Нощна стража

Ваймс припряно се върна в голямото помещение. Мъчителят още беше в несвяст. С големи усилия го надигна и го сложи на стола, смъкна качулката и позна лицето. Да, лицето, но не и човека. Защото такива лица се срещаха често в Анкх-Морпорк — едри, глуповати и принадлежащи на тип, който та не е проумял, че да удряш някого дълго след като е загубил съзнание, е гадно. Питаше се дали на този наистина му е харесвало да пребива хората до смърт. Такива като него често не се замисляха. Просто вършеха работа.

Е, нямаше намерение да го пита. Завърза го с ремъците, дори с онзи през челото, затегна последния тъкмо когато мъжът започна да се опомня. Устата се отвори и Ваймс натъпка в нея качулката.

После взе халката с ключовете и заключи входа. Така си осигуряваше малко допълнително спокойствие.

Срещна Сам, който идваше откъм килиите. В сумрака лицето на момъка изглеждаше бледо.

— Намери ли някого?

— Ох, сержант…

— Кажи.

— Ох, сержант… сержант…

По лицето на редовия стражник се стичаха сълзи.

Ваймс се пресегна и хвана другото си „аз“ да Не падне. Стори му се, че в тялото на Сам не са останали кости. Тресеше се.

— Има жена в последната килия и тя… сержант… ох, сержант…

— Дишай дълбоко — посъветва го Ваймс. — Не че този въздух е годен за дишане.

— И в дъното има една стая, сержант… ох, сержант… Нансибол пак припадна, сержант…

— Но ти — не — потупа го по гърба Ваймс.

— Само че там има…

— Нека спасим когото можем, момко, бива ли?

— Но ние карахме арестантската кола, сержант!

— Какво?! — сепна се той, после проумя. Ами да…

— Само че, момко, никого не им предадохме. Забрави ли?

— Сержант, бил съм с колата и преди! Като всички момчета! Просто им оставяхме хората и се връщахме в участъка да пием какао!

— Е, изпълнявали сте заповеди… — промърмори Ваймс.

— Не знаехме!

„Не е точно така. Не задавахме въпроси. Просто не мислехме за това. Хора влизаха през предния вход и някои от нещастниците излизаха през тайната врата, но не винаги цели Не бяха по мярка. И ние не бяхме.“

Момчето издаде гърлен дълбок звук. Сам бе зърнал мъчителя на стола. Изтръгна се от ръцете на Ваймс, притича към рафтовете и грабна боздуган.

Ваймс беше готов за това. Хвана Сам, завъртя го и изтръгна боздугана от ръката му, преди да е извършил убийството.

— Не! Не е това начинът! И не е сега моментът! Задръж го! Укроти го! Не го прахосвай! Натикай го обратно! Ще излезе, когато го повикаш!

— Знаете, че е вършил тези неща! — развика се Сам и се помъчи да го ритне по краката. — Нали казахте да вземем закона в свои ръце!

„Аха — помисли си Ваймс. — Много подходящо време за дълъг спор относно теорията и практиката на правосъдието. Да използваме съкратения вариант.“

— Не бива да пръскаш мозъка на човек, вързан за стол!

— Но той го е правил!

— А ти няма да го направиш. Защото не си като него!

— Но те…

— Застани мирно, редови стражник! — кресна Ваймс и покритият със слама таван погълна и приглуши звука.

Зачервените очи на Сам замигаха.

— Дадено, сержант, ама…

— Ти цял ден ли ще ми цивриш? Забрави за този. Хайде да измъкнем живите навън.

— Трудно се познава кой…

— Направи го! Ела с мен!

Знаеше какво ще намери под тъмните сводове на коридорите и килиите, но от това изобщо не му олекна. Някои още можеха да ходят или може би да куцукат. Един-двама само бяха бити, но не толкова зле, че да не чуват какво става наблизо и да не се чудят. Присвиха се, когато вратите бяха отвони и захленчиха, щом ги докосна. Нищо чудно, че Суинг получаваше самопризнанията, които искаше.

Някои бяха мъртви. Други… ами и да не бяха мъртви, беше очевидно, че се бяха отнесли нанякъде. Много пъти ги бяха пречупвали на стола. Никой не би могъл да им помогне.

За всеки случай и без никакво чувство за вина Ваймс извади ножа си и… помогна колкото му беше по силите. Никой не трепна, никой не въздъхна.

Изправи се, а пред очите му се беше спуснала черно-червена пелена.

Почти беше готов да разбере един главорез, прост като юмрука си, на когото плащат добри пари да върши нещо, което изобщо не го притеснява. Но Суинг беше умен…

Знае ли някой наистина какво зло се таи в душите на хората?

— АЗ.

Кой знае на какво са способни разумните хора?

— ПАК АЗ, ОПАСЯВАМ СЕ.

Ваймс погледна към вратата на последната килия. Не, нямаше да влезе там втори път. Нямаше защо да се чуди, че смърди.

— НЕ МЕ ЧУВАШ, НАЛИ? О… ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ БИ МОГЪЛ — отрони Смърт и зачака.

Ваймс отиде да помогне на Сам за свестяването на Нансибол. После изнесоха или подкрепяха арестантите по прохода нагоре към склада. Сложиха ги да легнат, върнаха се и извлякоха навън чиновника на име Требилкок. Ваймс му обясни предимствата да стане свидетел на съда. Единственото предимство всъщност беше, че избягваше големите неприятности, ако откажеше.

И Ваймс излезе навън в ранната вечер. Колън и отрядът още чакаха. Отне им някакви си двайсетина минути.

Ефрейторът отдаде чест, после сбърчи нос.

— Да, смърдим — потвърди Ваймс. Разкопча колана, смъкна нагръдника и плетената ризница под него. Мръсотията от подземието се бе просмукала навсякъде. — Така — започна, щом престана да му се струва, че е застанал насред клоака, — искам двама души на входа в склада ей-там, двама отзад с а в ръцете, другите в готовност тук. Както си говорихме, ясно? Първо ги цапардосваме, после ги арестуваме.

— Точно така, сър — кимна Колън.

Хората се разположиха по местата си.

— Сега ми дай бутилката с бренди — добави Ваймс.

Отвърза кърпата, която беше на шията му, напои я с алкохол и я омота около гърлото на бутилката. Чуваше гневното мърморене на хората от отряда. Току-що бяха видели Сам и Нансибол да извеждат някои от арестантите.

