Нито дума

Бягство

Спускането към шахтата беше около три метра. От мястото си до прозореца Конрад едва виждаше тротоара долу. Светлините от апартаментите в сградата му и в съседната падаха само на места, а останалата част тънеше в тъмнина. Някои от прозорците на първия етаж — всичките тъмни — проблясваха от отразената отсрещна светлина.

— Добре — прошепна Конрад.

Затвори очи и прогони образа на мъртвата си дъщеря. Прогони и спомена за кръвта на Елизабет по седалката на корсиката. Отвори очи, отключи малкия прозорец и го вдигна.

Усети влажния вятър по лицето си.

„Ами ако наблюдават? Ако са някъде отвън?“

Прогони и тази мисъл. Трябваше да действа. Беше единадесет и десет. Ако грешеше, трябваше да се върне тук до полунощ. Налагаше се да действа бързо. Веднага.

Отворът беше доста тесен. Наложи му се да се измъква постепенно — първо едната ръка, после главата, после другата ръка. Но нямаше място да измъкне и краката си. Завъртя се и се надигна. Металната рамка го издра. Хълбоците му се заклещиха. Той дръпна силно, като сумтеше тежко. Успя да извади крака си…

— Господи!

Плъзна се. Увисна на рамката, а краката му се залюляха под него. После падна.

Краката му се удариха в твърдата настилка. Усети прорязваща болка в дясното си коляно, кракът му се подгъна и Конрад се срина до стената.

В канала имаше вода, която се просмука в панталона му. Конрад стана. Дишаше тежко и се опираше на стената.

Вдигна глава и се огледа. Засмя се горчиво.

„Страхотна идея, тъпако! Загуби играта.“

Собственият му прозорец беше високо над него. Останалите прозорци бяха тъмни и затворени. Можеше ли въобще да стигне до някой от тях?

„Тъпак с тъпак!“

Изхлипа. Обзе го паника. Стори му се, че отново е на девет години. Стоеше на бейзболното игрище и се надяваше играта да приключи лесно. А после виждаше летящата към него топка и чуваше виковете: „Мръдни назад, мини назад!“. Хвърляше се енергично да я хване, а тя само се удряше в ръкавицата му и падаше на земята. След това идваха ругатните: „Тъпак с тъпак! Загубихме играта заради теб!“.

Мили боже, щеше да прекара остатъка от нощта заклещен в шибаната шахта като плъх в клетка, докато дъщеря му…

„Браво, татко!“

— О, Господи! — изстена той високо.

Вдигна глава към прозорците на съседната сграда.

Всичките бяха тъмни и затворени. И високо. Едва можеше да ги достигне с пръсти. Намръщен от болка, той закуцука към един от тях. Повдигна се и се хвана за перваза. Застанал на пръсти, той пъхна ръце под рамката и бутна нагоре. Прозорецът не се отвори. Конрад отиде до следващия, който също беше заключен. Какво ли друго можеше да се очаква? Това бяха кабинети на лекари, зъболекари, психоаналитици. Нормално бе да са заключени. Конрад се облегна на стената и притисна лице в студения камък. Устните му трепереха.

„Страхотна идея, тъпако!“

Трябваше да направи нещо. Каквото и да е. Вдигна очи към прозореца над главата си и изруга.

Наведе се и събу обувката си. Намръщи се, когато босият му крак стъпи в студената локва. Протегна се колкото можеше по-нависоко и удари прозореца с обувката си.

До този момент се бе чудил само как ще влезе през прозореца. Смяташе, че никой няма да чуе разбиването на стъклото. Това беше Ню Йорк — никой, който чуеше шум от чупене на стъкло, нямаше да му обърне внимание.

До момента, когато удари стъклото, въобще не си бе помислял за аларма. Все пак в неговия собствен кабинет нямаше такава. Не се нуждаеше от нея: в офиса му нямаше нищо ценно, освен може би рецептите му. Но другите лекари, разбира се, държаха лекарства и скъпи инструменти.

После светът около него експлодира. Стъклото се разби със силен трясък и в същия момент Конрад си помисли ужасено: „Господи, ами ако има аларма?“.

И тогава алармата запищя.

Нощта затрепери. Мислите му се разпаднаха на безброй късчета. Той стоеше свит до стената и си повтаряше: „Аларма! Аларма!“.

В прозорците над него светна и някои от тях се отвориха.

„Аларма! О, Господи! Аларма!“

Конрад бързо си обу обувката и огледа прозореца над себе си. Остри парчета стъкла стърчаха от перваза. Той се хвърли към тях. Скочи и се хвана за рамката на прозореца. Стъклата се забиха в дланите му. Алармата пищеше в ушите му.

Конрад стисна зъби и притвори очи, пронизан от острата болка. Набра се и усети как стъклата разкъсват плътта му. Изтегли се горе и се промуши през отвора. Стъклата раздираха ризата и кожата му. Усети гореща кръв по ръцете и корема си. Алармата продължаваше да вие.

Най-после успя да влезе. Търколи се в тъмното и се удари в пода, протегнал ръце пред себе си. Тялото го болеше и кървеше. Болката в коляното го изгаряше. Лежеше на пода, пред очите му се носеха червени облаци, а лудото биене на сърцето му заглушаваше всички други звуци.

После чу алармата отново. Трябваше да бяга. Да стане и да изчезне, преди ченгетата да се появят.

Протегна ръце в тъмнината и напипа някакъв плот. Стисна го здраво и се надигна, като пъхтеше тежко. Усещаше мократа кръв през ризата си. Присвит от болка, се запрепъва през стаята. Докосна една стена и се отдръпна от нея. Удари се в табла с инструменти, която изтрака силно. Намръщи се съсредоточено и видя светлината от външния коридор, която се процеждаше под вратата. Закуца към нея и протегна ръка.

Алармата продължаваше да вие. Конрад застана до вратата. Сега чу и гласове. Плътен бас викаше нещо. Изтракаха ключове.

Конрад застина. Някой идваше. Вероятно портиерът. Или човекът от поддръжката. Все още нямаше полицаи.

Вратата се открехна.

Той се хвърли назад и се залепи до стената. Светлината се разпростря като жълто петно по пода към краката му.

После вратата се отвори по-широко и Конрад видя мъжка сянка.

Беше едър мъж. Висок, с широки рамене. Чернокож мъж в лилава портиерска униформа.

Конрад се притисна плътно до стената, когато портиерът предпазливо надникна вътре. Мъжът отвори вратата още малко. Светлината запълзя към краката на Конрад. Алармата продължаваше да вие пронизително. Портиерът влезе в офиса.

Конрад видя неясния силует, който бавно пристъпваше напред. Забеляза го как опипва стената и търси ключа за осветлението. Още една стъпка и портиерът застана точно пред него. Ако Конрад издишаше дълго сдържания въздух, портиерът щеше да усети полъха му по врата си.

После мъжът направи още една крачка и мина покрай него.

— А, само стъклото — каза той доволно.

Конрад се затича към вратата. Портиерът натисна ключа и стаята се обля в светлина. Но дотогава Конрад вече завиваше зад ъгъла и тичаше по коридора. Зад него алармата продължаваше да пищи. Портиерът въобще не се обърна. Дори не го видя.

Имаше дивашки вид: рошава коса и налудничави очи. Оранжевата му риза бе омазана с кръв. Кръв течеше и по ръцете му и капеше от пръстите му. Конрад се втурна във фоайето. Беше просторно, с огледала по стените. От тавана висеше огромен полилей. Предната въртяща се врата се намираше вляво от него. Той закуца към нея.

— Стой!

Конрад се огледа. На стената вдясно от него имаше два асансьора със златни врати. Една от тях тъкмо се бе отворила. От нея изскочи дребен набит испанец, облечен в бежова униформа, опъната по кръглото му шкембе. Техникът по поддръжката.

— Стой! — извика той отново.

Конрад спря.

— Бързо — каза той и посочи към коридора, откъдето бе дошъл. — В офиса до моя. Бързай. Портиерът…

Мъжът присви очи и се втурна смело по коридора.

Конрад изскочи през въртящата се врата и застана на тротоара замаяно, като примигваше в нощната мъгла.

Намираше се на Осемдесет и трета улица. Сентръл Парк Уест бе вдясно от него. Помисли си, че похитителите го чакат там. Наблюдаваха изхода на неговата сграда. Нямаше да наблюдават и тази улица.

Дишаше тежко. Стомахът му се бунтуваше. Изстена от болка и в ръцете, и в коляното.

„Моля те, Господи! Моля те, моля те!“

Зави към авеню „Кълъмбъс“. Когато се затича, изплака от болка.

В детската стая

Когато полицаите доведоха затворника си, Аги и Елизабет седяха в детската стая.

— Звездите — попита Елизабет. — Ти ли ги нарисува?

Двете жени бяха сами в стаята. Всички полицаи седяха във всекидневната. Елизабет гледаше тавана с ококорени очи.

— Ти ли нарисува звездите? — повтори тя.

Аги кимна. Трудно й беше да говори за звездите на Джеси.

— Да — най-после успя да промълви тя.

— Много са красиви — отбеляза Елизабет.

— Благо… — Агата не успя да довърши.

Елизабет колебливо протегна ръка и докосна рамото й. След това бързо отдръпна ръката си.

— Всичко ще е наред — каза тя тихо. — Тя ще се върне. Знам го.

Аги кимна и се опита да се усмихне.

Елизабет се извърна настрани. Огледа набързо цялата стая. Звездите по тавана, дъгата върху светлосинята стена, кристалния дворец сред пухкавите облачета.

— Наистина ще се върне — добави тя. — Има толкова красива стая.

Елизабет бе облечена в една от старите рокли на Аги. Криминолозите бяха взели нейната окървавена рокля. Прибраха я в найлонов плик, взеха проби от кръвта по бузите на Елизабет и изпод ноктите й. Свършиха това в спалнята, докато Д’Анунцио и специален агент Калвин й задаваха въпроси.

