Нощ в Лисабон

XIII

На гарата бе застанал един полицай. Върнах се. Макар и да не допусках, че изчезването ми е разкрито, реших на първо време да избягвам влаковете. Колкото сме нищожни в лагера, толкова по-ценни ставаме, когато се изплъзнем. Докато сме там, се скъпят за парче хляб, а щедростта им не познава граници, за да ни заловят отново — цели полкове мобилизират.

Намерих един камион, който ме взе донякъде. Шофьорът кълнеше войната, немците, френското правителство, американското правителство и бога, ала преди да ме свали, раздели с мен обеда си. Вървях по селския път цял час, докато стигнах друга гара. Тъй като бях научил, че не бива да се крие човек, когато се пази от подозрение, поисках първа класа билет до съседното селище. Чиновникът се колебаеше. Очаквах, че ще пита за документи, затова го изпреварих и го нахоках. Той се стъписа, поомекна и ми даде билета. Отидох-в едно кафене и там изчаках тръгването на влака, който действително пристигна с един час закъснение.

За три дни успях да стигна до лагера на Хелен. Наругах на немски един полицай, който се бе изпречил на пътя ми, и размахах под носа му паспорта на Шварц. Уплашен, той се отдръпна, доволен, че го оставих на спокойствие. Австрия се числеше към Германия и един австрийски паспорт въздействуваше вече като визитна картичка на гестапо. На какво ли не се оказа способен документът на мъртвия Шварц! На много повече, отколкото един човек.

Пътят до лагера на Хелен пълзеше по едни хълм сред жълтуга, пасбище, розмарин и гора. Пристигнах следобед. Лагерът бе ограден с тел, ала не въздействуваше така потискащо, както „Льо Верне“, навярно защото бе женски. Почти всички жени бяха с шарени забрадка и с нещо като тюрбани, а и пъстри рокли носеха; лъхаше безгрижие. Виждах всичко това от гарата.

Тъкмо то ме и обезкуражи. Бях очаквал крайна безутешност, в която щях да нахлуя като някой Дон Кихот или свети Георги, ала тук сега сякаш изобщо нямаха нужда от мен. Лагерът сякаш всичко си имаше. Ако Хелен бе тук, отдавна да ме е забравила.

Останах скрит, за да подразбера как да постъпя. В дрезгавината една жена доближи оградата. Придойдоха и други. Скоро станаха множество. Стояха тихо и почти не говореха. С невиждащи очи те гледаха през телта. Онова, което искаха да видят — свободата, — не бе там. Небето стана виолетово, сенките изпълзяха от долината и тук-там светваха забулени светлини. Жените се превърнаха в сенки, изгубили багрите и плътността си. Бледи безформени лица плуваха в неравна редица над плоските черни силуети зад телта. После редиците оредяха; една по една жените се разотидоха. Часът на отчаянието бе преминал. По-късно чух, че така го наричали в лагера.

На оградата стоеше само още една жена. Доближих предпазливо.

— Не се плашете — казах аз на френски.

— Да се плаша? — след малко запита тя. — От какво?

— Бих искал да ви помоля за нещо.

— Няма за какво да се молиш, свиня такава — отвърна тя. — Нищо друго ли нямаш в проклетите си кости?

Погледнах я втренчено.

— Какво искате да кажете?

— Не се прави на по-глупав, отколкото си! Върви по дяволите и пукни от проклетата си похотливост! Нямате ли в селото жени? Тук ли трябва да висите, жалки кучета такива!

Разбрах какво искаше да каже.

— Грешите — казах аз. — Трябва да говоря с една жена, която е тук в лагера.

— Всички искате това! Защо с една? Защо не с две? Или с всички заедно?

— Изслушайте ме! — помолих аз. — Жена ми е тук. Трябва да говоря с жена си!

— И вие ли? — жената се изсмя. Не изглеждаше ядосана, само уморена. — Нов трик! Всяка седмица ви идва наум нещо друго.

— Аз съм тук за първи път!

— Затова си още много бодър. Върви по дяволите!

— Поне ме изслушайте — казах на немски. — Бих искал да уведомите една жена в лагера, че съм тук. Аз съм немец. Аз самият бях затворен! В „Льо Верне“.

