Нинджа (Част I)

Уест Бей БриджЛятото, в наши дни

Никълъс Линеър видя да измъкват от водата онова синкаво бяло нещо и веднага си тръгна. Когато случайните зяпачи се превърнаха в тълпа, той вече беше далеч.

Над пясъчните хълмчета по ръба на прибоя се въртяха мухи. Съхнещата пяна наподобяваше фини, изрусени до бяло детски кичурчета. Отвъд нея бавно се търкаляха високите стоманеносиви вълни, които просветляваха и се превръщаха в кипяща пяна, миг преди да се хлъзнат в краката му.

Никълъс заби пръсти в мокрия пясък — така, както го беше правил като дете. Това, разбира се, не му помогна и морето бързо измъкна опората изпод краката му. Като резултат се скъси с няколко сантиметра, затънал почти до глезените в мекия бряг, ерозирал под неуморния щурм на вълните.

До този миг следобедът беше спокоен. Макар и непосредствено след Четвърти юли1, Дюн роуд беше потънал в ленива делнична дрямка. Никълъс несъзнателно посегна към джоба си, където обикновено имаше пакет цигари с черен тютюн. Но той отдавна не беше там, тъй като вече цели шест месеца не пушеше. Помнеше отлично датата, просто защото същия ден напусна и работа.

В онзи мрачен зимен ден пристигна в агенцията и остана в кабинета си само колкото да остави солидното дори на външен вид куфарче, което Винсънт му подари без никакъв повод — от рождения му ден бяха изтекли месеци, повишението също беше останало далеч назад. Сложи го върху опушения стъклен плот на модерното си бюро от палисандрово дърво, напълно лишено от тривиални подробности като чекмеджета. След това излезе, отмина изгарящата от любопитство Лил — своята лична секретарка, и сви вляво към хола с дебел бежов мокет и дискретно луминесцентно осветление. Кога всъщност беше взел това решение? Не можеше да си спомни. В таксито на път за агенцията главата му беше празна, мислите му бяха застинали като утайката на вчерашно кафе.

Приближи двете жени, които бяха настанени покрай масивната врата от черен махагон. Наподобяваха двойка безупречно изсечени сфинксове, които, за разлика от обикновените статуи с подобна форма, бяха страхотно компетентни. Почука и влезе.

Голдман говореше по телефона. По тъмносиния телефон, което означаваше, че са го свързали с особено важен клиент. Никълъс се приближи до прозореца. Ако шефът държеше слушалката на бежовия апарат, това би означавало, че отново товари сивите клетки на собствените си служители. Напоследък обаче той водеше все повече важни разговори. Преди време самото присъствие на трийсет и шестия етаж вече означаваше много за Никълъс, но днес не беше така. Небето тежеше от оловни облаци, над града сякаш беше надвиснал тежък похлупак. До довечера сигурно отново ще завали сняг. Никълъс не можеше да прецени дали този факт го радва или притеснява.

— Ник, момчето ми! — викна Голдман и остави слушалката. — Сигурно имаш шесто чувство, за да дойдеш точно сега! Познай с кого разговарях! — После размаха ръка и изведнъж заприлича на готвеща се да отлети дива патица. — Не, по-добре недей, аз ще ти кажа! Разговарях с Кингсли! — Очите му се разшириха. Винаги се разширяваха, когато беше развълнуван. — И знаеш ли какво ми каза? Направо ми проглуши ушите да хвали теб и кампанията ти! Според първите резултати ефектът бил направо драматичен! Точно така каза — драматичен ефект!

Въпреки че наближаваше шейсетте, Сам Голдман изглеждаше най-много на петдесет. Слаб и енергичен мъж, винаги приятно загорял, той умишлено поддържаше дълга своята блестяща бяла коса, сресана назад. Лицето му беше издължено, с правилни черти и леко хлътнали бузи. Беше лице на човек със самочувствие, над което доминираха големи кафяви очи въпреки внушителния нос и широката енергична уста. Носеше синя риза на тесни райета с бяла яка, върху която отлично стоеше италианска копринена вратовръзка в убити сиво-кафяви тонове. Знаеше как да се облича този Голдман! В момента ръкавите на ризата му бяха леко навити.

Спрял поглед върху него, Никълъс изведнъж разбра защо ще му бъде трудно да обясни решението си.

— Радвам се, Сам — тихо промълви той.

— Добре тогава, сядай — рече Голдман и махна с ръка към никелирания стол с кафява кожена тапицерия срещу огромното си бюро. Самият той едва ли би го предпочел, но повечето от клиентите му го считаха за особена привилегия.

— Благодаря, тук ми е добре — отказа Никълъс. После, примирен с липсата на лек начин за изказване на решението си, той въздъхна и добави: — Напускам, Сам.

— Напускаш? Значи вече молиш за отпуска, а? Но ти си директор по творческите въпроси едва от шест месеца…

— От седем.

— Добре де, нека са седем. И вече имаш нужда от отпуска? Добре, имаш я! Къде ще ходиш?

— Мисля, че не ме разбра, Сам. Искам да напусна компанията, да си подам оставката.

Голдман се извъртя заедно със стола си и отправи поглед към навъсеното зимно небе зад прозореца.

— Днес май ще вали сняг — рече той. — По радиото казаха, че няма, но аз знам, че ще вали. Един стар рекламен агент винаги е способен да предвиди времето… Краката ме въртят, особено когато съм на тенис… Тази сутрин казах на Една…

— Сам! — меко го прекъсна Никълъс. — Чу ли какво ти казах?

— Ами Кингсли? Какъв негодник, господи! Може и да разбира издателската дейност, но от реклама няма понятие! Доста време загуби, преди да се реши да дойде при нас… — Той рязко се извъртя и добави: — Но ти, Ник, ти знаеш как се прави реклама!

— Сам…

— Подаваш си оставката, Ники? Какво е това оставка? Не вярвам на подобни глупости, ти тук имаш всичко… Всичко! Знаеш ли колко ще ни е чистата печалба от твоята шибана кампания? Не брутната, а чистата печалба. Знаеш ли?

— Не ме интересува, Сам.

— Двеста хиляди доларчета, Ник! Защо трябва да напускаш?

— Уморен съм, Сам. Честно. Твърде дълго се задържах в рекламния бизнес… Сутрин, като стана, се чувствам като граф Дракула…

Голдман сведе глава в безмълвен въпрос.

— Сякаш съм спал в ковчег, знаеш… — промълви с неудобство Ник.

— Значи се връщаш в Япония…

— Още не съм мислил по този въпрос и не зная дали изобщо има значение…

Ник беше повече доволен, отколкото изненадан от проницателността на Голдман. Както винаги беше на ниво.

— Разбира се, че има значение! — избухна шефът му. — Аз самият през цялото време мисля как да се върна в Израел!

— Но ти не си израснал там — контрира го Никълъс.

— Бих го сторил, ако по онова време Израел съществуваше! — изръмжа Сам, после махна с ръка: — Няма значение, важна е историята, само тя!

Телефонът иззвъня. Голдман вдигна слушалката и нареди на женския сфинкс отвън да не го безпокоят. После се извърна към Ник и продължи:

— Знаеш, че пет пари не давам за печалбата, Ник. Не ми пука и за Кингсли. Но нима не виждаш, че това е знамение? Вече си на гребена на вълната. Още преди година знаех, че това ще стане и се оказах прав. Нима наистина ще зарежеш всичко точно сега?

— Трябва, Сам — отвърна Никълъс.

Голдман извади една пура от масивната дървена кутия и я поднесе към устата си.

— Излишно е да ти казвам колко умни копелета ще си дадат лявата топка, за да заемат мястото ти, Ник!

— Благодаря — рече Никълъс. — Оценявам жеста ти.

— В крайна сметка всеки се оправя както може — заключи Голдман и втренчи поглед във върха на пурата си. После отхапа крайчето й и драсна дълга клечка кибрит.

— Ще те помоля да се въздържиш — каза Никълъс. — Аз вече отказах цигарите.

Забравил запалената клечка между пръстите си, Голдман му отправи продължителен поглед.

— Съвсем в твоя стил всичко наведнъж — промърмори той, духна пламъчето и хвърли клечката в стъкления пепелник пред себе си. После, явно преценил, че пълното подчинение ще му дойде прекалено много, той тикна незапалената пура в устата си и замислено я задъвка. — Знаеш ли, Ник, винаги съм си представял, че за теб не съм само шеф — промърмори след малко той. — Доста вода изтече, откакто дойдох да те взема направо от парахода…

— Беше самолет.

— Каквото и да е — махна с ръка Голдман и извади пурата от устата си. — Мисля, че все пак ми дължиш някакво обяснение, просто като на приятел.

— Виж какво, Сам…

— Чакай! — вдигна ръка Сам. — Не мисли, че ще правя опити да те спирам, вече си голямо момче. Не мога да кажа, че не съм разочарован от решението ти, защото е точно обратното. Защо трябва да те лъжа, дявол да го вземе? Просто искам да зная причините…

— Аз също не съм много наясно, Сам — потърка чело Никълъс. — Не зная защо ми се струва, че искам да изляза, а не да вляза в това затворено място… — Извърна се с лице към Голдман и добави: — Разбираш, че нямам предвид самата агенция, тя си е съвсем наред… Вероятно става въпрос за същността на рекламата. Имам чувството, че съм изгубил душата си сред тази електронизация… Имам чувството, че се хлъзгам обратно назад във времето, връщам се към друга епоха… — Приведе се напред с внезапен прилив на енергия и добави: — А в този миг започвам да си мисля, че съм в безбрежния океан, сам и на хиляди мили от сушата…

— Значи нищо не може да промени решението ти.

— Нищо, Сам.

— От това Една много ще се разстрои — въздъхна Голдман.

Очите им се преплетоха в мълчалив дуел, всеки преценяваше възможностите на другия. Няколко секунди по-късно Голдман плесна писалището с едрата си длан и промърмори:

— Знаеш ли, някога в този град можеше да се преуспее само ако човек имаше познати в полицията… Някой равин, който да го закриля в тежки моменти… — сви рамене: — Кой знае? Такъв беше животът… — Премести пурата в другия край на устата си и продължи: — Днес нещата са други, корпорациите не се интересуват от равини… И човек е принуден да се конформира, да се примири с тълпата вицепрезиденти и скучните им приеми в края на седмицата, да се държи любезно с тъпите им съпруги, готови да понесат на гръб цял дънер, стига да им кажеш, че са страшно привлекателни… Трябва да живеем точно в онзи запазен периметър на Кънектикът, който гъмжи от двуетажните им къщи с елегантни алеи… Някога тези хора бяха с циментирани мозъци, днес са с компютризирани. Това било начинът да се напредва в бизнеса, Ник… Поне така разправят… Лично на мен не ми пука, поне в обозримото бъдеще. Ще се пенсионирам, преди да успеят да ме натикат в тъпия капан… — Ясните му очи блестяха въпреки оловната светлина на зимното утро. — Аз съм от тези, които са израснали с равините. Те са в кръвта ми и няма начин да се отърва от тях, дори да искам… — Той се приведе напред, опря лакти на бюрото и втренчи поглед в Никълъс: — Разбираш какво искам да ти кажа, нали?

— Да, Сам — отвърна на погледа му Никълъс. — Отлично те разбирам.

Воят на сирената се долавяше смътно сред болезнените крясъци на кръжащите гларуси. След миг, когато линейката доближи брега, той заля всичко наоколо с пронизителното си кресчендо. По пясъка затичаха хора, тромави върху податливия влажен терен като някакви странни птици.

Никълъс пристигна в Уест Бей Бридж рано, още преди началото на сезона. Сега вече настъпи моментът да се отдръпне на подходяща дистанция от все по-нарастващата навалица, от агенцията, от окръг Колумбия2, от всички… Дори откриването на удавник не биваше да го изтръгва от съзерцателното му състояние, тъй като и то неминуемо би го върнало в познатия цивилизован градски живот.

Странно, но този инцидент му напомни за телефонния разговор, който проведе само няколко дни след напускането на агенцията. Телефонът звънна точно когато беше преполовил икономическата статия на „Таймс“ и чашата е черно ирландско кафе.

— Господин Голдман прояви любезност и ми даде домашния ви телефон — каза Дийн Улсън. — Надявам се, че не ви безпокоя.

— Все пак не разбирам защо се обръщате именно към мен — отвърна Никълъс.

— Много просто — защото напоследък се наблюдава повишен интерес към източните науки. Нашите студенти са недоволни от, хм… нека го наречем повърхностния начин, по който тук се четат лекциите на тази тема… Страхувам се, че ни считат за доста… старомодни.

— Но аз нямам преподавателски опит.

— Това го знаем — гласът беше сух и стържещ, но някак вдъхващ доверие. — Знаем, че нямате такъв опит, господин Линеър. Но курсът, за който става дума, е съвсем подходящ за човек като вас. — В слушалката се разнесе хълцащ смях, сякаш принадлежеше на някой от онези телевизионни герои от рисуваните филмчета. — Пък и за нас, бих казал…

— Нямам представа от учебни програми — рече Никълъс. — Дори не знам откъде да започна…

— Драги ми господине, цялата работа е една мечта! — увери го гласът на Дийн Улсън. — Става въпрос за семинар, воден от четирима преподаватели. Всъщност от трима, защото доктор Кинкейд се разболя. Провежда се два пъти седмично през пролетния семестър, като четиримата, тук включвам и вас, се редуват. Нима не виждате красотата на подобно предложение, господин Линеър? Досадната програма оставяте на другите, а вие се занимавате само с това, което познавате по-добре от всеки друг в Западното полукълбо. — Отново се разнесе странното, но приятно хихикане, което кой знае защо събуди в съзнанието на Никълъс представата за сочни шоколадови бонбони с пълнеж. — Не трябва да се безпокоите, че ще навлезете в материята на останалите… Искам да кажа… — Гласът изведнъж забърза, сякаш искаше да почерпи увереност от собствения си звук: — Искам да кажа, че вашето тълкуване на японския начин на мислене е точно това, от което имаме нужда… Студентите положително ще останат възхитени, ние също…

От мембраната долетяха тихи напевни сигнали, примесени с призрачни гласове. Вероятно това са гласовете на несъгласието, помисли си Никълъс.

— Може би ще искате да видите и района на университета — добави Дийн Улсън. — Напролет, разбира се, е най-красиво.

Защо пък да не опита нещо ново, запита се Никълъс, после кимна:

— Приемам.

Привлечени от тревожния вой на сирената, край него продължаваха да тичат летовници. Полюшващ се на границата между отвращението и любопитството, кръгът любопитни зяпачи растеше и се стягаше около мястото на инцидента. Така нощните пеперуди стесняват орбитата си около пламъка на свещта. Никълъс насочи вниманието си към вълните на прибоя, които се къдреха и галеха глезените му с приятелска нежност. Но човешката глъч, креслива и досадна, пронизваше като с игла топлия следобед. За тези хора произшествието беше просто една допълнителна атракция, шанс да включат телевизора за новините в шест и да викнат на приятелите ся: „Ей, аз бях там и видях всичко!“ Сякаш самата Елизабет Тейлър се беше хлъзнала по вълните, обградена от целия си антураж. А после, с въздишка на преяли добичета, щяха да се заловят за запотените чаши с мартини и разните мезета, предвидливо закупени от магазинчето на Балдучи в центъра на града.

Къщата му беше от тухли с цвят на кафе, наредени върху основа от посивял пясъчник. Нямаше нищо общо с оцъклените плексигласови мехури със странно стърчащи греди, с които беше пълен този квартал.

Вдясно се издигаха дюни, от които се излизаше направо на пясъчния плаж отвъд плитката долчинка. До декември в тази долчинка имаше вила за около четвърт милион долара, но зимата беше изключително люта и къщата, заедно с част от терена, беше отнесена в морето. Собствениците се готвеха да строят отново, но все още не бяха получили застраховката си. По тази причина от къщата на Никълъс се разкриваше прекрасна гледка към плажа и безбрежния океан — гледка, на която малцина собственици на модерни къщи по брега можеха да се радват.

Вълнението се усили и хладните пръски намокриха крачолите на джинсите му. Макар и навити, те бързо натежаха от мокрия пясък. В мига, в който се наведе да ги изтръска, някой се стовари отгоре му. Изхъка изненадано и падна по гръб, а отгоре му се просна тичащата фигура.

— Защо не внимавате, дявол да ви вземе? — изкрещя ядосано той и се надигна на колене и лакти.

— Моля да ме извините, но все пак не е нужно да ругаете, нали? Просто не ви видях навреме…

Първо вдъхна парфюма й — аромат на лимон, по-сух дори от гласа на Дийн Улсън, а после видя и лицето й, едва на няколко сантиметра от своето. Отначало реши, че очите й са кафяви, но после видя, че в тях преобладава зеленото. В лявата зеница проблясваха особени, едва забележими червени точици. Кожата й беше с цвят на шоколадов крем, на места със ситни лунички. Широкият прав нос издаваше твърд характер, докато месестите добре оформени устни я правеха подчертано чувствена.

Протегна ръце, хвана я под мишниците и двамата се изправиха едновременно. Тя веднага се отдръпна и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Не правете това!

Продължаваше да го гледа, и сякаш нямаше намерение да си тръгва. Пръстите й попипаха мястото, където я беше докоснал. Сякаш искаше да се увери, че не е наранена.

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита я той.

— Нима винаги сте толкова остроумен? — подигравателно се усмихна тя.

— Не, наистина. Някъде съм ви виждал.

За миг очите й се зареяха в далечината зад гърба му, после отново се спряха на лицето му:

— Не мисля, че това е…

— Агенцията на Сам Голдман! — щракна с пръсти той. — През есента или зимата. — Наведе глава и добави: — Сигурен съм!

— Действително познавам Сам Голдман — бавно изрече тя. — Правих за него някои проекти на хонорар… — Дългият й показалец докосна за миг пълните устни, безцветният лак мътно проблесна. Човешката глъч на брега позаглъхна, сякаш публиката на бейзболен мач се беше обезсърчила от героичната защита на гостуващия отбор и беше престанала да подкрепя своите.

— Вие сте Никълъс Линеър — обяви тя, изчака кимването му и насочи пръст: — Той постоянно говори за вас!

— Но все пак не си спомняте къде сме се срещали, нали? — усмихна се той.

— Не си спомням — сви безпомощно рамене тя. — Когато работя, съм си такава… — Раменете й отново се повдигнаха и отпуснаха.

— Ами ако бях някоя важна клечка? — разсмя се на глас Никълъс.

— Ако се съди по репутацията ви, вие наистина сте важна клечка… Но чух, че просто сте си взели шапката и сте зарязали всичко. Странно…

С вдигнато към него лице и без слънчевите очила тя изглеждаше съвсем като ученичка. Сякаш ярката светлина на летния ден изведнъж напипа някаква особена, скрита до този момент невинност. Очите й най-сетне се отместиха от лицето му.

— Но какво все пак става там?

— Извадили са някакъв удавник.

— Така ли? Кой е той?

— Нямам представа — сви рамене Никълъс.

— Но нали идвате оттам? — Погледът й се върна върху лицето му. Сякаш го лъхна хладен бриз след горещ летен ден. — Не може да не сте забелязал как го вадят! — Очите и бяха по-добри от ръцете, държаха го на точно премерена дистанция. В това има нещо детско, помисли си той. Дете, което е наранено или може би само уплашено… Прииска му се да я докосне успокоително.

— Минах оттам още преди да го извадят — поясни той.

— Но нима не изпитахте елементарно любопитство? — Изглежда не усещаше вятъра, кой го си играеше с гъстата й черна коса. — Би могъл да е някой съсед… Знаете колко роднински е този курорт, всички сме в един бизнес…

— Не, не изпитах.

Ръцете й се смъкнаха надолу и се натикаха дълбоко в джобовете на отрязаните джинси. Над кръста беше облякла къса блузка без ръкави в тюркоазен цвят, който отиваше на очите й. Едрите гърди леко се повдигаха, и отпускаха в такт с дишането, зърната им съвсем ясно се очертаваха под тънката материя. Фигурата й беше изключителна — с тънка талия и дълги стройни бедра. Походката й беше на родена танцьорка.

— Все пак виждам, че изпитвате любопитство към някои неща — хладно отбеляза тя. — Как бихте се почувствали, ако аз ви гледах по този начин?

— Поласкан — отвърна той. — Страшно поласкан.

Джъстин работеше като дизайнер в областта на рекламата и беше наела къща на една-две преки от къщата на Никълъс. През лятото стоеше тук, съчетавайки работата с почивката.

— По това време на годината просто не понасям Ню Йорк — призна му тя следващия следобед пред чаша питие. — Знаете ли, едно лято изкарах, без дори да си покажа носа навън. Включих докрай климатичната инсталация и не мръднах. Имах чувството, че ако изляза, моментално ще припадна от вонята на кучешки изпражнения. Въртях на „Дагостини“ да ми носят храна у дома, веднъж-два пъти седмично от службата ми пращаха една яка и досадна крава, която имаше навика да облекчава шефа, клекнала под масата по време на закуска. Вземаше готовите скици и ми оставяше чековете. В крайна сметка не издържах и излязох. Хвърлих няколко парцала в една чанта и взех първия самолет за Париж. Останах там две седмици, а агенцията обърнала света да ме търси. — Полуизвърната към него, тя отпи малка глътка от коктейла си. — Както и да е… Когато се върнах, всичко си беше същото, само кравата я бяха изгонили…

Аленият диск на слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи хвърляха разноцветни отблясъци над разлюлените води. После изведнъж се смрачи и океанът се превърна в оловен покров, поглъщащ всички отражения на гаснещата дневна светлина.

И с нея е така, помисли си той. На повърхността играят искрящи цветове и забавни историйки. Но какво ли лежи там, в оловния мрак на нощта?

— През есента май няма да се върнете в Колумбия, а? — попита го тя.

— Не.

Тя замълча и се облегна назад. Широко разперените й ръце покриха памучната тапицерия на лекото хаитянско канапе. Напуснали кръга на светлината тънките й китки изведнъж заприличаха на крилата на незнайна птица, пърхащи безпомощно в мрака. Главата й се наклони и тя очаквателно го погледна.

— Взех, че се влюбих в този университет — призна си той, изведнъж решил да отговори на всичките й въпроси. — Разбира се, беше още февруари, но аз ясно си представях застланите с червени тухли пътечки, а край тях цъфналия дрян, прекрасните магнолии, дребните и някак беззащитни дюлеви дръвчета, пръснати сред вековните дъбове… А и самите лекции на тема „Първоизточници на източния начин на мислене“ не бяха чак толкова противни. Студентите бяха доста любознателни, а някои от тях — дори и умни, когато не спяха, разбира се. Бяха страшно изненадани, че проявявам интерес към тях.

— В началото бях озадачен, но после, в течение на семестъра, всичко ми стана ясно. Останалите преподаватели не проявяваха абсолютно никакъв интерес към младежите, бяха напълно отдадени на научната си работа. А когато все пак трябваше да си прочетат лекцията, те заставаха пред студентите, просмукани от омраза.