Аги също бе присъствала, тъй като Елизабет я помоли. Седеше на леглото до нея и държеше ръката й. Слушаше историята й за човека с ножа в колата. Слушаше и си мислеше: „Господи, тя го е убила. Нали това казва? Да, убила го е. С голи ръце…“.

Тогава спря да гали ръката на момичето. Просто седеше и я гледаше, а пред очите й бе образът на малкото й момиченце. Джеси с разтреперани устни, с уплашени сини очи.

Аги преглътна тежко и се вторачи в ръката на Елизабет.

Аги накара полицаите да излязат от стаята, преди Елизабет да се съблече. После подаде роклята й на един от тях през вратата. Извади стара рокля на цветя от гардероба си. Елизабет трябваше да стегне колана и подгъвът се вдигна доста над коленете й, но все пак дрехата й ставаше.

После Аги я заведе в банята. Сложи я на клозета и избърса лицето й с мокра кърпа. Струваше й се, че мие лицето на Джеси. Дъщеря й никога не спираше да говори и да задава въпроси: „Какво ще правим днес? Татко ще се прибере ли преди да си легна? Може ли да гледам телевизия след училище?“. Понякога Аги губеше търпение: „Джесика! Как мога да ти почистя лицето, ако не спираш да мърдаш?“. Джесика започваше да се кикоти и това само влошаваше нещата.

Но Елизабет Бъроуз не помръдваше, нито говореше, докато Аги почистваше лицето й. Седеше неподвижно, с изправен гръб и отпуснати в скута ръце. И гледаше Аги. Наблюдаваше я с огромните си зелени очи и леко отворени устни. Аги искаше да й извика да престане, но не го направи. И Елизабет продължи да я гледа втренчено.

Най-после Аги свърши и пусна кърпата в мивката. Елизабет я наблюдаваше с леко наклонена на една страна глава.

Чак сега Аги забеляза колко е красива. Като картина. Като Венера на Ботичели. Господи, каква ли можеше да стане, ако…

Аги застана до мивката и загледа момичето, което сигурно бе разкъсало онзи мъж с голи ръце.

— Хайде да се върнем в спалнята — нежно предложи Аги.

— Не — отвърна Елизабет и примигна, сякаш гласът на по-възрастната жена я бе събудил. — Искам… искам да кажа… може ли да видя нейната стая?

— Нейната…

— На дъщеря ти.

Сега Елизабет стоеше до леглото на Джесика и възхитено оглеждаше нарисуваните звезди, кристалния дворец, дъгата и облаците. Тя се отдръпна от Аги със замечтан поглед и отиде до рафтовете с играчки. Докосна нежно малката музикална кутийка и кончетата по нея.

Аги я наблюдаваше внимателно. Видя я как се усмихва на украсените със златни юзди кончета.

През стената се чуваше тихият говор на мъжете в съседната стая.

— Мислех си за тази стая — внезапно каза Елизабет. — За стаята на дъщеря ти. Исках да дойда тук.

— Така ли? — попита Аги и леко потръпна.

Мисълта за тази жена, тази луда жена, заключена в клиниката, която мечтаеше за стаята на дъщеря й…

„Господи, Нейтън! Всичко ли разказваш на пациентите си?“

— Да — кимна Елизабет. — След мъжа… беше онзи мъж с ножа… а после… после полицаите… те ме намериха с него, когато той беше… след като беше умрял, защото Тайния приятел и… и полицаите ме сложиха в тяхната кола и аз им казах: „Трябва да помогнете на доктор Конрад. Трябва да му помогнете“. Непрестанно им повтарях това и те се обадиха по радиото и казаха, че ще ме доведат тук и аз… аз се страхувах. Страхувах се, но си помислих, че ще видя нейната стая. Така си мислех, за да не се страхувам: „Сега ще видя нейната стая“. И си го повтарях през цялото време.

Аги й се усмихна мило.

— Разбирам — каза тя.

— Тогава аз… започна Елизабет, но внезапно замълча. — О — въздъхна тя, — виж.

Очите й заблестяха, на устните й се появи лека усмивка. Тя гледаше в гардероба на Джесика.

— Виж. Тя има толкова много… нали разбираш… животни. Играчки и животни.

— Джесика ги нарича „моите приятели“ — отвърна Аги с треперещ глас.

— Приятели — повтори Елизабет. — Много са сладки.

Тя влезе в гардероба.

Аги се поколеба. Струваше й се, че никога вече няма да може да влезе там. Пристъпи към вградения гардероб. Краката й тежаха като оловни.

Застана до вратата и надникна вътре.

Елизабет бе коленичила сред играчките, заобиколена от алигаторите и марсианците, Туфи, мис Пиги и жабока Кърмит.

Но, разбира се, държеше Белоснежко, старото посивяло мече. Притискаше го нежно към гърдите си.

„Господи! — помисли си Аги, като се опита да преглътне сълзите си. — Избра точно него.“

Прегърнала мечето, Елизабет вдигна очи към нея.

— Аз ще изчезна — меко каза тя. — Доктор Конрад каза ли ти?

— Не — едва успя да отговори Аги. — Не, разбира се.

— Вярно е — тъжно каза Елизабет. — Знам, че е вярно — добави тя, като залюля Белоснежко в ръцете си. — Ще бъде като че ли съм тук с всички тези приятели. И приятелите ще говорят тук и аз ще трябва да ги слушам. Ще ги слушам, а после бавно, бавно, просто ще изчезна — обясни тя, като повдигна ясните си очи към Аги. — Виждала съм такива, нали разбираш. Онези, които са изчезнали. В болниците. Те седят там и само гледат. Гледат стените. — Тя потрепери. — Можеш да ги погледнеш в очите. Все едно си на погребение: стаята е пълна с приятели, но самия човек вече го няма. Само приятелите са там, говорят и живеят вътре. Но човекът е просто… изчезнал. — Тя се усмихна и прегърна мечето. — По-лошо е от погребение. Мисля, че е по-лошо от смъртта.

— Не говори такива неща — каза Аги и пристъпи към нея.

Елизабет притисна мечето силно и потърка буза в него. Очите й се насълзиха и тя въздъхна:

— Толкова хубава стая. Искам да си имам същата.

— О, по дяволите! — въздъхна Аги.

Нейните очи също се насълзиха. Тя пристъпи напред и погали момичето по бузата.

Тогава доведоха арестувания.

Двете жени го чуха в момента, когато влезе в апартамента. Той крещеше диво.

— Майната ви! Майната ви! Това шибано нещо е незаконно! Абсолютно шибано незаконно! Задници такива! Да не мислите, че не е незаконно? Да не мислите, че ще се отървете безнаказано? Очаква ви шибана изненада! Шибаняци! Задници! Не ми прочетохте правата. Дебелите ви сини задници ще си имат сериозни неприятности. Хей! Разкарай си шибаните ръце от мен! Това е шибана полицейска бруталност. Разкарай се от мен.

— О, Господи! — прошепна Аги.

Тя изскочи от детската стая и се втурна във всекидневната, в тълпата от мъже в униформи и вратовръзки. Те се отдръпнаха и й направиха път. Тогава Аги видя арестувания.

Беше мъжът, който се бе представил за детектив Д’Анунцио. Двама полицаи го държаха за лактите. Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба. Кестенявата му коса падаше върху очите му, докато се бореше с полицаите. Очите му блестяха и белите му зъби също. Смееше се лудо.

— Момчета, прецакани сте! Толкова сте прецакани, че дори няма да разберете значението на думата „прецакани“. Ще сложат снимките ви до думата в речника, тъпаци. Задници. Никой дори не ми прочете правата, никой не ми каза нищо, само…

Внезапно, преди Аги да осъзнае какво става, тя се нахвърли върху него. Дърпаше го за сакото и го скубеше, по бузите й течаха горещи сълзи, които изгаряха кожата й. Гласът й беше дрезгав вой. Тя едва го позна. Не осъзнаваше, че крещи в лицето на стреснатия мъж.

— Къде е тя? Моля ви, моля ви! Кажете ми къде е бебето ми! О, Господи, трябва да ми кажете къде е Джеси. Кълна се, ще направя всичко…

Аги усети как някой отдръпва ръцете й от врата на мъжа и чу плътните гласове на полицаите.

— Госпожо Конрад!

После почувства как се мъчат да я откъснат от престъпника. Но тя не го пускаше и продължаваше да вика:

— Моля ви! Моля ви, кажете ми, за бога! Кажете ми, че тя е жива! Само ми кажете, че е жива!

После полицаите я дръпнаха назад и я отделиха от него. Той не й бе казал нито дума. Аги се забори с ръцете, които я държаха.

— Моля ви — изпищя тя. — Накарайте го да ми каже. Моля ви, накарайте го да говори…

Някой нареди да заведат арестанта в спалнята. Аги чуваше собствените си хлипове. Звучаха отдалеч и ужасни, сякаш ги издаваше някой друг. Задържана от силните ръце на полицаите, тя видя как водят престъпника по коридора. Той пак се смееше и косата му падаше над очите. После извика:

— Съжалявам, Цицо. Съжалявам, сладурче, твоите приятели оплескаха работата. Заловиха погрешния човек. Не знам нищо за разни отвлечени бебета. Искам си само адвоката. Защо не посъветваш приятелите си да звъннат на господин Макилвейн, адвоката ми?

Аги се отпусна в ръцете на полицаите.

— Моля ви — изхлипа тя безпомощно.

Арестантът изчезна в спалнята, а полицаите внимателно я пуснаха. Тя падна на колене, наведе глава и косата й се спусна над очите й.

— Моля ви. Накарайте го да каже — заплака тя. — Накарайте го да каже къде е бебето ми. Моля ви!

След секунда я прегърнаха топли ръце и загалиха косата й. Аги чу в ухото си нежно мърморене.

