Нейната малка тайна

13

След обеда, когато Тати се оттегли да си почине (той не се чувстваше добре, защото го мореше хипертонията), аз с решителен вид отидох до телефона и без да обръщам внимание на Резо, се обадих в лудницата. Оттам ме зарадваха — Доктора не беше дошъл на работа, защото се бил разболял. Позвъних и в дома му, телефонът ми отвърна с дълги сигнали и аз отново се зарадвах: явно все пак главата му беше увряла и той бе заминал. Резо се приближи до мен почти лице в лице и се втренчи в очите ми със свиреп вид.

— Не мога ли да се обаждам по телефона? — изсъсках аз.

— На кого се обаждаш? — изсъска и той в отговор.

— На Леонид Андреевич. Боли ме главата. Чувствам се ужасно и ако ти не престанеш да ме шпионираш, ще получа припадък. — На това място вече бях повишила тон, но не чак дотам, че да обезпокоя Тати.

— Леонид Андреевич замина — бързешком ме увери Резо и видимо започна да изпада в отчаяние.

Аз извадих телефонния указател и с някакво садистично удоволствие започнах да търся номера на Клим.

— Как се казва той? — попитах Резо.

— Кой? — запремига моят страж.

— Вчерашното момче?

— Защо ти е? — Резо като че ли се изплаши и при това изглеждаше толкова нещастен, като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Искам да му се обадя. И да се срещнем. Може би ще отидем на кино или на ресторант, ще ядем сладолед и ще си говорим — насечено нареждах аз, като на това отгоре придобих вид на абсолютно откачена, жестикулирах, блещех очи и с всички достъпни средства давах да се разбере, че всеки момент окончателно ще се побъркам. Резо взе указателя от ръцете ми, аз тропнах с крак, а той жално изрече:

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Какво например? — осведомих се.

— Ами… не зная. Може би бира.

— Не бива да пия алкохол — луда съм. Аз съм луда, нали? Затова не мога да се обадя по телефона на момчето, което ми е харесало. В лудницата имаше санитар, а тук си ти. Защо не съблечеш идиотския си костюм и не облечеш една престилка? Ще ти отива.

— Зная телефона му — каза Резо. — Само че той още не се е върнал от ваканционното селище. Прибира се късно. А ти не си луда. Това са някакви глупости. Защо да си луда? Играеш шах по-добре от всички. По-добре и от Тати.

„Господи, всички са луди!“, помислих си, обръщайки се на пети.

Вечерта Резо тихо почука на вратата ми, аз казах да, а той влезе с едното рамо напред и някак плахо.

— Какво искаш? — попитах навъсено.

Той мълчаливо сложи на масата един лист с изписан върху него телефонен номер.

— Казва се Олег, а Клим е прякорът му. Разбираш ли?

— Мога ли да му се обадя? — сепнах се аз.

— Тати каза, че можеш да правиш каквото си искаш.

— Тогава защо ме баламосваше?

— Не съм те баламосвал — намръщи се той. — Просто Клим не ти подхожда. Не е много добър човек. Дори бих казал, че е лош човек. Макар че всъщност не съм длъжен да ти казвам всичко това, а ти не си длъжна да ме слушаш.

— Добре че го осъзнаваш — зарадвах се аз и тръгнах към телефона, защото в моята стая нямаше апарат.

Резо се потътри след мен, а след това започна да се върти пред очите ми като пребито куче. Подхилвайки се злобно, аз се заех да набирам номера. Напразно мятах мълнии с очи, тъй като Резо се подпря на стената и дори започна да си подсвирква, давайки ми да разбера, че не бих могла да поговоря с Клим без свидетели. Впрочем разговорът можеше и да не се състои: току-виж, Клим не пожелаеше да си спомни за мен, а дори и да си спомнеше, беше напълно възможно най-вежливо да ме отсвири. Все пак разчитах на любезността му, защото както и да го въртиш, всеобщият Тати за мен беше тати с малка буква.

Не че аз се вълнувах от предстоящия ми разговор — ни най-малко, просто Резо ми действаше на нервите, а мислите му — още повече.

Дългите сигнали се редуваха до безкрайност и аз затворих слушалката. Толкова добре се подреждаше всичко и — на ти сега! Къде се беше дянал този идиот? След два дни интересът му към мен щеше да спадне, а след две седмици щеше напълно да ме забрави и какво щях да правя тогава — пак да мятам перца из ваканционното селище ли? От яд взех, че се разревах.

Резо протегна към мен мобилния си телефон, погледна ме с упрек и започна да звъни на някого. Този някой се оказа Вася — или поне Резо го нарече така, след което се представи и попита:

— Знаеш ли номера на мобилния телефон на твоя Клим?

— Защо? — поинтересува се Вася.

— Трябва ми.

— На теб ли? — като че ли не повярва онзи, а Резо се ядоса:

— На мен изобщо не ми трябва. Е?