— Особено ясно си спомням една лекция по средата на семестъра. Уважаемите доктори Енг и Ройстън, които изнасяха най-важните лекции на този семинар обявиха, че контролните са прегледани и оценени. После Ройстън започна да чете, а когато звънецът удари, Енг помоли младежите да останат на местата си и педантично струпа купчина тетрадки на пода на аудиторията. „Тук са контролните на студентите, чиито имена започват с А до Ф“, обяви той и си излезе. Горките младежи наклякаха като кученца и започнаха да си търсят тетрадките…

— Беше някак деградиращо — промълви Никълъс. — Лично аз не мога да понасям подобна липса на уважение към хората…

— Значи затова ви харесва да сте преподавател.

Много любопитно заключение, помисли си той.

— Беше ми все едно — сви рамене Никълъс. — Нямах нищо против да бъда преподавател за известно време.

Забърка си нов джин-тоник, изстисквайки върху леда в чашата половинка лимон.

— В крайна сметка не студентите, а преподавателите превърнаха семинара в досадна работа. Не че ми обръщаха кой знае какво внимание — академичните среди по начало са доста затворени и необщителни. Там всичко е прекалено обвързано със строгостта на отделната ситуация. „Публикуваш научен труд или си мъртъв“ — май това беше главният им девиз, който е нещо обичайно за тези среди. — Сви рамене: — Вероятно са ме ненавиждали заради статута. Притежавах всички привилегии на академичния живот и нито едно от задълженията, свързани с него.

— А какви бяха тези двамата — Ройстън и Енг?

— О, Ройстън си беше съвсем наред. Малко скован, докато загрее, после поемаше добре… Енг обаче си беше направо мръсно копеле! — Поклати глава: — Беше си съставил мнение за мен още преди да ме види. Един следобед стана така, че тримата останахме сами в преподавателската стая. „Значи сте родом от Сингапур, а?“ изръмжа той и това беше всичко. Беше се надвесил над мен и ме фиксираше през странното пособие, което използваше вместо очила — някакви стъкълца в разкривени телени рамки. Процеди думите си по много особен начин — сякаш бяха късчета лед, свободно плаващи във въздуха. „Отвратителен град, ако ми простите определението. Построен от англичани, чието отношение към китайците не се различава от онова, което имат към индианците.“

— А вие какво му отвърнахте?

— Честно казано, бях прекалено смаян, за да отвърна каквото и да било — мрачно отвърна Никълъс. — Цял семестър мръсникът не беше разменил и две думи с мен! Хвана ме напълно неподготвен!

— Нямахте готов някой хаплив отговор, така ли?

— Сигурно. Затова просто му казах, че греши. — Остави чашата си върху масичката и добави: — По-късно споделих случката с Дийн Улсън, но той махна с ръка: „Енг е гений, знаете какви понякога са хора като него. Извадихме дяволски късмет, че успяхме, да го привлечем. В последния момент го убедихме, че разполагаме с по-добри условия от Харвард.“ Сетне ме потупа по рамото, сякаш му бях талисман и подхвърли: „Човек никога не е сигурен с хора като Енг. Вероятно е решил, че сте малаец, но от време на време трябва да проявяваме и великодушие, господин Линеър.“

— Това не мога да го разбера — рече Джъстин. — Вие не сте малаец, нали?

— Не, но Енг е имал всички основания да ме мрази, ако наистина ме е взел за такъв. Китайците и малайците в района на Сингапур никак не се обичат и постоянно враждуват…

— А какъв сте? — Тя изведнъж се оказа съвсем близо до него и не сваляше огромните си блестящи очи от лицето му. — В чертите ви има нещо азиатско. Може би очите или високите скули…

— Баща ми е англичанин — отвърна той. — Евреин, принуден да си смени името, за да може да направи кариера в армията… Беше полковник.

— Как беше истинското му име?

— Не зная, никога не ми го каза. „Какво толкова съдържа едно име, Никълъс, рече един ден той. Всеки, който ти каже, че името има някакво значение, е безсрамен лъжец.“

— Но не ви ли беше любопитно да го научите?

— О, да, особено в един определен период. После се отказах.

— А майка ви?

— Ох… На този въпрос обикновено отговарям според събеседника. Тя самата винаги е твърдяла, че е чистокръвна китайка, но…

— Нооо? — проточи в очакване Джъстин.

— Но по всяка вероятност е била китайка само наполовина — сви рамене Никълъс. — Никога не съм бил сигурен в това, но начинът й на мислене беше определено японски… — Усмихна се и добави: — Както и да е, за романтично хлапе като мен беше страшно вълнуващо да си я представям като продукт на два народа… Един необичаен продукт, родил се от историческата омраза между китайци и японци. Затова и още по-тайнствен…

— Вие обичате загадките, нали?

Той погледна към нея, но видя само едно изпъстрено с пурпурни точици око, полузакрито от тъмен кичур.

— Да, в известен смисъл…

— Чертите ви са съвсем като на бял — рязко смени темата тя.

— Така е — кимна Никълъс. — Външно съм пълно копие на баща си, полковника. Облегна глава на канапето и косата му за миг се докосна до пръстите й. Тя рязко се отдръпна и ги сви в юмрук. Очите му се насочиха към разноцветните облачета светлина, които плуваха по тавана. — Но вътрешно приличам изцяло на мама.

Лятото не беше сред любимите годишни сезони на Док Диърфорт, тъй като през тези месеци работата му беше най-напрегната. Не можеше да свикне с огромния поток нюйоркчани, който всяка година заливаше крайбрежието. Цялото население на Горен Манхатън се преселваше тук с постоянството на дивите патици, които всяка есен се подреждаха в стреловидни ята и поемаха към топлия юг.

Док Диърфорт не беше кой знае колко свой човек в Горен Манхатън, тъй като вече пета година кракът му почти не беше стъпвал в тази лудница. Когато все пак се решаваше на подобна стъпка, то беше за кратка визита при своя приятел Нейт Гроуман, главен съдебномедицински експерт на град Ню Йорк.

Док беше доволен, че живее тук. Омъжените му дъщери живееха наблизо и редовно го посещаваха заедно със семействата си. Жена му, починала от левкемия преди десетина години, бавно, но сигурно се идентифицираше с избелялата фотография върху бюрото му. Той беше напълно доволен и от медицинската си практика в Уест Бей Бридж, към която трябваше да се прибави и хоноруваната му дейност като съдебномедицински експерт при Флауър, в Хопидж. Там го харесваха, защото беше опитен и изобретателен специалист, а Флауър не беше се отказал от намеренията си да го привлече като главен съдебен експерт на общината Съфолк. Но на него и тук му беше добре. Тук бяха многобройните му приятели, все весели и сърдечни хора, но най-важното — тук намираше душевен покой. Наскоро разбра, че е един щастлив и доволен от себе си човек. От време на време все още страдаше от старите кошмари, но това ставаше все по-рядко. Понякога му се случваше да се събуди целият в студена пот и омотани около краката влажни чаршафи, все още сънуваше проклетата бяла кръв… И други кошмари го спохождаха, сякаш да му напомнят за страха, за онзи дълбоко вкоренен в душата му страх… В такива мигове предпочиташе да напусне леглото, да отиде на пръсти в кухнята и да си налее чаша горещо какао. Вземаше някоя от седемте книги на Реймънд Чандлър, които винаги се търкаляха наоколо, и потъваше в четене. Лаконичният и дедуктивен език на този писател действаше като балсам на душата му и след не повече от половин час той обикновено беше в състояние пак да си легне.

Док Диърфорт се протегна и болката, свила се като счупена градинарска вила между лопатките му, отново се появи. Ето какво става, когато човек на моята възраст работи цял ден без прекъсване, помисли си той. Все пак остана зад бюрото и отново прегледа получените резултати. Всичко беше там, черно на бяло. Думите се трупаха безразборно, после се подреждаха в нови редове и отделни параграфи. Сега обаче той отново потърси първичното им звучене, сякаш беше египтолог, най-сетне изровил от пясъците Камъка на Розета3.

Когато го повикаха на Дюн роуд, той беше убеден, че става въпрос за обичайно удавяне. Не би се изразил по този начин, разбира се. В речника му отсъстваше прилагателното „обичайно“, особено когато ставаше въпрос за живота — най-скъпоценното нещо на този свят. С подобни убеждения не би трябвало да става лекар, особено ако към тях се прибавят и патилата му по време на войната в Тихия океан. Ден след ден, от опустошения лагер в джунглата до кръвопролитните боеве във Филипините той с ужас се взираше в ескадрилите от малки едноместни самолети, които се стоварваха върху палубите на американските бойни кораби заедно с половин тон експлозив, насочвани от нетрепващите ръце на пилотите камикадзе. Според Док Диърфорт именно тези самолетчета характеризираха най-ярко дълбоката пропаст между източната и западната култура. Японците ги наричаха „Ока“ — вишнев цвят, докато американците им бяха дали съвсем по-земно определение — „бака“, или „идиотска бомба“. В западната философска мисъл няма място за концепцията на ритуалното самоубийство, която лежи в основата на древните самурайски традиции. А те, въпреки всички прегради по пътя си, бяха живи и до днес. Док Диърфорт никога нямаше да забрави стихчето, написано от двайсет и двегодишен камикадзе мигове преди смъртта:

Това също е част от културните традиции. Японците мислят за смъртта именно по този начин — самураят е роден, за да загине в бой със смъртта на смелите.

А по време на войната аз исках само едно — да остана жив и здрав и да не се побъркам, унило си помисли той.

Така и стана. Всичко отмина, останаха само кошмарите, които го преследваха като гладен вампир, надигнал се от гроба.

Стана и се приближи до прозореца. През листата на вековния дъб, който пазеше къщата от жегата, виждаше по-голямата част на Мейн стрийт. Пред автоматичния касиер на „Форт Федерейтид Сейвингс“ чакаха няколко коли, а от широко разтворените врати на градската библиотека започнаха да излизат участничките в поредното събрание на местния клон на ДАР4. Обикновен летен ден в средата на седмицата. Но в момента този ден му се струваше отдалечен на светлинни години, на милион мили, сякаш беше ден от живота на непозната планета.

Върна се при бюрото, взе дебелия кафяв плик и излезе на улицата. Насочи се към грозната едноетажна постройка от червени тухли, в която се помещаваше градската противопожарна служба, а зад нея, отвъд дворчето, превърнато в паркинг, се гушеше полицейският участък.

Насред улицата почти се сблъска с Никълъс, натоварен с покупки от отсрещния супермаркет.

— Хей, Ник, здравей!

— Здрасти, Док, как си?

— Екстра. Тръгнал съм при Рей Флоръм.

И те като повечето обитатели на Уест Бей Бридж се бяха запознали на същата тази Мейн стрийт, представени един на друг от общи познати. Дори и най-заклетият самотник в градчето не можеше да избегне подобни познанства, въпреки че повечето от тях си оставаха в рамките на „Здрасти, как си?“

— Тъкмо се прибирам от Хопидж — добави Док.

— Сигурно си ходил за онзи, вчерашния удавник, а?

— Аха.

Док Диърфорт се извърна настрана и изплю късче храна, завряло се между зъбите му. Зарадва се на срещата, защото направо го беше страх да покаже на Флоръм това, което носеше. Освен това харесваше Никълъс.

— Хей, ти може би го познаваш… Къщата му е съвсем близо до твоята Дюн роуд.

— Едва ли — усмихна се леко Никълъс.

— Името му е Брофъм. Бари Брофъм…

Главата на Никълъс леко се замая, за маг му призля. В съзнанието му изплуваха думите на Джъстин, казани при първото им сблъскване на брега: „Знаете колко роднински е този курорт…“ Едва ли е предполагала колко точни ще се окажат тези думи.

— Да — бавно поклати глава той. — Наистина го познавам. Работехме в една и съща рекламна агенция.

После се замисли. Брофъм беше изключителен професионалист с остър като бръснач аналитичен ум. Едва ли имаше втори като него в цялата агенция. А сега — мъртъв!

— Доста добре го познавах… — замислено добави той.

Бавно я завъртя около себе си.

Танцуваха сами в тихата нощ, от отворената врата на терасата долитаха и странно се смесваха с тътена на прибоя разкошните и кристалночисти стереофонични талази на музиката.

Когато я насочи навън и тя леко потрепна в ръцете му, той разбра, че върши точно това, кое го трябва. Едно от малкото неща, които научи за нея, беше, че обича да танцува. За него беше напълно приемливо да я прегръща по този лъжеусловен начин, макар че и бавният блус, и рокът си бяха съвсем откровени сексуални намеци, прикрити с тънкото покривало на общоприетата благопристойност. Какво значение? Тя танцува и това й доставя удоволствие.

Увлечена от ритъма, тя се движеше грациозно и леко, под краката й сякаш се разпиляваха хрускави черупки на мекотели, разкривайки жарта на дълбока и неутолима страст.

Музиката сякаш я освободи от незнайни окови, от нанесените рани, от забраните й — да, това беше най-точната дума, от страха, който изпитва, не от Никълъс или който да било друг мъж, а страха от самата себе си.

Рамото й докосна неговото, музиката продължаваше волно да се лее и тя изведнъж се отприщи:

— Израснах с книга в ръка. Отначало четях всичко, което ми попадне, а сестра ми — винаги любезна и възпитана, вече ходеше на срещи. Да, гълтах книгите, гълтах ги безразборно. Това не продължи много дълго, все пак… Не, не, продължих да чета, но ставах все по-взискателна. — Тя се засмя и той изненадано я погледна. Смехът й беше волен и по детски щастлив. — О, разбира се, имах си и своите периоди — книгите за животни, после Хауард Пайл с незабравимия „Робин Худ“! А когато бях някъде към шестнайсетте, открих маркиз Дьо Сад. По онова време такива книги бяха забранени за момичета като мен, затова и още по-желани. Бях потресена от стила му. После дойдоха фантазиите и заедно с тях името Джъстин. Както и да е. След години попитах мама защо са ме нарекли така, а тя отвърна: „Ами просто ни хареса на двамата с баща ти.“ Вероятно и континенталното възпитание е изиграло някаква роля, тя беше французойка, знаете… Но после… Ох, как ми се искаше да не й бях задавала този въпрос въобще! Фантазията ми беше далеч по-богата от действителността, а какво можех да очаквам от тях? И двамата бяха скучни до смърт!

— Баща ви американец ли беше?

Тя се обърна към него и меката светлина от хола открои бузата й така, сякаш майстор художник беше я мацнал с четката си.

— О, да, стопроцентов американец.

— С какво се е занимавал?

— Да влезем вътре — отдръпна се от него тя. — Стана ми хладно.

Най-отпред стоеше черно-бяла снимка на едър мъж с решителна брадичка и нетрепващи очи. Отдолу беше написано на машина:

До нея висеше копие от картината на Норман Рокуел „Беглецът“.

Кабинетът представляваше тесен правоъгълник с двоен прозорец към дворчето-паркинг, в този час полупразно.

— Престани да увърташ, Док — въздъхна лейтенант Рей Флоръм. — Кажи на ясен английски какво толкова му е необикновеното на това удавяне!

Пукането на радиостанцията в съседната стая беше нещо като постоянен звуков фон на разговора им — сякаш разговаряха по телефонна линия с много смущения.

— Точно това се опитвам да сторя — бавно и търпеливо промълви Док Диърфорт. — Този човек не е умрял от удавяне.

Рей Флоръм се отпусна върху дървения си стол и той изпука под тежестта му. Беше грамаден мъжага и размерите му бяха повод за постоянни, макар и добродушни закачки от страна на колегите му. Той беше началник на полицията в Уест Бей Бридж. Насред огромните и увиснали бирени бузи, сякаш беше център на бойна мишена, стърчеше огромен нос, изпъстрен с червени жилчици. Кожата му беше меднокафява, а прошарената коса — късо подстригана. Носеше кафявия си костюм от изкуствена материя не защото го харесваше, а просто защото беше длъжен да е в него. С много по-голямо удоволствие би се появил в службата с фланелка и чифт протрити панталони.

— Добре де, от какво е умрял тогава? — също така бавно попита Флоръм.

— Отрова — отвърна Док Диърфорт.

— Хей, Док — угрижено въздъхна Флоръм и разтърка чело с огромната си лапа. — Искам всичко да е ясно, разбираш ли? Кристално ясно! Ако не си забранил, рапортът ми ще стигне не само до щатските детективи, да не говорим, че и те са ми напълно достатъчни! Когато го пратя, те ще налетят като скакалци житна нива, ще ни изсмучат до шушка, а на всичкото отгоре ще свършим и цялата оперативна работа. Освен това тези копелдаци ще искат да се докарат на местните копелдаци, тъй като случаят положително ще се окаже под тяхната юрисдикция. На всичкото отгоре, след като твърдиш, че става въпрос за убийство, тук ще се домъкне на бял кон и самият принц на Хопидж мистър Флауър! Ще ме пита защо протакам разследването и кога най-сетне скъпоценните му хора ще могат да си починат! Неговите синковци винаги са претрупани с работа! — Юмрукът на Флоръм се стовари върху корицата на оръфания справочник „Престъпления в САЩ през 1979 година“. — Ама тоя път ще ми дишат прахта, защото съм доста по-напред!

В стаята влезе някакъв сержант, подаде на Флоръм снопче изписани на машина листа и безмълвно се оттегли.

— Господи, как ми завира кръвчицата! Да не би да съм някакъв шибан политик, та трябва да нося тези дрехи? Службата го изисквала! На кого му пука, мамка му?

Стана, взе някаква папка и я разгърна на бюрото си. Прокара ръка през косата си и се почеса. После взе да рови в купчината големи черно-бели снимки, които, макар и обърнати наопаки, ясно очертаваха тялото на мъжа, когото бяха извадили от водата.

— За Флауър аз ще се погрижа — тихо рече Док Диърфорт. — Няма да те закача, поне на първо време.

Флоръм му хвърли къс изпитателен поглед, после отново сведе очи към снимките.

— И как ще направиш това малко чудо?

— Просто още не съм го уведомил.

— Искаш да кажеш, че за това… убийство не знае никой, освен нас — двете пиленца, дето нежно си гукат в тая стаичка, а? — Ръката му отвори чекмеджето и измъкна оттам голяма изподраскана лупа.

— Точно това искам да кажа — спокойно отвърна Док Диърфорт.

Флоръм помълча, после смени темата:

— На тия снимки нищо не личи, да ги вземат дяволите. — После се зае да ги размесва като тесте карти и спря едва когато най-отгоре излезе една, на която личаха в едър план гърдите и главата на удавника. — Нищо, едно обикновено удавяне и толкоз!

— Там не можеш да видиш нищо…

— И аз това казвам.

— Което не означава, че няма нищо за гледане.

Флоръм се изпъна в стола и скръсти ръце под внушителния си търбух.

— Окей, Док. Целият съм слух. Почвай да ме просветляваш.

— Работата е там, че човекът е бил мъртъв още преди тялото му да докосне водата — въздъхна Док Диърфорт. — Това е толкова ясно, че дори експерт като Флауър би трябвало да го забележи.

Флоръм изръмжа, но не каза нищо.

— Виж гърдите, ето тук… Вляво и малко под сърцето има едва забележима раничка, която лесно може да мине за драскотина от някоя скала. Но не е. Ти ме наведе на мисълта да взема кръвна проба, и то от аортата, тъй като този тип отрова се концентрира именно в нея. Кръвообращението я тласка оттам в продължение на двайсетина минути, после настъпва смъртта. Точно как и защо точно там — нямам никаква представа. Това е една много рядка отрова, която действа само на кардиоваскуларната система.

— Значи хоп — и инфаркт, а? — щракна с пръсти Флоръм.

— Да.

— Сигурен ли си?

— За отровата — да. Иначе знаеш, че не бих те безпокоил. Но ми трябват още няколко проби. Имам чувството, че частица от острието, пробило кожата, все още се намира в тялото.

— Липса на изходяща рана, а?

— Така е.

— Но парчето, за което говориш, може да е изхвръкнало при падането. Или пък морето…

— Или пък е било издърпано след падането на мъжа.

— Какви ги дрънкаш, Док? — Лейтенантът изсумтя, бутна снимките настрани и започна да чете от някакъв лист: — Този човек, Бари Брофъм, експерт-счетоводител в… — тук той спомена агенцията на Сам Голдман в Ню Йорк — … живее на Шейсет и трета улица — изток, номер триста и едно, е бил убит. Но защо по този начин? По каква причина? Живеел е сам. Нито ревнива съпруга, нито приятелче… — Ухили се и продължи: — Има сестра в Куинс, която вече открихме и разпитахме. Претърсихме и къщата му на Дюн роуд. Ядец, нищо необичайно. Не е разбита, не е ограбена. И колата му си е на място — паркирана на две крачки от къщата, заключена и обезопасена като Форт Нокс5. Няма нищо, което да сочи…

— Има — прекъсна го Док Диърфорт, решил, че най-сетне е настъпил моментът, от който се страхуваше, откакто беше изпомпал малко кръв от сърцето на удавения мъж. — Ето това!

„Просто не може да бъде!“ повтаряше си той, докато очите и ръцете му извършваха тестовете, доказващи противното. И до този момент си го повтаряше, просто като клетва срещу зли духове. Чувстваше, че не е на себе си, сякаш беше потопен в някакъв странен и нереален свят и гледаше отстрани на Рей Флоръм и тази задушна стаичка.

През отворения прозорец долетя детски смях, ясен и чист като планински поток. Превърнат в звук на отвъдното от някаква тайнствена магия, той изведнъж прозвуча като протяжното проплакване на маймуните във филипинската джунгла.

— Отровата! — продължи той, отривайки овлажнелите си длани в панталоните. — Отрова от изключително рядък вид. За пръв път се сблъсках с нея по време на войната, в чужбина. — Отдавна не беше усещал дланите си покрити с лепкава солена пот.

— По време на войната ли? — учуди се Флоръм. — За бога, човече, това е било преди трийсет и шест години! Да не би да искаш да кажеш…

— Никога няма да забравя тази отрова, Рей. Независимо колко години са минали… Една нощ изпратихме патрул. Петима… Върна се само един, но и той умря още преди да влезе в лагера. Не чухме изстрели. Само крясъците на птиците и жуженето на насекомите… Всичко беше замряло в някаква странна, сякаш инвалидна неподвижност. Цяла седмица ни тормозеха снайперисти… — Док Диърфорт въздъхна и горчиво добави: — Както и да е… Донесоха ми войника, който беше успял да се завърне. Беше съвсем момче, най-много на деветнайсет… Все още дишаше и аз се заех с него. Направих всичко възможно, приложих целия си опит, придобит от книгите и извън тях. Но бях безсилен. Умря в ръцете ми.

— От тая гадост, така ли?

— Точно така.

— Искате ли да си вървя? — попита я Никълъс.

— Да — отвърна Джъстин. — Не… Не зная. — Изправена зад диванчето, тя несъзнателно мачкаше сплъстения хаитянски памук на облегалката. — Господи, вие ме обърквате!

— Нямах такива намерения — промълви той.

— Думите не означават нищо.

