Нощ в Лисабон

XI

— Какво остава? — запита Шварц. — Още отсега то се свива като изпрана от колата риза. Вече липсва перспективата на времето — онова, което е било пейзаж, е станало плосък образ, върху който падат променливи светлини. Вече не е само нечий образ, а и леещият се спомен, от който се откъсват отделни картини — прозорецът на хотела, едно голо рамо, прошепнати думи, продължаващи призрачния си живот, светлината върху зелените покриви, нощният мирис на водата, луната върху сивия камък на катедралата, обърнатото към нас лице, променено по-късно в Прованса и в Пиренеи-те, а след туй — вцепененото, последното, което никога не сме познавали и което внезапно иска да изтласка другите, сякаш всичко предишно е било само една измама.

Той вдигна глава. Лицето му отново изразяваше мъка, върху която напразно се опитваше да наложи усмивка.

— Още е само тук — каза той и посочи към главата си. — А дори и тук, то е застрашено, както дрехата в гардероб, пълен с молци. Затова ви го разказвам. Вие ще го опазите, при вас то е в безопасност. Вашият спомен не се опитва да го погълне, за да ви спаси, както моят. При мен то не е скътано добре, още отсега последното, вцепененото лице като рак покрива другите, предишните — гласът му се извиси, — а нали другите вее пак съществуваха, това бяхме ние, а не непознатото, страшното, последното…

— Останахте ли в Париж? — попитах аз.

— Георг дойде още веднъж. Опита се да въздействува със сантименталности и заплахи. Аз не бях там, когато напускаше хотела. Спря се пред мен: „Негоднико! — много тихо каза той. — Ти разсипваш сестра ми! Обаче почакай! Скоро ще те пипнем! След няколко седмици и двамата сте в ръцете ни! А тогава, момчето ми, аз сам ще се погрижа за теб! Ще пълзиш пред мен на колене и ще ме молиш да те пречукам — ако ти остава глас все още!“

— Добре си го представям — отвърнах аз.

— Нищо не си представяш! Ако беше тъй, щеше да се държиш колкото е възможно по-настрана. Давам ти последен шанс — ако до три дни сестра ми си бъде в Оснабрюк, смятам да забравя нещичко. До три дни! Ясно ли е?

— Не сте труден за разбиране.

— Не съм ли? Тогава запомни, че сестра ми трябва да се върне! Това ти е известно и на тебе, проклети мошенико! Или ще ми разправяш, че не знаеш за болестта й? Тия не ми минават!

Втренчих очи в него. Не знаех дали сега го измисли, дали беше истина, или бе онова, което Хелен му е разказвала, за да стигне до Швейцария.

— Не — казах аз. — Не знам.

— Не знаеш? Виж ти! Не е удобно, а? Тя трябва да отиде да се прегледа, лъжецо! Незабавно! Пиши на Мартенс и го попитай! Той знае!

Видях две тъмни сенки да влизат в отворената врата на къщата.

— До три дни — прошепна Георг. — Или сантиметър по сантиметър ще си избълваш проклетата душа! Ще се върна скоро! В униформа!

Той се тикна между мъжете, които стояха в преддверието, и с маршова стъпка излезе навън. Двамата мъже ме заобиколиха и се заизкачваха по стълбите. Последвах ги. Хелен стоеше в стаята си на прозореца.

— Успя ли да го срещнеш? — попита ме тя.

— Да. Каза, че си била болна и трябвало да се върнеш!

Тя поклати глава.

— Какво ли не измисля!

— Болна ли си? — попитах аз.

— Глупости! Измислих го, за да се махна.

— Каза, че и Мартенс знаел.

Хелен се засмя.

— Разбира се, че знае. Не си ли спомняш! Нали ми писа в Аскона? Уредила съм всичко с негова помощ.

— Значи, не си болна, Хелен?

— Приличам ли на болна?

— Не, но това нищо не значи. Не си болна, тъй ли?

— Не, не съм — нетърпеливо отвърна тя. — Георг каза ли още нещо?

— Както винаги. Заплахи. Какво искаше от теб?

— Същото. Не вярвам да дойде пак.

— За какво изобщо е дошъл?

Хелен се усмихна. Бе странна усмивка.