— Всичко е наред. Наистина. Всичко ще се оправи.

Разплакана, Аги облегна глава на гърдите на Елизабет.

— Всичко ще се оправи — повтори момичето. — Вече всички го виждат. Не разбираш ли? Те всички го виждат. Всичко ще се оправи.

Улица „Хаузис“ 222

Влакът беше ярко осветен. Тракаше силно и се полюляваше. Във вагона имаше само четирима пътници. Някаква двойка си приказваше тихо — млад чернокож с кожено яке и млада бяла жена с изрусена коса. Работник четеше „Нюз“ на средната седалка. Беше як чернокож мъж в униформен гащеризон, оставил работната си каска до крака си.

И накрая, в задния ъгъл, седеше сам мъж. Главата му бе отпусната и плешивото петно на темето му блестеше на флуоресцентната светлина. Ръцете му бяха стиснати в скута. Ризата му бе разкъсана и по нея имаше петна кръв. По линолеума между краката му също капеше кръв.

Когато стигна до улица „Канал“, влакът намали. Работникът сгъна вестника си и стана. Хвана каската си и тръгна към вратата. Стиснал здраво металния прът, той огледа мизерната окървавена фигура. После тихо попита:

— Да ти помогна с нещо, приятел?

Окървавеният мъж не го погледна, а само поклати глава. Тъмните прозорци на влака заблестяха, когато навлезе в станцията. Жълтите плочки профучаха, после постепенно замряха на място, докато влакът спираше.

— Трябва да отидеш в болница — промърмори работникът.

Окървавеният мъж вдигна очи към него и каза:

— Добре съм.

Чернокожият сви рамене и въздъхна.

— Както кажеш.

Вратите се отвориха и работникът излезе. След секунда влакът отново потегли.

Тогава Конрад вдигна глава и погледна през прозореца. Опитваше се да види чернокожия. Дали беше тръгнал към изхода? Дали не беше спрял до обществения телефон, за да звънне на похитителите? Конрад не успя да го види.

В следващия миг го видя как стои на платформата и се оглежда. Но след секунда влакът влезе в тунела, прозорците потъмняха и мъжът изчезна от погледа му.

Наведен напред, Конрад с мъка си пое дъх. Хвърли бърз поглед към двойката в ъгъла. Сториха му се покрити от червени облаци. Той се намръщи и зрението му се проясни. Видя, че момичето шепне нещо в ухото на младежа и гали бузата му с пръст. Младият мъж гледаше право напред и се усмихваше.

Конрад отново се наведе и тихо прошепна:

— Не ме видяха.

Думите му бяха заглушени от силния трясък на влака.

— Измъкнах се. О, Господи, позволи ми да се измъкна. Моля те.

Затърка ръкавите си, за да махне кръвта от тях. Парченцата стъкло все още изгаряха дланите му.

Влакът спря на улица „Франклин“. Конрад се надигна.

Единадесет и четиридесет. Вече нямаше никакъв шанс. Невъзможно бе да се върне в офиса до дванадесет. Имаше само една възможност да помогне на дъщеря си — ако я държаха в къщата на улица „Хаузис“.

Закуца по малка безлюдна уличка. Дълги мрачни сгради се извисяваха над него. В далечината проблясваше огън, запален в кофа за боклук. Няколко мъже стояха около него и се топлеха. Беше студено и влажно.

Продължи напред, като се мъчеше да не обръща внимание на болката в крака си. Страхуваше се, че някой може да го спре всеки момент. Добър самарянин, ченге или престъпник, който да го убие насред улицата.

Трябваше да ги изчака. Трябваше да изпълни указанията им. Да чака до полунощ, както му бяха заповядали. Трябваше да се обади в полицията. Или да се довери на чернокожия работник в метрото и да го помоли за помощ. Трябваше да направи нещо.

Нещо. Каквото и да е. А не тази последна ужасна грешка.

Улица „Хаузис“. „Грийнуич“ и „Хаузис“. Конрад видя надписа. Почти не помнеше как е стигнал дотук. Застана на ъгъла под уличната лампа и примигна. Огледа улицата. Никъде не светеше. Оттук виждаше магистралата, по която профучаваха коли. Черните води на река Хъдсън проблясваха от светлините по брега. Беше успял.

Тръгна по улицата. Вече вървеше по-бързо. Стенеше от болка при всяка стъпка. Коляното му гореше. Кракът му бе схванат като дъска. Имаше само един шанс. Продължи, като влачеше крака си. Един шанс. Джесика трябваше да е там. Джеси. Продължи да куца напред.

Мина покрай празно място, обрасло с плевели, обсипани с кутии от бира, хартии и боклуци. Продължи към следващата сграда — беше от кафяв камък и изглеждаше леко наклонена напред, сякаш всеки момент щеше да се срине.

Стигна до нея и застана задъхан отпред. Намръщи се, за да прогони червените облаци от очите си, и прочете номера: 222. Вдигна очи нагоре и прошепна:

— Охо!

Един прозорец на втория етаж светеше.

Елизабет му беше казала точно това, нали?

„Апартаментът беше на втория етаж.“

Нали така му беше казала? Да. Беше сигурен в това. Апартаментът се намираше на втория етаж. А лицето на червенокосия мъж било пред прозореца. Лицето на Тайния приятел.

Но това не бил Тайния приятел, а най-обикновен човек. Робърт Ростоф, когото Спорт бе убил. А ако Робърт Ростоф бе надничал през прозореца, значи там трябваше да има…

— Противопожарна стълба — изхриптя Конрад.

И тръгна назад към празното място.

Застана на края на парцела и видя противопожарната стълба.

Един шанс.

Конрад навлезе сред плевелите. Стигаха до коленете му. Пристъпи напред и те сякаш оживяха.

Той застина неподвижно. Плевелите се залюляха силно. Десетки плъхове побягнаха от него сред високите треви.

Конрад отново закуцука напред. Вървеше бавно и гледаше в краката си.

Шибани плъхове.

Потръпна и погледна кафявата къща за момент. Настъпи нещо.

Господи, змия!

Нещо лежеше в тревата. Конрад ахна и отскочи назад. Погледна надолу и видя на земята нещо дълго.

Змия!

Но нещото лежеше неподвижно. Той се наведе. Не беше змия. Най-обикновена дълга дръжка от метла, счупена на две. Единият й край беше гладък и заоблен. Другият, счупеният, беше заострен.

Конрад се наведе и я взе. Стисна я здраво и изсумтя, когато стъкълцата се забиха още по-дълбоко в дланите му.

Тръгна към къщата с дръжката в ръка.

Един шанс.

Само един шанс.

Хвана се за първото стъпало на противопожарната стълба. Ръждясалото желязо се заби в ръката му. Без да изпуска дръжката от метлата, той бавно започна да се катери, като влачеше десния крак зад себе си. Един шанс. Само един шанс.

Стигна до първата площадка и се просна изморено на нея. Раната го болеше, но поне кървенето бе спряло. Очевидно не беше засегнат никой от жизненоважните органи. Заизкачва се към втората площадка. Вдигна очи към прозореца. Дори мъждивата светлина дразнеше очите му и червените облаци пак затанцуваха пред тях. Най-после стигна до площадката пред прозореца.

Запълзя по тясната решетка и се сви на малкото пространство, като кашляше тихо и едва успяваше да си поеме дъх. После разтърси глава, вдигна очи и погледна през мърлявото стъкло.

И я видя.

— Джесика! — прошепна Конрад.

Дъщеря му беше там, само на няколко метра от него. Лежеше на матрак на пода. Нощничката на сърчица се бе вдигнала около коленете й. Отначало Конрад я помисли за мъртва — беше отпусната и неподвижна. Сърцето му се сви от ужас.

Ръцете й бяха вързани зад гърба. Устата й — покрита с широка бяла лепенка. Косата й, красивата й къдрава коса, със същия цвят като неговия, бе сплъстена и залепнала по пребледнялото лице. Очите й бяха широко отворени, вторачени в някаква част на стаята, която той не можеше да види. И беше бледа, толкова бледа…

О, Господи, мъртва ли беше? Беше ли умряла по този начин? Задушена и ужасена?

Чакаща баща си.

Конрад се вдигна на колене, за да погледне по-добре. Надникна през прозореца, без да обръща внимание на болките в цялото си тяло.

— Бебчо? — прошепна той тихо. — Сладурче?

Очите му се напълниха със сълзи. Той притисна треперещата си ръка към прозореца и се опита да изтрие част от мръсотията по него, но кръвта му изцапа стъклото още повече.

— Джеси?

И тогава дъщеря му помръдна.

Внезапно, неочаквано движение. Цялото й тяло оживя изведнъж. Разтресе се на матрака и се отдръпна към стената. Джесика се мъчеше да се притисне в стената. Очите й бяха широко отворени и от тях се стичаха горещи сълзи. Клатеше глава отрицателно: „Не, не, не!“. Конрад видя как устата й се движи зад лепенката. Дъщеря му пищеше.

Беше жива. Трябваше да намери помощ. Да слезе долу и да повика полицията. Джесика беше жива!

В този момент някаква сянка мина пред очите му и той видя…

— Ох, мамка му! О, Господи, не!

Видя как Максуел пристъпва към дъщеря му.

Луис Макилвейн и конституционните му права

— Е, господин Макилвейн… Луис… можем да действаме по лесния начин или по трудния — каза специален агент Калвин. — Разбираме ли се?

Затворникът, чието име беше Луис Макилвейн, седеше на леглото. Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба. Гледаше специален агент Калвин и кимаше.

— Добре — каза Калвин.

Беше застанал пред Макилвейн, навел към него острата си брадичка.

— Искам да ми обясните какво точно направихте с дъщерята на Конрад — продължи той.