Той с изненада откри, че в профил лицето й е съвсем различно. Сякаш беше пречупено през призмата на друго време, друга епоха, друг живот. И му напомняше за Юкио. Разбира се, при Юкио беше друго — там ставаше въпрос за странните флуиди, наследени в течение на хилядолетия и спотаени в един тайнствено враждебен и чужд за него свят, към който можеше да хвърля по някой изпълнен с любопитство поглед и нищо повече. Сега вече знаеше, че този поглед е бил само отклик на необяснимото, отклик на европеец… Не беше предполагал обаче, че тук, на Запад, ще му се наложи да изпитва същото усещане, макар и предизвикано по съвсем различен начин. Вероятно всичко беше от дистанцията на изминалото време, която му позволяваше едва сега да види Юкио в истинската й светлина — такава, каквато е била и за него, и за околните. Ето това е пространството, което ме дели от строго ритуализирания живот в Япония, помисли си той. Това пространство, този отрязък от време му даде възможност да види грешките си в онзи живот, да разбере цялостната си роля в него.

В другия край на дивана Джъстин потръпна и до ноздрите му долетя лекият аромат на парфюм. Стори му се, че е толкова далеч, сякаш се намира на друг континент.

— Късно е — прошепна тя.

Забележка безсмислена и извън времето. Вероятно просто искаше да наруши тишината, надвиснала заплашително над нея.

Това особено вътрешно напрежение беше едно от нещата, които възбуждаха любопитството му. О, разбира се — считаше я за изключително привлекателна, положително би се обърнал подире й, а дори би я последвал в някой от големите магазини на Манхатън, преди да я изгуби в тълпата… Но какво друго би могъл да стори човек, изпитал внезапно влечение към непозната жена и дал воля на фантазията си? Би могъл да я следва докрай, докато настъпи неизбежното разочарование, после би си спомнял за нея известно време, и толкова… Годините му не бяха кой знае колко, когато разбра, че физическата красота не значи нищо, а често може дори да бъде опасна. Предизвикателствата — както с жените, така и с всичко останало — играеха важна роля в неговия живот. Защото беше дълбоко убеден, че нищо на този свят не си струва цената, ако е придобито без борба. Дори любовта, особено любовта. И това беше научил в Япония, където жените са като цветя, подредени в оригами. Мъжът ги разгръща с безгранично търпение и крайно внимание, а за награда получава изтънчена нежност и омайваща страст.

В момента чуваше единствено приглушения плясък на вълните, очите му виждаха само спрелия грамофон, върху който вече бяха успели да накацат ситни и едва забележими прашинки. Самотен гларус проплака в мрака, изгубил пътя към родното гнездо.

Какво да правя, запита се той. И трябва ли изобщо да предприемам нещо? Усети как и в неговите гърди се свива буцата на непонятен страх…

— Много жени ли сте имал през живота си? — внезапно попита тя. Ръцете й, доскоро стабилни като подпорните колони на този дом, леко трепереха. Главата й се повдигна към лицето му с видимо усилие. Гледаше го право в очите, поела риска да се изложи на присмех, а може би и на обиди. Но ако ги получеше, щеше да знае, че подозренията й към него, а и към всички мъже, са били напълно основателни.

— Доста странен въпрос — отбеляза той.

Главата й леко помръдна и меката светлина от лампиона очерта линията на носа й, плъзна се по вдлъбнатината на очите и се спря върху високата скула. Червеникавите точици в окото й проблясваха като добре излъскан пиринч, дясната страна на лицето й тънеше в мрак.

— Ще му отговорите ли?

Той се усмихна.

— Имал съм няколко, които са ми били безразлични. Имал съм и други, които са били обратното…

Очите й изпитателно се взираха в лицето му, търсейки следа от насмешка. Не откриха нищо.

— Какво искате да научите от мен, Джъстин? — меко попита той. — Страхувате се, че няма да получите отговор?

— Напротив — тръсна глава тя. — Страхувам се, че ще го получа. — Пръстите й продължаваха да подръпват нишките на памучния плат, сякаш музикант докосваше струните на своята арфа. — Искам и едновременно с това не искам — добави след кратка пауза тя.

Помисли да се усмихне и да й каже, че се държи несериозно, но изведнъж разбра, че всичко е напълно сериозно и вероятно важно за нея. Разбра и какво точно има предвид. Заобиколи дивана и застана до нея.

— Джъстин, тук сме само двамата — промълви той. — Вие и аз.

— Зная.

Каза го като момиченце, което се колебае дали да извърши нещо отдавна мечтано и съкровено. Като дете, което се нуждае от малко външна помощ.

После се отдръпна, вероятно усетила неговото привличане, което я изкарваше от равновесие. Прекоси хола и се изправи пред широкия прозорец. Лампите над верандата все още светеха, край тях безпомощно се блъскаха нощните пеперуди. Отвъд оградата морето продължаваше неуморната си атака срещу брега, разпенените вълни съскаха по черния пясък.

— Знаете ли, гледката тук кой знае защо ми напомня за Сан Франциско…

— Кога сте била там? — попита той, после заобиколи диванчето и се отпусна върху страничната облегалка.

— Преди около две години. Прекарах там цели осемнадесет месеца…

— А защо си тръгнахте?

— Аз… Разделих се с един човек и се върнах тук… Гениалната дъщеря се завърна на Изток, при корените на семейството си! — Очевидно последната й реплика трябваше да прозвучи като самоирония, но смехът угасна още преди да се е зародил в гърлото й.

— Обичала сте този град…

— Да — отвърна тя. — Много го обичах!

— Тогава защо го напуснахте?

— Аз… Трябваше да го сторя. — Вдигна тънката си ръка, после изненадано я погледна, сякаш някой друг я беше поставил в това положение. — Тогава бях друга… Липсваше ми сигурност… — Ръцете й се вплетоха една в друга и се отпуснаха в скута й. — Бях много уязвима… Чувствах, по-скоро предполагах, че не мога да остана сама… Някакъв особен вятър опустошаваше душата ми… — Замълча, после замислено добави: — Беше глупаво… по-скоро аз бях глупава!

— Бил съм два пъти там — рече Никълъс. — В Сан Франциско, имам предвид… Влюбих се в него! Влюбих се в прекрасната му белота и безбрежност, особено ако човек го съзерцава откъм Мил Вали… — Очите му следяха фосфоресциращата и едва доловима линия, която маркираше гребените на надигащите се вълни миг преди да се стоварят върху пясъка. — Обичах да седя на брега и просто да гледам Тихия океан… И си мислех: ето тези неуморно прииждащи вълни идват чак от Япония…

— А вие защо си тръгнахте? — попита тя. — Какво ви накара да дойдете тук?

— Трудно е да ви отговоря с две думи — въздъхна той. — Предполагам, че решението ми е плод на много и преплетени помежду си неща, оформило се бавно, може би в продължение на години… Макар и влюбен в Япония, баща ми винаги мечтаеше да дойде в Америка. Вероятно с готовност би се сражавал за нея… Несъмнено би дошъл, но друга е била кармата му… Винаги съжаляваше за това. — Пяната проблясваше като сребърна огърлица, захвърлена от някого в безбрежната пустош. — Ако в мен живее някаква частица от него, значи той е тук и аз съм щастлив.

— Наистина ли вярвате в това? Живот след…

— И да, и не — усмихна се той. — Не мога да кажа със сигурност. У мен се срещат две бурни течения — на Изтока и Запада… насрещни течения, които вечно се борят за надмощие… Но по отношение на родителите ми съм абсолютно сигурен — те наистина живеят в мен и чрез мен!

— Изглежда толкова необичайно…

— Само защото ние с вас сме тук, на една приятна веранда в Уест Бей Бридж. Ако бяхме в Азия… — той замълча и сви рамене, сякаш това обясняваше всичко. — Самият аз дойдох тук вероятно за да си докажа, че мога да се интегрирам в западната цивилизация не по-зле, отколкото го бях сторил в източната. В колежа избрах масовите комуникации и така скочих направо в атомния век. Веднъж стъпил тук, рекламният бизнес изглеждаше съвсем логичен избор… Освен това имах късмет да попадна на човек, който беше готов да поеме рисковете по обучението на младеж като мен… — Засмя се и добави: — А после се оказа, че просто съм бил роден за тази работа.

Тя обърна гръб на прибоя и го погледна право в очите. После се приближи и дългата й коса докосна лицето му. Покана за близост, от която той не се възползва.

— Искате ли ме? — прошепнаха устните й в унисон с грохота на вълните. — Искате ли да ме любите?

Той се взря в разширените й зеници. Зеленият им оттенък беше изчезнал, бяха почти черни. Стомахът му се сви на топка, вече не беше сигурен в познатите духове, направлявали живота му до този миг.

— Да — тихо отвърна той. — А вие?

Тя не отговори. Той усети близостта на ръката й, без дори да я зърне. Гледаше като омагьосан блестящите й очи, привлечен неотразимо от пъстрите точици в тях. Усети топлина, после върховете на пръстите й докоснаха мускула на ръката му, свиха се около него и го хванаха здраво, едновременно с това нежно. Разбра, че с този прост жест тя излива чувствата си така, както никога досега не беше го правила. Разбра и друго — той самият никога не беше получавал по-искрено и чисто послание. Този първи физически контакт беше толкова наелектризиращ и едновременно с това така неописуемо нежен, че мускулите на бедрата му започнаха да треперят, а сърцето му лудо заблъска в гърлото.

Взе я бавно в прегръдката си. Миг преди устните му да покрият нейните, тя издаде кратък писък, почти въздишка, натежала от еротично вълнение. После устата й се разтвори под неговата, тялото й се уви около него, стана му горещо от докосването на едрите и твърди гърди, стегнатия корем и дългите изящни бедра.

Колко е топла, учуди се той, докато устните му галеха дългата шия и бавно се приближаваха до нежно очертаната вдлъбнатина на ключицата й. Ръцете му се спуснаха надолу и придърпаха тънката пола, устните й намериха ухото му, езикът й закръжи вътре така, както гладният гларус кръжи над тъмния бряг…

— Не тук, моля те! Не тук… — прошепна тя.

Той повдигна ръцете й над главата и разкопчаната блузка се смъкна на пода. Пръстите му се плъзнаха по гърба й и нежно погалиха чезнещата надолу вдлъбнатина. Езикът му докосна нежната кожа от вътрешната страна на ръката й и тя простена от удоволствие. После бавно се хлъзна надолу към едрите гърди с натежали от възбудата зърна.

Дългите й пръсти трескаво разкопчаха колана на джинсите му, после изведнъж замръзнаха, когато разтворените му устни покриха зърната й и започнаха да правят леки спираловидни и засмукващи движения.

— Моля те, моля те!

Ръцете й отново се раздвижиха, освободиха го от оковите на облеклото и нежно го загалиха. Той наедря като камък, устата му продължаваше да смуче.

Непонятният страх, който го беше обладал в началото, леко прошумоля с криле и отлетя. Потрепващи и гърчещи се от желание, телата им бавно се смъкваха към пода. Последните части на облеклото им отхвръкнаха встрани. Пръстите й понечиха да смъкнат тънките бикини от фина коприна, но той я спря. Повдигна я от килима и я положи на дивана, полулегнала. Сам той остана на пода, вмъкна се между широко разтворените й бедра, наведе се и нежно докосна с устни вътрешната им част. После устните му бавно тръгнаха нагоре, все по-близо и по-близо до хълмчето, прикрито от полупрозрачното късче коприна. Тя сграбчи облегалката на дивана с побелели от напрежение пръсти и тихо простена, когато езикът му докосна влажния плат. Гърбът й се изви като дъга.

Езикът му продължи да прониква през тънката копринена бариера. Ръцете й се спуснаха върху косата му, пръстите й докоснаха ушите му, от широко разтворената й уста се изтръгваха тихи несъзнателни писъци в такт с нарастващото напрежение там долу, при него… После той махна подгизналата коприна и бавно се наведе. Дългите й бедра конвулсивно отскочиха нагоре, от устата й се изтръгна дрезгав вик. Езикът и устните му продължаваха кръгообразните си движения, докато най-сетне тялото й се втвърди като камък, от устата й се изтръгна нов вик, после мускулите й изведнъж се отпуснаха. Влажна и гореща, Джъстин го придърпа нагоре към себе си. Пръстите й нетърпеливо го търсеха, устните й лудо се впиха в неговите. Искаше го дълбоко в себе си, искаше го веднага, в тази секунда. Искаше го повече от всичко на света! Желаеше чувствената му топлина, мечтаеше да му даде онова удоволствие, с което сам я беше дарил.

Насочи го дълбоко в себе си, гореща като пещ. Той проникна до отказ, тя повдигна таза си и го притисна плътно до него, тихи писъци на удоволствие се откъсваха от устните им. Ръцете й го притиснаха, горната част на тялото й полудя, едрите зърна се докосваха до гърдите му с влудяващ ритъм. После, усетила интензивната стимулация на устните му върху тях, тя изстена и впи устни във врата му. Той масажираше тялото й с две ръце, засилваше удоволствието й, възбудата му се надигаше заедно с нейната. Накрая, когато тя вече мислеше, че ще полудее, когато гърдите и ръцете й лепнеха от слюнка и пот, стичащи се на тънки вадички към окосменото триъгълниче между бедрата й, когато неговите движения придобиха интензивния ритъм на някакво трето измерение, тя използва вътрешните си мускули — веднъж, още веднъж… и пак, и пак! Той хлъцна, притисна се към нея и двамата заедно поеха към онзи неописуем връх на блаженството, до който се стигаше само от сърца, слели се в единен, лудешки буен ритъм.

— Хайде, мили, хайде!… Направи го!… Сега!

Търсещият му пръст, хлъзгав от смесените им сокове, бавно проникна в ануса й, тя изстена и изгуби всякакъв контрол над чувствата си. Остави се на огъня, чийто горещи вълни я заляха от глава до пети.

Доктор Винсънт Ито разклати дебелата керамична чаша, в която димеше горещ чай от цветчета на хризантеми. От дъното се надигнаха няколко микроскопични тъмни частици и бавно закръжиха към повърхността. Заприличаха му на удавници. Той вече ги чакаше, знаеше, че са на път поне от месец… Тези трупове, които някога са били живи хора, скочили доброволно или бутнати против волята си във водите на Хъдзън или Ист Ривър, бяха прекарали дългите зимни месеци на дъното. Заседнали сред ями и коренища, те са били добре консервирани от ледените води, а ленивото течение не ги е помръдвало чак до началото на лятото и рязкото затопляне на водата. При температура между нула и пет градуса бактериите започват да се хранят. Така се създават условия за гнилостни процеси и образуване на газове — основна причина за изплуването на мъртъвците. После, месеци след като нещастникът е потънал, трупът му ще пристигне тук, в моргата на съдебномедицинския институт.

Винсънт Ито съвсем не се вълнуваше от този факт. Той беше хоноруван съдебномедицински експерт, вадеше си хляба с тази работа и тя отдавна се беше превърнала в част от живота му. Една съществена част от живота му, както още преди години беше признал пред себе си. Защото вече години наред животът му протичаше долу в моргата, сред стоманените хладилни чекмеджета, наредени едно над друго и акуратно отбелязани с написани на машина картончета, покрай големия кантар за установяване теглото на труповете, лъскавите поцинковани маси и блестящите от чистота сиви плочки на пода. Нямаше нищо призрачно в това да работиш сред кафяви, бели и черни тела, прострени върху масите с широки Т-образни разрези на гърдите — от едното рамо до другото, надолу чак до края на корема. Нямаше нищо необикновено в дебелия като гьон човешки епидермис, нито пък в спокойните и някак ведри лица на мъртъвците, заспали вечния сън на праведници. Всичко това не оказваше никакво влияние върху чувствата и настроенията на доктор Ито. Като се изключи чисто научният интерес, разбира се. Медицинските изследвания го вълнуваха, вълнуваха го далеч повече от самото тайнство на смъртта. От смъртта той не се интересуваше — любопитството му беше насочено към причините, довели до тази смърт. Той беше детектив в царството на смъртта, а работата му често помагаше на живите.

Отпиваше чая си на дребни глътки и гледаше през прозореца. Беше четири и двайсет и пет сутринта, навън все още царуваше нощта. Винаги се събуждаше по това време.

Гледаше към ярко осветените и съвсем пусти улици на Манхатън. Някъде в далечината ръмжеше камионът на чистотата, който бавно си проправяше път нагоре по Десета улица. Съвсем наблизо се разнесе пронизителният вой на полицейска сирена и тишината се пръсна на парчета. В нощта останаха само собствените му мисли, неспокойни и сгърчени.

Изпитваше усещането, че е попаднал в капан. Съдбата ми в предишния живот вероятно е била за оплакване, помисли си той. Япония му се струваше недостижима и безкрайно далечна, сякаш от друга епоха. Нямаше начин да я открие отново — поне тази, която беше напуснал преди дванадесет години. За него Япония вече не съществуваше, тя се беше превърнала в подобие на морска сирена, зовяща го от далечни морета.

Никълъс се събуди малко преди разсъмване. Изпита чувството, че е в малката токийска къщичка, заобиколена от спретната градинка. Старият бамбук до стената тихо шумеше и хвърляше сянката си над главата му. Някъде изкука кукувица, после млъкна и в ушите му нахлу приглушеното боботене на сутрешния трафик. Макар и далечен, той странно се усилваше от необичайната акустика на пресечения терен.

Извърна леко замаяната си глава и видя тялото на жената, която спеше до него. Юкио, все пак се е върнала… Беше сигурен, че все някога ще го стори. Но как така изведнъж се е озовала в леглото му?

Рязко се надигна и седна в леглото. Сърцето му лудо заблъска. Напевните ритуални псалми, прекосили сякаш цял океан само за да погалят слуха му, изведнъж се превърнаха в познатия тътен на прибоя, нахлуващ свободно през широко отворения прозорец и прорязван от пронизителните писъци на гларусите… Въпреки промяната, в съзнанието му още кънтяха ритуалните псалми — свежи, разбираеми и чисти като планински поток.

Пое дълбоко дъх. Япония остана да витае наоколо, невидима, но лепкава като покривало от паяжина. Какво го беше накарало да си я спомни така отчетливо?

Хвърли поглед наоколо. Над чаршафа на сини и бели райета стърчеше само нослето на Джъстин. Леко разтворените й устни дишаха дълбоко и равномерно, тънката материя се повдигаше и отпускаше като спокойно море.

Какво е това подводно течение, което така властно ме тегли към нея, запита се той. Имаше странното усещане, че е отвлечен безнадеждно навътре в океана и съдбата му е решена. Гледаше ритмичното и едва доловимо повдигане и отпускане на топлото й тяло, с тръпка на страх усети, че то някак си го е приближило отново до Япония, към миналото, което искаше да забрави и от което изпитваше ужас…

Събуди се от остро и изключително приятно чувство. Отвори очи и откри красиво очертаните й хълбоци на сантиметри от лицето си. Вдъхна дълбоко аромата на тялото й и едва след това осъзна, че устата й е сключена около члена му, а езикът й гали главичката му с нежност и дълбока страст. Изстена, от удоволствие и протегна ръце да я прегърне. Но тя се дръпна и той застина неподвижно, доволен да наблюдава едва забележимите конвулсивни движения на влажното гнездо, после погали с поглед прекрасната извивка на ханша, меките навити косъмчета, влажно проблясващи в средата, натежалата от желание плът…

Насладата се стелеше пред него като безкраен път в пустинята… В мига, в който стигаше на косъм от оргазма, тя отдръпваше устата си, стискаше здраво основата на члена му и чакаше стихването на спазмите. После отново се залавяше да го издигне до висините на неземното удоволствие… Пак и пак… Накрая краката му се загърчиха, сърцето му сякаш всеки миг щеше да се пръсне, имаше чувството, че е обзет от налудничава треска… Удоволствието пулсираше, едновременно се концентрираше и разпръскваше, тазът му се схвана, а гениталиите му тегнеха като камък от страхотната интензивност на това усещане.

Гърдите й се хлъзнаха по корема му. Пресегна се, обви ги с длани и нежно потърка зърната им. Задните й части се притиснаха към лицето му, отказали да се подчиняват на командите на мозъка, бедрата й се разтвориха широко.

Всяко докосване носеше белега на изтънченото удоволствие; свити на възли, мускулите подскачаха по цялото му тяло. Тя направи нещо на самия връх на главичката му и той извика от удоволствие. Стисна конвулсивно втвърдените й гърди, но тя се изплъзна и ги намести от двете страни на члена му. Заровил лице в кратера между бедрата й, той отвори уста и плъзна език дълбоко навътре, а спермата излиташе от него на свистящи спазми, отстъпвайки място на сладостната нега.

Точно в осем без четири минути. Винсънт Ито спря пред сградата на съдебномедицинската служба на ъгъла на Първо авеню и Тридесета улица. Изкачи стъпалата пред входа, кимна на дежурния полицай и каза здрасти на Томи — белокосия шофьор на Нейт Гроуман. На прага на стая 134 беше наясно, че има време само да грабне чаша кафе от автомата.

Свърна вдясно, прекоси коридора и влезе в широкия кабинет на главния съдебен лекар. Тази длъжност се заемаше, от Нейт Гроуман — грамаден мъж със странно тесни блестящи очи, наполовина прикрити от пластове увиснала кожа, доста по-светла от цвета на лицето му. Широкият му нос носеше белези, на многобройни счупвания, вероятно получени по време на някоя улична битка в Южен Бронкс, където Нейт беше роден и отрасъл. Косата му беше силно прошарена, но за сметка на това мустаците му бяха блестящо черни. Приличаше на достоен противник за всеки мъж и наистина беше такъв — кметът на Ню Йорк и членовете на финансовия съвет притежаваха изобилни доказателства в тази насока.

— Добро утро, Винсънт! — бодро подвикна той.

— Добро утро, Нейт — отвърна Винсънт и забърза към внушителната машина за кафе, чийто никелиран купол се издигаше като кучешка колиба сред царящото наоколо безредие. Без захар, без мляко, решително си заповяда той. Тази сутрин ми трябва доза чист кофеин.

Седна на зеления стол пред отрупаното с хартии бюро и подаде папките, които Гроуман му беше поискал.

Двамата бяха приятели и извън службата, но вече от години се виждаха главно тук, между стените на тази сграда. Когато Винсънт получи назначението си, Гроуман вече беше заместник-главен и сякаш разполагаше с повече свободно време. Или пък с повече пари. Работата им рязко се увеличи точно когато общината реши да им ореже бюджета. Градската управа имаше далеч по-важни проблеми от последната грижа за разни типове, които всекидневно биваха откривани по улиците насечени, намушкани, удушени, застреляни или разкъсани на парчета… Същото важеше и за онези, които вадеха от реката или канализационните отвори някъде из предградията. Всяка година в град Ню Йорк умират осемдесет хиляди души, спомни си Винсънт този някъде прочетен факт. А поне тридесет хиляди от тях минават оттук…

— Какво носиш? — изръмжа Гроуман.

— Случаят Моруей и онова намушкване в Холоуей — отвърна Винсънт и загрижено сбърчи вежди. — В тази минута би трябвало да се намирам в съда, по случая Принсипъл остават няколко дреболии, сетне го поема прокурорът. Кръвните проби ще са готови следобед. А, остава и Маршъл…

— Кой?

