Нейната малка тайна

2

Събуди ме звънът на телефона. Скочих, мислейки, че това е будилникът, но едва след като разтърсих на два пъти глава, се сетих, че беше събота — почивен ден, и нямаше никакъв смисъл да скачам под тревога. Щом се ориентирах в дните, спомних си още някои неща и учудено се огледах. Леглото до мен беше празно.

— Саша! — извиках и погледнах часовника. Беше 7.30. Къде беше Саша и на кого му бе хрумнало да звъни по това време?

Грабнах слушалката и чух гласа на Ира.

— Варя, как си? — попита тя с пиянски глас.

— Никак — троснах й се аз.

— Слушай, приятелко, харесала си се на един мъж. Страхотно момче. Искаше да се запознае с теб, но явно те е изтървал, защото ти изчезна като приказно видение. Ако щеш вярвай, но той питаше за теб. Валя, сервитьорът, който ни обслужваше, ми е бегъл познат, та същият този Валя му казал, че ти си моя приятелка. И оня се лепна за мен. Мъжът де… Попита за адреса ти. Очаквай го на гости. Разбираш ли как се грижа за теб? Оцени го.

— Ти да не си полудяла, а? — изкрещях аз и треснах слушалката.

След което хукнах към банята. Лампата не светеше, водата не течеше и Саша естествено не беше там. Нямаше го и в кухнята, както и в останалите помещения на апартамента ми. И нищо — освен моите спомени — не свидетелстваше за неговото присъствие.

Аз се пощурах известно време, опитвайки се да намеря бележка от него или поне телефонен номер, записан набързо върху късче хартия. Нямаше нищо.

Свлякох си на пода в антрето и горчиво заплаках, но след десетина минути си теглих една майна и отидох да се измия. А сетне още веднъж претърсих апартамента, за да проверя дали няма изчезнали вещи. Всички неща си бяха непокътнати и това донякъде ме успокои, защото само ми липсваха обяснения с майка ми.

Завлякох си до леглото и отново се разревах — тихо и горчиво, и ревах, докато не чух, че някой звъни на вратата. От изненада първо подскочих, а след това хукнах презглава към вратата. Фантазията услужливо ми рисуваше една от друга по-сияйни картини: как Саша стои на прага с огромен букет и щастлива усмивка и други такива.

На прага стояха трима младежи, яки и свирепи, а по лицата им нямаше и следа от щастливи усмивки. Тъкмо се канех да им задам баналния въпрос: „Кого търсите?“, когато стоящият най-близо до мен младеж ме ритна в корема, аз изохках и се треснах в огледалото на собственото си антре, при това с такава сила, че го счупих, парчетата се посипаха по пода, юначните момчета нахлуха в апартамента ми, двама от тях се втурнаха в различни посоки, а третият ме хвана за косите и попита:

— Къде е той?

— Кой? — изблеях аз в пълно недоумение и получих един в челюстта. Лиших се от два зъба и веднага проумях кой тук задаваше въпросите.

След двадесет минути вече нямах никакви тайни от моите гости. За съжаление те се интересуваха само от една, но аз не я знаех. На момчетата им бяха необходими повече от два часа, за да се убедят в това. Не искам да си спомням какво се случи в този промеждутък от време, само ще кажа, че много съжалявах, че съм толкова жизнеустойчива, и се страхувах, че никога няма да умра.

Напуснах апартамента си в състояние на безпаметство. Не се наемам да отговоря на въпроса защо те просто не ме оставиха да умра в родния ми дом, а ме помъкнаха нанякъде, рискувайки да бъдат забелязани. Може би нямаха право да зарязват полуживи трупове в апартаментите им, а може би младежите просто бяха шегаджии, но в края на краищата ме натовариха в една кола и ме откараха извън града. На около два километра по околовръстния път намалиха скоростта на моста и изхвърлиха безчувственото ми тяло в реката от доста голяма височина. Тъй като аз все още бях в безсъзнание, младежите се оттеглиха с чувство за изпълнен дълг и с твърдото убеждение, че съдбата никога повече няма да ни срещне (впрочем точно така и стана), защото смятаха, че дори и да изплувах след някое време, нямаше да имам никаква възможност да известя човечеството за посещението на моите гости.

