Нинджа (Част I)

Ню Йорк Сити | Уест Бей БриджЛятото, в наши дни

Мъжът с огледалните авиаторски очила изкачи стъпалата на спирка „Пенсилвания“ на Седмо авеню, без да поглежда встрани. За разлика от повечето пътници, които бързаха към ъгъла да хванат някое свободно такси, той остана на мястото си, търпеливо изчака зелената светлина на светофара, после пъргаво прекоси уличното платно, без да обръща внимание на ситния досаден дъждец. Заради походката му, а може би и поради продълговатия черен сак, преметнат небрежно през мускулестото му рамо, човек би го взел за професионален танцьор. Движеше се леко и без усилие, като пролетен бриз.

Носеше копринена риза с къси ръкави, памучни панталони в същия тъмносин цвят, сиви велурени обувки с тънки подметки и ниски токове. Лицето му беше широко, с дълбоки вертикални бръчки от двете страни на устата му, сякаш този човек никога в живота си не беше се усмихвал. Острата му като четина черна коса беше късо подстригана.

Стигна източния край на Седмо авеню, заобиколи тълпата пред входа на хотел „Статлър Хилтън“, пресече Трийсет и втора улица, мушна се под бялата тента на „Чайнатаун експрес“ и хлътна във вратата на съседната закусвалня „Макдоналдс“.

Прекоси с бързи крачки жълто-оранжевия интериор и се насочи към наредените край стената телефонни кабини. Вляво от последната бяха окачени телефонни указатели в метални кутии, предпазващи ги от кражба вандалщини. Висяха надолу като някакви прилепи в тъмна пещера.

Мъжът със слънчевите очила издърпа указателя „Жълти страници“. Корицата му липсваше, а страниците в средата бяха назъбени и неравни, сякаш някой ги беше дъвкал със зъби. Разлисти дебелата книга и откри раздела, който му трябваше. Пръстът му се плъзна надолу по страницата, спря близо до долния й край, главата му кимна. Вече знаеше адреса, но по стар навик предпочиташе да проверява два пъти всяка информация, с която разполагаше. Отново излезе навън, прекоси улицата в обратна посока и с бързи крачки пое покрай оградата на Медисън скуеър гардън. На Осма улица взе автобуса за другия край на града. Вътре беше претъпкано с хора и вонеше на застояла пот и мухъл. На спирката на Седемдесет и четвърта изскочи навън и измина пеш една пряка. Свърна към западната част на Сентръл парк и се насочи към реката Хъдзън. Дъждът спря, но небето си остана мрачно и все така надвиснало ниско над града. Над сградите се издигаше влажна омара.

Откри адреса от северната страна на улицата, приблизително насред пътя между Бродуей и Уест енд авеню. Докато изкачваше стъпалата от кафяв камък, ноздрите му леко се разшириха. Бутна стъклената врата с дървена рамка и влезе в малък вестибюл. Пред него се издигаше модерна и здраво заключена врата от стомана и армирано стъкло. До нея на стената имаше звънец и той решително го натисна. На табелката над бутона пишеше — „Тохуку но дожо“, а горната й част представляваше малък високоговорител.

— Моля? — разнесе се оттам тънък глас.

Мъжът със слънчевите очила се облегна на стената и каза:

— Искам да си уредя среща.

После зачака с ръка върху бравата.

— Моля, качете се. Вторият етаж вляво.

Вратата забръмча, той я блъсна и влезе.

Носът му долавяше миризмата на пот, примесен с пикантния аромат на напрежение и страх. За пръв път, откакто беше пристигнал в този град, той се почувства у дома. Прогони това чувство и бързо се заизкачва по покритите с мокет стълби.

Тери Танака говореше по телефона с Винсънт, когато в кабинета му влезе Айлин. Видял изражението на очите й, той помоли Винсънт да почака, прикри с ръка мембраната и попита:

— Какво има, Ай?

— Дойде един човек, който иска да се упражнява.

— И какъв е проблемът? Запиши го.

— По-добре сам да направиш това.

— Защо? Какво има?

— Първо, иска да те види. Второ, видях го как, ходи. Той не е ученик.

— Виждаш ли колко известни станахме — усмихна се Тери. — Онази реклама в „Ню Йорк“ беше страхотна!

Тя не отговори и той изтри усмивката от лицето си:

— Какво друго, Ай?

— Този човек ме кара да потръпвам. Очите му… — Тя сви рамене: — Във всеки случай ти се оправяй с него!

— Добре, дай му чаша чай или нещо друго… Ей сега идвам.

Тя кимна и пусна една бледа усмивка.

— Ще ми кажеш ли какво става? — бръмна в ухото му гласът на Винсънт.

Тери свали ръката си от мембраната.

— О, нищо особено. Просто Ай има резерви към някакъв клиент…

— Как е тя?

— Добре е.

— А как вървят нещата между вас?

— Знаеш ли… Все същото — изсмя се Тери. — Чакам я да каже „да“. Толкова дълго висях на колене, че скъсах вече четири чифта панталони!

Винсънт се засмя.

— Значи уговорката за довечера си остава?

— Разбира се, само да е по-рано. Довечера искам да видя Ай.

— Няма проблеми. Само още един въпрос — щеше да дойде и Ник, но…

— Как е този човек? Обади се малко преди да замине за острова… Цяло лято ли ще скитосва?

— Докато не го спипам — засмя се Винсънт. — И той си има нова мадама.

— Това е добре — рече Тери. — Точно навреме. Корените са все още много здрави, нали?

— Да — отвърна Винсънт, който знаеше отлично какво има предвид Тери. — Праща поздравите си на теб и Ай. Сигурен съм, че скоро ще се върне и ще се обади…

— Сигурно. Слушай, новият ми клиент положително ще отхапе главата на Ай, ако не тичам! Ще се видим в седем, чао!

Остави слушалката и отиде да се срещне с новия клиент.

С влизането на Тери част от напрежението напусна душата на Айлин Окура. Две неща я бяха уплашили. Първо, не чу приближаването на този човек, второ, изразът на лицето му беше необикновен. Стоеше така, както беше застанал при влизането — със сак на гърба, слънчеви очила, стиснати между палеца и показалеца на дясната ръка. Кожата на лицето и ръцете му беше твърде бяла за човек от Изтока, но след кратък поглед към разкопчаната на врата риза Айлин установи, че тялото му е с далеч по-нормален цвят. Сякаш беше преживял някаква необичайна катастрофа, вероятно експлозия, променила цвета на кожата му в откритите й части. Въпреки всичко това я безпокояха очите му, особено очите му. Приличаха на мъртви черни камъчета, пуснати на дъното на басейн със застояла вода, напълно безизразни. В момента тези очи я изучаваха с равнодушието, с което се гледа някаква незначителна проба, поставена върху стерилна повърхност и готова за дисекция. Айлин усети как отново я побиват тръпки.

— Ваташи ни наника гойо десу ка — обърна се към мъжа Тери. — С какво мога да ви помогна?

— Аната га коно дожо но мастер дезу ка. — Вие ли сте собственикът на тази школа?

Тери не обърна внимание на резкия и крайно неучтив тон на непознатия и късо отвърна:

— Да, аз съм.

— Бих искал да проведа няколко тренировки.

— По кои дисциплини, моля?

— Айкидо, карате, кенджуцу.

— За айкидо и карате нямате проблеми, но за кенджуцу не мога да ви помогна — инструкторът ми е в отпуск.

— А вие?

— Аз ли? Отдавна съм престанал да преподавам кенджуцу.

— Нямам нужда от уроци. Просто потренирайте един час с мен.

— Но…

— Това е по-полезно от попълването на формуляри.

— Така е. Казвам се Тери Танака, а вие?

— Хидейоши.

Име, покрито с праха на годините.

— Добре — кимна Тери. — Госпожица Окура ще ви даде формулярите за записване. Таксата ми е четиридесет долара на час.

Мъжът отривисто кимна. Тери очакваше, че ще извади портфейл с туристически чекове или нещо подобно, но той бръкна в десния джоб на панталоните си, извади пачка банкноти и отброи шест по двайсет долара.

— Подпишете тук — посочи му Тери, после кимна към малка вратичка в дъното на стаята. — Там можете да се преоблечете. Носите ли си роба?

— Да.

— Добре, чудесно. Залата за тренировки е на гордия етаж. С кой спорт искате да започнете?

— Оставям на вас да ме изненадате — рече Хидейоши и изчезна зад вратата, която водеше към съблекалнята.

Тери извърна глава и видя, че Айлин гледа към тъмния отвор в дъното на стаята. В помещението нямаше сенки, тъй като светлината проникваше през тесните високи прозорци, след като се филтрираше през полуспуснатите щори. Кожата й, обикновено свежа и блестяща, сега изглеждаше някак патинирана. От цялата й фигура се излъчваше безпомощност. Бледа балерина, на която предстои да изиграе своята част от трудно па дьо дьо.

— Кой е той? — гласът й прозвуча като шепот в помещението с висок таван. Над главите им се разнесе тътенът на трамплини.

Тери сви рамене. Беше едър мъж, около метър и осемдесет, с широки рамене, тънък кръст и стегнат тесен таз. Лицето му беше плоско, а очите над високите скули — блестящо черни.

— Няма да играеш с него, нали, Тери?

— Защо не? Това е един час тренировка и нищо повече. — Той обаче знаеше отлично какво иска да му каже Айлин и сърцето му не беше толкова безгрижно като думите, които произнесе. Заедно с Никълъс той беше един от най-големите майстори по кенджуцу, които живееха извън границите на Япония. Тридесет и осем годишен, Тери беше прекарал три четвърти от живота си в изучаване на кенджуцу — древното японско изкуство на боя със саби. Причините, поради които се отказа от това занимание, едва ли биха станали ясни на някой от обитателите на западния свят.

На първо място нито едно бойно изкуство не се гради само върху физическата подготовка, по-скоро е обратното — овладяването му зависи изключително от състоянието на духа. Преди много години беше изчел „Го рин ношо“ — най-великата книга за стратегията в света, написана от Миямото Мусаши. Макар и завършена само седмици преди смъртта на този велик боец, тя беше наистина безценна енциклопедия, нейните истини не подлежаха на промените на времето. Тери беше твърдо убеден в това. Освен това знаеше, че голяма част от най-известните бизнесмени в Япония планират своите рекламни и търговски кампании в съответствие с принципите на Мусаши.

Преди около година беше прочел отново тази книга. Тогава откри обаче, че онова, в което беше вярвал през целия си живот, се е превърнало в доста по-различни и неясни понятия, скрити в логическа обвивка и съхранени дълбоко в собственото му въображение. Почувства, че животът е далеч по-сложен от религиозния фанатизъм, с който хора като него са се отдавали на една-единствена цел — постигане на превъзходство над другите. Започнаха да го измъчват кошмари, черни и безлични поличби, страшни със своята реалност. В една такава нощ почувства, че незабавно трябва да се освободи от тази книга, да я изхвърли още в този миг, без да чака светлината на утрото.

Но кошмарите не го напуснаха и на дневна светлина. Имаше чувството, че е направил погрешна стъпка в непрогледната нощ и изведнъж се е оказал изправен на ръба на дълбока пропаст. Изпитваше изкушението да надникне отвъд този ръб, но едновременно с това съзнаваше, че ако го стори, неизбежно ще изгуби равновесие и ще полети в тъмната бездна. И Тери направи друго — отстъпи назад и завинаги окачи на стената своята катана.

И ето че изведнъж се появи този странен Хидейоши. Тери потръпна вътрешно, макар че Айлин не усети нищо от чувствата, които бушуваха в душата му. Не му се искаше да я тревожи.

Беше сигурен, че е някакво предзнаменование, тъй като този човек явно познаваше отлично уменията на Миямото. Но и без тази увереност той беше сигурен, че Хидейоши е харагей. Тази концепция, произлизаща от комбинацията на две думи — „хара“ (силна интеграция) и „ки“ (изключителна концентрация на енергия), представляваше нещо далеч повече от интуиция или шесто чувство — „истинския начин за възприемане на действителността“, по думите на стария учител на Тери. „Все едно да имаш очи на гърба и мощни усилватели в ушите… Харагей действа в две посоки — превръща човека в свръхчувствителен приемник, но едновременно с това и в превъзходен предавател, особено ако се окаже на определено разстояние от друг харагей.“ Тери възприе с лекота всичко това и по лицето му се изписа делнично изражение.

— Това е просто още един особняк от равнините на Ханеда — успокои Айлин той.

При никакви обстоятелства не би споделил онова, което знаеше за този човек.

— Все пак има нещо странно около него — промърмори тя, все още отправила поглед към тъмния отвор на вратата, зинал насреща й като ухилен череп. — Тези очи… — тя потръпна от ужас: — Сякаш са обективи на камера, толкова безчувствени изглеждат… — Пристъпи към Тери и попита: — Защо според теб се бави толкова дълго в съблекалнята?

— Сигурно медитира — отвърна Тери, после вдигна слушалката и натисна бутона за вътрешна връзка. С мек и спокоен глас съобщи на някого от третия етаж, че ще се появи нов клиент, после затвори. — Ще се забави поне още двайсетина минути — поясни той и спря поглед върху дългата й блестящочерна коса, стичаща се по раменете и гърба й като пълноводен тъмен поток. Тя потръпна и той попита: — Какво има?

— Нищо — извърна глава тя. — Просто усетих, че ме гледаш.

— Че аз непрекъснато това правя — усмихна се той.

— През нощта — добави тя със сериозно изражение, стиснала в твърда линия сочните си устни. — Моля те, Тери, не го прави тук! Знаеш как се чувствам… Работим заедно, а… — Очите й се впиха в неговите и той усети как сърцето се преобръща в гърдите му. Страх ли беше това, което проблесна в тях?

Протегна ръка и нежно я притегли към себе си. Този път тя не се възпротиви и се сгуши в прегръдката му, сякаш търсеше топлината на тялото му. Ръцете й го обвиха през кръста. Близостта му й подейства добре, почувства се далеч по-сигурна.

— Добре ли си, Ай?

Тя безмълвно кимна, притиснала нос в мускулите му, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Гърлото й се сви, бог знае защо…

— Довечера искам да дойда при теб — прошепнаха устните й и усети как веднага й олеква.

— А всяка вечер? — попита Тери.

Не го казваше за пръв път, макар че преди беше по-различно. Отговорът на Айлин беше винаги един и същ, но в този миг вече знаеше на какво се дължи жаравата в гърдите й, знаеше, че когато довечера той отново й зададе този въпрос, отговорът й ще бъде положителен.

— Довечера — меко промълви тя. — Попитай ме довечера… — После избърса очи и добави: — Кога да дойда?

— Ще вечеряме заедно с Винсънт, защо не дойдеш и ти?

— Не става — усмихна се едва забележимо тя. — Вие двамата разговаряте за неща, които изобщо не ме интересуват.

— Довечера няма да бъде така, обещавам!

— Не, не — засмя се тя. — Не бих искала да съм на твое място, ако наистина стане така. За теб бушидо означава много.

— За нас то е част от зова на кръвта. Без него не бихме били японци. Все още не съм дотам асимилиран от западната култура, а и едва ли някога ще бъда, за да забравя историята на своя народ… — Млъкна, усетил потръпването й, видя как очите й потрепнаха и се затвориха.

— Народът… — повтори като заглъхващо ехо тя. — Бушидо… „Ще умра за родината и императора!“ — Изпод спуснатите й клепачи бликнаха сълзи, проблеснаха за миг като миниатюрна дъга. Зад тях се издигаха галактики от болка. — Оцеляхме по време на огнената буря през март — прошепнаха устните й, а думите се забиваха в съзнанието му като последните вопли на умиращ човек. — Тогава американците изсипаха над главите ни седемстотин и петдесет хиляди напалмови бомби, от които двеста хиляди мирни японци бяха изпечени или сварени като пилета, половината от Токио се превърна в пепел, а на следващата сутрин вятърът помете обгорените трупове и ги вдигна във въздуха като прах…

— Недей, Ай…

— Тогава избягахме… Искахме да бъдем по-далеч от войната и заминахме на юг за Хирошима. Скоро обаче родителите ми, поддали се на мрачните слухове, събраха багажа ми и ме изпратиха в планината при баба и дядо… — Тя го погледна с невиждащ поглед и продължи: — Храната не стигаше, бавно умирахме от глад… О, нямаше нищо драматично в това, просто ни обземаше едно монотонно и всеобхватно изтощение. Седях навън с часове, без да мисля за нищо. Ръцете ме боляха и при най-малкото усилие, дори косата си можех да среша с цената на огромна болка… Така беше с мен, но за мама и татко в Хирошима беше друго — тях ги изпепели светлината, паднала от небето… — Очите й се проясниха и тя го гледаше вече съвсем прямо: — Какво остана за мен, освен срам и болка? Какво направихме ние и какво ни направиха? Бедната ни страна!

— Това вече е минало — каза той.

— Не е — поклати глави тя. — И ти го знаеш много добре. Нали постоянно говориш с Винсънт и Ник за духа на нашата история? Как можете да се гордеете с нея, без да изпитвате и чувство за срам? Паметта е селективна, но не и историята. Ние сме това, което сме, не можем да изключим лошото и да се правим, че никога не е съществувало. Зная, че Ник не постъпва така. Той помни всичко и продължава да изпитва болка. За разлика от теб и Винсънт…

Прииска му се да сподели с нея всички чувства, които напоследък го вълнуваха, Но знаеше, че няма да го стори. Поне не сега. Нито времето, нито мястото бяха подходящи, а той имаше изострено чувство за тези неща. Може би довечера… Довечера ще се погрижи да бъдат отстранени всякакви недоразумения между тях. Гледаше лицето й под разсеяната светлина, бялата й копринена кожа, нежно издължената извивка на шията й, тънкото добре оформено тяло. Не можеше да я възприеме като жена на четиридесет и една години, дори под ярката дневна светлина не изглеждаше на повече от трийсет…

Срещнаха се за пръв път преди около две години, вече година поддържаха тайната си връзка — тайна поне за хората, които работеха в салона, тъй като всички приятели бяха наясно с техните отношения. През цялото това време тя нито веднъж не поиска нещо повече, нито веднъж не прояви интерес към бъдещето. А напоследък той разбра, поне отчасти, че краят на любовта му към кенджуцу съвпадна с началото на любовта му към Айлин. Днес вече беше сигурен, че най-важното нещо в живота му беше тази любов. Салонът за източни бойни изкуства, наречен „дожо“, беше открит преди почти пет години, бизнесът вървеше добре и поне за известно време би могъл да върви и сам, без ежедневната му намеса. Време, достатъчно за женитба и дълго, спокойно сватбено пътешествие някъде далеч, да речем до Париж… Той знаеше, че това е любимият град на Ай, а и сам никога не беше ходил там. Оставаше само да й направи официално предложение… Довечера ще го стори! Дали този път ще приеме? Имаше предчувствието, че ще стане така и сърцето му ликуваше.