— Донесоха го вчера следобед. Макейб каза, че е спешен и аз го започнах веднага. Удавяне в резервоар. Макейб е на мнение, че някой му е натискал главата, има заподозрян, затова й трябват бързи резултати…

— Пълен комплект, а? — смръщи се Гроуман.

— Дори повече от пълен.

— Искам да отидеш на острова за ден-два.

— Какво? При тая лудница?

— Ако не беше важно, не бих го поискал — търпеливо поясни Гроуман. — Знаеш, че е така.

— Но за какво?

— Текущите ти дела ще преразпределя лично. А тези — той вдигна от бюрото си два кафяви плика и ги почука така, сякаш искаше да ги изтръска от противното им съдържание, — тези ще ги дам на Майкълсън.

— Майкълсън е кретен! — викна Винсънт.

— Но се придържа стриктно към правилата! — хладно го изгледа Гроуман. — Стабилен е, можем да му имаме доверие.

— Бавен е като костенурка! — простена Винсънт.

— Бързината не е всичко — напомни му Гроуман.

— Това го кажи на Макейб! Напоследък съвсем се е развилняла! Тия помощник-прокурори май умират да се ровят из патологии и морги!

— Страхувам се, че точно за това им плащат.

— И какво ще правя на острова?

— Вчера ми звънна Пол Диърфорт, помниш ли го?

— Как не. Миналата година беше у вас на гости. Уест Бей Бридж, нали?

— Аха — кимна Гроуман и се изправи. — Има проблем, с който не може да се пребори. Прави експертизи, за общината Съфолк. — Сведе поглед към неизрязаните си нокти, после отново вдигна глава: — Помоли ме да изпратя теб и никой друг.

В хола на Никълъс, прилепен до лявата стена, се простираше огромен аквариум. Побираше не по-малко от двеста литра вода според повърхностните изчисления на наемателя. Вътре плуваха не разни гупи и други детски рибки с кратък живот, а истински морски обитатели, при това редки и красиви, оцветяващи водата така, както тропическите птици придават колорит на джунглата. По неизвестни причини собствениците на къщата без колебание ги повериха на Ник, редовния им наемател през летните месеци.

Застанал зад този течен обектив, той наблюдаваше фигурата на Джъстин. Сякаш беше сладострастно арабче, което наднича в харема на баща си.

Беше облякла дълбоко изрязан червен бански костюм, който още повече подчертаваше дългите й бедра. Около врата й бе навита бяла хавлиена кърпа, сякаш току-що излизаше от гимнастическия салон. Пръстите й обърсаха чинията с последния залък препечен хляб, езикът й пъргаво облиза жълтъка, който се стече по тях. Извърна се да го погледне с пълна уста:

— Не са твои, нали?

Приключил с храненето на рибите, Ник остана клекнал и замислено гледаше малките вълни, вдигани от движението на разноцветните морски създания, и кислородната помпичка, изпускаща малки мехурчета. Душата му бавно се освобождаваше от чувството за нереалност, макар вътрешно все още да беше склонен да приеме всичко за плод на въображението си.

— Не, не са — обади се той иззад изкуствените рифове. — Гордостта на хазяите. — Изправи се и се усмихна: — За разлика от мен.

Тя отнесе чиниите в кухнята, после се върна и се облегна на перваза на прозореца.

— О, ама вън вали! — рече разочаровано: — А бях решила да поработя на открито…

Дъждът почукваше по плоския покрив и широките прозорци на хола, запращан от поривите на вятъра. Денят беше хладен и мрачен, сякаш изсечен от мрамор.

— Ще работиш тук — рече той. — И без това си носиш всичко, нали?

Тя пристъпи навътре в помещението и потупа ръцете си.

— Не е точно така. Ако трябва да остана под покрив, най-добре ще е да използвам чертожната дъска.

Тя го объркваше, караше го да се ядосва на бездействието си, на колебанието…

— Носиш ли някакви скици?

— Да — рече тя и погледна към широката платнена чанта до дивана. — Да, разбира се.

— Искам да ги видя.

Тя кимна и измъкна папка със сини корици. Докато той я прелистваше, тя закрачи напред-назад из помещението. Беше тихо, чуваше се само бълбукането на вадата в аквариума и далечният тътен на прибоя.

— Това какво е?

Той вдигна глава. Беше се спряла пред широката дървена рамка със скръстени зад гърба ръце. Гледаше двете леко извити саби, които бяха скачени една над друга на рамката. Горната беше дълга около седемдесет сантиметра, а тази под нея — не повече от петдесет.

Очите му се спряха върху издължената линия на гърба й, сякаш искаха да я сравнят със скицата в ръцете му.

— Това са древни самурайски саби — отвърна. — По-дългата се нарича „катана“ и се използва за убиване на враговете, другата е „вакизаши“.

— Тя за какво служи?

— За бой и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство. В онези години само самураите са имали право да носят две оръжия — ей този комплект, който се нарича „дайшо“.

— Откъде ги имаш? — не сваляше очи от тях Джъстин.

— Мои са.

— Да не би да си самурай? — обърна глава тя и му се усмихна.

— В известна степен — сериозно отвърна той и стана. Изправен до нея, изведнъж си спомни за трите часа всекидневни тренировки.

— Може ли да разгледам дългата? — попита тя.

Той се пресегна и внимателно откачи катаната от стената.

— На твое място не бих я докосвал — предупреди я все така сериозно той. Едната му ръка придържаше ножницата, а другата се сви около дългата дръжка.

— Защо?

Той внимателно издърпа десетина сантиметра блестящо острие.

— Катаната трябва да се вади само за бой. Тя е свещена. Самураят я получава в деня на своето пълнолетие, дава и собствено име и тя се превръща в сърце и душа, в център на живота му. Всичко това става по време на специална и много тържествена церемония… Не пипай! — извика той и тя рязко отдръпна протегнатата си ръка. — Ще ти отреже пръстите!

Широко отворените й очи и стреснато разтворените устни се отразиха съвсем отчетливо в блестящото острие. Чуваше дишането й до себе си.

— Нека я поразгледам още малко — помоли се тя и отметна кичур коса от очите си. — Много е красива. Има ли си име?

— Да — отвърна той и пред очите му изплуваха Чонг и Итами. — Казва се „Ис хьогай“, което означава „За цял живот.“

— Ти ли я кръсти така?

— Баща ми.

— Харесва ми. Отива й някак си…

— Тези саби се отливат по тайна и магическа рецепта — поясни той, докато връщаше оръжието на мястото му. — Тази е на около двеста години, но е направена така съвършено, сякаш никога не е била използвана. Най-финото острие, което светът познава и ще познава…

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ник, обажда се Винсънт.

— Хей, Винсънт, къде се изгуби, как си?

— Добре съм… Готвя се да ти висна на врата, както някога в джунглата.

— Идваш на острова?

— Още по-близо — в самия Уест Бей Бридж.

— Но това е чудесно! Не съм те виждал от…

— От март, ако трябва да сме точни… Слушай, ще отседна при Док Диърфорт…

— Нищо подобно! Ще отседнеш тук, при мен, на самия бряг! Място има колкото щеш, а в града не можеш, да плуваш…

— Съжалявам, но не съм в отпуска. По-добре да остана при доктора, поне докато се ориентирам.

— Как е Нейт?

— Почти както винаги. Затрупан е работа.

Никълъс хвърли поглед към Джъстин, която се беше заела да прелиства скицника си. С ръка, дълбоко заровена в гъстите тъмни кичури, тя се наведе, бръкна в чантата си за молив и се зае да довършва нещо.

— Има ли някой при теб? — попита. Винсънт.

— Да.

— Ясно. Пристигам довечера. — Винсънт се засмя и в гласа му за пръв път се появи напрежение. — Сигурно е нещо специално. Гроуман ми отпусна колата, в комплект с Томи, разбира се. — Въздъхна и добави: — Жалко. Преди да ни орежат мангизите, сигурно щях да дойда с линкълн, но сега ще трябва да се задоволя с обикновен плимът, боядисан в цвета на пролетна диария…

Никълъс се засмя.

— О кей, позвъни като се настаниш и ще пием по едно.

— Добре, чао.

Затвори телефона и се настани до Джъстин. Очите му опипаха новите линии по скицата, но умът му беше далеч.

— Сега вече разбирам защо си искал именно аз да дойда тук — рече Винсънт.

— Знаеш ли какво представлява това? — попита го Док Диърфорт.

Винсънт разтърка очите си, уморени от ярката луминесцентна светлина. После протегна ръка и наведе гъвкавия маркуч на настолната лампа към гъсто изписания лист в ръцете си.

— Честно казано, не зная какво да мисля — промърмори той.

— Мъжът, когото преди малко огледахме долу, не е умрял от удавяне.

— В това няма никакво съмнение — кимна Винсънт. — Каквато и да е причината за смъртта му, тя не е от задушаване.

— Както можеш да се увериш сам, човекът не е имал никакви проблеми със сърцето — махна към папката Док Диърфорт. — В семейството му също липсват сърдечноболни, бил е напълно здрав трийсет и шест годишен мъж от бялата раса, мъничко отпуснат и нищо повече…

— Починал е от масивен инфаркт на миокарда — все така замислено промълви Винсънт. — Сърдечен удар.

— Който е причинен умишлено, сигурен съм в това! — Док Диърфорт се наведе и заби пръст в написаните на машина редове. — Ей от тази субстанция!

— Вкара ли я в компютъра?

Док Диърфорт поклати глава:

— Забравяш, че за всички заинтересувани, случаят все още се води удавяне. Когато разкрием истинските причини за смъртта, на никого няма да му е приятно.

— А как ще оправдаем забавянето на заключението ти, предназначено за общинската съдебномедицинска комисия?

— Не ти ли казах? Имам проблеми със семейството на покойника…

Док Диърфорт пъхна папката под мишница, пропусна Винсънт пред себе си и излезе от лабораторията, като не забрави да угаси лампите. Двайсетминутното пътуване обратно до Уест Бей Бридж му се стори цяла вечност.

Джъстин се беше свила в далечния край на дивана, обвила с ръце коленете си. Разтвореният скицник лежеше забравен върху масичката за кафе. По широките стъкла на прозореца все още се търкаляха дребни капчици, въпреки че дъждът отдавна беше преминал в ситно ръмене.

— Разкажи ми за Япония — рече тя и наведе лицето си към неговото. Привидно хладните й очи го изучаваха с неподправен интерес.

— Отдавна не съм бил там — рече той.

— На какво прилича?

— Различна, безкрайно различна…

— Имаш предвид езика?

— Той също е част от това различие, разбира се. Но нещата са много по-дълбоки. Във Франция или Испания човек също е принуден да се справя с чужд език, но мисловният процес на хората не е по-различен от нашия. В Япония е друго… Европейците се чувстват объркани от японците и дори се плашат от тях, което е най-странното…

— Не е толкова странно — всеки се плаши от неразбираемото.

— Но има и хора, които всичко разбират — продължи той. — Баща ми беше от тях. Беше влюбен в Изтока…

— Ти също.

— Да — кимна той. — Аз също.

— Какво те накара да дойдеш тук?

Гледаше очертанията на лицето й — размиващи се в здрача на настъпващата нощ, потъващи в тишината на посивелия ден. Как е възможно да проявява толкова прозорливост, когато задава въпроси, и да е толкова непристъпно затворена, когато се налага да им отговаря, запита се той. Светлината във вътрешността на къщата беше с цвета на яйчен крем, а тук, край тихо бълбукащия аквариум, вече беше съвсем тъмно.

— Значи дойде тук и се залови с рекламата, а? — настоя Джъстин.

— На практика стана точно така — кимна той.

— И заряза семейството си?

— Нямам семейство!

Думите излетяха от устата му студени и твърди, смъртоносни и унищожителни като насочени в целта куршуми. Тя се сви на мястото си и тихо промълви:

— Караш ме да се срамувам от поведението си спрямо родната ми сестра…

Лицето й се извърна, сякаш искаше да подчертае обзелото я неудобство.

— Сигурно много я мразиш — подметна той.

Главата й рязко се извъртя:

— Жестоко е да се говори така!

— Нима? — искрено се изненада той. — Аз не съм на това мнение… — Изгледа я продължително и добави: — Ще бъде още по-лошо, ако изпитваш безразличие към нея.

— Не — поклати глава тя. — Не съм безразлична. Тя ми е сестра, но ти едва ли ще разбереш какво искам да кажа… — Щеше да прибави още нещо, но после промени намерението си и замълча.

— Защо никога не говориш за баща си? — попита той. — Един-два пъти спомена за него в минало време. Мъртъв ли е?

В очите й се появи опалов блясък — като на човек, който гледа пламъците на буен огън. Устните й тихо отрониха:

— Да, съвсем мъртъв.

После слезе от, дивана и се приближи до аквариума. Загледа го с някакво скрито напрежение, сякаш мечтаеше да се смали, да скочи вътре и да изчезне сред множеството на безименните му обитатели.

— Но какво значение има всичко това за теб? — попита след известно, време тя. — Не приличам на баща си, освен това не вярвам в съществуването на разни врели-некипели като наследственост и превъплъщения… — Но начинът, по който го каза, свидетелстваше за обратното и Никълъс неволно се запита какво ли е сторил баща й, за да предизвика такава дълбока омраза.

— А сестра ти? — смени темата той. — Проявявам любопитство просто защото съм едно дете…

Тя се отмести от аквариума, по скулата й заигра отразена от водата светлинка. Изведнъж му се стори, че там стои някакво екзотично морско същество, изплувало от тайнствените дълбини на океана. Представи си, че двамата са на морското дъно — две лениво помръдващи водорасли, разклащани от подводния бриз.

— Гелда — изрече тя и в гласа й се появи някакво ново, непознато за него звучене. — Моята по-голяма сестра! — Пое въздух и добави: — Ти имаш късмет, че си сам… Някои неща не трябва да бъдат споделяни, а други — да се оставят такива, каквито са…

Погребани в пясъка на дъното? Няма да е рационално, ако я обвини, че все още не желае да му се довери, но упоритата й сдържаност започваше да го дразни. Изведнъж почувства, че изгаря от желание да сподели тайните й — преживените унижения, невинните детски брътвежи, омразата, любовта, страха… Срамът, родил се заедно с оформянето на онази къдрава горичка под коприната, привлекателна с несъвършенството си като необработен диамант. Привлечен неотразимо от нейната тайнственост, той приличаше на плувец-маратонец, решил да провери границите на човешката издръжливост, а после разбира, че това ще му коства живота. Едновременно с това част от съзнанието му знаеше, че там, на далечния спасителен бряг има неща, до които едва ли ще посмее да се доближи. Веднъж вече беше сторил това и то почти го унищожи.

Късно през нощта излязоха от къщата. Облаците бяха отплували на запад и лятното небе най-сетне беше чисто. Звездите ярко блестяха, небесният покров приличаше на тъмно кадифе, окичено със сияйни орнаменти.

Прекосиха плажа и стигнаха линията на прибоя, отдръпнала се далеч навътре в морето, тъй като вълнението беше стихнало. Около глезените им се увиваха влажни водорасли, миниатюрни рачета боцкаха стъпалата им.

Ниските и леко фосфоресциращи вълни бяха необичайно тихи и някак далечни — сякаш гледани през обърната наопаки телескопи на тръба. Бяха съвсем сами. За човешко присъствие напомняше единствено лекият дим, виещ се над купчинка овъглени съчки в подножието на близката дюна. Някой си беше правил среднощен пикник…

— Страхуваш ли се от мен? — прошепна едва доловимо той.

— Не — напъха юмруци в джобовете на джинсите си тя. — Страхувам се въобще, не от теб… Този призрачен страх е вътре в мен вече почти година и половина…

— Всеки се страхува от нещо.

— За бога, Ник, не започвай с примери от живота! Ти никога не си се страхувал по този начин!

— Защото съм мъж?

— Не, просто защото си ти! — Тя инстинктивно се отдръпна от мускулестото му тяло и несъзнателно потърка голите си ръце. — Господи!

Той беше сигурен, че кожата й е настръхнала.

Наведе се и вдигна един камък, по който бяха полепнали ситни песъчинки. Внимателно го избърса и допря до кожата си гладката му повърхност. Времето беше изгладило всички ръбове по него, времето беше оформило изящната му закръгленост. Но въпреки това той си оставаше същият — непокътнат, несломим и непобедим, защото си беше все така шарен, леко набразден и твърд, какъвто е бил преди стотици или може би хиляди години!

Тя го грабна от ръката му и го запрати далеч в морето. Камъкът проникна във водата и потъна без дори да шляпне. Сякаш никога не беше го имало…

Но Никълъс все още усещаше тежестта му върху дланта си.

— Би било прекалено просто, ако можехме да общуваме с близките си, без да обръщаме внимание на миналото — промълви той. — Да ги приемаме така, сякаш нямат нищо общо с никого, сякаш никога не са имали минало…

Тя остана безмълвна, само лекото потръпване на шията й показа, че го е чула.

— Това обаче е невъзможно — продължи той. — Човешката памет е прекалено дълга, в крайна сметка именно тя ни събира, именно тя предизвиква онова особено потрепване на душата при първата среща, вследствие на което хората се сближават… Но какво представлява то? Докосване на първичната човешка порода, аура… Кой знае? То има безброй имена… То съществува — невидимо, но въпреки това неподправено чисто. — Помълча, после тихо попита: — Ти усети ли го при първата ни среща?

— Наистина почувствах нещо подобно — промълви тя и пръстът й бавно се плъзна по свивката на ръката му. — Сякаш беше искрица от буен огън… — Очите й бяха сведени към мокрия пясък и тихо плискащите се вълнички, после изведнъж се повдигнаха и се забиха в лицето му: — Страх ме е да ти се доверя! Всичките мъже в живота ми са били такива мръсници, че… Но аз сама си ги бях избирала сред навалицата…

— И защо аз трябва да бъда по-различен, така ли?

— Ти наистина си по-различен, Ник. Ясно усещам това. — Пръстите й напуснаха лакътя му. — Въпреки всичко няма да имам сили да преживея всичко отново… Не съм на кино, не съм сигурна, че в крайна сметка всичко ще свърши добре!

— Кой ли може да е сигурен в това?

Тя с нищо не показа, че е чула забележката му и след миг продължи:

— Всички растем с романтика в душата… Но тя е толкова фалшива, че лесно може да ни унищожи. Любовта и бракът са вечни категории — поне така ни втълпяваше някога киното, а днес телевизията и особено рекламата. Всички сме рожби на електронния век, но сигурно се отдалечаваме от онова обобщено „ние“ и пристъпваме към неизбежното „аз“… А какво прави човек, прозрял, че „ние“ не носи нищо добро, а „аз“ звучи безкрайно и непоносимо самотно?

— Продължава да търси… Всъщност това е животът — едно вечно търсене на нещата, от които се нуждаем — любов, пари, слава, признание, сигурност — Хората се различават помежду си единствено по степента на значението, което придават на тези неща.

— Но не и аз. — В гласа на Джъстин се промъкна неподправена горчивина. — Аз вече не зная какво търся.

— А в Сан Франциско? — попита той. — Какво търсеше там?

Едва различаваше очертанията й — тъмна фигура на фона на нощта, отнела от звездната светлина само толкова, колкото да докаже, че наистина съществува.

Когато проговори, гласът й прозвуча като тънък и едва доловим полъх от друго място и друга епоха, хладен и неземен, като странна фиданка, поникнала бог знае къде, бог знае кога…

— Исках да бъда покорена…

Тялото му се прониза от кратка, но ледена тръпка.

— Все още не вярвам, че съм ти го казала.

Лежаха голи в леглото му, покрити с тънък чаршаф. Тънък лунен лъч надникна през прозореца, хлъзна се над спокойната морска шир и изведнъж заприлича на приказен мост към непознати земи.

— Защо? — попита той.

— Защото се срамувам. Срамувам се, че някога съм изпитвала подобни чувства. Никога вече не искам да изпадам в такава ситуация! Никога!

— Толкова ли е страшно да искаш да бъдеш покорена?

— Начинът, по който го исках… беше някак неестествен.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се обърна и той усети мекия натиск на гърдите й върху кожата си.

— Хайде да прекратим този разговор. Нека забравим, че някога изобщо съм казвала такива думи!

Той взе голите й ръце и я погледна в очите:

— Дай да си изясним нещата. Аз съм това, което съм. Не съм онзи… как му беше името на твоя човек в Сан Франциско?

— Крис…

— Не съм Крис, още по-малко някой от онези, които са преминали през живота ти. — Млъкна и впи изпитателен поглед в очите й. — Разбираш ли какво ти казвам? Ако продължаваш да се страхуваш от нещата, които някога са ти се случили, значи си обречена да ме приемаш като Крис и останалите. Всички правим това от време на време, просто предварително изградените ни стереотипи са прекалено силни… Но сега не трябва да постъпваш така. Не успееш ли да преодолееш тази своя слабост сега, никога няма да успееш. И всеки мъж, с когото се срещаш, ще бъде Крис… Страховете никога няма да те напуснат, каквито и да са те!

Тя се отдръпна от него.

— Нямаш право да ме поучаваш по този начин! За какъв се мислиш, по дяволите? Веднъж съм се изпуснала, а ти вече си мислиш, че, ме познаваш като петте си пръста! — Скочи и отхвърли завивката: — Нищичко не знаеш за мен! И никога няма да узнаеш! На кого му пука от мъдрите ти приказки?

След миг вече я нямаше в леглото, вратата на банята оглушително се затръшна зад нея.

Той се надигна и преметна крака върху пода. Жаждата за цигара беше неудържима, затова си наложи да мисли, за други неща. Прокара пръсти през косата и отправи невиждащ поглед към океана. Дори в миг като този не го напускаха мислите за Япония. Знаеше, че там го чака важно послание, просто го знаеше. Но тази мисъл беше натикана толкова дълбоко в съзнанието му, че й трябваше време да изплува.

— Джъстин — повика я той.

Вратата на банята отлетя и тя се появи, вече облечена в джинси и тъмна блузка от лека материя. Очите й блестяха като късчета лед.

— Тръгвам си — кратко му съобщи тя.

— Толкова скоро? — Вътрешно се забавляваше от пресилената й драматичност, но тайничко се надяваше да не е толкова решителна.

— И ти си мръсник като другите! — обърна му гръб тя и се насочи към антрето.

Той я настигна, сграбчи китката й и рязко я завъртя към себе си.

— Къде отиваш?

— Махай се! — кресна тя. — Махай се по дяволите! Не искам да те виждам, мръсник такъв!

— Джъстин, държиш се като глупачка!

Свободната й ръка се стрелна нагоре и лицето му пламна от оглушителна плесница.

— Не смей да ми говориш така! — Гласът й прозвуча дрезгаво, а на лицето й се изписа животинска ожесточеност.

Той й върна плесника, без да се замисля. Тя отхвръкна назад и се блъсна в стената. В същия миг сърцето му се сви от жалост и той нежно прошепна името й. Тя се хвърли в прегръдката му. Носът й се притисна във врата, му, по кожата надолу се затъркаляха горещи сълзи.

