Нейната малка тайна

4

Напуснахме квартирата, аз получих паспорт и след като натоварихме скромните си вехтории в новата кола, отпътувахме към столицата на нашата родина. Бях решила да осъществявам плановете си на етапи. А първият етап беше именно Москва. Като начало настаних Доктора в един приличен хотел, а себе си — в една болнична стая. Там се сдобих с прекрасна усмивка, най-сетне се избавих от белезите си, а също и от реброто си (от едно ме лишиха преди две години, но тъй като бях чувала, че те са на двойки, реших, че няма никаква нужда и от второто) и в резултат си изваях възхитителна талия — толкова умопомрачително тънка, че ако някои хора в Холивуд разберяха за нея, щяха да изпопадат в безсъзнание. След талията се заех с бюста. Той не беше лош сам по себе си, но тримата изроди малко го бяха поразвалили. Благодарение на чудесата на съвременната медицина много скоро бюстът ми стана по-хубав от преди, което ме зарадва до дъното на душата ми. Във външния ми вид бяха направени още някои промени — само един господ знае какво ли не може да си купи човек с пари.

Напуснах болницата, подвиквайки наум от възторг и потривайки ръце. Промените не допаднаха на Доктора.

— Станала си съвсем различна — тъжно отбеляза той, след като пет минути блещи очи насреща ми.

Вече казах, че Доктора беше романтик, много му се щеше да спасява някого, да е нужен на всички и други такива. Виж, ако се бях тръшнала от някаква завързана болест или ако окончателно се бях побъркала, той щеше да бъде доволен. Щеше да седи до мен, да ме държи за ръката и да ме утешава. Но аз си имах свое мнение по този въпрос.

Целунах го и нежно изчуруликах:

— Това съм аз, Докторе, аз съм. И много те обичам.

— Не е вярно — усмихна се той. — Но за мен най-важното е друго. Ти знаеш какво.

— Разбира се. Аз те обичам и ти си ми страшно необходим.

— Благодаря. — Той отвори вратата на колата и ми помогна да седна. — Ти си най-красивата жена на света.

— Благодаря — изпунтирах го аз и ние се отправихме към хотела.

Ако се съдеше по впечатлението, което направих там, появяването ми можеше да се сравни със слабо изригване на вулкан. Докато попълвах формулярите, служителите, гостите и прочее безделници в хотела се тълпяха наоколо. Това ме радваше, защото показваше, че парите ми не бяха отишли на вятъра и операцията явно си бе казала думата.

След като изпратих Доктора в хотелската му стая, аз се настаних пред огледалото в моята и се втренчих в себе си. Външността ми беше много удобна, защото лесно се променяше: косата на опашка отзад, очите сведени — и ето ти свенлива хубавица, мамина щерчица; косата на прав път, усмивката до ушите, игриви пламъчета в очите — и ето ти весела бърборана, душа на компанията; косата вдигната нагоре, поглед право напред — и ето ти фаталната жена. И дотук. Засега тези три маски ми бяха предостатъчни.

Кимнах удовлетворено и си полегнах с намерението да помисля по въпроса кое би било най-доброто място, на което бих могла да срещна бъдещия си съпруг. Спрях се на казината. Това беше още една от особеностите на моя характер: след паметната среща с Монаха подобен тип публични места би трябвало да пораждат у мен опасения и дори да изпитвам страх от тях, или те абсолютно задължително трябваше да пробуждат у мен поне лоши спомени, но аз избрах именно казината — очевидно благодарение на противоречивия си дух. И реших да си търся мъж там, като преди това с Доктора се отправихме на разузнаване. По принцип казината се възприемат като прилични места, а посетителите им обикновено са състоятелни хора. Много бързо открихме едно точно такова. То се намираше в съседния хотел и ние тутакси се преместихме да живеем в него, тъй като, слава богу, средствата ни позволяваха това, а пък и там имаше свободни стаи.

В късната вечер Доктора си облече скъп костюм, в който изглеждаше твърде елегантно и дори сам се хареса в него, макар да се шегуваше, че с въпросния тоалет прилича на руснак от нов тип. Не можех да преценя дали той беше от нов или от стар тип, но така Доктора имаше вид на шеф на процъфтяваща банка, а не на нещатен лекар от градската лудница — обстоятелство, на което по обясними причини се радвах от сърце и душа. Аз си облякох една вечерна рокля и се почувствах още по-доволна: кой каквото ще да казва, но да си красива жена и освен това да разполагаш с пари е много приятно.

