, и аз така мислех. Само че официално не подадох заявление за оттеглянето си, затова сега сме принудени да сме заедно.

Салазар помисли върху чутото.

— Оценявам вашето старание, господин Фин, но моля ви, за да не си усложняваме взаимно живота, върнете се в кантората си и напишете заявлението за оттегляне.

— Защо? Може да искам да помогна. Без мен ти ще изгниеш тук, в затвора. Мислиш ли, че е разумно да се отказваш от мен толкова бързо?

— Сега говорите като Марк Добсън. Вижте какво стана с него. Не мога да нося отговорност и за вас. — Салазар поклати глава. — Вече изкарах достатъчно време тук. Със сигурност ще мога да изкарам и още. Няма какво повече да ми вземат. Благодаря ви отново, че дойдохте. Но не можете да ми помогнете и да искате.

— Моля, пак заповядай. Но бих искал сам да взема решението — отговори Фин. — Не се притеснявай за мен, и сам мога да се погрижа за себе си.

Затворникът го погледна с измъчена усмивка.

— Така каза и господин Добсън.

Фин скръсти ръце.

— Ти знаеш кой го е убил, нали? Знаеш кой е убил Добсън.

Салазар си пое дълбоко въздух, след което неохотно кимна.

— Да, господин Фин, знам кой го е убил.

— Кажи ми. Познавах го бегло, но той имаше ум и кураж и затова успя да ме привлече към твоя казус. Това има значение за мен, искам да знам кой го е убил.

Салвадорецът се втренчи във Фин, сякаш той беше прозрачен. Раменете му бяха отпуснати, като на човек, който изпитва силна болка.

— Много добре — отвърна той. — Аз бях.

На Фин му се стори, че не е чул добре.

— Какво?

— Точно така, господин Фин, аз убих Марк Добсън.

Козловски застана на входа на офиса. Лиса Кранц седеше на малкото си бюро и пишеше на компютъра. Беше потънала в работата си и не забеляза влизането му. Той се вгледа в нея замислено.

Фин определено си въобразяваше нещо, каза си. Изключено беше жена като Лиса да проявява интерес към мъж като него. Нямаше логика. И все пак…

Дори не я беше поглеждал по-отблизо досега. Знаеше, че е привлекателна — и млада. Затова може би и не я беше заглеждал. За него тя беше като скъпа кола. Знаеше, че мазератито изглежда превъзходно, но знаеше и че той никога няма да кара такава кола. Затова и не се заглеждаше по скъпите коли.

И ето го сега, застанал на вратата на кантора, възхищавайки се на привлекателната и красива млада жена. Странно, но го обзе някакво гузно чувство. Нервно поклати глава. Майната му на Фин.

Покашля се и пристъпи навътре. Лиса се обърна и му хвърли кратък поглед, после се върна към работата си.

— Какво става, Коз? — попита го тя с изпълнен с досада тон.

— Нищо — отвърна той. Изведнъж започна да се вслушва внимателно във всяка дума, която излизаше от устата му и да забелязва колко скучна и монотонна е речта му. За което се наруга наум. — Намерихме ли специалист по дактилоскопия? — Може би ако насочеше разговора към разследването, щеше да се чувства по-уверен.

— Обадих се на няколко места — отговори тя. — Има един, казва се Джим Брана. Той се занимава с частна практика, след като напусна лабораторията. Започна да преподава в Бостънския университет. Струва ми се перспективен. А Фин ми даде името на Кели Льоблан и аз й оставих съобщение. Тя е по-млада, но е работила в полицията петнайсет години.

— И двамата са работили в бостънската полиция, нали?

— Да. Трябва ни някой със солидна репутация и по-добре да е местен и да е бивш полицай.

— За нашите цели е по-добре да излезем извън Бостън — коментира Козловски, стараейки се да прозвучи авторитетно. — Иначе ще провокираме големи конфликти на местна почва. И най-вероятно няма да можем да направим пълноценен анализ, ако прибегнем до услугите на някой местен с връзки в отдела за пръстови отпечатъци на полицията.

— Гарван гарвану око не вади, нали? — попита Лиса.

Той кимна.

— Още ли съществуват такива неща?

— Тъжно е, нали? Но да, още съществуват. Ченгетата се пазят един друг, особено ако се познават или ако са от един и същи отдел.

— Но тези хора вече са се оттеглили от полицията.

— Няма значение. Бивш полицай няма.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— А при теб така ли е?

Козловски се почувства неловко под настойчивия й поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти също си бил ченге. Би ли защитил други ченгета?

Той прехвърли тежестта върху другия си крак.

— Зависи.

— От какво?

Той сви рамене.

— От ситуацията. От ченгето.

— Какво стана с черно-бялата представа за морала, която проповядваше на Фин? Тя само за другите хора ли важи?

— Не, но при ченгетата е малко по-различно. Като при военните. Теб те изпращат на фронта и противникът се опитва да те убие. Единствените, на които можеш да разчиташ, са бойците или ченгетата от твоя отряд. Ако започнеш да подлагаш на съмнение това доверие, светът много бързо ще се превърне в опасно място за теб. Това ти се набива в главата непрекъснато и е много трудно да отвикнеш.

— Е? Ти успя ли да отвикнеш?

Той се усмихна вяло.

— Мисля, че да. Но аз съм по-странен от другите.

Тя отново се обърна към компютъра.

— Виж за това няма две мнения — измърмори.

— Моля?

— Нищо.

Двамата замълчаха и тишината дотегна на Козловски, сякаш беше бреме, което не можеше да понесе. Досега не му се беше случвало подобно нещо.

— Както и да е — каза той. — Имам някои идеи към кой специалист извън Бостън да се обърнем.

— Цялата съм в слух.

— Списъкът е в кабинета ми. Ще отида да го взема. — Козловски тръгна към кабинета си, спря се, пак тръгна и после пак се спря. Обърна се към нея: — Имам да свърша някои неща, а и вече става късно. Ако искаш, може да отидем да пийнем по нещо след работа и да го обсъдим на вечеря.

Тя го погледна, без да каже нищо.

— Мисълта ми е, ако искаш… — Той се почувства застрашен. За него усещането беше напълно непознато.

Лиса отвърна:

— Добре. Какво пък толкова, нали?

— Добре. Тогава след около час, час и нещо?

— Става.

— Ще дойда да те взема.

— От другата стая?

— Ъъъ, да, от другата стая. Ще намина при теб.

— Добре, ще се видим тогава.

— Добре.

Той се върна в кабинета си. Направи само четири крачки, но му се стори като пътешествие. Веднъж озовал се на безопасност в кабинета си, той се облегна на стената. Чувстваше се изтощен и объркан и въпреки това не помнеше досега да се е чувствал толкова жив.

— Аз го убих — повтори Салазар. Намираха се в адвокатската стая и затворникът се беше хванал за главата, подпрял лакти върху дървения плот на масата. — Все едно, че аз съм замахнал с мачетето, равносилно е.

— Какво се случи?

— Толкова много исках да изляза на свобода. Исках да седна насаме с дъщеря ми, без пазачите да ме гледат всеки път, когато я прегръщам. Исках да седна на задната веранда на къщата на брат ми — виждал съм я само на снимки и в мечтите си — и да разговарям с него тихо за медицината. Старая се да съм в час с новите лекарства и методи на лечение, но не става само с четене на медицински списания. — Той прокара длани по дългата си коса. — Толкова много исках, че бях готов да изложа на опасност живота на Добсън. Той беше единственият човек извън фамилията ми, който ми повярва — повярва в моята невинност — а аз за благодарност го убих.

Фин го наблюдаваше внимателно. Искаше да разбере дали е искрен, или само се преструва.

— Днес бях в полицията — каза той. — Те обвиняват теб.

Салазар вдигна очи към него.

— Е, по този въпрос за първи път съм съгласен съм с полицията — отвърна. — За всичко си има първи път.

— Не, те смятат, че ти си наредил да го убият.

— Защо?

Адвокатът се облегна назад.

— Твърдят, че си член на ВДС. Дори техен водач.

— Това е пълна „миерда“. Глупости. Дадоха ли доказателства?

— Имат фотографии.

— На?

— На теб с членове на бандата. Ти разговаряш с тях доста задълбочено и сериозно за нещо.

— Не, не е вярно.

— Видях снимките.

— Сигурен съм. Срещал съм се с членове на бандата. Аз ги лекувах. Бях единственият с медицински познания в квартала. В това число и за членовете на ВДС. Когато се разболееха, ги лекувах. Когато ги раняха. Когато някоя жена забременееше. Не е било много трудно да ме снимат с тях.

— Лекувал си тези отрепки? — попита с остър тон Фин.

— Аз лекувам всекиго — реагира също остро Салазар. — Казах ти вече. В Салвадор лекувах хора и от двете страни на барикадата. Лекувам престъпници и тук, независимо какви престъпления са извършили. И да, лекувах „отрепките“ от ВДС. Моята работа е да лекувам, не да съдя.

— Но тези хора…

— Именно, господин Фин, „хора“. Те също са хора. Бих лекувал и полицаите, които ослепиха дъщеря ми. — Затворникът размърда китките си и веригите издрънчаха. — Но помислете само: дори и да е вярно това, което полицията казва, дори и да съм бил член на ВДС, защо ще искам да убият моя адвокат? Той се опитваше да ме изкара на свобода. Какъв мотив бих имал да наредя убийството му?

— И аз зададох на полицаите същия въпрос.

— И те какво отговориха?

— Нищо смислено.

— Защото наистина в подобно твърдение няма смисъл и логика. Ще се виня за смъртта на Добсън до края на живота си, но не защото аз съм я искал. Само защото го оставих да рискува живота си. И в интерес на истината, това стана заради мен. Аз нося пълна отговорност за смъртта му.

— Как се случи така, че го изложихте на опасност?

— Казах му прекалено много.

— Какво му казахте?

Салазар се усмихна горчиво.

— Господ може да ми прости грешката веднъж, господин Фин, но не знам дали няма да се озова в ада, ако си изцапам ръцете и с вашата кръв.

— Но аз мога да ти помогна, ако ми дадеш необходимата информация.

Салазар поклати глава.

— Твърде опасно е.

Фин помисли, после се наведе напред и съсредоточено се вгледа в Салазар.

— Добре, не ми казвай. Но правилно ли предполагам, че това, което е разбрал той от теб, е свързано с ВДС?

— Да — отвърна Салазар след известно колебание.

— И е свързано с твоята роля в бандата?

Салазар се поколеба отново.

— Мисля, че да. Не съм напълно сигурен. Разполагам само с информацията, която успях да сглобя парче по парче тук за петнайсет години. Предимно клюки и слухове, но всичко съвпада.

Двамата се вгледаха един в друг, всеки преценявайки другия.

— Натопили са те, нали? — накрая попита Фин. — Това не е било само някаква грешка или лош късмет. Някой те е натопил нарочно.

Лицето на Салазар стана каменно.

— Няма такова нещо като грешка… Не и при такива случаи.

Адвокатът затвори очи и отново потъна в мислите си.

— Не биха могли да го извършат без помощта на някого отвътре — каза той на Салазар и на себе си. — Ченгетата.

— Не биха могли без помощта на ченгета — съгласи се затворникът.

— Имаш ли представа кой може да е бил? Някакви имена?

— Не. — Салазар го погледна в очите. — Но вие имате имена, нали?

— Едно. Но е само предположение.

— Може би е по-добре да не ми го казвате, преди да сте се уверили дали е той.

— Точно това си мислех. — Фин стана и тръгна към вратата. — Охрана!

Салазар погледна към него.

— Какво мислите да предприемете?

Фин се обърна.

— Аз съм твой адвокат, значи ще си свърша работата.

— Не искам да излагам други хора на опасност, да нося отговорност.

— Няма да носиш отговорност за нищо. Не ми каза защо са убили Добсън. Засега няма да се фокусирам върху неговото убийство. Първо ще докажа, че не ти си стрелял по Мадлин Стийл. Няма да нападам ВДС.

— А полицаите? Тях ще нападате ли?

Фин се усмихна.

— И преди съм си имал работа с ченгета.

Вратата се отвори.

— Свършихте ли вече? — попита пазачът.

Фин се обърна към него и отвърна:

— Съвсем не, сега тепърва започвам.

После заобиколи пазача и тръгна към изхода на затвора.

Седемнайсета глава

Том Козловски се наведе над мивката в мъжката тоалетна в „Риц-Карлтън“ и си наплиска със студена вода лицето. Изчака водата да се стече по носа и брадичката му и се погледна в огледалото.

Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво си мислеше? Точно това го питаше отражението в огледалото. Кого се опитваше да заблуди?

Отговорът беше „Лиса Кранц“. Той се опитваше да заблуди Лиса Кранц и най-притеснителното беше, че засега имаше успех.

Думите излизаха от устата му толкова непринудено, сякаш постоянно си ги повтаряше. Когато излезе от кабинета си, за да провери дали тя е готова, тя беше готова и той си взе палтото. Но преди да стигне до външната врата, тя му зададе въпрос: такъв, който противно на всякаква логика той не беше очаквал и за който не беше подготвен. „Къде ще ходим?“

И той остана слисан. Никога не би си признал на глас, че е изпаднал в паника, но дълбоко в себе си беше убеден, че точно това се случи. Винаги ходеха в, О’Доул“ — кръчмата, която се намираше близо до офиса, зад ъгъла. Кой би помислил, че може да има и други възможности? Но ни в клин, ни в ръкав, я попита: „Какво ще кажеш за „Риц“?“

Макар и да изненада самия себе си, той знаеше откъде дойде това предложеше. Старият „Риц-Карлтън“ се намираше на ъгъла на „Арлингтън“ и „Бойлстън“, точно до градския парк. Наскоро го бяха прекръстили на „Тадж“, но за кореняците бостънци той винаги щеше да си остане „Риц“. Беше едно от онези специални места, които съществуваха за другите хора, но не и за него. Често беше минавал покрай него по време на разходките си в парка в търсене на душевен мир. Заставаше до прозореца на ресторанта и наблюдаваше оживлението вътре, особено през празничния сезон. Но винаги беше от външната страна. Ако изобщо имаше шанс някой ден кракът му да стъпи там, да усети от онзи другия свят, то това беше сега, с тази жена.

И ето че й го предложи. Тя повдигна изненадано вежди.

— Мама му стара — отвърна. — Страхотно.

Оставиха нейното беемве зад офиса и се качиха на неговия „Краун Виктория“, след което прекосиха Чарлз Ривър. Заобиколиха Бийкън Хил и парка и намериха място за паркиране на „Комънуелт“. Когато пристъпи прага на ресторанта, Козловски се почувства като в някакъв нереален свят, сякаш го бяха вкарали в тялото на друг човек, в живота на друг човек.

Храната беше превъзходна, но той не опита почти нищо от нея. Вниманието му беше насочено изцяло към Лиса. Разговорът започна вяло и неловко, но той извади записките си за специалистите по пръстови отпечатъци и щом ледът беше пропукан, те минаха от професионалните теми на житейски, а оттам и към лични. Беше заразително. Той все още беше убеден, че тя само се е държала мило с него, но не е имала никакви чувства. И че едва ли нещата между двамата щяха да продължат след тази вечеря. Но въпреки това тази беше една от най-чудесните вечери в живота му. След вечерята, за която похарчи повече от половината си месечна заплата, те се преместиха в бара на хотела. Мястото беше легендарно, с дебели килими и мека тапицерия, с изглед към пешеходната улица „Арлингтън“ и дори към градския парк. Бостънци вървяха забързано в зимната вечер, сякаш излязла изпод перото на Дикенс, и се разминаваха със снежинките, понесли торбите с покупки и подаръци. Козловски за първи разбра защо някои хора са склонни да работят усилено само за да усетят от сладостта на хубавия живот.

Той си избърса лицето с хавлията, подадена му от служителя на тоалетната, след което бръкна в джоба си и пусна един долар бакшиш в паничката. Да дадеш бакшиш само за да се изпикаеш, му се струваше прекалено странно, но като се изключи това, вечерта беше минала великолепно.

На вратата се спря и вдиша няколко глътки от реалността. „Само гледай да не направиш някоя глупост сега“ — каза си. Една-единствена нежелана от нея свалка щеше да превърне едно от най-страхотните преживявания в живота му в едно от най-кошмарните. Но по-добре беше да действа сега, каза си, отколкото после да съжалява за това, което е могъл, но не е сторил.

Издиша, отвори вратата и се върна във фоайето на хотела. Лиса седеше на бара и го чакаше. Тя се облегна назад и се остави мекото кресло да обгърне тялото й. Мястото им се намираше до панорамен прозорец, което й позволяваше да се възползва от красивата гледка към улицата и в същото време да следи какво се случва в бара. Интериорът я беше възхитил повече. Уверени създания в безупречни тоалети влизаха и излизаха от бара, сбогуваха се, след което се разделяха на малки групички. И бяха такива спокойни и весели, сякаш нищо не можеше да наруши хармонията и красотата на това място.

Лиса взе чашата си — вино „Грансфасиан“, което й струваше четирийсет долара — и отпи от нея. Беше добро, трябваше да се признае. Беше се почувствала гузно, загдето го поръча, но Козловски беше настоял и дори си беше поръчал още по-скъпо. През цялата вечер той не спираше да я изненадва. Тя беше свикнала с подобни заведения. Повечето богати, но по-скучни ухажори я водеха по такива места. Но веднъж беше хвърлила око на финансовите документи в офиса на Фин и имаше представа колко изкарва Козловски. В известен смисъл фактът, че той не можеше да си позволи подобна вечеря, правеше тази вечер още по-неповторима.

Видя го как влезе в бара отново и едва потисна смеха си: той определено не се вписваше в средата. Другите мъже бяха спретнати, чисти, с изгладени дрехи и сякаш блестяха като диаманти, физически повечето от тях спадаха към две категории: дебели и кльощави. Тук-там се открояваха мускулите на някой фитнес маниак, но това беше фалш. В телосложението на Козловски нямаше никакъв фалш. Тя намираше за особено чаровно кафявото му вълнено сако, което може би отново щеше да дойде на мода след няколко години, ако дотогава не се разпаднеше. Той щеше да бъде класически красавец, с гъсти вежди като от холивудските филми от четирийсетте, ако не беше белегът, който разделяше дясната страна на лицето му, от ъгъла на окото до долната част на ухото. И въпреки това според Лиса белегът му придаваше индивидуалност и дори още по-голям сексапил.

С две думи, тя беше уверена, че е най-привлекателният мъж в бара.

Той си проправи път сред тълпата, като се наложи да разбута няколко самовлюбени в себе си посетители, които го изгледаха сърдито. Но дори и най-ядосаните бързо се успокояваха, щом виждаха кой стои насреща им.

Най-накрая Козловски успя да стигне до масата им и седна на креслото срещу нея. Взе чашата си и отпи от нея.

— Извинявай.

— За кое?

Той сви рамене.

— Че те оставих да чакаш сама.

— Че отиде до тоалетната ли? — Тя се засмя. — Че какво иначе щеше да правиш?

— Знам, но просто…

— Не ми се стори чак толкова дълго. Не съм се отчаяла още.

— И сигурно няма начин това да стане — отвърна той. — Изглеждаш ми като човек, който умее да оцелява.

— Навярно си прав. Със сигурност съм оцелявала от по-неприятни ситуации от тази да бъда оставена сама в „Риц“. Как беше там? „Онова, което не те убива, те прави по-силен“? — Тя вдигна чашата си. — Тогава да пием за това да бъдем по-силни.

Чукнаха се.

— Да бъдем по-силни.

Двамата отпиваха от чашите си, поглеждайки един към друг през масата. Тя се облегна назад и отново огледа помещението.

— Кажи ми, Коз… — започна.

— Какво?

— Идваш ли често тук?

Той се обърна, също огледа бара и обмисли отговора си:

— Зависи какво за теб е „често“.

— Изобщо идвал ли си тук досега?

— Е, ако това имаш предвид, не, не идвам често тук. А ти?

— Няколко пъти. Но не ми е било толкова приятно, колкото тази вечер. Имам още един въпрос.

— Добре.

— Някой наричал ли те е по друг начин освен „Коз“?

— Да, обикновено ме наричат и с по-обидни думи.

— Знаеш какво имам предвид.

Той се вгледа в дланите си.

— Имах сестра. Тя беше с няколко години по-голяма от мен. Казваше ми Том.

— Вече не ти ли казва?

— Тя загина.

— О, не знаех. Съжалявам. — Лиса се почувства виновна. — Наистина съжалявам, моите съболезнования.

— Не се притеснявай. Беше отдавна. Автомобилна злополука. Тя беше на шестнайсет. Пресичала улицата и някакъв тип взел завоя с голяма скорост. Казаха, че не се е мъчила.

— Чувствам се ужасно.

— Недей.

— Хванаха ли шофьора?

— Да, но не се наложи да го гонят. Той сам спря. Млад мъж — на трийсет и няколко години — прибирал се вкъщи при жена си и трите си деца. Може да е изпил едно-две след работа. Не достатъчно, за да има някакво значение. А и това стана, преди хората да се захванат сериозно с шофьорите, които се качват зад волана, след като са пили. Той си тръгна пеша.

Лиса поклати глава.

— Не знам дали аз бих могла да го понеса така спокойно и да го оставя да се измъкне, без да си понесе заслуженото. Самата аз никога не съм имала братя или сестри — или нормално семейство изобщо — но ако имах и ако ги обичах, не знам какво щях да направя на твое място.

— Беше злополука. В днешно време понякога забравяме, че злополуки стават постоянно. Освен това този тип сам се наказа. Съсипа се психически, уволниха го от работа, разведе се. Преди години му изгубих дирите. От време на време се питам какво ли е станало с него. Надявам се да не си е пръснал мозъка. Вината не беше само негова.

Тя се замисли върху думите му.

— Ти не си съвсем нормален, нали?

Той се усмихна.

— И как позна?

Погледна го, без да отговори. После допи чашата си и каза:

— Да плащаме сметката и да си вървим.

Той погледна часовника.

— Май че си права. Време е да си вървим. Но искам да знаеш, че прекарах много добре тази вечер с теб. Благодаря ти.

— Жалко, че не ми се спи. Живея на няколко пресечки оттук. Надявах се да наминеш у нас за още по едно. Ще е най-малкото, което мога да направя за теб, след като ти черпиш тази вечер.

Козловски пребледня и това я развесели.

— Сигурна ли си? — попита той.

Тя скръсти ръце и се престори на засегната:

— За първи път някой се усъмнява в моята искреност, когато съм го поканила вкъщи.

— Не, не, не — заоправдава се той. — Не се съмнявам, само дето… Сигурна ли си?

— Коз, направи ми една услуга. Плати сметката и си затваряй устата.

Тя стана и го хвана за ръка, докато той остави на масата няколко банкноти — повече от достатъчно да покрият сметката. После двамата излязоха на улицата, хванати за ръце.

Винсенте Салазар седеше в килията си, след като бяха изгасили осветлението. Умът му трескаво препускаше. Прекалено много въпроси имаше и той се чувстваше безпомощен тук, в тъмното, без да е в състояние да оцени рисковете в създалата се ситуация. Трябваше да измисли как да се информира за ставащото, за да не повтори грешката с Добсън.

Погледна часовника си. Десет и половина. Тъкмо пазачът минаваше покрай килията му. Постоянството беше едно от малкото удобства в затвора. Всичко се правеше по разписание. Като влаковете в нацистка Германия: никакво отклонение от разписанието, никакво изключение. От време на време имаше изблици на насилие — схватки между затворници, убийства, изнасилвания — но те ставаха сравнително рядко, на тях се гледаше като на вътрешни проблеми и се потушаваха със сурови наказания от страна на затворническата администрация. Никакви съдебни процеси, никакви жалби. С тези малки изключения животът тук беше под режим. Осемнайсет часа на ден стояха заключени в килиите. Ако човек успееше да оцелее през останалите шест, основният му проблем беше как да прекарва времето така, че да не откачи от скука. Салазар имаше силен характер и умееше да се справя със скуката.

Погледна часовника си отново. Десет и трийсет и пет. Чу стъпките на пазача, който отново минаваше покрай килията на път обратно в отделението за охраната. Следващият пазач щеше да мине през тази зона чак след два часа.

Салазар бръкна под дюшека и измъкна малък пакет, увит в тениска. Разви тениската и извади мобилен телефон с предплатена карта. Модерните клетъчни комуникации се бяха превърнали в основен стълб на контрабандата в затвора и заемаха едно от първите места наред с контрабандата на хероин и секс в качеството на алтернативна валута в затворническата икономика. Той рядко използваше телефона, но го пазеше за крайни случаи. Този беше такъв.

Докато набираше номера, отново се запита как е най-добре да постъпи.

— Ало? — прозвуча гласът от другата страна на линията.

— Винсенте е — отвърна той.

— Винсенте! Как си? Всичко ли е наред?

— Добре е. Трябва да говоря бързо. Другият адвокат — Фин — няма да се откаже от делото.

— Дори след убийството на Добсън?

— Да.

— Смелчага. Глупав, но смел.

— Да — съгласи се Салазар. — Трябва да го държим под око.

— Под „ние“ имаш предвид мен ли?

— Предвид обстоятелствата…

— Няма да е лесно.

— Знам. Но трябва. Прекалено много рискове има. Искам сам да се погрижиш за това.

След известна пауза човекът отговори:

— Ще се погрижа.

— Благодаря ти. — Салазар затвори телефона.

Тази нощ нямаше да спи. Твърде много неща можеше да се объркат — твърде много неща бяха извън контрола му. Сега поне щеше да има един чифт очи отвън.

Козловски имаше добра представа за солидните финансови възможности на Лиса Кранц. В поведението й имаше малки издайнически знаци. Дрехите й бяха по последна мода, караше скъпа кола, маникюрът и прическата й винаги бяха перфектни. Подобни неща изискваха пари, а Фин не й плащаше чак толкова много. Значи взимаше парите отнякъде другаде.

Но въпреки всичките му предположения и догадки, нищо не би могло да го подготви за лукса в апартамента й. Щом го видя, той си даде сметка, че сериозно е подценявал финансовите й възможности. Жилището заемаше целия последен етаж на един от големите и скъпи жилищни блокове на Бийкън Стрийт, с изглед към Чарлз Ривър — първокласен недвижим имот в един от най-скъпите градове в света. Имаше две спални и кабинет, претъпкан с кашони, вестници и други вехтории. Останалата част от жилището беше безупречно чиста и той предположи, че някой друг идва и го поддържа. Апартаментът беше скъпо обзаведен и декориран. От средата на хола се издигаше широко дървено стълбище, което водеше към тераса на покрива — вероятно с площ над триста квадрата. Сега стояха именно на терасата в смразяващия студ. Той наля от скъпата бутилка шабли, която тя му беше дала да отвори. Остави бутилката върху покритата със сняг метална маса от ковано желязо и чукнаха чаши. Не отпиха.

Той обиколи терасата, под обувките му хрущеше снегът. Панорамната гледка беше наистина забележителна. На север се виждаше чак до Еспленейд, отвъд реката, до брега на Кеймбридж. На юг се виждаха Градският парк и пешеходната „Комън“. На запад се простираше безкрайна верига от подобни богаташки тераси, чак до Фенс.

Той се върна при нея и се облегна на стената.

— Уютно местенце — каза.

— Благодаря.

— Нали ще ме предупредиш, ако някой хеликоптер реши да кацне?

— Ти ще го чуеш. — Лиса се приближи до него достатъчно, че сърцето му да забие ускорено.

— Не, сериозно. Колко върви едно такова жилище? Три милиона? Повече?

— Какво значение има? — Тя се приближи още повече и остави чашата на окачената на стената саксия. После взе неговата чаша и я сложи до нейната.

— Сигурно има за някого, иначе нямаше да правят такива жилища. — Колкото повече тя приближаваше, толкова повече той отдръпваше главата си назад, забил поглед в раменете й, за да избегне прекия зрителен контакт.

Тя премести глава настрани, в неговото полезрение, а той се извърна на другата страна. Тя му помаха, за да я погледне в очите.

— Какво има? — попита го. — Апартаментът ли те притеснява?

— Факт е, че двамата с теб имаме различни навици и възможности.

— Ще го продам.

— Няма съмнение. И ще получиш за него цял куп пари.

— Какво искаш от мен? Баща ми беше много богат, преди да умре. Почти не знам нищо друго за него, защото приживе не се задържаше много с мен. С майка ми не си говоря. Аз не съм този проклет апартамент и той не е мен. Мислиш ли, че ако можех, не бих го разменила за по-нормално детство?

— Въпросът не е в апартамента — отвърна той, все още избягвайки погледа й.

— А в какво е тогава? — Тя се наклони към него още повече. Гласът й стана тих, дрезгав и изкусителен. — В мен ли?

Той сви рамене, избягвайки да се докосва до нея.

— В какво е?

Най-накрая той се престраши да я погледне.

— Заслужаваш повече.

Тя продължи да се приближава към него.

— Имала съм и по-лоши връзки.

Лиса го целуна по бузата и той вдиша дълбоко от студения въздух.

— Ще ме убиеш така.

Тя се усмихна.

— Може би. — Беше се изправила на пръсти и устните й се плъзнаха от бузата, към устата му. Дланите й бяха върху гърдите му. — Но не мисля, че е толкова опасно. — Целуна го отново. Той постепенно свали защитата, но все още не можеше да събере куража да отвърне на целувката й. Може би се боеше да не я нарани. Но в сърцето си знаеше, че не това е причината.

Постепенно мускулите му се отпуснаха, докато тя продължи да го засипва с целувки. Съпротивата му окончателно се сломи и той я придърпа към себе си. Тя се притисна към него. Той прекъсна целувката с едно решително усилие и я погледна дълбоко в очите.

— Ще ме убиеш така — каза й.

— Ще рискувам — отвърна тя. Не беше виждал по-опасен поглед от нейния — изпълнен с копнеж, желание, възбуда. Тя се облегна на него и отново го целуна. После прошепна в ухото му: — А пък и това, което не те убива, те прави по-силен.

Мак отиде в хола на малката си къща в Куинси, близо до Уоластън Бийч. Повечето от лампите бяха изгасени. Ориентираше се в полумрака единствено по синята светлина на екрана на телевизора. Беше пуснал запис на мача на „Селтикс“, който се беше провел малко по-рано същата вечер. Беше с мръсна тениска и шорти и носеше кутия с пица — мечтата на месоядеца — поръчана от местен италиански ресторант. Не си направи труда да спусне щорите. Майната им на съседите. Ако искат да гледат какво прави — да гледат. Какво му пукаше?

