Нито дума

Нито дума

Беше съвсем лесно да отвлекат хлапето. Фасулска работа.

Малко след три сутринта Спорт излезе от апартамента на Лусия Синклер и взе асансьора до мазето. Отключи вратата към двора с дубликата, който си беше направил. Излезе в двора и се отправи към сградата на Конрад. Нощта беше много хубава. Хладен въздух. Ясно небе. Няколко звезди блестяха между двете сгради и той си затананика леко, докато ги гледаше.

Единственото му затруднение беше вратата на другата кооперация. Резето беше прекалено тежко. Наложи му се да използва специални пинсети. Докато се бореше с ключалката, си пееше „Всичко или нищо“. Според него това беше една от най-хубавите песни на Синатра. Езичето се прибра и резето се вдигна. Бяха минали не повече от шестдесет секунди.

Спорт влезе в мазето и светна малкото си фенерче. Насочи лъча към таблото с телефонните жици. Доленко, който отговаряше за електрониката, му беше дал малък предавател. Простичка кутийка от черна пластмаса с размера на дланта му. Към нея бяха прикрепени две пружинни клеми. Доленко му беше обяснил как да ги закачи към линията на Конрад. Оказа се лесна работа. Жиците бяха ясно обозначени: 5Д. Предавателят се закачи за секунда. Фасулска работа.

След това Спорт тръгна по стълбите, за да избегне портиера във фоайето. Качи се бързо до петия етаж.

Беше облечен в тъмни дрехи: черен панталон и тъмносиньо яке. Джобовете на якето бяха увиснали от тежестта на инструментите му. Освен това Спорт носеше под мишница сгънато одеяло. Но все пак смяташе, че има съвсем обикновен вид. Ако срещнеше някого по стълбите, просто щеше да му махне и да се усмихне. В три сутринта обаче това не бе твърде вероятно и разбира се, че не срещна никого.

Излезе в коридора на петия етаж и бързо тръгна към вратата на семейство Конрад. Помисли си, че тук вече може да има по-сериозни затруднения. Застанал на открито в коридора, наведен над чуждата брава. Но отново всичко мина гладко. Ключалките бяха добре смазани и шперцът се завъртя лесно. Той открехна леко вратата и огледа веригата. Носеше си яки клещи, за да се справи с нея.

Протегна ръка през пролуката и нагласи клещите, после стисна здраво. Веригата се счупи. Шумът беше изненадващо силен, като изстрел от пушка.

— Мамка му! — промърмори Спорт.

Сдържа дъха си и зачака. Сигурно някой го беше чул. Клекна предпазливо в коридора. В апартамента на Конрад бе тихо. След известно време Спорт изсумтя и сви рамене. Очевидно никой не го беше чул. Той влезе вътре.

Затвори вратата тихо и бързо отиде до детската стая. Хлапето спеше кротко в леглото си. Лежеше настрани, с лице към него. Устата й беше отворена. В прегръдките й спеше плюшено розово животно. „Хубаво дете“ — помисли си Спорт и се усмихна. Идеята да отвлече Джесика, докато майка й спи само на няколко метра оттук, му се стори изключително забавна.

Той извади от джоба си малък буркан, пълен до половината с хлороформ. После извади кърпа и я намокри с течността. Притисна кърпата до устата на хлапето и то за секунда се събуди. Отвори очи и го загледа сънено. После сигурно усети, че се задушава, тъй като уплашено ококори очи. Той се ухили и притисна кърпата по-здраво. След миг Джесика затвори очи. Спорт я усети как се отпуска и се засмя безшумно.

Разгъна одеялото на пода, вдигна момиченцето и го сложи върху него. Сложи и плюшената играчка. Костенурката щеше да я забавлява и успокоява, докато не настъпеше моментът да я убият. Спорт уви одеялото около детето и го преметна през рамо. Беше оставил Максуел в апартамента на Синклер. Огромният мъж се движеше шумно като танкова бригада, а и след като пипнеше момиченцето, можеше да се възбуди и да провали всичко. Сега обаче му се искаше да го бе взел със себе си. Господи, хлапето беше адски тежко. Спорт рискуваше да си сецне кръста, ако не внимаваше.

Понесе детето към вратата и после по коридора. Докато стигне до стълбите, вече пъхтеше изморено.

Слезе до вратата на мазето, спря да си почине и остави детето на пода. Облегна се на стената, изпотен и задъхан. След минута посегна към вратата, но внезапно чу шум от тоалетно казанче. Идваше от мазето.

Спорт замръзна. Сигурно портиерът бе слязъл долу, за да се изпикае. Сърцето му заби лудо и той се вторачи във вратата. По челото му избиха капки пот, стекоха се надолу в очите му. Чу стъпките на портиера зад вратата. Бръкна в джоба си и напипа ножа. Стисна го здраво, но това само влоши нещата. Спорт затрепери.

„Шибан страхливец — наруга се той. — Гаден, смотан шубелия.“

Стъпките на портиера се приближиха. Спорт си представи как го намушква в корема. Представи си усещането от влизането на острието в меката плът, кръвта. Стори му се, че ръката му е омекнала. Не можеше да го направи. Знаеше, че не може.

Портиерът мина покрай вратата и след миг Спорт чу отварянето на вратата на асансьора. После вратата се затвори. Той се вслуша напрегнато. Пълна тишина. Пое си дълбоко дъх, отвори вратата и надникна. Мазето беше празно.

Той се ухили и пусна ножа. Задържа вратата отворена с крак и метна хлапето на рамо. Изнесе го в двора и тръгна към отсрещната сграда.

Седемнадесет минути след като бе излязъл, се върна в апартамента на Синклер. Чудесно свършена работа.

В апартамента бяха трима, с изключение на детето. Спорт, Максуел и Доленко. Изрода бе включил Доленко в играта. Беше негов близък приятел преди Максуел да го убие. Бяха се запознали в един от онези скапани барове, където Изрода обичаше да ходи. Навремето Изрода водеше и Спорт по тези барове, пълни с педали в кожени якета. Типове, които танцуваха полуголи. Понякога дори имаше секс шоу на живо. Веднъж Спорт ги бе наблюдавал как се изреждат на едно момиче, проснато на бара. Ръцете на момичето бяха завързани, а главата му бе покрита с кожена маска. Всички в бара ръкопляскаха. Спорт поклати глава изумено, когато ги видя. „Шибани педали — помисли си, — готови са на всичко.“ Но Изрода харесваше подобни дивотии.

След обиколките по баровете Спорт и Изрода се прибираха в дома си във Флъшинг. Тогава живееха заедно. Връщаха се в къщата и се присмиваха на педалите, които бяха гледали. Танцуваха по бельо или дори голи, както правеха педалите. Спорт умираше от смях. Забавляваше се чудесно с Изрода.

Но после Изрода се запозна с Доленко в един от баровете. Доленко беше електротехник в градския транспорт. Беше слаб и мускулест. Когато си свалеше ризата, всеки мускул под кожата му си личеше, сякаш вечно се напрягаше. Слабото му лице изглеждаше по същия начин. Късата му посивяла коса стърчеше. Очите му бяха изпъкнали, а устата му се гърчеше непрестанно.

Това отчасти се дължеше на пристрастяването му към кокаина. Доленко винаги беше надрусан. Но Изрода го харесваше и скоро двамата бяха вечно заедно. Изрода почти спря да се прибира у дома при Спорт.

— Ти какво? Да не си педал? — попита го Спорт веднъж. — Мотаеш се вечно с Доленко.

Но Изрода само отметна небрежно гъстата си червена коса и каза:

— Майната ти. Той е голям образ. Харесвам го.

И това беше всичко. По тази причина Спорт се захвана с Максуел — за да си върне на Изрода за Доленко. След като Максуел пристигна в Райкър, Спорт направи всичко възможно да се сприятели с новия затворник. Максуел мразеше острова, баровете, непрестанния шум, вторачените погледи на мъжете. Приличаше на уплашено животно в клетка и се радваше, че един от надзирателите се държи мило с него. Спорт му каза да му се обади, когато го освободят. И Максуел го направи. И така, докато Изрода и Доленко скитаха заедно, Спорт започна да излиза с Максуел.

— Погледнете този тип — изохка Изрода, когато видя Макс за първи път. — Той е шибано чудовище, Спорт. Истински Франкенщайн. Мотаеш се наоколо с Борис Карлоф.

— Харесвам го — усмихнато отговори Спорт. — Голям образ е. Нали разбираш какво имам предвид?

Отначало отношенията между четиримата бяха обтегнати. Но постепенно се оправиха. Един ден Спорт разказа на Изрода какво обича да прави Максуел с котките. Изрода реши, че това е изключително смешно. Купи на Макс малко котенце и накара Спорт и Доленко да седнат в кухнята и да гледат как Максуел убива горкото животинче. Макс отряза езика на котето, за да не мяучи, после счупи краката му един по един и накрая го удуши. Най-смешното беше, че Изрода го накара да го направи гол. После, когато Макс наистина се възбуди, Изрода стисна късия му и дебел член и му удари един бързак. Макс изкрещя и се изпразни из цялата кухня.

— Мръсни педали! — извика Спорт, но и той се засмя.

А Изрода се смя до изнемога. След това четиримата станаха добри приятели.

Сега обаче останаха само трима. Спорт съжаляваше за това. Изрода му липсваше. Съжаляваше, че се бе наложило Максуел да пререже гърлото му. Това никога нямаше да се случи, ако Изрода не бе започнал да скитори с Доленко.

Спорт занесе детето в спалнята. Не беше донесъл много мебели в апартамента на Синклер, но в спалнята имаше матрак и телевизор. Плътни завеси закриваха прозорците. На пода стоеше малка лампа, която хвърляше дълги сенки по белите стени.

Спорт положи момиченцето на матрака и махна одеялото. Джесика лежеше неподвижно, облечена в дълга фланелена нощница с червени панделки на врата и щампирани сърчица по нея. Нощницата се бе вдигнала до кръста й, отдолу детето бе голо. Спорт почувства неудобство от голотата му и придърпа нощницата надолу. После поклати глава и остави розовото животинче до момиченцето.

През цялото време Максуел стоеше зад него и гледаше. Доленко го нямаше. Беше отишъл да уреди нещата в офиса на Конрад и още не се бе върнал. Максуел стоеше и зяпаше през рамото на Спорт. Очите му блестяха. Огромните му мечешки ръце мърдаха неспокойно. На лицето му бе изписано странно, замечтано изражение и лека усмивка. Спорт не хареса това. След като Макс се възбудеше, нямаше начин да го спреш.

Спорт се обърна към него и каза:

— Слушай, Макс, трябва да я оставиш на мира засега, ясно ли е?

Наложи му се да вдигне глава, за да погледна гиганта в очите. После размаха пръст пред бебешкото лице с нацупени устни и хлътнали очи.

— Още не можеш да се занимаваш с нея. Ще провалиш всичко. Разбираш ли?

Максуел разтърка ръце и се вторачи в спящото дете. Изглеждаше засрамен.

— Мога само да я докосна — отвърна той. — Няма да проваля нищо.

— Не — твърдо каза Спорт, сякаш говореше на куче. — Не можеш да я докосваш. Ще се възбудиш и ще загубиш самоконтрол. Всичко ще свърши, преди да се усетиш. Знаеш, че съм прав, нали? Нали?

За момент Макс отмести очи от момиченцето и ги прикова в него. Спорт настръхна. Спомни си как Изрода риташе, трепереше и кръвта му изтичаше на пода, а Максуел го наблюдаваше. Максуел с надървения член.

После Макс се извърна настрани.

— Бездруго само гледах — оправда се той.

— Браво на теб — усмихна се Спорт и го потупа по дебелото рамо. — Можеш да я наблюдаваш вместо мен. Но остави вратата отворена. Ще се опитам да поспя.

Максуел кимна с благодарност. Сложи стол до стената и седна. Приведе се напред, отпуснал огромните си ръце между краката, и се загледа в момиченцето. Спорт отиде във всекидневната, като остави вратата отворена. Но все пак реши да изчака прибирането на Доленко, преди да заспи.

Във всекидневната имаше две канапета, масичка за кафе, три високи стола и няколко лампиона. Останалата част от покрития с лъскав паркет под бе празна. Всички мебели на Лусия Синклер бяха изчезнали. Елегантните кресла и впечатляващите библиотечки. Шкафовете от палисандър с порцеланови дреболии във витринките. Внукът на Лусия Синклер се бе погрижил за тях. Беше долетял от Сан Франциско за погребението и остана тук известно време, за да се оправи с мебелите. В деня, когато ченгетата свалиха жълтите ленти, той опразни апартамента. Само десет дни след смъртта на старата дама луксозният й апартамент беше празен. Един ден по-късно Спорт, Максуел и Доленко се нанесоха.

След като Доленко се върна от офиса на Конрад, Спорт легна на канапето. Затвори очи и се опита да заспи. Представи си как пее в нощен клуб. По този начин отпускаше мозъка си. Виждаше се как пее „Всичко или нищо“, облечен в смокинг и с цигара в ръка. Жените седяха до масите и въздишаха, а мъжете им го гледаха с мрачно възхищение. След известно време мислите на Спорт се объркаха. Все още се опитваше да пее в нощен клуб, но вместо това пърдеше, без да може да спре. Беше ужасно. Звучеше като тромпет. Публиката му се смееше. Жените закриваха начервените си устни с белите си ръце. Мъжете пляскаха по масите и хълцаха от смях. А Спорт не можеше да спре. После Доленко го разтърси.

— Тя се събужда, Спорти — съобщи му той и го разтърси отново.

Спорт отвори очи и седна.

— Какво?

— Тя се събужда, човече.

— А, добре. Добре.

Спорт разтърка лице и се вгледа замаяно в Доленко, който стоеше над него, люлееше се на пръсти и кимаше без никаква причина. Дъвчеше дъвка енергично и мускулите на челюстите му изпъкваха. Замаяните му от кокаина очи се стрелкаха навсякъде.

— Благодаря, Доленко. Благодаря — каза Спорт и си погледна часовника.

Пет и петнадесет.

Надигна се и влезе в спалнята.

Хлапето мърдаше на матрака. Беше се търколило по гръб и разтъркваше очи. Максуел стоеше пред стола си и гледаше Джесика с широко отворени очи. Спорт чу тежкото му дишане.

Момиченцето отвори очи и се огледа, после примигна изненадано.

— Мамо?

После се завъртя и видя Спорт и Максуел.

— Къде е мама? Мамо?

Джесика се опита да стане и изохка. Хвана главата си с ръце и се вгледа в двамата мъже. Долната й устна затрепери. Бузите й почервеняха.

— Всичко е наред, сладурче — успокои я Спорт.

Младежкото му лице излъчваше любезност и дружелюбие.

— Къде е мама? — попита момиченцето.

Спорт му се усмихна очарователно.

— Слушай, сладурче, майка ти я няма в момента, разбираш ли? Но ние ще се грижим добре за теб. Имаме си телевизор и всичко друго. Ще бъде чудесно.

— Искам мама. Моля ви — разплака се детето. — Къде е тя?

„Мамка му“ — помисли си Спорт, но продължи да се усмихва.

— Не плачи. Ще се грижим добре за теб — каза той. — Защо не включиш телевизора и…

Детето заплака още по-силно.

— Мамо! Мамо!

— О, по дяволите! — промърмори Спорт.

Бързо отиде в другата стая, за да вземе хлороформа. Чуваше как хлапето вие зад него. Хлипаше толкова силно, че едва успяваше да извика.

— Мамо! Мамо!

Спорт навлажни кърпата и се върна в спалнята. Максуел стоеше до матрака, вдигнал ръце пред себе си. Дишаше тежко и издаваше странни гърлени звуци. Хлапето се бе свило до стената, стиснало розовото животно в ръка. Гледаше Максуел уплашено и плачеше толкова силно, че не можеше да проговори. Джесика се завъртя към Спорт и едва успя да проплаче:

— Моля ви. Моля ви. Искам само мама.

Спорт пристъпи към нея. Тя се сви, но той я сграбчи за врата с едната си ръка. Опита се да притисне кърпата към устата й с другата, но Джесика се отдръпна и поклати глава.

— Не, не — изплака тя. — Моля ви.

Спорт сложи кърпата на устата й. Тя отново се дръпна, изстена и продължи да плаче. Спорт придърпа главата й към себе си и притисна кърпата. Усети как Джесика се дави, поотпусна я и тя повърна на одеялото.

— Пфу, мамка му! — извика Спорт и отскочи.

— О, не — извика детето, загледано в повърнатото. — О, не!

Устната му кървеше и то хлипаше нещастно.

Спорт отново притисна кърпата към лицето му.

— Сега кротувай — нареди му той.

Този път момиченцето не можа да се измъкне. Вторачи се в Спорт над кърпата. От очите му течаха сълзи. После очите се затвориха и детето се отпусна. Спорт го положи на матрака и размаха ръка пред лицето си, за да прогони вонята на повърнато.

После издърпа мръсното одеяло изпод Джесика, нави го на руло и го захвърли в ъгъла. След това вдигна очи към Максуел.

Ръцете му все още бяха протегнати напред. Бузите му бяха зачервени. Изглеждаше замръзнал на мястото си. А панталонът му бе издут от страхотна ерекция.

Спорт го плесна по рамото, като се опитваше да скрие гнева си.

— Ела — каза му той.

Оставиха детето в спалнята и затвориха вратата.

На сутринта Максуел седеше пред вратата и я гледаше вторачено. Беше се настанил на един от високите столове, приведен напред. Търкаше ръцете си една в друга и не изпускаше вратата от очи.

Спорт и Доленко се намираха в другия край на стаята, до стъклените врати, които водеха към балкона. Спорт седеше на стол и държеше в скута си мобифон. Доленко стоеше до него, притиснал бинокъл към изпъкналите си очи. Бинокълът бе насочен към прозорците на сградата отсреща.

Доленко се захили високо и пронизително като момиче.

— Хе-хе-хе. Виж само. Дори не знаят какво става. Той сяда да закусва. О, това е страхотно. Циците отиват в детската стая. Хе-хе-хе — изкикоти се той отново. — Търсят я. Къде е? Къде може да е? Хе-хе-хе.

Спорт изсумтя. Поклати глава презрително, но също се засмя. Отпусна се удобно на стола и погледна навън. Виждаше семейство Конрад дори без бинокъл — две дребни фигурки, които се движеха нервно из апартамента отсреща.

Доленко се залюля на пръсти и извика:

— Видяха вратата! Видяха вратата!

Спорт вдигна мобифона. Независимо какво беше мнението му за Доленко, трябваше да признае, че идиотът наистина разбира от електроника. Отначало Спорт искаше да сложи микрофони и дори скрити камери в апартамента на Конрад. Но когато това се оказа прекалено трудно, Доленко измисли номера с предавателя. Сега телефонът на Конрад бе свързан директно с мобифона им. Спорт можеше да му се обади, но Конрад не можеше да звънне на никой друг, освен на него.

Спорт притисна мобифона към ухото си.

След секунда видя как Конрад тича към телефона и чу щракването, когато докторът вдигна слушалката и започна да натиска бутоните. Последва кратка пауза.

Спорт си пое дъх и заговори спокойно. Беше развълнуван, но се опитваше да запази гласа си равен и безстрастен.

— Добро утро, доктор Конрад — каза той. — Казвам се Спорт.

Задъхано мълчание. После Конрад заекна.

— Какво, по дяволите…

Спорт го прекъсна.

— Слушай ме внимателно. Не казвай нито дума. Дъщеря ти е при мен.

Този път паузата беше по-дълга.

— Кой си ти? — извика докторът. — Кой, по дяволите, си ти?

— Работих по апартамента ви няколко дни, доктор Конрад. Сложих вътре няколко камери и виждам какво правите. А чрез микрофоните чувам какво си казвате. Имаш много хубава риза. Оранжевото ти отива. И би трябвало да носиш джинси по-често.

— Виж го, виж го — прошепна Доленко. — Търси камерите. Хе-хе-хе. Оглежда се и си мисли: „Къде са, по дяволите?“. Хе-хе-хе.

Спорт му махна да замълчи. Не сваляше очи от прозореца и фигурата на Конрад.

— Ако се опитате да излезете — продължи Спорт — или да се свържете с някого, ще убия дъщеря ви. Ако се опитате да изключите техниката ми или направите нещо подозрително, ще я убия.

— Копеле мръсно! Къде е дъщеря ми? Искам да говоря…

— Оппааа! — ухили се Спорт. — Това беше грешка. Ако допуснеш още една грешка, малката сладка Джесика ще пострада. А при следващата грешка ще умре.

Зачака търпеливо. Искаше да види дали богатият лекар ще си отвори голямата уста.

— Е, добре — каза Конрад след малко. — Какво искаш?

Усмивката на Спорт се разшири и очите му заблестяха.

— А, вече загряваш, докторе. Слушай сега. Имаш ли часове днес? Очакваш ли някакви обаждания?

Мълчание. После Конрад отговори.

— Не. Не.

— Кажи ми сега, защото ако някой се появи по-късно, скъпата ни Джесика ще пострада.

— Не. Щяхме да… Не, няма нищо.

— Добре. Искам да си останете у дома и да не правите нищо. Можете да ядете и дори да ходите до кенефа. Но аз непрестанно ще ви наблюдавам. Довечера в седем ще ти звънна отново. Тогава ще ти кажа какво трябва да направиш, за да си върнеш дъщерята жива.

— Слушай… — започна Конрад.

Спорт затвори телефона и тихо се засмя.

— Хе-хе-хе — обади се Доленко зад гърба му.

Максуел седеше приведен на стола си и гледаше вратата на спалнята.

Трудно

Конрад бавно остави слушалката.

— Нейтън?

Той си пое дълбоко дъх.

— Нейтън, какво…

Най-после успя да се обърне и да я погледне в очите.

— О, господи, Нейтън! — изохка Аги. — Какво е станало?

Тя се наведе напред, притиснала ръце към гърдите си. Очите й гледаха диво, но не плачеше, а сякаш му се молеше.

— Нейтън?

Мина известно време преди той да успее да проговори. Прокашля се и каза:

— Някой я е отвлякъл.

— Отвлякъл?

— Чуй ме, Аги — каза той, като пристъпи към нея и я хвана за раменете.

— Отвлякъл я? Отнесъл е детенцето ми? Защо…

— Тихо, Аги, слушай…

— Но защо ще отвличат детенцето ми? Защо…

— Не знам, Аги. Изслушай ме. Не знам.

— Трябва да я върнат. Защо не я върнат? Пари ли искат? Можем да им дадем пари. Могат да получат всичките ни пари, Нейтън. Каза ли им? Трябва да им кажеш, за да ни я върнат. Нейтън…

— О, господи!