— Той смята, че му принадлежа. Трябвало да направя каквото той пожелае. Винаги е бил такъв От детинство. Често пъти братята са такива. Мисли, че действува от името на семейството. Мразя го.

— Заради това?

— Мразя го. Това е достатъчно. И му го казах. Не ще има война. Той го знае.

Замълчахме. Шумът на колите по кея „Ле гран-з-Огюстен“ сякаш се усили. Зад затвора „Ла Консиержри“ острият връх на „Сент Шапел“ пробождаше ясното небе. Чуваха се подвикванията на вестникарите Те заглушаваха моторите, както чайките шума на морето.

— Няма да мога да те закрилям — казах аз.

— Зная.

— Ще те интернират.

— А теб?

Вдигнах рамене.

— Навярно и мен. Възможно е да ни разделят.

Тя кимна.

— Затворите във Франция не са санаториуми.

— В Германия — също.

— В Германия нямаше да те затворят.

Хелен рязко се обърна.

— Оставам тук! Ти си си изпълнил дълга и си ме предупредил. Не мисли повече за това. Оставам. Това няма нищо общо с теб. Няма да се върна.

Погледнах я.

— По дяволите тази сигурност! — каза тя. — По дяволите и предпазливостта! Наситих им се.

Обвих раменете й с ръка.

— Лесно се казва, Хелен…

Тя ме отблъсна.

— Върви тогава ти! — внезапно изкрещя тя. — Върви и не се чувствувай отговорен! Остави ме сама! Върви! Ще се оправя и сама!

Тя ме погледна, сякаш бях Георг.

— Не бъди жена! Какво знаеш ти? Не ме задушавай със своята грижа и страха си от отговорност! Не съм тръгнала оттам заради тебе! Разбери го най-после! Не заради теб! Заради мен самата!

— Разбирам го.

Тя пак се върна до мен.

— Трябва да ми повярваш — нежно каза тя. — Дори и да не изглежда така! Аз исках да се махна! Това, че дойде ти, беше случайност. Разбери го! Не винаги сигурността е всичко.

— Вярно е — отговорих аз. — Но я искаме, когато обичаме някого. Заради другия.

— Няма сигурност. Няма — повтори тя. — Не говори. Аз знам! По-добре от теб! Всичко съм обмислила. Боже мой, колко дълго съм го обмисляла! Нека не говорим повече за това, мили. Вечерта ни чака навън. Няма да са още много парижките пи вечери.

— Не можеш ли да отидеш в Швейцария, щом не искаш да се върнеш?

— Георг твърди, че нацитата ще прегазят Швейцария, както Белгия през първата война.

— Георг не знае всичко.

— Нека поостанем още тук. Може и да ни е лъгал. Откъде накъде ще предрича какво ще се случи? Веднъж по всичко вече изглеждаше, че ще се стигне до война. После дойде Мюнхен. Защо да не дойде втори Мюнхен?

Не знаех дали вярваше в това, което говореше, или искаше само да ме отклони. Тъй лесно вярва човек, когато се надява — сторих го и аз тази вечер. Как можеше Франция да влезе във война? Тя не бе въоръжена. Трябваше да отстъпи. Защо трябваше да се сражава за Полша? За Чехословакия не се бе сражавала.

Десет дни по-късно границите бяха затворени. Войната започна.

— Веднага ли ви арестуваха, господин Шварц? — попитах аз.

— Оставиха ни още една седмица. Забраниха ни да напускаме града. Беше странна ирония: пет години наред ме бяха изселвали — сега изведнъж не искаха да ме пускат. Вие къде бяхте?

— В Париж — казах аз.

— И вие ли бяхте затворен в колодрума?

— Естествено.

— Не съм ви забелязал.

— В колодрума имаше рояци от емигранти, господин Шварц.

— Помните ли последните дни от войната, когато затъмниха Париж?

— Естествено, сякаш светът бе затъмнен.