Ние влязохме заедно в казиното, но щом се озовахме там, веднага се разделихме. Доктора играеше с дребни суми, а аз сновях между масите, вглеждах се и се вслушвах в хората. В началото вниманието ми привлече един господин на неопределена възраст с деликатни маниери. След като повисях покрай него около петнадесет минути, разбрах, че чичкото хич не е лесен и би било по-добре човек да стои далеч от този мъж. И в същия момент забелязах бъдещия си съпруг. Беше висок, слаб, със светъл костюм и ярка вратовръзка, усмихваше се ослепително и губеше пари на общо основание. Настаних се близо до него и забих поглед в обратната посока. След петнадесет минути усмивката изчезна от лицето му, след това ръцете му се изпотиха, а след още половин час погледът му стана стъклен, а по челото му избиха едри капки пот. Работата му беше спукана. Точно от такъв младеж имах нужда.

В мига, в който той прахоса всичките си пари и си остави само малко дребни, аз знаех за него всичко, което исках да зная, и тръгнах подире му. Ние се сблъскахме на вратата, т.е. аз се забързах, опитвайки се да се промъкна през отворената от него врата, но тъй като той беше силно развълнуван, не забеляза това. Закачи ме с лакът, вдигна поглед и бързешком се извини, разтваряйки по-широко вратата.

Аз се усмихнах закачливо и дори предизвикателно. Младежът беше дрънкало и женкар и в друг момент би се впил в мен като кърлеж, но в този жените не го интересуваха. Почти не го интересуваха.

— Извинете — повтори още веднъж той, стрелна ме с поглед, увери се, че съм без придружител, и започна да прехвърля наум дали има смисъл да ме покани в бара с последните си пари. Реших, че има смисъл и казах:

— Размазахте ми крака, дължите ми чаша кафе.

Младежът се засмя, макар и не много весело, и ние тръгнахме към бара. Там се и запознахме.

Той се казваше Максим и след една седмица се канеше да замине зад граница, въпреки че не сподели намерението си. Седеше и мислеше какво да направи с мен. Хем му беше жал да изпусне такъв шанс, хем настроението му бе скапано. Аз реших да повдигна духа му и мило предложих:

— Най-добре ще е да продължим запознанството си в моята стая.

Той отново започна да се лута в мислите си: отначало реши, че съм проститутка, но после отхвърли това предположение. И правилно. Мъжете би трябвало да мислят за жените само хубави неща и при това — с уважение. Аз сама си платих кафето, с което окончателно го озадачих.

— И какъв е вашият отговор на поканата да ми дойдете на гости? — зададох повторно въпроса си. — Живея в този хотел и днес ми е скучно.

Ако беше умен, нямаше да рискува, но той не беше умен, а моят полуразголен бюст го вълнуваше. Затова, загърбвайки проблемите си, младежът тръгна с мен.

— Не е лошо при вас — установи той, след като се поразходи из стаята, приближи се до мен, прегърна ме и много страстно ме целуна. Страстта му не ми направи особено впечатление, но пък мислите му все повече и повече ми харесваха.

— Седнете, Максим Петрович — посочих с глава към дивана, а той седна, обзет от известно недоумение, тъй като изобщо не ми беше споменавал второто си име, та затова се постресна. Аз се настаних срещу него и извадих от чантата си пачка долари и запечатана колода карти.

— Не искате ли да изиграете една игра с мен, за последно?

— Нещо не мога да разбера… — изрече той и в този момент ръцете му се разтрепериха.

— Че какво има за разбиране? Вие сте пропилели огромна сума пари. Забележете — чужди. Днес се опитахте да си ги върнете и прахосахте всичко. Не само че няма да ви потупат по рамото за това, но дори и нещо по-лошо може да ви се случи… Навремето хората, изпаднали във вашето положение, са се самоубивали, но вие твърде много обичате себе си… Така че след седмица, вместо в мечтаната чужбина, ще лежите под някой мост и на това отгоре в такъв вид, че е страшно да си го представи човек. И най-вероятно ще ви погребат за сметка на държавата, тъй като вие нямате близки и роднини, което означава, че скоро няма да ви намерят.

— Коя сте вие? — презрително попита той, макар че здравата се изплаши.

— Вашата бъдеща съпруга, ако естествено се разберем.