Но аз не оправдах надеждите им. След като се поизплакнах в студената вода, най-неочаквано се свестих и дори успях по някакъв начин да се добера до брега. Всъщност аз не си спомнях този епизод, което впрочем не беше странно, и бях склонна да смятам, че дължа чудотворното си спасение на намеса свише. Именно благодарение на въпросната намеса в този момент близо до брега се появил милиционерски патрул. Трудно можеше да се каже какво е правил той там, но по-важното беше, че милиционерите ме съзрели, извикали „Бърза помощ“, тя пристигнала за рекордно кратко време, в резултат на което аз много бързо съм се озовала в болничното легло, където се търкалях в течение на цели два месеца.

През този период на няколко пъти ме посещаваха сътрудници на милицията и аз се опитвах да им помогна, доколкото можех, в смисъл че отново и отново им разказвах за посещението на неканените ми гости и за онова, което последва по-нататък.

Спомените ми бяха доста смътни, никой от съседите ми не беше видял каквото и да било, никой от шофьорите в доста оживеното по това време движение не бе забелязал нищо подозрително на моста през онзи ден и младежите естествено не бяха открити. За сметка на това успях да науча разни неща за Саша и дори се полюбувах на неговата снимка, която сътрудниците на милицията любезно ми предоставиха с цел опознаване.

Александър Викторович Завражни, по прякор Монаха (трудно беше да се обясни защо го наричаха точно Монаха, тъй като моят възлюблен можеше да се похвали с огромно количество любовни похождения за една нощ), та същият този Монах отдавна и по принцип не живеел в съгласие със закона, а в момента на нашата среща бил в твърде хладни отношения и с някои от своите бойни другари и те имали претенции към него, а мен дяволът ме дръпнал за езика да го поканя при себе си точно в момента, когато бившите му приятели направо изгаряли от желание да се видят с него. Изобщо не ми бе провървяло.

Тази история дълго време се разказваше от уста на уста в града, за нея писаха във вестниците, говореха в тролеите и предупреждаваха хората за опасността от случайни запознанства, сочейки ме като пример за неразумна жена. А на мен, в ролята на случайна жертва на бандитски разпри, ми беше много обидно и дори нещо още по-лошо — беше ме срам.

Някъде след около двадесетина дни, когато започнах да се надигам от леглото, успях да видя лицето си в огледалото и припаднах. Видът на ужасяващата ми физиономия и последвалият от съприкосновението ми с нея стрес забавиха за известно време процеса на моето оздравяване. Лекарите, които се отнасяха към мен с огромно внимание, твърдяха, че в крайна сметка белезите щели да изчезнат, че времето щяло да излекува всичко, че те били сглобили, залепили и зашили челюстта ми, че съм можела да си сложа липсващите зъби, пък и в крайна сметка — нали поне очите ми, слава богу, си били на мястото си. Оставали още две операции и щели да ме вдигнат на крака.

Аз слушах, кимах и се опитвах да разбера как можа да се случи всичко това с мен.

Напуснах болницата, но вкъщи положението стана още по-лошо: страхувах се да стоя в апартамента си, страхувах се да изляза от него, страхувах се от позвънявания на вратата и от позвънявания по телефона, а също така се страхувах да гледам към огледалото и нещо все ме теглеше към вградения гардероб, чиято тъмнина ми се струваше безопасна. Нощем сънувах един и същи сън, мятах се в леглото, крещях и късах нервите на съседите си, тъй като блокът ни беше панелен и прегради пред шума нямаше.

В едно ранно утро, в самото начало на пролетта, възползвайки се от това, че мама беше в болницата, а аз бях оставена сама на себе си, излязох на балкона и с известно облекчение се хвърлих долу. Само че точно под балкона растеше едно дърво, а снегът още не се бе разтопил. Без да си счупя нищо, аз попаднах в стая номер шест на първа психиатрична болница в компанията на една напълно луда около деветнадесетгодишна девойка, която беше повредила разсъдъка си благодарение на безумна любовна страст и религиозност. Тя се канела да стане монахиня, но внезапно се влюбила, в любовта не й провървяло и в резултат на това в момента тя отмаряше на съседното легло.

