Нинджа (Част I)

В мрака се крие смъртта.

Първо на това го бяха научили и той никога не го забравяше. Той и на дневна светлина умееше да се прокрадва незабелязано, но нощта беше негов предпочитан съюзник.

Пронизителният вой на алармената инсталация изведнъж удави всички обичайни шумове на нощта — потракването на цикадите, тътенът на прибоя срещу тъмните скали далеч долу под краката му, тътен, който наподобяваше гръмотевична буря, крясъка на уплашена врана откъм тъмнеещата в близост горичка…

Листата на кичестия чинар пред къщата заблестяха като късове самородно злато от бързо запаленото осветление, но той вече беше далеч от паркираната кола, потънал дълбоко сред плътния мрак на старателно подкастрения жив плет. Нямаше особена нужда от предпазни мерки, защото всичко по него беше черно — късите ботушки, памучните панталони, ризата с дълги ръкави, матираният елек от жилава тръстика. Върху главата си беше надянал черна маска с тесен процеп за очите, кожата около които беше намазал със сажди и фин въглищен прах, за да убие блясъка. Но тежките и безброй пъти повтаряни тренировки вече бяха станали част от природата му, дисциплината не му позволяваше да се отнася лекомислено към предстоящите задачи. Така пък се изключваше възможността за погрешна оценка на обстановката и евентуални пропуски в предпазните мерки.

Над входната врата светна лампа, около която веднага закръжиха мушици. Воят на алармената инсталация му попречи да чуе отварянето на вратата, но той безпогрешно отмери точния брой секунди и застина в очакване…

Под лимонено жълтата светлина на крушката се появи фигурата на Бари Брофъм. Смъкнатият цип на джинсите под бялата му фланелка свидетелстваше за бързината, с която бе намъкнал първите дрехи, попаднали му подръка. В дясната си ръка държеше електрическо фенерче.

Той се спря на леко повдигнатата площадка пред входната врата и насочи тесния лъч на фенерчето към колата. Хромираните й части проблеснаха, той заслепено примижа и отмести лъча встрани. Нямаше настроение да дебне край проклетата кола, в момента съвсем не му беше до подобни упражнения.

Само преди половин час приключи поредната си шумна кавга с Анди, който, естествено, отпраши нанякъде. Вероятно се е върнал в града, въздъхна вътрешно Бари. И по-добре — Анди беше от онези типове, които могат да се побъркат от собствената си злоба. Винаги е бил такъв…

Господ ми е свидетел, че не зная защо го търпя, ядоса се изведнъж Бари, после поклати глава. Ще го търпиш, рече си той. Ще го търпиш и толкоз.

Започна бавно да слиза по покритите с плочки стъпала, не забравяйки да прескочи първото от тях, отдавна счупено. И то, подобно на още куп неща в къщата, чакаше ръката на Анди.

Нагази във влажната трева на полянката и се насочи към тъмната грамада на колата. Вляво шумоляха листата на млад клен, зад него тъмнееше живият плет. Защо, по дяволите, ми е този мерцедес, запита се за пореден път той. Заради Анди, разбира се. Анди обича лукса и удобствата, не би направил нито крачка, преди да се увери, че всичко около пътуването е първокласно. И аз, естествено, съм включен в тази категория, кисело си помисли Бари. Хвърли къс поглед надолу към пътя, сякаш очакваше да види как черното ауди на Анди изскача иззад завоя и фаровете му заливат с ослепителна светлина полянката пред къщата. После рязко се извърна. Не, тази вечер няма да се появи, никога не му минава толкова бързо. Тръгна по покритата със ситен чакъл алея и насочи лъча на фенерчето към живия плет. Бързо го измести към мястото за паркиране и в него мътно се отрази влажният покрив на мерцедеса.

Проклета жега, изруга мислено той. Постоянно задейства алармената инсталация! А на мен тази вечер никак не ми се спеше сам… Но за това трябваше да помисля, преди да нарека Анди лайно!