— Зная го, разбира се — веднага се укроти Вася, тъй като сметна, че интерес към Клим очевидно проявява Тати. Резо набра номера и ми подаде мобилния си телефон. Оттам се отзоваха веднага.

— Олег ли е? — попитах аз.

— Да. — Той сякаш се изненада, защото естествено не позна гласа ми и сега се опитваше да разбере кой го безпокои. А може би, обратното: позна ме и сега се чудеше от къде на къде му се обаждам.

Реших да се представя:

— Аз съм Варя. Вчера се запознахме с вас във ваканционното селище.

— А… здрасти! — В този момент той наистина беше озадачен.

Направих кратка пауза и издърдорих с известно притеснение:

— Бих искала да се срещна с вас. Кажете, възможно ли е това?

Младежът явно се смути, помълча малко, а после рече:

— Разбира се. Кога и къде?

— Ако ви е удобно, например утре в единадесет часа в парка зад Двореца на културата „Тъкач“. Там има една алея с брези… мисля, че лесно ще ме намерите… — На това място се развълнувах не на шега и добавих: — Да не би това да обърква плановете ви?

— Всичко е наред — отговори той и ние се сбогувахме.

— И няма нужда да ме гледаш така! — викнах на Резо, вървейки към моята стая.

На сутринта станах много рано (до десет часа трябваше да приключа с домакинските си ангажименти), след което прекарах още половин час пред огледалото. Пред мен стоеше сложната задача, без да правя особени промени във физиономията си, да изглеждам като ослепителна красавица.

Излязох на верандата, където Тати четеше вестник, и разбрах, че Резо вече бе направил каквото можеше и бе снесъл всичко за обаждането ми. Тати откъсна очи от вестника и ме попита с усмивка:

— Да не би да си се приготвила за среща?

Кимнах, скръстила ръце на гърдите си, а усмивката ми разкриваше огромното щастие на едно младо създание от първата в живота му среща. Тати се натъжи, и то съвсем искрено. Остави вестника и нежно ми каза:

— Варя, я седни до мен.

Седнах послушно и го погледнах с уплаха и молба да не погубва юношеските ми мечти. Тати въздъхна и каза:

— Той хареса ли ти?

Кимнах с плаха надежда. Моят благодетел поразмишлява около пет минути и тъкмо се накани да ми държи някаква реч, неочаквано се отказа и рече:

— Какво пък, върви! Само че Резо ще дойде с теб. Не се сърди, дъще, но не искам някой да те обиди.

„Те ти подарък! И какво ще правя сега с този глупак? Той ще започне да обикаля около мен и няма да мръдне нито на крачка.“ Както се казва, от дявола можеш да се скриеш, а от този — не.

Но, разбира се, не можех да кажа това на Тати. Той вече беше решил, а и не бе свикнал да му се възразява, както със сигурност нямаше да свикне отсега нататък. Наложи ми се радостно да се усмихна и да се отправя към вратата.

Ние стигнахме до парка, когато стрелките на часовника показваха единадесет без десет. Надявах се, че ще имам време да намеря някакво скрито местенце за Резо, където да го настаня за известно време, но не ми беше писано; Клим също беше решил да дойде по-рано, а когато моят проклет страж забеляза колата му, паркира своята точно до неговата.

Щом ни видя, Клим излезе от джипа си, а аз изругах наум и отворих вратата, както впрочем направи и Резо. Е, и къде остана романтиката, къде остана брезовата горичка, шепотът на листата и други такива? За какъв дявол се домъкнах тук? За да пристъпяме от крак на крак на тротоара ли? Това просто бе някакво безумие.

Поздравихме се дружно (впрочем мъжете не си подадоха ръце) и млъкнахме. Аз мълчах, понеже бях ядосана: сценарият ми тръгна с краката нагоре, Резо злорадстваше наум, а Клим се чудеше и маеше, защото какво ли не бе виждал в живота си, но не и жена да идва на среща с охранител…

— Резо, не искам да те виждам! — тихо, но категорично заявих аз, хванах Клим под ръка и тръгнах по посока на парка.

Естествено моят страж се потътри подире ми, като на това отгоре ме възнаграждаваше с такива мисли, че изобщо нямах възможност да се съсредоточа върху разговора си с Клим.

— Ще престанеш ли най-сетне? — не издържах аз след пет минути, обърнах се към моя охранител и дори тропнах с крак. Клим се закова на място, без да разбира за какво става дума, а Резо се нацупи и в отговор си помисли: „Ще му прекърша врата на този изрод от раз. Няма да успее да гъкне дори.“

Аз само поклатих глава, защото беше спорно кой точно е изродът тук.

— Не му обръщайте внимание — казах на Клим. — Тати не ми разрешава да излизам сама от къщи. Аз съм свикнала с Резо, но на вас сигурно ви е неприятно, че се звери във врата ви.

— Ще го преживея — подсмихна се Клим.

Разговорът изобщо не започна така, както го бях планирала, нещо повече — той влезе в съвсем друга тоналност и в него нямаше нито романтична тъга, нито лек намек за шизофрения… Намека можех да направя, но всичко останало… не, нищо не беше както трябва…

— Имате ли нещо против да се разходим по алеята? — попитах.

