Нощна сянка

24.

— Той ще продължава ли да прави така? — Изправих се, намръщена, с ръце на кръста и се взрях в тавана на Сюзана.

— Тя, Даяна. Твоят дракон е женски — поясни Катрин. Тя също гледаше към тавана с умислено изражение.

— Тя. То. Това. — Посочих нагоре. Докато се опитвах да изтъка магия, драконът ми избяга от затвора си в гръдния ми кош. Отново. И сега се бе залепил за тавана, издишваше дим и тракаше нервно със зъби. — Не мога да му позволя… да ѝ позволя да лети из стаята, когато ѝ се прииска. — Последствията щяха да са сериозни, ако си позволеше да избяга пред студентите ми в «Йейл».

— Това е симптом на много по-сериозен проблем. — Баба Алсъп ми подаде вързани за единия си край ярки цветни панделки. Другите им краища висяха като на въртележка, бяха общо девет, оцветени в оттенъци на червено, бяло, черно, сребристо, златисто, зелено, кафяво, синьо и жълто. — Ти си тъкачка и трябва да се научиш да контролираш силата си.

— Много добре го знам, бабо Алсъп, но все още не разбирам как тази… бродерия… ще ми помогне — опънах се инатливо. Драконът издаде пронизителен звук, който първо се усили, а след това заглъхна сред кълба от дим.

— Имаш ли представа какво е да си тъкачка? — попита остро баба Алсъп.

— Не съвсем — признах си аз.

— Даяна първо трябва да си пийне. — Сюзана се приближи към мен с димяща чаша. Ароматите на лайка и мента изпълниха въздуха. Драконът ми наведе заинтригувано глава. — Това е успокоителна отвара и може да укроти и звяра ѝ.

— Не се тревожа чак толкова много за дракона — каза пренебрежително Катрин. — Винаги е трудно да накараш някого да ти се подчинява, почти като да възпреш демон, който си е наумил да прави беля. — Лесно ѝ беше да го каже, помислих си. Не ѝ се налагаше да убеждава звяр да се върне обратно в нея.

— Какво има в тази отвара? — попитах аз, след като отпих от чашата. След чайовете на Март бях станала подозрителна към билките. Още не бях довършила въпроса и по чашата избуяха мента, миришещите на слама цветчета на лайката, пухкавите съцветия на ангелика и някакви твърди лъскави листа, които не можех да разпозная. Изругах.

— Видяхте ли! — извика Катрин и посочи към чашата. — Точно каквото ви казах. Когато Даяна задава въпрос, богинята му отговаря.

Сюзана погледна с тревога чашата си, която се напука под напора на растящите корени.

— Май си права, Катрин. Но ако тя смята да тъче, а не да чупи, трябва да задава по-обмислени въпроси.

Баба Алсъп и Катрин бяха разгадали тайната на моите способности — че те бяха нетрадиционно свързани с любопитството ми. Сега някои събития започваха да ми се изясняват: моята бяла маса и яркият цветен пъзел, които ми се притичаха на помощ винаги когато се изправех пред проблем; маслото, което излетя от хладилника на Сара в Мадисън, когато се чудех дали е останало нещо от него. Дори странната поява на Ашмол 782 в Бодлианската библиотека можеше да бъде обяснена. Когато попълних заявката, се почудих какво може да има в това томче. По-рано този ден просто се запитах кой може да е написал заклинанието в тетрадката с магии на Сюзана, и мастилото изтече от страницата и нарисува върху масата портрет на мъртвата ѝ баба.

Обещах на Сюзана да върна думите обратно веднага щом разбера как. И открих, че усвояването на магия прилича на изучаването на историята. Номерът и при двете беше не да се търсят правилните отговори, а да се формулират точните въпроси.

— Разкажи ни пак как извика вещерската вода, Даяна, и как лъкът и стрелата се появяват в ръката ти, когато някой, когото обичаш, е в беда — предложи Сюзана. — Може би това ще ни подскаже какъв метод да следваме.

Припомних си събитията от нощта, в която Матю си бе тръгнал от Сет-Тур и около мен стана наводнение, както и сутринта в градината на Сара, когато видях вените, по които водата течеше под земята. Разказах подробно за всички случаи, в които лъкът се бе появявал — дори за тези, когато нямаше стрела или когато имаше, но не бях я изстреляла. Щом свърших, Катрин въздъхна със задоволство.