Той я вдигна на ръце, отнесе я в разхвърляното легло и започна да я люби — дълго, грубо и страстно.

Когато най-сетне омаломощено се отпуснаха, ръцете, й останаха обвити около тялото му, краката им бяха все така здраво преплетени.

— Това никога няма да се повтори — прошепна той. — Никога!

— Никога! — откликна тихо тя, дишайки щастливо върху гърдите му.

В просъница чу телефона и бавно започна да се надига. Трябваше му малко време, за да избистри съзнанието си. Мускулите на стомаха му бавно се стегнаха и вече разбуден, той посегна към слушалката.

— Ало? — гласът му прозвуча грубо и раздразнително.

Джъстин въздъхна в съня си и обви гърдите му с топлите си ръце. Дори ноктите й бяха топли.

— Здрасти — прозвуча в слушалката гласът на Винсънт, направи малка пауза, после разтревожено попита: — Хей, да не би да се обаждам в неподходящ момент?

— Почти.

— Извинявай, приятел…

В мембраната остана само тихо, едва доловимо жужене. Никълъс обаче вече беше напълно буден. Твърде типичен японец, Винсънт едва ли би го безпокоил за дреболии. Всичко зависи от мен, помисли си Никълъс. Ако му кажа да се обади по-късно, той изобщо няма да се обади повече. Просто ще затвори и край. Главата на Джъстин се намести удобно в свивката на рамото му, лицето й се скри в сянката.

— Какво има, Винсънт? — попита Ник. — Имам чувството, че разговорът ни няма да е от съвсем частен характер…

— Точно така.

— Какво има?

— Чете ли за удавника, когото измъкнаха от морето преди два дни?

— Да. — Стомахът му се сви. — Какво за него?

— Ами, заради него съм тук. — Очевидно притеснен, Винсънт се окашля. — Намирам се в моргата на Хопидж. Знаеш ли къде е?

— Зная как да стигна до Хопидж, ако това е смисълът на въпроса ти — кратко отвърна Никълъс.

— Страхувам се, че е точно така, Ник.

Изпита странното усещане, че увисва в безпомощна безтегловност.

— Какво се е случило, по дяволите? Защо е тази проклета тайнственост?

— Мисля, че трябва сам да видиш това, което открихме — някак напрегнато промълви Винсънт. — Не искам… Не искам да ти влияя по никакъв начин… Затова не ти давам храна за размисъл.

— Тук грешиш, приятел. Даваш ми такава храна, при това в изобилие. — Никълъс хвърли поглед, към часовника. Седем и четвърт. — Ще бъда при теб след около четирийсет минути, окей?

— Разбира се, ще те чакам отпред. — Пауза, после: — Извинявай, приятел.

Никълъс остави слушалката, погледна дланта си и с изненада откри, че е станала хлъзгава от пот.

Наведе се и още веднъж разгледа микроскопичното късче метал, поставено под окото на микроскопа. Док Диърфорт го беше извадил от гръдната кост на убития мъж.

— Ето ти и електрометричните анализи — рече Винсънт и хлъзна лист хартия по поцинкованата повърхност на масата. — Три пъти ги проверихме, за да сме сигурни, че няма грешка.

Никълъс се отдръпна от микроскопа, взе листа и очите му пробягаха по колонките от цифри. Вече знаеше какво ще намери там, но все още отказваше да го повярва.

— Тази стомана е била отлята от особен вид магнитно желязо, примесено, с богат на руда пясък — предпазливо започна той. — Състои се най-малко от двайсет отделно закалени слоя, но от това късче трудно може да се определи точният им брой, защото е прекалено малко… Предположението правя въз основа на опита си.

— Не е отлята в тази страна, нали? — попита Винсънт, който не сваляше очи от лицето му.

— Безспорно — кимна Никълъс. — Отлята е в Япония.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Винсънт, после се дръпна назад, за да позволи и на Док Диърфорт да вземе участие в разговора.

— Какви заключения могат да се направят? — отвърна с въпрос Никълъс.

Винсънт взе една папка и му я подаде:

— Хвърли един поглед на трета страница.

Никълъс разтвори папката, намери посочената страница и очите му пробягаха по гъсто написаните на машина редове. Макар и съвсем неподвижен, той усети как кръвта бясно запрепуска във вените му. Сърцето заблъска в гърдите му, изведнъж му се стори, че плува към онзи далечен и спасителен бряг.

— Кой направи химическите анализи? — вдигна глава той.

— Аз — рече док Диърфорт. — Грешка няма. По време на войната служех във Филипините и оттам познавам тази субстанция.

— Имате ли представа какво точно представлява тя? — обърна се и към двамата Никълъс.

— Мога да направя максимално близко до истината предположение — отвърна Док Диърфорт. — Несинтетична отрова, която поразява само кардиоваскуларната система.

— Това е „доку“ — изправи се Никълъс. — Изключително силна отрова, която се извлича от тичинките на хризантемата. Техниката на производството й е напълно непозната извън границите на Япония, а и там я владеят единици. Открита е била в Китай през средновековието.

— Поне знаем как е попаднала в тялото — тихо рече Винсънт.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава Док Диърфорт.

— Иска да каже, че човекът е бил убит с „шакен“ — тежко отрони Никълъс. — Японско метателно оръжие във формата на метална звезда с остри като бръснач ръбове… Принадлежи към особен арсенал от подобни ножове, който се нарича „шурикен“. Преди да бъде хвърлена, тази звездичка е била потопена в „доку“.

— А това означава, че знаем и кой е убиецът — добави Винсънт.

— Точно така — кимна Никълъс. — Само един човек на този свят може да извърши подобно убийство — нинджа!

Док Диърфорт се погрижи да ги измъкне незабелязано от сградата, като не забрави да прибере в чантата си всички анализи.

Не бяха закусвали, затова отбиха от пътя и спряха пред едно малко ресторантче в покрайнините на Уест Бей Бридж, в което се предлагаше истинска португалска кухня. Беше разположено на две крачки от главната магистрала „Монтаук“.

Поръчаха си черно кафе, пържена сардина и миди в апетитно димящ винен сос. Седяха и гледаха колите, които беззвучно летяха по магистралата зад прозореца. Никой нямаше желание да започне, но все някой трябваше да го стори. Оказа се, че това ще е Винсънт, който въздъхна и каза:

— Коя е новата мадама, Ник?

— Какво? — Никълъс стреснато се извърна от прозореца, после се усмихна: — Каква се Джъстин Тобин, живее през няколко къщи от мен.

— На Дюн роуд? — попита Док Диърфорт, изчака кимването на Никълъс и добави: — Познавам я, много е хубава. Но фамилното й име е Томкин.

— Грешиш, докторе — поклати глава Ник. — Тази Джъстин носи фамилията Тобин.

— Тъмна коса, зелени очи с червеникави точици, малко над метър и седемдесет?

— Точно така.

— Казва се Джъстин Томкин, Ник — поклати глава Док Диърфорт. — Поне така се е казвала по рождение. „Томкин Ойл“, ако си чувал…

— Така ли?!

— Аха… Татко й е собственикът…

Кой не беше чувал за Рафаел Томкин. Добивът на петрол беше само част от машината му за пари по цял свят, но без съмнение важна част. Ник беше чел някъде, може би в „Таим“ или „Нюзуик“, че богатството му надвишава сто милиона долара.

— Тя не си пада много-много по него — промълви той.

— Май е точно така — засмя се Док Диърфорт. — Хич не иска и да го знае!

„Да, съвсем мъртъв е“, спомни си думите й Никълъс и едва сега видя иронията в тях. Ядоса се, че трябваше да научи истината по този начин.

Док Диърфорт се зае да сваля черупката на една мида и тежко въздъхна:

— А сега да видим какво ще ми кажете за този нинджа.

Отпред спря бял форд с черни ивици. От него се измъкна едър мъжага с червено лице и сплескан нос и бавно тръгна към входа.

— Надявам се, че няма да имате нищо против — вдигна глава Диърфорт. — Звъннах на Флоръм още като се отбихме тук. Той е началник на полицията в Уест Бей Бридж и според мен трябва да знае какво става. Съгласни ли сте?

Двамата му събеседници кимнаха.

— Правилно си постъпил, Док — кимна колкото се може по-небрежно Никълъс. — Аз просто съм изненадан от Джъстин. Не очаквах, че… — той млъкна и махна с ръка.

Вратата се отвори и Флоръм влезе. Док Диърфорт му махна, представи ги и го покани да седне. Осведомиха го е няколко думи за положението, после думата беше предоставена, на Никълъс.

— Буквално преведено, нинджа означава „човек, който се прокрадва“. — Изчака Флоръм да си напълни чашата с кафе и продължи: — Извън границите на Япония не се знае почти нищо за нинджуцу — изкуството на нинджата. Дори вътре в страната няма документирани свидетелства за това изкуство, тъй като то винаги се е пазело в тайна. Нинджата се ражда в семейство на нинджи, никой друг не може дори да мечтае, че ще попадне в тази категория.

— Вероятно знаете, че японското общество е изключително кастово. Социалният ред е свещен и никой не може да напусне предварително определеното му място в него. Но е част от „кармата“, от съдбата на човека и всеки й се подчинява както по религиозни, така и по чисто социални съображения.

— Да вземем за пример самураите — бойците на феодална Япония. Те са благородници от кастата „буши“, тя единствена има правото да създава самураи, които носят по две саби. Нинджите се раждат в противоположния край на социалния спектър — от кастата „хинин“. Тя е била най-нископоставената обществена прослойка, по-долу от нея са били само „нечовеците“ — т.е. животните. Естествено, нейните членове били отдалечени от „буши“ на светлинни години. Но когато започва да бушува войната между различните японски кланове, самураите започнали да изпитват все по-остра нужда от специфичните умения на нинджите, тъй като те самите били силно ограничавани от строгите закони „бушидо“, забраняващи им ред действия. По тази причина самурайските кланове започнали да наемат нинджи за палежи, убийства, шпионаж и терор — действия, които те самите били длъжни да отбягват. Според установени исторически сведения нинджите оставят следа в общото историческо развитие на Япония за пръв път през шести век, когато престолонаследникът Шотоку започнал да ги използва за шпионаж.

— Проявите им били толкова ефикасни, че по време на управлението на династиите Хейки и Камакура техният брой рязко нараства. Концентрират се главно в южните райони на страната и установяват пълен контрол над редица селища, който упражняват главно през нощта. Между тях е бил дори такъв голям град като Киото.

— За последен път се чува за тях през 1637 година, по време на войната Шимабара. Тогава са ги използвали за потушаване на християнските бунтове на остров Кюшю. Съществуват обаче доказателства, че и по-късно, по време на дългото управление на шогуна Токугава, те продължават да действат.

— В какъв диапазон са техните умения? — попита Док Диърфорт, внезапно почувствал как ноздрите му натежават от вонята на гнило, която властваше над филипинските джунгли.

— В изключително широк диапазон — отвърна Никълъс. — От тях самураите научават тайните на ловното изкуство, дегизировката, камуфлажа, тайните кодове, безшумната сигнализация, приготвянето на взривни устройства и димни завеси. Няма да сбъркаме, ако ги наречем истински магьосници. Едновременно с това всяко „риу“ (това означава школа, а в случая с нинджите — и клан) е специализирано в различни форми на бойното изкуство, шпионажа, обучението и т.н. От начина, по който действа отделен убиец, специалистите са били в състояние да определят точното му риу. Така например риуто Фоло е било известно с употребата на малки и добре скрити ножове, изключително остри и с необичайна форма, Гюку пък е било специализирано в използването на палеца и показалеца върху нервните възли по тялото на противника по време на ръкопашен бой, като са били майстори в трошенето на кости, други използват хипнозата и прочие. В допълнение на казаното трябва да подчертая, че всички нинджи са били изключителни „йоген“ — химици.

Настъпи тежко мълчание.

Накрая Винсънт се прокашля и рече:

— Мисля, че трябва да им кажеш и останалото, Ник.

Никълъс остана безмълвен в продължение на цяла минута.

— За какво става въпрос? — любопитно ги изгледа Флоръм.

— Изкуството нинджуцу е много старо — въздъхна Никълъс. — Толкова старо, че никой не знае кога в действителност е възникнало. Знае се само, че родината му е Китай. През вековете японците възприемат голяма част от китайската култура. Но в случая с нинджуцу съществува елемент на нещо свръхестествено… на магия, ако щете…

— Магия ли? — учудено го погледна Док Диърфорт. — Нима допускаш, че…

— В историята на Япония гъсто се преплитат факти и легенди — поясни Ник. — Не искам да ви звучи мелодраматично, но това наистина е така. На нинджите се приписват такива чудотворни способности, които наистина са невъзможни без наличието на нещо свръхестествено, на магия…

— Измишльотини — поклати глава Флоръм. — Има ги в историята на всяка страна…

— Възможно е.

— А отровата, която открихте?

— Типично оръжие на нинджите, напълно безвредна при поглъщане. Нинджите правят от нея бързо съхнещ сироп и мажат своя „шакен“.

— Мажат какво? — учуди се Флоръм.

— Част от своя арсенал, напълно безшумен и лесен за криене. Наричат го „шурикен“, а „шакенът“ е метална звездичка с остри като бръснач ръбове. В ръцете на нинджата подобна звезда е крайно опасно, смъртоносно оръжие. А когато е покрита със сместа, за която споменахме, тя води, до сигурна смърт на жертвата, независимо коя част на тялото й е засегната…

Флоръм се размърда и раздразнено изръмжа:

— Май искате да ми кажете, че онзи човек е бил убит от нинджа, а? За бога, Линеър, нали сам казахте, че тези хубавци са изчезнали преди триста години?

— Не съм казал такова нещо — поклати глава Никълъс. — Казах само, че през седемнайсети век за последен път са участвали в бойни действия. А оттогава насам много неща в Япония са се променили и страната едва ли е такава, каквато е била при управлението на шогуна Токугава. Същевременно обаче има традиции, които нито времето, нито хората могат да унищожат…

— Не може да няма друго, по-просто обяснение — поклати глава Флоръм. — Какво ще търси един нинджа тук, в Уест Бей Бридж?

— Страхувам се, че на този въпрос не мога да отговоря — прехапа устни Никълъс. — Но в едно съм сигурен: тук, някъде в околността, действа нинджа — най-опасният престъпник, когото можем да си представим. Затова трябва да действате с изключително внимание, нито за миг не трябва да забравяте, че не можете да се справите с него с никакво съвременно оръжие, независимо дали то е пушка, граната или сълзотворен газ. Той положително е запознат с тези оръжия и те не могат да го спрат. Ще премахне набелязаната жертва, а след това ще изчезне без следа.

— Вече го е сторил — въздъхна Флоръм и се надигна с протегната ръка: — Благодаря за информацията, беше ми приятно да се запознаем.

После кимна на Док и излезе.

На вратата се почука и сърцето на Джъстин пропусна един такт. Остави писалката, избърса ръцете си с парцалче и се измъкна иззад чертожната дъска. Светлината беше превъзходна — тя винаги предпочиташе естественото осветление пред това на чертожната лампа въпреки несъмнените му качества, постигнати благодарение на хитроумно монтирани луминесцентни тела.

На прага стоеше Никълъс.

— За онзи труп те повикаха, а? — попита тя и го пропусна край себе си.

Той прекоси хола и седна на диванчето с ръце на тила.

— Какъв труп?

— Знаеш какъв — онзи, който извадиха от морето, когато се запознахме.

— Вярно — призна той, внезапно усетил как го наляга смъртна умора.

— А защо повикаха точно теб?

— Искаха да научат как точно е настъпила смъртта — леко вдигна главата си той.

— Значи не е удавник, така ли? Но какво общо имаш ти…

— Джъстин, защо не ми каза, че баща ти е Рафаел Томкин?

Ръцете й с преплетени пръсти рязко се спуснаха надолу.

— Защо пък трябваше да го сторя?

— Да не би да си мислиш, че ще хукна подир парите ти?

— Не говори глупости! — сряза го тя и изпусна къс, напрегнат смях. — Аз нямам никакви пари.

— Знаеш какво имам предвид.

— Но какво значение има личността на баща ми?

— Наистина никакво. Интересува ме повече въпросът защо си променила фамилното си име.

— Мисля, че това не е твоя работа.

Той стана, приближи се до статива и погледна скицата върху него.

— Браво, харесва ми…

После влезе в кухнята и отвори вратичката на хладилника.

— Онзи човек е бил убит — подхвърли през рамо той. — Убит от професионален убиец, но никой не знае защо. — Извади бутилка минерална вода и напълни една чаша. Отпи глътка, после добави: — Повикали са Винсънт специално за случая, защото вероятно става въпрос за японски убиец, който работи на парче. Той пък поиска да научи моето мнение… — Обърна се и влезе обратно в хола. Джъстин стоеше там, където я беше оставил. — В случая не става въпрос за наемните убийци, за които четем всеки ден по вестниците… за онези, които действат из Бруклин и Ню Джърси. За такъв тип сигурно не си чувала никога. Те са прекалено умни, за да допуснат шум около себе си. Познават ги само най-доверените им клиенти… Всъщност аз едва ли мога да ти кажа нещо повече в тази насока. — Седна на диванчето и вдигна очи към лицето й: — Разбра ли какво ти разказах?

Отвърна му тишината, маркирана от далечния тътен на прибоя. Най-сетне да се раздвижи, приближи се до стереоуредбата и постави плоча на грамофона. После, сякаш току-що започналата музика се оказа нежелан натрапник, рязко отмести игличката.

— Той ми се обади по телефона, когато бях студентка втора година в „Смит“ — изведнъж започна тя, все така с гръб към него. Гласът й звучеше, сдържано и някак сухо. — Изпрати проклетия си частен самолет, да не би да изпусна прекалено много лекции. — Обърна се към него, но очите й не се отделяха от листа хартия, който пръстите й нервно мачкаха. — Бях… как да го кажа… уплашена. Нямах представа за какво ме вика у дома толкова спешно. Веднага си помислих за мама. Не за Гелда, която никога не боледуваше, а за мама… Както и да е. Вкараха ме в кабинета му, той стоеше до камината и си грееше ръцете. Стоях както си бях с лодена и сняг по раменете и го гледах. Предложи ми питие… — Главата й рязко се вдигна и очите й го опариха: — Представяш ли си? Предложи ми питие така спокойно, сякаш бяхме делови партньори, на които предстои да обсъдят важна сделка!

— Странно, но точно това е останало запечатано в главата ми — двама делови партньори, седнали да обсъждат сделка… „Скъпа, рече, имам изненада за теб. Запознах се с един страшно интересен човек, който всеки момент ще бъде тук… вероятно се е позабавил от снега. Ела, свали си палтото и се настанявай“. Стоях като вкопана на мястото си, напълно объркана. „Затова ли изпрати самолет да ме вземе?“ попитах. „Да, отвърна той, искам да се запознаеш с него, защото е идеален партньор за теб. Семейството му е солидно, с широки връзки, а той самият е хубав мъж, жените са луди по него…“ „Татко, рекох, почти припаднах от уплаха заради някакви глупости!“ „Е, нима толкова те изплаших?“, искрено се учуди той. „Разбира се, помислих, че се е случило нещо с мама, или…“ „Не ставай глупачка, Джъстин, знаеш ли от колко време мисля какво да те правя?“ Излетях като фурия от кабинета му, а той така и не разбра от какво съм ядосана. Правел всичко от обич, поне така каза. „Знаеш ли колко време ми отне този избор?“ — това ме попита, докато излизах от стаята… — Джъстин въздъхна и поклати глава: — Времето винаги е било най-ценната стока в очите на баща ми…

— Хората отдавна вече не постъпват така — учудено я гледаше Никълъс. — Да решават съдбата на близките си, сякаш са някакви вещи!

— Нима? — иронично се усмихна тя. — Аз пък мисля, че го правят всеки ден и навсякъде. При брака, в който от жената се очаква поемането на точно определени задължения, при развода, в който децата се превръщат в разменна монета за сключване на сделката, при романтичните приключения също… Това е ежедневие, Ник, нима не го виждаш? Вече ти е време да пораснеш!

Предимството й във височина го раздразни и той скочи от дивана.

— Бас слагам, че това са думи на баща ти! „Време ти е да пораснеш, Джъстин!“

— А ти, знаеш ли какво си? Едно мръсно копеле!

— Хайде, хайде, не започвай пак! Вече ти казах, че…

— Копеле! — повтори тя, прелетя над масичката за кафе и заплашително насочи ноктите си към лицето му. Той стисна тънките й китки и без усилие я закова на място.

— Слушай какво ще ти кажа! — очите му се впиха в нейните, а в гласа му се появи опасна ръмжаща нотка. — Нямам нищо против да си препускаме заедно от време на време, но вече ти казах, че не съм Крис и няма да ти позволя да ме нападаш, когато ти хрумне да ставаш център на вниманието! Има и други начини да го постигнеш — например като ме помолиш…

— Кого точно трябва да моля? — предизвикателно го изгледа тя. — Не чух добре…

— Ето значи каква била работата! — възкликна той. — Аз съм безчувствен грубиян без капчица прозорливост, аз съм примитивно човешко същество! Затова не изпитвам нужда от драми…

— В замяна на това аз изпитвам!

— Не — рече той и пусна китките й. — И ти не изпитваш!

— Докажи го!

— Само ти можеш да направиш това.

— Ще ми трябва малко помощ — погледна го в лицето тя, после вдигна ръка и го погали по бузата. — Помогни ми — прошепнаха устните й, — помогни ми!

Устата му покри тези разтворени, още шепнещи устни.

На пръв поглед прякорът „Били Дивака“ съвсем не подхождаше на Били Шоутък, но това беше само на пръв поглед. Беше на около четиридесет години, възнисичък и слабоват, с по-скоро деликатно телосложение. Дори и в най-горещите летни дни носеше риза с дълъг ръкав — така беше облечен и сега, на този плаж, на който имаше повече пот, отколкото вятър.

Приятелите му в „Грендел“ знаеха отговора на тази загадка — Били просто не искаше да излага на показ огромните си бицепси. А ако са подхванати както трябва, тези момчета щяха да добавят и друго — дори в най-голямата жега Били избягва бирата и предпочита двойно уиски с лед.

Този мъж работеше в компанията „Литко“ и беше специалист по монтажа на далекопроводни кабели. През свободното си време висеше предимно в „Грендел“, сваляше без усилие ръцете на мераклиите на канадска борба и постоянно се оправдаваше:

— Не беше нужно да ходя по разни шибани тренировки за тези ръце…

След това вдигаше едната от тях — както за демонстрация, така и за да си поръча поредното уиски.

— Всичко е от бачкането. Честно и почтено бачкане, от което човек се изпотява здравата! — Поклащаше пясъчнорусата си глава и добавяше: — Да не съм от ония шибани културистчета!

„Грендел“ беше кръчма, чиято клиентела се състоеше почти изцяло от работници (драскачите и интелигентите ходеха другаде), разположена на десетина километра от Уест Бей Бридж, непосредствено до магистралата „Монтаук“.

