Нощна стража

— Ей, коя е фустата с дъртия Фоли?

Префектите вдигнаха глави. На подиума в края на шумната зала доктор Фолет, Майстор на убийците и изпълняващ длъжността директор на училището в гилдията, наистина водеше оживен разговор с… да, с дама. Яркото виолетово на роклята й внасяше цветно петно в огромното помещение, къдет черното преобладаваше, а елегантното бяло на неговата коса светеше като фар в сумрака.

В края на краищата това беше Гилдия на убийците. Тук се носеше черно. Както е черна нощта, така си в черно и ти. Пък и в черното има определен стил, а наемен убиец без стил според единодушното мнение е само високо платен нагъл бандит.

Всички префекти бяха на възраст над осемнайсет години, затова им се позволяваше да посещават места в града, за чието съществуване по-младите момчета дори не биваше да подозират. Пъпките по лицата им вече не се спукваха, ако зърнеха жена. А сега присвиваха очи. Повечето бяха научил, че светът е като стрида, която може да бъде отворена със злато, ако острието не е достатъчно.

— Вероятно е майка на ученик — обади се някой.

— Питам се кое ли е късметлийчето с такава майка?

— Знам коя е тя — сподели „Лудо“ Лудорум, оглавяващ Колежа на усойницата. — Чух някои от майсторите да си приказват по-рано. Тя е мадам Роберта Месерол. Купила е старата къща на Лесната улица. Разправят, че натрупала голямо състояние в Генуа и иска да се засели тук. Явно търси в какво а си вложи парите.

— Мадам ли? — натърти Дауни. — Уважително обръщение или професионална характеристика?

— В Генуа ли? Може би и едното, и другото — подхвърли някой сред общия смях.

— Поне се вижда, че Фоли я черпи щедро с шампанско — отбеляза Дауни. — Вече са на третата бутилка. За какво ли пък има да си говорят?

— За политика — отсече Лудо. — Всеизвестно е, че Уайндър няма да направи каквото повелява честта, значи работата ще се падне на нас. Освен това Фоли е ядосан, защото вече загубихме три момчета там. Уайндър е доста лукав тип. Където и да надникнеш, пълно е със стражници и войници.

— Уайндър е отрепка — заяви Дауни.

— Да, Дауни. Ти наричаш всекиго отрепка — невъзмутимо напомни Лудо.

— Защото всеки е отрепка.

Дауни пак се обърна към масата и някакво движение (или по-скоро липсата на движение) привлече погледа му. В далечния край на масата един убиец седеше и четеше, опрял книгата на поставка зад чинията. Толкова беше увлечен, че празната вилица бе застинала на половината път към устат м.

Дауни намигна на другите, подбра си ябълка от купата до него, ненатрапчиво замахна и я метна със злонамерена точност.

Вилицата се стрелна като змийски език и наниза ябълката във въздуха.

Четящият обърна на нова страница. Очите му все така следяха редовете, когато изящно поднесе вилицата към устата си и отхапа от ябълката.

Останалите около масата се загледаха в Дауни, един-двама се подсмихнаха. Челото на младежа се набръчка. Опитът да приложи сила се провали, сега трябваше да прибегне до унищожително остроумие, с каквото обаче не бе надарен.

— Ти си същинска отрепка, Кучедразньо.

— Да, Дауни — отвърна читателят безстрастно, впил очи в страницата.

— Кучедразньо, а кога смяташ да вземеш някой по-сериозен изпит?

— Наистина не бих могъл да кажа, Дауни.

— Никога никого не си убивал, нали, Кучедразньо?

— Вероятно не съм, Дауни.

Читателят отгърна на следващата страница. Тихият звук още повече вбеси Дауни.

— В какво си се зачел толкова? — попита троснато. — Робъртсън, покажи ми какво чете Кучедразньо, ако обичаш. Хайде, подай ми книгата.

Момчето, седнало до човека, когото в момента наричаха Кучедразньо, грабна книгата от поставката и я запрати по цялата дължина на масата. Читателят въздъхна и се облегна на стола, а Дауни небрежно прелисти книгата.

— Ей, хора, я погледнете това. Кучедразньо чете книжка с картинки. — Разтвори я пред всички. — Ти сам ли я оцвети, Кучедразньо, с боичките и моливчетата си?

Доскоро четящият се зазяпа в тавана.

— Не, Дауни. Изрисувана е ръчно по указания на автора лорд Уинстанли Гревил-Пайп от неговата сестра госпожица Емелия Джейн. И това е написано на титулната страница, както ще забележиш.

— А тук има чудна рисунка на тигър — упорито обясняваше Дауни. — Кучедразньо, защо разглеждаш картинки?

— Защото, Дауни, лорд Уинстанли е имал някои интересни теории за изкуството на прикриването.

— Хъ? Тигър в черно и оранжево сред зелени дървета? — Дауни грубо прелистваше страниците.

— Голяма червеникава маймуна в зелена гора? Черно-бяла зебра сред жълта трева? Това да не е наръчник как да не се крием?

Отново се чу кискане, но малко пресилено. Дауни имаше приятели, защото беше едър и богат, но понякога човек се чувстваше неудобно да е около него.

— Всъщност лорд Уинстанли е искал да изтъкне интересен възглед за опасността от прибързани…

— Това книга на Гилдията ли е, Кучедразньо?

— Не, Дауни. Гравирана е частно преди години и аз успях да издиря екземпляр в…

Ръката на Дауни направи бързо движение. Книгата отлетя, принуди повечето от по-младите момчета да се разпръснат и се удари в задната стена на огнището. По-старшите около масите в трапезарията се огледаха и пак обърнаха гърбове с безразличие. Извисиха се пламъци. За миг-два тигър с разгоря ярко.

— Рядка книга ли беше? — ухили се Дауни.

— Според мен вече може да се каже, че е несъществуваща — отбеляза онзи, когото наричаха Кучедразньо. — Това беше единственият запазен екземпляр. Дори гравираните плочи са били претопени.

— Кучедразньо, ти никога ли не се ядосваш?

— О, ядосвам се, Дауни. — Бившият читател бутна стола си назад и стана. — А сега мисля, че ще е по-добре да си легна рано. — Кимна на седящите около масата: — Лека нощ, Дауни, господа…

— Ти си отрепка, Ветинари.

— Както кажеш, Дауни.

Ваймс мислеше по-добре, докато се разхождаше. От самото раздвижване се успокояваше, а мислите му се разтръскваха и наместваха.

Извън полицейския час и пазенето на портите нощната стража нямаше много занимания. Отчасти защото бяха некадърници, а отчасти защото никой и не очакваше да са други. Обикаляха улиците — бавно, за да дадат време на всеки опасен тип да се разкара нехайно или да изчезне в сенките, а пое дрънчаха със звънчетата си, за да обявят на спящия свят (тоест на спящия допреди мигове свят) факта, че всичко е наред, колкото и доказателства да имаше за противното. Освен това прибираха по-кротките пияници и по-послушните залутали се добичета.

„Значи подозират, че съм агент на Уайндър? — мислеше си Ваймс. — Да шпионирам Стражата от Шосето на петмезената мина? Все едно да дебна тесто.“

Той категорично бе отказал да носи звънче. Младият Сам се бе сдобил с по-леко, но за да угоди на остро изреченото желание на Ваймс, бе обездвижил езичето с парцал.

— Сержант, колата ще излиза ли тази нощ? — попита младият Сам, когато навън притъмня.

— Да. Колън и Уоди са на нея.

— На Въжената улица ли ще откарват хората?

— Не. Наредих им да откарват всекиго в участъка на стражата, Зурльо ще го глоби половин долар и ще му запише името и адреса. Може да понатрупаме парици.

— Сержант, ще имаме неприятности.

— Полицейският час е само за сплашване на хората. Не е чак толкова важен.

— Мама казва, че скоро ще има размирици — сподели Сам. — Чула в дюкянчето за риба. Всички говорят, че Щракникуфар щял да се настани в двореца. Той се вслушва в думите на хората.

— Ъхъ, тъй си е — промърмори Ваймс и си по мисли: „И аз се вслушвам в гръмотевиците. Но нищо не правя за тях.“

— Мама казва, че гласът на всеки ще се чува в града, когато Щракни куфар стане патриций.

— А ти малко понижи глас, хлапе.

— Ще дойде денят, когато разгневените маси ще се надигнат и ще се отърсят от подковите… не, оковите, така казва продавачът на риба — продължи Сам.

„Ако бях агент на Суинг, този продавач щяха да го изкормят като рибите му — отбеляза наум Ваймс. — А нашето мамче си пада голяма революционерка.“

Питаше се дали изобщо е възможно да научи това идиотче на някои основни правила в политиката. Нали всеки открай време си мечтае за това? Ех, да знаеше тогава каквото знае сега! Но когато остарееш, откриваш, че сегашният „ти“ не си тогавашния ти. Тогава си бил простодушко. Тогавашни „ти“ си бил онова, което е трябвало да тръгне по каменистия път на превръщането в сегашния, и едни от най-острите камъни са се дължали на факта, че си бил простодушко.

Далеч по-хубавата мечта, осигуряваща здрав сън, е и сега да не знаеш каквото не си знаел тогава.

— С какво се занимава татко ти? — попита, все едно не знаеше.

— Сержант, той отдавна е покойник — отвърна Сам. — Умрял е, когато съм бил малък. Прегазила го каруца, докато пресичал улицата, така знам от мама.

— Жалко — отбеляза Ваймс и същевременно си помисли: „Леле, ненадмината е и в лъжите.“

— Сержант, тя казва, че сте добре дошъл да пийнете чай у нас някоя вечер, особено щом сте сам-самичък в този град.

— Момко, искаш ли още един полезен съвет от мен?

— Да, сержант, на много неща се уча от вас.

— Редовите стражници не канят своите сержанти на чай в дома си. Не ме питай защо. Просто е от нещата, които не се случват.

— Сержант, не знаете какъв човек е мама.

Ваймс се прокашля.

— Редови стражник, майките са си майки. Не им допада да виждат мъже, които живеят сами, боят се синовете им да не прихванат същото.

„Пък и аз знам, че от десет години тя е в гробището на Малките богове. Предпочитам да разперя пръсти на масата и да дам чука на Суинг, отколкото да мина по Петльовата улица днес.“

— Е, тя казва, че щяла да ви направи изтормозен пудинг. Мама прави чуден изтормозен пудинг.