— Онези сини светлини — каза Шварц. — Мъждукаха по ъглите в нощта като стъкленици на туберкулозно болни. Градът не само притъмня — той се поболя в тази студена синя тъмнина, в която зъзнехме, макар да бе лято. Тогава точно продадох една от рисунките, които бях наследил от мъртвия Шварц. Исках да имаме повече пари в наличност. Времето не беше подходящо за продажба. Търговецът, при когото отидох, предложи много ниска цена. Отказах и поисках рисунката обратно. Накрая я продадох на един богат емигрант от киното, който считаше собствеността за по-сигурна от парите. Последната рисунка оставих на съхранение у хотелиера. След това пристигна полицията. Дойдоха следобед, за да ме вземат. Бяха двамина. Казаха ми да се сбогувам с Хелен. Тя стоеше пред мен — бледа, с искрящи очи.

— Не е възможно — каза тя.

— И все пак е възможно. По-късно ще приберат и теб. По-разумно е да задържим паспортите си, да не ги хвърляме. Също и ти твоя.

— Наистина е по-разумно — обади се единият от полицаите на добър немски език.

— Благодаря — отговорих аз. — Мога ли да се сбогувам насаме?

Полицаят, погледна към вратата.

— Ако исках да избягам, можех да го направя дни напред — казах аз.

Той кимна. Отидох с Хелен в стаята й.

— Едно е, когато се случи, а друго, когато предварително говорим за него, нали? — попитах Хелен и я взех в прегръдките си.

Тя се отскубна.

— Как мога да те намеря?

Говорихме най-необходимото. Имахме два адреса: на хотела и на един французин. Полицаят похлопа на вратата. Отворих.

— Вземете си едно одеяло — предупреди той. — Само за един-два дни, но все пак си вземете завивка и малко храна.

— Нямам завивка.

— Аз ще ти донеса — намеси се Хелен. Тя бързо опакова храната, която имахме. — Само за един-два дни ли е? — попита тя.

— Най-много — обясни полицаят. — Установяване-на самоличността, нещо подобно. C’est la guerre, madame!5

Често щяхме да го чуваме.

Шварц извади от джоба си цигара и я запали.

— Вие и по себе си го знаете — чакането в полицейския участък, прииждането на други емигранти, подгонени като опасни нацисти, пътят до префектурата в камионетката и безкрайното чакане там. Били ли сте и вие в зала „Лепин“?

Кимнах. Зала „Лепин“ беше голямо помещение в префектурата, което се използваше обикновено за прожекция на научни филми за полицаите. Имаше няколкостотин места и екран.

— Бях там два дни — отговорих аз. — Нощем ни водеха в голям зимник за въглища, с пейки за спане. Сутрин приличахме на коминочистачи.

— Дни наред седяхме по столове — каза Шварц — Бяхме мръсни и скоро наистина заприличахме на престъпници, за каквито ни и считаха. В случая Георг без да иска си бе отмъстил със закъснение. Бе узнал на времето адреса ни от префектурата. Някой там бе разследвал заради него. Георг не беше укрил, че е нацист — заради това сега ме разпитваха по четири пъти на ден като нацистки шпионин — за приятелските ми връзки с Георг и с националсоциалистическата партия В началото това ме разсмиваше — беше абсурдно. Ала после забелязах, че и абсурдното може да стане опасно. Че в Германия това стана, бе доказано със съществованието на партията — ала сега и Франция, страната на разума, не изглеждаше вече сигурна пред общото въздействие на бюрокрация и война. Без да знае, Георг бе оставил бомба със закъснител; не е шега да те считат за шпионин по време на война.

Всеки ден прииждаха подплашени хора. От обявяването на войната нито един човек още не бе убит на фронта. Беше la drole de guerre6, както шегобийците окачествяваха това време, ала отдавна над всичко висеше призрачната атмосфера на незачитане на живота и на отделната личност, която войната като чумата води със себе си. Хората не бяха вече хора — те се деляха по военному на войници, годни, негодни и врагове.

Трети ден стоях изтощен в зала „Лепин“. Бяха отвели някои от нас. Останалите разговаряха шепнешком, спяха или ядяха; вече бяхме принизени до един екзистенц-минимум. Не пречеше; в сравнение с един немски концентрационен лагер това ми се струваше лукс. Най-многото да получехме ритници или удари, ако не бяхме достатъчно бързи при ходенето по нужда; силата си е сила и полицаят си е полицай навсякъде до света.

