Нито дума

Десет

В бръшляна пееха врабчета и цикади. Агата стоеше до печката в кухнята. Носеше престилка в бяло и оранжево, старата престилка на майка си. Разбъркваше купа с тесто за палачинки с дървена лъжица. Тананикаше си и се усмихваше.

Навън белият карамфил се бе загубил сред полските цветя. Тази мисъл я тормозеше. Най-после тя остави дървената лъжица и отиде до вратата на къщичката. Излезе на ливадата.

След миг вече бе насред полето, а къщичката бе останала далеч зад нея. Отвсякъде я заобикаляха полски цветя. Усещаше меките им листенца и хладните стъбла под пръстите си. Искаше й се да не бе излизала от къщата.

И тогава видя белия карамфил. Стресна се, защото едва не го бе настъпила. Протегна ръка, за да го вземе…

Но в същия миг карамфилът порозовя. Цветът сякаш се надигна от стъблото му. Розовото потъмня и стана карминено. Аги загледа ужасено как карминеното капе от листенцата на карамфила и попива в земята, която потъмняваше от червени локви…

— Джеси! — извика Аги стреснато и се огледа диво.

Мечето на дъщеря й лежеше до нея.

— Господи! — прошепна тя.

Беше заспала. Как можеше да заспи…

Бързо погледна часовника си. Девет и петдесет. Само за минута… Беше задрямала само за минута. Тя огледа дългата стая. Работната й маса до вратата, масата за хранене до стената, празното пространство за игра… Нищо не се беше случило. Нищо не се беше променило. Никой не беше влязъл и телефонът не беше звъннал.

Но защо не звънна? Защо телефонът не звънна?

Аги разтърка очи. Трябваше да стане и да се раздвижи. Беше седяла неподвижно прекалено дълго. Откак детектив Д’Анунцио, мъжът, когото тя смяташе за детектив Д’Анунцио, си тръгна преди около час и половина, тя се опитваше да сведе движенията си до минимум. Страхуваше се да не направи нещо, което да предизвика подозренията на похитителите. Страхуваше се да не направи жест, изпълнен с надежда, нетърпение или очакване. Да не направи нещо, което да ги накара да заподозрат, че водопроводчикът всъщност е ченге, че тя е успяла да уведоми полицията под носа им, че ченгетата сега са по петите им.

Приятна и успокояваща мисъл — полицаи, хванали се на работа. Армия от професионалисти. Навън из улиците. Те знаеха какво правят.

Но защо…

Агата пропъди досадния глас от ума си. Стана и прокара ръка през косата си. Все още се чувстваше леко замаяна.

Влезе в кухнята. Градска кухня, тясна, бяла. Но все пак й напомни за съня й. Бе стояла в кухнята, облечена в престилката на майка си… Не можеше да си спомни останалото.

Наля си вода и я изпи жадно.

Защо телефонът не звънна, когато Д’Анунцио беше тук? Защо не звънна така, както бе станало при идването на Били Прайс?

Агата затвори очи, стисна устни и заповяда:

— Престани!

Всичко щеше да се оправи. Полицаите бяха там навън. Детектив Д’Анунцио. Той беше там навън. Също и всичките му мъжествени приятели. Аги си представи плътните им гласове: „Хайде, момчета, да открием хлапето!“. Представи си как решително прибират пистолетите си в презраменните кобури.

Остави чашата на плота. Ръката й трепереше.

Но защо…

„Не мърдай!“ — чу тя мъжествените гласове на ченгетата. Бам! Бам! Похитителите се олюляха и паднаха назад с оцъклени очи. А утре заглавието на първа страница на „Дейли Нюз“ щеше да гласи: „Спасение!“. А под него щеше да има снимка на Аги, паднала на колене и прегърнала Джесика. Притиснала до себе си малкото топло телце…

Агата изхлипа. Вдигна треперещата си ръка към устата и бавно избърса устните си.

Да, но… Защо… Защо телефонът не звънна?

— Млъкни! — заповяда си тя.

Излезе от кухнята, която бе започнала да й се струва прекалено тясна, и се върна във всекидневната. Отиде до библиотеката, завъртя се да тръгне обратно, но спря.

„Стой спокойно! Не им позволявай да видят… Не…“

Застина на мястото си. Онова, което я караше да се разхожда нервно, все още се движеше в нея, направо подскачаше. Агата си пое дълбоко дъх и се опита да го успокои.

„Просто не са ме наблюдавали известно време — помисли си тя. — Затова и проклетият телефон не звънна. Или пък камерите са се повредили. Или пък не са изпитали подозрения към един прост водопроводчик. Затова.“ Имаше много причини, основателни причини да не се обадят и да я заплашват, както направиха при идването на Били Прайс…

Но пък Д’Анунцио можеше въобще да не е ченге. Можеше да е един от тях. Дори Прайс можеше да е един от тях.

Агата вдигна ръка и разтърка челото си. Главата я болеше. Къде беше Нейтън? Трябваше да се срещне с похитителите в девет. Защо не се прибираше? Защо не водеше Джесика у дома?

И защо проклетият телефон не звънна?

Онова нещо, което я караше да се разхожда нервно, заподскача из вътрешностите й като мексиканската мишка в рисуваните филмчета на Джеси. Аги искаше да се удари по корема, за да го спре. Искаше й се да започне да си скубе косата. Искаше да изтръгне всички ужасни въпроси от ума си. „Детектив Д’Анунцио е там навън — повтори си тя. — Заедно с другите детективи. Те ще спасят бебето ми.“

Застана разтреперана до библиотеката и се опита да не заплаче. Не искаше да я видят как плаче. Уплаши се да не изпадне в истерия. Трябваше да се съсредоточи. Тя се замисли за Д’Анунцио. Младо, интелигентно лице. Наблюдателни очи, на които можеш да се довериш. Глас на ченге. Въпроси на ченге.

„Как изглежда Джесика? На колко години е? Ами похитителите? Нещо, което да подсказва къде се намират? Шум по линията? Случайно изпусната дума?“

— Случайна грешка — прошепна Агата.

Откъде детективът знаеше името на Джесика?

Стомахът й се сви, коленете й омекнаха и тя се подпря на библиотеката.

Беше ли му казала името на Джесика? Не можеше да си спомни. Не. Или пък му го беше казала. Нямаше никакъв спомен. Може да го беше казала на Били Прайс. Да, разбира се, точно така. Само че, докато го избутваше към вратата, бе прекалено паникьосана, за да се сети за това.

„Дъщеря ми беше отвлечена. Наблюдават апартамента ми. Обади се в полицията.“

Да, но…

Да, веднъж Прайс видя Джесика пред асансьора и Агата ги запозна. Беше му казала, че името на дъщеря й е Джесика. А после, когато Прайс се бе обадил на детектива, вероятно той го бе попитал как е името на момиченцето. И Прайс му е съобщил, че се казва Джесика.

Но дали Д’Анунцио не трябваше да попита и нея? Поне за да потвърди името на детето. Би трябвало да я попита: „Казва се Джесика, нали?“.

А това пък водеше до още един интересен въпрос: защо шибаният телефон не звънна, докато той беше тук?

Агата не можеше да стои на едно място. Заразхожда се колкото се може по-бавно. Тръгна към спалнята. Очите й се стрелкаха от място на място: масата, лампионът, вратата, телефонът…

— Нейтън — каза тя тихичко.

Къде беше той? Защо още не се бе върнал? Трябваше да се срещне с тях в девет. Да им каже онова, което искаха да узнаят, и…

Не мърдай! Бам!

И те щяха да му върнат Джесика. Това вече трябваше да е станало. Нейтън трябваше да се е прибрал. Беше почти… Агата погледна часовника си. Беше почти…

Тя спря и застана в коридора. Пред нея имаше две врати — спалнята вдясно и…

Десет, помисли си тя. Почти десет. Стрелката се премести на дванадесет. Точно десет часът.

Тръгна по коридора. Опита се да върви спокойно. Една стъпка, две стъпки… Всеки момент сега…

Зави наляво и влезе в банята. Запали лампата и застана до мивката. Трябваше да направи нещо, за да не я заподозрат. Тя взе кърпа от шкафа, пусна водата и я намокри. Всеки момент…

„Господи!“ — помисли си тя, когато се видя в огледалото. Лицето й беше пепеляво. Рижавата й коса висеше на влажни от потта кичури. Кръглите й бузи бяха изпъстрени с червени петна, а устните й — почти бели.

„Сякаш съм болна от седмици.“

Агата започна да бърше лицето си с треперещи ръце. Съсредоточи се върху ъгълчето на окото си, сякаш там имаше нещо, което я дразнеше. Действаше бавно и внимателно. Трябваше да си остави достатъчно време, докато…

— Хайде де — прошепна тя. — Давай. Време е.

Избърса окото си и се наведе към огледалото.

— Хайде — повтори тя. — Давай.

И тогава го чу. Точно навреме. Десет и една минута.

Започна като ниско ръмжене. После серия от влажни гърлени прокашляния. Накрая започна да плюе.

Агата затвори очи от облекчение.

— Давенето в десет — прошепна тя и едва потисна лудешкия си смях.

Господин Плоткин започна отново. През отдушника долетя гърленото му ръмжене.

Агата продължи да бърше окото си и каза високо:

— Господин Плоткин.

Той се закашля отново. Аги го чу как плюе в клозета.

— Господин Плоткин — повтори тя.

— Какво? — най-после изсумтя той. — Какво?

Аги си пое дълбоко дъх. Ръката й трепереше толкова силно, че й се наложи да се подпре на мивката.

— Господин Плоткин…

Тя преглътна тежко. Гласът й също трепереше.

— Да? Какво? — долетя отговор от решетката на отдушника.

— Господин Плоткин, чувате ли ме?

Последва дълго мълчание. Агата се насили да вдигне кърпата отново и я поднесе към устните си.

— Чувате ли ме? — повтори тя по-високо.

— Дали ви чувам? Какво е това? Изпробване на комуникационна система за спешни случаи?

Дрезгавият глас на стареца бе загубил еврейския си акцент, но интонацията му си беше същата.

— Чувам ви. И вие ме чувате. Можем да се слушаме един друг в банята. Коя сте вие?

Агата въздъхна облекчено и се вторачи в образа си в огледалото и изплашените си, замаяни очи.

— Хей! — извика господин Плоткин. — Хей!

— Аз съм Аги Конрад — каза тя.

Нова пауза.

— Аха.

Гласът беше равен и безстрастен. Аги си представи кръглото безбрадо лице на стареца. Начинът, по който той стоеше мълчаливо, когато се срещаха в асансьора.

Леката усмивка, която хвърляше на Джесика, когато тя го поздравеше.

— Какво? Притеснявате един стар човек, защото кашля? Повярвайте ми, госпожо, и за мен не е никак забавно.

— Господин Плоткин — прекъсна го Агата. — Имам нужда от помощ.

Сълзите й потекоха. Тя ги избърса с кърпата и продължи:

— Имам нужда от помощ. Моля ви.

Тонът на стареца мигновено се промени.

— Какво? Болна ли сте? Какво има? Не можете да отидете до телефона, а имате нужда от лекар? Какво има?

— Имам нужда от полицията — отговори Агата.

Сълзите й потекоха още по-силно и тя покри очи с кърпата.

— Обадете се на детектив Д’Анунцио в Мидтаун Саут. Ако той не е там, помолете да говорите с някой друг. Дъщеря ми беше отвлечена. Похитителите наблюдават апартамента ми. Кажете на детектив Д’Анунцио, че трябва да поговоря с него… той може вече да знае, не съм… просто му кажете да не идва тук, а да влезе у вас и да говори с мен през отдушника, както правим сега… господин Плоткин… — Аги замълча за момент и изплака в кърпата. — Господин Плоткин, внимавайте, защото не знам какво става. Не знам на кого мога да се доверя, а тези хора са опасни… те са…

Не можа да довърши и заплака. Отгоре не дойде никакъв отговор. Стори й се, че тишината продължава цяла вечност.

После вдигна лице нагоре. Сълзите й потекоха по бузите. Тя примигна и се вгледа в тъмнината, сякаш се опитваше да види стареца от другата страна.

Най-после чу гласа му, който промърмори меко и нежно:

— Дръж се, Аги. Помощта идва.

Градският принц

Детектив Д’Анунцио се отдръпна от пишещата си машина и столът изскърца от тежестта му. Д’Анунцио наклони едрото си тяло настрани и пръдна.

Проклети документи!

Попълваше формуляри от час и половина и вече му бе дошло до гуша. Искаше да излезе и да свърши някаква работа. Погледна си часовника. Десет и шест. Имаше достатъчно време да отиде до Дюс и да изтръска Джоунс Змийското око, ако побързаше.

— Господи, Д’Анунцио — изстена сержант Моран, който стоеше до шкафа, и размаха ръка пред лицето си. — Трябва да ти сложат газопровод в задника и ще осигурят отопление на милиони хора.

— А, майната ти — промърмори Д’Анунцио, бутна стола си назад и стана.

Тръгна през мърлявата стая към кафемашината. Наля си утайката от каната, отпи от противната черна каша и огледа дългото помещение: очуканите метални бюра, вехтите столове, покритите с бележки стени, мръсните прозорци. Беше минало доста време, откак видя Змийското око за последен път. Дребният негър вече сигурно бе посъбрал някоя кинта. Той практически имаше монопол в задната стаичка на най-големия порно магазин на Дюс. Продаваше крек на посетителите на пийпшоуто.

Отпи от кафето и пак пръдна. Дългото седене над формулярите очевидно предизвикваше газове. Да не споменаваме и огромния сандвич с телешко след вечеря. Но най-виновно бе седенето.

— За бога, Д’Анунцио, смили се над нас — извика Моран.

Той и Ливайн бяха единствените други хора в стаята. Ливайн седеше до бюрото си в задната част и говореше по телефона.

Д’Анунцио не обърна внимание на Моран, а остави чашата си и тръгна към бюрото, за да си вземе сакото.

Можеше да се погрижи за Змийското око и да се върне да довърши формулярите преди края на смяната. Или пък можеше да се позабави и да си пише малко извънреден труд.

Огромният му корем сякаш го заобикаляше от всички страни. На тридесет и осем години, Д’Анунцио бе подут като балон. Ярката му карирана риза бе изпъната над синия панталон с размер на палатка. Вратът му приличаше на колона и яката не можеше да се закопчае. Възелът на златистата му вратовръзка бе отпуснат. Лицето му беше кръгло, бузите — издути, а кожата — груба като шкурка. Къса кестенява коса увенчаваше смръщеното му чело. Черни стъклени очички надничаха изпод месестата плът.