„Най-вкусния — съгласи се Ваймс, загледан нанякъде. — О, богове! Най-хубавия. Никой никога не го е правил по-добре.“

— Много… мило от нейна страна — успя да промърмори.

— Сержант — обади се Сам по някое време, — защо патрулираме по Морфичната улица? Това не е нашият маршрут.

— Промених маршрутите. Трябва да видя колкото се може по-голяма част от града.

— Сержант, на Морфичната улица няма какво толкова да видите.

Ваймс се взираше в сенките.

— А, не се знае. Учудващо е какво можеш да видиш, ако си съсредоточен. — Придърпа Сам в един вход. — Само ще шепнеш, момко. А сега погледни към къщата срещу нас. Виждаш ли онзи вход с по-тъмната сянка?

— Да, сержант — прошепна той.

— И защо сянката е по-тъмна според теб?

— Де да знам, сержант.

— Ами защото там стои някой, облечен в черно.

Затова ще си продължим нататък, после ще се върнем зад ъгъла. Прибираме се в участъка като добри момчета, чието какао изстива, схвана ли?

— Схванах, сержант.

Промъкнаха се бавно зад ъгъла и Ваймс изчака да се отдалечат достатъчно, за да заглъхнат стъпките им.

— Добре, дотук стига.

Ваймс си каза, че Сам знае как да стои неподвижно. Трябваше да го научи и как да се размива и почти да се губи от поглед в по-облачен ден. Кийл беше ли го научил на това? След определена възраст на паметта наистина не може да се разчита…

Градските часовници отброиха три четвърти час.

— Кога започва полицейският час? — прошепна Ваймс.

— В девет часа, сержант.

— Значи наближава.

— Не, сержант, сега е едва девет без четвърт.

— Е, ще минат няколко минути, докато се върна там. Искам да се промъкнеш след мен и да чакаш на ъгъла. Почне ли се, тичай и бий това твое звънче.

— Какво да почне, сержант? Сержант?

Но Ваймс вече крачеше безшумно по улицата. Напомни си да бутне един долар на Зурльо. Тези ботуши бяха като ръкавици за крака.

Факли пращяха на кръстовището и съсипваха нощното зрение на всеки, който погледне натам. Ваймс заобиколи полека в мрака около тях и се прокрадна покрай сградите по отсрещната страна, докато не се изравни с вратата. Тогава се хвърли покрай рамката и изрева:

— Хванах ли те, а!

— …! — отвърна сянката.

— Това пък е непристоен израз, господине, и не бих искал моят млад редови стражник да чува такива думи!

Зад гърба му притичваше редови стражник Ваймс, който бясно размахваше звънчето си и крещеше:

— Девет часът е и нищо не е наред!

Имаше и други шумове, за които Ваймс се ослушваше разсеяно — тряскаха врати, отдалечаваше се тропот на бягащи крака.

— Скапан глупак! — възкликна докато се бореше с него облеченият в черно мъж. — Какви са тези твои дяволски игрички!

Избутваше Ваймс, който обаче само затегна хватката си.

— Това, господине, е нападение срещу служител на стражата — осведоми го Ваймс.

— И аз съм служител на стражата, проклет тъпако! От Въжената улица!

— Къде ти е униформата?

— Ние не носим униформи!

— Ами значката!

— Не носим и значки!

— Господине, не виждам причини да не ви сметна за най-обикновен крадец. Готвехте се да проникнете в онази къща отсреща — заяви Ваймс, щастливо играещ ролята на едро, просто, но ужасяващо непреклонно ченге. — Видяхме ви.

— Там щеше да има сбирка на опасни анархисти!

— Що за религия е тази, господине? — Той опипа колана на мъжа. — Охо, какво си имаме тук? Много гаден на вид кинжал. Виждаш ли го, редови стражник Ваймс? Оръжие, няма никакво съмнение! Това е незаконно. И то носено нощем, което пък е още по-незаконно! И то скрито оръжие!

— Как тъй скрито?! — изпищя гърчещият се арестант. — Беше си в мръсната ножница!

— Мръсна, а? Значи вече сте окървавили ножа?

— Ваймс бръкна в един джоб на черното палто. — И… това какво е? Малък черен кадифен калъф… доколкото виждам, пълен с комплект шперцове? Чиста подготовка за взломна кражба, няма спор.

— Не е мой и ти много добре го знаеш! — изръмжа мъжът.

— Убеден ли сте, господине?

— Да! Защото държа моя във вътрешен джоб, копеле такова.

— Ето пак изрази, които са в нарушение на обществения ред.

— Брей? Вие, идиоти, подплашихте онези и те избягаха! Кой ще чуе и ще се оскърби, а?

— Ами аз например. И съм сигурен, че няма да ви хареса, господине.

— Ти си тъпият сержант, за когото се говори, знам — ръмжеше мъжът. — С тая дебела глава не проумяваш какво става, нали? Е, сега ще ти покажа…

Отскубна се от ръцете му и в мрака се чу двойно стъргане на метал. Ваймс позна, че са ножове за китки. Дори наемните убийци ги смятаха за идиотско оръжие.

Отстъпи две крачки, а мъжът подскачаше към него, размахал двата ножа.

— Сега не можеш да измъдриш тъпанарска приказка, а, униформен?

Ваймс с ужас зърна зад мъжа силуета на Сам, който съвсем бавно вдигаше звънчето.

— Не го удряй! — извика и щом противникът му изви глава, заби ботуш в него. — Ако ще се биеш — бий се — добави, когато мъжът падна по лице. — Ако ще говориш — говори. Не се опитвай да се биеш и да говориш едновременно. А в момента те предупреждавам да не правиш нито едното, нито другото.

— Сержант, лесно щях да го поваля — оплака се Сам, докато той вадеше белезниците и приклякаше. — Можех да го просна ей-така.

— Редови стражник, ударите по главата понякога са смъртоносни. А ние трябва да оправдаваме доверието на обществеността.

— Сержант, ама вие го сритахте в интимните части!

„Защото не искам ти да се превръщаш в мишена — мислеше си Ваймс и затягаше белезниците. — Няма да налиташ да удряш някого от тях по главата. Стоиш си настрана, без да се набиваш на очи. Така ще оцелееш, значи може би и мен ще ме има.“

— Не си длъжен да се биеш, ако типчето насреща ти иска това от теб — подхвърли и метна арестанта на рамо. — Я ми помогни… мъничко нагоре. Добре, наместих го. Ти върви отпред.

— В участъка ли се връщаме? — попита Сам. — Нима ще арестувате един от Неспоменаваните?

— Да. Само се надявам да срещнем наши момчета по пътя. Нека да ти е за урок, момко. Няма никакви правила. Не и когато се вадят ножове. Поваляш го — ако може кротко, ако може без да го повреждаш излишно, но го поваляш. Щом ти налита с нож, цапардосваш го с палката по ръката. Щом ти налита голи ръце, удряш с коляно, риташ или му забиваш шлема си в лицето. Твоята работа е да поддържаш реда. Затова възстановяваш реда колкото се може по-бързо.

— Да, сър. Само че, сержант, ще си имаме неприятности.

— Най-обикновен арест. Дори ченгетата трябва да се подчиняват на закона, доколкото изобщо го има…

— Да, сержант, но ние ще си имаме неприятности незабавно.

Бяха стигнали края на улицата, а там някакви хора стояха на групичка. Изглежда, бяха си наумили нещо — личеше по позите им, по блокирания път и по тук-там проблесващите оръжия. Тракаха и капачета при отварянето на затъмнени досега фенери.

Ваймс се сгълча: „Естествено, че не е дошъл сам. Неговата задача е била просто да проследи дали всички са влезли. И после да отиде да доведе цялата си банда. Май са десетина. Ще ни размажат7 от бой.“

— Какво да правим, сержант? — прошепна Сам.

— Дрънкай със звънчето.

— Но те вече ни видяха!

— Дрънкай с проклетото звънче, чу ли? И върви напред! И не преставай да дрънчиш!

Неспоменаваните се пръснаха и докато Ваймс се приближаваше към тях, видя по няколко души в двата края на редицата да се промъкват зад гърба му. Това се предполагаше. Досущ като обирджиите от авеню „Скуун“, които ти говорят мило и дружелюбно, а очите им казват: „Ей, ти знаеш, че нашите аверчета са точно зад теб, а ние знаем, че ти знаеш, много е забавно да те гледаме как се преструваш, че това си е цивилизована приказка, макар да ти е ясно, че всеки миг ще те наръгат в бъбреците. Усещаме болката ти. И ни харесва…“

Той спря. Иначе щеше да се блъсне в някого. А по цялата улица се отваряха врати и прозорци — звънчето будеше квартала.

— Добра ви вечер — изрече Ваймс.

— Добра да е, ваша светлост — отвърна му глас, прозвучал от историята. — Хубаво е да срещнеш стар приятел, нали?

Той изпъшка. Случи се възможно най-лошото.

— Карсър?

— Сержант Карсър, покорно благодаря. Смешно е как се обръща животът, а? Оказва се, че от мен ще излезе страхотно ченге, ха-ха! Дадоха ми нови дрехи, меч и двайсет и пет долара на месец, без да им мигне окото. Момчета, това е човекът, за когото ви говорих.

— Сержант, а защо му викаш „ваша светлост“?

— обади се някой от мъжете в сенките.

Погледът на Карсър не се откъсваше от лицето на Ваймс.

— Шегичка. Там, откъде идваме, всички го наричаха херцог.

Ваймс видя как ръката му се пъхна в джоб. Извади предмет лъскав като месинг.

— Беше един вид прякор, нали… херцог? Ще накараш ли хлапето да не дрънчи с това дяволско звънче?

— Стига толкова, редови стражник — промърмори Ваймс.

Шумът бездруго свърши работа. Малката жива картина вече имаше зрители. Не че Карсър се притесняваше от свидетели. Беше готов спокойно да те намушка насред претъпкан с хора площад, после да се огледа и да изтърси: „Кой, аз ли?“ Но мъжете зад него настръхнаха като хлебарки, питащи се дога ще има светлина.

— Хич не се притеснявай, херцоже — подхвана Карсър и пъхна пръстите на ръката си в месинговия бокс. — Разказах на момчетата за нас двамата. Как ние, ха, се познаваме отдавна и така нататък, ха-ха!