— Ама че глупости! — изкрещя младежът и се надигна, но в този момент в стаята влезе Доктора и той седна обратно на мястото си, премествайки поглед от него към мен. Поиграхме си малко на мълчанка, а после Максим попита: — Кои сте вие и какво означава всичко това?

— Ако бяхте слушали внимателно, вече щяхте да сте разбрали, че искам да се омъжа за вас. Като компенсация за моралните щети ще изплатя вашия дълг. Целият — до копейка. Съгласете се, че е справедливо.

— Вижте какво, нищо не разбирам — развълнува се младежът, обръщайки се този път към Доктора. — Ако сте от разузнаването, значи дълбоко се заблуждавате, аз…

— Знаем знаем, не се вълнувайте чак толкова, Максим Петрович. На мен ми е необходим печат в паспорта и мъж в чужбина — само толкова. В замяна вие ще получите пари, а във вашия случай това не са просто пари — това е живот. Струва ми се, че би било глупаво от ваша страна да не се съгласите.

— Хора, нищо не разбирам! — призна си честно той.

— Няма нужда да разбирате каквото и да било — изсумтя Доктора, като на всичкото отгоре в този момент придоби вид на безмилостна и хищна акула и аз прихнах наум, зарадвана от неочаквано разкрилия се актьорски талант на моя приятел, а Максим посърна и се замисли.

През следващия един час ние продължихме да си играем на въпроси и отговори и макар че Максим успя да постави огромно количество питанки, тъй и не обогати с нищо информацията си, от което още повече се натъжи.

Аз го поободрих с каквото можах, а след това разговорът ни навлезе в делова фаза.

— Но доколкото зная, няма да ни разпишат веднага, нужно е време…

— А парите за какво са? — учуди се Доктора. — Не си затормозявайте мозъка с разни глупости, младежо! Вашата задача е да се явите навреме в гражданското и да кажете да. Всичко останало е наш проблем.

— Разбира се, но… Все пак какво означава всичко това?

Ех, че любопитен човек се случи този Максим, само грижи създаваше и това си е!

— Писна ми от теб — въздъхнах аз, надрасках му един телефонен номер на листче и му го хвърлих. — С две думи, ако продължиш да се кълчьотиш, ще се обадя на този номер и ще съобщя на приятеля ти Алик, че паричките му са изчезнали яко дим. А сега отгатни колко дълго ще живееш след това?

— Той ли ви изпрати? — промълви Максим. Това беше страшно глупав въпрос, аз се ядосах и посегнах към телефона, а той изврещя: — Съгласен съм!

— Отдавна трябваше да стане така — измърмори Доктора. — Само ни мътите главите.

Тук той малко преувеличаваше, защото в този случай беше под въпрос кой на кого мътеше главата.

— Вие с мен ли ще дойдете? — с известен страх попита Максим.

— Не. Мен ме влече към родните места. Едва ли след бракосъчетанието ще се срещнем някога повече.

— Но… — подхвана той, ала Доктора рязко го прекъсна:

— Пак ли започваш?

— Добре. А парите? Кога ще ги получа?

— Ти трябва да ги върнеш в петък, така че ще ги получиш в петък. Впрочем така ще е по-добре за теб. Имаш склонност към хазарта и пак ще вземеш да профукаш всичко. Да смятаме, че сме се разбрали — обобщих аз.

— И какво ще правим сега? — попита той, изпаднал в крайно недоумение.

— Сега ти ще си отидеш вкъщи, ще си почиваш и ще се подготвяш за церемонията. Постарай се да не излизаш от дома си, ако това не е крайно наложително. Аз ще ти се обадя. Да, остави си паспорта, ще ни трябва.

Максим остави паспорта си на масата, стана и нерешително изрече:

— Ами аз да си тръгвам?

— Всичко хубаво — отвърна Доктора.

— Ами моят телефон? — притесни се младежът и попита с втренчен поглед: — Или вие го знаете?

— Запиши си го — кимнах аз, той записа собствения си телефонен номер и бързешком излезе.

А Доктора се разсмя.

— Страхотно! — каза той, след като се умори да се смее и дори поклати глава в знак на това, че случката много му е харесала. Току-виж, си паднеше по цялата тази работа. Но след петнадесет минути се замисли. — Варя, ами ако този младеж изобщо не е чак такъв глупак…

— Той е страхливец и мерзавец. Ще си седи вкъщи като мишка и ще чака обаждането ни. Но за всеки случай трябва да се преместим оттук. Ще намерим някое общежитие за гостуващи в столицата селяни — изсмях се аз. — Слава богу, Москва не е малък град и на юначните момчета ще им е нужно време, за да ни открият.