С нея водехме дълги разговори, философствахме, спяхме лошо нощем и се изпълвахме с голяма симпатия една към друга. Тъкмо лудата Валя веднъж през нощта ми каза:

— Бог два пъти те е спасил от смъртта. Значи ти не си се явила на този свят току-така, а имаш някаква работа на земята и той, т.е. Бог, има нещо предвид по отношение на теб. В смисъл че не си дошла на света просто ей така, а с някакво предназначение. И ти трябва да престанеш да се хвърляш от балконите и трябва да се вслушаш. Бог ще ти даде знак и важното е в този момент да не лапаш мухите, а внимателно да слушаш и да изпълняваш. Чуваш ли, Варвара?

— Чувам — кимнах аз. — Каква ти беше диагнозата? Под секрет ще ти кажа, че е вярна.

Ала ми беше приятно да мисля за това, че Господ се е погрижил за мен и ме е спасил, но всъщност ме измъчваха разни неща и аз попитах Валя с известна доза предизвикателство:

— Ако Господ има някакви планове по отношение на мен, защо не ме отърве и от неприятностите? Защо не направи така, че разни психари да не ми трошат челюстта и прочее, и аз да вървя към набелязаната цел без осакатявания. Струва ми се, че така ползата от мен ще е несравнимо по-голяма.

— Ти си глупачка! — озверя Валя — Той ти изпраща изпитания. Не ти ли е ясно? Никак не е лесно да изпълниш Божията воля и ти трябва да бъдеш достойна за това.

— А той случайно да ти е казал колко време ще траят тези изпитания? — полюбопитствах аз. В отговор Валя ме замери с възглавницата и май че дори се обиди.

Аз се обърнах към стената и отбелязах, мърморейки:

— Ако имаш пряка връзка с Господа, намекни му, моля те, че не обичам да чакам.

— Трябва да имаш търпение и да бъдеш съсредоточена — поучаваше ме Валя. — Ще видиш, че ще ти даде знак.

Не се наемам да съдя дали последвалите събития олицетворяваха Божията ръка. Господ нищо не ми бе казал простичко и ясно, ей така, че да го разбера, но по-нататък започнаха да се случват странни и дори изумителни неща. Не знаех как точно разговаря с нас, грешните, Господ и затова бях склонна да повярвам на Валя, че всичко, което се случваше, не беше нищо друго, освен Божия промисъл.

А чудесата започнаха в сряда сутринта. Ние очаквахме да мине визитацията, Валя, както винаги, разглеждаше тавана с видим интерес, а аз — най-неочаквано дори за самата себе си — казах:

— Стига си се страхувала от тези инжекции! Гледай настрани и мисли за нещо неутрално. А пък ти само се блещиш срещу иглата и сама се плашиш.

— Откъде знаеш, че се страхувам? — попита тя.

— Едно птиченце ми каза — изсумтях аз.

Вместо да ме клъвне с нещо хитроумно, Валя се премести на моето легло, втренчи се в мен с пронизващ и даже яростен поглед и повтори с тих глас:

— Откъде знаеш, че се страхувам от инжекциите? Аз не съм ти казвала това.

— Махни се от краката ми, боли ме, краката ми са препатили много и ми е мъчно за тях.

Валя се примъкна настрани, без да откъсва пламенния си взор от лицето ми, и още веднъж попита:

— Как разбра?

— О, господи! — завъртях глава аз. — Досетих се, забелязах, пресметнах…

— Така ли? — Валя се намръщи, поклати крак, а сетне рече: — А знаеш ли как съм тръгнала в първи клас?

— Както всички — ядосах се аз.

— Естествено че както всички. Но дали с мен се е случило нещо особено?

Аз помислих малко, опитвайки се да се сетя.

— Ами… паднала си в една локва до самото училище. Денят бил слънчев, сутринта чистачът полял цветята, на асфалта се стекла локва и ти си цопнала в нея по корем. Майка ти изтичала до вкъщи и ти донесла униформата на по-голямата ти сестра, която била на училище втора смяна, преоблякла те набързо в този тоалет, а ти си ревяла, защото униформата ти била голяма и изобщо — станало ти обидно.

Докато правех това излияние, очите на Валя горяха все по-ярко, а леката й и нерешителна първоначално усмивка стана широка и лъчезарна.

