Нощна стража

Майорът разтърка челото си и се обърна към кавалериста Габитас, който дойде последен и се бе постарал да събере повече сведения.

— Сър, всички образуват нещо като позиция. Затова доближих онези на Улицата на героите със свален шлем, все едно не съм на служба, един вид, и попитах за какво е цялата история. Някакъв мъж ми викна отгоре, че всичко било наред, покорно благодаря, и вече завършили барикадите. Попита ги за реда и закона, а те казаха, че ги спазвали, благодаря.

— Никой ли не стреля по теб?

— Никой, сър. Ех, да можех да кажа същото за местата наоколо. Хората мятаха камъни по мен, една стара дама изсипа върху ми гър… пълен съд от прозореца си. Ъ-ъ… има още нещо, сър. Ъ-ъ…

— Изплюй камъчето, човече.

— Аз… ъ-ъ, май познах неколцина. На барикадите. Ъ-ъ… имаше и от нашите, сър…

Ваймс затвори очи с надеждата, че светът ще стане по-добър. Но когато ги отвори отново, все още виждаше розовото лице на новоизпечения сержант Колън.

— Фред, чудя се дали проумяваш основния замисъл? Войниците… тоест другите хора, Фред… остават извън барикадите. Ако са вътре, Фред, тогава нямаме никаква барикада. Разбираш ли?

— Да, сър. Но…

— Искаш да служиш в някой полк, Фред, и според мен ще откриеш, че там едно от нещата, на които много държат, е да се знае кой е от твоите хора и кой не е.

— Но, сър, те са…

— Фред, откога се познаваме?

— От два-три дни, сър.

— Ъ-ъ… вярно. Ъхъ. Разбира се. Сториха ми се повече. Е, защо, Фред, идвам тук и установявам, че си пуснал при нас цял взвод? Да не си изпаднал пак в метафизични размисли?

— Първо беше братът на Били Уиглет, сър — изнервено започна Колън. — С него дойдоха и няколко от приятелчетата му. Всички са местни момчета. Там е и един момък, с когото Нансибол израснал, също момък, който е син на съседите на Уоди, излизали да пият заедно, има и един, който…

— Колко са на брой, Фред? — уморено попита Ваймс.

— Шейсет, сър. Или малко повече в момента.

— И не ти ли хрумва, че може да са част от нечий умен план?

— Не, сержант, изобщо не ми хрумна. Щото хич не си представям, сержант, как Уоли Уиглет ще е част от умен план, той не си пада много по мисленето. Приели го в полка, чак когато написали с боя Л и Д на ботушите му. Вижте, сержант, познаваме ги всичките. Повечето момчета се записаха да слат малко, за да излязат от града и може би да натрият носа на Джони Чужденеца. Изобщо не са очаквали бабички да ги заплюват в собствения им град. От това духът на едно момче се скапва, такива ми ти работи. И от мятането на камъни по него, разбира се.

Ваймс се примири. Това беше самата истина.

— Добре. Но ако продължава така, Фред, накрая всички ще бъдат зад барикадите.

„Би могло да завърши и по-зле“ — добави наум.

Хората бяха запалили огньове на улиците. Имаше изнесени котли за готвене. Но повечето се отдаваха на любимото в Анкх-Морпорк развлечение — да обикалят наоколо, за да видят какво ще се случи.

— И какво ще се случи сега, сержант? — обади се Сам.

— Мисля, че ще нападнат на две места. Кавалерията ще излезе от града и ще се опита да проникне през Тромавата порта, защото ще им изглежда лесно. А войниците и… останалите от стражата, които не са на наша страна, вероятно ще се промъкнат тайно по Сбъркания мост.

— Убеден ли сте, сър?

— Абсолютно — заяви Ваймс.

В края на краищата вече се бе случило… или нещо подобно…

Стисна с пръсти носа си. Вече не си спомняше кога е спал за последен път. Спал, а не задрямал или паднал в несвяст. Знаеше, че мислите му леко се объркват. Но той знаеше и как бе пробита барикадата на Шосето на петмезената мина. Едно-единствено изречение в книга по история, но го помше. Обсади, които се проваляха заради предателство, бяха успешни заради малка пролука отзад. Така е в историята.

— Но няма да е през следващите час-два — сподели на глас. — Не сме толкова важни. Тук всичко беше мирно и тихо. Чак когато започнат да се питат защо е така, вонящата купчинка ще ни падне на главите.

— Сержант, много хора влизат тук. Някои от мъжете казват, че са чули писъци в далечината. Хората направо се трупат. Отвън имало грабежи и какво ли не…

— Редови стражник?

— Да, сержант?

— Нали не си забравил как искаше да фраснеш с боздуган онзи гнусен мъчител, а аз те спрях?

— Да, сержант?

— Ето защо го направих, момко. Рухнем ли и ние, всичко рухва.

— Да, сержант, но се случва вие да цапардосате някого по главата.

— Интересен довод, редови стражник. Логичен и правилно изтъкнат, с ясен тон, граничещ с нахалство. Само че има голяма разлика.

— И каква е тя, сержант?

— Ще научиш — обеща Ваймс.

„Отговорът гласи: аз го правя. Признавам, че не е добър отговор, защото и хора като Карсър казват същото, но всичко се свежда до това. Разбира се, правя го, за да не им забия нож, а честно казано, за да попреча и на тях да ми забият нож. Което също е твърде важно.“

Обиколката им ги отведе при голям огън насред улицата. Вреше казан и хората се редяха на опашка с паници в ръце.