— Имаше и по-лошо, повярвайте ми — обади се Ваймс. — Фред, средния прозорец на горния етаж.

— Дадено, сержант — отсече Фред Колън и откъсна поглед от ходещите жертви.

Вдигна арбалета си и с абсолютна точност отнесе две стъкла и напречника помежду им.

Ваймс напипа сребърната кутия, извади пура, запали я, поднесе клечката към напоеното с бренди парче плат, запали го и метна бутилката в прозореца.

Дрънчене, гърмеж и пламъци, които бързо се разпростряха.

— Чудничко стана, сержант — отбеляза Фред. — Ъ-ъ, не знам дали е уместно да го кажа сега, но решихме, като ще носим бутилки, да са две…

— Тъй ли, Фред? И какво би казал?

Фред Колън отново се озърна към арестантите.

— Казвам да я употребим.

Втората бутилка влетя през един прозорец на първия етаж. Под стрехите вече се кълбяха пушеци.

— Не видяхме никого да влиза или да излиза освен онези пазачи — съобщи Фред, докато гледаха пожара. — Не ми се вярва вътре да са останали мнозина.

— Стига ми да унищожим леговището им — призна Ваймс.

Предната врата се открехна и вътре огънят се разгоря. Някой проверяваше.

— Фред, те ще протакат до последния момент и ще изскочат навън готови за бой — предупреди Ваймс.

— Ами добре, сержант. Вече притъмнява — навъсено процеди Колън.

Хвана в ръка палката си.

Ваймс заобиколи отзад, кимна на дебнещите там стражници и заключи вратата с един от ключовете на отнетата халка. Бездруго вратата беше тясна. Затворените вътре несъмнено щяха да се устремят към големия изход отпред, откъдето можеха да се разпръснат бързо и да затруднят засадат.

Надникна и в склада. Но и този изход не беше подходящ по същата причина. Освен това беше заключил вратата към подземието.

Младият Сам му се ухили:

— Сержант, затова ли оставихте мъчителя вързан там?

По дяволите! Изобщо не се сети за него. Толкова се ядоса на чиновника, че съвсем забрави за чудовището на стола.

Ваймс се подвоуми. Но да изгориш е ужасна смърт. Посегна към ножа и си спомни, че е останал в канията, а тя — на колана с меча. По коридора вече проникваше дим в склада.

— Сам, дай ми ножа си. Само ще отскоча и ще проверя какво става с него.

Редовият стражник малко неохотно се раздели с ножа си.

— Сержант, какво ще правите?

— Ти върши своята работа, редови стражник, а аз ще върша моята…

Ваймс се промъкна надолу по прохода. „Ще срежа един ремък. Трудни са за разкопчаване. А после… ще има шанс дори в тези пушеци. Това е повече, отколкото са имали онези, другите.“

Мина през канцеларията в голямата стая.

Един факел още гореше, но пламъкът му беше само светъл кръг в жълтата мътилка. Мъжът се опитваше да разклати тежкия стол, който обаче бе закрепен здраво за пода.

Столът беше изработен по идея на някой зъл гений. Човекът не можеше да достигне катарамите. Дори ако някой арестант успееше да освободи едната си ръка, преди да е усетила професионалната вещина на мъчителя, едва ли би могъл да се измъкне набързо от ремъците.

Ваймс се пресегна да среже един ремък и чу превъртането на ключ.

Побърза да отстъпи в по-гъстите сенки.

Вратата се отвори, чуха се далечни викове и пращене на горящо дърво. Май неспоменаваните бяха хукнали към чистия въздух на улицата.

Спипахви Суинг пристъпи предпазливо в помещението и заключи вратата зад себе си. Спря, щом видя мъжа на стола, и го огледа внимателно. Приближи се към вратата на канцеларията и надникна. После надзърна и в килиите, но дотогава Ваймс се бе плъзнал безшумно покрай стената.

Чу въздишката на Спипахви, после познатия звук от плъзгаща се стомана, накрая тих, някак органичен шум и покашляне.

Ваймс посегна към своя меч, но се сети, че той е горе на улицата…

Тук, долу, песента в главата му се засили на фона на дрънченето на метал, което винаги я съпровождаше: „…виж ги как се въздигат, въздигат, въздигат…“

Тръсна глава, сякаш така щеше да се отърве от спомена. Трябваше да се съсредоточи. Нахълта в стаята и скочи.

Стори му се, че остана във въздуха дълго. Там беше окървавеният мъчител. Там беше Суинг, който тъкмо прибираше острието в бастунчето. Там беше и политналият Ваймс, въоръжен само с нож.

„Ще се измъкна от това — рече си. — Знам, защото помня как Кийл излезе и каза, че всичко е приключило. Но онзи беше истинският Кийл. Сега съм аз. Не е задължително да се случи същото.“

Суинг се метна настрана с изненадваща пъргавина, опитваше се отново да измъкне острието. Ваймс се блъсна в чувалите на стената и прояви благоразумие, като мигновено се претърколи встрани. Рапирата профуча край него и разпиля слама по пода.

Бе очаквал Суинг да е слаб сабльор. Така подсказваше нелепото бастунче. Но той се оказа уличен фехтовчик — никаква изтънченост, никакви засукани трикове, само известна дарба за бързи движения на острието и забиването му там, където Ваймс се надяваше то да не достигне.

Огънят пукаше в един ъгъл на тавана. Капещият спирт или страшната горещина бяха проникнали през дебелите греди. Два-три чувала започнаха да бълват гъст бял дим, който се кълбеше над двамата мъже в разширяващ се облак.

Ваймс заобиколи стола, впил напрегнат поглед в Суинг, който му каза:

— Допускате голямагрешка.

Ваймс внимаваше да избягва рапирата.

— Суровите времена налагат сурови мерки. Всеки водач знае това… — добави Суинг.

Ваймс му се изплъзна, но продължи да обикаля, готов да удари с ножа.

— Сержант, историята има нужда от своите касапи, не само от своите пастири.

Суинг нападна, но Ваймс го следеше и се отмести встрани навреме. Мъжът срещу него не молеше. Не разбираше какво е направил, за да се държат с него така. Виждаше обаче очите на Ваймс. В тях липсваше каквото и да е чувство.

