Нощ в Лисабон

XV

— Одисеята започна — продължи Шварц. — Странствуването през пустинята. Пътят през Червено море. Знаете го навярно и вие.

Кимнах.

— Бордо. Разузнаването на граничните проходи. Пиринеите. Бавният щурм към Марсилия. Щурмът над отпуснатите сърца и бягството от варварите. Наред с това безумието на подивялата бюрокрация. Никакво разрешение за пребивание, а от друга страна, отказ за разрешение да отпътуваме. А когато най-после го получихме, междувременно бе изтекъл срокът на транзитната виза за Испания, която се даваше само ако притежавахме входна виза за Португалия, но често тя пък зависеше от някоя друга: това означаваше, че всичко трябва да почне отначало — чакането пред консулствата, тези преддверия на ада и на рая! Един circulus viti osus13 на безумието!

Отначало попаднахме в затишие — каза Шварц. — Същата вечер Хелен рухна. Бях намерил стая в един краен хотел. За пръв път отново бяхме легални; за пръв път от много месеци насам имахме стая само за нас — тази бе причината, предизвикала истеричния й плач. После седнахме мълчаливи в малката градина на хотела. Станало бе много хладно, но не ни се спеше още. Изпихме бутилка вино и наблюдавахме пътя, който водеше към лагера и се виждаше от градината. Дълбока благодарност почти болезнено бе заседнала в тила ми. Тази вечер всичко бе приспано от нея, дори страхът, че Хелен е болна. След кризата тя изглеждаше облекчена и много спокойна, като пейзаж след дъжд, и красива, като лице от старинна камея. Вие ще ме разберете — прибави Шварц. — В съществование като нашето болестта добива различно значение от общоприетото. При нас болест означава да не можеш вече да бягаш.

— Знам — с горчивина отвърнах аз.

— Следващата вечер видяхме затъмнените фарове на една кола да пълзят нагоре по пътя към лагера. Хелен се разтревожи. През целия ден почти не бяхме напускали стаята си. Отново да имаш легло и собствено кътче беше тъй невероятно, че не можехме дори да усетим сладостта му. Усещахме голяма умора и изтощение и двамата, затова на драго сърце не бих мръднал от хотела седмици наред. Обаче внезапно Хелен поиска да тръгнем. Не искаше да гледа повече пътя към лагера. Опасяваше се, че гестапо ще продължи да я търси.

Опаковахме багажа си. Разумно беше да продължим да се движим, докато още имахме разрешение за пребивание в нашия окръг; ако ни уловяха, най-много щяха да ни отпратят тук, но нямаше веднага да ни задържат, поне така се надявахме.

Поисках да отидем в Бордо, ала по пътя чухме, че отдавна е станало много късно за там. Един малък двуместен „Ситроен“ ни взе и водачът ни посъветва да се подслоним другаде. Близо до неговата цел на пътуването имало малък замък; знаел, че е празен, може би щяхме да прекараме там нощта.

Едва ли имахме друг избор. Късно следобед шофьорът ни свали. В сивата светлина пред нас се издигаше малкият замък — по-скоро вила, с тъмни прозорци и без пердета. Изкачих се по главната стълба и опитах вратата. Не беше заключена и имаше следи от насилствено отваряне. Стъпките ми отекнаха в сумрачната зала. Извиках и като ответ получих пресечено ехо. Помещенията бяха съвършено празни. Всичко, което е могло да се вземе, бе взето. Останали бяха залите от осемнадесетото столетие, облицованите с ламперия стени, изящните пропорции на прозорците, таваните и витите стълби.

Бавно обиколихме. Никой не отговаряше на виковете ни. Потърсих електрически ключ. Нямаше. В замъка не бе прокарано електричество — останал си бе както преди. Имаше малка трапезария в златисто и бяло, една спалня в резеда и позлата. Нито една мебел; навярно собствениците го бяха опразнили, преди да избягат.