— Виж го ти — каза жената спокойно. — И немски знае. Пусти елзасец! Сифилисът да те стопи, мерзавецо! Теб и твоите проклети колеги, които вечер се нареждат тук! Нека ви отнесе ракът всички до един за туй, дето ни го показвате! Чувства нямате ли, свини такива! Не знаете ли какво вършите! Оставете ни на спокойствие! Оставете ни на спокойствие! — викна тя високо и сурово. — Затворихте ни — не е ли достатъчно! Оставете ни на спокойствие! — изкрещя тя.

Чух да идват и други и отскочих настрана. Цялата нощ останах в гората. Не знаех накъде. Лежах между стволовете и гледах светлината да угасва, а после над местността да се издига луната, бледа като бяло злато, и вече с мъглите, изпаренията и есенния хлад. Сутринта слязох обратно долу. Намерих човек, който смени костюма ми за един син монтьорски комбинезон.

Завърнах се отново край лагера. На поста обясних, че трябва да прегледам осветлението. Френският ми език беше достатъчно добър. Пуснаха ме, без повече да питат. Кой ли пък доброволно искаше да влезе в лагер за интернирани?

Предпазливо се промъквах из улиците на лагера. Жените живееха в постройки подобни на сандъци, преградени отвътре със завеси. В бараките имаше долен и горен етаж. По средата минаваше коридор, а от двете страни висяха завеси. Много от тях бяха дръпнати и се виждаше подредбата на помещенията. В повечето имаше само най-необходимото, но някои, с една покривка, няколко пощенски картички, фотографии, бяха добили лична атмосфера, колкото и бедна да бе тя. Аз прибягвах през полутъмните бараки, а жените спираха работата си и ме гледаха.

— Новини? — ме запита една.

— Да, за някоя, която се казва Хелен. Хелен Бауман.

Жената се замисли. Дойде и друга жена.

— Не е ли нацистката пачавра, дето работи в лавката? — попита тя. — Тази, дето върти любов с лекаря?

— Тя не е нацистка — казах аз.

— Тази, дето е в лавката, също не е — отвърна първата жена. — Мисля, че се казва Хелен.

— Тук има ли нацита? — попитах аз.

— Разбира се, тук всичко е омешано. Къде са сега немците?

— Не съм ги виждал.

— Очаква се да дойде военна комисия. Чули ли сте нещо?

— Не.

— Щяла да дойде да освободи нацитата от лагера. Обаче и гестапо ще дойде. Знаете ли нещо?

— Не.

— Немците нямало да се интересуват от неокупираните зони.

— Би им подхождало.

— Нищо ли не знаете?

— Слухове, нищо друго.

— От кого са новините за Хелен Бауман?

Поколебах се.

— От мъжа й. Той е свободен.

Другата жена се засмя.

— Ще има да се чуди!

— Може ли да се влезе в лавката? — попитах аз.

— Защо не? Не сте ли французин?

— Елзасец.

— Страхувате ли се? — попита другата жена. — Защо? Криете ли нещо?

— Съществува ли днес човек, който няма какво да крие?

— Спокойно можете да го повторите — отвърна първата жена. Другата не каза нищо. Оглеждаше ме, сякаш бях шпионин. Парфюмът й на момина сълза я обвиваше като облак.

— Благодаря — казах аз. — Къде е лавката?

Първата жена ми описа пътя. Минах през полумрака на бараката, сякаш ме шибаха с пръчки. От двете страни изплуваха лица и изпитателни очи. Имах чувството, че съм попаднал в държава на амазонки. После отново дойде улицата, слънцето и застоялият въздух на пленничеството, който висне над всеки лагер като сива политура.

Сякаш ослепях. Никога не бях мислил за верността или за изневярата на Хелен. Било е далеч в периферията, съвсем незначително; прекалено много неща се бяха случили и бе толкова важно да оживеем, че другото почти не съществуваше. Дори и да би ме измъчвало в „Льо Верне“, щеше да е като абстракция — някоя мисъл, някоя представа, измислена от самия мен, разсеяна и отново подета.

Сега обаче стоях между нейните другарки. Предната вечер ги бях видял на оградата, сега ги видях пак; гладни жени, от месеци насам сами и въпреки пленничеството си — жени, но тъкмо заради това пък и по-чувствителни. Какво друго им бе останало?

Отидох към бараката с лавката. Сред тия, които купуваха продукти, стоеше бледа, червенокоса жена.

— Вие пък какво искате? — попита тя.

