Неземно красив шкаф

1

Лиза нямаше да обърне внимание на този шкаф. В оказионния магазин хората отиваха не за да се любуват на вещите, а да купят по-евтино нещо, което им трябва. Лиза отдавна се беше научила да не вижда съблазните, които се навираха в очите й. „Ти си като касиер — беше й казала веднъж Тамара. — Милиони рубли могат да минат през ръцете ти, а за теб все едно че не са пари. Бих искала и аз така да живея.“ Тамара всъщност не искаше да живее така. Тя жадуваше да владее всичко — вещи, пътешествия, коли, апартаменти, мъже, но не беше алчна. Готова бе да раздели своите желания с близките си. Особено с Лиза.

— Лизавета! — викна Тамара с тръбен глас. — Я погледни.

Лиза послушно се откъсна от кухненските комплекти и се промъкна до Тамара през тесния проход между бюфети и шкафове. До Тамара тя изглеждаше крехка и беззащитна.

— Неземно красив шкаф! — каза Тамара. — Можеш всичко да побереш в него. И за внуците ще остане в наследство. Сега такива не се правят.

— Там зърнах кухненско шкафче от полска гарнитура.

— Лизввета, не се отвличай! Такива шкафчета имат всички, а този тук е уникат.

Лиза се подчини и започна да разглежда неземно красивия шкаф, който очевидно е бил правен за богат търговец: отстрани имаше врати до пода, по средата отгоре — стъклен бюфет, под него бяла мраморна полица и чекмеджета. Шкафът беше украсен с богата резба, с лъвове, гербове и на лъвски крака.

— Горе ще си сложиш чашите за вино — каза Тамара.

— Нямаме вински чаши.

— А чашките? Леля ти ги донесе на сватбата. А отстрани ще окачиш роклите и костюмите — в цял ръст… В чекмеджетата ще наредиш бельото и ще остане още място. Това е мечта!

— Ела да ти покажа кухненското шквфче.

— Нищо подобно! Млади човече, къде сте? Кажете ни цената.

Вял и отпуснат продавач им обърна внимание, като спря в началото на прохода. Синята сатенена престилка като камък притискаше още младежките му рамена.

— Цената е написана. Оттук не виждам.

— Тук е написано седемдесет рубли. Защо е толкова евтин?

— А кой ще го купи? В маломерна квартира няма да влезе.

— Това ли е единствената причина? Затваря ли се? Има ли ключ? Не е ли прояден от червейчета? Виждаш ли, Лизавета, всичко си е в ред, а във вашата висока стая ще влезе. И най-вече дървото е червено.

— Дъб — каза продавачът.

— Още по-добре. Вземаме го.

— Тамара…

— Само лъвовете да отрежеш и да ги продадеш поотделно, ще вземеш най-малко по петдесет рубли за всеки. Когато решиш, ще ти го уредя.

— А Павел Николаевич…

— Ще бъде доволен. Не веднага, но ще бъде, като си направи сметката.

— Вземате ли го, или не? — попита продавачът. В едната си ръка той държеше тънък кочан с квитанции, в в другата — писалка,

— Ще се върнем утре — побърза да отговори Лиза.

— Утре не гарантирам… Може и да го няма.

— Вземаме го — каза Тамара, като отблъсна Лиза и се запъти към продавача. А пък Лиза се сети, че има само четиридесет и три рубли, а пък трябваше да купи хляб и масло. Сигурно и Тамара нямаше пари и значи ще се размине.

У Тамара се намериха пари включително и двадесет рубли за превоза.