— Сега вече виждам какъв е проблемът. Даяна не присъства докрай, ако не защитава някого или ако не е принудена да се изправи лице в лице със страховете си — обясни ни тя. — Винаги се опитва да разгадае миналото и се чуди за бъдещето. Вещицата трябва да е изцяло тук и сега, за да направи магия.

Драконът ми изпляска с криле в знак на съгласие и прати нова порция топъл дим из стаята.

— Матю винаги е мислил, че има връзка между емоциите, потребностите и магиите ми — споделих аз.

— Понякога се чудя дали този кръвопиец не е наполовина вещер — поклати глава Катрин.

Другите се разсмяха на абсурдната идея синът на Изабо дьо Клермон да има дори и капка вещерска кръв.

— Мисля, че е напълно безопасно да оставим засега дракона на мира и да се върнем към магията на Даяна за прикритие — каза баба Алсъп, като имаше предвид необходимостта да скрия излишната енергия, която се освобождаваше всеки път, когато правех магия. — Напредваш ли?

— Усетих около мен да се появява дим — промълвих колебливо.

— Трябва да се съсредоточиш върху възлите — обясни баба Алсъп и погледна настойчиво към панделките в скута ми. Те бяха във всички цветове, затова свързваха цветовете и усукването и връзването им произвеждаха магия. Но първо трябваше да разбера кои от тях да използвам. Хванах възела, на който бяха завързани в единия си край. Така трябваше да се освободят правилните панделки за магията, която се опитвах да създам.

Духнах в тях и те заблестяха и затанцуваха. Жълтата и кафявата се освободиха и паднаха в скута ми заедно с червената, синята, сребристата и бялата. Прокарах пръсти по дългите около педя усукани копринени лентички. Шест панделки значеха шест възела, кой от кой по-труден.

Уменията ми за правене на възли бяха все още несръчни, но тази част от изтъкаването на магията ми се стори странно успокояваща. Когато се упражнявах да правя сложните прекръстосвания и усуквания с обикновен канап, резултатът напомняше на келтски декоративни възли. Възлите си имаха йерархия. Първите два бяха прости — с една панделка. Сара ги ползваше понякога, когато правеше любовни заклинания или някаква друга магия за свързване. Но само тъкачките можеха да правят сложни възли с девет прекръстосвания, в края на които оставаха две свободни панделки, които магически се сливаха в нерушима тъкан.

Поех дълбоко дъх и се съсредоточих отново. Прикриването беше форма на защита и неговият цвят беше лилавото. Но нямах лилава панделка. Без да се бавят, синята и червената се усукаха една около друга толкова плътно, че крайният резултат беше като лилавите свещи на точки, които майка ми слагаше на прозорците, когато луната беше скрита.

— С простия възел започва магията — промърморих и проврях лилавата лента през примката. Драконът изтананика имитация на думите ми.

Погледнах нагоре и отново се удивих на променящата се външност на съществото. Когато издишваше, се скриваше зад облак дим. Когато вдишваше, очертанията му ставаха по-ясни. Беше идеалният баланс между дух и материя, нито едното, нито другото. Дали някога щях да се почувствам толкова цяла?

— С двоен възел магията става истинска. — Направих двоен възел на същата лилава лентичка. Почудих се дали има начин да ставам незабележима винаги, когато ми се прииска, както правеше драконът, и прокарах жълтата панделка през пръстите си. Третият възел беше първият истински възел на тъкачката. Макар да имаше само три прекръстосвания, пак си беше предизвикателство.

— С тройния възел магията се освобождава. — Усуках и преметнах панделката, след това издърпах краищата ѝ един до друг. Те се сляха в неразрушимо цяло.

Отдъхнах с облекчение и я хвърлих в скута си, а от устата ми излезе сива мъгла, по-фина от дим. Тя увисна около мен като пелена. Ахнах от почуда и така от мен излезе още от странната прозрачна мъгла. Вдигнах очи. Къде се беше дянал драконът? Кафявата панделка скочи към пръстите ми.

— С четворен възел силата се запазва. — Обичах формата на четвъртия възел и неговите криволичещи усуквания и премятания.