Конрад я прегърна и я притисна към себе си. Очите му се изпълниха със сълзи, но той ги потисна. Държеше Аги здраво, а тя трепереше в ръцете му и продължаваше да говори.

— Не могат просто така да влязат тук, нали? Да влязат в дома ни. В апартамента ни. Да вземат бебчето ми. Не искат да я наранят, нали? Тя е малко момиченце.

— Шшт — прошепна Конрад в ухото й и я целуна отчаяно по бузата. — Шшт.

— Да се обадим в полицията. Трябва да се обадим в полицията…

— Не можем. Те ни наблюдават и слушат… някак си… сложили са камери в апартамента. И микрофони. Виждат какво правим и ни чуват…

— Но ние трябва да направим нещо…

— Трябва да чакаме. Онзи човек — Спорт — ще се обади в седем. Ще ни каже какво да направим. А ако не чакаме и ни видят, че правим нещо, ще я наранят, Аги.

— О, не! О, господи!

Конрад затвори очи и я притисна силно.

— Шшт — прошепна той в ухото й. — Шшт.

След секунда Агата бавно се отдръпна от него и вдигна очи към лицето му. Не плачеше, но очите й бяха широко отворени, като на човек, ударен в корема. Тя поклати глава и се вгледа в лицето му, сякаш искаше да научи нещо.

Конрад я погали по бузата.

— Всичко ще се оправи.

— Защо става това? Нейтън? Защо е всичко това?

Най-после сълзите бликнаха.

— О, господи! Бебето ми! Джеси! О, господи!

Аги плачеше и трепереше, покрила устата си с ръка. Другата й ръка се протегна сляпо настрани и намери стол. Аги го придърпа към себе си, тежко се отпусна и заплака. Облечена в белия си халат, с увиснала рошава коса и пребледнели от страх бузи, изглеждаше стара и нещастна.

Конрад отмести очи от нея и прокара пръсти през оредялата си коса. Жена му продължаваше да плаче и да кърши ръце. А той нямаше сили да я погледне. След секунда излезе от стаята и бързо влезе в спалнята. Лекарската му чанта беше в гардероба. Той коленичи и я отвори. Зарови из нея и намери кутийка „Ксанакс“1. Изсипа две таблетки в шепата си.

— Това ще помогне — прошепна той тихо.

Хапчетата бяха елипсовидни и оцветени в лилаво, по един милиграм всяко. Той извади още едно и затвори кутийката.

Влезе в банята и наля чаша вода. Върна се с водата и хапчетата при Аги. Тя все още седеше до масата, вперила очи в стената. Мълчеше, но по бузите й се стичаха сълзи. И продължаваше да кърши ръце.

— Вземи ги — каза Конрад, като остави водата и хапчетата пред нея и погледна вратата със срязаната верига. — Ще ти помогнат.

Аги го погледна замаяно.

— Какво?

— Лекарство. Ще ти помогне.

Аги погледна лилавите хапчета, после вдигна очи към него и въпреки сълзите си започна да се смее. След миг смехът й замря. Внезапно, сякаш му удряше шамар, тя блъсна силно чашата и тя изхвърча от масата и падна на килима. Водата се разля и образува тъмно петно. Чашата се търколи шумно по паркета.

— Дяволите да те вземат, Нейтън — извика Аги с глас, който той не беше чувал никога — гърлен и разтреперан. — Проклет да си.

Стомахът му се сви и краката му омекнаха. Конрад се отпусна на стола срещу нея.

— Съжалявам. О, господи, съжалявам, Аги.

Той се протегна и хвана ръката й, но тя я отдръпна, без да го погледне. В гърлото му заседна гигантска буца. Наложи му се отново да се бори със сълзите си.

— Не можех да търпя да те гледам… — започна той. — Не можех…

Не можа да каже нищо повече. След няколко секунди Агата се обърна към него. Сълзите й бяха спрели. Изглеждаше съсипана от умора. Тя хвана ръката на мъжа си. Конрад я стисна здраво.

— Знам — меко каза тя. — Знам.

В първите часове след като говори със Спорт, Конрад се страхуваше, че ще полудее. Двамата с Аги седяха послушно в апартамента. Техният собствен апартамент. Гледаха стените и прозорците като затворници. Не говореха. Не знаеха какво да си кажат. Не искаха престъпниците да ги чуят. Просто седяха на канапето и си държаха ръцете. Конрад мислеше за Спорт и чуваше гласа му.

„Ако допуснеш още една грешка…“

Звукът от гласа на Спорт, веселият му, подигравателен тон…

„… малката сладка Джесика ще пострада…“

Конрад не познаваше гласа, но му се стори, че познава тона му достатъчно добре. Помисли си, че го е чувал и преди. В болничните отделения. В потискащите бели стаи.

„Ако допуснеш грешка…“

След известно време Конрад се надигна и започна да се разхожда нервно из стаята. Трябваше да помисли върху казаното от Спорт.

„Добро утро, доктор Конрад.“

Беше го нарекъл „доктор“. Знаеше кой е. Може да беше бивш пациент. Може би просто искаше внимание. Или пък дрога. Вероятно смяташе, че един лекар може да му помогне да се снабди с дрога. Сигурно искаше нещо. Дрога. Пари. Каквото и да е.

Конрад продължи да се разхожда. Мислеше за седем часа, когато отново щеше да говори със Спорт.

После Агата заплака. Той седна до нея и я прегърна. Притискаха се силно един в друг и се мъчеха да запазят спокойствие и сила. Не ядоха. Не можеха. Чакаха. Струваше им се, че стрелките на часовника не помръдват. Сивата дневна светлина зад прозорците не се променяше.

Безизходицата тормозеше Конрад. Искаше му се да излети от апартамента и да повика полицията. Искаше му се да протегне ръка по телефонната линия, да сграбчи Спорт и да го удуши. След около два часа, прекарани в мисли, за момент си представи как взима нож от кухнята и убива жена си и себе си, за да се отърват от мъчението.

Но това беше най-ужасната част от деня. Постепенно нещата се промениха и времето сякаш се задвижи по-бързо. Двамата с Аги влязоха в спалнята. Седнаха на леглото и пуснаха телевизора. Гледаха новините на всеки половин час. Вълнения в Източна Европа. Пожар на танкер в Персийския залив. Конрад гледаше репортажите и мислеше за Спорт. Припомняше си гласа му, както и собствения си глас. Беше се уплашил и Спорт сигурно бе доловил страха му.

Изскърца със зъби при тази мисъл. Задиша тежко и се вторачи в телевизора. Мел Гибсън правеше нов филм. В Западните щати валеше сняг. Студен фронт идваше на изток. Светлината зад прозореца потъмня. Конрад и Аги легнаха. Тя поспа малко, а той я прегръщаше, гледаше тавана и мислеше за Спорт и седем часа.

Аги се събуди и реши да се облече. Застана в ъгъла, а Конрад вдигна халата си пред нея. Тя бързо нахлузи джинси и фланела. Докато се обличаше, Аги оглеждаше стаята и се опитваше да открие камерите. После влезе в тоалетната, седна на клозета и се покри с кърпа, но въпреки това очите й горяха от унижение.

В пет часа си приготвиха вечеря. Стояха в кухнята един до друг и правеха сандвичи с шунка и сирене. Агата режеше хляб. Нервите й не издържаха и тя отново заплака. Конрад едва не й се скара. Искаше му се да изкрещи: „Престани! Не виждаш ли, че ме убиваш?“. Вместо това обаче обви раменете й с ръка. Обляна в сълзи, тя продължи да реже хляба.

Към края времето отново се забави и сякаш спря. Дневната светлина изчезна и зад прозорците се спусна нощ. Дотогава Конрад наблюдаваше светлината и си мислеше, че Спорт ще му се обади, след като се стъмни. Сега обаче нямаше какво да гледа. През последния половин час двамата с Аги седяха до масата в трапезарията. Бутнаха чиниите си настрани, макар в тях да имаше още храна. Държаха се за ръце и се опитваха да се усмихнат.

В седем без пет Агата стисна ръката му силно. Опита се да се усмихне, но отново заплака.

— Нейтън, кажи им… — едва прошепна тя, — кажи им… ще направим всичко. Не забравяй да им го кажеш…

„Моля те, спри — помисли си той. — Престани.“ Но потупа ръката й и също се опита да се усмихне.

— Всичко ще е наред — дрезгаво я успокои той.

Агата се опита да кимне.

Той погледна часовника си. Точно седем. Телефонът звънна.

Конрад пристъпи към телефона. Аги бе плътно зад него. Той си пое дъх. Телефонът звънна отново. Той вдигна слушалката. От другата страна мълчаха. Той също не проговори. Чакаше.

— Дори „здрасти“ ли не казваш, докторе? — обади се Спорт. — Възпитанието е важно нещо, не знаеш ли?

Конрад се забави няколко секунди преди да отговори. Беше мислил за този разговор почти единадесет часа и искаше да се справи добре.

— Здрасти, Спорт — каза той.

Прозвуча доста добре. Гласът му беше спокоен и уверен. Говореше солидният лекар.

— Здрасти, Спорт. Хайде да поговорим за дъщеря ми.

Конрад усети, че Спорт се поколеба за момент.

— Ще ти кажа нещо, докторе — най-после отвърна той. — Аз ще говоря, а ти ще слушаш. Така действат психиатрите, нали? Аз говоря, а ти слушаш. — Той се засмя. — Така че слушай, а аз ще ти кажа какво точно да направиш…

— Не — прекъсна го Конрад, като притисна телефона до ухото си и пъхна свободната си ръка в джоба, за да не позволи на копелето да види треперенето й. — Не — повтори той. — Това не ме устройва, Спорт.

— Нейтън! — стреснато прошепна Агата.

Той й обърна гръб и притисна слушалката още по-плътно към ухото си.

От другата страна на линията мекият глас загрубя и заговори строго.

— Внимавай, докторе. Помни какво ти казах за грешките.

— Помня, Спорт. Но все пак, преди да продължим и преди да ми кажеш какво трябва да направя, искам да ми позволиш да говоря с Джесика.

— Ей, докторе, ти май не схващаш. Това, което искаш ти, няма никакво значение. Въобще не ми пука за желанията ти.

— Разбирам, Спорт, но все пак…

Внезапно Спорт закрещя.

— Не ме мотай с тия психарски лайна, копеле! Ще изкормя дъщеря ти като риба! Чуваш ли ме, доктор Шибаняков! Чуваш ли ме?

Конрад отвори уста, но не можа да издаде звук. Затвори я и изскърца със зъби. После се насили да говори спокойно.

— Ако не говоря с нея, Спорт, ще приема, че е мъртва.

Аги изплака. Конрад продължи:

— А ако е мъртва, ще отида в полицията.

— Не дрънкай глупости, човече. Ще ти кажа какво си спечели с…

Нейтън затвори телефона.

Застана неподвижно с ръка на слушалката. „Трябва да се стегна — помисли си. — Наблюдават ме. Трябва да пусна слушалката.“ Ръката му бавно се отдръпна от телефона.

— Нейтън! — най-после успя да проговори Агата. — Нейтън, за бога…

— Слушай — обърна се той към нея, хвана я за раменете и погледна в обезумелите й очи.

— Нейтън, о, господи, господи… — шепнеше тя трескаво.

Конрад заговори високо и ясно. Искаше да е сигурен, че Спорт ще чуе думите му.

— Слушай, Аги. Отиваме в полицията. Трябва да отидем в полицията.

„Точно така — помисли си той. — Ти мръсно копеле! Обади се пак! Звънни!“

Беше мислил за това цели единадесет часа и бе решил как да действа. Които и да бяха те, бяха направили нещо отчаяно. Каквото и да искаха, очевидно го желаеха силно. Дрога… пари… лекарско внимание… нещо, което той притежаваше, а те отчаяно искаха. Каквото и да бе, то представляваше единствената му разменна монета. Ако не я използваше като хората и не настоеше да говори с Джесика, каква причина щяха да имат престъпниците да я оставят жива?

— Трябва да отидем в полицията — повтори той.

Телефонът мълчеше. Аги го гледаше и клатеше глава.

— Трябва — каза той отново.

После пусна Агата и тръгна към вратата.

Телефонът звънна.

Конрад спря и бавно се обърна. Телефонът звънна отново. Аги стоеше и го гледаше вторачено.

Конрад се върна при нея. Тъкмо когато телефонът звънна за трети път, той вдигна слушалката и пак пъхна треперещата си ръка в джоба си. После спокойно каза:

— Да?

Мълчанието от другата страна му заприлича ма тексаска магистрала: струваше му се, че никога няма да се промени или да свърши. После Спорт започна да се смее подигравателно.

— О — каза той. — Твърдият доктор. Непреклонният татко. О, да. Какво ще кажеш да доведа дъщеря ти до телефона и да я послушаш как пищи? Как ще се почувстваш тогава?

— Не — отвърна Конрад с все така спокоен глас. — Каквото и да искаш, няма да го получиш, ако я нараниш.

Спорт продължи да се смее.

— Чувам те, чувам те. Ти си мъжко момче, татенце. Знаеш ли, всъщност това ми харесва. Наистина. Обичам такива типове. Напомнят ми за самия мен. Имам предвид, че ние с теб вероятно бихме се разбрали добре при други обстоятелства.

Ръката в джоба на Конрад се сви в юмрук. „Пипнах те“ — помисли си той.

— Е, добре — каза Спорт. — Изчакай малко, човече.

Чу се изщракване, после леко бръмчене. Конрад се вслуша напрегнато, но не чу друг звук.

— Нейтън — прошепна Аги. — Какво става?

Той се обърна към нея и сложи ръка на рамото й. Лицето й беше бледо и набръчкано, очите й бяха безумни. Косата й беше разчорлена. Той й се усмихна.

Чу се ново изщракване.

— Татко?

— Джес?

— Татко — разплака се тя. — Страх ме е, татко.

Очите на Конрад се изпълниха със сълзи.

— Знам, миличко. Всичко е наред.

— Не искам да седя тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома? Искам да се прибера.

— Всичко ще е наред, Джеси. Скоро ще си у дома — успокои я той и затвори очи.

— О, господи, Нейтън, моля те… — извика Аги и протегна ръка към телефона.

Но Конрад не й го даде. Вече чуваше виковете на Джесика.

— Не! Искам да говоря с мама! Искам мама. Моля ви, моля ви… Татко!

После престъпниците отведоха Джесика от телефона и виковете й замряха.

— Слушай сега — каза Спорт след миг. — Ето какво ще направиш, докторе.

Конрад закри очи с ръка. Знаеше, че го наблюдават, но не можа да се сдържи. Тялото му потрепери.

— Ще посетиш една от пациентките си — продължи Спорт. — Елизабет Бъроуз…

Съвсем прост въпрос

„Ще бъдеш проследен. Ще бъдеш наблюдаван всеки миг.“

Конрад облече шлифера си и тръгна заедно с Агата към вратата.

„Ще я убия, ако спреш. Ще я убия, ако завиеш по погрешна улица. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка… тя ще умре.“

На вратата Агата вдигна очи към него. Не го попита дали ще се оправи, просто стоеше и го гледаше. Очите й изглеждаха огромни и тъмни. Той я докосна нежно по бузата, после се наведе и притисна устни към нейните.

— Не им позволявай да видят как плачеш, Аги.

Тя се усмихна насила и поклати глава.

— Добре.

— Не отваряй вратата.

Агата не можа да му отговори.

— Скоро ще се върна.

Тя кимна, а очите й отново се напълниха със сълзи.

Конрад си пое дълбоко дъх и излезе в коридора. Чу как вратата се затваря зад него.

„През целия път зад теб ще има някой. И няма да знаеш кой може да е. Може да е портиерът ти или пък най-добрият ти приятел. Може да е месарят или хлебарят. Но винаги ще има някой.“

Конрад бавно тръгна към асансьора. Натисна копчето и загледа лампичката. 12… 11… 10… Стоеше пред вратата и оглеждаше коридора. Беше празен. Очите му се спряха на вратата на апартамент 5С. Там живееха съседите му. Скот и Джоан Хауърд. Пенсиониран бижутер и жена му. Вратата привличаше Конрад като магнит. Той си представи как казва на Скот: „Звънни в полицията, моля те“. Дори се наведе към вратата, докато чакаше асансьора.

Но после застина на място.

„Имаш хубава риза. Оранжевото ти отива.“

Зад гърба му се отвори друга врата. Конрад се завъртя. Били Прайс излезе от апартамента си с два кашона. Конрад си спомни как се бяха срещнали в асансьора. Новият му съсед, служителят от Уолстрийт с отегчителния си хумор.

Младият мъж му се усмихна.

— Здрасти, докторе. Как си?

Конрад се усмихна и кимна леко.

— Още една похабена събота — каза Прайс, отвори вратата към помещението за боклук и я задържа с крак. — Можеш ли да повярваш, че все още си разопаковам багажа? — попита той и метна кашоните настрани.

Конрад го наблюдаваше внимателно. „Не — помисли си той. — Не мога да повярвам.“

— Къде е малкото момиченце днес? — попита Прайс.

Конрад се сдържа да не му се озъби.

— Ами… тя е навън с приятели…

— Аха — кимна Прайс. — Е, ще се видим пак — добави той, намигна му и бавно тръгна към апартамента си.

Вратата на асансьора се отвори. Конрад бързо влезе вътре.

— Точно така — промърмори той под носа си.

„През целия път зад теб ще има някой. И няма да знаеш кой може да е. Може да е портиерът ти или пък най-добрият ти приятел. Може да е месарят или хлебарят. Но винаги ще има някой.“

Застанал сам в асансьора, Конрад отново загледа лампичката. 5… 4… 3… Ако някой наблюдаваше отвън, щеше да разбере веднага, ако асансьорът спреше и Конрад излезеше.

Не го направи. Слезе във фоайето.

Излезе от асансьора и тръгна към портиера. Тази вечер беше Ърни. Висок слаб испанец с широка дружелюбна усмивка. Ърни забърза да му отвори стъклената врата. Когато Конрад мина покрай него, Ърни се усмихна и му намигна.

— Чао, докторе.

Конрад му се усмихна в отговор.

Вечерта беше мразовита и влажна. Лека мъгла се спускаше над фасадата на библиотеката на Морган на отсрещната страна на улицата. Фризовете й оживяваха от светлината на прожекторите, насочени към нея. Жълтите листа на тополите проблясваха отстрани.

Под дърветата минаваха хора. Чернокож мъж в кожено яке, хванал ръката на усмихнато момиче. Среброкос мъж в елегантен тъмен костюм. Възрастна жена с боядисана в червено коса разхождаше кокера си. Млад скитник седеше на стъпалата на библиотеката, свел глава към коленете си.

Конрад спря за момент и се вгледа в тях. Усети как по слепоочията му се стича пот.

„Ще я убия, ако спреш. Ще я убия, ако завиеш по погрешна улица. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка… тя ще умре.“

Той тръгна към гаража.

— Как си, докторе? Време да запалим стария ролс, а?

Конрад се вгледа в лицето на Лар, служителя в гаража. Добре познато лице, с голям нос и червени бузи като на Дядо Коледа. Лар работеше тук почти всяка вечер. Винаги поздравяваше Агата любезно, а когато видеше Джеси, се преструваше, че се кани да й открадне носа. Сега, когато Конрад се вгледа в малките му присвити очи, те проблеснаха като черни мъниста.

— Да, няма да е лошо — отговори Конрад.

Лар му отдаде чест и тръгна да докара колата.

Конрад зачака, пъхнал ръце в джобовете на шлифера си.

Погледна нервно през рамо и сърцето му се сви.

На отсрещната страна на улицата, до ниско гинко2, стоеше някакъв човек и го наблюдаваше. Конрад ококори очи и се вторачи във фигурата.

Човекът небрежно се обърна и бавно се отдалечи.

Сребристосинята корсика на Конрад изскочи от гаража със свистене на гуми и закова пред него. Лар излезе отвътре и му задържа вратата отворена.

— Благодаря ти, Лар — дрезгаво каза Конрад, после се настани зад волана.

„Ето какво ще направиш сега, докторе. В момента е седем и пет. Веднага щом затвориш телефона, ще си облечеш палтото и ще излезеш. Ще отидеш в лудница «Импелитери». Пътят дотам ще ти отнеме не повече от двадесет — двадесет и пет минути.“

Корсиката се движеше бавно по Тридесет и шеста улица. На ъгъла на авеню „Лексингтън“ Конрад спря на светофара. Зелен понтиак закова до него. Двигателят му ръмжеше силно. Конрад погледна към него и видя зад волана мускулест млад мъж. Младежът бе подстриган късо и носеше бяла тениска. Той прикова очи в Конрад и се ухили, после форсира двигателя.

Конрад преглътна затруднено и отмести очи към огледалото за обратно виждане. Не можа да различи шофьора в колата отзад. Само два фара и силуета на глава, която го гледаше.

Светна зелено, той натисна газта и се понесе към тунела.

„Та значи сега е седем и половина. Влизаш в лудницата и отиваш при Елизабет. Влез направо вътре. Не говори с никого. Не си губи времето. Не разполагаш с никакво време, докторе, нали разбираш? Просто отиди при Елизабет. Говори с нея. Както правиш обикновено. Не й давай лекарства. Мозъкът й трябва да е ясен. Само си поговори с нея и я накарай да се отпусне. Да се съгласи да си бъбри с теб. Ще ти отпусна половин час за това, дори четиридесет и пет минути. Добре, става осем и петнадесет. Тя говори, спокойна е и ти има доверие. Точно тогава трябва да й зададеш един въпрос.“

Няколко улици водеха към входа на тунела. Корсиката се вля в потока коли. След миг Конрад се мръщеше срещу ярките подземни светлини. Прожектори, закачени по мърлявите стени, облицовани с жълти плочки. Фаровете на колите отсреща. Червени стопове пред него.

Работник от пътното управление вървеше по тясната пътека вдясно. Камион на „Кока-Кола“ го притискаше отзад. Отпред един мъж в син шевролет наблюдаваше Конрад в огледалото за обратно виждане.

„Кой е номерът, Елизабет?“ Това е въпросът. Единственото, което трябва да попиташ. След като я накараш да се отпусне и да се разприказва, просто трябва да се наведеш приятелски към нея и да попиташ: „Елизабет, кой е номерът?“. Нищо сложно. Фасулска работа.

Конрад излезе от тунела в мъгливата нощ. Мина през будката за събиране на такси и потегли по магистралата към Лонг Айланд.