— И откъде знаеш всичко това? — бодро се поинтересува тя.

— Ти си ми го разказала.

— Как ли пък не! Нищо не съм ти разказвала. И какво още знаеш за мен?

— Ами всичко — казах аз, след като помислих малко. — Това не е странно. През този един месец, в който се подвизаваш на съседното легло, по цял ден само бърбориш.

— Аз имам добра памет — промърмори Валя. — И съм сигурна, че не съм ти разказвала за моя първи учебен ден… Няма значение. Нужен е пример, след който очите ти ще се отворят.

— Кои очи? — сепнах се аз.

— Твоите. Ти смяташ, че аз просто съм ти надрънкала всички тези глупости, но аз зная, че не е така. Нужен е пример, който да те убеди. За какво със сигурност аз не говоря никога?

— Ами… за твоята любов, т.е. за онова момче…

— Точно така. А сега ти ми разкажи как сме се запознали с него.

Аз се намръщих, затворих очи и се вслушах в онова, което беше вътре в мен. Случваше се нещо странно…

— Ти си паднала от един стол в закусвалнята, всички са се разсмели, ти си лежала на пода като пълна глупачка, а той се приближил и ти помогнал да станеш.

— Точно така! — изпищя Валя и дори скочи от леглото. — Ето знака!

— Сега ще дойде Татяна и ще я помоля да ти сложи допълнителна инжекция, защото съвсем си се смахнала.

Валя грабна възглавницата си и ме цапардоса два пъти с нея, а след това, крайно раздразнена, попита:

— Какво още трябва да се случи, за да разбереш?

— Добре де, престани! Аз съм Жана д’Арк, Божията избраница. Само че не искам да горя на кладата. По-добре да ме хвърлят още веднъж от моста.

— Наистина ли не разбираш какво става с теб? — почти през плач попита Валя. — Ти можеш да четеш мислите ми.

— Това не е трудно — уверих я аз. — Те не са много и всичките са глупави.

— Добре. Ти си умната, а аз съм глупавата. Сега ще дойде Татяна, опитай с нея. Тя поне със сигурност не води с теб откровени разговори.

Татяна — медицинската сестра в нашето отделение — дойде след пет минути, аз се вторачих в нея, а Валя — в мен. Съседката ми се въртеше, мигаше и шумно подсмърчаше. Поведението ни предизвика известно недоумение у Татяна, защото нашата стая не създаваше никакви проблеми и от нея не се очакваха изненади — тук хората си лежаха мирно и тихо и не буйстваха.

Татяна ни погледна със съмнение, но после като че ли се успокои и започна да извършва обичайните процедури, а аз се заех да я наблюдавам. След пет минути я попитах:

— Да не сте забравили да изключите ютията?

— Какво? — възкликна тя, намръщи се и стреснато се поинтересува: — А ти откъде знаеш?

— Ами аз не зная — наложи се да й отвърна. — Просто вие се държите така, сякаш се опитвате да си спомните нещо, затова ви попитах…

— Цяла сутрин не съм на себе си, щукна ми да си гладя блузата точно преди да изляза. Бързах… и, убий ме — не помня дали изключих ютията или не.

— Изключили сте я — убедено кимнах аз, защото точно в този момент тя си припомни как е обличала блузата си, а с дясната ръка е издърпала шнура, припомни си, но едновременно с това се и съмняваше, а аз нямах повод за съмнения.

— Мъжът ми ще се върне от работа в единадесет часа и ще му се обадя…

— И какво? — изпищя Валя, едва дочакала да се затвори вратата зад гърба на медицинската сестра.

Аз свих рамене:

— Чудо на чудесата…

— И то какво! Това е Божия дарба. Нали ти казах, че Господ има планове за теб, така си е.

— Поне да знаех какви са… — разтревожих се аз.

— Ставай от леглото, ще тръгнем по стаите и ще направим проверка и с други хора.

Цял ден се мотахме из отделението. Много скоро моите съмнения отпаднаха — по някакъв начин аз научавах мислите на хората. Нещо топло обвиваше мозъка ми, а после започваше да пулсира и да избива от общата маса… Звучи глупаво, но ставаше горе-долу така.