Луис Макилвейн продължи да кима. После се усмихна и каза тихо:

— Специален агент Калвин. Задник. За стотен път ти казвам, че искам да говоря с адвоката си. Няма да кажа и дума, докато не говоря с него. А когато се видя с него, ще му кажа: „Господин адвокат, моля ви, донесете ми ташаците на специален агент Калвин на поднос, за да мога да ги изям“. Загряваш ли?

Детектив Д’Анунцио въздъхна тежко. Стоеше облегнат на стената на спалнята, притиснал ръцете си с огромния си задник. Издърпа лявата и погледна часовника си. Единадесет и четиридесет и пет. Д’Анунцио вдигна глава и загледа специален агент Калвин, наведен напрегнато над заподозрения.

Д’Анунцио го наблюдаваше и мислеше за госпожа Конрад. За умните й насълзени сини очи. За формата на гърдите й. Когато го беше прегърнала — след като влезе в дома й и тя падна в ръцете му — бе усетил тези огромни гърди, притиснати към неговите. „Доктор Конрад е един невероятно щастлив човек — помисли си той. — Какво ли е да имаш подобна жена под себе си? Чувствителна, интелигентна жена, която вика и стене под теб, и голите й гърди се люшкат?“

— Луис — каза специален агент Калвин, — сигурен съм, че разбираш, че времето е изключително важно за нас. Ако нещо се случи с момиченцето, никой адвокат на света няма да може да ти помогне. Схващаш ли? Не смяташ ли, че ще се почувстваш по-добре, ако излееш душата си пред нас?

Макилвейн подуши въздуха.

— Пръдна ли някой? — попита той и се завъртя към Д’Анунцио. — Хей, дебелак, ти ли вмириса въздуха? Това да не е някакъв нов метод за разпити?

Специален агент Калвин бавно поклати глава и тръгна към Д’Анунцио. Заговори му тихо, за да не го чуе Макилвейн.

— Мисля, че трябва да доведем госпожа Конрад.

— Какво? — примигна Д’Анунцио, като прогони фантазиите от главата си. — Искам да кажа — защо?

— Ами за да го помоли — прошепна Калвин. — Да отправи лична молба.

Д’Анунцио се вторачи в човека от ФБР. Не знаеше какво да каже.

Специален агент Калвин кимна самоуверено.

— Отидете да я доведете.

Госпожа Конрад беше във всекидневната. Седеше на пода съвсем измъчена. Елизабет бе до нея и я галеше по рамото. Когато Д’Анунцио влезе, тя вдигна глава към него. Погледна го с доверчивите си очи, които накараха кожата му да настръхне.

— Каза ли ви? — попита тя с треперещ глас. — Каза ли ви нещо?

Детективът си пое дълбоко дъх.

— Не, госпожо — отговори той. — Специален агент Калвин смята, че ще има полза, ако вие поговорите отново със заподозрения. Ако го помолите да ни каже нещо.

Стори му се, че думите му звучат невероятно тъпо.

Но жената кимна несигурно. Очите на Д’Анунцио се стрелнаха автоматично към гърдите й. „Какво ли е да имаш такава жена?“ — отново се запита той.

Хвана я за ръката. Усети меката, сочна плът под пръстите си, докато й помагаше да стане.

Когато Д’Анунцио въведе госпожа Конрад в стаята, затворникът вдигна глава и се ухили.

— Хей, здрасти, Цицо — каза той. — Как си? Знаеш ли, не бих влязъл тук, ако бях на твое място. Тоя противен дебелак увоня цялата стая с пръдните си.

Лицето на Д’Анунцио почервеня. Той бързо остави госпожа Конрад до специален агент Калвин и се оттегли до стената. Оттам загледа Макилвейн, веселите му очи и белозъбата му усмивка.

— Е, Луис — меко каза специален агент Калвин. — Това е майката на малкото момиченце. Просто искам да я изслушаш. Ясно ли е?

Луис Макилвейн се ухили нагло на Аги.

Тя се вторачи в него, без да проговори. Очевидно се опитваше да се сдържи да не заплаче. Макилвейн продължаваше да се хили и да подскача на леглото като навита играчка.

Д’Анунцио сведе очи към краката си. Мили боже!

— Моля ви, господин Макилвейн — каза жената с треперещ глас. — Моля ви. Ако ни кажете къде е дъщеря ми, кълна се… ще направя всичко… сигурна съм, че мога да поговоря със съдията ви… или ще свидетелствам на делото ви… само ако ни…

Макилвейн се изсмя силно и заподскача весело на леглото.

— Сладурче, Цицо, дело няма да има. Не слушаше ли, миличка? Те се преебаха. Разбираш ли? Не ми прочетоха правата. Не ми позволиха да се обадя на адвоката си. Скъпа, аз ще бъда освободен. Скоро ще изчезна оттук.

Госпожа Конрад сведе очи. Нямаше сили да продължи. Специален агент Калвин погледна Макилвейн строго.

Детектив Д’Анунцио въздъхна тежко, отдръпна се от стената и тръгна към леглото. Изпитваше огромно желание да пръдне, но не смееше да го направи пред госпожа Конрад.

— Детектив? — каза специален агент Калвин.

— Ще прочета на задържания правата му — отговори Д’Анунцио, като погледна бързо госпожа Конрад.

Тя го наблюдаваше внимателно. По бузата й се стичаше сълза.

Д’Анунцио се обърна към Макилвейн, хвана го за ръката и с бързо движение го вдигна на крака.

— Детектив… — предупредително започна специален агент Калвин.

Макилвейн се ухили неприятно.

— Внимавай, тлъстако — каза той. — Не искаш да си навлечеш още повече неприятности, нали? Само ми прочети правата.

Д’Анунцио кимна.

— Имаш право да се сгънеш на две и да кажеш „ох“.

Макилвейн се изсмя.

— Какво, по…

Д’Анунцио замахна с ръка и заби юмрук в слънчевия сплит на заподозрения.

Макилвейн се сви.

— Ох!

— Детектив! — извика Калвин. — Детектив…

Макилвейн бе наведен толкова ниско, че Д’Анунцио виждаше белезниците зад гърба му.

— Имаш право да паднеш на пода като чувал с картофи — продължи той.

Вдигна огромния си юмрук над главата си и го стовари надолу като чук. Удари Макилвейн точно в тила и той се просна на пода наистина като чувал с картофи.

— Детектив! — отново извика специален агент Калвин. — Детектив! Детектив!

Д’Анунцио посегна към кръста си и извади служебния си пистолет. Оръжието изглеждаше миниатюрно в месестата му ръка.

— Детектив! О, Господи, детектив! — изкрещя Калвин.

При вика му Макилвейн вдигна глава и се втренчи замаяно в Д’Анунцио. Лицето му бе придобило сивкав цвят, а устните му изглеждаха мъртвешки бледи. Очите му се стрелкаха нервно.

В следващия миг видя оръжието. Очите му спряха да се движат и се ококориха. Вторачиха се в дулото.

— Достатъчно! — каза специален агент Калвин и пристъпи към Д’Анунцио.

Но в следващия миг госпожа Конрад застана между него и детектива и сграбчи реверите на черния му костюм.

— Не! — извика тя.

Младият агент я загледа изумено. Отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не проговори.

— Не! — повтори ясно госпожа Конрад. — Не!

После погледна през рамо Д’Анунцио. Той потъна в прекрасните й очи. Сини и насълзени, широко отворени и дълбоки. Дебелакът се усмихна леко.

После, без да обръща внимание на изумения поглед на специален агент Калвин, коленичи до Макилвейн с пистолет в ръка.

Не му беше лесно да коленичи. Трябваше да дръпне нагоре панталона си и да се отпусне предпазливо. Дишаше тежко. Но най-после застана на пода до Макилвейн, който гледаше ужасено пистолета му.

Д’Анунцио притисна дулото до лявото коляно на престъпника.

— Имаш право да пищиш в зловеща агония — продължи той. — Да се гърчиш на пода и да виеш.

И свали предпазителя.

— Улица „Хаузис“ номер 222 — бързо избърбори Макилвейн с глас, който идваше някъде дълбоко от гърлото му. — Улица „Хаузис“ номер 222.

Беше точно пет минути преди полунощ.

Максуел

Точно в този момент малкото момиченце най-после се събуди.

Максуел седеше на брезентовия стол и го наблюдаваше.

Първо се повдигнаха клепачите му. Джесика изхърка леко и тялото й се скова отново. Максуел облиза устни. Наведе се напред, любопитен да види какво ще стане.

Клепачите на момиченцето потрепнаха още няколко пъти и се отвориха. Сините му очи гледаха замаяно.

Максуел се усмихна.

Размърда се на стола и се надигна. Но след секунда детето отново изгуби съзнание. Клепачите му се отпуснаха.

Максуел се върна на стола и зачака. Стискаше здраво дръжките на стола. Дишаше възбудено, гърлото му бе свито от напрежение.

Детето отвори очи. Вторачи се в нищото. Този път Максуел изчака търпеливо. Минута. Две. Дълго време. Или поне така му се стори. После очите на момиченцето се спряха върху него. Джесика го гледаше, но не мърдаше, нито пък реагираше по някакъв друг начин.

Максуел продължи да чака. Искаше да е сигурен. Искаше да й даде възможност напълно да се свести. Мъжът и момиченцето се гледаха замаяно. Въздухът в стаята беше тежък и миришеше на прах.

Джесика си пое дъх през носа. После още веднъж. Не затвори очи. Лежеше на матрака и гледаше Максуел с помътени очи. След още една-две минути той кимна. Да, тя вече беше будна. Той се надигна.

Това очевидно не й хареса.

В момента, когато Максуел се изправи, Джесика направо побесня. Замята се на матрака като луда. Риташе с малките си крачета и се отдръпваше към стената, като издаваше приглушени звуци под лепенката.

Отначало Максуел се стресна, но после му хареса. Пенисът му се втвърди и той тръгна към нея.

Момиченцето изпищя изпод лепенката и отново зарита. Нощничката се вдигна нагоре по бедрата му. Максуел видя малката цепка между краката му и задиша учестено. Погали члена си през панталона.