— Довечера — промълви той. — Ще се прибера около девет, най-късно до десет, в случай че Винсънт закъснее за вечерята, задържан от трафика към центъра. Но ти си имаш ключ, а и част от дрехите ти са при мен. Можеш да дойдеш, когато поискаш. Донеси шампанско, непременно да бъде „Дом Периньон“, аз ще донеса хайвера.

Лесно можеше да го попита защо е всичко това, но тя не го стори, защото знаеше, че ще развали всичко. В края на краищата имаше предостатъчно време да чуе това, което сърцето й отдавна предчувстваше.

— Добре — промълви тя. Очите й бяха големи и ясни.

Той си спомни къде се намират и рязко се извърна.

— По-добре да се качвам горе и да подготвя бокена. Хидейоши скоро ще приключи с другите и искам да съм готов.

Очите на Джъстин бяха напълно сухи. Това беше ново за нея, но съвсем не й носеше облекчение. Напрежението отново се върна, сви се на болезнена топка в стомаха й, притисна гърдите й, пречеше и да диша, не искаше да си иде… Всичко е наред, повтаряше си тя. Абсолютно всичко! Потръпна от студ, пръстите й бяха като късчета лед.

Седеше в мрачната всекидневна на Никълъс и гледаше навъсеното небе на унилия неделен ден. Леко ръмеше. Някъде там дишаше морето, но противният дъжд го криеше от очите й. Имаше чувството, че е дете, събудило се в коледната утрин, което напразно се оглежда за лъскавия си подарък. Помисли, че трябва да излезе навън, да пробие влажната пелена и да открие океана сама за себе си. Но веднага усети, че й липсват сили да го стори, да се пребори с неприязънта на природата.

Боже Господи! Боже Господи!

Рязко се отдръпна от прозореца, набразден от дъждовните ручейчета, после се залута из къщата като птичка в клетка. Накрая се добра до тоалетната, успя да се стовари на колене пред чинията и повърна.

Тялото й се тресеше, по челото й избиха ситни капчици пот, които бързо се превърнаха в ручейчета и се плъзнаха надолу към очите й.

Не знаеше колко време е останала в това положение, но накрая вонята стана нетърпима, ръката й бавно се повдигна и натисна сифона. Това сякаш отне цялата енергия на тялото й, но след още няколко минути събра сили, изправи се с олюляване и се надвеси над умивалника. Студената вода блъсна лицето й като изстреляни от упор куршуми. Тя потръпна и отвори уста, за да премахне противната миризма в дробовете си. Не беше в състояние да преглъща.

Седна на ръба на ваната, усети хладния порцелан върху кожата си, после се приведе напред, стисна с ръце главата си и я опря в щръкналите нагоре колене.

Заклати се напред-назад, а в съзнанието й се въртеше една-единствена фраза: „Не мога! Не мога да направя това!“

Този път повръщането се дължеше на функциите на мозъка й. Над главата й плющеше противният флаг на спомените за измяна и предателство, мрачната му повърхност изтри от съзнанието й всички приятни неща в живота. Мъжете, с които беше живяла… Пръв беше Тимоти, треньорът по баскетбол в колежа. „Ще бъда внимателен, Джъстин“, обеща й той, а после проникна в нея с цялата грубост на примитивната си страст, диво започна да я тласка напред-назад, наблюдавайки с неприкрито удоволствие болката, изписана по лицето й, слушайки с наслада виковете й, кънтящи сред съвършената и някак стерилна симетрия на тъмния физкултурен салон, поглъщайки с пламнали от похот очи страха й на неопитна девственица. След него се появи Джоди, човекът от Харвард със засмени очи и жестока душа. „Искам да бъда хирург, Джъстин“ казваше той, без да усеща, че вече е станал такъв. След него беше Еди, който я редуваше с жена си и единственото му желание беше да ги има и двете. Накрая, в Сан Франциско, срещна Крис. Сблъскаха се и се възпламениха като фойерверк, ненаситни един за друг, безчувствени за всичко, което ги заобикаляше. А може би само тя изпитваше това? Не можеше да понесе истината, дори сега, след толкова време. Измъкването й на светло беше жесток мазохистичен акт, сякаш някой разкъсваше коричката на току-що зараснала рана и търсеше оголения нерв.

Тогава все още носеше името на баща си, а и парите му. Единствено Бог можеше да каже колко бяха те, но не и тя. Дали парите не я направиха слаба и ленива? Толкова е лесно да се стоварват всички обвинения върху главата на баща й. Да се стоварят решително и без колебание! О, колко го мразеше за всичко, което й беше дал — купищата пари и особено името си (върху екрана на съзнанието й това име винаги се изписваше редом с противната дума „популярност“). Но той съвсем не беше като нея, не! Някъде из просторните му офиси се водеше точно счетоводство на разходите, свързани с нея, макар че сумата едва ли го притесняваше. Нали в крайна сметка ще бъде прехвърлена в графата разходи, които се отчисляват от данъците му?

Господи, това нещо ме прави лоша и язвителна, помисли си тя. Сякаш е физическа болест, вследствие на която се произвежда ненормално голямо количество жлъч. Отново й се повдигна, но тя обви стомаха си с ръце и успя да се удържи. Едва ли имаше още какво да повръща, стомахът й беше абсолютно празен. Но безпокойството беше толкова силно, че носеше усещането за тежест вътре, сякаш беше погълнала тежък камък.

„Не мога да го направя, повтори си тя. Просто не мога!“

Беше приела парите му, всичките тези огромни суми, не безразсъдно, а дори с желание. Защото го мразеше. Но после откри, че ефектът е опустошителен — сякаш пиеше вино от чаша, която винаги си остава пълна, независимо от изпитото количество. Това, което имаше огромно значение за нея, беше абсолютно незначително за него.

Естествено, за Крис то бе от първостепенно значение. И в крайна сметка именно той оползотвори по-голямата част от тези пари. Поне така излезе в деня, в който баща й пристигна и нахлу в къщата, придружен от цял полк наети детективи. Всичко беше написано черно на бяло в специалния доклад и тя получи възможност да се запознае детайлно с него. Беше толкова шокирана, че не промълви нито дума, когато хората на баща й започнаха да събират дрехите, мебелите и всичко останало. Оставил ги да си вършат работата, той я измъкна навън и я натика в чакащата лимузина. Тя не промълви нито дума по време на продължителния полет на изток, но баща й, настанен удобно насреща й в частния реактивен „Лиър“, беше толкова погълнат от работа, че изобщо не й обърна внимание. А тя откри, че не е гладна, не е и уморена. Откри, че просто е едно нищо.

Сега всичко й изглеждаше безкрайно далеч. Годините имат свойството да се влачат като един цял човешки живот, но никога като кратък ден от него. Тази мисъл й хрумна по време на полета за Ню Йорк, тогава в съзнанието й изплува и старата провинциална къща в Кънектикът, която толкова много обичаше като дете. Ясно видя каменната ограда и покритите с бръшлян стени, широките прозорци и дворчето, покрито с каменни плочи, обора от червени тухли отвъд изумрудено зелената полянка и прашната пътечка, около който се разнасяше миризмата на сено и конска пот… Страшно много обичаше това място, което, кой знае защо, й напомняше за Англия. Нищо подобно не изпитваше към новото имение, разположено на острова, на самата Джин лейн. Баща й продаде старата къща веднага след смъртта на майка й и плати два и половина милиона долара, за да има жилище на една от най-известните улици в цяла Америка.

Беше по време на великденските празници, в Кънектикът. Джъстин беше на осем години. Гелда си беше поканила няколко приятели, които Джъстин искаше да вижда — вероятно са й били скучни. Майка й беше взела колата и отишла на покупки в града. Джъстин скиташе из огромната стара сграда, пъхаше се из празнично осветените стаи и се пречкаше на прислугата, заета с подготовката на предстоящия вечерта голям прием. Като надничаше през един от прозорците, тя откри, че в извиващата алея пред къщата са паркирани няколко коли. Спусна се по широката стълба към приземния етаж и долови гласовете, които долитаха иззад затворената врата на библиотеката. Натисна бравата и надникна вътре.

— Татко?

Баща й беше вътре, разбира се. Обграден от няколко души, той обсъждаше въпроси, които за нея нямаха абсолютно никакъв смисъл.

— Джъстин — намръщи се той. — Би трябвало да разбереш, че в момента съм зает.

— Само исках да ти кажа нещо — промълви тя, чувствайки се като истинско джудже сред тези едри мъже. Един от тях притеснено се размърда и кожата на дивана изскърца под тежестта на тялото му.

— Няма време сега. Да повикам ли Клифърд? — а макар и въпросително по формата си, последното изречение прозвуча като заповед.

Тя безмълвно се оглеждаше.

Баща й дръпна шнура над главата си, секунда по-късно на вратата се изправи прислужникът.

— Сър?

— Клифърд, моля те, намери й някаква работа, докато се върне госпожа Томкин — нареди баща й. — Не искам повече да бъда прекъсван. Нали тук са някаква приятели на Гелда?

— Да, сър.

— Значи мястото й е при тях, нали?

Да, сър — отвърна прислужникът и се обърна: — Хайде, мис Джъстин…

Но тя вече им беше обърнала гръб и тичаше колкото й държат краката през просторния хол, отвори външната врата и силно я затръшна зад себе си. Харесваше Клифърд, разговаряше с него в продължение на часове. Но в момента искаше да бъде сама.

Заобиколи с пълна скорост къщата и се насочи към конюшнята. Когато стигна там, едва си поемаше дъх.

Имаха шест коня, всичките от арабска порода. Любимец сред тях й беше Крал Саид, нейно притежание, с което можеше да се разпорежда както й хрумне. Разбира се, макар и вече добри ездачи, децата нямаха право да се качват на кон, а дори и да влизат в конюшнята, без да са придружавани от някой възрастен. Но в момента това беше последната грижа на Джъстин. Тя тръгна покрай симетрично наредените клетки и спря пред тази, в която преживяше Крал Саид. Повика го по име и той вероятно я чу, тъй като се раздвижи и нетърпеливо запръхтя, зажаднял за малко галоп. После се завъртя, промуши глава през железните пръчки и я заклати нагоре-надолу, високо над нея. Мощната му шия проблесна като коприна и на Джъстин й се прииска да я погали, но беше твърде ниска, за да я достигне.

Тогава й хрумна да отвори вратата на клетката. Тъкмо повдигаше желязното резе, когато до нея се изправи Клифърд.

— О, мис Джъстин! — ужасено я погледна той. — Никога, никога не трябва да правите това!

В следващата секунда тя вече беше в ръцете му, притискаше се към него с цялото си разтреперано тяло и неутешимо плачеше.

Завръщането в Ню Йорк отбеляза началото на един от най-тежките периоди в живота й. Изпълнена с безпокойство, което не беше в състояние да контролира, тя отчаяно се отдаде на преосмисляне и анализи. В началото имаше чувството, че това не й помага въобще, но после си даде сметка, че го върши прекалено субективно, а състоянието й е толкова потиснато, че не може да усети никаква, дори мимолетна промяна. Сякаш лежи в леглото си с възпалени от безсъние очи, гледа на изток в очакване на утрото, от стрелките на часовника знае, че то не е далеч, но въпреки това нощта продължава да е в пълните си права, в непрогледното й наметало не прониква никакъв светъл лъч…

Ретроспективно погледнато, това беше времето на пречистването, на освобождаването от всичко излишно и вредно. Нямаше работа, нямаше и никакви изгледи да получи такава, но въпреки това се зае със своите скици, завръщайки се при изкуството, което някога беше обичала. Бавно събра необходимия минимум материали и най-сетне беше готова да се върне в света.

Оказа се, че не е толкова страшно, колкото си беше представяла. Не мигна две нощи преди официалните събеседвания, душата й беше свита от ужас. Но още втората от агенциите, на които беше предложила своите работи, и предложи ангажимент. Скоро обаче откри, че любимата работа не е всичко (дали тогава знаеше, че вече е добре?). Знаеше какво й липсва, разбира се. Но самата мисъл отново да се обвърже с някого й се струваше непоносима.

Точно тогава откри танца. Една вечер придружи колежката си, която участваше в репетициите на любителска танцова трупа, и веднага се влюби в точните и красиви движения. Започна да посещава курсове, насочвайки излишната енергия в мускулите си, научи се дълбоко да обожава контролирания ритъм на тялото си, едновременното и много приятно чувство на напрежение и свобода, с което я дари танцът.

Беше запленена не само от танца, но и от прелюдията към него. Инструкторът й беше привърженик на загрявката по метода тай чи и когато Джъстин овладя същността му, базираща се на строга дисциплини и самоконтрол, тя с удоволствие усети, че може да се насочи към всяка област на танца — от модерните ритми до балета.

След като измина почти година от началото на заниманията й, инструкторът каза:

— Знаеш ли, Джъстин, ако беше започнала да се занимаваш с танци от дете, днес несъмнено би била изключителен професионалист. Казвам ти това само за да получиш вярна представа къде се намираш в момента. Ти си една от най-способните ми ученички не само защото си родена с чувство за ритъм, но и защото влагаш цялата си душа в танца. Съвършенството е тук, Джъстин, то се вижда с просто око, но за съжаление не може с нищо да се замени пропуснатото време.

Тя беше горда и изключително щастлива. Най-важното обаче беше, че знаеше защо се чувства така. За пръв път в живота си разбра, че може да се контролира като личност, вече не се чувстваше подхвърляна от капризите на съдбата. Най-сетне беше открила контрола, който можеше да почувства пряко и непосредствено, контрола, който имаше истинско значение за нея.

След месец напусна редовното си място в агенцията и се прехвърли на свободна практика. Агенцията продължаваше да търси услугите й и тя прие да работи на хонорар. Но вече беше свободна и можеше да избира работата, която й харесваше. След шест месеца откри, че печели три пъти повече от предишната си твърда заплата, въпреки че продължаваше да приема само онези поръчки, които й допадаха.

А после реши да се сдобие с тази къща в Уест Бей Бридж.

И срещна Никълъс.

„Не мога да направя това! Не мога!“

Изправи се, излезе с поклащане на балкона, протегна напред ръце и започна да си пробива път из къщата като слепец. Във всекидневната се сблъска с тихо бълбукащия аквариум. Вътре плуваха многобройните обитатели на морските дълбини — ярко оцветени, но спокойни и сякаш упоени, слепи, глухи и неми. Бяха красиви и лишени от разум като някакви странни растения, надигащи се към леко развълнуваната повърхност на водата. Отново й се пригади, тя се обърна и се насочи към вратата.

„Не мога да се обвържа, не мога да му се доверя! О, Господи, Господи!“

Излезе със залитане под дъжда, заспуска се по дървените стъпала, спъна се и падна по колене във влажния пясък. Стори й се, че той полепва като тесто по тялото й и ревниво се вкопчва в нея.

Пропълзя няколко метра, после успя да се задържи изправена. Затича се и не спря, докато не стигна дома си.

Малко по-късно Никълъс се върна от мястото, където бяха открили втория труп. Този път всички стояха на брега и го чакаха.

„Разсечен с един удар, разбираш ли?!“ беше казал по телефона. Винсънт. Естествено, той знаеше какво означава това — удар с катана.

Бледият труп беше разрязан от дясното рамо до лявата тазова кост. Едно свистящо замахване и един удар с най-финото острие, създадено през хилядолетната човешка история. То може да пробие дори броня, а плътта и костите са като хартия за катаната, изкована от истински майстор. Такива саби се запазват в продължение на хилядолетия, предават се от баща на син, без да изгубят дори микроскопична частица от своята острота и ефективност. Дори днес няма арсенал в света, който да съдържа толкова съвършено оръжие като японската катана.

Тя беше причината за смъртта на този човек. Лежеше така, както го бяха намерили — проснат на пясъка и гален от леките морски вълни. Не беше престоял кой знае колко във водата и версията за удавяне беше напълно изключена.

Наложи се да преразгледат основно всички свой досегашни заключения, тъй като Бари Брофъм не се оказа единствената жертва на нинджата. На пръв поглед нищо не го свързваше с втория убит — обикновен работник в електроцентралата на острова. Нищо, абсолютно нищо.

И все пак нинджата беше убил и него.

Никълъс влезе в къщата и смъкна през глава лекото си яке в защитен цвят. Маратонките му бяха мокри, джинсите, също, чак до коленете. Всичко това беше регистрирано някъде в периферията на съзнанието му, мислеше за Джъстин и онова странно същество, което влетя в къщата й през кухненския прозорец. Не смееше да си помисли какво може да означава това, всичко му се струваше лишено от логика. Въпреки това заведе Джъстин у дома си и я помоли да остане там.

Не беше нужно да се оглежда, за да установи, че я няма. Той тихо изруга, взе якето си от облегалката на стола във всекидневната и се насочи към вратата.

Никой не отговори на почукването му, макар че още от брега видя светлината в спалнята. Почука отново, внезапен страх прониза сърцето му. После опита бравата и тя поддаде. Пристъпи в къщата и замря с напрегнати до крайност сетива. Някой си беше у дома, това той регистрира автоматически. Липсваха следи от насилствено нахлуване в къщата.

— Джъстин! — повика я той.