— Много добре, Даяна — насърчи ме баба Алсъп. Това беше моментът, в който моите магии имаха тенденцията да се провалят. — А сега остани в мига и нареди на дракона да остане с теб. Ако иска, ще се скрие от любопитните ти очи.

Беше прекалено да се надявам на съдействие от дракона, но въпреки това направих петорния възел.

— С петорния възел магията започва да расте.

Драконът се спусна надолу и опря крила в ребрата ми.

— Ще останеш ли при мен? — попитах го тихо.

Драконът ме обви във фин сив пашкул. Той приглуши черния цвят на полата и жакета ми, направи ги графитеносиви. Пръстенът на Изабо вече не искреше толкова ярко, отблясъците в сърцето на диаманта се скриха. Дори сребристата панделка в скута ми помръкна. Усмихнах се на безмълвния отговор на дракона.

— С шесторния възел правя тази магия — казах. Последният ми възел не беше симетричен както бе редно, но въпреки това се получи.

— Ти наистина си тъкачка, дете — каза баба Алсъп и издиша дълго задържания си дъх.

Чувствах се прекрасно незабележима по пътя към вкъщи, увита в пашкула на моя дракон, но отново се оживих, когато прекрачих прага на «Еленът и короната». Там освен пакет ме чакаше и Кит. Матю продължаваше да прекарва прекалено много време с непостоянния демон. Разменихме хладни поздрави и тъкмо започнах да разопаковам пакета, когато Марлоу силно изрева.

— Мили боже! — На празното само допреди миг място сега стоеше Матю и гледаше невярващо парче хартия.

— Какво иска пък сега Старата лисица? — попита кисело Кит, докато потапяше перото си в мастилницата.

— Току-що получих сметка от Никола Вален, златаря, който се намира по-нагоре по улицата — каза Матю намръщен. Погледнах го невинно. — Иска ми петнайсет паунда за миши капан. — Тъй като вече разбирах по-добре покупателната стойност на паунда и знаех, че прислужницата на Мери — Джоан, печели само по пет паунда на година, бях наясно, защо Матю е шокиран.

— О, това ли? — Върнах вниманието си върху пакета. — Аз му го поръчах.

— Накарали сте един от най-добрите златари в Лондон да ви направи капан за мишки? — Кит не можеше да повярва. — Ако имате още пари за харчене, госпожо Ройдън, надявам се да ми позволите да направя алхимичен опит. Ще превърна златото и среброто ви във вино в «Кардиналската шапка»!

— Това е капан за плъхове, не за мишки — промърморих аз.

— Може ли да го видя? — Тонът на Матю бе зловещо равен.

Приключих с разопаковането и му го подадох.

— Сребърен, с позлата, има и надпис — установи Матю и го преобърна. След като се взря по-отблизо, изруга. — Are longa, vita brevis. Животът е кратък, изкуството — вечно. Наистина.

— Предполага се, че е много ефективен. — Хитрият дизайн на мосю Вален напомняше на бдителна котка с двете изящни уши на пантата и очите, гравирани на напречната скоба. Остриетата на капана приличаха на уста, в която имаше смъртоносни зъби. Накара ме да се сетя за котката на Сара — Табита. Вален си бе позволил и хрумката да сложи сребърна мишка на носа на котката. Миниатюрното същество никак не приличаше на чудовищата с големи зъби, които пълзяха из мансардата ни. Самата мисъл, че дъвчат книжата на Матю, докато спим, ме накара да потръпна.

— Виж. Има надпис отдолу — посочи Кит и проследи с пръст разбеснелите се мишки по основата на капана. — Там е останалото от афоризма на Хипократ, разбира се, на латински. Occasio praeceps, experimentum periculosum, iudicium difficile.

— Може би надписът е прекалено сантиментален, като се има предвид предназначението на устройството — признах аз.

— Сантиментален? — Матю вдигна вежди. От гледна точка на плъха звучи доста реалистично: възможността е преходна, опитът предателски, преценката трудна. — Устните му потрепнаха.

— Вален се е възползвал от вас, госпожо Ройдън — обяви Кит. — Трябва да откажеш да му платиш, Мат, и да му пратиш капана обратно.