Стискаше волана и усещаше как ризата му подгизва от пот. Корсиката се носеше плавно по широката магистрала, заобиколена от коли. Задминаваха го. Някои оставаха зад него. Други се изравняваха с корсиката. Тъмни силуети зад воланите.

Фарове, блеснали като очи на хищник.

В седем и половина спря на паркинга на „Импелитери“. Изоставаше с пет минути от разписанието на Спорт.

„Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда. Няма да чакам и една секунда, докторе. Девет часът и край. Запомни това.“

Конрад паркира на запазеното място точно до стената на сградата. Потупа вътрешния джоб на шлифера си и усети касетофона. Беше го донесъл, защото искаше всичко да изглежда нормално за Елизабет.

„Елизабет, кой е номерът? Само един прост въпрос.“

Той излезе от колата и затвори вратата.

Тук, далеч от високите манхатънски сгради, които осигуряваха заслон, въздухът му се стори ужасно студен. Мъглата вледени кожата и мократа му от пот коса. Той потрепери.

Остана неподвижно за секунда, като се опитваше да се стегне. Ръцете му трепереха. Едва дишаше. Конрад бавно облиза устни и вдигна очи към „Импелитери“.

„Часовниковата кула. След като Елизабет ти каже номера, ела при часовниковата кула на улица «Ленърд». Знаеш ли я? В долната част на града, така че трябва да си оставиш поне половин час, за да стигнеш дотам. А това означава, че трябва да излезеш от «Импелитери» най-късно в осем и половина. Вземи номера и напусни лудницата до осем и половина. Това ще ти осигури точно нужното време. Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда.“

Като дишаше тежко, Конрад се вгледа в каменния куб пред себе си. Мъглата затанцува на светлината на ярките прожектори. Решетките се открояваха ясно пред прозорците, зад които светеше. Там, където беше тъмно, прозорците гледаха безжизнено.

„Не искам да стоя тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома? Искам у дома.“

— О, господи! — прошепна Конрад.

Джесика беше ужасно уплашена.

„Защо не мога да се прибера у дома, татко?“

Дъщеря му се страхуваше, а той не знаеше нищо. Не знаеше кой я е отвлякъл, нито защо. Дори не разбираше какво искат от него.

„Не искам да стоя тук, татко.“

„Бебето ми — помисли си той. — Малкото ми момиченце.“

После прогони мрачните си мисли. Трябваше да се съсредоточи. Да бъде спокоен и компетентен. Добрият лекар. Стисна юмруци, за да спре треперенето.

„Елизабет, кой е номерът?“

Един прост въпрос. Трябваше да научи само това.

Конрад влезе в болницата.

Фоайето бе слабо осветено.

Лилавите флуоресцентни лампи на тавана бръмчаха и мъждукаха. Сестрата зад рецепцията и пазачът в коридора бяха неясни силуети.

„Не говори с никого. Не губи време.“

Конрад извади пропуска си и го показа на сестрата, когато мина покрай нея. Тя му кимна, без да се усмихне. Той закачи пропуска на ревера на шлифера си. Това му осигури някакво занимание, докато минаваше покрай бдителния поглед на пазача.

Стигна до асансьора и натисна копчето.

— Ей! — долетя силен глас от другия край на мрачния коридор. — Ей, Нейт!

„Мамка му“ — помисли Конрад и не се обърна. Вратата на асансьора се отвори и той се качи.

— Нейт. Хей, Нейт! Почакай!

„Не говори с никого…“

Конрад се нуждаеше от специален ключ, за да задвижи асансьора към четвъртия етаж. Затърси го нервно. Хайде по-бързо, хайде!

„Не губи никакво време.“

Гласът на Джери Сакс се чу по-ясно.

— Нейтън! Задръж асансьора!

Вратата на асансьора се затвори. Конрад вкара ключа в процепа и го завъртя, после погледна осветените номера.

После вратата се отвори отново и Джери Сакс влезе.

Беше ужасно задъхан. По розовото му теме блестеше пот, предницата на тъмнорозовата му риза беше потъмняла, както и подмишниците на зеления му костюм.

— Господи, Нейтън. Не ме ли чу? Натисни трети етаж за мен. Пфу! — изсумтя той и избърса лицето си с ръка.

— Съжалявам, Джери, бях…

Гласът на Конрад заглъхна. Той натисна бутона за третия етаж и вратата се затвори. Асансьорът потегли нагоре.

Конрад гледаше светлинката, която се местеше бавно. 1… 2… Сакс го погледна насмешливо.

— Веселба в събота вечер, а? Среща с Нейт. Обзалагам се, че матроните ти от Сентръл Парк не са свикнали на подобни посещения.

Конрад го погледна в очите. Внезапно осъзна, че погледът на Джери Сакс е адски глупав. А и уплашен от умния и сложен свят.

— Джери — рязко каза Конрад. — Дъщеря ми беше отвлечена. Къщата ми е под наблюдение. Моля те, обади се в полицията.

Но всъщност не го каза. Не посмя да го изрече.

„През целия път зад теб ще има някой. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка, тя ще умре.“

— Прав си, че е доста късно — меко отбеляза той.

Асансьорът спря на третия етаж. Вратата се отвори.

— Приятна вечер, Нейт.

Сакс излезе и Конрад продължи сам към четвъртия етаж.

Беше седем и четиридесет. Разполагаше с петдесет минути да свърши работата. Мина покрай надзирателката — същата едра чернокожа жена, седнала зад бюрото. Отключи вратата на отделението и тръгна по коридора към стая номер три.

Срещу него вървяха санитари. Други го задминаваха. Конрад избягваше очите им. Стискаше здраво верижката с ключовете.

„Кой е номерът?“

Вкара ключа в ключалката.

Внезапно се паникьоса. По лицето му изби пот. Ръката му затрепери.

„Не мога… Не мога да го направя.“

Едва успяваше да си поеме дъх. Огледа коридора и сенките, в които изчезваха хората.

„Не мога да го направя, Аги.“

Беше я оставил сама. Бе оставил жена си сама. С тях.

А кои, по дяволите, бяха те? Те я наблюдаваха и слушаха. И можеха да влязат в апартамента. Можеха да си отключат също като преди. Господи, трябваше само да почукат. Аги щеше да направи всичко, което й наредят. Би се съгласила на всичко, за да спаси детето. Как можа да я остави сама? Какъв човек…

„Не мога…“

А сега отиваше да види пациентката си. Психически разстроена жена, която бе започнала да му се доверява. Щеше да й зададе въпрос, а не знаеше нищо. Дали я познаваха? Дали можеха да й помогнат? Дали въпросът им щеше да я нарани или да я подлуди? Този въпрос можеше да унищожи останките от нормалния й разум. А той не знаеше нищо.

„Какъв е този номер? Защо Елизабет? Защо на мен?“

„Защо аз, за бога?“

„Не искам да остана тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома?“

Трябваше да им откаже. Трябваше да се обади в полицията. Или пък да преговаря с тях…

Зрението му се замъгли, ръцете му затрепериха още по-силно. „О, господи, ще убият дъщеря ми!“

А той не можеше да й помогне. Беше безсилен срещу тях. Беше едно нищо.

— По дяволите! — прошепна Конрад.

Вторачи се в ръката си и се опита да се съсредоточи. Помъчи се да овладее дишането си, да събуди лекаря в себе си.

— По дяволите!

Вдигна нервно ръка и избърса сълзите от очите си. Стисна ключа силно и успокои треперенето на ръката си.

Трябваше само да попита Елизабет кой е номерът. Можеше да го направи. Можеше да запази самообладание достатъчно дълго, за да я попита. Можеше да стигне до часовниковата кула на улица „Ленърд“ и да им съобщи номера. А те щяха да върнат дъщеря му жива.

Съвсем просто.

С нечовешко усилие на волята той прогони всички мисли от мозъка си. Завъртя ключа и тежката врата се отвори. Конрад извади ключа и влезе. Вратата се затвори зад гърба му.

Конрад се закова на прага. Вдигна глава и застина. Устата му увисна. Ръцете му изстинаха.

О, господи! О, господи!

Стаята беше празна.

Майката

Големият вграден гардероб в детската стая беше личното място на Джесика за игра. Агата беше разчистила пода грижливо. Дъщеря й обичаше да седи там, когато искаше да остане сама. Рисуваше или подреждаше мозайки. Или пък си играеше с куклите, като си мърмореше тихичко на техния език.

Около стените на гардероба бяха подредени плюшените й играчки. Мечета, алигатори, марсианци, клоуни. Жабока Кърмит, Гуфи. Приятелите й. Тя ги наричаше така. Например: „Мога ли да взема един приятел в парка?“ или „Можеш ли да зашиеш окото на приятеля ми?“.

Сега Агата стоеше до вратата на гардероба и разглеждаше приятелите на Джесика. Бяха страшно много. Джесика не обичаше да ги изхвърля. А когато те погледнеше с треперещи устни и насълзени очи и кажеше: „Моля те, мамо, не изхвърляй приятеля ми“, какво можеше да направиш?

Агата се усмихна леко, без да осъзнава какво прави. Наистина й се струваше, че са запазили всички играчки, които бяха купували. Гуфи беше любимецът на Джесика цели шест месеца, когато тя беше на около три годинки. После идваше Мис Пиги, която бе споделяла леглото на Джеси миналата пролет. Зад тях, в дъното на гардероба, бе Белоснежко.

— Бенежко — промълви Агата тихо.

Белоснежко беше малко мече, вече посивяло, дори черно на някои места. Едното му оранжево око липсваше. От дясната му лапа падаше пълнеж. От едната му страна имаше лилава кръпка. Бяха имали спешен случай, а лилавото бе единственият цвят, с който Агата разполагаше. И все пак бе тъжно да видиш стария Белоснежко натикан в задната част на гардероба. Полускрит от рака Себастиян и кученцето Пупи. Заменен от десетките нови герои, които Джесика бе видяла по телевизията или в домовете на други деца.

Белоснежко беше първата й играчка. Майката на Агата го донесе в болницата в деня, когато Джесика се роди, и го пъхна под ръката на Аги в леглото. После каза: „Крайно време беше“ и кимна. Аги изморено поклати глава. Тя бе първата в рода, която завърши колеж. Беше изоставила работата си в социалната служба, за да спечели пари и дори малко слава като художничка. Беше се омъжила за идеала на майка си — почтен лекар евреин. А сега за първи път твърдата стара жена показваше слаба гордост и интерес към някое от постиженията на дъщеря си.

Мече. Белоснежко.

Разбира се, бебето не се интересуваше от мечето. Повече от година и половина вярното същество седя пренебрегвано и без име в кошарката на детето. Но една неделя, точно след Коледа, когато Джесика беше на деветнадесет месеца, времето му дойде. Нейтън четеше в креслото си. Аги лежеше на канапето и решаваше кръстословицата в „Таймс“. Джесика седеше на пода и драскаше с пастел по един от бележниците на майка си.

Внезапно момиченцето вдигна глава. Очите му се ококориха, а устата му увисна. Джесика протегна ръка и посочи енергично балконската врата.

— Тва… Тва… — извика тя. — Тва е…

Нейтън погледна навън и се ухили.

— Хей. Това е сняг. Снежинки.

— Нежинки! — въодушевено повтори Джесика.

— Да — кимна Нейтън. — Хубаво, нали?

— Нежинки!

Джесика се изправи и затича бързо към кошарката си. Агата се засмя. Когато детето тръгнеше по този начин, приличаше на робот, който слиза по стръмен хълм. Джесика застана до кошарката, зарови вътре и извади старото мече. Вдигна го към Нейтън и извика напрегнато:

— Нежинки!

— Да, точно така — засмя се Нейтън. — Снежинките са бели. Бели снежинки.

— Бенежко! — триумфално изкрещя Джесика. — Бенежко! — повтори тя, притисна мечето до гърдите си и запя в ухото му. — Бенежко, Бенежко.

От този ден разнасяше мечето навсякъде. Преподаваше му новите думи, които беше научила. Показваше му картинките в книжките си. Слагаше го да спи и го завиваше нежно. Прегръщаше го здраво, когато си лягаше. Аги бе целувала и мечето всяка вечер, когато приспиваше Джеси.

Влезе в гардероба и коленичи пред мечето. Искаше да го нагласи по-добре и да свали другите играчки от него. А и да го премести по-напред. Не прекалено много, за да не подразни Джесика… когато Нейтън я доведеше у дома.

Потисна плача си и прегърна старото мече. Потърка буза в износената му сива козина.

— Бенежко — промълви пак тя и очите й се напълниха със сълзи.

Притисна мечето към гърдите си и усети топлината на новороденото си бебе. Докторът го бе метнал върху подутите й гърди като току-що уловена риба. Тогава Аги все още дишаше тежко, изтощена от раждането, и само повтаряше: „О, бебето ми. Бебето ми“. Бяха чакали толкова дълго. Докато Нейтън се оправи напълно. Докато практиката му се разрасне. Докато имат повече пари. Докато той се почувства сигурен. После Аги вдигна очи и видя Нейтън, който плачеше и се усмихваше едновременно.

— О, Нейтън — каза му тя. — Бебе.

А по-късно майка й дойде в болницата и й донесе мечето. Белоснежко.

Аги избърса очи с ухото на мечето. „Не им позволявай да те видят как плачеш“ — заповяда си тя. — „Онези гадни копелета ще се изпържат в ада, преди да те видят как плачеш.“ Усещаше камерите им около себе си като ръцете на непознат. Представяше си ги като неясни фигури с нажежени до бяло очи, които я наблюдаваха неотклонно. Наблюдаваха я.

„Кои сте вие, копелета? Защо ни причинявате това?“

Минаха няколко минути преди да се успокои. Остави мечето на мястото му в задната част на гардероба. Собственото му място.

— Не се тревожи — каза му тя. — Нейтън ще я доведе у дома. Ще я вземе и ще я доведе. В момента действа по въпроса.

Повтаряше си това за хиляден път, откак Нейтън бе излязъл. Той беше навън и в момента прибираше Джеси. Не й бе казал къде отива. Обясни й, че те не му позволили. Но каквото и да искаха от него, той щеше да го направи. Които и да бяха те, каквото и да се опитваха да получат от него, той щеше да им го даде и да върне Джеси. Агата не спираше да си го повтаря. Скоро, най-късно в девет и половина, той щеше да влезе в апартамента заедно с дъщеря им.

Агата пак погледна вехтото сиво мече. „Всичко ще се оправи — помисли си тя. — Нейтън ще я доведе. Всичко ще се оправи…“

В този момент на вратата се позвъни.

Аги замря и отначало не можа да помръдне.

„Не отваряй на никого.“

Отново се позвъни.

Тя вдигна очи и огледа тавана на гардероба трескаво, търсейки камерите. Какво трябваше да направи? Как биха искали да постъпи?

Сега вече някой чукаше. Тихо, но настоятелно. Ами ако бяха те? Ако искаха да влязат? Ако й се ядосаха, че не отваря?

Чукането спря за момент. Отново се позвъни.

— Госпожо Конрад? — извика мъжки глас.

Агата се надигна бавно, като в транс. Краката й я понесоха напред, сякаш движени от загадъчна сила. Очите й се местеха от място на място. Търсеха камерите. Тя погледна телефона и си помисли: „Обадете се, копелета! Кажете ми какво да правя. Обяснете ми какво искате. Обадете се, за бога!“.

— Госпожо Конрад?

Мекото настоятелно чукане продължи.

Агата стигна до вратата. Застана пред нея и прокара ръце през косата си.

„Какво искат от мен?“

Бавно вдигна ръка и безшумно махна капачето на шпионката. Наведе се и погледна навън.

Мъжът в коридора й махна с ръка. Хубав млад мъж с пригладена назад черна коса.

— Здравейте, госпожо Конрад — каза той. — Аз съм.

Отначало тя не го позна, после се сети. Прайс. Новият им съсед. Били Прайс от 5Н. Не беше говорила с него досега, само се бяха поздравявали в асансьора. Според клюкарите в блока той беше двадесет и пет годишен брокер от Топика, Канзас. Получил образование в Харвард. Трима братя, по-малки от него, все още живи родители.

— Ааа… здравейте.

Гласът й прозвуча ужасно дрезгаво. Тя се прокашля, приближи се по-плътно до вратата и каза:

— Можете ли да дойдете по-късно, Били? Моментът не е подходящ. Не съм облечена.

— Това никак не ме притеснява — отвърна Били и се засмя весело. — Хайде, госпожо Конрад, Агата… Трябва да ми отворите. Знам, че сте сама, но…

Аги не отговори, а погледна телефона. „Обадете се. Кажете ми какво да направя.“

„Трябва да ми отворите.“

Защо Прайс настояваше да влезе? И откъде знаеше, че е сама? Може и да беше видял как Нейтън излиза, но пък преди бе виждал Агата и Джесика. Откъде можеше да знае, че Джесика не си е у дома в момента?

— О, Агата — изпя името й Прайс.

Гласът му прозвуча заплашителен и опасен.

Ако не беше един от тях, защо не й се обаждаха?

— Отвори ми, Агата.

Без да мисли, Аги протегна ръка и отвори вратата.

Били Прайс влезе веднага. Аги се отдръпна, за да му направи път. Той се усмихна свенливо и затвори вратата.

— Здрасти, помниш ли ме? Били Прайс. Новият съсед.

Очите му я огледаха внимателно. Тя беше още по джинси и фланела. Не си беше сложила сутиен. Усети очите му върху гърдите си. Той отново се усмихна срамежливо, но когато вдигна очи към нейните, тя видя, че в тях няма никакъв свян.

— Наистина съжалявам — продължи той. — Просто исках да взема за малко телефонния ви указател. А и истината е… знаех, че си у дома и… ами досега не сме имали възможност да се опознаем, затова реших да се отбия. Нали разбираш?

— Ами… аз…

Аги се опита да отговори, но мислите й препускаха лудо.

Дали беше един от тях? Защо си играеше с нея?

— В кухнята е. Ще го донеса.

— Не бързай чак толкова — каза Били и пристъпи към нея.

Застана толкова близо до нея, че тя усети дъха му по лицето си.

— Мислех си… нали разбираш… забелязах те в коридора, Агата, и си помислих… ами сега, когато семейството ти го няма, можем да си поговорим. Да седнем и да се опознаем по-добре.

И тогава, с пронизителния звук на трион, режещ камъни, телефонът иззвъня.

Аги подскочи и ахна.

— Мили боже!

Телефонът звънна отново.

Тя задиша тежко и се вторачи в Били Прайс. Той я гледаше любопитно. Агата се насили да се усмихне.

— Телефонът звъни — глупаво му съобщи тя. — Ще ме извиниш ли?

Сърцето й биеше лудо, докато отиваше към телефона. Обърна гръб на Прайс и вдигна слушалката.

— А… ало?

Гласът изкрещя диво в ухото й.

— Кой е този, путко? Казах ви никой да не влиза в апартамента! Ще я изкормя, ще нарежа момиченцето ти на парчета! Веднага ми кажи кой е този!

— Аз… как мога… аз…

— Добре, путко — отново изкрещя мъжът и после каза: — Доведете ми детето.

— Не! Аз…

Ужасена, Аги чу гласа на дъщеря си.

— Пуснете ме! Не! Моля ви, моля ви… — заплака Джеси.

— Моля ви — прошепна Аги. — Просто не знам как да го кажа…

Мъжът внезапно заговори спокойно. Аги все още чуваше плача на Джесика. Плач от страх, а не от болка. Поне засега.

— Джеси — прошепна тя.

— Слушай — каза мъжът задъхано. — Аз съм твоя приятелка, ясно ли е? Приятелката ти Луиз. Разбра ме, нали? Кажи: „Здрасти, Луиз“.

— О, здрасти… — заекна Агата и опита отново. — Здрасти, Луиз.

— Добре. Сега кажи: „Еди-кой си се отби по еди-каква си причина“.

— Аз… аз…

— Кажи го, тъпанарко!

— Да, аз… ще ти звънна по-късно, Луиз. Били Прайс, новият съсед, се отби да вземе назаем телефонния указател. Само за да вземе указателя.

— Добре — каза мъжът. — Сега разкарай този кретен оттам, тъпа путко! Имаш шестдесет секунди. После ще започна да режа дъщеря ти — заплаши я той и затръшна телефона.

Агата остави слушалката на мястото й и се обърна към Били Прайс. Той я гледаше втренчено.

— Ей сега ще донеса указателя — прошепна тя.

— Хм… наистина — несигурно каза Били. — Наистина не бързам.

— Аз бързам — отвърна Агата. — Наистина.

И се втурна към кухнята.

Указателят винаги стоеше там, тъй като Аги водеше повечето си разговори от телефона в кухнята. Този път го беше оставила на перваза на прозореца, затрупан с голям буркан за сладки, кутия фолио и торбичка солети.

„Кой е този, путко? Казах ви никой да не влиза!“

Аги все още чуваше гласа му. Ужасен глас. Бумтеше в ушите й и изгаряше мозъка й.

„Веднага ми кажи кой е този!“

Тя издърпа указателя изпод буркана и се обърна, готова да го отнесе във всекидневната.

Защо той не знаеше?

— Господи! — прошепна Агата на глас.

Но не можеше да спре. Нямаше време. Тръгна към вратата с указателя в ръка.

Защо? Защо не знаеше кой е Били? Прайс се беше представил. „Здрасти, помниш ли ме? Били Прайс. Новият съсед.“ Беше го казал в момента, когато влезе в апартамента. Защо не го бяха чули по микрофоните?

Агата излезе от кухнята и тръгна по късия коридор.

Може пък да не бе слушал. Може да не беше стоял близо до машината си.

Тя влезе във всекидневната. Горкият Прайс стоеше там и гледаше объркано, пъхнал ръце в джобовете си. Краката му се местеха нервно, очите му оглеждаха стените.

Мъжът по телефона бе изпаднал в истерия. Звучеше паникьосан. Не знаеше кой е Били, защото…

Агата вдигна тежкия указател и го подаде на Били. Насили се да се усмихне.

— Заповядай.

„Шибаните микрофони въобще не съществуват — помисли си Агата. — Камери има, тъй като той може да ни гледа. Видя влизането на Били. Вижда какво правим, но не може да ни чуе. Не ни чува как говорим през вратата, затова не се обади веднага. Обади се чак когато видя Прайс. Трябваше да се обади и да ми крещи, за да разбере какво става. Не е могъл да чуе. Няма микрофони.“

— Хм… благодаря — каза Били. — Благодаря — повтори той, взе указателя и се вгледа в очите на Агата. — Това означава, че не съм поканен на чай, нали?

Агата му се усмихна по-широко и наклони леко глава с приятелски маниер.

— Слушай, лигаво копеленце — каза тя. — Престани с простотиите и ми помогни. Дъщеря ми е отвлечена. Наблюдават апартамента ми. Обади се в полицията. Разкажи им всичко. Веднага.