Д’Анунцио стигна до бюрото си и свали сакото от стола.

Телефонът звънна.

Моран вдигна очи от папките.

— Хей, Градския газопровод — каза той, — престани да пърдиш за секунда и вдигни.

Д’Анунцио въздъхна тежко, но не каза нищо. Човек не можеше да се ебава с Моран. Не и с този майстор на показните арести, камшика на участъка, любимеца на шефа.

„Мамка му — помисли си той. — Край със Змийското око.“ Телефонът продължи да звъни. Д’Анунцио въздъхна още по-силно и вдигна слушалката.

— Детектив Д’Анунцио — представи се той.

— Добър вечер, детектив Д’Анунцио. Обажда се Лио Плоткин. Имам една работа за вас.

Д’Анунцио повдигна очи към тавана и настани огромния си задник на ръба на бюрото.

— Как мога да ви помогна, господине? — попита той.

— Ами… честно казано, освен ако не знаете някакво ново лечение за ангина, няма смисъл да обсъждаме това. Но можете да помогнете на съседката ми, Аги Конрад.

— Аги Конрад — повтори Д’Анунцио замислено, но бързо загря. — Онази, чието хлапе уж било отвлечено?

— Вече знаете за това?

— Да, да. Обадиха ми се преди два часа. Мислеха, че хлапето било отвлечено, но после го намериха скрито под стълбището, нали?

— Това определено би ме изненадало — отвърна дрезгавият глас от другата страна. — Както и майката на детето, която преди две минути ми каза през отдушника в банята: „Помогнете, помогнете. Обадете се в полицията. Дъщеря ми е отвлечена“.

Д’Анунцио мрачно поклати глава. Мразеше тези дърти дърдорковци.

— Значи майката все още иска да ни съобщи, че детето е изчезнало? — запита той.

— Казвам ви, че тя плаче в тоалетната. Това звучи ли ви като една щастлива жена? Тя твърди, че апартаментът й е наблюдаван и вие не трябва да отивате там, а да дойдете в моя дом на горния етаж и да говорите с нея през отдушника. Това е забавление, което никога няма да забравите.

— Чакайте малко — каза Д’Анунцио и се почеса по носа. — Не разбирам.

Старецът въздъхна отегчено.

— А тя търси специално вас! — промърмори той. — Не разбирате, а? Позволете ми да ви предложа нещо, господин Сам Спейд. Елате тук и разследвайте. Нали сте полицай? И тогава ще разберете всичко. Какво ще кажете?

След като дъртакът затвори, Д’Анунцио седна на бюрото и се вторачи в покрития с линолеум под. Спомни си онзи първия, който му се обади. Били Прайс. Той му бе споменал, че бащата на детето е психиатър. Може пък някой от смахнатите му пациенти да си играеше с тях. Но пък ако не беше така… ако хлапето наистина бе отвлечено, а той бе отклонен от следата от фалшиво телефонно обаждане…

— Ох, мамка му — промърмори той, надигна се и каза на Моран: — Излизам.

— Слава богу — отвърна сержантът. — Предай много поздрави на Змийското око.

Д’Анунцио отиде до Ийст Сайд със собствената си кола. Паркира петгодишния понтиак на Тридесет и шеста улица, точно до „Медисън“, после измина пеша пътя до дома на Конрад.

Докато вървеше запъхтяно по улицата, вдигна очи и видя библиотеката на Морган. Гръцката фасада надничаше иззад тополите. Мраморът блестеше на светлината на прожекторите.

О, да, Д’Анунцио се сети. Това беше близо до мястото, където заклаха онази старица. Госпожа Синклер. Гаден случай. Нямаше мотив, нито следи. За него отговаряше Моран, който не бе успял да направи абсолютно нищо.

Д’Анунцио се подсмихна, мина под навеса на сградата и бутна стъклената врата.

Не показа значката си на портиера. Трябваше да внимава, докато не разбере за какво става дума. Просто му съобщи, че Дъг Д’Анунцио отива да посети Лио Плоткин. Портиерът звънна на Плоткин, после изпрати детектива на шестия етаж.

Д’Анунцио слезе от асансьора и се завлече с тежки стъпки до вратата на Плоткин. Почука и зачака, като се опитваше да натъпче ризата в панталона си. След секунда Плоткин отвори.

„Типичен стар евреин“ — помисли Д’Анунцио. Дребен, слаб, прегърбен. На около седемдесет. Кръгла, абсолютно плешива глава, почти незабележима сива четина по сбръчканата брадичка. Насълзени очи, които примигваха към теб. Влажни червени устни, изкривени в любопитна усмивка. Беше облечен в бяла риза, отворена на врата, от която стърчаха сиви косми. Сивият панталон бе станал прекалено голям за смаленото старческо тяло.

Д’Анунцио извади значката и картата си.

— Господин Плоткин, аз съм детектив Д’Анунцио.

Старецът не отговори. Наведе се и огледа значката.

Остана така дълго време, сякаш препрочиташе надписа. Най-после се завъртя и го поведе след себе си.

— Ето тук — каза той.

Д’Анунцио сви рамене и го последва.

Апартаментът миришеше на стар човек. Тапицерията на мебелите беше излъскана от много седене. Златистият килим на пода беше протрит. По масите, рафтовете и полицата на камината се стелеше прах. Виждаха се пожълтели стари снимки: жена с дълъг шал, гори, старата страна.

„Какво ли правят с всичките си пари?“ — зачуди се Д’Анунцио, докато гледаше приведения гръб на Плоткин. Той бе убеден, че старите евреи имат стотици хиляди долари, натъпкани в буркани от конфитюр или под дюшеците.

Плоткин го заведе в банята. Тук миризмата беше още по-лоша. Лекарства, болка, разложение. Детективът огледа мърлявата вана и мивката. После погледна отдушника.

— Действайте — каза Плоткин. — Не ми обръщайте внимание.

Д’Анунцио погледна стареца, който сви рамене, после насочи очи към решетката, след това обратно към Плоткин. Най-после взе решение и се прокашля.

— Госпожо Конрад?

Зачака. Никакъв отговор. Погледна Плоткин и се почувства като пълен идиот: говореше на някаква си шибана решетка.

Пое си дъх и опита отново.

— Госпожо Конрад?

— Да?

Гласът, който му отговори, трепереше и бе доста нисък, но се чуваше ясно.

Този път, когато детективът погледна Плоткин, той му направи жест в смисъл: „Нали ви казах!“. Д’Анунцио кимна, пъхна ръце в джобовете си и заговори на решетката.

— Госпожо Конрад, аз съм детектив Д’Анунцио. Опитвали ли сте да се свържете с нас?

Последва кратка пауза, после ниският глас каза:

— Там ли е господин Плоткин?

— Тук съм — отговори старецът. — Той е тук и аз съм тук. Целият квартал е в банята ми.

— Господин Плоткин, бихте ли ми казали как изглежда детективът — помоли жената. — Можете ли да го опишете?

Плоткин погледна Д’Анунцио, поклати глава и отново сви рамене.

— Какво има за описване? Огромен дебелак с грубо лице.

— О, Господи! — изстена Аги.

Гласът й затрепери и Д’Анунцио разбра, че жената плаче.

— О, Господи, тук дойде мъж… друг мъж, който каза, че е детектив Д’Анунцио. Трябва да е бил… О, Господи… съжалявам… ужасно се страхувам… бебето ми…

Д’Анунцио ясно чу хлипането. „Олеле майчице — помисли си той, — през тези неща наистина се чува страхотно.“

— Госпожо Конрад — започна той на решетката. — Ще ми помогнете много, ако ми обясните за какво точно става дума. Поне опитайте.

— Не знам — едва промълви Аги; бореше се със сълзите си. — Аз… те дойдоха тук. През нощта. Отвлякоха малкото ми момиченце. Изпратиха съпруга ми да направи нещо. Не можеше да ми каже какво. Трябваше да се срещне с тях в девет часа. Но вече е късно и аз…

— Ясно, ясно — опита се да я успокои Д’Анунцио. — Да повторим онази част с наблюдението. Твърдите, че наблюдават дома ви, нали?

Чу как жената изохква през сълзи.

— Казаха… казаха, че са сложили микрофони тук. Казаха, че ни наблюдават и слушат… мисля, че излъгаха за микрофоните, но не… вече не съм сигурна в нищо.

Д’Анунцио изсумтя. Ама че тъпанарка!

— Казали са ви, че са сложили камери в апартамента ви, така ли? Госпожо, виждате ли някакви камери? Или жици? Нещо необичайно?

— Ами… не.

Устните на детектива се изкривиха в беззвучен смях.

— Ъъъ… госпожо… мисля, че са ви излъгали и за камерите.

— Да, но…

— Криенето на микрофони е трудна работа — каза Д’Анунцио. — А камерите… ами те практически ще се нуждаят от цяла скрита стая. Не могат да сложат само камери без микрофони. Няма никаква логика.

— Но те ни виждат — бързо отвърна жената. — Знам, че ни виждат. Казаха ми, че виждат какво правим и как сме облечени…

— Нямате ли прозорци? Не могат ли просто да ви наблюдават през прозореца?

— Ами, аз… не знам… предполагам, че ако…

Д’Анунцио поклати глава и се усмихна криво. Смотана, глупава патка. Казваш й, че в апартамента й има скрита камера, и тя веднага се връзва. Не си и помисля за шибаните прозорци. Вероятно някой двуметров негър в момента стоеше на перваза на прозореца й и я наблюдаваше.

— Господи! — внезапно ахна жената.

„Охо — помисли си детективът, — сигурно го е видяла.“

— Господи — повтори тя. — Госпожа Синклер.

Усмивката на Д’Анунцио изчезна.

— Какво? Госпожа Синклер? Имате предвид старата…

— Старата жена, която беше убита — прекъсна го Аги. — Знаете ли за случая?

— Да, по дяволите, да. Какво общо…

— Ами аз… имам предвид, вие ме попитахте за прозорците, които гледат към апартамента ни… нейният прозорец е точно срещу нас… преди известно време мъжът ми видя човек в апартамента на госпожа Синклер… не помислих… но пък прозорецът… прозорецът е точно срещу нас, а апартаментът й е празен, откак… о, Господи…

Гласът й замря, но Д’Анунцио чу хлипането й. Дебелият детектив вдигна очи към решетката и облиза устни. Госпожа Синклер.

Сърцето му заби силно. Очевидно госпожа Конрад бе изпаднала в истерия и не знаеше какво говори. Но пък… ако апартаментът на Синклер наистина беше празен и точно отсреща… Възможно бе. Напълно възможно.

„Ох, майчице — помисли си детективът. — Да разреша случая Синклер, след като Моран го оплеска.“

— Какво ще ми кажете за онзи тип Били Прайс? — попита той. — Той ми се обади, съобщи ми за отвличането, а после звънна отново и каза, че детето било намерено. Какво става тук?

— Не… не знам. Той може да е един от тях. Казах му да ви се обади, а после се появи онзи човек, който се представи за вас… аз не…

Д’Анунцио се намръщи. Това не звучеше добре. Всъщност звучеше точно обратното на добре.

Той въздъхна тежко и погледна решетката.

— Госпожо Конрад, искам да ме изчакате няколко минути. Веднага ще се върна. Ясно ли е?

— Моля ви, намерете момиченцето ми — изплака Аги. — Моля ви. Не им позволявайте да я наранят. Тя е само на пет годинки… тя…

Д’Анунцио се опита да каже нещо успокоително, но стигна само до:

— Изчакайте малко.

После се обърна и кимна на Плоткин.

— Чакайте тук.

Старецът кимна. После се намръщи и попита:

— Вие и пръднахте?

Никой не отвори апартамента на Били Прайс на долния етаж. Детективът дълго стоя пред вратата. Тръгна по коридора и застана пред вратата на семейство Конрад. После се върна до вратата на Прайс и звънна. Отново никакъв отговор. Разбира се, беше събота вечер и човекът можеше да е излязъл.

Но Д’Анунцио реши да слезе долу и да вземе ключа от апартамента на Прайс.

Портиерът не му създаде затруднения. Беше едър хубав испанец с гъста черна коса и мустаци. Сподели с гордост, че братовчед му работел в участъка в Бруклин. Д’Анунцио му каза, че се тревожи за наемателя на 5Н, и портиерът веднага му даде ключа.

Д’Анунцио се качи с асансьора до петия етаж и тръгна към апартамента на Прайс. Вкара ключа в ключалката и го завъртя. Бутна вратата, прибра ключа в джоба си и влезе.

Били Прайс вече не седеше на стола, а се бе свлякъл на пода. Лежеше на едната си страна. Лицето му бе посиняло. Очите му гледаха изцъклено. Бялата лепенка все още бе на устата му.

Д’Анунцио се закова на място. Извади пистолета си и тръгна бавно и предпазливо напред. Но апартаментът беше празен.

Очите му огледаха полуголото тяло на Прайс. Когато видя онова, което навремето бе представлявало гениталиите на човека, отмести очи. Подсвирна и едва потисна желанието си да повърне.

След секунда погледна лицето на Прайс. Забеляза странната форма на врата му и начина, по който бе прекършен.

„Не се вълнувай — заповяда си Д’Анунцио. — Няма доказателства. Все още няма никакви доказателства.“

Но докато оглеждаше мъртвеца, на лицето му се изписа широка усмивка. Шестото му чувство му подсказваше, че току-що е разрешил случая на Моран.

Захили се шумно в притихналия апартамент.

— Кучи син — високо каза той.

Разказът на лентата

Сребристосинята корсика на Конрад се движеше бавно по улица „Лафайет“. Коли и таксита прелитаха покрай нея. Фаровете им проблясваха в огледалото за обратно виждане, а червените им стопове изчезваха бързо по широкото авеню. Корсиката напредваше бавно. Подмина Обществения театър вдясно и малката тълпа, струпана пред него.

Колата стигна до Астор Плейс. Тротоарите бяха пълни с хора. Търговци на вехтории бяха проснали на земята одеяла, върху които лежаха стари дрехи, книги и списания. Късо подстригани млади мъже вървяха с полюляващи се походки. Придружаваха ги млади жени с боядисани руси коси, издокарани в черно.