— Мирише приятно — каза Ваймс на човека, разбъркващ полека с черпак съдържанието на казана.

— О, вие ли сте… ъ-ъ, господин Диблър?

— Нарича се „яхния на победата“, сержант — осведоми го той. — По два пенса на паница или си прерязвам гърлото, а?

— Горе-долу налучкахте израза. — Ваймс се взря в странните (и още по-лошо — понякога мъчително познатите) бучки, премятащи се в гнусотията. — Какво има вътре?

— Яхния — повтори Диблър. — Толкова е силна, че ще ви се сгъстят космите на гърдите.

— Да, виждам, че по някои мръвки вече е поникнала четина.

— Вярно! Толкова е вкусна!

— Изглежда… страхотна — вяло вметна Сам.

— Господин Диблър, налага се да извините моя редови стражник — промълви Ваймс. — Горкото момче е възпитано да не яде яхния, която му намига.

Седна с гръб към стената и паница в скута и вдигна поглед към барикадата. Хората се бяха потрудили, тъй като нямаха голям избор от други занимания. Тази тук, запречила цялата Улица на героите, беше висока към четири метра и вътре дори имаше грубо мостче за защитниците.

Облегна се и затвори очи.

Чу сърбане до себе си — младият Сам опитваше яхнията — после и думите:

— Сержант, ще се стигне ли до сражения?

— Да — потвърди Ваймс, без да отваря очи.

— Ама истински бой ли?

— Ъхъ.

— Няма ли първо да си поговорят?

— Не — отрече Ваймс и се опита да заеме по-удобна поза. — Може да има приказки после.

— Но така не е редно!

— Вярно, момко, затова пък методът е проверен на практика.

Разговорът секна. Въпреки шума на улицата Ваймс потъна в сън.

Майор Маунтджой-Стендфаст знаеше какво ще последва, ако изпрати съобщение в двореца. „Какво да правя сега, сър?“ не беше нещо, което негова Светлост би искал да чуе. От един майор не се очаква подобен въпрос, след като предишните заповеди са били недвусмислени. Барикадите трябваше да бъдат съборени, бунтовниците — отблъснати. Хвани здраво копривата и така нататък. Като дете бе хващал здраво коприва и понякога ръката му заприличваше на малко прасенце.

Имаше дезертьори зад барикадата. Дезертьори! Как се стигна до това?

Огромна барикада с наредени отзад въоръжени мъже, на тази барикада имаше дезертьори и той бе получил заповеди. Всичко беше ясно.

Ех, само да се бяха… ами разбунтували. Пак изпрати кавалериста Габитас натам и според него всичко било съвсем мирно. Изглежда нормалният градски живот продължаваше зад барикадата, а това не можеше да се каже за хаоса пред нея. Ако бяха стреляли по Габитас или хвърляли предмети, ше много да му олекне. Вместо това се държаха… ами… прилично. На враговете на държавата не подобаваше да се държат така!

В момента един враг на държавата стоеше пред капитана. Габитас не се бе върнал с празни ръце.

— Хванах го да се промъква зад мен — обясни той и се обърна към пленника: — Били сме зад барикадата, а, мойто момче!

— То може ли да говори? — вторачи се майорът в съществото.

— Няма нужда да ги приказвате такива — намуси се Ноби Нобс.

— Улично гаменче, сър — уточни кавалеристът.

Майорът огледа това, което се виждаше от арестанта, тоест един огромен шлем и нос.

— Капитане, ще ми сложиш ли нещо да стъпя? — помоли той и изчака да бъде намерена табуретка.

Тогава възникнаха нови въпроси.

— Кавалерист, то има значка на Стражата. Да не е някакъв талисман?

— Сам си я издялках от сапун — похвали се Ноби. — За да съм ченге.

— Защо? — попита майорът.

В това чудновато видение имаше нещо, което въпреки неотложните задачи го подтикваше към ужасено, но омайващо изучаване.

— Мисля да стана войник, като порасна продължи Ноби и му се ухили щастливо. — Човек може да гепи доста повече нещица.

— Опасявам се, че не ти достига ръст — припряно възрази майорът.

— Че к’во ми пречи, нали врагът също ходи по земята? — заяви Ноби. — Пък и хората са проснати като им смъкваш ботушите. Дъртия Главоч разправя, че пари се изкарвали от зъбите и обиците, ама аз казвам, че всеки носи ботуши, нали? Пък напоследък мнозина са с развалени зъби и ония дето прая ченета, искат да им занесеш пълен комплект…

— Наистина ли ми казваш, че искаш да се запишеш в армията само за да мародерстваш по време на сраженията? — втресе се майорът. — Такова малко… хлапе като теб?

— Веднъж Главоча взе, че остана трезвен два дена поред и ми направи малко войничета — сподели Ноби. — Те си имаха мънички ботушки, които човек може да…

— Млъкни — нареди майорът.

— …да сваля, и много, ама много мънички зъбчета, които човек може да…

— Няма ли да млъкнеш! — ядоса се майорът. — Изобщо ли не те привлича честта? Славата? Обичта към града?

— Де да знам. Може ли да им се вземе добра цена?

— Те са безценни!