Бях много уморен от разпитите. На подиума под екрана стояха в редица пазачите ни в униформи, с разкрачени крака и с оръжие. Полутъмната зала, мръсният празен екран и ние под него, сякаш бяхме печалният символ на живота, в който си затворник или пазач и в който в най-добрия случай от теб самия зависи какво ще видиш на екрана — научен филм, комедия или трагедия. Но накрая нали винаги оставаше само празният екран, гладното сърце и тъпата власт, която действуваше като да бе вечна — въплъщение на правото. А в същност екраните отдавна бяха опустели. Така щеше да бъде винаги, нищо нямаше да се промени, а един ден ще изчезнеш без някой да забележи. Бе един от часовете, които са ви познати — когато надеждата угасва.

Кимнах.

— Часът на безшумните самоубийства. Преставаш да се съпротивяваш и едва ли не случайно и без да мислиш правиш последната крачка.

— Вратата се отвори — продължи Шварц — и с жълтата светлина на коридора влезе Хелен. Носеше кошница, няколко завивки, палто от леопардова кожа през рамо. Познах я по начина, по който си държеше главата, и по походката. Спря се за миг; после ме за-търси по редиците. Мина плътно край мен и не ме видя. Почти като в катедралата на Оснабрюк.

— Хелен! — извиках аз.

Тя се обърна. Станах. Тя ме погледна.

— Какво са направили с вас? — попита гневно тя.

— Нищо особено. Спим в маза за въглища, затова изглеждаме така. Как се озова тук?

— Арестуваха ме — отговори тя почти гордо. — Също като теб. И много по-рано от всички останали жени. Надявах се да те намеря тук.

— Защо те арестуваха?

— А тебе защо?

— Считат ме за шпионин.

— Мен също. Причината бе валидният ми паспорт.

— Откъде знаеш?

— Току-що ме разпитаха и ми казаха. Аз не съм чист емигрант. Жените емигрантки са още на Свобода. Един дребен човек с напомадена коса ме осветли. Същият ли е, който разпита и теб — миришеше на рожкови.

— Не знам. Тук всичко мирише на рожкови. Слава богу, че си донесла завивки.

— Донесох каквото можах. — Хелен отвори кошницата. Издрънчаха две бутилки. — Коняк — каза тя. — Не е вино. Взела съм само концентрати. Получава-те ли храна?

— Обичайната. Можем да си купуваме сандвичи.

Хелен се наведе към мен и ме погледна.

— Приличате на сборище от негри. Не можете ли да се измиете?

— Все още не. Не е от проклетия. Просто немарливост.

Тя извади коняка.

— Отворена е — последна любезност от страна на хотелиера — смяташе, че тук няма тирбушони. Пий!

Сръбнах солидна глътка и й върнах бутилката.

— Имам дори и чаша — каза тя. — Ще поддържаме цивилизацията, докато можем.

Тя напълни чашата и пи.

— Миришеш на лято и на свобода — казах аз. — Как е навън?

— Както през мирно време. Кафенетата са пълни. Небето е синьо. — Тя погледна към наредените полицай на подиума и се засмя. — Тук прилича на стрелбище, стреляш по фигурите горе и ако се катурнат, получаваш награда бутилка вино или пепелник.

— Тук фигурите имат оръжие.

Хелен извади от кошницата един пастет.

— От хотелиера. С много поздрави и пожеланието „La guerre merde“7. Пастетът е птичи. Имам и вилици и нож. Още веднъж: да живее цивилизацията!

Внезапно се развеселих, Хелен бе тук, нищо не беше загубено. Войната още не бе започнала и може би имаше нещо вярно в това, че скоро щели да ни пуснат.

На следващата вечер знаехме, че ще ни разделят. Аз щях да бъда отведен в сборния лагер в Коломб, Хелен — в затвора „Ла птит Рокет“. Нямаше да има полза, ако бяха повярвали, че сме женени. И съпружески двойки разделяха.

Прекарахме нощта в зимника. Един по-милостив пазач ни разреши. Някой бе донесъл няколко свещи. Част от нас бяха вече откарани; останали бяхме около стотина души. Имаше и испански емигранти, но и тях бяха арестували. Усърдието, с което залавяха антифашисти в една антифашистка страна, не бе лишено от ирония; би могло да се мисли, че се намираме в Германия.

