Нито дума

Психиатърът на прокълнатите

Доктор Нейтън Конрад седеше сам. Ръцете му бяха облегнати на подлакътниците на коженото кресло. Главата му бе отпусната назад. Гледаше вторачено гипсовите корнизи и си мислеше: „Мамка му!“.

Започваше да го боли глава. Червени петна проблясваха пред увреденото му дясно око. Стомахът му беше натежал. Нямаше съмнение — последният сеанс бе ужасно потискащ.

Отново беше Тимоти. Тимоти Ларкин. Двадесет и седем годишен. Талантлив хореограф с обещаваща кариера. Вече беше работил като асистент в две продукции на Бродуей. А преди година бе получил работа като главен хореограф на летните представления на открито на Световния търговски център. Месец след това бе открил, че е заразен със СПИН.

През първите шест месеца Конрад бе наблюдавал как младият мъж си отива. Слабата мускулеста фигура на танцьора бе станала мършава и крехка. Изваяното лице се бе отпуснало и изпило. Бяха го облъчвали заради няколко вида рак и гъстата му черна коса бе опадала.

Конрад разтри окото си, за да прогони червените петна. Въздъхна и се надигна от стола. След прекарания в седене час увреденият му десен крак бе изтръпнал. Той закуцука през малкия кабинет към масичката до вратата на банята, на която стоеше кафеварката му „Господин Кафе“. Любимият му Сър Кафе. Свети Кафе.

Чашата му стоеше до кафеварката. Беше черна, с бели букви: „Животът е гаден, а после умираш“. Той взе каната и наля останалото кафе в чашата си. Остави каната, отпи и въздъхна:

— Аах!

Кафето имаше вкус на тиня. Конрад поклати глава и отнесе чашата до стола. Това беше третото му кафе от сутринта.

Направо не можеше да повярва, че още е девет и петнадесет.

Конрад беше поел Тимоти по молба на Съюза на гейовете и лесбийките. Интернистът на Съюза, жена, казваше се Рейчъл Морис, се бе свързала с него.

— Знаете, че вече не мога да си позволя да работя с вас — й каза Конрад.

— Но ти сам се включи в списъка, Нейтън — напомни му тя.

— Да, но вие не ми казахте, че останалата част от страницата е празна.

Тя се засмя.

— Какво мога да ти кажа? Ти си създаде страхотна репутация сред най-отчаяните служби за подкрепа в града.

— Така ли? И каква е репутацията ми? Ужасно съм любопитен.

— Наричат те Психиатъра на прокълнатите.

Конрад държеше телефона с едната си ръка и бе подпрял глава на другата.

— Поласкан съм, Рейчъл. Трогнат съм. Но сега съм лъскав психиатър от Уест Сайд. Трябва да издържам жена, дете и мерцедес.

— Нейтън, това не е вярно.

— Е, имам жена и дете. А щях да имам и мерцедес, ако ме бяхте оставили на мира.

— Жена ти може да се издържа сама.

— Така ли? А може ли да ми купи мерцедес?

— Нейтън! — извика Рейчъл. — Той няма пари. Осигуровката му не покрива психоанализата. Има склонност към самоубийство и няма къде другаде да отиде. Той се нуждае от теб.

Конрад се замисли за момент, после изви отчаяно.

Кабинетът на Конрад се намираше в овехтяла готическа сграда на Сентръл Парк Уест между Осемдесет и втора и Осемдесет и трета улица. Помещаваше се в задната част на партера. Единственият му прозорец гледаше към потискащата вентилационна шахта, която неговата сграда споделяше с вехтата готическа кооперация на ъгъла на Осемдесет и трета улица. Прозорецът бе закрит с дървени щори, през които не проникваше дневна светлина. Човек трудно можеше да забележи, че там въобще има прозорец. Кабинетът му винаги изглеждаше някак си гол и неестествен.

Беше разделен на чакалня и стая за консултации. И двете бяха малки. В чакалнята имаше място само за един-два рафта с книги, два-три стола и малка ъглова масичка, на която лежаха екземпляри от „Ню Йорк Таймс“ и „Психологията днес“, предназначени за пациентите. Самият Конрад никога не ги четеше.

Стаята за консултации беше малко по-голяма, но пък претъпкана. На северната стена се намираше прозорецът, а на южната — банята. Всеки друг сантиметър бе зает от рафтове, отрупани с овехтели книги като „Сексуалността и детето“, „Психофармакология“ и „Пълните събрани съчинения на Зигмунд Фройд“ в няколко тома. В единия ъгъл стоеше старомодно бюро, чийто капак бе вдигнат, а плотът му бе отрупан с вестници и списания. Някъде под всички тези неща се криеха телефонът и телефонният секретар. На крайчеца на бюрото туристически будилник едва пазеше равновесие.

Накрая идваха и основните мебели: коженото кресло на Конрад, канапето за анализираните пациенти и голямото жълто кресло за подложените на терапия.

Днес, когато седна в това кресло, Тимоти заприлича на джудже. Слабите му ръце лежаха отпуснати на подлакътниците и леко трепереха. Главата му се клатеше, сякаш вратът не можеше да я поддържа. Бейзболната шапка на „Метс“ стоеше накриво на главата му, вероятно за да прикрива оплешивяването.

Загледан в него, Конрад се помъчи да се издигне над облака от съжаление към младия човек. Наложи безстрастна маска на тъжното си отпуснато лице. Задиша бавно и изчака мозъкът му да се настрои да възприема. Никакво съдене, никакви тълкувания. Просто трябваше да слуша внимателно и да дава мнение.

— Нали разбирате — меко започна Тимоти, — чувството за вина е по-лошо от страха. Имам предвид, да, наистина се чувствам ужасно, но всъщност не се плаша много от смъртта.

Конрад слушаше мълчаливо. Тимоти му говореше по този начин от седмици: за вината и срама, които тегнеха над него тежко като смъртта. Той вече знаеше причините за това. И сега се опитваше да размени това познание за поглед в душата на младежа.

Тимоти изнурено повдигна глава и се вторачи в Конрад с хлътналите си черни очи.

— Мразя усещането, че… Господ ме наказва, че СПИН е някаква божествена присъда. Наказание за греховете ми.

Конрад се размърда в креслото.

— И кои са тези грехове, Тим? — меко попита той.

— О, нали знаете — болезнено въздъхна младежът. — Все същите стари грехове. Животът ми. Сексуалните ми предпочитания.

После добави с усилие:

— Имам предвид, нали точно това е наказанието за секса с мъже?…

— Така ли? — попита Конрад.

Очите на младия мъж се напълниха със сълзи и той ги повдигна към тавана.

— Струва ми се, че някъде дълбоко в мен се крие свещеник фундаменталист. Като в онзи филм на Уди Алън: в съзнанието ми живее някакъв свещеник, размахва пръст в лицето ми и казва: „Виждаш ли? Не можеш да заблудиш Господ, Тимоти. Това е наказанието ти, задето вършиш мръсотии с други момчета“.

Конрад се усмихна колкото можеше по-очарователно.

— Не ми се ще да прозвуча като психиатър — каза той, — но този свещеник прилича на баща ти, нали?

Тимоти се засмя и кимна.

— Да, според мен той наистина щеше да мисли така. Баща ми. Ако бях говорил с него. Е, надали щеше да го изрече, но щеше да вярва, че съм наказан, защото съм гей.

— Интересно от теологична гледна точка — отбеляза Конрад. — Ако СПИН е наказание за хомосексуалността, за какво е наказание детската левкемия? За това, че не си давал играчките си на другарчето си?

Тимоти отново се засмя.

— Дъждът вали и върху праведните, и върху грешниците — меко каза Конрад.

— О, страхотно — изстена Тимоти и облегна глава назад. — Кой го е казал? Зигмунд Фройд?

— Вероятно. Някой от нас — умните еврейски момчета.

Още няколко мига Тимоти седя по този начин — отпуснал в креслото слабото си тяло и отметнал глава. По лицето му се застичаха сълзи. Капеха по облегалката на креслото и мокреха жълтата тапицерия.

Конрад погледна часовника на бюрото си. Девет и тринадесет. „Слава богу — помисли си той, — почти свършихме.“ За момент усети как съжалението отново се надига в душата му. Едва можеше да изтърпи това.

После отново насочи очи към пациента си. Тимоти седеше неподвижен, отметнал глава и облян в сълзи. „Побързай, Тимбо, убиваш ме“ — помисли си Конрад.

Най-после хореографът погледна психиатъра. Сълзите вече ги нямаше. Устните му бяха стиснати. Конрад забеляза как очите на младежа започват да гледат по-твърдо.

— Радвам се, че обичах хората, които обичах — каза Тимоти. — Не искам да умра засрамен. Радостен съм.

После устните му затрепериха и той отново заплака.

Конрад се наведе към него и заговори нежно:

— Времето ни свърши. Трябва да спрем.

Конрад се облегна в креслото и отпи от кафето. Ако имаше повече време да поработи с Тим, той щеше да се справи с чувството за вина и заболяването си. Щеше да се почувства освежен по някакъв загадъчен начин, и успокоен.

А после щеше да умре — бавно, болезнено, ужасно. Съвсем сам.

Мамка му! Конрад поклати глава. Страхотно отношение. А беше едва девет и двадесет сутринта. Не можеше да си позволи да се чувства потиснат отсега. Трябваше да се справи с Джун Фефърман — сладка и много нещастна жена, чийто съпруг пилот бе загинал миналата година при катастрофа, докато шофирал от летището към дома си. А след нея беше Дик Уайът, жизнен четиридесет и пет годишен директор на компания, който една сутрин се подхлъзнал на стъпалата на дома си и се парализирал от врата надолу. Накрая, вероятно най-тежкият случай от всички, бе Каръл Хайнс, загубила петгодишния си син, заболял от тумор на мозъка. Дъщерята на Конрад, Джесика, беше също на пет години. Беше му ужасно неприятно да работи с Каръл Хайнс.

Затвори очи. После издаде странен звук — нещо между въздишка и стон. Психиатърът на прокълнатите. Господи, къде бяха всички онези богати невротици от Уест Сайд, за които бе слушал толкова много? Най-доброто, което можеше да направи за своите пациенти, бе да ги освободи от заблудите им, за да могат да се изправят срещу кошмарите си.

Чу как външната врата се отваря със скърцане. Отвори очи и погледна малкия часовник. Девет и двадесет и пет. Госпожа Фефърман и мъртвият й съпруг бяха пристигнали пет минути по-рано. Пет минути. Все още имаше време да се отпусне малко преди началото на сеанса.

Стисна чашата и я вдигна към устните си. Вдъхна аромата на кафето.

Телефонът иззвъня. Оставеният върху него лист се плъзна и падна на пода. Телефонът звънеше силно и пронизително.

— Хм… как точно да ти го кажа? — тихо промърмори Конрад. — Разкарай се.

Телефонът звънна отново.

Конрад изруга, остави чашата върху реферата си за реакцията на децата към скръбта, после вдигна слушалката.

— Доктор Конрад.

— Здрасти, Нейт. Джери Сакс се обажда.

Конрад се намръщи. Петте му минути отидоха на кино.

— Здрасти, Джери — отвърна той колкото се може по-жизнерадостно. — Как си?

— Е, нали знаеш. Не трупам огромните пачки на хората от Сентръл Парк Уест, но се справям. А ти как си?

— Добре, благодаря — отвърна Конрад.

— Слушай, Нейт — заговори Сакс енергично. — Имам един случай, който е точно като за теб.

Нейт поклати глава. Представи си Джери Сакс седнал зад огромното си бюро в общинска психиатрична клиника „Импелитери“. Облегнат на стола, качил крака на бюрото, едната му ръка положена върху огромното му шкембе. Гигантската му яйцевидна глава отметната назад, така че тъмните му очила проблясват на светлината на лампата. И голямата табелка от оникс пред него: „Доктор Джералд Сакс, директор“. Табелката бе дълга поне половин метър.

След това си помисли, че Джери всъщност си я е заслужил. Назначаването му за директор беше резултат на десетгодишно усърдно подмазване на президента на Куинс, Ралф Джулиана. Конрад бе виждал Джулиана по телевизията: набит простак в скъп костюм и евтина пура в устата. Сигурно никак не беше приятно да му се подмазваш. Сакс бе прекарал десет години, смеейки се на тъпите шеги на този кретен. Беше присъствал на приемите му. Беше му осигурявал „уважаван психиатър“, с когото да впечатли приятелите си. Да не споменаваме, че беше свидетелствал на няколко дела, от които Джулиана се интересуваше. И накрая бе успял да получи назначение като директор на „Импелитери“. Горд господар на зелените му стени, спартански обзаведените общежития и мрачните стаи. Безстрашен лидер на персонала от отхвърлени отвсякъде другаде лекари, полуграмотни терапевти и проклети като питбули сестри с намръщени физиономии. Крал Питон в змийското гнездо на града.

Но Конрад му беше длъжник. Бяха се запознали преди петнадесет години, когато и двамата бяха стажанти в Медицинския център на университета в Ню Йорк. Конрад още тогава не харесваше Сакс. Но преди пет години Конрад лекуваше един страдащ от маниакална депресия тийнейджър, Били Хуарес. Били беше много беден и започваше да проявява склонност към насилие. Вече беше набил един учител, който го попитал защо бяга от часовете. Бе започнал да приказва, че ще си купи пистолет. Били се нуждаеше от болнично лечение и лекарства, но нямаше пари за тях. Конрад се страхуваше, че момчето е обречено да попадне в някой безплатен обществен ад. После правителството субсидира експериментална програма, която премести някои от пациентите на „Импелитери“ в приятен частен санаториум близо до Харисън. Програмата също така осигуряваше безплатен достъп до литий. Конрад се обади на Джери Сакс и му напомни за познанството им. Помоли го да настани Били Хуарес и Сакс изпълни молбата му.

И така му стана длъжник. Затова сега каза:

— Нещо за мен, а? — В гласа му не прозвуча никакъв ентусиазъм, но той продължи: — Е, ще ми е интересно да чуя за това, Джери. В момента съм доста зает, но…

— Хайде, Нейт! — прекъсна го Сакс с небрежния приятелски тон, който Конрад ненавиждаше. — Не можеш само да си седиш в Сентръл Парк Уест и да лекуваш разни тузари, които са се отегчили от броенето на парите си. Макар да предполагам, че вие, частните доктори, знаете лек и за това.

„Да, както вие, политическите подлизурковци, знаете как да излекувате някого от достойнството му“ — помисли си Конрад, но не го каза. След малко Джери спря да се хили на собствената си шега и продължи:

— Сериозно, Нейтън, това е нещо вълнуващо. 330–20.

— Криминална процедура?

— Да. Случаят беше по вестниците и къде ли не.

— По вестниците, така ли?

— Да, разбира се. Преди три седмици. Случаят на Елизабет Бъроуз. Не ми казвай, че си прекалено голям тузар, за да четеш таблоидите.

— Ами…

— Е, съдът ни я изпрати за тридесет дни. Трябва да преценим дали е в състояние да се яви на дело. Тя е на осемнадесет. Диагнозата й е параноична шизофрения. Има халюцинации и история на насилие.

— Изглежда е наркоманка.

— Не открихме никакви следи от дрога.

— Но е склонна към насилие, нали?

— Уха! — Сакс даже подсвирна. — Слушай. Започнах да я разпитвам. Всичко вървеше добре, дори повече от добре. Тя ме харесва и не спира да говори. После изведнъж — бум! Раздразва се. Направо откача, човече. Хвърля се върху мен. Едва не ме удушава, докато ми се притекат на помощ и я удържат. А е дребна, Нейт. Имам предвид, направо няма да повярваш на силата й. Бяха нужни четирима санитари, за да я удържим. И още двама, за да я вържем. Когато я изведохме навън, едната стокилограмова санитарка си беше изкарала акъла от страх. Накрая, след като й инжектирахме лекарство, достатъчно да упои слон, я вкарахме в единична стая, за да не нарани някого. И знаеш ли какво стана? Изпадна в кататония. Никакво движение, никакъв говор. Само седи и гледа вторачено.

Конрад изсумтя.

— Страхотно, Джери. Ще дотичам веднага на помощ с моя супервълшебен унищожител на лудост. Какво искаш да направя, по дяволите?

— Нищо. Не се опитваме да я излекуваме, разбираш ли? Трябва ни някой, който да я накара да говори. Да определи дали може да се яви на делото.

— Тогава я дайте на някой от вашите съдебни експерти. Нали точно това им е работата. Слушай, след минута ще влезе пациентката ми. Не може ли…

— О, кажи й да почака малко — прекъсна го Сакс. — Говоря сериозно. Ти участваше в онова проучване на „Кълъмбия Прес“ преди три години, нали? Кататоници. Същите случаи. Свърши страхотна работа. Имам предвид, дори в „Сайънс Таймс“ писаха за теб, Нейтън. Имаш жестока репутация.

Последва кратка пауза. Конрад седеше и мълчаливо клатеше глава.

После Сакс каза:

— Случаят е страхотен, Нейт. Защо, по дяволите, мислиш, че се залових с него? Шефовете ме наблюдават внимателно. Пресата също. А ти си известният психиатър, който може да им направи впечатление.