Стъпил на най-горното стъпало, Били Шоутък се готвеше да си тръгва. Небето губеше теменужения си цвят и го заменяше с черния, движението по магистралата се разделяше на странни двуцветни окръжности, които проблясваха с бяло-червените си светлини като очите на митични чудовища.

Били пое дълбоко дъх и цветисто препсува лятната навалица. Ще изпукаме от газовете на проклетите им коли, помисли си той.

На няколко крачки от вратата на кръчмата го очакваше камионетката с надпис „Литко“, но някак си не му се щеше да обърне гръб на шумния, весел и приятно затоплен бар. Оглушителната музика на джубокса го блъскаше в тила. „Оставих сърцето си в Сан Франциско“, пееше Томи Бенет.

Вземи си проклетото Сан Франциско, а с него и цялото Западно крайбрежие, и си ги натикай в задника, ядоса се изведнъж Били. Беше служил там като войник и го мразеше с цялата си душа. Аз пък нищо не съм оставил там, ухили се вътрешно той. Само един, хубав трипер, натресен на неизвестно количество местни красавици. Проклет да бъда, но напоследък почвам да съжалявам, че се захванах с това бачкане тук. Не че ми тежи да изкарвам по смяна и половина на ден, ама понякога направо не ми се мърда… Като днес например.

Въздъхна още веднъж и бавно се заспуска по стъпалата, като не забрави обаче да покаже среден пръст по посока на Томи Бенет и лайняния му Сан Франциско.

Пое по един от зле осветените странични пътища и скоро възстанови доброто си настроение. Убеден, че може да зареже и това бачкане, когато му се прииска, той безгрижно си заподсвирква с уста.

После си спомни за Хелън и лъскавите парцалки, които й беше поръчал направо от каталога на оная холивудска компания „Фредерикс“. Може би са пристигнали с днешната поща.

Представи си дългите й крака под тези дрешки, ако изобщо това можеше да се нарече дрешки, и се ухили до уши. Навлезе в последния завой преди къщата си на морския бряг и изведнъж видя как някакъв човек в черно изскочи пред камиончето.

— Тоя е луд! — викна той, скочи върху спирачката и рязко изви волана. Показа главата си през спуснатия прозорец и изрева: — Хей, тъпо копеле! За една бройка да ти видя сметката! Къде се вреш, дявол да те…

Вратата му рязко се отвори и сякаш торнадо го изхвърли по гръб върху асфалта.

— Хей! — претърколи се той. — Какво правиш, бе?!

В следващата секунда беше на крака, заел боксьорска стойка. Огромните му юмруци се свиха и се издигнаха пред лицето му.

— Ей сега ще видим с кого си решил да се ебаваш, копелдак такъв!

Нещо проблесна на светлината на фаровете и очите му се ококориха от смайване. Господи, сабя! Сабя ли? Май доста съм се понакъркал, мамка му стара, объркано помисли Били.

Заблудена нощна пеперуда запърха пред единия от фаровете, в далечината равномерно жужаха цикади. На крачка от пътя съскаха морските вълни, сякаш грижовна дойка шъткаше на плачещо бебе.

Били замахна с юмрук, но не улучи.

Въздухът пред лицето му сякаш се разцепи на две и започна да вибрира като тънка тръстикова завеса.

Преди години се беше сбил е един военен полицай, точно пред входа на казармата. Мръсникът, успя да забие ножа си в бедрото му, преди Били да го приспи с един юмрук между очите. Естествено, после го тикна в ареста, но той беше доволен и напълно щастлив въпреки острата болка.

Но болката, която го връхлетя сега, беше съвсем друга. Такава болка Били Шоутък не беше изпитвал никога през живота си. Светкавично проблясвалото острие разсече нощта, а след това разсече и Били. Разсече го от края на дясното рамо, през корема и чак до левия хълбок. Червата му изскочиха навън и задушливата им воня го удари в носа.

— Пресвети Бо…

После огладена дървена тояга просвири във въздуха като безгрижно играещо момченце и се стовари върху рамото му. Той ясно чу острото изпукване на строшената кост, но смаяно установи, че не изпитва абсолютно никаква болка. Усети как го влачат по грапавия асфалт.

За пръв път от години очите на Били се напълниха със сълзи. „Мамо, мамичко, идвам си у дома…“

— Мисля, че зная какво ми е — промълви тя. Нощта беше влязла в правата си и силният вятър, идващ от континента, клатеше дърветата около къщата. Откъм морето долетя приглушеният и призивен зов на корабна сирена, после настъпи тишина. Двамата лежаха плътно притиснати, наслаждавайки се на близостта на телата си. Оставили някъде далеч сексуалните пориви, те се бяха превърнали в две човешки същества, които са доволни от своята близост.

— Нали няма да ми се смееш? — извърна лицето си към него тя. — Обещай ми!

— Няма.

— Когато съм наранена физически, аз се чувствам някак по-подготвена за другото…

— За какво?

— За другия вид нараняване. За раздялата, за напускането на някого…

— Според мен това е едно страшно песимистично отношение към живота.

— Така е.

Той прехвърли ръка през рамото й, тя пъхна крак между неговите и леко го задвижи нагоре-надолу.

— Какво искаш? — попита я той след краткото мълчание.

— Искам да съм щастлива — отвърна тя. — Това е всичко.

Господи, сякаш на света няма нищо друго, освен нашите преплетени тела, освен нашите слели се души, помисли си тя. После неволно си призна, че е никого и никога не е била толкова близка, колкото с този човек. Доверието все някъде се ражда… Може би сега, в този момент, се ражда и нейното…

Изведнъж някъде отпред се разнесе оглушителен трясък, последван от звън на счупени стъкла. Джъстин подскочи и извика, сякаш леден въздух беше докоснал сгорещеното й тяло. Никълъс рязко се надигна и стъпи с боси крака на пода.

Стана и се насочи към вратата на спалнята. Беше чисто гол, но на нея й се стори, че внезапно преобразеното му тяло е напълно облечено, стегнатите мускули са обвити в нежен воал от непозната материя.

Той безшумно се насочи към хола, откъдето долиташе подсвиркването на вятъра и странната жълтеникава светлина. Движеше се странично, с изнесен напред ляв крак, колената му бяха леко прегънати като на фехтовчик, стъпалата му не се отделяха от пода. Без да й каже нито дума, той изчезна в коридорчето.

От мястото си до холната маса Джъстин видя разбития прозорец над кухненския умивалник, видя и парчетата стъкло по пода, хладно проблясващи на светлината на лампата. Не посмя да отиде натам, тъй като беше боса. Пердето плющеше под напорите на вятъра, нахлуващ свободно през счупеното стъкло, краищата му почукваха по облицованата е плочки стена.

Никълъс се приближи още няколко сантиметра, после се наведе и замръзна като статуя над някакъв предмет, закрит от кухненската маса. Остана в това положение толкова дълго, че тя се престраши и влезе в кухнята, като внимателно избираше пътя си. Надникна зад рамото му, изхълца и извърна глава. Но видяното властно я привличаше, тя преглътна и погледна отново.

На пода лежеше черна косместа топка, доста голяма и напълно неподвижна. Около нея проблясваха капчици кръв, някои от тях попаднали върху счупените стъкла. В носа й нахлу странна и противна миризма, повдигна й се. Очите й се насълзиха.

— Какво… какво е това?

— Не съм сигурен — тихо промълви той. — Твърде голямо е за прилеп, поне в тази част на страната такива прилепи няма… Не ми прилича и на летяща катеричка.

Телефонът иззвъня и Джъстин подскочи. Обгърнала раменете си с ръце, тя тихо прошепна:

— Ох, побиват ме тръпки.

Вкопан на място, Никълъс не отместваше поглед от странното животно, което беше проникнало през стъклото.

— Вероятно е било заслепено от светлината — рече най-сетне той.

Телефонът продължаваше да звъни, Джъстин направи крачка към него и вдигна слушалката. После каза нещо, но той с нищо не даде да се разбере, че я чува. Наложи й се да се приближи до него и да го побутне по рамото:

— Винсънт иска да говори с теб.

Той я погледна с невиждащи очи, после ги измести някъде встрани и разсеяно кимна.

— Добре. — После с натежал от тревожни мисли глас добави: — Не се приближавай до него!

Пое слушалката и остро попита:

— Какво има?

— Търсих те у вас — прозвуча гласът на Винсънт. — Никой не вдигна и си позволих да…

Гласът направи кратка пауза, после отново забръмча в ухото му:

— Добре зная, че е никое време, но се случи нещо важно — второ нападение. Флоръм току-що докара тялото, в момента го снимат…

Свирещият през счупеното стъкло вятър сякаш изведнъж го обля с ледени вихри. Замръзнал на място, Никълъс гледаше как съхне потта по тялото му. После премести очи към косматия труп на пода, от който продължаваше да капе кръв. Сякаш търсеше нещо, но не знаеше какво.

— Ник — повика го тихо Винсънт. — Този човек е буквално разсечен на две, от рамото до хълбока… Разсечен е с един-единствен удар. Разбираш ли, Ник?

Околностите на Токио | Сингапур | Околностите на ТокиоПролетта — Лятото на 1945 | Зимата на 1951

Шинтоисткият храм беше построен сред най-гъстата малка гора, която Никълъс беше виждал през краткия си живот. Тя се намираше само на триста метра от източния край на имота, а оттам до къщата — просторна, изящна и хармонична постройка в японски стил — имаше още около сто и петдесет метра. Отпред формата й беше като голямо „Г“, до нея се стигаше, през изключително подредена градина, която, излишно е да се споменава, изискваше онези грижи и внимание, които човек отделя на малко дете.

Иронията на това местоположение се прояви по-късно, когато западно от полегатия хълм се появи ултрамодерна магистрала с осем ленти, която имаше предназначението да облекчи движението за и от центъра на Токио.

Изчезваха, превърнати в отпадъци, и последните следи, от японската военна машина, нейните създатели и ръководители бяха осъдени като военнопрестъпници и хвърлени в затвора. Само императорът беше пощаден, вероятно от уважение към традиционния монархизъм на японския народ.

Но Никълъс започна да учи история на друго място, в друг град.

На 15 февруари 1942 г., по думите на баща му, английският гарнизон в Сингапур отстъпил града на настъпващите японски войски. Те го задържали три години — до септември 1945 г., когато англичаните го превзели отново. Именно по това време баща му се запознал с една лутаща се из съсипания град жена, която по-късно станала майка на Никълъс. Тя била съпруга на коменданта на японския гарнизон и изпаднала в дълбок шок, когато той бил разкъсан от снаряд буквално пред очите й.

Първите британски части вече били в предградията на Сингапур. Комендантът решил да прегрупира своите войски на изток и оттам да нападне англичаните във фланг. Но станало така, че колоната прекомерно се разтеглила и вместо да напада, тя се оказала атакувана флангово. Попаднал под кръстосан огън, комендантът съсякъл с катаната си шестима британски войници, останалите благоразумно се оттеглили, и засипали щаба на японците със снаряди. От коменданта не останало нищо, дори костица или късче плат.

Години по-късно сред струпаните купища на малко антикварно магазинче в Токио Никълъс откри една литография в стил „укийо“, на която беше изобразен точно такъв момент — славният самурай загива в героична битка, огромната му катана е отхвръкнала настрана, разкривена от мощен взрив. Никълъс беше убеден, че точно по този начин е загинал бившият съпруг на майка му.

Майката на Никълъс беше напълно чужда на политиката, омъжена по любов и вътрешно убеждение! След поражението на японците в Сингапур и трагичната смърт на съпруга си тя откри, че светът се е превърнал в плашеща с размерите си празнота. Възпитана според религиозните традиции, тя беше убедена, че животът е за живите, а мъртвите трябва да бъдат оставени на мира. Човек скърби за загубата на близките си, после продължава напред. Карма. В това вярваше най-много, а не в предопределенията на съдбата. Не беше фаталистка, за каквато я биха взели повечето европейци. Просто знаеше, че на неизбежните неща в живота човек е длъжен да се подчинява. Такава беше и смъртта на съпруга й.

Но тя живееше във време на съдбовни промени и като красиво цвете, попаднало в окото на тайфун, се чувстваше напълно загубена сред пушечната стрелба и бомбените експлозии.

По ирония на съдбата срещна бащата на Никълъс в същата канцелария, от която бившият й съпруг отправяше заповедите до своя разбит гарнизон. Насочила се натам, сякаш това е будистки храм, свято защитен от пламъците на войната. А може би и защото това беше единственото й познато място в Сингапур, което все още не беше разрушено. Странно, но мисълта да напусне града изобщо не й минаваше през главата. Обратно — луташе се из разрушените улици без никаква мисъл за собствената си безопасност.

Градът обаче беше толкова разрушен, че тя се обърка и не можеше да открие търговската част, в която се намираше жилището й. Сред купищата развалини плачеха деца, които някой сякаш тайно беше пуснал от скривалище сред най-ужасяващите кошмари на войната. Спомни си за щастливите момински години и веселите новогодишни празненства — време без грижи, без ограничения за радостта. И това някак й помогна да оцелее.

И тъй, вече много дни тя се луташе сред димящите развалини, хлътваше в първата дупка, когато ушите й долавяха тежките стъпки на приближаващи се войници. Нямаше представа какви са тези войници и не се интересуваше — още от началото на войната тя не правеше никаква разлика между воюващите страни. Като по чудо избягна сериозни, може би и смъртоносни опасности. Карма, свиваше рамене тя по-късно…

Всъщност оцеля благодарение състраданието на китайците, които я шпионираха, но едновременно с това се грижеха за прехраната й. Наливаха с лъжица рядка оризена супица в гърлото й, тъй като дори и тези прости движения й създаваха затруднения. Облекчаваше се сред боклуците и отдавна беше забравила какво е баня. Когато случайно се натъкваше на все още действащи фонтани, тя подлагаше ръце под водната струя и я гледаше така смаяно, сякаш това беше едно от седемте чудеса на света. Когато валеше, тя спираше, вдигаше очи към свъсените облаци, търсейки очите на бога.

Онази сутрин, когато, залитайки, влезе в гарнизонния щаб, бащата на Никълъс се намираше в разгара на административна криза. Войниците му не само трябваше да прочистят последните гнезда на японската съпротива, но бяха принудени да поемат и функциите на полицаи, тъй като китайската и малайската общност в Сингапур бяха в състояние на напрегнато полупримирие и помежду им избухваха постоянни кървави свади. Хората му спяха най-много по час и половина на ден, бяха на ръба на изтощението, положението ставаше нетърпимо. Седнал на същия онзи стол с дървено облегало, който през последните три години беше неприкосновена собственост на мъртвия японски комендант, полковникът си беше поставил непосилната задача да овладее положението в опожарения град, без да проявява открито неподчинение на заповедите, които пристигаха от щаба. Не беше мръднал от този стол вече почти цяло денонощие.

С изключение на няколко кратки отскачания до тоалетната, полковник Денис Линеър не напускаше кабинета си нито за миг. Там го завари и изтощената от дългото лутане жена. Как е успяла да премине през трите патрулни двойки и охраната пред входа си остана загадка за него. По-късно доста щеше да се чуди на този факт, но сега беше изцяло погълнат от появата й, скочи рязко иззад отрупаното е книжа бюро, а помощниците му бяха по-стреснати от това негово действие, отколкото от самото присъствие на непознатата в кабинета.

— Данвърс! — викна на адютанта си той. — Веднага донеси походно легло!

Адютантът изхвръкна навън да изпълни заповедта, а полковникът протегна ръце да подхване олюлялата се жена. Очите й се замъглиха и тя припадна в ръцете му.

— Сър? — погледна го въпросително лейтенант Макгивърс. — Какво ще заповядате за…

— Господи, човече, намери една влажна кърпа! — прекъсна го раздразнено полковникът. — И повикай Грей!

Грей беше гарнизонният лекар, висок ъгловат човек с буйни мустаци и зачервена от слънцето кожа. Появи се в момента, в който Данвърс заклещи походното легло на вратата и то отказа да мръдне както напред, така и назад.

— Помогни му, Макгивърс! — нареди полковникът на отново появилия се лейтенант. — Той е добро момче.

После се залови за леглото редом е подчинените си и в резултат на задружните им усилия то най-сетне влезе в тясната канцелария.

Полковникът вдигна жената на ръце и внимателно я положи в леглото. Очите му неволно отбелязаха фините й азиатски черти, скрити под дебел слой прах и мръсотия. Остави я на Грей и се върна зад бюрото. Проблемите продължаваха да възникват един след друг, той им отделяше нужното внимание, но едното му око все гледаше към ъгъла на помещението. Най-накрая Грей се изправи.

— Благодаря, господа — каза полковникът. — Свободни сте, утре сутринта в осем отново тук. — Стана, прекара дълги пръсти през косата си и пристъпи към Грей, който не отделяше поглед от своята нова пациентка. Изчака излизането на останалите и тихо попита: — Как е тя?

— Трудно е да се каже — сви рамене лекарят. — Трябва да дойде в съзнание, за да мога да я прегледам. Очевидно е в дълбок шок, освен това е гладувала с дни. Няма да се учудя, ако цялото лечение приключи след нормално хранене за известен период от време. — Избърса се в кърпата, с която беше почистил лицето й, и добави: — Денис, знаеш, че ме чакат младежи в доста по-тежко състояние от нейното. Ако решиш, че трябва да дойда, след като се свести, просто прати Данвърс да ме повика.

— Полковникът извика адютанта си и му нареди да донесе горещ бульон и варено пиле. След това се отпусна до леглото и загледа нежната, едва доловимо пулсираща шия на жената. И първото нещо, което Чонг видя, когато отвори очи, беше неговото лице. След години, когато разказваше на Никълъс за този инцидент, тя призна, че най-силно впечатление са й направили очите му. „Най-добрите очи, които някога бях виждала“, редеше с напевния си глас Чонг. „Най-добрите и най-сините… Никога не бях виждала сини очи, защото не бях в Сингапур, когато англичаните дойдоха за първи път преди избухването на войната… Често си мисля, че точно те ме накараха да се пробудя. Сякаш запечатани на лента, всичките дълги и кошмарни дни след смъртта на Тцюку изведнъж изплуваха в съзнанието ми… Като филм, който гледах от началото до края. Всичко застана на мястото си, повече нямах усещането, че главата ми е пълна с памук…

Заедно с това усетих как всичко се отдалечава и започнах да мисля за преживените ужаси така, сякаш не аз, а някой друг ги беше изпитал. Тогава разбрах, че баща ми е част от моята карма — част от съдбата и живота ми. Знаех го още преди да отворя очи. Едновременно с това не помнех нищо друго — нито как се озовах в гарнизонния щаб, нито как съм преминала през постовете на англичаните.“

Дългият работен ден свърши и полковникът я отведе у дома. Удавен в пожарища и руини, димящият град сякаш плуваше в лъчите на залеза. Вървяха редом с ръмжащи джипове и тичащи войници, блъскаха се по тротоарите с китайци и малайци, които, сдържани, решителни и сякаш вечни в широките си панталони и сламени шапки, бавно се прибираха по домовете си.

Макар че винаги предпочиташе да ходи пеша, полковникът беше просто принуден да повика джипа си — навалицата беше невъобразима. Разстоянието между щаба в района на пристанището Кепел и къщата си в северната част на града обикновено изминаваше за двайсет минути. Съвсем разбираемо, командуването не беше очаровано от тези разходки и полковникът бе принуден да се примири с присъствието на двама едри и солидно въоръжени войници на крачка зад себе си. Макар че нямаше право на избор, дълбоко в себе си той беше убеден, че това е една безсмислена й излишна мярка.

Отначало му посочиха за жилище огромно имение в западните покрайнини на града, но скоро се оказа, че то граничи с не по-малко огромно блато, гъсто обрасло с мангрови дървета, от което се разнасяше нетърпима воня. Принуди се да потърси сам по-подходящо жилище и скоро откри тази по-малка, но далеч по-удобна къща.

Тя се издигаше на леко възвишение и от нея се разкриваше великолепна гледка. На север гордо издигаше каменното си чело остров Букит Тимах, а още по-нататък проблясваха черните води на пролива Джохор — величествен като заспал великан. Зад него се простираха ниските брегове на Малая — най-южната точка на огромния Азиатски континент. През особено горещите дни, когато ризата на полковника залепваше за гърба му като гореща ютия, потта струеше в очите му, а градът димеше като тропическа джунгла след дъжд, той имаше чувството, че грамадата на Азия бавно се хлъзга към него, поглъща го и го задушава под покрова на комарите и безчислената човешка гмеж. Тогава се появяваха и острите болки във врата му, по-непоносими от всякога.

Но всичко това беше преди появата на Чонг — едно истинско чудо за полковника, чудо, необяснимо като самия Бог, който му беше пратил тази жена сякаш не от мръсните сингапурски улици, а направо от небето, натежало с буреносни облаци… През онази първа вечер, изкъпан и преоблечен с активната помощ на дребничката Пи, той се настани край масата от блестящо полирано тиково дърво, взе чашата с ледено питие и усети как умората се отмива от тялото му така, както душът беше отмил солта от потното му тяло. Колко е хубаво да се прибереш у дома след дълъг и изтощителен работен ден, мислеше си той. Все пак, в спомените си години по-късно, той съвсем не беше сигурен в мотивите, ръководели действията му през онзи пръв ден. Беше сигурен само в едно — когато влезе при него, когато отново зърна лицето й, за пръв път, откакто беше напуснал Англия през 1940 година, усети с пълна сила магнетизма на Азия. Гледаше я как се приближава и изпитваше чувството, че е някакъв пуст и изоставен дом, в който най-после се настанява нов обитател — жив и прекрасен. После усети как дъхът му разкъсва оковите и започва да бушува, открил че тук, на крачка от него, се е материализирала истинската причина за желанието му да опознае загадъчната Азия.

Седеше, без да помръдва, и я гледаше. Денят умираше зад прозореца, мракът влизаше в правата си с онази решителност, с която сам полковникът се втурваше в бой. Именно тази решителност беше голямата му дарба, именно нея ценяха високо както английските, така и американските генерали, именно тя му носеше победите на бойното поле и идващите след тях повишения.

Имаше чувството, че не всичко в това лице е китайско. Такова беше поне общото му впечатление още преди да опознае в подробности неговите черти. Нищо в него не можеше да се нарече класическо и именно това го правеше неотразимо привлекателно. Беше по-скоро продълговато, с високи скули, издължени бадемови очи и нос, далеч по-малко плосък, отколкото би очаквал всеки европеец. Най-изразителната част на това лице беше устата — пълна, чувствена и добре очертана, която особено подхождаше на бадемовите очи. По-късно той щеше да се научи да отгатва настроенията й само чрез един къс поглед върху тази уста.

Пи беше свързала на плитка дългата й черна коса, падаща свободно край едното й рамо. Беше толкова гъста и жива, че за миг полковникът изпита чувството на контакт с отделно същество — неземно и загадъчно, изведнъж решило да се превъплъти пред очите му. Източното у нея беше така типично, сякаш тази жена беше събрала в себе си всички качества на тази огромна, плоска и гъстонаселена земя.