Посичането на онзи нещастник с един удар не беше единственото нещо, което го тревожеше. Док Диърфорт и Винсънт пропуснаха другото или поне не го идентифицираха с нужното внимание. Привеждайки се над трупа, той имаше шанса да види отблизо и отгоре лявото рамо. Раната едва беше започнала да потъмнява. Той леко я докосна и веднага разбра, че ключицата под кожата е счупена. Не му се искаше да алармира останалите, дори Винсънт. Защото ако това, което му мина през ума, се окажеше истина…

Някога живял един мъж на име Миямото Мусаши, може би най-известният боец в историята на Япония. Между многото неща, които оставил след себе си, било и риуто Нитен, или Школата на двете небеса, в която се изучавало изкуството на кенджуцу. Същността на това бойно изкуство била използването на две саби едновременно. Мусаши, когото наричали още Кензей — бог на сабята, бил известен и с друго — използвал дървените саби „бокен“ и в истински бой, защото според него те били непобедими.

Всичко това водеше до едно-единствено заключение — втората жертва е понесла два удара, а не един, както смяташе Винсънт. Първи е бил посичащият удар на стоманената катана, а вторият, нанесен едновременно и счупил ключицата на жертвата, е бил от дървен „бокен“.

— Джъстин, това съм аз, Ник — повика я отново той и този път нещо във вътрешността на къщата се размърда. Изпита чувството, че някой беше хвърлил шепа конфети над главата му и сега те бавно се стелеха към пода.

Това, което видя, го разтърси дълбоко.

Джъстин се появи на вратата на спалнята си, светлината на нощната лампа зад гърба й релефно позлатяваше формите на тялото й.

— Какво правиш тук?

— Джъстин? — беше сигурен, че това е тя, но тонът й беше на непозната.

— Защо си дошъл?

— Казах ти да останеш у дома и да не идваш тук. — С усилие на волята се опита да изхвърли от съзнанието си онази черна, космата и окървавена топка, която лежеше на пода в кухнята й. Опита се да се успокои, да приеме като случайно съвпадение факта, че нинджите използват такива животни, за да отправят своето ритуално предупреждение. Не се получи нищо.

— Получих пристъп на клаустрофобия — отвърна тя. — Нали ти казах, че ми се случва от време на време…

— Тук не си на сигурно място.

— Какви ги говориш? Това е моят дом и аз се чувствам удобно в него. Моят дом, Ник! — Светлината я обвиваше като златист ореол и му пречеше да вижда жестовете й. Но това не беше необходимо.

— Мисля, че не всичко ти е ясно.

— Така ли? — тъжно попита тя. — Аз пък мисля, че това се отнася за теб. — Пристъпи крачка напред и добави: — Иди си, моля те.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Не е така.

— Просто не ми се говори, това е всичко.

— Не само ти си замесена в тази история.

— Никой в нищо не е замесен, Ник.

— Знаеш за какво говоря.

— Да, зная. И затова ти казвам всичко това. Просто… просто не съм готова за такива неща.

— Какви неща?

— Не ме карай да ги казвам на глас.

— Искам да зная каква муха ти е влязла в главата, дявол да го вземе!

— Ами… Ти просто не ме познаваш. Аз съм си такава… Непостоянна… — Въздъхна и добави: — Моля те, Ник, върви си. Не ми прави сцени.

Той вдигна ръце с длани напред и пристъпи една крачка напред:

— Никакви сцени. Просто искам да получа няколко отговора.

— Няма да ги получиш, поне днес. — Тя се извърна обратно към светлината на спалнята си.

— Джъстин, почакай! — протегна ръка той и докосна рамото й.

— Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му. После се овладя и тихо повтори: — Остави ме на мира, Ник! Моля те!

Той се обърна и излезе. Тя остана край вратата… един неясен златист силует.

Дзън-дзън-дзън… Пауза, после отново: дзън-дзън… Хай!

Двамата се движеха напред-назад в рамките на кръга, очертан от тънка линия. За пръв път в живота си Тери изпита страх от своя противник.

До този момент това чувство му беше напълно непознато, той беше сенсей — майстор по кенджуцу.

Не беше толкова страх от поражението — по време на дългата му кариера се беше случвало да го победят един-два пъти, а още в началото на двубоя усети, че днес това може да се случи и за трети път. Беше нещо по-дълбоко и то несъмнено се дължеше на начина, по който се биеше този Хидейоши. Стилът заема важно място в изкуството на кенджуцу и човек научава много неща за противника си от начина, по който се бие той — не само къде и с кого се е упражнявал, но и какъв е неговият характер. Защото стилът е философия, ако щете дори и религия. Издава това, което човек уважава, това, което ненавижда…

Тери изпитваше безпокойство, защото ясно виждаше, че непознатият му противник не дава пет пари за човешкия живот. Айлин беше съвсем точна в определението си — очите на този мъж бяха очите на смъртта. Бяха гладки и безжизнени като стъкло, зад тях нямаше нищо, абсолютно никакви чувства. Именно това безпокоеше Тери. Беше чел и чувал за самураите на феодална Япония през шестнадесети век, по време на шогуната Токугава, властвал в страната цели двеста години. Именно те са били безчувствени машини за убиване, сляпо изпълняващи заповедите на своите господари, верни единствено на тях и своето бушидо. Но дори и в суровия морален кодекс на самурайското бушидо съществува някакъв, макар и едва доловим намек за съчувствие, за съжаление, непознат за онези безмилостни бойци. Той често си беше задавал въпроса какво ги е накарало да станат толкова безмилостни.

Струваше му се много странно да се изправи срещу такъв човек днес, в края на двадесети век. Сякаш той беше изскочил внезапно от руините на миналото. Карма, въздъхна вътрешно Тери.

Направи лъжливо движение вляво и нападна, но беше моментално блокиран. Бокените в ръцете им се въртяха с такава скорост, че всеки несвикнал наблюдател би ги взел за някакви странни вентилатори.

Тери се отпусна на коляно и стрелна хоризонтално своя бокен, но противникът му с лекота прибягна до вертикален блокаж. По-неопитен сабльор несъмнено би опитал решаващ посичащ удар от горе на долу и това също така несъмнено би му донесло неизбежна загуба, тъй като Тери трябваше да нанесе поразяващия си удар отдолу, само от няколко сантиметра разстояние.

Но непознатият се отдръпна крачка назад и по този начин принуди Тери да се изправи и да продължи борбата. И двамата имаха по две попадения, времето беше към края си. Макар че успешно блокира няколко светкавични атаки на своя противник, Тери имаше неприятното усещане, че все още не е видял пълния му стратегически репертоар. Честно казано, имаше чувството, че онзи си играе с него през всичките четиридесет минути на схватката.

Раздразнен не на шега, той се впусна в непрестанни атаки. Вместо да го контрира, бокенът на противника му се стрелкаше мълниеносно пред лицето му и винаги леко го докосваше. В един момент се оказаха само на сантиметри един от друг и Тери за пръв път видя очите на противника си от непосредствена близост. Всичко стана за частица от секундата, може би хилядна от нея. Неговият „заншин“ — термин, който изразява максимална концентрация на физическа и психическа енергия, се разсея и това беше съвсем достатъчно за другия мъж. Бокенът му блокира оръжието на Тери и след миг се опря в гърлото му. Тери загуби играта.

Беше малко преди залез-слънце, когато Джъстин излезе от спалнята да си направи питие. Зад прозореца се виждаха тежките сиви облаци, които вятърът разкъсваше и пръскаше във всички посоки, сякаш бяха отпадъци от голямо градинско увеселение. Земята беше изгубила цвят, пясъкът по брега изглеждаше като застинало олово.

Тя замръзна на място с ръка около гърлото на бутилката ром. Край градинската порта й се мярна някаква сянка, тя пусна бутилката и се премести малко вдясно, за да вижда по-добре. Застана, под трегера на тавана, който минаваше между двата панорамни прозореца на хола, но пердетата потрепваха от течението и й пречеха да вижда. Премести се още малко и този път ясно я видя — сянката се беше превърнала в човешки силует. В градината имаше някой.

Обзе я неясно чувство на страх, ръката й неволно се вдигна към гърлото. Сърцето й бясно затуптя, в съзнанието й ясно отекнаха думите на Никълъс: „Тук не си на сигурно място.“ Това ли имаше предвид той? Сега й се прииска да беше обърнала повече внимание на предупрежденията му, но в онзи миг искаше час по-скоро да го отпрати, чуваше само собствените си слова.

Трескаво се запита дали беше заключила вратата след него. Май беше пропуснала да го стори, но не беше сигурна. Не смееше обаче да отиде до нея, тъй като се страхуваше, че ще привлече вниманието на човека отвън — нали трябваше да мине край широките прозорци? Помисли си, че може да пропълзи под тях, но се страхуваше, че ще вдигне прекалено много шум.

После се сети за телефона. Започна да се отдръпва навътре в стаята, без да изпуска от очи силуета навън. Нервно протегна ръка към слушалката и почти я събори на земята. Отпусна се на колене, успя да я хване и набра номера на Никълъс. Затвори очи и горещо се помоли на бога той да си е у дома. Всеки самотен сигнал пронизваше сърцето й като леден кинжал. Накрая постави слушалката и кожата й настръхна от ужас.

Безшумно прекоси хола, отпусна се върху облегалката на едно кресло и продължи да наблюдава неподвижната фигура навън. Хрумна й да се измъкне през задната врата. А после? Да почука на вратата на съседите? И какво ще им каже? Че се страхува от някаква сянка!

Изведнъж се почувства идиотски. Сякаш беше някаква луда, затънала в кошмарите на болното си съзнание, В края на краищата този силует изобщо не помръдваше. Би могъл да е облегалката на някакъв стол или…

Вече беше на крака и се движеше, без да си позволява да мисли, без да се колебае. Рязко отвори вратата и застана на прага. Въздухът тежеше от солената влага на морето, но от изток подухваше свеж ветрец.

Насочи очи към неподвижната сянка с автоматизма на механична кукла. После изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Никълъс!

Беше седнал в поза лотос, ръцете му спокойно почиваха върху свитите колене, очите му се рееха в морската шир.

— Какво правиш? — приближи се към него тя. — Ник? — Наведе се над раменете му и добави: — Какво правиш, по дяволите?

— Мисля…

— За какво? — Беше по-логично да го попита по-скоро защо го прави в нейната градина, но въпросът сам се изплъзна от устните й. Видяла го като страж пред къщата, страж на личната й сигурност, тя изведнъж усети как гневът я напуска с лекотата на лош сън. Но какво го замести? Докато търсеше отговор на този въпрос, неговите устни едва забележимо се раздвижиха:

— Нямам избор, ще трябва да ти разкажа всичко — прошепнаха те.

Реакцията й беше по-добра, отколкото очакваше.

— Сигурен ли си? — простичко попита тя, сякаш очакваше да й каже, че е болна от рак.

— Абсолютно. Все още не мога да твърдя, че разбирам всичко, но онова животно в кухнята не се появи случайно. То беше предупреждение на нинджа.

— Може би няма да прозвучи на място, но нали именно ти казваше, че нинджите нападат без предупреждение? — спокойно попита тя.

— Да — кимна той. — В повечето случаи действително действат така. Но има и изключения — например при кръвна вражда, при специална заповед, или неочакваното желание на нинджата да докаже своето съществуване. Тогава той изпраща своето ритуално предупреждение…

— Но това е пълна лудост! — изрази протеста си тя. — Какво общо може да има един нинджа с човек като мен? Нямам никакво отношение…

Тя млъкна, но той не й помогна. Беше сигурен, че ще съумее сама да направи връзката.

Тя стана и започна да ходи напред-назад из хола, като нервно прищракваше с пръсти. Спря пред бара и си наля пълна чаша бял ром с лед, без да му предложи. После се върна обратно на дивана и замислено отпи една глътка.

— Само едно нещо ми идва наум — малко несигурно продължи тя.

— Кажи да видим дали мислим за едно и също.

— Баща ми.

— Баща ти — повтори Никълъс — Рафаел Томкин… — Той стана и си наля чаша лимонов сок. — Знаеш ли нещо за неговия бизнес?

— Страхувам се, че не повече от другите — сви рамене тя. — Никога не съм проявявала особен интерес към тези неща, зная само общи положения… Основен бизнес е петролът, корпорацията му е международна. Толкоз.

— С други думи — нищо.

— Нали ти казах — намръщи се тя.

— Добре, да оставим този въпрос. Сега…

Дългият й пръст обаче запечата устните му.

— Недей, Ник. Не ме питай. Не още, не сега… Нека оставим нещата така. Моля те, моля те!

Загледан в очите й, той се питаше какво му се изплъзва. Може би нищо, може би всичко. Не искаше да е така. Но вече я желаеше твърде много и това налагаше компромис. Знаеше, че няма да е от лесните. Винаги е по-добре да говориш, вместо да мълчиш — това правило лежи в основата на всички човешки взаимоотношения. Но може би тя наистина е права и не сега е времето за изясняване на отношенията им. Той отпи едра глътка от чашата си.

— Какво ще правим сега?

Добър въпрос, помисли си Никълъс и вдигна поглед към лицето й. Нинджата възнамеряваше да я убие, в това не можеше да има никакво съмнение. Това той приемаше като твърдо установен факт, независимо че въпросът за мотивите оставаше открит. Но отговор за него нямаше и той с усилие на волята го изхвърли от съзнанието си. Тревожеше го самата поява на нинджата. Присъствието му в съвременна Америка беше достатъчно странно като факт, въпреки че, както сподели с Винсънт и Док Диърфорт, известен брой бойци действат тайно и изпълняват поръчки на високопоставени личности. Все пак беше много обезпокояващо, че този, който действа тук, е последовател на школата Нитен. В тази школа се е преподавало най-трудното от изкуството на кенджуцу и нинджите са владеели повечето от тези стилове.

— Най-доброто, което мога да сторя за момента, е да остана при теб — рече той, прикривайки с усилие безпокойството си.

Джъстин кимна. Странно, но в момента не изпитваше никакъв страх, по-скоро обратното. Беше сигурна, че е на път да се отпусне. Изведнъж се почувства много по-добре, започна да диша леко.

Док Диърфорт сънуваше, отпуснат в койката си окачена на гредите, които поддържаха покрива на дървеното му бунгало. Над главата му леко барабаняха дъждовните капки.

Сънуваше една разкошна гора, влажна, и блестяща като огромен изумруд. Но красотата й му беше чужда, защото той тичаше. Тичаше през преплетените храсталаци и от време на време хвърляше уплашени погледи назад, към звяра, който го преследваше. Беше тигър, разкошен триметров екземпляр, който без усилия се хлъзгаше между преплетените коренища и бавно, но сигурно скъсяваше дистанцията помежду им. Огромните му мускули мърдаха грациозно под блестящата раирана козина. От време на време Док Диърфорт се втренчваше като омагьосан в очите на звяра — блестящо зелени, светещи в мрака като мощни фарове. Не бяха продълговати котешки очи, каквито би трябвало да бъдат, а кръгли, ясни и леко дръпнати като на човек, по-точно като на японец. Това бяха очите на нинджата, с който Док Диърфорт се сблъска във филипинските джунгли малко преди края на войната.

Изведнъж пред него се изправи гъста бамбукова горичка, плътна и непроходима като бетонна стена. Той безпомощно се огледа, търсейки изход, човекът-звяр зад него отвори устата си. От нея изригна горещ пламък, заля го като водопад с някаква пихтиеста маса.

Той се загърчи, опита се да смъкне от себе си противното покритие, но безуспешно. Скоро почувства, че е плътно обвит от него, то се превръща в нещо като втора кожа на тялото му, бавно и болезнено започна да разяжда плътта му. Кожата му се сгърчи и изпепели, после бавно се изхлузи от тялото му. Лепкавото покритие проникна до костите му и те започнаха да се ронят на прах, изпепелени, сиви и ненужни… През цялото време тигърът с лице на нинджа седеше насреща му и се усмихваше. Накрая, когато почувства, че силите го напускат, а животът изтича от тялото му като ненужна урина, попиваща във влажната почва под краката му, звярът вдигна предната си дясна лапа. Изведнъж се оказа, че това е човешка ръка, ампутирана в лакътя. Кожата й беше почерняла, мускулите — стопени, изглеждаше така, сякаш беше изпепелена в някаква ужасна експлозия. Тигърът с лице на нинджа я размаха пред лицето му, сякаш искаше да каже: „Гледай това и добре го запомни.“ От вътрешната част на ръката беше татуиран някакъв номер от седем цифри. Концлагер, помисли си Док. Концлагер, концлагер… Изведнъж разбра, че се е превърнал в мекотело, лишено от всякакви човешки качества. Плуваше в джунглата, носеше се във водите на безбрежния океан така, както далечните прародители на човека са се носели милиони години наред, далеч преди първата риба да изпълзи на късчето гола суша и да се превърне в земноводно, далеч преди това късче суша да се превърне в място, подходящо за живот. Но и този безбрежен океан-джунгла врагът беше редом него. „Виж, виж“, шепнеше тигърът и се приближаваше до него, безпомощно полюшващия се върху вълни те ембрион. „Не!“ изкрещя мекотелото. „Недей, ще унищожиш всичко!“ Но човекът-тигър вече беше отгоре му, горещият му дъх заливаше лицето му. „О, ще го направя заради своето…“

Док Диърфорт рязко се събуди. Беше потънал в пот, памучната му фланелка се беше усукала около кръста му и той имаше чувството, че е напъхан в усмирител на риза. Отвори уста и пое дълбоко въздух. Дъждът беше спрял, но водата продължаваше да се оцежда от листата на дърветата. Именно равномерното почуква не на дъждовните капки беше причина за кошмара на този сън — безбрежният океан, мекотелото, прилича що на медуза, нинджата и унищожението.

На път за срещата си с Винсънт Тери за малко не беше прегазен. Случката не му направи абсолютно никакво впечатление, толкова беше затънал в мислите си. Когато тръгна да пресича Шесто авеню, за да поеме на изток по Четиридесет и шеста улица, съзнанието му беше изцяло погълнато от мисли за Хидейоши. С Винсънт имаха среща в „Мичита“ — малко японско ресторантче на Четиридесет и шеста улица, по средата между Пето и Шесто авеню. Обстановката там беше съвсем традиционна — суши бар и отделни стаички покрити с татами. Беше отворено двадесет и четири часа в денонощието, тъй като предлагаше подслон на много японски бизнесмени, току-що пристигнали в страната и все още настроени на токийско време. Бепо любимо място за срещи на него, Никълъс и Винсънт, тъй като там се чувстваха у дома.