— Нямам.

Той ме гледаше и тънеше в догадки, впрочем вече беше разбрал, че нямам нищо конкретно към него и че това по-скоро бе една обикновена среща, ако естествено можеше да се нарече обикновен фактът, че в единадесет часа преди обед Клим се влачеше по алеята в парка под ръка с някаква девойка, зад чийто гръб с маниакална настойчивост вървеше охранител.

— Нали не ми се сърдите, че ви се обадих? — попитах и спрях. Все с нещо трябваше да започна. След това бавно поех напред, продължавайки да държа Клим под ръка.

Ситуацията, общо взето, го забавляваше и той нямаше нищо против малко да се поразходим. Разбира се, Резо го дразнеше, но с това нищо не можеше да се направи.

— Как мислите, дали ни чува? — прошепнах.

— Резо ли?

— Да.

— Ако си говорим тихо, няма да ни чуе.

— Тогава хайде да си говорим тихо.

Трябваше някак да насоча разговора към темата, която ме интересуваше, но заради този малоумник зад гърба ми и заради несполучливото начало всичко вървеше на терсене. Видях една пейка и поведох Клим натам, моят страж се настани на отсрещната пейка, разстоянието беше прилично и сега той със сигурност нямаше да ни чува, а да чете по устните, надявах се, не умееше… всъщност със сигурност знаех, че не умее.

— Вероятно сте се учудили, че ви се обадих? Никога не бих дръзнала — бързешком добавих, — просто… — На това място въздъхнах и казах изплашено: — Познавате ли Саша Завражной?

— Да — кимна Клим, а този обрат на разговора ни предизвика у него известно недоумение.

— Вие… вие с него не се обичате кой знае колко, така ли?

— Колкото куче и котка — изсумтя Клим.

— Виждате ли… — От вълнение започнах да мачкам поената си кърпа (специално извадена за целта от чантата ми). — В нашата къща, имам предвид къщата, в която живея… вие знаете къде е това, нали? В нашата къща се събират разни хора… Аз никога не се заслушвам в разговорите им, но… веднъж така се случи. Според мен Завражной ви мрази. — Последната фраза произнесох с трагичен шепот.

„Много ме изненада“, мислено изсумтя Клим, но продължи да ме слуша с интерес.

— И… той каза ужасни неща.

В този момент мобилният телефон в джоба на Клим започна да звъни. Ама че сутрин… От яд ми се прииска да ритна едно кошче за боклук, а най-добре би било, ако можех да ритна кошчето, Клим и Резо едновременно.

Клим извади телефона си, стана и се отдалечи на няколко крачки, а аз едва не изпищях от ужас, когато разбрах какъв късмет ме беше споходил. Клим стоеше с гръб към мен и си мислеше, че не чувам разговора му. Ето че рамото му забележимо потръпна, защото току-що бе получил неприятна вест. Преди час пред собствения му вход беше застрелян най-добрият му приятел, рибарят и готвач Вова Фьодоров. Олег Николаевич успя да се задържи на краката си, но вече не му беше до срещи. Обърна се, погледна през мен и каза:

— Извинявай.

И стана ясно, че още на мига ще хукне презглава в друга посока, а аз дори не бях успяла да го насъскам срещу Монаха.

— Вие не ме разбрахте, Олег! — извиках, скочих и сграбчих ръката му. — Това е много сериозно… Чух го да казва… той се кани… господи… вие имате един приятел Владимир, с много смешен прякор… — прякорът на покойника наистина беше смешен — … забравих го… та той каза: „Ще започнем от него“, т.е. от този Володя. — Очаквах купища въпроси и бързо прехвърлях наум с кого Монаха би могъл да води подобни разговори в нашата къща и най-вече — кога, но смъртта на приятеля му съвсем беше сломила Клим, той като че ли внезапно бе затъпял и не зададе никакви въпроси. — Непрекъснато мислех за този разговор… и казах на Тати, но той ме наруга и ми нареди да не се показвам, когато вкъщи има гости. А когато в събота вие дойдохте при нас във ваканционното селище, аз… аз разбрах за кого ставаше дума тогава и реших да ви предупредя.

Клим кимна и тръгна почти на бегом по алеята, а аз се отпуснах на пейката и поплаках, но съвсем малко, само докато той се скрие от очите ми. След това избърсах сълзите си и се изплезих на Резо.

„Никаква романтика! — въздишах по целия път обратно. — Получи се напълно идиотски разговор, на голяма любов дори и не замириса и кажете, моля ви — къде беше в цялата тази работа Ремарк!?“

След като се поскарах сама със себе си, аз дълбоко се замислих и в края на краищата успях да се възнаградя с една гениална идея. За гениалността малко преувеличавах, но в нея имаше толкова романтика, че с лопати да я ринеш.