— Е, щом е тъй, предпочитам ботушите, ако не сте против. Може да ти дадат десет пенса на чифт, ако знаеш точното дюкянче…

— Погледни кавалериста Габитас! — възкликна крайно разстроеният майор. — Двайсет години служба, добър войник! Ти не би паднал до там, че да вземеш ботушите от повален противник, нали, войнико?

— Не бих, сър! Не съм разбойник, сър! — отвърна кавалеристът Габитас8

— Ъ-ъ… да. Вярно! — натърти майорът. — Младежо, би могъл да научиш много от хора като кавалериста Габитас. Като те слушам, през времето при бунтовниците главата ти се е напълнила с крайно неправилни идеи.

— Никакъв бунтовник не съм! — кресна Ноби. — Хич не ми викайте бунтовник, щото не съм, аз съм си момче от Анкх-Морпорк, че и се гордея с това! Ха, бъркате нещо, никога не съм бил бунтовник и е жестоко да приказвате така! Аз съм си почтено момче, да знаете!

Едри сълзи потекоха по бузите му, измиваха мръсотията и откриваха долния слой мръсотия:

Майорът нямаше опит в такива ситуации. Всяко налично отвърстие по лицето на хлапето като че бълваше течности. Той потърси с поглед помощ от Габитас.

— Ти си женен, войнико, нали? Сега какво да правим?

— Мога да го фрасна зад ухото, сър — предложи кавалеристът.

— Колко си безчувствен, войнико! Я да видим, май нося кърпичка…

— Хъ, имам аз с какво да се трия, премного благодаря, няма що да ме гледате отвисоко — изхлипа Ноби.

Извади кърпичка от джоба си. Всъщност извади десетки, сред тях и една с инициали К. М. С, навързани като „флаговете на нациите“ от фокуса. Заедно с тях излязоха няколко кесии и половин дузина лъжици.

Ноби се избърса с първата попаднала му кърпичка и натика обратно всичко в джоба си. Установи, че всички мъже са го зяпнали.

— Какво има, а, какво? — попита предизвикателно.

— Разкажи ни за онзи човек Кийл — поиска майорът.

— Нищичко не знам — отговори по навик Ноби.

— Аха, това означава, че все пак знаеш нещо — заяви майорът, който беше от хората, готови да се насладят на подобна малка победа.

Ноби се опули. Капитанът се наведе към ухото на по-старшия офицер.

— Само според правилата на математиката, сър. Според правилата на обикновената граматика той просто подчертава…

— Разкажи ни за Кийл! — извика майорът.

— Слушайте, майоре, защо не оставите тези занимания на специалистите? — чу се глас.

Майорът вдигна глава. Карсър и хората му бяха влезли в палатката. Сержантът пак се хилеше.

— Имате си малък арестант, а? — Той застана отпред, за да огледа Ноби. — Направо сте си хванали главатар. Каза ли ви нещо? Не ми се вярва. Нужно е специално обучение, за да изкопчиш най-доброто от такива хлапета, ха-ха.

Той пъхна ръка в джоба си. Когато я извади, пред кокалчетата на юмрука му имаше месинг.

— Слушай, момче — подхвана пред ужасените погледи на войниците, — знаеш кой съм, нали? От Особения отдел. И те виждам двоен. Единият е бодро момче, което ще помогне на законните власти, а другият е нахакан малък скапаняк, който ще ми се прави на много хитър. Единият има бъдеще, има си и чки зъби. Аз пък имам една чудатост, нещо като навик — никога не повтарям въпрос. Е… не си престъпник, нали?

Ноби, ококорил очи към бокса, завъртя глава.

— Правиш каквото е нужно, за да оцелееш, нали?

Момчето кимна.

— Всъщност си мисля, че преди да се забъркаш с бунтовниците, си бил свястно момче. Пеел си химни и тям подобни.

Ноби кимна.

— Онзи мъж, дето се нарича сержант Кийл, е главатарят на бунтовниците, а?

Момчето се поколеба, после вдигна ръка.

— Ъ… всеки прави каквото той каже, това също то ли е?

— Ъхъ. Той харизматичен водач ли е?

Ноби не откъсваше поглед от бокса.

— Ъ… ъ… ъ… де да го знам. Не съм го чувал да кашля често.

— И за какво си приказват зад барикадата, момченце?

— Ъ… ами за Справедливост, Истина, Свобода и такива неща.

— Аха. Бунтовнически разговори! — изопна се Карсър.

— Така ли? — вметна майорът.

— От мен да го знаете — потвърди Карсър. — Когато някаква сган започне да ръси такива думи, нищо добро не са намислили. — Той се взря надолу в Ноби. — Питам се какво ли имам в джобчето си за едно добро момче, а? О, да… нечие ухо. Още е топло. Взимай, хлапе!

— Леле, благодарско, господине!

— Сега бягай надалеч, иначе ще те изкормя.

Ноби хукна.

Карсър огледа картата, разгъната върху бюрото.

— О, планирате нападение. Колко хубаво. Не искаме да притесним бунтовниците, нали? Защо още не сте започнали скапаната си атака, майоре?

— Е, те не са…

— Войниците ви отиват при тях! Те държат една четвърт от града! А вие ще се промъквате в гръб. По моста, както виждам, и по Брястовата улица. Тихичко, един вид. Все едно сте уплашени!

Юмрукът на Карсър удари по масата и майорът подскочи.

— От никого не се плаша! — излъга той.