— Брей? — отрони Ваймс. Не беше реплика, заслужаваща овации, но Карсър явно беше настроен да говори. — И как стана сержант?

— Чух къде търсят ченгета с нови идеи. И онзи симпатичен капитан Суинг лично си побъбри с мен, изобщо не се съмнявал, че съм почтен човек, на когото не му е провървяло. Измери ме с онзи негов шублер, линийките и цялата си… гуметрия. Това доказвало, че не съм криминален тип. Всичко било по вина на обстоятелствата.

— А, говориш за многото трупове, които остават навсякъде подире ти? — вметна Ваймс.

— Добре го каза, херцог, ха-ха!

— А ти имаше свежи идеи, нали?

— Ами той хареса една — присви очи Карсър. — Оказа се, че не знае номера с газирания сироп.

Номерът с газирания сироп. Е, това вече беше капакът на всичко. Векове наред мъчителите не бяха открили номера с газирания сироп, а Карсър го поднесъл на тепсия на закоравял маниак като капитан Суинг.

— Номерът с газирания сироп… — повтори Ваймс. — Браво на теб, Карсър. Ти си тъкмо онова, което е търсил Суинг — абсолютен мръсник.

Карсър се ухили, сякаш получи дребна награда.

— Ъхъ, аз вече им обясних как ме тормозиш, защото откраднах самун хляб.

— Хайде де, Карсър — укори го Ваймс. — Не ти подхожда. И един самун хляб не си откраднал през живота си. Но да заколиш пекаря и да му откраднеш фурната — виж, това вече е в твоя стил.

— Голяма скица е, а? — намигна Карсър на хората си, кимайки към Ваймс.

Без да се спира, той се извъртя и заби юмрук в корема на човека до себе си.

— Няма да ми викаш „сержант“ — изсъска му. — За теб съм „господин сержант“, разбра ли?

Свлеклият се на земята мъж изстена.

— Ще го приема като „да“, ха-ха! — Той пусна бокса в джоба си. — Виж какво е положението… херцог… прибрал си един от моите хора, та какво ще речеш да ни го предадеш и да забравим случката?

— Какво става, сержант?

Гласът прозвуча отзад и Ваймс се обърна. Бяха Уиглет и Скътс. Приличаха на хора, които са тичали, но сега се мъчат да пристъпят нехайно и гордо. Докато се взираха в неспоменаваните, забравяха за нехайството и гордостта.

Бясно дрънчащото звънче. Винаги си служеха с него. Щом го чуеха, ченгетата се втурваха към звука, защото имаше „стражник в беда“.

Разбира се, не беше задължително да го измъкнат от бедата, ако условията им се стореха неблагоприятни. Все пак това беше старата Нощна стража. Но поне го вадеха от реката или режеха въжето, за да го смъкнат, и се грижеха да бъде погребан достойно.

От далечния край на улицата долетя грохот, трополящото туловище на арестантската кола се показа иззад ъгъла — Фред Колън държеше поводите, а стражник Уоди висеше отзад. Ваймс дочу вик:

— Какво става, Бил?

— Тук са Кийл и Ваймсчо — кресна в отговор Уиглет. — Побързайте!

Ваймс се мъчеше да не поглежда Карсър в очите, сякаш нищо не се е случило, преструваше се, че светът не се е пропукал изведнъж, за да нахлуят в него студените ветрове на безкрайността. Но Карсър беше хитър.

Плъзна поглед по Ваймс и се вторачи в Сам.

— Ваймсчо, тъй ли? Името ви да не е Сам Ваймс, господине?

— Нищичко няма да кажа — неотстъпчиво заяви редови стражник Ваймс.

— Виж ти, виж ти, виж ти — радостно занарежда Карсър. — Ето ти ново двайсет, а? Има над какво да си поблъска човек главата, ха-ха.

Арестантската кола спря със скрибуцане. Карсър отметна глава да погледне кръглото бледо лице на ефрейтор Колън.

— Ефрейтор, върши си работата. Просто тръгни веднага.

Колън преглътна. Ваймс видя как гръклянът му подскочи, сякаш опитваше да се скрие.

— Ъ-ъ… чухме звънчето — смутолеви Колън.

— Проява на добро настроение — увери го Карсър. — Няма за какво да се тревожиш. Всички тук сме ченгета, прав ли съм? Имаше само дребно недоразумение, това е. Сержант Кийл тъкмо се канеше да ми предаде моя приятел, нали, сержант? Без лоши чувства, а? Случайно се натъкнахте на наша малка операция. Най-добре да не я обсъждаме. Просто ни го предай и сметките са уредени.

Всички обърнаха глави към Ваймс.

Щеше да е благоразумно, ако предаде арестанта. Знаеше. И после — може би — Карсър щеше да се махне, а той не го искаше близо до младия Сам, ако можеше да не допусне това.

Но Карсър щеше да се върне. Ами да. Нищожества като Карсър винаги се връщат, особено ако си мислят, че са надушили слабо място.

И това не беше най-лошото. Ваймс промени събитията.

Имаше конспирация на Морфичната улица. И Неспоменаваните нападнаха заговорниците. Няколко души умряха, но някои се измъкнаха, последваха дни на ужасна бъркотия, завършили с…

Само че онази нощ младият Сам Ваймс изобщо не беше близо до Морфичната улица. Кийл го учеше да проверява затворени ли са вратите чак от другата страна на Сенките.

„Ти обаче искаше да се правиш на хитрец, херцог. Искаше да пъхнеш прът между спиците и да потрошиш някоя и друга глава, нали?

А сега се намеси Карсър, вече не караш според учебниците по история, ами си се залутал без карта в ръцете…“

Карсър продължаваше да се хили доволно. Тук и сега Ваймс повече от всичко на света желаеше да види как тази усмивчица угасва.

— Е, бих искал да ти угодя, сержант — подхвана той. — Наистина. Но вече съм го спипал, значи трябва да го отведа в нашия арест и да попълня книжата. А и нищо не пречи той да ни помогне в разследването на немалко неразкрити престъпления.

— Например? — вметна Карсър.

— Де да знам — отвърна Ваймс. — Зависи какво имаме. Ще го отведем долу в килиите, ще му поднесем чаша чай, ще си побъбрим с него за това-онова… ти си наясно как става. Човек може доста да се разприказва след чаша чай. Или след газирана напитка по негов избор, разбира се.

Мъжете от нощната стража се изкикотиха, макар Ваймс да се надяваше, че никой от тях не е проумял смисъла на последните му думи.

Усмивката на Карсър се стопи.

— Казах, че е от моите хора, изпратен с официална задача, а аз съм сержант.

— Аз пък съм сержант-пристав и казах, че ще ви го предам в нашия арест, сержант Карсър. Официално.

Карсър кимна към редовия стражник толкова недоловимо, че само Ваймс забеляза, и заговори по-тихо:

— Само че, херцог, изведнъж аз държа всички аса.

— Само че, Карсър, изведнъж аз престанах да играя карти. Знаеш ли, ако толкова ти се ще, можем да си премерим силите веднага, но не се знае как ще се обърнат нещата. Адски съм сигурен обаче, че утре няма да си сержант. А щом смяташ, че държиш всички аса, можеш да си позволиш да вдигнеш мизата.

Карсър го зяпна. После му намигна и се извърна.

— Нали ви казах, че с него трябва да се внимава? — каза на хората наоколо и заговорнически смуши с лакът Ваймс. — Все си опитва късмета! Добре, сержант… пристав, да бъде както искаш. Нали и вие, униформените, трябва да вършите нещо, а? Ще пратя две-три момчета да го приберат след около а.

„Точно така, дай ми време да се обливам в пот, докато умувам дали ще изчезна в миг, ако прережеш гърлото на момчето. Лошото е, че вече се потя.“

Ваймс се изправи и махна с ръка към арестантската кола.

— Аз и момчетата ще го отведем заедно. Време ни е за почивката с горещо какао, ако се сещаш. Уоди, помогни да го качим. Фред, имаме ли други пътници?

— Само едно пиянде, сержант. Драйфаше където му падне.

— Добре. Ще сложим арестанта вътре и всички ще се хванем отвън. — Ваймс кимна на Карсър: — Сигурно ще се видим скоро, сержант.

— Ъхъ — потвърди той и палавата му усмивка пак грейна. — А ти се пази, чу ли?

Ваймс скочи и увисна отстрани на колата, която потегли с тропот, дори не погледна назад. Поне едно можеше да се признае на Карсър — не би те прострелял в гърба, ако се надява, че скоро ще има шанса да ти клъцне шията.

След малко стражник Уиглет, увиснал до Ваймс на клатушкащата се кола, попита:

— Сержант, каква беше тая история там? Познавате ли тоя тип?

— Да. Той уби две ченгета. Единият се опита да го арестува, другият пък не беше на служба, ами си хапвал пирожка. Уби и други хора.

— Но той е ченге!

— Уиглет, Суинг му даде тази работа.

Внезапно грохотът на колелата сякаш се засили. Всички останали стражници слушаха напрегнато.

— Стражник, ти отдавна ли си при нас? — попита Ваймс.

— От две години, сержант. Разнасях плодове на пазара, но гърбът ми се скапа. Освен това от тия студени утрини гърдите са зле.

— Не съм чувал за убити ченгета — обади се редови стражник Ваймс.

— Не е ставало тук, хлапе, а в много далечна страна.

— И вие ли бяхте там?

— Да, познавах онези ченгета.

И отново настроението се промени. Стражниците не издадоха никакъв звук, но около колата сякаш увисна едно „Аха-а…“.

— Значи дойдохте тук да го докопате?… — предположи Уиглет.

— Нещо подобно.

— Сержант, ние пък чухме, че идвате от Псевдополис.

— Бил съм къде ли не.

— О-хо… — промълви Сам.

— Значи е убил ченге, както човекът си е хапвал пирожката? — обади се Фред Колън от капрата.

— Ъхъ.

— Ама че мръсник! И каква е била пирожката?

— Свидетелите не споменаха това — излъга Ваймс.

Намираше се в някогашния Анкх-Морпорк. В момента джуджетата тук бяха нищожно малцинство, което гледаше да се снишава… тоест още повече от обикновено. И нямаше денонощни закусвални, където да продават пирожки с плъхове.

Нещо гризеше Уиглет.

— Ще дойдат да си вземат типчето, което прибрахте — изтърси той.

— Искаш ли почивка до края на нощта, полицай? — подхвърли Ваймс.