— Как се чувствате? — попита той на кантонски диалект. Когато не получи отговор, повтори въпроса си и на мандаринско наречие6.

— Вече съм добре, благодаря ви — поклони се ниско тя.

Чул за пръв път гласа й, полковникът стреснато я погледна. Беше мелодичен и напевен, изключително женствен глас, който съвсем точно подхождаше на осанката й. Висока почти метър и седемдесет, фигурата й беше тънка и гъвкава като върба, но едновременно с това безупречно оформена и изключително съразмерна.

— Голямо щастие е, че попаднах на вас — продължи тя, без да вдига очи от пода пред краката си. После се опита да произнесе името му, отказа се с въздишка на безсилие и добави: — Много се срамувам. Пи ми повтаряше името ви непрекъснато в банята, но така и не успях да го науча.

— Няма защо да се срамувате — отвърна полковникът. — Наричайте ме просто Денис.

С това име тя успя да се справи, макар че нито един англичанин не би произнесъл „Д“ по нейния начин. Повтори го два пъти, после добави:

— Никога няма да забравя какво сторихте за мен, Денис.

В същата секунда полковникът разбра, че това е жената, за която ще се ожени.

Когато полковникът получи американското предложение да замине за Токио и да стане съветник на генерал Дъглас Макартър — главнокомандуващ окупационните сили в Япония, първата му мисъл беше за Чонг. Не можеше, а и не искаше да отхвърли това предложение, само се питаше как ще го възприеме тя.

Това стана в началото на 1946 година и този район на света все още живееше със спомена за атомните експлозии над Хирошима и Нагасаки.

Двамата с Чонг бяха женени от четири месеца, а тя вече беше бременна в третия. Реши да напусне Сингапур без всякакво колебание, макар че с течение на времето го беше възприел за своя втора родина. Освен че се считаше длъжен да приеме новото назначение, той си даваше ясна сметка и за острите проблеми на Япония след безусловната й капитулация година по-рано и беше изпълнен с решимост да отдаде всичките си сили и умения на каузата, която генерал Макартър нарече „смел нов курс за развитие на японската държава.“

Поколеба се само за миг, после извика Данвърс и му каза, че се прибира у дома, да го търсят там в случай на неотложна необходимост.

На прага го чакаше Чонг, отпратила Пи в кухнята още при първото познато ръмжене на джипа.

Днес се прибираш рано, Денис — усмихна му се тя.

Той слезе от джипа, махна с ръка на шофьора и престорено се намуси:

— Сега сигурно ще кажеш, че слугите не могат да почистят от мен!

— Нищо подобно! — извика тя, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. — Напротив, вече ги наплесках по задниците и ги пратих да оправят кухнята, макар никак да не им се искаше…

Прекосиха хола и влязоха в кабинета. Тя му сипа питие.

— Нима са направили нещо, което заслужава наказание? — попита той и пое запотената чаша.

— О, не! — промълви тя и уплашено вдигна малката ръчица пред устата си.

Преливащ от вътрешно щастие, той с усилие остана сериозен и бавно кимна глава.

— Вярвам, ще ми кажеш, ако има нещо подобно… Нали?

— Няма нищо подобно — отвърна тя и с жест го покани да седне на любимия си стол. Когато той се настани удобно върху мекото седалище и изпружи крака на килима, тя бавно се отпусна на колене до него. Беше облечена в тъмносиня брокатена роба от фина коприна с тясна якичка и широки ръкави във формата на камбанки. Полковникът нямаше и най-малка представа откъде се е сдобила с тази дреха, но щеше да прояви лошо възпитание, ако я попита.

— Това не е твоя грижа — продължи тя. — Аз отговарям за реда тук, а ти се грижиш за реда в целия град. Безупречната обстановка в нашия дом е моя грижа, защото най-важното за духа на човека е спокойствието. Съгласен ли си? — Той кимна, без да е в състояние да отмести очите си от нейните, а тя продължи: — Спокойствието на един дом се определя не само от неговото местоположение и качеството на прислугата, но и от неговите стопани. — Отново млъкна, а полковникът отпи една глътка от чашата си, остави я на бюрото до себе си и изпъна гръб.

Западната му кръв го подтикваше да стисне в длани сръчните й деликатни ръце, да я притисне до себе си и да я попита: „Кажи какво има, скъпа? Какво те тревожи?“ Знаеше, че не бива да прави това, тъй като щеше да я накара да изпита дълбок срам. С просто око се виждаше, че за тази тирада се беше подготвяла дълго време. Трябва да я уважи и да я остави сама да стигне до темата, която я вълнува. Ако по време на шестгодишния си престой в Далечния изток изобщо беше научил нещо, това несъмнено беше търпението. Ако не беше успял да го стори, при това да го стори бързо, животът му сред тези толкова различни хора несъмнено би се превърнал в трагедия.

— Но ти знаеш, Денис, че спокойствието е само едната страна на това, което наричаме хармоничен живот. Всички хора се стремят към хармонията, тя е база на ясния разсъдък, на добрата и всемогъща карма. — Пръстите й леко докоснаха ръката му, кротко отпусната върху страничната облегалка на креслото. — Ти притежаваш тази карма, тя е здрава и сигурна като мрежата на опитен рибар… — Очите й се сведоха към сплетените й пръсти, после се стрелнаха към лицето му: — Страхувам се да се намесвам в нея, защото има опасност всичко да разруша. Но днес сме длъжни да мислим и за друго… Съдбите ни се срещнаха и преплетоха и кой знае… от тях може би се е зародила още по-могъща карма? — Той кимна отново, а тя, доволна, че разполага както със съгласието му, така и с цялото му внимание, добави: — Сега искам да те помоля нещо…

— Знаеш, че още преди да ме помолиш, моят отговор е „да“ — не се сдържа полковникът с неподправена искреност в гласа. — Ти ме направи най-щастливия човек на този свят и можеш да разполагаш с мен както намериш за добре!

По нищо не пролича, че тези сърдечни и искрени думи повлияха върху Чонг.

— Това, за което ще те помоля, е много голямо — промълви тя.

Той кимна и зачака.

— Трябва да напуснем Сингапур! — изрече накрая тя, погледна го боязливо и видяла, че няма намерение да я прекъсва, забързано продължи: — Зная, че работата означава много за теб, но това е… — млъкна за момент да потърси точната дума: — Това е просто задължително! За теб, за мен, за бебето… — Ръката й се плъзна по леко закръгления корем: — Трябва да заминем за Япония, за Токио!

Хуморът на ситуацията, подсилен от нейната тайнственост, беше прекалено силен и той се засмя от сърце.

— Нима е смешно? — извика тя, без да усети облекчението, заливащо го на хладни вълни. — За нас е лошо да останем тук! Много лошо! В Япония нашата карма ще процъфти и укрепне. Там е нашата… как беше английската дума… да, нашата съдба, нали така се казваше? Да, нашата съдба!

— Смея се на едно доста необичайно съвпадение — успокоително я потупа по ръката той. — То няма нищо общо с това, което казваш. А сега ми кажи защо трябва да заминем за Токио.

— Защото там е Итами, сестрата на Тцюку.

— Разбирам. — Тя му беше разказала всичко за първия си брак сама, без да чака подкана. А после никой от двамата не беше споменавал за тази безвъзвратно отминала част от живота й. — Но какво общо има Итами с нашата карма?

— Нямам никаква представа — поклати глава Чонг. — Но снощи сънувах странен сън…

Полковникът добре знаеше, че азиатците придават огромно значение на своите сънища и в това никак не приличат на древните римляни. А и сам не отричаше тяхното влияние върху поведението на човека, защото знаеше, че подсъзнателното у нас влияе върху живота ни доста по-силно, отколкото сме склонни да признаем. Във всеки случай сънищата бяха тясно свързани с кармата, а в нея полковникът вярваше безрезервно. След толкова години в Далечния изток просто не можеше да бъде друг.

— Сънувах Итами — продължи Чонг. — Сънувах, че съм в непознат град, но бях сигурна, че това е Токио. Бях на пазар и неусетно свърнах в тиха странична уличка. Магазинчетата наоколо бяха направени изцяло от дърво и хартия — такива, каквито са били още когато Токио се е казвал Едо, а Япония е била шогунат, управляван от великия шогун Токугава.

— Спрях се пред едно магазинче с весела витринка. В средата й се мъдреше една кукла, най-красивата кукла на света. Гледах я като омагьосана. Беше от порцелан, с бяло лице и елегантно облекло в традициите на „буши“. Очите й бяха заковани в моите, после внезапно проговори. Гласът й беше повелителен и стоманено твърд, като на дама с изключително положение в обществото. Точно тя се оказа Итами. Заповяда ми да се преместим при нея. Да напуснем Сингапур и да заминем за Токио.

— Виждала ли си някога Итами? — погледна я любопитно полковникът.

— Не.

— Тцюку показвал ли ти е нейна снимка?

— Не.

— И въпреки това си сигурна, че сънуваната кукла е била именно Итами, така ли?

— Итами беше, Денис.

Той най-сетне се наведе и взе ръцете й. Днес дългите й нокти бяха покрити е яркочервен лак. За миг погали съвършената им повърхност, изпитвайки наслада от приятното усещане. После промълви:

— Наистина ще заминем за Япония, Чонг. Ще отидем в Токио и ще се срещнем с Итами — съвсем според твоя сън…

Усмивката й го ослепи като изгряващо слънце.

— О, Денис, наистина ли?

— Да, скъпа.

— Тогава зная защо духът ми е така щастлив! Щастлив и безгрижен, макар че умът ми изгаря от любопитство.

В деня преди заминаването тя го заведе при Со Пенг.

Той живееше извън града, в малко селце с колиби от бамбук и намаслена хартия, в което никога не беше стъпвал кракът на европеец. Нямаше го на нито една от военните карти на полковника. Когато Чонг му обясни къде трябва да идат, той се изсмя и каза, че там ще намерят само голямо блато, гъсто обрасло с мангрови дървета. Но тя продължаваше да настоява и той отстъпи.

Беше неделя. Тя го предупреди да не слага униформата.

— Много е важно! — рече и с това изчерпа въпроса.

Докато навличаше ленения си костюм с широки ревери и цвят на шоколадов крем, имаше чувството, че си остава гол и уязвим — като яркочервена мишена на фона на изумрудената джунгла. Това чувство не го напусна и след като върза тъмната вратовръзка с инициалите на кралските ВМС под яката на снежнобялата копринена риза. Чонг облече дълга до земята копринена, рокля с тясна якичка, бяла на ситни небесносини птиченца. Изглеждаше като приказна фея.

Напуснаха града под палещите лъчи на слънцето. Жегата ги заля с лепкавите си талази. Лекият ветрец напълни дробовете им с вонята на мангровото блато, останало вляво от тях. На два пъти им се наложи да спират и да изчакват дългите сребристо черни змии, които пресичаха пътечката с тихо съскане. Чонг стискаше ръката му и не му позволяваше да ги докосне.

На изток, далеч към линията на хоризонта, бавно се трупаха оловносиви облаци. Сякаш бяха оставени на воля деца, които са решили да построят опасна пирамида. Небето непосредствено над тях беше странно жълто, без следа от обичайната синевина. Безмълвни светкавици прорязваха сивотата на далечните облаци, оцветявайки ги в зловещ пурпурен цвят. Изкачваха се по виещата се нагоре пътечка, а край тях цареше невероятна тишина.

От Сингапур отдавна нямаше и следа. Беше изчезнал като котва, хвърлена в дълбокото море, беше останал в някакъв друг свят, забравен и безкрайно далечен. През онзи тайнствен следобед полковникът виждаше нещата именно по този начин, така щеше да си ги спомня и години наред след това, внезапно пробуден от първите лъчи на утрото.

В края на гъсто залесения хълм пътечката изчезна, пред тях се изправи стена от буйна растителност, сякаш недокосвана от човешки крак. Чонг се ориентира без никакво затруднение, хвана го за ръка и след миг се озоваха в края на селцето, легнало в долинка с буйна растителност, зад която се издигаха огромни базалтови скали — вероятно последна преграда за бурните вълни на океана.

Приближиха се до къщата пред тях, изкачиха трите широки стъпала, отделящи я от калната уличка, и стъпиха върху просторна веранда от южноамерикански тип с покрив от плоски плочи, които я предпазваха от поройните дъждове и изпепеляващите лъчи на тропическото слънце. Чонг му направи жест да свали обувките си, после сама направи същото.

Вратата се отвори и на прага застана възрастна жена с елегантен посивял кок и дълга копринена роба. Покани ги с жест да влязат, после събра ръце на гърдите си и мълчаливо им се поклони. Те отвърнаха на поклона и старицата се усмихна. В устата й нямаше нито един зъб, а сбръчканото й лице носеше следите на отдавна отминала красота. Черните бадемови очи блестяха като фенери и излъчваха чиста и неподправена невинност, сякаш в повехналото тяло все още витаеше духът на някогашното момиченце.

Чонг представи полковника, после рече:

— Това е Чиа Шенг.

Каза го така, сякаш името беше съвсем достатъчно й обясняваше всичко.

Чиа Шенг се засмя, хвърля съучастнически поглед към полковника, сякаш да му каже „Ето такива са днес младите“, после сви кокалестите си рамене, езикът в беззъбата уста звучно премлясна.

Забелязал, че Чонг прибягва до мандаринския диалект, полковникът без много приказки разбра, че трябва да стори същото.

Пристъпиха прага и се озоваха в помещение с внушителни размери. Беше по-голямо от всички сингапурски стаи, които беше обитавал, дори и от онези в огромното имение край блатото. Отвън къщата с нищо не подсказваше за наличието на такъв простор.

Още по-странен беше фактът, че целият под беше покрит с татами — японски тръстикови матраци с точно определени размери, които са единица мярка за площ в класическите японски жилища. Но това беше само една от изненадите, които го очакваха.

Без да каже нито дума, Чиа Шенг ги преведе през първото помещение — оскъдно обзаведено с ниски полирани масички и възглавници за сядане. После навлязоха в дълъг и зле осветен коридор, в далечния край на който проблясваше нещо като дълбоко набраздено пано от самороден нефрит. В средата му имаше кръгла портичка, която полковникът виждаше за пръв път, но от прочетеното за Япония знаеше, че се нарича „лунна врата“. Такива врати е имало в жилищата на най-заможните китайски фамилии в края на миналия век.

Отвъд отвора на „лунната врата“ се виждаше дълъг бамбуков прът, препречен по диагонал през коридора. В горния му край беше закачено сиво парче коприна с избродиран в средата овален кралски герб, от който във всички посоки се отправяха сини лъчи. Гледката беше позната и полковникът насили паметта си. Накрая се сети — подобен флаг беше виждал изобразен в една литография „укийо“ — от художника Андо Хирошиге. Названието на литографията не помнеше. Знаеше само, че е част от цяла серия, наречена „Петдесет и три позиции на Токайдо“. Тази тук не беше оригинална, рисувана бе по всяка вероятност от ръката на пътуващ художник. Още една загадка. Полковникът скри изненадата си и последва Чиа Шенг през лунната врата.

Озоваха се в помещение, чиито размери не отстъпваха по нищо на предишното. Трите му стени бяха покрити със завеси от изключително качество, с тъмни, но въпреки това живи цветове, край които годините се бяха хлъзгали като леки и едва забележими облачета, В ноздрите му нахлу благовонието на запалени мангалчета с непознати аромати.

— Моля — рече Чиа Шенг и ги насочи към ниска лакирана масичка от червено дърво. В средата й беше поставен глинен съд със свежи цветя. Завесите зад нея бяха леко открехнати, те минаха през тях и спряха пред малка вратичка, която беше толкова черна, сякаш беше изсечена от самороден къс оникс.

— Стълбите — промърмори Чиа Шенг и миг по-късно започнаха да се изкачват. Пространството беше толкова тясно, че бяха принудени да се наредят един подир друг.

Накрая стигнаха до нещо като куличка, която полковникът определи по-скоро като мансарда. Четири широки дървени колони крепяха покрива от зелени керамични плочки. Оттук се разкриваше, великолепна гледка към трите посоки на света, само четвъртата се препречваше от огромните базалтови скали, извисяващи се като митични великани, решени да закрилят обитателите на този дом.

В мига, в който стъпиха върху площадката, очите на полковника бяха привлечени от фигурата на висок мъж, който беше опрял дълъг далекоглед до окото си и очевидно наблюдаваше приближаващата се буря. Това беше Со Пенг.

— Добре дошли, полковник Линеър — продума той и богатият му дълбок глас сякаш накара цялата мансарда да затрепери. Мандаринското му наречие носеше странен акцент — ако прибегне до западните стандарти, човек би казал, че звучи задавено. Не помръдна от мястото си, не показа с нищо, че си дава сметка за присъствието на Чонг. Изпълнила задачата си да посрещне гостите, Чиа Шенг мълчаливо се обърна и заслиза по извитата стълба.

— Моля ви да се приближите и да застанете до мен, полковник — рече Со Пенг. Беше облечен в стара официална китайска роба, която имаше цвят на седеф, от материя, която полковникът никога не беше виждал. Дори и при най-лекото помръдване на стареца повърхността й поемаше и отразяваше колебливата светлина по наистина запленяващ начин.

— Погледнете — рече старецът и подаде далекогледа на полковника. — Погледнете настъпващата буря и ми кажете какво виждате.

Полковникът пое излъскания бронзов уред, примижа с едното око и го доближи до другото. Тук, в орловото гнездо на Со Пенг, вече се усещаха първите предизвикателства на бурята, чието зараждане бяха забелязали на идване. Вятърът се усилваше.

В кръгчето на окуляра се виждаха скупчените облаци, пурпурночерни като зеещи рани, небето зад тях също беше претърпяло метаморфоза. Доскоро стабилният му жълтеникав цвят вече беше прорязан от светлозелени ивици и образуваше комбинация, която земният свят едва ли някога би създал. От време на време тишината се нарушаваше от гърления тътен на далечните гръмотевици, търкалящ се над застиналия пейзаж като тежко цунами. Полковникът послушно описа всичко, което беше видял.

— И това е всичко, което улавят сетивата ви — рече Со Пенг. В интонацията му нямаше и следа от въпрос.

Да, готвеше се да потвърди полковникът, това е всичко, което мога да видя. Но в последния момент замълча, убеден, че старецът очаква от него да види й нещо друго.

В продължение на няколко дълги секунди местеше далекогледа сантиметър по сантиметър, над близките околности, но въпреки това не успя да открие нищо ново. Силно заинтригуван, той вдигна уреда нагоре. Нищо. Свали го ниско, към земята под куличката. В близките оризища, голи и незащитени дори от едно дръвче, се виждаха женски фигури, които се навеждаха и късаха стръкове ориз, без да обръщат внимание на приближаващата буря. Полите им бяха повдигнати и вързани отпред, върху гърбовете им бяха закрепени широки кръгли кошници, босите им крака бяха затънали до глезени във водата.

— Жените продължават да работят — рече полковникът. — Сякаш изобщо няма да има буря.

— Аха — кимна Со Пенг. — Какво ви говори това, полковник?

Полковникът свали ръката си с далекогледа и се обърна към голата жълтеникава глава на стареца с дългите сиви косми, стърчащи от върха на брадичката му, и ясните тъмни очи, които го гледаха хладно и отчуждено — очи на човек от друга епоха.

— Те знаят нещо, което ние не знаем — промълви той.

Со Пенг промърмори нещо и замълча. Очевидно разбираше, че зад това „ние“, споменато от събеседника му, се криеше невежеството на всички европейци. Все пак трябваше да прецени дали полковникът говори сериозно или зад думите му се крие снизхождение. Со Пенг, подобно на много азиатци, беше имал достатъчно контакти с хора, обладани от това чувство. Въпреки това предпочете да не прекъсва срещата — нещо, което лесно би могъл да стори, и това показа, че интересът му към този мъж беше събуден въпреки краткия контакт помежду им.

От своя страна полковникът знаеше само едно — отношенията му с Чонг бяха на прага на решително изпитание, тъй като благословията на този старец беше от решаващо значение за нея. Не можеше да разбере защо не се е нуждаела от нея в навечерието на брака им, но сега виждаше ясно, че Чонг трябва да я има, преди да напусне завинаги Сингапур.

Фактът, че тази къща и цялото селце бяха изолирани и напълно непознати за белите обитатели на града, го правеше още по-предпазлив. Полковникът с болка в сърцето признаваше факта, че повечето китайци не питаят особено добри чувства към европейците — тези груби и едри варвари, дошли през морето. В този момент никак не го утешаваше мисълта, че подобни чувства обикновено са съвсем основателни.

Едновременно с това той самият изпитваше силна любов към тези хора, към техния живот и история, религия и обичаи. Без съмнение именно това чувство го накара импулсивно да промълви:

— Ние положително имаме много да се учим от тукашните хора, сър. Едновременно с това обаче мисля, че най-добрият начин да се опознаем взаимно е да поддържаме тесни контакти помежду си. Само от такива контакти може да се роди доверието.

Ръцете на Со Пенг се скриха в широките ръкави на робата и той ги скръсти пред крехките си гърди.

— Доверие — повтори замислено той, сякаш думата беше нова за него и трябваше да опознае вкуса й. — Но доверието може да има безброй нюанси, полковник. Между тях спокойно можем да включим и, да речем тайните…

— Може би не сте далеч от истината, сър — отвърна полковникът.

— А какво ви кара да мислите, че можете да бъдете обект на подобно доверие? — попита Со Пенг.

Очите на полковника станаха неподвижни и напълно непроницаеми за околните, лицето на стареца бавно се разми пред напрегнатия му взор, във въздуха останаха да висят като блуждаещи светлинки единствено гласовете им.

— На първо място уважението, сър. После идва познанието — нарочно търсеното и напълно усвоено познание. След това — приемането и примиряването с околния свят, пълното разбиране на ролята на отделния индивид в него. Има и любопитство — вечното човешко любопитство да се разбере неразбираемото… А накрая идва и любовта.

След тези думи полковникът се поуспокои. Знаеше, че е успял да изрази мислите, които вълнуват сърцето му, да ги изрази по начин, който беше напълно приемлив за него като човек, но едновременно с това запазваше и достойнството на съпругата му. Нищо повече не беше необходимо в мигове като този.

Когато Со Пенг проговори отново, той се обърна не към полковника, а към съпругата му.

— Чонг — рече — Имам чувството, че Чиа Шенг те вика. Долавям гласа й в този странно разреден преди бурята въздух…

Чонг безмълвно се поклони и се оттегли. Полковникът мълчаливо чакаше. Първите талази на бурята връхлетяха крехкото им укритие.

— Чонг съобщи, че скоро заминавате за Япония — започна Со Пенг.

— Вярно е — кимна полковникът. — Утре пътуваме. Получих назначение при генерал Макартър и ще работя за възстановяването на страната.

— Това е престижна работа — кимна старецът. — Ще останете в историята, така ли?

— Честно казано, не съм мислил за това.

— А не ви ли е минало през ума, че трябва да оставите японците сами да извършат това, което нарекохте „възстановяване на страната“?

