Нощ в Лисабон

III

Нощният клуб бе един от типичните локали, поддържани от белоруски емигранти, плъзнали из цяла Европа след революцията през 1917 година, от Берлин до Лисабон. С една и съща прислуга — нявгашни аристократи, с едни и същи хорове от бивши гвардейски офицери, едни и същи високи цени, с едно и също меланхолично настроение.

Разчитах и на еднаквото им матово осветление. Немците, за които говореше келнерът, положително не бяха емигранти. Вероятно бяха шпиони, сътрудници на посолството или служещи в немски фирми.

— Русите се бяха устроили по-добре от нас — каза Шварц. — Бяха ни изпреварили в емиграцията с петнадесет години. А петнадесет години нещастие са много и носят богат опит.

— Те бяха първата вълна от емигранти — отговорих аз. — Още ги съжаляваха. Дадоха им право да работят, също и документи. Нансенови паспорти. Когато дойдохме ние, съжалението на света бе отдавна изчерпано. Досаждахме като термити и вече почти не се намираше, човек, който да се застъпи за нас. Не бива да работим, да съществуваме и все още нямаме документи.

Откак седнахме тук, станах нервен. Дължеше се вероятно на затвореното помещение с многото завеси, на съзнанието, че тук има немци и на факта, че седях прекалено далеч от вратата, за да мога да се измъкна; свикнал бях навсякъде да сядам близо до изхода. Нервен бях още и за това, че не виждах вече парахода. Кой знае дали нямаше да вдигне котва по-рано от определеното време, още през нощта, по нечие предупреждение.

Шварц изглежда разбра. Бръкна в джоба си и сложи двата билета пред мен.

— Вземете ги. Не съм търговец на роби. Вземете ги и ако желаете, вървете.

Погледнах го сконфузен.

— Разбирате ме погрешно. Аз имам време, цялото време на света е мое.

Шварц не отговори. Той чакаше. Взех двата билета и ги прибрах.

— Успях да намеря влак, който пристигаше в Оснабрюк рано привечер — продължи Шварц, сякаш нищо не се бе случило. — Внезапно имах чувството, че едва сега прекрачвам границата. Всичко дотук беше все още чужбина, дори и Германия; но сега всяко дърво говореше. Селата, през които минавахме, ми бяха познати от ученическите излети; бях ходил там с Хелен през първите седмици на нашето познанство, бях обичал местността така, както бях обичал града с неговите къщи и градини.

Дотогава отвращението ми представляваше еднороден, абстрактен блок. Това, което се случи, парализира и вкамени всичко в мен. Никога не бях изпитвал потребност, да, дори бях се страхувал да го анализирам или конкретизирам. Сега изведнъж нещата, които то обхващаше, започнаха да говорят. Ала те нямаха нищо общо с него. Местността не се бе променила. Останала бе същата. Все тъй патината на църковните кули меко зеленееше в спущащата се вечер; все тъй реката отразяваше небето. Тя ми напомни за времето, когато ловях риба и мечтаех за приключения в далечни страни — по-сетне ги изживях, но другояче, не както си ги представях тогава. Поляните с пеперудите и водните кончета, склоновете на дърветата и дивите цветя не се бяха променили, бяха си там, както по времето на моята младост, и в тях се съдържаше младостта ми — погребана или съхранена — както го приемех. Тя не бе и смущавана от нищо. От влака виждах малко хора и нито една униформа. Виждах само вечерта, която бавно се разстилаше навред. В градините на кантоните цъфтяха все същите рози, гергини и лилии, проказата не ги бе разяла — висяха връз дървените стобори, както във Франция, а кравите, пръснати по поляните като в Швейцария, кафяви, черни и бели — без пречупени кръстове, — все същите кротки очи. Щъркел тракаше по покрива на една селска къща и лястовиците все тъй хвърчаха. Само хората бяха станали други, знаех го, но тази вечер не можех нито да го видя, нито да го осъзная.

Външно не бяха и толкова различни, както досега лекомислено си ги бях представял. Купето се пълнеше и опразваше и отново се пълнеше. В този час униформи се срещаха малко. Почти всички бяха делнични хора и разговорите им бяха тези, които бях слушал във Франция и Швейцария — за времето, за жътвата, за събитията на деня и страха от войната. Бояха се от нея и както цял свят знаеше, че Германия я желае, така тук чух, че светът я налагал на Германия. Почти всички искаха мир, както става винаги преди самата катастрофа.