Ала никой не се опитваше да ни открие. Както стана ясно по-късно, Максим си седял вкъщи и шумно тракал със зъби. Доктора посети гражданското, поговори с милите хора там и те стигнаха до единодушното мнение, че глупавите формалности не бива да се превръщат в препятствие пред чистата любов и семейното щастие.

След три дни аз се омъжих за Максим Петрович Осипов, в петък той върна парите под моето мъдро ръководство (ръководството се състоеше в това, че незабелязано го съпроводихме, за да се убедим, че ще даде парите на когото трябва и пътьом няма да се отбие в някое казино), а след още един ден ние се сбогувахме с него на летището. Максим отпътува за Канада. Със своите лоши навици едва ли щеше да се върне отново тук: просто нямаше да сколаса да събере пари за обратен билет.

Вечерта вечеряхме с Доктора в един ресторант, той размишляваше, а аз се вслушвах в него.

— Ти му даде парите — каза Доктора. За разлика от Валя, той не обичаше да се ровя в мислите му и предпочиташе да разговаря.

— Естествено.

— Макар че можеше да не му ги даваш. Какво те засяга дали той ще бъде в Канада или в гробището! Дори в гробището е по-удобно.

— Не, Докторе. Първо, всичко трябва да бъде честно. Второ, на мен ми трябва жив мъж в чужбина, защото само така мога да обясня лудите пари, с които разполагам.

— Според мен само усложняваш нещата.

— Може би, но така е по-интересно…

— Впрочем не ни останаха много пари. Съпругът ти ни излезе доста скъпо.

— Какво ли не прави човек заради любовта! — прихнах аз и добавих: — Парите не са проблем.

— Пак ли ще започнеш да врачуваш?

— Не. Трябват ми веднага и много. Москва е хубав град, тук човек има големи възможности.

— Не искаш ли да споделиш плановете си с мен? — въздъхна Доктора.

— Нямам никакви планове. Да вървим в казиното.

Казината се превърнаха в мое любимо място за прекарване на свободното време. И тъй като напоследък целият ми живот се състоеше само от свободно време, аз често пребивавах в казината. Тук се събираха различни, необикновени и дори опасни хора. Аз много се надявах, че ще ми провърви, само трябваше да се заредя с търпение и да разчитам на късмета си.

Така и стана. Заемайки обичайния си наблюдателен пункт зад гърба на Доктора, който седеше и играеше, аз забелязах един младеж. Той устремено влезе в залата, беше облечен доста скромно, не обърна никакво внимание на забележителностите в казиното и явно търсеше някого. Направих крачка срещу младежа, а сетне ненатрапчиво се настаних зад него. В крайна сметка той намери онзи, когото търсеше — на масата с гръб към мен седеше як мъжага с бръснат врат. Младежът се наведе към него и му каза няколко думи на ухо. А онзи веднага изгуби интерес към играта.

Скоро след това те се преместиха в един ъгъл, далеч от чужди очи и уши, и възбудено заговориха. Аз клечах наблизо с гръб към тях и се опитвах да не привличам вниманието им. Младежите ненапразно се радваха. Начинанието, което бяха замислили, обещаваше да бъде доходоносно, а планът им беше хитър и на практика безопасен. На практика… ако наблизо не стоях аз. За щастие момчетата изобщо не бяха чували за никакви такива дарби и прочее подобни неща и затова бяха доволни от своя план.

Аз също бях доволна, сумата звучеше вълнуващо, пък и вече ужасно ми беше омръзнало да се мотая без работа из казината. Оставаше само една дреболия: да изясня кой е този Льолик и да изчакам момента, в който момчетата ще преминат към действие. За изясняването отидоха още петнадесет минути. Льолик беше небезизвестен човек, често висеше в едно ресторантче с наименованието „Прилепът“ и се славеше с лош характер и злопаметност.

На следващата вечер ние отидохме в „Прилепът“, влязохме и се настанихме в центъра на залата. Самия Льолик го нямаше, но за сметка на това близо до нас отмаряха няколко момчета и впрочем правеха това съвсем благопристойно. Доктора много се притесняваше, че ще привлека вниманието им и че те ще започнат да ми досаждат. Те наистина ме забелязаха, но шикозният вид на Доктора и моят сведен поглед ги наведоха на мисълта, че сме двойка чалнати чужденци, попаднала дявол знае по каква случайност на това място. Така и не проумях защо решиха, че сме чужденци, тъй като помежду си ние говорехме на руски език и дори без акцент.