Нейтън отново не отговори и Сакс добави:

— Моля те за услуга, Нейт. Наистина.

Конрад отново погледна часовника. Госпожа Фефърман сигурно ставаше неспокойна. Той прокара ръка през косата си.

— Какво… за какво е била арестувана? — най-после попита той.

Сакс се засмя с облекчение и триумф.

— Ама ти наистина не четеш вестници! Случаят Бъроуз. Елизабет Бъроуз! Убила е човек, Нейт. Прерязала му гърлото. Накълцала го на парчета.

Агата

Конрад беше дребен, нисък и слаб, с отпуснати рамене. Имаше закръглено меланхолично лице, дълбоки меки кафяви очи и дебели устни, извити надолу, които го караха да изглежда замислен и мрачен. Няколко кичура все още се виеха около темето му, но повечето му коса бе опадала. Беше на четиридесет години.

Чувстваше тези години. Всяка от тях. С изключение на едночасовата разходка сутрин не спортуваше. Чувстваше се изморен. След цял живот ядене, без да качи и грам, сега започваше да пуска шкембе. И понякога, е, доста често, всъщност почти всеки ден, задрямваше в креслото, след като изядеше киселото мляко и ядките, които жена му му приготвяше за вечеря.

В дни като този положението беше особено лошо. Започна с Тимоти и седя почти неподвижно в креслото си от осем сутринта до седем и половина вечерта. Цял ден беше слушал пациенти само с няколко кратки почивки помежду им. И това му се отразяваше.

След като обядва, изпи два аспирина. Те спряха треперенето на окото му и облекчиха главоболието. Но десният крак го болеше и когато вечерта напусна сградата, куцаше.

Застана до бордюра и зачака такси. Колите се движеха бързо. Зелените светлини на светофарите блестяха ярко по широкия булевард в прохладната октомврийска вечер. В парка оттатък улицата клоните на тополите се люлееха на фона на тъмното небе. Листата им танцуваха във въздуха и падаха на тротоара. Конрад ги загледа.

Наистина го болеше много, коляното му пулсираше. Трябваше да не забравя да стои повече прав през деня, да се разхожда и да го раздвижва.

Агата бе виновна за болките в коляното му. Тя го беше направила инвалид.

Но тази мисъл го накара да се усмихне. Гледаше как листата падат по земята.

Запозна се с Агата, когато беше на седемнадесет. Това беше първият път, когато отведоха майка му. Мама тъкмо излизаше от „Гранд Юниън“ с торба с покупки и се спъна в нещо или пък просто колабира. Изпусна торбата и червените домати, жълтите лимони и сребърните консерви с риба тон се разпиляха по улицата и заблестяха на слънцето. Една жена и касиерът от железарията се втурнаха към майка му, за да й помогнат. Но мама не стана — лежеше там и трепереше. Устата й бе отворена и от нея капеше кръв. Тя гледаше вторачено кафявата хартиена торба на тротоара и кутията с яйца. Гледаше счупените черупки и жълтъците върху кафявата хартия. А после започна да пищи.

Жената се опита да я успокои. Касиерът се опита да я изправи. Но мама се мяташе, пищеше и стенеше. Когато погледна в торбата, видя кутия с очи. И тези очи се бяха разцепили пред нея. От тях бе потекла алена кръв, последвана от черни паяци, които изпълзяха от зениците. Мама не спираше да пищи. Не беше свикнала с такива неща. През последните дванадесет години пиеше ужасно много, но за първи път получаваше делириум тременс.

Седемнадесетгодишният Нейтън стигна до болницата първи. Тъкмо се бе прибрал от училище, когато му се обадиха, и дори нямаше време да си свали палтото. Скочи в стария шевролет, за който бе работил цяло лято, и даде газ към болницата. Седна до леглото на майка си и я заслуша как плаче от ужас и унижение. Седеше и галеше косата и посивялото й лице. Слабото, изискано навремето лице с елегантен патрициански нос. Мама много се гордееше с носа си. Не беше еврейски нос. „Баща ми никога не искаше да живеем сред евреите“ — гордо казваше тя и повдигаше брадичката си, за да покаже лебедовата си шия и слабото си тяло.

Нейтън държеше ръката й. Кожата й бе толкова бледа, че той виждаше тъмната игла на системата във вената й. Мама не спираше да плаче.

„Добрият Нейтън. На него винаги може да се разчита.“ Така казваше баща му. Баща му, който не се появи още цял час. Нейтън подозираше, че баща му нарочно се бави в службата. Той беше зает човек, зъболекар, но все пак… Татко обичаше Нейтън да почисти, преди той да се появи на сцената. А после, когато най-после дойдеше, се смееше и потупваше сина си по рамото. „Виждаш ли, не е чак толкова страшно — така казваше. Бледото му кръгло лице се усмихваше, а очите зад огромните очила проблясваха. — Не е голяма работа, нали?“

Нейтън преглъщаше тежко и казваше: „Да, татко“. Баща му се ухилваше пак, а после се извръщаше нещастно настрани.

След около час татко най-после пристигна. Нейтън го остави при мама и отиде в кафенето на болницата. Седна на една маса в ъгъла и се замисли над грозната кафява чаша от автомата. След десетина минути вдигна глава и видя Агата.

Тя беше доброволка в болницата. Роклята й на бели и розови райета беше кошмарна, а на всичкото отгоре Агата имаше едно от най-жизнерадостните лица, които Нейтън бе виждал. Кръгли бузи, които се зачервяваха, когато се засмееше, и яркосини очи, проблясващи весело. Рижавата й коса бе вързана на опашка под бяло-розовата касинка, но Нейтън забеляза колко е гъста. Представи си я как се разпилява около лицето й, подчертана от тена й, който бе бяло-розов като дрехите й.

Нейтън беше срамежливо хлапе. Имаше само един приятел — Кит, верният му другар от началното училище. Никога не беше имал гадже. Беше се срещал няколко пъти с Хелън Стърн, но тя прекрати връзката, когато Нейтън стана „прекалено настойчив“. Като цяло, той смяташе противоположния пол за доста глупав и абсолютно ненадежден.

Никога не беше виждал Агата и не знаеше защо го гледа. Стана му неудобно от усмивката й и от яркия блясък на очите й. Едва не погледна през рамо, за да се увери, че не гледа някой друг.

Но Агата — това беше името на табелката на гърдите й, която той не смееше да погледне, тъй като се страхуваше, че очите му ще залепнат за издутата й блуза, му заговори направо.

— Нали знаеш, че не можеш да я спасиш — каза тя. — Никой не очаква от теб да я спасиш.

Думите й бяха толкова верни, че той се почувства задължен да ги отрече. Загледа се в чашата с кафе и промърмори:

— Не се опитвам да спася никого.

За негова изненада, Агата го докосна по ръката. Пръстите й бяха хладни и меки.

— Опитваш се да спасиш всекиго — меко възрази тя. — Виждала съм те. И аз съм от училище „Норт“. Единадесети клас. Чух те как спореше с господин Джилиън за онова хлапе в коридора.

— О, Джилиън е кретен — промърмори Нейтън. — Накара хлапето да се разплаче.

— Можеше да те изключат. Видях те и в двора на училището точно преди пролетната ваканция. Видях как застана между Ханк Пиасеки и онзи дребосък. Ханк е два пъти по-едър от теб. А и тренира бокс.

Нейтън не можа да се сдържи и се усмихна. Да, онази постъпка беше смела. Той се опита да я омаловажи.

— Нямаше да се бия с него. Приятели сме. Помогнах му да изкара биологията миналата година.

Агата му се усмихна и светлинките в сините й очи затанцуваха.

— Сега разбираш ли какво имам предвид? — попита тя.

Нейтън вдигна очи към нея. Тя се засмя. Той също.

Конрад израсна в Грейт Нек на Лонг Айланд, на петнадесет мили от Манхатън. Предградието беше свежо и красиво, с просторни зелени морави и големи бели къщи. Повечето хора, които живееха тук, бяха заможни евреи като него. Бяха умерени в политиката и абсолютно консервативни в поведението си. Що се отнасяше до свободната любов, дрогата и антивоенните протести, те едва бяха започнали да проникват тук през първите пукнатини в обществото, макар да бе краят на шейсетте години. Тези неща привличаха няколко бунтари, хлапета с проблеми и парии, и никой друг.

Не привличаха Нейтън. Дори не искаше да чуе за тях. Той щеше да стане лекар. Хирург. Нямаше време за бунтове и разни подобни. Първия път, когато видя един от гимназистите от последните класове да носи съдрани джинси, той изсумтя презрително и повдигна очи към небето, а после забърза към къщи, за да отвори учебниците. Повечето от съучениците му се чувстваха по същия начин — поне за момента.

Но Агата беше различна. Първо, не беше еврейка. Второ, не беше заможна. Баща й работеше за градското пътно управление и семейството й живееше на „Параход“ — дълга улица от вехти дървени къщи, малки бакалнички, магазини за авточасти, барове и така нататък. Там живееха прислужниците от града, монтьорите и градинарите: чернокожите. В другия й край, близо до парк Кингс Пойнт, живееха полски и ирландски семейства. Там се намираше и зелената двуетажна дървена къща на Аги.

В онези дни Нейтън не обръщаше внимание на различните култури. Всички деца ходеха на училище и му изглеждаха еднакви. Бездруго не харесваше никое от тях особено. Минаха няколко месеца преди да осъзнае, че след като фамилията на Агата е О’Хара, тя вероятно е от ирландски произход. Но тази мисъл само прелетя през главата му и бързо бе забравена.

Онова, което забеляза обаче, бе, че животът на семейство О’Хара на улица „Параход“ не е същият като живота на семейство Конрад на улица „Ули“. Например по-голямата сестра на Аги, Елън, бе напуснала гимназията. Просто си бе отишла ей така и сега живееше далеч от дома си и работеше като козметичка на „Мидъл Нек“. А пък господин О’Хара, едър грубоват тип с посивяла коса, понякога след една-две бири отбелязваше, че президентът Линдън Джонсън е смотан задник, а и Джон Ф. Кенеди, мир на праха му, също не е бил много по-добър. В тези моменти госпожа О’Хара крещеше, ама наистина крещеше откъм кухнята: „Престани да дрънкаш глупости пред децата!“. А пък господин О’Хара й отговаряше също с крясъци: „А тебе пък кой те пита?“. После изхвърчаваше от къщата и затръшваше вратата.

Нейтън гледаше като замаян. Знаеше, че майка му прекалява с пиенето, но никой в семейството му никога не крещеше. Нито пък напускаше училище. Нито гласуваше за републиканците. Какво бе това семейство, за бога?

А и самата Агата. Когато не беше облечена в униформата си на доброволка в болницата, тя носеше не само клош панталони, но и пъстри хипарски тениски. Също и велурени елечета, които оставяха корема й гол. Понякога пък не слагаше сутиен, макар че гърдите й бяха големи, закръглени и тежки, и той виждаше как голите й зърна опъват плата на блузката.

На шестнадесет години Аги пушеше, и то пред родителите си. Веднъж, когато останаха насаме в малкия апартамент на Аги над семейния гараж, тя му предложи да опита марихуана, но Нейтън твърдо отказа.

Не беше толкова твърд обаче, когато я целуна за първи път, а тя хвана ръката му и я пъхна под ризата си. Или когато само два месеца след първата им среща Аги поиска да се любят.

И двамата бяха девствени. Но Аги имаше опит и по-голяма сестра, която да я инструктира. В онзи първи следобед в апартамента над гаража тя беше спокойна и тиха, докато се събличаше пред него. Нейтън седеше на ръба на едно старо кресло, стиснал ръце между краката си, и потръпваше.

Агата беше ниска, по-ниска дори от него. Но беше яка и закръглена, с широки бедра и великолепни гърди — тъмнорозовите им ареоли бяха колкото сребърен долар. И до днес Конрад помнеше меката плът на Аги, аромата й на бебешка пудра и нежните й целувки. Помнеше всяка подробност от онзи първи следобед, както и всички други следобеди на първата им пролет заедно. Малката стая с нисък таван. Вехтото разтегателно канапе. Виковете, които Аги заглушаваше с опакото на ръката си. Песента на птичките, кацнали на ръждясалата люлка в малкия заден двор.

Но най-вече си спомняше разтегателното канапе. Проклетото разтегателно канапе.

Беше ужасно старо, с мърляв и тънък матрак. Издънено и увиснало. Нейтън усещаше пружините и металните рамки, особено онази в средата. Независимо къде лежеше Агата и колко той я местеше и въртеше, в мига, когато се отпуснеше върху нея, рамката се забиваше право в коленете му.

Това мъчение обаче му се струваше ниска цена за мекотата на устните й и вкуса на гърдите й. За прекрасната топлина между краката й. Понякога коляното го заболяваше толкова силно, че едва успяваше да се качи по стълбите до апартамента. Но все пак го правеше. А минути по-късно отново бе върху нея, дълбоко в нея, без да забелязва, че отново е в единственото положение, което позволяваше вехтият матрак, а коляното му се удряше в проклетата метална рамка.

Сега, след двадесет и три години, доктор Нейтън Конрад трябваше да се настани в таксито предпазливо, влачейки десния си крак.

Таксито се вля в натовареното движение. Шофьорът, тъмнокож мъж, на табелката пишеше, че се казва Фарук, го погледна в огледалото.

— Тридесет и шеста улица — каза Конрад. — Между Парк авеню и Медисън.

Таксито се понесе напред. Конрад се отпусна назад изморено и се загледа през прозореца. Наблюдаваше как оградата на парка прелита покрай него, а дългите клони на дърветата се люлеят над нея. Разсеяно потърка болното си коляно и се опита да опъне крака си в тясното пространство. Наистина трябваше да се разхожда повече. Коляното го заболяваше силно само когато седеше в креслото по цял ден.

Просто не бе успял да стои настрани от Агата, това беше всичко. Не можеше да смени канапето. Нито пък да намери друга стая. Нито да направи нещо, което да го откъсне от дългите часове, прекарани в любене.

Накрая, точно преди осемнадесетия му рожден ден, коляното му се поду ужасно. Докато превъзмогне срама си и отиде на лекар, то вече бе колкото малка тиква. Горкият стар доктор Либентал! Грижеше се за Нейтън, откакто се бе родил. Беше го ваксинирал като бебе, беше зашил раната на челото му, когато падна от успоредката в училище. Докторът огледа коляното му, потърка брадичката си и поклати глава силно озадачен.

— Прилича ми на лош случай на възпаление на съединителната тъкан — каза Либентал. — Нещо, което обикновено се среща при старците. При хора, които работят на колене, като перачки или водопроводчици. Значи нямаш представа каква е причината, а?

Нейтън разпери ръце и поклати глава.

— Труден въпрос, докторе.

По-късно двамата с Аги седяха на пода и се смяха, докато ги заболяха коремите. После отново се любиха.

Таксито стигна до края на парка. Конрад се загледа в мраморната Колумбия, героичната жена, застанала на носа на кораба, която сякаш го поздравяваше. Таксито се плъзна към мрачния вход на Бродуей и потегли по кратката мизерна отсечка преди неоновия блясък на Таймс Скуеър.

На Петдесет и трета улица таксито спря на светофара. Конрад, подпрял глава на ръката си, се загледа разсеяно в три проститутки. Едната беше чернокожа, а другите две — бели. И трите бяха с къси кожени поли и тесни лъскави тениски, прекалено леки за хладното време.

Фарук го погледна с надежда.

— Ей, господине — каза той. — Малко секс, а?

Конрад гледаше проститутките, мислеше си за Агата и се усмихваше.

— Да — тихо отвърна той. — Карай към къщи.

Джеси

Таксито го остави на Източна Тридесет и шеста улица. Елегантно място между Парк и Медисън. Северната страна беше заета от библиотеката на Дж. П. Морган, ниска изящна сграда с широка тераса, украсена с две величествени лъвици. Осветена от току-що запалените лампи, мраморната й фасада се очертаваше ясно на фона на здрача. Фризове и статуи проблясваха сред тополите по тротоара.

Конрад влезе в сградата точно срещу нея, тухлена кооперация отпреди войната, висока четиринадесет етажа. Когато отвори стъклената врата, старият портиер се надигна от пейката си.

— Добър вечер, докторе.

Конрад се усмихна и закуцука покрай него. Някой тъкмо бе отворил асансьора.

— Качвам се — извика той и се затича натам.

Вратата започна да се затваря, но една ръка се протегна навън и я спря. Конрад се качи. Вратата се затвори.

Вътре стоеше млад мъж — някъде на двайсет и пет. Висок, с хубава фигура, елегантен. С гладко ъгловато лице и гъста черна коса. Свенлива усмивка, но бързи, свирепи очи. Скъп костюм, шит по поръчка, тъмносин със сиви райета. Конрад реши, че младежът е от типовете на Уолстрийт.

Когато Конрад натисна копчето за петия етаж, младият мъж се обърна към него и каза:

— А, изглежда, сме съседи.

Гласът му беше плътен и самоуверен, с лек акцент от Средния запад.

Конрад се усмихна учтиво. Младежът протегна ръка.