Оказа се, че е тръгнал да пресича на червено. На сантиметри от себе си видя бронята на старо раздрънкано такси и едва успя да отскочи назад върху бордюра. Острият вой на клаксона го изтръгна от унеса, скърцането на спирачките беше придружено от цветистите ругатни на дебелия рошав шофьор.

— Мръсно жълтокожо копеле! — долетя до ушите му последната от тях и таксито профуча надолу по булеварда.

Дори този инцидент не го откъсна задълго от мислите му. В гимнастическия салон, зает с подготовката на своите бокени, той получи възможност да види част от играта на непознатия на айкидо, а след това и на карате. Остана удивен от неговата сила и бързина. Само няколко секунди след като започна схватката им.

Тери разбра, че този човек е истински бог на бойната стратегия, няколко степени по-добър от всичките му инструктори, взети заедно. Скоро след откриването си неговият салон за източни бойни изкуства се прочу като един от най-добрите не само в Америка, но и в целия свят. Разбира се, това до голяма степен се дължеше на внимателния подбор на сенсеи от страна на Тери. Всеки от неговите инструктори беше истински майстор в своята област и именно затова той изпита притеснение от лекотата, с която ги побеждаваше Хидейоши. Бутна вратата от ковано желязо и светло дърво на „Мичита“ и се запита дали да разкаже на Винсънт за посещението на този мъж.

Айлин напусна салона и тръгна на пазар. Прекоси града, за да отиде в „Блумингдейл“, откъдето си купи малко бельо, после импулсивно си взе и шишенцето парфюм, което отдавна възнамеряваше да опита. На път за жилището на Тери се отби в един магазин за продажба на алкохол и излезе от него с бутилка „Дом Периньон“, реколта 1970 година.

Стигна до къщата от кафяв пясъчник още по светло. Сложи шампанското в хладилника, после пръсна покупките си върху широкото легло. Върна се в кухнята и сложи да се варят четири яйца за хайвера, провери дали има достатъчно лук и хляб за хапките, които възнамеряваше да препече.

Върна се в спалнята, прекоси я на широчина и влезе в банята. Съблече се, пусна душа и се приготви да се мушне под него, после изведнъж се сети нещо и се върна във всекидневната, без да си прави труда да наметне нещо върху голото си тяло. Сложи една плоча на грамофона и усили звука, за да може да чува в банята.

Водните струи зашибаха тялото й и тя запя заедно с гърмящата в хола уредба, звуците на която стигаха до слуха й сякаш през водопад. Представи си, че е на тропически остров и се къпе в изумрудените води на самотна и пуста лагуна. Изми косата си и се зае да насапунисва обилно стегнатото си тяло.

Спря душа, уви с хавлия мократа си коса и се изправи пред голямото огледало на Тери. Огледа критично голото си тяло и доволно въздъхна. Гордееше се о него, с гладката му кожа без нито едно петънце, със стегната и свежа въпреки годините плът. Шията й беше нежно удължена, рамената й бяха деликатно очертани като на порцеланова кукла. Добре очертаните й гърди бяха все още свежи и твърди, с дълги тъмни зърна. Кръстът й беше тънък и плавно преминаваше в безупречно оформени бедра. Но най-много харесваше краката си — дълги и твърди, с деликатно очертани, но здрави мускули, тесни глезени и малки стъпала. Започна да разтърква с хавлията мокрото си тяло, наслаждавайки се на играта на мускулите си. Зърната й щръкнаха от грубото докосване на мъхестата синьо-зелена тъкан, която бавно се плъзна надолу по плоския корем и влезе между бедрата й. Задвижи я напред-назад и почувства приятно затопляне. Тялото й беше готово за пристигането на Тери, очакваше с нетърпение докосването на нежните му опитни пръсти. Айлин не обичаше грубото обладаване и той добре го знаеше. Най-приятно й беше, когато я гали нежно, а после бавно и внимателно прониква в нея и телата им поемат към върха на удоволствието в добре синхронизиран ритъм. Тя обичаше да се люби на музика, променящите се ритми на песните й действаха стимулиращо. Гледаше в огледалото тялото си, което бавно натежаваше от желание и фантазията й започна да работи. Представи си, че Тери вече си е у дома, шета из хола, приготвя хайвера и шампанското. Хавлията се смъкна на пода, едната й ръка нежно потърка щръкналите зърна, другата се спусна между бедрата й…

След известно време тя изпусна една дълбока въздишка и влезе в спалнята. Приближи се до леглото, наведе се и отвори чантата с покупките. Извади шишенцето „Шанел 19“, отвори го и разпиля няколко капки по блестящата си кожа. После облече кремавото копринено пеньоарче, което си избра в „Блумингдейл“ и потръпна от удоволствие, усещайки гальовния допир на фината тъкан. Така ще посрещне Тери…

Обърна се към отворената врата и веждата й леко се повдигна. Оттатък беше тъмно. Докато беше под душа, слънцето беше залязло и нощта беше встъпила в правата си. Но тя добре помнеше, че беше запалила осветлението, преди да влезе в банята. Дали го беше сторила наистина? Сви рамене и пристъпи крачка напред.

Насочи се към малката порцеланова лампа до дивана, спря по средата на пътя и се ослуша. Стори й се, че долавя, някакво движение в най-крайната стая, там вляво, сред сгъстяващите се сенки на къщата. Отвън заврещя котка, сякаш я деряха жива. Повтори, после по циментовата пътечка зад къщата се посипаха празни кутии, очевидно от кофите за боклук. Грамофонът продължаваше да свири. Хенри Манчини, бавният сладникав блус, с който завършваше плочата. Манчини е изключително романтичен…

Тя се приближи до масичката и щракна ключа. Осветлението в спалнята изгасна и тя рязко се извърна. В първия момент не си даде сметка, че настолната лампа си остана изключена. Музиката свърши и в къщата легна тежка тишина, нарушена единствено от автоматичното повдигане на иглата от повърхността на плочата и мекото й прещракване, когато зае мястото си върху вилката. Грамофонът се изключи. Сега вече чуваше само напрегнатото си дишане.

— Има ли някой там? — попита тя и се почувства глупаво.

Отвърна й дълбока тишина, далеч по-зловеща от звука на всякакъв човешки глас. Очите й се спряха върху фосфоресциращите стрелки на часовника й. Тери скоро ще си бъде у дома, помисли си тя.

Сякаш привлечена от магнита на неизвестността, тя бавно пресече дневната и застана на прага на открехнатата врата. Тук, в задната част на къщата, беше тъмно. Завесите бяха спуснати, дърветата в двора помръдваха като живи, тихо бръмчеше климатичната инсталация. Пристъпи в спалнята, ръката й затърси ключа на осветлението по стената. В този миг уредбата в хола се включи с меко изщракване — кратка пауза, и пианото на Манчини започна джазов дует с контрабаса. Малко по-късно се включиха барабаните, а накрая и саксофонът — плачещ и призивен звук, удивително наподобяващ човешки глас. Музиката тежеше от напрежение.

Тя рязко се извърна към вратата и понечи да се върне в хола. Но нещо се беше изпречило на пътя й, нещо тъмно и заплашително. Около китката й се увиха стоманени пръсти и тя изпищя. Опита се да се дръпне назад, но силуетът я последва, а хватката около ръката й се стегна така, че костите й изпукаха.

— Какво искаш? — почти беззвучно изохка тя. — Какво искаш? — Обърканото й съзнание отказваше да възприеме станалото, изпитваше усещането, че по някакъв тайнствен начин нощта се е превърнала в същество от плът и кръв.

Прасците й опряха в ръба на леглото и това я върна в действителността. Не вярваше в духове, не вярваше дори в ками — традиционните домашни призраци, в които японците вярваха от хилядолетия. Втурна се напред, зъбите в полуразтворената й уста проблеснаха, готови да се забият в тъмния силует, какъвто и да беше той. Усети нещо твърдо пред себе си и понечи да го захапе, но в същото време главата й рязко отскочи назад и зъбите й болезнено щракнаха във въздуха.

— О, Господи! — чу някъде отстрани гласа си тя, а очите й се спряха върху лицето пред нея. Всъщност нямаше лице, а само две очи, проблясващи, през тесни процепи на плътно прилепнала черна качулка. Бяха само на няколко сантиметра от лицето й, мъртви и безжизнени като камъни на дъното на блато.

— О, Господи! — простена отново тя и се дръпна, но вече някак вяло, без надежда за освобождение. Той се раздвижи и тя нямаше време дори да извика. Хватката му се промени и тя изпита усещането, че е попаднала в сърцето на някакъв ураган, на някаква могъща природна сила. Не беше възможно човек да обладава такава огромна сила. Там, където пръстите му се забиха в тялото й, изпита чувството, че плътта й се разтваря, а костите се превръщат в прах. В дробовете й не остана дори глътка въздух, имаше чувството, че е на дъното на океана. Вътрешностите й се превърнаха в лепкава течност, която издаваше противната миризма на смъртта. Опита се да повърне, но устата й отказа да се разтвори въпреки напъните. Опита се да преглътне, но и това не успя да стори. Очите й се замрежиха от сълзи, клепачите й затрептяха, започна да се задушава от собствената си слюнка, свита на топка в гърлото й.

Лицето му беше, съвсем близо до нейното, но въпреки това тя имаше чувството, че я напада някакъв неодушевен предмет, оживял по чудотворен начин. Очите й не виждаха нищо, обонянието й не долавяше никаква миризма, нямаше никаква представа какво иска този човек, какви чувства го вълнуват. Не можеше да помръдне дори главата си, единствената й грижа беше да успее да преглътне. Най-сетне това й се удаде и съзнанието й се проясни. Видя се изправена в полите на планината в Южна Япония, там, където беше изкарала последните дни на войната. Видението й беше изключително живо, сякаш се беше пренесла по магически начин през годините. Стройните борове се огъваха под напора на западния вятър, храсталаците се извиваха по склона като огромна змия без глава и без край… В ноздрите й нахлу ароматът на зьосуи — зеленчуковата яхния, която беше основната им храна по онова време, усети вкуса й в устата си, а въздухът тежеше от стипчивата миризма на ряпа… Никога не беше си представяла, че може да си припомни толкова точно всичко това, но човек по-лесно си спомня приятните неща…

Над тялото й профуча светкавично движение и коприненото пеньоарче отлетя настрана, разкъсано на парчета. Остана съвършено гола. В съзнанието й се оформи една-единствена мисъл — за Тери. Беше вече абсолютно сигурна, че това ужасно същество ще я изнасили и тази мисъл я разгневи и успокои едновременно. Смъртта се дръпна настрана и се превърна в обикновен посетител, а не в почетен гост. Усети тялото му върху себе си, нито топло, нито студено. Не беше от плът, но не беше и от камък. Усети, че я повдига и сякаш я поставя в люлка — една позната поза. Все пак продължи да се съпротивлява и здраво стисна краката си.

Шокирана усети как той грабва дългата й коса, вдига я нагоре и я навива като усукано въже. Очите й се повдигнаха, светлината беше достатъчна да я види — права и дълга като сабя, по-черна от нощта.

После, насочена от ръката му, тя се спусна надолу и се обви около шията й. Съзнанието й отказа да приеме това, което щеше да се случи, докато примката започна да се стяга около гърлото й. Когато започна да се гърчи за глътка въздух под дланта му, покрила плътно устата й, тя изведнъж разбра, че той съвсем не се интересува от тялото й. Беше ли възбуден? Искаше ли да се изпразни? Съзнанието й приличаше на блато, гъмжащо от възбудени змиорки, които оживено си задаваха тези два безсмислени въпроса, докато в дробовете й проникваше все по-малко и по-малко въздух.

Не! Моля те! Обладай ме, но не ме убивай! Моля те! Тя се опита да изкрещи тези думи, но успя да издаде само някакво животинско ръмжене, от което се изплаши още повече. Сякаш неговата нечовечност беше успяла по някакъв начин да премахне нейната човечност.

Тялото му се изви в дъга, сякаш я любеше с цялата си груба сила, примката около гърлото й се затегна. Мускулите на дихателната й тръба спазматично се свиха, дробовете й горяха от липсата на кислород. „Това не може да е вярно, помисли си с размътено съзнание тя. Не мога да умра! Не, не…“

После започна да се бори. Да се бори за дишането, най-естествената функция на човешкия организъм, станала по-трудна от изкачването на стръмен планински връх. Бореше се като тигрица, драскаше го с нокти, риташе го с крака, блъскаше го с хълбоци и ръце, но ефект нямаше. Все едно, че се бореше с тухлен зид. Беше безпомощна пред него, защото той не беше жив човек. Беше самата Смърт.

От стомаха й се надигна гореща топка, задави я и нахлу в пламтящите й дробове. Очите й започнаха да се изцъклят, а в ушите й изведнъж нахлу дяволското свистене. Отгоре, точно над главата й, се появи издължената сянка на самотен бомбардировач, изскочил сякаш от самия огнен диск на слънцето. Част от него се отдели и се насочи към земята. Сякаш, огромен гарван хвърляше изпражненията си върху Плаващото кралство — черно цвете, разцъфнало в синьото небе над главата й.

Взрив. Адска горещина. Ослепителна светлина, сякаш едновременно експлодираха десет хиляди слънца. О, бедната ми родина!

Пепел, разнасяна във всички посоки от горещия вятър.

Тери се сбогува с Винсънт през отвореното прозорче на таксито. Дъждът не беше успял да освободи града от жегата и задушната влага на лятото. Беше съвсем като в Токио.

Скоро ще ти се обадя — обеща на Винсънт той.

— Добре. Дано да ти дойдат някакви идеи. — Винсънт се облегна на вратата на колата.

— Продължавам да си мисля, че вие двамата с Ник преувеличавате — усмихна се Тери.

— Не ние измислихме отровата, Тери — отвърна сериозно другият. — Нито пък посичането с катана…

— Не зная, приятелче… Този град е пълен с луди. Но какво може да търси тук един нинджа?

Винсънт колебливо сви рамене.

— Ето, виждаш ли?

— Хей, Мак — изръмжа шофьорът на таксито и се извърна назад. — Времето е мангизи, нямам цяла нощ на разположение! Защо не си бърборите на тротоара, а?

— Тръгваме — рече Тери, извърна глава и помаха на Винсънт за довиждане.

Даде адреса си и се отпусна удобно върху седалката. Изпита леко съжаление, че не разказа подробно на приятеля си за днешния посетител в салона. Сигурно би го сторил при други обстоятелства, но сега Винсънт беше прекалено погълнат от загадъчния случай, за който разказа. Имаше чувството, че Винсънт е отегчен. Не толкова от работата си — бог е свидетел, че тя е пълна със загадки, достойни за вниманието му, колкото от самия си престой в Америка. Може би иска да се прибере у дома.

Мислите му се върнаха към Айлин, която го чакаше у дома. Най-сетне всички препятствия между тях бяха преодолени. „Търпението е най-важното оръжие в живота на човека, повтаряше му някога неговият сенсей. Ти си твърде нетърпелив, момчето ми. Намали темпото и се опитай да се насладиш на новото състояние, в което ще се окажеш…“ Изведнъж си спомни за хайвера.

Приведе се напред и доближи уста до решетката, закрепена с болтове за пластмасовата преграда, която го отделяше от шофьора.

— Хей, забравих да ти кажа, че трябва да се отбием до „Руската чайна“, преди да ме откараш на адреса, който ти дадох!

Шофьорът изруга и поклати глава.

— Ама тая вечер все на такива попадам! Не можа ли да кажеш по-рано, бе, момче? Сега трябва да се върна обратно по Девето и да се напъхам право в зъбите на трафика! — Ръцете му рязко завъртяха волана и таксито се наклони. Гумите изпищяха. Маневрата беше последвана от нестроен хор клаксони, ядосани викове и скърцане на спирачки. Шофьорът показа глава от прозорчето си, размаха среден пръст и извика:

— Майната ви, педерастчета! Кога ще се научите да управлявате бараките си, задници нещастни?

На път за „Руската чайна“ Тери извади лист и молив и написа една-единствена дума — Хидейоши. Известно време я гледа мълчаливо, после добави под нея още две — Йодогими и Мицунари. Загледа написаното, сякаш беше древно, открито при разкопки писмо.

Таксито рязко спря и шофьорът се извъртя към него.

— Направи ми една услуга, Мак — процеди той. — Не ме карай да вися прекалено дълго тук и да си държа хуя с две ръце! Нали разбираш?

Тери забързано натика молива и хартията в джоба си и излезе.

Само за няколко минути даде поръчката си на оберкелнера, плати и получи две унции пресен хайвер марка „Белуга“. Когато влезе обратно в таксито, шофьорът потегли така, сякаш ги преследваше банда наемни убийци.

— Айде вече да се повозим — рече той и му хвърли продължителен поглед в огледалцето. — Гледам те, че си редовен, ама знаеш ли колко редовни типове са ме карали да спра за малко и после с цял полк, не мога да ги открия? Разбираш? Ако искаш, можем да минем през парка…

— Чудесно — рече Тери. — Давай!

Паркът беше тъмен като гробница и изглеждаше съвсем не на място сред сияещите около него небостъргачи.

Заизкачва с подсвиркване високото каменно стълбище. На половината път до третия етаж слухът му долови музиката на Манчини, долитаща от апартамента. Усмихна се доволно — Ай обичаше Манчини.

Пъхна ключа в ключалката и влезе.

Моментално почувства нещо нередно в спалнята. Той приклекна в мрака едновременно със затръшването на вратата, после светкавично се претърколи напред по посока на дневната. Не знаеше дали подуши, видя или просто вкуси ситуацията в апартамента, но автоматически предприе съответните мерки. Не чу нищо, освен музиката. Маска, помисли си той. В противен случай бих спрял още при открехването на вратата, сигурен съм… Проклета музика!

Айлин! Съзнанието му проплака нейното име едновременно с ударите. Връхлетяха отгоре му, когато вече беше изминал три четвърти от разстоянието до спалнята. Четири страхотни удара, нанесени за частица от секундата. Три успя да блокира, но четвъртият се стовари върху тялото му със страхотна сила, улучвайки го малко над десния бъбрек. Въздухът със свистене напусна дробовете му, кракът му изгуби чувствителност и той се олюля. Светкавично се претърколи на пода, сетивата му доловиха едновременно слабата светлина, която се процеждаше от спалнята и някаква тежка, сладникава миризма.