Усмивката на Били застина. Той погледна Агата втрещено. После устата му бавно увисна.

— И изтрий това тъпо изражение от лицето си — посъветва го Агата, като се усмихна мило. — Усмихни се. Вземи указателя.

Тя го пъхна в ръцете му и той го стисна здраво. Агата се засмя дружелюбно.

— Не си мисли, че се шегувам — каза тя. — Въобще не мисли. Върни се в апартамента си и набери 911. Животът на едно малко момиченце зависи от това.

Агата започна да го избутва към вратата. Прайс успя да закрепи крива усмивка на лицето си, но продължи да я гледа втрещено.

Агата протегна ръка и отвори вратата.

— Ако полицията дойде тук, дъщеря ми ще умре. Обясни им го. Увери се, че разбират за какво става дума. А сега кажи: „Благодаря ви и довиждане, госпожо Конрад“.

— Благодаря ви и довиждане, госпожо Конрад — промълви Били.

Агата го избута в коридора и затвори вратата.

Обърна се и се вторачи в телефона. Ако грешеше и имаше микрофони, ако можеха да я чуят, щяха да звъннат веднага. Внезапно й се стори, че е допуснала ужасна грешка и телефонът ще звънне. Всичко стана прекалено бързо и тя нямаше време да помисли. Имаше толкова много други възможности. Разбира се, че беше сгрешила. Разбира се, телефонът щеше да звънне. И тогава тя щеше да чуе ужасния глас на онзи гаден мъж. Щеше да чуе плача на дъщеря си. Писъците й. Аги прикова очи в телефона. Той упорито мълчеше. Но ако беше сгрешила… ако беше допуснала грешка…

Телефонът не звънна.

Тя тръгна на пръсти, сякаш за да не събуди спящо чудовище — безмълвния телефон. Вървеше бавно и едва дишаше. Отиваше към детската стая. Искаше да се отдалечи от телефона. Ако успееше да се измъкне от него, може би нямаше да я хване.

Телефонът все още не звънеше. Оказа се права. Не можеха да я чуят. Нямаше микрофони. Само камери. Беше права. Малко по малко ужасът й започна да изчезва. Мислите й се проясниха. Тя влезе в гардероба. Там, сред приятелите на Джеси, се чувстваше в безопасност. Беше защитена от телефона.

Агата се протегна и взе малкото сиво мече. Притисна го до гърдите си и го залюля.

— Успяхме, Белоснежко — прошепна тя. — Добрахме се до полицията. Ще арестуват тези мръсници. Ще ни върнат Джеси. Знам го.

И притисна мечето още по-силно.

— Мили Боже — промълви Агата. — Моля те, помогни ни.

В другата стая телефонът зазвъня.

С розова рокля

Конрад се вторачи в празната стая. Стори му се, че усеща как времето му изтича, докато стои неподвижен. Колко беше? Седем и четиридесет и една? Седем и четиридесет и две? Нямаше сили да си погледне часовника. Но знаеше, че до осем и половина трябва да е излязъл оттук. Стоеше и оглеждаше празната стая и чувстваше как моментът наближава. Спря поглед върху мивката и пластмасовата масичка. Върху празния стол пред закрития с решетки прозорец. Върху празното легло с идеално изпънати завивки. Усещаше как времето се носи напред стремително като локомотив.

Какво да прави сега? Къде беше Елизабет? Къде, по дяволите, можеше да е? Та тя беше пациентка в отделение за криминално проявени пациенти с болна психика, за бога! Трябваше да е тук.

Той се завъртя и протегна ръка към дръжката на вратата.

В този момент вратата се отвори и Елизабет се появи.

Влезе и застана гордо пред него. Позираше за него, с горда усмивка. Беше облечена различно. Носеше всекидневни дрехи — не болничната униформа, а собствените си дрехи. Не бяха нищо особено. Просто една стара и безформена розова рокля. Но смачканата униформа бе изчезнала. Косата й бе вързана с красива черна панделка. Устните й бяха разкрасени с оранжево-червено червило, което отиваше на бялата й кожа. Искрящите зелени очи бяха подчертани с очна линия. Дори в този напрегнат момент Конрад си помисли, че Елизабет е невероятно красива.

Санитарката, дребна красива испанка, влезе след Елизабет и й направи място, за да може да се покаже на доктора.

— Тя искаше да се облече за вас — обясни санитарката. — Много е красива, нали?

— Ъъъ… какво? — измънка Конрад, примигна и поклати глава. — Да. Разбира се. Елизабет, изглеждаш чудесно. Наистина. Чудесна си.

Елизабет се усмихна и бузите й порозовяха.

— Това са старите ми дрехи. Бях облечена с тях, когато ме доведоха тук.

— Много си красива… наистина.

Елизабет се засмя. Очевидно се канеше да каже още нещо, но замълча и погледна санитарката.

— Добре, добре, ще тръгвам — каза испанката.

— Какво? — объркано попита Конрад. — О, да. Благодаря ви.

Санитарката излезе и затвори вратата.

Елизабет все още не проговаряше. Конрад стоеше тъпо пред нея и търкаше ръце.

— Ами… добре… — каза той.

„Говори с нея, както правиш обикновено. Накарай я да се отпусне. Да си бъбри с теб. Давам ти половин час за това.“

— Е… Елизабет…

— Докторе — промълви тя и си пое дълбоко дъх. — Докторе, взех решение.

Конрад зачака. Усещаше как времето му лети. С бавни стъпки Елизабет мина покрай него и тръгна към стола си до прозореца. Конрад се обърна към нея. Наблюдаваше я мълчаливо. Тя се отпусна на стола и зае обичайната си поза: изправен гръб и скръстени в скута ръце. Конрад се изпоти. „Хайде де“ — подкани се той.

„Давам ти около половин час.“

— Реших да ти разкажа за Робърт Ростоф.

— За Робърт?

— Да. Човекът, когото той уби… когото Тайния приятел уби. Онова, заради което съм тук — обясни тя и го погледна с блестящи очи и решително свити устни. — Не съм разказвала на никого. Не и цялата история. Реших да я разкажа на теб.

Конрад се вторачи в нея учудено.

— Решила си…

Мислите му препускаха. „Кой е номерът? Има ли нещо общо с Робърт Ростоф? Защо дъщеря ми, Елизабет? Защо аз?“

Той погледна часовника си. Седем и четиридесет и шест. Облиза напуканите си устни.

— Ами… добре… — бавно каза той. — Аз… искам да чуя историята, разбира се.

„Говори с нея, както правиш обикновено. Накарай я да се отпусне.“

Той тръгна към дървения стол в ъгъла. Донесе го и го сложи пред нея.

„Както правиш обикновено.“

Небрежно свали шлифера си и го остави на леглото. Забеляза, че Елизабет го поглежда изненадано.

— Събота е — усмихна се той.

Наистина се чувстваше гол без костюма и вратовръзката.

Конрад яхна стола и си помисли, че сега изглежда по-внимателен и заинтересуван.

— Давай, Елизабет — каза той.

Но тя се поколеба и се вгледа в лицето му. После каза:

— Работата е там… реших… ти не си един от тях. Това е важното, ясно ли е? Не исках… не исках да те подозирам, но… трябва да разбереш… много ми е трудно да говоря… никога не знам. Хората са мили, а после внезапно… се променят. Разбираш ли?

Конрад кимна сериозно.

— Да, разбирам.

— Добре тогава. — Тя решително повдигна брадичка. — Добре. Не искаш ли да включиш машината си?

— Какво?

„Ох, мамка му“ — изруга се той. После се надигна от стола, извади касетофона от джоба на шлифера си и го сложи на масата.

— Давай — повтори Конрад и отново яхна стола.

— Добре — съгласи се тя. — Добре.

„Давам ти половин час.“

Конрад чуваше гласа на Спорт така ясно, сякаш престъпникът бе до него.

„Осем и половина — помисли си. — До осем и половина трябва да изляза оттук.“

Беше седем и четиридесет и осем.

— Разкажи ми — каза той.

Елизабет заговори.

Убийството на Робърт Ростоф

— Той е винаги различен. Имам предвид Тайния приятел. Предполагам, че вече съм ти го казвала, но е важно. Никога не е един и същ. Трябва да разбереш това. Доктор Холбайн не разбираше. Той беше моят лекар в държавната болница. След като Тайния приятел наби моряка. Онзи моряк, който докосна… който ме докосна… след това ме изпратиха в държавната болница. Там ми дадоха лекарства и доктор Холбайн се грижеше за мен. Беше много добър и мил. Приличаше малко на теб, само че беше по-стар и имаше сива брада. И нямаше тъжно лице като теб, а през цялото време се смееше. Той беше от Калифорния и затова вече не мога да го виждам. Но го харесвах.

От лекарствата му ми се доспиваше, но след известно време се почувствах по-добре. Вече не бях толкова объркана. И Тайния приятел спря да идва. Или поне аз си мислех така. Имам предвид, човек никога не може да е напълно сигурен. Опитах се да обясня на доктор Холбайн, че никога не съм сигурна, защото той никога не е един и същ.

Доктор Холбайн каза, че мога да живея извън болницата. Луси, служителката от социалната служба, която отговаряше за мен, ми помогна да започна работа в центъра за деца. Беше за бедни деца, нещо като детска градина. Работата ми беше да го почиствам вечер. Трапезарията и стаите, и прозорците. Имаше доста работа. Трябваше да помня много неща. Но ми харесваше. Обичам да съм близо до деца, макар обикновено да си бяха тръгнали, когато аз отивах на работа. Но ми харесваше да съм там, където са били те. Обичах да влизам в класните стаи и просто да си седя там. Седях и си мислех, че и аз съм в училище, нещо като училище „Слънчев лъч“. Но не по някакъв налудничав начин. Просто беше хубаво.

Другото хубаво нещо беше, че си имах жилище. На Осемдесет и първа улица, близо до авеню „Колумб“. На долния етаж живееше един служител от социалната служба. Казваше се Рони. Той често ме посещаваше. Но през останалото време си бях сама. Имах една стая, малка кухня и баня, и канапе, което нощем ставаше на легло. Много ми харесваше. Но предполагам, че след всичко, което се случи, вече никога няма да мога да се върна там.

Това беше най-щастливото време в живота ми. Почти осем месеца. Работех в центъра вечер и си живеех в апартамента. Чувствах се добре. Не бях объркана. Всъщност единственият проблем бе, че се чувствах адски щастлива и се тревожех да не би Тайния приятел да се върне. Имам предвид, не можех да съм сигурна, защото той винаги е… Е, разказах за това на доктор Холбайн, но той ми каза да спра да се притеснявам. Каза, че според него Тайния приятел си е отишъл завинаги.

Но аз се тревожех. Мислех много за това. Мислех през цялото време.

Както и да е, детският център, където работех, се намираше на тясна уличка в Гринич Вилидж. Тясна, покрита с павета уличка, с един старомоден уличен фенер. Центърът беше тухлена сграда, която заемаше едната страна на уличката, а отсреща се виждаше тухлената ограда на църква. Понякога, когато минавах по уличката, църковните камбани биеха.

В единадесет часа, когато си тръгвах от работата, уличката беше тъмна и празна. Само фенерът отсреща светеше. Не се виждаха никакви хора, освен на улица „Макдугъл“, където уличката свършваше.

Но една нощ излязох от детския център и видях един човек. Спомням си как отворих вратата, а църковните камбани забиха. Помислих си, че виждам някого. Зад лампата стоеше някаква фигура и се криеше. Но аз усетих човека. Стоеше там и ме гледаше…

Уплаших се. Страхувах се, но се опитах да се овладея. Тръгнах в другата посока, към улица „Макдугъл“. Направих около четири крачки и точно тогава камбаните млъкнаха. Ехото им замря и стана абсолютно тихо. Чух гласа на мъжа зад себе си, точно в ухото ми.

— Елизабет — каза той.

Спрях и се обърнах.

— Махай се — извиках силно. — Махай се! Не те искам!

Но той беше там и вървеше към мен. Видях лицето му. Червената му коса, бялата кожа, луничките. Носеше тъмно палто и бе скрил ръце в джобовете си.

— Махай се! — изкрещях. — Не.

Но той продължи да върви към мен. И отново чух гласа му.

— Елизабет.

Побягнах.

Тичах по уличката с всичка сила. Стигнах до „Макдугъл“. Там имаше много хора. Млади хора от университета и квартала. Имаше и светлина от уличните лампи, ресторантите и магазините. Тичах бързо към светлините. Погледнах през рамо, за да видя дали той е зад мен… и в този момент слязох от тротоара.

Вляво от мен се чу скърцане на спирачки. Изсвири клаксон. Спомням си как се обърнах и видях предната броня на такси. Тя ми заприлича на зъбите на гигантско същество, което се кани да ме изяде. Изпищях и вдигнах ръце пред лицето си.

Внезапно някой ме хвана. Една ръка се обви около кръста ми и ме дръпна назад, обратно на тротоара. Таксито профуча покрай мен.

Но ръката продължи да ме държи. Помислих си, че е той. Нали разбираш? Непрестанно си мислех, че той ме е хванал. Затова се опитах да го ударя. Блъснах ръката му. Заритах и започнах да се боря с него.

— Пусни ме! — изкрещях. — Моля те.

— Добре, добре — отвърна той.

Отпусна ме бавно на тротоара и аз се завъртях към него. Той се засмя и каза весело:

— Предполагам, че това е типичната нюйоркска благодарност.

Нали разбираш, това въобще не беше той. Беше друг човек. Млад и хубав. С кръгло момчешко лице и кестенява коса. Имаше и хубава усмивка. Знаех, че ми се присмива, но все пак харесах усмивката му.

Погледнах над рамото му към уличката. Червенокосият мъж бе изчезнал. Стоях пред този непознат, дишах тежко и умирах от срам.

— Извинете — казах му. — Аз не… извинете.

Не знаех какво да кажа. Бях прекалено объркана. Обърнах му гръб, но той тръгна след мен.

— Почакай една минута — каза той. — Цял ден стоя на този ъгъл и чакам някое красиво момиче да скочи пред такси, за да мога да му спася живота. Не ми казвай, че само съм си губил времето.

Това ми се стори много смешно. Не знаех как да отговоря, затова продължих забързано към ъгъла.

— Почакай. Моля те — извика той и ме хвана за ръката.

Спрях и го погледнах, а той каза:

— Японците твърдят, че когато мъж спаси някоя жена, трябва да й купи кола. Или пък беше питие? Кой, по дяволите, разбира японски?

Аз не разбирах.

— Японски? — повторих объркано.

Той отново се засмя. Имаше много приятен смях. После поклати глава и ми обясни, че искал да ме черпи едно питие.

Аз го погледнах глупаво и попитах:

— Защо?

— Защо ли? — повтори той. — Ами, я да помисля. Защото си една от най-красивите жени, които съм виждал. А и току-що ти спасих живота. А това може да не се случи отново. Имам предвид, че трябва да ми позволиш да ти благодаря поне с едно питие.

— Не пия — отговорих аз.

Не исках да му обяснявам, че взимам лекарства, затова добавих:

— Е, мога да пия една сода.

— Ами не знам — отвърна той. — Четвъртък е, а правилата са доста строги. Но пък става дума само за веднъж, по дяволите. Централният комитет никога няма да научи за това.

— Централният комитет? — учудих се.

Той се засмя и каза:

— Хайде, марсианке, да вървим.

Заведе ме в едно малко кафене на Шесто авеню, казваше се „Аламо“. Пихме кола и сок от авокадо. Беше много хубаво. Той ми каза, че името му било Тери Съмърсет. Бил актьор. Каза, че участвал в някаква пиеса в театъра на улица „Макдугъл“. Знаех къде е театърът, защото всеки ден минавах покрай него, когато отивах към метрото. Винаги ми се беше искало да вляза вътре. Тери каза, че работел там, а понякога се занимавал и с текстообработка, за да изкара малко пари. Обясних му, че работя в детска градина. Прозвуча така, сякаш съм една от възпитателките. Предполагам, че исках да го впечатля.

— Тази вечер си работила извънредно — отбеляза той.

— Да — отговорих. — Често работя до късно.

— Изфуча от онази уличка, сякаш някой те преследваше — каза той.

— Ами… — бързо отговорих. — Беше тъмно. И имаше някакъв човек там. Уплаших се.

Тери каза, че човек трябвало много да внимава в Ню Йорк. После заговорихме за други неща.

Беше много късно, когато излязохме от кафенето. Тери ме настани в такси и плати на шофьора вместо мен. Чувствах се много щастлива, докато се прибирах у дома. Никога не бях срещала мъж като Тери. Искам да кажа, никога дори не бях имала среща или нещо подобно. Беше забавно и прекарах чудесно.

Не се чух с Тери няколко дни, но в понеделник той ми се обади. Покани ме на вечеря. Излъгах го и казах, че пак трябва да работя до късно. Не исках да му казвам, че всяка вечер работя до късно. Имам предвид, не исках да му обяснявам, че съм само чистачката в центъра. Както и да е, той каза, че ще се видим в „Аламо“ след работа.

През целия ден се тревожих. Доктор Холбайн ми беше казал, че Тайния приятел се появява винаги, когато започна да се притеснявам за… нали разбираш, за разни сексуални неща. Но не спирах да си повтарям, че става дума само за една сода. Имам предвид, Тери не се опита да ми направи нищо. Защо тогава Тайния приятел да се ядосва? Но все пак се тревожех.

Онази вечер си тръгнах по-рано от работа — към единадесет без петнадесет. Излязох в уличката и червенокосият мъж ме сграбчи.

Хвана ме за ръката и аз се опитах да се отдръпна. Но той се наведе и гласът му забумтя навсякъде около мен.

— Стой настрани от него, Елизабет — каза ми той. — Той иска да извади майка ти. Трябва да разбереш това. Просто се опитва да извади майка ти. Стой далеч от него.

— Не! — извиках силно.

Но той продължи да говори ужасни неща за Тери и майка ми. Извиках отново и се отскубнах от него. Затичах се по уличката с всички сили.

Отидох в кафенето. Исках да се видя с Тери, но бях много разстроена. Тери непрестанно ме питаше какво не е наред. Отговорих му, че няма нищо, и смених темата. Казах му, че винаги съм искала да вляза в театъра на улица „Макдугъл“. И тогава той ми предложи да го направим. Пихме по една сода и той ме поведе натам. Беше заключено, но той имаше ключ. Влязохме и той ми показа снимката си на стената. Там висеше плакат за една пиеса, „Сенки“. Имаше и снимки на актьорския състав, закачени на таблото във фоайето. Снимката на Тери беше в центъра. Помислих си, че той е най-хубавият от всички.

После застанахме на сцената. Беше много вълнуващо. Сцената беше подредена като всекидневна, но мебелите бяха покрити с чаршафи. Тери ми каза някои от репликите си и се почувствах така, сякаш и аз участвам в пиесата. Смях се много.

Но после той ме попита:

— Какво има, Елизабет? Какво те тормози цяла вечер?

Трябваше да отговоря нещо, затова казах:

— О, нали разбираш, пак онзи мъж. Онзи, който беше в уличката и преди. Хвана ме и ми каза разни гадни неща.

Тери изглеждаше ужасно ядосан. Обеща ми, че вече ще ме посреща пред вратата на детската градина. Закани се да накара онзи мъж да си плати, задето ме е притеснявал. Съжалявах, че му разказах всичко, но ми беше приятно Тери да ми говори по този начин и да иска да ме защити. После той ме хвана за раменете и ме целуна. На тъмната сцена. Беше много романтично, сякаш играехме любовници в пиеса.

На следващия ден трябваше да отида до клиниката, за да си взема лекарствата. Докторът ме попита дали всичко е наред и дали чувам гласове и виждам разни неща.

Исках да му кажа истината, но се страхувах, че може отново да ме вкарат в болницата и да не видя Тери повече. Излъгах доктора, че всичко е наред. Той ми даде лекарството и ме пусна да си ходя.

В събота двамата с Тери имахме среща за вечеря. Той ме заведе в ресторант в Челси. Ходихме на кино, а после пихме кафе и си приказвахме за филма. Тери говореше за различните актьори и за това дали са добри. След това отидохме на разходка.

Предполагам, че вече беше доста късно — може би към единадесет. Влязохме в един квартал, който не беше много хубав. Навсякъде се издигаха празни складове, а пред входовете стояха мъже. В кофите гореше огън и бездомните се грееха на него. Беше в края на септември и вечерта бе доста хладна, особено до реката, където се намирахме.

Накрая спряхме пред стара къща от кафяв камък на една пресечка от река Хъдсън. Улицата се казваше „Хаузис“. Беше много тъмно. Виждах само сенките на голям склад, къщата от кафяв камък и празно пространство. Нямаше улични лампи и единственото място, в което светеше, бе къщата.

— Аз живея тук — каза Тери. — Искаш ли да влезеш?

Той ме погледна и зачака отговора ми. Бях нервна и уплашена. Страхувах се, че може да се случи нещо лошо. Искаше ми се всичко да е хубаво като за нормалните хора, затова се съгласих.

Влязохме вътре. В коридора не светеше и се изнервих още повече. Но след като се качихме в апартамента на Тери, си помислих, че всичко ще е наред. Не спирах да си повтарям, че всичко ще е чудесно.

Апартаментът се намираше на втория етаж. Малко студио, но не беше хубаво. Някак си… мърляво. Но пък беше мъжко място, нали разбираш? Имаше вехто канапе и два стари кресла. Списания за електроника и спорт се търкаляха навсякъде. А до стената стоеше едно от онези холивудски легла.

— Един ден, когато съм голяма звезда на Бродуей — каза Тери, — ще си спомня това място и ще заплача неудържимо.

Но на мен ми хареса. Приятно ми беше, че съм там.

Нямаше кухня, само малък хладилник и котлон. Но Тери намери кутия кола в хладилника. Седнахме на канапето и започнахме да отпиваме поред от колата. Тери остави кутията настрани и се премести по-близо до мен. Отново се целунахме. Силно. Той вкара езика си в устата ми и сложи ръце на гърдите ми. Но аз нямах нищо против. Дори се чувствах добре. След известно време той сложи ръка под полата ми и мушна пръсти в бикините ми.

Тогава отворих очи и го видях.

Червенокосият мъж стоеше пред прозореца на втория етаж и ни гледаше с налудничави очи. Лицето му, бяло и покрито с лунички, беше диво.

Изпищях и скочих. Отдалечих се от Тери.

— Какво? — извика той. — Какво има?

— Трябва да тръгваме! Трябва веднага да се махнем оттук! — изкрещях. — Моля те! Трябва да вървя.