Неколцина нервно се засмяха. „Горкичките — съжали ги Ваймс. — Постъпили сте в стражата, защото надниците си ги бива и не вдигате тежко, а изведнъж животът става труден.“

— Сержант, в какво ще обвините нашия човек? — попита Сам.

— За нападение на ченге. И ти му видя ножовете.

— Вие обаче го сритахте.

— Вярно, как забравих. Значи ще му натресем и съпротива при ареста.

Пак имаше смях. „Ние, които ще умрем, сме готови да се смеем на какво ли не.“

„Ама че сбирщина. Добре ви познавам, господа. Полакомили сте се за спокойствието и пенсията, не прибързвате, да не би опасността още да е наблизо, когато стигнете до мястото, и не сте очаквали нещо по-трудно от буйстващ пияница или твърде инатлива крава. Повечето от вас дори не сте чгета в мислите си. В морето на приключението вие предпочитате да се притискате към дъното.

А сега има война… и вие сте, където е най-напечено. Не от някоя страна на барикадата. Вие сте тъпата малка шайка униформени. Не заслужавате и презрение. Само че повярвайте им, момчета — ще се въздигнете.“

Минута-две след възцаряването на тишина по Морфичната улица нищо не помръдваше. После иззад ъгъла излезе карета. Беше от най-хубавите, теглеха я два коня. Вместо фенери имаше факли и с подскачането по калдъръма мятащите се на зиг-заг пламъци сякаш се влачеха във въздуха.

Доколкото изобщо се виждаше нещо на светлината им заради дима, каретата изглеждаше оцветена в пурпурно. И като че доста тежеше.

Спря до съседния вход на онзи, където Ваймс извърши ареста. А Ваймс, който си мислеше, че много добре знае как да заприлича на сянка, щеше да се изненада от двете тъмни фигури, излезли от мрака в хлътналия вход под заревото на факлите.

Вратичката на каретата се отвори.

— Странни вести, драга ми госпожо — изрече едната сянка.

— Твърде странни, миличка — добави другата.

Качиха се в каретата, която се отдалечи бързо.

Щом се прибраха в участъка Ваймс се впечатли от действията на хората си, тъй като не им бе дал никакви заповеди. Уиглет и Скътс скочиха, щом колата влезе в двора, и затвориха крилата на портата.

Вътре Колън и Уоди затвориха капаците на прозорците. Уоди се вмъкна в оръжейната и се върна, понесъл арбалети. Всичко бе сторено бързо и пъргаво, доколкото им беше по силите.

Ваймс побутна по-младото си „аз“ в ребрата.

— Я свари какаото. Не искам да пропусна това представление.

Седна зад бюрото си и вдигна крака отгоре. В този миг Колън заключи вратата, а Уоди я залости.

„Ето какво се случва, но преди го нямаше. Не беше точно така. Този път онази тайфа от Морфичната улица се измъкна. Не ги нападнаха от засада на сбирката им. Нямаше схватка. Сигурно са се уплашили до полуда, като са видели толкова ченгета. Поначало не бяха кой знае какво — любители на лунгите, кръшкачи и присламчващи се. Все хора, които се тълпят зад гърба на окаяника, който говори от тяхно име, и вряскат «тъй, тъй», но после се шмугват в тъмните улички, щом законът размаха юмруци. Някои обаче загинаха при засадата, други се сражаваха и както винаги се почна една… Само че този път нямаше засада заради прекаления шум, вдигнат от един тъп сержант…

Два варианта на настоящето. Едно минало и едно бъдеще. И не знам какво ще се случи сега. Но ми хрумна дяволски добра идея.“

— Чудесно, момчета — похвали ги той и се изправи. — Вие довършете затварянето ни в капан вътре, а аз ще отида да кажа на стареца какво става.

Докато се качваше по стълбата, чуваше озадаченото им мърморене.

Капитан Тилдън седеше зад бюрото, вторачен в стената. Ваймс се прокашля гръмко и отдаде чест.

— Имахме малко… — подхвана и Тилдън обърна пепелявото си лице към него.

Приличаше на човек, зърнал призрак, и то в огледалото.

— И ти ли чу новината?

— Сър?

— За размириците в Кукличките. Станало е само преди два-три часа.

„Твърде наблизо съм — рече си Ваймс, щом осмисли думите. — Тогава бяха само имена, всичко като че се случваше едновременно. Вярно — Кукличките. Каква тълпа кибритлии бяха там…“

— Лейтенантът от Дневната стража повикал на помощ един от полковете — продължи Тилдън. — Разбира се, имал тези правомощия.

— Кой полк? — престори се на невеж Ваймс.

Това го имаше в книгите по история…

— Среднотежките драгуни на лорд Вентури.

Бившия ми полк.

„Така си беше — помисли си Ваймс. — Пък нали всеки знае колко добре са подготвени кавалеристите да обуздават тълпа от цивилни…“

— И… ъ-ъ, имало е… ъ-ъ, случайно загинали…

Ваймс съжали стареца. Наистина тъй и не бе доказано, че някой е дал заповед хората да бъдат газени с коне, но имаше ли значение? Конете блъскат, хората не могат да се отдръпнат, защото ги притискат онези отзад… толкова е лесно малките деца да се пуснат от ръцете на възрастните…

— Справедливо е да се каже, че офицерите били замеряни, а един войник е пострадал зле — добави Тилдън, сякаш четеше написани думи.

„Значи всичко е наред, тъй ли?“ — запита се Ваймс.

— С какво са били замеряни, сър?

— С плодове, доколкото знам. Макар че може да е имало и камъни. — Той забеляза, че ръката на Тилдън трепери. — Както научих, повод за размириците е била цената на хляба.

„Не. Повод за протеста беше цената на хляба — възрази вътрешният глас на Ваймс. — Размирици има, когато заклещиш хора между идиоти на коне и други идиоти, които крещят «давай!» и напират напред, а всичко е в ръцете на глупак, съветван от маниак с желязна линийка.“

— В двореца са на мнение — бавно изрече капитанът, — че революционно настроени елементи могат да нападнат участъците на стражата.

— Наистина ли, сър? Защо?

— Обикновено така постъпват.

— Впрочем, сър, нашите хора затварят капаците на прозорците и…

— Сержант, направете каквото сметнете за необходимо. — Тилдън размаха писмото, което стискаше в юмрук. — Нареждат ни да бдим за спазването на полицейския час. Това е подчертано.

Ваймс се сдържа да не изрече първия хрумнал му отговор.

— Както кажете, сър — задоволи се да отвърне и излезе.

Знаеше, че капитанът не е лош човек. Сигурно новината го бе разтърсила, щом даде толкова тъпа и опасна заповед. „Направете каквото сметнете за необходимо.“ Дай такава заповед на човек, готов да изпадне в паника при вида на множество хора, размахали юмруци, и се случва клането в Кукчките.

Слезе по стъпалата. Стражниците бяха неспокойни.

— Арестантът в килиите ли е? — попита ги.

Ефрейтор Колън кимна:

— Тъй вярно, сър. Сержант, Зурльо казва, че в Кукличките…

— Знам. Чуйте какво е необходимо според мен. Отворете капаците, дръпнете резето на вратата, оставете я отворена и запалете всички лампи. А защо не свети синият фенер над вратата?

— Де да знам, сержант. Ами ако…

— Запали го, ефрейтор. После двамата с Уоди застанете на пост отвън, за да ви виждат. Вие сте местни момчета с дружелюбен вид. Вземете си звънчетата, но — да сме наясно — никакви мечове, ясно?

— Никакви мечове ли?! — избъбри Колън. — Ами ако иззад ъгъла изскочи грамаданска тълпа, а аз не съм въоръжен?

С две крачки Ваймс стигна до него и почти опря нос в неговия.

— И ако имаш меч, какво ще направиш, а? Срещу „грамаданската“ тълпа? Ти какво искаш да видят хората? Аз пък искам да видят Шишко Колън, свястно момче, не особено будно, познавам баща му, а до него е нашият Уоди, дето идва да пийне в моята кръчма. Щото зърнат ли само двама униформени с мечове, ще загазите, а ако извадите мечовете, много ще загазите. Впрочем, ефрейтор, ако случайно тази нощ извадите мечове без моя заповед и оцелеете, ще ви се прииска да не е вярно и първото, и второто, защото после ще си имате работа с мен, чатна ли? Тогава ще научиш какво е да си загази. чко преди това ще ти се стори като проклета почивка на скапания плаж.[???] Разбра ли?

Фред Колън се опули насреща му. Нямаше поточна дума за изражението му.

— И не позволявай моят сладникав тон да те подведе, че не ти давам заповед — обърна му гръб Ваймс. — Ваймс?

— Да, сержант? — обади се младият Сам.

— Имаме ли трион тук?

— Аз имам сандъче с инструменти, сержант — пристъпи напред Зурльо.

— И пирони ли?

— Тъй вярно, сър!

— Добре. Ако обичаш, изкърти вратичката на моето шкафче и накови много пирони в нея. После я остави на горната площадка на стълбата с върховете нагоре. А аз ще взема триона, защото отивам до клозета.

В настъпилото мълчание ефрейтор Колън явно се почувства длъжен да помогне. Прокашля се и каза:

— Сержант, ако имате проблемче от този сорт, госпожа Колън ми е дала чуден лек…

— Няма да се бавя — отсече Ваймс.

И наистина се върна след четири минути.

— Всичко е готово — съобщи в шума от коване на пирони, долитащ откъм стаята с шкафчетата. — Ела с мен, редови стражник. Време е за урок по провеждане на разпит. А, да… вземи и сандъчето с инструментите.

— На Фред и Уоди не им харесва отвън — сподели Сам, докато слизаше по каменните стъпала. — Питат се какво да правят, ако им се изпречи онази банда от Неспоменаваните.

— Няма нужда да се тревожат. Нашите приятелчета от Въжената улица не си падат по предните входове.

Ваймс отвори вратата към килиите. Арестантът се надигна и се вкопчи в решетката.

— Добре де, дошли са, сега ме пуснете. По-бързичко и ще кажа някоя добра дума за вас.

— Никой не е дошъл да ви вземе, господине — отрече Ваймс. Заключи вратата зад себе си и едва тогава отключи килията. — Вероятно са много заети в момента — добави. — Имало е нещо като бунт в Кукличките. И няколко смъртни случая. Може да се забавят, докато се сетят и за вас.