Въздухът в дневната просвири и страхотен удар се стовари на милиметри от лявото му ухо, но той вече се търкаляше в обратна посока. Ръбът на масата експлодира пред лицето му, дървените отломки избръмчаха като разсърдени оси. Прибра крака към стомаха си и рязко ритна по посока на нападателя. Изпъшка от усилието, но ударът му попадна в целта, тъй като отсреща му отвърна подобно изпъшкване. В следващия миг беше на крака и с пълна скорост се понесе към вратата. Десният му крак леко се влачеше, болката продължаваше да е все така нетърпима.

Влетя в спалнята и рязко затръшна вратата зад себе си. После спря и се извърна. Време, пищеше съзнанието му. Трябва да разполагам с някакво време!

За частица от секундата зърна безжизнената фигура с провесен от леглото крак. Това беше напълно достатъчно, за да престане да мисли логично. Краката му омекнаха, имаше чувството, че вътрешностите му се разкъсват от острието на бръснач. Лицето й беше в сянка, почти изцяло закрито от тъмните като нощта коси, част от които бяха увити около шията й. Ръцете й бяха вдигнати над главата, голите й гърди бяха покрити с повръщано. По тялото й не се забелязваха следи от насилие. Не беше необходимо да я докосва, за да разбере, че е мъртва, но все пак частица от съзнанието му искаше да бъде напълно сигурен. Взе главата й в скута си и остана така, докато оттатък вратата се разнесе странен звук.

Стана и се насочи към стената в дъното. Погледът му беше замъглен, предметите в спалнята плуваха размазани пред очите му. Студените му пръсти се свиха около хладната кожена ножница на леко извитата сабя, която беше, окачена на стената. Издърпа острието с безкрайно внимание, лекото съскане на блестящата стомана отекна в съзнанието му като тътен на далечна гръмотевица. Беше по-силно дори от звука на разбитата врата, пръсната на парчета от мощен ритник в стил карате.

На прага застана ебонитовата фигура с бокен в лявата ръка. Дясната беше свободна, леко присвита към гърдите. Едва сега, в мига на пряката и решителна конфронтация, Тери позволи на мисълта да изплува в съзнанието му.

— Нинджа! — прошепна той и неволно потръпна. Едва разпозна собствения си глас, дрезгав и натежал от вълнение. — Дошъл си тук, за да намериш смъртта!

В следващия миг прескочи разхвърляното легло и замахна бясно с катаната. Още в същата секунда разбра, че постъпва глупаво, тъй като в спалнята нямаше достатъчно място за нанасянето на стабилен удар.

Нинджата избегна нападението му без никакво усилие, дори не повдигна в защита своя бокен. Сякаш искаше да му каже: „Няма нужда дори да кръстосваме саби, ти си прекалено слаб противник за мен!“

После се извъртя и изчезна в тъмния хол. Тери нямаше друг избор и го последва. Смътно съзна, че приема правилата на противника си, знаеше че обстановката за водене на бой е толкова важна, колкото и самият бой. Прескочи трупа на Айлин, сърцето му пропусна един такт, кръвта в жилите му се превърна в лед. По дяволите, изруга той. Мога да го победя във всякаква обстановка! Така, обзет от болка, мъка и ярост, той забрави всичко, което беше научил през дългите години на търпеливо обучение.

В хола продължаваше да се лее музиката на Манчини, смътно се мярна очертанието на бокена. Той се насочи към него. Но нинджата нямаше намерение да се защитава, а да напада. Тери вдигна катаната над главата си, очаквайки да блокира удара на здравата дървена тояга. Така обаче се оказа напълно неподготвен за това, което последва — остър пронизващ удар в гърдите с ръба на бокена, далеч под вдигнатите му ръце. Отхвръкна почти два метра назад, сякаш в краката му беше избухнала бомба. Задави се от острата болка в гръдния кош и дробовете, която го изгаряше чак до гърлото. Закашля се и се олюля.

Нинджата се превърна в неясна вихрушка, в светкавично придвижващо се черно петно. Тери инстинктивно вдигна катаната, без да знае от коя посока ще дойде ударът. Всичко пред очите му беше размазано.

Вторият удар също беше насочен в гърдите му. Той отхвръкна още назад и тежко се отпусна на коляно. Катаната в дясната му ръка изведнъж натежа като човешки труп. Въздухът трудно достигаше до дробовете му, изгуби всякаква ориентация.

Третият удар го настигна в момента, в който успя да се закрепи на крака. Този път ясно разбра какво става, въпреки че тялото му тежко се блъсна в стената. По-скоро чу, отколкото усети пропукването. Сякаш беше поддала някоя от гредите на покрива. Лявата страна на тялото му изведнъж се подмокри. Ребрата, замаяно си помисли той, изпитвайки чувството, че спи и сънува фантастичен сън.

Нов удар го отлепи от стената, пръстите му около дръжката на катаната се разхлабиха и тя отлетя встрани като падаща звезда. Очите му бавно се сведоха надолу, за да видят как счупените му ребра стърчат от разкъсаната кожа. Кръвта беше черна като мастило и течеше от него като вода от спукана тръба.

Всичко беше точно според описанията в „Го рин ношо“. Класически удари за неутрализиране на противника, описани от Мусаши. „Удряй лявото рамо на противника с цялата решителност на своя дух и той ще бъде победен“, пишеше легендарният боец. Нинджата добре беше усвоил този урок, помисли си равнодушно Тери. Не го беше грижа за собствения му живот, не го интересуваше нищо. Защото оттатък лежеше Айлин, мъртва. Все пак трябваше да убие това чудовище, поне това е длъжен да стори!

Бавно започна да се изправя, опрял гръб в стената. Но тялото му не реагираше достатъчно бързо на командите на мозъка. Видя как нинджата отново се готви да напада и вдигна ръце през главата си, за да се запази от поредния удар.

Никакъв ефект. Отново се блъсна в стената и изпъшка от болка. Гръдната му кост се пръсна от бързите последователни удари, нанесени с огромна сила. Частици от нея разкъсаха вътрешностите му като шрапнели. Тялото му бавно се смъкна към пода, а очите му се заковаха в очите на нинджата, изцъклени и равнодушни, сякаш изсечени от камък. В крайна сметка Мусаши се оказа прав, помисли той. В ушите му нахлуха меките извивки на музиката на Манчини и това отново му напомни за Айлин. Топлината на тялото й го обгърна като пламтящ фойерверк, изгори вътрешностите му и бавно се насочи към мозъка.

— Айлин — прошепна той с тих глас, наподобяващ шумоленето на оризова хартия. — Обичам те, Айлин… — От устата му бликна кръв, главата му клюмна встрани, очите му се затвориха.

Нинджата стоеше неподвижен в мрака, дори дишането му не се долавяше. Очите му равнодушно оглеждаха проснатото в краката му тяло. В продължение на няколко дълги секунди сетивата му опипваха обстановката, търсейки необичайни шумове. Най-накрая остана доволен, бавно се обърна и прекоси стаята. Измъкна изпод дивана своята черна раница, дръпна ципа и внимателно постави бокена най-отгоре. После, с едно-единствено движение затвори раницата, метна я на рамото си и напусна апартамента, без да поглежда назад.

Зад него остана само музиката на Манчини, ридаеща за изгубената любов. От напуканите устни на Тери се откъсна дрезгав стон, свежа струйка кръв бликна от устата му. Главата му бавно се повдигна и той слепешком запълзя към спалнята. Не знаеше защо го прави, в помътеното му съзнание се люшкаше само една дума: трябва!

С цената на огромни усилия, пронизван от страхотни болки, той бавно преодоляваше сантиметър по сантиметър разстоянието, което го делеше от тялото на Айлин. Най-накрая се добра до него. Дишаше тежко, от раните му капеше кръв.

Пред лицето му изплува някакво въже. Той посегна и го дръпнах последни усилия. Телефонът се стовари върху лявото му рамо, но той изобщо не усети болката, защото цялото му тяло плуваше в нея. С треперещ пръст набра седем цифри. Сигналът в мембраната наподобяваше далечен звън на църковни камбани.

Изведнъж му се стори, че Айлин е безкрайно далеч и има нужда от помощта му. Слушалката се изплъзна от окървавените му пръсти и той пое дългия път към нея.

— Ало? — разнесе се гласът на Винсънт от изоставения апарат. — Ало, ало…

Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.

Вече нямаше кой да го чуе. Тери лежеше по очи, лицето му беше потънало в разкошната черна коса на Айлин. Невиждащите му очи останаха отворени и бавно започнаха да се изцъклят. Тънка струйка кръв се изплъзна от устата му и като странен втори език покри студените устни на Айлин.

Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.

Околностите на ТокиоПролетта на 1959 | Пролетта на 1960

— Виж това, Никълъс — каза полковникът.

Върхът на планината Фуджи беше скрит от буреносни облаци, следобедът беше мрачен. Небето се прорязваше от светкавици, тътенът на далечните гръмотевици разтърсваше къщата.

Двамата бяха в кабинета на полковника, в ръцете си бащата държеше лакирана кутия. На капака й бяха нарисувани фигурите на дракон и тигър, здраво преплетени. Никълъс знаеше, че това е прощалният подарък на Со Пенг, получен преди години от майка му и баща му.

— Мисля, че вече е време да видиш това — рече полковникът, после извади лулата и кесията с влажен тютюн, дръпна ципа и започна да пълни с палец и показалец. Драсна клечка кибрит в ръба на бюрото, поднесе я към лулата и дръпна няколко пъти. Дългият му показалец почука по капака на кутията, после се плъзна по очертанията на двете гравирани фигури.

— Знаеш ли символичното значение на дракона и тигъра в японската митология, Никълъс? — попита той.

Никълъс поклати глава.

Полковникът изпусна облак ароматен дим, стисна лулата между зъбите си и започна:

— Тигърът е господар на земята, а драконът — на въздуха. Винаги съм се питал защо е така. В митологията на маите например също съществува подобен господар на въздуха. Но в нея той се нарича Кукулкан — летящата змия, и е покрит с пера… Интересно как две толкова различни и отдалечени култури използват обща символика…

— Но защо Со Пенг ви е дал японска кутия? — попита Никълъс. — Нали е бил китаец?

— Добър въпрос — кимна полковникът и изпусна облаче дим. — Страхувам се, че нямам задоволителен отговор за него. Со Пенг действително е роден в провинция Ляонин в северната част на Китай, но ми дадоха да разбера, че майка му е била японка.

— Това не обяснява подаръка — посочи Никълъс. — Вярно е, че сте се готвили да заминавате за Япония, но тази кутия е много стара и по онова време рядко са се срещали такива.

— Така е — кимна полковникът и погали лакираното капаче. — Несъмнено тя е била семейна реликва, донесена в Китай от майка му. Но защо ни я подари Со Пенг? Не е било прищявка, Со Пенг не беше такъв човек, не беше и случайност.

Полковникът се изправи и застана до прозореца, набразден от дъждовните струи. Зимата все още не си беше отишла и капките бързо замръзваха в причудливи рисунки върху стъклото.

— Дълго съм размишлявал по този въпрос — добави той с поглед, отправен навън. Пръстът му начерта малко прозорче върху изпотеното стъкло и той надникна през него като през амбразура. — През целия път от Сингапур до Токио не ми излизаше от главата.

— Со Пенг ни помоли да не отваряме подаръка, преди да стигнем в Япония, и ние се съгласихме. На летище Ханеда ни чакаше цяла делегация от окупационните части; летяхме, разбира се, със специален транспортен самолет. Но имахме и една друга посрещачка. Майка ти веднага я позна, аз също — просто от описанието на съня на Чонг. Това беше Итами, която изглеждаше точно така, както я беше сънувала майка ти. — Той сви рамене: — Не зная защо това изобщо не ми направи впечатление — човек просто свиква с подобни странности, те са част от живота в Далечния изток. Сигурен съм, че и ти скоро ще се убедиш в това. Беше много любопитно да се наблюдава отношението им една към друга. Държаха се така, сякаш цял живот са били заедно, сякаш са сестри, а не снахи. Липсваше какъвто и да било културен шок, който би трябвало да съществува при срещата на младо момиче, отраснало в малко китайско селце, със знатна дама от японското висше общество. Още повече, че майка ти и Итами бяха коренно противоположни като характери. — Полковникът се обърна и погледна сина си в очите: — Всички различия, които виждаш в тях — топлотата на майка ти и хладната сдържаност на Итами, щастливия дух на Чонг и тъгата на леля ти, не оказваха никакво влияние върху техните взаимоотношения.

— Върху това също ми се наложи да помисля и накрая стигнах до следното заключение: Со Пенг многословно ми обясни, че не разполага с конкретни данни за произхода на Чонг, но чрез странния си подарък ми внушава точно обратното.

— Искаш да кажеш, че мама е японка.

— Може би само наполовина. — Той седна до сина си и с обич го прегърна през раменете. — Никълъс трябва да ми обещаеш, че няма да говориш на тази тема с никого, дори с майка ти. Казвам ти всичко това, защото… защото получих тази информация. Со Пенг е вярвал, че това има значение и сигурно е било така, макар че аз самият никога не съм придавал особено значение на подобни неща. Аз съм англичанин и евреин, но въпреки това сърцето ми е на страната на тези хора. Кръвта ми пее в унисон с тяхната история и традиции, душата ми е в съзвучие с техните души. Къде тук е мястото на произхода ми? Искам това да ти е напълно ясно, Никълъс. Не съм се отказал от еврейското си име, а просто го изоставих като безполезна вещ. Сигурно някой ще каже, че то е едно и също, и на практика не е така. Направих го по необходимост. В Англия по правило не обичат евреите и никога не са ги обичали. Когато си смених името, открих, че много непристъпни до този момент врати изведнъж се отвориха пред мен. Зная, че тук трябва да се даде отговор и на един морален въпрос. Трябва ли човек да се опитва да прониква в нещо, което му е чуждо и непознато? Да, отговарям аз, и нека дяволът се погрижи за останалото. Но това е моето мнение. Душата ми е с японците, макар да не съм будист или шинтоист. Тези религии нямат никакво значение за мен, ако изключим чисто научния интерес. Дълбоко в душата си никога не съм се отричал от своя еврейски произход. Не е лесно да обърнеш гръб на шест хиляди години борба за съществуване. Кръвта на Соломон, Давид и Мойсей тече и в твоите вени, никога не забравяй това. И ако няма да решиш да направиш нещо в тази насока, изборът ще бъде изцяло твой, аз не бих искал да се меся. Все пак се чувствам задължен да ти предам фактите такива, каквито са и се надявам да ги разбереш.

В продължение на няколко дълги секунди той гледаше сина си с тържествен поглед, после отвори капачето на кутията с дракона и тигъра, подарък от тайнствения и мъдър Со Пенг.

Никълъс погледна вътре и замръзна от удивление при вида на шестнайсетте едри смарагда, блестящи със студен и прекрасен огън.

Вече седма година Никълъс изучаваше буджуцу, но все още имаше чувството, че не знае нищо. Беше силен и здрав, с отлични рефлекси, изпълняваше старателно всички упражнения, но не влагаше душа в тях. Това го изненада и разтревожи. Беше напълно подготвен за упорита работа и тежки тренировки, те напълно отговаряха на душевното му състояние. Не беше очаквал обаче, че самият той ще прояви безразличие. Един ден, докато правеше гимнастически упражнения на пода на салона, той си даде сметка, че желанието му да овладее буджуцу не е намаляло, а напротив — дори се е засилило. Трудно му беше да определи какво му липсва, може би вътрешен плам…

Може би всичко се дължеше на инструктора. Танка беше възнисък здравеняк, който вярваше единствено в повторението на движенията и в нищо друго. Никълъс беше принуден до безкрайност да повтаря едни и същи позиции и маневри, постепенно чувстваше, че те се вдълбават дълбоко в кората на мозъка му и остават там завинаги, за да предават едни и същи команди на нервите и мускулите му. Беше отегчително и той ненавиждаше тези упражнения. Ненавиждаше и начина, по който Танка, се отнасяше с него и останалите — сякаш бяха деца, съвсем неподготвени за света на възрастните.

Често се улавяше, че гледа с интерес към противоположния край на салона, където инструкторът Канзацу провеждаше индивидуални занимания с избрани момчета от групата на напредналите. Горещо мечтаеше да бъде там, а не тук, сред матраците за обща подготовка.

Говореше се, че благодарение на Итами са го приели в това риу — същото, в което тренираше и Сайго. Но братовчед му беше започнал доста преди него своето обучение и естествено беше много по-напреднал — факт, който Сайго не пропускаше да изтъкне при всяка възможност. В залата за обща подготовка той се отнасяше с неприкрита враждебност към Никълъс и всячески се стараеше да прикрие факта, че двамата са братовчеди. Впрочем така се отнасяха с него и повечето от останалите ученици, убедени, че буджуцу е традиционно и свято японско изкуство с хилядолетни традиции, което не трябва да се разкрива пред един гайжин — чужденец. У дома нещата коренно се променяха. Там Сайго правеше всичко възможно да се показва любезен с Никълъс, но упорито отказваше да промени отношението си към него в компанията на други японци.

На практика, когато ставаше въпрос за тренировките, Сайго правеше всичко възможно да утежни живота на Никълъс. Вместо да му помага, той предпочиташе да изчезне и да остави братовчед си сам да се справя с трудните нови упражнения. Накрая стигна дотам, че застана начело на момчетата, които ненавиждаха Никълъс.

Една вечер, приключил с тренировките и душа, Никълъс бавно се обличаше в съблекалнята. Изведнъж го наобиколиха пет-шест момчета и предизвикателно го загледаха.

— Какво правиш тук? — попита го най-едрото от тях. — Това място е наше.

Никълъс не отговори и продължи да се облича. Лицето му остана безизразно, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите.

— Няма ли какво да ни кажеш? — попита друго момче, по-слабо и очевидно по-малка от останалите. — Може би той не разбира японски — ухили се злобно то, обръщайки се към компанията. — Не мислите ли, че трябва да му говорим на английски, както пазачите в зоологическата говорят на маймуните?

Отвърна му дружен смях.