Влакът спря. Мушнах се сред потока от хора през изхода. От последния път, когато я бях видял, чакалнята не се беше променила; изглеждаше само по-малка и по-прашна, отколкото я бях запомнил.

Когато стъпих на площада пред гарата, от мен се свлече всичко, което бях мислил преди. Бе здрачно и влажно като след дъжд, нямаше я вече местността, изведнъж в мен всичко затрепера и аз осъзнах, че отсега се намирам в голяма опасност. Същевременно имах чувството, че нищо не можеше да ми се случи. Сякаш се намирах под стъклен похлупак, който ме закриляше наистина, ала всеки миг можеше да се строши.

Върнах се на гишето в чакалнята, да си купя билет за отиване и връщане до Мюнстер; да живея в Оснабрюк не можех, бе твърде опасно.

— Кога заминава последният влак? — попитах чиновника с лъскавия гол череп под жълтата светлина зад гишето, сигурен и неуязвим като някой провинциален Буда.

— Има един в 22.20 ч. и още един в 23.12 ч.

Отидох при автомата за перонен билет. Исках да ми е подръка в случай, че трябва да изчезна бързо. По правило пероните бяха лоши скривалища, ала има винаги няколко на разположение — в Оснабрюк — три, и можеше незабавно да се качиш на някой потеглящ влак, като обясниш на кондуктора, че си се заблудил, да до-платиш и На следната спирка да слезеш.

Бях решил да се обадя по телефона на един приятел от минали години, за когото знаех, че не бил привърженик на режима. Така щях да подразбера дали би могъл да ми помогне. Да позвъня на жена си не смеех, защото не знаех дали живее сама.

Стоях в малката остъклена кабина с телефонния указател и апарата пред мен. Сърцето ми биеше тъй силно, когато прелиствах страниците със замърсени и пречупени ъгли, щото мислех, че го чувам; дори мислех, че могат да го чуят и други и наведох лицето си още по-ниско, за да не ме познаят. Без да се замисля, бях отворил на страницата с буквата на предишното ми име. Намерих името на жена си, телефонният номер бе същият, но адресът бе променен. „Рисмюлерплац“ сега се наричаше „Хитлерплац“.

В мига, в който видях адреса, ми се стори, че бледата крушка в кабината стократно се усили. Повдигнах очи, толкова силно бе чувството, че стоя в дълбока нощ в някакъв ярко осветен стъклен сандък или пък че отвън към мен е насочен прожектор. Цялото безумие на моето начинание изпъкна в съзнанието ми с пълна сила.

Излязох от кабината и тръгнах през полутъмната чакалня. Надписите „Сила чрез радост“ и рекламите за немски курорти със синьото си небе и засмени хора заплашително гледаха надолу към мен. Навярно няколко влака бяха пристигнали; рояк пътници се изкачваше по стълбите. От една група се отдели някакъв есесовец. Запъти се към мен.

Не побягнах. Възможно бе да нямаше мен пред вид. Ала той застана пред мен и ме погледна.

— Извинете, имате ли огън? — попита той.

— Огън? — повторих аз, а после бързо: — Разбира се! Кибрит!

Бръкнах в джоба си и затърсих.

— Защо кибрит? — учуди се есесовецът. — Нали цигарата ви е запалена.

Не знаех, че съм пушел. Поднесох му цигарата си. Той допря своята до запаления й край и смукна.

— Що за цигара пушите? — попита после той. — Мирише едва ли не на пура!

Ставаше дума за една френска „Голоаз“. Бях взел няколко кутии, когато се прехвърлях през границата.

— Подарък от един приятел — отговорих аз. — Френски тютюн. Черен. Донесъл го е от път. И за мен са много силни.

Есесовецът се засмя.

— Най-добре да зарежем пушенето съвсем, а? Като фюрера. Но кой би могъл, особено в тия времена? — Той отдаде чест и тръгна.

Шварц леко се усмихна.

— Когато още бях човек, с правото да отседна някъде, като четях, често съм се съмнявал в описанията на страха и ужаса от писателите — как сърцето на жертвата замирало, как човек стоял като вцепенен, по гърба и по вените му пролазвали ледени тръпки, цялото му тяло се обливало в пот; считах всичко това за клише и за лош стил и може наистина да е; обаче е и още нещо, то е вярно. Изпитал съм го, досущ еднакво е, макар че съм се надсмивал преди, когато ми бе чуждо.