— Били Прайс. Тъкмо се нанесох. Апартамент 5Н в дъното на коридора.

Конрад се ръкува с хлапето и се представи:

— Нейтън Конрад.

— О, да. Докторът. Психиатърът. Май трябва да внимавам какво говоря пред вас, а?

Конрад успя да се засмее, сякаш никога не бе чувал тази шега. Стигнаха до петия етаж и вратата се отвори. Излязоха и всеки тръгна по пътя си, Прайс наляво, а Нейтън — надясно.

— Довиждане — каза Прайс.

Конрад му махна с ръка.

Беше почти осем и Конрад очакваше вечерята си с нетърпение. Знаеше, че докато яде, жена му ще седи до него и ще говори. Обичаше да я слуша. Харесваше звука на гласа й. А и бездруго беше прекалено изморен, за да говори и той.

Значи щяха да вечерят, а тя да говори, а после щяха да си легнат. Той щеше да подремне около петнадесет минути, а после да стане и да поработи върху документацията си докъм един. Това бяха плановете му за вечерта.

Конрад отвори вратата и влезе.

— Татко!

Дъщеря му изхвърча от кухнята и се втурна към него. Тичаше с разперени ръце, дългата й плитка се мяташе по гърба й.

— Татко, татко, татко, татко, татко! Татко, татко, татко, татко!

„Олеле“ — помисли си Конрад. Хлапето се фрасна в крака му. Обви ръце около него, притисна бузата си и затвори очи.

— Татко! — въздъхна дъщеря му.

— Здрасти, малката — каза Конрад жизнерадостно и се опита да се усмихне. — О, господи! Джесика, скъпа, моля те. Ох, кракът ми. Ох.

Той нежно свали ръцете й от крака си. Джеси го хвана за ръката и заподскача.

— Мама ми позволи да не си лягам, за да те дочакам.

— Страхотно — отвърна Конрад.

„Ще я убия — помисли си той. — Не, първо ще вечеряме, после ще я убия, а после ще си легнем.“

— Нали ми обеща преди да си легна да поиграем на „Не се сърди човече“ — продължи Джесика. — Не помниш ли?

— Ъъъ… така ли? О, страхотно.

— И мама каза, че си ми обещал.

— Е, добре — съгласи се Конрад. — Браво на мама.

Първо щеше да я убие, а после да вечерят.

Остави куфарчето си на пода. Джесика го задърпа към кухнята. Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато жена му излезе от кухнята.

Двадесет и три години, откак се бяха запознали, а Агата все още го радваше с онази щастлива усмивка, от която бузите й порозовяваха, а сините й очи искряха. Рижавата й коса сега бе по-къса, но все още падаше по раменете й във водопад от къдрици. Закръглената й фигура бе понатежала още, извивките й си личаха дори под торбестата черна фланела и широкия бежов панталон.

— Здрасти, докторе — поздрави го тя, пристъпи към него и го целуна по устните.

От кухнята зад нея се понесе аромат на печено пиле, зехтин и чесън.

Е, първо щяха да си легнат.

Не можеше да си спомни какво щяха да правят след това.

Стори му се, че играта продължава цяла вечност. Джесика старателно броеше ходовете си.

— Еднооо, двеее, триии — започваше тя, после се объркваше. — О, чакай малко. Чакай малко. Къде бях?

Връщаше пионката си в началото и започваше отново.

— Еднооо, двеее, триии.

Конрад си мислеше: „Четири, пет! Четири, пет, за бога!“.

Агата му донесе сода и няколко бисквити, които направиха глада му по-поносим, и той започна да се отпуска.

Двамата с Джеси се бяха настанили на тъмночервения килим във всекидневната. Джесика седеше по турски, наведена над играта. Нейтън бе легнал по корем, опрял глава на ръката си. Отпиваше от содата и гледаше как дъщеря му брои.

— Еднооо, двеее, триии.

Джеси имаше руса коса като неговата, или по-скоро като онази, която Нейтън имаше навремето. Нейната беше гъста и дълга. Носеше я на плитка, за да не измъчва всяка вечер майка си с разресване на сплетените кичури. Но цветът беше точно като неговия. Останалата част от Джеси бе втора Агата. Розовите бузи, сините очи, широката усмивка. Маргарет, учителката й, казваше, че Джеси имала талант за изкуство също като Агата, и тя наистина почти всеки ден се връщаше от училище с нова рисунка на правоъгълна къща с триъгълен покрив или слаба жена в триъгълна рокля, или дървета с разперени клони, или нещо друго, а Конрад и Аги пляскаха с ръце и се възхищаваха. Най-добрите рисунки бяха окачени в музея на Джес: малката отсечка в коридора между детската стая и кухнята. Конрад нямаше представа дали рисунките са добри, или лоши. Но понякога стоеше в коридора и им се радваше. Рисунките на Джеси нямаха нищо общо със странните абстракции, рисувани от деца с емоционални разстройства. Един-два пъти той дори се бе усетил, че ги гледа и си мисли: „Е, тя никога няма да се нуждае от психиатър“. Не че в това да ходиш на психоанализа имаше нещо лошо. Но защо пък Джеси го прави? Майка й не беше алкохоличка. Баща й не беше смотан и зависим от жена си загубеняк. Нямаше абсолютно никаква причина Джесика да не е най-щастливото и идеално приспособяващо се човешко същество.

Хлапето беше с жизнерадостния характер на Агата. С нейната щедрост. С желанието й да се грижи за другите. Имаше две близки приятелки. Едната беше сладко, но грозно и тромаво момиченце, което Джеси бе видяла как нагрубяват на детската площадка. Джесика бе поканила момиченцето, Ейдриън, да си другарува с нея и другата й най-добра приятелка, Лорън. И оттогава се грижеше за Ейдриън. Точно по същия начин би постъпила и Агата.

Но макар Джеси да бе наследила много от майка си, имаше и някои дребни неща, в които Конрад виждаше себе си. Например Джесика се плашеше лесно и най-слабата критика докарваше сълзи в очите й. Конрад бе такъв като дете и се надяваше, че на дъщеря му няма да й се наложи да загрубее колкото него, да погребе страховете си дълбоко и да се научи да поема отговорности като неговите. Но защо пък да го прави? Майка й не беше алкохоличка. Баща й не беше смотан и зависим от жена си загубеняк. Нямаше абсолютно никаква причина Джесика да не е най-щастливото и идеално приспособяващо се човешко същество.

Освен това, независимо колко нежна и мила бе Джеси с отхвърлените от останалите деца, тя бе и твърдо решена да бъде приета от по-популярните момичета. Те я бяха отхвърлили, или поне някои от тях, заради приятелството й с деца като Ейдриън. Но Джесика бе продължила да ги кани в дома си с надеждата, че накрая ще се сприятелят. В това Конрад виждаше нещо от собствената си амбиция: тиха, неизказана и категорична.

— Еднооо, двеее, триии — броеше тя и местеше пионката си.

Главата й бе наведена към играта, плитката падаше на рамото й. Сините й очи бяха съсредоточени.

Конрад се усмихна. Вече не изпитваше никакво нетърпение. Джеси се трудеше толкова усърдно. Броенето до пет изискваше страхотна концентрация. Беше толкова малка, а светът бе толкова труден…

Той нежно докосна носа й с пръст и каза:

— Бип.

— Татко! Забравих къде съм.

— Знаеш ли какво?

— Да — отговори тя и вдигна очи към тавана. — Обичаш ме. Нали?

Той се засмя.

— Точно така. Как стана толкова умна?

— Винаги казваш това.

— Съжалявам. Никога вече няма да го кажа.

— Татко. Трябва да го казваш. Нали си ми татко.

— О, да, забравих.

Детето въздъхна тежко.

— Е, пак трябва да броя отначало. Докъде бях стигнала?

Той й показа и тя започна да брои. Играта май никога нямаше да свърши.

Всъщност в осем и половина приключиха. Кракът на Конрад вече бе по-добре и той занесе дъщеря си на конче до детската стая. Сложи я в леглото и я зави грижливо. Целуна я по челото и изрецитира ритуалното заклинание за лека нощ:

— Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш пукнат грош.

После Агата дойде да изпее приспивна песен и Конрад бе свободен от задълженията си.

Върна се във всекидневната — дълга стая, която Аги бе разделила на три полезни части. Първата, близо до вратата, бе нещо като малък кабинет с бюро. В средната бе районът за игра. Там се намираха червеният килим и сгъваемата маса, бутната настрани. Третата част, до стъклените балконски врати, бе истинската всекидневна — две огромни кафяви кресла и дълго канапе около кръгла масичка за кафе от бял мрамор върху персийски килим.

Конрад си взе содата и се запъти към третата част. Седна на едното кресло и се намести удобно, за да може да гледа навън. В тъмнината се виждаха осветените прозорци на сградата отсреща. Някаква жена в кухнята си. Мъж по фланелка гледаше телевизия и пиеше бира. Възрастна жена с побеляла коса правеше нещо от глина.

Имаше и един тъмен прозорец, точно срещу него. Там преди няколко седмици бе убита старата дама. Конрад разсеяно се загледа в него и се заслуша в песента на Аги.

— Нани-нани, бебенце, ще ти купим птиченце…

Помисли си, че Джесика вече е доста пораснала за подобна песен, но това също бе част от приспиването. Гласът на Агата бе приятен и успокояващ, нежен и ромолящ като планински поток.

Припомни си броенето на Джеси и се усмихна. Вече се чувстваше по-добре. Нищо не облекчаваше напрежението от деня като една игра с дъщеря му.

Не чу кога Аги спря да пее и дори леко се стресна, когато видя отражението й в огледалото. Тя сложи ръце на раменете му и той нежно ги притисна към себе си.

— Заспа ли?

— Да. След училище ги водих с Лорън на детската площадка. Измориха се. Не знам как успя да остане будна, докато се прибереш.

Конрад отново се усмихна. Вдигна ръката на Аги към устата си и я целуна.

Тя седна на облегалката на креслото и го целуна по главата. Рижавата й коса падна напред и той почувства как гали оплешивяващото петно на темето му. Усещаше нежния аромат на парфюма й. Затвори очи и го вдиша.

— Е, какво става, докторе? — меко попита Аги.

— А?

— Нещо си потиснат. Какво е станало?

— Нищо — каза той, вдигна глава и се вгледа в кръглото й жизнерадостно лице. — Просто е четвъртък. Имам прекалено много пациенти в четвъртък. В четвъртък съм тъжен.

— Аха, разбирам. И с какво тази тъга е по-различна от онази в сряда?

— Хм. В сряда е лека бледорозова тъга. В четвъртък е огненочервена.

Агата се засмя и очите й проблеснаха.

— О, докторе! Заблуждавате вярната си съпруга?

Конрад огледа слабо осветената стая.

— Не, наистина — каза той. — Просто защото е четвъртък.

Агата погали остатъците от косата му.

— Нейтън, напоследък всеки ден е четвъртък.

— Не ти ли обещах точно това, когато се оженихме? Че всеки ден ще е четвъртък?

— Обеща ми, че всеки ден ще е празник.

— Олеле!

— Нейтън — Тя го стисна за ухото. — Неприятно ми е, когато правиш така.

— Как?

— Тези психиатърски номера. „Аз съм фотоапарат без проблеми.“ „Мога да се грижа за всички, но никой не трябва да се грижи за мен.“ Ужасно ми е неприятно. И ако не ми кажеш веднага какво те тормози, ще ти стискам ухото, докато не полудееш.

— Ах! Тези жестоки любовни игрички карат сърцето ми да запърха. Ох!

— Казвай. Какво те притеснява?

— Ами, първо, ухото ме боли.

— Трудно е да си психиатър, ако си глух. Казвай.

— Добре, добре — примири се Конрад и свали ръката й от ухото си.

После с лек стон се надигна и отиде до стъклените врати. В стъклото видя как Агата се смъкна от облегалката и седна на креслото. Торбестият черен пуловер се вдигна над пъпа й, но тя го придърпа надолу и се загледа в него. Той прикова очи към един от прозорците отсреща — в жената, която правеше нещо от глина.

— Не мога да им помогна — внезапно каза Конрад с мъка, която учуди и самия него. — Не мога да им помогна. Ясно ли ти е? Може ли вече да ядем?

— Пациентите ти ли? На тях ли не можеш да помогнеш?

Той се обърна към нея.

— Аги, знаеш, че тези разговори са ми неприятни. Наистина не…

— Знам, знам — прекъсна го Агата и вдигна ръка. — Просто млъкни и говори.

Конрад завъртя очи, после отново се обърна към прозореца и сви рамене.

— Да, пациентите ми. Аз просто… не мога да им помогна. Никой не може. Не и на такива пациенти. Някак си станах експерт по травматични неврози. При мен никога не идват хора, които да кажат: „Докторе, животът ми е чудесен, защо тогава се чувствам лошо?“. Нали разбираш? Говорите си пет години, а после те се ръкуват с теб със сълзи в очите и казват: „Благодаря ви, докторе, вие променихте живота ми“. Никой никога не ми изпраща такива пациенти. Аз получавам само тежката работа. Ако работата беше живо същество, щях да съм неин психиатър.

Агата се усмихна и наклони глава.

— А пък ако аз бях психиатър, бих казала, че щом имаш толкова случаи на травматична невроза, вероятно дълбоко в себе си ги искаш.

Той кимна, без да откъсва очи от прозореца.

— Да, да, точно това искам. Наистина го искам. Имам предвид, добър съм за тези случаи. При мен идват хора, чиито деца са мъртви, или вратовете им са счупени, или пък кравите им са болни, или каквото ще да е. Говорят с мен и се научават отново да живеят.

— Това звучи доста добре, докторе.

— Ох — въздъхна той. Чувстваше се ужасно глупаво. — Какъв е смисълът? Нали разбираш? Децата им са си мъртви, а кравите им — болни.

Изпита благодарност, че Аги не се засмя. Загледа я в прозореца как се надига от креслото и се приближава към него. Обви ръце около кръста му и опря глава на гърба му.

— Да не би да съм забравила да ти кажа, че не можеш да спасиш света? — попита тя. — Майка ти е мъртва. Не можеш да я спасиш. Не можеш да спасиш и света.

— Моля те — меко я възпря той. — Десет години ходих на психоанализа. Разбирам всичко. — Обърна се и долепи буза до косата й. — Просто не разбирам нищо — призна си Конрад.

Аги го целуна.

— Струва ми се, че ти липсват отминалите дни, в които се вторачваше в слънцето.

Конрад се усмихна. Не, тези дни въобще не му липсваха. Тогава и двамата бяха в колежа. Той в Бъркли, а Аги — в държавния на Сан Франциско. Живееха заедно в скапана гарсониера на авеню „Телеграф“. Нейтън бе пуснал коса до раменете и носеше дълга брада, с която приличаше на кръстоска между Чарлз Менсън и Христос. Понякога носеше дори шарени хипарски тениски, а джинсите му винаги бяха избелели. Беше в медицински колеж, но прекарваше голяма част от времето си в изучаване на източните религии. Дзен студент, както казваше Аги. В топлите следобеди обичаше да се изкачи на хълма от северната страна на университетското градче. Сядаше в поза „лотос“ на скалите, които гледаха към залива на Сан Франциско, и наблюдаваше как червеното кълбо на слънцето обагря искрящата вода в оранжево, а облаците — в розово. Медитираше и броеше вдишванията си. Дишаше бавно, като изпускаше въздух чрез стомаха си, и чакаше мозъкът му да се настрои на вълна приемане. Никакви мнения, никакви тълкувания. „Методът на таоизма е лесен. Просто изказваш всичките си мисли.“

Смяташе, че се издига към нови нива на съзнание. Но до деня, когато майка му умря, а той почти ослепя, не осъзнаваше, че всъщност си губи разсъдъка.

— Поне тогава си мислех, че знам нещо — каза Конрад, сложи ръка на бузата на Аги и се вгледа в сините й очи. — Тези хора, моите пациенти… Мъртвите им деца, парализите им… имам предвид, толкова е ужасно, Аги. Това е нещо… просто нещо лошо, в което няма нищо добро. Можеш да говориш за Господ или просветление, или катарзис, или дори политика колкото си искаш, но истината е, че всичко това е скапано и не можеш да го обясниш. Не можеш да намалиш болката, нито да я премахнеш. Децата умират, а хората са съсипани и това е ужасно. А когато ме погледнат и кажат: „Благодаря ви, докторе, сега мога да живея с това“, се чувствам виновен. Струва ми се, че и аз съм ги прекарал. Искам да кажа — как биха могли да живеят с това? Как може отново нещо да има значение за тях? Как въобще могат да погледнат живота, за бога?

Аги вдигна очи към него и се усмихна.

— Как могат ли?

Конрад затвори очи и въздъхна.

— Как въобще някой би могъл? Как аз самият бих могъл?

Замълчаха. После Аги пак го целуна и го погали по врата.

— Това е много важен въпрос — каза тя. — Хайде да се чукаме.

Конрад заключи външната врата за през нощта, спусна резето и веригата. После зачака Аги в спалнята, застанал до прозореца.