В този момент хвърлих един поглед към Резо, защото едва ли щеше да ми се предостави възможност да осъществя намеренията си, ако той непрекъснато седеше плътно до мен. Бях принудена да му измисля някакво занимание за известно време.

— Имаш ли роднини? — попитах го.

— Имам — учуди се като че ли той на въпроса ми. — А защо питаш?

„Ама че човек: можеше да каже «да» и да млъкне! Но няма начин. Той задължително трябва да зададе и своя въпрос.“

— Ами ако се разболееш например, има ли кой да се грижи за теб?

Резо оцъкли очи.

— Никога не боледувам — заяви след кратък размисъл.

— Е, това може да се поправи — утеших го аз.

Влязохме в къщата.

— Хайде да идем в моята стая — кимнах на Резо. Той винаги се чувстваше неловко там, затова рядко влизаше вътре и сега стърчеше до вратата и пристъпяше от крак на крак, като предизвикваше у мен злоба и умиление едновременно. — Свали сапуниерата ми от гардероба — казах. — Не зная как се е озовала там.

Резо се приближи и започна да опипва с ръка горната страница на гардероба.

— Тук няма нищо — измърмори недоволно.

— Има, има. Търси!

Той започна да опипва с две ръце и да гледа нагоре. Аз се възползвах от това, че вниманието му беше насочено другаде, и пуснах отвисоко принтера върху крака му. Не си служех с тази машинария, така че не ми беше жал за нея.

— Извинявай — казах с мила усмивка. — Всъщност сапуниерата ми не е там, спомних си. Пък и как би могла да попадне върху гардероба?

Резо измъкна крайника си изпод принтера, вдигна го, мятайки ми осъдителни погледи, постави го на мястото му и заяви:

— Нарочно го направи.

— Кое? — учудих се.

— Това.

— Я стига! Всъщност много се тревожа за твоето здраве. Как е кракът ти? Боли ли те?

— Боли ме.

— Много или немного?

— Нарочно го направи — убедено заяви той.

— Ще ме наклепаш ли на Тати?

— Аз не съм доносник. А кракът изобщо не ме боли.

Лъжеше, защото си тръгна от стаята ми, накуцвайки, а на другия ден не можа да си обуе обувката — толкова много беше отекъл кракът му.

На сутринта, след като забелязах, че времето вече беше напреднало, а Резо не излизаше от стаята си, почуках на вратата му и влязох: той седеше на леглото и водеше неуспешна борба с обувката си.

— Видя ли, че все пак се разболя! — зарадвах се искрено. — Ще ида да кажа на Тати и ще извикам лекар.

— Не трябва — разтревожи се той.

— Трябва, трябва — уверих го аз.

Лекарят дойде след половин час, прегледа контузията и й направи стегната превръзка. Стана ясно, че Резо бе временно нетрудоспособен и ние с Витя го натоварихме на любимия му опел и го откарахме в неговия апартамент. (Това, че такъв съществува, малко ме учуди, защото бях сигурна, че Резо се е родил, израснал и възмъжал в къщата на Тати. Първо е бил едно такова мъничко охранителче с миниатюрни слънчеви очилца и смешно костюмче, после е расъл, расъл и е порасъл, докато е станал днешният Резо.)

Апартаментът му беше на третия етаж, но всъщност блокът бе с асансьор, така че не му се наложи да се катери по стълбите. Аз се поразходих из жилището му. В него нямаше нищо забележително, освен дебелия слой прах по мебелите, който подсказваше за дългото отсъствие на собственика им. Това го знаех и без да ми се подсказва, така че моята наблюдателност не ми донесе удовлетворение. Хладилникът беше празен.

— Витя — помолих, — изтичай до магазина, иначе Резо ще умре от глад тук. А аз ще постоя с него.

Витя тръгна да изпълнява заръката, а Резо седеше на дивана и изглеждаше ужасно нещастен.

— Съблечи костюма си и лягай. Имаш ли халат? Трябва да се боледува в халат.

— Ще се върна след два дни — каза той.

Аз се навъсих, погледнах строго и казах:

— А това дори не си го и помисляй!

След като порових из шкафовете, намерих възглавници и одеяло и стъкмих на болния напълно прилична постеля.

— Лягай и боледувай спокойно. Ще видиш, че ще ти хареса. Искаш ли чай? — Той врътна глава. — А какво искаш?

Много добре знаех какво иска, но за това имаше време — сега наред беше Клим.

— Добре, просто ще поседя до теб и ще си поприказваме.

Витя се върна, сложи продуктите в хладилника и надникна при нас.

— Е, как си? — попита той Резо.

— Нормално — съобщи с отчаяние болният.

— Ще идвам при теб всеки ден — опитах се да го утеша аз. — И сега заникъде не бързаме. Нали, Витя? Искаш ли да ти почета книга или да ти разкажа нещо смешно?

— Нарочно го направи — изсъска Резо, възползвайки се от това, че Витя излезе да пуши на балкона.

— По-добре млъкни! — изсъсках в отговор и аз. — Иначе ще си отида и повече няма да дойда. Тогава ще си лежиш тук сам.