— Сега вие сте градът! — В ъгълчето на устата на Карсър изби малко пяна. — Те се промъкват. Вие — не. Тръгвате на конете право срещу тях и ги пращате в ада, това ще правите. Те крадат улици от вас! Вие си ги връщате! Те се поставиха извън Закона! Вие пък им стоварвате Закона!

Той се отдръпна и маниакалната ярост стихна мигновено, както се появи.

— Това ви съветвам аз — каза Карсър. — Разбира се, вие по-добре си разбирате от работата. Аз и каквото е останало от горките ми момчета отиваме да се бием. Убеден съм, че техни светлости лордовете ще оценят всичко, което смятате, че ви е по силите.

Той излезе и другите от Особения отдел се изнизаха с него.

— Ъ-ъ… добре ли си, Клайв? — попита капитанът.

От очите на майора се виждаше само бялото.

— Що за ужасен човек… — промълви той.

— Ъ-ъ… да, разбира се. А, от друга страна…

— Да, да, да. Знам. Нямаме избор. Но пък имаме заповеди. Онази… невестулка има право. Ако проклетията продължава до сутринта, край на кариерата ми, на твоята също. Демонстрация на сила, дръзка челна атака, никакви пленници… такива са заповедите. Тъпите, тъпите заповеди — въздъхна той.

— Предполагам, че можем да не се подчиним…

— отрони капитанът.

— Ти да не си луд? После какво ще правим? Не ставай глупак, Том. Събери хората, накарай ги да впрегнат воловете, нека се проявим малко. Хайде да приключваме!

Някой разтърси Ваймс, за да го събуди. Вдигна поглед към собственото си лице — по-младо, с по-малко бръчки, по-уплашено.

— К’во има?

— Сержант, докараха обсадни машини! Настъпват по улицата, сержант!

— Какво?! Ама че глупост! Тук барикадата е най-висока! Двама души стигат да я отбраняват!

Ваймс скочи. Сигурно беше лъжлива атака. И то тъпанарска. Точно тук Уоди и приятелчетата му бяха заклещили две големи каруци на улицата, превърнали се в ядро на здрава стена от дървения и отломки. Имаше обаче един тесен и нисък вход за хора, за да проникват в Републиката. Сега през него напираше тълпа като рояк плъхове.

Ваймс се покатери на барикадата и погледна отгоре. В отсрещния край на улицата напредваше голяма метална стена, заобиколена от пламтящи факли. Само толкова можеше да се види в града без светлини. Но той знаеше какво е това.

Наричаше се Голямата Мери и бе натоварена на яка кола. Ваймс я бе виждал и преди. Колата бутаха два вола. Стените не бяха от плътен метал, само тенекия, която пречеше на защитниците да хвърлят огън по дъските отдолу. Цялата конструкция просто пазеше мъжете, които в удобното си убеще носеха грамадни куки на дълги вериги…

Щяха да ги закачат за барикадата, после да обърнат воловете във впряга, може би щяха да добавят още четири добичета, а тогава не би имало нищо, построено от дърво, което те да не унищожат.

Между колата и барикадата множество подплашени хора се мъчеха да избягат, за да не бъдат смазани.

— Някакви заповеди, сержант? — попита Фред Колън и се изтегли да застане до Ваймс. — Майчице…

— Ъхъ, ей в такива моменти имаме нужда от двама тролове в Стражата — сподели Ваймс. — Мисля си, че Детр…

— Тролове ли? — прекъсна го Колън. — Хъ, нищо няма да стане с тролове. Твърде безмозъчни са да разбират заповеди.

„Един ден ще говориш друго“ — каза си Ваймс.

— Така — подхвана на глас. — Който няма или не бива да има оръжие, да се дръпне по-далеч назад. Прати вест на Дикинс, че имаме нужда от всеки човек, когото може да отдели, но… гръм да ме удари!

Какво се бе случило предишния път? Имаше какви ли не действия срещу барикадите, обаче само за отвличане на вниманието, докато кавалерията заобикаляше отзад. Не помнеше това.

Взря се в напиращата кола. Горе зад клатушкащата се стена трябваше да има тясна издатина за войници, които щяха да пращат стрели срещу всеки, опитал се да попречи на мъжете, заети с разрушаване.

В измамното зарево на факлите му се стори, че вижда лицето на Карсър. Дори от такова разстояние имаше нещо ужасяващо познато в изражението му.

Суинг беше мъртъв. Когато всички се щурат объркани, непреклонен човек може да се издигне нагоре по стълбицата само с нахалство. „В края на краищата — напомни си Ваймс — и аз го направих.“

Смъкна се по барикадата и огледа хората.

— Искам доброволец… не ти, Сам. Уиглет, ти ставаш. Баща ти е дърводелец, нали? Е, има една дърводелска работилница зад ъгъла. Изтичай и ми донеси два чука и малко дървени клинове или дълги пирони… нещо остро. Хайде, бягай!

Уиглет кимна и препусна.

— И… да, имам нужда от шепа пресен джинджифил. Нансибол, отскочи до аптекаря зад ъгъла, ако обичаш.

— Каква полза от това, сержант? — попита Сам.

— Малко ще освежим нещата.

Ваймс свали шлема и бронята си, после кимна към пролуката, през която минаваше потокът от хора.

— Фред, ще излезем оттук. Можеш ли да пробиеш път?

— Ще се постарая, сержант — изпъчи се той.