Корсиката спря на червения светофар. На тротоара отсреща двама полицаи говореха с един вехтошар, млад бял мъж, който стоеше облегнат на стената на сградата. Беше пиян или дрогиран. Гледаше тъпо ченгетата. Полицаите стояха и му говореха спокойно.

Конрад огледа внимателно ченгетата. Стискаше здраво волана, наведен напред. Лицето му беше посивяло и мокро от пот. Устата му висеше отпуснато. Очите му наблюдаваха полицаите с копнеж.

По седалката, където бе седяла Елизабет, имаше кръв. Смачканата бележка лежеше на таблото.

„Все още те наблюдаваме. Отивай в офиса си. Чакай.“

Светна зелено. Конрад с мъка отмести очи от полицаите и натисна газта.

Трябваше му доста време да стигне до Горен Уест Сайд. Беше почти десет, когато паркира на Осемдесет и втора улица. Зави зад ъгъла покрай Сентръл Парк. Куцаше изморено и гледаше в земята. Гърбът му бе приведен. Стигна до сградата и бутна въртящата се врата.

Портиерът го поздрави дружелюбно.

— Здрасти, докторе.

Конрад му се усмихна отсъстващо и закуцука през фоайето към офиса си.

Отвори вратата и замръзна. Устата му се изкриви нещастно. Той бавно поклати глава.

В стаята за консултации светеше. Все така клатейки глава, Конрад бавно влезе и затвори вратата. Чакалнята потъна в мрак.

Той бавно закуца към кабинета си. Щеше да отвори вратата и да открие Елизабет, просната там мъртва. Вече си я представяше на пода, с разпръсната около себе си руса коса. Не, не Елизабет. Щеше да намери там Джесика — в нощничката й на сърчица.

„Защо не дойде, татко?“

Преглътна тежко и отвори.

Всички лампи светеха, но стаята беше празна. Той застана в средата и бавно я огледа. Канапето за психоанализа, столът, собственото му кожено кресло. Бюрото с бъркотията от документи върху него. Банята. Отиде до вратата й и надникна вътре. Там също нямаше никого.

Отново огледа стаята. Погледна бюрото си и веднага разбра какво е станало.

Телефонът го нямаше. Бяха го взели. Вестниците и списанията сега ограждаха празното място, където преди бе стоял телефонът. Конрад тръгна към бюрото и отново заклати глава. Застана до него и потръпна. Бяха идвали тук. Струваше му се, че дори усеща миризмата им и вижда тъмните им сенки с периферното си зрение.

Размести документите. Отдолу беше телефонният секретар. Конрад ахна. Лампичката му примигваше.

Треперещите му пръсти натиснаха копчето. Лентата се завъртя и гласът заговори:

— Добре дошъл, докторе. Хе-хе-хе. Вече си тук. И ние сме тук, приятел. Ние сме абсолютно навсякъде. Бау! Хе-хе-хе.

Конрад затвори очи.

— Та както и да е, ще останеш тук, ясно ли е? До дванадесет часа. Часът на вещиците. Внимавай! Знаеш какво ще стане в противен случай. Не излизай, защото те наблюдаваме. Е, това е всичко, приятелю. Хе-хе-хе.

Конрад въздъхна тежко и си свали шлифера. Метна го на облегалката на креслото. Отиде до канапето, седна, стисна главата си и заплака.

Люлееше се напред-назад, а сълзите течаха по ръцете му.

— Момиченцето ми — тихо промълви той. — Малкото ми момиченце.

В продължение на половин час лежа на канапето, вторачен в тавана.

„Закъде си без парите и дипломите си? Какъв си, когато застанеш срещу истински мъж? Разбираш ли ме? Какъв си?“

Усети как сълзите му засъхват на мястото, където го бе наплюл Спорт, и затвори очи.

Представи си дъщеря си. Джесика лежеше мъртва на пода. Очите й изглеждаха стъклени.

„Защо не дойде, татко?“

После пред очите му се появи малкият детски ковчег пред дълбокия гроб. И той чу гласа на дъщеря си от ковчега.

„Татко?“

Конрад стисна устни.

В следващия миг видя дъщеря си жива, легнала на мърляво легло, с вързани зад гърба ръце. Спорт вървеше към нея с нож в ръка. Джесика пищеше…

Той изстена и бързо отвори очи. Изкашля се и избърса сълзите си. После се вторачи в тавана. Видя белия гипс и сянката до стената, малкото влажно петно в ъгъла. Представи си как спускат малкия ковчег в земята. В зловещия сандък се намираше телцето на дъщеря му. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. В ковчега беше тъмно. Конрад си помисли, че тя ще иска светлина за през нощта. Чу шума от тропането на буците пръст по ковчега.

„Татко?“

Лицето му бе ледено, а очите му горяха. Стоеше на идеално окосената трева до гроба и гледаше в него. Лопата след лопата, ковчегът изчезна под пръстта. След това Агата му каза, че очите му приличали на камъни, докато гледал.

Но това беше на погребението на баща му, нали? А по онова време той напълно се бе отчуждил от него. Накрая го посети в болницата само защото Агата настояваше. Баща му лежеше на леглото под тънък чаршаф. Лицето му, навремето закръглено и бледо, сега беше слабо и снежнобяло. А тялото му почти не се забелязваше под чаршафа.

— Нейтън — едва промълви той и вдигна ръка.

Нейтън пристъпи към него и хвана ръката му. Баща му се усмихна с безкръвните си устни. Ръката му беше ледена.

— Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо, татко — отговори Нейтън и погледна стареца с безразличие.

Баща му с мъка си пое дъх.

— Исках… исках да ти кажа, че те обичам… обичам те…

— Аз също те обичам, татко — автоматично отвърна Нейтън.

Знаеше, че по-късно ще му е гадно, ако не го каже. Какъв бе смисълът да натъжава стареца?

Баща му затвори очи.

— Не можах… — прошепна той и изстена от болка. — Не можах… да й помогна, Нейтън. Не можах…

Конрад сведе очи към него. Едното ъгълче на устата му се изкриви в грозна усмивка. Мислеше за майка си. Просната на пода в кухнята. За писъците й и запалената нощница. Копринената нощница с лилавите хризантеми. Мислеше за всички онези случаи, когато баща му й бе казвал: „Добре, занеси си бутилката в стаята, но само този път“ или „Добре, ето ти пари, но ти ги давам само за да не ги откраднеш“, или най-честото: „Не се опитвай да се откажеш отведнъж. Просто малко по малко“.

— Не можах да й помогна — отново прошепна баща му.

Устата на Конрад потрепери. Той задържа студената ръка на баща си и впери очи в него.

— Очи като камъни — каза Агата след погребението и потрепери. — Като камъни.

Конрад се надигна от канапето и влезе в банята. Наведе се над клозета. Стомахът му се бунтуваше. Той се задави и повърна, макар да не бе ял почти нищо цял ден.

Избърса устата си с ръка. Отиде до мивката и се изми. Вдигна глава и се погледна в огледалото.

„Не можах да й помогна. Не можах да й помогна.“

Тъжните кафяви очи в огледалото се открояваха на пребледнялото лице. Бузите му бяха увиснали и покрити с бръчки. С мократа си от пот руса коса изглеждаше почти плешив. Приличаше на старец.

„Не можах да й помогна.“

Очите му отново се напълниха със сълзи. Една потече по бузата му. Конрад не можа да понесе вида й и сведе глава.

— Не можах да й помогна — тихо каза той.

После се върна в кабинета си. Отиде бавно до креслото и се отпусна в него. Затвори дясното си око. Беше го заболяло отново, когато повърна. Червените облаци замъглиха зрението му.

„Не можах да й помогна.“

Замисли се за Елизабет. За вида й тази вечер. Беше толкова доволна от новите си дрехи, горда от грима и черната панделка в косата си.

Беше й казал, че може да й помогне. Спомняше си как бе протегнала ръце към него. Отчаянието, с което бе стиснала неговите.

„Можеш ли? Можеш ли да ми помогнеш? Знам, че са станали лоши неща. Но може да има и добри.“

— Ох — изстена Конрад, покри с ръце очите си и се залюля.

„Може да има и добри неща.“

— Ох, кръвта… кръвта.

Той стисна юмруци.

„Не можах да й помогна.“

Отпусна се назад и червените облаци заплуваха пред очите му.

Шлиферът му бе на облегалката. Когато отпусна ръце, той докосна един от джобовете и усети тежестта в него.

Размърда се. Бръкна в джоба на шлифера и извади касетофона. Натисна копчето за връщане и загледа малката кутийка, докато лентата се превърташе.

Лентата се превъртя и той натисна копчето. Чу гласа на Елизабет.

„Той е винаги различен. Имам предвид Тайния приятел. Предполагам, че вече съм ти го казвала, но е важно.“

Конрад се облегна и сложи касетофона на корема си. Вслуша се внимателно в мекия глас.

„Харесваше ми да съм около деца, макар че те обикновено си бяха тръгнали, когато отивах там. Просто ми беше приятно да съм там, където са били те.“

Той си припомни лицето й. Бяло-розовата порцеланова кожа, лицето, обрамчено от златиста коса.

„Мястото, където работех, беше на тясна уличка в Гринич Вилидж. Тясна павирана уличка.“

Конрад се сети за ръцете й, които отчаяно се протягаха към него. Отчаяно търсещи помощ и надежда. Гласът й продължи тихо: „После една вечер излязох от детската градина и там имаше някой…“.

Той си я припомни как седеше в колата му на път към Манхатън. Чу ясния й, кристален глас, който пееше за бутилките бира. Гласът от лентата продължи: „Видях лицето му. Червената му коса, бялата кожа, луничките. Беше облечен в тъмно палто и бе пъхнал ръце в джобовете си“.

Касетофонът лежеше на корема му. Той го притисна леко с ръка и си припомни онзи последен момент с Елизабет. Моментът, когато застана до колата, а тя го погледна с дълбоките си очи. Самотна душа, хваната като в капан.

И все пак му бе дала онова, от което се нуждаеше. В последния момент му бе съобщила номера.

Гласът й продължаваше: „Обърнах се и побягнах. Тичах надолу по уличката с всички сили. Изскочих на «Макдугъл»… И внезапно някой ме сграбчи“.

Конрад лежеше на креслото със затворени очи и мислеше за кръвта. Кървавата следа, където бе седяла Елизабет. Това го смазваше. Сърцето го болеше. Но все пак не изключи касетофона.

„Продължих да мисля, че е той. Ударих го. Ритах и се борех… Той бавно ме пусна… Засмя се. Защото, нали разбираш, въобще не беше той. Беше друг мъж. Млад и хубав. С кръгло момчешко лице.“

Конрад си представи описваното от Елизабет. Уличката в Гринич Вилидж. Внезапната ръка около кръста на момичето и онова лице. Кръглото момчешко лице. То се появи пред него… някак си му беше познато.

„Кестенявата коса падаше над очите му. Имаше хубава усмивка, макар да знаех, че ми се присмива.“

Лицето в представите му придоби по-ясни очертания. Той го видя да се приближава към него от тъмните сенки.

„Погледнах над рамото му към уличката…“

Внезапно, сякаш със запалване на кибритена клечка, лицето бе осветено от оранжев блясък: кестенявата коса, падаща над очите, очарователната усмивка…

„Стоях пред този непознат човек и дишах тежко…“

Конрад се стресна и седна бързо.

— Какво? — извика той. — Какво?

Впери очи в касетофона и ръката му натисна стопа. Гласът на Елизабет заглъхна. Той натисна копчето за връщане.

„Тичах надолу по уличката.“

— Мамка му!

„Въобще не беше той. Беше друг мъж.“

Конрад притисна касетофона към ухото си.

„Млад и хубав. С кръгло момчешко лице. Кестенявата коса падаше над очите му. Имаше хубава усмивка.“

— Господи! — изстена Конрад.

Тери, младият актьор. Мъжът, по когото Елизабет си бе паднала. Мъжът, който бе изчезнал. Въображаемият й любим.

Той пак пусна касетата и сложи машинката в скута си. Огледа я внимателно, сякаш очакваше да скочи върху него.

„Млад мъж, хубав. С кръгло момчешко лице.“

— Спорт — прошепна Конрад.

Спорт беше Тери. Тайния приятел.

Остров в мъглата

Мъглата се спускаше ниско над черната бурна вода. Студеният октомврийски вятър надигаше бели зайчета по тъмните вълни. Спорт чуваше как вълните се разбиват в стария кей.

Помещението на затворническите надзиратели се намираше точно зад кея — очукан син фургон, зад чийто прозорец се виждаше синята светлинка от телевизор. Сгушен в якето си, Спорт застана до вратата и почука.

Телевизорът спря. Чуха се приглушени стъпки. След секунда вратата се отвори. Висока широкоплещеста фигура застана в сянката — едър мъж с къса коса и грубо квадратно лице. Беше облечен в сив униформен панталон. Ризата му бе разкопчана, а долната фланелка бе силно опъната по огромното му шкембе.

Спорт потръпна от студения вятър.

— Готови ли сте, момчета? — попита той.

— Разбира се, Спорти — отговори мъжът.

Спорт кимна.

— Добре, да вървим.

Качиха се на служебния катер. Спорт, пазачът и техникът, който седна в кабината. Той беше дребен мъж с отпуснати рамене. Лицето му бе увиснало и сбръчкано като на булдог. Седеше и нервно пушеше.

Пазачът управляваше катера по вълните на краткото разстояние до остров Харт. Спорт стоеше навън, до парапета на кърмата. Гледаше намръщено назад към острова, кея и белите къщи, черните дървета, които изчезваха в мъглата. Краката му потропваха нервно по палубата. Спокойният поглед и веселата усмивка бяха изчезнали. Вятърът развяваше косата над челото му.

— Всичко или нищо — пееше си той напрегнато. — Ла-ла-ла.

Замълча, пое си дълбоко дъх и избърса устните си.

— Всичко или нищо. Всичко или въобще нищо…

Мърмореше си старата песен тихичко, а ръмженето на двигателя и свистенето на вятъра я заглушаваха.

„Тъп, смотан кретен“ — помисли си той. Шибаният Изрод. Той беше оплескал всичко. Не трябваше да се стига до тази шибана история с хлапето. Шибаното убийство… Цялата работа беше просто една идея, безобидна шега, нищо повече.

Спорт пак затананика, млъкна и поклати глава. После каза високо:

— Шибаният Изрод.