— Правилно — кимна едрото момче. — Искам отговор, маймуно. Защо си дошъл на нашето място и смърдиш тук като противна венерическа болест?

Никълъс се изправи.

— А вие защо не идете да си играете някъде другаде, където ще оценят тъпите ви шеги? — попита той.

— Вижте, вижте! — разкрещя се дребосъкът. — Маймуната проговори!

— Млъквай! — сряза го здравенякът и се обърна към Никълъс: — Хич не ме е грижа за тона, с който говориш, маймунке. Но току-що каза нещо, за което ще съжаляваш…

Дясната му ръка без предупреждение се стрелна към незащитената шия на Никълъс, но той светкавично блокира удара. В същия миг останалите се нахвърлиха отгоре му.

В настъпилата бъркотия Никълъс зърна за миг фигурата на Сайго, тръгнал да излиза от съблекалнята. Лицето му беше спокойно и отпуснато, сякаш вътре нямаше никой. Никълъс извика името му.

Сайго се обърна и тръгна към тях.

— Спрете! — заповеднически извика той и започна да си пробива път през тълпата. Блъсна нападателите към стената и даде възможност на Никълъс да си поеме дъх. — Какво става тук?

— Гайжинът! — просъска едрото момче с все още стиснати юмруци. — Отново ни създава неприятности!

— Така ли? — проточи Сайго. — Шестима срещу един! Не мога да повярвам! — Ръбът на дланта му се стрелна и потъна в стомаха на Никълъс. Той се сви и падна на колене, челото му докосна пода, сякаш в безмълвна молитва. Повърна и напразно се опитваше да вкара малко въздух в пламтящите си дробове. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо.

— Никога вече недей да безпокоиш тези хора, Никълъс — надвеси се над него Сайго. — Къде остана доброто ти възпитание? Какво можете да очаквате от него, приятели? — извърна се към останалите той. — Баща му е варварин, а майка му — китайка! Хайде да тръгваме!

Групата послушно го последва, а Никълъс остана превит на пода, погълнат от болката.

Тя пристигна с пооределия си антураж по средата на седмицата, съвсем неочаквано. Цялото домакинство изпадна в паника, тон за която даде, разбира се, Чонг, която както винаги беше убедена, че къщата не е достатъчно чиста, храната е недостатъчно изтънчена и облеклото им — недостатъчно фино за посрещането на Итами.

Прилича на миниатюрна кукла от фин порцелан, която трябва да бъде поставена на пиедестал под стъклен похлупак, помисли си Никълъс. На практика Итами нямаше нужда чак от такава защита, защото притежаваше желязна воля и способността да я налага на всички, дори на Сацугай, могъщия си съпруг.

Скрит в съседната стая, Никълъс тайно наблюдаваше как Чонг се справя със сложната церемония по поднасянето на чая, коленичила на татамито пред зелената лакирана масичка. Беше облечена в традиционна японска роба, а косата й беше прибрана на кок с помощта на дълги фиби от слонова кост. Според него никога не беше изглеждала по-царствена й по-красива, но въпреки това беше на светлинни години от ледената аристократичност на Итами. Може би точно затова Никълъс още повече я харесваше. В албумите с предвоенни снимки имаше купища жени от сорта на Итами, но Чонг беше нещо съвсем различно. Никой не можеше да се сравнява с нея! Душевното й благородство личеше толкова ясно, беше толкова запленяващо! Итами не би могла дори да мечтае за него, поне не в този живот. Тя безспорно беше силна жена, но магнетизмът й беше нищо в сравнение с властността, която излъчваше Чонг. Защото тази властност почиваше върху една дълбока вътрешна уравновесеност, ясна и осезаема като горещ летен ден, Чонг беше уникална жена, истински скъпоценен камък, жив, топъл и дишащ… Беше една наистина завършена човешка личност и именно затова Никълъс изпитваше към нея толкова трепетно уважение.

Не изгаряше от желание да разговаря с Итами, но да излезе, без да я поздрави, би означавало да прояви крайно невъзпитание, за което майка му щеше да обвини, естествено, себе си. Затова той отвори хлъзгащата се хартиена врата и пристъпи в гостната.

— А, Никълъс — вдигна глава Итами. — Не знаех, че си си у дома.

— Добър ден, лельо.

— Извинете ме за момент — каза Чонг и без видимо усилие скочи на крака. — Чаят е изстинал.

По известни само на нея причини тя никога не използваше прислугата в присъствието на Итами. Остави ги насаме и Никълъс започна да изпитва неудобство под изпитателния поглед на Итами. Отиде до прозореца и отправи поглед към боровата горичка.

— Знаеш ли, че в тази горичка има един шинтоистки храм? — попита го Итами.

— Да — обърна се към нея Никълъс. — Татко ми разказа за него.

— Виждал ли си го?

— Още не.

— А знаеш ли, че край него има парк с различни видове мъхове?

— Мисля, че са над четиридесет, лельо. Да, чувал съм за този парк, но доколкото ми е известно, само свещениците имат достъп до него.

— Вероятно не е съвсем така, Никълъс. Не мога да си представя, че би поискал да станеш един от тях. Няма да ти подхожда. — Тя се изправи на крака и неочаквано предложи: — Ще имаш ли нещо против да ме заведеш там? При храма и този прословут парк.

— Кога, сега ли?

— Разбира се.

— Но аз си мислех, че…

— Всичко е възможно, Никълъс. По един или друг начин. — Тя се усмихна и извика: — Чонг, отиваме на разходка с Никълъс. Скоро ще се върнем. — Обърна се към него и му протегна ръка: — Хайде!

До началото на горичката вървяха в мълчание. Там свиха надясно, изминаха около двеста метра по сочната трева, после тя изведнъж го насочи към дърветата. Озоваха се на тясна, но добре оформена пътечка, която се виеше сред храсталаците.

— Е, добре, Никълъс — проговори Итами. — Сега ми кажи как вървят тренировките ти. — Пристъпяше внимателно с неудобните си дървени обувки и се подпираше на слънчобрана си, за да преодолява неравностите на терена.

— Те са много тежки, лельо.

— Да — размаха ръка тя, сякаш искаше да изтрие признанието му. — Но ти не си очаквал нещо друго, нали?

— Не.

— Харесва ли ти този тежък труд?

Той хвърли бегъл поглед към лицето й, питайки се накъде бие. Нямаше абсолютно никакво намерение да й разказва за нарастващата неприязън между него и Сайго, превръщаща се в открита омраза. Не беше споменавал за нея дори пред родителите си.

— Понякога ми се иска да завърша по-бързо — сви рамене той. — Предполагам, че съм нетърпелив.

— При определени обстоятелства награда получават единствено нетърпеливите, Никълъс — рече тя и внимателно прескочи някакъв корен. — Би ли ми помогнал? — Пръстите й стиснаха дланта му и тя добави: — Ето че пристигнахме. Бяха излезли от горичката. Напуснаха сянката на боровете и Итами разтвори слънчобрана над главата си. Кожата й беше бяла като сняг, устните й — кървавочервени, а очите й блестяха като лъскави бучки въглища.

Лакираните тъмни стени на храма бяха залети от ослепителните лъчи на слънцето и той беше принуден да стисне клепачи, докато очите му свикнат е блясъка. Сякаш гледаше към море от разтопено злато.

Тръгнаха по пътечката от ситен чакъл, обикаляща храма от всички страни.

— Все пак си устоял — промълви тя. — Това е добре.

Спряха в подножието на просторните дървени стъпала, които водеха до широката врата на храма, цялата от бронз и лакирано дърво. Беше гостоприемно отворена и сякаш ги подканяше да влязат в сенчестите покои отвъд. Спряха и тя сложи ръка на рамото му. Докосването й беше толкова леко, че той едва ли би го усетил, ако очите му не бяха проследили движението й.

— Когато баща ти ме помоли да ти осигуря достъп до някое подходящо риу, бях обзета от сериозни съмнения — продължи Итами и леко поклати глава: — Възпитанието не ми позволяваше да ги изразя гласно, но те бяха факт. — Въздъхна и продължи: — До известна степен те съжалявам. Животът ти ще бъде много необичаен — европейците никога няма да те приемат за свой поради азиатската ти кръв, а японците ще те мразят заради европейските ти черти. — Ръката й се вдигна от рамото му е лекотата на пеперуда, а показалецът й едва-едва докосна бузата му. — Дори очите ти са като на баща ти, но аз не се заблуждавам толкова лесно…

Ръката й рязко се спусна до тялото, устата й сухо промълви:

— Хайде да влезем вътре и да се помолим!

— Красиво е, нали? — прошепна Итами.

Той трябваше да признае, че наистина е така. Стряха край криволичещото поточе, което се хлъзгаше по покритите с мъх скали и падаше надолу в малък водопад, висок не повече от два метра. Всичко беше зелено, дори водата и камъните под нея. Никълъс имаше чувството, че мъховете са не четиридесет, а четири хиляди вида.

— Какво спокойствие — продължи тя. — Сякаш светът навън никога не е съществувал.

Застанала в сянката на висок кипарис, тя сгъна слънчобрана си, отметна глава и пое дълбоко въздух.

— Имам чувството, че времето е спряло, Никълъс. Сякаш никога не е съществувал двайсети век, агресията, войната…

Очите й се притвориха, той внимателно я наблюдаваше и чакаше.

— Но война имаше — тръсна глава тя, обърна се и добави: — Хайде да седнем на тази пейка. Чудесно… Може би тук е седял някой шогун, някой владетел от династията Токугава… Човек има чувството, че може да се докосне до историята, нали? До нейния неумолим ход, до нейната цялост… — Лицето й се извърна към него: — Това не се отнася до теб, поне засега… В това отношение всички сме еднакви… — Върху лицето й се появи усмивка: — Виждам, че си изненадан. Но видиш ли, и двамата с теб сме външни хора, чужденци, които завинаги са откъснати от онова, което желаят най-много на света…

— Това не е възможно — изрази протеста си Никълъс. — Ти си Нобунага, член на една от най-старите и благородни фамилии в Япония!

Итами му отправи една хищна усмивка, равните й бели зъби влажно проблеснаха.

— О, да, разбира се, че съм Нобунага — въздъхна тя. — Но и това като почти всичко в Япония е лустро, великолепен външен вид, зад който се крие гнилота. — Изкривено от душевни терзания, лицето й престана да бъде красиво. — Слушай ме добре, Никълъс. Честта отдавна не е сред нашите добродетели, ние допуснахме да бъдем корумпирани от западните варвари, ние вече сме един окаян народ, затънал в страшни грехове. Нашите деди сигурно се обръщат в гробовете си, като ни гледат как забравяме вечния покой и се стремим да изградим това… модерно общество.

Гласът й стана по-висок и Никълъс мълчаливо чакаше да дойде успокоението. Но тя вече не можеше да се спре, започнала този разговор по неизвестни за момчето причини.

— Знаеш ли какво представляват дзайбацу, Никълъс?

— Само по име — отвърна той, отново усетил несигурна почва под краката си.

— Някой ден трябва да накараш баща ти да ти разкаже за тях, той ги познава добре… — После, сякаш това изчерпваше въпроса, тя добави: — Сацугай работи за едно дзайбацу.

— За кое?

— Аз мразя мъжа си, Никълъс — горчиво се усмихна тя. — И по ирония на съдбата баща ти е единственият човек на този свят, който знае причината… Такъв е животът, той често си прави шеги с нас. Идва дяволът и ти взема това, на което най-много държиш… — Крехките ръце, отпуснати в скута й, се свиха в детски юмручета. — Каква е ползата да съм член на благородната фамилия Нобунага, когато цял живот съм обречена да нося срама на своя прадядо? За мен този срам е неизбежен и вечен — така, както смесената кръв е неизбежна за теб… На двайсет и осем годишна възраст моят прадядо напуснал службата си при шогуна и станал ронин… Знаеш ли какво е това?

— Самурай без господар.

— Точно така, боец без чувство за чест, разбойник и крадец… Станал наемник, който продавал уменията си на онзи, който плати най-висока цена. Разгневен от това нечувано поведение, шогунът изпратил потеря в провинцията. Когато открили, прадядо ми, заповедта на господаря била изпълнена съвсем точно — никакво сепуку, бандитът трябвало да умре в безчестие — така, както е живял. Вече не бил благороден буши, бил леш, мърша… Разпънали го на кръст, както по онова време постъпвали с всички разбойници.

В подобни случаи обикновено унищожавали и цялото семейство, целия род на престъпника, включително жените и децата… От замърсената му кръв не трябвало да остава никаква следа. Но при нас станало друго…

— Защо, какво се е случило? — попита Никълъс.

— Карма — сви рамене Итами и бледо се усмихна. — Това е моята карма, която направлява целия ми живот… Аз се бунтувам срещу нея, боли ме, нощем горчиво плача… Срамувам се да призная това. Аз съм буши, дори и до днес съпруга на самурай… Някои неща не могат да се променят. В кръвта ми кипят десет хиляди славни сражения, в душата ми отеква свистенето на катаната, очите ми виждат страшното, блестящо острие…

Тя се изправи и слънчобранът разцъфна над главата й като огромно цвете.

— Един ден ще разбереш всичко това… Искам да запомниш нещо, сега ти е трудно в онова риу… Не, не ме прекъсвай, зная, че е така. Но никога не трябва да се отказваш, чуваш ли? Никога! — Извърна се настрана и меките пастелни цветове на слънчобрана скриха блестящите й черни очи, пълни с чувство. — Ела — долетя до него гласът й. — Време е да се връщаме в реалния свят.

— Това е Ай Учи — каза Муромаши. В ръцете му имаше бокен, а седмината ученици от групата на Никълъс стояха пред него в идеален полукръг. — Тук, в риуто Ито, с него се поставя началото на стотици уроци и упражнения. Ай Учи означава да посечеш противника си точно така, както той би посякъл теб. Тук ще се научите да отчитате времето — основно умение в изкуството на кенджуцу. И никога няма да го забравите. Ай Учи означава липса на гняв. Означава, че трябва да се отнасяте към противника като към почетен гост. Означава, че трябва да промените живота си и да забравите що е страх. Ай Учи е първата техника, която трябва да усвоите, тя е и последната. Помнете това, то е същността на кръга Зен.

Това беше първият урок на Никълъс, когато пристигна в риуто преди седем години. Не успя да го разбере напълно, но никога не го забрави. В годините, които последваха, когато със студена ярост усъвършенстваше хилядите удари с катана под зоркото око на Муромаши, когато усвояваше моралния кодекс на кенджуцу и познанието се разгръщаше пред него с главозамайваща бързина, той непрестанно си спомняше за онзи първи урок, претегляше го в съзнанието си и усещаше как все по-лесно, с неземно спокойствие и самообладание може да влезе в окото на урагана миг преди същият този ураган да го погълне и унищожи.

Продължаваше да повтаря до безкрайност хилядите удари и промушвания, постепенно усещайки как ръцете и краката му сякаш се движат в специално издълбани във въздуха улеи. Накрая дойде и възнаграждението за тези нечовешки усилия — сабята му престана да прилича на сабя, намеренията и действията му станаха абсолютно непредвидими за околните. И той разбра, че първият урок на Муромаши в онази далечна утрин всъщност представлява най-висшата форма на познанието.

И все пак не беше доволен. Даде си сметка за това през един късен следобед, непосредствено след тежката тренировка. Изпита чувството, че някой го наблюдава и вдигна глава. Но помещението беше празно. Въпреки това чувството не го напускаше, той стана и се приготви да извика. После си помисли, че момчетата отново са решили да го дебнат и запази мълчание.

Тръгна да обикаля просторния, потънал в полумрак салон, прорязван от мътни, странно червеникави слънчеви лъчи, натежали от прах. Промишленият смог покриваше всичко, мазните му пипала се протягаха към величествените склонове на планината Фуджи. Чувството, че не е сам, не го напусна, но някак изведнъж изпита усещането, че онзи, които се крие в здрача, не му мисли злото. Не знаеше как се появи тази увереност в него, просто знаеше, че е така.

Светлината в ъгъла на салона беше разсеяна, леко докосваше част от лакирания дървен парапет, ограждащ широката и леко издигната платформа. Самият ъгъл тънеше в мрак. Той се спря и загледа играта на светлината и сенките. Изведнъж прозвуча тих, но отчетлив глас:

— Добър вечер, Никълъс.

Сянката в ъгъла оживя и се превърна в човешка фигура, която бавно пристъпи напред. Беше Канзацу, слаб и лек мъж с вече побеляла, остра и късо подстригана коса. Очите му изглеждаха странно неподвижни, но въпреки това не пропускаха нищо.

Спусна се от платформата абсолютно безшумно и застана пред Никълъс, който бе застинал гол до кръста, неспособен да промълви нито дума. Откакто беше започнал да посещава това риу, Никълъс не беше чул дори три думи от този човек. Сега бяха сами и Никълъс беше достатъчно съобразителен, за да разбере, че тази среща не е случайна.

Канзацу внимателно го огледа, после пристъпи напред и докосна с пръст синкавия белег в лявата част на гърдите му.

— Япония преживява много тежки времена — промълви възрастният мъж. — Много тежки. Влязохме във войната по икономически причини, империализмът диктуваше разширяване на териториите ни… — Той тежко въздъхна. — Но тази война се оказа несправедлива за нас, тъй като беше продиктувана от алчност, а не от чувство за чест. Страхувам се, че днешният японец прибавя към своите постъпки блясъка на бушидо, вместо да е обратното — постъпките му да се ръководят от бушидото. — Очите му бяха тъжни. — И сега плащаме за всичко това. Завладени сме от американците, дори конституцията ни е американска. Нова Япония е изградена така, че да служи на американските интереси. Странно, много странно, че родината ни се подчинява на такъв господар. — Сви рамене и продължи: — Но каквото и да се случи, бушидо никога няма да изчезне напълно. Започваме да носим костюми по западен образец, жените ни използват американски прически, възприемаме западните делови отношения. Но тези неща нямат никакво значение. Японецът е като върбата — огъва се по посока на вятъра, за да не бъде пречупен. Всичко, което става сега, е просто външен израз на желанието ни за нов и справедлив ред в света. Без да искат, американците служат на нашите цели, защото именно с техните пари ние ще станем по-могъщи от всякога. Същевременно никога не трябва да забравяме своите традиции, защото само бушидо може да ни направи силни.