Спалнята не беше голяма като всекидневната. Аги бе успяла да я раздели само на две части. В първата, близо до вратата, бяха чертожната маса и столът на Аги. Чертежи, рисунки и проекти бяха разпилени по масата или струпани на пода до стената. Веселата корица на „Хвърчилото на Сам“, акварелните илюстрации на „Ден с Дядо Коледа“ и „Преброй зайчетата“, както и други, едва започнати, също лежаха на масата.

В другата половина на спалнята бяха леглото и телевизорът. И прозорците. Сега Конрад стоеше пред тях и гледаше навън. Вече не забелязваше какво става в сградата отсреща, а мислеше за собствените си думи.

„Как могат да живеят с нещо толкова ужасно? Как могат да се изправят срещу него? Как нещо може отново да има значение за тях?“

Господи, заприличваше на шибан четиридесетгодишен невротик, разстроен от наближаващата криза на средната възраст. Ако продължаваше по този начин, сигурно скоро щяха да го открият в някой мотел в Ню Джърси в компанията на шестнадесетгодишна красавица и с абажур на главата. Защо въобще Аги трябваше да го кара да говори за тези неща? За него нямаше нищо по-неприятно от това да се чува как мрънка за…

Нещо привлече вниманието му. Светлинка отсреща. В тъмните прозорци точно срещу него. Не беше електрическа, по-скоро пламъче като от кибритена клечка. Само за миг. Оранжево пламъче. После изчезна бързо, сякаш някой си бе сложил ръката пред него или го бе духнал.

Вратата на банята зад него се отвори. Конрад погледна през рамо. Аги излезе в бялата си хавлия, която й бе прекалено голяма. Сините й очи проблясваха весело.

— Скъпа — каза Конрад, — това не е ли апартаментът, където убиха старата дама?

— Кой?

Аги, която обичаше всякакви клюки, го изгледа любопитно. После се доближи до него, а той й посочи тъмния прозорец.

— Да, той е. Апартаментът на Лусия Синклер. Или „Смърт на Парк авеню“, както го наричаме ние — верните читатели на „Поуст“. Защо?

— Някой нанесъл ли се е там?

— Не съм чувала подобно нещо. А би трябвало да го чуя.

— Хм — замислено каза Конрад. — Мисля, че току-що видях някой там да пали кибрит.

Аги сериозно поклати глава.

— Убийството стана само преди три седмици. Не вярвам, че полицията би позволила на някого да го наеме. — Тя се намръщи. — Не мога да повярвам, че някой би искал да го наеме след онова, което направиха с тази бедна жена. Във вестника пишеше, че я поддържали жива, докато…

— Съжалявам, че попитах — каза Конрад и се почука по челото. — Окото ме притеснява. Вероятно е било само отражение отнякъде другаде.

— Може би — каза Агата. — Щом не искаш да чуеш местните новини…

После с бързо и изящно движение свали хавлията и тя се плъзна в краката й. Конрад прикова очи в тялото й.

— Забрави за това — меко каза Аги. — И дръпни завесите.

Срита хавлията, приближи се до него и прошепна:

— Не знаеш кой може да ни гледа.

Жената на стола

Психиатрична клиника „Импелитери“ се намираше на няколко пресечки от булевард „Куинс“, близо до областния затвор. Осветена от малки прожектори, тя приличаше на огромен сив куб, плаващ в тъмнината. Дъждът плющеше силно по лампите и каменната фасада на сградата. Докато шофираше към паркинга, на Конрад му се стори, че клиниката трепти от проливния дъжд.

Беше казал на Джери Сакс, че ще е тук в седем и половина в петък вечер. И точно в седем и половина паркира корсиката си, елегантен сребристосин седан, на едно от резервираните за лекари места до предната врата. След като спря двигателя, шумът от дъжда по покрива на колата стана оглушителен.

Искаше му се да си е у дома. Искаше му се да играе с детето.

Вдигна куфарчето си от пода, сложи го в скута си и го отвори. Извади малкия касетофон „Сони“. Натисна червеното копче и вдигна касетофона към устата си.

— Петък, дванадесети октомври — каза той. — Първи сеанс с Елизабет Бъроуз.

Превъртя касетата и я пусна. Чу ясно собствения си глас.

— … сеанс с Елизабет Бъроуз.

Пъхна касетофона във вътрешния джоб на сакото си. Погледна през прозореца към мрачната фасада на болницата.

„Убила е човек, Нейт. Прерязала му гърлото. Накълцала го на парчета.“

Конрад въздъхна дълбоко, после изстена:

— О, господи!

Взе куфарчето, отвори вратата и се затича в дъжда към стъпалата на болницата.

— Е, тя не е една от типичните ти матрони от тузарската част на града — каза Сакс. — Била е по различни институции още от десетгодишна. Имала е няколко случая на насилие. Досието й от детския център в Манхатън сочи, че веднъж срязала лицето на друго дете с кухненски нож. Прокурорът каза, че два пъти била арестувана за нападения и побой. Ще си изцапаш меките ръчички с тази дама, Нейт.

Сакс се облегна на стола си и се ухили. Беше едър мъж, поне петнадесет сантиметра по-висок от Конрад. Лицето му беше широко и месесто. Раменете му изпълваха докрай бялата риза, а шкембето му я разпъваше над колана. Когато се движеше, дишаше тежко и се обливаше в пот. Под мишниците му имаше тъмни петна, а по главата му, голяма, плешива и розова, блестяха капчици. Тъмните му очила бяха вдигнати над веждите. Конрад очакваше всеки момент да се хлъзнат надолу по носа му.

Сакс се засмя весело.

— Един път — продължи той — пребила някакъв холандски моряк. Кълна се в Бога. Мотаела се по Таймс Скуеър, а бедното копеле я закачило.

Джери се изсмя отново.

— Счупила му и двете ръце и му смачкала тестисите. Тогава била на шестнадесет. А на всичкото отгоре е съвсем дребна, почакай само да видиш. Били нужни цели три ченгета, за да я откъснат от онзи нещастник. А когато дошла в съзнание, изглеждала изненадана. Казала, че не го била направила тя. Бил приятелят й, тайният й приятел.

Конрад се наведе напред. Ръбът на дървената облегалка на стола се впиваше неприятно в гърба му.

— Приятелят й? — попита той. — Имаш предвид друга личност ли?

— Не, по-скоро нещо като глас. Властен глас, който й заповядва да прави разни неща, макар че май има и някакъв визуален елемент. Каквото и да е всъщност, то страхотно я дразни. Побеснява. А притежава невероятна сила. Определено е способна на гадни неща и зловещо насилие. Очевидно точно това се е случило на другото нещастно копеле, продавача на жетони, когото накълцала на парчета. Тя твърди, че тайният й приятел бил отговорен и за това — обясни Сакс все така ухилено. — Казвам ти, Нейт, страхотно ще ти се иска да си си стоял на Парк авеню…

Конрад се усмихна.

— Вече ми се иска, Джери, вярвай ми.

Размърда се на стола, който направо го убиваше. Останалата част от кабинета на Сакс изглеждаше удобна. Огромно пространство с кафяв линолеум на пода и яркооранжеви стени. До стената вляво от Конрад имаше кафяво канапе. В единия ъгъл стоеше малък хладилник, а в другия — елегантна закачалка, на която в момента се отцеждаше шлиферът на Конрад. Разбира се, зад широкото бюро на Сакс, пред големия прозорец, който гледаше към паркинга, стоеше гигантският кожен стол на Джери. Облегалката му беше толкова висока, че възглавницата стърчеше над плешивата глава на директора като лешояд. Столът изглеждаше доста удобен.

Но столът пред бюрото му — столът на Конрад — беше дървен. Малък, с кръгла облегалка, твърд. На седалката имаше лека вдлъбнатина, която вероятно би трябвало да направи твърдото дърво по-удобно. Конрад обаче имаше чувството, че седи върху мравуняк. Както и да се настанеше, му беше ужасно неудобно.

— Продавачът на жетони — изсумтя той. — Това е сегашният случай, нали?

— Да. Същата работа като с моряка. Този тип… — Сакс се наведе и зарови из купчината документи на бюрото си. — Робърт Ростоф. Успял някак си да накара Елизабет да го заведе в апартамента си. Но когато й се пуснал — бам! Накълцала го. Извадила му окото, отрязала му пишката. Лоша работа.

Конрад отново затърси по-удобно място на проклетия стол. Струваше му се, че няма да издържи тук цял месец.

— Дрогирана ли е била? — попита той.

— Не и според протокола.

— Взимала ли е някакви лекарства?

Сакс размаха документите.

— Да. Халдол. Но само десет милиграма. Взимала го от две години. Сега утроих дозата.

Конрад кимна.

— Проблемът е, че тя наистина изглеждала в ремисия — продължи Сакс. — Живеела сама, посещавала психиатъра си, работела като прислужница в някаква детска градина в Гринич Вилидж. Всичко изглеждало съвсем нормално, докато изведнъж — бум! И сега е тук.

Сакс се изкашля и очилата му най-после се плъзнаха надолу. Спряха се на носа му, от който изхвърчаха капчици пот.

— Очевидно по онова време също е взимала лекарства.

— И просто така е избухнала? Имало ли е някакви реакции преди това? Апатии? Конвулсии? Нещо друго?

Сакс поклати глава.

— Не. Но все пак нямах възможност да я разпитам подробно преди да побеснее.

— А сега е в кататония. Яла ли е нещо? Спала ли е? Ходила ли е до тоалетната?

— Храним я. Заспа. Не е ходила до тоалетната. Уринира на стола си. Но ние я почистихме, разбира се. Не искахме да те затрудняваме прекалено много.

Джери се опита отново да се захили, но смехът му замря бързо. Изглежда, парата му свършваше.

— На лекарства ли е в момента? — попита Конрад.

— Да. Чрез инжекции — обясни Сакс и разпери ръце, после ги отпусна тежко в скута си.

Усмивката му изглеждаше пресилена. По бузата му имаше струйка пот и капеше по посивялата му яка.

— Проблемът е, че не иска да говори. Имам предвид, това беше добра пациентка, Нейт. Разбирала се е с последния си лекар, онзи, който я изкарал от психиатрията и я стабилизирал. Беше настроена дружелюбно, човече. Готова да говори. Искаше да говори. А сега внезапно нито дума — изхленчи той и избърса потта от лицето си. — Е, какво мислиш?

Известно време Конрад не можеше да направи нищо, освен да продължи да гледа втренчено Сакс. Огромната му глава, плешивото теме. Тъмните очи, които примигваха нервно зад дебелите очила. Помисли си, че сигурно не е приятно президентът на Куинс да ти диша във врата. Да разполагаш само с тридесет дни, в които да представиш случая пред съда, а пациентът ти да занемее.

Конрад взе куфарчето си от пода и каза:

— Хайде да отидем да я видим.

Бе готов на всичко, за да се махне от този проклет стол.

Асансьорът ги отведе до четвъртия етаж — отделението за криминално проявени жени. Зад металното бюро до двойната врата на отделението седеше дебела чернокожа надзирателка. Тя вдигна свирепия си поглед към значката с идентификацията на Сакс, после кимна и Сакс пристъпи напред и отключи вратата с голям ключ.

Конрад го последва в отделението.

Пред тях се простираше дълъг коридор, мрачен и едва осветен. Две-три флуоресцентни лампи проблясваха в лилаво на високия таван, останалите висяха сиви и безжизнени. Сенките на двамата лекари играеха по стените. Коридорът сякаш изчезваше в противния здрач.

Беше време за обяд и докато минаваха покрай столовата, Конрад видя жените, които се хранеха там — десетина чернокожи жени, наведени над пластмасови подноси. Безформени жени в безформени и мизерни униформи тъпчеха хляб и картофи в устите си, по дрехите им се сипеха трохи.

В коридора беше тихо. Чернокожи жени и сиви фигури излизаха от сенките, кимаха на Сакс, без да проговорят и без да се усмихнат, после изчезваха в сенките.

Сакс спря пред врата номер 3 — дебела дървена врата, чийто прозорец бе обезопасен с плътна телена мрежа. Погледна Конрад, ухили се и поклати глава. Конрад предположи, че усмивката му би трябвало да е подканяща.

Сакс завъртя ключа, вратата се отвори и той влезе. Конрад го последва.

Беше малка стая, всъщност килия. Слабо осветена от единствената крушка, която висеше от тавана. До стената вляво имаше метално легло. На отсрещната стена се виждаха мивка и пластмасова масичка. В единия ъгъл имаше малка ниша. Конрад предположи, че е за клозет. Срещу вратата имаше голям прозорец със солидни решетки.

На един стол пред прозореца седеше млада жена.

Когато я видя, Конрад застина. Божичко!

Сакс вдигна ръка към нея като иконом, който представя официално гостите и каза сериозно:

— Елизабет Бъроуз.

Нейтън не каза нищо.

„Божичко! — помисли си той пак. — Само я погледни.“

Не искаш ли да ме докоснеш?

Лицето й беше като картинка, ангелско лице. Ягодово русата й коса падаше по раменете, дълга, права и копринена. Обрамчваше красиво високите й скули и чело, бели като алабастър и блестящи. Огромните й кристално зелени очи гледаха съсредоточено в нищото.

Седеше на стола абсолютно неподвижно. Главата й бе вдигната, а очите — приковани право напред. Носеше смачкан панталон от рипсено кадифе и мъжка риза с къси ръкави. Но дори в тези мизерни, предоставени от градската управа дрехи, фигурата й бе елегантна и грациозна. Елизабет не бе имала достатъчно време да надебелее от противната болнична храна. Голите й ръце бяха снежнобели и лежаха спокойно в скута й.

Конрад бавно въздъхна, примигна и се стегна. После се помъчи да проговори.

— Здрасти, Елизабет. Приятно ми е да се запознаем.

Тя не отговори. Не помръдна. Гледаше право напред.

Конрад присви очи и се загледа в нея.

Преди три години го бяха помолили да участва в едно проучване в Колумбийския университет. Изпробваха нови методи за лечение на затворили се в себе си пациенти, които включваха типа терапия, въведена от него и още един лекар, Марк Бърнстайн. Идеята беше да се разчита по-малко на лекарствата и повече на подбуждане на някаква форма на взаимодействие с терапевта. С комбинация от леки лекарства и активни, дори радикални техники за общуване, Конрад скоро успя да помогне на няколко пациенти да осъществят нова връзка с действителността. В един-два случая можа дори да докладва за значителни ремисии.

В хода на проучването бе работил с пациенти, затворили се в себе си или изпаднали в кататония. Бе видял как един четиридесет и две годишен мъж остава в поза на ембрион в продължение на дни. Също и с тийнейджърка, която стоеше неподвижно, вдигнала във въздуха ръцете и единия си крак като балерина. Беше видял пациенти, които потрепваха като опъната тетива, и други, които гледаха вторачено в нищото и се лигавеха, без да помръдват. Имаше и една жена, Джейн, жертва на изнасилване като дете, която твърдо повтаряше „не“ на всеки три секунди.

Но никога не беше виждал никого като Елизабет Бъроуз.

Не само заради красотата й. Но и заради ведрината и спокойствието й. Ръцете й почиваха кротко в скута, погледът й бе вглъбен. За миг Конрад изпита чувството, че тя е нащрек и знае какво става.

Той се обърна към Сакс и се насили да се усмихне.

— Защо не ни оставиш насаме, за да се поопознаем?

Сакс се поколеба за момент. Очевидно случаят бе изключително важен за него. Но нямаше избор. Той също се насили да се усмихне.

— Викай, ако се нуждаеш от помощ или…

Сакс сложи ключа в ръката на Конрад, излезе и затвори вратата.

Конрад се обърна към Елизабет, усмихна се и каза:

— Ще пусна касетофона. — Той извади машинката от джоба си.

Натисна копчето за запис и остави касетофона на масичката до мивката. После прекоси стаята с две стъпки, остави куфарчето си на леглото и го отвори. Не погледна Елизабет, докато ровеше вътре, но му се стори, че усеща как погледът й се премества върху него. Чувстваше, че Елизабет го наблюдава.

Извади фенерче. Когато се обърна към Елизабет, тя седеше неподвижно и гледаше право напред.

Той пристъпи към нея.

— Извини ме — каза Конрад, наведе се и нежно и бързо дръпна клепача й нагоре.

Насочи лъча в очите й, първо в дясното, после в лявото. Зениците се свиха от светлината. Той долови обичайното примигване под пръстите си.

Прибра фенерчето в джоба си и хвана дясната й китка. Снежнобялата кожа беше гладка и топла. Пулсът беше равномерен. Той вдигна ръката й на височината на рамото й и загледа лицето й. После пусна китката.

Ръката на момичето се отпусна леко и увисна несигурно във въздуха. Бледите й устни се свиха. После ръката й бавно се върна в скута. Тя я притисна с другата си ръка и продължи да седи безмълвно и неподвижно.

До леглото имаше още един стол. Конрад го взе и го сложи пред Елизабет. Завъртя го с облегалката към нея и го яхна. Настани се удобно и й се усмихна.

— Всъщност ръката ти трябваше да остане във въздуха — каза той. — Истинските кататоници остават в това положение, в което ги нагласиш.