За всичко беше виновен Изрода. Заради него нещата се бяха объркали толкова. Виновен си беше дори за това, че накрая се наложи Максуел да го убие. Първо, беше започнал да се мъкне като луд по педалските барове заедно с Доленко. А после, с Елизабет, направо откачи. Беше си виновен за всичко от самото начало.

Трябваше да вземат номера от нея, това бе всичко. Щеше да е забавно. Според плана Спорт трябваше да се срещне случайно с нея, а после да задейства прочутия си чар на готин тип. Всички момиченца си падаха по това. После трябваше да отидат в една стара изоставена къща, както ги бе посъветвал Доленко. Той твърдеше, че понякога правел там купони с приятели. Можеше да включи електричеството в къщата, тъй като го беше правил и преди. Щяха да обзаведат една от стаите и да се престорят, че това е апартаментът на Спорт. А после Спорт щеше да заведе Елизабет там и да я чука до забрава. След това щеше да я накара да говори за миналото си… А накрая съвсем небрежно щеше да я запита за майка й и номера. Когато приключеше с нея, щеше да е научил онова, което искаше, а тя дори нямаше да знае, че го е получил. После, ако Елизабет се опиташе да го открие, той отдавна щеше да е изчезнал безследно.

Дори и ако не успееха да се снабдят с номера, щяха поне да се позабавляват.

Това беше цялата идея. Не трябваше да се стига по-далеч.

Но после Изрода видя Елизабет. И от този момент всичко се обърка.

Бяха я открили в телефонния указател. Спорт и Изрода отидоха до дома й и чакаха на отсрещната страна на улицата почти цял час. Единственото, което знаеха за нея, бе цветът на косата й.

В секундата, когато Елизабет излезе на улицата, разбраха, че е тя.

— Тя ли е? — попита Спорт.

— Господи — изохка Изрода. — Погледни. Само я погледни, за бога.

— Сигурно е тя.

— Мили боже — повтори Изрода. — Господи, погледни я. Прилича на шибан ангел.

Това беше всичко. Един поглед. След това Изрода не можеше да спре да говори за нея. Проследиха я до Гринич Вилидж, до детската градина, където работеше. Дори и след като се прибраха, Изрода продължаваше да дрънка въодушевено.

— Господи, прекрасна е! Нали разбираш?

Спорт се раздразни.

— Ти какво? Да не си се влюбил в нея?

Изрода поклати глава и прокара пръсти през гъстата си червена коса.

— Слушай — каза той. — Не съм сигурен за това. Ясно ли е? Не съм убеден, че искам да свършим тази работа. Вероятно бездруго е пълна дивотия. Имам предвид, онези неща, които разправя Еди Шибаняка. Помисли си, Спорти. Е, добре, той е търгувал с дрога, докато е работел в отдела. Но как да повярвам, че оня дърт впиянчен кретен е натрупал цяло състояние? Половин милион долара? Скрива ги преди федералните да го пипнат и парите още са си там? Защо тогава самият той не ги е взел? Това си е детска приказка, за бога. Трябва да забравим за нея.

— Не мога да повярвам — отвърна Спорт. — Поглеждаш някаква смотана мацка и внезапно си променяш мнението. Наистина си скапан педал.

Изрода не каза нищо повече. Просто се мотаеше из къщата по цял ден, мрачен и раздразнителен. А после, в онази важна вечер, внезапно надигна глава и каза:

— Слушай, просто да забравим за това, ясно ли е? Аз съм вън. Не искам да участвам.

Спорт побесня. Изрода захвърляше приятелите си заради някаква тъпа путка. Захвърляше шибания си съквартирант заради нея. Но Изрода отказа да си промени мнението. И когато се преместиха в Манхатън и започнаха да подреждат къщата, не се включи в работата.

Или поне така им каза. Всъщност, докато Спорт се опитваше да измисли как да осъществи случайната среща с момичето, Изрода я посещаваше тайно и се опитваше да я предупреди. За нещастие на Изрода, Спорт извади късмет. Един ден, тъкмо когато се канеше да тръгне към детската градина, момичето излетя от уличката и се хвърли пред едно такси. Спорт успя да я издърпа едва ли не изпод колелата. Получи се идеална случайна среща. Не можеше да стане по-добре, дори ако я беше планирал грижливо. После Спорт пусна в ход чара си и я излъга, че е актьор. Дори я заведе в близкия театър и й показа снимката си на стената (беше се промъкнал в театъра преди това и бе закачил една от рекламните снимки за певческата си кариера). И Елизабет почувства, че може да му се довери.

Когато му каза, че някакъв мъж я притеснявал, Спорт дори не си помисли, че може да е Изрода. Приятелят му бе отказал да участва в проекта, но никога не би ги предал, за бога. Не и Изрода. Не и заради някаква тъпа мацка.

Но когато момичето сподели с него, че мъжът се появил пак, Спорт се зачуди дали и някой друг не иска да се включи в играта. Последва нежната любовна сцена между Елизабет и Спорт в изоставената къща на улица „Хаузис“. Внезапно Елизабет откачи и запищя. Каза на Спорт, че бил в опасност. А после избяга в нощта.

Това вече го разтревожи. Разтревожи го и го ядоса. Какво ставаше, по дяволите? В каква опасност се намираше? Кой го заплашваше?

Спорт повика Максуел, който се криеше на горния етаж, и заедно се отправиха към апартамента на Елизабет.

Едва успя да накара момичето да му отвори. После се качи в апартамента й, а Максуел остана да го чака долу. Спорт почука на вратата, която се отвори веднага… И ченето на Спорт увисна.

Застана очи в очи с Изрода. Шибаният Изрод стоеше пред него с касапски нож в ръката и дивашки поглед в очите.

— Дотук, Спорти — каза той. — Край. Ще я пазя. Където и да отиде, ще бъда до нея. Разбираш ли? Остави я на мира. Ясно ли е?

Междувременно той бе заключил момичето в банята и бе подпрял вратата със стол. Елизабет удряше по вратата и пищеше. Изрода размахваше ножа във въздуха и викаше:

— Стой далеч от нея, Спорт. Разкарай се оттук.

Спорт побесня. Как можеше Изрода да му говори по този начин?! Шибаният Изрод!

Той опита да хване ръката на Изрода, а той се опита да го намушка. После замахна с всичка сила и едва не му отряза ръката.

Но Максуел дойде на помощ.

Огромният кретен се втурна през вратата, сграбчи китката на Изрода и Спорт чу как костта изхрущя. В следващия миг Максуел държеше ножа. И със светкавично движение преряза гърлото на Изрода. Главата му увисна назад, сякаш гледаше тавана. Избухна гейзер кръв.

Максуел обаче не спря. О, не. Последва истинска касапница. Спорт стоеше с ококорени очи и наблюдаваше действията на гиганта. Стана същото като с котето — Макс бе прекалено възбуден. Вече нямаше начин да го спреш.

А и Спорт не беше сигурен, че иска да го спре. Все пак Изрода ги беше предал. Заради някаква си путка! Само защото тъпата мадама имаше хубави очи? Пълна идиотщина!

Всичко свърши за секунди. Изрода падна на пода и започна да се гърчи. Дясната му ръка потръпна и събори стола пред вратата на банята. Момичето изхвърча оттам и се просна върху умиращия Изрод.

Но Спорт и Макс не останаха да се сбогуват с нея. Всички обитатели на сградата вече бяха будни. По коридорите крещяха хора. Пълна паника. Спорт знаеше, че трябва да се измъкнат колкото се може по-бързо. Трябваше да се върнат в изоставената къща и да разчистят, преди да се появят ченгетата. Трябваше да свали снимката си от стената в театъра. А после бързо да се прибере у дома във Флъшинг, така че когато ченгетата пристигнат да му съобщят, че съквартирантът му Робърт Ростоф е мъртъв, той щеше да е дълбоко заспал, като всяко добро момче посред нощ.

Наложи му се да завлече Максуел до прозореца и противопожарната стълба. Огромният идиот не можеше да отлепи очи от умиращия Изрод. Разтъркваше надървения си член и гледаше как Изрода се гърчи и умира.

И тогава вече се наложи да вземат номера на всяка цена. Това бе единственият начин да изчезнат от страната. С номера и парите всичко щеше да се оправи и щяха да получат възможност да правят каквото си искат. Той поговори с Доленко и Максуел и те се съгласиха с него. По дяволите, бяха по-уплашени и от него. Максуел направо бе полудял от шубе. Не искаше в никакъв случай да се връща в затвора. А Спорт им каза, че единственият им шанс да се измъкнат невредими е да се сдобият с номера. С него щяха да са свободни.

Дори тогава всичко изглеждаше лесно. Момичето бе вкарано в лудница и Спорт се свърза с директора Сакс. Сприятелиха се бързо. Малко пари в брой, обещания за още хилядарки и Сакс бе готов. За съжаление се оказа пълен задник. Когато попита момичето за номера, то откачи напълно. Сакс им обясни, че Елизабет отказвала да говори.

Спорт побесня и заведе Максуел при Сакс. Обясни му, че момичето трябва да проговори. Колкото се може по-бързо. Сакс се паникьоса. Каза, че единственият човек, който можел да я накара да проговори, бил прочутият доктор Нейтън Конрад…

— Хей!

Тихият вик на пазача върна Спорт към действителността. Той погледна през рамо и видя как пазачът му кима. Спорт пристъпи към него и погледна напред.

Пое си дълбоко дъх и пъхна цигара в устата си, но не я запали. Стоеше, пъхнал едната си ръка в джоба и облегнал другата на парапета. Гледаше как черната сянка на остров Харт се приближава все повече.

Скитър и Макгий

— Хайде — каза Д’Анунцио.

Дългокосият цивилен полицай отвори вратата и отскочи назад. Д’Анунцио се притисна до стената. Зад него, цивилното ченге Скитър направи същото. И тримата бяха с извадени и насочени напред пистолети.

Ослушаха се внимателно. В апартамента бе тъмно и тихо.

— Добре — прошепна Д’Анунцио.

Втурна се в апартамента задъхан. Скитър и дългокосото ченге — Макгий — влязоха след него. Скитър мина отляво, а Макгий — отдясно. Държаха пистолетите си с две ръце и надничаха в тъмнината.

Нищо.

— Запалете лампите — прошепна Д’Анунцио.

Макгий отстъпи към стената и натисна ключа. Ярката светлина ги заслепи. Те примигнаха, но пистолетите им не трепнаха.

Само мебели. Маса, две канапета, няколко стола. Дървеният под блестеше на силната светлина. На едно място бе по-светъл, сякаш наскоро са махнали килим оттам.

Д’Анунцио пристъпи напред, като пухтеше силно. Скитър и Макгий го последваха.

Видяха врата на дясната стена. Д’Анунцио кимна към нея и Скитър тръгна натам. Беше млад мъж с ококорени очи, облечен в развлечени дрехи и с тридневна брада. Действаше под прикритие като просяк на Гранд Сентръл, когато Макгий отиде да го вземе.

Скитър бутна, хвърли се напред и изчезна в другата стая. Д’Анунцио и Макгий зачакаха.

— Празно е — извика след секунда Скитър.

Д’Анунцио прибра пистолета си веднага. Макгий се движеше по-бавно. Той огледа стаята още веднъж, преди да пъхне оръжието в колана на панталона си. Беше млад, но изглеждаше опитен и спокоен. Имаше дълга черна коса и мустаци. Носеше джинси и бежово яке. Беше шофирал такси, когато Моран му се обади.

След като прибра пистолета си, Макгий смръщи лице и каза:

— Пфу. Вони на пръдня.

Д’Анунцио се прокашля и отмести очи настрани.

Досега беше действал съвсем предпазливо. Дори след като намери трупа на Били Прайс, внимаваше да държи нещата под контрол. Напусна апартамента на Прайс и се върна при Плоткин, откъдето се обади на Моран.

— Искам няколко момчета, за да проверя нещо — обясни Д’Анунцио. — Никакви униформи.

Не сподели с Моран нищо за апартамента на Синклер. Не искаше и той да пристигне тук.

След като приключи разговора с Моран, Д’Анунцио отиде отсреща да си поговори с портиера на сградата на Синклер. Докато детективът не спомена апартамента на Синклер. Портиерът беше висок и слаб чернокож с лоши зъби. След това се превърна във висок и слаб зелен мъж, който се потеше силно.

— Не знам нищичко — обясни той. — Не знам и не искам да знам. Не ми пука, разбираш ли? Защото това са дивотии. Пълни лайна.

— Има ли някой горе в момента? — попита Д’Анунцио.

— Не. А ако имаше, на мен пак нямаше да ми пука. Ясно ли е? Не ми пука дали вътре има някой, или не. Всичко това не ме засяга.

— Дай ми ключа — нареди му Д’Анунцио.

— Мамка му — отвърна портиерът. — Ще ти го дам. Направо ти го подарявам. Мамка му.

Д’Анунцио взе ключа и в този момент Скитър и Макгий се появиха с таксито. После тримата се качиха горе, за да проверят какво става.

Сега обаче Д’Анунцио разбираше, че трябва да повика помощ. Мисълта го накара да се намръщи. Веднага щом научеше за това, Моран щеше да долети тук като шибан куршум. След него щяха да се появят криминолозите, шефовете и лъскавите костюми. И накрая хората на ФБР, които бяха най-противни от всички. Д’Анунцио бе работил заедно с федералните след убийството на Кастелано. Те оставяха ченгетата да свършат мръсната работа, за да не си цапат чистите ръчички с уличните боклуци. А когато наставаше време за пресконференциите, внезапно всички запяваха: „ФБР!“. Д’Анунцио поклати глава и потръпна. Моран и федералните агенти бяха последното, което му трябваше.

Вляво от него Макгий отвори вратата на малък гардероб и пъхна глава вътре.

— Тук е пълно с дрехи — съобщи той.

Д’Анунцио погледна натам. Забеляза купчина разхвърляно пране, но иначе гардеробът бе празен.

— Не докосвайте нищо — предупреди той колегите си.

После погледна на другата страна. Пред стъклената врата, която водеше към балкона, имаше брезентов стол. Той пристъпи към него и видя оставения на седалката бинокъл. Застана и го огледа, без да го докосва. Хубав бинокъл, чудесна изработка. Някой сигурно бе платил стотици за него.

Д’Анунцио повдигна панталона си и се наведе към бинокъла.