— Ти искаш да станеш един от нас — рязко смени тона Канзацу, после ръката му се стрелна към отока на гърдите на Никълъс, причинен от Сайго. — Това обаче говори, че нямаш особен успех.

— Успехът ще дойде с времето — отвърна — Никълъс. — Уча се да не бъда нетърпелив.

— Добре, много добре — кимна Канзацу. — Но човек все пак трябва да вземе съответните мерки. — Докосна с върха на пръстите си Никълъс и бавно започна да обикаля просторния салон, с момчето редом до себе си. — Според мен вече е време да започнеш работа с друг сенсей. Не искам да кажа, че трябва да прекратиш ценната си подготовка при Муромаши, а просто да прибавиш към нея нещо ново.

Продължиха да крачат бавно, после възрастният мъж се спря и каза:

— От утре започваш да работиш с мен. Ще те обучавам на харагей.

Отношенията си със Сацугай Никълъс винаги разделяше на две. Демаркационната линия между тях беше приемът, на който присъстваше заедно със своите, родители. Разбира се, беше напълно възможно това да се дължи и на собственото му възмъжаване, но той винаги си беше мислил, че промяната на отношението му към съпруга на Итами стана през онази вечер, на блестящия прием.

Сацугай не беше едър мъж, но въпреки това от него се излъчваше нещо внушително. Широкото му тяло, лишено от талия, стоеше някак странно върху късите крака, ръцете му изглеждаха странно несъразмерни. Главата му беше сякаш циментирана направо върху раменете, врат почти липсваше. Беше съвършено кръгла, а отгоре й се мъдреше сноп гарвановочерна коса, подстригана късо. Лицето му беше плоско, но не по типичния за японците начин. Очите му бяха продълговати, блестящо черни и някак странно извити нагоре в ъгълчетата си. Прибавени към плоските високи скули и наситено жълтия цвят на кожата му, те ясно издадоха монголския му произход. Без да напъва особено въображението си, Никълъс стигна до заключението, че пред себе си вижда оживелия от древността Чингис Хан. Това не беше напълно лишено от основание, тъй като от историята знаеше, че монголците на два пъти са нахлували в Япония — през 1274 и 1281 година, главен обект на техните нападения е бил град Фукуока, поради близостта си до бреговете на Азия. Никъде знаеше, че Сацугай е родом от околностите на Фукуока и макар че беше стопроцентов японец — консервативен и уважаващ традициите мъж, никой не можеше да каже дали предците му не са имали кръвта на онези страховити завоеватели в жилите си. Ако човек правеше своите заключения по този начин и ако обърнеше достатъчно внимание на външния им вид, той несъмнено би престанал да се съмнява в тях и също така несъмнено би сгрешил. Защото беше съвсем очевидно, че Сацугай е роден да бъде лидер, роден в област, в която дългът към обществото винаги е бил над всичко — дълг към по-възрастните в рода, дълг към даймийо, в крайна сметка и дълг към шогуна, олицетворявал японските традиции в продължение на двеста и петдесет години много по-силно от императора — той все пак беше човек с подчертано индивидуален характер. Разбира се, външно това не можеше да се забележи, защото той беше изцяло отдаден на Япония, на своята Япония и в тази светлина принадлежеше на много обществени групировки, а не само на конгломерата дзайбацу. Но през онази вечер, по време на приема, Никълъс изведнъж разбра, че Сацугай се счита за много повече от останалите. По един любопитен начин това негово чувство за превъзходство подпомагаше способността му на лидер. Японците по рождение са хора, които сляпо следват своя водач — дори когато той ги изпраща на сигурна смърт, както това са правили шогуните в древността. Затова не беше чудно, че Сацугай може да намери множество фанатични последователи и тази мечта очевидно беше тайната възглавница, на която спеше подобно на Цезар. А освен това и основен движещ фактор на целия живот.

Итами неотклонно беше край него, Сайго също — сякаш и двамата черпеха сила от слънчевия му блясък. Но онази вечер край тях имаше и четвърта личност — една жена или по-скоро момиче, която накара сърцето на Никълъс да потрепне още в мига, в който я зърна. Той се наведе към майка си и тихо я попита кое е това момиче.

— Племенница на Сацугай — отвърна Чонг. — Живее на юг и е дошла на гости.

От тона на майка си Никълъс усети, че това гостуване може да се проточи — в гласа й прозвуча неприкрита враждебност. Той понечи да я попита защо не харесва момичето, но в този момент Сацугай се надигна и я поведе да я представи на Чонг и полковника.

Беше висока и слаба, но гъвкава като тръстика според европейските стандарти. Тъмната й коса беше изключително дълга, а очите й изглеждаха огромни, течни и някак печални. Порцелановата й кожа беше безупречно бяла и излъчваше онзи вътрешен блясък, който не може да се постигне с никакви козметични средства. Никълъс я намираше за пленителна. Сацугай я представи официално — казваше се Юкио Йоконо.

На приема, играеше ролята на компаньонка на Сайго и той не се отдели от нея нито за миг, Никълъс напразно се опита да разбере дали това внимание от негова страна й е приятно или не.

През цялата вечер се ядосваше вътрешно и се колебаеше дали да я покани на танц. Знаеше, че много му се иска да го стори, но не беше сигурен каква ще бъде реакцията на околните. Не се впечатляваше от нарочно подчертаното кавалерство на Сайго, а по-скоро се тревожеше от отношенията между бащата на Сайго и полковника, които, меко казано, бяха обтегнати.

Нямаше с кого да се посъветва, затова в крайна сметка стигна до заключението, че се тревожи за нещо, което има значение единствено за него самия.

Вследствие на всичко това той направи опит за контакт. Опитът излезе успешен благодарение на Юкио, която веднага започна да го разпитва за Токио, където не беше идвала от доста време. Първото му впечатление беше, че тя познава добре само Киото и околностите му.

Както можеше да се очаква, Сайго не остана очарован от това развитие на нещата и се готвеше да изрази гласно своето недоволство. Попречи му баща му, който го повика за нещо. Той неохотно се извини и ги остави.

Никълъс я поведе към дансинга и хвърли одобрителен поглед на кимоното й. Беше гълъбовосиво с тънки сребърни нишки. На гърба му беше избродирано тъмносиньо колело с дебели спици — типичен символ на феодалното даймийо.

Започнаха да танцуват в такт с тихата и спокойна музика. Тя сякаш беше лишена от тегло, пристъпяше леко като птица. Никълъс леко я притисна и усети топлината на тялото й, лекия аромат на кожата под тънкото кимоно.

— И двамата сме прекалено, млади, за да помним войната — промълви с леко дрезгав глас тя. — Но въпреки това усещаме съвсем ясно последиците от нея. Не е ли странно?

— Не съвсем — отвърна той и вдъхна дълбоко аромата на тялото й. Сякаш самата й кожа изпускаше приятната миризма на фин, едва доловим парфюм. — Историята е един непрекъснат процес, инцидентите не появяват във вакуум, а предизвикват вълни, които се разпространяват и се смесват с други вълни, променят посоката си, изменят цялата си същност…

— Боже, каква философия! — възкликна тя. Никълъс имаше чувството, че ще започне да му се подиграва, но тя се усмихна и добави: — Твоята теория ми харесва. И знаеш ли защо? Защото означава, че това, което правим в момента, ще се отрази върху бъдещето ни…

— Имаш предвид нас двамата?

— Да, точно нас двамата. Един дует, бял и черен, като деня и нощта.

Докато изричаше тези думи, тя незабележимо се притисна до него. В първия момент Никълъс не се усети, но при поредното завъртане в такта на музиката левият й крак изведнъж се оказа между неговите. Тя леко се извъртя, топлото й бедро се опря в неговото, а по-късно, колкото и невероятно да му се струваше, усети нежната закръгленост между краката й. Продължавайки да говори, без да отмества поглед от лицето му, тялото й все така леко се отъркваше в неговото. Сякаш ги съединяваше невидим, но все по-твърд и солиден лост. Никълъс не смееше дори да диша, нито пък да прави някакви по-резки движения. Цялото му внимание беше насочено към запазването на тази позиция. Беше странно интимна и особено приятна в обкръжението на най-малко шестстотин гости на приема облечени модерно и богато, все още несвикнали напълно с вносния либерализъм. Нейната тайнственост го развълнува особено много, когато леко я завъртя и погледът му попадна на Сайго, който мрачно ги наблюдаваше от края на дансинга. Баща му го беше въвел в някакъв разговор и нямаше изгледи скоро да го освободи. За пръв и последен път Никълъс си помисли с добро чувство за Сацугай.

Танцуваха унесено и сякаш безкрайно дълго. Когато най-сетне се разделиха от взаимната си прегръдка без никой от двамата да намекне дори с жест за неотдавнашната близост, той все още не знаеше, че ще изминат почти четири години, преди да я види от ново.

В неделя полковникът спеше до късно. Позволяваше си този лукс може би защото изпитваше удоволствие да прати по дяволите рутината в единствения си почивен ден през седмицата. Шест дни ставаше точно в шест, но на седмия се надигаше от кревата, когато си поиска.

Никой не го закачаше в тези неделни утрини, с изключение на Чонг, която сякаш не забелязваше малката му волност. Понякога и тя оставаше на матрака, докато той се събуди, но по-често скачаше още в зори, отпращаше прислугата и се заемаше сама да домакинства в кухнята.

През почивните дни храната се приготвяше личи от Чонг. Тя би вършила това всеки ден, Никълъс знаеше това, но полковникът категорично се противопостави.

— Ще готви Тай! — каза заповеднически той един ден. — За това и се плаща. Ти трябва да разполагаш с времето си и да правиш това, което ти харесва.

— Какво да правя? — попита го тя.

— Много добре знаеш какво!

— Кой, аз ли? — с престорено смайване се втренчи в него тя. — Аз само една проста китайка, полковник-сан…

Последната фраза каза на развален английски, макар че владееше безупречно този език, после започна да се кланя като автоматична кукла. Полковникът изпитваше притеснение от нейните пародии, тъй като тя беше отличен мим и всичко, което иронизираше, се оказваше точно копие на действителността. Не му се искаше да си спомня за това, което ставаше отсреща, на континента, където англичани и американци се отнасяха с местното население като с хора от низша раса, способни единствено на ръчен труд и сексуални забавления. Той взе Чонг в прегръдката си, силните му загорели ръце обвиха здраво крехките й рамене, устните му властно покриха нейните. От опит знаеше, че това е единственият начин да я накара да млъкне; прояви ли нетърпение и гняв, тя ще поднови пародиите си с нова сила…

Тази неделя Чонг вече беше станала и кълцаше пресен зеленчук в кухнята. Никълъс се изправи на прага и я загледа. През прозорците проникваха косите лъчи на утринното слънце, стъклата мътно проблясваха. Някъде далеч в небето бръмчеше самолет, снижаващ се над летище Ханеда. Ниско над хоризонта се очерта триъгълник от диви патици, който бързо се отдалечаваше от розовия диск на изгряващото слънце.

Той се приближи да я целуне и тя топло го прегърна.

— Днес ще ходиш ли на тренировка? — меко попита Чонг.

— Няма, ако татко си е у дома.

Ръцете й чевръсто започнаха да режат зеления боб.

— Мисля, че ти е приготвил изненада и е по-добре да си останеш у дома.

— Почувствах нещо подобно — усмихна се той. — Ще остана вкъщи.

— Може би ще дойде време, когато това ще е всевъзможно — промълви Чонг, без да отделя поглед от терасата.

— Татко ли имаш предвид?

— Не, теб.

— Май не мога да те разбера…

— Когато двамата с баща ти напускахме Сингапур, Со Пенг беше вече близо до смъртта. Процесът беше бавен и той мислеше, че разполага с достатъчно време, за приключване на земните си дела. На мен каза, че се виждаме за последен път и се оказа прав. — Ръцете й се движеха светкавично над дървения плот. — Аз знаех, че трябва да взема баща ти и да напуснем Сингапур завинаги. Беше ни писано да живеем другаде, тук, в Япония. Въпреки това сърцето ми се късаше от мъка, когато се разделях със Со Пенг. Той беше моят баща, беше много повече от баща за мен… Аз също бях повече, от дъщеря за него. Може би защото сами се бяхме избрали и допаднали, защото връзката между нас беше духовна, а не кръвна…

— Тръгнахме си през онзи ден… Както едно време, когато бях дете, спрях за малко на портичката и се обърнах назад. Со Пенг се приближи и взе ръката ми. За пръв и последен път през съзнателния ми живот той ме докосваше… Баща ти беше отминал няколко крачки надолу по улицата и двамата се оказахме сами. „Сега аз живея чрез теб, Чонг“, прошепна той на онзи особен мандарински диалект, който използвахме само помежду си.

— Какво е искал да каже?

— Не зная, само мога да предполагам… — Тя избърса ръцете си, потопи ги за миг в купа със студена лимонена вода, после отново се зае да реже, този път краставички. — Докато прекосявахме горичката и отивахме към джипа, който ни чакаше отвъд, аз непрекъснато плачех. Баща ти не каза нито дума, разбира се, въпреки че много му се искаше да ме утеши… Никога не би си позволил да ме засрами по подобен начин…

— Беше ли наложително да заминете? — попита Никълъс.

— Да — отвърна тя и за пръв път го погледна в очите. — Имах определени задължения към баща ти и те бяха най-важното нещо в живота ми. Со Пенг прекрасно знаеше това, знаеше, че е невъзможно да остана при него и да пренебрегна съпружеските си задължения. Стори ли това, човек се лишава от всички добродетели на своето съществуване.

— Дългът е най-важното нещо в живота, Никълъс. Той е единственото нещо на света, над което смъртта няма власт, той е истинското безсмъртие…

Оказа се, че целият ден на полковника е свободен и двамата с Никълъс отидоха на традиционното пролетно посещение в ботаническата градина Жиндайши, където гражданите на Токио се покланяха пред цъфналите вишни.

Отбиха се пътьом в дома на Итами и оставиха Чонг, която беше обещала да намине и да види болния си вуйчо.

Сутрешната мъгла бързо се разпръскваше, подгонена от силния източен вятър. Валма от нея висяха над града като странни импресионистични творения. Ботаническата градина изглеждаше така, сякаш я бяха спуснали направо от рая. Натежалите от цвят клонки на вишневите дръвчета сияеха в бледорозово, сякаш бяха нарисувани от неземен художник. През другите сезони градината сигурно разкриваше още красоти, но сега беше април и всичко беше подчинено на великолепието на цъфналите вишни. Пред тях се поклащаха разноцветни кимона и ярко оцветени слънчобрани от намаслена хартия, хората бавно пристъпяха по пътечката, виеща се между двете небеса — едното нежно, филигранно и непосредствено пред очите им, другото — далечно и недостижимо. — Спряха пред сергия със сладкиши. Полковникът купи по една порция на двамата и разходката им продължи. Край тях тичаха смеещи се деца, следвани от гордите си родители, влюбени двойки се държаха за ръцете. Сред посетителите имаше много американци.

— Татко, разкажи ми нещо за дзайбацу — помоли Никълъс.

Полковникът пъхна в уста парченце сладкиш и замислено започна да дъвче.

— Ти положително знаеш доста в това отношение — промърмори след малко той.

— Зная кои са дзайбацу — отвърна Никълъс. — Четирите най-големи промишлени корпорации в Япония. Зная също, че веднага след войната много от висшите ръководители на дзайбацу са били осъдени като военнопрестъпници. Но не разбирам защо…

Полковникът беше принуден да се наведе, за да може да мине под ниско надвисналите над пътечката клони. Сякаш летяха сред ухаещи бледорозови облаци. Имаха чувството, че модерният и съвременен Токио никога не е съществувал, а знаят за него просто от някаква фантастична книга. Това състояние би било напълно разбираемо за местния жител, тъй като Япония е страна на хилядите символи, всеки от които живее свой собствен живот. Вишневият цвят е сред най-силните от тях, той олицетворява основните концепции на японския дух — обновление, пречистване, любов, неземна красота. Всичко това пробяга през съзнанието на полковника, докато той се чудеше откъде да започне.

— В Япония нещата никога не са прости и еднозначни — каза той. — Така е и с дзайбацу. Корените му трябва да се търсят в дългата милитаристична история на тази страна. По време на реформите през 1868 година, известни като епохата Мейджи, Япония прави сериозно усилие да излезе от феодалната изолация, в която се е намирала повече от двеста години вследствие управлението на шогуната Токугава. Но това означавало да се откаже от традиционализма, който според много японци е основа на тяхната сила.

Свърнаха вдясно и се заспускаха по лекия наклон, водещ до малко езеро. Сред храсталаците крещяха деца.

— С провеждането на тази нова политика, която някои наричат европеизация, неизбежно настъпва и един друг процес — подкопаване на неограничената самурайска власт. Тази каста винаги е била крепост на: традиционализма и незабавно се обявява срещу всичко ново, което се стреми да въведе в живота на страната Мейджи. Знаеш, че от 1582 година насам — годината, в която на власт идва шогунът Хидейоши Тойотоми, единствено самураите имат право да носят две саби, едната от които е катана. И изведнъж привържениците на Мейджи създават закон за военната служба, който предвижда редовна армия от обикновени граждани и забранява носенето на катана. На практика това означава премахване на класовите бариери, привилегиите на които самураите се радват още от 792 година пр.н.е.

Известно време се разхождаха край брега на езерото, чиито хладни и синкави води ярко контрастираха с розовите цветчета наоколо. Две платноходки играчки пореха гладката му повърхност, белите им платна тихо плющяха. Невръстните им капитани тичаха по брега успоредно с тях и възбудено подскачаха.

— Но самураите не са се предали лесно — продължи полковникът. Миниатюрните платна върху гладката водна повърхност му напомняха великолепните литографии от японската енциклопедия. — Голяма част от тях открито се опълчват срещу новия ред, а когато ги разбиват, се организират в тайни общности. Най-голямата от тях се наричала Гениоша — Общност на тъмния океан, но има и други — например Кокурюкай — Общността на Черния дракон. Тези групировки действат активно дори в наше време. По своя характер те са крайно реакционни организации, които твърдо вярват в империализма и идеята, че Япония трябва да бъде господар на цяла Азия.