— Не! — възпротивих се аз. — Вината не е негова. Говорехме за часовници и мосю Вален ми показа прекрасни екземпляри. Аз разказах за ръководството от магазина на Джон Чандлър в Крипългейт, онова, в което е описано как да се избиват гризачи, споменах му и за проблема ни с плъховете. И едното доведе до другото. — Сведох поглед към капана. Беше наистина великолепно занаятчийско произведение с малките си скоби и пружини.

— Цял Лондон има проблем с плъховете — процеди Матю, като се опитваше да се овладее. — Въпреки това не познавам човек, който си е поръчал сребърна позлатена играчка, за да се справи с него. Няколко котки на поносима цена обикновено са достатъчни.

— Аз ще платя, Матю. — С това сигурно щях да изпразня кесията си и щеше да ми се наложи да моля Уолтър за още пари, но нямаше какво друго да се направи. От всяка случка трупах безценен опит. Понякога той ми струваше скъпо. Протегнах ръка към капана.

— А дали Вален го е направил да отброява и часовете? Ако е така, значи е единственото устройство в света, което отмерва времето и се бори с гризачите, и сигурно все пак си заслужава цената. — Матю се мъчеше да се намръщи, но устните му се разтегнаха в усмивка. Вместо да ми подаде капана, той хвана ръката ми, поднесе я към устните си и я целуна. — Аз ще платя сметката, mon coeur, дори само за да мога да те дразня на тази тема през следващите шейсет години.

В този миг в коридора влетя Джордж, а заедно с него и залп студен въздух.

— Имам новина! — Хвърли наметалото си настрани и застана в горделива поза.

Кит изсумтя и скри главата си в ръце.

— Не ми казвай. Онзи идиот Понсонби е доволен от превода ти на Омир и иска да го публикува без повече корекции.

— Дори и ти няма да помрачиш удоволствието ми от днешното постижение, Кит. — Джордж се огледа с очакване. — Е? Никой от вас ли не е поне малко любопитен?

— Каква е новината ти, Джордж? — попита разсеяно Матю, подхвърли капана и го улови.

— Намерих ръкописа на госпожа Ройдън.

Усмивката, която капанът за плъхове бе предизвикал, замръзна на лицето на Матю. Механизмът се отвори. Той освободи пръстите си от него и устройството изтрака на масата, след това отново се затвори.

— Къде?

Джордж инстинктивно отстъпи крачка назад. От опит знаех какво е съпругът ми да ти задава въпроси и разбирах колко обезпокоително може да бъде напълно съсредоточеното върху теб вампирско внимание.

— Знаех си, че ти ще го откриеш — казах топло на Джордж и хванах Матю за ръкава, за да го укротя. Джордж, както и предполагах, се умилостиви от тези думи, и се върна до масата, издърпа стол и седна.

— Вашето доверие означава много за мен, госпожо Ройдън — изтъкна Джордж, докато си сваляше ръкавиците. После изсумтя. — Но не всички го споделят.

— Къде е? — процеди бавно Матю през стиснати зъби.

— На най-очевидното възможно място, пред очите на всички. Доста съм изненадан, че веднага не се сетихме. — Млъкна пак, за да се увери, че е привлякъл вниманието на всички. Матю изръмжа едва доловимо от гняв.

— Джордж — предупреди го Кит. — Матю е известен с това, че хапе.

— При доктор Дий е — изстреля веднага Джордж, когато Матю се помести.

— Астрологът на кралицата! — Джордж беше прав. Трябваше отдавна да сме се сетили за този човек. Дий беше също и алхимик и имаше най-голямата библиотека в цяла Англия. — Но той е в Европа.

— Д-р Дий се върна от Европа преди повече от година. Сега живее в покрайнините на Лондон.

— Моля те, кажи ми, че не е магьосник, демон или вампир — помолих аз.

— Обикновен човек е, при това голям мошеник — обади се Марлоу. — Не бих се доверил и на една негова дума, Мат. Той се възползва по най-отвратителен начин от бедния Едуард, караше го да наднича в кристали и да говори с ангели за алхимия ден и нощ. След това Дий обра цялата слава!

— Бедният Едуард? — повтори подигравателно Уолтър, като отвори вратата и без покана и излишни церемонии влезе вътре. С него беше Хенри Пърси. Никой член на Нощната школа не можеше да се приближи на по-малко от миля до «Еленът и короната» и да не се почувства привлечен от моя дом. — Твоят приятел демонът го водеше за носа години наред. Д-р Дий се отърва от него, ако питате мен. — Уолтър взе капана за плъхове. — Какво е това?