Ние се върнахме в стаята си преди вечерната визитация и Валя се захвана да ме поучава:

— Засега си мълчи, Господ ще ти каже кога трябва да се разкриеш, а може би изобщо не бива да го правиш — още не е ясно каква е мисията ти. Само че много внимавай… да не пропуснеш момента, сърцето ми ще се пръсне, ако не видиш знака… Ти нямаш усет. Ако не бях до теб, така и нищо нямаше да разбереш…

— Слава богу, моят верен Санчо Панса е на съседното легло и ще забележи всички знаци.

— Не е ясно дали трябва да бъда до теб или не. Аз не съм имала знак.

— Ще имаш — изсумтях убедено. Разбира се, Валя си беше чисто луда, но ми харесваше, защото беше добро момиче. И бе по-добре да се глуми за Божият промисъл, вместо да си удря главата в стената.

— Трябва да тренираш — каза тя след кратък размисъл.

— Как става това?

— Знаеш ли как се учат чужди езици? Говорят с човека само на съответния език, например на английски. Нали разбираш?

— Защо ми е английски? — развеселих се аз.

— Защо се занасяш? Ако Господ беше избрал мен, аз нямаше да се зевзеча, а да се моля и да тренирам всяка минута.

Валя дори почервеня от раздразнение и аз бързешком се съгласих:

— Хайде да тренираме.

— Аз няма да разговарям с теб.

— Защо? — разстроих се.

— Защо ме вбесяваш, наистина ли не разбираш? Ти ще говориш с мен, а аз ще ти отвръщам наум и няма да ти помагам с думи. Сега схвана ли?

Идеята не ми се стори много добра, защото, току-виж, някой от лекарите забелязал, че си говоря сама и тъй и можех да си умра в лудницата, но не исках да огорчавам Валя, съгласих се и от тази вечер нататък ние започнахме да тренираме.

Много скоро това занимание ме увлече, а успехите от обучението ми се струваха направо фантастични. Ако в началото, за да доловя мислите на даден човек, трябваше да се съсредоточа, да затворя очи и да стоя в пълна тишина, то след няколко дни необходимостта от това отпадна. Възникна друг проблем: когато в стаята имаше няколко души, мислите им се преплитаха на кълбо и се заглушаваха, но и с това усложнение се справих сравнително бързо. Можех да говоря, да върша нещо, да се смея или да чета книга и едновременно с това да се вслушвам.

Дните престанаха да бъдат сиви и унили, аз посрещах утрото с оптимизъм и вече бях престанала да се присмивам на думите на Валя за знака, а само кимах мълчешком и сякаш наистина го очаквах.

Веднъж, по време на обедната почивка, ние си говорехме, т.е. говорех аз вместо двете ни, а Валя се блещеше срещу тавана и мълчеше като риба. Изведнъж на най-интересното място аз рязко прекъснах потока на нейното мълчаливо красноречие:

— Ама че лъжеш…

— Точно така! — възкликна тя и дори стана от леглото. — Как разбра?

— Не зная как! — озадачих се аз. — Зная, че лъжеш — и толкова. В смисъл че ти казваше истината и изведнъж излъга и това беше ясно — като че ли ти мислиш едно, а едновременно с това там някъде имаше някаква друга мисъл, която беше лъжа.

— Страхотно! — разсмя се Валя, плесна с ръце и дори изписка от неудържима радост. — Ами че аз го направих нарочно, за да проверя дали ще успееш да го разбереш или не.

Очевидната лудост по странен начин съжителстваше в нея заедно с хитростта и практичността.

Тренировките продължиха до деня, в който изписаха Валя от болницата. Аз не криех, че това събитие изобщо не ме радваше и изразих надеждата, че ние непременно ще се срещнем, стига само да изляза от въпросното лечебно заведение. Но Валя решително отсече:

— Не! Аз изпълних всичко, с което Бог ме беше натоварил. Сега ти трябва да бъдеш сама.

— Ти какво, да не би да си получила телеграма от небесата? — ядосах се аз.

— Сънувах сън. Пророчески. Вчера мислих за теб и за мен и, разбира се, за това какво ще стане с нас, а през нощта сънувах сън. Стоим си ние в полето — аз и ти, — а пред нас има два пътя. Ти тръгна по единия, а аз уж те последвах, но изведнъж един глас ми каза: „Ти не си натам…“ В крайна сметка ти тръгна наляво, а аз — надясно.