Знаеше, че рискува, тъй като можеше и да греши. А дори и да беше прав, предизвикателството можеше да предизвика зловеща реакция. Елизабет беше дребно и крехко момиче, както бе казал Сакс, но ако тайният й приятел се събудеше, Конрад не се съмняваше, че може да го прати в болницата, че и в моргата.

Отначало тя въобще не реагира. Думите му увиснаха във въздуха. Конрад седеше и търпеливо я наблюдаваше.

После Елизабет бавно завъртя глава към него. Сърцето на Конрад заби силно, когато дълбоките зелени очи бавно фокусираха погледа си. Сладките черти, обрамчени от лъскавата коса, се оживиха. Лека розовина се разпростря по бялата й кожа. Конрад си помисли, че Елизабет прилича на оживял манекен от витрина.

Тя вдигна ръка към гърлото си, разкопча ризата и разголи гърдите си.

— Можеш да ме докоснеш — прошепна тя, — ако после ме оставиш на мира.

— Ъъъ… — беше единственото, което можа да промълви Конрад.

Очите му се спряха върху нея въпреки волята му. Кожата й беше гладка и бяла. Гърдите й бяха малки, но красиви, розовите им зърна биха го оставили без дъх, ако си позволеше да се загледа в тях.

Но той повдигна очи към лицето й.

— Моля те, Елизабет, закопчай си ризата.

Тя учудено присви очи.

— Не искаш… не искаш ли да ме докоснеш?

„О, господи, хич и не питай“ — помисли си Конрад.

— Искам да ти помогна — безстрастно отвърна той. — И не мисля, че това е най-добрият начин. Моля те, закопчай си ризата.

Все още объркана, Елизабет придърпа ризата върху гърдите си. Конрад погледна настрани, тъй като се страхуваше да спре очи върху нея.

„Горкото копеле й предложило, а тя го пребила от бой. Робърт Ростоф също й се пуснал — и бам! Накълцала го на парчета.“

Чуваше ясно гласа на Сакс и грубия му смях.

„А ти какво й направи, Джери? С какво я накара да побеснее, а после да се затвори в себе си?“

„Не искаш ли да ме докоснеш?“

След малко я погледна отново и облекчено забеляза, че си е закопчала ризата. Пак бе отпуснала ръце в скута си, но сега го наблюдаваше с любопитство и лека тревога.

Той се наведе и заговори предпазливо:

— Елизабет… обвинена си в убийство. Разбираш ли това?

Тя не му отговори веднага, само леко поклати глава. После каза:

— Не искам… не искам да говоря с теб.

В гласа й се долавяше нещо автоматично и разсеяно. То я караше да изглежда безразлична, сякаш коментираше събития, които не я засягат.

— Не искам да говоря с теб. Може да си един от тях.

Конрад кимна, но не проговори.

Момичето продължи енергично:

— Имам предвид, те всички се преструват на свестни отначало. Понякога успяват да ме заблудят. Но знам какво всъщност искат. Знам.

Елизабет го погледна отвисоко. Изпитваше превъзходство от тайната си.

— Добре. — Конрад кимна. — Какво искат?

Тя се наведе към него.

— Искат да извадят майка ми.

— Майка ти — повтори Конрад окуражително.

— Да. Така ми каза Робърт Ростоф.

— Робърт Ростоф. Убитият.

— Да. Той ми каза. Предупреди ме. Точно това се канеха да направят.

— И това те ядоса.

Елизабет се готвеше да потвърди, но спря рязко.

— О, не — внимателно възрази тя. — Не мен. Аз не бях ядосана. Тайния приятел се ядоса. Направо побесня. Направи нещо лошо. Много лошо. Затова съм тук. Но не бях аз. Беше Тайния приятел.

Конрад зачака следващите й думи, но тя замълча. Отмести очи от него и задъвка долната си устна. Изглежда се опитваше да си припомни нещо.

Той я окуражи.

— Тайния приятел не е искал да извадят майка ти, нали?

— Да. Точно така. Да.

— Защо, Елизабет?

— Какво?

Тя примигна и го погледна объркано.

— Ами… защото от очите й ще излязат червеи — простичко обясни Елизабет. — Червеи и… от плътта й ще се покажат костеливи пръсти. — Тя потръпна и се намръщи. — Плътта й вече е като парцали и костите стърчат. А очите й са празни и от тях излизат червеи…

Конрад усети как настръхва. Дори погледна през рамо, за да се увери, че никой не се прокрадва зад гърба му. Или поне никой, от чиито очи излизат червеи. Видя само слабо осветената килия. Дървената врата с метална мрежа на прозореца. Мивката и пластмасовата масичка. Празното легло.

Той се прокашля и пак погледна Елизабет.

— Майка ти е мъртва, така ли?

— Да. О, да. А ако я извадят, душата й може да отлети. И тогава от нея няма да остане абсолютно нищо? — Елизабет тъжно поклати глава и го погледна. — Нали знаеш, всеки има душа. Дори аз. Понякога я усещам. Не искам да излети от мен. Усещам я вътре в себе си.

Елизабет вдигна ръце от скута си и ги скръсти на гърдите си. За миг Конрад се уплаши, че момичето отново ще се съблече. Но вместо това Елизабет обви ръце около раменете си и затвори очи. После вдигна лице към лампата, сякаш тя бе слънцето. Залюля се леко напред-назад.

— И сега я усещам. Чувствам душата си — промърмори тя. — Все още е тук. И аз съм тук.

Конрад седеше неподвижно и я наблюдаваше. Не можеше да откъсне очи от нея. Тя продължаваше да се люлее под лампата, обвила ръце около раменете си. После, докато той я гледаше внимателно, изражението й започна да се променя. Устата й се изви надолу, брадичката й се набръчка. Устните й затрепериха, сякаш щеше да заплаче.

Внезапно Елизабет отвори очи и се вторачи в него. Конрад се почувства, сякаш са го ударили. Отдръпна се малко назад на стола си. Кристално зелените очи сега гледаха ясно и открито. Конрад видя агонията в тях, гола и ярка като бушуващ пожар в сърцето й.

— О, господи! — едва прошепна тя. — Още съм тук.

Едната й ръка се протегна към неговата и я хвана.

Конрад усети отчаяното напрежение в пръстите й.

— О, господи, господи — тихо заплака тя. — Моля те. Моля те, докторе. Аз още съм тук.

Гробището

Вечерта Конрад отиде на гробището. Беше малко и занемарено. Старите паметници и кръстовете изглеждаха разкривени и очукани в синкавия здрач. Над гробовете се спускаше мразовита мъгла.

Мястото, където отиваше, бе в задната част, близо до ръждясалата желязна ограда. Над гроба имаше статуя на опечалена жена — наведена, протегнала едната си ръка към земята. Конрад тръгна в мъглата към нея.

Когато се приближи, забеляза, че гробът не е заровен. Беше го очаквал, но все пак, когато стигна до ръба, усети в стомаха си ледена буца. Погледна надолу в ямата и видя положения на дъното ковчег — тежък сив сандък с инкрустиран върху него кръст. Конрад вдигна очи и за първи път видя нещо странно в статуята над него. Опечалената жена се усмихваше. Гледаше го с налудничави искрящи очи. Страхът в стомаха на Конрад нарасна. Краката му омекнаха.

После от ковчега под него се чу звук.

Конрад искаше да побегне, но не можеше. Не искаше да гледа, но трябваше. Взря се в отворения гроб. Звукът се чу отново: далечно странно мърморене. Конрад знаеше, че ковчегът ще се отвори — беше виждал същата сцена в безброй филми. Но не можеше да побегне. Дори не можеше да се извърне. Стоеше безпомощно. Капакът бавно започна да се отваря. Той изстена от ужас и затрепери.

Ковчегът се отвори и той я видя. Изплака безмълвно. Тя протегна ръце към него: ръце с изгнила плът. Усмихна му се. Очите й изпукаха като яйца и от тях изпълзяха паяци.

— Все още съм тук, Нейтън — прошепна му тя. — Не искаш ли да ме докоснеш?

Конрад извика стреснато и седна в леглото. Сърцето му биеше лудо. Мъчеше се да си поеме въздух. Мина цяла секунда преди да осъзнае, че е сънувал. Спря очи върху очертанията на телевизора в мрака. Завесите леко се люлееха. Въздухът ухаеше на октомврийски дъжд. Конрад видя жена си под юргана и сложи ръка на хълбока й.

— Мамка му — прошепна той, после се надигна на мократа си от пот възглавница. — Мамка му.

Сънят остана в мислите му цяла сутрин. Сънят и момичето. Беше събота и бе негов ред да води Джесика на урок по цигулка. През цялото време, докато я приготвяше, говореше и се шегуваше с нея. После, в автобуса, я слушаше как се смее с другите деца. И мислеше за кошмара си и за Елизабет.

Обичаше да ходи на уроците по цигулка. Харесваше старото музикално училище. Обичаше да се разхожда по коридорите и да слуша звуците, които долитаха от класните стаи. Приятно му беше да надзърта в залата за танци и да наблюдава момиченцата по трика, които се упражняваха пред огледалата. Увлечените в музиката деца го караха да изпитва странна и приятна топлина и меланхолия.

Той самият така и не се бе научил да свири на музикален инструмент. Веднъж, когато беше в пубертета, майка му му каза: „Защо не се научиш да свириш на нещо, Нейтън?“. Спомняше си я как седеше в креслото във всекидневната. Пред прозореца. Силуетът й се очертаваше на фона на розово-белите цветчета на черешата в двора.

Тя пиеше сок от грейпфрут, всъщност грейпфрут с водка, и му се цупеше. А после попита: „Защо не се научиш да свириш на нещо?“. Каза го с обичайния тон, който използваше за подобни съвети. Същият леко отчаян тон, с който казваше: „Защо не спортуваш нещо, Нейтън?“ или „Защо не се запишеш в някой клуб?“. Слаб и разсеян, отдалечен и безполезен глас.

А после баща му, седнал на канапето, вдигна очи от вестника си и се включи в разговора. „Винаги съм смятал, че ако не можеш да вършиш нещо добре, въобще няма смисъл да се залавяш с него.“ Да, това пък беше неговият обичаен тон за съвети, дълбокият и мъдър мъжки глас. Гласът, с който понякога казваше на жена си: „Разбира се, че искам да се откажеш от пиенето, скъпа. Просто не се мъчи да го правиш изведнъж. По малко и от време на време, това е тайната“. Да, добрият стар татко беше пълен с добри съвети.

Истината беше, че нямаше никакво значение какво казват родителите му или пък как го казват. Нищо не би се променило дори майка му да му беше купила „Страдивариус“ и да бе поставила инструмента в ръцете му с благословии. Или пък ако баща му го бе прегърнал и бе извикал: „Давай, сине! Постигни нещо“. Нейтън пак нямаше да се научи да свири на никакъв инструмент, не би се заел със спорт и не би се записал в клуб. Нямаше да направи нито едно от тези неща, защото те щяха още повече да го отдалечат от дома му. Щяха да го накарат да оставя майка си сама за по-дълго. Сама с не толкова тайните си бутилки водка и джин. А дали тя не му правеше подобни предложения точно заради това? За да се отърве от него? Той поне си бе мислил така по онова време.

Във всеки случай му беше приятно да посещава музикалното училище заедно с дъщеря си. Радваше се за нея и дори леко й завиждаше — с благородна завист. Седеше с кръстосани крака на дървения под в залата за танци, широко помещение с огледала по стените. Децата с цигулките се струпваха в кръг около усмихнатата млада жена, която ги учеше. А после започваха да свирят „Блести, звездичке“, „Кажи на леля Роди“ и „Песента на вятъра“. Конрад гледаше дъщеря си и кимаше одобрително. Знаеше, че лицето му винаги трябва да изразява одобрение, тъй като Джесика го поглеждаше от време на време, докато свиреше. Хвърляше му крадешком бърз поглед, забелязваше кимането му и се усмихваше доволно.

Но днес мислите му се лутаха разсеяно и непрестанно се връщаха към кошмара и момичето. Все още го изпълваше гнусният страх, който бе изпитал над гроба. Спомняше си го прекалено добре. Той го накара да се сети за студената тръпка, пропълзяла по гърба му, докато Елизабет Бъроуз описваше майка си.

„От празните й очи ще изпълзят червеи.“

Тръпката на нерационалното съмнение. Притеснението от срещата с лудостта.

Джесика го погледна и той кимна и се усмихна. Групата свиреше „Елате, мънички дечица“, една от трудните мелодии за начинаещи. Миналата седмица Джесика бе една от онези, които трябваше да седят и да слушат, докато по-напредналите я свиреха, но оттогава се бе упражнявала усърдно и сега, докато няколко деца още седяха, тя свиреше заедно с другите. Конрад й намигна весело. Джеси прикри усмивката си и се съсредоточи върху цигулката.

Конрад продължи да я гледа, но разсеяно. Отново се замисли за Елизабет.

„Искат да извадят майка ми… Тайният приятел се ядоса… направо побесня.“

Конрад от опит знаеше, че винаги когато навлезеш в света на лудостта, по гърба ти пропълзяват ледени тръпки. Все едно че навлизаш в непозната територия и внезапно стъпваш в плаващи пясъци…

„От очите й ще излязат червеи… и от плътта й ще се покажат костеливи пръсти…“

После се озоваваш в подземна джунгла, място със зловещи сенки и страшни вампири, които протягат ръце към теб от блатата.

„Плътта й вече е като парцали и костите стърчат. А очите й са празни и от тях излизат червеи…“

И все пак този свят, тази джунгла, е направен от същите материали като твоя. Логиката му е също така завършена. Оформящата го ръка е също така авторитетна, ненадеждна и непозната. И затреперваш, тъй като това ти напомня, че ти също си живял в невежество, което може би граничи с лудостта.

„Тайния приятел направи нещо лошо. Затова съм тук.“

Песента свърши. Конрад се усети навреме и поздрави Джесика с вдигнат палец. Тя подскачаше на пръсти и се смееше, доволна от постижението си.

— Разкажи ми още нещо — каза й той. — Разкажи ми за Тайния приятел.

Беше планирал да се види с Елизабет не по-рано от сряда. Но господин Блъм, пациентът му за четири и половина, бе повален от едно от многобройните си заболявания, които му помагаха да си обясни защо жена му му е изневерила и го е напуснала, и сутринта му се обади да отмени сеанса. Конрад импулсивно се обади на госпожа Холиуей, пациентката за пет и половина, и уреди да се види с нея в седем часа във вторник, така че вечерта му се оказа свободна. После почти изненадано откри, че шофира към клиника „Импелитери“.

Намери Елизабет в същото състояние като в петък. Носеше същите дрехи и седеше на стола до прозореца, отпуснала ръце в скута си и вперила поглед в далечината. Сакс му каза, че след сеанса си с него не е проговорила. Но ядяла сама и ходела до тоалетната, макар че след това се връщала на стола си. Сакс не бе искал да рискува да я разстрои отново, затова бе наредил на помощниците си да я наблюдават, но да не я закачат, освен ако тя не поиска нещо. Конрад реши, че този път Сакс е проявил невероятна интелигентност и чувствителност. Този кретен очевидно имаше огромно желание да се справи със случая.

Конрад не очакваше много. Беше доволен, че пациентката е нарушила мълчанието си заради него, но смяташе, че му предстоят седмици на параноично и смахнато бърборене. Съмняваше се, че ще успее да постигне нещо повече.

Все пак, когато влезе в стаята, Елизабет го погледна. Не се усмихна, но очите й проблеснаха доволно.

Той извади касетофона от джоба си, натисна червеното копче и го остави на масата. После сложи стола си пред Елизабет и го възседна като миналия път. Усмихна се и я попита:

— Как си днес, Елизабет?

Тя впери очи в него, после бързо ги отмести. Не отговори.

— Косата ти е много хубава — каза той. Беше се сресала и ягодово русата й коса бе гладка и блестяща.

Усети, че комплиментът я зарадва, но тя отново не проговори.

След няколко секунди Конрад продължи:

— Не искаш ли да говориш с мен?

Този път погледът й се задържа върху него по-дълго. Все още бе тревожен, но в него вече имаше и нещо закачливо.

— Може да си един от тях — проговори момичето меко, почти шепнешком. — Всеки може да е от тях. Не знам.

— Затова ли не си казала нищо, откакто си говорихме?

Елизабет леко повдигна брадичка.

— Доктор Сакс е един от тях. Знам го. А другите… не съм сигурна. — Тя стисна устни, сякаш се опитваше да замълчи. — Той може да ми каже…

— Кой?

— Той. Знаеш.

— Тайния приятел?

Тя кимна.

— И какво казва Тайния приятел за мен?

Елизабет се усмихна и Конрад почти ахна. Кожата й леко порозовя, очите й заблестяха. Цялото й лице се оживи. Тя погледна надолу срамежливо.

— Ти не ме докосна — каза тя.

— Да, не те докоснах.

— Той не идва, когато ти си тук. Ти не го ядосваш. Ти не… — Тя повдигна очи към него и гласът й замря.

— Какво не правя, Елизабет?

— Не искаш да извадиш майка ми.

— Да. Не искам. Значи аз не съм един от тях?

— Не. Не… не мисля така.