— Това би било идеалното разрешение. За съжаление известни елементи в японското общество са насочвали в погрешна посока развитието на страната през последните двадесет години. — Събеседникът му запази мълчание и полковникът продължи: — Сигурен съм, че знаете какво вършеха в Манджурия.

— Манджурия? — смръщи лице Со Пенг. — Какво общо с Манджурия имаме аз и моят народ? За нас това е само една точка в другия край на света. На ваше място бих оставил японците и болшевиките да се бият за нея колкото щат. Мисля, че Китай нищо няма да изгуби, ако забрави за Манджурия.

— Но японците гледат на нея като предмостие за завладяването на Китай. Искат да създадат свои военни бази там за бъдещата си експанзия.

— Така е — призна с въздишка Со Пенг. — Империалистичните им апетити ме натъжават дълбоко или поне ме натъжаваха, когато бях млад. Тогава се чувствах особено наранен, защото съзнавах, че японците са тръгнали по пътя на милитаризма. Всъщност те винаги са вървели по този път, той е в кръвта им от векове и същността му не може да се измени нито от риториката на политиците, нито от опитите за колективна амнезия. Разбирате ли ме, полковник? Днес и германците се отричат от своя расизъм, колкото и глупаво да звучи това. Все едно да се отречеш от въздуха, който дишаш!

— Днес Китай не трябва да се страхува от Япония — погледна го в очите полковникът. — Това ви го казвам като… като израз на доверие, да речем. Днес натискът идва от страна на болшевиките и именно от тях трябва да се страхуваме.

— Това е „бушидо“, полковник. Разбирате ли същността на тази концепция?

— Мисля, че да — кимна той.

— Чудесно, значи схващате какво имам предвид. — Со Пенг погледна към черното и развълнувано небе. Сякаш сред облаците се беше скрил невидим великан, който размахваше пред лицата им огромни плющящи знамена. — Знаете ли, съществува една особена мярка за приятелство… Говоря за истинското приятелство, а не за онова, което съществува между съседи или делови партньори. При този вид приятелство, което напоследък се среща все по-рядко, общуването не е проблем, нито бариера. Съгласен ли сте с тази забележка?

— Да, сър, напълно.

— Хм… Нещо ми нашепва, че наистина е така. — Старецът изпусна лек и приятелски смях. — Знаете ли, когато Чонг ме посети за пръв път, времето беше съвсем като днешното. Беше съвсем мъничка, най-много на три годинки… Някога семейството й е било изключително голямо и влиятелно. Не зная какво е станало с него, вероятно никой не знае… Доста години се опитвах да науча нещо за него, но напразно.

— После и това престана да има значение. Моето семейство стана и нейно, аз я обичах така, както бих обичал и собствената си дъщеря. Имам много деца, а сега още повече внуци и правнуци. Толкова много, че понякога бъркам имената. Простено ми е, защото вече съм стар, а умът ми е зает с толкова много неща…

— Въпреки всичко ще ви призная, че Чонг заема особено място сред многобройната ми челяд. Тя не е продукт на собствените ми сокове, но в замяна на това е съвършен продукт на ума ми. Следвате ли моята мисъл? Точно оттам идва тя, точно по този начин се е оформила като човешко същество. Трябва да знаете това, трябва отлично да го разберете още преди да сте напуснали Сингапур.

После потъна в мълчание. Стоеше неподвижен и вглъбен, сякаш пред очите му се нижеха отдавна забравени събития, станали преди много, много години. Въздухът сякаш се разцепи и от тебеширеното небе рукна пороен дъжд. Едрите капки забарабаниха по плочестия покрив, от извитите улици шурнаха широки водни струи. Зелените листа на дърветата потръпнаха и увиснаха надолу, притиснати от силата на пороя, от земята със съскане се заиздига пара. Полковникът леко се наведе и хвърли поглед надолу. Макар и само на един-два метра разстояние, покривът на къщата беше изчезнал. Към лицето му се надигаха гъсти облаци влажна пара, светът се превърна в сиво-зелена, сякаш набързо нахвърляна скица, изпълнена с мимолетни и бързо изменящи се сенки. Сякаш бяха свидетели на оформящите се мисли в някакъв огромен божествен мозък.

— Тук горе сякаш сме в пълна изолация — отбеляза полковникът.

— Човек никога не може да бъде изолиран в Азия — усмихна се Со Пенг. Стоеше все така неподвижен като статуя и затова още по-странен на фона на бушуващата наоколо природа. Отскачащата от улиците вода го засипа със ситен прах и той отстъпи към центъра. Полковникът имаше чувството, че е изправен на носа на катер, порещ с пълна скорост бурното море.

— Тук светът е по-различен — продължи Со Пенг. — Нашият свят е различен. Ние се раждаме, растем и остаряваме с чувството за вечността, заобикалящо ни от всички страни. Винаги съм мислил, че тази, нека я наречем интимност, е нож с две остриета. Несъмнено тя е нашата главна сила в живота, но едновременно с това е и нашата слабост (ето ви един израз на доверие), която, страхувам се, е истинска ахилесова пета при контактите ни със Запада. Изпитвам опасението, че прекалено много от моите сънародници подценяват хората от Запада точно защото ги считат за варвари, неспособни да разберат източната концепция за човека, честта и естеството на времето, неговата дълбока същност… Това може да се окаже фатално. Вижте японците и участието им в тази война. Какво глупаво и обречено на провал начинание! Славно, но глупаво! Все пак те съзнават благородството на провала. По западните стандарти почти всичките им национални герои са глупаци, преживели поражение. Това разкрива същността на тяхната природа и начин на мислене. Докато на Запад се броят само добродетелите… Протестантска етика, нали така се казваше? Нищо особено, ще ви каже днес всеки японец. Именно протестантската етика постави Япония на колене. Тя беше изчислена така, че японците да платят скъпо и прескъпо за Пърл Харбър. Съединените щати действително се оказаха в ролята на спящия великан, чиято ярост се стоварва върху всеки, дръзнал да го събуди. — Очите му се насочиха към поройните дъждовни струи, въздухът тежеше от влага. — Но и ние не разбираме напълно същността на времето. Все още гледаме към вчерашния ден, когато всичко беше вечно и неизменно, все още не сме се нагодили към настоящето… — Той се засмя. — Дайте ни малко време, ние сме най-гениалните хора на този свят. Покаже ли ни се пътят, спасението ни е сигурно. Защото сме изключително гъвкави… Трябва да внимавате, защото ще ви настигнем и изпреварим още преди да сте се усетили!

От очите на Со Пенг изчезна вглъбеното и замечтано изражение, той се обърна към полковника и рече:

— Страхувам се, че личните ми философски възгледи не са интересни за вас. „Мъдро слово…“ — не вярвам то да съществува. Човек не може да придобие мъдрост, ако седи в краката на някого и кротко го слуша. Човек трябва да изживее живота си, да извърши своите грешки, да почувства екстаз, когато проумее истинското значение на съществуването, защото то е различно за всеки от нас. Да пада, да става, да започва отново. Да се учи от собствения си опит. Това е начинът, друг няма.

— Но стига приказки. Днес наистина съм като бъбрива старица, може би заради времето… По време на буря ставам много словоохотлив, това може би ми помага да се отпускам. Когато бях дете, изпитвах истински ужас от мусоните…

— Е, смятам, че се представих доста подробно… Полковник, вие вероятно вече сте се запитали откъде съм, какви са културните ми корени… Баща ми беше китаец, слава богу възпитан и спокоен мандарин7, а не манджурец. В началото е бил дребен търговец, но благодарение на изключителните си способности скоро се превръща в уважаван бизнесмен и трийсет и три годишен емигрира в Сингапур. Но аз съм роден на континента, не тук. А майка ми беше японка… — Очите му се разтвориха и той шеговито добави: — Е, е, полковник! Не трябва да сте толкова изненадан! От време на време става и така, макар и не толкова често… Произходът на майка ми беше държан в дълбока тайна по очевидни причини. Баща ми твърдеше, че по-различните черти на лицето й се дължат на факта, че е родена в северните райони на Китай, близо до границата с Русия. Тамошните жители са със смесена кръв — монголска, манджурска и бог знае още каква.

— Нямам, точна информация и за произхода на Чонг. Може би тя самата, знае нещо, може би не. Никога не сме разговаряли по този въпрос. Някой ден може би сама ще ви разкаже всичко, което й е известно. Но това са неща, които засягат само вас двамата. Аз самият съм убеден, че произходът й няма особено значение, тъй като тя е възпитана и израснала тук.

— Когато човек може да види матрицата, в която е бил обработен един скъпоценен камък, той несъмнено ще придобие по-пълни впечатления и за качествата на този камък — поклати глава старецът — Не, този пример звучи някак, си студено, ще ви дам друг. Човек се запознава с изключително красива жена, започва да живее с нея, но с течение на времето открива, че в поведението й има нещо погрешно й объркано, нещо неразбираемо… Междувременно мъжът е научил, че тази жена е била втора дъщеря в семейство е три деца. Той вече може да направи първата крачка към разгадаване на загадката. Разбира се, колкото повече научава, толкова по-малко странно му се струва нейното поведение, а накрая то вече е съвсем разбираемо за него. — Старецът млъкна, сбърчи нос и подуши въздуха. — Бурята скоро ще премине — рече той. — Елате, нека слезем долу.

Настанени около кръглата и блестящо полирана масичка от червено дърво, полковникът, Чонг и Со Пенг мълчаливо се хранеха. Безшумна като дух, Чиа Шенг поднасяше блюдо след блюдо. За пръв път от три години насам полковникът виждаше толкова много храна на едно място, но никога, през живота си не беше опитвал толкова вкусни и изящно приготвени ястия. В началото поднесоха „дим сум“ — тънички оризови топчета с най-разнообразни плънки. После дойде рибена чорба — гореща и пълна с великолепни подправки, лека като постен бульон. Третото блюдо включваше шест вида ориз — от обикновения бял и сварен до двойно препържения и размесен е различни морски деликатеси, залят отгоре с жълтък. Четвъртото блюдо беше студена салата от репички и ситно нарязани краставички. След него започнаха да пристигат основните ястия: обезкостена кокошка — златистокафява, хрускава и покрита с морска сол и различни подправки; пържени скариди, гъвкави лангусти, раци с разчупени черупки, разкриващи синкавочервеното им месо, още топло от водата, в която е било варено. Накрая на масата се появиха огромни извити резени пъпеш, от които се стичаше сок. Сякаш бяха от сладолед, започнал да се топи в топлия въздух.

Когато приключиха, Со Пенг се изпъна и потупа корема си с доволна въздишка. После се обърна към полковника и каза:

— Кажете ми нещо за своята матрица.

Полковникът му разказа за баща си всичко, което беше чувал, за майка си, която не помнеше, тъй като беше починала от дифтерит, когато той е бил едва на две годинки. Разказа му и за мащехата си, която мразел без особени причини, за онова, което беше изпитвал като единствено дете — нещо, което старият китаец трудно можеше да си представи и което слушаше с огромен интерес. Разказа му за момчешките си години в Съсекс, за училището, пътят към което като за повечето английски деца водеше към Лондон. Разказа му за дълбокия си младежки интерес към Далечния изток, за следването и постъпването в армията.

— Така — проточи Со Пенг. — Сега започва нова страница в живота ви. Ще станете политик, дори нещо повече — ще започнете да творите история. Много добре, много добре… Скоро аз също ще трябва да напусна Сингапур, другаде се нуждаят от моите услуги… Така… нашата среща сега е наистина последна… нещо като прощално празненство…

Настана дълго мълчание, изпълнено с някакво прясно очакване. В тишината ясно се чуваше как дъждовните капки се оцеждат от зелените листа на дърветата край къщата.

Появи се Чиа Шенг, притиснала до себе си някакъв предмет. Приближи се до масата и го подаде на Со Пенг. После остана изправена до стената.

Со Пенг вдигна предмета към гърдите си и полковникът видя, че това е медна кутия, покрита с лак и емайл, дълга трийсетина и широка около двадесет сантиметра. Върху капака й беше нарисуван разгневен дракон, вплел се в тялото на грамаден тигър с разперени лапи.

Со Пенг вдигна кутията още по-високо пред гърдите си и каза:

— Скъпа Чонг, искам да ти поднеса извиненията си, че в деня на сватбата ти с полковника не бях в Сингапур. В продължение на месеци обмислях какъв да бъде подаръкът ми, защото, както знаеш, всичко мое е и твое — така, както е на всичките ми деца. — Кутията се спусна върху масата и остана там, изящна и красива като току-що изкопан диамант. — Но за мен ти си повече от всички други, Чонг. Защото твоята любов е толкова по-силна и по-чиста, колкото по-трудни са изпитанията, които е трябвало да преодолееш. Нито едно от децата ми, с изключение на теб, не е искало нещо от своя живот.

— Несъмнено ти знаеш това. Това, което не знаеш и което ще ти кажа сега, е, че от всички тях само ти, твоето съзнание и начин на възприемане на света се приближават почти напълно до моите. Това дълбоко ме развълнува, защото стана естествено, без усилия от моя страна. Сама искаше да го притежаваш и наистина го притежаваш.

— Сега, преди да си кажем последно сбогом, искам да ти подаря това, на теб и твоя полковник на детето, което очакваш, на всички следващи депа, които ще дойдат… Защото се страхувам, че повече няма да се видим. Подарявам ти го с радост, от цялото си сърце. То е от мен, от Чиа Шенг, от нашите древни фамилии… На света няма друго такова, съдържанието му не може да се открие никъде другаде по света. Това е моето наследство за теб, използвай го както намериш за добре.

Старите му ръце с дълги и набръчкани пръсти се протегнаха, леко побутнаха кутията към средата на масичката. Там, сякаш напуснати от всякаква жизненост, те безсилно се разтвориха, после бавно се върнаха в скута му.

Стиснал треперещата ръка на Чонг, полковникът не откъсваше поглед от лицето на Со Пенг. Искаше да каже нещо, но умът му беше обхванат от странна парализа, която се предаде и на езика му. Седеше край масичката и безмълвно наблюдаваше този странен, тайнствен и очевидно могъщ възрастен мъж, от когото сякаш го деляха хилядолетия. Не знаеше кой е той и какво е направил, за да придобие своето могъщество, но въпреки това беше проникнат от дълбоката яснота на мислите му; имаше чувството, че знае всичко…

И той, и Чонг се влюбиха в къщата и малката градинка пред нея, разположени в едно от токийските предградия. Макартър, вероятно съвсем разумно, го беше помолил да си намери подходящ дом в чертите на града, тъй като службата изискваше близостта му. Но полковникът не успя да намери такава къща, въпреки че двамата с Чонг огледаха доста места в центъра на Токио.

Принудиха, се да разширят кръга на обиколките си и още при първото си излизане извън чертите на града попаднаха на този прекрасен дом. Намираше се в район, който като по чудо беше оцелял от бомбардировките, унищожили напълно половината от Токио и голяма част от предградията му.

Беше построен в източния край на огромна гора от борове и кедри, сред която блестеше великолепният шинтоистки храм. Приличаше на някакъв вълшебен цвят от друг свят, чийто грациозен дизайн и естествена красота незабавно плениха душата на полковника, разкривайки му по-ясно дори от най-образованите мъже на тази страна безсмъртието и достойнството на японския дух. Всеки път, когато очите му се спираха върху този храм, в съзнанието му изплуваше образът на Со Пенг.

Никой не познаваше предишните собственици на този дом, дори Атаки, мъдрият стар градинар. От години стои изоставен, съобщи той на полковника. Въпреки липсата на стопани Атаки идвал тук всеки ден да поддържа градината, правел го толкова отдавна, че вече изгубил чувството за време. Може би просто не иска да каже каквото знае, помисли си с горчивина полковникът. Но така или иначе, къщата вече беше негова.

Традиционната градинка пред къщата беше смайваща, със съвършени по форма дръвчета бонзай, отрупани с прекрасни цветове, плитко басейнче от дялан камък, в което плуваха синеоки златни рибки с перки, по-фини дори от най-тънката паяжина. Полковникът купя един резервоар за топла вода, който монтира над кухнята и това беше единствената съвременна вещ, издаваща присъствието на чужденци в този дом.

Градината зад къщата беше от съвсем друг тип — съвършен правоъгълник в стил дзен, в чиито краища неизвестният дизайнер беше поставил островърхи камъни, приличащи според полковника на острови, издигащи се от спокойните води на морето. А когато Никълъс вече беше достатъчно голям, за да говори, той ги сравни с друго — планински върхове, издигащи се над облаците. И сравнението му, естествено, предизвика гордост и доволство в сърцата на Чонг и полковника. Във всеки случай, въпреки мрачната ирония на ситуацията, тази дзен-градина беше съвършено и тихо кътче за размисъл сред една полуовъглена и разрушена страна, която се бореше да оцелее.

Никълъс страстно обичаше този дом с неговите градини. С годините дзен-градинката го привличаше все по-властно и Чонг често го намираше там, седнал неподвижно с глава в ръце и поглед, отправен към острите скали, издигащи се над съвършено подредените фигури от ситен чакъл. След известно време вече знаеше, че когато й потрябва, първо там трябва да го търси.

Никълъс не можеше да реши дали обича най-много градината, когато е сам в нея или пък когато е в компанията на стария Атаки с неговия маркуч и дълга закривена вила, пристигнал да навлажни почвата и да се погрижи за съвършеното подреждане на ситните камъчета. Обичаше както интензивната и сладка самота на това място („сякаш човек чува дишането на душата си“, сподели веднъж с баща си той), така и да наблюдава точните пестеливи движения на стареца, с които той подреждаше ситните и гладки камъчета — толкова съвършени и закръглени, че Никълъс беше напълно сигурен в произхода им — някое закътано местенце на брега на морето, където монотонното движение на водата е оформило безупречната им закръгленост в продължение на хилядолетия:

Струваше му се, че движенията на стареца са толкова леки и незабележими, сякаш за тях не беше необходима никаква физическа енергия. Шестгодишен, той се заинтересува как успява да постигне това възрастният човек и получи лаконичен отговор:

— Буджуцу.

Никълъс вече знаеше, че е излишно да се опитва да измъква от устата на Атаки повече от това, което в решил, да каже, затова отиде при полковника и го попита за значението тази дума.

Полковникът остави чашата с чай и отмести вестника, в който се беше задълбочил.

— Буджуцу е името на всички древни умения на японците, издигнати до съвършенството на изкуство — обясни на момчето той.

— Значи и аз трябва да овладея буджуцу — твърдо отвърна то.

Полковникът му отправи един продължителен поглед. Вече знаеше, че синът му никога не говори празни приказки и след като заявява, че иска да овладее това изкуство, той наистина ще се заеме с него. Излишно беше да му обяснява с каква трудна задача се заема.

После стана от масата, прегърна тъничките рамене на сина си й открехна „шоджу“ — леката подвижна стена от намаслена хартия, опъната върху тънки дървени рамки.

Изправиха се в края на дзен-градината, Никълъс хвърли къс поглед към лицето на баща си и забеляза, че очите му са отправени, далеч отвъд ниската ограда, отвъд границите на малкото имение, към устремените нагоре зелени ножове на кедровата гора.

— Знаеш ли, Никълъс — започна той с някак странно напевен глас, — че около онзи шинтоистки храм в средата на гората има малък парк, в който виреят над четиридесет вида мъхове?

— Никога не съм ходил там — отвърна момчето. — Ще ме заведеш ли?

— И това ще стане някой ден — кимна полковникът със свито сърце. Знаеше, че времето никога не му достига, че е пристигнал в тази страна да свърши определена работа — чудовищна, мръсна и ужасна работа, която въпреки всичко трябва да бъде свършена, при това свършена както трябва. Човек с по-малко кураж и решителност от полковника отдавна би бил смазан под нейната тежест. Но когато умореното му съзнание стигаше до ръба на изтощението, той си спомняше Со Пенг и малкия си син, стискаше зъби и продължаваше ден и нощ с невероятно напрежение да изпълнява това, което беше големият дълг на живота му. Чакаше края на седмицата като божествена благодат, а в понеделник всичко започваше отначало.

— Аз също не съм виждал този парк, Никълъс. Малцина от шинтоистките свещеници, които са успели да оцелеят, се грижат за него. — Полковникът помълча, после добави: — С това искам да кажа, че проявяваш желание да идеш на място, което днес никой не иска да види… За това има многобройни причини.

— Искам само да започна отначало, татко — вдигна лице Никълъс. — Това прекалено много ли е?

— Не — отвърна полковникът и притисна слабите раменца на сина си. — Не е прекалено много. — Помисли за момент, после продълговатото му лице се сви в дяволита гримаса: — Знаеш ли какво ще направим? Ще поговорим с леля ти по този въпрос!

Никълъс кимна и очите му се спуснаха от бащиното лице към острите върхове, пробили облаците…

Лелята, за която спомена полковникът, беше Итами. Никълъс знаеше всичко за произхода си и никога не я беше приемал за своя леля. Това може би се дължеше на факта, че никога не беше я харесвал и веднъж оформено, това мнение нищо не можеше да промени.

Без особена изненада откри, че инстинктивната му неприязън към тази жена се дължеше на присъствието на мъжа й Сацугай. За момче, приучвано от най-ранна възраст да се обгражда с непробиваемо вътрешно спокойствие на духа — състояние, предопределено да ръководи емоциите му като хладен планински поток, беше почти невъзможно да поддържа някакви отношения с човек като Сацугай. По онова време се чувстваше така, сякаш е спътник на новообразувана планета. Спокойствието му бе нарушено от силни, буреносни течения, първият контакт с този човек го уплаши и разколеба, дълго време след това не можеше да възстанови вътрешното си равновесие.

Леля му не събуждаше нито едно от тези чувства. Беше изключително дребна и деликатна жена, но въпреки това красива (по стандартите на Никълъс), симетричното й лице с правилни черти нямаше нищо общо с лицето на майка му.

Итами винаги беше облечена в национална носия, край нея постоянно се навъртаха няколко слуги. Дребната й фигура подчертаваше още повече царствените й маниери. Тя беше член на една от най-старите японски фамилии от кастата „буши“ — така му беше казал полковникът. Това означаваше, че е дама от самурайски род. Беше омъжена за Сацугай от единадесет години, а той според това, което Никълъс беше чувал, бил богат и влиятелен бизнесмен.

Итами имаше син. Казваше се Сайго и беше с една година по-голям от Никълъс — едро и плещесто момче с хлътнали лисичи очички и жесток характер, студено и пресметливо. По-голямата част от времето не се отделяше от баща си, но когато двете семейства си гостуваха, той неизбежно попадаше в компанията на Никълъс.

Никълъс беше сигурен, че Сайго го намрази още в мига, в който го зърна. Не можеше да си представи на какво се дължи подобно отношение, но това беше само в началото. После реагира така, както всяко момче на света би реагирало на непредизвикана враждебност — отвърна му със същото.

Разбира се, причина за всичко беше Сацугай. Той беше настроил Сайго по този начин и когато Никълъс се увери в това, омразата и страхът му от този човек се усилиха хилядократно. В същото време именно Сайго го представи на Юкио. С една дума, всичко на този свят се балансира и уравновесява взаимно.

Така е, нали?