Тъжно беше да си го признае, но това сега беше идеалът му за перфектната вечеря: пица, креслото със спускаща се назад облегалка и любимият му отбор. В интерес на истината сегашният отбор беше само бледо подобие на някогашния фаворит. В онези дни в миналото това беше отбор на шампиони, с който старомоден мъжкар като Мак можеше само да се гордее. Бърд, Макхейл, Ейндж. В лига, в която имаше наплив на чернокожи играчи от гетата, „Селтикс“ бяха доказали, че група стари бели момчета може да господства над противниците си, като играе играта така както трябва — като екип. Те не се нуждаеха от много шум и фанфари, за да победят. Просто излизаха на терена, вършеха си работата и толкова. За Мак това беше най-ценното в „Селтикс“ А епичните битки, които отборът водеше, бяха нещо по-голямо дори от вечната вражда на Бостън с Лос Анджелис, по-голямо и от битката на Запада срещу Изтока. Това бяха битки на новото със старото, на скромния труд срещу показността, на белите срещу черните. И „Селтикс“ в повечето случаи печелеше тези битки. Такива бяха добрите стари времена, каза си той със силен копнеж.

Сега „Селтикс“ бяха само един от многото отбори. По мнението на Мак упадъкът беше започнал, когато оставиха бъдещето си в ръцете на кокаинов наркоман, който даде за дрога парите от първия си бонус, сърцето му не издържа и умря от свръхдоза. Получиха си заслуженото. Отдалечиш ли се от корените си, Бог ще те накаже, ще ти напомни кой е главният. Така че нямаше нищо изненадващо — поне Мак така виждаше нещата. Той и сега обожаваше отбора, но не беше същото. И никога нямаше да бъде същото.

И така той се отпусна в креслото и сложи пицата върху корема си. Мачът беше започнал и той тъкмо беше отхапал първото парче от пицата, когато телефонът звънна.

— По дяволите — изруга на глас. Протегна се и грабна слушалката.

— Да? — изръмжа с пълна уста детективът.

— Салазар още има адвокат — обадиха се отсреща.

— Стига бе, вярно ли? Той има право на адвокат, така е по Конституция.

— Той не бива да излиза от затвора и ти го знаеш.

— Никой съдия няма да го пусне на свобода. Със сигурност не и Кавана. Не и с доказателствата, които имат срещу него.

— Това не е достатъчно.

— Майната ти. — Мак не можа да се сдържи, но знаеше, че отбранителната тактика не е желателна.

— Ако това искаш…

— Не се бяхме разбрали така. Изобщо не се бяхме разбрали така. Не и да вършиш такива глупости. И определено не и за неща, които ме караш да правя сега.

— Ако си мислиш, че те моля, значи там е проблемът. Сигурно не се изразявам достатъчно ясно. Ако ти трябва напомняне, може да се уреди.

Мак внимателно обмисли отговора си:

— Не ми трябва напомняне. Дай ми да поработя върху това.

— Добре, поработи. Но не забравяй, че времето ни е много ограничено.

— Знам.

— Заради колебанието ни нещата стигнаха твърде далеч.

— Добре, знам. Ще те потърся скоро.

— Направи го непременно. Повярвай ми, не би искал аз да те потърся първи. — Връзката прекъсна.

Мак захвърли телефона на пода. Погледна пицата си, но беше изгубил апетит. Погледна телевизора. Бяха минали само няколко минути от играта, а „Селтикс“ вече губеха с осем точки. И не от кой да е, а от „Гризлите“.

— Мътните да го вземат — изруга отново на глас. Светът се беше променил коренно, докато неговото внимание беше заето с друго. И то не към по-добро.

Осемнайсета глава

Вторник

18 декември 2007 година

Фин стана рано тази сутрин. Всъщност почти не беше спал. Лежеше и си припомняше всичките разговори, които беше водил с Марк Добсън. Разумът му казваше, че той не е виновен за смъртта на младия колега, но поради някаква причина не можеше да се отърве от чувството за вина.

Към четири и половина сутринта вече беше на крака, взе си душ, хапна сух сандвич и излезе от вкъщи преди пет. Навън все още беше тъмно като в рог, когато отключи вратата на офиса си.

Седна на бюрото си, извади жълт бележник и впери поглед в него. Целта му беше да организира мислите си по делото на Салазар. Въпросите и идеите, свързани с този случай, витаеха в главата му като парчета хартия, духани от силен вятър. В този си вид те надали щяха да са му полезни и той се надяваше, че като ги изложи писмено, ще може да внесе някакъв ред, за да може да продължи в логичен порядък.

Както винаги започна с предположението — необходимата увереност — че клиентът му казва истината и следователно е невинен, Bин придърпа бележника към себе си и започна да пише. После се спря и прочете написаното. “Мадлин Стийл е разпознала грешен човек“.

Замисли се. Написа под изречението един въпрос — „Защо?“

След нова пауза започна на нов ред.

“Как отпечатъците на Салазар са се озовали върху пистолета на Стийл?“

И под него:

„Натопен?“

Облегна се назад, взе бележника и отново прочете написаното. Не беше зле за начало, но само толкова.

Имаше толкова много неща да се изяснят, толкова много парчета, които не се вписваха в мозайката, колкото и да се опитваше да ги намести. Сложи бележника на бюрото и започна да пише още по-енергично, давайки израз на всяка мисъл, която изскачаше в главата му, без да я подлага на допълнителен анализ.

„Кой е имал мотив да убие Стийл?“

„Кой е имал мотив да убие Добсън?“

„Кой е имал мотив да натопи Салазар?“

„Салазар член ли е на ВДС?“

„Замесени ли са ченгета?“

„Макинтайър?“

„Какво е казал Салазар на Добсън?“

„Какво е да растеш сляп и без баща?“

„Щяха ли да депортират Салазар, ако не беше в затвора?“

Фин изля всички въпроси на един дъх. Когато въпросите секнаха, той дълго се вглежда в листа. Добър списък с въпроси. Някъде там се криеха точните въпроси, точните отговори на които щяха да измъкнат клиента му на свобода, и до известен смисъл и самият него.

Той прокара дебела черта под въпросите и написа с големи букви: „СПИСЪК СЪС ЗАДАЧИ“. Подчерта заглавието и написа:

„Да се разпита Мадлийн Стийл.

Да се наеме специалист по пръстови отпечатъци/да се направи сравнение на отпечатъците.

Да се разпита семейството на Салазар.

Да се разпитат свидетелите по делото.

Да се проучи дейността на ВДС.

Да се свържем с лаборатория за ДНК анализи“.

Откъсна листа и прибра бележника. После постави откъснатия лист в средата на празното си бюро. Сега поне имаха някакъв план. Е, може би не чак план, а списък от задачи, но Фин беше дълбоко убеден, че едно от най-важните неща в подготовката по дадено дело е да си в движение непрекъснато и да не се спираш. Дори и да не си сигурен точно какви са целите, ако стоиш неподвижно на едно място, никога няма да напреднеш и само интелектуалните ти качества няма да ти помогнат. Напредването по даден случай изискваше много работа и пот.

Той стана и погледна часовника си. Шест и половина. Беше седял в офиса повече от час, а навън още беше тъмно. Поне магазинът за понички зад ъгъла щеше да отвори скоро. Това беше едно от нещата в Ню Инглънд, които обичаше. На всеки ъгъл имаше магазин за понички. Фин не знаеше какво е това вълшебно нещо в кръглите парчета изпечено тесто, което омайваше хората в този регион, но и той като тях беше жертва на тази мания, така че за какво да се оплаква? Трябваше да си вземе и кафе, за да започне истински деня си. И макар че имаха кафемашина, само Лиса знаеше как се работи с нея. Така му се падаше, загдето беше поискал да е последна дума на техниката. Машината имаше повече бутони и лостове от който и да е автомобил. Както и да е. Щеше да отиде да си купи кафе и дузина понички. Козловски и Лиса обикновено идваха на работа рано, така че закуската и кафето щяха да са още пресни за пристигането им.

Фин си облече палтото и уви шала около врата си. Вече се чувстваше по-добре. Нещата бавно се задвижваха, а тъй като разполагаше само с една седмица да намери отговорите на загадката, сега се нуждаеше страшно много именно от движение. Когато излезе на тротоара, той за първи път след убийството на Добсън имаше чувството, че върви ясно към определената цел.

Козловски лежеше по гръб в леглото на Лиса Кранц. Върху бедрата му имаше чаршаф, но торсът и прасците му бяха открити. Да се прикрие с чаршафа беше проява на добри обноски, може би малко неуместна в случая, предвид това, с което се бяха занимавали през изминалите шест часа. И все пак, когато Лиса беше станала и беше отишла в банята, той се беше почувствал малко неудобно легнал както майка го е родила.

Почеса се по гърдите, докато си мислеше за случилото се между двамата. В много отношения то му се струваше странно. Двамата нямаха нищо, което да ги свързва. Нищо. Произходът им беше различен, както и финансовото им състояние, културните и религиозните разбирания. А съществуваше и възрастова разлика. За повечето хора в днешния модерен свят петнайсет години не бяха голяма разлика, но Козловски не се смяташе за „повечето хора“. За него петнайсет години си бяха като цяла вечност. Като залив, който беше толкова широк, че върху него не можеше да се построи мост.

А имаше и друго нещо — сексът. Щеше ли да бъде задоволена тя от по-възрастен от нея мъж? Тази нощ, изглежда, това не я притесни. Ако не друго, поне тя беше доста задоволена от… всичко. И все пак той нямаше реална база за сравнение. Преживяването му с нея беше такава аномалия в неговия живот, че той не можеше да определи и оцени адекватно реакциите й. Досега беше имал само няколко „приятелки“ и те не можеха изобщо да се сравняват с Лиса. Бяха скромни и почтени: добър материал за брак, както майка му обичаше да казва на английски със силен полски акцент. Когато се беше любил с тях, всичко беше много приятно, но без много комуникация и без много експериментиране. А и с тях никога не му се беше случвало да „излиза на бис“.

Вечерта му с Лиса беше съвсем различно преживяване. Изобщо не спаха. Телата им се сплетоха в едно и правиха неща, за които той само беше чел. Докато бяха заедно, на него не му минаваше през ум да се притеснява за креватните си умения — дали ще я задоволи или не. Беше твърде зает да не изостава от темпото й.

Не че беше нещо различно. Просто се беше отдал на гласа на природата, следвайки първичните си телесни импулси и реагирайки инстинктивно на нейните движения, поддържайки нейния ритъм и ръководейки се по мимиките на екстаз по лицето й. Ако тези мимики бяха някакъв критерий, тогава той се беше представил изключително. И въпреки това нямаше как да е сигурен. Беше чувал, че жените изразяват престорено екстаз, за да се почувстват по-добре партньорите им. Реакциите на Лиса изглеждаха естествени и непресторени, но как би могъл да е сигурен?

Той протегна ръце над главата си и прогони съмненията. Те нямаше да му помогнат, а и вече нямаше какво повече да направи. Не беше в негов стил да се задълбочава емоционално. В личните отношения винаги му беше по-лесно да приема хората като чиста монета, освен ако те не му дадяха повод за съмнение. Лиса Кранц до този момент не му беше дала повод за съмнение, така че по-добре беше да се отдаде на приятните спомени за вечерта, както той ги беше почувствал.

Лиса се погледна в огледалото.

— Мамка му — изруга шепнешком. После се засмя и закри устата си с длан, за да не се чуе. — Мамка му.

Тя прокара ръце по тялото си, по някои бледи белези, които й бяха останали от Том Козловски. Затвори очи и се отдаде на приятните спомени. Прокара пръсти по бедрата си и по талията, после нагоре по гърдите, като от докосването зърната й се втвърдиха. Също както при неговото докосване.

От гърдите едната й ръка се плъзна надолу по корема, който потрепна в очакване, след като ръката продължи по-надолу. Когато се докосна между краката, сякаш тялото й беше разтърсено от електрически ток. Дланта й се спря там, както се беше спряла неговата. Тя се пипаше нежно, с любопитство, имитиращо неговото, тихо стенейки, докато тялото й потръпваше от удоволствие.

Лиса отдръпна рязко ръката си и се наведе над мивката. Не трябваше да прекалява. Сега по всичко личеше, че щеше да я наболява през следващите ден-два. Но си заслужаваше. Тя тихо се засмя отново на отражението си в огледалото. Вероятно имаше по-богат сексуален опит от които и да е три нейни приятелки, но тази нощ беше напълно различна. Беше пълно потапяне в бездната на върховното удоволствие и блаженството. Колкото и да я болеше тялото, то продължаваше да иска още.

Тя отвори вратата и излезе от банята, след което отиде и седна на ръба на леглото. Той лежеше там със затворени очи, с ръце зад главата. Тя докосна бедрото му и той отвори очи. Лиса се запита какво ли си мисли той, дали съжалява за случилото се. От опит знаеше, че не беше нещо необичайно.

— Уморен ли си? — попита го.

— Не. Вероятно ще съм по-късно, но не и сега.

— И аз не съм. — Наведе се и го целуна по лицето, после съжали. — Беше много забавно.

— И на мен.

Тя извърна глава.

— Може би е по-добре да не казваме на Фин. Ще вземе да откачи.

— Добре.

— Освен това не сме правили нещо кой знае какво. — Беше го казвала пред десетки мъже преди. Този път обаче репликата й се стори куха.

Той се намръщи.

— Щом така мислиш.

— Искам да кажа, това е само една нощ, нали така? Не е като да ходим сериозно или нещо подобно.

— Добре. — Двамата се умълчаха за известно време. Той протегна ръка и погали вътрешната страна на крака й. Тя положи неимоверни усилия да не се изкуши и отново да му се нахвърли. — Вече ме зарязваш? — попита я той.

Тя въздъхна облекчено.

— Не — отговори бързо. — Просто не исках… Не. Не искам да се чувстваш ангажиран, това е.

Той продължи да я докосва, ръката му се плъзна нагоре по крака.

— Ще те уведомя, ако това се превърне в проблем.

Тя се усмихна и го докосна по крака под тънкия чаршаф, който прикриваше бедрата му. Той беше твърд като стомана и Лиса се усмихна още по-широко, докато леко прокарваше пръсти по тялото му. После издърпа чаршафа и се покатери върху коленете му, обяздвайки го, без при това телата им да се докосват.

Погледът, с който той удостои тялото й, я накара да се разтопи от наслада. Козловски плъзна ръце по краката й, нагоре по тялото й и върху гърдите й. Дланите му бяха мазолести и силни, но нежни. Тялото й неволно се поддаде на неговите докосвания.

Изведнъж той се спря. Лицето му стана сериозно.

— Искам те още сега. Не го очаквах — каза. — Когато ти предложих да излезем, не очаквах това. Дори не се и надявах между нас да излезе нещо.

Тя отново се усмихна и бавно слезе върху него. Наведе се напред и прошепна в ухото му:

— Точно на това се надявах.

Деветнайсета глава

Към девет и половина Фин вече беше раздразнен, че още седи сам в кантората. Много искаше да продължи с делото на Салазар, но Козловски трябваше да се свърже с Мадлин Стийл и да уреди среща за тази сутрин. Трябваше Лиса да координира нещата с офиса на Добсън и да организира изпращането на неговите папки, за да могат да започнат един подробен анализ. Но никой от двамата още не беше дошъл. Да, той не можеше да разполага еднолично с Козловски. Въпреки тясното им сътрудничество Коз не беше негов служител, а частен детектив на свободна практика, свободен да приема поръчки и от други клиенти-възложители. В интерес на истината той беше доста добър в занаята си и без Фин имаше достатъчно работа. Но Фин беше свикнал толкова много с неизменния рутинен график на Козловски, че сега остана разочарован, още повече предвид кратките срокове, които имаха за делото на Салазар.

Колкото до Лиса обаче, той имаше пълното право да е недоволен от нея. Тя беше негов служител. Вярно, беше само стажантка и все още студентка по право, но въпреки това трябваше да изпълнява нарежданията му и да се появява на работа от време на време. С нейния ум и умения, след като завършеше, тя можеше да си намери работа в много адвокатски кантори, където щяха да й плащат повече, отколкото той можеше да си позволи. Но тя се нуждаеше от неговата оценка и характеристика за стажа й, за да се дипломира. Нещо повече, той беше станал зависим от нея и тя го знаеше.

Фин се постара да не губи време, доколкото можеше. Първо се обади на Били Смит, специалист по пръстови отпечатъци от Вашингтон, с когото беше работил по дело за бащинство. Смит беше бивш служител на ФБР и беше признат като един от водещите специалисти по дактилоскопия, поради което неговото заключение щеше да бъде непоклатимо. Ако Били направеше добра експертиза и заключение, това щеше да им гарантира пълен успех, Фин имаше предвид и няколко други експерти, ако се наложеше да нагласят експертизата, но за начало искаше да започне с най-добрия.

Тъкмо разиграваше делото отново в ума си и мислеше какво друго би могъл да свърши сам, когато вратата се отвори със замах и влезе Лиса.

— Мамка му — изруга тя, съблече връхните си дрехи и ги метна на закачалката.

— И на теб добро утро — промърмори Фин и погледна часовника си. — Да, все още е утро.

— Да, знам. Затова казах „мамка му“.

— Това някакъв евфемизъм ли е?

— Да, може да се каже.

Вратата отново се отвори и в стаята влезе Козловски.

— Добрутро. — Той кимна на Фин.

— Няма ли и ти да кажеш „мамка му“?

— Какво? — попита объркано детективът. Погледна първо към Фин, после към Лиса. — Някакъв проблем ли има?

Лиса сви рамене.

— Вие двамата сериозно ли? Имаме мъртъв адвокат и невинен клиент, който ще изгние в затвора, ако не му помогнем, а вие ме питате дали има проблем, като ми се явявате на работа в девет и половина?

— Вече невинен ли стана? — попита Лиса.

— Вече е наш клиент. Това го прави невинен — отвърна шефът й.

— Той ни беше клиент и миналата седмица — отбеляза Козловски.

— Миналата седмица ни беше само формално клиент. Тогава го представляваше Добсън. Сега е изцяло наш и е невинен. Свикнете с тази мисъл.

— Няма да спорим за това — каза Козловски. — Та за какво ти трябвахме толкова много?

— Двамата с теб трябва да говорим с Мадлийн Стийл — отговори Фин. — Искам да разбера била ли е напълно сигурна, когато преди петнайсет години е идентифицирала Салазар като неин нападател. Доколкото съм наясно, ти я познаваш, така че тя ще бъде по-склонна да разговаря с мен, ако дойдеш и ти.

Козловски се облегна на стената, в която Чарли О‘Мали беше направил дупка с юмрука си.

— Не е невъзможно — рече. — Но имай предвид, че не съм говорил с нея от години. Не знам доколко ще мога да ти помогна.

— Да, но сте били приятели, нали?

— „Били“ е ключовата дума. Това беше отдавна.

— И бяхте „само“ приятели, нали? — притисна го Фин.

— Точно така — отвърна детективът без колебание. Адвокатът забеляза как Лиса потрепна, но не заподозря нищо.

— Е, поне си я познавал и си бил ченге. Това ти дава доста повече предимство отколкото на мен. Ако ни в клин ни в ръкав й се обади адвокатът на Салазар, надали ще може да припари до дома й. Ако не друго, поне можеш да уговориш среща, може да изгладиш нещата, докато разговаряме с нея. Не й казвай за какво искаме срещата, а само че трябва да поговорим.

— Не съм убеден, че е добра идея.

— Е, това е единствената ми идея. Ако ти предлагаш нещо по-добро, слушам те.

Козловски замълча.

— Добре, значи уговори срещата за тази сутрин.

— А аз какво да правя? — попита Лиса.

— Обади се пак на секретарката на Добсън и уреди да изпратят копия от неговите книжа още днес. Веднага. Може да ти се наложи да проявиш малко тактичност. Секретарката сигурно е доста изплашена. Трябва да я накараш да разбереш, че сме притиснати от времето и затова трябва да имаме неговите документи възможно най-скоро.

— Ще опитам — отвърна Лиса. — Вероятно си прав — тя сигурно е доста изплашена — и затова няма да е лесно. Едва ли често убиват адвокат от „Хауъри, Блек“.

— По-често, отколкото предполагаш — намеси се Козловски.

Тя го погледна, после отново се обърна към Фин:

— Вярно, една жена беше убита преди няколко години, нали? Ти тогава трябва да си бил още там.

Той кимна.

— Познаваше ли я?

Фин отново кимна.

— Ама и ти си един късметлия.

— Благодаря, много ми помагаш.

— Извинявай.

— Искам също така да координираш действията ни с експерта по пръстови отпечатъци — продължи адвокатът.

— Добре. С Коз го обсъдихме снощи. Имам списък от кандидати.

Фин поклати глава.

— Не е необходимо. Аз се занимавах с това по време на самотната ми сутрин. Уговорих Били Смит от Вашингтон.

— Той е добър — коментира Козловски. — На първо място в списъка ми.

— Радвам се, че одобряваш. — Фин се обърна отново към Лиса: — Щом получим книжата на Добсън, изпрати му пръстовите отпечатъци на него.

— Дадено, шефе.

— Добре.

— Всичко друго наред ли е? — попита детективът.

— Чудно. Имаме една седмица да докажем, че този човек е невинен и да разберем кой е убил Марк Добсън. Какво би могло да се обърка?

Козловски седеше в кабинета си, загледан в телефона. Беше очаквал с нежелание този момент и ето че беше дошъл.

Той вдигна слушалката и набра номера, който гледаше пред себе си. Тя се обади след второто позвъняване:

— „Жертви на насилие“, мога ли да ви помогна?

— Искам да говоря с Мадлин Стийл — отвърна той. Знаеше, че е тя на телефона, но искаше да се убеди напълно. Или може би само протакаше.

— Сержант Стийл на телефона.

— Мади, здравей, Коз е. — Телефонът сякаш се покри с лед. — Как си?

— Коз?! — Тя беше силно изненадана.

— Как си? — повтори той.

— В сравнение с какво? В сравнение с кога, с вчера ли? С миналата година? В сравнение с преди петнайсет години, когато за последен път благоволи да ме попиташ?

— Съжалявам, Мади.

— Глупости. — Тя млъкна, а Козловски не знаеше какво да каже.

— Какво искаш? — накрая попита тя.

— Трябва да говоря с теб.

— Говори тогава.

— Лично.

— За какво?

— Предпочитам да не е по телефона. Тази сутрин ще имаш ли време? Може да наминем при теб.

— „Ние“?

— Един колега, с когото работим заедно. Адвокат.

— Вярно, ти сега си в частния бизнес. Частен детектив. Понеже те раниха по време на служба.

— Простреляха ме в коляното, но сега съм добре.

— Сигурно. Поне можеш да ходиш. За какво иска да говори с мен този адвокат?

— Казах ти, че не желая да го обсъждам по телефона. Може ли да дойдем тази сутрин?

— Проста ей така? Петнайсет години ни вест, ни кост от теб. Петнайсет години мълчание и изведнъж ми звъниш и искаш да наминеш да си побъбрим?

— Важно е, Мади.

— Аз имах нужда от теб.

— Знам. Съжалявам. Важно е.

Той я изчака да вземе решение.

— Единайсет и половина — отвърна тя и затвори.

Козловски се вгледа замислено в слушалката. После я постави върху апарата и си пое дълбоко дъх. Обаждането всъщност мина по-добре, отколкото очакваше. Не би се изненадал, ако тя му беше затворила. Това беше добър знак. Можеше да стане по-лошо обаче. Когато се видеха лично, тя щеше да се е отърсила от шока и тогава можеше да стане по-лошо. А когато разбереше за какво са отишли при нея… „лошо“ щеше да е слабо да се каже.

Фин трябваше да проведе още един телефонен разговор, преди да тръгнат за срещата с Мадлин Стийл. Тони Хоровиц беше главен лаборант в „Айдентек“, лабораторията за ДНК анализи, където Добсън беше изпратил пробите, взети изпод ноктите на Стийл. Фин беше работил с Хоровиц и по други дела и си каза, че не е зле да се обади и да провери какво е положението. Трябваше обаче да мине през две секретарки и да чака няколко минути, докато го прехвърлят.

— Тони, здравей, Скот Фин е.

— Фин, радвам се да те чуя. Как върви бизнесът?

— Доста добре напоследък.

— Радвам се да го чуя. Имаш някаква работа за нас ли? Знаеш, че винаги сме готови да помогнем и няма да откажем.

— Точно затова ти се обаждам. Вие вече работите по един от моите случаи — сигурно го знаеш.

— Така ли? По кой случай?

— Едно наказателно дело, клиентът се казва Салазар. Адвокатът, който ви го даде, се казваше Марк Добсън. Петнайсетгодишно ДНК. Звучи ли ти познато?

Фин чу как от другата страна на линията лаборантът си пое дъх.

— По дяволите, ти ли работиш сега по него? Нямах никаква представа. Мамка му!

— Защо, проблем ли има?

— Само това, че вчера отказахме да направим анализите. Наредих да опаковат пробите и да ги изпратят обратно.

— Защо?

— Не чу ли? Добсън беше убит този уикенд. След като него вече го няма, не знаех кой ще ни плати. Ние не работим безплатно, знаеш как е?

— Разбирам. Направи ми услуга и извърши анализите. Аз ще се погрижа за заплащането.

— Щом казваш. Но изгубихме време, а и сега имам спешни поръчки. Ще видя какво мога да направя.

— Тони, направи всичко възможно. Този човек е невинен. Знам го и след една седмица имам съдебно заседание. Така че резултатите ми трябват до края на следващата седмица.

— Няма да е лесно, Фин.

— Знам. Но те моля да го направиш. Щом ти казвам, че този човек е невинен, значи е така. Наистина много се нуждая от помощта ти.

Чу въздишката на лаборанта.

— Ще трябва сам да го направя — отвърна Хоровиц. — Ще трябва да се работи през уикенда, а това означава свръхсрочни часове. Готов ли си да плащаш?

— Стига да получа резултатите най-късно в неделя.

— Добре. Но ще ми бъдеш задължен за това — отвърна Хоровиц.

Двайсета глава

Фин и Козловски пристигнаха в полицейското управление за срещата с Мадлин Стийл петнайсет минути по-рано и ги помолиха да изчакат във фоайето. Адвокатът имаше чувството, че всяко ченге, което минава покрай него, долавя подозренията му. Въобразяваше си, разбира се. Никой не знаеше защо е тук. Не беше споделил подозренията си за полицейска злоупотреба дори с Козловски. В края на краищата сътрудникът му също беше ченге. Колкото и да се оплакваше как от полицията не са се отнесли добре с него, Фин го беше чувал да повтаря поне десетина пъти „веднъж ченге, завинаги ченге“.

Фин се бореше с колебанието си дали да сподели версиите си с Коз, когато чу зад себе женски глас:

— Коз, доста време мина.

Фин долови нотка гняв в тона. Обърна се и се изненада от видяното. Очакваше да види съсипана от живота жена. Вместо това пред него седеше жена с твърд и стоманен поглед. Седеше с изправена снага в инвалидна количка с ниска облегалка. Колелата на количката бяха леко огънати в горната част, за да осигурят по-голяма стабилност. Той беше свикнал да вижда в подобни колички само сериозни състезатели от параолимпийски игри и тя напълно се вписваше. Беше на около трийсет и пет години, с дълго и слабо тяло и широки рамене. Облечена беше в копринена блуза, с прилепнали по ръцете ръкави, които показваха изваяни мускули. Беше с дълга кестенява коса, на лицето й нямаше никакъв грим.

— Мади, радвам се да те видя — каза Козловски. — Добре изглеждаш.

— Благодаря. Ти си остарял.

— Явно очите ти не те лъжат.

Тя нищо не каза.

— Това е Скот Фин. — Козловски посочи към Фин. — Той е адвокатът, с когото работим заедно. За когото ти говорих.

Адвокатът пристъпи напред и подаде ръка:

— Приятно ми е да се запознаем.

Тя го изгледа недоверчиво.

— И на мен — отвърна и се здрависа с него, като стисна ръката му силно, така че Фин леко подскочи. После отново се обърна към Козловски: — Петнайсет години. Явно е нещо доста важно. За какво искаш да говорим?

— Може ли да седнем някъде на по-спокойно място? — попита Козловски.

— Разбира се. — Тя завъртя количката и потегли с темпо на бегач през фоайето и оттам към дългия коридор на първия етаж. Двамата трябваше да подтичват, за да не изостанат.

— Доста сте бърза с това нещо — каза Фин, като се опита да разчупи леда. Но веднага щом произнесе думите, си даде сметка, че ще бъдат разбрани погрешно.

Тя го погледна през рамо и попита Козловски:

— Откъде го намери този?

Той не отговори.

Стийл зави по коридора и едва не прегази един млад полицай, който само инстинктивно се отдръпна настрани, без да каже нещо. Навярно подобно нещо често се случваше тук. След още петнайсетина метра Стийл рязко удари спирачки пред една врата с табела „КООРДИНАТОР НА СЛУЖБА ЗА РАБОТА С ПОСТРАДАЛИ“. Отстрани на вратата имаше друга табела — „СЕРЖАНТ МАДЛИЙН СТИЙЛ“

— Ето тук — каза тя, отвори вратата и влезе първа.

Фин беше впечатлен. Кабинетите в общинските служби не бяха известни с големите си размери или обзавеждането си, но влизането в кабинета на Стийл беше като да влезеш в преддверието на кабинета на семейния лекар. Подът беше покрит с голям персийски килим, а в центъра на помещението беше поставено лакирано дървено бюро. Пред бюрото имаше два удобни стола, а до стената в другия край беше разположено канапе. Но зад бюрото нямаше стол и това го обърка, докато не видя как тя спря количката си зад бюрото и си даде сметка, че не се нуждае от стол.

— Много хубав кабинет — коментира Козловски.

— Да, благодаря. Какво искате?

— Не, наистина — каза детективът. — Много е хубав.

Тя се облегна на бюрото.

— Добре. За кабинета ли ще говорим? Специално го проектираха за мен. Голям е, защото ми трябва място да маневрирам. Трябваше да избият стената между два кабинета, за да създадат един голям. За бога, та те създадоха длъжността специално за мен. Услугите за пострадали преди това се извършваха от частни компании. Но след като отказах да напусна полицията, трябваше да ми намерят място. Беше нещо като благодарност, че ме бяха простреляли. Не ме разбирайте погрешно. Тук съм полезна и на себе си, и на полицията. Разбирам поне малко какво преживяват жертвите на престъпления, през какво им се налага да минат. Мога да ги накарам да говорят с мен. Провели сме десетки арести благодарение на това, което други хора са ми споделили — операции, които нямаше да са възможни без мен. Така че, да, кабинетът е хубав и голям, но аз съм си го заслужила. Свършихме ли с любезностите?

Козловски се обърна към Фин:

— Твой ред е.

Адвокатът седна в единия от столовете пред бюрото. Козловски остана прав, готов да си тръгне бързо от кабинета, ако се наложи.

— Може да е малко неловко — започна Фин и се покашля. — Аз представлявам Винсенте Салазар.