— Трябва да проумеете, че във време на национална криза не можем да мислим за така наречените права на…

Ваймс се стрелна странично по задимения коридор към канцеларията. Суинг го последва с резки движения. Острието поряза отзад крака на Ваймс. Той се просна върху бюрото на чиновника, ножът се изплъзна от пръстите му.

Суинг заобиколи, за да намери удобно за забиване място. Вдигна ръката с рапирата…

Ваймс рязко вдигна ръка, хванал стоманената линия. Ударът с плоската страна изби оръжието на капитана.

Ваймс се изправи като насън, сякаш следваше ръката си.

„Натикай го обратно в мрака, докато не ти потрябва…“

Завъртя линията и тя проряза въздуха с ръба напред, разпилявайки кълбата дим. Краят се заби в шията на Суинг.

Зад Ваймс пушилката нахлуваше от коридора. Таванът на кървавата стая пропадаше.

Но той стоеше и напрегнато се взираше в Суинг. Онзи бе притиснал длани към гърлото си, между пръстите му шуртеше кръв. Олюля се, опита се да си поеме въздух и падна по гръб.

Ваймс хвърли линията върху него и закуцука към изхода.

Навън се носеше грохотът на премествани барикади.

Суинг отвори очи. Светът наоколо сивееше с изключение на облечената в черно фигура пред него.

Както винаги пожела да научи повече за новия индивид, като старателно огледа чертите му.

— Хъм, очите ти са… ъ-ъ… носът ти е… брадичката ти е…

Отказа се.

— ДА — потвърди Смърт. — С МЕН Е ПО-ТРУДНИЧКО. ОТТУК, ГОСПОДИН СУИНГ.

Ветинари признаваше, че манията за преследване на лорд Уайндър заслужава внимание. Дори бе поставил часови върху спиртоварната за уиски, от която имаше изглед към двореца и околностите му. Всъщност двама часови.

Щом подадеше глава над парапета, единият се виждаше добре, но другият се криеше в сенките до комините.

Покойният достопочтен Джон Кръвопус бе забелязал само първия.

Ветинари гледаше равнодушно как влачат тялото на младежа. Щом си наемен убиец, смъртта ти при упражняване на занаята е част от професията, макар и най-последната. Не можеш да се оплачеш. Това означаваше, че сега имаше само един часови, другият смъкваше по стълбите Кръвопус, оправл пълно името си.

Той бе носил черно, както всички убийци. Черното е свежарско, а и такива са правилата. Но да се носи черно е благоразумно само в тъмно мазе посред нощ. На всички други места Ветинари предпочиташе тъмнозелено или тъмносиво в различни оттенъци. С подходящо оцветяване и правилна поза изчезваш. Очите на хората ти помагат да изчезнеш. Пренебрегват те, вместват те във фона.

Разбира се, щяха да го изхвърлят от гилдията, ако го хванеха да носи подобни дрехи. Той бе стигнал до извода, че така ще е далеч по-добре, отколкото да бъде изхвърлен от света на ходещите и дишащите. Предпочиташе да не е свежар, вместо да е труп.

На метър от него часовият си запали цигара, без да му пука за околните.

Какъв гений е бил лорд Уинстенли Гревил-Пайп! И колко наблюдателен. Хавлък с радост би се запознал с него или поне би посетил гроба му, но явно го заместваше коремът на някой тигър, който за изненада на Гревил-Пайп стоял незабележим, докато не станало прекалено късно.

Ветинари обаче му отдаде почит посвоему. Издири и претопи гравираните плочи, от които бе отпечатана „Някои наблюдения над изкуството на невидимостта“.

Издири и другите четири запазени екземпляра, но нямаше възможност да ги изгори. Пъхна тънките книжки заедно между кориците на „Анекдоти за велики счетоводители, т. 3“. Според него лорд Уинстенли Гревил-Пайп би оценил по достойнство това.

Ветинари лежеше удобно на оловото върху покрива, търпелив като котарак, и наблюдаваше двореца.

Ваймс лежеше по лице на маса в участъка на стражата и от време на време трепваше.

— Моля те, не мърдай — сгълча го доктор Лоун.

— Почти приключих. Сигурно ще се изсмееш, ако ти кажа да не се напъваш толкова?

— Ха. Ха. Уф!

— Засегнат е само мускулът, но би трябвало да си починеш малко.

— Ха. Ха.

— Предстои ти тежка нощ. И на мен, както подозирам.

— Сигурно ще издържим, ако изнесем барикадите чак до Лесната улица — сподели Ваймс и долови многозначителното мълчание.

Подпря се да седне на импровизираната операционна маса.

— Изнесли сме ги до Лесната улица, нали?

— Доколкото чух, да.

— Доколкото си чул ли?

— Е, формално погледнато, не — поправи се Лоун. — Всичко се… разраства, Джон. Всъщност чух някой да казва: „Защо да спираме при Лесната улица?“

— Ох, какъв ужас…

— И аз си помислих същото.

Ваймс вдигна бричовете си, стегна колана и изкуцука на улицата, където се натъкна на някакво обсъждане.

Там бяха Рози Палм, Сандра, Рег Шу и още половин дузина около друга маса по средата на улицата. Ваймс излезе и чу някой да се оплаква:

— Не можем да се борим за „любов на разумни цени“.

— Можете, ако искате аз и останалите момичета да участваме — заяви Рози. — „Безплатна“ не е дума, която бихме искали да се използва в подобни обстоятелства.

— Ох, така да бъде — записа си нещо Рег. — Всички ли сме съгласни с Истината, Справедливостта и Свободата?

— И по-добра канализация — добави госпожа Ръдърфорд. — И нещо да се направи с плъховете.

— Другарко госпожа Ръдърфорд, според мен би трябвало да се занимаваме с по-възвишени неща — възрази Рег.

— Не съм ви другарка, господин Шу, нито пък господин Ръдърфорд ви е другар — скастри го тя. — Винаги сме си гледали нашата работа, нали, Сидни?

— Имам въпрос — намеси се един от зяпачите. — Името ми е Хари Съпъл. Имам обущарница на „Нова обущарска“…

Рег се надяваше, че няма да разговаря с госпожа Ръдърфорд. Революционерите не заслужават да се сблъскат с някоя като нея още първия ден.

— Да, другарю Съпъл?

— Не сме и „пържоли“ — не мирясваше госпожа Ръдърфорд.

— Ъ-ъ… буржоа — уточни Рег. — В нашия манифест се споменава буржоазията. Бур-жо-а-зи-я.