— Богинята на лова е насочила вниманието си към по-малки жертви — подхвърли Кит със самодоволна усмивка.

— Ама това е миши капан! Ала никой не би трябвало да е толкова глупав, че да си го поръча сребърен и позлатен — изсумтя Хенри, докато надничаше над рамото на Уолтър. — Прилича ми на изработка на Никола Вален. Той изработи за Есекс великолепен часовник, когато го произведоха в рицар. Да не е някаква детска играчка?

Вампирски юмрук се стовари върху масата и за малко да разцепи дървото.

— Джордж — изрева Матю, — моля те, разкажи ни за д-р Дий.

— А, да, разбира се. Няма много за разказване. Направих к-к-каквото поиска — заекна Джордж. — Обиколих магазините за книги, но там не открих никаква информация. Говореше се за някакъв том с гръцка поезия за продан, който изглеждаше много обещаващ за моята преводаческа работа, но аз се отклоних. — Джордж млъкна и преглътна. — Вдовицата Джъг ми предложи да разговарям с Джон Хестър, аптекаря от дока «Свети Павел». Хестър ме прати при Хю Плат, нали се сещате, винаря, който живее в Сейнт Джеймс Гарликхайт. — Следях внимателно интелектуалните му митарства с надеждата да възстановя маршрута на Джордж при следващото ми посещение у Сюзана. Може би тя и Плат бяха съседи.

— Плат е същият като Уил — измънка Уолтър, — все си записва неща, които не му влизат в работата. Даже ме пита как майка ми прави сладкиши.

— Господин Плат ми каза, че д-р Дий притежава книга от императорската библиотека. Никой не можел да я чете и в нея имало странни илюстрации — обясни Джордж. — Плат я видял миналата година, когато ходил при д-р Дий за алхимични съвети.

С Матю се спогледахме.

— Възможно е, Матю — казах тихо. — Елиас Ашмол е изнамерил всичко, останало от библиотеката на Дий след смъртта му, и особено се е интересувал от алхимични книги.

— Смъртта на Дий. И как добрият доктор е напуснал този свят, госпожо Ройдън? — попита тихо Марлоу и кафявите му очи ме пронизаха. Хенри, който не чу въпроса на Кит, заговори, преди да успея да му отговоря.

— Ще помоля да я видя — заяви Хенри и кимна решително. — Няма да ми е трудно да го уредя, когато се връщам в Ричмънд при кралицата.

— Може и да не я разпознаеш, Хал — предупреди го Матю и напълно пренебрегна Кит, макар да бе чул думите му. — Аз ще дойда с теб.

— И ти не си я виждал. — Поклатих глава с надеждата да се отърся от натрапчивото взиране на Марлоу. — Ако ще се ходи при Джон Дий, аз също ще дойда.

— Няма нужда да ме гледаш така свирепо, ma lionne. Знам прекрасно, че нищо не може да те убеди да оставиш това на мен. Не и когато са намесени книги и алхимия. — Матю вдигна укорително пръст. — Но никакви въпроси, ясно? — Знаеше какъв магически хаос може да настъпи тогава.

Кимнах, но пръстите ми бяха кръстосани в гънката на полата в прастарата магия, с която се пазехме от лоши последствия заради престъпена дума.

— Без въпроси от госпожа Ройдън? — засмя се Уолтър. — Желая ти успех, Мат.

Мортлейк беше малко селце на Темза между Лондон и двореца на кралицата в Ричмънд. Пътувахме до там с баржата на графа на Нортъмбърленд, великолепен плавателен съд с осем гребци, тапицирани седалки и пердета, които да ни пазят от вятъра. Беше далеч по-удобно и спокойно плаване от онези, с които бях свикнала, когато Галоуглас гребеше.

Пратихме предварително писмо, с което уведомихме Дий за намерението си да го посетим. Много деликатно Хенри ни обясни, че госпожа Дий не обичала неканени гости. Макар да я разбирах, това ми се стори необичайно във време, когато гостоприемството беше основно правило.

— Домакинството е малко… ъъъ… разбъркано заради заниманията на д-р Дий — обясни Хенри и леко порозовя. — Освен това имат огромен брой деца. Често у тях е пълен хаос.