Най-после намерихме една ракла в малката мансарда. Вътре имаше няколко карнавални костюма, пъстри и евтини, вероятно останали от някакво празненство, и няколко кутии свещи. Ала още повече се зарадвахме на желязната пружина с дюшек. Продължихме да търсим и открихме в кухнята малко хляб, няколко консерви сардина, връзка чесън, полупразен буркан с мед, а в зимника — няколко фунта картофи, две-три бутилки вино и наръч дърва. Истинска страна на феите!

Къщата почти навсякъде имаше камини. Закрихме прозореца на една стая, навярно спалня, с няколко от намерените костюми. Обиколих пак къщата и намерих овощна и зеленчукова градина. По дърветата още висяха ябълки и круши. Събрах ги и ги внесох вътре.

Когато се стъмни така, че да не се забелязва димът, накладох огън в камината и започнахме да се храним. Бе призрачно и тайнствено. Отблясъкът на огъня трептеше върху великолепната ламперия, а сенките ни се люшкаха като духове от един щастлив свят.

Стопли се и Хелен смени дрехите си, за да ги изсуши. Извади вечерната си рокля от Париж и я облече. Отворих виното. Нямахме чаши и пихме от бутилката. Сетне Хелен се преоблече още веднъж. Извади от раклата едно домино и част от костюм и побягна с тях по тъмното стълбище. Викаше отгоре и отдолу и се стрелкаше навред. Гласът й отекваше от всички страни. Престанах да я виждам и чувах само стъпките й, докато внезапно застана в тъмното зад мен — усетих дъха й в тила си.

— Помислих, че съм те загубил — казах аз и здраво я улових.

— Няма да ме загубиш никога — прошепна тя през тясната маска. — А знаеш ли защо? Защото никога не си искал да ме задържиш, както селянинът нивата си. В сравнение с това и най-блестящият мъж става скучен.

— Положително не съм блестящ мъж — изненадан казах аз.

Бяхме застанали на площадката на стълбището. През полуотворената врата на спалнята падаше една ивица от трепкащата светлина на камината върху бронзовите орнаменти на парапета, върху раменете и устата на Хелен.

— Ти не знаеш какво си — промърмори тя и ме погледна с блестящи очи, като на змия — не показваха през маската бялото, а само бяха неподвижни и лъщящи. — Но ти би трябвало да знаеш колко печални са всички тези донжуановци! Като дрехи, които обличаме само по веднъж. Но ти — ти си душата!

Може би костюмите, които носехме, ни улесняваха да изговаряме подобни думи. Също като нея и аз бях облякъл един костюм, малко против волята си, но другите ми дрехи, като нейните, още бяха мокри и се сушаха на камината. Необичайните дрехи в тази призрачна обстановка на belle epoque промениха и нас, отвориха устните ни за по-други думи от обикновените. Вярност и изневяра изгубиха гражданската си тежест и едностранчивост; едното можеше да бъде и другото, не съществуваха вече само едното или само другото, а много отсенки, имената изгубиха своето значение.

— Ние сме мъртви — пошепна Хелен. — И двамата. За нас вече няма закони. Ти си мъртъв, с мъртъв паспорт, а аз съм умряла днес в болница. Погледни дрехите ни. Сякаш сме пъстри позлатени прилепи, които се стрелкат из едно отмряло столетие. Наричаха го красивото столетие, такова е и било, със своите менуети, грация и сводове рококо — ала в края му дебнеше гилотината, както винаги и навсякъде дебне в хладната утрин, след всяко тържество, святкаща и неумолима. Къде ли е нашата, любими?

— Остави това, Хелен — казах аз.

— Никъде — пошепна тя. — Къде има гилотина за мъртъвци? Тя вече не може да ни посече — не може да съсечеш светлината, нито сянката, ала не се ли опитваха хиляди пъти да счупят ръцете ни? Задръж ме, в това вълшебство тук и в златната тъма, и може би в нас ще остане нещо и ще озари злощастния час на последното ни дихание.

— Не говори така, Хелен — продумах аз и почувствувах леки тръпки.

— Помни ме винаги каквато съм сега — пошепна тя, без да ме слуша. — Кой знае какво ще става още с нас…

— Ще идем в Америка и все някога войната ще свърши — отговорих аз.