На лицето на Стийл се изписа изненада и отвращение и той разбра, че срещата не върви добре. Но тя изглежда беше прекалено слисана, за да го прекъсне, и реши да продължи:

— Смятаме, че е възможно той да не е виновен за това, което се е случило с вас. В момента се провеждат анализи на ДНК и смятаме, че тези анализи ще докажат, че господин Салазар не е човекът, който ви е нападнал.

Шокът не беше напуснал лицето на Стийл, но Фин трябваше да й признае, че успя да запази самообладание. Впечатляващо.

— И? — попита тя.

— И понеже ДНК пробите са стари и тъй като те биха могли да са се разложили или да са се замърсили, дори и анализите да покажат, че ДНК не е на господин Салазар, съдията пак може да не го оневини, освен ако не дадем основателни обяснения за останалите доказателства. Като например вашите показания. Затова исках да ви попитам дали сте били напълно сигурна, като сте посочили господин Салазар за вашия нападател.

— Разпознаването ли?

— Да. Бихте ли ми казали как точно стана?

— Вие шегувате ли се? — Тя погледна към Козловски. — Той се шегува, нали?

Фин се намести в стола си.

— Не, не се шегувам. Невинен човек ще изгние в затвора. Искам да си спомните добре. Сигурна ли сте, че Винсенте Салазар е човекът, който ви е нападнал? Има ли вероятност да сте се объркали?

Тя седеше така, сякаш не беше чула думите му. И продължаваше да гледа вторачено Козловски. Погледите им се срещнаха.

— Ти ли стоиш зад това? Подлец!

— Не.

— Глупости. Като че не ти е достатъчно другото — сега идваш при мен след петнайсет години и ми хвърляш това в лицето? Задник. Абсолютен садомазохистичен задник.

— Важно е — отвърна той. — Казах ти.

— Отпечатъците му бяха върху пистолета!

— Госпожо Стийл, не ви питам за отпечатъците — каза Фин. — Питам ви какво си спомняте.

Тя се обърна отново към адвоката:

— Искаш да знаеш какво си спомням ли, хлъзгав кучи син? Спомням си как клиентът ти ме нападна. Спомням си как се опита да ме изнасили. Спомням си как стреля по мен. Спомням си как лежах в канавката и чаках да умра. Но знаеш ли какво си спомням най-добре? А, знаеш ли?! Спомням си какво е да можеш да ходиш. Спомням си какво беше, когато имах крака вместо тази скапана количка. Спомням си какво беше, когато можех да отида в тоалетната, без да се налага да се набирам с ръце над тоалетната чиния. Това си го спомням много добре. Ясно ли ти е?

— Да, но…

— Не, никакви „но“. Никакви шибани „но“. Казах ти какво си спомням. Сега искам и ти добре да запомниш едно нещо. — Тя буквално изплю думите в лицето му. — Искам да запомниш, че ако още веднъж дойдеш тук, кълна се в Господ, ще те пратя в количка точно като тази до края на живота ти. Тогава ще можем да си говорим какво си спомняме двамата. А сега се разкарай от кабинета ми. — Тя погледна към Козловски: — И двамата се разкарайте.

— Можеше да мине и по-добре — каза Фин, след като потегли от полицейския паркинг пред Шрьодер Плаза.

— Предупредих те — отвърна Козловски. — Ти какво очакваше? Ние искахме от нея да ни помогне да пуснем на свобода човека, който я е вкарал в онази количка до края на живота й.

— С тази разлика, че не го е направил.

— Добре, да допуснем, че е така. Това не променя факта, че тя вярва, че той го е направил. Наистина ли очакваше, че ще водим съвсем дружеска и непринудена беседа?

— Не, но не очаквах и да прояви такава враждебност към теб още преди да й кажеш за какво сме дошли. Мислех, че сте приятели, но не, вкарахме си автогол.

— Казах ти, че бяхме приятели. Не се бяхме виждали от години.

— Добре, но така е и при много други хора. Не съм говорил и не съм се виждал с години с мои стари приятели, но не очаквам да ми изтръгнат гръкляна, когато ги потърся. По дяволите, та ти вместо да улесниш нещата, ги усложни още повече. Какво се е случило между вас?

Козловски се беше загледал през стъклото.

— След като я простреляха, тя мина през много тежък период. И аз не бях до нея, за да я подкрепя, както трябваше да постъпя.

— Мислех, че сте били само приятели.

— Бяхме само приятели. Но аз и като приятел не я подкрепих. — Той въздъхна. — Може би съм сбъркал. Може би бяхме повече от приятели, но не и по начина, който ти имаш предвид. Между нас нямаше интимни отношения, но аз бях неин учител и наставник. Аз бях този, при когото идваше с проблемите си. Познавах баща й и братята й, те също бяха ченгета. Тя непрекъснато искаше да не изостава от тях. Аз бях човекът, с когото тя споделяше най-много. Човекът, на когото се доверяваше най-много. Може би сме били повече от приятели.

Фин погледна към Козловски.

— Тогава, щом сте били толкова близки, защо не си я подкрепил, след като са я простреляли?

Едрият детектив неловко се намести в тесния автомобил и закачи ръкава си на дръжката на вратата.

— Мамка му! — изруга и се опита да освободи ръката си. — Мътните да го вземат! — Рязко издърпа ръката си и дръжката се откачи от вратата и падна в скута му. Той я взе, огледа я и я подаде на Фин: — Може да ти потрябва.

— Господи, Коз! — извика приятелят му. — Какво ти става?

— Колата ти е такава. Ако караше нещо по-голямо за хора с нормални размери, нямаше да се случи подобно нещо.

Фин се насочи покрай останките на Биг Диг, оттам през тунела „Калахан“, към летище „Логан“.

— Къде отиваме? — попита Козловски.

— В Източен Бостън.

— Не думай. И защо?

— Докато те нямаше сутринта, аз направих някои справки. Братът на Салазар, Мигел, идва два пъти седмично в една безплатна клиника в района. Искам да говоря с него.

— Безплатна клиника ли? Нали беше прочут доктор?

— Такъв е — отвърна Фин. — Работи като хирург в „Мас Дженеръл“. Една от най-престижните позиции в цялата страна.

— Тогава защо, по дяволите, ще си губи времето в безплатна клиника?

— Откъде да знам? А и какво значение има? Други планове ли имаш за днес?

— Не.

— Добре. — Адвокатът сложи дръжката върху таблото отпред. — Ще ми кажеш ли какво е станало между теб и Стийл? Защо не си бил до нея като приятел, когато са я простреляли?

Козловски продължи да гледа през стъклото, докато излязоха от тунела и пред тях се разпростря Източен Бостън.

— Не — отвърна той. — Това е само между мен и нея.

По тона му беше пределно ясно, че разговорът е приключен.

— Добре — каза Фин. — Ще ми кажеш, ако има нещо друго, което е важно и което смяташ да запазиш за себе си, нали?

Козловски се обърна към него. На лицето му беше изписан гняв, но Фин това не го впечатли. Самият той беше натрупал доста за последните дни.

— Ще ти кажа — отвърна приятелят му.

Двайсет и първа глава

Безплатната клиника се намираше близо до летището, в един от най-бедните райони на града. Имаше логика да е така, но Фин не можеше да си обясни защо преуспял специалист като Мигел Салазар ще иска да прекарва времето си тук. Изглежда, и той като брат си беше отдаден на професията.

Фин паркира колата до една с нищо неотличима дървена постройка, която съвпадаше с дадения му адрес. Улицата беше пуста и нямаше нищо, с което сградата да се обозначи като медицинско заведение.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита го Козловски.

— Вече не съм сигурен в нищо — отвърна Фин, отвори вратата и слезе от колата. Когато застана пред вратата на клиниката, осъзна, че Козловски не е с него. Обърна се и видя, че детективът продължава да седи в колата, вторачил се в него. Фин се върна при колата.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита го през прозореца.

Козловски продължи да го гледа сърдито.

— Не мога да изляза.

След секунда Фин се сети: вратата вече нямаше дръжка. Той отвори от външната страна.

— Така ти се пада — каза му. — Защо да не взема да те оставя тук? Нали тук няма човек, който да ти има зъб?

— Още не — изръмжа Козловски.

Отидоха до вратата, която представляваше парче тънък талашит на панти, боядисано в бяло. Отвън не се наблюдаваха признаци на живот, Фин погледна детектива, сви рамене и отвори вратата.

Все едно че се озова на една от улиците на Калкута. Щом отвори вратата, вътре беше пълно с родители, плачещи деца, кашлящи и пъшкащи хора. Всички насочиха погледи към вратата и възнегодуваха, че отвън влиза студ.

Двамата с Козловски влязоха, като внимаваха да не настъпят някое от малките деца, които си играеха на пода или лежаха изтощени. Навярно в тясното помещение имаше поне петдесетина души. От испанския език, който говореха, и смуглия цвят на кожата Фин предположи, че повечето са от Южна или Централна Америка. Забеляза и няколко азиатци и дори му се стори, че дочу италианска и руска реч по ъглите. Повечето от възрастните в помещението изгледаха притеснено двамата мъже.

Една врата в дъното на импровизираната чакалня се отвори и от нея излезе жена в бяла престилка.

— Мартинес! — повика тя следващия пациент. — Мартинес!

Фин видя жена, която седеше на пода, да се изправя, след което взе със себе си две малки деца и се насочи към вратата.

— Ола — поздрави на испански.

— Ола — отвърна жената с престилката и се усмихна уморено. Тя направи път на пациентката да мине вътре, след което огледа чакалнята, Фин си представи как в момента пресмята колко още работа ще има през деня и съдейки по препълненото помещение, няма да свърши скоро. Тогава погледът й се спря на Фин и Козловски и умората върху лицето й мигом се смени с гняв. — Не! — извика и тръгна към тях, прекрачвайки пациентите на земята. — Не! Ние си платихме! Пуснахме чека в пощенската кутия миналата седмица! Ако трябва, ще поискаме от съда заповед да не ни притеснявате. Подобни заплахи са възмутителни! Вън, веднага вън от тук!

— Моля? — попита фин. — Съжалявам, но…

— И наистина ще съжаляваш, ако не се разкараш. — Жената беше ниска и набита и съдейки по начина, по който се движеше, явно знаеше какво да прави при физическа схватка. — Вън, веднага!

— Търсим Мигел Салазар — каза фин. — Той тук ли е?

Жената се спря, очевидно изненадана от въпроса.

— Не ви ли изпраща наемодателят?

— Не. — Той погледна към Козловски. — Теб наемодателят ли те изпраща?

— Не.

— Не сме хора на наемодателя — продължи Фин.

— Имахме проблеми с него — каза жената. — Той е голям задник и иска да ни изгони от сградата. Иска да я даде под наем на друг, който ще му плаща повече от нас.

— Да, наистина, звучи като да е негодник. Ние не сме с него.

Тя погледна облекчено, но съмнението не я напусна.

— За какво ви е Мигел?

— Аз съм адвокат на брат му — отвърна Фин. — Това е колегата ми Том Козловски. Дошли сме да говорим с него за делото на брат му.

На лицето й се изписа усмивка.

— На Винсенте? Вие сте адвокат на Винсенте?

— Познавате ли Винсенте?

Тя поклати глава.

— Не, но понякога имам чувството, че го познавам. Мигел толкова често говори за него, че едва ли има нещо, което да не знам за този човек. Той го вдъхновява и до голяма степен това тук е благодарение на него.

Адвокатът огледа мизерната обстановка и се запита дали това не беше казано с ирония. Едва ли.

— Мигел тук ли е? — попита.

— Да — отвърна тя. — Разбира се. Извините ме за грубостта. Аз съм доктор Жандро, но може да ми викате Джил. В момента има пациент, но ще свърши след няколко минути и със сигурност ще се съгласи да говори с вас. Всички ние стискаме палци брат му да излезе на свобода. Сигурно е ужасно да те затворят за престъпление, което не си извършил.

— Но нали не познавате Винсенте? — попита Фин.

— Не, но познавам Мигел и това ми е достатъчно. Един от нашите лекари се обади тази сутрин, че е болен, така че има свободна стая. Ако искате, изчакайте го там.

Мак седеше на бюрото си в сградата на полицейското управление на Шрьодер Плаза 1, целият плувнал в пот, въпреки че в сградата беше студено. Имаше чувството, че всичко се разпада и от това беше вдигнал температура. Сутринта нямаше апетит и не можа да закуси нищо, а когато се опита да пие кафе, повърна и се преви на две.

Сигурен беше, че хората около него са забелязали промяната в поведението му. Това, което преди бяха смятали за самоувереност, сега отекваше като раздразнителност и плахост. Той вече нямаше сили да се облича добре и като се огледа, забеляза петно от пица върху ризата си.

Вдигна телефона и набра номера.

— Да — отговориха от другата страна на линията.

— Аз съм — каза тихо Мак, за да не го чуе някой. Знаеше, че е по-добре да се обади от телефонен автомат от улицата, но беше твърде изтощен, за да положи такова усилие.

— Вече започнах да си мисля, че ще трябва първи да те потърся. Сега съм спокоен, че не се стигна дотам.

— Да, както и да е. Струва ми се, че измислих начин как да се измъкнем.

— Добре. Значи ще се погрижиш за адвоката?

— Не. Това няма да реши проблема, само ще ни спечели малко време. Салазар винаги може да намери друг адвокат. А и двама адвокати по това дело да бъдат убити в рамките на една седмица, ще предизвика доста съмнение.

— Не ме интересува никакво съмнение. Какво е твоето решение?

— Салазар.

От другата страна на линията последва мълчание.

— Сигурен ли си, че може да се направи!?

— Постоянно се случват такива работи. По-лесно е да се направи зад решетките, отколкото отвън.

— Да, но Салазар прекарва голяма част от времето си в лазарета. Трудно е да се добереш до него.

Мак изръмжа:

— Това е затвор. Можеш да се добереш до всекиго.

— Не бива да стигнат до нас. Няма да използваш никой от хората ми.

— Ясно — отвърна Мак. — Вече го уредих.

— Кога?

— Утре.

Отново мълчание.

— А адвоката?

— Какво за него? Щом се оправим със Салазар, адвокатът ще спре да рови, следата ще се изгуби.

— Не съм сигурен.

— Виж — каза Мак, проклинайки се заради жалкия си тон. — Ти ми каза да се погрижа за проблема. Точно това направих. Ако не ти харесва как работя, не ми се обаждай отново.

Чу в слушалката дишането на събеседника си.

— Добре. Нека да опитаме първо по твоя начин. Обаче ако не се получи…

— Ще се получи. — Ченгето затвори. Чувстваше студената пот под мишниците и по врата си. Опита се да стане, но гаденето не му позволи. Затвори очи и се свлече на стола.

— Добре ли си, Мак? — попита го детектив Кунц от другия край на стаята.

— Добре съм. — Той се изкашля. Като че наистина й пука. „Проведи си шибаните телефонни обаждания, прибери се у дома и направи на шибания си съпруг вечеря. Недей да ми стоиш тук и да ме питаш дали съм добре, като че ти си част от отдела, а аз не се вписвам в него.“ Той отвори очи и погледна към нея. Тя също го гледаше разтревожено.

— Сигурен ли си? — попита го.

От друга страна, за ченге задникът й не беше лош. Нямаше цици, но пълно щастие на този свят няма. Той престорено се усмихна:

— Снощи излязох да пийна с приятели. Май съм прекалил.

— И на мен ми се е случвало. В хладилника имам „Киви Пауърейд“. Много помага при махмурлук. Заменя електролитите. Ще ти дам, ако искаш.

— Да, добре, благодаря.

Тя стана и отиде в кухнята, за да вземе напитката.

“Киви Пауърейд“, електролити. Накъде, по дяволите, отиваше този свят? Какво беше станало с черното кафе и аспирина? Едно беше напълно ясно: светът около него се беше променил, докато той седеше на стола си, и вече може би беше прекалено късно.

Джими Алварес стоеше мълчаливо, докато Падре затвори телефона.

— Нашият приятел казва, че ще се погрижи за проблема — каза Карлос. — Зад решетките.

Джими мълчеше. Той работеше отдавна при Карлос и беше оцелял досега само защото знаеше кога да си държи устата затворена. Беше мексиканец, и то само наполовина. Преди десет години това щеше да е пречка за членството му във ВДС. Вярно, добри бойци от други националности също се наемаха и тогава, но в онзи период ВДС беше организация, в която живееше духът на Салвадор.

Но Джими изигра много важна роля при организирането на презгранични контрабандни коридори, което позволи на организацията да извършва голяма част от печелившите й дейности. Беше израснал в Ел Сенизо, точно от другата страна на границата, срещу Рио Браво, Тексас — град, който се беше прочул благодарение на филма от 1959 година с участието на Джон Уейн и Дийн Мартин. Баща му беше американец, майка му — не. Като резултат той познаваше всички от двете страни на границата. Без него и без информацията, която осигуряваше, ВДС нямаше да успее. Затова Карлос го държеше още жив.

В същото време Падре държеше Джими близо до себе си и той знаеше, че шефът му винаги ще гледа да изпита лоялността му, защото е мексиканец. Когато Карлос го нае, Джими си мислеше, че е ударил джакпота и се перчи из града един месец. Сега обаче съзнаваше, че е било само илюзия, и беше готов на всичко, за да може да излезе от ВДС. Карлос беше хладнокръвен убиец, докато той си беше само тарикат и мошеник. Никога не беше посягал на някого, с изключение на няколкото плесници, които беше зашлевил на няколко проститутки, за да се направи на по-голям мъжкар. И имаше чувството, че Карлос започва да усеща неговата слабост. Това го поставяше в доста опасно положение.

— Как мислиш, Джими? — попита го Карлос. Другите в стаята обърнаха погледите си към него. Падре рядко се допитваше за съвет. Това накара Джими да застане нащрек и той внимателно обмисли въпроса, преди да отговори:

— Щом иска сам да се справи с проблема, тогава нямаме причина да не му позволим да го стори.

— Но… — попита Карлос.

— Но ние трябва да имаме резервен план — продължи той. — Идният уикенд е много важен за нас. Ако Макинтайър успее да изчисти бъркотията, която сам забърка, тогава така да е. Ако не, ще трябва да почистим сами.

— А нашият приятел детектив? Какво ще правим с него?

— От това, което ми каза, разбирам, че в миналото е бил полезен, но също така е създал и ненужен риск. Ако се провали и този път, трябва да го премахнем.

— А ако успее?

— Пак. Вече е стар и тромав.

Карлос се засмя.

— Откога възрастта е пречка, приятелче?

Другите в стаята също се засмяха, но Джими невъзмутимо отговори:

— Ако възрастта те прави по-силен, не е пречка. — Предпазливо погледна към Карлос. — Според теб възрастта направила ли е детектив Макинтайър по-мъдър?

Смехът спря. Всички се обърнаха към Падре.

— Не — отвърна той. — Нашият приятел определено не е много умен.

— И аз така мисля. Предвид тази му слабост той вече не може да ни е полезен. Разполагаме и с други хора на подходящи постове. Той само ни компрометира.

— Съгласен — каза Карлос след кратък размисъл. — След като мине съботата, ще се погрижим да премахнем тази слабост. — Той се обърна към прозореца. — Съгласен съм и с мнението ти, че трябва да имаме резервен план. Искам ти да се заемеш с това.

— Разбира се, Падре. Ще се заема.

— Лично — наблегна Карлос.

Сърцето на Джими се сви. Поредното изпитание на неговата лоялност. Знаеше го, но нямаше как да го избегне.

— Лично — повтори Джими. Надяваше се никой да не е доловил треперенето на гласа му.

Карлос се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Радвам се, че си с нас — каза. — Иначе ми е интересно как би възприел моята възраст. — Погледна младежа с присвити очи, сякаш искаше да проникне в съзнанието му и да прочете мислите му. Джими запази спокойно изражение, без да мигне, погледна право в черните зеници на Карлос.

След миг Карлос се ухили и се изсмя.

— Наистина — добави той и се обърна към останалите в стаята: — Отсега нататък, когато съм до него, ще трябва да се старая мъдростта ми да се умножава по-бързо от годините. Не бих искал някой ден и мен да ме сметнат за слабост.

Джими се усмихна, докато зловещият смях изпълни помещението. Той много добре знаеше обаче, че в някои случаи е по-добре да запази мислите за себе си.

В стаята за прегледи на пациенти не беше по-чисто, отколкото в чакалнята. Дори беше по-депресиращо. Нямаше прозорци, а кушетката за прегледи беше поне на петдесетина години. В ъгъла имаше стол, а в центъра — полуръждясала лекарска въртяща се табуретка. Нито Фин, нито Козловски пожелаха да седнат. Като че по-разумно беше да избягват контакт с каквото и да е в стаята. През тънките стени чуваха дълбока детска кашлица. Козловски го болеше главата. Срещата с Мади беше минала не по-зле от това, което беше очаквал, от което обаче не му беше станало по-леко. Беше предупредил Фин, но това беше слаба утеха. Виждаше, че приятелят му иска да говори с него, но Козловски избягваше по всякакъв начин да показва, че му се говори. В известна степен така си и беше. Той не беше много по разговорите.

Двамата чакаха мълчаливо в стаята в продължение на десет минути, докато не се отвори вратата и вътре влезе млад мъж в бяла престилка. Нямаше никакво съмнение, че е братът на Винсенте Салазар. Беше малко по-висок и по-слаб, но имаше същата увереност в поведението и същия характерен нос и тъмен цвят на кожата. Той ги огледа за секунда, след което протегна ръка към Фин за поздрав.

— Господин Фин, предполагам — каза.

— Да — отвърна той и се здрависа с него. — Доктор Салазар.

— Брат ми ми говори за вас. Благодаря, че му помагате.

— Рано е да ми благодарите. Още нямаме резултат.

— Но ни дадохте надежда. Дадохте на него надежда. Това е повече, отколкото предполагате. — Погледна към детектива и отново протегна ръка. — А вие трябва да сте недоверчивият господин Козловски. Брат ми ви описа доста добре.

Козловски си спомни как се държа по време на срещата с Винсенте Салазар и се запита дали трябва да се чувства виновен за това.

— Може би брат ви си е съставил погрешно впечатление за мен — отговори. — Аз по природа съм мнителен към затворниците — беше неговият плах опит за извинение.

— Не е необходимо да се оправдавате, детектив, разбирам ви. Брат ми каза, че сте искрен и заради това ви се възхищава.

Козловски кимна. Да, в тези братя имаше нещо покоряващо. И двамата те гледаха право в очите, и двамата излъчваха лидерство. За първи път Козловски повярва в невинността на Винсенте Салазар.

— Интересно местенце си имате тук — каза Фин и прекъсна мислите на Козловски.

Мигел огледа стаята, сякаш я вижда за първи път.

— Да, скромно е, признавам си. Но ще се изненадате, ако разберете животът на колко много хора е спасен в това място.

— Сигурно има голяма разлика с обичайното ви работно място — намеси се Козловски.

— Има. Тук работата ме удовлетворява много повече. — Той седна на табуретката. — Кажете ми, господин Фин, с какво мога да ви бъда полезен?

Фин се облегна на стената.

— Искахме да говорим за брат ви. Да предположим, че е невинен…

— Невинен е.

— Да. Което означава, че някой друг го е натопил. Попитах брат ви дали се сеща за някого, който би искал да го натопи, но той не можа да се сети. Решихме, че трябва да говорим с вас и евентуално вие да ни кажете какви са възможностите. Понякога е трудно да посочиш собствените си врагове. Вие сигурно бихте могли да ни дадете по-обективна преценка.

Мигел се повъртя на табуретката и се замисли.

— Няма такива — накрая отвърна. — Не се сещам за някого, който би пожелал зло на брат ми.

— Никой? — повтори с неверие Фин. — Всички имаме врагове.

— Ние не сме като брат ми.

— Не исках да намекна нищо лошо за брат ви, разбирам как се чувствате. Той е впечатляваща личност. Но да няма никакви врагове?

Мигел поклати глава.

— Казахте, че е впечатляващ, като че наистина го познавате добре. Но не го познавате. Срещали сте се с него няколко пъти — два или три пъти — миналата седмица. И то след като е прекарал петнайсет години в ада. След като беше принуден да напусне дома си в Салвадор само да дойде тук и да му се случи такова нещо? Беше му отнето всичко и въпреки това той не спира да мисли за другите хора. Никога не мисли за себе си. Повярвайте ми, господин Фин, „впечатляващ“ е слаба дума, за да опише брат ми.

— Прав сте. Не познавам брат ви добре. Но разполагам с няколко дни да стигна до разумна теория, с която да обясня защо всички доказателства по делото сочат, че той е стрелял по Мадлин Стийл. И тя трябва да е достатъчно добра, за да мине пред съдията. В противен случай, какъвто и да е резултатът от ДНК анализа, брат ви ще остане в затвора до края на живота си. Така че всяка помощ ще е добре дошла.

Мигел се смути.

— Извинете ме, господин Фин. Знам, че искате да помогнете, не трябваше да показвам такова вълнение, фактът, че от всички хора точно той попадна в такова нещо, ме изкарва от равновесие.

— Разбираемо е — отвърна адвокатът. — Каквото и да ни кажете, ще е от полза.

Мигел помисли отново.

— Предполагам, имало е хора, на които той е помогнал, а те са си мислели, че не е направил достатъчно. Трудно ми е да го повярвам, но е възможно.

— Хора като кои например?

— Емигранти, други бегълци от закона. По онова време в района нямаше безплатни клиники. Отиването в болница носеше риска да те разкрият и евентуално да те депортират. Брат ми даваше единствената медицинска помощ, която мнозина в общността ни можеха да си позволят. Всеки му плащаше колкото имаше: това често бяха символични суми. И той не отказваше лечение на никого. Някои от тях… при тях нямаше какво да се направи. Дори в „Мас Дженеръл“, с най-добрата техника и условия в света, някой път лекарите са безсилни. Брат ми работеше без кабинет, без консумативи, без никаква помощ или подкрепа. Така че няма да е пресилено да кажа, че понякога нямаше какво да направи, за да помогне на пациентите. Може би някои от тях са го обвинявали, че не е направил достатъчно.

Фин се замисли.

— И лекуваше всеки, който идваше при него?

Мигел кимна.

— Доколкото беше по силите му, да.

— Включително и онези от ВДС ли?

Въпросът беше риторичен и Козловски внимателно се вгледа в Мигел, за да види реакцията му.

Салвадорецът се поколеба.

— Защо питате?

— Те определено са опасни — отбеляза адвокатът. — Ако някой от тях се е разсърдил на брат ви, като нищо може да е искал да си отмъсти.

— Прав сте, господин Фин. Щяха. Щяха направо да го убият, а не да си губят времето да го топят. Но да, прав сте, сигурен съм, че е лекувал членове на ВДС, ако са се нуждаели от медицинска помощ. Лекарите са затова — да лекуват.

— Той беше ли член на ВДС? — попита Козловски.

— Не — отвърна Мигел ядосано.

Фин изчака да види дали Мигел ще добави още нещо, но той мълчеше.

— Добре — каза и се обърна към детектива: — Сещащ ли се за нещо друго, което може да ни е от помощ?

Козловски поклати глава.

— Значи засега приключихме.

— Ще ви изпратя — каза Мигел.

Те излязоха от кабинета за прегледи и тръгнаха по коридора. Лекарят отвори една врата към чакалнята. Всички очи моментално се обърнаха към тях, после бързо се насочиха отново към пода. Козловски остана с впечатлението, че с Фин не са добре дошли в клиниката.

— Еста биен — каза Мигел на чакащите пациенти. А тихо обясни на посетителите си: — Мислят, че сте от полицията. Повечето от пациентите ни, както съм сигурен, че вече сте се досетили, са нелегални. Ако не беше това място, нямаше изобщо да потърсят лекарска помощ. Прекалено много опасности ги преследват, особено сега, след като правителството е подело кампания срещу емигрантите.

— Колко пациенти идват тук седмично? — попита Козловски.

— Близо хиляда — отвърна Мигел.

— Толкова много? — шокира се Фин.

— Да. Ако не сме ние… — Мигел си проправи път през препълненото помещение, като кимаше успокояващо на онези, които дръзваха да погледнат към него. — В известен смисъл това място е паметник на брат ми — добави.

— Как така?

— Видях какво стана със снаха ми. Как умря. Това можеше да се избегне, но те бяха твърде уплашени да отидат в болница. Когато тя умря, с нея умря и част от брат ми. И ако не беше нейната смърт, семейството ми никога нямаше да попадне в полезрението на имиграционната служба. Нищо нямаше да ни се случи. Когато започнах работа като стажант в „Мас Дженеръл“ преди години, аз издействах финансиране и консумативи за тази клиника. Не исках това, което се случи на брат ми, да се случи на друг.

Стигнаха до външната врата.

— Брат ви изглежда е много горд с вас — отбеляза Фин.

— Иска ми се да можеше да го види. Да можеше да е част от тази клиника. — Мигел протегна ръка за довиждане. — Моля ви, ако имате нужда от друго, обадете ми се. — Бих направил всичко, за да помогна на брат си.

Двайсет и втора глава

Сряда

19 декември 2007 година

Джоуи Галоуей прокарваше полицейската си палка по решетките на всяка от килиите, докато обхождаше повереното му крило на затвора.

— Сутрешна проверка, отрепки! — извика, докато вървеше. — Всички да застанат мирно!

Обожаваше тракането на палката по желязото, което отекваше с усещане за власт и контрол. Единственото, което му доставяше повече наслада, беше тъпият звук, който палката издаваше, когато размазваше кокалчетата на пръстите на някой затворник, достатъчно глупав, че да се хване за решетките, докато той обхожда крилото. Повечето от тях бяха достатъчно разумни, за да опазят пръстите си, но от време на време се появяваше някой нов — шаран — незапознат с неговия навик. В такива случай той се постараваше новобранецът да бъде принуден цяла седмица да се храни само с една ръка.

Галоуей ненавиждаше затворниците. Някои от другите пазачи бяха склонни да се сприятеляват с тях, нещо подобно на Стокхолмския синдром, който понякога се развива между похитители и техните заложници. Галоуей се отнасяше към заблудените си колеги като „педерския патрул“. Той никога не би паднал сам в капана. Възползваше се от всяка възможност, която случаят му предоставяше, да поизмъчва онези, които му бяха поверени за пазене. Само така всеки щеше да си знае мястото и разделението щеше да е ясно.

Той стигна до края на коридора.

— Трети блок, отвори! — провикна се.

Електрическата брава избръмча и стоманените врати се отвориха с изскърцване.

— Всички се стройте на линията, задници!

Облечените в оранжеви дрехи мъже излязоха от дупките си, като поставиха пръстите на краката си върху очертаната успоредно на коридора линия.

— Добре, педали! Време е за кльопачка! Знаете реда. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Ако не ме ядосвате, може да ви оставя да преживеете и този нещастен за вас ден!