Мъжът отмести поглед към сандъчето с инструменти, което държеше редовият стражник. Очите му трепнаха само за миг, но Ваймс долови неувереността.

— Схванах — промърмори арестантът. — „Добро то ченге и лошото ченге“, а?

— Ако искаш — съгласи се Ваймс. — Но понеже малко не ни достига персонал, може ли аз да ти дам цигара, пък ти сам да се ритнеш в зъбите?

— Слушай, това е само игра, нали? — подхвърли мъжът. — Знаеш, че съм от Особения отдел. Ти пък си отскоро в града и искаш да ни се изфукаш. Е, успя. Голям смях падна, ха-ха! Аз само дебнех, нищо друго.

— Да, ама не става така. Вече сме те спипали и можем да решим за какво си виновен. Ясно ти е как се прави. Падаш ли си по газирания сироп?

Мъжът се смръзна.

— Да знаеш — продължи Ваймс, — след размириците тази вечер се оказа, че сме получили предупреждение да очакваме нападения на революционери срещу участъците на стражата. Лично аз не мисля, че ще се случи. Очаквам обаче да се съберат куп обикновени хора, защото са чули какво е станало, но — ако щеш, обвини ме в прекалена подозрителност — мъчи ме предчувствието, че ще има и нещо по-лошо. Нали разбиращ, явно трябва да бдим за съблюдаването на полицейския час. И това означава, както аз си мисля, че ако ни се натресат хора да се оплачат как невъоръжени граждани са бли нападнати от войници, а според мен това си с нападение със смъртоносно оръжие, значи трябва да ги арестуваме. Струва ми се доста…

Горе се разнесе врява. Ваймс кимна на младия Сам, който изтича по стълбата.

— Моят впечатлителен помощник вече не е тук подхвана Ваймс тихо — и ще добавя, че ако някой от хората ми пострада тази нощ, ще се погрижа през остатъка от живота си да пищиш, щом зърнеш бутилка.

— Нищо не съм ти сторил! Дори не ме познаваш!

— Да. Както вече споменах, ще го направим по вашия начин.

Сам бързо се върна.

— Някой паднал в клозета! Катерил се по покрива, който бил срязан и поддал!

— Трябва да е някой от онези революционно настроени елементи — отбеляза Ваймс, взрян в лицето на арестанта. — Нали ни предупредиха за тях.

— Сержант, онзи казва, че е от Въжената улица!

— Тъкмо така щях да увъртам и аз, ако бях революционно настроен елемент — изрече Ваймс. — Добре де, хайде да го видим.

Горе предната врата още беше отворена. На улицата се виждаха неколцина души, едва осветени от фенера. Вътре беше и сержант Нок, който не изглеждаше доволен.

— Кой каза да е отворено? По улиците е доста напечено! Страшно е опасно…

— Аз наредих да е отворено — осведоми го качващият се по стъпалата Ваймс. — Проблем ли има, сержант?

— Е… вижте, сержант, по пътя насам чух, че мятат камъни по участъка на Мъждивата улица — поукроти се Нок. — Хората са наизлезли по улиците! На тълпи! Дори не ми се мисли какво става из града. — Е, и?

— Ние сме ченгета! Трябва да сме подготвени!

— Как? Да залостим вратите и да слушаме как камъните падат по покрива ли? — попита Ваймс. — Или да излезем да арестуваме всички? Има ли доброволци? Няма? Ето какво ще ти кажа, сержант — ако ти се върши работа на ченге, върви арестувай онзи в клозета. Прибери го за нахлуване с взлом…

От горния етаж долетя писък. Ваймс вдигна поглед.

— А ако се качиш на площадката под тавана, ще намериш там човек, който е паднал през таванското прозорче право върху вратичка с пирони, съвсем случайно оставена там. — Взря се в недоумяващото лице на Нок. — Това са момчета от Въжената улица, сержант. Въобразяваха си, че могат да нахът през покривите и да сплашат униформените смотаняци. Натикай и двамата в килиите.

— Арестувате Неспоменавани?!

— Не носят униформи. Не носят значки. Затова пък носят оръжия. Нека наложим малко законност, бива ли? Зурльо, какво стана с това какао?

— Ще си имаме неприятности! — кресна Нок.

Ваймс го накара да чака, докато си запали пура.

— И без това си ги имаме, Уинсбъро — каза му и угаси клечката. — Остава да решим от кой вид ги искаме. Благодаря, Зурльо.

Взе голямата чаша с какао от надзирателя и кимна на Сам:

— Я да се поразтъпчем навън.

Всички в стаята си замълчаха, чуваха се само скимтенето горе и приглушените викове от клозета.

— Господа, защо стърчите така наоколо? — понита той. — Не искате ли да подрънчите малко със звънчетата? На някого да му се кряска, че всичко е наред?

Тези думи сякаш увиснаха едри и розови в помещението, когато Ваймс излезе навън.

Там имаше хора, събрани на групички по трима-четирима. Те си говореха и от време на време извиваха глави да погледнат участъка.

Ваймс седна на стъпалата отпред и отпи от какаото.

Все едно си смъкна гащите. Хората се отпуснаха, превърнаха се в зяпачи. Нито един човек, отпиващ безалкохолна шоколадова напитка, не се бе превръщал в такъв център на внимание.

Беше прав. Затворената врата вдъхва към смелост. Видът на човек с чаша в ръка, седнал под фенера, за да се наслади на нощния хлад, ги кара да се колебаят.

— Нарушаваме полицейския час, ако искате да знаете — обади се младеж, който пристъпяше ту напред, ту назад.

— Тъй ли било? — отвърна Ваймс.

— Е, ще ни арестувате ли?

— Не и аз. В почивка съм.

— Брей. — Мъжът посочи Колън и Уоди: — И те са ли са в почивка?

— Вече са. — Ваймс се поизвърна. — Момчета, какаото е готово. Отивайте. Ей, няма нужда да тичате, ще стигне за всички. И се върнете, когато си вземете…

Щом тропотът на ботуши стихна, Ваймс отново се обърна с усмивка към хората.

— И кога ви свършва почивката? — попита го мъжът.

Ваймс внимателно се загледа в него. Позата го издаваше. Беше готов да се бие, макар да не приличаше на побойник. Ако тук беше кръчма, кръчмарят вече щеше да прибира по-скъпите бутилки от рафтовете, защото такива аматьори обикновено унищожават доста стъклария. А, да… вече виждаше зщо се сети за кръчма. От джоба на човека стърчеше бутилка. Бе подхранвал с течно гориво дързостта си.

— О, май в четвъртък — сподели Ваймс, без да откъсва поглед от бутилката.

Някои от събралите се засмяха.

— И защо в четвъртък? — продължаваше мъжът.

— В четвъртък ми е почивният ден.

Този път смехът беше по-силен. Когато напрежението се разтегля, не е трудно да се скъса.

— Настоявам да ме арестувате! — заяви пийналият. — Хайде де, опитайте се!

— Не сте достатъчно пиян — прецени Ваймс. — На ваше място бих се прибрал у дома, за да се наспя.

Ръката на мъжа стисна гърлото на бутилката. „Почва се“ — каза си Ваймс. На този човек му личеше, че има шанс едно към пет…

За щастие тълпата още не беше твърде голяма. В такъв момент нямаш нужда от хора в задните? редици, които се надигат да видят и разпитват какво става. Осветеният участък осветяваше добре и мъжа.

— Приятелю, ако послушаш съвета ми, не прави каквото си намислил — промълви Ваймс и пак отпи от какаото.

Вече беше изстинало, но заедно с пурата означаваше, че и двете му ръце са заети. Това беше важно. Не държеше оръжие. Никой не можеше да каже по-късно, че е държал оръжие.

— Не съм приятел на такива като вас! — отсече мъжът и счупи бутилката в стената до стъпалата.

На земята се посипаха стъкла. Ваймс наблюдаваше лицето му, видя как разпаленият от алкохола гняв се смени с мъчителната болка, гледаше как устата се отвори…

Мъжът се олюля. От пръстите му се процеждаше кръв, от устата му се изтръгна писклив животински звук.

Такава беше сценката в светлината — Ваймс седеше със заети ръце, на няколко стъпки от него човекът кървеше. Никаква схватка, никой никого не докосна… Знаеше как плъзва мълвата и искаше гази картина да се запечата в съзнанието на хората. Дори още имаше пепел на пурата му.

Поседя неподвижно още няколко секунди, после се изправи. Изглеждаше силно загрижен.

— Ей, някой от вас да ми помогне, моля — подхвърли, докато дърпаше нагръдника и плетената си ризница под него.

Стисна ръкава на ризата си и откъсна дълго парче.

Двама мъже, подтикнати от заповедния му тон, подхванаха човека, от когото капеше кръв. Единият посегна към ръката му.

— Не пипай — нареди Ваймс и уви парчето плат около вяло отпуснатата китка. — Пялата му длан е в строшено стъкло. Сложете го да легне колкото се може по-леко, преди да се е свлякъл, но не докосвайте нищо, докато не стегна превръзката. Сам, иди в конюшнята и донеси одеялото на Мерилин за чето. Някой тук да познава доктор Лоун? Казвайте, де!

Сред стъписаните зяпачи се намери човек, който си призна, и бе изпратен да го доведе.

Ваймс забелязваше събралите се да гледат. И мнозина стражници вече надничаха през вратата.

— Веднъж видях такова нещо — изрече на глас и добави наум: „Ще бъде след десет години.“ — Беше кръчмарско сбиване. Човекът докопа бутилка, не знаеше как да я счупи, накрая в ръката му се забиха парчета, а другият посегна и я стисна. — Остана доволен от ахването на тълпата. — Някой познава ли този мъж? Хайде, все някой трябва да го…

Някой подхвърли, че нищо чудно човекът да е Джос Гапи, чирак-обущар от „Нова обущарска“.

— Тогава да се надяваме, че ще му спасим ръката — отвърна Ваймс. — Имам нужда от нов чифт ботуши.

Изобщо не беше смешно, но събуди смеха, предизвикан от страх. После тълпата се раздели, за да пропусне Лоун.

— Аха… — коленичи той до Гапи. — Да ти призная, не знам защо имам легло. Този да не се е упражнявал в бой с бутилки?

— Да.

— Като гледам, сторил си необходимото, но имам нужда от светлина и маса — заяви докторът.