— Хей, Д’Анунцио.

Дебелакът се изправи и се обърна. Скитър стоеше до вратата на другата стая и държеше розово плюшено животно. Беше го хванал предпазливо с палеца и показалеца си.

— Намерих го на леглото. Костенурка. И хлапето ми има същата.

Д’Анунцио кимна.

— Добре, страхотно. Сложи я където си я намерил. Ще оставиш отпечатъци по нея и в лабораторията няма да открият нищо.

— Да бе — обади се Макгий откъм гардероба. — Една капка от тези боклуци и в лабораторията ще ни кажат кой е бащата и всичко друго.

Скитър се засмя и отнесе плюшеното животно в другата стая.

— Да видим какво имаме тук — меко каза Д’Анунцио.

Изсумтя и пак повдигна панталона си. Наведе се и взе бинокъла. Държеше го предпазливо с два пръста, но черната ръкохватка беше зърнеста и той знаеше, че няма да открият отпечатъци по нея. Детективът повдигна бинокъла и погледна през стъклената врата.

— Леле майчице! Това шибано нещо е невероятно мощно.

Откри, че гледа право в апартамента на семейство Конрад. Знаеше, че това е техният апартамент, тъй като успя да прочете адреса на оставен на перваза плик. Д’Анунцио завъртя бинокъла надясно.

— Добре — промърмори той под нос. — Госпожа Конрад, предполагам, нали?

Видя жената, която стоеше до вратата на банята. Вероятно го чакаше да се върне и отново да си поговорят през отдушника. Беше се облегнала на вратата. Главата й бе наведена и червената коса криеше лицето й.

Д’Анунцио облиза устни и отбеляза:

— Хубави цици.

Скитър изскочи бързо от спалнята.

— Какво? Какво?

Макгий излезе от гардероба и каза:

— Дай да видя.

Видение

Аги не очакваше да чуе звънеца. Стоеше пред вратата на банята и чакаше Д’Анунцио да й се обади през отдушника. Още чакаше, когато на вратата се звънна. Стоеше опряла ръка на рамката на вратата, а разрошената й коса падаше по лицето. Вече не плачеше — тревогата и ужасяващият страх я бяха изцедили и бяха пресушили сълзите й. Вече не можеше да плаче, а само да стои и да чака, обезумяла от притеснение. И тогава се позвъни.

Аги затвори очи, поклати глава, примигна изморено и вдигна очи към тавана. Вгледа се в ъгъла на стената и отдушника. Устните й трепереха, но очите й останаха сухи.

Някой силно почука.

— Госпожо Конрад, аз съм, детектив Д’Анунцио. Всичко е наред. Можете да ми отворите.

Тя преглътна затруднено, но буцата в гърлото й не изчезна. Сърцето й заби толкова силно, че Аги се уплаши да не получи инфаркт. Стегна се и отметна косата от челото си. Огледа се, сякаш не знаеше къде се намира. После бавно тръгна по коридора.

Д’Анунцио продължаваше да чука.

— Госпожо Конрад?

Гласът му звучеше грубо. Същият глас от отдушника. Той не спираше да вика.

Но все пак Аги се колеба дълго. Стоеше и гледаше вратата като враг.

Д’Анунцио продължи да чука и да вика.

— Госпожо Конрад! Можете да ми отворите. Всичко е наред.

След известно време Аги повдигна ръка. Загледа я как се протяга към вратата, сякаш не й принадлежеше. Искаше й се да предупреди ръката си да внимава, но тя хвана дръжката и я завъртя. Вратата се отвори.

Аги застана пред някакъв мъж. Беше ужасно дебел. Тялото му преливаше от тлъстини, сякаш бе тъпкано с храна, докато вече не можеше да побере повече. Карираната риза и синият панталон се издуваха към нея, сякаш щяха да се пръснат. Сакото му висеше отстрани, като че ли издухано от силен вятър.

Аги се вторачи в него. Примигна и се намръщи. Видя кръглото му лице с малки очички. Усети миризмата му: газове, немита пот, корупция.

Мъжът стоеше неподвижно, но дишаше тежко, сякаш бе тичал. Повдигна месестата си ръка и сакото му се разтвори още повече. В тлъстата му длан лежаха значката и картата му.

— Детектив Д’Анунцио, госпожо Конрад — представи се той. — Похитителите са освободили апартамента на Синклер. Вече не ви наблюдават. Можете да излезете.

Аги остана на мястото си и отново примигна.

— Да изляза? — повтори тя.

Гласът й прозвуча слабо и отдалеч.

Дебелакът кимна. Аги несигурно пристъпи към него. Прекрачи прага на апартамента си и излезе в коридора. Завъртя глава и се огледа. Видя редицата кафяви врати вдясно и асансьора вляво. После отново вдигна очи към дебелия.

Вече стоеше съвсем близо до него. Миризмата на застояла пот и пръдня я обгърна като облак. Аги усети дъха му, горещ и кисел. Вгледа се в очите му. Разбра, че мъжът е зъл и дребнав.

Тя направи още една стъпка и положи глава на гърдите му. Миризмата му я погълна. Аги затвори очи.

Усети как тлъстата ръка на Д’Анунцио я погали по главата.

После се оказа седнала на креслото си, заобиколена от много мъже, които й говореха нещо. Държеше чаша вода. Харесваше студенината й. От време на време отпиваше от водата. Ледените кубчета приятно докосваха сухите й устни.

Слушаше мъжките гласове, дълбоки и солидни. Успокояващи. Напомняха й детските години, когато седеше и гледаше телевизия във всекидневната, а възрастните си говореха в кухнята. Татко, мама, чичо Бари и леля Роуз. Аги гледаше тичащите по екрана фигурки и чуваше тихото ромолене на гласовете на възрастните. Чувстваше се спокойна, защото знаеше, че те ще се погрижат за всичко…

Тя отпи от водата. Очите й огледаха мъжете в стаята. Сериозните им устни, острите черти, тъмните сенки на брадите им. Двама от тях бяха полицаи в униформа, които непрестанно влизаха и излизаха. И двамата бяха много млади, почти момчета, но изглеждаха сериозни, силни и мрачни. Носеха тежки колани, на които висяха големи пистолети. Останалите бяха облечени в сака и вратовръзки, които им придаваха делови и компетентен вид. Аги се загледа в един от тях, който сложи ръка на кръста си и неволно разкри пистолета на колана си.

Най-после очите й спряха върху Д’Анунцио, който стоеше до вратата на детската стая. Ризата му се бе измъкнала от панталона и Аги видя бялата кожа на корема му. Златистата му вратовръзка бе разхлабена и откриваше дебелия му космат врат. Аги си спомни миризмата му и горещата влага на ризата му до бузата си. Какъв ли човек беше Д’Анунцио? Мъж, който вонеше по този начин, който си позволяваше да вони така. Накрая Аги реши, че въобще не му пука. Живее сам, не харесва никого и не му пука. Представи си как детективът върши мръсни неща и въобще не се притеснява от това, например спи с проститутки или краде пари. Или дори убива някого. Той би убил човек, а после спокойно би се изплюл на земята.

Надяваше се, че детективът няма да я изостави. Искаше да го вижда. Така се чувстваше по-спокойна.

Д’Анунцио говореше с висок мъж в черен костюм. Аги си припомни, че това беше специален агент Калвин. Той й се бе представил и й бе задал няколко въпроса. Беше много интелигентен и сериозен, но прекалено хубав. Имаше чуплива руса коса и трапчинка на сурово издяланата брадичка. Д’Анунцио говореше с него и вероятно му обясняваше как стоят нещата.

После някой в детската стая направи снимка — Аги видя силния блясък на светкавицата. Видя как се осветява дъгата, която бе нарисувала на стената. Тревогата отново я заля. Може би похитителите все още я наблюдаваха, може би виждаха какво бе направила, как бе повикала полицията и…

Тя се наведе напред и потрепери.

— О, Джеси! О, Нейтън, горкото ни бебче! — прошепна Аги тихо.

После въздъхна и вдигна чашата към устата си. Ръбът изтрака по зъбите й. Аги се вслуша в мъжките гласове. Приглушеното мърморене я обгърна като топло одеяло.

— … с голи ръце?

— … така каза докторът.

— … някакво чудовище…

— … съвпада със случая Синклер. Нали казаха, че…

— Вижте какво открихме!

Последното изречение прозвуча по-силно от останалите. Аги вдигна очи към гласа. До вратата стоеше млад мъж и държеше малък найлонов плик, в който имаше нещо.

— Предавател. Беше закачен към телефонното табло долу — обясни той. — Взехте ли отпечатъци от телефона? Опитайте.

Един от полицаите вдигна слушалката на телефона.

— Да, сега работи.

— Не можем дори да го проследим — каза мъжът до вратата, поклати учудено глава, а после изчезна по коридора.

— Госпожо Конрад?

По острата миризма Аги разбра, че й говори Д’Анунцио. Обърна се към него и му се усмихна.

Дебелият се опитваше да коленичи до креслото й, като пъшкаше от усилието. Най-после лицето му се изравни с нейното. В едната си ръка Д’Анунцио държеше отворен бележник. Той сведе очи към него, като набързо огледа гърдите на Аги. Тя усети как в гърлото й се надига нещо неприятно.

— Ъъъ… слушайте, госпожо — започна той. — Познавате ли някакъв лекар на име Джералд Сакс? Той е директор на психиатрична клиника „Импелитери“.

Аги кимна.

— Да. Нейтън го познава. Защо?

— Приятел на съпруга ви?

— Не. Нейтън не го харесва. Казва, че обръща прекалено голямо внимание на политиката.

— Ами някаква жена, наречена Елизабет Бъроуз? Някога чували ли сте за нея?

Аги поклати глава отрицателно.

— Пациентка в „Импелитери“ — обясни й детективът.

— Не — отговори Аги. — Нейтън не ми казва имената на пациентите си. Но… не знам… звучи ми познато отнякъде.

— Да. Вероятно сте чели за случая й във вестниците.

— Точно така. Убийство, отразено във вестниците.

Кръглата глава на Д’Анунцио замърда. Той поглади брадичката си и прикова очи в бележника си.

— Не знам какво означава всичко това, но ще ви кажа какво е станало досега. Доктор Сакс е бил намерен преди около половин час. Бил вързан под едно легло в „Импелитери“. Леглото се намирало в стаята на Елизабет Бъроуз в отделението за криминално проявени психопати. Сакс бил в безсъзнание, ударен със стол. А съпругът ви напуснал клиниката заедно с Елизабет Бъроуз.

Детективът вдигна ръка и погледна часовника си.

— Вече минава единадесет, така че това е станало преди повече от два часа.

Агата отново поклати глава.

— Нейтън не би ударил никого със стол. Не би ударил никого.

— Ами… нали разбирате… добре — съгласи се Д’Анунцио.

Затвори бележника и го прибра в джоба на сакото си. Прокашля се и приглади косата си.

— Работата е там, че Сакс отказва да говори. Не иска да ни каже абсолютно нищо. Уплашен е и иска да говори с адвокат. Нямаме голям шанс да изкопчим нещо от него тази вечер. Нали разбирате какво имам предвид? Аз…

Гласът му заглъхна и той замълча за момент. После изсумтя и се надигна.

— Смятате, че Нейтън й е помогнал да избяга? — внезапно попита Аги.

— Ами… ние не…

— Мислите, че са отвлекли Джеси, за да принудят Нейтън да помогне на една убийца да избяга?

Д’Анунцио сви огромните си рамене.

— Какво да ви кажа? Възможно е. Не знаем.

Аги вдигна глава към него и отново усети очите му върху гърдите си. Помисли си, че детективът знае нещо за нея.

— Той би го направил — тихо каза тя.

— Госпожо?

— Да удари човек със стол — отвърна тя. — Ако му се наложи. Би го убил, ако се наложи. Би направил всичко.

Д’Анунцио кимна.

— Да, госпожо.

— Д’Анунцио — извика специален агент Калвин от детската стая.

Очите му блестяха възбудено. Дебелият бързо се понесе към него.

Аги извърна глава и потъна в мислите си. Седеше неподвижно и се опитваше да не трепери, да не позволи на ужаса отново да я завладее. Стискаше чашата силно и слушаше мъжките гласове, дълбоки и хипнотични.

— … портиерът зад ъгъла…

— … да, потял се като прасе…

— А той казал: „Мислех, че са само търговци на дрога“.

— … шибан загубеняк…

— … помогне на доктор Конрад…

— … чухте ли това?

— … намерили друг труп в центъра…

— … току-що по радиото…

— … мислят, че е свързан с това. Момичето, пациентката…

— … трябва да помогнете на доктор Конрад…

— … и човекът плаче, можете ли да повярвате?

— … наистина накълцан…

— … доктор Конрад. Помогнете му.

— … мъртвият…

— … до контейнер за боклук…

— … кой казва, че има връзка…

— Някой трябва да помогне на доктор Конрад! Трябва да му помогнете! Моля ви!

Мъжките гласове замлъкнаха едновременно. Пронизителният писък разцепи въздуха. Писък на жена. Аги вдигна глава и се огледа стреснато.

— Моля ви! — отново изплака жената. — Моля ви. Изслушайте ме. Някой трябва да му помогне. Доктор Конрад. Отвлекли са дъщеря му. А сега се опитват да извадят майка ми. Моля ви.

И тогава Аги я видя. Жената мина сред полицаите като видение. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Мъжете застинаха по местата си. Вторачиха се в нея изумено. Ръцете й бяха сключени зад гърба, закопчани с белезници. Очите й изглеждаха огромни. По нея имаше кръв. Ужасно много кръв, която бе пропила розовата й рокля и бе засъхнала по лицето и русата й коса.

— Трябва да му помогнете. Моля ви. Някой… трябва да помогнете на доктор Конрад. Тери е виновен. Той е истински. И иска да извади майка ми. Моля ви.

— Хей, госпожице, почакайте една минута.

Командата на дълбокия мъжки глас сякаш разбуди стаята. Мърморенето започна отново.

— Защо я доведохте тук?

— Почакайте, госпожице.

— Дръжте я. Някой да я хване.

— Не можете да влизате тук.

Мъжете я заобиколиха и я хванаха за голите окървавени ръце. Аги видя белезниците около китките й.

Жената извика.

— Не! Трябва да ме изслушате! Трябва да му помогнете!

— Добре, добре. Успокойте се, госпожице. Овладейте се.