Хванах ръката му и внимателно погалих дланта му, удивлявайки се наум на майката природа: ама че работа, та това не беше ръка, а съвсем истинска маймунска лапа, само дето ноктите й бяха изрязани. Все пак не биваше да му късам нервите, защото ако той ме цапнеше с лапата си, от мен нямаше да остане кой знае какво. Впрочем Резо никога не би посмял да направи това.

— Не ми се сърди, чуваш ли? — помолих жално аз, а той се обърна към стената.

След като Резо се контузи, в къщата бе настанен Витя и бе назначен за мой охранител. Той не проявяваше особен интерес към мен, защото беше сигурен, че съм смахната, а какво можеше да се иска от едно смахнато момиче? Но Тати ме обичаше, значи неговата работа беше да стои до мен, да не влиза в спорове и по възможност да ми угажда. Това беше една изключително разумна позиция. Освен това Витя бе мързелив и не правеше излишни движения, така че, за разлика от Резо, се проявяваше като калпав охранител. А имаше и още един недостатък, който аз смятах за достойнство — любопитството. Витя обожаваше клюките, въпреки че никога не дрънкаше излишно, просто обичаше да знае какво става. Именно той, без да подозира, ме уведоми за започналата между Клим и Монаха война. Монаха май че беше изчезнал от града, макар никой да не бе твърдо уверен в това.

„Че за каква война става дума тогава?“, учудих се наум и се вслушах във Витя. С него прекарахме деня край басейна, а вечерта, както винаги, играхме шах с Тати. Благодетелят ми беше спокоен и не го спохождаха черни мисли по мой адрес.

Вечерта Витя и Толя провериха къщата, включиха алармата и отидоха да спят. Знаех със сигурност, че нощем няма никаква възможност да се напусне незабелязано къщата на Тати. Другояче стояха нещата през деня. Кой знае защо, към мен проявяваха най-ревностна бдителност само през нощта, а на сутринта най-спокойно станах, изчистих, събудих Витя и го изпратих за хляб. Магазинът се намираше на ъгъла, но той тръгна натам с колата. Разбира се, изключи алармата. Толя също стана и се разходи из огромната къща, без да знае с какво да се заеме. Необезпокоявана от никого, аз отидох в градината, промъкнах се между прътовете на оградата на съседна територия и възползвайки се от това, че собствениците й още не се бяха върнали от чужбина, минах през двора и излязох на улицата през портичката. Спрях едно такси, стигнах с него до центъра, а оттам взех тролея, за да се добера до дома си. Тук ме очакваше изненада. На дивана лежеше Доктора и четеше вестник.

— О, господи! — поклатих глава аз. — Какво правиш тук?

— Нали сама каза, че в моя апартамент е опасно.

— А тук да не мислиш, че не е? Нали май с теб се разбрахме да заминеш?

Доктора се намръщи и замълча. Той нямаше никакви намерения да заминава където и да било. Истинска мъка бяха тези мъже: упорити, своенравни, а мислите им — еднакви и абсолютно безинтересни.

— Добре, Докторе — казах примирено, сядайки до него. — Монаха е във война с Клим. Току-виж, не му е до нас.

— Орлов се обажда два пъти — въздъхна Доктора. — Варя, този плик… защо поиска да го предам на Скобелев?

— За две по сто! — плеснах с ръце аз. — Нали вече говорихме…

— Варя, онова момче загина! — кресна Доктора.

— Сега пък какво момче?

— Престани, веднага престани! — Той скочи, а аз замрях, втренчена в пода с такъв вид, сякаш нищо не виждах и не чувах. Доктора клекна до мен. — Варя, погледни ме… Какво става с теб?

— В лудницата ли искаш да ме вкараш?

— Какви глупости говориш? — Той поклати глава, защото се почувства обиден, само че си го беше помислил…

— Варя, Скобелев ли застреля момчето?

— Откъде да зная? Аз живея в къщата на Тати и по двадесет и четири часа в денонощието съм под зоркото око на охраната. Всички събития в града се случват без мен.

— Престани! — изкрещя той. — Скобелев ли беше? Как успя да го накараш да извърши убийство? Да не би да си му казала, че това момче е разстреляло семейството му?

— Говориш глупости, Докторе. И сам не вярваш на това. Надявам се, че не си казал нищо на Орлов? — „Слава богу, не е казал…“

— Варя… мога да те разбера за много неща… Кажи ми: това момче едно от онези тримата ли беше?

— Да — кимнах. Беше ми по-лесно да излъжа.

— Ясно… но Скобелев… ти не биваше…

— Със собствените си ръце ли трябваше да го разстрелям? — изсумтях аз.

— Варя, това, което правиш…

— Млъкни! — извиках, загубила самообладание. Но веднага се възпрях, тъй като нямаше да постигна нищо с крясъци. Затова се обърнах настрани и заплаках. Доктора остана като закован до прозореца, а аз тръгнах към него, разперих ръце и занареждах: — Докторе… Господи, толкова ми е зле, Докторе…

Естествено той ме прегърна, започна да ме гали по гърба, да ме утешава и да шепне:

— Горкото ми момиче!