— Да тръгваме? Елизабет, какво става? — попита Тери, като стана и ме хвана за раменете. — За бога, кажи ми какво не е наред!

— Не разбираш. В опасност си. В ужасна опасност си.

— Опасност ли? За какво гово…

— Червенокосият мъж. Той е тук.

Посочих прозореца и Тери се обърна да погледне.

— Кой? Там няма никой.

— Моля те. — Разплаках се. — Моля те, заведи ме у дома. Трябва да се отдалеча от теб веднага.

— По дяволите, Елизабет, трябва да ми кажеш какво става.

— Не мога — изплаках силно. — Не мога.

И после побягнах. Ужасно се страхувах, че Тайния приятел ще нарани Тери. Втурнах се надолу по стълбите и бутнах входната врата.

Чух, че Тери ме вика, но не спрях. Тичах в тъмното покрай бездомните. Дори не знам как се прибрах у дома. Предполагам, че съм тичала докато намеря спирка на метрото. Спомням си, че се возих на влака, а после… Следващото, което си спомням, е, че си бях у дома. Запалих лампата и заключих вратата. Легнах си и заплаках.

Елизабет замълча. Конрад погледна часовника си. Осем и четири минути. Трябваше да я спре. Не можеше да слуша историята й дълго време.

Но продължи да слуша, тъй като мислеше, че в историята й може да има нещо за номера. За дъщеря му. За Спорт. Можеше да има нещо, което да му бъде полезно.

„Кой е номерът, Елизабет? Защо аз?“

Той вдигна очи към нея и се усмихна нежно. Кимна й окуражително.

Елизабет продължи:

— Внезапно се надигнах с разтуптяно сърце. Чух някакъв шум. Звънецът. Беше пронизителен като противопожарна аларма.

Огледах се объркано и примигнах. Стаята беше тъмна. Дори не бях сигурна къде съм.

После се звънна отново. Станах. Часовникът на нощното шкафче показваше два през нощта. Не можех да мисля. Отидох до домофона и натиснах копчето.

— Да? Какво има?

— Елизабет, аз съм — каза Тери. — Добре ли си?

— Добре съм. Спях. Какво правиш…

— Пусни ме да вляза. Трябва да те видя.

Канех се да му отговоря, когато една ръка запуши устата ми.

Бях дръпната от домофона. Видях как бледа бяла ръка се протяга пред мен. Опитах се да я спра, но мъжът беше прекалено силен. Той натисна бутона на домофона, който отваряше вратата долу.

Започнах да се боря с него. Но той ме хвана здраво и ме дръпна назад. Чух гласа му, дрезгав и задъхан, в ухото си.

— Всичко е наред, Елизабет. Ще те защитя от него. Ще се погрижа за теб. Аз съм твой приятел.

Издрах ръката му. Опитах се да изкрещя.

— Не! Моля те! Пусни ме!

Но ръката около устата ми заглуши виковете ми. Ръката около кръста ми ме държеше здраво. Мъжът ме завлече в спалнята.

На вратата се почука. Чух гласа на Тери отвън.

— Елизабет? Отвори. Аз съм. Добре ли си?

— Тери! Бягай!

Исках да изкрещя, но ръката отново ме натисна.

После ме хвърли в банята. Паднах на твърдия под. Вратата се затвори. Скочих и се втурнах към нея. Опитах се да я отворя, но не можах. Заудрях по нея с юмруци.

— Тери! Моля те, Господи, не! Господи, Тери, бягай!

Притиснах ръце към лицето си и издрах челото си.

Исках да прогоня лудостта. Трябваше да я спра преди Тери да бъде наранен. В очите ми закапа кръв. Продължих да пищя.

— Тери! Не влизай! Бягай!

Тогава, сякаш от друг свят далеч от мен, чух мъжки писък.

— Не!

Последва ужасен шум. Много страшен. Погледнах надолу и видях кръв по ръцете си. Кръв. Навсякъде. Но вече не бях в банята. Бях навън в тъмното. Плачех и по бузите ми се стичаха сълзи и кръв. И внезапно… внезапно го усетих. Лежах на пода и го усетих под мен. Почувствах кръвта. Имаше кръв навсякъде. О, Господи, кръв! И разни хора крещяха. После светна и бях заслепена. Хората продължаваха да викат. А аз бях цялата покрита с кръв.

Погледнах надолу. Той беше там. Лежеше под мен. Беше нарязан… Очите му… Беше мъртъв. Знаех, че е мъртъв. И знаех какво беше станало. Най-после. Вече знаех всичко. Нали разбираш?

Защото не беше Тери. Не Тери лежеше под мен, доктор Конрад.

Беше онзи. Червенокосият мъж. Робърт Ростоф.

Тери го беше убил. Тери беше Тайния приятел.

Кой е номерът?

Конрад вдигна очи от часовника си.

— Какво?

Елизабет седеше пред него и плачеше тихо, свела глава. Сълзите капеха върху скръстените й ръце.

Конрад поклати глава и се опита да проясни мислите си и да се съсредоточи. Мислеше си, че вече е прекалено късно. Това бе единственото, за което можеше да мисли. Осем и дванадесет. Оставаха му само осемнадесет минути. Трябваше да й зададе въпроса. Да научи номера. Не можеше да мисли за нищо друго.

Но все пак, когато тя замълча, той я погледна учудено.

— Какво каза?

Елизабет заговори през сълзи.

— Казах, че това беше червенокосият мъж, а не Тери.

— Но как е възможно това? Мислех…

— Казаха ми… полицаите… казаха ми, че той бил продавач на жетони в метрото. Казаха, че ме бил извел на среща и аз…

Сълзите й намаляха. Тя повдигна глава и впери влажните си очи в Конрад.

— Опитах се да им разкажа за Тери. Заведох ги в театъра на улица „Макдугъл“. Исках да им покажа снимката му на стената, нали разбираш? — Тя преглътна тежко и поклати глава. — Но там нямаше негова снимка. А останалите хора от актьорския състав никога не бяха чували за него.

— О, Елизабет…

Конрад не каза нищо повече. Елизабет отново сведе глава.

— Тогава им разказах, че съм била в къщата му. Съобщих им адреса. А те просто ме изгледаха и ми отговориха, че всички къщи на онази улица били изоставени. Дори ме закараха там. Показаха ми. Къщата от кафяв камък. Номер двеста двадесет и две. Но къщата беше празна. В нея имаше само боклуци.

Конрад погледна младата жена и отново поклати глава.

— Той е винаги различен — нещастно каза тя. — Тайния приятел никога не е един и същи.

Конрад я наблюдаваше замислено. Очите й бяха сведени надолу. Русата коса бе разпиляна по бузите и падаше почти до скута й. Сълзите капеха по-бавно. Той я загледа и гърлото му пресъхна. Пулсът му се ускори. Знаеше, че няма повече време.

— Елизабет — нежно каза той, надигна се от стола и застана над нея.

Без да го погледне, тя вдигна ръка и избърса сълзите си. Хлипаше тихичко. Конрад се прокашля.

— Елизабет — повтори той. — Трябва да ти задам един въпрос.

Тя бавно вдигна лице към него. Въпреки сълзите очите й сякаш го пронизаха. Той видя молбата в тях и бързо погледна настрани.

— Ох, мамка му — промърмори той тихо, после си пое дъх и отново я погледна. — Чуй ме. Аз мога да ти помогна. Ясно ли е?

— О… можеш ли? — запита тя и хвана ръцете му. — Можеш ли?

— Да. И наистина ще ти помогна, Елизабет.

— Знам, че станаха много лоши неща. Но може да има и хубави — каза тя. — Бях добре известно време. След държавната болница. В детската градина. Наистина бях по-добре. Опитах се да обясня на доктор Холбайн, че той винаги е различен. Може да се връща, защото непрестанно се променя. Но доктор Холбайн не ми повярва. А ти ми вярваш. Нали?

Конрад стисна ръцете й и се приближи до нея.

— Изслушай ме, моля те.

— Ще го държиш настрани. Знам, че ще го направиш. Аз мога да правя и добри неща. Знам…

— Елизабет — рязко я прекъсна той.

Пациентката му замълча и вдигна изпълнените си с очакване очи към него. Той продължи колкото се може по-нежно.

— Елизабет… Мога да ти помогна. Ще ти помогна. Ясно ли е?

Тя кимна радостно.

— Но днес… днес трябва да те помоля ти да ми помогнеш. Трябва да ти задам един въпрос, Елизабет. Много е важно да ми отговориш правилно. Разбираш ли? Трябва да ми отговориш внимателно.

Елизабет кимна отново.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

Конрад си пое дълбоко дъх. Не му беше лесно, тъй като сърцето му биеше лудо.

— Елизабет — най-после каза той. — Кой е номерът?

Конрад не можеше да отмести очи от нейните. Виждаше как сълзите бавно се търкалят по бузите й. Лека обнадеждена усмивка играеше на устните й. Внезапно Елизабет схвана думите му.

— Кой е номерът? — повтори той.

Лицето й посивя. Тя се сви уплашено. Очите й станаха тъмни и неспокойни. Дъхът й излезе със свистене.

— Елизабет?

— Господи — прошепна тя и издърпа ръцете си. — О, Господи!

„Олеле, майчице“ — помисли си Конрад.

— Елизабет, слушай.

Тя вдигна пръсти към устата си и поклати глава.

— О, не. О, Господи, не — изохка тя, после внезапно изкрещя. — Не!

Скочи и столът й падна. Удари се в леглото и изтрака на пода.

Конрад се приближи към нея с протегнати ръце.

— Елизабет, всичко е наред. Моля те…

Но тя се отдръпна от него и заклати глава.

— Не. О, не. О, Господи. О, Господи.

— Моля те, Елизабет, само ме изслушай…

Металните решетки се залюляха, когато гърбът й се удари в прозореца. Тя се огледа, сякаш търсеше начин да му избяга. Вдигна ръце, за да се предпази от него.

Конрад направи още една стъпка към нея.

Тя заговори отново и сърцето му се вледени. Гласът й беше променен — далечен и треперещ. Очите й се стрелкаха нервно, сякаш търсеха невидимо лице.

— Не, той не е — изхриптя тя. — Той е добър. Добър е. Наистина.

Говореше с Тайния приятел.

Конрад застина и се вгледа в нея.

„Прецаках се страхотно.“

Елизабет зашептя енергично:

— О, не, Господи, остави го. Недей, моля те…

Изглеждаше прикована към прозореца зад гърба й.

Разтърсваше глава лудо, по устните й се появи бяла пяна.

— О, Господи, моля те, недей. Аз… просто… Господи, не… един от тях… стой настрани… стой настрани… Вие всички сте… от тях… Те всички са… Прав си, знам.

Главата й се отметна назад, очите й се завъртяха лудо и тя изхърка.

Конрад погледна през рамо.

„Един път пребила холандски моряк. Счупила му двете ръце и смачкала един от тестисите му. А е дребно…“

Той прецени, че се намира на около четири крачки от вратата. Но щеше да му се наложи да отключи.

Елизабет изкрещя:

— Всички вие! Всички вие! Всички сте в това!

Тя се отдели от прозореца. Очите й го изгаряха, пяната от устните й капеше по пода.

Конрад отстъпи назад и вдигна ръце.

— Моля те. Трябва да ме изслушаш.

— Моля те. Трябва да ме изслушаш — повтори тя шепнешком, огледа се и размаха ръце. — Трябва да слушам. Доктор Конрад ще ми помогне… — каза тя, но после лицето й се изкриви грозно и тя протегна ръце към Конрад. — Не, не, не. Той е като другия. Също като другия. Кой е номерът? Първо се преструват. Първо казват: „Да, Елизабет, говори с доктора“, а после те питат, питат… Всички са в това.

Тя бавно се приближи към него. Конрад отстъпи и погледна вратата. Още една, може би две стъпки и щеше да я достигне. Вероятно щеше да успее да пъхне ключа в ключалката. Той бръкна в джоба си.

— Елизабет — бързо каза Конрад. — Наистина искам да ти помогна. Опитвам се да…

Внезапно той замълча и я погледна.

— Другият? — попита той.

„Откъде е знаела? Откъде е знаела, че ще дойда?“

— Също като другия — повтори Елизабет.

И пристъпи към него с вдигнати ръце. Очите й бяха мрачни и студени.

— Другият лекар ли? — попита я Конрад.

„Беше се облякла за мен. Откъде е знаела, че ще дойда?“

— Всички казват, че са лекари — отвърна тя натъжено. — Казват, че са свестни хора. Твърдят, че са добри. А после те питат. Питат те.

— Друг лекар те е питал за номера, нали? — обади се Конрад.

— Кой е номерът? — изръмжа тя.

Конрад усети горещия й дъх.

— Той ме попита кой е номерът.

Той спря пред вратата.

— Другият лекар — каза той. — Доктор Сакс. Доктор Джери Сакс.

— Сакс. Точно така — потвърди Елизабет. — Кой е номерът?

— Той ли те попита това? Направи го, нали? И затова си побесняла. Затова отначало не искаше да говориш. Мили боже, права си. Сакс е един от тях!

Елизабет запищя отново.

— Ще те убия! Ще те убия!

Конрад направи още една крачка назад и се удари във вратата. Гърбът му се притисна към нея. Елизабет се приближи към него.

— Мразя те за това — извика тя. — Мразя те! Мразя те!

— Елизабет, недей, за бога!

Но тя не спря. Пристъпи и протегна ръце към гърлото му.

— Елизабет! — извика той, размаха отчаяно ръце и я хвана за роклята. — Моля те! Господи! — изкрещя той. — Помогни ми! Помогни ми! Те отвлякоха дъщеря ми!

Елизабет го стисна за гърлото. Ноктите й се впиха в кожата му. Конрад се опита да я отблъсне. Разтърси я здраво, а очите му се напълниха със сълзи.

— За бога, моля те! — извика той. — Моля те, помогни ми!

Елизабет примигна и се вторачи в него.

— Отвлякоха малкото ми момиченце — каза Конрад. — Трябва да разбереш. Моля те. Разбери ме. Отвлякоха дъщеря ми.

Елизабет стоеше неподвижна, погледът й бе мътен. Устните й мърдаха объркано. Тя вдигна ръка и я притисна към устата на Конрад.

— Моля те — повтори той.

— Дъщеря ти? — попита Елизабет.

— Моля те. Имам нужда от помощта ти.

— Моята помощ?

— Да.

— Заради тях? Заради лошите?

— Да.

Тя се отдръпна от него.

— Искаш да кажеш… те са истински? — извика тя и стисна главата си с ръце, сякаш за да я задържи на мястото й. — Не… аз не… искаш да кажеш, че са истински?

Конрад задъхано пристъпи напред и се облегна на ръба на масата.

— Да — едва прошепна той. — Моля те. Трябва да ми кажеш кои са. Трябва да ми кажеш какво искат.

Елизабет потръпна и обви ръце около себе си.

— Не разбирам. Не разбирам какво става. Ама хич не разбирам.

— Момиченцето ми… — каза Конрад и погледна часовника си. Показваше осем и двадесет и шест. — О, Господи, бебето ми!

Той вдигна глава към нея. Елизабет го гледаше озадачено и клатеше глава.

„Трябва да ме разбере — помисли си Конрад. — Но имам нужда от още време.“

В същия момент на вратата се почука и силен глас извика:

— Хей, Нейт! Нейт? Всичко ли е наред?

Конрад се завъртя и видя едрото лице на Сакс, притиснато до прозорчето на вратата.

Затвори очи.

В следващия миг чу как Сакс вкарва ключа си в ключалката.

Д’Анунцио

Агата лежеше на канапето и гледаше тавана. Бял таван. В боята точно над нея имаше дълга пукнатина.

Бе сложила дясната си ръка на челото. Лявата й почиваше на корема. Старото мече Белоснежко бе гушнато под мишница. Тя гледаше тавана и си представяше полицията.

Бе минал половин час, откакто Били Прайс си беше тръгнал. Откакто го помоли да се обади в полицията. Откакто го избута навън и хлопна вратата под носа му. Половин час, откакто седя в гардероба в детската стая, стиснала сивото мече, и откакто чу телефонът да звъни в другата стая.

Когато чу телефона, й призля. Горчива жлъчка се надигна в гърлото й. Беше сигурна, че е загубила всичко. Имаше микрофони. Чуваха я. Бяха чули какво каза на Били Прайс.

А сега се обаждаха, за да й съобщят, че са убили дъщеря й. Звъняха, за да я накарат да слуша как Джеси пищи, докато умира.

Имаше време да мисли за това, докато отиваше към телефона. Имаше време да мисли и за повече от това. Няколкото стъпки от детската до всекидневната й се сториха безкрайни. Телефонът продължаваше да звъни. Аги стисна мечето под мишница. Помисли си как ще чуе писъците на Джеси.

Защо бе решила, че няма микрофони? Защото онзи човек, онзи проклет, гаден тип, когото Нейтън наричаше Спорт, не бе чул името на Били Прайс? За бога, това ли беше всичко? И защо не се бе усетила, че Били Прайс може да е един от тях? Вероятно бяха решили да я изпробват. Или пък подслушвателното им устройство бе изключило за момент. Имаше толкова много други обяснения. Защо бе рискувала живота на дъщеря си с такава тъпа постъпка?

Телефонът звънна отново и Агата пристъпи към него. Хвана слушалката и я вдигна до ухото си. Представи си писъците на Джеси и сключените около врата й ръце.

— Да — най-после прошепна тя.

Обади се същият глас. Гласът на похитителя. Но сега звучеше по-меко. Яростта бе изчезнала. Беше мек и стегнат, почти дружелюбен.

— Добра работа, госпожо Конрад — каза той.

Агата не отговори. Не смееше дори да диша.

— Справихте се чудесно.

— Да — прошепна Аги. — Направих онова, което ми наредихте.

— Точно така. Точно така. И дъщеря ви е доволна, че го направихте, госпожо Конрад. Повярвайте ми. Тя е много доволна.

— О — облекчено въздъхна тя.

Нямаше микрофони. Беше права. Нямаше никакви проклети микрофони.

— А сега продължавай да играеш по правилата, сладурче, и всичко ще е наред. Ясно ли е?

— Да — бързо се съгласи Агата. — Да.

— Кой знае? Ако си добричка, може дори да се отбия за малко при теб. Какво ще кажеш? Това ще ти хареса, нали?

Мъжът се захили гнусно. Агата си помисли, че говори точно като злодеите по филмите. Сякаш играеше роля…

Линията замря.

Аги бавно остави слушалката. О, Господи! После легна на канапето и се загледа в тавана. Белият таван с пукнатината.

И започна да си представя полицията.

Непрестанно си повтаряше сценария наум. Нейтън стоеше на покрива на висока сграда. Похитителят и съучастниците му държаха Джеси над ръба и заплашваха да я пуснат долу. Внезапно, с ругатни на уста, няколко полицаи изскочиха навън през вратата към покрива. Нейтън се втурна напред. Геройски грабна детето от ръцете на похитителя. А после полицаите започнаха да стрелят.

Не можеше да спре да мисли за това. Представяше си стрелбата и как похитителите се олюляват като в танц под ударите на куршумите. От тях летяха парчета плът и кръв. В очите им се четеше болка и безумен ужас. После паднаха на улицата. Мина дълго време преди да умрат.

Аги лежеше на канапето и фантазираше. Когато свърши, започна отначало и пак си представи всичко. Най-голямо удоволствие й доставяше онази част с полицията и стрелбата. Кръвта и болката на похитителите и ужасът им, който самата тя изживяваше в момента.

Лежеше на канапето и гледаше тавана. Представяше си полицията и стрелбата. Усмихваше се леко.

Внезапно някой отключи вратата и влезе.

Аги ахна и се надигна.

— Ней… — започна тя, но думата замря на устните й.

Тя погледна над облегалката на канапето и видя мъжа да влиза и да затваря вратата.

Беше млад мъж, на около тридесет години или по-малко, облечен в зелен гащеризон. В едната си ръка носеше кутия с инструменти.

Когато Аги седна, той я видя, после застина на мястото си стреснат.

— О, Господи, извинете! Роджър, домоуправителят, каза, че нямало никой, и ми даде ключа. Аз съм… аз съм водопроводчикът.

Аги се вторачи в него с отворена уста.

— В апартамента на семейство Коулмън долу тече — продължи той. — Исках да проверя дали повредата не е у вас. Имате ли нещо против? Роджър каза, че апартаментът е празен.

Аги продължи да го гледа още няколко секунди, после се обърна към телефона. Но той не звънна.

— Ъъъ… имате ли нещо против? — повтори водопроводчикът и махна с ръка към коридора.

Аги вдигна очи към него и се вгледа в лицето му.

Това не беше лице на водопроводчик. Говореше като работник, но лицето му не беше на работник. Беше кръгло и гладко. Беше хубав мъж, с кестенява коса, която падаше над очите му. А очите му бяха интелигентни, наблюдателни и остроумни. Не бяха очи на водопроводчик, а… нещо друго…

Агата отново погледна телефона. Не звънеше. Тя отвори уста.

— Аз… аз не…

— Ще отнеме само минута — успокои я младият мъж и тръгна по коридора.

След миг Аги извика:

— Не ми се обадиха. Обикновено ми звънят. Портиерите.

— Какво?

Тя се надигна от канапето. Мечето остана там. Аги скръсти ръце пред гърдите си и погледна телефона.

— Прекалено късно е — каза тя и погледна часовника си. — Минава осем.

— Какво? — отново попита водопроводчикът.

Силен шум от удар на метал в метал долетя от банята.

Аги тръгна през стаята. Влезе в коридора и погледна към банята. Видя, че вътре свети, и чу нов удар. Нервно прокара ръце през косата си и погледна телефона. Защо не звънеше? Защо онзи тип не й се обаждаше?

Чукането спря. Агата затаи дъх.

— Госпожо Конрад? — извика водопроводчикът.

Тя не отговори.

— Извинете — извика той по-високо. — Госпожо Конрад?

— Ъъъ… да — отвърна тя с треперещ глас. — Какво има?

— Можете ли да дойдете за секунда, госпожо?

Агата не помръдна, само поклати глава отрицателно. После избърса потта от челото си.

— Аз… аз не… не ми се обадиха — едва прошепна тя. — Обикновено звънят преди…

Гласът й замря. Последва кратко мълчание. След миг водопроводчикът каза:

— Госпожо Конрад, наистина трябва да дойдете.

