5

Сигурно около час седеше на стола, просто убивайки времето до започване на представлението, а после щеше да бъде късно да се разстройва. Но седенето й беше прекъснато. Съседът я повика на телефона — беше Тамара.

— Лиза, няма да успея да те взема. Ще се забавя при Рима. Ще бъда смърт за мъжете. Ще те чакам на входа. Нави ли се? Ако не дойдеш, няма да вляза вътре и ще си опропастя вечерта. А може би и бъдещия си прекрасен семеен живот.

И хлопна слушалката, като не даде възможност на Лиза да възрази.

Лиза се върна в стаята и вече не седна. А какво ли пък, ако наистина погуби живота на Тамара? Никога няма да си го прости. Важно ли е кой как е облечен? Там няма и да забележат. Ще си седи в залата. Жалко, че роклята е разпрана. До тръгване оставаше половин час.

Лиза отвори вратичката. Там беше само официалният костюм на Павел Николаевич и нейният пеньоар. Къде ли натика вчера така глупаво роклята? Разбира се, в долното чекмедже… Измъкна я.

Но това беше друга рокля. Също така синя, но беше удължена, сякаш някой й бе пришил още един метър плат. И платът бе променен, превърнал се в кадифе, обшито с дребни перли…

„Павел Николаевич“ — помисли първо Лиза. Разбираше, че тази мисъл е равна на световна катастрофа, защото Павел Николаевич не би могъл да направи подобно нещо…

Убоде се. От роклята стърчеше игла и конец — нейната игла, която вчера бе забола в старата дреха.

Лиза прилепи роклята към себе си. Трябваше да я пробва. Макар че не бе нейна, но и чужда не би могла да бъде. Къде ли е обяснението?

Роклята се държеше на раменете за тънки лентички, като сукман, сутиенът под нея щеше да се вижда. Трябваше да намери банския си костюм, той е без презрамки.

Роклята се плъзна по нея като жива, сякаш това и чакаше, да я обгърне. И стана ясно, че бе шита за нея. Спускаше се до пода и я правеше по-висока и по-слаба, защото беше тъмна и строга поради перления накит.

Лиза протегна ръка в чекмеджето, за да вземе обувките. Сега нямаше да се вижда какви са. Но и те бяха променени. Бяха станали сини със сребриста гарнитура в тон с роклята.

Вече можеше да тръгва… Мислейки си това, Лиза се усмихна, защото с таквва дреха не можеше да бъде без прическа. Но не се и опита да направи нещо. Понапудри се, начерви си устните. Никога не бе правила това, но имаше червило и пудра за всеки случай, може би за да не забравя, че е млада.

А сега, какво да прави с косите си? Ако знаеше по-рано, щеше да изтича до фризьорския салон, щеше да ги направи да бухнат, или щеше да ги понакъдри. А сега те бяха само обикновени кичури, прави, наистина, гъсти, пепеляви. Носеше ги заплетени на плитка, завита на тила. Лиза ги разпусна, разреса ги… и часовникът удари половина. За петнадесет минути никъде нямаше да стигне. Нима щеше да пропадне всичко? Нямаше да я пуснат.

Лиза взе портмонето, облече сив шлифер и изхвръкна на улицата. Там също извърши престъпление — мина такси, ръката й сама се вдигна. Бързо пусна ръката си — ами ако Павел Николаевич я зърнеше отнякъде? Но колата вече бе спряла. Случва се понякога сякаш напук шофьорът да не бърза за гараж, нито за обед — заповядайте значи, дори до края на света. Усмихва се.

Стигна до театъра в седем без три минути. Тамара я нямаше на входа. Лиза остави шлифера на гардероб, но се отказа от бинокъла — вече бе похарчила рубла за такси, постоя секунда пред огледалото, за да оправи косите си. Точно такава се беше сънувала. Зад гърба й някакъв мъж се спря да я гледа.

Залата шумеше в очакване на началото, звънецът са скъсваше да звъни, сякаш артистите се бояха, че хората няма да успеят да седнат по местата си. Лиза извади от портмонето си билета, за да види кое е мястото.

— Позволете да ви помогна — друг мъж стоеше до нея, рус, солиден на вид, а се държеше като момченце на дансинг.

— Сама ще си го намеря.

— И все пак, ако имате нужда от помощ, само ме погледнете.

Но Лиза не го погледна. В ушите й звънеше, мяркаха се лица, зрителите наистина бяха облечени различно, но имаше и в дълги рокли. А пък тя беше по-хубава от мнозина.

На петнадесетия ред се извисяваше черна кула — Тамарината прическа. Толкова тежка кула, току-виж килнала главата й встрани. Лиза се промъкна до приятелката си, роклята й шумолеше и шумоленето се смесваше с останалия празничен театрален шум. Добре че мястото не беше заето, защото се случваше да продават два билета за едно и също място. Тамара се извърна и каза:

— Мястото е заето — и в същия миг се развика така, че можеше да я чуе цялата зала:

— Лизавета! Не вярвам на очите си!

Езикът й се мяташе, говореше, а очите й, вишневите й очища скачаха от Лизините рамене по синьото кадифе, впиваха се в перлите и когато Лиза седна, Тамара рече с шпионски шепот:

— Сега ще умра! Какво си направила със себе си?

— Нищо — каза Лиза и й стана приятно. — Намерих една рокля…

— Намерила си я? И обувките ли намери? И тези рамене, и тях ли намери?