— Ще спрем онова нещо. Те не могат да го движат бързо, а при толкова шум и бъркотия никой нищо няма да забележи… много си пъргав, Били…

— Награбих всичко, сержант — съобщи задъханият Уиглет, притичал с малък чувал. — Знам какво сте намислили, сержант, като хлапе и аз съм го вършил понякога, колкото да направя беля…

— И аз — призна си Ваймс. — Ето го и моя джинджифил. Ах, прекрасен е. Насълзява ми очите.

Всичко ли е ясно, Били? Фред, приготви се.

Имаха нужда от едрия Колън, бутан от Ваймс, за да минат през отчаяната тълпа към света отвъд барикадата. В мрака Ваймс напредна към едната страна на обсадната машина. Тя приличаше на огромен муден таран, напиращ по улицата, но се движеше на тласъци по-бавно от пешеходец заради навата. Той си каза, че Карсър сигурно се наслаждава.

Шмугна се под колата, останал невидим в множеството, измъкна чук и клин от чувала на Уиглет.

— Били, заеми се с лявото задно колело, после офейкай.

— Но, сержант…

— Това е заповед. Измъкни се, върни се там и разкарай хората от улицата колкото се може по-скоро. Изпълнявай!

Ваймс пропълзя до едно от предните колела и нагласи клина между оста и колелото. Колата спря за малко, той натика клина в пролуката и го удари с чука. Имаше време за още един замах, преди скърцането на колата да подскаже, че воловете пак са тръгнали. Тогава той припряно пропълзя наз и взе чувала от Били, а дребосъкът, озъртайки се, неохотно се промъкна между краката на хората.

Ваймс успя да забие и трети клин, после разбра от гръмките гласове някъде зад гърба му, че спирането на колата е забелязано. Колелата се разклатиха и се заклиниха още по-здраво. Вече би трябвало да ги свалят, за да оправят поразията.

Все пак воловете бяха силни добичета. Ако впрегнеха достатъчно от тях, без проблем биха повлекли и колата, и барикадата. Но най-хубавото беше, че хората смятаха барикадата за нещо, в което се опитват да нахлуят, а не другите да излязат оттам…

Ваймс се измъкна в шумния нощен хаос. Имаше войници, стражници, бежанци, които се ругаеха взаимно. В трепкащите сенки той беше поредният силует. Разбута уверено хората и стигна до напъващите се волове и коларя, който ги мушкаше с пръчка. Насърчи го фактът, че коларят имаше вид на ве, който ще даде правилния отговор само в шест от десет случая, ако го попитат как се казва.

Ваймс дори не се поколеба. Важното беше да не даде на другия шанс за никакво „но…“, камо ли за „Ти пък кой си, дяволите те взели?“. Блъсна го настрана и се вторачи сърдито в потящите се добичета.

— А, ясно, виждам какво те затруднява — заяви с глас на човек, научил всичко за воловете. — Налегнала ги е вялата напаст. Но ще ги оправим. Я вдигни опашката на този. Размърдай се, бе!

Воловарят се подчини на заповедта. Ваймс сипа джинджифил на дланта си. „Почва се. Поне ръката ми ще е на топло в този студ…“

— Така. Сега другия… така. Добре. Само ще мина от другата страна и… ще мина…

Той бързо изчезна в сенките. Разблъска с рамо навалицата и се напъха в тясната дупка.

— Всичко е наред, сержант, видях ви през столовете от трапезарията на госпожа Ръдърфорд — каза Фред Колън и му помогна да се изправи. — Е, спряхте ги, сержант, няма спор… Ъргх…

— Да, не се здрависвай с мен, докато не се измия — каза Ваймс и тръгна към помпата.

Ослуша се за всякакви необичайни звуци от другата страна на барикадата. Отначало нищо не долови. После чу…

В първите минути след отбиването му при воловете не се случи нищо особено, само очите им полека се кръстосваха, после също толкова бавно почервеняваха. Необходимо е време, за да се случи нещо в главата на вол, затова пък случката е с голям размах.

Мученето започна ниско и се извиси. Беше първичен звук, какъвто се е разнасял над древната тундра и е осведомявал първите хора, че към тях се е понесла или вечерята, или смъртта им, но и в двата случая е освирепяла. Звук на едро животно, което изразява емоциите, които напират отвът. И то звук в дует.

Ваймс се покатери върху барикадата и видя бягащи хора. После Голямата Мери се разтресе. Гледката не беше кой знае колко впечатляваща, ако не знаеш, че два тона дърво току-що са подскочили. Последва трясък от цепене, две от заклещените колела на обсадната машина се откачиха и тя рух настрана сред пламъци, трески, пушек и прахоляк.

Ваймс преброи наум и стигна само до „две“, когато едно колело се изтъркаля от дима и продължи по улицата. Винаги се случва.

Но това не беше краят. Воловете, оплетени във впряга, вече представляваха съединено разярено същество, което успяваше да стъпи само с шест от осемте си крака и се насочи с учудваща скорост в обратната посока.

Другите волове, които чакаха-да ги впрегнат за голямото теглене, го видяха да се носи към тях. Животните бяха стреснати от грохота и щом надушиха вонята на ужас и бяс, бавно побягнаха от нея — както се оказа, право към наредените зад тях стрелци с лъкове, които на свой ред се помъчи д минат през кавалерията. Конете поначало не бяха настроени добре към въоръжените хора и също бяха обзети от безпокойство. Потърсиха облекчение в яростни къчове към всички наоколо.

По-нататък за зрителите по барикадата стана трудно да различат нещо, но силният шум се проточи дълго.