— Защо ни разделят? — запита Хелен.

— Не знам. От тъпотия, не от жестокост.

— Ако мъже и жени бяха в един лагер, щеше да има само ревност и скандали — поучаваше ме един дребен, стар испанец. — Заради това ви разделят. C’est la guerre!

Хелен спа в леопардовото си палто до мен. Имаше няколко удобни тапицирани пейки, но ги освободиха за четири или пет стари жени, която също бяха подслонени тук за тази нощ. Една от тях отстъпи на Хелен часовете от три до пет за спане — тя отказа.

— Достатъчно ще мога да спя сетне сама — каза тя.

Бе странна нощ. Постепенно гласовете замлъкнаха. Плачът на старите жени спря; само понякога, когато се събуждаха, те изхълцваха и потъваха обратно в съня като в черна вълна, която ги задушаваше. Свещите постепенно угаснаха. Хелен спеше на рамото ми. Насън тя обви ръце около мен, а когато се събуждаше, ми шепнеше думи, които веднъж бяха думи на дете, а после — на любима, думи, които не се казват денем и които в един подреден живот и нощем рядко се чуват. Това бяха думи на мъка и на раздяла, думи на плътта, която не иска да се раздели, думи на кожата, на кръвта и на жалбата, на прастарата жалба на света — че не можем да останем един до друг, че винаги има един пръв, който трябва да тръгне, и че смъртта всяка секунда ни дърпа за ръката да не спираме, ала ние все пак сме уморени и поне за час бихме пожелали илюзията за вечността. По-късно тя бавно се свлече на коленете ми. Държах главата й в ръцете си и я гледах да диша в светлината на последната свещ. Чувах мъже да стават и пипнешком да се движат между куповете въглища, за да пикаят притеснено. Слабата светлина мъждукаше, а наоколо пробягваха неестествено големи сенки, сякаш се намирахме в призрачна джунгла и Хелен беше бягащият леопард, когото магьосниците търсеха със заклинания. После угасна и последната светлина — остана само тъмнината — задушна, хъркаща. Чувствувах дишането на Хелен в ръцете си. Веднъж тя се стресна, извика силно.

— Тук съм — пошепнах аз. — Не се плаши. Всичко е както преди.

Тя легна пак и целуна ръцете ми.

— Да, ти си тук — промърмори тя. — Трябва да си тук винаги.

— Винаги ще съм тук — пошепнах аз. — Колкото и да ни разделят, аз все ще те намирам.

— Ти ще дойдеш? — промърмори тя вече насън.

— Винаги ще идвам. Винаги! Където и да си, ще те намирам. Както те намерих последния път.

— Добре — въздъхна тя и обърна лицето си, така че то си почиваше в ръцете ми като в люлка. Седях, без да спя. Често усещах устните й върху пръстите си, а веднъж ми се стори, че усетих сълзи; не казах нищо. Обичах я много и мисля, че никога, дори и когато я обладавах, не я бях обичал повече, отколкото в тази мръсна нощ сред хъркането и странно съскащите струи пикня върху въглищата. Бях притихнал и моето Аз бе изчезнало от любов. После дойде утринта — пепеляво-то ранно сиво, което ограбва всяка багра и разголва скелета под кожата, и внезапно ми се стори, че Хелен е на умиране, че трябва да я събудя и задържа. Тя се пробуди и отвори едното си око.

— Смяташ ли, че можем да получим горещо кафе и кифлички — попита тя.

— Ще се опитам да подкупя някой от пазачите — казах аз много щастлив.

Хелен отвори и другото си око и ме загледа.

— Какво се е случило? — попита тя. — Изглеждаш тъй, сякаш сме спечелили голямата печалба. Освобождават ли ни?

— Не — отговорих аз. — Но аз освободих себе си.

Сънлива, тя се размърда в ръцете ми.

— Не можеш ли за известно време да не се занимаваш със себе си?

— Да. Дори е задължително. И опасявам се, че ще е за дълго време. Няма да ми се удадат вече много случаи сам да вземам решения. Ако го приемем така, то става и утеха.