— И ти не искаш да се виждаш повече с мен заради някакъв си глупав сън? — не повярвах аз.

— Това не е сън, а знамение и изобщо не е глупаво. Ти имаш мисия, може би тя е велика, а аз очевидно не ставам за твоя спътница, затова трябва да заобиколя отстрани, та да не ти се пречкам в краката.

Постоях, помълчах и твърдо заявих:

— И къде гледат тия лекари? Нима е възможно да те изписват, та ти си чисто луда!

Въпреки моите увещания и дори заплахи, Валя остана непреклонна, а в деня на нейното изписване ние се сбогувахме завинаги и никога повече не се видяхме. Макар че и сега годинките ни не са кой знае колко и може би пак ще имам сгода да се срещнем в някоя психиатрия.

Изписаха Валя и макар пролетта да беше в разгара си, градските лудньовци се държаха кротко, не се забелязваха никакви пристъпи на заболяванията, стаите бяха наполовина празни, а аз тъй си и останах без съседка. Затова вниманието ми привлече Доктора.

Той беше получил прякора си1 много преди моето въдворяване тук. Естествено никой от персонала не го наричаше така пред болните, но пък и на мен подслушани разговори не ми бяха нужни. Доктора беше лекар и според мен — наполовина бе откачен. С две думи — имаше някои странности. Той бе на около четиридесет години, среден на ръст, слаб, замислен, както се казва — вглъбен в себе си, с интелигентно и красиво лице и дори плешивината му, която бе взела значителни размери, не разваляше общото впечатление. Носеше очила, непрекъснато държеше ръце в джобовете на престилката си, а когато слушаше, накланяше глава настрани, почти до самото си рамо. Говореше малко, тихо и кротко, а в отделението всички го обичаха — не само болните, но и персоналът, което беше нещо много рядко срещано зад тези стени, тъй като хората тук не си падаха кой знае колко един по друг.

Лекарите се отнасяха към мен с разбиране, а той по всички възможни начини се стараеше да ми вдъхне бодрост и оптимизъм, макар че сам не можеше да се похвали с излишъци от тези чувства. Наскоро Доктора се бе развел с жена си, която, както станало ясно, от три години имала любовник. Съпрузите нямаха деца, изобщо той беше сам-самин на света и животът не му доставяше кой знае какви удоволствия. Не се сърдеше на жена си, защото смяташе, че за всичко е виновен той, тъй като от известно време имаше проблеми, при това толкова сериозни, че веднага би трябвало да иде на лекар, но колкото и да бе странно, Доктора не искаше да се лекува, срамуваше се и се терзаеше, а това бе съвършено необяснимо за мен. Нали самият той беше лекар и би трябвало да знае как се постъпва в такива случаи! Но не искаше да знае.

Тъй като Доктора беше изключително самотен и никога заникъде не бързаше, всички поред най-безпардонно се възползваха от това и той работеше за двама. Когато имаше време, влизаше при мен и ние дълго разговаряхме. По това време чуждите мисли ужасно ми бяха омръзнали, защото в по-голямата част от тях нямаше нищо интересно. И аз започнах да се тренирам в друга посока: учех се да не им обръщам внимание.

Не нахлувах в мислите на моя лекуващ лекар, тъй като ми се струваше неетично, но за сметка на това разговарях с него с огромно желание. Валя не беше до мен, никой не ми развиваше теории за моето изключително предназначение и изведнъж аз се изплаших — ами ако това изобщо не беше никаква си дарба, а аз просто се бях смахнала окончателно и необратимо? При нас, в съседното отделение, лежеше един Наполеон и той ден през ден водеше битки за Ватерлоо, а аз — ей на — четях мисли… Ако наистина се бях побъркала напълно, значи лекуващият ми лекар трябваше да забележи това, защото кой би могъл да разбира от тези неща най-добре, ако не той!

Реших да поговоря с Доктора при първия удобен случай. И такъв ми падна много скоро. Доктора дойде при мен вечерта по време на дежурството си, усмихна се бодро и седна на стола, като преди това го придърпа близо до леглото ми.