— Буржоазия, буржоазия… — изпробва думата госпожа Ръдърфорд. — Това… не звучи толкова зле. А какво… ъ-ъ, вършат, тъй де?

— Както и да е, в точка седма на този списък е казано… — дъднеше господин Съпъл.

— …Народна декларация от Славния Двадесет и четвърти май — поправи и него Рег.

— Ъхъ, ъхъ, вярно… ами тук е казано, че ще отнемем средствата за производство, един вид, тъй че ще ми се да знам как ще се приложи спрямо моята обущарница? Тоест аз бездруго съм си в нея, прав ли съм? И не е като да има място за други освен за мен, моето момче Гарбът и може би един клиен.

Ваймс се подсмихна в мрака. Рег никога не предвиждаше какво ще си натресе.

— Да, но след революцията народът ще владее общо цялата собственост… ами… искам да кажа, тя ще си е ваша, но и на всички останали, разбрахте ли?

Другарят Съпъл попита:

— Но пак аз ще правя обувките, тъй ли?

— Разбира се. Само че всичко ще принадлежи на народа.

— Е… тогава кой ще плаща за обувките? — попита господин Съпъл.

— Всеки ще плаща разумна цена за своите обувки, а върху вас няма да тегне вината, че живеете от потта на обикновения работник — накратко обясни Рег. — А сега може ли да…

— За кравите ли говорите? — провери Съпъл.

— Какво?!

— Ами че аз живея само от кравите и от труда на момчетата в кожарския цех, а пък, честно казано, те не вършат нищо, освен да се мотаят по цял ден в полето… да де, не кожарите, то се подразбира, но…

— Вижте какво — промълви Рег. — Всичко ще принадлежи на народа и всеки ще живее по-добре. Това разбирате ли го?

Обущарят се намръщи още повече. Не беше убеден, че е от народа.

— Мислех си, че само не искаме войници по нашата улица, тълпи и подобна сган.

Рег имаше измъчен вид. Хвърли се към спасителния бряг:

— Е, поне можем да постигнем съгласие за Истината, Свободата и Справедливостта, нали?

Наоколо закимаха. Всички ги искаха. Не струваха нищо.

Кибритена клечка озари тъмата и те се обърнаха към Ваймс, който си палеше пура.

— Другарю сержант, нали и вие бихте искал Свобода, Истина и Справедливост? — попита Рег.

— Аз искам твърдо сварено яйце — отвърна Ваймс и угаси клечката.

Чу се нервен смях, но Рег явно се обиди.

— При тези обстоятелства, сержант, според мен би трябвало да си поставим малко по-високи цели…

— Е, да, бихме могли. — Ваймс слезе по стъпалата. Погледна листовете пред Рег. Човекът полагаше искрени усилия. Наистина. И беше настроен сериозно. Наистина. — Но… слушай, Рег, утре слънцето пак ще изгрее и съм почти сигурен, че каквото и да се случи, няма да сме намерили Свободата, няа и да има много Справедливост, пък и съм адски убеден, че няма да сме открили Истината. Има обаче нищожен шанс да получа едно твърдо сварено яйце. Над какво си блъскате главите, Рег?

— Над Народната република на Шосето на петмезената мина! — гордо съобщи той. — Ще съставим правителство!

— О, добре. Поредното. Тъкмо от това имаме нужда. Сега да ви питам — някой знае ли докъде стигнаха проклетите ми барикади?

— ’драсти, господин Кийл — обади се лепкав гласец.

Погледна встрани и надолу. Там беше Ноби Нобс, все още с огромното за него сако, но добавил и прекалено широк за главата му шлем.

— Как се добра дотам?

— Мама разправя, че човек не можел да се отърве от мен — ухили се Ноби.

Нагънат като акордеон ръкав се вдигна край главата му и Ваймс се сети, че някъде вътре ръката отдава чест.

— Права е — установи той. — Е, къде…

— Временен полицай съм, сержант — сподели Ноби. — Тъй ми рече господин Колън. Даде ми и шлем, беше в повече. Дялкам си значка от… какво е туй, дето малко мяза на свещи, ама не става за ядене?

— Сапун, Ноби. Запомни тази дума.

— Ъхъ, сержант. Значи ще си я издялкам от…

— Ноби, докъде стигнаха барикадите?

— Туй ще струва…

— Аз съм ти сержант, Ноби. Не сме във финансови отношения. Кажи ми къде са скапаните барикади!

— Ъ-хъм… Може да са близо до Късата улица, сержант. Стана малко… метафизично, сержант.

Майор Клайв Маунтджой-Стедфаст зяпаше объркано картата пред себе си и се опитваше да намери в нея някаква утеха. Тази вечер той беше старшият офицер. Командирите отидоха в двореца на някакво увеселение. И сега той носеше товара на отговорността.

Ваймс бе допуснал, че в полковете на града има немалко офицери, които не са глупаци. Вярно, при по-високите чинове намаляваха, но случайно или не всяка армия се нуждае на ключови, макар и не високи постове от хора, които умеят да разсъждават, да съставят списъци, да се занимават с ппасите и товарните коли и в най-общ смисъл да са способни да се съсредоточават по-добре от някой паток. Тяхната работа е да движат нещата, като оставят командващия офицер да насочва вниманието си към по-възвишените дела.

А майорът наистина не беше глупак, макар да приличаше на такъв. Беше идеалист, смяташе подчинените си за „доста свестни типове“ въпреки редките свидетелства за обратното и като цяло правеше всичко по силите си с ума, който имаше на разположение. В момчешките си години четеше книги за велики военни кампании, посещаваше музеи и разглеждаше с патриотична гордост картини с някоя прочута кавалерийска атака, последен отпор срещу врага или славна победа. Когато по-късно участваше в подобни начинания, установи, че художниците са пропуснали да нарисуват вътрешноите. Вероятно не им се удаваха.

Майорът мразеше картата. Тя беше на град. А на кавалерията не й беше мястото в град, в името на небесата! Разбира се, сред хората му имаше жертви. Трима от тях умряха. Дори кавалерийският шлем не предпазваше от литнал по балистична крива камък от калдъръм. Един бе смъкнат от коня си в Кукличките и, казано направо, смазан от тълпата до смърт. Това беше трагично, ужасно и за съжаление неизбежно, щом глупаци бяха решили да използват кавалерия в град като Анкх-Морпорк с лабиринта му от тесни улички.