Затворих очи и направих движение с главата. После отстъпих встрани. Тя бързо огледа клиентите си.

— След пет минути — прошепна тя. — Добри или лоши?

Схванах, че искаше да каже дали нося добри или лоши новини. Повдигнах рамене.

— Добри — казах аз и излязох.

След малко жената дойде и ми махна.

— Трябва да сме предпазливи — обясни тя. — За кого имате новини?

— За Хелен Бауман. Тук ли е?

— Защо?

Замълчах. Видях луничките по носа и шарещите очи.

— В лавката ли работи?

— Какво искате? — върна въпроса жената. — Сведение? Един техник? За кого?

— За мъжа й.

— Последния път някой попита същото за една друга — с огорчение каза жената. — След три дни я прибраха. Бяхме се уговорили да ни се обади, ако всичко е минало добре. Никаква вест не получихме. И вие сте същият!

— Аз съм нейният мъж.

— Аз съм Грета Гарбо.

— Иначе защо щях да ви питам?

— За Хелен Бауман — каза жената — са питали често. И то странни хора. Искате ли да знаете истината? Хелен Бауман е мъртва. Преди две седмици тя умря и я погребаха. Това е истината. Мислех, че носите новини отвън.

— Умряла ли е?

— Умряла. А сега ме оставете на спокойствие.

— Не е умряла. В бараките знаят по-добре.

— В бараките се говорят много глупости.

Погледнах червенокосата жена.

— Ще й дадете ли едно писмо? Тръгвам, но бих искал да оставя едно писмо.

— Защо?

— Защо пък не? Едно писмо не означава нищо. Нито убива, нито предава.

— Така ли? На колко сте години?

— Това не знам. И без това съм живял само откъслечно. Бихте ли ми продали лист хартия и молив?

— Там има и двете — каза жената и показа към малка маса. — Защо искате да пишете на една мъртва?

— Защото днес това се случва често.

Написах на една бележка: „Хелен, аз съм тук. Отвън. Тази вечер. На телената ограда. Чакам.“

Не залепих писмото.

— Искате ли да й го дадете? — попитах аз жената.

— Много луди има в днешно време — отговори тя.

— Да или не?

Тя прочете писмото, което й подадох.

— Да или не? — повторих аз.

— Не — каза тя.

Оставих писмото на масата.

— Поне не го скъсвайте — казах аз.

Тя нищо не отговори.

— Ще се върна и ще ви убия, ако попречите това писмо да стигне в ръцете на жена ми — казах аз.

— Още нещо? — попита жената и ме загледа втренчено с плоски, зелени очи от изхабеното си лице.

Поклатих глава и се запътих към вратата.

Жената ме гледаше втренчено и не отговори.

— Ще бъда още десет минути в лагера — ще мина пак, за да разбера — казах аз.

Вървях по улицата на лагера. Не вярвах на жената; исках да почакам известно време и после да се върна в лавката, за да потърся Хелен. Но изведнъж почувствувах как мантията на невидимото покровителство ме напусна — изведнъж добих исполински размери, бях беззащитен и трябваше да се скрия.

Наслука влязох в една врата.

— Какво искате? — ме попита една жена.

— Трябва да проверя електрическата инсталация. Има ли някаква повреда? — запита някой до мен, й това бях аз.

— Няма никаква повреда, но тук никога нищо не е било здраво.

Видях, че жената носеше бяла престилка.

— Това болницата ли е? — попитах аз.

— Лазаретът. Повикан ли сте?

— Изпрати ме моята фирма. Трябва да се проверят инсталациите.

— Проверявайте каквото искате — каза жената.

Мина един мъж в униформа.

— Какво има?

Жената в бялата престилка му обясни. Погледнах мъжа. Стори ми се, че го познавам отнякъде.

— Електричество? — каза той. — Лекарства и витамини щяха да бъдат сто пъти по-необходими. — Той захвърли кепето си на масата и излезе.

— Тук всичко е наред — казах аз на жената в бяло. — Кой беше този?

— Лекарят, кой друг? Останалите не ги е грижа за нищо!

— Имате ли много болни?

— Достатъчно.

— А умрели?

Тя ме погледна.

— Защо искате да знаете?

— Така просто — отвърнах аз. — Защо всички тук са толкова мнителни?

— Ами така — повтори жената. — От каприз, вие нищо не подозиращ ангел, с родина и с паспорт! Не, от четири седмици не сме имали умрели. Ала преди това имахме достатъчно.