Гласът му прозвуча категорично. Команда. Студена, авторитетна команда. Докато стоеше неподвижно на мястото си и се опитваше да си поеме дъх, в мислите на Агата се появи странен спомен. Учителката им по обществознание, госпожица Линдзи, от гимназията в Грейт Нек. Застаряваща стара мома с жабешко лице и боядисана в червено коса. Госпожица Линдзи стоеше пред увеличено копие на конституцията на Съединените щати, закачено на таблото, сочеше го и зяпаше класа с огромните си очи, като в същото време рецитираше монотонно:

— Свободата е по-трудна от робството. Липсата на избор е най-лесният избор.

Агата едва не се изсмя на спомена, но само въздъхна и вдигна ръка към устата си. „Липсата на избор е най-лесният избор“ — повтори си тя. После тръгна по коридора към банята.

Застана до вратата и погледна водопроводчика. Той бе коленичил до ваната с гръб към Аги. Държеше в ръка френски ключ и удряше по тръбата.

Агата го загледа безмълвно, после премести очи върху кутията му с инструменти.

Тя стоеше на покрития с бели плочки под, точно до краката му. Беше отворена. И празна. Нямаше никакви други инструменти. Нито отвертка, нито един от онези уреди, с които водопроводчиците отпушваха каналите. Нямаше абсолютно нищо.

— Ох… — изстена тя и отново покри устата си с ръка.

Мъжът продължаваше да чука по тръбата.

След миг се обърна към нея. Забеляза погледа й и отворената кутия. Усмихна й се очарователно.

— Права сте — каза той. — Не знам какво, по дяволите, правя. Работата е там, че всъщност не съм водопроводчик — обясни той и удари с френския ключ по тръбата. — Казвам се Дъг Д’Анунцио. Детектив Д’Анунцио. Бих ви показал значката си, но съседът ви, Били Прайс, каза, че ви наблюдавали с камери. Вярно ли е това?

Агата не отговори, само поклати леко глава. Телефонът все още не звънеше. Тя погледна мъжа, коленичил на пода. Гласът не беше същият. Не беше гласът на похитителя. А и защо би се престорил на полицай? Похитителите можеха да дойдат тук, когато си поискат. Можеха да правят каквото си искат. Държаха дъщеря й. Защо да се преструват?

— Вие сте полицай? — най-после попита тя. — Вие сте…

Внезапно всичко й се стори съвсем логично. Работническият глас, интелигентните и наблюдателни очи. Лице не на водопроводчик, а на ченге.

Мъжът продължи да удря по тръбата.

— Искате ли да ви покажа значката си?

— Не — бързо отговори тя. — Не. Не можете. Не бива.

Д’Анунцио изсумтя и промени положението си на пода.

— Господи! Какво са направили? Заредили са камери навсякъде?

Агата кимна.

— Да. Камери. Казаха ни, че имат камери.

Тя повдигна очи към тавана и го огледа внимателно. Не видя камерите.

— Могат да ни видят — каза Агата и потърка челото си. — Не трябваше да постъпвате така. Не трябваше да идвате тук по този начин.

— Е… нали трябва да направим нещо, госпожо. Тези типове изглеждат сериозни. Камери и разни други лайна, извинете ме. Исках да кажа, че съм виждал такива неща. Когато си направят труда да поставят камери, човек знае, че е изправен пред сериозен проблем.

Агата погледна коридора и закърши ръце.

— Вие не трябваше… аз… аз…

— Добре, добре, не се паникьосвайте — успокои я Д’Анунцио, изсумтя, надигна се, после прокара ръка по стената зад душа, сякаш търсеше нещо. — Трябва да изглеждаме добре. Усмихнете се. Просто си бъбрите приятелски с водопроводчика.

Агата не се усмихна, а се вторачи в гърба му. Да, можеше да е ченге. Можеше.

— Не трябва да оставам тук прекалено дълго — каза Д’Анунцио. — Разкажете ми всичко, което можете, и то колкото се може по-бързо.

Дланите й бяха студени и влажни. Тя отново хвърли поглед към коридора и си пое дъх. Добре, добре. Липсата на избор е най-лесният избор.

Тя кимна и се усмихна мило, както се бе усмихнала на Били Прайс. После преглътна тежко.

— Отвлякоха дъщеря ми — каза тя усмихнато. — Миналата нощ. Влезли са тук… Наблюдават ни. Говорят по нашия телефон. Казаха, че ни подслушват и имат микрофони, но не мисля, че е така. Но определено ни виждат. Хваната съм като в капан.

— Продължавайте — каза Д’Анунцио. — Как изглежда Джесика? На колко години е?

— На пет. Има дълга руса коса, сини очи, закръглени бузки. Много е хубава. Облечена е в нощница на сърчица…

Агата не можа да продължи. Щеше да се разплаче.

— Ами похитителите? — попита детективът. — Говорихте ли с тях?

— Да. С един от тях. Той е много… жесток. Гневен.

— Нещо, което да ви е подсказало къде може да се намира? Шум по линията? Да е изпуснал нещо случайно?

Тя се замисли за момент и отново погледна към коридора и безмълвния телефон.

— Не. Вижте, не трябва да оставате тук повече. Вървете си. Говоря ви сериозно.

Д’Анунцио се обърна към нея и я изгледа с любезните си и меланхолични очи на ченге. После кимна.

— Добре.

Коленичи и прибра френския ключ в кутията за инструменти.

— Къде е съпругът ви?

— Не знам. Трябваше да излезе. Каза, че се налагало да свърши нещо, след което те ще ни върнат детето. Не му позволиха… Наредиха му да не ми казва къде отива… Но той спомена, че ще се види с тях в девет.

Д’Анунцио кимна. После се усмихна и й намигна, сякаш искаше да й съобщи, че всичко в банята е наред.

— Добре. Ще ги открием — каза той.

Агата също му се усмихна.

— Внимавайте. Моля ви.

Д’Анунцио излезе от банята първи. Агата го последва по коридора. Той отвори вратата и й махна с ръка.

— Ще се видим пак, госпожо Конрад. Имате думата ми. Не правете нищо подозрително. И се опитайте да останете спокойна.

Очите на Агата се напълниха със сълзи. Тя не каза нищо и задържа глупавата усмивка на лицето си. Детективът излезе в коридора.

Тя погледна навън и си помисли, че ако направи и само една стъпка, ще е свободна.

Усмихна се още веднъж на Д’Анунцио, после затвори вратата.

Обърна се към телефона. Не звънеше.

Помощта на водопроводчика

Щом напусна апартамента на семейство Конрад, Спорт съблече зеления гащеризон и забърза към апартамент 5Н, като хвърли поглед през рамо, за да провери празния коридор. Искаше да се увери, че Аги Конрад се е прибрала.

Хитра мръсница. Нямаше никакво съмнение в това. Преструваше се на мила домакиня, която не би наранила и муха. А през цялото време колелцата в мозъка й се въртяха. Непрестанно мислеше как да се добере до теб и да те стисне за топките. Спорт познаваше този тип жени и го мразеше. Той нямаше нищо против доктора. Дори го харесваше. Беше мъжко момче и Спорт уважаваше това. Но тази… Беше хитра и коварна. Възползваше се от грешките на хората. А той не обичаше такива неща.

Е, сам си беше виновен. Той допусна грешката, която я подтикна към действие. Знаеше, че е оплескал работата още в мига, когато затвори телефона след първия си разговор с нея. Щом се успокои, осъзна, че се е издал. Беше я наблюдавал с бинокъла, за да види дали е забелязала нещо. И тя, разбира се, беше забелязала. Хитра, коварна мръсница. Спорт прочете всичко по лицето на онзи тъпак, Били Прайс. Тя му разказваше какво е станало и го молеше да се обади на ченгетата. Беше се усетила, че няма микрофони.

Спорт тихо почука на вратата на 5Н. Устните му мърдаха леко, докато яростните мисли препускаха из главата му.

През цялото време искаше да избегне точно това. Важното бе да избегне личния контакт с когото и да било, така че дори и да го заловят, да няма кой да го идентифицира. Но трябваше да разбере какво знае тази кучка Конрад, а сега тя го беше видяла.

— Мамка му! — прошепна той.

Сега вече трябваше да се задвижат. След като се бе усетила за микрофоните, хитрата мръсница можеше да започне да се чуди защо не вижда камери. Можеше да загрее, че я наблюдават от отсрещната кооперация. И тогава, ако успееше да се свърже с ченгетата, щяха да си имат сериозни проблеми.

Не, щяха да изчакат малко, да дадат време на Спорт да излезе, а после Максуел щеше да заведе хлапето в старото им място.

Той почука по-силно на вратата на 5Н. Отново бе облечен със сако и вратовръзка. Дрехите на детектив Д’Анунцио. Тъмносиньо спортно сако, синя риза, вратовръзка на райета. Класическо американско ченге. Беше използвал този тоалет, за да проникне в дома на Били Прайс. Прибра гащеризона в кутията за инструменти, стисна я под мишница и поклати глава.

Това не трябваше да става. Всичко това дори не трябваше да започва. Единственото, което искаше, бе да се измъкне от тежката работа на затворнически надзирател, да се пробва като певец и да започне нов живот. Това бе всичко. И имаше достатъчно пари за това. След инцидента и уреждането на проблема от градската управа, имаше достатъчно пари. Но реши да се прави на умен. Послуша Еди Шибаняка. Господи! Каква лудост го бе обзела? Откак бе излязъл от затвора, онзи дърт глупак Еди седеше в стария пристанищен бар, където се събираха надзирателите от Райкър, и разказваше същата история на всеки готов да го изслуша. На всеки надзирател, който бе достатъчно млад или учтив или просто достатъчно пиян, за да го изслуша. „Когато бях надзирател като вас, не бях глупав. Въртях търговията с дрога в отдела и натрупах състояние. А когато федералните ме стиснаха за врата, не получиха абсолютно нищо. Надхитрих ги всичките.“ Вечер след вечер Еди дрънкаше едно и също. Никой не му вярваше и не му обръщаше внимание. Докато Спорт внезапно не обезумя и не реши, че дъртакът може да говори сериозно. А после започна това смахнато начинание, тази откачена история с търсенето на съкровища.

Чу как капачето на шпионката се отваря. Пое си дълбоко дъх и се стегна. Вратата на Били Прайс се отвори и той влезе.

Максуел затвори след него. Огромният мъж стоеше с приведени рамене и го гледаше виновно. Макар и доста изнервен, Спорт не можеше да му се ядоса истински.

— Той звънна ли пак на ченгето? — попита Спорт.

— Да — отговори Максуел, като се засмя леко и очите му заблестяха. — Да. Д’Анунцио си беше в кабинета. Прайс му каза да не идва. Съобщи му, че са намерили момиченцето.

— Добре — кимна Спорт.

Максуел отново се засмя.

— Свалих му панталона и го хванах за топките.

Спорт изсумтя.

— Е, това сигурно го е убедило.

— Обещах му да го оставя на мира, ако се справи добре — добави Максуел и се закикоти като дете.

Спорт се усмихна, погледна чудовището и поклати глава. Какъв смахнат тип!

Почти неохотно Спорт влезе навътре в апартамента. Помисли си, че все пак трябва да види какво е станало тук. Апартаментът още не бе напълно обзаведен. По стените не висяха картини. На паркета нямаше килими. В ъгъла стояха няколко затворени кашона. Само библиотечките от метал и стъкло бяха сглобени. По тях бяха подредени снимки, книги и дреболии. До прозореца имаше масичка за кафе, канапе и няколко кресла.

Били Прайс седеше в едно от креслата. Носеше черна тениска, а от кръста надолу бе гол. Устата му беше залепена с широка лепенка, а ръцете му бяха вързани зад гърба. Главата му бе отпусната като на парцалена кукла. Очите му бяха отворени.

Гърлото му бе смазано, наистина смазано. Спорт подсвирна леко, когато го видя. Изглеждаше сякаш през врата му е минал влак. Спорт сведе очи към чатала му. Господи! Този смахнат Максуел!

Максуел стоеше зад гърба му и го наблюдаваше нетърпеливо. Спорт се обърна, ухили се и му намигна. После го потупа по рамото.

— Чудесна работа. Изглежда много добре.

Максуел кимна доволно. Спорт огледа стаята още веднъж.

— Добре. Да вървим.

Усмивката на Максуел се изпари.

— Ами онази жена? Не трябва ли да очистим и нея?

Спорт поклати глава.

— Тя не знае нищо. Не знае къде сме. Все още мисли, че сме сложили камери в апартамента.

Максуел въздъхна и кимна.

Спорт се засмя.

— Това беше целият номер, разбираш ли? Сега тя си мисли, че ченгетата вече действат. Ще си седи кротко и няма да прави нищо, докато ченгетата не приключат.

— Няма да прави нищо и ако е мъртва — отбеляза Максуел.

Спорт отново се засмя.

— Не, не. Тогава ще трябва да се тревожим за доктора, ясно ли е? Той е умен и разбира какво става. Накара ме да му позволя да говори с хлапето. Може пак да измисли нещо такова. Нали разбираш? Ако разбере, че жена му или дъщеря му са мъртви, ще го загубим. А тогава сме прецакани. Разбираш ли какво ти казвам?

Максуел го гледаше тъпо.

„Дали разбира какво казвам? — помисли си Спорт. — Ама че тъп въпрос. Този кретен не може да отскубне и крилата на муха без ръководство.“

Спорт го плесна жизнерадостно по огромната ръка и каза:

— Хей, нали искаш да си богат? Нали искаш да заминеш някъде?

Максуел кимна.

— Нали искаш да имаш всички момченца и момиченца, които пожелаеш, и никога вече да не се връщаш в затвора?

— Да — мрачно отговори чудовището.

— Добре, тогава трябва много да внимаваме. Трябва ми време да стигна до часовниковата кула. А ти трябва да събереш багажа. Връщаме се на старото място.

— Ау — изохка Максуел.

— За бога, става дума само за няколко часа. Просто за всеки случай, ако жената се усети за камерите. Излезе доста хитра с микрофоните.

— Няма да е хитра, ако е мъртва — промърмори чудовището.

Спорт се засмя и отново поклати глава. После тръгна към вратата. Максуел се повлече след него.

Хлапето

Бяха оставили Джесика на леглото, със завързани зад гърба ръце и лепенка на устата. Телевизорът работеше.

— Това ще й осигури забавление — бе казал Спорт.

Стаята беше съвсем тъмна, с изключение на светлината от телевизора.

Малкото момиченце лежеше на едната си страна и се опитваше да си държи очите отворени. Но те непрестанно се затваряха. Сините ириси изглеждаха замъглени, сякаш светлинката в тях угасваше. Лицето и кръглите бузки бяха на червени петна. Агата бе сплела косата й на плитка, за да не се сплъстява през нощта, но плитката се бе отпуснала.

Джесика се чувстваше ужасно зле. От хлороформа я болеше корем. Страхуваше се, че пак ще повърне. Помисли си, че ще й се наложи да преглътне повърнатото заради лепенката на устата. Беше се изпишкала на матрака и това също я тормозеше. Но не можеше да направи нищо. Беше се сдържала колкото се може по-дълго, но накрая бе победена. А сега трябваше да лежи на мокрото легло. И любимата й нощничка със сърчицата също бе мокра. Джесика заплака отново. Имаше чувството, че се задушава. Виеше й се свят и й се спеше. Тя затвори очи.

Заспа, но дори и тогава й беше горещо. Когато се събуди, по челото й имаше пот. Чувстваше се като онзи път, когато имаше шарка и бе вдигнала висока температура. Искаше й се отново да заспи, но й бе прекалено зле.

Загледа се в телевизора, където говореха двама мъже. Надяваше се, че баща й ще дойде скоро. Беше й казал по телефона, че скоро ще си е у дома. Джесика си мислеше, че той ще се появи всеки момент. Щеше да почука силно на вратата, а лошите щяха да се уплашат и да му отворят. След това лошите щяха да го видят и да се уплашат още повече, защото той щеше да е много ядосан. Щеше да ги погледне сърдито, както бе направил онзи път, когато Джесика бе престъпила забраната му да се качи на големия камък в Сентръл Парк. А после татко щеше да ги набие. (Татко смяташе, че боят не е правилен, затова никога не удряше Джесика, но в този случай щеше да направи изключение.) Щеше да ги удари право в носа. Можеше да му се наложи да удари големия с пръчка или да го застреля. След като татко свършеше с тях, тя също щеше да отиде и да ги удари.

Но сега й беше лошо. Наистина щеше да повърне. Лепенката на устата я задушаваше. Очите й се напълниха със сълзи. Джесика се опита да освободи ръцете си и се затъркаля по леглото. Плачеше силно. Опитваше се да диша, но не можеше. Очите й се завъртяха лудо и тя се отпусна неподвижно.

Събуди се малко по-късно. Чувстваше се още по-зле отпреди. Заплака отново и не можеше да диша. „О, мамо!“ — помисли си Джесика и нервно дръпна едната си ръка нагоре.

Ръката се освободи.

За секунда Джесика дори не се замисли за това. Просто посегна и махна лепенката от устата си. Болеше я, но не й пукаше. Трябваше да я свали. Искаше да диша.

Надигна се и се уплаши, че ще повърне. Задиша тежко, после се настани на матрака по-удобно, като се махна от мокрото петно. Лежеше неподвижно и дишаше дълбоко.

После се сети, че ръцете й са свободни.

Вдигна ги пред лицето си. Бяха схванати и я боляха. Тя разтърка китките си. Все още й беше лошо, но поне не й се виеше свят.

Внезапно се разтревожи и погледна вратата. Може би трябваше да се опита да сложи лепенката на мястото й. Лошите щяха да се ядосат, когато видят, че я е свалила. Но тя не го беше направила нарочно. Стана съвсем случайно. Защото не можеше да диша. Но те можеше да не я разберат и да си помислят, че е непослушна.

Но това вероятно можеше да почака. Беше чула лошите да излизат преди известно време. Щеше да чака, докато се върнат, и тогава бързо пак да сложи лепенката, преди да я видят.

Костенурката Мо лежеше до нея. Спорт я беше оставил там.

— За да си имаш компания — бе й обяснил той.

Джесика взе Мо, дръпна я до себе си и я притисна до бузата си. После засмука палеца си. Знаеше, че само бебетата правят така, но не можеше да спре. Вторачи се в телевизора. Течеше реклама. Малки момчета и момичета тичаха по детска площадка. Едно от момчетата падна и си изцапа ризата. Майка му трябваше да я изпере в пералнята.

Джесика си помисли колко много й се иска майка й да е тук.

Тя поспа известно време, а когато се събуди, по телевизията даваха реклами. Джесика се зарадва за момент, тъй като не се чувстваше толкова замаяна като преди.

Но после се запита какво щеше да стане, ако лошите се бяха върнали, докато спеше. Джесика погледна вратата и се ослуша. Не чуваше нищо, освен телевизора.

Отначало си помисли да си сложи лепенката, просто за всеки случай. Но не искаше пак да започне да се задушава. Вероятно ако беше съвсем тиха, можеше да надникне навън и да се увери, че лошите още ги няма.

И тя реши да направи точно това.

Седна и бавно свали лепенките от глезените си. Не я заболя така силно както когато махна онази от устата си. После остави лепенките на леглото, за да може да си ги сложи пак, когато лошите се върнат. Скочи от леглото, прегърна Мо, засмука палеца си и тръгна към вратата.

Вървеше на пръсти. По вратата танцуваше синя светлина от телевизора. Джесика усещаше мокрото петно на нощницата, залепнало за крака й. Беше й ужасно неприятно. Беше се опитвала да се сдържи прекалено дълго време. Мама щеше да я разбере, когато й обяснеше, но въпреки това й беше противно.

Стигна до вратата, извади палеца от устата си и хвана дръжката. Натисна я бавно и колкото се може по-тихо.

Вратата се открехна и Джесика надникна навън. Стаята беше тъмна и нямаше никого. Тя отвори още малко и се огледа. Да, тъмно и тихо. Тук-там се виждаха очертанията на столове и стъклените врати към балкона.

Джесика се завъртя наляво. Там също нищо не се движеше. Тъкмо се канеше да се върне в другата стая, когато видя входната врата.

Разбра, че е входната, защото беше същата като тяхната. Голяма и солидна, с две ключалки и верига. Не беше много далеч. Можеше да изтича до нея, да я отвори и да излезе. А после да вземе асансьора и да помоли портиера за помощ. Портиерът щеше да се обади на баща й и да му каже, че Джесика е при него. Сигурно татко не идваше, защото не знаеше къде е тя. А портиерът можеше да му каже.

Точно така, помисли си тя. (В анимационните филмчета по телевизията винаги имаше малки момиченца, които преживяваха безброй приключения. А когато положението станеше напечено, винаги им идваше някаква идея. Те щракваха с пръсти и казваха: „Точно така!“ Но Джесика не можеше да щрака с пръсти.)

Повтори си, че всичко ще е наред, и излезе от спалнята.

Но навън беше тъмно. Джесика спря до вратата. Стаята беше много тъмна и голяма. Ами ако лошите бяха там? Ами ако се криеха в тъмното? Или ако бяха оставили някое голямо куче да я пази и то се хвърлеше върху нея?

Прегърнала здраво Мо, Джесика отстъпи назад към спалнята. Но продължи да гледа входната врата. Беше само на няколко метра. А баща й наистина можеше да не знае, че тя е тук. Все пак, ако знаеше, вече щеше да е пристигнал.

Джесика внимателно огледа сенките. Вече не й се виеше свят, но стомахът й не беше добре. Тя потръпна и притисна розовата костенурка. После стисна зъби и тръгна на пръсти към вратата.

Вървеше бавно. Подът под босите й крака беше студен. Стомахът й се свиваше. Тя хвърли поглед през рамо. Помисли си, че нещо може да я нападне в гръб. После отмести очи към вратата. Вече не й се струваше толкова близо. Имаше чувството, че й трябва адски дълго време, за да стигне до нея. А и спалнята се бе отдалечила и не можеше да се върне там бързо.

Джесика забърза и измина последните метри. Топката беше на нивото на очите й. Прегърнала Мо с едната си ръка, тя протегна другата и хвана топката. Завъртя я. Вратата не се отвори.

— О, не! — изстена малкото момиченце. — Заключена е.

Вдигна очи и внимателно огледа вратата. Веригата не беше сложена. Двете ключалки бяха доста нависоко. Изглеждаха доста сложни, но тя знаеше как да ги отвори. Беше го правила няколко пъти у дома. Но обикновено мама й помагаше.

Тя се протегна към долната и опита да я завърти. Беше прекалено трудно. Не беше достатъчно силна. Наведе се и остави Мо на пода. Стисна я с двете си ръце. Този път успя да я превърти.

— Уха — прошепна тя.

Разбра, че ще се справи. Протегна се към втората ключалка. Пръстите й докоснаха долната част на топката, но не можаха да я хванат. Джесика се надигна на пръсти.