— Дръжте я.

— Моля ви!

Викът излезе някъде дълбоко от гърлото й. Тя отметна глава и зави към тавана.

— Моля ви!

— Чакайте.

Аги се опита да остави чашата си на масата, но тя се търколи и се пръсна на пода.

— Престанете, за бога! — извика Аги, скочи и протегна ръка. — Престанете!

Звукът на гласа й и разбитата чаша накараха гласовете да замлъкнат. В стаята настъпи тишина. Мъжете извърнаха лица към Аги. Тя усети погледите им върху себе си. Аги се обърна към Д’Анунцио, който също я наблюдаваше и чакаше.

— Оставете я да говори — меко каза тя. — Пуснете я. Оставете я да говори.

Мъжете се извърнаха към младата жена и бавно отпуснаха ръце. Жената се олюляваше, все още отметнала глава и вперила очи в тавана.

После сведе глава и огледа мъжете. Прикова очи право в Агата.

Аги отметна косата от лицето си. Младата жена я гледаше объркано и клатеше глава.

— Коя си ти? — попита младата жена.

Агата отговори нежно:

— Аз съм неговата съпруга. А ти коя си?

Жената отново поклати глава.

— Аз съм неговата Елизабет — каза тя.

После припадна на пода.

Еди Шибаняка

Катерът на затвора спря до кея на остров Харт. Спорт скочи от него, преметна въжето и го придърпа по-наблизо. Техникът излезе на палубата и несигурно прескочи парапета. Щом застана до Спорт, той хвърли въжето обратно на катера. Пазачът му махна иззад руля и извика:

— Най-късно в единадесет и половина, Спорти. Трябва да се върна за края на смяната.

Спорт му махна в отговор.

— Час и половина. Ще бъда тук. Не се притеснявай.

Катерът се отдели от кея, зави и се отправи по обратния път. След минута мъглата го скри от погледите им. Звукът на двигателя замря.

На острова настъпи тишина. Чуваха се само вълните, които се разбиваха в брега.

Спорт извади фенер от джоба на якето си и насочи лъча му наоколо. В далечината, отвъд малката горичка, видя старите сиви бараки зад оградата от бодлива тел. Навремето, когато работеше тук, затворниците, които бяха предложили доброволно да работят на острова, живееха в тези бараки. Сега градската управа пестеше пари като ги караше тук от Райкър всеки ден.

Нощем остров Харт бе напълно безлюден.

Тесен асфалтов път се виеше от кея. Спорт и техникът тръгнаха по него. Дърветата, чиито последни листа шумоляха от вятъра, се сгъстиха. Сред тях се издигаха масивни стари сгради и надничаха през клоните им. Фенерчето на Спорт заигра по счупените стъкла на празните прозорци.

— Зловеща работа — промърмори той.

Техникът не отговори.

Продължиха напред.

Спорт знаеше пътя към гробището. Мястото бе запечатано в паметта му като дома му, улиците на Джаксън Хайтс. Понякога имаше чувството, че все още усеща усмъртителната лятна жега сред дърветата и лютия зимен студ. Виждаше надвисналото небе — мъгливо и безцветно през деня, мрачно и без звезди през нощта. Представяше си облечените в зелени униформи затворници, които посрещаха товарите с ковчези на кея. Чуваше ги как се смеят и се радват, че са на открито. Бяха щастливи, че са се измъкнали от Райкър, скуката и вонята на пот. По дяволите, тези гробари бяха привилегировани типове. Човек трябваше да е лежал поне една година и да няма никакви наказания, за да се уреди на това място. Да, тези типове имаха привилегията да влачат чамовите ковчези от камиона до гробовете, да струпват едно върху друго телата на бездомни пияници, убити проститутки или новородени, умрели в страшни гърчове, тъй като майките им бяха прекалили с дрогата. Тези затворници бяха привилегировани, щастливи и горди от работата си тук.

Но не и Спорт.

Това място бе дъното за него. То и Райкър. Тук беше стигнал до дъното. Без никакво образование, освен през годините, в които пееше песните на Синатра в съпровод на уокмена си, това бе единствената прилична работа, която успя да си намери. А и можа да я получи, тъй като приятелят на майка му (ходещият пенис, който й даваше пари за пиене през последните пет години) работеше за управата на затворите.

Така Спорт, следващият Синатра, следващият Хулио, на двадесет и шест години стана надзирател на остров Райкър. И понеже беше добро момче, скоро го прехвърлиха в отдела по поддръжка на остров Харт, където се намираше гробището за бездомници. Работата му се състоеше в това, да погребва „непотърсените“.

О, да, помнеше това място. Винаги щеше да го помни. Тук погребваха не само мъртвите. Тук, на остров Харт, той си представяше ясно цялото си бъдеще, живота, който злобната му майка му бе предрекла. Тук, сред гробовете, Спорт чуваше как майка му се хили триумфално.

Но съвсем случайно бе спасен от един инцидент.

Всичко стана само за миг. Спорт надзираваше работата в дълбокия изкоп. Един от затворниците закачаше кука и верига към тежкия капак, върху който бяха подредени ковчезите от предишния ден. Цивилният кранист нагласяше машината, за да повдигне капака. Двама затворници изгребваха с лопати подпочвената вода, която непрестанно се просмукваше на дъното на изкопа. Останалите бяха зад Спорт и носеха ковчезите.

Този ден повечето трупове бяха на бебета. Ковчезите им не бяха по-големи от кутии за обувки. Затворниците се майтапеха с тях, докато ги сваляха от камиона.

— Я, новите ми маратонки от „Адидас“ най-после пристигнаха.

— Хей, Хоумс, ето ти стека цигари, който си поръча.

— Това е новата бърза закуска: „Макбебе“ в кутия.

Един от мъжете се обърна, за да каже нещо на другите, изпусна ковчега и той се търколи на дъното на изкопа и се отвори.

Отвътре изпадна бял найлонов чувал и цопна в калната подпочвена вода.

Затворниците замълчаха. Не се чуваше никакъв звук, освен ръмженето на крана. Всички се вторачиха в белия чувал, който лежеше в краката на хлапето с лопатата.

— Хайде де — каза един от затворниците. — Прибери го обратно, момче. Няма нищо страшно. Просто мъртво бебе.

Затворникът в окопа поклати глава, приковал очи в найлоновия чувал.

— Давай бе, негър — извика друг затворник.

— Това ти е обядът, момче. Вземи си го — обади се трети.

Всички затворници вече се смееха и викаха на младежа в изкопа. Той обаче стоеше и упорито клатеше глава.

— Хайде, човече, давай. Вземи го.

— О, мамка му — най-после промърмори Спорт и скочи в изкопа.

Затворниците започнаха да му ръкопляскат.

— Спорт иде на помощ. Браво, Спорт. Давай.

Спорт се наведе и вдигна найлоновия чувал. Беше съвсем лек. Изшумоля в ръцете му, сякаш бе пълен с листа и клонки. После сложи чувала в ковчега и притисна капака му с длан.

В същия момент кранът започна да вади тежкия капак. Влажната земя в окопа поддаде и купчината ковчези от предишния ден се срина върху клекналия Спорт.

Той падна на земята, а ковчезите се срутиха върху него и го приковаха в калта. За момент той не усещаше нищо, освен калта и водата, които нахлуха в устата му, задушаването… паниката…

После го проряза страховита болка и той се задави.

Спукан апендикс. По-късно лекарите в болницата в Бронкс му казаха, че са го вкарали в операционната в последния момент.

Спорт незабавно се снабди с адвокат, който заяви, че за инцидента е виновна небрежността на градската управа и настоя за огромна компенсация. Градският съвет отговори, като предложи на Спорт тридесет хиляди долара плюс премии. Спорт прие и веднага напусна работа.

Реши да се заеме с шоубизнес. Този път сериозно и без глупости. Дори смахнатите телефонни обаждания на майка му посред нощ не можаха да го разубедят. Направи си няколко снимки и се подготви да наеме звукозаписно студио.

И тогава откачи по онази идея на Еди Шибаняка.

В продължение на три месеца преди инцидента впиянченият бивш надзирател му разправяше историята си в бара на пристанището, където Спорт пиеше с колегите си. Разказът винаги звучеше по един и същи начин: Еди ръководел търговията с дрога в затвора и натрупал половин милион долара в брой. Федералните агенти се втурнали по петите му, но той ги надхитрил. Превърнал парите в диаманти, които скрил на сигурно място.

— Всичко стана преди девет години — обясняваше старецът. — Следователите бяха по петите ми, но аз пък си имах диамантите. Тогава струваха половин милион. Дори не ми се мисли колко струват сега.

Накланяше кръглата си глава и плешивото му теме отразяваше жълтата светлина в кръчмата. Кривеше ужасно лицето си и човек започваше да се плаши, че дясното му око ще изпадне на масата. После продължаваше:

— По онова време работех на гробището за бездомници на остров Харт. Реших, че ако успея да остана две минутки насаме с един от ковчезите, ще пъхна кутийката с диаманти в него. Така съкровището ми щеше да е на сигурно място, докато следствието приключи. И един ден се появи идеалната възможност. Малко момиченце, казваше се Елизабет Бъроуз, се скрило в камиона с ковчези. Искало да види погребението на майка си. Излъгахме я, че една от неидентифицираните жени е майка й, и я погребахме с дължимото уважение. Беше адски трогателно. Важното е, че докато останалите се занимаваха с хлапето, аз се качих в камиона, отворих ковчега на жената и пъхнах кутийката вътре. После я заровихме пред очите на всички и никой нищо не разбра.

Еди посочваше с пръст плешивата си кратуна, намигваше и добавяше:

— Веднага щом събера достатъчно мангизи да свърша работата, ще отида да ги изровя тия диаманти. Никой друг не може да го направи, защото никой, освен мен не знае номера на ковчега. Никой, освен мен и Елизабет Бъроуз. Само аз и онова малко момиченце.

Кога точно Спорт бе повярвал на тези дивотии? Вече не можеше да си спомни. Просто внезапно бе решил, че има идеалната възможност да изрови диамантите и да заложи на сигурно в новата си кариера. Имаше пари, имаше връзки в затвора и познаваше отлично погребалната система в гробището за бездомници.

Скоро след като излезе от болницата, той отиде в бара на пристанището. Но Еди Шибаняка вече го нямаше. Барманът каза, че бил ритнал камбаната. Докато Спорт лежал в болницата, сърцето на дъртака на издържало и той умрял в леглото си в мизерния хотел зад ъгъла.

Спорт можеше да се откаже още тогава. Господи, искаше му се да го беше направил. Но не го направи. Намери Елизабет Бъроуз в телефонния указател, а после накара един приятел да му направи копия от погребалните протоколи на остров Харт за годината, в която Еди бе арестуван.

Сега Спорт извади протоколите от джоба на якето си. Двамата с техника бяха стигнали до гробовете.

Намираха се встрани от пътя, в поле почерняла земя. Малки бели надгробни камъни се издигаха от земята. В края на полето, точно пред Спорт, се виждаше нов изкоп. До ръба му лежаха неизползвани ковчези. Спорт знаеше, че един от тях е пълен с инструменти. Един булдозер бе спрял до изкопа — приличаше на огромно животно, дошло на водопой.

Спорт спря за момент, сви рамене и потръпна. Откъм океана духаше леден вятър. Водата се плискаше по брега и разлюляваше килима от мидени черупки. Вятърът раздвижваше мъглата, увиснала над надгробните камъни. Дърветата проскърцваха призрачно.

— Добре — прошепна Спорт.

Остави техника до пътя и тръгна напред.

Беше виждал много ексхумации. Всяка година на остров Харт се правеха поне стотина. Тъй като хитрият дърт Еди бе погребал неидентифицираната жена най-отгоре, работата на Спорт се очертаваше лесна. Просто трябваше да намери точното място.

Тръгна бавно в мъглата, като от време на време се навеждаше и насочваше лъча на фенера към надгробните камъни. Всеки от тях маркираше мястото на масов гроб, където бяха заровени сто и петдесет просяци, разделени на три секции от четиридесет и осем и петдесет и четири ковчега, подредени по три един върху друг. Спорт продължи напред, все по-близо към гората.

Когато стигна другия край на полето, спря. Гората се намираше точно до него. Чуваше как увехналите листа падат от дърветата. Насочи лъча към надгробния камък в краката си и прочете номера. Точно него търсеше.

Започна да отмерва разстоянието. Номерът, който Конрад му бе дал, съответстваше на номера от протокола: 2–16. Ковчегът, който търсеше, беше шестнадесетият във втората секция.

Намери мястото, наведе се и нарисува в пръстта голям „Х“. После се върна при техника с тъжното лице и му каза:

— Мястото е отбелязано с „Х“.

Техникът кимна и без да каже дума, се качи в булдозера.

След секунда двигателят заръмжа и фаровете светнаха. Тежката машина се понесе напред.

Спорт отиде при неизползваните ковчези, седна върху един от тях и се загледа в булдозера.

Техникът разположи машината до отбелязаното от Спорт място. Огромната лопата се заби в земята.

Маршал Дилън

Конрад се разхождаше нервно, без да обръща внимание на болката в коляното, и стискаше касетофона в дясната си ръка. Повтаряше си, че може и да греши. Описанието отговаряше на милиони хора. Може да се бе объркал…

Но виждаше пред себе си лицето на Спорт. Младото хубаво лице с очи на артист. Лицето на човека, който му се беше подигравал и го бе наплюл. Не, въобще не грешеше.

Със сигурност беше Спорт. През цялото време. Спорт е бил Тери, начинаещият актьор. Човекът, който бе целунал Елизабет. Човекът, убил червенокосия Робърт Ростоф в апартамента на Елизабет. Точно така трябваше да е станало. Елизабет бе помислила, че има халюцинации и вижда Тайния си приятел, но той е бил съвсем истински. И се е опитал да я съблазни. Но по някаква причина червенокосият се бе намесил. Бе знаел, че Спорт ще дойде в апартамента на Елизабет. Ростоф бе проникнал там и бе заключил Елизабет в банята. Опитвал се е да я държи настрани от Спорт. Вероятно дори се е опитвал да я предпази. После, докато тя е била заключена в банята, объркана и истерична, Спорт е нахлул в дома й и се е справил с червенокосия. Убил човека, който го прекъснал, докато целувал Елизабет. Човека, който подплашил момичето, след като Спорт успял да го подмами в апартамента си…

Конрад застина и се ококори. Погледна касетофона в ръката си.