Той се обърна и мина през голямата метална врата в дъното на коридора, заслушан в стъпките на затворниците, които тръгнаха в колона зад него. Вътрешно се усмихна. Още един ден и още един шанс да стъжни живота на някого.

Хенри Уомак беше прекарал зад решетките по-голямата част от живота си и без съмнение беше обречен да остане там до края на дните си. Беше израснал в Дорчестър, син на сърдит безработен докер. „Шибаните негра ми откраднаха работата — казваше баща му между сутрешните бири. — Шибаните негра ми откраднаха живота.“

Когато в края на седемдесетте години и в неговия квартал започнаха да откарват децата на училище по расов признак, Хенри беше на седем. Беше малолетен и когато за първи път нападна чернокож връстник с бейзболна бухалка, му се размина присъдата. След като две години по-късно отново преби човек, го пратиха за шест месеца в изправително училище. И то само защото беше разбил зъбите на жертвата си в тухлена стена. Пострадалото момче лежа три седмици в болница. Когато Хенри стана на осемнайсет, за него убийството беше се превърнало по-скоро в професионално призвание, а не в престъпление, но именно заради ужасните подробности около това убийство той имаше гарантиран пожизнен престой в „Билерика“.

Беше набелязал жертвата си, докато се разхождаше из доковете на Южен Бостън, в момент, в който бурята вече набираше сила в объркания му мозък. Жертвата беше чернокож с избеляло и изтъркано яке на докер. Тъкмо си тръгваше от работа и вървеше към колата си, за да се прибере вкъщи при семейството си. Колата си я биваше — пикап „Форд“. Не нов, но не и много стар.

Колкото и малко здрав разум да имаше в този миг Хенри, той го напусна през онази вечер. Шибани негра като този карат нови коли, докато баща му седи вкъщи, налива се с бира и кашля? Хенри не можеше да се примири с това.

Мъжът изобщо не видя как Хенри се приближи до него. Не че би могъл да се защити и ако го беше видял. Той беше побеснял и можеше да бъде спрян само с куршум в главата.

Първия път замахна с тръбата и удари с всичка сила мъжа в корема. Следващите три удара бяха по главата на жертвата. В това имаше някаква несъзнателна милост. Съдебният лекар после каза, че убитият най-вероятно е бил в безсъзнание, когато Хенри е взел от него ръчната кука, каквито ползват повечето докери, и го е ударил с куката в лицето. Куката уцелила жертвата под брадичката и влязла навътре до под езика.

После Хенри твърдеше, че не помнел как закачил дръжката на куката за веригата в задната част на пикапа на жертвата. Нито че включил двигателя и карал трийсет метра, за което време челюстта на убития се откачила от лицето му. Това обаче нямаше значение. Майната му на миналото, той не съжаляваше за нищо. Дори членовете на семейството му не му съчувстваха, когато го пратиха на топло до живот. Те бяха вече прекалено уморени и уплашени да изпитват каквито и да е чувства към него.

И така, в сряда сутринта, воден от очакването на тръпката и прилива на адреналин, Хенри се доближи до Самюъл Джеферсън на опашката за ядене. Движеха се един към друг и Хенри извади незабелязано острието от джоба си. Беше направено от стоманен прът, откраднат от работилницата по металообработване. Металът беше оформен като петнайсетсантиметров нож. Не беше много ефективно като оръжие за убиване, като например остро парче счупено стъкло. Стъклото можеше да бъде забито в жертвата и да се счупи вътре в тялото му, където да продължи да нанася поражения дори и след като нападателят избяга. Но стоманата щеше да свърши добра работа за днешната задача. Джеферсън му го беше дал предната вечер заедно с петдесет долара.

Когато Хенри наближи, Джеферсън му кимна.

Хенри вдигна острието и го заби в корема на едрия чернокож.

Боец. Така определяше себе си Самюел Джеферсън. А един боец не подлага на съмнение заповедите. Братството се беше обединило около плана и на него му бяха платили добре, за да изпълни тази задача. Той беше едър мъж с огромен корем. Ако беше някой по-дребен, щеше да има реален риск за живота му.

Той видя насочения към него удар и инстинктивно вдигна ръка, за да го блокира, после се отпусна, когато ръката на белия селяндур мина през вялата му защита, и усети как стоманата се заби в опънатата кожа на корема му.

Джеферсън изрева от болка и започна да маха с ръце, като уцели Уомак по ухото. Изпита задоволство, когато видя как на лицето на онзи се изписа болка. Така му се пада, каза си. Заповеди или не, този трябваше да изпрати ясно послание на всички в затвора, които си мислеха, че Джеферсън е слаб. Слабостта беше единственият истински грях зад решетките. Всичко друго можеше да бъде простено, но слабостта беше болест, от която се умираше и всеки, у когото заподозряха слабост, бързо биваше бракуван.

Дори си помисли да му нанесе още един удар, но видя пазачите да се приближават. Беше изпратил посланието си. Сега беше по-добре да покрие раната си и да остави куките да се оправят с бъркотията. Тази част от задачата беше изпълнена.

Джо Галоуей беше само на няколко крачки зад Уомак и го наблюдаваше внимателно. Когато доближиха Джеферсън, Уомак извади острие, надзирателят го видя и забърза напред. Не много, само колкото да проконтролира ситуацията, преди да е станало много късно. Обожаваше, когато затворниците се нападаха един друг, особено когато той беше там да потуши размириците и да види сметката на някого от тях.

Изведнъж ръката на Уомак се изстреля и той удари Джеферсън в корема. Докато едрият чернокож се свличаше на земята, той фрасна Уомак с такъв удар, че Галоуей се засмя. Трябваше да му се признае на Джеферсън, беше като мечок.

За съжаление с това забавлението свърши. Наблизо се намираха прекалено много членове на педерския патрул и те можеха да се намесят и да попречат на плана.

Той направи три бързи крачки към двамата мъже. Джеферсън беше на земята, а Уомак, макар и зашеметен, стоеше надвесен над него, готов да нанесе пореден удар със самоделния нож.

Галоуей се насочи към Уомак, замахна с палката и го удари в ръката с ножа. Ударът беше силен и ръката на Уомак увисна неподвижно, а острието излетя на пода.

— Счупи ми ръката, бе! — извика той. Падна на земята, а ръката му продължаваше да виси неподвижно. Опипа бицепса със здравата си ръка. — Счупи ми проклетата ръка!

— Голяма трагедия! — отвърна Галоуей. Той застана от другата страна на Уомак, който беше приклекнал на пода, и го удари с палката по другата ръка.

Уомак отново изрева, този път викът му отекна в стените като вой на умиращо животно.

— Не, моля те! — извика той, проснат на пода, загледан в ръцете си, които висяха като наденици. — Не мога да си движа ръцете!

Точно тогава прозвуча аларменият сигнал.

— Тревога! — извика един от другите пазачи и специално екипирана група за борба с безредиците се появи, всичките с наколенки, налакътници и защитни кори, подобно на гладиатори готови за схватка. От тях, разбира се, нямаше нужда. Пикът на насилието беше преминал и затворниците се редяха в колони на път обратно за килиите, заситени единствено с насилие, но не и с овесената каша, която щяха да получат за закуска.

— Ще ни трябват две носилки тук — каза Галоуей на единия от гладиаторите. Мъжът кимна и се обади по радиостанцията си.

Галоуей коленичи между двамата пострадали. От корема на Джеферсън течеше обилно кръв и се събираше на локва под него. Уомак продължаваше безпомощно да гледа осакатените си ръце и дишаше дълбоко. Той ги огледа.

— Е, господа, изглежда ще ви пратят в лазарета. Радвайте се на курорта, педалчета мои, защото ви гарантирам, че следващото ви място ще е в дупката. И ще останете там, докато не забравите как се казвате.

Винсенте Салазар беше сам в лазарета, когато прозвуча сигналът за безредици. Той въздъхна и отиде до един от шкафовете, за да приготви медикаменти за евентуалните травми. Погледна часовника и по челото му изби пот. Беше само осем часът и доктор Роланд със сигурност едва започваше втория си сет седмична игра на скуош. Всяка сряда Салазар идваше рано в лазарета, за да се грижи за пациентите, докато доктор Роланд почиваше от стреса и напрежението на работата си. Колкото и необичайно да беше, но медицинският персонал беше спокоен, когато дежуреше Салазар. Ако се наложеше, салвадорецът щеше да накара пазачите да се обадят на Роланд, който щеше да пристигне до петнайсет минути. До тогава Салазар беше способен и сам да удържи фронта.

Вратата на лазарета се отвори и вътре вкараха на носилки двама мъже. Единият беше придружаван от член на групата за борба с безредиците, а другият — от полицай Галоуей. Салазар познаваше достатъчно добре Галоуей и беше наясно с неговата психопатологична жестокост. Той беше не по-малко опасен от затворниците.

Салазар отиде до мивката и си изми ръцете. Взе кърпа и се насочи към двамата пациенти.

— Какво се случи? — попита.

— Този тук — отвърна Галоуей и посочи към белия, който лежеше на носилката, която той докара. — Наръга ето този.

Салазар изгледа двамата мъже. Изглежда, прободната рана на по-едрия мъж се нуждаеше от по-спешна помощ. Пациентът обаче беше стабилен и нямаше опасност за живота му. Другият като че изпитваше по-силни болки.

— А с него какво е станало? — попита Салазар и посочи Уомак.

— Трябваше да го укротя — отвърна Галоуей. — Имаше нож. Счупих му ръцете.

— И двете ли?

Надзирателят изгледа предизвикателно Салазар, без да отговори. Салвадорецът беше достатъчно умен да не пита повече.

— Добре. Закарай го ето там. — Салазар посочи една кушетка в другия край на стаята. — Първо ще спра кървенето от прободната рана, после ще го погледна.

Закара пострадалия с раната до другия край на помещението. Извади ножица и сряза оранжевата риза на мъжа. Нагласи лампата отгоре към раната, сложи си ръкавици и взе марли да почисти кръвта. Беше се концентрирал върху пациента, когато долови някакво движение наблизо.

— По дяволите! Не! Махай се! — изкрещя другият пациент.

Салазар бързо отиде там и погледна зад завесата.

— Какво става тук? — попита.

— Приковавам го с белезници към леглото — отвърна Галоуей.

— Майната ти! Боли! — викаше затворникът.

Салазар, с кръвта на Джеферсън по ръкавиците, се наведе да погледне ръцете на пострадалия. По местата, където беше ударен, имаше пурпурни кръвонасядания. Нямаше признаци за изкълчвания, но предвид силната болка най-вероятно раменните кости бяха счупени.

— Прикови му глезените — каза Салазар.

— Гледай си работата — отговори Галоуей.

— Полицай — опита се да го убеди Салазар. — Според теб ще може ли да отиде той далеч?

Галоуей първо реагира гневно. После се усмихна налудничаво.

— Добре — каза. — Щом го искаш, твой е. — Сложи верига на глезените на пациента и го прикова към долната част на носилката. После погледна към другия пазач, който стоеше до вратата на лазарета. — Хайде, Дан, да отидем да пием кафе. — А на Салазар каза: — Сега оставаш сам, задник.

Пазачите напуснаха лазарета и Салазар чу как вратата се заключи след тях. Беше доволен, че Галоуей си е тръгнал. Човек не можеше да предугади на какво е способен този луд с пациентите. Салазар погледна към мъжа на носилката.

— Трябва да спра кървенето на мъжа, когото си наръгал — каза. — После ще се върна и ще погледна ръцете ти.

Уомак кимна.

— Благодаря.

Салазар се върна при първия си пациент и продължи да почиства раната. Натисна с пръсти корема и разтвори раната.

— Малко ще заболи — каза. — Бих ти сложил болкоуспокояващи, но не ми дават ключа от шкафа.

Джеферсън изръмжа от болка и стисна зъби. Салазар се наведе да огледа по-добре, с пръсти опипа плътта на ярката светлина.

— Дълбока е — отбеляза. — Но не са засегнати вътрешните органи. — Махна ръцете си и Джеферсън леко се отпусна. — Когато се върнат лекарите, вероятно ще ти направят изследвания, но ще се оправиш.

Раненият му се усмихна.

— Благодаря, док. Значи имам късмет, а?

Салазар свали изцапаните с кръв ръкавици и ги хвърли в коша. Потупа Джеферсън по рамото.

— Сега трябва да погледна другия.

Той се обърна, за да отиде при другия пациент, но се спря рязко. Пациентът стоеше право пред него, беше въодушевен и се усмихваше, стиснал в ръката алуминиева тръба, която беше извадил от носилката. Самата носилка продължаваше да е прикована към глезена му и да се влачи след него.

— Здрасти, Док. Не е необходимо. Чувствам се много по-добре.

Мъжът замахна и тръбата се стовари в главата на Салазар.

— А сега какво следва, шефе?

Лиса Кранц беше в добро настроение въпреки факта, че разследването по случая на Салазар не вървеше гладко. Козловски беше прекарал нощта отново при нея и този път дори успяха да поспят няколко часа… след това.

Тя обожаваше неговата простота. Неговата искреност и честност. Обожаваше как той я кара да се чувства защитена. Обожаваше тялото му, което, съдейки по реакцията, беше взаимно. Разликата във възрастта изобщо не я притесняваше. Дори не се беше замисляла за това. В интерес на истината, тя самата се чувстваше доста изтощена и уморена за годините си. Буйните младежки години си казваха своето, макар и външно да не личеше.

— Искам да се срещнеш със свидетелката — отвърна Фин. — Как се казваше тя?

— Мария Санчес ли?

— Същата. Живее в Уест Роксбъри. Според нея, когато Стийл е била нападната, Салазар си е бил вкъщи и е помагал да изродят нейното бебе. Тя казва, че била твърде уплашена да се яви доброволно в полицията, защото пребивавала нелегално в страната. Но в крайна сметка се е омъжила за американец, така че вече няма този проблем. Разбира се, ще се опитат да я объркат и да отхвърлят показанията й, но въпреки това ще трябва да я накараме да ги изложи писмено и да се подпише под тях. Така ще имаме решение на този проблем.

— Днес ще го направя.

— Добре. — Фин прегледа графика си. — Днес ще проведем телефонен разговор с Били Смит. Той е получил вчера всичките материали за пръстовите отпечатъци, така че днес се надявам да ни даде предварителен анализ.

Тя го погледна в лицето. Под очите му имаше тъмни кръгове.

— Кога за последно си спал?

— От сън спомени няма.

— Кога за последно си говорил с жената-чудо във Вашингтон?

Той я изгледа недоволно.

— Ако обичаш да не се бъркаш в чужди работи.

— Искам само да кажа, че се тревожа. Влагаш цялото си сърце в това дело и не мога да разбера защо. Губиш перспектива върху нещата, а това е опасно. Да допуснем, че Салазар е невинен…

— Невинен е.

— Добре де. Да допуснем, че са му се случили много гадни неща, но вината не е твоя.

— А Добсън? Предполагам и за него вината не е моя.

— Адски си прав, не е. — Лиса го изгледа строго. — Добсън беше възрастен човек и сам взимаше решения. Също както и ти. Можеш да се самобичуваш за това убийство колкото искаш, но ти нямаш абсолютно никаква вина. Трябва да погледнеш ситуацията реално. Салазар е твой клиент, не твоето семейство.

— Моите клиенти са моето семейство.

— Това е адски жалко и патетично, шефе.

— Извинете, познаваме ли се? — Той протегна ръка за поздрав. — Скот Фин, адвокат. Изкарвам си хляба с патос.

Тя поклати глава.

— Можеш да си печелиш парите, където искаш. Но това не означава, че трябва да живееш така.

— С тази нагласа от теб ще излезе посредствен адвокат.

— Това са глупости и ти го знаеш.

Той отдръпна ръката си и се обърна с гръб. Когато отново се обърна към нея, тя видя решителността в очите му.

— Винсенте Салазар е мой клиент. Той е невинен и не по негово желание е трябвало да изтърпи петнайсет години в затвора. Няма да го оставя да умре там.

Салазар видя как алуминиевият прът проблесна в ръката на Уомак и после се устреми към него. Нямаше време да се спаси, но успя да отклони удара. Металният прът го уцели отстрани на главата и разцепи кожата му, рукна кръв, но ударът не беше достатъчно силен, за да изпадне в несвяст.

Той се олюля назад и падна върху Джеферсън, който изохка от болка. Салазар погледна нагоре и видя, че Уомак върви към него, оголил жълтите си зъби в израз на извратено удоволствие. За миг реши, че Уомак иска да доубие Джеферсън и той самият е само пречка по пътя към целта му, но маниакът гледаше право към Салазар.

— Времето ти изтече, шибан латинос — просъска Уомак и отново замахна.

Салазар избегна напълно втория удар. Алуминият издрънча в металните части на носилката на Джеферсън. Замахът, съчетан с недостатъчната маневреност на Уомак, понеже трябваше да влачи прикованата към глезена му носилка, оголиха защитата на маниака и Салазар се възползва от възможността. Той понечи да удари с ръка Уомак по врата, но се случи нещо неочаквано. Ръката му не помръдна. Той се обърна и видя, че Джеферсън го държеше здраво за ръкава.

— Не си го и помисляй, копеле — каза Джеферсън, после нареди на Уомак: — Довърши го по-бързо, глупав селяндур!

Салазар беше в капан. Видя, че Уомак се е окопитил и се готви да нанесе финалния си удар.

Салазар реагира инстинктивно. Извъртя другата си ръка и удари с лакът Джеферсън в корема, право в откритата рана. Здравенякът изрева, пусна го и се преви на две.

Уомак продължи да върви към него. Салазар изрита с всичка сила носилката, към която беше прикован кракът на маниака. Носилката, която беше на колелца, рязко тръгна в другата посока и с нея и кракът на Уомак, който полетя напред и заби лице в плочките на пода.

Салазар усети как Джеферсън се опитва отново да го сграбчи и отново удари с лакът. Уомак понечи да се изправи на крака. С ръка се хвана за носилката и се надигна, подпрял лакът в коляното.

Салазар вдигна крак и стовари петата си с цялата си тежест върху предмишницата на убиеца. Улучи го в най-слабата точка — точно в средата на подпряната в коляното лъчева кост — и буквално я пречупи на две. Счупените краища на костта пробиха плътта.

Уомак нададе кратък пронизителен писък, тъй като получи шок от болката и падна в безсъзнание на пода.

Сърцето на Салазар биеше като лудо. Той отново вдигна крак и го стовари в главата на маниака.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика някой.

Той вдигна очи към вратата и видя единия от пазачите от групата за борба с безредиците. Зад него стоеше Галоуей.

— Да, кво стана? — добави Галоуей.

Салазар застана приведен над носилката на Уомак. Гадеше му се.

— Те ме нападнаха — отвърна.

— Какво? — попита вторият пазач. — Как?

— Ръцете му не бяха счупени. — Устата на Салазар беше пресъхнала и гласът му беше дрезгав.

Пазачът се приближи и огледа сцената на пода.

— Е, сега, изглежда, едната му ръка е счупена.

Салазар също погледна, после погледна към Галоуей, който не знаеше как да реагира.

— Нали каза, че си му счупил ръцете?

Надзирателят го погледна и посегна към палката.

— Мислех, че съм ги счупил. Ти си шибаният доктор тук, нали? Трябваше да провериш.

— Каза, че си му счупил ръцете.

— Майната ти, затворник.

Салазар се взе в ръце, после се наведе и хвана Уомак под мишници.

— Помогнете ми да го пренеса — каза.

— Какво ще правиш? — попита другият пазач.

— Ако не се погрижа веднага за ръката му, може да я изгуби. После ще трябва да проверя коремната рана на онзи там. Доктор Роланд ще дойде до няколко минути.

— Те се опитаха да те убият — каза пазачът. — Наистина ли ти пука за тях?

— Аз съм лекар. Това ми е работата. А сега ми помогнете.

Двайсет и трета глава

— Съжалявам, Фин, искаше ми се да мога да ти съобщя добра новина, но уви.

Той държеше слушалката до ухото си и му се искаше да я счупи в бюрото.

— Сигурен ли си, Смити? Това не е много точна наука, нали така?

— За мен е достатъчно точна, та да мога да заключа, че двата отпечатъка съвпадат. В някои случаи може да има съмнение, но не и тук. Открих деветнайсет точки, по които отпечатъците си съвпадат.

— Добре де, деветнайсет точки. Това не означава сто процента пълно съвпадение, нали?

— Няма такова нещо като пълно съвпадение. Когато вземеш отпечатъци от две различни места в два различни времеви периода, винаги ще има известни разлики, дори и отпечатъците да са от един и същи пръст. В зависимост от това с какъв натиск на пръста е направен отпечатъкът върху повърхността, какво е естеството и качеството на повърхността, ъгълът, под който е бил пръстът, дали е частичен отпечатък или не и така нататък. Има три милиона варианта, така че дори един и същи пръст никога не оставя еднакви отпечатъци два пъти. Затова търсим точки на съвпадение — характерния рисунък на пръста — за да сравним отпечатъците. Щом имаш достатъчно сходни точки, значи имаш съвпадение на отпечатъците.

— Колко точки трябва да са сходни, за да съвпадат? — В тона на Фин прозвуча отчаяние и той си даваше сметка за това. Беше разчитал на Смити, за да получи резултати от експертизата, с които да оспори заключението на вещото лице, помогнало за вкарването на Салазар в затвора.

— Зависи?

— От какво?

— От степента на сходство, от това дали върху ясен отпечатък се виждат различни нива на сходство и от това как ще бъдат преценени всички останали фактори от специалиста дактилоскоп.

— Искаш да кажеш, че няма точно утвърден брой?

— Зависи в кой щат е. В някои щати се изискват шест точки на сходство. В други — осем. В трети — десет. В други щати оставят това на преценката на вещото лице. Има щати, в които сходство е преценявано и на база само три точки на сходство, като всички други фактори са били преценени в тяхната съвкупност.

— А в Масачузетс? Тук какво е правилото?

— Във вашия щат въпросът е оставен на преценката на вещото лице.

— Страхотно. — Почувства се отвратен. — Значи ни трябва само едно ченге, което да застане пред съдията в залата и да каже: „Да, като взех всички факти в тяхната съвкупност, мисля, че отпечатъците съвпадат.“ Така ли?

— Повече или по-малко, да. Всякакви неща се случват, никой не е застрахован от грешки. Тези хора са професионалисти — отвърна Смит с отбранителен тон и той бързо разбра, че няма да има никаква полза, ако разсърди собственото си вещо лице.

— Добре, но тогава ни трябва само мнението на един човек в съдебната зала. Това също е нещо.

Смит се изсмя.

— Не е точно така.

— Защо?

— Защото така. Няма да намериш авторитетен експерт, който да не се съгласи, че тези отпечатъци си съвпадат. Става дума за деветнайсет точки. Няма място на света, където да отрекат, че това е съвпадение. И няма да намериш никога човек, който да каже нещо различно — за какъвто и да било хонорар.

Фин внимателно обмисли следващия си въпрос.

— Дори и ти ли?

— Съжалявам, приятелю. Аз ценя репутацията си повече от един хонорар, колкото и висок да е той. За Бога, та аз дори имам за клиенти големи кантори, които ми плащат повече. Ако не ми беше симпатичен и не те харесвах, нямаше да се отзовавам на твоите обаждания.

Фин издиша продължително.

— Този човек е невинен, Смити. Не-ви-нен. Знаеш ли какво означава тази дума?

— Да. Означава, че някой го е прецакал — ако си прав, разбира се. Не е нито първият, нито последният. Такъв е животът. В тази страна има два милиона затворници. Когато имаш толкова много народ зад решетките, нормално е от време на време и да си сгрешил.

— И ти понасяш този факт спокойно?

— Естествено. И съм убеден, че не искам и мен да ме пратят там за лъжесвидетелство. Независимо колко си ми симпатичен.

— Да, разбирам — отвърна Фин. — Прав си. — Той се замисли. — Има ли начин да оспорим това съвпадение? Нещо да ми подскажеш?

— Ако бях при теб сега, щях да ти купя бира. Но не съм, така че…

— Нищо? Никакви идеи?

— Добре. Да предположим, че ти си прав и този тип наистина е невинен. Това ще означава, че някой е манипулирал доказателствата, или случайно, или нарочно. Тогава логичният въпрос е кой би могъл да го направи.

— Ченгетата — отвърна Фин, без да се замисли.

— Най-вероятно — съгласи се Смит. — Ченгетата имат най-голяма възможност да натопят някого. Но защо Салазар?

— Не знам. Но пък и не ме интересува. Единственото, което ме вълнува, е да изкарам на свобода моя човек. Салазар е осъден, че е стрелял по полицейски служител. Може би те просто са искали да намерят виновник на всяка цена.

— Възможно е — немного убедено отвърна лаборантът. — За момчетата в синьо не е добре, когато прострелят техен и бъде разгласено, че престъпникът се е измъкнал от ръката на закона. Понякога ченгетата предпочитат да арестуват някого — когото и да било — отколкото да оставят случая официално неразрешен.

— Значи — продължи да разсъждава на глас Фин. — Да допуснем за миг, че ченгетата са го направили нарочно. Как биха могли да го осъществят? И по-важното, как ние можем да докажем, че са манипулирали доказателствата?

— Интересен въпрос. Най-лесният начин е да се излъже пред съдията. Да се твърди, че двата отпечатъка съвпадат, докато в действителност те не съвпадат. Но тук подобно нещо е изключено. Както ти казах, отпечатъците съвпадат.

— Добре. Как по друг начин биха могли да го направят?

— Биха могли да измамят за самите отпечатъци, които са били сравнявани.

— Не те разбирам.

— Ами те са имали отпечатъци от пистолета, отпечатъци на Салазар и отпечатъци на истинския извършител. Сменили са името на извършителя с това на Салазар. После са казали истината, че отпечатъците съвпадат, но са излъгали за това чии отпечатъци са.

— Могат ли да сторят подобно нещо безнаказано?

— Защо не?

— Не знам. Не би ли забелязал някой, че отпечатъците не са на Салазар?

— Как? Никой не може да разпознае отпечатъци само от пръв поглед. Бих могъл да прожектирам на екрана чиито и да било отпечатъци и да кажа, че са твоите и ти няма да знаеш дали наистина е така. В действителност съдебните заседатели са склонни да повярват на всяко така наречено вещо лице-дактилоскоп, независимо как изглеждат отпечатъците.

— Малко е смущаващо да чуя, че можеш толкова лесно да натопиш човек и да се измъкнеш безнаказано. Добре, да допуснем, че точно това е станало. Как ще го докажем?

— Лесно. Просто ми прати пресни пръстови отпечатъци на Салазар — такива, които ще си уверен, че са негови. Ако те не съвпадат с двата отпечатъка, които са при мен, значи сме ударили джакпота. Ще знаем, че някой е измамил системата.

Нямаше да е лесно, но Фин щеше да се погрижи това да стане, и то бързо.

— Добре. А сега да предположим, че се е случило друго. Как по друг начин биха могли да натопят Салазар?

— Може да са поставили отпечатъците на Салазар върху пистолета.

— Как точно?

— Взели са предмет с ясни отпечатъци от пръстите на твоя човек — чаша или нещо друго, върху което отпечатъците се съхраняват добре — наложили са лепкава лента върху отпечатъците, отлепили са я и после са я залепили върху новата повърхност — в този случай повърхността на пистолета. Отлепяш лентата и вече разполагаш с подправени доказателства, които са достатъчни да пратиш някого зад решетките.

— Може ли да се установи, че доказателствата са подправени?

— Зависи колко добре е изпълнена процедурата. Понякога по повърхността остават частици от лепилото на лентата. Това не доказва, че отпечатъците са подправени, но поне предизвиква съмнение.

— Точно съмнения ми трябват в момента.

— Недей да възлагаш прекалено големи надежди, Фин. След петнайсет години е малко вероятно, че ще откриеш нещо. Заслужава си да се опита, но аз не бих залагал на това. Можеш ли да се сдобиеш с пистолета?

— Не знам. Защитата по принцип е имала право да се запознае с веществените доказателства по делото по време на процеса, но той вече е осъден. Разполагам само с това, което районният прокурор ми дава. Те едва ли ще се съгласят да ми дадат пистолета лесно.

— Сигурен съм, че няма.

— Ще гледам да измисля нещо. Сещаш ли се за друг начин за подправяне на доказателствата.

— В момента не, но ще помисля.

— Моля те. Ще съм ти много благодарен.

— Не, ще ми платиш. Ако ти работиш безплатно, аз — не.

— Съгласен. Изпрати ми сметката и аз ще се погрижа за нея.

— Това вече е друго нещо. Изпрати ми пресни отпечатъци на Салазар, ако можеш. Ще ги сравня с отпечатъците тук.

— Непременно. И, Смити?

— Да?

— Благодаря ти.

Фин прекара остатъка от сутринта в интернет, четейки за идентифицирането на пръстови отпечатъци. Да ползва услугите на Смити беше добре, но независимото проучване не можеше да се замени с нищо. Освен това Смити възприемаше дактилоскопията като абсолютно точна наука, докато той имаше причини да не споделя мнението му. Описанието на процеса, което му даде експертът, изненада Фин и той нямаше търпение да научи повече за него.

Откритото в интернет го шокира. Той винаги беше смятал, че дактилоскопията е обективна наука: отпечатъците или съвпадаха, или не. Но в действителност това съвпадение по-често беше предмет на субективно мнение, отколкото на факт, и имаше многобройни примери на грешна идентификация от последните години. През 2004 година в Орегон един мъж бил арестуван на основание съвпадение на неговите пръстови отпечатъци с тези, открити по предмети, свързани с терористичните атентати във влаковете в Мадрид, при които загинаха десетки.

Двама специалисти от ФБР потвърдили съвпадение на отпечатъците и мъжът излежал шест седмици в затвора, докато те продължавали разследването. В крайна сметка се установило, че отпечатъците, макар и много сходни, не съвпадали и мъжът бил пуснат на свобода. Очевидната грешка предизвикала няколко съдилища да се усъмнят и да проверят дали заключенията за съвпадение на отпечатъците се базират на достатъчно точни научни данни, за да бъдат допуснати като доказателства по делото. И въпреки че никой съд не забранил тази практика, пълната увереност в тази наука била разклатена.

Фин се беше съсредоточил в проучването си, когато телефонът иззвъня. Той остави Лиса да вдигне.

— Адвокатска кантора на Скот Фин? — Чу я да казва. — Да, тук е, за кого да предам? — Тя погледна към него.

— Твоят клиент е.

— Кой клиент?

— Салазар. Ти кой мислиш?

— На телефона?

— Не, под бюрото ми. Естествено, че на телефона. Вдигни.

Той натисна бутона за прехвърляне и вдигна слушалката.

— Винсенте?

— Господин Фин, извинете, че ви безпокоя.

— Няма проблем. Просто не очаквах да се обадиш. — Той погледна часовника си. Единайсет и половина. — Не си ли в килията си? Мислех, че ви водят на обяд в дванайсет.