— Твоите хора може ли да го внесат в участъка?

Ваймс се бе надявал да не се стигне чак дотам. Какво да се прави, извличаш най-доброто от положението…

Посочи наслуки няколко човека:

— Вие, вие, вие, вие и вие също, госпожо. Можете да помогнете на Фред и Уоди да внесат вътре младежа, бива ли? Освен това ще стоите при него и ще оставите вратата отворена през цялото време, разбрахме ли се? Така всички вие отвън ще знаете какво става. Тук нямаме никакви тайни. Всеки л е наясно?

— Ъхъ, ама вие сте ченге… — започна някой.

Ваймс пристъпи напред и измъкна за ризата уплашен млад мъж от тълпата.

— Ъхъ, такъв съм си. А виждаш ли онзи момък ей-там? Той също е ченге. Името му е Сам Ваймс. Живее на Петльовата улица със своето мамче. Този пък е Фред Колън, току-що се ожени, наели са две стаички на „Стара обущарска“. Експонат номер три пък е Уоди, а всеки наоколо познава Уоди. Били Уиге пък е роден на тази улица. Питах ли ви за вашето име?

— Н-не… — заекна мъжът.

— Щото хич не ми пука кой сте — заяви Ваймс, пусна го и огледа тълпата. — Я ме чуйте всички! Името мие Джон Кийл! Никого не прибираме в участъка на стражата, без аз да знам причината! Всички тук сте свидетели! Онези, които посочих, да влязат вътре, за да се убедят, че няма скрито-покрито. аналите искате ли да чакате тук, за да видите какво ще стане с Гапи?[???] Чудесно, ще накарам Зурльо да ви изнесе какао. Ако пък не желаете, можете да се разотивате по домовете си. Нощта е студена. Отдавна трябваше да сте си в леглата. Аз поне предпочитам да съм в моето. О, да, знаем за онова в Кукличките и никак не ни харесва. Чухме и за Мъждивата улица, а това също не ни харесва. Нямам друго за казване тази нощ. А сега… на когото още му се ще да натупа някое ченге, веднага да излезе напред. Свалил съм си униформата. Още тук ще си премерим силите честно и почтено пред чт на всички. Има ли желаещи?

Нещо се плъзна по рамото му и изтрака по стъпалата пред участъка на стражата.

После от покрива от другата страна на улицата се плъзнаха керемиди и един мъж се стовари в осветения кръг. Тълпата ахна, чуха се писъци.

— Май си имате доброволец — промълви някой.

Отново се разнесе ужасното нервно кискане.

Тълпата направи път на Ваймс, за да види неочаквано появилия се кандидат.

Беше мъртъв. Дори да не бе умрял преди падането, нямаше съмнение, че е труп след удара в земята, защото ничия шия не би трябвало да изглежда така. Заедно с него бе паднал и един арбалет.

Ваймс се сети за полъха покрай рамото си и се върна при стъпалата. Бързо намери стрелата, разтрошена на няколко парчета.

— Някой познава ли го? — попита той.

Дори онези, които не успяха да огледат добре падналия стрелец, заявиха, че не го познават.

Ваймс пребърка джобовете му. Оказаха се празни, нямаше нужда от друго установяване на самоличността.

— Май тази нощ ще ни се стори дълга — отбеляза той и даде знак на Колън, че и трупът трябва да бъде внесен вътре. — Дами и господа, длъжен съм да се заема отново с работата си. Ако някой иска да остане — честно казано, ще ви бъда признателен, ако го сторите, — ще пратя няколко момчета отвн да накладат огън. Благодаря ви за търпението. — Взе си ризницата и нагръдника и се прибра. — Какво правят? — попита той Сам, без да се обръща.

— Някои се разотиват, сержант, но повечето продължават да стоят — съобщи той, след като надзърна. — Сержант, един от тях стреля по вас!

— Нима? А кой казва, че човекът на покрива беше от тях? Този арбалет е скъпичък. И човекът нямаше нищо в джобовете си. Нищичко. Дори мръсна носна кърпичка.

— Твърде необичайно, сержант — предано потвърди Сам.

— Особено след като очаквах да намеря изписано листче от рода на „Аз определено съм член на революционна организация, вярвайте ми“ — промърмори Ваймс, загледан в трупа.

— Да, това несъмнено щеше да ни покаже, че е революционер — подкрепи го Сам.

Ваймс въздъхна, загледа се в стената, после попита:

— Някой забеляза ли нещо особено в арбалета?

— Той е от новите „Болсовър А7“ — обади се Фред Колън. — Не е лош, сержант. Само че не е оръжие като за наемен убиец.

— Вярно — съгласи се той и обърна главата на мъртвеца така, че да се вижда краят на металната стреличка, щръкнал зад ухото. — Но това е. Фред, ти познаваш всички. Къде мога да си намеря малко газиран сироп през нощта?

— Газиран сироп ли?

— Да, Фред.

— Но защо…

— Не питай. Просто донеси половин дузина шишета, схвана ли?

Ваймс се обърна към бюрото, където доктор Лоун се занимаваше с пострадалия Гапи, обкръжен от омаяната групичка зрители.

— Как върви? — разбута зяпачите той.

— По-бавно, отколкото ако тези хора наоколо не ми бяха закрили проклетата светлина — сподели Лоун и внимателно премести щипците си към чашата до ръката на Гапи, за да пусне в нея окървавено парче стъкло. — Виждал съм и по-лоши рани в петъчни вечери. Ще може и занапред да си движи прът, ако това искаш да научиш. Просто известно време няма да прави обувки. Добре си се справил.

Тълпата изрази одобрението си. Ваймс огледа хората от улицата и ченгетата. Бяха подхванали приглушени разговори, дочуваше изрази като „лоша работа“ и „казват, че“.

Успя да си изиграе картите доста задоволително. Повечето му момчета живееха през една-две улици оттук. Едно е да се нахвърлиш срещу безлики копелета в униформи, съвсем друго да мяташ камъни по нашия Фред Колън или нашия Уоди, или нашия Били Уиглет, които познаваш от двегодишен и е играли заедно с мъртви плъхове в канавките.

Лоун остави щипците и стисна с пръсти носа си.

— Това беше — съобщи уморено. — Малко шевове и всичко ще е наред.

— Има и други, които искам да погледнеш — обади се Ваймс.

— Да знаеш, изобщо не съм изненадан — отвърна докторът.

— Единият е с повечко дупки в стъпалата, другият падна през покрива на клозета и има изкълчен крак, третият е мъртъв.

— Не ми се вярва, че мога да направя кой знае какво за мъртвеца — заяви лечителят. — И как позна, че е умрял? Съзнавам, че може да съжаля за задаването на този въпрос.

— Вратът му е счупен след падане от покрив, а и си мисля, че поначало е паднал, защото има метална стрела от арбалет в мозъка си.

— Аха. Както го описваш, трябва да е мъртъв, ако ти е необходимо мнението ми на лекар. Ти ли го направи?

— Не!

— Е, ти си твърде зает човек, сержант. Не можеш да огрееш навсякъде. — Лоун се ухили, щом видя как Ваймс се изчерви, и отиде при трупа. — Да, твърдо установявам, че животът го е напуснал. Е, и?

— Искам от теб да напишеш това. На лист хартия. С вашите официални думички от рода на „контузии“ и „кръвонасядания“. Искам да го напишеш и също да отбележиш в колко часа си го видял мъртъв. Ако не си против, две от момчетата ще те придружат долу да прегледаш и другите двама, а след кат им помогнеш — благодаря предварително, — ще ми се да подпишеш още един лист, че си го направил, след като аз съм те повикал. И от всяко нещо по две копия, моля те.

— Така да бъде. Смея ли да попитам защо?

— Не желая никой да твърди, че аз съм го сторил.

— Че на кого би хрумнало да го твърди? Нали е паднал от покрив!

— Докторе, тези дни хората са подозрителни. А, ето го и Фред. Провървя ли ти?

Ефрейтор Колън носеше сандък. Като пъшкаше, го остави на бюрото си.

— Старата госпожа Арбитър не се зарадва, че тропам на вратата й посред нощ — съобщи той. — Наложи се да й дам цял долар!

Ваймс не смееше да погледне към Лоун.

— Сериозно? — изрече с цялата невинност, на която беше способен. — А взе ли газиран сироп?

— Три литра от най-хубавия, който тя прави — похвали се Колън. — Между другото, взе ми и три пенса депозит за шишетата. И… ъ-ъ… — Неловко се размърда. — Ъ-ъ… Чух от нея, сержант, че подпалили участъка в Кукличките. И на Хълма на дрямката било много зле. И, ъ-ъ… изпочупили са прозорците н участъка на Улицата на чревцата, а горе в участъка при Най-малката порта няколко момчета излезли, за да попречат на хлапетата да хвърлят камъни, и… такова, един от тях, сержант, извадил меча си… — И?

— Може и да оживее, сержант.

Доктор Лоун огледа претъпканата канцелария, където хората още си приказваха. Зурльо разнасяше какао. Отвън неколцина стражници стояха заедно с останалите от тълпата около набързо стъкмен огън.

— Е, признавам, че съм впечатлен — промълви лекарят. — Както чувам, май вие сте единственият участък, който не е под обсада тази нощ. Не искам и да знам как си го постигнал.

— Късметът също помогна — сподели Ваймс. — А в килиите имам трима мъже без документи, както и един анонимен неуспял убиец, който на свой ред е бил убит.

— Сериозен проблем — призна Лоун. — Аз пък трябва да разнищвам само простички загадки, например от какво е поредният обрив.

— Смятам да разнищя моята, без да протакам — заяви Ваймс.

Убиецът безшумно прескачаше от покрив на покрив, докато не се отдалечи от врявата около участъка на стражата.

Бихме могли да наречем движенията му котешки, само че той не спираше да опръска с пикня разни ъгълчета.

Накрая стигна до едно от многото скривалища в този свят горе, където няколко събрани нагъсто комина образуваха убежище, невидимо от земята, а и от повечето места наоколо. Не се шмугна веднага вътре; известно време безшумно обикаляше от една наблюдателна точка към друга.

Ако там имаше още някой, запознат с похватите в Гилдията на убийците на Анкх-Морпорк, интересът му щеше да е предизвикан от невидимостта на този убиец. Мръднеше ли — движението се забелязваше, спреше ли — изчезваше. Би се породило подозрение за магия и наблюдателят би налучкал истита, макар и по твърде заобиколен начин. Деветдесет процента от повечето магии се състоят в познаването на един факт в повече.