— Не се оплаквам — плътно до лицето ми каза тя. — Как можем да се оплакваме? Какво щеше да стане от нас? Една посредствена, скучна двойка, която в Оснабрюк щеше да води посредствен, скучен живот, с посредствени чувства и в годината едно пътуване в добавка…

Не можех да не се засмея.

— Възможно е да се приеме и така.

Същата вечер тя бе много весела и я отпразнува тържествено. Със свещ и златните пантофки, които беше купила в Париж и опазила въпреки всичко, тя изтича в зимника и донесе нова бутилка вино. Аз стоях горе на стълбите и я гледах как се изкачва в тъмното, вдигнала към мен осветеното си лице пред много-ликите сенки. Бях щастлив, ако можем да наречем щастие огледалото, което отразява чисто и съвършено едно любимо лице.

Огънят бавно угасна. Тя заспа под купчината пъстри дрехи. Беше странна нощ. Много по-късно чух грохота на самолетите, от който огледалата стил рококо леко задрънчаха.

Останахме сами четири дни. След това трябваше да отида в съседното село да напазарувам. Там чух, че от Бордо щели да отплават два парахода.

— Още ли не са дошли немците? — запитах аз.

— И са тук, и не са тук — бе отговорът. — Зависи от това, кой сте.

Споделих го с Хелен. За моя изненада тя бе доста равнодушна.

— Параходи, Хелен! — възбудено й говорех аз. — Далеч оттук! Към Африка! Към Лисабон! Някъде! Оттам може да се продължи.

— Защо не останем тук? — попита тя. — В градината има плодове и зеленчук. Мога да готвя, докато имаме дърва. Хляб ще взимаме от селото. Имаме ли още пари?

— Останаха още малко. Имам и една рисунка. Мога да я продам в Бордо — ще имаме пари за път.

— Кой купува днес рисунки?

— Хора, които искат да вложат парите си.

Тя се засмя.

— Тогава продай я и да останем тук.

— Да бихме могли!

Тя се бе влюбила в къщата. От едната страна имаше малък парк, зад него овощна и зеленчукова градина. Имаше дори басейн и слънчев часовник. Хелен обичаше къщата, а изглежда, че и къщата я обичаше. Беше рамка, която й подхождаше, и за първи път ние не бяхме в хотел или в бараки. Животът в карнавалните костюми и атмосферата на безгрижно минало породиха и у мен една илюзорна надежда — понякога дори вяра в живота след смъртта — сякаш първата репетиция на сцената бе вече зад нас. Щях да бъда доволен и аз, ако можехме да живеем така няколко стотици години.

И въпреки това продължавах да мисля за параходите в Бордо. Струваше ми се невероятно да отплават, щом като градът частично бе вече окупиран; но това бе времето на раздвоената война. Франция имаше примирие, ала още нямаше мир. Привидно имаше една окупационна и една свободна зона, ала нямаше властта да отстоява съглашения, а на всичко отгоре там бяха немската армия и гестапо, а двете не винаги работеха ръка за ръка.

— Трябва да разбера какво става — казах аз. — Ти ще останеш тук, а пък аз ще се опитам да стигна до Бордо.

Хелен поклати глава.

— Не оставам сама тук. Ще дойда с теб.

Разбирах я. Вече нямаше граница между опасни и безопасни области. Можеше да излезеш жив от някоя неприятелска главна квартира и да бъдеш заловен на отдалечен остров от агенти на гестапо; всички стари мащаби се бяха изменили.

Пристигнахме там по силата на случайността, нещо, което навярно ви е познато? — каза Шварц. — Когато впоследствие се замислим, не проумяваме как е било възможно. Пеш, в камион, веднъж дори яздихме малко два плещести, добродушни коня, които един ратай водеше за продан. В Бордо вече имаше войскови части. Градът не бе окупиран, но имаше войскови части. Ударът бе силен; всяка минута очаквахме да бъдем задържани. Хелен бе облечена в обикновен костюм; заедно с вечерната рокля няколко панталона и два свитера, приблизително това бе цялото съдържание на гардероба й. Аз носех монтьорския комбинезон. Друг костюм имах в раницата.