Спря да се огледа за последен път, после се наведе и дръпна ръчката, която освобождаваше капака. Насочи фенерчето към мазно проблясващия двигател, задържа лъча малко по-дълго върху акумулатора.

Останал доволен от проверката, той затръшна капака и се зае да проверява вратите една по една. Насочваше лъча на фенерчето към стъклата и хромираните лайстни, внимателно ги оглеждаше за следи от евентуално насилие. Не откри нищо, върна се при вратата за водача и пъхна малко метално ключе в добре скрита пролука на каросерията. Рязко го завъртя и воят стихна. В настъпилата тишина отново се появи потракването на цикадите, а съскането на пяната по пясъка потвърди, че морето продължава неуморните си атаки срещу бавно ерозиращия бряг.

Вече се обръщаше да се прибира, когато му се стори, че откъм ниските скали, граничещи с парцела, се разнесе тихо пошляпване. Сякаш някой притичва с боси крака по камъните. Не се виждаше абсолютно нищо.

Обзет от любопитство, Бари прекоси полянката и нагази във високата трева, която никога не стрижеше, тъй като беше прекалено близо до скалите. Секунда по-късно изскочи на леко наклонената естествена площадка, осеяна с плоски сиви камъни. Огледа внимателно скалния ръб, губещ се в мрака от двете му страни. Под краката му се пенеха фосфоресциращите гребени на вълните, които все така шумно щурмуваха брега. Доста са високи, отбеляза той.

Болката в гърдите го прониза внезапно. Тялото му отхвръкна назад, сякаш тласнато от невидима ръка. Опита се да запази равновесие и разпери ръце, фенерчето се изплъзна от пръстите му и полетя в пропастта като малък, ярък метеорит. Ушите му съвсем отчетливо доловиха острото изтракване, предизвикано от удара на метала в скалата, после фенерчето описа широка дъга и се гмурна в разпенените води на прибоя като обзета от самоубийствена лудост светулка. Устата на Бари се изкриви от усилието да извика, но от гърлото му се откъсна едва чуто кашляне, безполезно и отчайващо тихо… Изпита чувството, че е риба, мятаща се конвулсивно на рибарската кукичка.

Ръцете и краката му се наляха с олово, във въздуха нямаше кислород. Сега изпита чувството, че е кацнал на далечна планета космонавт, който е забравил скафандъра си. Вече трудно координираше движенията си и опасно се заклати на ръба на пропастта, в дъното на която се пенеше бурното море. В помътеното му съзнание се появи мисълта, че е получил инфаркт, после отчаяно се опита да си спомни какво трябва да направи, за да спаси живота си. Умря, преди да успее да си спомни…

Наоколо всичко бе застинало. От тъмната стена на храстите се отлепи призрачна сянка и безшумно заскача от скала на скала. Придвижваше се толкова тихо, че не успя да обезпокои дори цикадите — тези безкрайно чувствителни нощни пазачи. Наведе се над трупа, черните пръсти сръчно напипаха някакъв тъмен метален предмет, забит в гърдите на мъртвеца непосредствено под сърцето и малко вдясно от него. Рязко дръпване и предметът изскочи.

Пръстите опипаха първо сънната артерия, после се преместиха към очите. В продължение на няколко дълги секунди сянката безмълвно се взираше в тях, след което хвана отпуснатата ръка на мъртвеца и внимателно заопипва пръстите. Сетне вдигна глава и унесено започна да декламира древните рими на Ханая шин кио.

Взе в ръце трупа и се изправи. Вдигна го с лекотата, с която се вдига пухено перце. Извиси го над главата си и с почти незабележимо движение го хвърли в бездната. Хвърли го достатъчно далеч, за да падне в дълбокото. Бурното течение моментално го подхвана…

После сянката изчезна — мигновено се сля с мрака, и нищо не подсказваше, че изобщо е съществувала някога.