— В лазарета съм — отвърна Салазар.

— Ах, да, забравих, че работиш там.

— Обикновено е така. В момента обаче съм по-скоро пациент. Обаждам се да ви предупредя, че сте в опасност.

От сериозния тон на Салазар Фин го полазиха ледени тръпки. Не беше нито истеричен, нито мелодраматичен, а съвсем спокоен и равен.

— Какво се случи? — попита Фин.

— Нападнаха ме. Опитаха се да ме убият.

— Кой?

— Този, който стои зад това.

— Почакай. Започни от начало.

Салазар му обясни какво беше станало сутринта в лазарета, като наблегна върху по-зрелищните и смущаващите аспекти на разказа, за да подчертае колко е сериозно положението.

— Добре ли си в момента? — попита го Фин, след като изслуша разказа му.

— Имам раната на главата. Лекарите я зашиха. С изключение на това съм добре. Засега.

— Ще могат ли отново да се доберат до теб?

— Трудно е да се каже. Лекарите ще ме оставят в лазарета колкото се може по-дълго, за „наблюдение“. Което обаче не може да трае вечно. Администрацията на затвора няма да го позволи. Ще се усъмнят. Освен това, ако тази сутрин е показателна за нещо, то е, че дори и в лазарета не съм в пълна безопасност. А щом ме върнат при другите затворници, ще трябва много да внимавам и да бъда нащрек.

— Какво мога да направя аз? — попита адвокатът.

— Нищо… Изкарайте ме от тук. Това е, което можете да направите.

— Работя по въпроса.

— Знам — гласът на Салазар беше дрезгав и слаб и си личеше, че е изтощен. — Имам едни книжа в килията ми. Записки, дневник, такива неща. Ако нещо се случи с мен, искам да се погрижите дъщеря ми да ги получи.

— Нищо няма да ти се случи.

— Разбира се. Вече знам намеренията им и това ми дава известно предимство. Ще ги очаквам. Ще съм подготвен. Но ако…

— Ще се погрижа да ги получи.

— След като бъде убит затворник, първото нещо е да изчистят килията му, за да направят място за нови затворници. Изхвърлят всичко в боклука. Затова ще трябва да действате бързо и ясно да им кажете, че знаете за тези книжа и че ги искате. Те са единственото нещо, което ще оставя на Росита. Обещайте ми, че ще ги запазите за нея.

— Обещавам — отвърна Фин. — Ще те измъкнем оттам.

— Струвате ми се уверен. Излязоха ли резултатите от ДНК тестовете?

— Още не.

— А пръстовите отпечатъци и свидетелските показания?

Фин не знаеше какво да каже.

— Още работим по дадени следи — излъга. — Ще пратя човек днес, да ти вземе отново отпечатъци, става ли?

— Защо?

— Просто интуицията ми подсказва.

— Добре.

— Ще те измъкнем оттам — каза отново Фин, но вече не беше убеден.

— Благодаря — отговори Салазар.

— Има ли нещо друго, с което да ти помогна?

— Да. Да внимавате. Този, който стои зад всичко, вече уби Марк Добсън. Сега се опита да убие и мен. Те няма да се поколебаят да посегнат на всеки, който ми помага. В опасност сте.

— Мога да се погрижа за себе си.

— Надявам се — рече Салазар. — Силно се надявам.

Двайсет и четвърта глава

— Сигурен ли си, че така искаш да решиш проблема?

Фин погледна ядосано Козловски, докато двамата пътуваха от Чарлстън за центъра на Бостън.

— Сигурен съм — отвърна той. — Фронтална атака. Ще разклатим дървото и ще видим какво ще падне от него.

— Ченгетата обикновено не се клатят. Особено ако не приложиш доста голяма сила. А ние нямаме такава сила.

— Ако искаш, ще спра тук и можеш да слезеш.

— Добър начин да те пратя на самоубийство. Да отидеш в полицейското управление и да започнеш да отправяш обвинения. Мислиш, че Мади Стийл ни посрещна хладно ли? Нейното ще е детска игра в сравнение с реакцията, която ще има при сегашното ти посещение.

— Нямаме избор. Те се опитаха да го убият.

— Кой се опита да го убие?

— Ето това е големият въпрос.

— А ти се държиш така, сякаш знаеш отговора. Може пък да не е това големият въпрос. Може големият въпрос да е защо дори нашият експерт-дактилоскоп потвърждава, че отпечатъците на Салазар са върху пистолета. Явно не желаеш да приемеш възможността, че този човек наистина е извършил престъплението, за което е осъден.

Фин поклати глава.

— След разговора ми със Смити направих собствено проучване. Той каза, че в идентифицирането на пръстови отпечатъци няма твърдо установени стандарти. Излиза, че досега доста сме подценявали този факт. В Англия от експертите се изисква да открият поне шестнайсет точки на съвпадение, за да заключат, че отпечатъците съвпадат. Тук, в Щатите, някои заключения за съвпадение се правят само с шест точки. Освен това няма стандарт, според който да има „достатъчно“ сходство, за да се обявят два отпечатъка за идентични. От така наречените вещи лица не се изисква да преминават тестове или изпити, за да се удостовери, че си разбират от работата. Много от тях дори никога не са преминавали формално обучение, освен това по време на първите шест месеца от службата им. Струва ми се, че тук по-скоро става въпрос за субективно мнение, отколкото за наука.

Козловски сви рамене.

— Да допуснем, че е вярно. И какво от това?

— Какво от това ли?

— Да, какво от това?

Адвокатът стисна зъби и замълча около минута.

— Даваш ли си сметка, че никога не са били правени научни изследвания, които да установят колко точно е прецизно идентифицирането на пръстови отпечатъци? Никакви изследвания. Никакви тестове. Нищо, което дори да наподобява наука. Всеки път, когато някой предложи подобно нещо, полицейската общност се надига, за да се бори със зъби и нокти срещу предложението. И знаеш ли защо?

— Сигурно защото на данъкоплатеца ще му излезе доста скъпо да се изследва метод на идентификация, който е доказал своята надеждност в продължение на сто години.

— Не, защото те знаят, че всяко едно изследване за проверка на точността на пръстовите отпечатъци като веществени доказателства ще покажат колко несигурна наука е това. И тогава какво ще правиш с всички онези хора, осъдени само на основание съвпадение на отпечатъци?

— Пак ти казвам, дори да допуснем, че всичко, което твърдиш, е вярно — а аз предполагам, че това са по-скоро прочувствени либерални брътвежи — и какво от това? Смити е казал, че има съвпадение на деветнайсет точки от отпечатъците. А той е на наша страна. Дори и понякога хората да подправят доказателствата, в нашия случай не е така.

— Ще видим — промърмори Фин.

— Ти имаш съвпадение на отпечатъци, потвърдено от собствения ти експерт. Имаш разпознаване от свидетел, уличаващо осъдения. И въпреки това продължаваш да си въобразяваш, че този човек не е виновен. Скапана работа.

— Страхотно. Сега със свидетелското разпознаване ли ми излизаш? Всъщност има проведени проучвания и за точността на свидетелските разпознавания. И знаеш ли какво са открили? Открили са, че хората много често бъркат. Дори и да огледат добре и отблизо някого, хората, които твърдят, че са разпознали извършител, често грешат. Дали има значение? Не. Слагаш пострадалия или свидетеля в съдебната зала и го караш да посочи обвиняемия и да каже: „Това е той, това е човекът.“ И съдебните заседатели винаги се връзват.

— Разбирам накъде биеш, но каква е алтернативата? Ако махнеш пръстовите отпечатъци и разпознаването от свидетел, как тогава ще можеш да осъдиш престъпник? Как ще осъществиш превенция на престъпността и ще накажеш престъплението?

— Чувал ли си израза, че е по-добре десет виновни да се измъкнат от закона, отколкото един невинен да бъде пратен в затвора? Това е един от фундаменталните принципи, на които се основава нашата система. Точно затова се изисква вината на някого да бъде доказана безспорно, за да бъде осъден.

— Добре. Оставяш десет виновни на свобода, за да защитиш един невинен. А какво става, когато сто виновни негодници остават на свобода, за да може един невинен да не влезе в затвора? А хиляда? Или десет хиляди? Колко убийци, изнасилвани и педофили си готов да пуснеш на улицата, за да спасиш този невинен човек?

— Тук вече преиграваш.

— Не, ти преиграваш. Искаш да премахнеш основните средства, които ни позволяват да залавяме престъпниците.

Фин спря на паркинга от другата страна на улицата, срещу сградата на полицейско управление Б-2, където се намираше отделът по пръстови отпечатъци. Паркира и изключи двигателя.

— Не знам — продължи, докато разкопчаваше колана си. — Това, което със сигурност знам, е, че някой се опита да убие клиента ни тази сутрин. Знам също, че последният адвокат, който го представляваше, беше насечен на парчета с мачете. По което съдя, че тук има нещо много гнило и всичко се свежда до пръстовите отпечатъци. Искам да знам дали си на моя страна.

— На твоя страна съм. Но искам да знаеш също така, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Фин отвори вратата и в купето нахлу студен въздух.

— Повярвай ми — рече. — Никой не го знае по-добре от мен.

Лиса Кранц стоеше на вратата на малка спретната къщичка в Западен Роксбъри, в която живееше Хуанита Собол — с моминска фамилия Санчес. По всички признаци това беше солиден квартал на средната класа, чиито обитатели караха миниванове и правеха барбекю на двора през лятото. Тя натисна звънеца и докато чакаше, си погледна часовника. Трябваше първо да се обади по телефона, за да е сигурна, че госпожа Собол си е вкъщи. Щеше много да се ядоса, ако се беше разкарвала напразно. Но беше сигурна, че жената си е у дома — според бележките на Добсън тя беше домакиня, която се грижеше за къщата и децата, а и миниванът „Додж“ беше издайнически паркиран на автомобилната алея пред къщата. Според записките на Добсън също така преди петнайсет години, когато Собол още е била с фамилия Санчес, е била нелегална имигрантка и е живеела на няколко пресечки от апартамента на Винсенте Салазар и семейството му. По времето, когато простреляли Мади Стийл, тя раждала и според казаното от нея пред Добсън Салазар й помагал с израждането на бебето. По време на процеса срещу Салазар тя не искала да се яви пред съда от страх да не я депортират, но сега, след като беше омъжена за американски гражданин, се беше съгласила да разкаже историята си.

Така беше написал Добсън в записките си, но задачата на Лиса беше да накара жената да подпише писмени показания. Погледна отново часовника си и звънна втори път. Накрая вратата се отключи и леко се отвори. Лиса видя в процепа жена на около четирийсет, с права черна коса и уплашен поглед.

— Да? — попита жената със силен акцент.

— Здравейте, казвам се Лиса Кранц и търся Хуанита Собол.

Любезният й тон не прогони притеснението на жената.

— Аз съм Хуанита.

— Страхотно. Аз работя с адвоката, който представлява Винсенте Салазар, и искам, ако може да преговорим вашите показания, да ги напишете на хартия и да ги подпишете. Мога ли да вляза?

— Имате грешка — пророни Хуанита.

— Грешка?

— Да. Съжалявам, не мога да ви помогна.

Лиса се слиса от чутото.

— Не разбирам. Как може да има грешка?

— Така. Аз сгреших.

— За кое?

— Не съм сигурна дали бях с господин Салазар. Не мога да ви помогна.

Лиса извади копие от писмените показания, които беше написала по записките на Добсън.

— Но вие сте разговаряла с Марк Добсън. Не му ли казахте, че Винсенте Салазар е бил с вас по времето, когато са простреляли полицайката? — Тя помаха с листа хартия пред лицето на жената.

— Съжалявам — отвърна Хуанита и понечи да затвори вратата, но Лиса сложи крака си.

— Вече не могат да ви депортират. Сега сте американска гражданка.

Другата жена поклати глава:

— Не съм сигурна дали беше същата вечер.

Лиса скръсти ръце на гърдите.

— Кога е рожденият ден на сина ви?

— Моля?

— Сигурна съм, че знаете кога е роден синът ви, нали така? А Винсенте Салазар е бил с вас, за да изроди сина ви. Необходимо ни е само датите да съвпадат.

— Моля ви, вървете си — уплашено рече жената.

— Не.

— Ще извикам полиция.

— Защо не искате да говорите с мен?

— Имам семейство. Имам съпруг и деца.

Лиса отстъпи назад и погледна внимателно жената.

— Някой да не ви е заплашвал? Някой ви каза да промените показанията си?

— Имам семейство — повтори Хуанита.

— Знам. В това число и син, който Винсенте Салазар е изродил.

Тя поклати глава.

— Съжалявам. Ако не си тръгнете, ще повикам полиция.

Жената затвори вратата и Лиса остана сама на стъпалата пред вратата на малката къща.

— По дяволите! — изруга и блъсна по вратата. — Винсенте Салазар също има семейство!

Тя изчака още една минута, за да види дали думите й ще трогнат Хуанита Собол и ще я накарат да размисли, но вратата си остана затворена. Накрая взе чантата си и се върна при колата.

Б-2 представляваше стара бетонна конструкция от петдесетте години, с постмодернистична студена архитектура от онзи период. Колкото и да бяха студени декемврийските ветрове в Бостън, Фин усети истинския студ едва когато застана пред полицейското управление.

— Очарователно — отбеляза.

— Да — отвърна Козловски. — Вътре е по-лошо.

След като влязоха, детективът се насочи към приемната. Мъжът зад бюрото беше шишко на петдесетина години, с огромни челюсти и двойна брадичка.

— Коз — поздрави го мъжът добросърдечно. — Не ти позволиха да се върнеш на работа в полицията, нали?

— Нямаш този късмет, сержант — отвърна той. — Предполагам, че искат да дадат на лошите аванс.

— Радвам се да те видя. Как върви при теб? — Мъжът протегна отпуснатата си ръка.

— Добре. Как вървят нещата тук?

Сержантът сви рамене.

— Друго време, същата тъпотия. Нищо не се променя — продължаваме да се борим с прилива. Какво те води насам?

Козловски кимна към Фин.

— Това е Фин, колегата, с когото работим заедно. Трябва да говорим с Еди Форние от отдела за пръстови отпечатъци.

Лицето на сержанта стана мрачно.

— За какво?

— Нищо сериозно. Само един стар случай. Трябва да разберем малко подробности.

Сержантът остана намръщен.

— Добре — отвърна скептично и погледна към един списък зад бюрото. — Той си е в стаята. Дойде преди около час.

Козловски погледна часовника си.

— Почти обяд е. Сега да не би да давате нощни дежурства?

Сержантът поклати глава.

— Не, Форние си е бил винаги такъв.

Фин остана с впечатлението, че сержантът щеше да добави още нещо, ако беше насаме с Козловски. Адвокатът си отбеляза мислено да накара Козловски да разбере повече по-късно.

— Знаеш къде се намира отделът, нали? — попита го Фин.

— Да — отвърна Козловски. Той отново стисна ръката на сержанта и тръгна към врата в дъното на фоайето.

Фин мълчаливо го последва по стълбите и оттам по един коридор, който ги отведе до стоманена врата. Щом Козловски отвори вратата, отвътре ги връхлетя топла миризма на разложено.

— Каква е тая воня?

— Плесен — отвърна Козловски. — И димни пари от ауспуси на коли. Гаражът се намира до дактилоскопската лаборатория и те трябва да държат вратата отворена, за да влиза въздух.

Слязоха по бетонни стълби, после минаха по друг коридор и стигнаха до черна врата с бял надпис, който гласеше „ЛАБОРАТОРИЯ ПО ДАКТИЛОСКОПИЯ“. Козловски отвори вратата и двамата влязоха вътре.

На Фин му трябваше време, за да се адаптира зрението му. Жълтите флуоресцентни пулсиращи светлини придаваха на малкото помещение странна атмосфера и беше трудно човек да се фокусира. Нямаше прозорци, а остарялата вентилация вкарваше застоял въздух, от който му се догади. Той се запита какви прегрешения трябва да извърши един полицай, за да го пратят в тая тъмница.

Млада жена, седнала на бюро до вратата, се беше навела с лупа над купчина листове с пръстови отпечатъци. Тя вдигна глава към посетителите.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита.

Жената беше облечена в сив костюм, като сакото беше метнато на облегалката на стола, а тя беше по бяла памучна риза, която на луминесцентната светлина изглеждаше жълта.

— Търсим Форние — отвърна Козловски.

— В дъното — посочи жената и се върна към заниманието си.

На Фин му напомни на роботавтомат от някой Оруелов кошмар.

— Благодаря — каза той.

Тя не му обърна внимание.

Помещението беше разделено на четири зони с големи сиви паравани, Фин забеляза, че параваните бяха на петна и прокъсани. Докато вървяха към дъното, той видя наполовина изяден сандвич с кюфте върху едно от бюрата. Над него летяха две мухи.

Озоваха се в дъното на помещението, където дребен мъж седеше, вдигнал краката на бюрото, зареял празен поглед в тавана. В скута си държеше кутия кока-кола.

— Форние? — попита Козловски.

Мъжът реагира след секунда-две:

— Кой иска да знае?

— Полицай Форние, имаме няколко въпроса към вас относно един стар случай, по който сте работили — отвърна Фин.

Мъжът свали краката си от бюрото. Затвори очи и потри носа си, после разтърка очите си, сякаш искаше да се фокусира.

— Защо? — попита.

Козловски показа картата си на бивш полицейски детектив.

— Просто рутинна проверка — отвърна, сякаш още беше полицай.

Форние скръсти ръце.

— Добре. Питайте.

— Спомняте ли си случая на Винсенте Салазар? — попита фин.

Форние застина.

— Не.

— Вие сте дали заключение, на основание на което е осъден и изпратен в затвора — каза адвокатът.

— С моите заключения съм пратил доста отрепки в затвора — заяви Форние. — Не мога да помня всеки от тях поотделно. — Очите му бяха зачервени, а роговиците — болнаво жълтосиви.

— Имаме причина да вярваме, че заключението, което сте дали специално по този случай, е погрешно — каза Фин с уверен тон. — Ще разговаряте ли с нас или предпочитате да ви призоват от съда и да го направите под клетва?

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Аз съм адвокат на господин Салазар и мога да ви уверя, че така или иначе ще трябва да проведем този разговор.

Форние омекна:

— Беше много отдавна. Какво, по дяволите, искате да знаете?

Фин го изгледа ядосано.

— Нали казахте, че не си спомняте случая. А сега се сетихте, че било много отдавна.

— Майната ти. Той простреля ченге. Имам поне двайсет случая седмично, но си спомням за онези, при които престъпниците стрелят по ченгета.

— Значи ще ни разкажете за отпечатъците? — В тона на адвоката прозвуча заплаха, макар и да не беше подкрепена с нищо.

Форние изгледа изпитателно Фин, накрая каза:

— Глейте си работата. Нямате нищо. Познавам по очите ви. Просто си свърших работата.

— Това, което имам — уточни адвокатът, — са резултати от ДНК анализ, които показват, че Салазар не го е направил. Той е невинен. Ако се съгласите да говорите с нас, може и да ви се размине краят на кариерата ви.

— Глупости. Ако имахте ДНК анализи в подкрепа на вашата теза, нямаше да си губите времето лук. Освен това, дори и да имахте анализите, мислите ли, че щяхте да ме сплашите? Проверете отпечатъците сами. Те съвпадат, така че се разкарайте от тук. А и ченгето, което той простреля, го разпозна, нали така?

— Да не би да твърдите, че сте разбрали за разпознаването, преди да сте сравнили отпечатъците? — притисна го Фин.

— Казвам само, че разговорът ми с вас приключи. — Мъжът стана и понечи да заобиколи бюрото и да излезе навън. Козловски бързо застана пред него и му препречи пътя. Разликата в размерите на двата беше комично голяма, но Форние не отстъпи.

— По-полека, здравеняко — каза. — Намираш се в полицейски участък, а думата „в оставка“ е изписана с големи букви в твоето удостоверение. Ако искаш да си имаш големи неприятности, можеш да продължиш да стоиш тук.

Козловски се наведе към него и го погледна в очите. После затвори очи и подуши с носа си.

— Намирисва ми на страх — каза и отново отвори очи.

Форние го бутна в гърдите. Козловски обаче не помръдна и той отстъпи назад към бюрото си.

— Копеле такова — каза дребосъкът. — Ако имаш някакви проблеми, оплачи се на горния етаж. Казах вече, разговорът приключи. А сега се отдръпни и ме пусни да мина или се кълна, че ще се обадя на дежурния сержант и той ще повика за секунди специалния отряд.

Козловски отстъпи и Форние се промуши между него и стената.

— Това не е краят — каза Фин. — Очаквайте призовка и доста повече въпроси.

— Майната ви. — Форние мина покрай него и тръгна към изхода. — Нямате нищо и го знаете. Вашето момче е там, където му е мястото и там ще си остане.

Фин и Козловски вървяха към паркинга. Небето беше станало сиво, докато те се намираха в мазето без прозорци. А настроението им беше в унисон с буреносните облаци.

— Хубав блъф — каза Козловски. Следващия път, когато решиш да поиграеш покер, ме извикай. Спечелените пари ще ми дойдат добре.

— Ти си специалист по блъфиране. „Намирисва ми на страх!“ Как само го измисли.

— Той ме разбра.

— Какво, да не си полицейско куче?

Детективът се спря.

— Ти не го ли подуши?

— Кое? Страха ли?

— Не, смелостта му. Право от бутилката.

— Алкохол? Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Затова се наведох толкова близо до него. Миризмата извираше направо от порите му, от дъха му. Отдавна е в това състояние по мое мнение. И съм готов да се обзаложа, че в кутията в краката му колата беше смесена с алкохол. Викат му „ирландска сода“.

— Това е доста обидно — отвърна Фин, защитавайки предците си. — Форние е френска фамилия. Защо вечно трябва да нападаш моя народ?

— Добре де, както и да го наречеш, той вече се беше отрязал до козирката.

Докато двамата продължаваха да вървят към колата, чуха някой да вика:

— Козловски! Коз! Почакай!

Беше мъж на петдесетина години, очевидно във форма, който тичаше от участъка към тях.

— Изглежда ми познат — каза Фин.

— Беше ми шеф навремето — отвърна приятелят му. — Капитан Уайдъл. Навярно си имал работа с него по време на разследването на убийството на Натали Колдуел. Когато си мислехме, че си най-вероятният заподозрян.

— Страхотно. Денят става все по-хубав.

Уайдъл ги настигна бързо и въпреки че беше спринтирал, дори не се задъхваше.

— Козловски, трябва да говорим — каза той.

— Как вървят нещата, капитане? — попита го Козловски. — Отдавна не сме се виждали. Помниш ли Скот Фин?

Мъжът изгледа адвоката. Трябваше му малко време да се сети, което веднага пролича по физиономията му.

— А, вие написахте споразумението на Малкия Джак преда няколко години, нали? — Той не подаде ръка за поздрав, нито се извини. Вместо това се обърна отново към Козловски: — Виждам, че сега се движиш само с най-уважаваните граждани, а, Коз?

— Хей, не забравяй, че ме оправдаха — обади се Фин.

Уайдъл не му обърна внимание.

— В отдела се говори, че се опитвате да откупите свободата на онова лайно, дето простреля Мади Стийл. Вярно ли е?

— Не — отвърна Козловски. — Не се опитвам да откупувам нищо. Просто искаме да се уверим дали човекът, пратен в затвора, е същият, който е натиснал спусъка. Ако е той, тогава остава в затвора и аз ще направя всичко възможно да е така. Ако ли не…

— Нали знаеш как не понасяме такива глупости ние, които се борим на фронтовата линия с престъпността? — Уайдъл заканително насочи пръст към детектива.

Козловски се намръщи.

— Никога не съм те причислявал към онези, които са на фронтовата линия, капитане. Доколкото си спомням, ти прекарваше повече време в тила.

Уайдъл скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, Коз. Можеш да се правиш на артист колкото си искаш, но аз говоря за твоите бивши колеги, които излизат на улицата и рискуват живота си всеки ден. И не щеш ли появява се някаква група изнежени задници-либерали и се опитва да освободи негодник, който е вкарал в инвалидна количка един от нашите. Как ти се струва това?

— Извинете ми, капитане — намеси се Фин. — За ваше сведение определението „изнежен задник-либерал“ страшно много ми допада и аз се причислявам към него.

Уайдъл не му обърна внимание.

— Не е добре, Коз. Изобщо не е добре и не е правилно, и ти го знаеш.

— В този случай има много неправилни неща — отвърна бившият му подчинен. — В това съм абсолютно сигурен.

Полицейският капитан се вторачи гневно в него.

— Когато беше в полицията, с теб не се понасяхме. Няма да те лъжа, че ми липсваш и че ми е жал, загдето си напуснал отдела…

— Загдето ме принуди да напусна отдела — поправи го Козловски.

— Та, както казах, ти беше голям трън в петата и затова не те харесвах. Но поне имай уважение към професията и към твоите колеги-полицаи. Не допусках, че си способен на такова предателство.

— Доста дръзко обвинение, изречено от човек, който е доста по-вещ в предателството.

Уайдъл извърна за малко глава и когато отново го погледна, очите му бяха изпълнени с омраза.

— Работата на частния детектив може да е доста трудна. Но при теб беше по-лесно заради връзките ти в полицията. Давал съм ти достъп до доста документи и информация, които не бих дал на други частни детективи. Но всичко свърши, да знаеш. Не си прави труда повече да звъниш на когото и да било в тази сграда. Гарантирам ти, че никой няма да ти вдигне. И на твое място щях доста да внимавам и да се старая да правя всичко по закон. Доближиш ли чертата и ти обещавам, че ще загазиш много сериозно, разбра ли ме?

Козловски мълчаливо отвърна на погледа му. Уайдъл се обърна и тръгна към управлението.

Фин и Козловски стигнаха до колата. Застанаха до вратите и се спогледаха.

— Либерал, борец за права и свободи? — попита Козловски. — Сериозно ли?

Фин сви рамене.

— Повече или по-малко.

— И какво точно означава това?

Фин се замисли и отключи вратите.

— В общи линии, консерватор, който обича секса и наркотиците.

Козловски поклати глава и се напъха вътре.

— Хм, никога не бих и помислил.

Двайсет и пета глава

— Как върви разследването при вас? — попита ги Лиса.

Козловски лежеше върху купчина възглавници на пода на хола в дома на Лиса. В камината гореше огън, а от панорамните прозорци се разкриваше невероятна гледка към Чарлс Ривър и „Еспленейд“. Не си беше представял, че някой може да живее толкова луксозно. За цялото си съществуване като ченге един-единствен път беше имал контакт с хора с подобни финансови възможности, и то беше по време на разследване. Определено престъплението — било то убийство, изнасилване или домашно насилие — изглежда, произхождаше от богатството. Затова той беше под впечатлението, че парите са най-вече средство за поквара и упадък. Но тук всичко оборваше тази негова представа. В този красив апартамент, с тази красива жена до него, всичко му се струваше перфектно.

— Нали беше в кантората — отвърна той. — Чу разговора.

— На това разговор ли му викаш? Двамата да сте си казали най-много десет думи за целия следобед. Все едно че се намирах в някаква шибана библиотека. — Лиса лежеше, положила глава на гърдите му. — Да ти приличам на библиотекарка?

Тя беше гола и светлината от камината танцуваше върху гладката й смугла кожа. Той огледа тялото й, преди да отговори:

— Не знам, отдавна не съм бил в библиотека. Но ако приличаш, трябва да си извадя карта за там.

— Знам само, че не съм се съгласявала да работя в пълна тишина. Та какво, по дяволите, стана днес?

— Питаш ме какво е станало, след като се опитаха да убият клиента на Фин и след като разбрахме, че отпечатъците върху пистолета, с който е била простреляна Мади Стийл, са на Салазар и след като изгубихме нашия свидетел?

— Да, именно. След това.

Той я погали по ключицата.

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

— Как, по дяволите, не се е случило нищо?

Той се засмя:

— Шегуваш ли се? Деветдесет и девет процента от работата по разследването е да седиш и да чакаш, да наблюдаваш, докато нищо не се случва.

— И как работи тази тактика при случай като този, при който имате само една седмица до следващото съдебно заседание?

— Не много добре. Но не ти остава друго, освен да работиш върху случая, да си търпелив и да се стремиш да запазиш разума си.

— Не съм сигурна, че Фин успява с последното. — Докато огънят в камината пукаше, тя се запита какво ли в действителност си мисли той сега, но знаеше, че е по-добре да не напира с въпросите. Той не беше от хората, които обичаха да го разпитват. — Тревожа се за него — добави накрая.

— За Фин ли?

— Да, за Фин.

— Защо?

— Направо е полудял по този случай. Само за него мисли и не е добре за здравето му. Ще пострада.

— Може и така да е — отвърна Козловски. — Но той е боец. По-корав и издръжлив, отколкото си мислиш. Накрая ще излезе от битката цял и невредим.

— Не знам. Доста е задълбал. Ако нещата се развият неблагоприятно, ти трябва да си до него. Той има нужда от теб, не виждаш ли?

— Аз съм с него и той го знае.

— Нямам предвид само да работиш заедно с него по случая. Трябва да си до него, ако всичко пропадне. Трябва да му кажеш, че го чувстваш близък и че ти пука за него.

Козловски се изсмя:

— Мъжете не си говорят така.

— Не ли?

— Не.

— Защо?

— Защото сме мъже.

— Е, и?

— Просто не си говорим така. Ако искам друг мъж да разбере как се чувствам, го черпя едно питие.

— И пиенето показва, че го чувстваш близък? — изненада се тя.

— Ако е хубаво пиене, да.

— Вие, мъжете сте ненормални.

— И това е ново за теб ли?

Тя се обърна и легна върху него, после плъзна крака си по бедрата му. Погледна го, очите им се срещнаха. Тя прокара длан по рамото му и нагоре по врата му, очертавайки лицето му подобно на сляп човек. Докосна дългия белег на лицето му и почувства как той леко се напрегна. Изкуши се да го попита, но не го стори. Той щеше да й каже, ако наистина го искаше.

Усмихна му се и игриво го щипна по зърното.

— Значи, щом питието означава, че обичаш някого, как така още не си ме черпил едно тази вечер?

Той обхвана бедрата й и я придърпа към себе си.

— Знам по-добър начин как да ти покажа чувствата си — отвърна й той и също се усмихна.

Фин седеше на бюрото си и се беше съсредоточил в двата списъка, направени от него преди дни. Срещу всяка от задачите от втория списък имаше отметка, но въпреки това никой от въпросите в първия не беше получил отговор. От едната страна на бюрото беше натрупана купчина папки, в които се съдържаше всичко, което имаше по делото на Салазар. Беше прегледал всички три пъти. Беше прекарал часове в интернет, проучвайки процедурите по снемане на отпечатъци, ДНК анализи, плюсовете и минусите на свидетелските показания. И нищо от това не му помогна. Нищо не съвпадаше.