Преди четири седмици бях получил писмо от Хелен. Следователно тя трябваше да бъде тук.

— Благодаря — казах аз.

— За какво благодарите? — с огорчение запита жената. — Благодарете по-добре на бога, че вашите родители са ви дали отечество, което да обичате, дори и да е нещастно, макар че в нещастието си то затваря още по-нещастни и ги държи на разположение на хищници, които пък направиха страната ви нещастна! А сега продължавайте да правите светлина — добави тя. — По-добре щеше да е някои глави да се пълнеха с повече светлина!

— Тук идва ли вече немска комисия? — бързо попитах аз.

— Защо искате да знаете?

— Чух, че я очакват.

— Удоволствие ли ви прави да го знаете.

— Не. Трябва да предупредя някого.

— Кого? — жената се изправи.

— Хелен Бауман.

Жената ме погледна.

— За какво? — попита тя после.

— Познавате ли я?

— Защо?

Отново се изпречи стената на недоверието, която едва по-късно прозрях.

— Аз съм мъжът й.

— Можете ли да го докажете?

— Не. Документите ми не са като нейните. Но може би ще е достатъчно, ако ви кажа, че не съм французин.

Извадих паспорта на мъртвия Шварц.

— Нацистки паспорт — каза жената. — Така си и мислех. Защо правите това?

Изгубих търпение.

— За да видя жена си. Тя е тук. Писа ми.

— У вас ли е писмото?

— Не. Унищожих го, когато побягнах. Защо са тези потайности?

— И аз бих искала да узная това от вас.

Лекарят се върна.

— Необходима ли сте тук? — попита той сестрата.

— Не.

— Тогава елате с мен. Готов ли сте — обърна се той към мен.

— Още не. Утре ще дойда пак.

Върнах се в лавката. Червенокосата стоеше с две други жени до една маса и им продаваше бельо. Чаках и отново почувствувах, че щастието ме напуска; трябваше да се махна, ако още исках да се измъкна от лагера. Постовете щяха да се сменят, а на новите трябваше да обяснявам всичко отначало. Хелен не видях. Жената избягваше погледа ми. Тя проточи пазарлъка. После дойдоха още няколко жени, видях през прозореца да минава един офицер. Напуснах лавката.

Старият пост бе още на изхода. Спомниха си и ме пуснаха да мина. Тръгнах и изпитах същото чувство, както в „Льо Верне“: че ще тръгнат след мен, за да ме арестуват. Изби ме пот.

По пътя отдолу се зададе стар камион. Нямаше накъде да завия и продължих да вървя по ръба на платното, забил поглед в земята. Колата ме отмина и спря току зад мен. Устоях на изкушението да побягна. Колата можеше бързо да обърне и тогава бях загубен. Чух зад гърба си бързи стъпки. Някой извика:

— Хей, монтьор!

Обърнах се. Един по-възрастен човек в униформа се приближи.

— Разбирате ли нещо от мотори?

— Не. Аз съм електротехник.

— Може да е и от електрическата инсталация. Елате да прегледате мотора ни!

— Да проверете да видим от какво е — обади се вторият водач.

Погледнах. Беше Хелен. Тя стоеше зад войника, гледаще ме втренчено с пръст на устата. Носеше панталон и яке и беше много слаба.

— Проверете да видим — повтори тя и ме остави да мина край нея. — Внимание! — измърмори тя. — Прави се, че разбираш. Повреда няма.

Войникът се тътреше след нас.

— Откъде идваш? — прошепна тя. Аз отворих скърцащия капак на мотора.

— Избягах. Как мога да те срещна?

И тя се наведе над мотора.

— Аз пазарувам за лавката. В други ден. Бъди в селото! Първото кафене вляво. В девет часа сутринта.

— А преди това?

— Много ли ще трае? — попита войникът.

Хелен извади от джоба на панталоните си пакет цигари и му го подаде.

— Само няколко минути. Нищо особено.

Войникът задали цигарата си и седна на ръба на платното.

— Къде? — попитах Хелен, наведен над мотора. — В гората? На оградата? Вчера бях там. Тази вечер?

Тя за миг се подвоуми.

— Добре. Тази вечер. Не мога преди десет часа.

— Защо?

— Тогава си отиват другите. Значи, в десет. Ако не — в други ден сутрин. Бъди предпазлив.