Оставихме нещата в една кръчма. Навсякъде биеше на очи, ако носиш багаж, въпреки че безброй французи с куфари бяха на път.

— Ще отидем до някое пътническо бюро и ще попитаме за параходите — казах аз. Не познавахме никого тук.

Действително едно бюро още съществуваше. На прозорците висяха стари плакати: „Прекарайте есента в Лисабон“, „Алжир — перлата на Африка“, „Ваканция във Флорида“, „Слънчева Гренада“. Повечето от тях бяха избелели, но тия за Лисабон и Гренада още светеха с великолепието на багрите.

Не се наложи да чакаме, докато стигнем гишето. Един четиринадесетгодишен експерт ни осведоми. За параходите не било вярно. Седмици наред се носели подобни слухове. Факт било, че много време преди окупацията тук имало английски параход, за да отведе поляци и емигранти, записани в полския легион — доброволен отряд, който се организираше в Англия. Сега точно параход нямало да отплува.

Попитах за какво тогава са всички тези хора в залата.

— Повечето са като вас — отвърна експертът.

— А вие? — попитах аз.

— Аз се отказах да заминавам — каза той. — С това си изкарвам хляба. Преводач съм, съветник, специалист но визи, експерт в подслоняването…

Не се зачудих. Бедата ни кара да зреем рано, а младежта не познава душевни тревоги, породени от сантименталност или предразсъдъци. Отидохме в едно кафене и експертът ми описа положението. Съществуваше възможност войсковите части да се оттеглят; и въпреки това в Бордо трудно се получаваха разрешения за пребивание; за визи да не говорим. В момента като удобен за получаване на испанска виза минаваше Байон, обаче там било препълнено. Най-подходяща изглеждаше Марсилия; но това бе дълъг път. По-късно го извървяхме всички, и вие също, нали? — запита Шварц.

— Да — казах аз. Пътя към Голгота.

Шварц кимна.

— Естествено пак направих опит в американското консулство пътем. Но Хелен имаше валиден немски паспорт от нацистко време; тогава как можехме да докажем, че се намираме в смъртна опасност? Треперещите от страх евреи пред вратите изглеждаха по-застрашени. Двата паспорта свидетелствуваха срещу нас, дори и паспортът на мъртвия Шварц.

Решихме да се върнем в малкия ни замък. На два пъти ни спираха полицаи; и двата пъти приложих насилие — изругах полицаите, тикнах им паспортите под носа и се представих за австро-немец, към военното управление. Хелен се смееше, намираше го за смешно. За пръв път ми хрумна тази идея, когато бях поискал в кръчмата да ми върнат багажа. Кръчмарят заяви, че никога не бил получавал от нас багаж.

— Ако желаете, можете да извикате полиция — каза той и намигна насмешливо. — Но предполагам, че нямате такова желание!

— Не е необходимо — възразих аз. — Дайте нещата насам!

Кръчмарят кимна на младежа зад тезгяха.

— Анри, господинът иска да си тръгва.

Анри се приближи със засукани ръкави.

— На ваше място бих си помислил, Анри — казах му аз. — Или горите от желание да, видите как изглежда един немски концентрационен лагер отвътре?

— Та gueule14 — изръмжа Анри и посегна към мен. — Стреляйте, сержант! — извиках сурово аз и погледнах встрани от него.

Анри се хвана. Той се обърна и понеже ръцете му още бяха вдигнати, аз с все сила го ритнах в меките части. Той изрева и падна. Кръчмарят пипна една бутилка и излезе иззад тезгяха.

Аз грабнах бутилката „Дюбоне“ от тезгяха, счупих я в един ръб и задържах назъбената част в ръката си, Кръчмарят се спря. Зад мен издрънча втора бутилка, Не се обърнах, не трябваше да изпускам кръчмаря от очи.