Смъкна се на матрака и седна до Джесика. По бузите й се стичаха сълзи. По кръглите й, бебешки бузи.

Максуел сграбчи единия й крак. Обви ръка около мекия й прасец и я придърпа към себе си.

— Мммм… — изсумтя Джесика изпод лепенката.

Гърдите й се надигаха и спадаха бързо. По бузите й течаха сълзи.

Стиснал крака й с едната си ръка, Максуел хвана лепенката с другата.

— Успокой се — утеши я той. — Успокой се.

И с бързо движение отлепи лепенката от устата й. Момиченцето жадно си пое дъх и се закашля. Отдръпна се от Максуел и започна да се дави.

Пръстите му нежно масажираха прасеца й. Очите му блестяха.

След секунда дишането на Джесика се успокои. Тя се обърна и погледна Максуел. Разплака се още по-силно. Болнава червенина заля бузите й под тъмните синини. Тя клатеше глава и пясъчнорусата й коса се мяташе. Цялата трепереше. Максуел я наблюдаваше с блеснали от възбуда очи.

— Моля… — едва прошепна момиченцето.

Максуел изстена силно и пусна крака й. Докосна члена си с едната си ръка и обви с другата гърлото на Джесика. Усети ускорения й пулс. Стори му се, че бие право в ръката му и в собственото му сърце. Той си пое дълбоко дъх.

Прозорецът зад него изтрещя.

Максуел се обърна. Някакъв глас зави в главата му като сирена.

„Полиция! Полиция! Отивам в затвора. Не искам в затвора…“

От прозореца се посипа водопад от стъкла. Мъжко тяло влетя през него. Стъклото и човекът сякаш избухнаха в стаята пред ужасените очи на Максуел.

После стъклата изтракаха на пода, а мъжът падна. Просна се на пода с глух удар и остана там. Ризата му бе прогизнала от кръв, стъкълца блестяха и по нея, и в пясъчнорусата му коса.

„Полиция, по… не затвор… не…“

Гласът в главата на Максуел постепенно замря.

Мъжът на пода се раздвижи бавно и с мъка. Максуел забеляза, че е съвсем дребничък. А до прозореца нямаше никой друг, освен него. Само този дребен тип.

Малкият човечец повдигна глава и погледна Максуел.

„Чакай малко… това е… това е онзи тип… онзи…“

Чу шум зад себе си, обърна се и погледна момиченцето.

Джесика се бе търколила настрани и гледаше мъжа на пода. Очите й бяха замечтани, а устните — леко отворени. Сълзите продължаваха да текат по бузите й, но вече не хлипаше. Тя облиза устни и поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

После детето се усмихна и прошепна:

— Татко?

Максуел пак погледна човека на пода. Дребосъкът го гледаше втренчено, ръцете и краката му мърдаха сред счупените стъкла. Мъжът приличаше на бебе, което се опитва да пълзи.

Максуел се засмя весело и раменете му се разтресоха.

След това се надигна от мястото си.

Полунощ

„О, Господи — помисли си Конрад, — чудовището става.“

Той трескаво затърси дръжката от метлата сред счупените стъкла.

При падането беше загубил оръжието си. Опита се да превъзмогне огнените светкавици пред очите си. Чудовището се надигаше от матрака. Нагоре и нагоре. Сянката му се изкачи по стената.

— Мамка му! — прошепна Конрад.

Налагаше се да забрави за дръжката. Трябваше да стане. Веднага.

Кракът му гореше от болка, но той упорито се помъчи да се вдигне на ръце и колене.

„О, Господи, никога вече няма да влизам през прозорци!“

Конрад изстена и се надигна.

— Татко!

Стреснат от дрезгавия вик на дъщеря си, той вдигна глава. Гигантът пристъпваше към него.

Конрад се опита да запази равновесие. В този момент чудовището го сграбчи за врата.

Конрад не бе видял трупа на Били Прайс и начина, по който вратът му бе смазан като от преса. Ако го беше видял, вероятно нямаше да е толкова изненадан от нечовешката сила, която започна да го души. Заля го черна вълна. Усети как крайниците му омекват, а вътрешностите му се отпускат.

— Татко! Татко! Татко! Татко! Татко!

Истеричните викове на Джесика пронизаха мозъка му като кинжал. Но само за миг. После сякаш се стопиха в зловещата тишина около него. Всичко потъваше в тази тишина и в мрака, който се бе спуснал заедно с нея. Всичко, освен странно дребното и тъпо лице на животното, което го душеше. Максуел го повдигна от земята и краката на Конрад заритаха във въздуха. Докторът си помисли, че около него няма нищо, освен тишина, мрак и зловещото лице със замечтана усмивка, ниско чело и блеснали очи…

Конрад вдигна една от омекналите си ръце и успя да забие два пръста в окото на чудовището.

— Ох! — извика Максуел.

Ръката му се отвори и Конрад падна на пода. Искаше да стане, но не можеше. Тишината и мракът все още го владееха. Внезапно силен вик достигна до съзнанието му.

— Татко! Татко! Татко! Не! Не! Не!

„Джеси? Бебчо? Бебчо?“

През червените облаци пред очите си видя дъщеря си завързана на матрака. После тя изчезна.

Погледът му бе блокиран от огромния мъж, от чудовището, което отново застана над него.

Максуел притискаше окото си с ръка и се мръщеше.

— Заболя ме — каза той и удари Конрад.

Юмрукът му, тежък като ковашки чук, се стовари в лицето на Конрад и той отлетя назад с размахани ръце.

— Татко! Татко! Татко! Не! Не! Не бий татко ми!

Конрад чу как писъкът на дъщеря му се превръща в див вой, после се удари в стената. Въздухът му излезе със свистене от дробовете. Стори му се, че главата му ще се пръсне.

— Татко! Помогнете на татко! Моля ви! Моля ви!

Последва диво животинско ръмжене. Замаяният от удара Конрад вдигна очи и видя как Максуел се втурва през стаята към него. Огромното чудовище се движеше с изненадваща скорост.

— Шибаняк! — изкрещя Максуел и заудря доктора с юмруци.

Първият удар в корема събори Конрад, но още преди да падне на пода, получи втори в лицето си. Усети как челюстта му изхрущява и носът му се сплесква. Плисна го кръв. Юмруците барабаняха по него безпощадно и той се отпусна безсилно на пода.

— Аааа!

Петгодишното момиченце пищеше отчаяно. Конрад обаче губеше съзнание. Неясно, сякаш през мъгла, видя масивната фигура на чудовището, което се отдалечаваше от него.

Джесика продължаваше да пищи.

— Бебчо — едва промълви Конрад.

— Млъкни, мамка ти! — изрева Максуел и се наведе над детето.

Стълби

Д’Анунцио сграбчи Макилвейн за реверите и го вдигна. После доближи лицето си до неговото.

— На остров Райкър има стаи, които не е виждал никой адвокат — изръмжа детективът. — Но аз съм ги виждал. И ще те пъхна в една от тях, ако ме излъжеш.

— Улица „Хаузис“ номер 222 — бързо повтори Макилвейн. — Кълна се. На втория етаж. Той ще я убие. Луд е. Ще я убие.

— О, Господи! — изплака Аги Конрад.

Д’Анунцио погледна специален агент Калвин и каза:

— Да вървим.

Дебелият детектив се втурна с крясъци във всекидневната.

— Имаме нужда от подкрепления за улица „Хаузис“ 222 в Трайбека. Кажете им да действат предпазливо. Имаме заложничка на втория етаж, а престъпникът е въоръжен и много опасен.

Д’Анунцио забеляза млад униформен полицай, който отиваше към спалнята, и му нареди:

— Вземете и престъпника, за да мога да му пръсна черепа, ако ме е излъгал.

— Добре — кимна полицаят.

Да! Точно така!

Д’Анунцио се чувстваше добре. Като влак. Като валяк. Отиваше да пипне другия престъпник. Усещаше, че Аги Конрад е зад него. Тя непрестанно вървеше по петите му като загубено кученце.

Той се обърна и, разбира се, я видя. Тичаше след него, а циците й подскачаха под фланелата. Беше прекрасна.

— Можете да дойдете с мен — каза й той мило.

Аги кимна и тръгна след него.

Д’Анунцио забърза по коридора, като пухтеше при всяка стъпка. Зад него следваше малка група. Аги Конрад, Елизабет Бъроуз, специален агент Конрад. Накрая беше полицаят, който влачеше Макилвейн.

Детективът се движеше гордо. Дишаше тежко, сякаш теглеше останалите с въже.

Стигнаха до асансьорите. И двете врати бяха затворени. Д’Анунцио спря и изруга. Тъкмо се канеше да натисне копчето, когато усети очите на госпожа Конрад върху себе си.

— Добре — излая той задъхано, — ще слезем по стълбите.

И поведе парада.

Дръжката от метла

— Таткотаткотаткотаткоаааааа…

Страшният безумен писък проникна през тъмнината до Конрад.

— Бебчо?

Воят продължи безкрайно и задъхано. Конрад не можеше да разбере дали идва някъде от външния свят, или от самия него. Той се надигна от пода.

— Бебчо?

Видя огромното чудовище, което коленичеше до дъщеря му. Видя Джесика…

— О, не, бебето ми…

Джесика се бе свила до стената. Лицето й бе аленочервено. Отворила широко уста, тя виеше ужасено.

Конрад примигна и прогони червените облаци и тъмнината. И в този миг видя дръжката от метла.

Лежеше на пода сред блестящата купчина стъкла. Не беше далеч от него. Можеше да стигне до нея.

— Млъкни! Млъкни, да те вземат дяволите! — изрева Максуел.

Конрад се повлече по пода.