— Виждам, че не сте в лошо настроение — отбеляза той. — Може би трябва да ви преместим в трета стая, при Новикова, заедно ще ви е по-забавно?

— Благодаря, засега не ми е скучно — уверих го аз, помълчах малко и зададох въпроса: — Леонид Андреевич, какви инжекции ми биха тук?

— Какво? — сепна се той.

— Ами… какви лекарства ми слагаха?

— Обикновени лекарства — намръщи се той. — Какво има, Варя?

— Докторе — изтърсих, — как мислите, аз смахната ли съм?

— Не, разбира се. Макар че в някаква степен всички сме малко луди. Но ми се струва, че не бива да ме наричате Доктор, това е друг тип наименование, а аз съм лекар. Като грамотен човек би трябвало да знаете разликата между доктор и лекар.

— Зная я — съгласих се аз. — Извинете, изплъзна ми се от езика, всички ви наричат така, имам предвид персонала, и на мен също ми харесва да ви наричам така, защото в детството си съм гледала филма „Моята скъпа Клемънтайн“ с Хенри Фонда в главната роля… Не помня кой играеше доктора в него… Но много ми харесваше филмът и същият този Доктор. По-късно американците направиха още един филм по този сюжет и актьорите бяха страхотни, но не беше същото… Може би просто детството ми бе свършило?

— Вероятно — тъжно се усмихна той. — И аз много добре си спомням този филм, хубав беше. Какво пък, щом искате, наричайте ме Докторе, нямам нищо против.

— Благодаря… — Загледах се за малко в една муха на стената и предпазливо попитах: — Значи не съм се смахнала окончателно.

— Защо питате, Варя? — като че ли се разтревожи той.

— Докторе, само недейте веднага да викате санитарите… Работата е там, че аз мога да чета чужди мисли… Нанесли са много удари по главата ми и тя естествено не е във форма, та затова реших, че може би този факт в съчетание с някакво лекарство е дало такъв ефект? Пък и някак не ми се иска да си мисля, че просто съм откачила.

— Сериозно ли говорите? — попита той, след като помълча известно време.

— И още как! Искате ли да ви кажа за какво си мислите в момента?

— Опитайте — леко се усмихна той и аз му казах. Доктора се покри с гъста червенина, извини се и излезе, но не извика санитарите, а това ме обнадежди.

Той се появи след два дни (всъщност присъстваше на визитациите, но дори и не поглеждаше към мен), влезе, седна на стола, смръщи се и каза:

— Това е невероятно.

— Така е — съгласих се аз. — От някакъв наркотик ли, а, Докторе? Не е възможно човек току-тъй да започне да чете чужди мисли.

— Травмата, стресът, лекарствата… Един господ знае! Макар че лекарствата бяха най-обикновени.

— И аз със сигурност не съм луда, така ли?

— Варя — поклати с укор глава той, — случаят е абсолютно невероятен… Може би учените ще разберат за какво става дума…

— Какво говорите! — прекъснах го аз. — Искате да направите от мен опитна мишка, така ли? Е, няма що, благодаря ви.

— Но…

— Добре де, ще се престорим, че това е била една несполучлива шега. Общо взето, вие ме успокоихте, че от гледна точка на лекуващия ми лекар аз не съм мръднала окончателно, а пък с другото ще се оправя сама.

— Но… това е толкова необикновено…

— От какво се страхувате? — прекъснах го.

— Аз ли да се страхувам? — Той изглеждаше учуден.

— Докторе — направих гримаса аз. — Какво, да не сте забравили?

— А, да… Малко е страшничко, когато знаеш, че някой е способен да чете мислите ти.

— Но вие не сте разтревожен от това, нали?

— Може би…

— Ясно. — Въздъхнах тежко и казах назидателно: — Не е лесно да се сдобиеш с добра информация, но още по-трудно е да я използваш за нещо читаво. Схващате ли, Докторе? Около мен има обикновени хора и техните мисли също са обикновени. Разбира се, всеки си има своите тайни, но това е напълно естествено… Изобщо всичко е доста скучно.

