Неземно красив шкаф

2

Павел Николаевич се върна в къщи късно и може би беше по-добре, защото не видя как шкафът се вмъкваше в стаята. Той дълго стоя пред него, като се люлееше от пръсти на пети, поглаждайки плешивото си теме. После каза късо: „Глупачка.“

И отиде в кухнята да играе шах със съседа.

Лиза очакваше „конско“ и дори наизусти текста, който Тамара й наговори: че шкафът е вечен, ценен, за лъвовете, но „конското“ се състоя едва на другата сутрин. Мъмренето беше без повишаване на глас, дори скучно.

Павел Николвевич седна до масата по пижама, закри се с вестника, отдели себе си и омлета от жена си. Гласът се чуваше зад вестника, само се виждаха силните му пръсти със старателно изрязани нокти, които почукваха по краищата на страницата.

— Аз съм заделял средства за закупуване на кухненски шкаф — информира той Лиза. — желателно е да бъде бял на цвят. А сега с въшки ли ще го купим? Почакай, не съм свършил. Второ съображение: в края на годината ще ми дадат от предприятието двустайна квартира. Като те регистрирах миналата година за московска жилищна площ, разчитах на определено отпускане, в смисъл на увеличаване шансовете за метраж. А пък в маломерна квартира този кютюк няма да влезе. Ще изяде цялата увеличена площ. Ти за това помисли ли?

— Но той е почти вечен… И лъвовете.

— Тамарка ли беше с теб в магазина? Предупреждавам те, че занапред няма да търпя пребиваването й в моя дом. Имай го предвид.

Павел Николаевич стана и отиде да се преоблича. От силното вълнение той не допи чая с млякото. Лизочка мълчеше като риба. Самата тя нищо не хапна, пък и не й се ядеше. Павел Николаевич набързо се приготви и излезе. А Лизочка измъкна от най-горната полица в кухнята зад пакетите със сол една цигара, върна се в стаята и запуши, като отвори прозорчето. Ако Павел Николаевич разбереше, че си позволява това, навярно би подал молба за развод. Лизочка смучеше от цигарата, а мокрият вятър издърпваше дима от прозорчето. Тя си мислеше, че Тамара все пак ще идва, защото без нея тя е заникъде.

Докато прибираше масата, поглеждаше към шкафа. Той сега й харесваше повече от вчера, може би заради мъмренето. Шкафът беше нежелан в тоя дом — голям, шкембест, с лъвове, необичан.

Тамара дотича, без да позвъни, за да отидат в завода, но всъщност искаше да се полюбува на шкафа и да разбере какво се е случило на Лиза заради него.

— Виждам — каза тя от прага, — че няма нищо счупено, а и ти нямаш синина под окото. какво, размина ли ти се?

— Разсърди се — отвърна Лиза. Разбира се, Павел Николаевич с пръст не я бе докоснал, а пък да счупи нещо при неговата пестеливост е дори смешно да се мисли.

— Какво ти каза?

— Не желае да те пускам в къщи.

— Ти, разбира се, на мен стовари всичко.

— Сам се досети.

— Значи аз съм черният демон, духът на изгнанието? Да върви по дяволите твоят плондер. Отдавна да съм избягала от него…

— Тамара!

— Не ми се моли. По-добре донеси пепелник. Къде са чашките? Трябва да ги сложим. През стъклото ще бляскат като в дворец.

— Да тръгваме. Време е.

В автобуса Тамара все още мърмореше, отделила с гърди Лиза от публиката.

— И ако си се стремила към столицата, то е било заради цивилизацията. Иначе и в твоята Кимра щеше да си живееш не по-зле…

— Не зная.

— А какво виждаш тук? Поне на театър водил ли те е? Не сега де, а когато те ухажваше?

— Ти знаеш…

— Зная. Дори не те е ухажвал. Отишъл при роднини в Кимра, видял те е да миеш пода у леля си и те довел.

— Тома.

— Само не ме убеждавай, че го обичаш този шопар. Такава любов няма право на съществуване.

Лиза чакаше спирката. Оттам се разделяха в различни посоки: Лиза бе машинна работничка, а Тамара машинописка в заводското управление.