Сержант Колън промълви възхитен:

— Адска работа, сержант.

В далечината се трошаха стъкла.

— Ще се върнат — рече му Ваймс.

— Ъхъ, ама не всички — вметна Уиглет. — Браво на вас, сержант.

Ваймс се обърна и видя Сам да гледа с обожание героя.

— Провървя ми, момко — каза му. — Но е необходимо да помниш разни дреболии и да не те е гнус, че ще си изцапаш ръцете.

— Сержант, но сега можем да победим — изтърси Сам.

— Не можем. Затова пък можем да отлагаме поражението, докато не е толкова болезнено. — Ваймс заговори на останалите. — Хайде, момчета, залавяйте се за работа. Позабавлявахме се, но утрото няма да настъпи скоро.

Новината се разнесе, още преди да слезе от барикадата. Тълпата надаваше радостни възгласи, хората с оръжие пристъпяха по-гордо. „Показахме им, а? Не им хареса вкусът на хладната стомана на тези… ъ-ъ… други хора от Анкх-Морпорк! Ще видят те, а?“

Достатъчни бяха няколко клина, малко пресен джинджифил и много късмет. Това не би могло да се повтори.

Може би нямаше и нужда. Помнеше как чу за покушението. Всичко беше твърде загадъчно.

Уайндър бе убит в зала, пълна с хора, но никой нищо не видял. Носеха се слухове за магия, разгорещено отхвърлени от магьосниците. Някои историци твърдяха, че се случило, защото войските около двореца били изпратени да нападнат барикадите, но това не даваше отговор на въпросите. Кой можеше да намушка смъртоносно човек в ярко осветена зала сред тълпата, едва ли би сметнал за препятствие неколцина часови в мрака…

Разбира се, след като Щракни куфар стана новият патриций, никой бездруго не се престараваше в усилията да установи фактите. Хората подхвърляха „твърде е възможно никога да не узнаем истината“, което за Ваймс означаваше: „Знам истината или си въобразявам, че я знам, и дяволски се нявам, че няма да излезе наяве, защото всичко вече е прикрито“.

Ами ако не ни победят?

Кийл не бе унищожил Голямата Мери. В другото настояще тя не бе използвана. Войниците не се оказаха толкова тъпи, че да опитат с нея. Такива неща подхождат при потушаване на дребни местни смутове на цивилни, но не могат да се приложат срещу здрав отпор, оказван от професионалисти. га тя беше куп парчетии, нападателите трябваше да съставят набързо нов план, а времето течеше…[???]

Ами ако не ни победят?

Достатъчно беше да издържат. Хората на върха имат много къса памет. Уайндър загина тайнствено, да живее лорд Щракни куфар! И изведнъж всички бунтовници се преобразяват в славни борци за свобода. А в гробището има седем незапълнени гроба…

Тогава ще може ли да се прибере? Да речем, че Мадам е права, и му предложат поста командир не като подкуп, а за заслуги? Това би променило историята!

Извади кутията за пури и се вторачи до болка в надписа:

„Я да видим… ако никога не съм срещал Сибил, тя няма да се е омъжила и да ми е купила това, значи не бих го гледал сега…“

Взираше се напрегнато във вълнистите букви, почти им внушаваше да изчезнат. Не изчезваха.

От друга страна, онзи стар монах беше казал, че каквото се е случило, такова си остава. И сега Ваймс пазеше в съзнанието си образите на Сибил, Керът, Детритус и всички останали, застинали, в миг, който никога няма да бъде последван от друг.

Искаше да си отиде вкъщи. Искаше го толкова силно, че се разтрепери от тази мисъл. Но ако трябваше да плати цената, като продаде на нощта добри хора, ако цената беше запълването на онези гробове, ако цената означаваше да не приложи в боя всяка известна му хитрост… значи беше прекало висока.

Знаеше, че не е решение, което той взема. Не беше плод на обмисляне, беше инстинктивно реакция. Никъде нямаше вселена, в която Сам Ваймс да отстъпи, защото повече нямаше да е Сам Ваймс.

Надписът върху среброто се размазваше заради напиращите сълзи. Бяха сълзи на гняв, насочен повече към самия него. Нищичко не можеше да стори. Не си купи билет дотук, не дойде по свое желание, но вече беше в колата и нямаше как да слезе до самия край.

Какво друго каза старият монах? Историята си намира начин? Е, значи й се налагаше да измисли нещо много коварно, защото сега срещу нея бе застанал Сам Ваймс.

Вдигна глава и установи, че младия Сам го наблюдава.

— Добре ли сте, сержант?

— О, много добре.

— Само че седите тук двайсетина минути и зяпате пурите си.

Ваймс се прокашля, прибра кутията и се овладя.

— Половината удоволствие е в предвкусването — сподели той.

Нощта се изнизваше. Получаваха вести от барикади на мостовете и от портите. Имаше нападения, колкото да изпитат силата на защитниците, а не стремеж да пробият отбраната. Имаше и още повече дезертьори.

Една от причините за увеличаващия се брой на дезертьорите беше в умуването на по-практичните хора над икономическите тънкости. В Републиката на Шосето на петмезената мина липсваха всички по-големи и значими здания на града, които истинските бунтовници биха завзели. Тук нямаше пвителствени канцеларии или банки, намираха се съвсем малко храмове. И бе почти лишена от важни обществени сгради.