Внезапно чу как вратата на асансьора отвън се отваря. Заговориха мъжки гласове.

— И не забравяй да вземеш телефона. Ясно ли е? Ще запомниш ли? — попита един от тях.

Джесика знаеше, че това са лошите.

Тя се протегна, за да заключи вратата отново, спря. Щяха да я чуят. Трябваше да я остави така.

— Да, ще запомня — отвърна другият лош. Вече беше точно пред вратата.

Джесика се обърна и се затича към спалнята. Трябваше бързо да си сложи лепенките, за да не разберат лошите, че е била непослушна. Щяха да й се ядосат, ако разберяха. А тя просто бе искала да диша свободно.

Тя профуча през вратата на спалнята и чу щракването на ключ в ключалката. Погледна назад и видя как топката се завърта.

После сведе очи надолу и видя Мо. Розовата костенурка лежеше на пода.

Джесика се намръщи. Не знаеше какво да прави. Вратата щеше да се отвори всеки момент. Но ако лошите видеха Мо на пода…

Изтича на пръсти до костенурката. Чу как ключът влиза във втората ключалка. Наведе се и взе Мо. Чу как лошият натиска вратата, а после казва:

— Мамка му! Да не си забравил да заключиш?

Тя се втурна към спалнята. Чу как ключалката изщраква и се обърна.

После се удари във вратата на спалнята и падна.

Просна се по лице на пода и извика:

— Ох!

Мо излетя от ръката й.

Входната врата се отвори и една лампа светна. Разплакана, просната на пода, Джесика се надигна. Видя вторачения в нея Спорт. Максуел стоеше зад него и също я гледаше.

„Сега вече татко ще дойде — помисли си тя. — Ще дойде и ще ги набие.“

Спорт се намръщи. Очите му потъмняха.

— Мамка му! — изсъска той. — Шибана кучка! Гадна шибана кучка.

И пристъпи към нея, а Максуел затвори вратата.

Джесика заплака.

— Не исках — изхлипа тя.

Спорт се протегна, хвана я за ръката и я дръпна силно.

— Ох! — извика Джесика.

Той я вдигна от пода и я удари по лицето. Тя падна на пода, изпищя и заплака.

„Идвай, татко, идвай!“

— Ти и шибаната ти майка — каза Спорт. — Убих я. Какво ще кажеш за това, а? Шибаната ти майка е мъртва!

— Не е! — изхлипа Джесика.

— Мъртва е. Правеше се на много хитра и се наложи да я убия.

— Татко ми ще дойде! — извика Джесика и се задави със сълзите си. — Ще дойде и ще ви набие! Ще ви изхвърли през прозореца!

Спорт погледна през рамо. Максуел стоеше зад гърба му и гледаше Джесика.

— Донеси хлороформа — нареди му Спорт.

— Не! — изпищя Джесика. — Не! Мамо!

После захлипа. Спорт пристъпи към нея.

Болезненият стол

— Здравейте, фенове на психиатрията — каза доктор Джефри Сакс, влезе в стаята на Елизабет и затвори вратата. — Всичко наред ли е?

Конрад се вторачи в него безмълвно.

Той беше един от тях.

Гледаше го и мислеше: „Трябва да… трябва да направя нещо“.

Но какво можеше да направи? Все още не знаеше номера, а Елизабет бе раздразнена, вероятно дори на ръба на жестока криза. Вече бе осем и двадесет и шест, а Сакс…

Сакс погледна Елизабет през дебелите стъкла на очилата си, после отмести очи към Конрад. Продължи да бърбори с жизнерадостния си тон, но гласът му трепереше. Усмивката му бе насилена и изкривена.

— Проблем ли имаме? Какво не е наред? Не искаме двама стари приятели като вас да си имат недоразумения, нали?

Той изгледа Конрад нетърпеливо и добави:

— Нали, Нейт?

Конрад прикова очи в огромната розова глава, обляна в пот.

Осем и двадесет и шест. Трябваше да…

Без да помисли, той прошепна:

— Ти, гадно копеле!

Сакс не му обърна внимание, а погледна часовника си и каза:

— Доста е късно, нали? Я виж, почти осем и половина. Става прекалено късно — каза той и погледна Конрад умолително. — Ако бях на твое място, щях да побързам, Нейт. Наистина да побързам.

И с тези думи се обърна към вратата.

Конрад протегна ръка и го хвана за рамото.

— Ти, гадно копеле — прошепна отново той. — Ти си един от тях… ти… Знаеш ли какво направиха? Знаеш ли?

Огромният мъж уплашено ококори очи.

— Виж… никой не каза нищо за… искам да кажа… кой ти го каза? Не трябваше да ти го казват. Не трябваше да казват на никого.

— За бога, Джери, как можа?

Сакс се намръщи и гневно отхвърли ръката на Конрад от себе си.

— Слушай, я не ми излизай с тези номера. Не всеки е тузар от Сентръл Парк Уест. Нали разбираш? Не всеки е толкова добре материално, че да откаже една добра оферта.

Сакс дишаше тежко и стрелкаше очи между Конрад и Елизабет. После зашепна поверително:

— Виж сега. Не знаех, че ще постъпят така, ясно ли е? Казах им, че няма да вземеш пари, но… Не знаех, че ще направят това.

Отново погледна часовника си и поклати глава.

— Слушай, наистина трябва да побързаш. Тези типове са адски сериозни. Трябва да спазваме графика. — И пак посегна към вратата.

— Стой!

Думата го закова на място. Дълбокият гърлен глас го накара да затрепери. Ръката му се отпусна и той бързо се обърна. Конрад също се завъртя. Двамата впериха очи в Елизабет.

До този миг тя бе стояла зашеметена, стиснала главата си с ръце и отворила уста, като непрестанно местеше очи от единия към другия, сякаш казваше: „Не, не, не“.

Сега едната й ръка бе все още на главата, но другата сочеше лицето на Сакс.

— Ти — изръмжа Елизабет отново. — Истински си.

Замръзнаха за момент в тази поза: Елизабет с протегната ръка, Сакс — втренчен в нея и облян в пот. Конрад настръхна.

„Трябва да… трябва да направя нещо… трябва…“

— Е, Елизабет, виждам, че си постигнала голям успех — каза Сакс. — Трябва да тръгвам. Довиждане.

Тя пристъпи към него.

— Ти си лош. Ти си един от тях.

Сакс уплашено се ококори.

— Казал си й? — обърна се той към Конрад. — О, Господи!

Конрад вдигна ръка.

— Елизабет. Недей.

Тя дори не го погледна.

— Доктор Конрад е добър — каза тя и направи още една крачка към зашеметения Сакс. — Знаех си. Бях права. Доктор Конрад е добър, а ти… ти си отвлякъл дъщеря му. Взели сте момиченцето му, за да го накарате да прави разни неща.

Ченето на Сакс увисна.

— О, Господи.

— Откраднали сте дъщерята на доктор Конрад. И всичко е истинско.

— Спри, Елизабет — прекъсна я Конрад, застана между тях и я погали по ръката. — Стига толкова. Моля те.

— Но ти си добър — меко каза тя. — Ти ми каза, че си добър, а те са лоши.

— Моля те — повтори Конрад. — Кротувай.

Побутна я към леглото. Елизабет заклати глава, очите й се напълниха със сълзи.

— Аз не… не мога…

Конрад я накара да седне.

— Всичко е наред — утеши я той. — Всичко ще се оправи.

— За бога, Нейтън — обади се Сакс. — Казал си й. Разказал си й всичко.

Конрад се обърна към него. Огромният мъж стоеше до вратата с отворена уста.

— Мамка му, Нейтън. Не трябваше да казваш на никого. Никой не трябваше да казва нищо на никого. Това беше важното.

Конрад усети как по челото му избива пот.

— Джери… — започна той.

Сакс пристъпи към него.

— За бога, Нейтън, не трябваше да казваш на никого.

— Джери, слушай, можем да се измъкнем, ако се държим един за друг.

— Нали точно това ти казаха! Да не разправяш на никого.

— Можем да се измъкнем, ако…

— Не мога! — изкрещя Сакс. — Не мога да се измъкна. Тя ще разкаже. Ти можеш да разкажеш. А те…

— Господи, Джери!

— Имам предвид, майната й на шибаната полиция. Майната й и на работата ми. Ами те? Искам да кажа… те направо ще побеснеят. Господи, Нейтън, разбираш ли какво ти казвам? Просто трябваше да й зададеш шибания въпрос. Защо, по дяволите, не й зададе шибания въпрос и не изчезна оттук?

— Джери — прекъсна го Конрад рязко. — Отвлякоха дъщеря ми. Трябва да се държим един за друг. Не можем да им разкажем всичко това.

— Да не им казваме? — пронизително изкрещя Сакс. — Да не им казваме? Те ще се обадят тук, за да се уверят, че си тръгнал. Трябва да им кажа. Те трябва да решат проблема или… полицията… службата ми… аз…

— Ако им кажеш… ако им кажеш, ще убият дъщеря ми — обясни му Конрад.

— Чудесно.

— Ще я убият, Джери.

— И какво? Да не искаш мен да убият? Да не искаш да си помислят, че съм ги предал? По никакъв начин. Разбираш ли какво ти казвам?

— По дяволите! — изруга Конрад и се вторачи в Сакс.

„Трябва да… трябва…“

— По дяволите! — повтори той. — Ще я убият. Тя е само на пет годинки. Малко момиченце. Още е в детската градина.

— Майната й! — изкрещя Сакс и се наведе над дребния си колега. — Трябваше да помислиш за това, когато започна да дрънкаш и да разправяш на всички.

Сакс обърна гръб на Конрад и огледа стаята, сякаш търсеше изход.

— Вероятно можем да я упоим — промърмори той. — Точно така. Ще им кажем… ще я упоим, докато всичко свърши. Може и да се хванат… а после ще си я получат и сами ще се оправят с нея.

Конрад отстъпи назад.

„Трябва… трябва да…“

Той избърса устата си с ръка. Потта сякаш избиваше отвсякъде.

„Трябва да го спра.“

Той отново отстъпи назад и се удари в дървения стол.

Сакс продължи да дрънка:

— Слушай, Нейтън, това може и да свърши работа. Ясно ли е? Може дори да пуснат хлапето. Важното е да не ги ядосваме. Трябва да сме честни с тях и да се надяваме, че те ще оправят всичко. Ясно ли е? Когато се обадят, ще им кажем: „Да, той й разказал, но я упоихме. Можете да дойдете по-късно и да…“. Това е всичко. Разбираш ли? Просто ще им кажем.

Конрад сведе очи надолу.

„Трябва…“

Ръцете му стиснаха облегалката на стола.

„Трябва да го ударя. Трябва да го ударя със стола.“

Той се обърна към Елизабет. Тя ги гледаше с ококорени очи.

„Със стола… как… как да го направя?“

Сакс си погледна часовника.

— О, Господи. Почти осем и тридесет и пет е. Ще се обадят след пет минути. Добре, добре, трябва да вървиш. Знаеш ли номера? Трябва да изчезваш оттук. Аз ще сляза долу и ще изчакам обаждането им. Ясно ли е? Така ще действаме.

Конрад стисна облегалката на стола с две ръце и го вдигна.

— Я стига! — извика Сакс. — Какво правиш? Имаш ли номера? Да вървим.

Конрад се втурна към него.

Вдигна стола високо във въздуха, направи две крачки и болното му коляно се подгъна. Той изстена от болка, но тромаво продължи напред и стовари стола върху Сакс.

Елизабет изпищя.

— Чакай бе! — извика Сакс и вдигна ръце пред лицето си.

Столът се удари леко в рамото му.

— Ох — каза той и се отдръпна към стената. — Какво правиш, Нейтън?

Ударът изби стола от ръцете на Конрад. Той застина на място и се намръщи от болката в коляното. Ръцете му увиснаха.

„Какво правя? Какво, по дяволите, правя?“

— Господи, Нейтън — каза Сакс, отдръпна се от стената и разтърка рамото си. — Господи! Можеше да ме убиеш.

Конрад прокара ръка през оредялата си коса. Поклати глава замаяно.

— Аз… съжалявам. Не знам какво… разстроен съм… аз…

После автоматично вдигна стола и го изправи.

— Господи, не издържам вече…

— Да — съгласи се Сакс. — Така ли трябва да се държи един лекар?

— Не, не… аз… сигурно полудявам.

Конрад се вторачи в стола. Не можеше да повярва, че е ударил Сакс.

Сакс протегна ръка и я разтърка, после отново погледна часовника си.

— Добре. Трябва да действаме. Ако искаме всичко да мине добре, трябва да тръгваме.

Конрад кимна изморено, вдигна стола и отново удари Сакс.

Този път го грабна едновременно за облегалката и седалката и го завъртя силно. Тежките крака удариха огромната розова глава на Сакс. Капки пот и кръв изхвърчаха във въздуха. Също и очилата на Сакс. Удариха се в стената и паднаха на пода.

Конрад отново изпусна стола, спъна се, но успя да запази равновесие.

Погледна нагоре и видя, че Сакс още стои. Очите му бяха неподвижни. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. На главата му се виждаше открита рана.

Раната почервеня от кръв, която се стече по окото на Сакс и бузата му.

— Нейтън… — почна Сакс, после се свлече на колене.

Падна на пода с глух удар и остана там неподвижно.

Той е на път

Елизабет се бе вторачила в Сакс. Държеше бузата си с едната си ръка, а с другата го сочеше.

— Ти го удари със стола — каза тя.

Задъхан, Конрад също го загледа.

— Аз…

— Удари го по главата със стола — повтори тя.

— Трябваше да го спра. Щеше да им разкаже всичко, а те щяха да я убият.

— Но ти го удари със стола. Удари го…

— За бога, Елизабет! Знам.

Тя се стресна от резкия му тон. Обви ръце около раменете си и го загледа мълчаливо.

Конрад избърса потта от лицето си.

— Хайде — по-меко каза той. — Помогни ми да го завържа.

Отиде до леглото и метна шлифера си на пода. Издърпа чаршафите и калъфката на възглавницата и ги отнесе до Сакс.

Колегата му лежеше на едната си страна. Кръвта му капеше на пода и образуваше малка локвичка.

Конрад коленичи до него и се намръщи от болката в коляното. Дръпна дясната ръка на Сакс зад гърба му и завърза чаршафа около китката. После вдигна и лявата. Хлъзгавата от пот ръка се изплъзна от хватката му и се отпусна на пода. Конрад въздъхна и я хвана отново. Завърза и нея. Не знаеше как да прави специални възли, просто усука чаршафа няколко пъти.

Погледна вратата и малкото прозорче в нея. Никой не го наблюдаваше. После отмести очи към Елизабет, която стоеше над него и го гледаше замаяно. „Това май не е най-добрият метод за лечение“ — помисли си той и се усмихна криво. После хвана глезените на Сакс и изпъна краката му.

Завърза глезените му и си пое дъх. Сега трябваше да завърже калъфката около устата му. Ръцете и маншетите на ризата му се омазаха с топла, лепкава кръв. Когато завъртя главата на Сакс, от ухото му потече кръв. Конрад преглътна тежко. Дори в медицинската академия бе мразил вида на кръв. Уви калъфката около лицето на Сакс, после я натъпка между зъбите му. Усети влажните зъби по кокалчетата на пръстите си. Опъна калъфката силно и я завърза.

— Няма ли да се задуши? — попита Елизабет.

— А? — разсеяно попита Конрад. — Какво?

Елизабет не повтори въпроса си.

Конрад се изправи.

— Докторе!

Той залитна. Изгаряща болка прониза челото му. Пред дясното му око избухна червена светлина и той видя облаците над хълма.

Усети как Елизабет го хваща и се подпря на рамото й.

— Добре съм — бързо каза Конрад.

— Добре ли си?

— Какво? Да. Добре съм. Няма проблеми.

Червените облаци изчезнаха. Коляното му пулсираше. Той се изправи и пусна Елизабет.

Върна се бавно до Сакс, наведе се и го хвана за краката. Завъртя тежкото тяло, после го повлече към леглото. Главата на Сакс остави по пода кървава следа.

След като го завлече до леглото, Конрад коленичи до него и изстена. Окървавеното лице на Сакс бе обърнато към него. Очите му бяха притворени, зъбите му хапеха калъфката.

„Така ли трябва да се държи един лекар?“

Конрад забута раменете на колегата си. Огромната маса плът не помръдна. Конрад забута по-силно и се обърна към Елизабет.

— Помогни ми.

Тя коленичи до него и също забута.

Малко по малко тялото на Сакс се плъзна под металното легло. После Конрад сгъна краката му, за да не се виждат.

Елизабет се изправи и помогна на Конрад да стане.

— Благодаря — каза той. — Виж дали можеш да почистиш кръвта.

Тя кимна и отиде до мивката. Намокри кърпата си, коленичи и започна да бърше кръвта. Русата й коса, завързана с черна панделка, падна напред.

Конрад изпъна одеялото на леглото и го дръпна по-надолу, за да скрие Сакс.

— Не мога да го направя — обади се Елизабет.

Той бързо я погледна. Елизабет бе изчистила следата от кръв, но не бе докоснала локвичката.

— Само ще я размажа — обясни тя. — Трябва ми голям парцал.

— А… добре. Просто остави кърпата отгоре и да се махаме оттук.

Конрад погледна часовника си. Осем и четиридесет.

— Добре — съгласи се Елизабет.

Той чу вкарването на ключ в ключалката и изстена:

— О, Господи!

Вратата се отвори и усмихнатата санитарка надникна.

— Всичко наред ли е?

— Да — каза Конрад. — Всичко е наред.

— Доктор Сакс тръгна ли си?

— Да — отговори Конрад и бързо сложи ръце зад гърба си, та тя да не види кръвта по тях.

— Добре. Просто проверявах — все така жизнерадостно каза тя.

Понечи да затвори, но внезапно спря и се вгледа в пода.

— Това вашите очила ли са?

— О — с треперещ глас отвърна Конрад и погледна очилата на Сакс. — А, ето къде били.

— Внимавайте да не ги настъпите — посъветва го санитарката, излезе и затвори вратата.

Конрад си облече шлифера и каза:

— Хайде.

Елизабет го изгледа учудено.

— И аз ли?

— Не мога да те оставя тук. Трябва да дойдеш с мен. Хайде.

Той я хвана за ръката и я поведе към вратата. Огледа стаята за последен път.

Очилата.

Вдигна ги и ги пъхна в джоба на шлифера си. После видя касетофона на масата.

— Страхотно — изсумтя той.

Взе го и го пъхна в джоба си.

Забързаха по коридора. Елизабет трябваше да подтичва, за да върви до него. Конрад куцукаше, за да щади болното си коляно. Сестрата на отделението ги изгледа, когато минаха покрай нея.

Надзирателката беше зад бюрото си. Вдигна очи, погледна Конрад, кимна и отново сведе очи към вестника си.

Конрад поведе Елизабет към асансьора. Натисна бутона и зачака нетърпеливо. Чу как надзирателката отгръща нова страница.

Най-после асансьорът дойде. Конрад застана до Елизабет, хвана я за ръката и погледна вратата. Усещаше как Елизабет проучва профила му със зелените си очи. Спомни си как изглеждаше лицето на Сакс, когато го пъхнаха под леглото. Вратата се отвори и двамата изскочиха от асансьора.

Коридорът беше тих. Конрад задърпа Елизабет. Затичаха към кабинета на Сакс.

Беше осем и четиридесет и две. Телефонът беше на бюрото, точно до дългата табелка „Доктор Джералд Сакс, директор“. Навсякъде бяха разхвърляни хартии.

Конрад погледна телефона и каза:

— Е, добре. Не можем да чакаме.

Телефонът звънна.

Конрад бързо пристъпи напред и вдигна слушалката преди телефонът да звънне отново.

— Сакс — каза той делово.

— Къде беше, по дяволите?

Конрад се стегна. Обаждаше се Спорт.

— Наложи се да ти звъня два пъти, тъпо копеле.

Сърцето на Конрад заби силно.

— Всичко е наред — промърмори той. — Той е на път.

— Тъп шибаняк — изруга Спорт и затръшна телефона.

Конрад остави слушалката с трепереща ръка. Застана неподвижно за секунда и се вторачи в телефона. Можеше да вдигне слушалката и да се обади в полицията.

Не, нямаше време. Прекалено много неща можеха да се объркат. Нямаше време дори за обяснения.

Елизабет още стоеше до вратата. Гледаше го объркано и разтриваше челото си.

— Ти ли си? — попита тя.

Конрад поклати глава.

— Какво?

— Ти ли си той? Имам предвид Тайния приятел. Ти ли си Тайния приятел?

Конрад се засмя, пристъпи към нея и я хвана за ръката.

— Да вървим.

Имаше осемнадесет минути да стигне до часовниковата кула.

Време за убиване

„Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда.“

Беше събота вечер. Имаше доста коли, но все пак се движеха бързо. Корсиката фучеше сред останалите коли като риба сред водорасли. Конрад стискаше волана. Главата го болеше. Коляното му пулсираше. Блясъкът на фаровете измъчваше окото му. Кракът му не слизаше от педала за газта. Очите му се движеха непрестанно — към огледалото за обратно виждане, страничното огледало, часовника на таблото.

Асфалтът беше неравен. Корсиката подскачаше и тракаше. Внезапно колите пред него спряха. Светнаха червени стопове и движението се забави. Конрад не спря. Корсиката се мушна сред колите отпред. Очите му горяха. Девет без десет. А едва сега потегляше по Четиридесет и втора улица.

„Кой е номерът? — помисли той. — Кой е номерът?“

От седалката до него се чу звук. Елизабет тихичко си пееше.

— Четиридесет и девет бутилки бира на лавицата, четиридесет и девет бутилки бира. Една от бутилките падна, четиридесет и осем бутилки бира на лавицата…

Имаше чист и нежен глас.

Конрад я погледна внимателно. Елизабет седеше както винаги — изправена, стегната, отпуснала ръце в скута си.

„Кой е номерът?“

Той се накани да я попита отново и отвори уста. Ако обаче побеснееше и го нападнеше в това движение…

— … Една от бутилките падна, четиридесет и седем бутилки бира на лавицата…

Той погледна напред. Реката проблясваше от светлините на Бруклин. На отсрещния бряг леката мъгла хвърляше призрачни сенки. Облаците бяха оцветени в бяло и лилаво от неоновите светлини на града.

— Една от бутилките падна…

Той потрепери.