Общо взето, нашето посещение премина без произшествия и доста успешно. Сега оставаше да изчакаме деня и да си опитаме щастието. Освен телефонния номер, който ме интересуваше, аз научих още, че в този момент въпросният Льолик отсъства от ресторанта в резултат на обстоятелството, че е изпаднал в крайно гневно състояние, тъй като само преди два дни беше изгубил доста пари. Момчетата предпазливо шепнеха и гадаеха кой ли беше този толкова ловък и най-вече нахален човек.

На другия ден аз набрах номера, послушах дългите сигнали, почаках известно време и тъкмо се наканих да изругая и да тресна слушалката, когато в нея се разнесе нисък мъжки глас, който крайно нелюбезно изгрухтя:

— К’во има?

— Мога ли да говоря с Аркадий Михайлович? — нежно изчуруликах аз.

Последва кратка пауза, а след това малко по-вежливото:

— Кой го търси?

— Ние не се познаваме, но той ще бъде щастлив, ако се сприятелим.

Младежът очевидно обмисляше дали да не ми тегли една кратка и категорична майна, или да продължи разговора. А аз сметнах за нужно да добавя:

— Обаждам се по повод на едни пари.

— Какви пари? — отново изгрухтя той в отговор, а аз се ядосах и също изквичах:

— Същите, които са ви отмъкнали, малоумнико!

Очаквах, че ще си поговорим още известно време в този дух, но в същия миг в слушалката се разнесе един съвсем различен глас: по-висок, по-мек и по-приятен.

— Слушам — каза той.

— Вие ли сте Аркадий Михайлович? — реших да уточня аз.

— Да. И какво става с моите парички?

— С тях според мен всичко е наред, стоят си скромно на сигурно място при двама добри мъже. Бих могла да ви съобщя кои са тези мъже и къде би трябвало да си търсите паричките, но, разбира се, няма да направя това даром.

— Длъжен съм да ти кажа, пиленце, че да се играе на такива игрички с мен е опасна работа. Да не вземеш да останеш без езиче например. Веднага ще те открия и ще ти видя сметката. — С последното аз моментално и напълно се съгласих, тъй като имах известен опит, но се изсмях и преминах към гальовно мъркане:

— Не ме разбрахте правилно. Искам да ви помогна. Случайно научих, че са ви изчезнали пари и също така случайно зная кой си ги е присвоил. И би било просто прекрасно, ако с вас се разберем за десет процента. Съгласете се, че за вас тази сума не е голяма, а за мен, по силата на моята бедност, тя ще е истинска радост.

— Ако това е шега… — започна той, но гласът му звучеше спокойно, а в него се долавяше и известна заинтригуваност.

— Да не би да съм глупачка, че да се шегувам с вас? Ще ми платите моите проценти, след като си върнете парите. И не бъдете скръндза. Мога да ви бъда полезна още дълго време… Какво ще кажете?

Той помълча минута-две, през които аз се притесних, но после се изсмя и каза:

— Ами ако те измамя? Не се ли страхуваш?

— Май не съм чувала да нарушавате дадената дума. Но ако ме измамите, какво да се прави… Останете си със здраве, ще загубите верен приятел, а аз вече ви казах, че мога да ви бъда полезна.

— Май не съм чувал за съществуването на верни приятели — подигра ми се той, а аз се разсмях:

— Аз не съм просто верен, аз съм десетпроцентов.

— Добре — съгласи се, след като помисли още малко, а аз му обясних къде би трябвало да търси паричките си.

Отначало той не повярва и дори се разгневи. Аркадий Михайлович беше зле възпитан, езиковият му запас ме угнетяваше и аз затворих слушалката. Обадих му се след един час с надеждата, че през това време е успял да се успокои. Той не само се беше успокоил, но и бе започнал да действа и очевидно бе открил нещо, което го навеждаше на мисълта, че казаното от мен не е чак такава глупост. Аз подробно го посветих в плановете на чуждата операция, а той внимателно ме слушаше и по всичко личеше, че се натъжава, тъй като ставаше дума за негов близък приятел и съратник. В края на разговора ни попита:

— Коя си ти?

А аз отвърнах:

— Ако се сприятелим, скоро ще разбереш.