— Гениоша се създава във Фукуока и там е основната й база дори днес. В това няма нищо чудно, тъй като именно онази част на полуостров Кюшю се намира най-близко до континента.

Никълъс си помисли за монголското нашествие и за силните националистически чувства, което е предизвикало то в онази част на страната. После се сети за Сацугай.

Откриха една свободна пейка на няколко крачки от водата и седнаха. На отсрещния бряг на езерцето едно дете размахваше връзка разноцветни балони, над върховете на дърветата се поклащаше хвърчило, сякаш залепено на бледото небе. Върху повърхността му от намаслена оризова хартия беше изобразен огнедишащ дракон.

— Провалили се в опита си да свалят открито режима Мейджи, членовете на Гениоша се заемат да подкопаят процеса на реформите отвътре, бавно и постепенно. Били са умни хора и са съзнавали, че новите властници, които били твърди привърженици на идеята за индустриализация на страната, ще изпитват остра нужда от икономическа експанзия, включително от евентуално завладяване на Китай.

— Проникнали в предварително набелязаните политически структури на новото японско общество, членовете на Гениоша се стремят да намерят съюзници сред най-висшите правителствени среди. Особено внимание обръщат на членовете на генералния щаб, където реакционните възгледи са масово явление.

— Общите избори през 1882 г. се оказват изключително полезни и навременни за целите, които си е поставила Гениоша. В резултат на политически компромис със силните на деня тайната общност осигурява тяхното преизбиране, а в замяна получава уверения, че новото правителство ще следва изключително агресивна и империалистическа външна политика. Тази цел е постигната, макар и с цената на силен терор. Гениоша наема банди лумпени, които тероризират населението, политическите противници на управляващите често биват пребивани или отвличани. Тези избори остават в историята като избори на страха.

Край тях минаха двама американски офицери, следвани от семействата си. Носеха гордо своите униформи, тъпчеха земята със самочувствието на завоеватели. Положително виждаха къде се намират и какво става край тях, но едва ли го разбираха.

— С приложението на тази политика и особено след успешната японска инвазия в Манджурия и Шанхай започват японските инвестиции в чужбина. На страната е необходимо изключително динамично икономическо развитие и постиженията й в тази насока са наистина впечатляващи. Именно в този процес се раждат четирите огромни промишлени конгломерата, станали известни под името дзайбацу.

— Значи Канзацу е прав, като казва, че отговорност за включването на Япония във войната трябва да носят не само милитаристите, но и представителите на едрия бизнес — замислено промълви Никълъс.

— Така е — кимна полковникът. — В много отношения Япония продължава да е примитивна страна, особено по западните стандарти. Токугава добре се е погрижил за това. Но от друга страна, тези хора разбират по-добре от всеки друг какво означава чистотата на една нация. Тревожи ме фактът, че генерал Макартър не си дава точна сметка за това. О, той беше достатъчно запознат с културата тук, за да не пипа императора въпреки натиска да бъде детрониран и съден като военнопрестъпник. Като оставим настрана подкрепата, която американците получиха от императора непосредствено след края на войната, Макартър си даде сметка, че детронирането му би предизвикало дълбок хаос в страната — дори могъщите шогуни не са дръзвали да поставят под съмнение съществуването на монархическата институция, която е една от най-силните традиции в тази страна.

— Първоначално американците поддържаха версията, че Япония влиза във войната само поради натиска на милитаристите. — Полковникът млъкна за миг, близна дебелите си пръсти и се зае да тъпче лулата си. — Но тази версия се оказа на светлинни години от истината. Страната беше натикана в ъгъла от членовете на дзайбацу и единственият начин да се излезе от това положение беше войната.

— Ами народът? — попита Никълъс. — Той едва ли е искал война.

Полковникът стисна незапалената лула между зъбите си и отправи поглед към леко помръдващата водна повърхност.

— За нещастие този народ е бил държан в сляпо подчинение векове наред. Феодалните порядки, дългогодишното покорство пред императори, шогуни и старейшини е дало своите плодове. — Изправи гръб и хвърли поглед към сина си, седнал неподвижно на дървената скамейка. — И затова не е изненадващо, че в навечерието на войната почти липсват антимилитаристични настроения. Дори обратното — социалдемократическата партия, която единствена се обявява срещу агресията в Манджурия, губи голяма част от своя електорат на проведените през 1932 година общи избори. Така само малката и радикално настроена комунистическа партия остава политическата сила, която се противопоставя на империалистическата политика на правителството. Но тя е като сламка пред талазите на настъпващата буря. Дзайбацу и Гениоша държат в ръцете си както политиците, така и средствата за масова информация. Войната става неизбежна.

Разнесоха се забързани стъпки и двамата едновременно вдигнаха глави. Вляво от тях се появиха двама униформени полицаи, които затичаха надолу по каменните стъпала, разперили ръце, за да запазят равновесие. Хората започнаха да се обръщат, разнесе се рязък вик. Децата зарязаха платноходките си, които с поклащане започнаха да се отдалечават от брега. Няколкото американски офицери в близост до тях се поколебаха за миг, после се втурнаха след полицаите. Никълъс и полковникът се изправиха и бавно се вляха в тълпата, струпала се в единия край на езерцето.

Скупчените вишневи дръвчета, отрупани с цвят, им пречеха да видят какво става зад тях. Поеха през тревата, за да избегнат стълбите, претъпкани с хора. Полковникът хвана Никълъс за ръка и започна да си пробива път с рамо. Откъм брега се разнасяше някакво пляскане и блъскане, което се прекрати с идването на още униформени полицаи.

Хората пред тях се отдръпнаха, и те видяха малка полянка, отрупана с откъснати вишневи цветчета, застлали като нежен килим яркозелената трева. Сякаш някой се готвеше да посреща герой от войната. За миг Никълъс зърна някакво кимоно, което в първия момент му се стори сиво, но след като получи лек тласък от неспокойната тълпа зад себе си, видя, че е раирано на тесни черно-бели ивици, които от разстояние изглеждаха сиви. Цялото беше поръбено с бяла коприна.

Полицаите си запробиваха път и хората най-отпред се отдръпнаха. Едва сега Никълъс успя да зърне мъжа, коленичил сред нежните розови цветчета. Челото му докосваше земята, а дясната му ръка беше скрита отпред под кимоното. Пред него беше поставена малка лакирана кутия от розово дърво с пиринчена обковка, превързана с дълга бяла панделка от тънка коприна.

Изправен зад него, полковникът изведнъж го сграбчи за раменете.

— Това е Ханшичиро! — тихо възкликна той, споменавайки името на един от най-великите японски поети.

Никълъс пристъпи напред, за да вижда по-добре. Сред гората от нервно помръдващи крака изведнъж видя ясно лицето на коленичилия мъж. Беше широко и плоско лице, с твърдо изсечени черти и стоманеносива коса над него. От двете страни на устата му бяха издълбани горчиви бръчки, очите му бяха затворени.

В следващия миг Никълъс изведнъж разбра, че копринената лента пред него не е в сянка, както му се беше сторило отначало, а е изцапана с кръв. Тънка и почти прозрачна, тя беше пропуснала кръвта да попие в земята пред прегънатото тяло на Ханшичиро.

— Сепуку — каза полковникът. — Така свършват благородниците.

Никълъс все още се учудваше на невероятната организация на този фатален ритуал. Беше слушал много военни истории и знаеше, че там смъртта винаги е грозна. Но тук всичко стана спокойно, подредено, точно и чисто — естествено като хода на времето.

— Как се чувстваш, Никълъс? — полковникът леко докосна рамото на сина си и загрижено го погледна.

— Добре съм — отвърна момчето и вдигна глава. — Просто ми е малко странно, всичко беше толкова неочаквано… Защо го направи в парка, пред всички?

— За да го видят и запомнят — отвърна полковникът. Започнаха да се отдалечават от езерото и се заизкачваха нагоре по хълмчето. Дърветата тук бяха още по-отрупани с цвят, пътечките под тях едва се забелязваха. Над главите им продължаваше да се наблюдава книжният дракон, бълващ огън, сякаш протестираше срещу лекото въздушно течение, което го тласкаше все по-високо и все по-далеч.

— Той беше тъжен човек, останал безнадеждно назад в миналото — добави полковникът. — Така и не успя да се нагоди към промените в родината си. — Край тях мина млада японка, която с достойнство буташе пред себе си тъмносиня количка с розово-бели близначета вътре. — Ханшичиро беше великолепен творец, всеотдаен и честен, всички го уважаваха… Това беше неговият протест срещу бъдещето, към което се е устремила Япония. Бъдеще, което според него ще доведе до унищожението й. — Насреща им изскочи влюбена двойка — американски моряк и млада японка, усмихнати и хванати за ръце. Морякът прегърна момичето и го целуна по бузата, то се изкиска и се отдръпна. Косата му се разроши от ветреца, потръпна като книжния дракон горе в небето, но далеч по-жива от него.

— Много хора са като Ханшичиро — рече Никълъс. — Нали Сацугай е роден във Фукуока?

Полковникът замислено погледна сина си, спря и бръкна в джоба си за лулата. Отвори кесията с тютюн и се зае да я тъпче, леко почуквайки с палец по чашката.

Очите на Никълъс продължаваха да следят дракона, който се рееше високо над главите им.

— Аз прочетох конституцията, татко — промълви той. — Зная, че и ти си участвал в създаването й. Не е японска, но е много демократична, далеч по-демократична от сегашната политика на правителството. Днешна Япония е твърде дясно ориентирана, а дзайбацу си останаха непокътнати. Голяма част от предвоенната администрация продължава да функционира… Това не мога да го разбера.

Полковникът извади стоманеносивата си запалка „Ронсън“, обърна гръб на ветреца и завъртя колелцето с палец. Изскочи дълго пламъче, той с наслада дръпна три-четири пъти и едва след това щракна капачето.

— Искам да зная как се чувстваш, преди да ти отговоря — каза той. — Разстроен ли си от смъртта на Ханшичиро? Разстроен ли си, че един човек умря пред очите ти?

— Не зная — поклати глава Никълъс и сложи ръка върху черния железен парапет, който се извиваше край пътеката. Дланта му усети хладината на метала. — Не зная дали тази случка е започнала да ми въздейства. Беше някак нереална, като на кино. Не познавах този човек, не съм чел нищо от него. Предполагам, че изпитвам тъга, но не зная защо. Той направи това, което е искал.

Полковникът дръпна от лулата си и се замисли. Всъщност каква реакция беше очаквал от сина си? Сълзи? Истерия? Сърцето му се сви при мисълта, че като се върнат у дома, ще трябва да съобщи новината на Чонг, която обожаваше поезията на стареца. Беше крайно несправедливо да очаква, че синът му ще приеме смъртта на Ханшичиро по начина, по който самия той я беше приел. Между тях лежеше, опитът на цяло поколение, а Никълъс не можеше да притежава онова изострено чувство за исторически промени, което, притежаваха те двамата с Чонг. Никълъс гледаше под съвсем друг ъгъл и това беше съвсем естествено. За миг се замисли за Сацугай. Никълъс го беше схванал съвсем точно, отсега нататък ще трябва да следи по-внимателно отношението на младежа към него.

— Макар че американците хвърлиха цялата вина за японското участие във войната върху военните, трябва да признаем, че след нея се проведе чистка и сред членовете на дзайбацу — започна той. — Но висшите ръководители на тази групировка успяха да унищожат голяма част от компрометиращите ги документи, други фалшифицираха и така се измъкнаха от справедливото възмездие. Не всички, разбира се — много от тях бяха осъдени като военнопрестъпници. — Насочиха се към източния портал на градината, отвъд който беше паркирана колата им. Полковникът дръпна от лулата, и изпусна облаче син дим във въздуха. — Американците дойдоха тук с най-добри намерения… Спомням си деня, в който завършихме новата конституция и я хвърлихме на премиера и външния министър като нова атомна бомба. Те бяха сащисани, защото това не беше японска конституция, а един документ, изготвен изцяло в духа на Запада. Но Макартър беше твърдо решен да откъсне тази страна от феодалното и минало, което според него представляваше най-голямата опасност за сигурността. Основният замисъл на новата конституция предвиждаше пълното лишаване на императора от власт и оставането му на трона просто като символичен държавен глава, докато изпълнителната власт се предава изцяло в ръцете на народа.

— И какво стана след това? — попита. Никълъс.

— През 1947 г. Вашингтон направи остър завой. На Макартър беше наредено да ограничи част от пълномощията си, бяха ревизирани доста присъди и лидерите на дзайбацу бързо възстановиха предвоенните си права и влияние.

— Но това звучи напълно противоречиво и нелогично!

— Само от японска гледна точка — отвърна полковникът. — Знаеш ли, Америка най-много се страхува от световния комунизъм и би направила всичко възможно да спре разпространението му. Виж как помагат на Франко в Испания, на Чан Кай Ши тук. Американците са убедени, че най-доброто оръжие за борба с комунизма е фашизмът.

— Значи умишлено пренебрегват изготвената от самите тях нова японска конституция, възстановяват влиянието на реакционните дзайбацу и ги тласкат надясно, така ли?

Полковникът мълчаливо кимна. Изведнъж изпита чувството, че никога няма да се добере до изхода на градината, че няма сили да завърши дългото пътешествие из тази земя, покрита с толкова лъжи и предателства.

— Нека поседнем за малко — тихо промълви той.

Заобиколиха железния парапет и се отпуснаха върху огряната от слънцето трева. Въпреки топлото време полковникът потръпна и обви рамене с ръцете си. Малки бели облачета скриваха слънцето и сенките им пробягваха като призраци по широката поляна. Вишневите цветчета тихо шумоляха, някъде наблизо възбудено лаеха кучета, пеперуда с кафеникави крилца пърхаше над тревата — самотен солист, изпълняващ сложен и непознат танц. Денят беше чудесен и въпреки това тъжен, от онези прекрасни пролетни дни, които предизвикват сълзи в очите, помисли си полковникът. Защо в живота ни има толкова много такива дни?

В живота си той беше видял много смърт, на познати и непознати. С течение на времето човек се научава да изгражда около себе си предпазна обвивка срещу чуждата смърт и в крайна сметка тя се превръща в нереална пантомима, която не може да достигне до чувствата му.

Но тази смърт тук, в парка, в чудесния пролетен ден, пред очите на децата — бъдещето на Япония, беше някак по-различна. Полковникът се чувстваше празен и кух — като Цезар, който се завръща в Рим, откъснал се с нежелание от обятията на Клеопатра, напуснал вечното лято и озовал се в дъждовния март… В съзнанието му проблесна странна картина — един орел, натежал от мрачни поличби, кръжи над статуята на Цезар на площада. Смъртта, на която беше станал свидетел, също тежеше от поличби, но той не можеше да каже какви са те.

— Добре ли си? — попита го Никълъс и леко докосна ръката му.

— Какво? — В продължение на няколко секунди очите на полковника гледаха недоумяващо, после чертите му се отпуснаха. — О, да, добре съм, Никълъс. Не безпокой. Просто си мислех как да кажа на майка за смъртта на Ханшичиро. Тя ще се разстрои много!

Млъкна и отправи поглед към нежните вишневи цветчета наоколо. Скоро усети, че се успокоява.

— Татко, искам да те попитам нещо.

Полковникът изпитваше ужас от подобни моменти, но. Никълъс проговори с тон, който издаваше задълбочено предварително обмисляне на онова, което се готвеше да попита.

— Какво?

— Искам да зная дали Сацугай е член на Гениоша.

— Защо питаш?

— Въпросът ми изглежда съвсем логичен. Сацугай ръководи едно дзайбацу, има възгледи на войнстващ реакционер, родом е от Фукуока, където е формирана философията му. — Никълъс се извърна и погледна баща си в очите: — Честно казано, ще бъда много изненадан, ако се окаже, че човек като него няма нищо общо с Гениоша. Не е ли именно тази връзка фактът, който му позволява да си възвърне влиянието след чистката през 1947 година?

— Аха — поклати глава полковникът и се усмихна уважение. — Заключението ти е логично и аз те поздравявам за прозорливостта. — Млъкна за момент и е замисли. Вляво от тях няколко дъждосвирци шумно напуснаха клоните на дърветата, направиха кръг над полянката, после сивите им телца се стрелнаха към слънцето и изчезнаха. Далеч на запад хвърчилото дракон бавно се снижаваше, дърпано от невидими ръце. Денят бавно гаснеше. — Гениоша е общност, основана от Хираока Котаро — бавно и внимателно поде полковникът. — Негов най-доверен помощник е бил Муисай Шокан, а Сацугай е негов син.

Никълъс помълча малко, после попита:

— Означава ли това, че отговорът на въпроса ми е положителен?

Полковникът мълчаливо кимна, после попита:

— Знаеш ли защо е кръстил сина си Сайго?

— Не.

— Нали помниш какво ти казах в началото — че Гениоша действа в политическите, структури на страната?

— Да.

— Били са принудени да прибегнат до това решение. Според закона за военната служба олигархията през епохата Мейджи се разделя на три групи. Една от тях се оглавява от човек на име Сайго, който се превръща бързо в лидер на крайно консервативни самураи. През 1877 година този Сайго формира армия от трийсет хиляди самураи и ги хвърля в решителна битка срещу модерно въоръжената армия на Мейджи. Естествено, срещу оръдия и пушки самураите не могат да направят нищо и са напълно разбити.

— Да, разбира се! — извика Никълъс. — Въстанието Сацума! За пръв път правя връзка между две имена, познати ми от историята. — Откъсна стрък трева и добави: — Това е било последното въстание на самураи, нали?

— Точно така — отвърна полковникът и се надигна, усетил най-сетне, че отново може да се изправи срещу реалния свят и най-вече срещу тъжното лице на Чонг. Винаги му беше трудно, когато е тъжна.

Прекосиха разстоянието, което ги делеше от портала и излязоха навън. Небето зад тях беше чисто, драконът беше изчезнал, а слънцето бавно потъна зад върховете на дърветата. На мястото му остана ярка червена ивица, подобна на капка кръв върху бял ли хартия.

През нощта и двамата сънуваха смъртта на Хашичиро, но всеки по свой собствен начин.