„Ти ли си Тайния приятел?“

Конрад прикова очи в огледалото за обратно виждане и отразените в него фарове. Още ли го следяха? Бяха ли го видели да тръгва от болницата заедно с Елизабет? Не мислеше така. Смяташе, че го бяха оставили за известно време. Защо Спорт да го следи до болницата, след като имаше там вътрешен човек? Не, разбира се, нали провери сведенията на Сакс. Беше чудесно, че засега е сам, но…

Но дори и да не го следяха, щяха да го чакат на часовниковата кула. И там щяха да видят Елизабет. Можеха да я хванат и да я измъчват, докато не им каже онова, което искаха да узнаят. А после щяха да я убият. Него също. И Джесика.

— … Четиридесет и пет бутилки бира. Една от бутилките падна…

— Елизабет — каза той.

Песента заглъхна. Конрад не можеше да я погледне. Въртеше волана и наблюдаваше пътя внимателно.

— Елизабет — повтори той. — Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ми помогнеш сега?

Никакъв отговор. А той все още не можеше да я погледне.

— Трябва да ми кажеш какво искат от теб. Трябва да ми помогнеш да си върна дъщерята. Онзи номер, който искат… телефонен номер ли е? Адрес? Комбинация на сейф? Познават ли те тези хора? Знаеш ли кои са и…

— Дъщеря ти има ли хубава стая? — внезапно попита Елизабет.

— Какво?

Конрад се вторачи в червените стопове на кадилака пред него.

— Има ли картини по стените? Обзалагам се, че има картини. На Мики Маус и Голямата птица. Сега децата харесват Голямата птица, нали?

Конрад кимна бавно.

— Да. Голямата птица. Тя има… Юрганът й е на Големи птици…

— Майка й е мила — каза Елизабет. — Влиза и казва „лека нощ“. Добра майка.

Конрад зачака търпеливо. След секунда чу гласа й отново.

— Четиридесет и четири бутилки бира на лавицата…

Най-после я погледна. Видя празния й поглед. Елизабет гледаше съсредоточено напред, а отражението й в предното стъкло гледаше самата нея. Странна работа. Само преди по-малко от двадесет и четири часа си бе фантазирал за нея, докато се любеше с жена си. Беше заспал, унесен в мисли за нея. Беше очаквал с нетърпение сеансите с нея, смеха й, внезапния разумен поглед в очите й.

„Все още съм тук.“

А сега всичко това се бе изпарило. Спомняше си чувствата си, но в момента изпитваше само див, сковаващ страх. Внезапно Конрад се сети за Тимоти, пациента със СПИН: той беше сам и безумно уплашен и за него не съществуваше нищо друго, освен този кошмарен страх. Конрад си помисли, че в момента се чувства по същия начин: тормозеше го единствено мисълта за изтичащото време.

„Няма да чакам и секунда, докторе. Девет часът и край. С дъщеря ти е свършено. Запомни това.“

Конрад разтърка коляното си — болеше го още по-силно след дългото натискане на газта. Отби в лявото платно, когато останалите коли се струпаха вдясно заради изхода към Четиринадесета улица. Фучеше и проверяваше огледалата и часовника. Шест и половина минути до девет.

— Четиридесет и три бутилки бира на лавицата…

Елизабет седеше изправена и гледаше напред. Пееше без чувство. Гласът й беше ясен и чист като електронен запис.

Когато стигна до улица „Канал“, му оставаха само четири минути. Движението там се задръсти. Събота вечер в Китайския квартал. Безброй коли стояха неподвижно пред червените светофари. Хората се разхождаха спокойно по улицата, покрай банките и ресторантите с китайски фасади и покриви като на пагоди. Млади китайски двойки, стари мъже и жени, групи бели тийнейджъри, млади чернокожи семейства — всички се мотаеха безцелно в събота вечер. Имаха много свободно време. Време за убиване.

Три минути до девет.

— Тридесет и две бутилки бира на лавицата, тридесет и две бутилки…

— По дяволите! — изкрещя Конрад, вбесен от безпомощността си.

Най-после потеглиха по „Лафайет“. Движението тук бе по-леко. Конрад натисна клаксона и започна да профучава през светофарите на червено. Номерата на колата му бяха лекарски и знаеше, че ченгетата няма да го спрат. Надяваше се само никой да не му се изпречи на пътя.

Колата подминаваше бързо младите хора по широкото авеню, сградите в стил рококо, малките магазинчета, стените, изпъстрени с графити, тълпите хора около мошениците, които играеха на „Тука има, тука нема“, и продавачите на евтини часовници и тениски. Оставаха му две минути.

Той обърка пътя и зави наляво по улица „Франклин“. Беше мрачна, тясна уличка под гигантската стена от черен гранит на сградата на Семейния съд. Нямаше никакво движение. Само една двойка мина покрай тях на път към Китайския квартал, после улицата остана абсолютно празна. Конрад се надяваше да скрие Елизабет тук. Гумите на корсиката изскърцаха до бордюра, точно пред знака „Паркирането забранено“.

Конрад светкавично спря двигателя, загаси фаровете, разкопча колана си…

Елизабет бавно се обърна към него и примигна.

— Стигнахме ли?

— Чакай ме тук — каза той. — Не мърдай. Не говори с никого. Ако дойдат полицаи, кажи им, че чакаш лекар, който е на спешно повикване. Разбра ли?

— Тръгваш ли?

— Трябва. Иначе ще убият дъщеря ми. Трябва да се срещна с тях.

Тя го погледна мълчаливо.

Конрад отвори вратата. Лампичката светна и той видя ясно лицето на Елизабет и погледа й.

Спря с единия крак на тротоара, а другия — още в колата.

— Елизабет — каза той.

Тя зачака търпеливо. Той поклати глава и каза:

— Съжалявам.

Елизабет не помръдна, но каза ясно:

— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.

— Какво?

— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.

Конрад стисна устни, протегна се и я докосна по ръката. Елизабет сведе очи към ръката му.

— Ще се върна — дрезгаво каза той.

Излезе от колата и затръшна вратата.

Оставаха му точно шестдесет секунди.

Елизабет го загледа как се отдалечава. Дребна, слаба фигурка, която куцаше бързо в мрака. Помисли си, че докторът изглежда глупаво, докато тичаше като ученик, закъснял за училище. Надяваше се, че ще успее да намери дъщеря си.

Тя се усмихна, после се засмя. Доктор Конрад беше ударил доктор Сакс със стола. Бе сигурна, че точно това бе станало. Беше го ударил по главата със стола. Той беше Тайния приятел. Но беше истински. Тя бе убедена в това.

Наблюдаваше го как куцука и мислеше за лицето му. Той имаше тъжно лице. Очите му бяха като на старец — мъдри и изморени. Челото му бе набръчкано, а светлата коса — почти изчезнала. Елизабет седеше в колата, отпуснала ръце в скута си. Гледаше го и мислеше за лицето му с топлота. Усмихваше се нежно.

Той щеше да й помогне. Беше й обещал. Нещата вече нямаше да са толкова объркани. Щеше да се почувства по-добре, както в онези дни, когато бе работила в детската градина. Тогава й бе помогнал доктор Холбайн. Той също беше добър човек.

И доктор Конрад беше добър. Тази мисъл я успокояваше и я правеше по-щастлива, сякаш около нея грееше слънце.

В този момент дребната му фигурка изчезна зад ъгъла и светлината угасна. Елизабет спря да се усмихва. Внезапно остана сама. Сама в тъмната кола на тази тъмна улица…

„Не говори с никого. Не мърдай. Просто ме чакай.“

Елизабет потръпна. Разтърка енергично ръце да ги стопли. Погледна навън и запя тихичко:

— Двадесет и шест бутилки бира на лавицата, двадесет и шест бутилки бира…

Един мъж се надигна от задната седалка. Елизабет започна да се обръща. Видя кошмарно лице, набъбнали вени, треперещи устни, изпъкнали очи. Опита се да изпищи, но той притисна ръка към устата й. Дръпна я силно назад. Елизабет безпомощно размаха ръце. Чу зад себе си силен пронизителен смях.

— Хе-хе-хе.

И усети нещо студено, притиснато в гърлото й.

Имаше достатъчно време да осъзнае, че е нож.

Времето изтича

Сградата на Криминалния съд беше масивна и украсена със сложни орнаменти. Фасадата й от бял мрамор, дълга цяла пресечка, се издигаше към пурпурното небе. Каменните орли на върха й гледаха на север към Емпайър Стейт Билдинг, на юг към кулите близнаци на Световния търговски център и Уолстрийт. Над тях се намираше квадратната мръснобяла кула с часовници от двете страни. Часовниковата кула.

Конрад затича към нея; куцаше силно. Влажният вятър разтвори шлифера му. Усещаше как времето му свършва като кислород в херметично затворена стая. Зави зад ъгъла по улица „Ленард“.

Тясната уличка беше безлюдна. Влажните павета блестяха под светлината на уличните лампи. Сградата се извисяваше зловещо над него. Зад сводестите прозорци не светеше нито една лампа. Изглеждаше съвсем празна. Заключена.

Конрад изтича до вратата и я дръпна силно. Тя безшумно се отвори и той влезе.

Широкото фоайе бе пълно със сенки. Две грандиозни мраморни стълбища. Елегантни парапети. Огромен кълбовиден полилей над главата му. Всичко бе неподвижно и мразовито. Струваше му се, че усеща студа на камъка около себе си.

Затича се към асансьорите. Познаваше пътя добре. Преди Джесика да се роди, двамата с Аги често идваха в музея. Качваха се на върха и се целуваха и прегръщаха… но сега не можеше да мисли за това. Той затича още по-бързо.

Натисна бутона на асансьора и вратата се отвори. Конрад влезе и натисна копчето за дванадесетия етаж.

Времето изтичаше. Асансьорът се носеше нагоре. Той погледна часовника си и видя как стрелката неумолимо се мести. Гърлото му се сви. Трябваше да го изчакат.

„Нито минута след девет.“

Да, ще почакат.

„Нито секунда.“

Асансьорът се издигаше бързо. Седем… осем… девет… Конрад вдигна лице към тавана и стисна главата си с ръце.

„Девет часът и край. Дъщерята ти е мъртва. Запомни това.“

„Моля ви — помисли си той, — моля ви.“

Вратата на асансьора се отвори и той изфуча навън.

Видя пред себе си извито стълбище и дървен балкон. Закатери се бързо в тъмнината. На площадката се запрепъва по тесен коридор със затворени сиви врати. Усещаше бързото движение на стрелката на часовника, сякаш механизмът се намираше в него. Запъхтян, той се закашля и се затича към вратата в дъното на коридора. Сивата й боя се лющеше. Надписът върху нея гласеше: „Вход забранен!“. Конрад я бутна.

Ново тясно дървено стълбище. Той се закатери към червената метална врата на върха. Студът, който идваше отвън, го пронизваше. Конрад се закашля отново.

— Господи — изсумтя той.

Бутна червената врата и излезе на покрива.

Обля го вълна свеж въздух и шум. Звукът на вятъра, бръмченето на колите по улицата долу, лекото, но непрестанно свирене на клаксони.

Тръгна към балкона. Каменните орли клечаха по стените около него. Белите, червени и зелени светлини на града блестяха в мъглата. Златната корона на общинската кула се издигаше пред него и пробождаше мрачното небе, по което нямаше звезди.

Конрад изстена и си погледна часовника. Стомахът му се сви. Девет и три минути.

Той пристъпи напред и чу силен звук.

Часовникът на кулата заби шумно и тържествено. Конрад вдигна очи към часовниковата кула.

Беше точно над него. Огромен мраморен блок с осветен циферблат. Малката стрелка се намираше на девет, а голямата сочеше точно дванадесет.

Часовникът изоставаше.

Все още имаше време!

В същия миг черен силует мина зад осветения часовник.

Конрад се запрепъва към вратата на часовниковата кула. Отвори я и пристъпи в тъмнината. Тясно извито стълбище се издигаше към нищото. Конрад се хвана за перилата и започна да се изкачва.

Скърцаше със зъби и се мъчеше да преодолее болката в коляното си. Влачеше десния си крак зад себе си. Струваше му се, че влачи циментов блок със светкавица вътре. Главата го болеше от шумното биене на часовника.

„Нито минута. Нито секунда.“

„Все още имам време.“

Закатери се по последните стъпала. Над него се намираше отворът, който водеше към помещението с часовника. Той мина през дупката и пристъпи напред.

Последният звън разтърси малката кабина на механизма. Конрад усети вибрациите в цялото си тяло. Почервенелите от залеза облаци се появиха пред очите му и затрептяха. Той затвори очи и се помъчи да ги пропъди. Ударът на часовника бавно замря. Конрад стоеше с отпуснати рамене и дишаше тежко. Пред него, в средата на стаичката, се въртяха колелца и механизми. Лостът, който движеше стрелките на часовника, се повдигна. Минутната стрелка се премести с леко бръмчене.

Мъжка сянка излезе иззад циферблата.

В часовниковата кула

— Рискува доста, докторе — каза той. — Часовникът ми показва почти девет и пет.

— Часовникът ти избързва, Спорт — отвърна Конрад.

Все още беше задъхан, но се опитваше да контролира гласа си. Спокоен. Авторитетен. Лекарски.

Спорт се ухили.

— Часовникът ми избързва — повтори той. — Това ми харесва. Часовникът ми избързва.

Внезапно червена светкавица проряза дясното око на Конрад. Той извърна лицето си настрани. Светлината намаля до жълтеникав блясък. Спорт беше запалил кибритена клечка и я поднасяше към цигарата си.

На светлината на клечката, Конрад видя ясно похитителя. „Господи, толкова е млад — помисли си той. — На двайсет и няколко, най-много трийсет.“ Слаб и стегнат, в джинси и сако от туид с кръпки на лактите. Изглеждаше дори хубав, с кръгло момчешко лице и гъста кестенява коса, която падаше над очите му. А в очите му светеше свирепа интелигентност. Бяха очи на артист или студент, или…

Спорт духна клечката и върху лицето му падна сянка.

— Какво има, докторе? Изглеждаш ми изтощен. Не си бързал заради мен, нали? — Той се засмя.

Конрад не отговори.

Спорт махна с цигарата си към него.

— Само се шегувам, докторе. Не се шашкай. Казах ти го и преди: с мен нямаш проблеми. Наистина.

Конрад продължи да мълчи. Помъчи се да диша по-равномерно. Изпъна рамена. Спокойният лекар.

Спорт се захили отново, този път малко по-нервно.

— Добре, добре, значи не искаш да си побъбриш с мен, господин психиатре. Направо ме смаза. Не мога да се справя с мълчанието ти. Та позволи ми да те попитам следното: кой е шибаният номер? Имам предвид, щом не искаш да си приказваме, да се захващаме за работа тогава.

Конрад заговори бавно и спокойно.

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми, Спорт?

Въпреки тъмнината видя как младият мъж клати глава. После отново чу смеха му.

— Психиатри — презрително изсумтя Спорт. — Вечно отговарят на въпросите с въпроси.

Конрад видя червеното огънче на цигарата, насочено към него.

— Първо ще поговорим за номера, а после за хлапето — заяви Спорт. — Ясно ли е? Първо номерът, после хлапето. Съвсем просто е.

— Не.

Потта му изби отново. Конрад я усети как се стича по гърба му.

— Не. Каза ми, че тя ще е тук. Аз ти давам номера, а ти ми даваш детето. Така се споразумяхме.

— О, докторе, докторе, докторе. Аз да не съм малоумен? Да не ме смяташ за шибан кретен? Не, не, не, приятелю.

Спорт пъхна едната си ръка в джоба на панталона си, а другата размаха театрално.

— Ще ми трябват поне два часа, за да проверя дали това е номерът, който искам. А когато се уверя, че е той, ще си получиш дъщеричката. Най-късно около полунощ.

— Не — отново каза Конрад.

Дишането му вече беше равномерно, но пулсът му се ускоряваше все повече.

— Нямам гаранция, че…

— Докторе — прекъсна го Спорт, пристъпи към него и заговори през зъби: — Сигурно не обяснявам достатъчно добре. Слушай ме сега. Аз съм свестен човек. Не искам да убивам никого. Ясно ли е? Но искам този номер. О, да. Искам го толкова силно, че съм готов да накълцам дъщеря ти на парчета, за да го получа. Ще убия нея, жена ти, цялото ти семейство — тъста, и тъщата ти, онзи досаден чичо с вратовръзката на палмички, абсолютно всички. Ясно ли е? Може да си мислиш, че преди успя с блъфа си. Сигурно смяташ, че пак ще можеш да повториш номера си. Уважавам те за това. Наистина. Вече ти го казах. Но сега сме на съвсем нов етап. Разбираш ли? Вече сме в центъра на нещата и аз трябва да действам по един или друг начин. Въпросът пред комисията е съвсем прост. Кой е шибаният номер? Имаш тридесет секунди да отговориш. Място за преговори няма. Никакви изоставащи часовници, нищо. Тридесет секунди, а после ще изчезна оттук и дъщеря ти ще става само за кучешка храна.

Конрад облиза устни и пристъпи към младежа.

— Не става. Вече може да си я убил — каза той, като едва успя да овладее гласа си.

— Двадесет и пет — отвърна Спорт.

— Или пък може да я убиеш след това.

— Двадесет.

— Тук можеш да убиеш и мен, по дяволите — каза Конрад.

— Прав си. Мога. Петнадесет.

Конрад затвори очи. Слепоочията му пулсираха. „Трябва да се справя с него — каза си той. — Трябва да се обърна и да си тръгна.“

— Трябва да ми позволиш поне да говоря с нея, иначе няма да сключим сделка — твърдо каза той.

— Десет секунди, докторе — отвърна Спорт.

Внезапно Конрад сви юмруци, закрещя, от устата му захвърча слюнка.

— Ти гадно копеле! Лайно мръсно! Откачен шибан кретен! Боклук!

— Пет — четири — три…

— Добре — прекъсна го Конрад.

— Едно.

Конрад отпусна ръце настрани и отмести очи от другия мъж.

— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет — каза той. — Това е номерът, който ми даде Елизабет. Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.

Часовникът избръмча леко и минутната стрелка се премести. Няколко секунди двамата мъже в малката стаичка дишаха тежко.

— Добре — дрезгаво каза Спорт накрая.

Хвърли цигарата и я смачка с крак. Пристъпи крачка и застана пред Конрад. Стояха само на няколко сантиметра един от друг. Бяха почти еднакви на ръст и очите им бяха на едно ниво. Конрад забеляза блясъка в очите на по-младия мъж. Видя доволната му усмивка.

Спорт изсумтя леко.

— Кой е лайно? — попита той. — Кой е боклук? Големият мъж. С големия кур. Великият психиатър. Големият шибан кур, женен за онази хитра путка. Закъде си без парите и дипломите си? Какъв си, когато застанеш срещу истински мъж? Разбираш ли ме? Какъв си?

Спорт го заплю. Конрад се сви, но слюнката го уцели по бузата, точно под дясното око. Той я избърса с трепереща ръка.

— Кой е боклук, а? — меко попита Спорт и тръгна.

Отиде до стълбите и спря там за момент, пъхнал ръце в джобовете си.

— Чакай тук пет минути — нареди той на Конрад. — До девет и петнадесет. И запомни — все още те наблюдаваме. В девет и петнадесет слез долу, върни се в колата и отиди в офиса си. Влез вътре и не излизай. Ако излезеш, ще те видим. Ако те видим… — той прокара ръка по гърлото си — дъщеря ти ще се превърне в кучешка храна. — Той се захили. — Но да говорим сериозно: ако бъдеш добро момче, можеш да излезеш в дванадесет. Хлапето ще те чака на тротоара пред сградата.

С бързо, елегантно движение, той се спусна по стълбите. След миг му се виждаше само главата.

Спорт спря за момент и пак се ухили.

— Запомни. Чакаш тук петнадесет минути.

Конрад остана неподвижно на мястото си и се вторачи в стълбите, където бе изчезнал Спорт.

„Страх ме е, татко.“

Заслуша тракането на часовника и собственото си дишане.

„Не искам да остана тук. Страх ме е.“

Минаваха минути, а той не помръдваше, само стоеше и гледаше.

„Татко?“

Той потръпна конвулсивно. Примигна, вдигна очи и се огледа. За момент му се стори, че по бузата му текат сълзи, и вдигна ръка да ги избърше. Не, това бе плюнката на Спорт.

Конрад загледа стрелките на големия часовник. Гледан отзад, циферблатът беше обърнат. Минутната стрелка се местеше към римското три. Движеше се прекалено бавно.

„Татко, страх ме е.“

— Джеси — прошепна той. — Ужасно съжалявам.

Минутната стрелка докосна тройката. Конрад тръгна към стълбите.

Беше решил да се обади в полицията.

Ако наистина го следяха, защо Спорт бе проверил при Сакс? Ако наистина го следяха, защо Спорт не знаеше, че Елизабет е с него?

Конрад закуцука по сенчестия коридор. Застана пред асансьора и се облегна на стената.

Ако не го следяха, тогава задължително трябваше да се обади на ченгетата. Налагаше се. Това бе единственият начин да спаси дъщеря си. Не можеше да се справи сам.

Докато се возеше в асансьора, гледаше осветените в червено номера. Те обаче непрестанно се замъгляваха. Наложи му се да избърше очите си. Вратата се отвори и той излезе във фоайето и изскочи на улица „Ленард“.

Непрестанно си повтаряше, че престъпниците не знаят за Елизабет. А след като не знаеха, значи не го наблюдаваха. А след като не го наблюдаваха, трябваше да се обади в полицията.

„Страх ме е, татко.“

Налагаше се да се обади. Трябваше да помогне на дъщеря си.

Закуцука към ъгъла. Дишаше тежко и се оглеждаше, за да провери дали го следят. Не видя никого. Усещаше влажния въздух по лицето си и студа по бузите си. Стисна зъби и зави по улица „Франклин“.

Корсиката стоеше на мястото, където я бе паркирал. Тъмна и безмълвна на тъмната и безмълвна улица. Той забърза към нея. Трябваше да се обади в полицията. Трябваше да рискува. Те щяха да я спасят. Ако не го направеха, ако тя умреше… о, Господи, ако тя умреше… тогава те с Аги и всичко… всичко щеше да е…

Спря на тротоара и изхленчи отчаяно.

Колата беше празна.

Пристъпи бързо напред и пъхна ключа в ключалката.

— Ох — прошепна Конрад.

Вратата се отвори. Той се втренчи в празната кола. Видя кръв, дълга следа кръв по седалката до шофьора. После видя нещо на таблото. Минаха няколко секунди преди да разбере какво е.

Хартия. Смачкан лист от бележник. Той го загледа отчаяно.

Думите бяха написани с червено.

„Все още те наблюдаваме. Отивай в офиса си. Чакай.“