Така беше по-добре. След като проляхме доста сълзи, ние напуснахме апартамента. Преди това аз прегледах бележките си, а после се обадих на Скобелев. Разговорът продължи минута и половина. Този път той не зададе нито един въпрос. Това малко ме стресна, защото явно всичко вече бе започнало да му харесва. Трябваше бързо да се срещна с него и да се поровя малко в главицата му.

В този момент Доктора беше отишъл да докара колата ми и нищичко не чу. Обаждането ми беше свързано с един от приятелите на Монаха, защото душата ми жадуваше за справедливост и щом едно от приятелчетата на Клим бе предало богу дух, значи и Саша също трябваше да се прости с някого. Това щеше да даде известен стимул и на двамата. Не посягах на Монаха по две причини: първо, в този момент той беше много предпазлив, следователно щеше да е доста трудна, а също така и опасна работа да го намеря, и второ, първият опит на Скобелев да си разчисти сметките с него не се увенча с успех, а аз бях суеверна, така че Скобелев не биваше да предприема втори — трябваше да възложа това на друг човек. Ако дадеше бог, той можеше да се справи по-добре.

Доктора се върна, а аз се настаних в колата, оглеждайки се с известен страх на всички страни, защото бях сигурна, че вече ме търсят.

— Къде отиваме? — попита Доктора, щом излезе на една от централните улици, сякаш току-що се бе опомнил.

— Карай към района на химическия завод.

— Защо? — неописуемо се изненада той и дори намали скоростта, но зави на нужното място, с което ме зарадва и аз започнах да обяснявам:

— Там е пълно с всякакви развалини. Освен клошарите, никой не живее в квартала „Канавката“. Как мислиш, можем ли да минем за клошари?

— Варвара — намръщи се той, — не разбирам защо ти е „Канавката“! Можем да напуснем града…

— А ти защо не го напусна? — ядосах се, но веднага се овладях, тъй като Доктора не беше Резо и с него не биваше да се разговаря по този начин. — Трябва да свърша една работа — отроних с нотки на извинение.

— Каква?

— Клим. Ако не искаш да ми помогнеш, недей, но поне не ми пречи.

Доктора се обърна към мен и след малко ми кимна, като че ли се бе съгласил. Щеше да е по-добре, ако си гледаше пътя…

Стигнахме до „Канавката“. Кварталът дължеше името си на едно дълбоко дере, по чието дъно навремето течеше весело ручейче. Спомням си, че много отдавна цялата ни тайфа идваше тук през пролетта да лови майски бръмбари. Малко по-нагоре имаше чисто и звънливо изворче, а по-нататък започваше малка горичка. Сега всичко това беше в миналото. Още преди моето раждане селището е попаднало в границите на града, но дълго време си бе останало като зелено островче, незасегнато от градския живот. След това построиха тук високите корпуси на химическия комбинат, на мястото на горичката се появи депо за тролейбуси, а дерето се превърна в боклукчийска яма. За петнадесет години не остана и следа от предишния селски живот. Наоколо имаше само мръсотия, воня и стари къщурки. След като пуснаха комбината, хората лека-полека започнаха да се изселват оттук. Местеха се в нови апартаменти, но не забравяха за родното си място и още дълго време наоколо през лятото клокочеше живот, къщите се използваха за вили, а в градините от сутрин до вечер кипеше работа. Но скоро дори и най-издръжливите бяха принудени да напуснат това място, защото „Канавката“ окончателно се превърна в бунище. Сградите овехтяваха и се рушаха, само част от улиците се бяха запазили, както и не повече от пет къщи, но и те предизвикваха униние, а хората чакаха всеки момент да се преместят и бяха махнали с ръка на стопанствата си. „Канавката“ веднага стана любим приют за клошарите. Всяка зима тук задължително ставаше по един пожар, който вземаше човешки жертви. Къщурките все повече заприличаха на развалини, оградите рухнаха и сякаш вече никой не се интересуваше от това забравено от бога място. Но сега аз не можех да не бъда доволна от това обстоятелство.

Завихме към тухлените гаражи, асфалтът свърши, а по-нататък се точеше пясъчен път, тук-там примесен с чакъл. Придвижвахме се бавно и зорко се оглеждахме настрани. Нашето появяване тук можеше да предизвика излишно любопитство. Но колкото и да се стараехме, не успяхме да забележим нито един от аборигените, защото очевидно по това време на деня местните обитатели бяха отишли да упражняват занаята си.

Веднага забелязах една подходяща къща. Навремето тя вероятно бе имала още един кат. Но сега старият дървен етаж беше рухнал, а в долния, който бе издигнат от тухли, едва ли някой би посмял да свие гнездо, тъй като би било доста опасно за живота му. Оградата бе изгнила, свлечена на една страна и по чудо все още се държеше, а в дъното на обраслата с буренаци градина се виждаше дървен гараж, чиято врата беше не само затворена, но дори и заключена с катинар. Високият фундамент на къщата подсказваше, че отдолу се шири голямо мазе.