Надигна се на ръце и се опита да коленичи. Изгаряща болка прониза десния му крак и пропълзя нагоре чак до топките му. Болката го разбуди и той облиза кръвта по счупената си челюст. Стори му се, че цялата му глава е оголен, наранен нерв. От отворената му уста се стичаше кръв, както и от раните от стъклата по корема му. Той запълзя напред и протегна ръка.

Докосна дръжката от метлата и стисна грапавото дърво.

Трябваше да стане. Трябваше…

— Ела тук! — вбесено изкрещя Максуел.

Чудовището се протегна към крака на Джесика и я стисна за глезена. Задърпа я към себе си.

— Моооооляяяяяя — изви тя.

Конрад се надигна. Запрепъва се към Максуел, стиснал дръжката в ръка.

Максуел долови движението му с крайчеца на окото си. Пусна Джесика и се обърна. После се надигна.

Господи, сякаш някакъв демон изскачаше от ада.

Преди Конрад да го достигне, цялата масивна тежест на животното се стовари върху него. Дръжката излетя от ръката му и изтропа на пода. Конрад бе отхвърлен назад със зловеща сила. Просна се на пода като мъртъв и Максуел се хвърли върху него. Заудря го с юмруци. Писъците на Джесика изгаряха мозъка му. Около него нямаше нищо друго, освен страшните писъци и юмруците на Максуел.

От силния удар в корема Конрад се преви и повърна. Друг юмрук смаза тестисите му. Той се сви настрани. Нов удар в лицето, после още един. Конрад остана проснат по гръб с разперени ръце.

Джесика виеше отчаяно.

Максуел изръмжа. Изправи се и заудря с юмруци по гърдите си. Устата му бе разкривена от ярост и от нея капеше бяла пяна. Очите му се въртяха диво. Ръмженето му заглуши писъците на Джесика.

— Шибаняк! — изрева той. — Гаден шибаняк!

Чудовището срита силно Конрад. Тялото на доктора се плъзна настрани, но той не усети удара. Не чу ръмженето. Лежеше по гръб безжизнено.

— Млъкни, кучко! — изкрещя Максуел и отново се втурна към детето.

— Не! Моля ви! Мамо! Мамо! Мамо!

Конрад лежеше по гръб неподвижно.

— Моляяяяяяяя…

Ресторант „Хо Сун“

Докато стигне до стария си понтиак, Д’Анунцио остана без дъх. Закашля се дълбоко и в гърлото му се надигна горчилка. Аги Конрад и Елизабет Бъроуз бяха зад него. Останалите — Калвин и полицаят, хванал Макилвейн, вече се бяха качили в колите си, готови да се отправят към местопрестъплението.

Д’Анунцио отключи шофьорската врата и настани огромното си тяло зад волана. Вкара ключа в стартера и запали двигателя. След това се протегна да отключи другата врата.

Аги Конрад седна в колата до него и отвори задната врата. Елизабет Бъроуз бързо седна на задната седалка. Д’Анунцио увеличи звука на полицейското радио.

— Добре — каза той и завъртя волана.

Чу как задната врата се затваря и натисна газта.

Гумите на понтиака изсвистяха и голямата кола излетя напред. Синьо-бялата патрулна кола пред тях се вля в движението по Тридесет и шеста улица. Сирената й зави и лампите й засвяткаха. Официалната черна кола на Калвин потегли след нея и сирената й се присъедини към воя. Д’Анунцио бръкна под седалката си и извади червената си лампа. Сложи я на таблото и включи собствената си сирена.

Движещите се по улицата таксита и коли намалиха и отбиха настрани. Патрулната кола профуча покрай тях, следвана от черната кола на Калвин и понтиака на Д’Анунцио. Подминаха библиотеката на Морган — мраморната й фасада се открояваше красиво в тъмнината. После, със силен писък на гуми, понтиакът зави по Парк авеню и се стрелна към долната част на града.

Д’Анунцио погледна Аги Конрад, която седеше притиснала ръце към устата си, вторачена напред.

— Патрулите от долната част вече трябва да са там — опита се да я успокои той.

Тя кимна, но не се обърна към него.

Радиото изпращя и се чуха откъслеци от доклад.

— Централа… на това място няма заложници… край.

Д’Анунцио хвърли бърз поглед към госпожа Конрад, която се бе обърнала към радиото.

— Потвърждение, Централа… на втория етаж на улица „Хаустън“ номер 222 се намира ресторант „Хо Сун“. Чудесна храна, но определено няма заложници. Край.

Дебелият детектив изръмжа гърлено и грабна микрофона. Вдигна го към устата си, натисна бутона и изрева:

— Тъпаци, говори Д’Анунцио. Съобщете на всички идиоти, че заложниците са на улица „Хаузис“ 222, не на „Хаустън“. Улица „Хаузис“ 222.

Остави микрофона и погледна напред. Понтиакът приближаваше към червен светофар. Цивилните коли пред него не отбиваха. Няколко от тях се опитаха да се възползват от полицейските сирени, за да профучат бързо през кръстовището. Пищяха клаксони и свиреха гуми. Д’Анунцио завъртя волана и понтиакът се понесе напред.

Радиото отново изпращя.

— Всички патрулни са уведомени за грешния адрес…

Ново пращене.

— Къде, по дяволите, е улица „Хаузис“?

Д’Анунцио закачи микрофона на мястото му, погледна Аги Конрад и каза:

— Не се тревожете, госпожо.

Аги се засмя налудничаво, обви ръце около раменете си и потръпна.

Смърт

Конрад не виждаше и не чуваше нищо. Носеше се по гръб в черното море.

Беше място без промяна и без хоризонт. Само морето, чиито вълни се издигаха и спадаха под него.

— Ма-мо! Ма-мо! Ма-мо!

Звукът се надигна, спадна, после отново се надигна. Струваше му се, че е част от самия него.

— Ма-мо.

Две тежки срички, изхлипани от дъщеря му.

— Ма-мо! Ма-мо! Ма-мо!

Конрад долови безумния ужас в този писък.

— Ма-мо…

Усети объркването в писъка. Последното и единствено объркване. Чувстваше, че дъщеря му се чуди какво й се случва. Защо? Защо не си е у дома заедно с майка си? Притисната в прегръдките на майка си.

— Маааа-маааа…

„Бебчо“ — помисли си Конрад.

И стана.

Размърда се затруднено в тъмнината. Струваше му се, че се опитва да повдигне огромен товар от непоносима болка с ръце от хартия.

„… бебето ми… бебето ми…“

Воят на Джесика премина в дълъг ужасен писък.

— Нееееееее…

Мизерната стая се завъртя около Конрад. Изглеждаше огромна и размазана. А в другия й край бе Максуел — изглеждаше висок като небостъргач.

— Нееееееее… мааамоооооо…

Максуел пълзеше към дъщеря му. Тя се притискаше в стената, а чудовището напредваше към нея.

Конрад закуца напред. Измина последните няколко стъпки и се хвърли върху Максуел. Обви ръце около врата му.

— Мамка ти! — изрева Максуел.

Конрад увисна върху него, обвил слабите си ръце около врата му. Огромното разгневено чудовище замахна и се опита да го удари. Конрад се държеше упорито за него.

— Шибаняк! Шибаняк! — изкрещя Максуел.

Той се протегна назад, хвана лявата ръка на Конрад и с див крясък го откъсна от себе си и го метна на пода.

Въпреки пронизителните писъци на детето и собственото си животинско ръмжене, Максуел чу как ръката на доктора изхрущява. Конрад изпищя. Тялото му се скова, после се отпусна безжизнено.

Максуел застана над него и започна да го ругае. От устата му капеше пяна.

— Харесва ли ти, а? Харесва ли ти, шибаняко? Сега си мъртъв! Мъртъв си! Нали?

Очите му се въртяха толкова диво, че се виждаше само бялото им под гъстите вежди.

После Максуел сграбчи гърлото на Конрад и стисна. С другата си ръка го хвана за колана и го вдигна във въздуха. Конрад безпомощно размаха ръце. Максуел го вдигна до рамото си. От устата на доктора плисна кръв.

— Е, сега си мъртъв! — изръмжа Максуел и хвърли дребното тяло на врага си чак в другия край на стаята.

Конрад профуча през въздуха като парцалена кукла. Дъщеря му гледаше ужасено и пищеше. Той се удари в стената и се просна по лице. Под главата му потече алена локвичка кръв. Лявата му ръка бе изкривена под неестествен ъгъл.

Не помръдна. Не виждаше нищо. Не чуваше нищо. Не чу дивите писъци на дъщеря си. Не чу смеха на Максуел. Не вдигна глава, когато великанът тръгна към матрака и малкото момиченце.

Максуел коленичи до Джесика и я сграбчи за глезена. Тя запищя още по-силно. Той се засмя отново, после обви ръка около гърлото й и започна да стиска. Бавно. Почти нежно.

Джесика изпищя за последен път.

Скитник пред вратата

Скитникът, подслонил се в един вход на улица „Хаузис“, чу писъка, който го разбуди от съня му.

Вдигна глава и се огледа. Потръпна и изсумтя.

— А, мамка му! Какво беше това?

Беше висок, слаб, бял мъж на четиридесетина години, облечен в мръсно палто върху мръсни парцали. Лежеше във входа на къщата срещу номер 222. Бе спал дълбоко, докато писъкът не го събуди. Тежкият му сън се дължеше на бутилката лош бърбън, която бе изпил.

Беше работил дълго и тежко за този бърбън. Е, не дълго, но наистина тежко. Беше прекарал няколко часа в просия на Бродуей, пред магазина за видео- и аудиотехника. Имаше си теория, че хората се чувстват виновни, когато купуват нещо скъпо и луксозно. Вярваше, че това ги прави по-благосклонни към просяците.

Днес стратегията му даде добри резултати. Между дванадесет и половина и два часа спечели двадесет и пет долара. Приключи с работата за деня и се награди за труда си с шише уиски. Следобеда изкара заедно с няколко приятели на удобна пейка на метрото. Малко след падането на нощта лежеше сам на платформата и повръщаше върху релсите.