Той се облегна назад и се вгледа в телефона. Може би не трябваше, но имаше нужда да говори с някого. Вдигна слушалката и набра номера на офиса на Линда Флахърти във Вашингтон. Но затвори, преди телефонът от другата страна да е иззвънял, и зарови лицето си в дланите.

„Лоша идея“ — каза си.

В моменти като този най-много чувстваше липсата й. И преди беше имал приятели — добри приятели — но в живота му беше липсвал човек, с когото така открито да може да споделя мислите си. Той не се доверяваше лесно на хората, но тя беше успяла да преодолее всичките му защити. Откакто се помнеше, тя беше първият човек, когото беше допуснал толкова близо до себе си.

Навярно беше неизбежно. Когато се запознаха, тя беше полицейски детектив и двамата с Козловски разследваха убийството на колежката на Фин в старата му кантора. В един етап Фин беше главен заподозрян и макар че повечето улики сочеха към него, тя не повярва във вината му. В замяна Фин спаси живота й, връзката между двамата беше скрепена толкова здраво и той си мислеше, че никога няма да се разпадне.

Докато си мислеше за нея, си каза, че няма някакви ярки спомени за първия им месец, откакто започнаха да се срещат. Те бяха потънали в новите за тях страсти и всичко, което си спомняше, беше смесица от вълнение и радост. След този първи месец тя се премести да живее при него и връзката им продължи щастливо, но в някаква забързана рутина, Фин беше зает да организира частната си кантора и практика, а тя оглави Отдела за вътрешна сигурност на щата Масачузетс. Започнаха да се виждат все по-рядко. Но той продължаваше да чувства тази връзка. Затова, когато тя му каза, че е приела нова длъжност във федералното правителство, сякаш го удари с оловна тръба в корема.

„Как мога да откажа — заяви тя тогава. — Това е шансът на живота ми.“

„Мислех, че нашата връзка е шансът на живота ти“ — беше неговият отговор.

„И аз така мислех“ — рече тя.

В деня, в който тя замина, той дори не я изпрати до летището. Таксито пристигна и тя го целуна. После си тръгна, без никой от двама им да каже и дума. Сигурно затова още си мислеше, че всъщност имат шанс. Тя не го беше зарязала. Не беше способна на такова нещо. Замина си и това беше достатъчно да му вдъхне надежда. А и не знаеше, че ще му е толкова тежко без нея. Той имаше нужда от нея и беше сигурен, че и тя има нужда от него, макар и да не искаше да го признае пред себе си.

Той вдигна телефона и отново набра номера.

— Министерство на вътрешната сигурност, кабинетът на заместник-министър Флахърти. С какво мога да ви помогна? — Гласът беше приятен и бодър, въпреки че беше девет и половина вечерта.

— Ако обичате, свържете ме с Линда Флахърти, моля — поиска Фин. Той знаеше, че е един от малцината, които имат прекия й служебен телефон — номера, на който всяко обаждане се възприемаше особено сериозно.

— За кого да съобщя?

Стори му се, че долови южняшки акцент в речта на секретарката, който беше почти заличен благодарение на нейното старание.

— Скот Фин — отговори.

Последва дълга пауза и той се запита доколко Линда споделя за личния си живот със секретарките си.

— Един момент, моля.

Фин зачака да го свържат, слушайки електронната мелодия, версия на „Стълба към Рая“. Ако наистина съществуваше Господ, той вероятно имаше голям зъб на „Лед Цепелин“. Точно когато компютърната мелодия набра инерция, секретарката отново се обади:

— Ще се обади след минута.

— Благодаря — отвърна Фин, но жената вече беше натиснала бутона. И отново той трябваше да слуша пародията на музика. Кавърверсията на „Лед Цепелин“ свърши и премина в не по-малко изопачено „Добре дошли в джунглата“. В този аранжимент нямаше перкусии, а писъците на Аксел Роуз бяха заменени от две цигулки. Слава Богу, мъчението приключи бързо.

— Значи реши да се обадиш — каза Линда Флахърти, когато вдигна. — Само две седмици. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана.

Фин се надяваше гласът й да му подейства успокояващо, но в действителност чу само гняв и сарказъм. Той си го заслужаваше, но разумно ли беше тогава да й звъни?

— Да, трябваше да ти се обадя по-рано — призна. — Извинявай, просто аз… не можах.

— Какво искаш от мен? — Тя беше по-ядосана, отколкото предполагаше.

— Нищо, само да поговорим.

— Ами говори.

Не знаеше какво да й каже.

— Как върви при теб?

— Страхотно — отвърна тя.

— Как е работата? Както очакваше ли е?

— Да бе, сигурно. Популярността на страната ни по света е на най-ниската си точка, шефът ми е по средата на втори мандат, който преминава доста зле, не успя да прокара закон пред Конгреса, а радикалните ислямисти искат да си запазят място в Рая, като взривяват американци. За капак тази сутрин човекът, който е втори по ранг в ръководството на вътрешното разузнаване, беше хванат от местните ченгета да склонява към секс по интернет четиринайсетгодишно момиче. С изключение на всичко това работата ми е като песен.

— Винаги можеш да се върнеш в Бостън — отвърна Фин и веднага съжали за думите си.

— Ти не се предаваш, нали?

— Съжалявам, не биваше да го казвам.

— Тук се занимавам с нещо важно, колкото и трудна да е работата. Ако не беше важно, нямаше да е толкова трудно.

— Да, знам.

— Знаеш ли?

Фин не каза нищо и настъпи напрегнато мълчание.

— Какъв ти е случаят? — накрая го попита тя.

— Кой случай?

— Не ме баламосвай, Фин. Познавам те много добре. Нещо те измъчва и то не е обърканата ни връзка.

— Поне го наричаш „връзка“. Все пак е нещо.

Тя въздъхна.

— Какво ти е делото?

Фин се почеса по главата.

— Опитвам се да изкарам един клиент от затвора.

— Това не го ли правиш с всеки клиент?

— Този път е различно. Човекът е невинен.

— Невинен в какво?

Фин се запита какво цели тя с въпроса си.

— В стрелба по полицай преди петнайсет години. — Почти си представи как тя клати глава.

— Ченгетата не обичат, когато стрелят по някой от тях.

— Да, но моят човек не го е сторил.

— Познавам ли полицая, по когото е стрелял?

— Не знам. Познаваш ли Мадлин Стийл?

— Господи, Фин. Мади Стийл? Ти си луд да се забъркваш в нещо подобно.

— Вероятно. Познаваш ли я?

— Не и преди да стрелят по нея. Случило се е, преди да започна работа в бостънската полиция. Но няколко пъти след това си имах работа с нея, когато завеждаше „Служба за пострадали“. Добра жена беше.

— Може и още да е. Не знам, не можах да преценя. Беше твърде ядосана, когато разговарях с нея.

— Виниш ли я за това? Ти се опитваш да изкараш на свобода човека, който е съсипал живота й.

— Той не го е направил.

— Откъде знаеш?

— Опознах го. Той не го е направил. — Дори на Фин му прозвуча неубедително.

— И ти винаги си бил такъв психолог-специалист по човешката душевност?

— Сега той има алиби.

— Сега? Има алиби! Знаеш ли как звучат думите ти?

— А ДНК анализът скоро ще е готов и ще докаже, че той не го е направил.

— Дано да е така, за твое добро.

— Тази сутрин се опитаха да го убият в затвора.

— Фин, хората се избиват в затвора всеки ден. Ако участието в затворническа схватка е доказателство за невинност, тогава изобщо нямаше да са нужни затвори.

— И последният му адвокат беше убит. — Не смяташе да хвърли тази „бомба“, но докато си седеше на бюрото, осъзна, че именно убийството на Добсън го беше убедило в невинността на Салазар. Имаше нужда от разбирането на Линда.

Думите му очевидно постигнаха желания ефект, Флахърти замълча за миг.

— Искаш да кажеш адвоката му отпреди петнайсет години ли? — в тона й имаше тревога.

— Не — отвърна Фин. — Миналия уикенд.

— Господи, Фин! — Той не можеше да разбере дали Линда е ядосана или уплашена, но и в двата случая беше добре да долови някаква емоция в гласа й. — С какво, по дяволите, си се захванал? Защо си се заел с дело като това?

— Формално се бях заел с делото още преди да убият другия адвокат. Имах намерение да се оттегля, но тогава го убиха. Какво трябваше да направя?

Тя отново замълча, очевидно обмисляше информацията. Ето така действаше тя и това я правеше добра като ченге. Затова я бяха избрали в ръководството на Министерството на вътрешната сигурност. Линда първо събираше всички възможни факти и едва тогава правеше изводи и заключения.

— Как е бил убит? — попита тя.

— По-добре да не знаеш.

— Фин…

— Добре де. Съсекли са го с мачете. Тук има една банда…

— ВДС.

— Чувала ли си за тях? — изненада се той. — Ченгетата смятат, че моят човек е бил замесен с тях, но ми се струва прекалено очевидно, че от бандата правят всичко възможно той да остане в затвора. Така че няма логика той да е член на ВДС. Опитвам се да разплета загадката.

— Откажи се от този случай, Фин. — Думите й прозвучаха като заповед и той настръхна.

— Моля?

— Незабавно. Откажи се от случая. Още утре подай молба за оттегляне.

— Не разбирам.

Тя измърмори:

— Понякога не е необходимо да разбираш. Понякога е достатъчно само да се вслушаш в съвета на хората. Тези типове са много опасни.

Фин се изсмя:

— И преди съм се занимавал с опасни типове.

— Не и с такива като тях. Повярвай ми.

Тонът й го смрази, но и събуди любопитството му.

— Откъде знаеш толкова много за тях?

— Да кажем само, че ги следим на радара.

— Защо? За какво?

— Не мога да говоря за това и ти го знаеш. Само те моля стой далеч от всичко, което е свързано с ВДС.

Той се замисли.

— Няма да се откажа от случая. Не мога.

Тя тежко въздъхна.

— Да, очевадно не можеш. — Той се запита дали това не е критика към него. — Можеш ли поне да бъдеш по-предпазлив?

— Не се тревожи за мен. Предпазливият е името ми. Чувството за самосъхранение винаги е било едно от най-силните ми качества. Ако усетя, че ме очакват проблеми, ще съм първият, който ще избяга.

— Твърде добре те познавам, за да ти повярвам.

— Може ли да поговорим за нещо друго?

— Не знам. Имаме ли за какво друго да говорим? — Въпреки предизвикателната нотка гласът й беше мек и нежен и Фин се усмихна, като си я представи в момента: облегнала се в креслото си след поредния тежък и напрегнат ден, облечена в сивия раиран костюм, който й беше подарил, с разкопчана яка на ризата. Тя винаги беше най-секси в края на работния ден.

— Надявам се — отвърна той. — Силно се надявам.

Винсенте Салазар видя как пазачът мина по коридора отвън. Като пациент в лазарета той имаше много повече свобода, отколкото в килията. Поне с това беше извадил късмет.

Извади от чорапа си мобилния телефон и набра номера.

— Ало?

— Държиш ли под око адвоката?

— Когато мога.

— Не е достатъчно. Чу ли за днес?

— Да. Добре ли си?

— Засега да, но от това задачата ти с господин Фин става още по-важна.

— Ясно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. — Салазар затвори телефона и напъха обратно телефона в чорапа си. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа във вратата. Сънят беше лукс, който вече не можеше да си позволи.

Двайсет и шеста глава

Четвъртък,

20 декември 2007 година

Мак се довлече на работното си място малко след десет и половина. За почти трийсет години кариера в полицията не си спомняше да е закъснявал някога за работа. За него това беше въпрос на чест и достойнство. Само мързеливците идваха късно на работа. Той не беше такъв. Или поне не беше… досега.

Докато вървеше към бюрото си, няколко от колегите му го изгледаха. Знаеше защо — защото изглеждаше като парцал. Дрехите му бяха носени поне три пъти след последното им пране и гладене. Не се беше бръснал няколко дена и гъстата и сива брада беше набола. Косата му, която винаги беше късо подстригана и сресана, не беше подстригвана от седмици. И пораснала, косата му контрастираше с все по-увеличаващата се плешивина на главата му.

Но най-лошото, той вонеше ужасно. Дори сам го усещаше. А щом той усещаше миризмата, другите сигурно едва се сдържаха да не повърнат.

Но не можеше да направи нищо. Спиралата надолу беше набрала прекалено голяма инерция и сега му оставаше само да гледа безпомощно по пътя си надолу как светът около него се върти шеметно и неконтролируемо. За кратко се беше надявал, че ще съумее да се измъкне от дупката, която си беше изровил сам, но когато чу, че Салазар е оцелял, разбра, че вече е затънал твърде дълбоко и спасение няма да дойде отникъде.

Сега му оставаше само да избягва разтревожените и притеснени погледи на колегите си, докато минаваше покрай тях по пътя си към стаята на неговата група. „Майната им на всички“ — каза си. На тях никога не им е пукало за него. Той беше на върха толкова дълго време. И сега всички чакаха с нетърпение да се сгромоляса.

Молитвите им бяха чути. Но той нямаше да им достави удоволствието да го съжаляват.

Мак стигна до бюрото си, оцелял след трудния път на срама, и погледна към купчината от папки и списъци на хора, които са го търсили по телефона. Избута настрани списъците, търсейки листчето. Беше сигурен, че е тук, но искаше да се увери.

Третото отгоре надолу в купчината: без име, само номер. Номер, който знаеше наизуст. Номер, който с времето беше започнал да предизвиква у него страх. Седна и набра номера.

— Ало? — Гласът на Карлос му беше познат, но звучеше някак различно.

— Мак е.

— Звънях ти.

— Бях зает. — Опита се да звучи твърдо и уверено, но не се получи.

— Нашият проблем не беше решен.

— Да, знам. Скоро ще опитам пак. — В действителност не беше сигурен дали изобщо ще има куража и силите да организира втори опит за убийството на Салазар. Това нямаше значение. Така или иначе, те нямаше да се съгласят на предложението му. Всичко беше в името на шоуто.

— Решихме сами да се заемем.

— Адвокатът?

— Това вече не е твоя грижа.

— Мда. — Мак преглътна тежко.

— Спокойно, амиго. Не всичко е загубено и проблемът още може да се реши. — Гласът беше изпълнен с разбиране.

— Опитах се — каза Мак. По-жалък не можеше да стане.

— Знаем. Ще говорим пак в началото на следващата седмица. Имаме друг проблем със сигурността в една друга наша операция. Може да ни бъдеш полезен.

— Разбира се — отвърна той, хванал се за думите на Карлос като удавник за сламка. — Добре, ще участвам. Няма проблем.

— Отдавна работим с теб.

— Така е.

— Почини си малко и не се притеснявай за другия проблем.

— Добре, така ще направя. Благодаря.

Връзката прекъсна.

Ключът беше в тона на Карлос. Приятелски настроен. Любезен. Успокояващ. По това Мак разбра, че скоро ще е труп. Нямаше да чакат до другата седмица. Сигурно вече го дебнеха отнякъде, на паркинга или в гардероба в дома му. Готови да скочат от всеки тъмен ъгъл. Чакаха с дългите си остриета, с нетърпение да ги забият в мекия му и закръглен корем, под ребрата. Да му изкарат въздуха, за да не вдига шум. Но в същото време да остане жив още няколко минути, докато те продължават да вършат пъкленото си дело с остриетата. Помисли си за снимките на Добсън и му се зави свят.

— Мак? Добре ли си? — Беше Кунц. Той се опита да се усмихне. — Изглеждаш ужасно — каза тя.

Мак понечи да отговори, но от устата му не излезе звук. Понечи да издиша, но не успя. Внезапно усети как паниката го стисна като с клещи и преди да успее да реагира, повърна върху бюрото си.

Джими Алварес беше наблюдавал адвоката Скот Фин в продължение на ден и половина. Не беше достатъчно. Не и за да свърши работата добре. Беше му повтаряно многократно от жестоки и безжалостни мъже, които в миналото беше наемал да оправят бъркотии като тази — трябва внимателно да планираш действията си и да опознаеш добре маршрутите на мишената, за да можеш да избереш безлюдно място. Място, от което ще имаш гарантирано бягство.

Бяха му казвали, че от другата страна на границата, в Мексико, е лесно. Убийствата и отвличанията бяха на практика част от националната икономика и дори полицията можеше да бъде убедена да си затвори очите пред престъплението, ако подкупът е достатъчно голям. Тук, в Щатите, беше различно. Тук не можеше да разчита хората да си затворят очите. Тук трябваше да избере подходящо място.

Не че имаше големи познания за тези неща. Той беше бизнесмен. Поне така се възприемаше. Никога не му се беше налагало лично да отнема човешки живот. Мисълта за това го караше да се поти. Убиването влечеше със себе си фаталност и заплаха от кръвно отмъщение, което той още не можеше напълно да разбере.

И така, той чакаше, като си казваше, че се бави само за да изпипа нещата. Това си беше негово вътрешно оправдание и той го знаеше. В действителност не беше сигурен, че е способен да го извърши. Но нямаше избор. Карлос не беше от търпеливите и ако задачата не бъдеше изпълнена, и то бързо, с Алварес щяха да се разправят много жестоко, независимо колко ценен беше той за бизнеса на ВДС.

И така, той седеше край кантората на Скот Фин. Чакаше, наблюдаваше и набираше кураж.

Лиса Кранц се вгледа във Фин в другия край на помещението. Никога не го беше виждала толкова унил досега. На този етап като че не им оставаше какво друго да направят. Техният собствен експерт-дактилоскоп беше изготвил заключение, потвърждаващо съвпадението на пръстовите отпечатъци, а планът да накарат Стийл да промени показанията си поначало беше обречен на неуспех. Разходката до отдела по пръстови отпечатъци им даде интересен поглед върху немарливостта, с която бостънската полиция се отнасяше към пръстовите отпечатъци като веществени доказателства. Но и там удариха на камък. Не им оставаше почти нищо друго. Затова и тримата бяха прекарали сутринта в измислени от самите тях задачи. Фин направи допълнително интернет проучване за ДНК анализите. Лиса прегледа отново съдебната практика, която самата тя беше проучила и събрала преди няколко седмици и знаеше, че трудът й е достатъчно прецизен. Козловски, щом пристигна на работа, се затвори в кабинета си и почти не беше излизал оттогава.

Мисълта за Козловски я накара тайно да се усмихне. Безспорно двамата с него бяха странна двойка. И въпреки това всичко с него беше толкова естествено, лесно и приятно. Той беше всичко, за което тя беше мечтала, че дори и повече. Тих, забавен, силен, мълчалив и най-вече надежден. Той беше като скала и тя постепенно се влюбваше в него.

Отърси се от приятния унес и отново насочи вниманието си към Фин:

— Какво правиш, шефе?

— Преглеждам проучването си за ДНК анализите — отвърна той, без да се обръща.

— Пак ли?

— Да, пак. — Не можеше да скрие огорчението си.

— Само питам.

— Питай колкото си искаш. Отговорът е един и същ. Ще преглеждам и проверявам всеки един аспект от това дело, докато не открия кое е липсващото звено.

Тя стана и отиде при него, застана пред бюрото му. Той не й обърна внимание.

— Ще ходим да обядваме — каза Лиса.

— Хубаво — промърмори той. — Приятен обяд.

— Не аз и Коз. Ти и аз.

Най-накрая той вдигна поглед.

— Трябва да работя. Ти — също.

— Трябва да си вземеш почивка, както и аз.

— Клиентът ни е в затвора.

— Благодаря, че ми каза. Мислиш, че не знам ли? Смяташ, че и тримата не правим достатъчно, за да го измъкнем от затвора? Тогава ще ти съобщя новината: Салазар ще бъде в затвора и утре. И вдругиден, и след това. Може да остане в затвора до края на живота си, каквото и да сториш. Ти, от друга страна, не си в затвора. И няма да си в затвора нито утре, нито вдругиден. Най-вероятно няма да влезеш в затвора до края на жалкия си живот — но все пак живот. Обаче твоята подчинена може да ти го стъжни, ако не излезеш от това скапано настроение. Вдигай си кльощавия задник, взимай си палтото и шапката и идвай с мен на обяд.

— Нямам шапка.

— Не си играй с мен. Имаш две секунди.

Фин стана отиде до закачалката, свали палтото си и го облече, след което излезе навън.

— Идваш ли? — попита я той. — Няма да се бавя, имам доста работа.

Тя също си облече палтото и излезе.

— Знаеш ли, не дърпай дявола за опашката.

Дълбоко в себе си Фин беше доволен да излезе навън.

Безнадеждността в делото на Салазар беше започнала да го измъчва и да го парализира. Можеше само да проверява отново и отново вече минати неща, а това не му помагаше. Колкото и виновен да се чувстваше, че за миг се е откъснал от случая, добре беше да проясни главата си.

Отидоха в, О‘Доул“ и се настаниха в сепаре в дъното на заведението. Когато сервитьорката му донесе чинията с риба, стресът у него изчезна за първи път от няколко дни.

— Е? — попита го Лиса и взе от салатата си.

— Какво е? — попита той с пълна уста.

— Какво, по дяволите, става с теб?

— Нищо. — Почувства как раменете му отново леко се напрягат.

— Глупости. Нещо става с теб и с това дело и аз не го разбирам. Занимавал си се с десетки наказателни дела, откакто работя при теб, и някои от клиентите ти, доколкото мога да преценя, са ти били приятели в миналото. Някои от тях отидоха в затвора, но на теб не ти пукаше много за тях. Разбира се, ти мразиш да губиш, но не го приемаше лично. А сега някакъв човек, когото не познаваш и който вече е излежал петнайсет години в затвора, се появява незнайно откъде и се превръща в делото на живота ти. Какво, по дяволите, е това?

Той избута настрани брюкселското зеле, което му бяха сервирали за гарнитура на рибата.

— И сам не мога да го обясня, затова няма да се опитвам.

Тя продължи да го гледа съсредоточено, очевидно очакваше да продължи. Когато изкараше адвокатските изпити, от нея щеше да излезе добър адвокат. Той обаче беше достатъчно опитен в тези игри, за да се върже на мълчанието й. Накрая Лиса се предаде.

— Какво става с личния ти живот? — смени темата тя.

— Не знам какво точно имаш предвид — излъга той.

— Напротив, знаеш. Още ли се виждаш с онази жена от Вашингтон? Ходиш ли с друга жена? Какво се случва с живота ти?

— Пак ли ме сваляш?

— Иска ти се.

— Това ми звучи като „да“.

— Определено не е „да“. Някога хрумвало ли ти е, че нямаше да се вглъбяваш толкова в делата, ако имаше човек в живота си. Известно е, че добрата жена е способна да оправи настроението на мъжа. А лошата е способна на още повече. Помисли си.

— Не се дръж покровителствено с мен, сякаш си ми майка. Не ти отива.

— Майната ти. Мога да се държа майчински, защото съм жена. Изяж си зеленчуците. Ето виждаш ли?

— Ако трябва да съм честен, имаш нужда да поработиш още малко.

— Добре. Подигравай ми се колкото искаш, но аз от километър надушвам мъж, който отчаяно има нужда от секс.

— Ах, да. Типичен майчински инстинкт.

— Какво знаеш ти.

— Тук си права. Нямам много опит с майките. Детството ми, прекарано в домовете за сираци и в приемните семейства, може да е повлияло на изкривената ми представа.

— Затова ли все се проваляш с онази, как й беше името, от столицата?

— Иска ми се да вярвам, че не съм се провалил напълно. Надеждата умира последна.

— Звучи ми като мантрата на един истински самотник.

— Едно на нула за теб. Но в моя случай нищо не можех да направя. Тя замина. Предложиха й работа, която не можеше да откаже, и сега е на деветстотин километра от мен. Така е по-лесно да се обясни, отколкото някаква си фройдистка глупост, че понеже не съм имал майка. Не мислиш ли?

— Не съвсем. Мисля си, че ти си могъл да заминеш с нея.

Фин се намръщи.

— Какво имаш предвид? Моят живот е тук.

— Какъв живот?

— Това е грубо.

— Не искам да съм груба, а сериозна. Ти нямаш семейство. Доколкото разбирам, освен Коз нямаш и други приятели. Имаш само работата.

— Обичам си работата.

— Фин, това е само работа. Ако трябва да съм честна, в много случаи е доста скапана. Освен това можеше да вършиш тази работа и във Вашингтон. Доколкото ми е известно, и там ползват адвокати. Та какъв ти е проблемът на теб?

Заболя го главата, отново го сковаха раменете.

— Може ли да говорим за нещо друго?

— Не, не може. Наистина съм притеснена за теб. Колко си спал през последните четири дни?

— Казах ти вече, сънят незаслужено се надценява.

Тя вдигна очи.

— Виж, така или иначе, тази работа със Салазар ще свърши след по-малко от седмица — каза той. — Трябва само да издържим до тогава и всичко ще се върне към нормалния си ритъм.

— Дали?

— Ще се върне. Но през следващите пет дни делото ще е единственото, за което ще мисля. Ще дам всичко от себе си, дори и да се наложи да рискувам със здравето и живота си.

Тя мрачно кимна.

— Щом казваш. Имаш ли идея оттук как да продължиш работата по делото?

Той се замисли върху въпроса. След убийството на Добсън този разговор беше най-дългият период от време, през който той не беше мислил върху делото. Сега, като се върна към него, гледната му точка изглежда се беше леко променила. Нещо му се стори несвързано.

— Не знам — бавно отвърна той. — Нещо не ми дава мира за нощта, в която е била простреляна Стийл.

— Какво е то?

— Не знам. Не мога да го определя.

— Само това ли? Само това ли имаш? Нещо не ти дава мира за нощта, в която една жена е била простреляна и изнасилена? Това ли е ключът към разплитането на случая? — Лиса като че беше разочарована от него.

— Все пак е нещо. Повече е, отколкото имах преди час.

— И какво ще правиш с него?

Той я погледна. Тя имаше доста силен дух. Ако не бяха чувствата му към Линда Флахърти, може би… Но той не беше устроен така. И все пак нещо в нейната енергичност му вдъхваше живот, поне за малко. Не се беше чувствал така добре от няколко дни и си каза защо да не се възползва от доброто си настроение.

— Трябва да отида на мястото, където е била нападната — каза Фин. — В Роксбъри.

— Защо?

Той хвърли двайсетачка на масата.

— Честно ли да ти кажа? И аз не знам.

Двайсет и седма глава

Снегът беше завалял отново, когато Фин спря колата си в Роксбъри, на завоя на „Кълъмбъс“ с „Ленъкс“. Слънцето беше залязло и на светлината на фаровете снежинките блещукаха като светулки и създаваха атмосфера на тиха вечер.

Той слезе от колата и се огледа. Намираше се в район, който се преустройваше напълно. От другата страна на улицата един голям склад се ремонтираше из основи, а голяма табела на оградата около сградата известяваше, че вътре ще бъде преустроено в модерни апартаменти. Три други тухлени сгради в съседство бяха подновявани в момента с нов интериор и нови тухлени фасади. На ъгъла една малка уличка беше заличена, за да отстъпи място на модерно луксозно кафене. Но заедно с предвестниците на градската трансформация се забелязваха и знаците на градския упадък и разложение, в чийто плен този район беше просъществувал десетилетия наред. Все още преобладаваха евтини къщи със затъмнени прозорци и лющеща се боя от вратите. А кръчмата наблизо още рекламираше бърбън с отстъпка, а не скъпо шардоне.

Алеята, в която полицай Стийл беше нападната, се намираше нагоре по пресечката и след като добре огледа квартала, Фин тръгна пеша в снега.

Самият той не знаеше защо дойде тук. Нямаше нищо конкретно като повод или съмнение, нито знаеше какво точно търси. Нещо в онези доклади отпреди петнайсет години му се струваше необичайно, не на мястото си. Той вървеше бавно и имаше неприятното усещане, че някой го следи, но след като се огледа, не видя жива душа. Местните обитатели изглежда се бяха залостили на сигурно в домовете си.

Когато наближи алеята, той едва не настъпи един бездомник, чиито крака, покрити с мръсен брезент, стърчаха от една сенчеста пресечка.

— Кво праиш, бе! — извика скитникът, надигна се от земята и зае отбранителна поза. — За къв се мислиш ти? — Очите му светеха върху черното и мръсно лице, изпълнено с решителност и агресия.

— Извинете.

— „Извинете“ струва долар.

Фин бръкна в джоба и извади банкнота. Смачка я на топка и я пусна в шепата на мъжа.

Онзи се изсмя.

— Ха така го разбирам аз извинението.

Фин извървя още двайсетина метра до началото на алеята. Какво го беше довело тук? Защо беше толкова важно за него това място, опасно и изпълнено с насилие?

Той зави по алеята. Дори и покрита със сняг, пътеката вонеше на канализация и боклуци. Веднага го усети, макар че имаше хрема.

Повървя още навътре. Не виждаше нищо особено. Като много други алеи в стария град и тази беше застлана с неравни гранитни павета и с високи бордюри от двете страни. Над него пожарните стълби на сградите висяха като разшили се конци на вътрешните шевове на евтин костюм — виещи се хаотично на всички посоки, на места, покрити с ръжда, Фин се запита дали в случай на пожар жителите на тези сгради нямаше да предпочетат да си изпробват късмета с огъня, пред това да рискуват да останат в металните капани.

Някъде пред себе си чу шумоленето на котка край кофа за боклук. Поне беше котка. Но когато съществото се показа на сребристата светлина на уличните лампи, Фин го разгледа отблизо. Макар че беше с размерите на котка, той не помнеше да е виждал досега котка с толкова дебела опашка и заострена муцуна.

Огледа се отново, търсейки нещо — но какво? Съдейки по прочетеното от показанията на Стийл по делото на Салазар, в момента той стоеше точно на същото място, на което тя беше открита с изтичаща кръв и опасност за живота. Сцената беше трагична със сигурност, но сега, когато беше на мястото, не можеше да улови значението и смисъла, не можеше да намери вдъхновение. Определено мястото нямаше почти никаква връзка със Салазар, който тогава беше живял на десет пресечки оттук. И още по-малко имаше връзка със Стийл, която живееше в Южен Бостън, на повече от десет километра оттук.

И тогава разкритието го осени изведнъж. Той се изпоти въпреки студа. Сви дланта си в юмрук и се удари по челото. Беше чел протоколите от разпитите в съда толкова пъти, че можеше да ги възпроизведе наизуст. Сега отново ги проиграваше в съзнанието си, опитвайки се да си спомни дали този въпрос беше зададен изобщо.

Определено показанията на Стийл за нападението бяха подробни и точни. Тя вървяла по „Кълъмбъс“ и подминала началото на алеята, когато била ударена по главата и замъкната на това място. Осъзнала реалността, когато нападателят допрял мачете до гърлото й. Дори на хартия показанията бяха покъртителни и Фин знаеше от опит, че Салазар изобщо не е имал шанс да бъде оправдан, щом тя е застанала пред съдебните заседатели и съдията.