— Спри, Докторе! — казах и с риск да си счупя врата, влязох в къщата.

Наистина имаше мазе, към което се отиваше по едно стълбище, облицовано с кече. От самото стълбище почти нищо не беше останало, но за сметка на това вратата изглеждаше здрава. Дръпнах металните халки, предназначени за катинара, ала се оказа, че са забити непоклатимо. Но катинар нямаше, както нямаше и стъпала до мазето — бяха изгнили. Щракнах със запалката и протегнах ръка. Мазето не беше много голямо, бе почти квадратно по форма и без прозорци, по пода му се търкаляха боклуци и натрошени стъкла, а в самия му ъгъл бяха разположени нарове и един сандък, който явно някой бе използвал за маса, но очевидно много отдавна. Едва ли тук през последните две години беше стъпвал човешки крак.

— Страхотно! — зарадвах се. — Е, разбира се, не е „Титаник“, но също не е зле.

— Нали не се каниш да оставаш тук? — попита Доктора, гледайки ме със съмнение.

— Не, още не съм откачила чак дотам.

Напуснахме мазето и бързешком се върнахме в колата.

Както и преди, наоколо нямаше жива душа. В гъстите трънаци пееше някаква птица, а по пътечката се разхождаше един плешив и мърляв котарак.

Доктора въздъхна с облекчение едва когато излязохме на благоустроената и нагиздена улица „Киров“.

— Завий — казах му. — Сега нямаме работа в града.

След като изминахме сто и петдесет километра, ние се настанихме с всички удобства във ваканционното селище Клязма. Първоначално бях избрала за наше седалище съседния областен град, но по пътя забелязах една указателна табела към същото това ваканционно селище. Мястото изглеждаше страшно красиво и ние решихме да останем тук. Почиващите не бяха чак толкова много и това ни успокои, тъй като шумните сборища сред природата не бяха за предпочитане.

На другия ден се отправихме към близкото градче, откъдето се обадих на Скобелев. Той доложи за успешно извършената операция, но като че ли беше нервен.

— Случило ли се е нещо? — попитах го.

Той отвърна след кратък размисъл:

— Не.

Но не ме убеди.

Поведението на Скобелев предизвика известно безпокойство у мен и аз мълчах, потънала в мислите си, а Доктора се тревожеше, поглеждаше ме със съмнение, но все пак беше щастлив, че отново сме заедно.

Три дни изминаха в мъчително очакване и дори природата не ни радваше особено. Струваше ми се, че докато се намирам далеч от мястото на събитията, всичко щеше да тръгне с главата надолу. На това отгоре отново започнах да се моря с глад, не стъпвах в столовата и не си разрешавах нищо повече от чаша вода на ден. В резултат на тази гавра със собствения ми организъм се сдобих с вели движения, затормозен поглед и треперещи устни.

— Какво се опитваш да направиш? — ядосваше се Доктора.

— Влизам в образ — подсмихвах се аз. — Виж какво, Докторе, всичко трябва да бъде истинско. Ще ти кажа под секрет, че романтиката е ужасно неприятно нещо.

Най-сетне се върнахме в родния си град. Аз веднага се обадих на Скобелев, но не го намерих вкъщи. Позвъних му още два пъти и все със същия успех. Не беше разумно да изпращам Доктора при него, а това означаваше, че трябва да се запася с търпение: все някога той щеше да се появи в апартамента си.

— А сега къде отиваме? — нерешително попита Доктора, който ме чакаше в жигулито.

— На бунището — отвърнах. — Опасно е да се появяваме там с кола, ще се наложи да я оставим на паркинга, най-добре някъде около улица „Киров“ — оттам ще ни е по-лесно да стигнем. Ще ни трябва още и телефон.

— Ще ми обясниш ли какво си намислила? — опита се дори да повиши глас той.

Аз го погледнах и му кимнах:

— Непременно. Само че малко по-късно.

Паркирахме колата, набелязахме си един уличен телефон и тръгнахме по пясъчната пътечка към „Канавката“. Бях купила огромния катинар от „Домакински потреби“ преди това и сега го въртях в ръката си.

Вървяхме мълчешком и се ослушвахме, но през деня селището изглеждаше необитаемо. На едно място прескочихме една ограда или по-точно — онова, което беше останало от нея, и скоро видяхме къщата, която си бях харесала при предишното ни посещение тук.

— Запомни мястото, Докторе, ще ти се наложи да обясняваш къде се намира.

— На кого ще обяснявам? — смути се той.

— На Клим естествено. Заради кого се старая толкова според теб?

— Нищо не разбирам! — започна да се ядосва той.

— Че какво има за разбиране? — Блъснах вратата с крак и решително влязох. Не посмях да я затворя след себе си, защото вътре беше тъмно като в рог. — С Клим ще си спретнем една романтична среща. Той трябва да ме намери тук и да ме достави на Тати.