Майорът естествено не смяташе висшестоящите за глупаци, защото би стигнал до заключението, че и всички, които им се подчиняват, също са глупаци. Прибягваше до думичката „неразумни“, но и тя го смущаваше.

А другите пострадали… Трима мъже загубиха съзнание от сблъсъци с висящи табели на магазинчета при преследването на… е, да, на хора, такава беше истината, защото при тези пушеци и мрак кой би могъл да разпознае истинския враг? Идиотите явно бяха решили, че всеки бягащ е враг. При ва се оказаха идиоти с късмет, защото други мъже, вкарали конете си в мрачни криви улички, които непрекъснато се стесняваха, накрая се усещаха, че наоколо всичко е притихнало, а конете им не могат да се обърнат… Те пък научиха колко бързо може да тича човек с кавалерийски ботуши на краката.

Преглеждаше докладите. Счупени кости, синини, един пък бе повален с „дружески удар“ от сабята на свой съратник…

Погледна над стъкмената масичка към капитан Том Ренгъл от Леката пехота на лорд Селачии, който вдигна глава от книжата си и му се усмихна унило. Бяха съученици и майорът знаеше, че капитанът е с далеч по-остър ум от неговия.

— Том, как ти се струва?

— Загубихме почти осемдесет души.

— Какво?! Но това е страшно!

— О, около шейсет от тях са дезертьори, доколкото схващам. Случва се при такава бъркотия. Някои може просто да са прескочили до вкъщи да видят как е старото им мамче.

— А-а, дезертьори… И при нас имаше. В кавалерията! Как би нарекъл мъж, изоставящ коня си?

— Пехотинец? Останалите… ами ако не се лъжа, само шест-седем от тях са жертви на несъмнени враждебни действия. Например трима бяха намушкани из уличките.

— Да, и аз бих казал, че това е враждебно действие.

— Да, Клайв. Но ти си родом от Куирм.

— Само защото майка ми е била на гости при леля си и каретата закъсняла! — почервеня майорът.

— Ако ме срежеш на две, ще видиш „Анкх-Морпорк“ изписано на сърцето ми!

— Нима? Е, да се надяваме, че няма да се стигне чак дотам — изрече Том. — Както и да е, да те убият в тъмна уличка си е част от живота в големия град.

— Но те бяха въоръжени! Мечове, шлемове…

— Значи ценна плячка, Клайв.

— Но аз си представях, че Градската стража се занимава с бандите…

Том се взря в приятеля си.

— Да не предлагаш да молим за защита от полицията? Впрочем вече няма такава. Някои стражници са с нас, макар да не виждам голяма полза, останалите или бяха пребити, или избягаха…

— Още дезертьори?!

— Откровено казано, Клайв, всички така се разбягват, че до утре ще се почувстваме твърде самотни.

Млъкнаха, когато един ефрейтор донесе още съобщения. Прелистиха ги мрачно.

— Е, поне настъпи спокойствие — подхвърли майорът.

— Защото е време за вечеря.

Майорът вдигна ръце.

— Това не е война! Човек мята камък, завива зад ъгъла и пак е почтен гражданин! Няма правила!

Капитанът кимна. Обучението им не обхващаше такива затруднения. Бяха изучавали карти на военни кампании по просторни равнини и тук-там по някое възвишение, което трябва да бъде превзето. На градовете се полагаше да бъдат обсаждани или отбранявани. Не подхождаха за сражения в тях. Нищо не виждаш, не можеш да си събереш силите, нито да маневрираш, винаги си изправен срещу хора, които познават града като собствената си кухня. И изобщо не ти се иска да се биеш с враг, който не носи униформа.

— Къде е твоят лорд? — попита капитанът.

— Отиде на бала като твоя.

— И какви заповеди ти остави, ако позволяваш да попитам?

— Каза ми да направя каквото е необходимо според мен, за да постигнем първоначално поставените цели.

— В писмен вид ли?

— Не.

— Жалко. И моят така постъпи.

Спогледаха се. После Ренгъл подхвана:

— Е… в момента няма действителни размирици. В истинския смисъл. От баща си съм чувал, че всичко това го е имало и по негово време. Казваше, че е най-добре просто да държиш нещата под похлупак. Казваше, че и камъните от калдъръма все някога свършват.

— Наближава десет часът — отбеляза майорът. Хората скоро ще си легнат, нали?

Лицата и на двамата излъчваха пламенната надежда, че положението е овладяно. Никой с ума си не би искал да му се наложи да прави това, което сметне за най-правилно.

— Е, Клайв, стига да няма… — започна капитанът.

Пред палатката настъпи раздвижване и влезе някакъв мъж. Беше опръскай с кръв и прашен, по лицето му имаше розови ивици там, където потта се бе стичала по ужасната мръсотия. Носеше арбалет на гръб, имаше и цял пояс с ножове.

И беше луд. Майорът разпозна този поглед. Очите блестяха, усмивката беше твърде напрегната.

— Аха, ето ви — промърмори той и свали голям месингов бокс от дясната си ръка. — Жалко за часовия, господа, ама не искаше да ме пусне, макар че му казах паролата. Вие ли сте старшите тук?

— Ти кой си, по дяволите? — изправи се майорът.

Човекът не се притесни.

— Карсър. Сержант Карсър.

— Сержант ли? В такъв случай защо не се…

— От Въжената улица — добави той.

Този път майорът се поколеба. И двамата военни знаеха за Неспоменаваните, макар че ако някой ги попиташе, едва ли биха могли да обяснят точно какво знаят. Неспоменаваните си вършеха работата тайно, зад кулисите. И изобщо не бяха обикновени стражници. Докладваха направо на патрици и имаха голямо влияние. Човек не биваше да си мери силите с тях, а да внимава да не ги ядоса. Нямаше значение, че този мъж е само сержант. Той беше от Неспоменаваните.

Още по-лошо беше прозрението на майора, че тази твар успява да проникне в мислите му и се радва на прочетеното.

— Ъхъ — натърти Карсър. — Тъй си е. Имаш късмет, че съм тук, войниче.

„Войниче“ — повтори си наум майорът. И наоколо слушаха хора, които щяха да запомнят. Войниче…

— Откъде накъде? — заяде се той.

— Докато ти и лъскавите ти войничета си играехте да гоните разни перачки — започна Карсър, придърпа си единствения стол в палатката и седна — истинските неприятности се забъркваха на Шосето на петмезената мина. Знаеш ли го?