Но емоционалната сила на нейния разказ беше фокусирала вниманието на всички, включително и на Фин, като в същото време един въпрос беше останал без отговор: Какво е правила тя по това време? Защо, след като официално не е била на служба, се е скитала сама в един от най-опасните райони на града, на километри от дома й? Колкото и мизерен да се струваше сега на Фин районът, положението беше много по-зле преди петнайсет години. По онова време дори ченгетата невинаги се престрашаваха да минат оттук, ако нямаха основателна причина.

Имаше само един възможен отговор и той се почувства като глупак, че досега не го е забелязал: тя беше провеждала някакво независимо свое разследване; нещо, за което нарочно не искаше да се разчува и да попада в съдебните протоколи.

„Тя е била на служба онази вечер“ — каза си Фин. Значи въпросът, на който трябваше да си отговори, беше какво е разследвала тя тук.

Той се усмихна на себе си, доволен, че от проучването му е имало полза, че е успял да се хване за нещо, макар и хлъзгаво, на което да стъпи. Облекчението му обаче не трая дълго. Той чу как нещо зад него мръдна, доста по-голямо от котка този път, и осъзна, че не е сам в алеята.

В този миг беше сграбчен и захвърлен в тухлената стена отстрани на алеята. Удариха го в лицето с нещо твърдо, тежко и студено, което го дезориентира. Трябваше му минута да се окопити и тогава видя, че в гърлото му е опряно голямо острие.

Проследи с поглед острието към ръката, която го държеше, после от ръката към лицето на нападателя.

— Господин Фин — каза онзи. — Или ще говорите, или ще умрете.

— Къде отиде той? — В тона на Козловски имаше нещо, което накара Лиса да се напрегне.

— В Роксбъри.

— Сам? Къде в Роксбъри?

— Откъде да знам? Обядвахме, после се върнахме, той погледна набързо книжата си и каза, че излиза да провери нещо.

— Не го ли попита къде? — Козловски изглежда беше разтревожен. Никога не го беше виждала такъв. Лиса застана нащрек.

— Казах ти, че отиде в Роксбъри, но не го попитах за адреса.

— И го пусна просто така?

— Какво, по дяволите, означава това? Той ми е шеф, трябва да го завържа с верига за бюрото ли?

Сега Козловски се намръщи.

— Не, но не ми харесва, че е тръгнал сам. Не и предвид развоя на това дело. Добсън беше убит, Салазар беше нападнат в затвора и сега цялата бостънска полиция се е надъхала срещу нас. Фин си мисли, че може да се погрижи сам за себе си, но не е така. Поема прекалено много рискове и това ще го убие някой ден. Докато не свърши този случай, трябва да бъда непрекъснато с него, за да не направи някоя глупост.

— Е, може би, ако от време на време излизаш от кабинета си, да го държиш под око, ще ти е по-лесно. — Тя видя, че с думите си го нарани, и съжали. С по-мек тон добави: — Откъде си сигурен, че ще направи някоя глупост?

— Това е Фин. Той винаги го прави.

— Имаш право. Сигурна съм, че е добре и му няма нищо — каза тя, повече за да успокои Козловски.

— Може би. Той върна ли се в кантората?

— Не знам. Предполагам. Излезе към четири часа и аз си помислих, че няма да се бави повече от час. — Тя погледна часовника. Наближаваше шест. — Сигурна съм, че нищо му няма — повтори.

Козловски погледна през прозореца. Уорън Стрийт беше полуосветена от старовремските газови фенери по ъглите, но тази вечер луната и звездите бяха скрити от гъстите облаци.

Тя се вгледа в Козловски: ако беше вярно, че тихите води са най-дълбоки, той беше бездънен фиорд. Дори не мигаше, докато стоеше неподвижно.

— Има ли нещо опасно в Роксбъри? — попита тя.

Козловски се обърна към нея.

— Не знам — отвърна и тревогата в гласа му почти предизвика паника у нея. — Но с оглед на всичко, което се случи през последните дни, там не го чака нищо хубаво.

Лиса застана до него, загледана в улицата навън. После бръкна в джоба на сакото му, извади мобилния телефон и му го подаде.

— Обади му се — каза с разтреперан глас.

— Казах, говори бързо, господин Фин.

Той се вгледа в мъжа пред него, който имаше светла кожа и тъмна коса и беше на двайсет и няколко години. Говореше с акцент, докато държеше мачетето опряно в гърлото му. Въпреки факта, че с едно леко движение на китката можеше да сложи край на живота му, в поведението му имаше нещо много притеснително, Фин беше израснал сред психопати — мъже и момчета, които можеха да пребият до смърт човек в един момент и в следващия да си хапват от бургера с лук и кетчуп. Погледът на този мъж не беше на убиец.

— За какво да говоря? — Фин се облегна назад, за да се отдалечи от острието, но младежът не го изпусна.

— Не се прави на луд. Какво ти каза той? Трябва да знаем.

— Кой какво ми каза?

Мъжът натисна острието на мачетето към кожата на адамовата ябълка на Фин.

— Казах ти да не се правиш на луд.

Адвокатът заговори бавно, за да не го предизвиква.

— Повярвай ми, при дадените обстоятелства последното, което искам, е да се шегувам. Не знам за какво говориш.

— Салазар. Какво ти каза той?

— За кое?

Натискът на острието се засили и Фин си каза, че всичко е свършено. Капка кръв потече по врата му и оттам върху ризата му. Ризата беше хубава. Вероятно тази, с която би искал да го погребат.

— Кажи ми или ще умреш — повтори младежът.

— Добре, добре. — В ума на Фин изскочиха хиляди лъжи, но най-трудното беше да избере най-подходящата от тях. Дори му хрумна, че да каже истината може да е по-добре, поне като начало. А после, ако се наложеше, щеше да премине към заблуда.

— Каза, че не го е направил?

— Не е направил какво?

— Нападението. Каза, че не е нападнал Стийл. Някой друг е бил.

Мъжът се намръщи.

— Какво друго ти каза?

— Не разбирам.

Мъжът го погледна в очите. Очевидно беше объркан и разочарован, опитваше се да разбере дали Фин казва истината. После изражението му се смени. Сякаш прекрачи някаква невидима линия и стигна до решение, от което нямаше връщане назад, Фин имаше ясното усещане, че всеки момент ще се прости с живота. В очите на младежа все още се четеше известно колебание, но имаше и нещо друго. Нещо по-силно. Страх. Мъжът натисна още с острието и започна да реже.

— Чакай — рече адвокатът. — Имаше и нещо друго.

Мъжът спря.

— Какво?

— Ами… — Но всички лъжи се бяха изпарили и Фин не знаеше какво да каже. Погледна младежа в очите, разбрал, че блъфът му няма да мине.

— Сбогом, господин Фин.

Фин затвори очи.

— Кво правите в моята алея, бе?

Адвокатът усети как нападателят му се обърна към улицата, по посока на сърдития вик. Той отвори очи и погледна натам, благодарен за кратката пауза.

Беше бездомникът, когото едва не беше настъпил. Стоеше в сянката на входа на алеята.

— Питам кво праите в моята алея? — извика отново скитникът.

— Изчезвай оттук, старче — каза мъжът с мачетето. — Веднага.

— Майната ти — отвърна бездомникът безстрашно. — Майната ти. Това е моята алея и ако искаш да я използваш, трябва да ми платиш един долар. Минимум! — Продължи към тях с преплитащи се крака и се спря, когато видя мачетето. — А ако ще го убиваш тук, ще ти струва пет долара. Ченгетата ще затворят това място за цяла седмица. — Кимна, сякаш правеше сметки. — Да. Пет долара, минимум.

Смутена усмивка се появи на устните на нападателя.

— Добре, старче. Остави ме да си свърша работата и ще си получиш парите. — Отново се обърна към Фин.

И в този миг звънна телефонът на Фин. Звукът беше силен и остър и накара двамата да подскочат.

Фин вдигна очи. Прекъсванията бяха разколебали младежа, което се виждаше по лицето му.

— Предполагам, че няма да ми позволиш да вдигна, нали? — попита Фин.

Мъжът не знаеше какво да каже, но успя да събере кураж и поклати глава.

Фин си каза, че си заслужава да опита, макар че можеше и да не стане. Незабелязано изнесе единия си крак назад и внимателно нагласи юмрука си, готов да нанесе кроше. Беше отчаян: едва ли щеше да спре мачетето да среже меката тъкан на врата му. Щеше да има сериозни поражения и той го знаеше, но можеше и да оцелее. Поне за известно време. Вероятно мъжът щеше да замахне втори път и въпросът щеше да се реши окончателно, но в момента това беше най-добрият избор, Фин се приготви за удара и тъкмо се канеше да пробва, когато чу друг вик от входа на алеята.

— Пусни го!

Гласът дойде оттам, където преди малко беше стоял скитникът. Старческият и немощен говор беше заместен от отсечената заповед, произнесена силно и авторитетно, Фин погледна натам. Бездомникът го нямаше, а на негово място стоеше слаб човек, който държеше пистолет, насочен право към главата на нападателя с мачетето. В тъмното Фин не можа да различи лицето на своя спасител.

— Пусни го — повтори мъжът с пистолета с още по-твърд тон. Той вдигна пистолета.

Острието на мачетето остана допряно до гърлото на Фин, но натискът намаля. Мъжът, който само преди миг щеше да пререже гърлото на адвоката, сега беше насочил вниманието си към непознатия с пистолета. Той стоеше на поне десет метра от тях и от такова разстояние можеше да стреля и да улучи само професионален стрелец, особено предвид близостта на мачетето до врата на Фин.

Фин погледна към нападателя си и прочете на лицето му, че той също преценяваше шансовете си срещу човека с пистолета. С всяка следваща секунда натискът на острието върху гърлото на Фин леко намаляваше. Когато Фин усети, че острието се е отдръпнало, той не се поколеба и с едно плавно движение издърпа тялото си назад и удари с юмрук в ръката на нападателя.

Онзи беше съвсем изненадан и ръката му се изстреля нагоре, острието изсвири до ухото на Фин, на косъм от лицето му. Адвокатът се отклони назад, към стената, и тогава проехтя изстрел. Но мъжът с мачетето не се уплаши. Той също действа бързо и решително и замахна силно с мачетето към главата на Фин.

Фин вдигна ръка, за да отбие удара. Макар и леко, острието се заби в предмишницата му. Той извика от болка.

Отекна втори изстрел и Фин залегна на земята. Мачетето отново се устреми към него, но пропусна и се заби в тухлите — там, където Фин беше стоял само преди секунда.

Адвокатът вдигна поглед и видя мъжът с пистолета да тича към тях и да се прицелва. Нападателят замахна още веднъж и само на сантиметри пропусна гръдния му кош, след което изчезна. Избяга навътре в алеята и се скри в тъмнината. Мъжът с пистолета дотича до Фин, застана над него, прицели се в нападателя и изстреля бързо три куршума, Фин чу вик от вътрешността на алеята и видя как беглецът се олюля и се блъсна в стената, после стана и продължи бягството си в мрака, а мъжът с пистолета затича след него.

Останал сам, Фин погледна надолу. Снегът под него беше станал тъмночервен, както и онази част от панталона му, над която държеше ранената си ръка. Той свали палтото и сакото, за да оцени поражението.

— По дяволите — изруга той пред вида на раната. Мачетето беше срязало парче от плътта, което висеше. С дясната си ръка той разхлаби вратовръзката си, свали я от врата си и я приложи до лявата предмишница. Стисна със зъби единия край на вратовръзката и със свободната си ръка затегна другия край на импровизирания турникет.

Когато свърши, погледна към мъжа с пистолета, който тичаше обратно към него. На Фин му мина през ума да побегне, но си каза, че ако непознатият искаше да го убие, не би рискувал живота си, за да го спасява. Още не можеше да види ясно лицето му, макар и да му се стори, че го познава. Когато мъжът приближи, той го позна: Мигел Салазар. Фин загуби ума и дума.

Мигел се наведе до него и веднага заговори лекарят в него. Хвана ранената ръка на Фин и я огледа. Адвокатът започна да трепери.

— Къде сте се научили да връзвате турникет? — попита го Мигел.

— Когато бях по-млад, често участвах в боеве с ножове — отвърна той.

— Сериозно?

— Сериозно. Не е нещо, с което се гордея, но жизненият опит понякога може да бъде полезен.

Мигел не каза нищо, само продължи прегледа.

— Уцелил ви е в средата на мускула и не ми се струва срязан. Костите не са счупени, което е голям късмет. Но трябва да ви закараме в болница, където ще мога да огледам раната.

Той забеляза, че Фин трепери, и свали палтото си.

— Може би сте в шок.

— Не съм в никакъв шок, просто ми е студено.

— За всеки случай. — Лекарят наметна палтото си върху Фин, а върху него — сакото и палтото на Фин. После извади мобилен телефон.

— Ще повикам линейка. Вие не мърдайте от тук.

Фин се надигна леко.

— Няма да лежа на улицата, докато чакам линейка, докторе. Ще се оправя.

— Не, останете тук — отвърна със спокоен, но твърд тон Мигел. — Сега ще повикам „Спешна помощ“.

И точно тогава в далечината се чуха сирени.

— Изглежда, някой ви е изпреварил — каза Фин.

Мигел се вслуша в сирените, за да е сигурен, че се приближават.

— Изглежда, днес късметът ви работи.

— Малко е да се каже. Откъде дойдохте?

Мигел му се усмихна.

— Брат ми. Накара ме да му обещая да ви държа под око.

Фин зарея поглед в празното пространство.

— Трябва да му благодаря. — Слухът му като че отслабна, а гласът му звучеше някак отдалечено от него.

— Не се унасяйте, господин Фин. Губите кръв, но ще се оправите, ако не се унесете. Ако нещо се случи с вас, аз ще трябва да отговарям пред Винсенте. Изобщо не ми се иска да го разочаровам.

— Така е. — Фин отново се загледа към вътрешността на алеята. Кимна натам. — Къде отиде той?

Мигел погледна през рамо.

— Алеята се раздвоява и излиза на две различни улици. Избяга.

— Мисля, че го ранихте — каза Фин, леко заваляйки думите. — Той извика и го видях да се олюлява.

— И аз така мисля, но явно не е било тежко. Изобщо не го забави.

Сирените изведнъж се озоваха някъде много близо и след малко две полицейски коли спряха в началото на алеята. Синьо-червените светлини зашариха по тухлените стени и се отразяваха в малките снежинки, които продължаваха да се сипят върху града. Сцената напомни на Фин на карнавала в Ревъри, на който ходеше всяко лято като малък: див, вълнуващ и омайващ, но в същото време някакси опасен и странно перверзен.

— Те ще имат доста въпроси — каза и кимна към патрулните коли.

— Добре, че имате доста отговори — отвърна Мигел.

— Не знам дали ще задават същите въпроси, отговорите на които имам. Изглежда, брат ви не е много популярен сред полицаите. И аз май също се превърнах в обществен враг номер едно, щом започнах да работя върху неговото дело.

Другият мъж се усмихна отново.

— Знаете ли какво най-много ми харесва в тази страна? Дори корумпираните се правят на честни и почтени, когато им се налага. В Салвадор полицаите просто ще останат безучастно настрана и ще те оставят да ти изтече кръвта до смърт. — Той погледна към полицаите, които слязоха от колата и тръгнаха по алеята. — Тези обаче може да не те харесват, но ще ти помогнат. Поне на първо време. Трябва да се притесняваме за утрешния ден, когато слънцето изгрее. Но първо нека изкараме нощта.

Фин се помъчи да държи очите си отворени. Когато вдигна поглед, приликата между Мигел Салазар и брат му отново го порази. Само възрастта и обстоятелствата разграничаваха двамата братя. Разликата във възрастта им беше вероятно по-малко от десет години, но изглеждаше като двайсет. Може би повече. Затворът неимоверно състарява човек, каза си Фин. През ума му набързо преминаха сцени от нещастното му детство и той изведнъж осъзна какъв късмет е имал.

Подпря се на лакът и извади от джоба си мобилния си телефон. Не се налагаше да проверява кой го е търсил — той вече знаеше. Знаеше още в момента, в който телефонът звънна и стресна мъжа, опитал се да го убие. И навярно му спаси живота. Натисна бутона за набиране.

— На кого се обаждате? — попита го Салазар.

Фин му се усмихна немощно, докато държеше телефона долепен до ухото си. И с тракащи зъби отвърна:

— На моите приятели.

Двайсет и осма глава

Фин седеше в леглото в спешното отделение на Масачузетс Дженерал Хоспитал и с интерес гледаше как Мигел Салазар превързва раната на ръката му. Беше заинтригуван от него, от брата на клиента му — този младеж, който се беше преборил със съдбата и беше станал прочут хирург. Когато за първи път го срещна, той беше впечатлен, но не чак толкова. Очевидно беше, че персоналът на безплатната клиника в Източен Бостън го боготвори, но това не означаваше нищо за Фин. Онези, които работеха там, бяха кръстоносци, а кръстоносците винаги почитат своя месия.

Но през последните няколко часа видя Мигел в действие и беше ясно, че човекът далеч не е обикновена личност. Когато полицията пристигна в алеята, Мигел пое контрола върху ситуацията и започна да раздава заповеди, сякаш той командваше. Полицаите искаха подробно да разпитат адвоката, но Мигел се намеси с медицинския си авторитет и настоя Фин незабавно да бъде закаран в болница за оказване на лекарска помощ. Полицаите се възпротивиха, но лекарят им каза, че ако попречат на лечението на Фин, той лично ще се погрижи срещу тях да бъдат повдигнати дисциплинарни обвинения и ще ги държи лично отговорни, ако настъпят усложнения в здравословното състояние на ранения, причинени от каквото и да е забавяне. Фин нямаше нищо против. Едно от ченгетата, дошли с патрулките, подметна, че знае по кое дело работи Фин и че се опитва да изкара на свобода нападателя на Мадлин Стийл. Адвокатът веднага разбра, че на полицаите им липсваше ентусиазъм и не бързаха много да заловят неизвестния с мачетето, който го беше нападнал в алеята.

Когато го вкараха в линейката, Мигел се качи заедно с него и нареди да ги закарат в „Мас Дженерал“. После се наведе до Фин и му каза:

— На мен ще ми е по-лесно да се погрижа да получите необходимите медицински грижи в моята болница.

И през цялото време Мигел не повиши тон. Говореше ясно, спокойно и с авторитет, който идваше някъде отвътре, там, където дипломите не играеха роля.

— Благодаря — каза Фин, когато Мигел стегна стерилната превръзка и я залепи с лейкопласт.

— Няма защо. — Той махна с ръка. — Вие помагате на брат ми и затова попаднахте в опасност. Моето семейство ви е задължено.

— Как разбрахте, че ще отида в Роксбъри?

— Не знаех. Проследих ви. Поисках отпуск от болницата и ви следях през последните няколко дни.

Фин подсвирна.

— Доста лош начин да прекарате отпуската си.

— Не е проблем, господин Фин. Не съм си взимал почивка от три години. Главният хирург щеше да получи инфаркт, когато поисках отпуск. Сигурно си мисли, че умирам.

Адвокатът не знаеше как точно да зададе следващия си въпрос:

— А пистолета?

Мигел вдигна поглед от превръзката.

— Пистолета?

— Пистолета. Този, с който ме спасихте. Не ми приличаше на даден от болницата за служебно ползване.

Лекарят сви рамене.

— Работя в безплатна клиника в доста опасен квартал. И често нося с мен наркотични вещества.

— Наркотични?

— Да, лекарства, господин Фин. Напоследък за тях има голямо търсене на улицата. Мои колеги бяха нападани многократно заради тях. Преди една година си извадих разрешително за носене оръжие, за да мога да се защитя.

— Какво би казал Хипократ за това?

— Едва ли с клетвата е искал да лиши лекарите от самозащита. Освен това имам семейство. Ако с мен се случи нещо, не знам как ще се оправят майка ми и племенницата ми. Те вече преживяха достатъчно.

— В момента не съм в позиция да се оплаквам — каза Фин. — Дори в интерес на истината, съжалявам, че полицията ви взе оръжието.

— Има логика — отвърна примирено Мигел. — Нали стрелях по човек. Трябва да си проведат разследването.

— Не разчитайте на това. Те вече знаят кой съм. Щом разберат, че сте на брат на Винсенте, разследването им ще продължи не повече от пет минути.

— Изненадан съм от песимизма ви.

— Аз съм изненадан, че вие не сте песимист.

Лекарят вдигна ръката му, любувайки се на собствения си труд.

— Ще трябва да я движите по-внимателно през следващите няколко седмици. Наложиха се шейсет шева. Имате дяволски късмет, че мускулите не са увредени. В противен случай щеше да се наложи операция. Все пак на първо време ще ви боли доста, особено след като мине местната упойка. Ще ви предпиша болкоуспокояващи.

Фин стана.

— Благодаря, докторе. Така ще ми спестите някоя и друга доза дрога. — Той намигна на Мигел, после направи крачка към вратата, залитна и се подпря на леглото. Лекарят го хвана под ръка и му помогна да седне.

— Няма да ходите никъде, господин Фин — каза. — Изгубили сте много кръв. Ще ви сложим система с антибиотик, за да предотвратим евентуална инфекция. Ще се наложи да останете още няколко часа. — Той погледна часовника на стената. — Вече и без това е късно, така че ще ви приема официално за през нощта. Така ще е по-лесно.

— Не става. Работя по важно дело, както много добре знаете. Не мога да си позволя да си губя времето.

— Ако припаднете, няма да сте полезен на брат ми. Приятелите ви са отвън, сега ще ги доведа. Но ще трябва да останете тук през нощта.

Фин искаше да се възпротиви, но изведнъж се почувства доста уморен да мисли. Той седна на леглото. Май нямаше да е зле да си почине малко. А на сутринта щеше да започне на свежа глава. Първо трябваше да разбере какво е разследвала Стийл в Роксбъри в онази злополучна нощ.

Погледна към Мигел, който записа нещо в медицинския картон, погледна си часовника и после записа още нещо. Постепенно адвокатът проумя, че ако не беше този млад лекар, той най-вероятно вече щеше да е мъртъв.

Мигел окачи медицинския картон на стената.

— Ще се върна след малко — каза.

Щом лекарят тръгна към вратата, Фин се провикна:

— Хей, докторе.

Той се обърна.

— Благодаря. Много благодаря.

Мигел поклати глава.

— Благодарете на брат ми.

Джими Алварес се беше подпрял на тухлената стена на Църквата на Христа на Хънтинггън Авеню. „Майката Църква“, както беше известна в Бостън, представляваше огромна сграда с купол, построена върху няколко акра, пред която се простираше също толкова внушително изкуствено езеро. Църквата беше построена през 1894 година в чест на философията на Мери Бейкър Еди, в която философия акцентът падаше върху връзката между ума, духа и тялото. Централно място в постулатите на религията заемаха вярата и способността на хората да се лекуват сами чрез набожност и молитви. Джими опипа рамото си и се усъмни, че само с набожност и вяра ще може да се изцели от огнестрелната рана.

Езерото беше изпразнено за през зимата, но снегът се беше усилил и го беше запълнил наполовина. Джими се загледа в него и се размечта за топлите зими в неговия роден град на мексиканската граница. Как се беше озовал в тази забравена от бога градска тундра?

Той свали якето и треперейки, погледна рамото си. Раната продължаваше да кърви, макар и по-слабо. Завъртя глава, за да огледа отблизо. Ясно се виждаха входното и изходното отверстия, от което му стана по-леко. Беше сигурен, че куршумът не е заседнал в плътта му, и след като опипа раната с пръсти, му се стори, че куршумът е преминал, без да засегне костите или ставите. Имаше късмет. Макар че болката беше силна, можеше да движи ръката си — засега. Но не можеше да отиде в болница. Огнестрелната рана щеше да повдигне доста въпроси, на които не можеше да даде задоволителни отговори. Нито можеше да поиска помощ от ВДС. Той се беше провалил и докато не се поправеше, за тях щеше да бъде слабото звено. С очите си беше виждал как Падре се отървава от слаби звена. Възможностите му за действие бяха силно ограничени.

Загреба с шепата си сняг и го посипа върху раната, с надеждата да спре кървенето, едва сдържайки се да не изкрещи от болка. Но студът притъпи болката и той се поотпусна, облегнат на тухлената стена.

Внимателно обмисли положението си. Изкушаваше се да избяга от града — да си събере багажа и да замине обратно на юг. Но не можеше да го направи. Единственият му дом се намираше на три хиляди километра оттук, а и дори и да стигнеше до родния си град, хората на Карлос щяха да го открият и там.

Само щеше да спечели няколко седмици, не повече. А и предвид ужаса, който щеше да го застигне, когато го намереха, подобен ход не си заслужаваше.

От друга страна, довършването на задачата в Бостън нямаше да е лесно. Адвокатът щеше да е нащрек и нямаше да е лесно да се промъкне до него. По-важното беше, че дори и да имаше късмета да се добере до него, Джими осъзнаваше, че вече няма душевната сила да убие. Преди да се захване със задачата, знаеше, че ще е трудно, но си мислеше, че ще е способен да го направи. И преди беше заповядвал да пребият други хора, и макар че сам никога не беше участвал лично в ликвидирането на някого, в неговия роден град убийства ставаха често и той повярва, че лесно ще може да прекрачи границата.

Но сгреши. Да наредиш на други да го направят беше едно нещо. Това беше бизнес и фактът, че боят не беше нещо крайно и окончателно, с необратими последици като убийството, все още позволяваше на Джими да спи спокойно. Но когато допря острието до гърлото на адвоката, си даде сметка, че пропастта между даването на заповеди и прерязването на гърлото беше твърде голяма и дълбока, за да може да я преодолее. Независимо че беше заплашен от наказание от Карлос и неговите главорези, разбра, че никога не би могъл да гледа в очите някого и да сложи край на живота му.

Оставаше му само едно. Беше изучил достатъчно добре навиците на Bин и знаеше слабостите му. Може би този човек не трябваше да умре. Може би имаше и друга възможност.

Джими облече отново якето си и стана, борейки се с лекия световъртеж. Трябваше първо да свърши една работа, после щеше да почива. Пое си дълбоко дъх и обмисли стъпка по стъпка точно какво щеше да направи. Нямаше да е лесно, но беше възможно.

Погледна още веднъж към изкуственото езеро, бледосиньо на светлината на уличните лампи. Загърна се с якето по-плътно и тръгна към Бек Бей. Запита се кой би избрал доброволно да живее на такова студено място.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Козловски застана до бялата стена на болничната стая и поклати глава. Почувства се като баща, който хока сина си, но не можеше да се въздържи. Лиса седеше на стол до леглото на Фин. Салазар беше излязъл от стаята.

— Мислех си, че може да разбера нещо, което да ни помогне — отвърна адвокатът. — И мисля, че успях.

— А аз мисля, че почти успя да си уредиш място в моргата.

— Не ме слушаш.

Приятелят му поклати глава.

— Не, ти не ме слушаш. Снимките на трупа на Марк Добсън не бяха ли достатъчни? Тези, с които си имаме работа, не си поплюват. Не са като Слокъм, който изпраща някакъв ирландски бабаит да те сплаши. Тези хора ще ти извадят сърцето и ще те накарат да го изядеш. Буквално. Сега разбра ли го? Ти си мишена и докато се занимаваме с този случай, няма да излизаш никъде без мен, разбра ли?

Фин се надигна в леглото, като за малко не изтръгна системата от ръката си.

— Аз плащам на теб, не ти на мен. Мога да се грижа и сам за себе си. — Маркучът на системата се оплете около врата му и той се зае да го освободи.

— Ти си арогантен идиот — каза Козловски и се изчерви. — Не можеш да се оправиш дори с физиологичния разтвор, а искаш да се биеш сам с тези психопати?

— Майната ти!

— Не, майната ти на теб!

— Не, майната ви и на двамата — намеси се Лиса. — За Бога, какво има в тоя тестостерон, че превръща мъжете в деца от детската градина? — Тя ги погледна и ги имитира: — Майната ти. Не, майната ти на теб. Ти си задник. Не, ти си. Докога ще продължавате да се вдетинявате? — Тя се обърна към Козловски: — Не можеш да караш насила хората да ти се подчиняват дори и да си прав. — После погледна Фин: — А ти наистина си идиот, ако не осъзнаваш, че заради това дело си подложен на голяма опасност. За Бога, огледай се, Фин. Ти лежиш в болница, не в хотел „Четири сезона“. Съдейки по това, което каза братът на Салазар, имаш късмет, че не си загуби ръката. Не, дори още повече. Ако той не те беше проследил, сега нямаше да ти е проблем ръката, защото щеше да си мъртъв. Късметлия си, че още имаш глава на раменете, забрави за ръката. Ако не се вслушаш в съвета на Коз, значи си по-тъп, отколкото изглеждаш.

Козловски едва се удържа да не се засмее. Лиса беше невероятна. Беше умна и откровена и в нея нямаше никакъв фалш. Тя беше съвсем различна от другите хора. Той погледна към Фин и видя, че кратката й реч имаше ефект върху него. Приятелят му гледаше ръката си с чувство на вина и примирение.

— Съжалявам — промърмори.

— И аз също — отвърна Козловски.

Младата жена погледна първо единия, после другия.

— Добре — каза. За секунда погледът й остана все така напрегнат, сякаш ги предизвикваше да възобновят спора си. После въздъхна и се отпусна. — Работата ми тук свърши. — Тя стана. — Отивам си вкъщи да поспя малко. — Погледна към Козловски. — Разбирам, че ще останеш тук да го наглеждаш.

— Да, няма да е лошо.

— Хубаво — съгласи се Фин, избягвайки погледа на Козловски.

— Хубаво! — повтори с обвинителен и остър тон Лиса.

— Добре де, благодаря ти — каза Фин.

— Много добре — похвали го тя. — Толкова трудно ли беше? На вас двамата задници ви липсваше меката женска хватка. — Наведе се и целуна Фин по челото. — Ще се видим утре сутринта в кантората.

— Благодаря.

— Трябва да ти кажа две думи — обърна се тя към Козловски, докато минаваше покрай него на път за вратата. Той я последва навън.

— Какво има? — попита.

Тя се извъртя и с едно плавно движение сложи ръце на врата му, придърпа главата му и го целуна. Беше страстна и пламенна целувка. Прокара пръстите през косата му, плъзна език в устата му, тялото й се прилепи до неговото. Той си даде сметка, че хората ги гледат, но след миг останалият свят сякаш изчезна и мисълта за публичното им целуване го възбуди. Естествено, тя веднага забеляза това.

Лиса се засмя и се отдръпна.