Конрад бавно кимна. Печелеше време и се опитваше да прецени докъде може да стигне. Най-после, съвсем импулсивно, се наведе напред и каза:

— Разкажи ми повече за Тайния приятел.

Мина дълго време преди Елизабет да отговори. Много дълго. Тя го погледна замислено. Конрад зачака да види накъде ще тръгнат нещата. Вероятно Елизабет щеше да го дразни. Или пък щеше да замълчи. Да се усмихне свенливо и да задържи илюзиите си дълбоко в себе си, да ги скрие от него.

Или пък…

Той настръхна.

Или пък молбата му можеше да я разстрои и тя да извика на помощ Тайния приятел.

Представи си за миг как Елизабет се нахвърля върху него с оголени зъби и протегнати към гърлото му ръце. Задиша равномерно, за да се успокои.

А после Елизабет направи единственото, което Конрад не очакваше.

Започна да му разказва историята си.

Тайния приятел

— Първия път, когато дойде, беше малко момче — започна тя. — Той винаги се променя, нали разбираш? Винаги е различен. Първия път беше малко момче с раирана риза, червена коса и лунички. Казваше се Били. Играеше си с мен в училище „Слънчев лъч“, а после ми идваше на гости в апартамента. Тогава живеех с майка ми.

Играех си с него в училище „Слънчев лъч“. Бях много самотна. Живеехме в лош квартал и нямахме добри съседи. И нямаше никакви деца. Понякога слизах долу на гости на Кати Робинсън, но тя беше стара. Нямаше деца и аз не излизах, освен когато мама ме водеше в магазина или при нейните приятели.

Сградата беше тъмна. Миришеше лошо. И имаше плъхове. Криеха се долу, точно под стълбището. Нашата стая горе също беше тъмна. Прозорците гледаха към една тухлена стена. И беше мръсно — боклукът се изсипваше от препълнената кофа и се стелеше по пода около мивката. Счупени чинии, храна. Вонеше. Имаше огромни хлебарки, имаше и дървеници. Ужасно ги мразех. Бяха гигантски. Веднъж майка ми удари една от тях с обувката си и тя изпращя страховито и навсякъде се размаза гадна жълта слуз. Мразех ги.

Нямах легло. Майка ми имаше кушетка до прозореца, но аз спях на пода, в спален чувал в другия край на стаята. Мразех хлебарките, защото пълзяха точно пред очите ми. Страхувах се, че ще дойдат и плъховете, но не дойдоха.

Та както казах, Били учеше заедно с мен в училище „Слънчев лъч“. Там ходех, когато майка ми беше с мъже.

Имам предвид, че наистина си въобразявах училището, но Били се появи там. Много е объркващо. Не обичам да си мисля за това.

Проблемът беше в мъжете. Идваха и лягаха с майка ми, и пъшкаха и пъхтяха. Мама ми казваше да спя и аз се обръщах към стената. Мислеха, че съм заспала, но не спях. Издаваха ужасни звуци, като диви животни в гората. А когато свършеха, пушеха дрога. Казаха ли ти, че майка ми пушеше дрога? И освен това си биеше инжекции в ръката. Мъжете й даваха наркотици. Мисля, че точно затова лягаше с тях.

Понякога обаче… понякога някой мъж не й даваше дрогата, докато не му позволеше да докосне и мен. И тя му позволяваше. Обръщаше му гръб и гледаше през прозореца. Аз плачех. Молех я да го спре. Но тя ме поглеждаше през рамо и казваше:

— Млъкни. Просто млъкни.

И мъжете си слагаха ръцете в мен. Знаеш къде. Беше ужасно. Но вече не мисля за това. Всички лекари винаги се интересуват от тази гадост. Дори жените искат да чуят за нея. Лично аз смятам, че е отвратително.

Но както и да е, опитвам се да ти кажа, че по този начин започнах в училище „Слънчев лъч“. То беше различно. Ходех известно време в истинско училище, но после майка ми каза учителите да се таковат. Преместихме се на авеню А и вече въобще не ходех на училище. Много съжалявах. Обичах училището. И когато мама лягаше с мъжете, се сгушвах в спалния чувал, затварях очи и отивах във въображаемото си училище.

То се казваше „Слънчев лъч“. Имаше голям зелен двор, където си играех с други деца. Мама беше учителка. Стоеше отстрани и ни гледаше. Били, малкото момченце с червената коса и луничките, също беше там. Играехме си. Той приличаше на едно момче, което бях познавала в старото училище. Харесвах го.

Били също ме харесваше. Затова толкова се ядоса онази нощ. Онази нощ, когато Били дойде у нас, един от мъжете на майка ми наистина ме нарани. Беше нисък и гаден, с мазен мустак. Имаше чуждестранен акцент. Дойде и прави секс с майка ми. Но не й даде наркотиците. Каза, че искал да направи нещо и с мен.

Бях на девет години. Помня го, защото имах рожден ден предишния ден. Когато чух, че мъжът иска да ме пипа, се престорих на заспала. Майка ми дори му каза:

— О, остави я на мира — тя спи.

Но мъжът не й даде наркотиците и тя накрая му позволи. Той дойде при мен и ме събуди. Разплаках се. Помолих мама да го спре, но тя ми каза да мълча, както правеше винаги. Но мъжът беше ужасно груб. Не само ме опипа, ами… нали разбираш. Много ме заболя. Не че е кой знае какво, дори вече не мисля за него. Но много ме заболя и заплаках. Но майка ми не го спря. Само му обърна гръб. Не искаше да гледа.

Мисля, че Тайния приятел се появи точно в този момент.

Мъжът вече си бе отишъл. Даде наркотиците на майка ми и си тръгна. Тя си би инжекцията и легна. Отидох до банята, за да се измия. После напълних ваната и седях дълго в нея.

После се избърсах и си облякох нощницата. Вече не ме болеше толкова, но още плачех и подсмърчах. Излязох от банята тихо, за да не би майка ми да ме забележи. Тя ужасно се ядосваше, когато плачех или се оплаквах.

Та излязох от банята и той ми проговори. Чух гласа му в ухото си.

— Майка ти направи нещо лошо.

Беше ядосан. Личеше си по гласа му.

Поклатих глава и му прошепнах:

— Мама не е виновна. Трябваше да направи това, което искаше мъжът. Всичко е заради наркотиците.

Но Тайния приятел каза:

— Майка ти е лоша. Трябва да я накажеш.

Възразих му:

— Не, Били, не.

Знаех, че е Били. Беше облечен в същата риза на бели и сини райета, която носеше винаги. Държеше топка. Понякога в училище „Слънчев лъч“ играехме на топка с другите деца. Казах му:

— Не, Били. Мама е добра понякога. Наистина.

Но Били не искаше да ме слуша.

— Тогава аз ще я накажа — каза той. — И тя ще съжалява.

Нищо не можех да направя. Затворих очи, за да не гледам, но това не помогна. Видях как Били отиде до леглото на майка ми. Тя лежеше по гръб и се усмихваше на тавана. Помолих Били да не й прави нищо, но той не ме послуша. Пусна топката и тя заподскача към другия край на стаята. После измъкна възглавницата изпод главата на майка ми.

— Моля те, Били! — извиках.

Той затисна лицето на майка ми с възглавницата. Тя се опита да се надигне. Опита се да отблъсне възглавницата. Видях я как рита, тялото й се сгърчи. Тя сграбчи ръцете на Били, удари го и го издра. Мислех, че Били ще я пусне, но той не го направи. Беше много силен. Наистина много силен. Имаше някакви… специални сили или нещо такова. Майка ми не можеше да стане. Бореше се, а Били просто натискаше възглавницата върху лицето й. Беше ужасно ядосан. Искаше да я накаже.

После мама спря да се бори и да се опитва да стане и ръцете й се отпуснаха на леглото.

Тогава Били я пусна и сложи възглавницата пак под главата й. Мама лежеше с отворени очи и уста. Гледаше учудено тавана.

— Сега тя ще съжалява — каза Били.

И си тръгна.

Аз се пъхнах в чувала и заспах.

Лицето на Конрад не трепваше. Той не откъсваше очи от Елизабет. Изглеждаше безстрастен, но и изпълнен със съчувствие и разбиране. Из главата му препускаха луди мисли: „Мамка му! Мили боже! О, господи!“.

През цялото време Елизабет беше говорила с равен, мелодичен глас. Сладък детски глас. Очите й бяха широко отворени, празни и невинни. Докато обясняваше как майка й спряла да се бори, тя свиваше рамене и дори се усмихна. Все едно всичко се бе случило на друг човек, а не на нея.

Елизабет свърши и го погледна внимателно, сякаш очакваше коментар.

— Разбирам — тихо каза Конрад. — И кога отново видя Тайния приятел?

— О, веднага — с лекота отвърна Елизабет. — След два дни. Беше в камиона, който отиваше на гробището.

— Разкажи ми.

Конрад се опитваше да диша спокойно. Започваше да му се вие свят.

Елизабет продължи:

— На сутринта, след като дойде Били, слязох при Кати Робинсън — старата негърка, която живееше на етажа под нас. Винаги беше много мила с мен. Понякога ми даваше бонбони и играчки. Почуках на вратата й и когато тя ми отвори, казах: „Мама не иска да стане. Мисля, че е умряла“. Кати веднага се обади в полицията.

Докато говореше с тях, аз избягах. Знаех, че няма да ми повярват за Били. Мислех, че ще ме вкарат в затвора. Отидох до будката за вестници, там имаше и видеоигри. Нямах пари, но едно момче играеше на „Нашественици от космоса“. Стоях и го гледах, но след малко то си тръгна — сигурно отиде на училище. Когато се върнах, пред къщата още имаше полицейски коли, затова се скрих в задната уличка. Точно там, където хазаинът изхвърляше боклуците. Имаше желязна врата, но аз се пъхнах през решетките. Скрих се зад кофите за боклук, но никой не дойде да ме търси. Плачех, защото ми беше мъчно за мама.

Беше топло и не ми беше студено. Прибрах се чак през нощта. Полицаите вече си бяха тръгнали. Пак отидох при Кати Робинсън. Тя беше много разтревожена. Каза, че полицаите ме търсили навсякъде. Казах й, че не искам да отивам с тях, защото ще ме вкарат в затвора. Но тя се засмя и каза, че това били глупости. Обясни ми, че не вкарвали малки момиченца в затвора. Щели само да намерят човек, който да се грижи за мен. Успокоих се.

Бях много гладна. Бях яла два портокала за закуска, но оттогава не бях яла, а беше време за вечеря. Кати Робинсън ме нахрани. Каза ми да остана при нея през нощта и че сутринта ще се обади в полицията. Качих се горе, взех си спалния чувал и го свалих при нея.

После, докато си лягах, я попитах:

— Къде отнесоха мама? Къде е сега?

— В болница „Белвю“ — отговори тя. — В моргата.

— Там ли ще я държат? — попитах.

— О, не — отвърна Кати. — Ще я откарат на острова. На остров Харт. Много красиво място. Там има голямо гробище за хора като нас, които нямат пари за погребения. Наричат го Гробището на бездомниците. Ще направят хубаво погребение на майка ти и тя ще почива в мир. Сигурна съм.

— Може ли да отида там? — попитах.

Исках да видя хубавото погребение на мама. Исках да й кажа, че съжалявам за онова, което бе направил Били, и да се сбогувам с нея. Но Кати Робинсън ми каза, че на острова не пускали деца. През нощта, вместо да спя, лежах будна и плаках. Страхувах се да не би мама да си помисли, че аз съм й направила нещо лошо и да разкаже за това на всички в рая. Исках да й обясня за Били и да й разкажа, че не съм успяла да го спра.

Сутринта, преди Кати Робинсън да се събуди, се измъкнах от спалния чувал и излязох. Знаех как изглежда „Белвю“, защото мама веднъж ме беше водила там. Течеше й много кръв. Нали разбираш, мензис. Та помнех как изглежда болницата. Просто трябваше да попитам госпожа Гарсия от бакалницата накъде да тръгна и щях да намеря „Белвю“. Знаех, че е на Първо авеню, широкото авеню, което минава покрай реката и магистралата.

Ходих дълго пеша, но когато стигнах до болницата, беше още рано. Сградата беше голяма и мръсна, мрачна и зловеща. Аз бях малка и тя ми приличаше на чудовище, скрито в тревата. Моргата беше отзад. Беше по-модерна — куб от стъкло и зелени панели.

Пред нея имаше паркинг и аз тръгнах през него. Канех се да вляза вътре и да попитам къде е майка ми. Но докато вървях, чух как един човек каза нещо за остров Харт.

— Нова доставка за острова — извика той.

Надникнах и видях бял пикап. Отстрани пишеше „Болница Белвю“. Пикапът бе спрял точно пред металната врата на моргата — тя беше отворена. Задната врата на пикапа също беше отворена. Мъжките гласове идваха от вътрешността на сградата. След малко мъжете излязоха.

Бяха двама. Единият беше облечен в синьо — с работна риза и джинси. Другият беше с карирана риза. Излязоха от металната врата. Носеха огромен сандък. Веднага разбрах, че е ковчег.

Вдигнаха ковчега и го сложиха в каросерията. После мъжът в синьо каза:

— Това е последният, Майк. Влез да се подпишеш и тръгвай.

Влязоха в сградата.

Знаех какво става — искам да кажа, предположих. Щяха да откарат бедните хора на остров Харт, за да ги погребат. Помислих си, че и майка ми е в пикапа. Развълнувах се. Трябваше да направя нещо.

Но бях прекалено уплашена. Знаех, че двамата мъже може да се върнат всеки момент. Не исках да се показвам. И изведнъж чух глас:

— Елизабет. Елизабет.

Гласът идваше от пикапа.

Нямах време да мисля. Изтичах напред колкото се може по-бързо. Пикапът беше доста висок, но бях толкова възбудена, че се хванах за ръба и скочих вътре. Там имаше поне десет сандъка. Ковчези. Огледах се, но не видях никого. И вече не чух гласа.

След малко мъжете дойдоха. Единият — онзи с карираната риза — се приближи до входа на моргата, махна с ръка и извика:

— Чао, Лу.

Стоях в пикапа като замръзнала и го наблюдавах.

Но после пак чух гласа.

— Елизабет.

Каза само това. Съвсем тихо. Но някак си разбрах какво иска от мен. Клекнах и се скрих зад два ковчега, които бяха поставени един върху друг. Чух стъпките на мъжа по асфалта, после и тракането на вратата. Светлината в пикапа изчезна. Исках да скоча и да му извикам, че съм вътре, но не го направих. Не можах. Не знам защо.

Беше съвсем тъмно. Навсякъде около мен имаше ковчези и беше тъмно.

Спомням си, че извиках:

— Помощ. Помощ. Аз съм тук.

Но точно тогава двигателят заработи. Стана шумно и никой не можеше да ме чуе. Исках да потропам по стената на пикапа, но там бяха подредени ковчези, а ме беше страх да се доближавам до тях. Пикапът тръгна. Седнах на пода и заплаках. Скубех си косата и виках:

— Мамо. Мамо. Мамо…

Това беше най-страшното — не виждах абсолютно нищо. Знаех, че ковчезите са навсякъде около мен, но не можех да ги видя. Не знаех какво става в тях. Имам предвид… дали всички още са вътре. Страхувах се, че някой може да излезе. Бяха от обикновени дъски, едва сковани, с по две летви отгоре. Щеше да е лесно да махнеш летвите и да излезеш. Дори и за майка ми. Тя можеше да излезе от ковчега си. И можеше да ми е ядосана. Сигурно си мислеше, че съм лоша. А беше прекалено тъмно, за да я видя, преди да застане пред мен с ухилено мъртвешко лице. Плачех и шепнех:

— Моля ви, моля ви, моля ви…

После започнах да виждам по малко. Сенки. Форми. Сандъците, повече от десет, може би петнадесет, подредени по два до стените, встрани и зад мен. Някои бяха много малки. Имам предвид, малко по-големи от кашони за цигари. Непрестанно местех очи от един на друг, за да се уверя, че никой не мърда и не се отваря. Все още плачех. Лицето ми беше мокро, а от носа ми течаха сополи.

Внезапно някой прошепна в ухото ми:

— Елизабет.

Изпищях и се завъртях. Не я виждах в тъмното, но знаех, че е там и седи до мен. Мама. Моята майка.

— Не ми се ядосвай, мамо. Не съм виновна. Били беше.

Но мама не ми проговори повече. Само си седеше там, невидима в тъмното. Но усещах, че ме гледа.

Отдръпнах се и се ударих в ковчезите.

— О, мамо, моля те…

— Елизабет — прошепна тя отново. — Елизабет.

Не спирах да се въртя и да се опитвам да я видя. Знаех, че е там. Косата й падаше пред лицето като водорасли. Очите й приличаха на стъклени и ме гледаха вторачено. Знаех го. Усмихваше се. С мека, замечтана усмивка. Не можех да кажа нищо. Само бършех лицето си от сълзите и треперех. Цялата треперех, а зъбите ми тракаха.

И тогава стана нещо. Майка ми се промени. Гласът й се промени. Внезапно тя стана различна. Нещо като… като майката от училище „Слънчев лъч“. Когато стоеше в двора и гледаше как децата си играят. Имам предвид, беше мила. Гласът й беше приятен.