Най-после убиецът като че остана доволен и се напъха в кътчето си. Взе една торба, сложена между димящите тръби. Лекото шумолене и по-тежкото дишане подсказаха, че се преоблича.

След около минута излезе от скритата ниша и вече бе станал видим. Трудно забележим, да, само сянка сред множество други, но въпреки всичко присъстваше, което не можеше да се каже допреди малко, когато бе доловим не повече от ветреца.

Спусна се ловко върху покрива на една пристройка, а оттам на земята и се притаи в удобна сянка. Последва ново преобразяване.

Постигна го лесно. Зловещият малък арбалет беше разглобен и разпределен по джобчетата на кадифена торбичка, приглушаваща дрънченето меките кожени чехли бяха заменени с по-тежки ботуши, сложени предварително в сянката, а черната качулка — отметната назад.

Свърна пъргаво зад ъгъла и изчака няколко минути.

Доближи го карета, зад чиито факли се точеха пламъци. За миг возилото забави ход, вратичката се отвори и се затвори.

Убиецът се настани на седалката и каретата продължи напред.

В кабината мъждукаше фенерче. На светлинката му се забелязваше жена, седнала удобно в отсрещните сенки. Каретата подмина уличен факел и се мярна лилава коприна.

— Пропуснал си едно петънце — отбеляза жената. Извади лилава носна кърпичка и я доближи до лицето на младежа. — Плюй — заповяда му.

Той се подчини неохотно. Една ръка изтри бузата му, после поднесе кърпичката към светлината.

— Тъмнозелено — промълви жената. — Колко странно. Доколкото знам, Хавлък, получил си нула точки на изпита по потайно придвижване.

— Мадам, позволено ли е да попитам как на учихте това?

— О, човек чува какво ли не — небрежно отвърна Мадам. — Стига да поднесе звъняща кесия към нечие ухо.

— Е, сведението е вярно — призна убиецът.

— И каква е причината?

— Мадам, според изпитващия съм си послужил с хитрини.

— Така ли беше?

— Разбира се. Сметнах, че тъкмо в това е смисълът.

— Той каза и че никога не си присъствал в часовете му.

— О, присъствах. С фанатично усърдие.

— Казва, че нито веднъж не те е видял в час.

Хавлък се усмихна:

— И какъв е изводът, Мадам?…

Тя се засмя:

— Ще пийнеш ли малко шампанско?

Чу се шум от преместване на бутилка в кофичка с лед.

— Благодаря, Мадам, но ще откажа.

— Както желаеш. Аз ще си пийна. А сега… докладвай, моля те.

— Не мога да повярвам на очите си. Предполагах, че е главорез. И той наистина е главорез. Личи си как мускулите му мислят вместо него. Но той им налага волята си във всеки момент! Смятам, че видях един гений в действие, но…

— Какво?

— Той е обикновен сержант, Мадам.

— Не го подценявай заради тази дреболия. За подходящия човек този чин е много полезен. Оптималното равновесие между власт и отговорности. Впрочем за него се говори, че можел да познае улицата през подметките на ботушите си и тъкмо заради това държи да са много тънки.

— Хъм… Има най-различни повърхности, вярно е, обаче…

— Хавлък, винаги се отнасяш към тези неща крайно сериозно. Изобщо не приличаш на покойния си баща. Мисли… митологично. Той може да разчете улицата. Чува гласа й, мери й температурата, разгадава мислите й. Тя му говори през ботушите. Полицаите са суеверни също като другите хора. Тази нощ всеки друг участък на стражата бе нападнат. О, да, подчинените на Суинг насъскаха хората, но най-вредни се оказаха злобата и тъпотата. Не и на Шосето на петмезената мина. Не. Кийл отвори вратите и пусна улицата вътре. Жалко, че не знам повече за него. Осведомиха ме, че в Псевдопои е бил известен като муден, разсъдлив и разумен човек. Явно тук качествата му са се развили.

— Положих за вечен покой един мъж, който се опита да го надупчи.

— Наистина ли? Не ми се вярва да е дело на Суинг. Колко ти дължа?

Младежът на име Хавлък вдигна рамене.

— Да речем, един долар.

— Твърде евтино.

— Онзи не струваше повече. Все пак съм длъжен да те предупредя. Може би скоро ще поискаш да се заема с Кийл.

— Едва ли човек като него би застанал на страната на хора като Уайндър и Суинг?

— Той си е на своя страна. Той е усложнение.

Може би ще прецениш, че е най-добре, ако престане… да усложнява положението.

В настъпилото след тези думи мълчание се чуваше още по-отчетливо трополенето на каретата. Сега тя минаваше през по-заможна част на града, където имаше повече светлини, а полицейският час (подходящ за по-бедните слоеве) не се спазваше толкова строго. Жената срещу убиеца погали корака в скута си.

— Не. Той ще послужи за нещо — реши Мадам. — Всеки ми говори за Кийл. В свят, където всички се движим по криволици, той се е устремил по права линия. А прекият ход в свят на криволици предизвиква различни случки.

Тя галеше котарака, който измяука тихо. Беше рижав и имаше смайващо самодоволно изражение, макар понякога да драскаше с нокти нашийника си.

— Да сменим темата — предложи тя. — Каква е тази история с книгата? Постарах се да не проявя излишен интерес.

— О, беше един изключително рядък том, който успях да издиря. За същността на прикриването.

— Онова безмозъчно едро момче го изгори!

— Да. Имах късмет. Боях се да не поиска да я прочете — усмихна се бледичко Хавлък, — въпреки че би се наложило някой да му помогне с по-дългите думи.

— Ценна ли беше книгата?

— Безценна. Особено след като бе унищожена.

— А-а, съдържала е важни сведения. Вероятно свързани с тъмнозеления цвят. Ще споделиш ли с мен?

— Бих могъл — засмя се Хавлък. — После обаче ще съм принуден да проверя кой ще ми плати да ви убия.

— Тогава не ми казвай. Все пак си мисля, че Кучедразньо е неприятен прякор.

— Мадам, когато фамилията на човек е Ветинари, може и да се радва, че го наричат само Кучедразньо. Може ли да ме оставите малко встрани от гилдията? Ще вляза през покрива. Трябва да се погрижа за един тигър, преди да се кача при… сещате се.

— Тигър. Колко вълнуващо. — Тя отново погали котарака. — Откри ли начин да проникнеш?

Ветинари сви рамене.

— Мадам, знам начина от години. Но сега той е разположил половин полк из двореца. Четирима-петима пазят на всяка врата, обикалят патрули по различно време, правят случайни проверки. Направете така, че да се вмъкна, моля, а хората там няма да са проблем.

Котаракът зачегърта с нокти по нашийника си.

— Възможно ли е да има алергия към диамантите? — учуди се Мадам. Вдигна котака пред себе си.

— Писенцето ми алергично ли е към диамантчета?

Хавлък беззвучно въздъхна, защото уважаваше леля си. Просто му се искаше тя да се отнася малко по-разумно към котките. Инстинктите му казваха, че ако ще галиш котка, докато обсъждаш интриги, трябва да е бяла и с дълга козина, а не застарял уличен котак, измъчван понякога от газове.

— Какво ще правим със сержанта? — попита той и колкото се може по-учтиво се отмести.

Дамата, облечена само в лилаво, внимателно остави котарака на своята седалка. Разнесе се неприятна миризма.

— Мисля, че трябва да се срещна с господин Кийл възможно най-скоро — сподели тя. — Вероятно има начин да го впрегнем на работа. Увеселението е утре вечер. Уф… би ли отворил прозореца?

Малко по-късно същата нощ олюлявайки Дауни се приближаваше към кабинета си след дружеска почерпка в Салона на префектите и изведнъж забеляза, че един факел е угаснал.

С бързина, която би изненадала всеки, подвел се по зачервеното му лице и неуверената походка, той измъкна кинжал и огледа напрегнато коридора. Вдигна глава и към тавана. Навсякъде имаше сиви сенки, но нищо повече. Понякога факлите все пак гаснеха и сами.

Пристъпи напред.

Когато се събуди в своето легло следващата сутрин, си обясни главоболието с лошото качество на изпитото бренди. Някаква отрепка бе нашарила лицето му на оранжеви и черни ивици.

Отново заваля. Ваймс харесваше дъжда. Когато валеше, уличните престъпления намаляваха. Хората си стояха на сушина. Някои от най-приятните нощи в кариерата му бяха дъждовните, когато стоеше на сянка под стрехата на някоя сграда, сгушил глава в раменете си, за да няма почти нищо меу ема и яката, и заслушан в сребристия ромон на дъжда.

Веднъж стоеше толкова тихо, толкова потънал в себе си и избледнял, че бягащ обирджия, изплъзнал се от преследвачите си, дори се облегна на него да си поеме дъх. И когато Ваймс стегна ръцете си около него и прошепна „Спипах те!“, човекът явно свърши в панталона си онази работа, която мата му майчица преди четирийсетина години го бе учила дълго да не прави.

Хората се прибраха по домовете си. Закърпеният Гапи бе съпроводен до „Нова обущарска“, където Фред Колън обясни търпеливо случките на родителите на младежа, като кръглото му червендалесто лице направо излъчваше честност. Лоун вероятно бе решил все пак да използва поне малко легло си.

Дъждът бълбукаше по водосточните тръби, бликаше от устите на грозните водоливници, завихряше се в канавките и поглъщаше всеки звук. Полезно нещо е дъждът.

Ваймс взе шишето с най-хубавия газиран сироп ма госпожа Арбитър. Помнеше го. Беше силно газиран и затова се радваше на огромна популярност. Със съответното поощрение и обучение едно момче би могло накрая да изпее с оригване целия първи куплет на националния химн още след първат гтка. А това е важно светско умение, ако си само на осем години.

За тази задача избра Колън и Уоди. Нямаше да забърква младия Сам. Не че намисленото беше незаконно, обаче миришеше и изглеждаше така. На Ваймс не му се искаше да се впуска в излишни обяснения.

Килиите бяха стари, изградени далеч по-рано от самото здание. Железните клетки в тях бяха отскоро и не заемаха цялото пространство. Зад един свод се намираха други мазета, в които имаше само плъхове и боклуци, но основното им предимство беше, че не се виждаха от клетките.