… в апартамента си…

Спорт беше завел Елизабет в апартамента си. Тя бе разказала това на Конрад. Беше му споменала къде се намира апартаментът. Спомняше си…

Конрад бързо се върна до креслото си и седна. Сложи касетофона на коляното си и натисна копчето. Затропа нервно с крак, докато касетата се превърташе.

„… изглеждаше много ядосан. Каза, че ще ме посрещне…“

— Мамка му! — изруга Конрад, пак натисна копчето за превъртане и погледна часовника си. Единадесет и пет. Времето сякаш се стовари върху него. За малко бе забравил за него, но сега то отново летеше. Движеше се прекалено бързо и го изгаряше.

„… вече доста късно, около единадесет. Вървяхме в един квартал, който не беше хубав…“

Точно така. Това му трябваше. Той се заслуша внимателно.

„… спряхме пред стара къща от кафяв камък на една пресечка преди «Хъдсън». Малката уличка се наричаше «Хаузис»…“

— Улица „Хаузис“ — прошепна Конрад.

Отиде до бюрото, разбута листата по него и намери химикалка. Измъкна стар плик от купчината. Лентата продължаваше да се върти.

„… нямаше лампи, а къщата, пред която стояхме, бе единствената, където светеше…“

Конрад нетърпеливо натисна бутона за превъртане. Наложи му се да спира лентата два пъти. Най-после, на третия, чу онова, което търсеше.

„Дори ме закараха дотам. Показаха ми кафявата къща. Номер двеста двадесет и две.“

Конрад изключи касетофона и надраска адреса върху стария плик. Улица „Хаузис“, номер 222.

„Може и да греша“ — помисли той.

Остави касетофона на бюрото и зарови из документите си. Някъде имаше карта — малък атлас на града. Намери го и го отвори. Прокара пръст по имената на улиците.

— Аха! — извика той, поклати глава и затвори очи, за да прогони червените облаци пред тях.

Погледна отново. Улица „Хаузис“. Намираше се в Трайбека. Влакът от Бродуей щеше да го закара точно там.

Но можеше и да греши. Нали полицията бе проверила сградата? Бяха показали на Елизабет, че къщата е изоставена…

Конрад огледа стаята.

„Не излизай оттам, маршал Дилън, защото те наблюдаваме.“

Протегна ръка и загаси настолната лампа. После прикова очи в прозореца.

„Не излизай оттам…“

Отиде до креслото за пациенти и загаси лампиона до него. Главата му пулсираше, пред очите му се носеха червени облаци. Тръгна към ключа за лампата до вратата.

Можеше и да греши. Не можеше да се обади в полицията, защото можеше да е сгрешил. Ако Джесика не беше там, а Спорт ги видеше…

Конрад натисна ключа и кабинетът потъна в мрак. Но червените облаци продължиха да плуват пред очите му дори в тъмнината. Той надникна през тях към прозореца.

Ако грешеше, щеше да му се наложи да се върне тук навреме. Най-късно до полунощ. Трябваше да излезе и да се върне, без да го видят. Да се върне навреме, за да чака похитителите да изпълнят обещанието си и да му върнат дъщерята. А дори и да беше прав…

Ако беше прав и Спорт държеше Джесика там, тогава Конрад трябваше да стигне до нея колкото се може по-бързо. Трябваше да я изведе оттам преди Спорт да провери номера и да реши, че вече не се нуждае от заложничка. Само ако я откриеше навреме, можеше да повика полицията на помощ.

Но времето течеше ужасно бързо. Налагаше се да действа бързо.

Конрад тръгна напред в тъмнината, като леко провлачваше десния си крак. Червените облаци избеляха. Той вървеше с протегнати пред себе си ръце. Заобиколи канапето за психоанализа. Пръстите му докоснаха стената и напипаха дървените капаци на прозореца.

Той ги отвори и погледна навън в шахтата.

Тук със сигурност не наблюдаваха. По дяволите, когато капаците бяха затворени, повечето хора дори не знаеха, че този прозорец съществува.

„Не излизай навън, маршал Дилън.“

А дори и да го знаеха, той водеше само към шахтата и затворената алея между тази сграда и онази на ъгъла на Осемдесет и трета улица. Стената на съседната сграда се издигаше двайсет етажа нагоре. Там също имаше малки прозорчета към шахтата, но долните бяха затворени. Нямаше да е лесно. Трябваше да разбие едно от прозорчетата и да проникне в сградата през него. А после да се измъкне от нея, без да го видят. Похитителите нямаше да наблюдават и съседната сграда.

Конрад облиза пресъхналите си устни. Стомахът му се сви. Сети се за кръвта на седалката на колата си. Кръвта на Елизабет. Не беше смятал, че похитителите наблюдават и колата му.

Остана до прозореца неподвижно. Задиша тежко и се вторачи в шахтата.

Можеше и да греши.

Представи си Джесика. Видя я просната на пода в нощничката на сърчица. Видя падналата по лицето й коса — същата на цвят като неговата. Видя стъклените й очи, които надничаха изпод рошавите кичури.

„Защо не дойде, татко?“

Припомни си кръвта на Елизабет.

„Татко?“

Конрад кимна и прошепна:

— Идвам, скъпа.

Аги и Елизабет

Полицаите се втурнаха към Елизабет.

— Дайте й малко въздух — каза един от мъжете.

— Съвзема се — обади се друг.

Гърбовете на мъжете блокираха пътя на Аги. Лицата на полицаите бяха сериозни.

— Задръжте я.

— Внимавайте да не се нарани.

После, сред струпаните мъже, заговори тънък женски глас.

— Какво? Какво? Моля ви, аз…

— Моля ви — каза Аги и докосна един полицай по рамото.

Мъжът се обърна към нея. Беше детектив с маслинена кожа и вълниста коса.

— Моля ви — повтори Аги.

Детективът отстъпи, за да й направи път. Тя се пъхна сред мъжете и чу гласа на жената по-ясно.

— Не мога… не мога да се справя с това. Не мога да се справя с това, моля ви. Не мога. Моля ви.

Думите й излизаха все по-бързо. Жената повтаряше едно и също.

— Не мога да се справя с това.

В гласа се долавяше силна паника.

— Моля ви — каза Аги. — Плашите я. Позволете ми…

Тя се опита да мине между двама полицаи, за да стигне до младата жена, чийто глас звучеше все по-истерично.

— О, Господи, моля ви! Страх ме е. Моля ви. Ужасно ме е страх. Моля…

Агата докосна мъжа пред себе си. Той се отмести настрани и тя влезе в кръга, където видя жената. Елизабет. Неговата Елизабет. Видя русата й коса и изцапаното с кръв чело. Жената се мяташе диво. Очите й бяха широко отворени и се стрелкаха неспокойно по лицата на полицаите.

— Моля ви — високо каза Агата. — Моля ви. Отдръпнете се. Ужасявате я. Не можете ли да й свалите белезниците?

Най-после тя застана близо до момичето и го огледа. То стоеше на колене, а полата на роклята му се разстилаше около него. Полицаите го държаха за ръцете, а главата му се мяташе наляво-надясно в паника. Косата му се спускаше над очите.

— Страх ме е. Страх ме е. Не мога. Не мога… моля ви — продължаваше да повтаря Елизабет.

— О, за бога — каза Агата и коленичи до нея.

Един от мъжете пристъпи към нея, сякаш за да я спре. Друг я докосна по рамото, но бързо отмести ръката си.

— Моля ви — каза Агата, после заговори по-рязко. — Моля ви! Някой да й свали белезниците.

Полицаите се спогледаха над главата на Агата и насочиха очи към Д’Анунцио. Той сви рамене.

Един от униформените коленичи до Елизабет и разкопча белезниците й. Другите ченгета все още я държаха здраво. Ръцете й бяха извити зад гърба.

Агата посегна към лявото рамо на момичето. Едър полицай я бе хванал за него. Аги нежно отдръпна пръстите му. Ченгето я погледна леко учудено, но хватката му бавно се отпусна. Ръката на Елизабет се освободи.

Лудешкото мятане на момичето се успокои. То сведе очи и започна да хленчи изплашено.

Агата се обърна към мъжа, който държеше дясната ръка на Елизабет. Беше един от младите униформени полицаи.

— Моля ви — повтори Аги.

Полицаят огледа останалите мъже, но никой не каза нищо. Той пусна дясната ръка на Елизабет и тя обви китката си с лявата си ръка.

Вече не се мяташе. Дишаше тежко и гърдите й се надигаха и спадаха. Лицето й беше скрито от косата. Тя сви рамене и разтърка китката си.

След малко вдигна глава към Агата и прошепна:

— Трябва да му помогнем.

Лицето й се сгърчи и тя заплака.

Плачеше като дете с широко отворена уста.

„Господи!“ — помисли си Агата и прегърна момичето.

То изхлипа и се притисна в нея. Положи глава на гърдите й, а Аги вдигна очи към тавана.

„Господи! Откъде, по дяволите, я намери, докторе? Та тя е още хлапе, тийнейджърка.“

Момичето продължаваше да плаче, а Аги го прегръщаше нежно. Полицаите стояха в кръг около тях и ги гледаха объркано.

— Добре — каза Аги след малко. — Стига вече. Слушай сега. Чуй ме…

Момичето подсмръкна и потрепери в ръцете й. Агата поклати глава и го погали по косата. Усети засъхналата кръв по нея.

— Добре — нежно повтори тя. — Слушай ме. Разкажи ми за доктор Конрад. Как можем да му помогнем? Опитай се да ми обясниш.

Елизабет изхлипа и се опита да седне. Отдръпна се от ръцете на Агата. Лицето й беше изкривено, изцапано с кръв и мокро от сълзите.

— Трябва да намерите Тери — извика тя. — Той е истински. Доктор Конрад ми каза. И аз го видях.

— Кой е Тери? — попита Агата.

— Не знам. Беше Тайния приятел, но после не беше. Тайния приятел беше с мен, но Тери беше истински. Той искаше номера, точно както ми каза червенокосият. Но не беше вълшебен. Само Тайния приятел беше вълшебен.

„Олеле майчице!“ — помисли си Агата и вдигна глава. Мъжете около нея се споглеждаха озадачено.

— Добре — каза Агата. — Ела. Хайде, скъпа, изправи се. Казваш се Елизабет, нали? Ела, Елизабет.

Тя хвана момичето за лакътя и му помогна да стане. Мъжете леко отстъпиха назад.

— Извинете ме — каза Аги.

Поведе момичето към канапето. Полицаите им направиха път, после отново се доближиха до тях.

— Виж се само — меко прошепна Агата, докато водеше момичето напред. — Цялата си в кръв. Ранена ли си?

— Не. Май не съм.

— Гладна ли си?

— Не. Но съм жадна.

— Издрана си. Навсякъде имаш драскотини. Какво ти се е случило?

Агата вдигна очи и видя Д’Анунцио. Той я наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете си и застанал до специален агент Калвин.

— Бихте ли ми донесли мокра кърпа и чаша вода, моля? — обърна се Аги към тях.

— Не можете да я миете, госпожо — каза Калвин рязко. — Трябва да вземем проби от лицето и дрехите й. Някой от екипа ни трябва да провери…

— Добре, добре — прекъсна го Аги. — Тогава й донесете само чаша вода.

Калвин замълча, а Д’Анунцио забърза да изпълни поръчката.

Аги настани момичето на канапето и седна до него. Елизабет се вторачи в нея с големите си зелени очи. Според Аги тя дори не знаеше къде се намира.

Аги хвана ръцете й.

— Добре, Елизабет — каза тя. — Разкажи ми. Била си в болницата, нали?

Тя кимна.

— Да. Точно така.

— И си напуснала болницата заедно с доктор Конрад.

— Да. Да. Той удари доктор Сакс със стола.

Аги едва не се засмя. Усещането беше доста странно.

— Добре — повтори тя. — Знаеш ли къде е доктор Конрад сега?

Елизабет поклати глава.

— Не. Не. Той… той зави зад ъгъла. Не се върна. Тери дойде.

— Тери.

— Да. Той е истински. Но не е Тайния приятел. Той е отвлякъл дъщерята на доктор Конрад, за да го накара да ме попита за номера. Знаеха, че аз ще му го дам, защото го… го познавам. Него. Доктор Конрад. Познавам го.

Аги присви очи.

— Познаваш го?

Д’Анунцио се върна с чаша вода. Подаде я на Агата, която я връчи на Елизабет и я посъветва:

— Пий бавно.

Елизабет поднесе чашата към устните си и отпи огромна глътка. Агата дръпна ръката й надолу.

— Елизабет, знаеш ли къде е Тери сега?

Тя кимна бързо.

— Да. Да. Отиде да извади майка ми. Сега вече знае номера.

Агата взе чашата от ръцете на Елизабет и я остави на масичката за кафе. По дяволите! Не можеше да схване нищо. Момичето беше лудо.

„По дяволите, Нейт! Какво си направил? В какво ни набута?“

Аги си пое дълбоко дъх и се опита да успокои нервите си. Погледна Елизабет и заговори кротко.

— Къде е майка ти, Елизабет?

— Мъртва е.

— Мъртва?

— Да. И от нея излизат червеи.

— А Тери иска да я извади.

— Да. Да.

Агата се вгледа в откровените очи на момичето.

— Искаш да кажеш, че иска да я извади от гроба й?

— Да. Да.

— Защо, по дяволите, ще иска да направи подобно нещо? — обади се Д’Анунцио.

— Какво?

Елизабет объркано вдигна очи към него, после пак погледна Аги.

— Какво? Защо? Имам предвид… аз не… Какво?

— Няма значение — отговори Агата. — Това няма значение в момента.

— Добре — съгласи се Елизабет и трескаво зашари с очи по лицето на Агата. — Всичко наред ли е? Наред ли е?

— Шшт — каза Аги и потупа ръката на момичето. — Всичко е наред. Само ми кажи знаеш ли къде е гробът на майка ти.

— Да, знам. На острова. Където откарват бедните хора.

— Остров Харт? — попита Д’Анунцио.

— Да.

— Доста голямо място — отбеляза той. — Там са погребани много хора. Откъде той може да знае къде е погребана майка ти?

Елизабет отмести очи от Аги и заклати глава.

— Номерът! — каза тя. — Трябваше да кажа номера на доктор Конрад.