Уговорихме се да му се обадя на другия ден. Позвъних му следобед от една московска гара. Слушалката вдигна самият Аркадий Михайлович.

— Здравейте! — поздравих аз и полюбопитствах: — Какво става с нашите работи?

— Слушай, коя си ти? — някак угоднически попита той, тъй като явно умираше от любопитство. Дори по гласа му се усещаше, че е доволен и заинтригуван.

— И все пак — изсмях се аз — какво става с нашите работи и по-точно — с вашите парички?

— Всичко е наред.

— Излиза, че съм заслужила наградата си?

— Естествено. Ела.

— Къде? — развеселих се аз.

— Където кажеш. Ако искаш, при мен…

Точно при него не исках да ходя.

— Вие сте ми много симпатичен, но аз по природа съм срамежлива и не обичам да бързам. Затова нека някое от вашите момчета да дойде на една гара и да остави парите в една от багажните камери. Ще ви кажа номера. И много ви моля — не бързайте да се срещнете с мен днес. Аз съм плашлива дама, ще ме стреснете и повече няма да се появя. А вие нямате чак толкова много верни приятели, дори и срещу десет процента.

— Кажи поне как се казваш? — засмя се той, а аз отвърнах:

— Варвара. — Тъй като не намирах нищо опасно в това.

— Добре, Варвара. Кажи къде трябва да изпратя момчето. Купи си парцалки с тези мангизи и ми ела на гости. Много ми е любопитно да те видя.

„От любопитни не можеш да се разминеш“, измърморих аз наум, а на глас казах:

— Ще имате време да ми се нагледате и дори да ви омръзна.

Общо взето, разделихме се с добро.

Момчето трябваше да пристигне след половин час. Доктора зае позиция в дъното на залата, зачете се в един вестник и току поглеждаше встрани. Видът му беше съвсем подходящ за целта — евтин анцуг, шушляково яке, кецове, раничка, каскет, изобщо — стои си някакъв човек и чака влака. Аз отидох в колата и се издокарах със синя работна престилка, платненки с гумени подметки и забрадка. Смъкнах забрадката до веждите си, освен това си сложих очила с отвратителни рамки и прокарах ръка по двигателя на колата, а после — и по лицето си, защото трябваше да замаскирам натрапчивата си хубост, т.е. да я замажа.

В този вид би трябвало да мина за чистачка, но всъщност не се реших да взема кофа и четка, та да не би случайно да се сблъскам с някоя истинска чистачка и да предизвикам подозрение. Появих се в залата след десет минути, като се преструвах, че живо се интересувам от празните бутилки. Доктора незабележимо ми кимна, което означаваше, че не бе съзрял нищо подозрително.

Точно след половин час се появи момчето, което имаше възможно най-обикновен вид и носеше пакет в ръцете си. То се приближи до посоченото място и след две минути се оттегли. Аз тръгнах след него и го изпратих до вратата. Не се забелязваше нищо, което да предупреждава за засада. Изпаднала в почуда, аз се отпуснах на една пейка и поизчаках известно време. Аркадий Михайлович честно удържа на думата си.

Кимнах, Доктора се отправи да вземе парите и след десет минути ние се срещнахме, но вече в колата. Доктора запали мотора и се понесе като подгонен, тъй като продължаваше да се бои, че ще ни преследват, а аз заврях нос в пакета. Пачките пари, пристегнати с червени ластичета, изглеждаха много симпатично — червеното върху зеленото просто плакнеше окото.

— Стана! — възкликна Доктора, поклати глава, удари с длан по волана и повтори: — Виж ти — стана!

Очите му горяха и в това състояние той, общо взето, не изглеждаше зле.

— Слушай, Докторе — изсмях се аз, — ама ти се оказа роден авантюрист.

Той сподави малко радостта си и като че ли се засрами.

— Усмихни се — помолих го аз. — Харесва ми, когато очите ти пламтят.

— Страхотно рискувахме — отбеляза той след кратко мълчание.

— Е, съвсем малко. Ако някой се въртеше наоколо, щях да забележа.

— Имам странно усещане — поклати глава той и дори въздъхна, а аз си помислих, че всичко това наистина можеше да се хареса на Доктора. В това нямаше нищо лошо. Само да престанеше да търси смисъла на живота и изобщо да гледаше по-ведро на нещата. — Какво ще правим сега? — попита след няколко минути.

— Сега ще отидем в родния си град. Нямаме какво да правим повече тук.