— Не се страхувай, Елизабет — каза ми тя. — Аз съм. Тук съм.

Беше странно. Искам да кажа, много странно. Чувах нейния глас. Но това беше и гласът на Били. Идваше от същото място. Сякаш един и същи човек говореше с различни гласове вътре в главата ми. И гласът каза нежно:

— Не се тревожи, Елизабет. Вече не си сама. Аз съм тук. Аз съм твой приятел. От сега нататък аз ще бъда тайният ти приятел.

Почувствах се малко по-добре. Продължих да седя в тъмния пикап, но не се страхувах толкова. След малко дори се раздвижих. Запълзях наоколо и разгледах ковчезите отблизо. На всеки имаше бял етикет. На етикета бяха напечатани име, номер и място за възрастта и религията на умрелия. Прочетох всички етикети, като търсех името на майка ми, но не можах да го намеря. Отначало си помислих, че я няма тук и Кати Робинсън е сгрешила.

Но после видях един етикет, на който пишеше: „Неидентифицирана бяла жена“. Все още го помня отлично. Номер и празни места за името, възрастта и религията, а после въпросителна. Осъзнах, че това трябва да е мама. Очевидно не знаеха името й, защото аз не бях там, за да им го кажа. Е, все пак значи щяха да й направят хубаво погребение.

Облегнах глава на ковчега и притиснах буза до грубото дърво. Пикапът подскачаше, а аз прегръщах ковчега. Гласът ми проговори отвътре:

— С теб съм, Елизабет. Все още съм с теб. Все още съм тук.

„Боже Господи!“ — помисли си Конрад, после закима със съчувствие.

Елизабет се залюля леко и се усмихна.

— С теб съм — прошепна тя отново и по бузите й потекоха сълзи. — Винаги ще бъда с теб.

Конрад зачака търпеливо. Тя отпусна брадичка и постепенно сълзите намаляха. После той попита:

— Какво стана след това?

Елизабет бавно повдигна очи. Избърса бузи с дланта си и въздъхна тежко.

— Е, добре… пътувахме дълго. После чух силен шум и гласове… мисля, че бяхме на ферибота, който отиваше към острова. Накрая мъжът с карираната риза отвори задната врата. Светлината беше толкова ярка, че трябваше да заслоня очите си с ръка. Мъжът започна да пищи.

— О, Господи! Света Богородице! О, Господи! О, Господи!

Изглежда, мислеше, че е видял призрак.

При тези думи Елизабет се засмя. Странно нормален звук. Бузите й порозовяха от усмивката. Косата й заблестя, когато тя отметна глава назад. Конрад усети как тялото му се съживява. Заболя го, когато си представи каква жена е можела да стане Елизабет.

Тя продължи спокойно.

— Дотичаха други мъже. Един от тях, бял, се качи в пикапа и ме свали. Намирахме се на черен път в края на стар док. Водата беше зад мен и пред мен, а в далечината, отвъд дърветата, видях няколко сиви бараки, заобиколени от бодлива тел. Пристигнаха още мъже и се струпаха около мен. Бяха най-вече чернокожи, облечени в тъмнозелени дрехи. Имаше и няколко бели, но те носеха бели ризи и сини панталони. Белите имаха и значки на ризите и кобури с пистолети на кръста. Вдигнаха много шум заради мен. Онези в зелените дрехи бяха затворници и работеха на гробището. Заравяха труповете на бедните. А мъжете с пистолетите бяха пазачите им.

Обясних на мъжете, че съм дошла да видя погребението на майка ми. Разказах им за ковчега с надпис „Неидентифицирана бяла жена“ и им казах номера му. Бях го прочела толкова много пъти по време на пътуването, че го знаех наизуст. Мъжете се спогледаха. Един от тях, дребен бял мъж с кръгла глава и странно око… Мисля, че той беше началникът им. Казваше се Еди. Той ме предаде на един от другите пазачи и се качи в пикапа за малко. Когато слезе ме хвана за ръка и ме заведе до дърветата в края на пътя. Каза ми да седя там и да чакам.

Седях и гледах как затворниците разтоварват пикапа. Първо извадиха големите ковчези, а после малките. Еди пишеше имена и номера на всеки ковчег. После затворниците ги натовариха в друг пикап и потеглиха по тесен асфалтов път. Чаках под дървото, а един от пазачите стоеше до мен.

След малко Еди се върна с другия пикап, помогна ми да се кача и ние също тръгнахме по асфалтовия път. От едната страна на пътя беше морето. От другата имаше дървета, дебели зелени дървета, а между тях — храсти, бурени и лозници. От време на време вдигах очи и виждах старите тухлени сгради отвъд дърветата. Бяха изоставени. Прозорците им бяха счупени. Сградите надничаха към мен през клоните на дърветата.

Изведнъж дърветата изчезнаха. Стигнахме до открито поле. Видях дълбока канавка. Приличаше на дълъг окоп с купчина пръст и изкоренени бурени отстрани. Сложиха всички ковчези в него. Подреждаха ги по три един върху друг. Еди ми каза, че сложили майка ми най-отгоре, за да мога да я виждам. Той застана до мен, хвана ме за ръката и загледахме как засипват ковчезите с пръст.

Зловещ образ се появи пред очите на Конрад: спомен за кошмара му. За миг той видя тъжната усмивка на опечаления ангел. Видя отварянето на ковчега. Потърка очите си и прогони образа.

Елизабет продължи:

— Еди каза нещо като молитва. Помоли Господ да се грижи добре за майка ми, защото сигурно съм я обичала много, след като съм изминала целия път до остров Харт. А през цялото време докато той говореше, аз гледах надолу към ковчега на майка ми. И мислех… мислех, че съм доволна. Радвах се, че Били направи онова нещо. Защото сега мама беше мила, нали разбираш? Мама беше тайният ми приятел сега. Не както преди, когато имаше мъже и наркотици и тя се държеше лошо. Сега беше мила. И винаги щеше да е мила. Разбираш ли? — попита Елизабет, прикова очи в Конрад и се наведе, сякаш щеше да му довери страхотна тайна. — Затова Тайния приятел се ядоса — прошепна тя. — Нали разбираш? Майка ми е по-добре така, много по-добре. А ако се върне, може отново да стане лоша и… и мръсна, както беше преди. Тайния приятел не иска това. Сигурно заради това наряза онзи човек, Робърт Ростоф. Накълца го и наряза очите му и врата му и гърдите му, лицето и корема и онова нещо… — Тя замълча задъхана.

— Мисля — каза Конрад прегракнало, — мисля, че това е достатъчно засега.

Добро утро, доктор Конрад

— Трябва да съм честен с теб: просто не разполагам с никакви отговори.

Беше петък вечер и Конрад пак седеше на неудобния стол. По някакъв начин Сакс бе успял да го настани пак на него. Извитата облегалка се впиваше в гърба му. Твърдата дървена седалка хапеше задника му като разярена мравка. Конрад непрестанно се местеше от едната на другата страна, сякаш изпълняваше сложен танц в седнало положение.

Срещу него, седнал удобно зад бюрото си, Сакс кимаше с огромната си плешива глава. „Да, сякаш слуша внимателно“ — помисли си Конрад.

— Първо въобще не иска да говори с теб — продължи Конрад. — След това внезапно, само за два сеанса, тя ми разказва цялото си минало. Шизофренична история, но все пак разбираема. Не знам каква част от нея е истина и каква — самозаблуда, нито дали не е преструвка, за да се измъкне от затвора. Имам предвид… — Той въздъхна. — Слушай, Джери, като се има предвид случаят й, диагнозата параноична шизофрения изглежда неизбежна, ясно ли е? А каква част от историята за майка й е вярна… — той сви рамене — нямам представа. Предполагам, че Елизабет е претърпяла сериозна травма заради смъртта на майка си, която е довела до първата й криза. Що се отнася до пътуването в пикапа заедно с ковчега на майка й, е, звучи ми като фантазия, но… Мога да кажа само, че тя очертава ясно маниите си. Вижда собствената си сексуалност чрез тялото на майка си. Всеки опит да се разбуди сексуалността й вижда като ексхумация на трупа на майка си — заговор да извадят майка й от земята. И това събужда яростта й, предизвикана от неспособността на майка й да я спаси от изнасилване. Поради тази причина се появява и защитникът й — Тайния приятел.

Сакс продължи да кима. Свали очилата си и ги размаха. Конрад се понамести на неудобния стол, като се молеше мъчението да свърши по-бързо.

— Основният ни проблем е дали Елизабет може да се яви на дело — каза Сакс. — Добра ли е паметта й?

— Да, изглежда отлична. Накарах я да повтори историите си и подробностите винаги бяха едни и същи. Но параноичните й идеи са безброй…

Сакс се наведе напред.

— Нейт, тя в състояние ли е да помогне на собствената си защита?

Конрад отвори уста, за да отговори, но нещо в поведението на Сакс го накара да се поколебае. Накрая той отговори:

— Не. Не, по дяволите. Тя е шизофреничка, Джери. Страда от параноична шизофрения. Това е диагнозата ми. Не може.

— И си готов да свидетелстваш за това?

Конрад отново се поколеба, но после каза:

— Да. Разбира се, че съм готов. Имам предвид, тя не може да се яви на дело. Няма начин.

Това очевидно бе отговорът, който искаше директорът на „Импелитери“. Той се облегна на мекия си, удобен стол и сложи очилата на огромната си глава. После скръсти ръце върху гигантското си шкембе. Лека усмивка заигра по устните му.

— Добре — кимна той. — Добре.

Конрад не можеше да търпи повече. Стана и въздъхна тежко, когато кръвта в изтръпналите му крайници се раздвижи.

— Е… трябва да вървя, но…

Сакс буквално скочи и му протегна ръка с размера на свински бут.

— Страхотна работа, Нейт — похвали го той. — Великият Нейт, така ще те наричаме вече.

Конрад потръпна, когато ръката му бе стисната здраво от свинския бут.

— Важното е, че момичето започна да ти се доверява, нали? — продължи Сакс. — Дори вече говори със санитарите. Взима си лекарствата, храни се добре. Сигурно скоро ще се окажеш изправен пред романтична невроза, насочена към теб — изсмя се той и удари Конрад по рамото. — Тя е красиво момиче, Нейт.

Преди Конрад да успее да отговори, Сакс постави тежката си ръка на раменете му и го насочи към вратата.

„Сигурно скоро ще се окажеш изправен пред романтична невроза, насочена към теб. Тя е красиво момиче, Нейт.“

„Господи — помисли си Конрад, — този тип е отвратителен.“

Подкара по моста на Петдесет и девета улица и се отправи към Манхатън. Небостъргачите блестяха в здрача. Покрай него профучаваха бързи коли.

Романтична невроза…

Господи, Господи, Господи.

Шофираше бавно сред натовареното движение, като се придържаше към дясната лента. Гледаше внимателно стоповете пред себе си и мислеше за Елизабет.

Беше говорил с нея всеки ден тази седмица. Във вторник отново размести часовете на пациентите си, за да може да я види. В четвъртък пак го направи. Слушаше разказите на Елизабет за детството й, за сиропиталищата и осиновителите й. За грубите деца, които я дразнели и биели. За гласовете, които й говорели, без никой друг да ги чуе.

Слушаше я как говори за Тайния приятел и нещата, които бе извършил.

Например в детския център на Манхатън имало неприятен инцидент. Там Елизабет се чувствала самотна, както и преди в дома си. Шепнела си тихичко с Били, червенокосото момче от въображаемото училище „Слънчев лъч“. Били вече бил пораснал, също като нея. Но очевидно характерът му не се бил променил.

В центъра имало едно чернокожо момиче, което тормозело Елизабет. Карало я да изпълнява неговите задължения и крадяло храната й. Един ден я заплашило, че ще я накара да се подчини на нещо, наречено „усещанията“. Това вбесило Били — Тайния приятел. Той откраднал нож от трапезарията и през нощта нападнал чернокожото момиче и разрязал бузата му. По онова време Елизабет била на единадесет години. Според протокола в досието й били нужни четирима здрави надзиратели, за да я откъснат от жертвата й и да й вземат ножа.

Друг път един от надзирателите се опитал да се пъхне в леглото на Елизабет през нощта. Но Тайния приятел се превърнал в лъв и се хвърлил върху него. Докато успокоят, лъва, лицето на надзирателя вече представлявало кървава каша. В протокола пишеше, че парчета от месото му били извадени от устата на Елизабет.

Що се отнася до холандския моряк, мъртвата майка на Елизабет се била върнала при нея, за да му даде добър урок: счупила му ръцете и смачкала единия му тестис на пюре. Били нужни три ченгета, за да я отделят от него.

Конрад изслуша всички тези истории. Прекарваше доста време в мисли за тях и в четене на протоколите. Опитваше се да отдели действителността от илюзиите и самозаблудите. Но мислите му се лутаха разсеяно. Продължаваше да си припомня други неща. Гласът на Елизабет. Видът й.

Тя се държеше с него все по-свободно. Вече не говореше с равен апатичен глас. От време на време дори се смееше. А когато се смееше, високите й скули порозовяваха, а зелените й очи проблясваха. Хубостта й го оставяше без дъх.

„Тя е красиво момиче, Нейт.“

Всеки път, когато отиваше в „Импелитери“, той се надяваше да я види оживена и засмяна.

И отново я беше сънувал. В сряда. Видя я пред прага на една къща. Тя му махна и той тръгна към нея. Когато се доближи, забеляза, че това е къщата, в която бе израснал. Знаеше, че вътре има нещо ужасно, но продължи напред. Елизабет влезе в къщата и той знаеше, че трябва да я последва. Но преди да стигне до вратата, се събуди. Сърцето му биеше лудо, а възглавницата му бе мокра от пот.

На следващия ден, четвъртък, имаше свързана с нея фантазия. Беше напълно буден. Всъщност беше с пациентка — Джулия Уолкът. Джулия седеше на креслото и говореше за ампутацията на крака си. Конрад дишаше равномерно и слушаше внимателно думите й. Но внезапно осъзна, че мисли за Елизабет. Представи си я гола върху широко легло. Белите й ръце се протягаха към него. Беше му благодарна, тъй като я бе излекувал. И искаше да му покаже благодарността си. „Не искаш ли да ме докоснеш?“ — прошепна тя. Конрад едва успя да си наложи да се стегне и да върне вниманието си върху госпожа Уолкът.

Сега се размърда притеснено в колата. Беше получил ерекция заради фантазиите си.

Корсиката слезе от моста и се вля в потока коли по Второ авеню. Конрад протегна ръка и пусна радиото. Слуша новините по останалия път до дома си.

Агата седеше в трапезарията. Беше се навела напред нещастно — рижавата й коса се стелеше по масата — и стискаше главата си с ръце.

— Маамооо…

От детската стая долетя пронизително хленчене.

— Заспивай, скъпа — процеди през зъби Агата.

— Ама не мога да заспя — изплака Джесика.

— Тогава затвори очи и лежи тихичко — нежно отвърна Агата.

„Добра имитация на търпение“ — помисли си Конрад.

— О, слава богу, спасението дойде — каза тя.

Той успя да се усмихне.

— Би ли влязъл в детската, за да убиеш дъщеря ни? — попита Аги. — Занимаваме се със заспиването й вече час и половина.

Конрад кимна изморено, остави куфарчето си на пода и тръгна към стаята на Джесика.

Детската стая беше шедьовърът на Агата. Стените бяха светлосини. На едната беше нарисувана дъга, а на друга — кристален дворец. Навсякъде се виждаха облаци и вълшебни същества. Стените ставаха по-тъмни към тавана. Самият таван бе тъмен като нощ и беше обсипан със звезди и леките, призрачни очертания на съзвездия.

А под звездите бе леглото на Джесика. Когато Конрад влезе, тя лежеше на една страна, сритала юргана в краката си. Носеше розова нощничка и бе прегърнала розова костенурка. Доколкото Конрад си спомняше, костенурката се казваше Мо. Джесика я стискаше силно. Личицето й бе намръщено, а в очите й имаше сълзи.

— Здрасти, татко — нещастно промълви тя.

Конрад не можа да сдържи усмивката си. Дръпна юргана и зави дъщеря си. После я целуна по челото.

— Какво прави будно дете в къщата ми? — прошепна той.

— Не мога да заспя.

— Нали знаеш, че утре сутрин трябва да станем рано. Ще отидем на разходка из провинцията. Ще гледаме как листата променят цветовете си.

— Знам, но ме е страх — отвърна Джесика.

— От какво?

Тя подсмръкна нещастно.

— От Франкенщайн. Гледах по телевизията едно шоу за Вси светии. Там имаше няколко Франкенщайновци и сега ме е страх от тях.

— Аха — кимна Конрад.

— Мама вече ми каза, че в истинския живот нямало Франкенщайновци. Но аз не се страхувам от тях в истинския живот.

— Къде тогава се страхуваш от тях?

— В мозъка ми.

— Аха.

Едра сълза капна от окото й, търколи се по нослето й и попи в плюша на вярната Мо.

— Мама казва, че те са само в ума ми. И когато затворя очи, ги виждам там. Затова се страхувам.