Разполагаше само с квартала на кланиците, с масления пазар и с пазара на сирене. Тук бяха тютюневите цехове, свещоливниците, повечето складове за плодове и зеленчуци, както и за зърно и брашно. Това означаваше, че жителите на Републиката може да са на гладен режим по отношение на вни неща като власт, банкови услуги и спасение на душите, затова пък са напълно осигурени с неща от първа необходимост като храна и напитки.

Хората са готови да чакат дълго спасението на душите си, но не и вечерята си.

— Сержант, подарък от момчетата в кланиците — подвикна Дикинс, пристигнал с натоварена каруца. — Казват, че иначе всичко щяло да се развали. Имате ли нещо против да дам това на полевите кухни?

— Какво имаш?

— Предимно пържоли — ухили се старият сержант. — Ама отмъкнах и чувал с лук в името на революцията! — Видя как изражението на Ваймс се промени. — Не е тъй, сержант, човекът сам ми го даде. Каза, че трябвало да се изяде.

— Аз какво ви повтарям! Всяко хранене ще е пиршество в Народната република! — доближи се Рег Шу. Още носеше подложката си с листовете, както са склонни да правят хората като него. — Сержант, бихте ли откарали товара си в официалния склад?

— Какъв склад?

Рег въздъхна:

— Провизиите трябва да попадат в общия склад и да бъдат разпределяни от моите служители съгласно…

— Господин Шу — прекъсна го Дикинс, — зад мен идва каруца с петстотин пилета, после друга с яйца. Няма къде да бъдат извозени, ясно? Касапите са препълнили студените складове и складовете за пушено месо, единственото място за съхраняване на тази кльопачка са нашите търбуси. А и аз н си падам много по „служители“.

— В името на Републиката ви заповядвам… — започна Рег и Ваймс сложи ръка на рамото му.

— Ти върви, сержант — кимна на Дикинс. — Рег, може ли да ти кажа две-три думи насаме?

— Това да не е военен преврат? — неуверено попита Рег, стиснал подложката.

— Не, обаче сега сме под обсада. Не му е времето. Остави сержант Дикинс да се оправя. Той е справедлив човек, само че не понася книжа.

— Ами ако някой остане ощетен? — възрази Рег.

— Ще стигне всички да преядат.

Рег Шу изглеждаше разколебан и разочарован, сякаш това го радваше по-малко от разпределението на оскъдни дажби.

— Но чуй какво ще ти кажа — добави Ваймс. — Ако това се проточи, градът ще се погрижи доставките да минават през други порти. А ние ще гладуваме. Тогава ще имаме нужда от твоя талант на организатор.

— Значи казвате, че може да настъпи глад? — погледна го с надежда Рег.

— И да не настъпи, аз съм убеден, че можеш да го организираш — изтърси Ваймс, но се усети, че малко прекали.

Глупостта на Рег се простираше само в определени области и той май щеше да заплаче всеки миг.

— Просто си мисля, че е важно да има справедливост… — замънка той.

— Ъхъ, Рег, разбирам те. Но за всичко си има място и време, не знаеш ли? Дали пък най-добрият начин да построим прекрасния нов свят не е да махнем малко обелки в този? Сега върви. А ти, редови стражник Ваймс, иди да му помогнеш…

Ваймс пак се качи на барикадата. Градът зад нея отново бе притьмнял, само тук-там се процеждаше светлина през затворен капак на прозорец. В сравнение с тази гледка улиците на Републиката бяха облени в светлина.

Магазините отвъд щяха да чакат след няколко часа доставки, които нямаше да получат. Властите не можеха да изтърпят това. И в най-добрите времена град като Анкх-Морпорк е само на две хранения от пълния хаос.

Всеки ден може би стотина крави умираха за Анкх-Морпорк. Както и стадо овце, една кочина свине и само боговете знаеха колко патици, кокошки и гъски. Ами брашното? Бе дочул, че употребяват по осемдесет тона заедно с горе-долу същото количество картофи и двайсетина тона херинга. Не ткова искаше да знае тези факти, но започнеш ли да разплиташ вечните задръствания по улиците, няма как да не ти ги поднесат.

Всеки ден за този град се снасяха четирийсет хиляди яйца. Всеки ден стотици, не — хиляди каруци, кораби и шлепове се стичаха към града с риба, мед, стриди, маслини, змиорки и омари. И като се замислеше за конете, теглещи всичко това, за вятърните мелници… както и за докарваните всек д вълна, платове, тютюн, подправки, руди, дървесина, сирене, въглища, мас, лой, сено — ВСЕКИ ПРОКЛЕТ ДЕН…

И то сега. Във времето, от което се пренесе, градът беше двойно по-голям…

Върху тъмния екран на нощта Ваймс си представи Анкх-Морпорк. Не град, а процес, тежест върху света, която изкривяваше земите на хиляда километра оттук. Хора, които никога нямаше да го зърнат през живота си, въпреки това прекарваха живота си в работа за града. Хиляди и хиляди зелен дари бяха част от него, горите — също. Той засмукваше и поглъщаше…

…и даваше в замяна тор от оборите си, сажди от комините си, стомана, тигани и всички инструменти, с които се произвежда храната. Също храни, мода, идеи, интересни пороци, песни и знания, а и нещо, което, видяно на подходящо осветление, можеше да се нарече цивилизация. Ето какво означаше цивилизацията — градът.

Дали още някой наоколо мислеше за това?