— Аз съм — обади се Хелен и изкрещя на кръчмаря:

— Мръсник! Изваждай нещата или от лицето ти и следа няма да остане!

С назъбена бутилка в ръка, тя ме заобиколи и се спусна към кръчмаря. Улових я здраво със свободната си ръка. Вероятно бе грабнала бутилка „Перно“, защото внезапно наоколо силно замириса на анасон. Поток от пристанищни псувни се изля върху кръчмаря. Полуприведена, Хелен се мъчеше да се освободи от ръката ми. Кръчмарят бързо отстъпи зад тезгяха.

— Какво става тук? — запита на немски някой откъм вратата.

Кръчмарят взе да се хили. Хелен се обърна. Немският подофицер, който преди малко измислих за Анри, сега действително стоеше тук.

— Ранен ли е? — попита подофицерът.

— Тази свиня ли? — Хелен показа към Анри, който все още стискаше юмруци между краката си и с вдигнати колене седеше на пода.

— Това не е кръв, а „Дюбоне“!

— Немкиня ли сте? — попита подофицерът.

— Да — отвърнах аз. — И на всичко отгоре ни окрадоха.

— Имате ли документи?

Кръчмарят се ухили; изглежда, че разбираше малко немски.

— Естествено — изсъска Хелен. — Аз ви моля да ни подкрепите в нашето право! — Тя високо издигна паспорта си. — Аз съм сестра на командира на хитлеристки щурмов батальон Юргенс. Ето — тя показа датата на паспорта. — Живеем в замъка — тя назова име, което никога не бях чувал — и тръгнахме за един ден до Бордо. Оставихме си нещата тук, при този крадец, който твърди сега, че никога не ги бил получавал. Моля ви, помогнете ни!

Хелен отново се нахвърли на кръчмаря.

— Вярно ли е? — запита го подофицерът.

— Естествено, че е вярно! Немската жена не лъже! — цитира тя едно от идиотските клишета на режима.

— А вие кой сте? — запита подофицерът мен.

— Шофьорът — обясних аз и заоправях комбинезона си.

— Давай насам! — кресна подофицерът на кръчмаря.

Човекът зад тезгяха бе престанал да се хили.

— Да ви затворим ли дюкяна? — попита подофицерът.

Хелен превеждаше с голямо удоволствие и прибави още сума „salauds“15 и „sales etrangers“16. Последното ме възхити особено много; да наречеш французин в собствената му страна мръсен чужденец можеше да почувствува истински само някой, който достатъчно често сам е бил наричан така.

— Анри! — излая кръчмарят. — Къде си оставил нещата? Аз нищо не знам — обясняваше той на подофицера. — Младежът трябва да е свършил тая работа!

— Лъже — преведе Хелен. — Прехвърля вината на онази горила там. Давай нещата насам — обърна се тя към кръчмаря. — Незабавно! Или ще повикаме гестапо!

Кръчмарят срита Анри. Онзи се измъкна.

— Извинявайте — каза кръчмарят на подофицера. — Недоразумение. Една чашка?

— Коняк — отговори Хелен. — Първо качество.

Кръчмарят постави една чаша на тезгяха. Хелен се вторачи в него. Той прибави още две чаши.

— Вие сте храбра жена — каза подофицерът.

— Немската жена не се бои от нищо — цитира Хелен нацистката идеология и отмести счупената бутилка „Перно“.

— Каква кола карате? — ме запита подофицерът. Погледнах го твърдо във ведрите сиви очи.

— „Мерцедес“, колата на фюрера, то се знае!

Той кимна.

— Тук е хубаво, а? Не като у дома, ама е хубаво, не намирате ли?

— Много хубаво. Не като у дома, не ще и дума.

Пихме. Конякът беше превъзходен. Дойде Анри с вещите ни и ги сложи върху един стол.

Проверих раницата. Всичко беше налице.

— Наред е — казах аз на подофицера.

— По вина на младежа — обясни кръчмарят. — Свободен си, Анри! Пръждосвай се!

— Благодаря, подофицер — каза Хелен. — Вие сте истински немец и кавалер.