— До такава степен, че прислужниците им се давят в кладенеца — отбеляза натъртено Матю.

— Да. Голямо нещастие. Съмнявам се, че нещо подобно ще се случи по време на нашата визита — промърмори Хенри.

Не ме интересуваше в какво състояние е домакинството им. Бяхме на крачка от отговора на толкова много въпроси: защо тази книга беше толкова търсена, дали можеше да ни каже повече за появата на свръхестествените същества. И разбира се, Матю вярваше, че тя може да хвърли светлина върху това защо в съвремието вървяхме към изчезване.

Дали от благоприличие, или за да се спаси от буйното си домочадие, д-р Дий се разхождаше из оградената с тухлена стена градина сякаш бе лято, а не краят на януари. Беше с черна академична тога, прилепнала шапка, която покриваше и шията му, а върху нея носеше каскет. Имаше дълга бяла брада, а ръцете му бяха хванати зад гърба. Крачеше бавно из пустата градина.

— Д-р Дий? — извика Хенри през стената.

— Граф Нортъмбърленд! Надявам се, че сте в добро здраве? — Дий говореше тихо и дрезгаво, макар да се опита да промени тона (както правеха повечето) заради Хенри. Свали шапката и приглади косата си.

— Прилично за това време на годината, д-р Дий. Но не сме тук заради здравето ми. Водя ви приятели, за които ви писах в писмото си. Нека ви ги представя.

— С д-р Дий вече се познаваме. — Матю се усмихна лукаво и се поклони. Той познаваше всички странни същества от тази епоха. Защо не и Дий?

— Господин Ройдън — поздрави предпазливо Дий.

— Това е съпругата ми Даяна — представи ме Матю. — Тя е приятелка на графинята на Пембрук и помага на Нейно Благородие в алхимичните ѝ занимания.

— С графинята на Пембрук си кореспондираме по алхимични въпроси. — Дий забрави за мен и се съсредоточи върху собствените си връзки с благородническата каста. — В писмото си пишете, че искате да видите книгите ми, лорд Нортъмбърленд. От името на лейди Пембрук ли идвате?

Преди Хенри да му отговори, от къщата излезе жена с остри черти и широки бедра, облечена в тъмнокафява рокля, поръбена с кожа, която бе виждала и по-добри времена. Изглеждаше раздразнена. Но щом забеляза графа на Нортъмбърленд, се насили да придобие гостоприемно изражение.

— А това моята скъпа съпруга — каза неспокойно Дий. — Граф Нортъмбърленд и господин Ройдън са тук, Джейн — извика той.

— Защо не ги поканиш вътре? — скара му се Джейн и започна нервно да кърши ръце. — Ще си помислят, че не сме се приготвили за гости, а ние винаги сме готови. Мнозина търсят съветите на съпруга ми, милорд.

— Така е. И ние затова сме тук. Виждам, че сте в добро здраве, госпожо Дий. От господин Ройдън разбрах, че кралицата наскоро е удостоила дома ви с визита.

Джейн грейна.

— Наистина. Джон се среща три пъти с Нейно Величество от ноември насам. Последните два пъти бяха на далечната ни порта, когато тя пътуваше към Ричмънд.

— Нейно Величество бе много щедра с нас по Коледа — добави Дий и замачка каскета в ръце. Джейн го изгледа кисело. — Мислехме си… но няма значение.

— Прекрасно, прекрасно — каза бързо Хенри, за да спаси Дий от притеснението. — Но стига светски приказки. Има една специална книга, която бихме искали да видим…

— Библиотеката на съпруга ми се оказва по-ценна от него самия — вметна намусено Джейн. — Разходите ни за посещението при императора бяха огромни, а имаме много гърла да храним. Кралицата каза, че ще помогне. И наистина ни даде малка награда и обеща още.

— Без съмнение кралицата се е разсеяла от по-неотложните грижи. — Матю извади тежка кесия. — Ето остатъка от нейния дар. А и аз ценя съпруга ви, госпожо Дий, не само книгите му. Добавих нещо към помощта на Нейно Величество от наше име, като компенсация за грижите ви.

— Аз… Благодаря ви, господин Ройдън — заекна Дий и се спогледа със съпругата си. — Много мило от ваша страна да се погрижите за задълженията на кралицата. Държавните дела винаги са по важност пред нашите трудности, разбира се.