— Номерът на гроба на майка ти? — попита Агата.

— Да.

Мъжете ги гледаха напрегнато.

— Значи сега той отива на остров Харт, за да извади майка ти от гроба? — попита Аги.

— Да — отговори Елизабет бързо.

— Видя ли го да отива там?

— Ами… да. Имам предвид, видях го да тръгва. Излезе от голямата сграда с часовника на върха. Аз се скрих. Търсех доктор Конрад. Нали разбирате, първо доктор Конрад зави зад ъгъла, а после онзи човек от задната седалка на колата ми опря нож в гърлото… и тогава, след като това свърши… след като мъжа вече го нямаше, аз…

Елизабет преглътна задъхано и заговори още по-бързо, като размахваше ръце.

— След като мъжът изчезна, се уплаших и завих зад ъгъла, където отиде доктор Конрад. Там имаше голяма сграда с часовник и видях Тери да излиза от нея. Скрих се зад другата сграда. Онази тъмната. И го наблюдавах. Тери беше. Видях го да се качва в една кола и да тръгва. Но доктор Конрад не дойде. Не дойде.

Агата усети как сърцето й се свива. Призова на помощ всичките си сили, за да се овладее.

— Как… — започна Д’Анунцио.

Но Аги го изпревари.

— Как изглеждаше колата, Елизабет?

— Ъъъ… — замисли се тя и вдигна очи към тавана. — Беше бяла. Голяма бяла кола с четири врати. От едната страна беше издрана, а една от червените й задни светлини беше счупена.

— Съобщете това по радиото — нареди Д’Анунцио.

Агата трепна. Мъжете зад гърба й се раздвижиха.

Елизабет я гледаше очаквателно.

— Каза, че един мъж опрял нож в гърлото ти, нали? — попита Аги.

— Да — кимна Елизабет.

— Знаеш ли къде е този мъж сега?

— Той е… там имаше един голям… едно от онези неща за боклук…

— Контейнер — обади се Д’Анунцио. — Мили боже!

Елизабет го погледна.

— Той ми опря нож във врата и каза, че ще ме убие. Но после не ме уби. Той… той дойде на седалката до мен. Седалката на доктор Конрад. Каза, че имал бележка за доктор Конрад. Сложи я отпред на таблото. После каза: „А сега ще спуснем седалките и ще се позабавляваме“. А после… той каза това и… после сложи ръка върху… върху гърдата ми…

Елизабет вдигна глава и погледна Д’Анунцио. После сведе очи към Аги и тъжно поклати глава.

— А това — меко каза Елизабет — накара Тайния приятел да побеснее.

Копането

По лицето на Спорт нямаше и следа от емоции. Катерът се носеше обратно към града. Той стоеше на кърмата. Очите му бяха замъглени, устата — отпусната. Ръцете му почиваха на парапета и не помръдваха.

Когато техникът свърши с булдозера, Спорт тръгна към гроба с лопата в ръка. Остави фенера си на ръба на дупката, скочи вътре и започна да копае.

Копаеше бързо, но предпазливо, приковал очи в пръстта. Не поглеждаше към полюляващите се дървета. Не чуваше вятъра в клоните им, нито вълните, които се плискаха в брега. Чуваше само потропването на камъчета и пръст, и непрестанния глас в главата си: „Всичко или нищо. Всичко или нищо. Всичко или нищо“.

Продължаваше да копае упорито. След цели девет години от чамовия ковчег сигурно не бе останало абсолютно нищо. Щеше да намери само кости.

— Луд ли си? — запита се тихо той. — Ти тъп, откачен шибаняк. Как можа да повярваш в това? Как можа да повярваш, безмозъчна жабо? Ти си едно абсолютно нищо. Нищо.

Всичко или нищо. Или пък всичко за нищо.

Копаеше. Лопатата почукваше тихо по малките камъчета.

„Ти си едно нищо! Никой! Господин Важна клечка, а си тъпо лайно, кръгла нула! Мъртвец, застанал в гроба на мъртвец!“

Продължаваше неуморно. Дупката бе два метра широка и половин дълбока, когато започна. Вече бе изкопал около метър и петдесет. И през цялото време си мислеше: „Всичко за нищо. Всичко за нищо“.

Когато катерът го върна, Спорт влезе в бараката на надзирателите. Използва малката баня, за да се измие и да смени дрехите си. Почисти мръсотията от ръцете си и се напръска с дезодорант. Натъпка старите си дрехи в чувал за боклук. Облече чисти джинси, тениска на сини и бели райета и джинсово яке. После се среса грижливо. Само тънката следа от кал дълбоко под ноктите му показваше, че е копал.

Излезе от бараката. Техникът и пазачът го чакаха отпред. Той им подаде по един плик с хиляда долара вътре. Двамата мъже поклатиха сериозно глави.

— Сбогом, Спорти — каза пазачът. — Надявам се да си намерил онова, което търсеше.

Техникът не проговори.

Спорт ги остави и тръгна към улица „Фордхам“, където беше паркиран белият му шевролет. Натовари нещата си в багажника и седна зад волана. Зави зад ъгъла и потегли по авеню „Сити Айланд“.

Шевролетът се движеше бавно по празната улица. Спорт гледаше яхтите, ресторантите с морски дарове, дървените къщички на моряците, които се издигаха от другата страна на авенюто. Червените и зелените светлини на светофарите грееха ярко пред него. Той ги гледаше тъпо, отворил широко уста.

— Мили боже — прошепна той след малко. — Боже Господи!

Още на първия метър започна да вади кости. Лопатата изтрака глухо и земята се покри с тях. Скоро Спорт се ровеше из счупени парчета кости. По земята гъмжаха червеи и стоножки.

Спорт се потеше. Едри капки се стичаха по лицето му и оставяха кални следи. А той продължаваше да си мисли: „Всичко за нищо. Всичко за нищо“.

И тогава лопатата удари нещо, което не поддаде.

Спорт спря и се втренчи в него. Зарови около твърдия предмет, като сумтеше от усилие.

Внезапно от земята изскочи ухилена смъртта. Човешки череп, от който изпълзяха червеи.

— Ах! — извика Спорт.

Черепът се търколи настрани и се залюля за миг, преди да застине неподвижно в пръстта.

Пред себе си Спорт забеляза бензиностанция, където имаше обществен телефон. Отби шевролета към него и спря. Изключи двигателя и застина на мястото си. Гледаше разсеяно през предното стъкло.

След малко се наведе, бръкна под седалката, извади металната кутия и я сложи в скута си.

— Мили боже — повтори той. — Боже Господи!

Беше намерил кутията точно под черепа. Тя бе следващото нещо, което удари лопата му, когато той вбесено я заби в земята. Ударът в метала накара лопатата да затрепери. Спорт, почти обезумял, коленичи и измъкна кутията от пръстта.

„Навремето струваха половин милион долара. Дори не искам да мисля колко струват сега.“

Евтина кутия. Еди Шибаняка сигурно я бе купил от някоя скапана книжарница. С треперещи ръце, Спорт разби ключалката с острието на лопатата. Отвори кутията и надникна вътре.

Дори на слабата светлина на фенерчето диамантите блестяха, разпилени по дъното на евтината кутия. Бяха много. Толкова много…

Спорт бързо затвори капака, изправи се и махна на техника, който седеше на един неизползван ковчег и пушеше.

— Можеш вече да запълваш — извика му той.

Техникът се надигна изморено и тръгна към булдозера, без да проговори.

Сега, седнал в шевролета, Спорт погали нежно металната кутия.

— Мили боже — прошепна той с безизразно лице. — Мили боже.

Излезе от колата, отвори багажника и сложи кутията под резервната гума. После тръгна към телефона.

Набра номера на мобифона. Компютър с женски глас му съобщи да пъхне в процепа четиридесет цента за първите пет минути. Спорт вкара монетите и попи потта от лицето си, докато телефонът звънеше.

— Да — отговори Максуел.

— Макси — каза Спорт, но му се наложи да прочисти гърлото си и да започне отново. — Макс.

— Да, Спорт. Да.

— Взех ги, приятел.

Кратка пауза. После гаден смях.

— Ха! Взе ги?

— Да. Да — енергично отговори Спорт и отново попи потта си. — Добре. Оправи хлапето и се махай оттам. Тримата с Доленко ще се срещнем на пристанището, както се разбрахме. А, Макси…

— Да, Спорт, да.

— Справи се с детето бързо и изчезвай оттам. Просто го убий и изчезвай. Нямаме време за губене. Разбираш ли?

Отначало не последва отговор.

— Чуваш ли ме, приятел? — попита Спорт.

След доста време Максуел отговори:

— Да, Спорт. Чувам те. Да.

— Браво — похвали го Спорт. — Действай.

Затвори телефона и се обърна.

Една полицейска кола бе спряла зад шевролета му.

Глупав хлороформ

Максуел затвори телефона. Малкото му квадратно лице беше смръщено от напрежение. Очите му се стрелкаха нервно. Какво трябваше да направи сега?

О, да, да очисти хлапето. Да го убие бързо и да изчезва.

Максуел тръгна към матрака до стената, където спеше хлапето. Вгледа се в момиченцето и прокара огромната си ръка по устата си.

Проблемът беше, че Джесика не се събуждаше. Той се опитваше да я събуди вече цял час. Но тя лежеше кротко на едната си страна и спеше. Оголените й крака стърчаха изпод фланелената нощничка. Ръцете й бяха завързани зад гърба. На устата й имаше лепенка. Очите й бяха затворени. Дишаше тежко.

Максуел се наведе, протегна ръка и я побутна с дебелия си пръст. Момиченцето се залюля леко, но не се събуди.

Максуел се отдръпна от детето и задъвка долната си устна. Прокара ръце през косата си и отиде до брезентовия стол в ъгъла. Седна. Дебелите му ръце увиснаха между краката му. Седеше неподвижно и наблюдаваше момиченцето.

„Прекалено много хлороформ — помисли си. — Даде й прекалено много глупав хлороформ.“

Но това бе станало случайно. Не беше виновен. Трябваше да пренесе детето от апартамента на Синклер дотук и се тревожеше. Налагаше се да я пренесе в един голям сак, покрай очите на портиера, и да я качи на такси. Страхуваше се, че Джесика може да се събуди по пътя. Затова беше напоил парцала с прекалено много хлороформ, преди да го притисне към устата й.

Максуел разтри челото си. Неприятно му беше да е толкова объркан.

След като сипа хлороформа, той влезе в спалнята, където беше момиченцето… ами то изглеждаше по такъв начин… лежеше на едната си страна, смучеше палеца си и гледаше телевизия. Изглеждаше спокойно и сънено, сякаш лежеше пред телевизора в дома си като всяко малко момиченце. А по бузите й имаше синини, там, където Спорт я беше ударил. Те също изглеждаха чудесно. Максуел ги харесваше.

Когато Макс пристъпи към нея с парцала, тя заплака, но не се опита да бяга. Просто лежеше, трепереше и плачеше. Максуел задиша тежко, когато седна на леглото до нея. А после я хвана за косата…

Максуел се размърда на стола. Споменът го накара да се възбуди.

Спомни си как сграбчи Джесика, а тя заплака и каза тихо: „Не“. После се опита да отдръпне лице от парцала, но Максуел го притисна към устата й. Това беше чудесно. Бе наблюдавал как топлото й телце се гърчи като на малко животинче…

Сега се вторачи в завързаното дете на матрака. Ерекцията му изпъваше бежовия панталон. Той сложи ръка върху пениса си и го разтри с длан. Продължи да си припомня.

Сложи парцала на лицето й и го задържа там прекалено дълго. Това беше проблемът. Дори след като тя спря да се бори и гърчи, той продължи да притиска парцала към лицето й. Държеше я за косата и усещаше телцето й в ръцете си. И заради това сега тя не можеше да се събуди. Лежеше неподвижно на матрака с посивяло лице.

„Убий я. Нямаме време за губене.“

Максуел седеше на стола, разтриваше члена си и гледаше малкото момиченце. Знаеше, че трябва да послуша Спорт. Трябваше да свърши работата. Знаеше го.

Но нямаше да е хубаво, ако Джесика не беше будна.

След малко Максуел си помисли, че тук е отвратително и миризливо. Съжаляваше, че се наложи да се върнат тук. Миришеше лошо и беше мръсно. И тъмно. Имаше само една стара лампа, която Доленко бе включил. Тя стоеше в ъгъла и хвърляше слаба жълтеникава светлина. На тази светлина Максуел виждаше напуканите стени, стария изгнил под, двата мърляви прозореца. По тавана и ъглите пълзяха хлебарки. А точно под прозореца висеше паяк, голям колкото ръката му.

След като убиха Изрода, Спорт и Максуел скриха всички мебели на горния етаж. Но когато Максуел донесе момиченцето тук, той свали матрака, брезентовия стол и лампата. Сега седеше на стола и притеснено гледаше момиченцето. Лицето му наистина имаше лош цвят. Сиво, но и тебеширенобяло в същото време. А и когато я донесе тук, Джесика дишаше много странно. Въобще не си поемаше дъх дълго време, а после цялото й тяло се сковаваше и си поемаше дълбоко дъх. Правеше го през нос, защото на устата й имаше лепенка.

„Убий я. Просто го направи и изчезвай.“

Но Максуел седеше. Наблюдаваше я и тропаше с крак по пода. Мислеше си, че трябва да направи това, което му нареди Спорт. Искаше да го направи. Спорт щеше да му даде много пари и тогава той щеше да прави каквото си иска. Можеше да се забавлява с момиченца и момченца. И никога вече нямаше да се тревожи, че може да влезе в затвора. Това много му харесваше. Максуел мразеше затвора. Никак не го харесваше. Единственото хубаво нещо, което му се бе случило там, бе запознанството със Спорт.

Той затропа още по-бързо и заудря коляното си с ръка. Реши, че Джесика скоро ще се събуди. Просто той трябваше да изчака малко и тя щеше да се събуди. Вече дишаше по-добре, отколкото преди.

Максуел се зачуди дали да не свали лепенката от устата й. Това можеше да й помогне.

Не. Не можеше да го направи. Макар че сградата бе празна, не му се искаше тя внезапно да запищи. Не и докато не настъпеше подходящият момент.

Максуел продължи да тропа с крак, а после започна да кима в същия ритъм.

Точно така щеше да постъпи. Щеше да почака още малко, за да види дали Джесика ще се събуди.

Да, щеше да почака още малко.