— Леле! — възкликна. — Каква реакция само. Поласкана съм. — Отново го целуна нежно по устните. — Сега трябва да се концентрираш върху други неща. — Тя кимна към стаята на фин. — Трябва да го наглеждаш.

— По-скоро бих предпочел да наглеждам теб — призна той. Флиртуването беше нещо ново за него и той още се държеше тромаво, но му харесваше.

Тя му се усмихна.

— Когато всичко свърши, ще ти направя хубаво представление. Сега трябва да си съсредоточен.

Той погледна часовника си. Беше един през нощта.

— Иди да поспиш. Аз ще се постарая да не му се случи нещо лошо.

— Добре. Само бъдете внимателни и двамата. Не искам да пострадаш.

— Няма как да се случи. Куршумите отскачат от мен.

— Да, добре. Само да не вземеш да си повярваш на тази глупост.

— Добър съвет.

Тя го целуна още веднъж, после се обърна и тръгна по коридора към асансьора. Той я съпроводи с поглед, наслаждавайки се на лекото поклащане на бедрата й, докато тя уверено крачеше.

Усмихна се на себе си, когато вратите на асансьора се затвориха. Беше се случило в действителност, даде си сметка. Трябваше му близо половин век, но за първи път през живота си беше истински влюбен. Козловски избърса устата си и усети отново вкуса й.

Чакането си беше заслужавало.

Двайсет и девета глава

Лиса беше оставила колата си при кантората и щеше да постъпи разумно, ако си беше взела такси от болницата до вкъщи. Снеговалежът се беше усилил и макар за този град да не беше голяма буря, снежинките падаха толкова нагъсто във въздуха, че тя не виждаше почти нищо. Дори на местата, почиствани от общинските работници, се беше натрупала снежна покривка, дебела десетина сантиметра. Най-добрият начин да се върне в Бек Бей щеше да е с такси. Но когато излезе от болницата, видя няколко души пред стоянката на такситата. В снежна нощ като тази това означаваше, че ще трябва да чака поне час. Погледна към небето и прецени, че снеговалежът ще спре скоро, а и така или иначе, апартаментът й се намираше на по-малко от километър. Дори в този сняг нямаше да й отнеме повече от петнайсет минути пеш, а и беше по-вероятно да хване такси по Чарлс Стрийт, в подножието на Бийкън Хил. Затова уви плътно шала около врата си и тръгна пеш. Обичаше да върви из града, отчасти защото думата „град“ й се струваше прекалено амбициозна за Бостън. Беше израснала в Манхатън, Ню Йорк и заради това за нея Бостън беше по-скоро малко градче. Неведнъж беше изминавала от единия до другия край на Бостън само за един ден, а беше сигурна, че дори цяла вечност да живееше в Ню Йорк, пак щеше да има непознати за нея райони. Точно затова Бостън я привличаше — заради чувството за близост и интимност.

Тя зави по ъгъла на Кеймбридж с Чарлс Стрийт, където новият реновиран урбанизъм граничеше със старата тухлена традиция. Беше натрупало още повече сняг и тя с усилие вървеше, на места нагазваше до коленете. Поне беше тихо и спокойно. Неколцина хора минаха по тухлените тротоари, забързани за вкъщи, прибиращи се от ресторанта или от работа, или пък запътили се за по едно питие в някоя от уютните местни кръчми. Но те се движеха като призраци в нощта, шумът от стъпките и гласовете им се поглъщаха от снега.

Тя вървеше по неравната снежна повърхност, като се хлъзгаше на всяка трета крачка. Но тя беше свикнала. И като повече бостънци си държеше официалните обувки с токчета в чанта, а навън обуваше груби обувки с дебели подметки и грайфери. Въпреки това цялото й внимание беше съсредоточено върху усилието да не се подхлъзне и на два пъти за малко не се блъсна в други минувачи, внезапно появяващи се срещу нея от снежната мъгла.

Когато вниманието не беше насочено към заснежените и неравни тротоари, тя хвърляше погледи към улицата за такси, но и малкото коли, които забеляза, вече бяха заети от някои по-големи от нея късметлии.

Ако знаеше колко силно ще завали, щеше да остане и да чака на стоянката пред болницата. Но вече нямаше какво да стори. Наведе глава още по-ниско, за да премине втората половина от маршрута.

Беше наполовина преминала по Чарлс Стрийт към Бийкън, когато усети опасност. Чувството се засили бързо от нещо, което не можеше да определи, но беше напълно сигурна, че интуицията не я лъже. Огледа се, но не видя никого. Все пак страхът у нея се засили — повечето жени от големите градове биха я разбрали. Беше страхът и уязвимостта, че е сама на пустата улица и ужасът, че ако я нападнат, никой нямаше да чуе виковете й.

Лиса поклати глава рязко, опитвайки се да се отърси от неприятното предчувствие. В края на краищата, в момента се намираше в един от най-безопасните райони в града. Но никоя част на града не беше абсолютно застрахована от опасности. Опита се да се усмихне на себе си, да се окуражи.

„Хайде, Лиса — каза си. — Не се дръж като страхливка. Откога стана такава?“

Собственият й глас, изглежда, я поуспокои. И така да беше, спокойствието скоро щеше да свърши.

Той стоеше пред входа на една от сградите и пушеше. Тя го забеляза едва когато се изравни с него на тротоара, достатъчно близо за него, за да се пресегне и да я докосне. Внезапната му поява я стресна и тя извика. Извъртя се, за да го погледне в лицето, и се подхлъзна в снега, с което изгуби равновесие. В опита си да се задържи и да не падне, се спъна в една неравна тухла на тротоара и падна на колене.

Мъжът се протегна и я хвана за лакътя.

— Разкарай се от мен! — извика тя, изправи се и грабна чантата си, готова да побегне.

— Само искам да помогна — отвърна мъжът. Имаше лек акцент, който тя не можа да определи, а усмивката му сякаш разтопи леда под краката й. — Тече ви кръв от коляното.

Тя погледна надолу и се увери, че непознатият казва истината, но това беше най-малкият й проблем. Погледна отново към него и започна да отстъпва назад.

— Моля ви — каза той. — Имам кола, мога да ви помогна.

Тя се обърна и тръгна нагоре по улицата, по-далеч от него, без да каже дума. Когато погледна през рамо, видя, че той продължава да върви след нея и да вика нещо, макар че думите изобщо не се чуваха в бурята.

Страхът пулсираше в ушите й, докато тя трескаво мислеше. Като бързаше колкото й позволяваха силите, тя зави надясно по Честнът Стрийт и се шмугна в едно малко бистро. Заведението беше празно с изключение на бармана, който броеше парите от касовия апарат.

— Съжалявам, госпожо, затворено е — каза й и намръщено я погледна. Гласът му беше любезен, но твърд.

— Моля ви, един мъж ме преследва.

Той вдигна вежди, видимо заинтригуван.

— Преследвач? — попита.

Тя го огледа хубаво. Беше висок и тежък, но тежък в смисъл на як, с железни мускули. Приличаше повече на онези бармани от колежанските барове. Какво ли го беше довело тук, в това наконтено бистро на Бийкън Хил? Сигурно щеше да се съгласи да размаха юмруци, за да я защити.

— Мисля, че да — отвърна Лиса честно, макар и сега да си даде сметка, че мъжът на улицата всъщност не й беше сторил нищо лошо. Тя бързо прогони всякакво чувство за вина в полза на правото на самозащита и оцеляване. — Да, преследвач.

Барманът потупа бара пред него и я подкани да седне на табуретката.

— Ако влезе тук, ще съжалява — каза. После протегна ръка. — Аз съм Иън.

— Лиса — представи се тя, здрависа се и седна, като се обърна настрани към бара, за да може да поглежда към вратата.

— Да ви дам ли нещо за пиене, докато чакате да отмине? — предложи той. Очите му също бяха приковани към вратата.

— Но нали вие затворихте.

— Заведението черпи. — Усмихна й се топло. — Като ви гледам, сигурно сте почитателка на виното.

— Уиски.

Той остана впечатлен.

— Добре тогава. Ще налея на двама ни по една чаша от хубавото и ако никой не се появи, когато си изпием пиенето, ще ви повикам такси. Как ви се струва предложението ми?

Тя му се усмихна също.

— Става.

Когато Козловски се върна в стаята, Фин почувства примирието някак неловко, както често става с приятели след спор. Двамата бързо щяха да го преодолеят и той го знаеше. Номерът беше да се върнат към нормалното положение по-бързо, независимо колко напрегнато беше в момента.

— Как е ръката ти? — попита Козловски. Той също се опитваше да оправи отношенията им. Така щеше да е по-лесно.

— Ужасно боли — отвърна Фин. — И то с половин банка болкоуспокояващо в системата ми.

— Ако трябва да избирам, бих предпочел куршума пред хладното оръжие. Повечето хора не си дават сметка, че ножовете са по-смъртоносни от огнестрелните оръжия — отбеляза детективът.

— Няма как да знам — каза Фин. — Не са ме прострелвали досега. Ще трябва да почакам, докато ми окажат и тази чест.

— И все пак какво правеше там? Какво отиде да проучиш?

— Исках да видя къде е била нападната Стийл. Трябваше да отида. Нещо ме смущаваше в полицейските доклади и показанията и не можех да разбера какво е. Трябваше да се уверя лично.

— И разбра ли какво е?

— Мисля, че да.

— И?

— Смятам, че в онази нощ е била на служба. Спомням си как изглеждаше този квартал преди петнайсет години. Няма начин да не е била на работа и да се е разхождала там. Със сигурност е работила по даден случай.

Козловски се замисли върху думите му.

Фин го притисна:

— Живеела е в Южен Бостън и не мога да си обясня какво я е довело до Роксбъри. Остава възможността, че е била там по служба. Но в протоколите няма нито дума по какво точно е работила тогава. Нито прокурорът, нито защитата са си направили труда да я попитат. Това ми се струва много странно.

— Има ли значение?

Той се изуми от равнодушието на Козловски.

— Има ли значение ли? Разбира се, че има. Може да е нещото, което има най-голямо значение. Ако разберем върху какво е работила тогава, може би ще разберем кой друг има мотив, за да се опита да я убие. Не виждаш ли? Може да е ключът към разкриването на целия случай.

Детективът продължи да не проявява интерес.

— Може би — каза. — Но може и да не е. Повече ми звучи само като предположение.

— Разбира се, че е предположение. Всяко разследване започва с предположение. Смесваш няколко предчувствия с щипка късмет и понякога успяваш да разплетеш случая. Какво ти става по дяволите?

Козловски сви рамене.

— Е, май за момента нямаме по-добра следа.

— Дяволски си прав. Е, и?

— Е, и какво?

— Според теб върху какво е работила тя тогава? Какво според теб я е завело в Роксбъри в онази нощ?

— Че откъде да знам?

— Ами все пак сте били приятели. Двамата сте работили в един участък. Мислех си, че може да ти е казала.

Козловски поклати глава.

— Знам, че беше включена в оперативната група за борба с нелегалната имиграция съвместно с имиграционните служби. Друго не знам.

— Нищо друго?

— Нищо друго.

Фин се замисли.

— Добре. Тогава ще трябва да отидем направо при извора. Ще трябва да говорим пак със Стийл.

Козловски се изсмя.

— Ако пак се доближиш до нея, тя ще те гръмне. Не се шегувам.

— Тогава ще имам честта да бъда ранен и от куршум. Освен това, ако куршумът боли по-малко от мачете, значи няма страшно.

— Тя няма да иска да говори с нас.

— Ще се наложи — отвърна адвокатът. — Не ми пука колко пъти ще стреля по мен. Ще разбера какво е правила в онази нощ на улицата.

Таксито спря пред блока, където живееше Лиса. Тя плати на шофьора три долара и бакшиш от седем долара и го помоли да изчака, докато влезе в сградата, и тогава да потегли. Той кимна уморено и изпълни обещанието си. Едва когато тя затвори отвътре входната врата, таксито потегли.

Беше останала в ресторанта на Честнът Стрийт малко повече от половин час, поглеждайки тревожно към вратата през цялото време. На два пъти й се стори, че мярна мъжа, който я беше нападнал. Е… не нападнал, но уплашил. Тя изпи две чаши уиски с Йън, нейния барман-защитник. С течение на времето той сякаш изгуби интерес към нейния преследвач и прояви повече интерес към самата нея. Дори й предложи сам да я закара вкъщи — предложение, което тя се изкуши да приеме, но размисли и любезно го помоли да й извика такси. Той видимо остана разочарован и тя напусна заведението, като му остави двайсет долара за двете питиета. Когато си тръгна от бара, вече беше почти убедена, че мъжът на улицата наистина се е опитвал само да й помогне и не е имал намерение да я нарани. Беше й предложил да й помогне да се изправи и да я закара вкъщи. Така или иначе, тя беше доволна и спокойна, че се прибира у дома.

Отиде до асансьора и натисна бутона. По бученето разбра, че старият асансьор е няколко етажа по-нагоре и се движи. Сградата беше стара и асансьорът се движеше със скоростта на костенурка. Щяха да минат няколко минути, докато кабината слезеше на партера. Нейният апартамент заемаше целия шести етаж и изкачването по стълбите представляваше значително физическо усилие, но тя беше в добра форма и си каза, че малко упражнение няма да й навреди.

Докато се изкачваше по стълбите, си помисли за случилото се с Фин. Още от самото начало Лиса не вярваше в невинността на Салазар. Фин беше луд, за да се захване с този случай. Но нападението срещу шефа й я потресе още повече. За първи път тя допускаше, че Салазар в действителност лежи в затвора за престъпление, което не е извършил. Опита се да си представи какво е да седиш в клетка два и половина на три метра, докато семейството и приятелите ти са далеч от теб. На практика беше равносилно на смърт, задушавайки се в тесния стоманен ковчег, гледайки към света, който е забравил, че съществуваш. Умът й не можеше да го проумее.

Лиса зави по стълбищната площадка на петия етаж и вратата на един от апартаментите под нейния се открехна, а оттам надникна съседката. Тя гледаше с погнуса и отвращение на Лиса още от деня, в който се беше нанесла.

— Добър вечер, госпожо Сноудън — поздрави Лиса, без да прикрива раздразнението си.

Вратата се отвори още малко и веригата се опъна.

— По-скоро е утро по моя часовник — отвърна жената. Прошарената й коса беше прибрана в някаква сложна шапчица за спане, предназначена да поддържа прическата й за през нощта.

Лиса погледна часовника си.

— О небеса, права сте, госпожо Сноудън. Минава полунощ. Вече чувствам как се превръщам в тиква. Ако видите кристална обувка на стълбите, моля да ми я върнете. — Тя подмина вратата на съседката и оттам към последните стълби до дома си. Нямаше настроение да се занимава с клюкарката.

Госпожа Сноудън обаче продължи да се заяжда:

— Тази нощ пак ли ще сте с компания?

Лиса се обърна и изгледа гневно възрастната жена.

— Това определено не е ваша шибана работа, госпожо Сноудън, нали така?

Госпожа Сноудън беше възмутена, но запази самообладание.

— Със сигурност е, госпожичке. Всеки път, когато водите някой от вашите познати мъже в сградата, за да правите… каквото там правите… вие излагате съседите на риск. Кой ги знае тези мъже какви са? Вие със сигурност не знаете.

— Искате да знаете какво правя с тях в дома ми ли, госпожо Сноудън? Чукам ги. Всичките. Всеки мъж в Бостън.

Госпожа Сноудън ахна от възмущение и изненада.

— Точно така. Понякога са десет или двайсет, друг път са толкова много, че едва успявам да се справя с всички. Трябва да опитате и вие някой път. Може да ви отпусне онова нещо на главата, дето наричате коса.

Госпожица Сноудън поклати глава.

— Блудница!

— Лека нощ и на вас, госпожо Сноудън. Ще се опитам да поспя, така че ще съм ви благодарна, ако не пускате вибратора си.

Лиса чу как вратата се затръшна и тръгна нагоре към апартамента си.

Козловски виждаше, че Фин се унася. Адвокатът се бореше доблестно със съня, сякаш перспективата да заспи и да потъне в сънищата си го плашеше до смърт.

— Сериозно ти говоря — промърмори Фин. — Следващия път ще ти кажа къде отивам.

Думите бяха произнесени без никаква връзка. Не си бяха казали нито дума от двайсет минути. Козловски предположи, че обезболяващите са подействали. Само кимна в отговор.

— Напомни ми утре сутринта — продължи Фин — да отидем да говорим със Стийл отново. Там има нещо. Трябва само да разберем какво е то.

Детективът нищо не каза.

— Ще спечелим това дело. — Клепачите на адвоката се затвориха. — Кълна се, ще измъкнем този човек — вече едва разбираемо добави.

Козловски стана и излезе от стаята. Отиде до кафенето, за да си вземе кафе, а умът му препускаше трескаво в това време. Даваше си сметка, че е време да разкрие всичко, и тази мисъл му се струваше като голямото просветление. Замисли се за Лиса и се запита как ли би реагирала тя. Опасността да я изгуби или дори да изгуби и малко от нейното уважение, беше съвсем реална. И парализираща. Но той не виждаше друг път пред себе си.

Когато тръгна обратно към стаята на Фин и зави към коридора, едва не се сблъска с млад санитар, който излизаше от стаята.

— Извинете, сеньор — каза санитарят.

Козловски го погледна. Беше на не повече от двайсет и три години, имаше черна коса и смугла кожа. Беше изнервен и притеснен и детективът беше сигурен, че досега не го е виждал да дежури в болничното отделение.

— Няма нищо — отвърна и застана между мъжа и вратата. Хвърли поглед към Фин, който продължаваше да лежи неподвижно в леглото.

Санитарят понечи да го заобиколи и да излезе от стаята, но той го спря с ръка.

— Чакай — каза.

— Какво има, сеньор? — попита санитарят.

— Стой на място. — Козловски направи две бързи крачки до леглото на Фин, сложи длан на гърдите му и се наведе да чуе сърцето му.

— Моля, сеньор, какво не е наред? — в гласа на санитаря вече прозвуча истински страх.

Козловски не беше напълно сигурен дали Фин диша. Допря ухо до устата на адвоката и у него се надигна паника. Погледна лицето му, носовете им бяха само на сантиметри един от друг.

Изведнъж приятелят му отвори рязко очи.

— Мамка му! — извика Козловски и отскочи назад.

Фин се навъси сънено.

— Какво, по дяволите, става? — попита. — Да не се опитваш да се целуваш с мен?

Козловски погледна към санитаря. Тогава се появи лекарят.

— Проблем ли има, Хуан? — попита той санитаря.

Младежът сви рамене и се успокои, че лекарят е поел контрол върху странната ситуация.

Лекарят погледна въпросително към Козловски:

— Сър?

Детективът огледа и тримата мъже в стаята и се почувства глупаво.

— Всичко е наред — отговори. — Просто съм изнервен.

Фин зарови лице във възглавницата и отново затвори очи.

— Успокой се, Коз — каза. — За тази вечер опасността приключи. Поспи малко.

Лекарят кимна на санитаря и двамата излязоха. Козловски поклати глава и седна на стола до леглото на Фин. Абсурдно беше. И въпреки това не можеше да се отърве от чувството за надвиснала заплаха.

Той се почеса по брадичката и седна, отново се опита да прогони натрапчивото предчувствие. Трябваха му няколко минути, но постепенно и той се унесе и затвори очи. След няколко минути заспа.

Лиса все още беше ядосана на госпожа Сноудън, когато затвори вратата на апартамента си. Тръгна към кухнята, защото имаше нужда от малко вино, за да се успокои след вечер като тази. Половин чаша шардоне щеше да притъпи ефекта от двете уискита, които беше изпила с Йън, бармана, и дори щеше да й позволи да спи нормално.

Отиде до шкафа и взе чаша. Когато се обърна към хладилника, забеляза, че лампата в килера свети.

Отиде и отвори вратата на килера, надникна вътре. Помещението беше малко, метър и половина на два метра, и вътре никой не можеше да се скрие. Все пак тя се ослуша и се огледа. Протегна се към електрическия ключ и се замисли как може да е забравила осветлението. После натисна ключа и помещението потъна в мрак.

Върна се с чашата до хладилника и я сложи на кухненския плот, после хвана дръжката на хладилника, за да извади бутилката вино. Но допирът с дръжката я стресна. Тя беше хлъзгава и лепкава. Лиса бързо дръпна ръката си и я доближи до лицето. Дори в полумрака различи кървавото петно на дланта си.

— Трябваше ми вода.

Гласът долетя зад нея. Тя се обърна стреснато и събори чашата, която падна от плота и се разби на пода. Пред нея стоеше млад мъж с черна коса. В дясната ръка държеше бутилка с изворна вода. Позна я — същата марка вода тя държеше в хладилника. Той вдигна бутилката и отпи от нея. В лявата си ръка държеше мачете, острието на което беше изцапано с кръв.

Лиса вдигна очи към него отново и забеляза, че е ранен в рамото и кърви.

— Надявам се, нямаш нищо против — добави той.

Тя понечи да каже нещо, но не й беше останал въздух. Остана да стои така безмълвно, със страх и смущение, изписани на лицето.

— За водата — продължи той. — Нямаш нищо против, че пих от водата.

Трябваха й още няколко секунди да се окопити и да осъзнае жестоката реалност.

— Какво искаш? — попита накрая.

Той се изсмя.

— Да живея — отвърна. — Твоят шеф в известен смисъл осуети това мое желание. Когато хората, с които работя, разберат, че е жив, ще бъдат много разочаровани. — Той остави бутилката и хвана мачетето със здравата си ръка. — Те не са от хората, които понасят лесно разочарованието.

Лиса го огледа отблизо и видя, че е блед и потен.

— Какво искаш от мен? — попита го.

Той пристъпи напред.

— Искам да предам послание на господин Фин.

Тя се опита да се отмести, но се беше подпряла на плота и нямаше накъде да мърда.

— Какво е посланието? — задъхано го попита тя.

— Всичко с времето си. — Той допря мачетето до гърдите й и сряза едно от копчетата на блузата й. — Първо ще трябва да се опознаем по-добре. — Върхът на мачетето леко си проправи път към цепката между гърдите й, над ключицата и се спря под брадичката. Той леко натисна, за да повдигне главата й и за да го погледне тя в очите. — Може дори да станем приятели.

Непознатият обърна острието и заострената страна одраска врата й. Тя затвори очи и усети как й потекоха сълзи.

Трийсета глава

Петък

21 декември 2007 година

Фин се събуди освежен. Не се беше чувствал така добре от седмици. Ръката го болеше, но отдавна не беше спал пълноценно и за първи път, след като се зае с делото на Винсенте Салазар, почувства ума си ясен.

Мигел беше спал в една от лекарските стаи и на сутринта първата му работа беше да прегледа Фин, след което му каза, че е добре, и към осем часа го изписа. Козловски, който беше спал на стола в болничната стая, придружи Фин, за да си вземе колата от Роксбъри, където им трябваха двайсет минути да изринат снега. После двамата потеглиха към кантората.

Беше малко след девет часа, когато изкачиха външните стъпала на офиса на Уорън Стрийт и Чарлстьн. Външната врата беше заключена, което изненада Фин. Лиса обикновено идваше на работа в осем. Той отключи и двамата с Козловски влязоха. Докато Фин набързо прегледа пощата си, детективът се скри в кабинета си за малко, после се върна и седна на стола до стената, вперил поглед в адвоката.

— А сега какво? — попита го той.

— Трябва да отидем при Стийл. Да разберем какво е правила в Роксбъри, когато е била нападната.

Козловски потри брадичката си.

— Мислиш ли, че е свързано с нападението?

— Не знам. В момента това е единственото, което ми идва наум.

— Може би. И все пак, дори и да си прав, говорим за разследване отпреди повече от петнайсет години. Шансовете да хванем следа — ако предположим, че Стийл ни каже върху какво е работила — са близки до нулата.

Адвокатът погледна намръщено Козловски.

— Знам, че по природа си скептик, Коз, но какво ти става?

— Нищо. Просто ми се струва доста нищожна възможност, това е.

— Добре. Ако се сещаш за нещо съществено, моля, заповядай. Аз имам предчувствие за този случай и ще съм ти благодарен, ако не ми разваляш настроението.

— Това не е от настроението, а от обезболяващите.

— Е, добре, каквото и да е. — Телефонът на бюрото на Фин иззвъня и той го вдигна. — Фин на телефона.

— Здравей, Фин, Смити е.

— Здравей, Смити. Пак ли ще ми съобщиш лоша новина?

— Всъщност не. Точно обратното.

Адреналинът нахлу в кръвта на Фин и той се помъчи да остане спокоен.

— Не ме дръж в напрежение, сърцето ми няма да издържи, Смити. Кажи ми, че имаш нещо хубаво за мен. Получи ли новите отпечатъци на Салазар, които ти изпратих?

— Да, и те само потвърдиха, че отпечатъците, с които е бил идентифициран като стрелец, действително са неговите.

— Значи днес не ми е ден — промърмори адвокатът.

— Чакай малко. Замислих се по твоя въпрос — как човек би могъл да манипулира процеса на събиране на пръстови отпечатъци, ако иска да натопи някого? И в крайна сметка прегледах с лупа цялото досие на Салазар, търсейки нещо необичайно.

— И откри ли нещо?

— Мисля, че да. Има два отпечатъка, за които полицията твърди, че били върху пистолета. Единият е послужил за основание да се издаде заповед за задържането на Салазар. Другия са представили пред съда по време на процеса.

— Не е ли малко странно? Защо не са представили и двата отпечатъка за заповедта и за процеса?

— Да, и аз си казах, че е странно. Затова се вгледах по-внимателно в двата отпечатъка. Първият — този, послужил за ареста — е пълен отпечатък, с всички детайли от папиларната повърхност. — Смити направи пауза, сякаш беше казал нещо много важно.

— Е, и?

— Ами в реалния свят е много трудно да се свали пълен отпечатък. Обикновено, когато хванем един предмет или го докоснем, от пръстите ни не остават пълни отпечатъци, а само частични. В крайна сметка в повечето случаи получаваме частични отпечатъци, размазани и непълни. Единствено, когато взимаме на някого отпечатъци, тогава имаме пълен комплект. Но дори и тогава може да се наложат няколко опита, за да се получат хубави отпечатъци. И въпреки това те незнайно как са успели да свалят абсолютно пълни отпечатъци от пистолета, който е лежал на улицата, бил е намокрен от дъжда и е имало съпротива от страна на жертвата. Не се връзва.

— Извадили са късмет. Какво от това? С какво ни помага това?

— Стори ми се много странно и аз продължих да се ровя в досието. Излиза, че когато жена му е починала в болницата, той е бил арестуван от имиграционната служба ИНС. Те са го пуснали, но са го записали и са му взели отпечатъци.

— Стандартна процедура. — Фин се запита накъде ли бие Смити.

— Абсолютно. Така аз сравних отпечатъка, послужил за задържането му, с този, взет в имиграционната служба.

— И?

— Напълно съвпадат.

— Това е лошо, така ли? — попита объркан Фин.

— Не, много е добре. Като казвам, че напълно съвпадат, имам предвид, че са идентични. Ако наложиш единия върху другия, няма никаква разлика. Вече ти споменах, че няма два еднакви отпечатъка дори и да са от един и същи пръст на един и същи човек. Единствено може да се получи, ако направиш фотокопие на отпечатъка — и си мисля, че са направили точно това.

— Не те разбирам — каза Фин. Звучеше добре, но трябваше да го разбере по-добре, за да го обясни на съдията.

— Пистолетът вероятно е бил изпратен в лабораторията без никакви годни отпечатъци. Но те са искали да заковат заподозрения и затова са влезли в компютъра, направили са копие от отпечатъци, които вече са били приложени към досието му, и са ги приложили към доклада, а после са казали, че са ги открили върху оръжието. Но това е достатъчно за заповед за арест. После са го арестували и са взели нов отпечатък от чаша — този път частичен, нещо, което би изглеждало нормално, ако се представи пред съда, в случай че защитата поиска той да бъде изследван от техен експерт — и са поставили отпечатъка върху пистолета. Това е единственото логично обяснение.

Адвокатът си пое дълбоко въздух.

— Смити, ще се съгласиш ли да изложиш всичко това писмено и да се подпишеш?

— Ще ми платиш ли хонорарите?

— Дори ще ти дам коледен бонус.

— Ще го имаш до обяд.

— Ти си най-добрият.

— Е, успях ли да повдигна настроението ти?

— До края на годината има още една седмица, а и трябва да видя твоето писмено заключение, но определено сега се чувствам по-добре.

Фин затвори телефона и погледна към Козловски. Детективът се беше облегнал в стола и наблюдаваше адвоката, присвил очи.

— Да разбирам ли, че имаме добра новина? — попита той.

— И още как. — Фин се усмихна. — Беше Смити.

— Разбрах.

— Каза, че първият отпечатък, който те твърдят, че са свалили от пистолета — този, който е послужил за основание да получат заповед за арест на Салазар — бил копие от стар отпечатък от досието му. Което означава, че вторият отпечатък най-вероятно е бил поставен върху оръжието, след като са го арестували.

— Може ли да се дължи на недоглеждане или пропуск на полицаите? Може би просто са сложили грешния отпечатък в досието. — Козловски видимо беше развълнуван. Фин знаеше как мрази детективът да губи спорове, особено от него, но емоциите му бяха необичайно силни. Той се запита дали детективът не цели да изкарат клиента им виновен.

— Ти сигурно се шегуваш. — Фин стана от стола си. — Скептицизмът е едно нещо, но това твоето на нищо не прилича, Коз. Този човек е невинен. Какво ти става?

Телефонът иззвъня отново.

Козловски поклати глава, но замълча.

— Салазар е невинен — повтори Фин. — И със или без твоята помощ аз ще отида да говоря със Стийл тази сутрин, за да разбера какво точно се случва.

Телефонът иззвъня втори път.

Той продължи да гледа Козловски. Беше се ядосал и искаше да го покаже ясно. Искаше да покаже, че няма да отстъпи.

— С мен ли си или не?

Телефонът иззвъня за трети път.

— Вдигни телефона — каза Козловски.

Фин продължи да го гледа гневно още секунда-две.

— Наистина ли искаш да го направя? Съдейки по развитието на случая, вероятно ще ми съобщят още добри новини. Ако президентът иска да помилва клиента ни, ще се противопоставиш ли? — Той вдигна слушалката. — Фин на телефона — извика все още под влиянието на емоцията. Заслуша се в гласа от другия край на линията и лицето му пребледня. — Н-не… Добре, сега тръгваме.

Затвори телефона. Видя, че Козловски вече го гледа въпросително.

— Какво има? — попита детективът.

Фин поклати глава, беше му трудно да говори.

— Беше за Лиса — отвърна. — В болница е.

Настъпи дълга пауза, докато двамата се гледаха, виждайки собствените си кошмари и страхове в очите на другия. После и двамата едновременно се втурнаха към вратата.