Много от стоките пристигаха през Лучената порта и Тромавата порта, в момента принадлежащи на Републиката и здраво залостени. Пред тях непременно имаше военни постове. И в момента към тях пътуваха каруци, които щяха да намерят портите затворени. Само че каквото и да става в политита, яйцата се излюпват, млякото вкисва, доведените стада животни имат нужда от място и вода, а къде да ги намерят? Щяха ли военните да се справят? И как? Докато каруците трополят, другите отзад им запречват пътя, прасетата се разбягват, а пастирите се разотиват?

Дали някоя важна особа мислеше за това? Изведнъж машината започваше да буксува, но Уайндър и съучастниците му не мислеха за нея, а за пари. Месото и млякото им се донасяха от слугите. Всичко просто се случваше.

Ваймс осъзна, че Ветинари мислеше за това непрекъснато. Онзи Анкх-Морпорк, в който живееше, беше двойно по-голям и четири пъти по-уязвим. Ветинари би казал, че малките колелца трябва да се въртят, за да работи машината.

Но сега в мрака всичко се крепеше на Ваймс. Ако човекът рухне, всичко рухва. Цялата машина рухва. И продължава в същия дух, като мачка хора.

Зад него един отряд с маршова стъпка отиваше по Улицата на героите да смени часовите.

— „…как се въздигат? С коленете нагоре, с коленете нагоре, с коленете нагоре! С коленете много нагоре. Всички ангелчета…“

За миг Ваймс се подвоуми, загледан през една пролука в мебелите, дали пък нямаше нещо смислено в идеята на Фред да тласкат барикадите нататък като подобие на решето, улица след улица. Пускаш свестните хора и избутваш мръсниците, богатите грубияни, прекупвачите на човешки съдби, пиявиците, угодниците, блюдолизците и придворните, нафуканите охранени хитреци в скъпи дрехи, всички онези, които не знаят за машината и не им пука за нея, но й крадат маслото. Изтикваш ги във все по-тясно ъгълче и накрая ги зарязваш там. Може да им подхвърляш храна през ден-два, а може и Да ги оставиш да вършат все същото, както досега — да се хранят с други хора…

Нямаше много шумове по тъмните улици. Ваймс се чудеше какво става. Питаше се дали някой се грижи нещата да вървят.

Майор Маунтджой-Стендфаст зяпаше с празен поглед проклетата карта.

— Е, колко са? — попита той.

— Трийсет и двама ранени, сър. И още двайсет, които вероятно са дезертирали — докладва капитан Ренгъл. — А Голямата Мери е нацепена на трески, разбира се.

— О, богове…

— Сър, желаете ли да чуете и останалото?

— Още ли има?

— Опасявам се, че има, сър. Преди останките на Голямата Мери да се изнесат от Улицата на героите, сър, тя е разбила витрините на двайсет магазина и различни коли и каруци, като причинените щети се оценяват на…

— Несгодите на войната, капитане. Не можем да ги избегнем!

— Не можем, сър. — Капитанът се прокашля. — Искате ли да научите какво стана след това?

— След това ли? Значи има и „след това“? — започна да се паникьосва майорът.

— Ъ-хъм… да, сър. Всъщност значително „след това“, сър. Ъ-хъм. Пред трите порти, през които докарват повечето селскостопански стоки, има постове по ваша заповед, сър, затова коларите и пастирите се опитват да минат по Късата улица. За щастие нямаше много животни в този късен час, сър, имаше шест мелничарски каруци, една каруца с… ъ-ъ, сушени плодове и подправки, четири каруци, които караха мляко и три каруци с яйца. Всички са изпотрошени, сър. Онези волове бяха много буйни, сър.

— Каруци с яйца ли? — озадачи се майорът.

— Продават яйца на пазара, сър. Обикалят стопанствата, събират яйцата…

— Да, добре! И какво очакват да направим?

— Бихме могли да направим огромна торта, сър.

— Том!

— Извинете, сър. Но градът не спира, нали разбирате? Не е като на бойното поле. Най-подходящото място за сражения е някъде сред природата, сър, където нищо не ни се пречка.

— Том, онази барикада е адски голяма. И твърде добре отбраняваш. Дори не можем да подпалим противното нещо, защото ще изгори и целият град!

— Да, сър. И същественото е, сър, че нищо не правят. Само си стоят там.

— Какво искаш да кажеш?

— Дори качват бабички на барикадите, сър, за да викат на нашите момчета. Горкият сержант Франклин, сър… баба му го видя и каза, че ако не зарежел тази работа, щяла да разправи на всички какви ги е вършел на единайсет години.

— Нашите хора са въоръжени, нали? — промърмори майорът и си избърса челото.

— О, да. Но ние ги посъветвахме да не стрелят по невъоръжени стари дами, сър. Не искаме повторение на Кукличките, нали?

Майорът се взираше в картата. Досещаше се, че има някакво решение.

— И какви ги е вършил сержант Франклин на…

— Тя не разказа, сър.

Майорът изпита известно облекчение.

— Капитане, знаеш ли накъде изби всичко това?

— Уверен съм, че ще ми обясните, сър.

— Да, Том, ще ти обясня. Изби на политика, Том. Ние сме войници. Политиката е за висшестоящите.

— Прав сте, сър. Браво, сър!

— Намери някой лейтенант, който е бил по-ленив напоследък, и го прати да каже на техни светлости.

— Не е ли малко жестоко, сър?

— Естествено. Щом опряхме до политика.