Отзад някой измърмори: „По-тихо, че започва първо действие.“

За Тамара нямаше вече представление. Такова приключение до ден-днешен не беше преживявала. А Лиза вече гледаше към сцената, защото роклята й беше нужна не за да се показва, а само като пропуск в театъра.

Русият мъж отпреде й пречеше, оглеждаше се. Тамара също й пречеше, ахкаше, охкаше. А Лиза си гледаше пиесата.

Когато станаха през антракта, Тамара се залепи за нея като гербова марка. Признай си, та признай си. Тръгнаха към бюфета, застанаха на опашката за пирожки и лимонада, но не стигнаха до края, защото онзи русият вече беше взел всичко, дори сандвичи с хайвер и ги покани на масичката, сякаш им беше познат. Лиза дори не успя да се възмути, защото Тамара побърза да отвърне.

— Благодаря за поканата!

Мъжът беше възбуден, шегуваше се, говореше безспир, в Тамарка се кикотеше, сякаш всичко това се случваше заради нея, а на Лиза й беше малко смешно, но пък и приятно, като чу как момичетата от съседната масичка спореха: „Ти си забравила, показваха я по телевизията в една пиеса. От Тургенев.“

По време на второто действие Тамара пак й пречеше да гледа — много й беше харесал русият със сандвичите, вече бе научила, че се казва Иван. Ах, Тома, не разбираш ли защо русият е толкова внимателен?

— Той работи в научноизследователски институт — шепнеше Тамара в ухото й. — Много е интересен. Само носът му не ми харесва. Прекалено голям е. Но нали носът не е най-важното за един мъж, ти как мислиш?

Лиза не я слушаше.

Изобщо вечерта беше приятна. И пиесата — чудесна, и артистите играеха отлично. Лиза някак си се бе променила — синята рокля й бе повлияла по магически начин, когато след представлението стояха на стълбата, една перла изхвърча от роклята. И да не мислите, че Лиза се спусна да я търси? Нищо подобно. Иван я вдигна в краката й, а някакъв побелял старец каза с усмивка:

— Защо си пилеете скъпоценностите, девойко?

Иван й подаде перлата, а старецът каза:

— Чудесен бисер. Японски ли е? Позволете… — повъртя го из пръстите си и добави: — Казвам ви го, защото съм стар геолог и разбирам от тези неща. Впрочем, вие сте прекрасна… — И въздъхна. Лиза дори се изчерви.

А Тамара диктуваше телефона си на Иван. Напразно, тя не разбираше, че това е стара мъжка тактика. За него Тамара само бе нишката, нищо повече. А пък Лиза не се интересуваше. Тя си имаше дом, Павел Николаевич, работата. И утре нямаше да има нито обувки, нито рокля — и на това беше благодарна. На кого? На шкафа?

Долу Иван застана на опашката пред гардероба. Тамара се отдалечи, а към Лиза се приближи млад човек с позната физиономия.

— Пани Ренета? — каза той. — Познах ви.

— Не съм пани — рече Лиза. Само това липсваше. И тогава го позна. Артист. И дори известен. Миналата вечер го беше видяла по телевизията.

— Извинете — каза артистът, — признавам, че не знаех как да се доближа до вас. И измислих началото — за Рената. Лошо ли го измислих?

Лиза каза, че е лошо, но се усмихна, защото артистът беше очарователен. Още повече, че от всички страни гледаха към тях и се мъчеха с въпроса, с коя ли красавица разговаря този актьор?

Но тук разговорът свърши. Иван се върна с шлиферите, видя артиста и изведнаж стана толкова сух и учтив, че се очакваха неприятности. Лиза от едно време знаеше, че трябва да раздели младежите, а от Тамара нямаше полза — тя се захласна, като видя кой е новият поклонник на Лиза.

Лиза метна шлифера на ръката си, щеше да го облече на улицата, а с другата хвана Иван подръка и тръгна към изхода, без да си вземе довиждане с артиста.

На улицата Иван се опомни и съобрази:

— Да избягаме ли от нея?

Той имаше предвид Тамара. Ама че проста мъжка хитрост!

— Не — рече Лиза развеселена. — Няма да избягаме.

— Лиза!

— И няма нужда да ме изпращате. Моля ви, не разваляйте хубавата вечер.

— Хубава — призна Иван, но с такава тъга, като на гарата.

Лиза се стресна, че още го държеше подръка. Пусна го и погледна часовника. Десет и половина. Павел Николаевич вече се е прибрал в къщи и сигурно се сърди. А толкова дълъг й се струваше пътят между входа на театъра и стаята с една лампичка на тавана от двадесет и пет свещи — повече икономията не позволяваше.

Очите на Иван бяха тъжни и съвсем не нахални. Лиза знаеше, че каквото и да му нареди сега, той ще го изпълни.

— Идете си — рече тя. — А току-виж пристигнала Тамара, а аз ще направя така, че ще ви се наложи да я изпращате до в къщи.

— Готов съм и на това.

Но я послуша и си тръгна. И навреме, защото изскочи Тамара — черните плетеници на главата й бяха разбъркани.

— Знаеш ли, че онзи артист ме задържа. Разпитваше ме за тебе — коя си, защо не те познава? От пръв поглед се влюби до уши. Слушай, той е още там. Реши, че Иван ти е мъж. Дадох му моя телефон.

— Защо?

— Как защо? Освен всичко останало, билетите са осигурени. За най-дефицитното представление. Разбираш ли?

Лиза махна с ръка и се затича към автобусната спирка. А Тамара остана — мяташе се между входа и Лиза. После се сети и извика подире й:

— А къде е Иван?

Загрузка...