— А защо трябва да те намира тук? — вбеси се Доктора.

— Защото ти ще му се обадиш.

— Ами ако той вземе, че се обади на Тати?

— Ако ти му кажеш, че тук само аз, най-вероятно ще му се обади, но ако му кажеш, че тук се крие Монаха…

— Варвара, ти…

— Дали съм откачила ли? — засмях се. — Кажи го, не се притеснявай.

— Извинявай. От къде на къде Монаха ще се крие в тези развалини?

— А според мен мястото е идеално. На никого и през ум не би му минало да го търси тук. При всички случаи скоро ще разберем дали Клим ще се хване, или ще се усъмни, така че сега няма смисъл да го обсъждаме.

— И какво ще му разкажеш? Как ще обясниш всичко?…

— Никак — изсмях се аз. — Ти си забравил, че съм смахната. Изпаднала съм в стрес и други такива… Ще си мълча. А после ще се сетя, че тук ме е докарал Монаха. Примамил ме е да напусна дома на Тати, защото има подходяща причина и тя е, че съм свидетел на извършено от него убийство. Засега ме е оставил жива, понеже се е надявал да постигне споразумение с Тати, като го шантажира. Е, какво ще кажеш?

— Не зная, Варя… Не разбирам защо е всичко това? Ти можеш да ги тикнеш в затвора — и Монаха, и Клим. Винаги ще се намери за какво да ги арестуват. Имам чувството, че всичко това ти доставя удоволствие.

— Не — излъгах. — Честно — не. Сам си помисли: какво удоволствие има в това да седиш в мазето? На всичкото отгоре трябва специално да се настройвам и да изглеждам подобаващо.

Хванах с две ръце долния край на роклята си, дръпнах с всичка сила и я разкъсах. След това, преодолявайки отвращението си, легнах на пода, поотъркалях се малко в боклука и освен всичко — успях да разрежа ръката си на едно стъкло. Стори ми се, че така ще стане още по-правдоподобно, взех парче стъкло и си направих с него леки резки по краката и ръцете. Доктора се блещеше и се канеше да припадне. Станах от пода и помолих:

— Докторе, ако обичаш, удари ме, само че не по челюстта — тя достатъчно си е изпатила.

— Да те ударя ли? — Той сякаш дори се разтрепери.

— Ще го направиш, защото се налага, хайде, Докторе, а?

— Не мога… Варя, това е… това просто на нищо не прилича.

— Дяволите да те вземат! — изкрещях аз. — Можеш ли поне веднъж да извършиш нещо, за което те моля, без да дрънкаш глупости?

— Не мога — твърдо заяви той.

— Добре! — Усмихнах се злобно, доближих се до стената и фраснах физиономията си два пъти в нея. Май че си разбих устната и със сигурност под окото ми се образува синина.

— Какво правиш? — пророни Доктора и рухна върху сандъка. — Варя, ти си полудяла.

— Млъкни! — изкрещях и го мушнах с пръст. — Млъкни и изчезни! С теб или без теб, ще направя това, което съм си намислила…

Той потърка лицето си с ръка, поклати глава и дори прошепна:

— Боже…

— Помниш ли телефонния номер на Клим?

— Да.

— Тогава вържи ръцете ми, запуши устата ми с парцал и върви. — Подадох му парче връв и една носна кърпа. — И Да не забравиш да заключиш вратата с катинара.

— Ами ако Клим не дойде?

— Значи вечерта ще дойдеш да ме вземеш ти. Само че не забравяй да ми донесеш роклята от колата. Ясно ли ти е всичко?

— Ясно ми е — кимна той и започна да връзва ръцете ми зад гърба.

— По-здраво, Докторе!

— Не ми каза какво трябва да правя, докато ти…

— Чакай в апартамента си.

— Ти каза, че това е опасно.

— Ще се наложи да рискуваш. Ако всичко мине гладко, Тати непременно ще поиска да дойдеш.

— Господи, но нали самият аз му казах, че няма да бъда в града!

— Ще приемем, че вече си се върнал.

След пет минути той тръгна към изхода с твърдата увереност, че окончателно съм се побъркала. Когато вратата след него се затвори, аз се настаних на наровете. Ако мразех най-много нещо, това беше чакането. Дори и да ми провървеше и Клим да беше в града, на него щеше да му е необходимо време, за да стигне дотук. Надявах се, че носи мобилния си телефон постоянно със себе си, което означаваше, че след около петнадесет минути Доктора щеше да му съобщи къде се крие Монаха. Но той едва ли щеше да се хвърли презглава насам. Нямаше никакво удоволствие в това да лежа дълго на тези нарове. Ами ако дойдеха клошарите? От къде на къде… Ами ако изобщо никой не дойдеше и аз си останех в мазето с вързани ръце и заключена с огромен катинар, по дяволите! Май че малко бях попрекалила с тарикатлъците си. Хубаво де, по-добре беше да не мисля за лоши неща.