Един келнер се доближи към нас:

— Господата не желаят ли компания?

— Не.

Той се наведе още по-ниско към мен.

— Преди да откажете окончателно, не желаете ли да погледнете двете дами на бара?

Погледнах ги. Едната от тях изглеждаше много добре сложена. И двете носеха тесни вечерни рокли. Лицата не разпознах.

— Не — повторно отказах аз.

— Те са дами — обясни келнерът. — Дясната е немкиня.

— Тя ли ви изпрати?

— Не, господине — отговори келнерът с подкупващо невинна усмивка. — Идеята беше моя.

— Добре. Погребете я. По-добре ни донесете нещо за ядене.

— Какво искаше? — попита Шварц.

— Да ни събере с внучката на Мата Хари. Навярно сте му дали премного бакшиш.

— Още не съм плащал. Мислите, че са шпионки?

— Може би за единствения интернационал на света: парите.

— Немкини?

— Едната, каза келнерът.

— Смятате, че е тук, за да примамва обратно немци?

— Едва ли.

Келнерът донесе сандвичи.

Аз ги бях поръчал, защото ме хвана виното. Исках съзнанието ми да е бистро.

— Няма ли да ядете? — попитах.

Унесен, Шварц поклати глава.

— Не бях предвидил, че цигарите можеха да ме издадат — продължи той. — Още веднъж проверих всичко, което имах в себе си. Кибритът, който носех от Франция, хвърлих заедно с останалите цигари и си купих немски. Тогава ми хрумна, че в паспорта ми имаше френски входна виза и печат; следователно френските цигари щяха да бъдат оправдани, ако ме бяха проверили. Върнах се в телефонната кабина мокър от пот и ядосан на страха и на себе си.

Трябваше да чакам. Една жена с голяма нацистка значка набра последователно два номера и излая някакви заповеди. Третият номер не отговори и жената разярена и властна излезе навън.

Набрах номера на моя приятел. Отговори женски глас.

— Извинете, мога ли да говоря с доктор Мартенс? — запитах аз и забелязах, че бях пресипнал.

— Кой е на телефона? — попита жената.

— Приятел на доктор Мартенс. — Не можех да издам името си. Не знаех дали бе жена му или някоя прислужница, ала пред нито едната от тях не можех да се открия.

— Вашето име, моля! — каза жената.

— Приятел съм на доктор Мартенс — отговорих аз. — Моля, съобщете му. По важна работа.

— Съжалявам — възрази женският глас. — Няма да съобщя за вас, ако не назовете името си.

— Трябва да направите изключение, доктор Мартенс очаква да му позвъня.

— Ако това е така, можете да ми кажете името си…

Отчаяно обмислях. После чух как тракна слушалката.

Стоях на мрачната ветровита гара. Моят първи опит, който ми се стори твърде лек, не сполучи и вече не знаех накъде. Може би трябваше да позвъня все пак направо на Хелен и да рискувам някой от семейството й да ме познае по гласа. Можех да се обадя и под друго име, ала кое? Доктор Мартенс — в момента друг не ми дойде наум. Още се колебаех, когато ми хрумна това, за което всяко момче на десет години веднага би се сетило. Защо да не позвъня у Мартенс под името на брата на жена ми? Той го познаваше отпреди десет години и още тогава не можеше да го понася.

Пак същият женски глас бе на телефона.

— Обажда се Георг Юргенс — остро обясних аз. — Моля, доктор Мартенс.

— Вие ли сте господинът, който позвъни преди?

— Обажда се командирът на хитлеристки щурмов батальон Юргенс. Бих искал да говоря с доктор Мартенс. Незабавно!

— Да — каза жената. — За секунда! Веднага!

Шварц ме погледна.

— Познато ли ви е непоносимото тихо пращене в слушалката, когато чакаме живота си на телефона?

Кимнах.

— Дори не е необходимо точно живота да очакваме. Може да е нищото, което се опитваме да умилостивим.

— Обажда се доктор Мартенс — чух най-после. Отново изпитах едно от състоянията, на които бих се смял преди. Гърлото ми бе пресъхнало.

— Рудолф — едва прошепнах аз.