— Нейно Величество не забравя тези, които ѝ служат добре — подчерта Матю. Беше чиста лъжа, както добре знаеха всички в заснежената градина, но никой не посмя да я опровергае.

— Моля всички да се настаните удобно вътре около огъня — каза Джейн, чието гостоприемство рязко бе нараснало. — Ще ви донеса вино и ще се погрижа да не ви тревожат. — Тя направи реверанс на Хенри и се поклони дори още по-ниско на Матю, след това забърза към вратата. — Хайде, Джон. Ще станат на ледени висулки, ако ги държиш още малко навън.

След двайсет минути в дома на семейство Дий установих, че господарят и господарката на къщата бяха от онази особена порода брачни двойки, които непрекъснато се заяждаха за грешките и грубостта си, но същевременно бяха напълно отдадени един на друг. Разменяха си хапливи коментари, докато ние се наслаждавахме на новите гоблени (подарък от лейди Уолсингъм), новата кана за вино (подарък от сър Кристофър Хатън) и новата сребърна солница (подарък от маркизата на Нортхемптън). След като ни се похвалиха с лъскавите подаръци и спряха да се нападат, най-накрая ни заведоха в библиотеката.

— Май няма да ми е никак лесно да те изведа от тук — прошепна ухиленият Матю, след като видя възхитата, която се изписа на лицето ми.

Библиотеката на Джон Дий изобщо не бе това, което бях очаквала. Бях си я представяла като просторна лична читалня на заможен джентълмен от 19-и век. Но това не бе аристократично място за пушене на лула и четене край огъня. Стаята се осветяваше само със свещи и бе учудващо мрачна в този зимен ден. Край прозорците с южно изложение имаше дълга маса и няколко стола. По стените висяха географски карти, звездни схеми, анатомични диаграми и плакати от алманаси, които можеха да се купят от всяка лондонска аптека за няколко пенита. Бяха събирани с десетилетия и сигурно служеха на Дий за справка, когато правеше хороскопи или някакви други астрономически изчисления.

Дий притежаваше повече книги от който и да е колеж в Оксфорд и Кембридж и му трябваше работеща библиотека, а не такава, която само да показва. Не беше изненадващо, че най-ценното в нея не беше светлината или мебелите, а пространството. За да се възползва максимално от него, той бе наредил шкафове с полици и перпендикулярно на стените. Простите дъбови библиотеки имаха две лица, рафтовете им бяха с различни височини за различните размери елизабетински книги. Над тях имаше полегати плотове за четене, което даваше възможност да прегледаш текста и после надлежно да върнеш книга на мястото ѝ.

— Мили боже! — промърморих. Дий се обърна към мен смаян от възклицанието ми.

— Съпругата ми е възхитена, господин Дий — обясни Матю. — Никога не е била в такава голяма библиотека.

— Има много библиотеки, които са по-просторни от моята и могат да се похвалят с повече съкровища, госпожо Ройдън.

Джейн Дий се появи точно навреме, за да обърне разговора към бедността, в която живееше домочадието.

— Библиотеката на император Рудолф е много богата — каза тя и мина покрай нас с поднос с вино и захаросани плодове. — Въпреки това той не се посвени да открадне една от най-хубавите книги на Джон. Императорът се възползва от щедростта на съпруга ми и нямаме много надежда, че ще получим компенсация.

— Стига, Джейн — сгълча я Джон. — Негово Величество ни даде друга книга в замяна.

— И коя беше тази книга? — попита внимателно Матю.

— Много рядък текст — рече тъжно Дий, докато гледаше след жена си, която бе тръгнала към масата.

— Ами! Пълни глупости! — тросна се Джейн.

Ашмол 782. Трябваше да е това.

— Господин Плат ни спомена за тази книга. Затова сме тук. Може би ще можем да видим книгата на императора, след като се насладим на гостоприемството на съпругата ви? — предложи Матю с олимпийско спокойствие. Протегна ръка към мен, аз я хванах и я стиснах.

Докато Джейн се суетеше, наливаше вино и се оплакваше от цените на ядките през празничния сезон и как зарзаватчията едва не я разорил, Дий отиде да потърси Ашмол 782. Прегледа полиците на една от библиотеките и извади един том.