— Всичко е утеха — отвърна Хелен и се прозина. — Докато живеем, всичко е утеха, още ли не го знаеш? Мислиш ли, че ще ни разстрелят като шпиони?

— Не. Ще, ни затворят.

— Емигрантите, които не считат за шпиони, също ли затварят?

— Да. Ще затворят всички, които намерят. Вече прибраха мъжете.

Хелен се полуизправи.

— Тогава къде е разликата?

— Може би другите ще се освободят по-лесно.

— Не се знае. Може би тъкмо с нас ще се отнасят по-добре, защото ни мислят за шпиони.

— Това е безсмислица, Хелен.

Тя поклати глава.

— Не е безсмислица. Това е опит. Още ли не знаеш, че в нашия век невинността е престъпление, което винаги се наказва най-тежко? В две страни ли трябваше да те затворят, за да го разбереш? Ах ти, мечтателю за справедливост! Има ли още коняк?

— Коняк и пастет.

— Дай ми и от двете — каза Хелен. — Това е необичайна закуска, но се боя, че ни предстои живот, изпълнен с приключения.

— Добре че го приемаш така — отговорих аз, докато й давах коняка.

— Само тъй можем да го възприемем. Или искаш да умреш от огорчение и пукване на жлъчката? Ако изключиш понятието за справедливост, съвсем не е толкова трудно да го разглеждаш като приключение, не намираш ли?

Разкошната миризма на стария коняк и на вкусния пастет облъхнаха Хелен като поздрав от благоденствието. Тя яде с голяма наслада.

— Не знаех, че ще е толкова просто за теб — казах аз.

— Не се тревожи за мен — отвърна тя и затърси в кошницата си бял хляб. — Аз ще се оправя. За жените справедливостта не е толкова важна, както за вас.

— Какво е важно за вас?

— Това — тя показа към хляба, бутилката и пастета. — Яж, любими мой! Ще се оправим някак. А след десет години всичко това ще бъде едно голямо приключение и вечер толкова често ще го разказваме на гостите ни, че всеки ще се отегчи. Лапай, човеко с фалшиво име! Каквото изядем сега, няма да го влачим после.

— Няма да ви разказвам всички подробности — каза Шварц, — известен ви е пътят на емигранта. Останах само няколко дни в стадиона „Коломб“. Хелен откараха в „Ла птит Рокет“. Последния ден на стадиона се появи нашият хотелиер. Видях го само отдалеч — забранено ни бе да разговаряме с посетители. Той остави малък козунак и голяма бутилка коняк. В козунака намерих бележка: „Мадам е здрава и в добро настроение. Вън от опасност. Очаква прехвърляне в женски лагер в Пиренеите. Писма чрез хотела. Мадам е отлично.“ Сгъната беше и една много малка бележка с почерка на Хелен: „Не се тревожи. Опасност вече няма. Остава приключението. До скоро. Любов.“

Бе успяла да пробие небрежната блокада. Не можех да си представя как. По-късно тя ми разказа — обяснила, че трябвало да вземе липсващи й документи. Бяха я изпратили с един полицай до хотела. Мушнала скришом бележката на хотелиера и му пошепнала как да ми я изпрати. Полицаят, проявил разбиране за любовта, се направил, че не вижда. Хелен не се бе върнала с документи, но затова пък с парфюми, коняк и кошница с храна. Тя обичаше да яде. Така и не разбрах как въпреки това се запази стройна. Още когато бяхме на свобода, щом се събудя и не я намеря до себе си, достатъчно бе да отида там, където държим храната — приклекнала на лунната светлина, тя глождеше със занесена усмивка някой кокал от шунка, тъпчеше се с десерта, който бе прибрала от предната вечер и пиеше вино от бутилката. Беше като котка, която нощем огладнява. Разказваше ми, че когато я арестували, накарала полицая да чака, докато хотелиерът доопече пастета, сложен в пещта. Това бе любимият й пастет и тя поискала да го вземе. Полицаят мърморел, но отстъпил, тъй като тя направо отказвала да тръгне преди това. Ченгетата се бояха да завличат някого със сила в полицейската кола. Хелен не забрави да вземе със себе си дори пакет книжни салфетки.