Беше късно — след десет — когато стигна до входа и легна да спи. Възнамеряваше да прекара тук цялата нощ. И определено не желаеше да го безпокоят.

Но писъкът на Джесика го събуди. Той седна и се вслуша. Дали не беше сънувал? Сигурно. Но…

Но зловещият писък остана с него. Струваше му се, че пълзи под кожата му и го измъчва. Той се вслуша внимателно: свистене от гуми на коли, тропане на подземните тръби…

И тогава, някъде отдалеч, се чу друг вой. По-силен. Воят заглуши градските шумове и се приближи към него.

„Сирени — помисли си просякът. — Ченгета. Мамка му.“

Облегна се на стената и бавно се надигна.

Ченгета. Шибани ченгета!

Първите червени светлини проблеснаха иззад ъгъла. Сирените завиха още по-силно и се спуснаха към него. Появиха се още коли, цяла армия от блестящи светлини.

— Ох — изстена скитникът.

После закуцука към реката колкото се може по-бързо и размаха ръка към патрулните коли зад себе си.

— Пфу — промърмори той отвратено. — Какво, по дяволите, ми влиза в работата? Какво, мамка му?

Отново Максуел

Колата на Д’Анунцио изхвърча иззад последния ъгъл и се втурна в нощта, осветена от въртящите се лампи на патрулните коли.

Аги седеше сковано, обзета от ужасни предчувствия. Светлините проблясваха пред очите й като червени облаци. Сирените пулсираха в слепоочията й като учестения пулс, който усещаше в гърлото си.

Понтиакът закова до бордюра. Аги отвори очи. Цялата уличка бе задръстена от полицейски коли, от които изскачаха мъже — полицаи в униформа и детективи с костюми и вратовръзки. Всички държаха пистолети и бяха приковали очи в единствената къща.

Аги също вдигна глава. Къщата беше от кафяв камък и стоеше самотно до празен парцел. Черните й прозорци изглеждаха зловещи. Изроненият камък, очуканата врата и аурата на разложение й придаваха вид на човешки череп.

Аги изохка ужасено.

— Чакайте тук — каза Д’Анунцио, отвори вратата на понтиака и излезе с пухтене.

Но Аги изчака само секунда, колкото да погледне към задната седалка. Елизабет седеше там замаяна и наблюдаваше замечтано червените светлини. Когато Аги се обърна към нея, тя примигна и я погледна. После й се усмихна мило.

Аги също се опита да й се усмихне, после отвори вратата и излезе навън.

Трепереше. Краката й бяха омекнали. Искаше й се всичко това да е сън. Копнееше да си е у дома със семейството, със съпруга и детето си и това да не се случва. Тя се облегна на колата на Д’Анунцио и се огледа.

Червените светлини на колите я заслепяваха. Тя вдигна ръка към очите си и изпод нея видя сенките на мъже. Полицаите бяха навсякъде. Тичаха напред, скриваха се зад колите и насочваха пистолетите към къщата.

Аги не можеше да се скрие. Стоеше до колата на Д’Анунцио и гледаше зловещата къща.

„О, Джеси… бебето ми…“

Огромното тяло на Д’Анунцио мина покрай нея и застана до патрулната кола отпред.

— Това ли е? — попита той.

Аги видя уплашеното лице на Макилвейн — той кимаше енергично на Д’Анунцио.

— Да, да, да. Но той е луд, казвам ти. Може вече да я е очистил. Никой не може да го спре, казвам ти…

Аги видя как специален агент Калвин изтича до Д’Анунцио с рупор в ръката.

— Ще го извикаме — каза той рязко.

Д’Анунцио се завъртя към него и кимна.

— Добре — съгласи се той. — Опитай.

После се обърна към Макилвейн и попита:

— Как се казва тоя тип?

— Максуел. Максуел Дювал — отговори Макилвейн.

Д’Анунцио погледна Калвин и му кимна.

Агентът огледа нервно колите и къщата, после вдигна рупора към устата си.

Но преди да успее да извика, вратата на къщата се отвори.

Никой не помръдна. Ченгетата стояха замръзнали по местата си, насочили пистолетите си напред. Очите им не мигваха, приковани във вратата. Тя се отвори по-широко.

Аги застина и се вторачи в нея. Устните й мърдаха безмълвно.

„Света Богородице, Света Богородице, смили се над нас…“

Думите й се струваха изненадващо ясни, въпреки лудото биене на сърцето й и безумния страх.

Тежката дървена врата се отвори съвсем. И през нея излезе някакво чудовище.

Беше огромен мъж. Примигваше тъпо, а ръцете му висяха тежко отстрани. Пристъпи напред на масивните си като колони крака.

Вратата зад него се затвори. Той остана на мястото си и се вторачи в хората на улицата. Дребното му глупаво лице се изкриви, сякаш гигантът не можеше да разбере какви са всички тези хора и защо са дошли тук. После той отново пристъпи напред.

— Стой! — изкрещя някой.

Чу се и още един вик:

— Не мърдай!

Полицаите се надигнаха, опрели оръжията си на покривите на колите.

— Вдигни ръце над главата!

— Вдигни ръце веднага!

Гласът на Макилвейн завика нервно от колата пред Аги.

— Виждате ли? Направил го е! Никой не може да го спре. Той е луд, кълна се. Аз…

Аги гледаше мъжа пред къщата. До този момент мислеше, че все пак й е останала никаква надежда, но сега изведнъж целият й свят се срина. Застанала зад полицаите, загледана в огромното чудовище, тя усети как тялото й се разкъсва от безмълвен вик, сякаш от сега нататък за нея нямаше да съществува друго, освен черна мъка.

Аги не издаде звук. Притисна корема си с ръка и се вторачи в гиганта.

Той гледаше към светлините, полицаите и насочените към него оръжия. Кимаше и се усмихваше.

После се залюля на мястото си и падна напред като посечено дърво.

Няколко секунди никой не помръдна. Не разбираха какво виждат. Аги също не разбираше. Продължаваше да гледа стъпалата и да клати глава.

Преди секунда мъжът стоеше там. Огромно, мощно същество, което оглеждаше безразлично полицаите и оръжията. А сега, миг по-късно, лежеше на стъпалата, отпуснал ръце настрани, а гърбът на ризата му бе прогизнал от гъста, тъмна кръв.

Аги го наблюдаваше объркано. Полицаите го гледаха, без да помръднат.

После вратата на къщата започна да се отваря пак. Бавно и малко по малко. Полицаите се напрегнаха и отново вдигнаха пистолетите си. Вратата се отвори по-широко. Аги прикова очи в нея.

Вратата се отвори докрай и в нощта излезе окървавен дребен мъж.

Отначало Аги не го позна. Долната част на лицето му представляваше кървава пихтия. Устата му приличаше на черна дупка, носът му бе смазан. Очите му гледаха замаяно през кървавата маска. Ризата и панталонът му бяха почервенели от кръв.

— Аиии?

Гласът му се понесе към нея. Дълбок и глух, сякаш излизаше от корема му.

— Аиии…

Той примигваше като слепец на светлината от прожекторите. Вдигна едната си ръка, сякаш искаше да провери какво има пред него. Другата му ръка висеше под странен ъгъл отстрани.

— Аиии… — извика той отново.

Агата протегна треперещите си ръце напред.

— Аиии…

— Нейтън? — извика тя диво. — Нейтън, тук съм!

— Аиии…

— Тук съм, Нейтън! О, Господи!

И пристъпи замаяно напред.

Внезапно около нея се чуха викове. Ченгетата крещяха, а над всички се извисяваше дрезгавият бас на Д’Анунцио.

— Свалете оръжията! Свалете оръжията! За бога, тя е при него! Не стреляйте! Детето е с него!

После детективът грабна рупора от ръцете на Калвин и гласът му огласи уличката.

— Не стреляйте! Хлапето е с него! Свалете оръжията!

Ококорените очи на Аги погледнаха надолу и видяха малката фигурка до Нейтън. Детето стискаше окървавения му панталон и притискаше буза към крака му.

— Джеси? — прошепна Агата. — Джеси? — повтори тя и залитна напред. — Джеси?

Момиченцето примигна, отвори уста и се наведе напред.

— Мамо?

Агата се втурна между колите и полицаите.

— Джеси! — изкрещя тя.

Стиснала панталона на баща си с едната си ръка, дъщеря й се протегна към нея с другата.

— Мамо!

Агата се хвърли към нея.

Какво си спомняше Конрад

По-късно разпитваха Конрад за края на събитията. Д’Анунцио, седнал до болничното му легло с бележник в тлъстата си ръка, го попита няколко пъти:

— Как се случи? Какво точно направихте?

Същите въпроси му зададоха и детективите от прокуратурата, адвокатите и лекарите, които отначало искаха да преценят степента на нараняванията му, а после — просто да задоволят любопитството си. Дори Франк Сейпърстайн, негов стар приятел, лекарят, който го сглоби и върна към живота, го караше да си припомни онези последни моменти. Конрад се опита, но спомените се бяха изпарили. Болката и шокът ги бяха изтрили. Мозъкът му ги бе избутал някъде надълбоко.

— Това, което искам да знам, е — каза Сейпърстайн по-късно, — откъде в онзи момент намери сили да забучиш дръжката на метлата в бъбрека на гиганта?

— А това, което аз искам да знам, е — отвърна Конрад, като едва говореше с превързаната си челюст, — как успях да си спомня къде е бъбрекът.

Сейпърстайн се засмя.

— Е, когато човек завърши медицина…

Конрад кимна, като се мъчеше да не се усмихва. Нямаше какво повече да каже по въпроса. Беше забравил всичко.

Не всичко. Не абсолютно всичко. Имаше един момент, който помнеше и винаги щеше да помни.