За момент Конрад не можа да направи нищо друго, освен да кимне. После каза:

— Сериозна работа.

— Знам. И не мога да заспя.

— Хм. — Конрад замислено почеса брадичката си. — Ами ако ти изпея песничка?

— Не можеш да пееш, татко.

— О, да, забравих. Добре, чакай да помисля.

Отново се почеса по брадата. Дъщеря му го наблюдаваше сериозно. Мо попи още една сълза.

— Добре — най-после каза Конрад. — Сетих се. Ще прогоним чудовищата.

Джесика подсмръкна.

— Как можеш да прогониш чудовищата, ако са само в ума ми?

— Съвсем просто — отговори Конрад. — Но това ще ти струва сто двадесет и пет долара на час, ясно ли е?

— Ясно.

— Добре тогава, затвори очи.

— Но тогава виждам чудовищата.

— Трябва да ги виждаш, за да можем да ги прогоним, нали?

Тя кимна и затвори очи.

— Виждаш ли ги? — попита Конрад.

Джесика кимна отново.

— А сега си представи една факла.

Джеси отвори очи.

— Не знам какво е това.

— Пръчка с огън върху нея.

— А, добре — съгласи се тя и затвори очи. — Добре.

— Сега размахай факлата към чудовищата.

— Защо?

— Защото Франкенщайновците мразят огън. Винаги бягат от него.

— Откъде знаеш?

— Гледал съм филма.

— Добре.

— Сега пъхни факлата в лицата им. Виждаш ли ги да бягат?

Бавно, все още със затворени очи, Джесика започна да се усмихва.

— Да — извика тя. — Да!

Конрад се наведе и я целуна по челото.

— Лека нощ, скъпа — прошепна той.

— Лека нощ, татко.

Конрад се върна във всекидневната. Агата вдигна лице към него и поклати глава.

— Ти си моят герой — каза тя.

— Защото прогонвам въображаеми чудовища?

Тя се усмихна.

— Ами така си изкарваш хляба.

Тази нощ Конрад се люби с Агата, притеснен от свиреп копнеж.

Никога не беше правил любов с друга жена. Беше ги заглеждал по улиците. Беше си фантазирал за тях. Представяше си ги голи и обзети от желание към него. В началото на пролетта имаше дни, когато си мислеше, че ще умре, ако не обладае някое младо същество, което минава покрай него в новата си пъстра рокличка. Но накрая винаги се спираше на Агата. Привличаха го очите й, развеселени и подканящи. Гърдите й, които го караха да мечтае за отдавна отминалите дни. Начинът, по който тя изстенваше, когато свършваше, и очите й се изпълваха със сълзи. За него това беше повече от достатъчно.

Тази нощ обаче болката и копнежът не изчезваха. Целуваше я и шепнеше името й. Пръстите й галеха врата му и се забиваха в гърба му. А той се чувстваше кух и празен и едва ли не тъжен, сякаш бе пропуснал нещо в живота. Нещо, което желаеше отчаяно, но никога не можеше да притежава.

Агата изви гръб и си пое дълбоко дъх. Очите й се напълниха със сълзи. А Конрад усети паникьосано как ерекцията му спада.

Инстинктивно почувства какво трябва да направи. Затвори очи и промърмори:

— Аги, обичам те.

Но мислеше за Елизабет. За бялата й плът, за розовината по бузите й. За внезапната голота на малките й красиви гърди, когато бе разтворила разкопчаната си риза.

„Не искаш ли да ме докоснеш?“

Съпруг и съпруга свършиха заедно и останаха да лежат плътно прегърнати.

Беше точно десет. Конрад го знаеше много добре, макар очите му да бяха затворени. Чуваше как господин Плоткин плюе.

Лио Плоткин, пенсиониран търговец на дрехи, живееше в апартамента над семейство Конрад. Беше нервен стар евреин и не бе проговорил и една дума на Конрад, откак го бе видял да внася коледна елха в асансьора. Всяка нощ, точно в десет и една минута, Конрад и Аги го чуваха да плюе. Звуците от силната му кашлица долитаха през отдушника на банята му в тяхната. Конрад наричаше ритуала „Давенето в десет“. Човек можеше да си настрои часовника по него.

Конрад отвори очи и погледна Аги. Тя отвърна на погледа му и се засмя. Сгуши се в него и положи глава на гърдите му. Той се вгледа в косата й и вдиша аромата й.

— Може ли да ти задам един тъп въпрос? — попита Конрад след малко.

Агата продължаваше да лежи с глава на гърдите му и да си играе със зърното му.

— Зависи — прошепна тя. — Може ли да ти се подигравам след това?

— Ще се разочаровам, ако не го направиш.

— Давай тогава.

Той си пое дълбоко дъх.

— Мислиш ли, имам предвид като изключим божественото и онази работа със свръхестественото, че хората имат души?

— О, господи — изстена Агата. — Знаеш, че през повечето време се разправям с хора от издателския бизнес. Но пък предполагам, че е възможно на теория. Какво по-точно имаш предвид?

— Смяташ ли, че можеш да говориш с някой луд или пациент в напреднал стадий на алцхаймер, или пък шизофреник с раздвоена личност, и все пак да откриеш някаква индивидуалност в тях? Някакво самопознание, което е останало дълбоко в тях въпреки всичко?

— Неее.

Конрад се засмя.

Агата се завъртя към него и го целуна по брадичката.

— Ако пак полудееш — прошепна тя, — аз ще взема колата и апартамента.

Той кимна и се усмихна.

Агата каза меко:

— Няма душа. Просто умираш. Вече си на четиридесет години, а животът е труден. Заспивай.

Тя го целуна отново и му обърна гръб. След секунди дишането й стана равномерно и Конрад разбра, че е останал сам.

Спря да се усмихва и се вторачи в тавана.

„Ако полудееш отново.“

Странно как се случват подобни неща. Струва ти се, че растеш и помъдряваш, а чудесата на света се разкриват пред теб. Страдаш, но и се обогатяваш душевно. А всъщност през цялото време си застинал на едно място. Стоиш си спокойно, а гаротата на неврозата се затяга около врата ти.

В деня, след като майка му умря Конрад се чувстваше добре. Дори силен. Добрият стар Нейтън от отминалите дни, дългокосото колежанче с хипарска риза смяташе, че се е издигнало над емоции като мъката. Е, разбира се, не беше над някои дребни чувства. Например бе ядосан, че баща му бе чакал няколко часа преди да му се обади. (Каза, че не виждал смисъл да го буди с лоши новини.) Разбира се, беше и натъжен от смъртта на майка си. Но чак пък мъка? Това беше за непросветените.

Татко му беше казал, че мама влязла в кухнята посред нощ, за да си направи чай. Била пияна, разбира се. Била облечена в дълга копринена нощница. Нейтън си я спомняше добре: бяла на лилави хризантеми. Включила газовия котлон и докато слагала чайника, едно синьо пламъче облизало широкия й дълъг ръкав. Татко каза, че нощницата сигурно е пламнала като хартия. Но Нейтън си мислеше, че ако майка му бе трезва, сигурно щеше да смъкне горящата си нощница. Или пък ако в къщата бе имало и друг човек, освен баща му…

Нейтън не искаше да мисли за страданията й. Не искаше и да си представя как баща му плаче по телефона. Чувстваше се силен. Беше в мир със себе си. Поне така бе казал на изпълнената със съмнения Агата. Беше абсолютно спокоен. Чрез медитациите и учението на дзен бе осъзнал дуализма на живота и смъртта. Самото време, в което майка му бе починала, бе просто една илюзия. Всеки можеше да види това.

Преди да хване самолета за Ню Йорк, той отиде на хълма да медитира.

Беше любимото му време от деня. Точно преди залез. Слънцето се спускаше към залива над възглавница от облаци, оцветени в розово, лилаво и зелено. Те се носеха по небето и се разширяваха от вятъра. Нейтън седна на един голям плосък камък. Нагласи краката си в нещо като полулотос — пълният лотос беше прекалено тежък за болното му коляно. Започна да брои вдишванията си и да издиша чрез стомаха си. Изпразни мозъка си от мисли и се загледа в слънцето. Потъна в „самади“, състоянието на идеална съсредоточеност.

А после го намериха. Една преподавателка по литература, привлекателна млада жена. Разхождала се по хълма, за да наблюдава как изгряват звездите. Вървяла по тревистото хълмче, когато го забелязала. Решила, че е пиян. Препъвал се из здрача с протегнати напред ръце. Раздразнена, но предпазлива, жената се канела да му обърне гръб и да тръгне към улицата. Но после го чула да вика. Висок, пронизителен и агонизиращ писък. Професорката спряла. Чула го да плаче и тръгнала към него.

— Добре ли сте?

— Очите ми! — извикал й той. — Господи! Очите ми!

Младата преподавателка забравила за предпазливостта си, изтичала при него и го хванала за раменете.

— Ох, майка ми! — плачел Нейтън. — О, Господи, Господи! Очите ми.

Нейтън бе напълно сляп в продължение на два дни. Присъства на погребението на майка си с омотана в превръзки глава. Агата го заведе за ръка до гроба. Той наведе глава към дупката, но не видя нищо. Наложи му се да си представя ковчега. И майка си вътре. Отворените й очи, вперени в него.

„Все още съм тук.“

Легнал удобно в леглото, Конрад се протегна и погали гърба на жена си. Горката Аги. Тогава го бе убеждавала седмици наред да отиде на психиатър. А когато той най-после го направи, му трябваше повече от половин година, за да признае, че е имал криза. После минаха десет години, докато усети, че е превъзмогнал проблемите си. Дотогава, разбира се, самият той бе станал психиатър.

А окото, също като коляното му, все още го притесняваше от време на време. Болеше го след дълги изморителни дни и липса на сън. Виждаше червени петна, сякаш облаците около залязващото слънце се бяха отпечатали в очите му.

„Ако полудееш отново…“

Конрад се втренчи в тавана. Преди това да се случи, не бе имал никаква представа. Не бе осъзнавал, че нещо с него не е наред.

Затвори очи и задиша бавно. Ето я. Отново пред очите му. Дългата й коса, напомняща за червеникаво злато. Високите скули и снежнобялата кожа. Откритите от разкопчаната риза гърди. Елизабет.

„Не искаш ли да ме докоснеш?“

„Толкова е красива“ — помисли си Конрад и се унесе.

Толкова красива.

Радиото се включи в осем часа. Говорителят съобщаваше, че частен самолет се разбил в жилищен район на Хюстън. Конрад го спря и седна в леглото.

Беше спал дълбоко. Коляното му беше сковано. Той протегна крака си и се намръщи. Стъпи предпазливо на пода, стана и мъчително закуца към банята. Пусна душа и остави горещата вода да се стича по коляното му.

Отново бе сънувал интересен сън. Нещо за някаква болница. Опита се да си го припомни, но образите се разпръснаха като облаци. Той излезе изпод душа, изсуши се и върза кърпата на кръста си. Агата чакаше пред банята. Усмихна му се с полузатворени очи.

Конрад я целуна и попита:

— Как спа?

— Мм, чудесно. Сънят на задоволените сексуално.

Аги мина покрай него и влезе в банята. Той се върна в спалнята. Коляното вече не го болеше толкова силно.

Надникна навън през пролуката в завесите. Беше мрачно, но не валеше. Нямаше да е лошо дъждът да се размине. Докато Агата се къпеше, Конрад отиде до гардероба и се облече. Сложи си джинси и каубойска риза в прасковен цвят. Вероятно трябваше да облече анцуг за разходката, но не се чувстваше удобно в подобни дрехи. Всъщност му беше удобно единствено в сивите му костюми.

След като закопча ризата си, той се върна до прозореца и дръпна завесите.

Аги излезе от банята. Той се обърна и я мярна, когато мина през вратата. Тя се отправи към кухнята, като завързваше белия си халат. След секунда Конрад чу гласа й:

— Събуди се, бонбонче. Ставай.

Той влезе във всекидневната. Агата подреждаше на масата кутии с овесени ядки. После отиде в кухнята, като си пееше весело.

— Събуди се, сънливке. Нали не искаме да попаднем в задръстване? — извика тя на Джесика.

Конрад седна на масата. Аги се върна с млякото.

— Онези проклети Франкенщайновци я държаха будна до късно — промърмори тя. — Ще стане обяд, преди да излезем.

Агата влезе в детската стая.

— Сладурче, събуди се.

Конрад се усмихна и сипа овесени ядки в купичката си.

— Нейтън — извика го Аги. — Джесика стана ли вече?

— Какво искаш да кажеш?

Той взе млякото и го помириса, сякаш за да провери дали не е вкиснало.

— Няма я в леглото — обясни му Аги.

Конрад сипа млякото върху ядките.

— Не си е в леглото — повтори Агата и тръгна към банята. — Сигурно вече е станала. Джеси? — извика тя.

Конрад бутна стола си назад, стана и отиде в детската стая.

— Как така я няма в леглото? — промърмори той. — Къде може да е?

Чу как Агата вика пред банята:

— Джеси, там ли си, скъпа?

Леглото в стаята на Джесика наистина беше празно. Пъстрото юрганче бе сритано в долната част и плюшената костенурка липсваше.

„Сигурно се е скрила в гардероба“ — помисли си Конрад. Понякога Джеси влизаше там, за да си играе с куклите си.

Отиде до гардероба и надникна вътре. На пода бе разчистено празно място за нея, заобиколено от плюшени играчки. Но Джеси не беше там.

Конрад се върна във всекидневната. Агата го чакаше нетърпеливо.

— Намери ли я? — попита тя.

— Не. Потърси ли я в спалнята?

— Да. Няма я.

Агата го изгледа объркано.

— Къде може да е отишла?

— Трябва да е в спалнята — отговори Конрад. — Къде другаде може да е?

Той тръгна към спалнята и Агата го последва. Още щом влязоха, Конрад се увери, че стаята е празна. За всеки случай погледна в гардероба и под леглото. После озадачено вдигна очи към жена си.

— Нейтън?

— Къде е? — попита Конрад.

Аги ококори очи.

— О, господи, на балкона!

— Джесика знае, че не трябва да излиза на балкона — каза Конрад, но когато жена му излезе от стаята, бързо я последва.

Агата стигна там първа, отвори стъклените врати и излезе на балкона. Конрад застана зад нея. Видя я как си поема дъх и пристъпва към парапета. Аги погледна надолу към двора. Той стоеше и чакаше с разтуптяно сърце.

— Не — облекчено каза тя и се обърна към него. — Няма я. Но къде…

Върнаха се във всекидневната и започнаха да я претърсват.

— Джесика — извика Аги. — Криеш ли се?

— Джесика — извика и Конрад с твърд глас, като погледна зад едно от креслата.

Аги отиде до гардероба в коридора и надникна вътре.

— Джесика — повтори тя, — не се крий, скъпа. Плашиш мама.

Агата се обърна и Конрад забеляза, че лицето й е напрегнато. Веждите й бяха сключени, а устните — изкривени надолу.

— Джесика!

Импулсивно Конрад се наведе и погледна под масата във всекидневната. Очакваше да види Джесика там, ухилена и прегърнала костенурката си. Предполагаше, че ще му викне „Бау“ и ще започне да се кикоти.

Нямаше я.

— Джесика — извика Агата.

Гласът й трепереше. Конрад с мъка преглътна.

— Сладурче — каза Аги, — не се крий. Наистина ме плашиш.

Тя отново погледна мъжа си и стисна яката на халата си.

— Мислиш ли, че е излязла в коридора и…

Гласът й внезапно замря. Тя гледаше входната врата. Конрад видя как бузите й пребледняват. На лицето й се изписа див ужас, от който сърцето му се сви. Краката му омекнаха.

— Какво? — извика той. — Какво…

— Нейтън — едва промълви Агата. — О, господи, Нейтън…

Конрад се обърна, впери очи във вратата и изстена:

— Господи!

Веригата висеше, срязана по средата.

Дъхът му спря.

— Нейтън! — изохка Аги.

Конрад изтича до вратата и сложи ръка на дръжката. Вратата се отвори. И двете ключалки бяха отключени. Конрад погледна навън в коридора. Нямаше никого. Чу обезумелите викове на Агата зад гърба си.

— Джеси! Джеси! Излез веднага, скъпа! Моля те, миличка! Плашиш мама. Моля…

Конрад уплашено се обърна към нея. Едната й ръка все още стискаше яката на халата, а другата бе притисната към устата й.

— О, Господи! — изстена тя. — О, Нейтън! Детенцето ми! Обади се в полицията. О, Господи.

Коленете й се подгънаха и тя протегна ръка, за да се хване за облегалката на стола.

Конрад изтича във всекидневната и се втурна към телефона.

— О, Господи! — повтори Аги.

Той грабна телефона и протегна ръка към бутоните, но спря. Нямаше сигнал. Къде, по дяволите, беше сигналът? Конрад започна да натиска бутоните с треперещи ръце. Никакъв звук. Къде, по дяволите…

Внезапно се чу глас. От другата страна на линията, на собствения му телефон. Беше ясен, силен глас, който му заговори сухо и спокойно. Гласът владееше положението.

И единственото, което каза, беше:

— Добро утро, доктор Конрад.