— За какво говориш? Човече, нямаме никакви съобщения за размирици там!

— Ъхъ, вярно. Не ти ли се вижда странно?

Майорът се замисли. Смътен спомен изскочи на повърхността в съзнанието му… и капитанът побутна със сумтене един лист към него. Щом го погледна, си припомни.

— Един от моите капитани беше там днес следобед и докладва, че всичко е под контрол.

— Брей? Под чий контрол?

Карсър се облегна на стола и вдигна краката си върху бюрото.

Майорът се вторачи в тях, но ботушите май нямаха намерение да се засрамят.

— Махни си краката от моето бюро — студено предложи майорът.

Карсър присви очи.

— Ти и още коя армия ще ме накарате?

— Моята, ако искаш да знаеш…

Майорът погледна в очите му и съжали, че го направи. Безумие. Бе виждал такива очи на бойното поле.

Съвсем бавно и с пресилена загриженост Карсър смъкна краката си от масичката. После извади мръсна кърпичка, дъхна театрално на дъските и ги избърса усърдно.

— Умолявам ви да ми простите — изрече той. — Все пак докато вие, джентълмени, си пазехте бюрата чистички и спретнати, гангрената, дето има една приказка, ха-ха, разяжда самото сърце на града. Никой ли не ви каза, че участъкът на Въжената улица беше опожарен до основи? И смятаме, че са загинали горкият капитан Суинг и поне един от нашите… технически помощници.

— Суинг, о, богове… — смънка капитан Ренгъл.

— Тъкмо това казах. Цялата сган, която вашите момчета гонеха от Кукличките и останалите свърталища, ами… събрала се е там.

Майорът се зачете в доклада.

— Но нашият патрул твърди, че всичко е било овладяно, имало е стражници по улиците, хора са размахвали флага и са пеели националния химн.

— Е, видяхте ли? — троснато каза Карсър. — Майоре, ти пял ли си някога националния химн на улицата?

— Ами не съм…

— Негова светлост кого прати там? — намеси се Ренгъл.

Майор Маунтджой-Стендфаст прелисти книжата си и лицето му се изопна.

— Ръждьо.

— Олеле! Страхотно попадение.

— Аз бих казал, че човекът вече е мъртъв — сподели мнението си Карсър и майорът се постара да не покаже, че малко се развесели. — Човекът, който е начело там сега, се представя за сержант Кийл. Той обаче е измамник. Истинският Кийл е в моргата.

— Откъде знаеш всичко това? — усъмни се майорът.

— Ние от Особения отдел си имаме начини да научим.

— Чувал съм — промърмори капитанът.

— Военното положение, джентълмени, означава, че военните се притичат на помощ на цивилните власти — заяви Карсър. — И в момента това съм аз. То се знае, можете да пратите един-двама вестоносци на бала, но не вярвам да ви се отрази добре на кариерата. И тъй, искам вашите хора да ни съдйат в един малък… кинжален удар.

Майорът се вгледа в него. Отвращението му към Карсър нямаше граници. Но беше майор отскоро, а когато току-що са те повишили, иска ти се да запазиш положението толкова дълго, че новите ти еполети да потъмнеят с времето.

Пресилено се усмихна.

— Сержант, ти и хората ти сте имали тежък ден. Защо не се отбиеш в палатката на столовата, докато аз се съветвам с другите офицери?

Карсър стана толкова внезапно, че стресна майора, и опря юмруци на бюрото.

— Направи го, слънчо — одобри с усмивка като острието на ръждив трион.

Обърна се и излезе в нощта.

В настъпилото мълчание Ренгъл промълви:

— Опасявам се, че името му е в списъка със служители на Суинг, който той ни изпрати вчера. И… ъ-ъ, формално той е прав за закона.

— Искаш да кажеш, че трябва да изпълняваме негови заповеди?

— Не. Но има право да поиска съдействие от теб.

— А аз имам ли право да откажа?

— О, да. Разбира се. Но…

— …ще се наложи да обясня причината пред лорда?

— Именно.

— Но този човек е зъл мръсник! И ти си ги виждал. Онези, които участват в грабежите. И накрая се налага да ги обесиш, за да дадеш урок на хората си.

— Ъ-хъм…

— Сега пък какво има?

— Е, той е прав за едно. Прегледах докладите и… това си е необичайно. Около Шосето на петмезената мина е съвсем тихо.

— Така е по-добре, нали?

— Не е за вярване, Клайв. Тук е написано, че дори участъкът на стражата не е бил нападнат. И… твоят капитан Бърнс казва, че е срещнал онзи Кийл или човек, представящ се за Кийл. Твърди, че ако мъжът е сержант от Стражата, тогава той — Бърнс, е чичо на маймуна. Казва, че човекът е свикнал командва големи сили. Честно казано, май е станал доста симпатичен на капитана.

— О, богове, Том, имам нужда от помощ! — възкликна майорът.

— Щом е така, веднага изпрати неколцина бързи ездачи. Да речем, на неофициален патрул. Да разузнаят както трябва. Можеш да си позволиш да изчакаш половин час.

— Вярно! Вярно! Идеята си я бива! — възкликна майорът с облекчение. — Ще бъдеш ли така добър да се погрижиш за това?

След припрените заповеди той седна и се загледа в картата. Поне нещо му се изясни. Всички тези барикади бяха обърнати навътре. Хората издигаха прегради между себе си, двореца и центъра на града. Никой не би се тревожил излишно за света отвън. Ако се наложи да превземеш крайни кваал при подобни обстоятелства, правилният начин е да навлезеш през порта в градските стени. Може и да не ги пазят както трябва.

— Том?

— Да, Клайв?

— Ти пял ли си някога националния химн?

— О, много пъти, сър.

— Искам да кажа — неофициално.

— Тоест само да покажа патриотизма си ли? Не, боговете са ми свидетели. Щеше да изглежда твърде странно.

— Ами знамето?

— Очевидно е, сър, че всеки ден му отдавам чест.

— Но изобщо не го развяваш, нали? — упорито разпитваше майорът.

— Струва ми се, че като малък веднъж махах с хартиено знаменце. На рождения ден на патриция или нещо от сорта. Стояхме на улицата, когато той минаваше с каретата, и викахме „Ура!“.

— И нито веднъж оттогава?