— Така ли? — Той старателно избърса очилата си с носна кърпа, а аз прихнах и казах:

— Докторе, че какъв разузнавач става от мен? И изобщо как си го представяте това? Отивам във ФСБ2 и казвам: Момчета, аз мога да чета мисли, изпратете ме на предната линия при най-големия ни враг. Според мен това е много глупаво.

— В такъв случай какво ще правиш? — попита той.

— Не зная. Може би ще изнасям представления в цирка и ще печеля пари.

Той се засмя, а аз малко се засегнах, защото най-сериозно си мислех за цирка.

Общо взето, през тази вечер ние така и не решихме нищо. През нощта спах лошо, някъде призори започнах да дишам трудно, чувствах тъпа болка в сърцето си — то сякаш се опитваше да спре — и дори вече се канех да извикам медицинската сестра, но после се отказах. Легнах, затворих очи и изведнъж чух повик. Някой бързо и настойчиво ме викаше по име. А сетне всичко свърши.

Полежах още малко, продължих да се вслушвам и заплаках, защото разбрах, че вече съм сам-сама в целия свят.

Доктора остана до късно в болницата, а вечерта дойде при мен. Усмихна ми се бодро и каза:

— Идвам за малко, само да видя как сте.

— Майка ми ли почина? — попитах аз, той уж понечи да се изниже през вратата, но се смръщи, после кимна.

— Решихме, че засега ще е по-добре да не знаете това. Как… а, да… Варя, в момента ви говоря като лекар и… като приятел. Вие не бива да ходите на погребението. Човек има граници на издръжливостта. Вие и без това… исках да кажа, че с вас стават необикновени неща и не бива да рискувате. Разбирате ли?

— Естествено. Можете нищо да не ми казвате и аз пак ще ви разбера. Добре, ще се направим, че нищо не зная, щом вие смятате, че така е правилно.

— Смятам — кимна той и си отиде, а аз започнах да разглеждам тавана.

Беше средата на май, по стената играеха слънчеви зайчета, в стаята не можеше да се диша от горещина и на мен ми се прииска да бъда на свобода.

— Докторе, кога ще ме изпишат? — попитах.

— Може и още утре — сви рамене той. — Само че дали има смисъл да бързаме?

— Не е много приятно да стоиш зад решетките — изсумтях аз и добавих, сочейки с пръст към прозореца: — А там е пролет.

— Варя, решихте ли нещо? — попита той някак плахо.

— Как да живея по-нататък ли? Честно казано, не зная. Моята програма минимум е да напусна този град и да отида там, където никой нищо не е чувал за мен. И просто да живея. Валя ми обеща, че Божията ръка ще ме напътства. Разбира се, тя е смахната, но в древността са смятали, че Бог говори с устата на лудите. Ами ако е вярно? Ще поживея, ще почакам, а пък ако Бог не ми подскаже нищо, ще се опитам да не се разстройвам.

— Варя, времето лекува всичко, повярвайте ми… Вие ще бъдете щастлива.

— Естествено — кимнах аз и след малко попитах: — Докторе, искате ли да дойдете с мен?

— А аз трябвам ли ти? — тъжно се подсмихна той.

— Разбира се — отвърнах и стиснах ръката му. Ако трябва да бъда честна, в този момент не си представях какво точно приложение можех да измисля на Доктора, но той беше добър, нямаше гадни мисли и ми харесваше. Човек не биваше да бъде сам, а ние идеално си подхождахме.

Но не заминахме веднага, защото трябваше да се свършат някои неща в този град. Първо смених фамилията си и станах Усолцева — като баба си по майчина линия. Тъй като случката с мен беше известна, хората проявиха разбиране по въпроса и всичко мина по мед и масло. Трябваше ми време и за да продам апартамента си. Доктора нямаше какво да продава, защото след развода с жена си живееше в някакво общежитие, където бе успял да се настани благодарение на свой съученик, личните му вещи се побраха в един спортен сак и напоследък той се бе пренесъл при мен. Така беше по-удобно.

На пръв поглед ние вероятно изглеждаме като една доста странна двойка: някаква луда и нейният лекар-неудачник, които обаче прекрасно живеят заедно. И макар да спяхме в една стая, нашите отношения бяха съвсем целомъдрени: Доктора имаше проблеми и аз, след общуването ми с тримата злобни кретена — също.