Накрая, в стаята с Максуел, той вече не можеше да мисли. Просто не бе способен на това. Лежеше в безсъзнание на пода, където го бе хвърлило чудовището, и усещаше, че дъщеря му умира. Това бе нещо като антибременност — чувстваше, че нещо в корема му, нещо, което обичаше, бива убивано бавно и жестоко. И знаеше, че трябва да спре това. Болката бе завладяла цялото му тяло, но той се надигна отново.

Докосна дръжката от метлата случайно, докато се опитваше да стане, и я стисна здраво. Подпря се на здравата си ръка и се вдигна на скованите си крака. Стори му се, че отново ще падне, но мисълта за смъртта на дъщеря му го вдигна на крака. Стана, въпреки че физическата сила го бе напуснала.

Успя да се привлече през стаята, приведен напред. Ако Максуел се бе изправил в този момент, нямаше да може да го нападне. Но чудовището беше на колене, стиснало крака на Джесика с едната си ръка и се протягаше да я удуши с другата. Конрад просто падна върху него. Вдигна дръжката във въздуха като кинжал и я заби с хирургическа точност.

Максуел трябваше да падне бездиханен още тогава. Ударът би трябвало да го убие веднага. Но вместо това той се надигна от матрака като гигантска вълна. Конрад се изтърколи от него и хвана дъщеря си.

„… бебето ми… детенцето ми…“

Максуел беснееше над тях. Джесика вече не пищеше. Беше се сгушила на гърдите на баща си, гледаше и плачеше.

Максуел размаха ръце във въздуха, сякаш искаше да прогони нещото, което се бе забило в гърба му. Вдигна лице към тавана и изрева, от устата му потекоха пяна и слюнки. Конрад чу гадно хъркане. Максуел хриптеше от болка, докато вадеше дръжката на метлата от гърба си.

— Умирай! — прошепна Конрад.

Максуел трябваше да умре веднага. Нямаше начин да оцелее. Не и след като бе извадил дръжката. Конрад обви дъщеря си с ръка и я притисна до гърдите си.

„… бебето ми…“

Вторачи се в подивелия гигант и повтори:

— Умирай!

Но чудовището все още бе на крака. Метна дръжката на метлата към стената и изръмжа. После погледна окървавената фигура на матрака и малкото момиченце, свито в ръката й. Поклати тъжно глава и се обърна. Бавно се отдалечи от тях и тръгна към вратата.

Конрад и Джесика лежаха на матрака и го гледаха. Видяха тъмната кръв, която се разля по ризата и панталона му. Максуел отвори вратата, наведе глава и излезе в коридора.

Конрад не знаеше как бе свалил лепенката от китките и глезените на дъщеря си. Нито пък помнеше как бе излязъл от стаята, а после и на улицата. Знаеше само, че трябва да се махне от тази стая и да отведе Джесика. Да намери Аги. Да, трябваше да намери жена си. Точно така.

Тя щеше да им помогне. Щеше да се погрижи за тях.

Той се запрепъва по коридора. Джесика се държеше за панталона му, а той галеше косата й с окървавената си ръка и притискаше лицето й към хълбока си. Внезапно се оказа пред къщата и навсякъде светеше. Ярки бели светлини и червени проблясващи лампи, които се сливаха с червените облаци пред очите му.

„Жена ми“ — помисли си Конрад, застанал на площадката.

И тогава започна да вика името й, макар да не го съзнаваше. Знаеше само, че трябва да остане на крака, докато не намери Аги.

„… жена ми…“

— Тук съм, Нейтън!

„… жена ми…“

— Мамо!

Нейтън затвори очи и поклати глава. Светът около него се завъртя.

„… трябва…“

Трябваше да остане на крака. Точно така. Той отвори очи и се вторачи в светлините. Погледна надолу и видя тялото на Максуел на стъпалата. Тялото на Максуел и…

„… жена ми…“

Аги. Аги тичаше към тях с протегнати ръце. Тогава детето, малкото му момиченце, се затича надолу по стълбите, покрай трупа на мъртвия гигант, и падна в прегръдките на майка си. Аги коленичи, обви ръце около нея и я притисна към гърдите си.

Конрад се залюля на площадката и бавно кимна.

„… жена ми… бебето ми… жена ми…“

Тогава всичко свърши. Разбра, че може да си почине.

И се отпусна в тъмнината… но не падна. Тялото му не се удари в земята. Някакви хора го хванаха и закрещяха в ухото му.

— Няма страшно. Дръж се, приятел. Ще се оправиш.

… мъж… дебел, вонящ мъж…

Дрезгавият бас на дебелия мъж избумтя в ухото му.

— Ще се оправиш, приятел. Всичко ще е наред. Дръж се.

Това беше моментът, който Конрад си спомняше. Тъкмо когато започваше да потъва в мрака около себе си, настъпи кристално ясен момент, в който разбра…

Видя всичко: полицаите, които тичаха към него, светлините, мъртвеца на стълбите, жена си, прегърнала Джеси на тротоара. И си помисли: „Ще живея“.

С напълно ясно съзнание си каза: „Ще доживея да видя внуците си“.

Краят

— Татко ще се оправи ли?

— Надявам се — отговори мама. Плачеше. — Мисля, че ще се оправи, сладурче.

Бяха завели татко в болницата с линейка. Джеси също трябваше да отиде там, но щеше да е с мама. Агата я държеше за ръка, докато вървяха по улицата. На отсрещната страна на улицата чакаше стара тъмносиня кола, която щеше да ги откара до болницата.

Джесика се чувстваше странно замаяна. Коремът я болеше, а краката й бяха студени и изтръпнали. Искаше й се да не ходи в болницата. Искаше да се прибере у дома и да си легне.

— Доктор Сейпърстайн в болницата ли ще е? — попита тя.

— Да — отговори майка й и изтри очите си.

— Той никога не дава близалки.

Въпреки сълзите си мама се засмя.

— По-късно ще ти купя близалка, миличка. Обещавам.

Докато вървяха, Джесика видя как един полицай отива до тъмносинята кола. Отвори вратата и една жена излезе навън. Беше много красива. Приличаше на принцеса. Но косата й беше мръсна. Принцесата носеше една от роклите на майка й — онази старата, на цветята. Не й прилягаше много добре — жената бе прекалено висока и слаба.

Полицаят държеше жената за ръка. Поведе я към една от патрулните коли. Помогна й да се настани на задната седалка и затвори вратата. После полицаят седна зад волана.

Жената се обърна и погледна през прозореца. Гледаше право в майката на Джесика. После вдигна ръка и я притисна до стъклото.

Агата спря, също вдигна ръка и махна в отговор. После, точно преди колата да потегли, принцесата погледна Джесика. Погледът й беше тъжен, но нежен. С такъв поглед Джесика понякога гледаше къщичката за кукли на Габи или котето на Лорън — неща, които желаеше силно, но не можеше да има.

После полицейската кола потегли, зави зад ъгъла и красивата жена изчезна.

— Коя беше тази жена, мамо? — попита Джесика.

Мама поклати глава.

— Една от пациентките на татко.

Джесика беше наясно с пациентите на татко.

— Тя тъжна ли е?

— Да, тъжна е.

— Но татко ще й помогне?

— Не знам. Но, разбира се, ще опита.

Джесика се замисли. Пак тръгнаха към колата.

— Татко се пребори с лошия — каза тя най-после.

— Знам — отговори майка й.

Гласът й прозвуча странно. Агата пак плачеше.

— Лошият беше гигант — каза Джеси.

— Да, права си. Почти гигант.

— Татко уби ли го?

— Да, сладурче.

— Защото така трябваше.

— Да.

Стигнаха до колата. Майката на Джесика спря и се огледа.

— Татко е най-силният човек на света, нали?

Агата се засмя.

— Не знам — отговори тя, после махна с ръка, кимна и пак се засмя. — Сигурно е най-силният.

Джесика се огледа. Повечето от колите по улицата вече тръгваха — завиваха зад ъгъла и изчезваха. Светлините на някои още се въртяха.

— Защо не тръгваме? — попита Джесика.

— Трябва да изчакаме детектива — отговори майка й и го посочи. — Той ще ни закара.

— Онзи дебелият ли?

— Шшт, сладурче. Да.

Джесика загледа дебелия детектив. Той стоеше до една от патрулните коли, но след секунда тръгна към тях.

— Здрасти — наведе се той към Джесика.

Тя се притисна в крака на майка си. Дебелият детектив се усмихна и погледна Агата.

— Е… — каза той.

— Благодаря ви — започна Аги, но не можа да продължи, а наведе глава и заплака.

Усмивката на дебелия стана още по-широка.

— Няма нищо, няма нищо — каза той.

Близката патрулна кола даде на заден ход и спря точно пред Джесика. Тя ококори очи.

— Мамо!

Момиченцето се притисна още по-плътно към крака на майка си и се взря в прозореца на полицейската кола. Зад него седеше Спорт и гледаше право в нея.

— Какво? — попита Агата.

— Виж, мамо, това е лошият.

— О… — отвърна майка й, — няма проблеми. Сега той отива в затвора. Не може да ти направи нищо. Хайде да вървим.

Тя се опита да побутне Джесика към тъмносинята кола, но момиченцето се възпротиви и вдигна очи към дебелия детектив.

— Той нареждаше на всички какво да правят — каза Джесика.

Дебелият детектив наклони глава, после се обърна и се ухили на лошия.

— Това е много интересно — изръмжа той. — Ние с теб ще си поговорим надълго за това, нали?

— Добре — отговори Джесика несигурно.

— Хайде, миличка — повтори майка й. — Качвай се в колата. Отиваме да видим татко.

Майка й отвори вратата на колата, но Джесика остана на мястото си. Стоеше неподвижно, вторачена в лицето на лошия човек.

Той се обърна към нея. Изкриви уста и изсумтя.

Малкото момиченце поклати глава.

— Предупредих те — каза Джесика. — Казах ти, че татко ще дойде.