Подофицерът козирува. Беше под двадесет и пет години.

— Ето сметката за бутилките „Дюбоне“ и „Перно“, дето бяха счупени — каза съдържателят, отново добил смелост.

Хелен преведе.

— Без кавалерство — добави тя. — Беше самоотбрана.

Подофицерът взе най-близкостоящата бутилка от тезгяха.

— Позволете — галантно се обърна той. — В края на краищата не напразно сме победители!

— Мадам не пие „Коантро“ — обясних аз. — Вземете коняка, подофицер, макар и да е наченат.

Подофицерът поднесе на Хелен бутилката. Аз я пъхнах в раницата. Сбогувахме се пред вратата. Тревожех се, че войникът ще поиска да ни придружи до колата, но Хелен се справи отлично.

— Подобно нещо у нас не може да се случи — каза с гордост младият човек на сбогуване. — У нас цари ред.

Проследих го с поглед. Ред, помислих си аз. С изтезания, с изстрели в тила и масови убийства! Предпочитам да са сто хиляди дребни мошеници като този тук!

— Как се чувствуваш? — попита Хелен.

— Добре. Не знаех, че умееш така да псуваш.

Тя се засмя.

— Научих се в лагера. Как облекчава само! Изведнъж от плещите ми се смъкна цяла година заточение! Само не знам ти къде се научи да се биеш със счупени бутилки и да докарваш хората до евнуси!

— В борба за човешките права — отговорих аз. — Живеем в епохата на парадоксите. Водим война, за да запазим мира.

Така бе горе-долу. Принудени бяхме да лъжем и да мамим, за да се защищаваме и да останем живи. През следващите седмици крадях на селяните овошките от дърветата и млякото от зимниците им. Бе щастливо време — опасно, объркано и жалко, понякога безутешно, често пъти комично — ала никога горчиво. Току-що ви разказах инцидента с кръчмаря; появиха се и други подобни ситуации. Навярно и това ви е познато.

Кимнах.

— Ако можеха да се приемат така, често те биваха и смешни.

— Научих се — отвърна Шварц. — От Хелен. Тя бе човек, в който миналото бе престанало да се наслагва. Онова, което понякога само бегло бях почувствувал в себе си, у нея се превръщаше в сияйно настояще. Ден по ден миналото в нея се разпукваше, както ледът след онзи призрачен Ездач по Боденското езеро. Затова пък всичко се стремеше към настоящето. Това, което при други се разпределя за цял живот, при нея се съсредоточаваше за момента, ала то не бе някакво вцепенено съсредоточаване, а волно, ведро като Моцарт и неумолимо като смъртта. Понятията морал и отговорност, в техния сковаващ смисъл, вече не съществуваха; по-висши, почти извънземни закони ги заместиха. Вече не й оставаше време за нещо друго. Искреше като фойерверк, без пепел. Не искаше да се спаси; тогава още не го вярвах. Тя знаеше, че е невъзможно да бъде спасена, но прие, защото аз настоявах, и аз, глупакът, я влачих по пътя към Голгота цели дванадесет спирки от Бордо до Байон, а след туй по безкрайния път към Марсилия и обратно дотук.

Когато се върнахме, намерихме замъка окупиран. Видяхме униформи, войници, които мъкнеха дървени тезгяхи и няколко офицера с бричове на летци и високи лъскави ботуши, които се перчеха насам-натам като чуждоземни пауни.

Наблюдавахме ги от парка, скрити зад един бук и една мраморна богиня. Бе късен, галещ като коприна следобед.

— Оставили ли сме нещо оттатък? — попитах аз.

— Ябълките по дърветата, въздуха, златния октомври и мечтите ни — отговори Хелен.

— Навсякъде сме ги оставили. Като летящи паяжини наесен.

Офицерът на терасата даде няколко резки команди.

— Гласът на двадесети век — каза Хелен. — Да си тръгваме. Къде ще спим тази нощ?

— В някое сено, а може би и в легло. Заедно във всички случаи — отговорих аз.