Ваймс накара хората си да пренесат там мъртвия стрелец. И в това нямаше нищо лошо. Беше посред нощ, времето бе гадно, нямаше смисъл да будят хората в моргата, щом си имаха чудесни хладни мазета.

Наблюдаваше през шпионката във вратата как мъкнат трупа край килиите. Имаше отзив, особено от първия, когото арестува. Другите двама приличаха на хора, които са виждали какви ли не злощастия заради пари. Да ги наемат за кражби и убийства или да бъдат ченгета им беше все едно, вече не се впечатляваха толкова от смъртта, щом не е тяхната.

Първият обаче се изнервяше.

Ваймс го кръсти Пора. От тримата той беше най-добре облечен — целият в черно. И кинжалът му беше от скъпите, а Ваймс забеляза на ръката му сребърен пръстен с череп. Другите имаха невзрачно облекло и неугледни, затова пък напълно годни оръжия.

Нито един истински наемен убиец не би си сложил накити, когато отива да върши работа. Те бяха опасни и проблесваха. Само че Пора се правеше на тежкар. Преди да излезе може би се оглеждаше, за да се увери, че е много готин. Такива дребни гадинки страшно се кефят, когато се хвалят с киала си пред жени в кръчмите.

Накратко казано, Пора таеше големи мечти. Той имаше въображение.

Направо прекрасно.

Стражниците се върнаха и взеха пакетите, които Ваймс им приготви.

— Помнете, че ще го правим бързо — каза им. — Те се тревожат, уморени са, никой не дойде да си ги вземе и току-що видяха един твърде мъртъв колега. Не искаме първите двама да имат време за умуване. Разбрахте ли?

Те кимнаха.

— А дребосъка ще оставим последен. Искам той да има много време…

Пора обмисляше шансовете си. За съжаление заниманието се оказа твърде кратко.

Вече се бе сдърпал с другите двама. Ама че спасителен отряд излезе от тях! Дори не се обличаха както подобава. Но пък и униформените глупаци не се държаха по правилата. Всички знаеха, че те винаги отстъпват. От тях не се очакваха нито съпротива, нито прояви на ум. Те…

Главната врата към килиите се отвори със замах.

— Време е за газиран сироп! — изрева някой.

Един стражник профуча с цял сандък шишета и изчезна в съседните помещения.

Тук не беше особено осветено. Пора се свиваше, притиснал гръб до стената, гледаше как двама стражници отключват килията до неговата, изправят насила окования й обитател, замъкват го към мазетата и се скриват с него зад ъгъла.

Гласовете леко отекваха.

— Притисни го на пода. Дръж му краката!

— Ха така! Дай насам шишето! Разклати го здравата, иначе не ни върши работа!

— Добре, приятелче. Имаш ли нещо да ни кажеш? Името си? Не? Слушай сега какво ще правим. В момента не ни пука много дали ще говориш или не…

Силен пукот, съскане, а после… писък, истински взрив на страдание.

След като звуците замряха, треперещият Пор чу някой да казва:

— По-скоричко домъкнете следващия, че капитанът ще вземе да ни завари.

Той се притисна до стената, когато двама стражници нахълтаха в другата килия, извлякоха съпротивляващия се арестант и го повлякоха в мрака.

— Тъй. Имаш един-единствен шанс. Ще говориш ли? Да? Не? Вече е късно!

Отново пукот, отново съскане и отново писък. Този път по-силен и протяжен, завършил с някакво гъргорене.

Пора клечеше до стената, захапал пръстите си.

Зад ъгъла на светлината на един фенер Колън смуши Ваймс, сбърчи нос и посочи надолу.

Край килиите минаваше улей, нещо като примитивна отстъпка пред хигиената. Сега по него пълзеше тънка струйка. Пора се изнервяше.

„Сгащих те“ — рече си Ваймс. Само че буйното въображение има нужда от време. Наведе се напред и другите двама се примъкнаха към него в очакване.

— Ей, момчета — подхвана с тихичък шепот, — излизахте ли в отпуск?

След няколко минути обсъждане на дреболии той се изправи, отиде при последната заета килия, отключи вратата и сграбчи Пора, който се опитваше да се натика в един ъгъл.

— Не! Моля ви! Ще ви кажа всичко, което искате да знаете! — разврещя се мъжът.

— Сериозно? — усъмни се Ваймс. — Каква е орбиталната скорост на Луната?

— Какво?!

— Охо, предпочиташ нещо по-простичко ли? — издърпа го той от килията. — Фред! Уоди! Той иска да говори! Донесете бележник!

Отне им половин час. Фред Колън не владееше бързописа. И когато мъчителното усилно драскане завърши със забита в страницата последна точка, Ваймс започна:

— Добре, господине. А сега вие напишете накрая: „Аз, Джералд Леснопът, в момента отседнал в общежитието на Младежкото езическо дружество, давам тези показания по своя воля и без принуда.“ После се подпишете. Иначе… Ясно?

— Да, сър.

Инициалите „Дж. Л.“ бяха издълбани на кинжала и Ваймс им се довери. Като полицай бе срещал мнозина като Леснопът — готови да избълват всичките си тайни, за да не ги накара някой да си избълват червата. Разприказват ли се веднъж, научаваш всичко. Който бе видял как прилагат номера с гарания сироп на някой друг, беше способен да си признае каквото и да било.

— Е, сега — каза му Ваймс жизнерадостно и стана — аз ти благодаря за съдействието. Искаш ли да те откараме до Въжената улица?

Ако не устата, поне изражението на Пора изтърси едно „Ъ?“.

— Трябва да върнем там твоите приятели — леко повиши глас Ваймс. — Лисугера и Мутрьо. Ще оставим трупа в моргата. Ще имаш малко работа с книжа — кимна на Колън и продължи: — Един екземпляр от твоите услужливи самопризнания. Едно удостоверение за смърт от доктора по срамните болести за покойния загадъчен непознат, а не се съмнявайте, ще издирим убиеца му. Разписка от Моси за мехлема, с който намаза ходилата на Мутрьо. А, да… и сметка за шест шишета газиран сироп.

Отпусна ръка върху рамото на Пора и благо го побутна към следващото мазе, където Лисугера и Мутрьо седяха със запушени усти, вързани и запенени от ярост. На масата наблизо бе сложен сандък с шест шишета газиран сироп. Тапите бяха здраво завързани с тел.

Пора се ококори към Ваймс, който пъхна пръст в устата си, наду бузи и измъкна пръста с гръмък пукот.

Уоди изсъска през зъби.

Фред Колън отвори уста, но Ваймс я запуши с длан:

— Недей. Чудно нещо, Джералд, нашият Фред понякога започва да пищи с все сила без никаква причина.

— Вие ме изиграхте] — завайка се Пора.

Ваймс го потупа по рамото.

— Изиграли сме те?! — изръмжа му. — Как тъй, Джералд?

— Накарахте ме да си мисля, че правите онзи номер с газирания сироп!

— Номер с газирания сироп ли? — изви вежди Ваймс. — Това пък какво е?

— Знаете! Нали го донесохте долу!

— Не пием алкохол на служба, Джералд — заяви Ваймс. — Какво лошо има в някое шише газиран сироп? И ние, Джералд, не знаем никакви номера с питието. Ти какви номера знаеш? Да си виждал някой хитър номер напоследък, Джералд? Хайде, говори!

Най-сетне Пора осъзна, че би трябвало да си затвори устата. Закъсня с около половин час. Израженията на Лисугера и Мутрьо, доколкото се виждаха, издаваха желанието им да си поприказват от душа и сърце с него.

— Искам да ме задържите заради собствената ми безопасност — изломоти той.

— Точно когато те пускам ли, Джералд? — учуди се Ваймс. — А ти твърдиш в показанията си… как беше, Фред? Как само си изпълнявал заповеди?

Всички онези истории за промъкването сред тълпите, за да мятате камъни по ченгета и войници… знам, че не си искал да участваш. Не ти е харесвало да се навърташ на Въжената улица и да гледаш как пребиват хората и как им се нарежда какво да признаят, защото за мен е очевидно, че не си такъв човек. Ти си от дребните риби, разбирам те. Да смятаме, че сме приключили с теб, какво ще кажеш?

— Моля ви! Ще ви кажа всичко, което знам! — изписука Пора.

— Значи досега не си?! — кресна Ваймс.

Извъртя се и грабна едно шише.

— Да! Не! Тоест, ако си седя кротко, сигурно ще си спомня още неща!

Ваймс го погледна в очите, после остави шишето в сандъка.

— Така да бъде. Ще ти струва долар на ден, храната се плаща отделно.

— Както кажете, сър!

Ваймс проследи с поглед Пора, шмугнал се обратно в килията, и изви глава към Колън и Уоди. — Вървете да събудите Мерилин. Нека доставим другите трима.

Дъждът валеше равномерно, рехава мъгла запълваше Въжената улица.

Колата се появи изневиделица. Фред бе подкарал Мерилин в някакво подобие на тръс по наклона и когато кобилата изскочи иззад ъгъла, тя се стараеше да не я застигне тътнещата зад нея кола.

Щом арестантската кола подмина участъка, задната врата се отвори рязко и две тела се търкулнаха на мокрия калдъръм.

Пазачите се втурнаха. Един-двама стреляха по отдалечаващата се кола, но стрелите се удариха черните железни ивици.

Другите доближиха внимателно овързаните тела. Имаше стенания, прекъсвани от сквернословия. А на единия мъж бе закрепена някаква хартийка.

Прочетоха бележката. Не се смяха.

Отново бръкна в джоба си за кутията с пури, изруга и извади пура от ръкава на ризата си. Сви шепи около огънчето на клечката, но стискаше клепачи, за да опази нощното си зрение.

След това вдигна глава и издуха едно кръгче. Да. Всички си мислят, че черното не личи нощем. Грешат.

Отиде да затвори портата и извади меча си с едно плавно движение.

Сади го погледна отдолу нагоре, откривайки бледия овал на лице в дълбините на боне.

— Добро ти утро, драги господине.

— Добро утро, Сади — морно отвърна Ваймс. — На какво дължа това удоволствие?

— Мадам иска да те види, драги ми господине.

— Ако говориш за Рози, бях малко зает…

Чантата на Млати го млатна по тила.

— Мадам не обича да чака, миличък — бяха последните думи, които той чу, преди нощта да се събере над него.