Неземно красив шкаф

6

Лиза изкачи стълбата и отвори вратата със своя ключ. В коридора беше тъмно, само от процепа под вратата се процеждаше светлина. Не спеше. Лошо, трябваше да му покаже роклята.

Лиза стоеше и не влизаше. Стана й жално за самата нея. А пък не можеше да разкаже на Павел Николаевич за представлението и за стареца-професор, и за вълненията на Тамара. А ето че той със своите приятели можеше да разговаря на теми, които го интересуват… А Тамара утре ще раздрънка из целия завод, а пък тя още не е измислила откъде има тази рокля… Влезе в стаята.

Павел Николаевич не я видя. Той седеше на пода пред шкафа, голата му глава бляскаше на лампата, а около него имаше някакви уреди. Намерил време да си подрежда боклуците…

— А — рече той, без да се обръща. — Появи се, не се затри.

Гласът му не беше обиден, не бе и сърдит. Мъмрене не се предвиждаше.

— Какво правиш? — попита Лиза, събличайки шлифера си. — Вечерял ли си?

И тогава разбра, че шкафът е отворен, а долното чекмедже издърпано на пода.

— Разбираш ли, надникнах тук, като си мислех как да го използувам, нали е празно. И като премислих, дойдох до извода, че чекмеджето не е мушнато докрай. Значи там има нещо.

Павел Николаевич беше необичайно разговорлив. И доволен от себе си.

— Измъкнах го значи — и излязох прав. Там имаше цял вагон детайли. Някой ги е укрил с тайна цел. Гледай, миниатюрен трансформатор, у нас не правят такива. Кадмиево-никелови батерии, а аз моля ви се от тези неща разбирам. Разединените жици си прибирам отделно. Имам един човек, той плете от тях ремъчета, за три рубли от ръцете ти ги дърпат. И транзисторни схеми. Тънка работа. Вече шестнадесет елемента свалих и още толкова останаха. Ето на, гледай!

Той говореше и говореше, без да гледа Лиза, а тя стоеше прекрасна като принцеса и разбираше, че с шкафа е свършено. Никаква приказка — шкафът беше просто уред за осъществяване на желания. Хората са се трудили, изобретявали са…

— А пък хората са се трудили — каза тя тихо.

Учуден не толкова от думите, колкото от тона на Лиза, Павел Николаевич вдигна кръглата си глава.

— Ако се бяха трудили, нямаше да го дадат в оказионен магазин.

— Сигурно случайно е станало, някаква грешка.

— Не е трябвало да го дават — Той пропъждаше съмненията и опасенията си. — Пресметнах предварително — излизат повече от четиридесет рубли.

— Хората са се потрудили и той още много би могъл да направи… за теб също.

— Не дрънкай глупости — Павел Николаевич се пъхна в шкафа. Гласът му оттам се чуваше приглушен. — каква рокля си облякла? От Тамара ли я взе?

Отговор не очакваше. Лиза не му и отвърна. Нямаше да повярва. А ако повярва — още по-лошо. Щеше да се разлюти, че не му е казала навреме. „Можеше да ми оставиш бележка, щяхме да го използуваме.“ По-добре да не го използува.

— А ти с роклята по-внимателно. Ако й лепнеш петно, или нещо подобно…

Лиза се оглеждаше в огледалото. Бледо и непознато лице, а очите й големи и тъмни, само зеници.

Нещо вътре в шкафа зашумоля и се счупи. Дишайки тежко, се трудеше Павел Николаевич.

Лиза чу гласа си. Чак после разбра, че е нейният глас, че никой друг не би могъл така пронизително, злобно и отчаяно да вика:

— Излизай! Свършвай веднага! Хората са се трудили…