— Ами не, Клайв — смути се капитанът. — Ще бъда много притеснен, сър, ако видя човек да пее химна и да развява флага. Всъщност така постъпват чужденците.

— Нима? Защо?

— Ние нямаме нужда да показваме патриотизма си, сър. Та нали това е Анкх-Морпорк. Не сме длъжни да вдигаме шум, че сме най-голямата работа, сър. Просто си го знаем.

Тази странна теория вероятно се бе зародила в умовете на Уиглет и Уоди, както и в не особено упорито упражнявания ум на Фред Колън, и доколкото Ваймс я проумя, се състоеше в следното:

1. Да речем, че площта зад барикадите е по-голяма от площта пред тях, нали така?

2. Все едно в нея има повече хора и по-голяма част от града, ако схващаш.

3. Тогава — поправи ме, ако греша, сержант, — така да се каже, ще се озовем пред барикадите, не е ли вярно?

4. Значи излиза, че ние не сме бунтовници, а? Щото сме повече, а мнозинството не може да е от бунтовници, логично си е.

5. Така ние ставаме добрите. Ясно си е, че поначало бяхме от добрите, ама един вид вече е официално, нали? Математически де?

6. Та си рекохме, че ще напираме нататък към Късата улица, после заемаме Мъждивата и минаваме отвъд реката…

7. Сержант, ще загазим ли заради това?

8. Сержант, много особено ме гледаш.

9. Извинявай, сержант.

Пред Ваймс стоеше все по-обезпокоеният Фред Колън, а неколцина от строителите на барикади стърчаха наоколо, сякаш ги бяха сгащили по време на забранената игра „Почукай на вратата и дим да те няма“. Хората го наблюдаваха напрегнато, в случай че избухне.

И наистина имаше някаква смайваща логика, стига да не включваш в нея съображения от рода на „действителност“ и „здрав разум“.

Те се бяха потрудили усърдно. Всеизвестно е, че градската улица се прегражда лесно. Просто обковаваш с дъски две-три каруци и трупаш нависоко мебели и боклуци. Така си решаваш проблема с главните улици, а ако буташ достатъчно упорито, можеш да продължиш напред.

И останалото не ги бе затруднило. Поначало имаше много барикади. Момчетата само ги бяха събрали. Без никой да обърне внимание, Народната република на Шосето на петмезената мина вече обхващаше почти една четвърт от града.

Ваймс няколко пъти вдиша дълбоко.

— Фред…

— Да, сержант?

— Казах ли ти да правиш това?

— Не, сержант.

— Твърде много странични улички. И твърде много хора, Фред.

Колън се ободри.

— А, да, но и повече ченгета, сержант. Много момчета успяха да се доберат дотук. И то добри момчета. И сержант Дикинс, той ги разбира тия неща, помни предишния път, затова помоли всеки здрав мъж, който умее да борави с оръжие, да се включи в редиците. Много са, сержант! Имаме си армия, срт!

„Ей така пропада светът — каза си Ваймс. — Тогава бях обикновен млад глупчо, не виждах положението като сега. Представях си, че Кийл оглавява революцията. Дали и той си е мислел същото?

Но аз само исках да запазя няколко улици безопасни. Само исках да държа шепа почтени простовати хорица настрана от тъпите тълпи, безмозъчните бунтовници и видиотените войници. Толкова се надявах, че ще ни се размине.

Може пък монасите да са прави. Да променяш историята е като да запречваш река с бент. Ще си намери обиколен път.“

Видя как Сам сияе сред мъжете. Преклонение пред героя, позна Ваймс. От това се ослепява.

— Някакви неприятности? — обърна се към Колън.

— Сержант, май още на никого не му е светнало какво става тук. А има всякакви случки около Кукличките и нататък. Кавалерийски атаки и какво ли още не… я почакайте, идват и насам.

Един наблюдател даваше знаци, застанал върху барикадата. Ваймс чу шумотевицата от другата й страна.

— Като гледам, още хора бягат от Кукличките — обади се Колън. — Сержант, какво искате да сторим?

„Да ги оставиш отвън — безмълвно отвърна Ваймс. — Не знаем кои са те. Не можем да пускаме всекиго при нас. С някои ще си навлечем белята. Лошото е, че знам какво става извън барикадите. Градът сега е кътче от ада и никъде не е безопасно.

А аз знам какво ще реша, защото гледам себе си как решавам.

Направо не е за вярване. Стоя ей-там — момче, още чисто, розовичко и преливащо от идеали, което ме е зяпнало, сякаш съм някакъв герой. И аз не смея да не съм герой. Ще взема тъпото решение, защото не искам да се изложа пред себе си. Я се опитай да обясниш това на човек, който още не е изпрнил две-три чашки.“

— Добре, пуснете ги. Но никакви оръжия. Предай това навсякъде.

— Да взимаме оръжията на хората ли? — усъмни се Колън.

— Помисли, Фред. Тук не ни трябват Неспоменавани, нито преоблечени войници, нали? Някой трябва да гарантира за човека, преди той да носи оръжие. Няма да позволя да ме намушкат и в гърба, и в корема. А, Фред… не знам имам ли право, пък и сигурно няма да е за дълго, но доколкото зависи от мен, повишен си в сержант. Ако има желаещи да се заяждат заради липсващата нашивка, прати ги да спорят с мен.

Гръдният кош на Колън се изду.

— Слушам, сержант. Ъ-ъ… това означава ли, че пак трябва да получавам заповеди от вас? Ясно, ясно. Още изпълнявам вашите заповеди. Ясно.

— Повече не местете барикадите. Преградете уличките. Удържайте позицията. Ваймс, ела с мен. Ще имам нужда от вестоносец.

— Аз съм бързак, сержант — предложи услугите си Ноби някъде отзад.

— Щом е така, Ноби, от теб искам да се измъкнеш навън и да видиш какво става сега.

Сержант Дикинс се оказа по-млад, отколкото Ваймс го помнеше. Все пак не му оставаше много до пенсия. Поддържаше пищни сержантски мустаци, намазани с восък в острите краища и очевидно боядисани, и подобаващ на сержант силует, постигнат със скрит под дрехите корсет. Ваймс си припои, е Дикинс бе прекарал много време в полковете, макар че родом беше от Лламедос. Откриха този факт, защото сержантът принадлежеше към толкова строга друидска религия, че в нея дори не използваха побити камъни. Поклонниците й бяха върли противници и на ругатните, което е сериозен неостатък за един сержант. Тоест би бил, ако сержантите не умееха да импровизират вдъхновено.