— Как са тук полицаите?

Войникът приближи.

— Не съвсем лошо — каза на френски Хелен. — Почти е готово.

— Колата е стара — обясних аз.

Войникът се засмя.

— Новите са у швабите. И у министрите. Готово?

— Готово — каза Хелен.

— Добре, че ви срещнахме — заяви войникът. — От автомобили разбирам само това, че имат нужда от бензин.

Той се покатери в колата. Хелен го последва. Включи мотора. Вероятно бе изключила само тока. Моторът забръмча.

— Благодаря — каза тя и се наведе от седалката към мен. Устните й мълвяха недоловими думи. — Вие сте първокласен специалист — каза тя после и потегли.

Стоях няколко секунди на синия нафтен пушек. Не изпитвах почти нищо, също както не се усеща разликата при рязката смяна на много горещо със студено. След това бавно, докато продължавах механично да вървя, започнах да мисля, а с мисленето дойде и тревогата, и споменът за това, което бях чул, и тихата, плаха човъркаща мъка на отчаянието.

Лежах в гората и чаках. Стената на плача, както наричаше Хелен жените, които мълчаливо и сляпо гледаха в здрача, избледня. Стъмни се. Скоро си отидоха и последните, стрелнаха се обратно. Загледах втренчено стълбовете на оградата. Те се превърнаха в сенки, сред които се появи нова тъмна сянка.

— Къде си? — прошепна Хелен.

— Тук!

Пипнешком се приближих до нея.

— Можеш ли да излезеш? — попитах я аз.

— По-после. Когато всички си отидат. Почакай.

Промъкнах се обратно в храсталака, достатъчно далеч, за да не бъда открит, ако някой насочи джобен фенер към гората. Лежах на земята и вдишвах силната миризма на мъртвите листа. Излезе слаб вятър и наоколо ми зашумя, сякаш хиляди шпиони залазиха към мен. Очите ми все повече и повече свикваха на тъмнината и сега виждах сянката на Хелен, а неясно над нея — бледото й лице, чиито черти не можех да разпозная. Тя висеше на бодливата тел като черно растение с бял цвят, после се превръщаше в тъмна, безименна фигура от мрачни времена и тъкмо защото не можех да разпозная лицето й, то ми се явяваше като вечното лице на всички страдалци по света. Малко по-нататък различих друга жена, която стоеше като Хелен, а после и трета и по-надалеч — четвърта. Стояха като фриз от кариатиди, носещи небосвод от скръб и надежда.

Беше почти непоносимо и аз отместих очи. Когато погледнах отново, останалите три бяха безшумно изчезнали и видях, че Хелен се наведе и задърпа бодливата тел.

— Разтвори я — каза тя.

Стъпих на долната тел и повдигнах съседната.

— Почакай — прошепна Хелен.

— Къде са другите? — попитах аз.

— Върнаха се. Едната е нацистка. Затова не можех да се прехвърля по-рано. Щеше да ме издаде. Тази, дето плачеше.

Хелен съблече блузата и полата си и ми ги подаде през телта.

— Не бива да се разкъсват — каза тя. — Нямам други.

Това ми напомни за бедни семейства, у които не е чак толкова съществено, че децата са си разбили коленете, а по-скоро че са си раздрали чорапите, защото рани заздравяват, но чорапи трябва да се купуват отново.

Усетих дрехите в ръцете си. Хелен се наведе и внимателно пропълзя под телта. Одраска се по рамото. Като тънка черна змия изби кръвта по кожата. Тя се повдигна.

— Можем ли да избягаме? — попитах аз.

— Къде?

Не знаех отговор. Къде?

— В Испания — казах аз. — Португалия. Африка.

— Ела — каза Хелен. — Ела и да не говорим за това. Никой не може да избяга оттук без документи. Затова не са и толкова бдителни.

Тя тръгна пред мен към гората. Беше почти гола, загадъчна и много красива. Останала бе-само представата за Хелен, моята жена през последните месеци, достатъчно все пак, за да я разпозная в сладостна болка, обвеяна от полъха на миналото, от който помръзващата и изпълнена с очакване кожа се свива. Затова пък тук имаше някой, сякаш вече безименен, слязъл от фриза на кариатидите, заобиколен от деветмесечна чужбина, а това бе повече от двадесет години нормално съществование.