— Какво, моля?

— Рудолф — повторих аз. — Обажда се един роднина на Хелен Юргенс.

— Не разбирам. Не е ли командирът на хитлеристки щурмов батальон Юргенс?

— Обаждам се вместо него, Рудолф. Вместо Хелен Юргенс. Разбираш ли сега?

— Изобщо нищо не разбирам — каза раздразнено мъжът от другия край на жицата. — Имам приемен час…

— Мога ли да дойда в приемния ти час, Рудолф. Много ли си зает?

— Но моля ви се! Аз не ви познавам, а вие…

— Олд Шетърхенд — казах аз.

Най-после ми бе хрумнало как се казвахме като момчета, когато играехме на индианци. Бяха имена от романите на Карл Май. На дванадесет години ние поглъщахме книгите. За миг не се чу нищо. После Мартенс каза тихо:

— Какво?

— Винету — отговорих аз. — Забравил ли си старите имена? Та това са любимите книги на фюрера.

— Правилно — каза той. Всеки знаеше, че човекът, който бе почнал Втората световна война, държеше в спалнята си трийсетте или повече томове на един писател за индианци, трапери и ловци, които дори едно петнадесетгодишно момче възприема с лека насмешка.

— Винету? — повтори Мартенс с недоверие.

— Да. Трябва да те видя.

— Не разбирам. Къде се намирате?

— Тук. В Оснабрюк. Къде можем да се видим?

— Имам приемен час — обясни механично Мартенс.

— Аз съм болен. Мога да дойда в приемния час.

— Нищо не разбирам от това, което казвате — отвърна Мартенс с глас, който предвещаваше някакво решение. — Ако сте болен, заповядайте в приемния час. Защо звъните специално?

— Кога?

— Най-добре в седем и половина. В седем и половина — повтори той. — Не по-рано!

— Добре, в седем и половина.

Окачих слушалката. Пак бях плувнал в пот. Запътих се бавно към изхода. Сред облаците вън се мерваше за миг бледият полумесец. Още седмица и ще има новолуние, помислих си аз. Подходящо време да се премине границата. Погледнах часовника. Имах още тричетвърти час. Трябваше да се махна от гарата. Винаги беше подозрително да се скиташ прекалено дълго там. Тръгнах надолу по най-тъмната и най-безлюдната улица. Тя водеше към старите валове на града. Една част бе изравнена и обрасла с високи дървета; друга част си беше както преди и водеше надлъж по реката. Поех по нея през един площад край църквата „Херц Иезу“.

От горния вал можеха да се видят отвъд реката покривите и кулите на града. Бароковият купол на катедралата блещукаше на неспокойната светлина. Този изглед ми бе познат; бе заснет на хиляди пощенски картички. Позната ми бе и миризмата на водата и на алеята с липите, която се виеше край вала.

Видях сред дърветата влюбени двойки да седят по обърнатите към града пейки и седнах На една свободна да изчакам половин час, докато тръгна за Мартенс.

Камбаните на катедралата забиха. Бях толкова възбуден, че физически усещах люшкането им, сякаш беше следствие от невидима игра на двама играчи, които си го подхвърляха. Единият играч бе старото Аз, което познавах, което тръпнеше от ужас, боеше се и не смееше да размисли върху положението си, а другото, новото!, което не желаеше да размисли, бе смело и рискуваше себе си, сякаш не би могло да съществува нищо друго — една забележителна шизофрения, на която бе зрител и трети, безпристрастен като съдник, ала с желание новото Аз да победи.

Помня добре този половин час. Помня дори учудването си, че се наблюдавах едва ли не клинично. Сякаш стоях в едно помещение с огледала; те си подаваха моя образ до една пуста безкрайност, а зад всеки огледален образ аз съзирах друг, който надничаше през рамото на първия. Огледалата ми се сториха стари, потъмнели и не можех да видя дали изразът бе търсещ, печален или изпълнен с надежда. Всички те угаснаха в сребристия здрач.

Някаква жена седна до мен. Не знаех какво искаше, а не ми бе известно дали режимът на варварите отдавна не бе принизил и тези неща до военни упражнения. Затова станах и тръгнах. Зад себе си чух жената да се смее, и никога не съм забравил тихия, донякъде презрителен и съжалителен смях на тази непозната жена на „Хорентайхсвал“ в Оснабрюк.