Сега Дикинс беше на ул. „Желан сапун“, продължение на Въжената улица. И имаше армия.

Не беше кой знае какво. Нямаше две напълно еднакви оръжия, пък и повечето не бяха оръжия в точния смисъл на думата. Ваймс потръпна, щом видя тълпата, и за миг се пренесе мислено в миналото, което може и да беше бъдещето му — представи си всички домашни свади, които бе принуден да потува през годините. Ако някой ти налети с оръжие в точния смисъл на думата, знаеш срещу какво си изправен. Но тъкмо оръжията в неточния смисъл могат да смръзнат акото в червата на новобранеца. Касапски сатърчета, вързани на прътове. Дълги шишове и месарски куки.

В края на краищата това беше квартал на дребни търговци, носачи, касапи и докери. Ето защо в неравни редици пред Ваймс стояха мъже, които всеки ден мирно и законно държаха в ръцете си предмети с остриета и куки, пред които обикновеният меч приличаше на игла за момичешка шапка.

Имаше и класически оръжия. Мъжете се бяха връщали от война с меча или алебардата си. Оръжия ли? Не, сър, боговете да ви благословят! Само за спомен. С меча вероятно бяха разравяли жаравата в огнището, алебардата пък бе служила като един от прътовете на простора за пране, първоначаот им предназначение — забравено…

…до днес.

Ваймс се взираше в натрупания метал. За да победи в битка, на това гъмжило му стигаше да стои неподвижно. Ако врагът нападнеше с достатъчен устрем, щеше да премине от другата страна във вид на кайма.

— Някои са пенсионирани стражници, сърр — прошепна Дикинс. — А и сещате се, мнозина са били в полковете по едно или друго време. Някои хлапета пък желаят да видят що е сражение, ясно ви е. Какво ще кажете?

— В никакъв случай не бих искал да съм им противник — отбеляза Ваймс. Поне една четвърт от мъжете бяха с побелели коси, а и доста се подпираха на оръжията си. — Но да си призная, не бих желал и аз да съм човекът, който ще ги води. Дам ли команда „кръгом“ на тази тълпа, ще се разхвърчат ръц и крака.

— Те са изпълнени с решимост, сърр.

— Няма лошо. Но аз не искам война.

— О, няма да се стигне дотам, сърр — заяви Дикинс. — Виждал съм барикади през живота си. Обикновено всичко свършва мирно. Новият човек поема властта, на хората им писва и всеки се прибира у дома, то се знае.

— Но Уайндър е побъркан — напомни Ваймс.

— Сърр, посочете ми поне един от тях, който да не е бил.

„Сър, значи — рече си Ваймс. — Да де, «сърр». А пък е по-възрастен от мен. Е, какво да се прави, поне да се постарая.“

— Сержант — започна той, — искам да избереш двайсетина души от най-добрите, които са участвали в сражения. Хора, на които имаш доверие. И ги искам на Тромавата порта. Да бъдат нащрек.

Дикинс недоумяваше.

— Но тя е залостена, сърр. И е точно зад нас. Мислех си, че…

— На портата, сержант — настоя Ваймс. — Те ще бдят някой да не се промъкне, за да я отвори. Искам да бъде подсилена и защитата на мостовете. Сложете дъски с шипове на моста срещу кавалерията, опънете телове… Искам на всеки, който понечи да ни нападне по моста, лошо да му се пише, ясно?

— Да не би да знаете нещо, сърр? — наклони глава настрани Дикинс.

— Да речем, че мисля като противника. — Пристъпи към него и зашепна. — Дей, научил си това-онова от историята. Ако човек има ум в главата, няма да напира право срещу барикадата. Ще търси слабо място.

— Ама там има и други порти, сърр — неуверено напомни Дикинс.

— Да, но ако превземат Тромавата, излизат на Брястовата улица и имат чудесен прав път за галоп точно където не ги очакваме.

— Но… сърр, вие ги очаквате.

Ваймс само го погледна безизразно, а сержантите умело разгадават такова изражение.

— Все едно вече сме го направили, сърр! — заяви Дикинс щастливо.

— Но искам и да има доста хора на барикадите — добави Ваймс. — Също два-три патрула, за да се изнасят там, където стане напечено. Сержант, ти знаеш как се прави.

— Тъй вярно, сърр. — Той напето отдаде чест и се ухили, после се обърна към събраните хора. — Ей, сбирщина! — провикна се. — Някои от вас са били в полковете, знам. Колцина от вас са научили „Всички ангелчета“?

Във въздуха бяха размахани известен брой по-опасни „спомени“.

— Ха така ви искам! Вече си имаме хор! Само че туй е войнишка песен, разбрано? Не приличате на войници, но се кълна в боговете, че ще ви накарам да пеете като тях! Ще се научите в движение! Надясно! Ходом марш! „Всички ангелчета се въздигат, въздигат, всички ангелчета се въздигат нависк!“ Пейте, синковци!

Маршируващите подхващаха думите на песента от онези, които я знаеха.

— „Как се въздигат, въздигат, въздигат? Как се въздигат, въздигат, въздигат?“

— „Те се въздигат с главите нагоре, с главите нагоре, с главите нагоре“… — изпя Дикинс и колоната зави зад ъгъла.

Ваймс се заслуша.

— Хубава песен — сподели младият Сам и Ваймс си спомни, че той я чува за пръв път.

— Стара войнишка песен.

— Наистина ли, сержант? Но в нея се пее за ангелчета.

„Така си е — помисли си той — и ще се учудиш какви части от телесата се въздигат нататък заради ангелчетата. Истинска войнишка песен: хем сантиментална, хем мръснишка.“

— Доколкото си спомням, пеели са я след битки И съм виждал старци да плачат, когато я пеят.

— Защо? Звучи весело.

„Спомняха си за онези, които вече не можеха да я пеят — мина през главата на Ваймс. — Ще научиш. Знам.“

Не след дълго патрулите се върнаха. Майор Маунтджой-Стендфаст беше достатъчно досетлив да не иска писмени доклади. Отнемаха много време и не се отличаваха с добър правопис. Един по един мъжете разказваха видяното. От време на време капитан Ренгъл, който нанасяше знаци на картат, свиркаше тихичко.

— Грамадно нещо, сър. Сериозно! Зад онези барикади са се събрали доста хора — една четвърт от града!