— Не е това — прошепнах на Матю. Беше прекалено малък.

Дий сложи книгата на масата пред Матю и отгърна корицата.

— Виждате ли? В нея няма нищо друго, освен безсмислени думи и неприлични картинки на къпещи се жени. — Джейн излезе от стаята, като ругаеше под носа си и клатеше глава.

Не беше Ашмол 782, но въпреки това книгата ми бе позната: беше Ръкописът на Войнич, известен още като MS 408 от библиотеката за редки книги «Бейнеке» на Йейлския университет. Съдържанието му беше мистерия. Нито един криптограф или лингвист не бе успял да разбере какво се казва в текста, нито някой ботаник бе идентифицирал растенията, изрисувани в него. Имаше много теории, които се опитваха да обяснят тази загадка, включително и такива, които твърдяха, че е писан от извънземни.

— Не е ли? — попита Матю. Поклатих глава и прехапах ядно устни. Дий погрешно изтълкува изражението ми като израз на раздразнение от Джейн и се втурна да обяснява.

— Моля ви, простете на съпругата ми. Тя намира тази книга за крайно обезпокоителна, защото точно тя я откри в куфарите ни, когато се върнахме от земите на императора. Бях взел друга с мен, когато тръгвахме — много ценна алхимична книга, която някога е принадлежала на великия английски магьосник Роджър Бейкън. Беше по-голяма от тази и съдържаше много мистерии.

Наклоних се напред на стола си.

— Помощникът ми Едуард разбираше текста с божествена помощ, но аз не успявах — продължи Дий. — Преди да оставим Едуард в Прага, император Рудолф изрази интерес към този труд. Едуард му бе споделил някои от тайните, съдържащи се вътре — за поколенията на металите и тайния метод за постигане на безсмъртие.

Значи все пак Дий наистина е притежавал Ашмол 782. И неговият демоничен помощник Едуард Кели е успял да разчете текста. Ръцете ми затрепериха от вълнение, затова ги скрих в диплите на полата си.

— Едуард помагаше на Джейн да ми опакова книгите, когато дойде време да се прибираме. Според нея Едуард е откраднал книгата и я е заменил с тази от колекцията на Негово Величество. — Дий се поколеба и изражението му стана тъжно. — Не ми се иска да мисля лошо за него, защото беше мой довереник и прекарвахме много време заедно. Но с Джейн никога не са се разбирали и отначало отхвърлих хипотезата ѝ.

— Но сега виждате, че може и да е вярна — отбеляза Матю.

— Прехвърлям наум събитията от последните ни дни, господин Ройдън, и се опитвам да си спомня подробности, които биха могли да оправдаят приятеля ми. Ала всичко, за което се сещам, сочи все по-решително към неговата вина. — Дий въздъхна. — Все пак може да се окаже, че и този текст съдържа ценни тайни.

Матю прелисти страниците.

— Това са химери — заяви, докато разглеждаше изображенията на растенията. — Листата, стеблата и цветовете не си съвпадат, събирани са от различни растения.

— Какво ти говори това? — вметнах, като отгърнах на астрологичните диаграми. Вгледах се в думите в средата им. Странно. Бях виждала ръкописа много пъти, а никога не бях обръщала внимание на бележките.

— Тези надписи са на езика на древна Окситания — каза тихо Матю. — Познавах човек със същия почерк. Случайно да сте срещали човек от Орийак, докато бяхте в двореца на императора?

Дали нямаше предвид Жербер? Вълнението ми се превърна в тревога. Дали Жербер не бе взел погрешно Ръкописа на Войнич за мистериозната книга за произхода? И когато си зададох този въпрос, писаните на ръка бележки в центъра на астрологичните диаграми затрептяха. Затворих книгата, за да не изтекат буквите от нея.

— Не, господин Ройдън — отвърна смръщено Дий. — Ако бях срещнал, щях да го питам за прочутия местен магьосник, който стана папа. В старите приказки, разказвани край огъня, има много скрита истина.

— Да — съгласи се Матю. — Де да бяхме по-мъдри, за да я виждаме.

— Затова съжалявам, че изгубих книгата си. Някога е била собственост на Роджър Бейкън и старицата, която ми я продаде, ми каза, че той много я ценял, защото в нея се съдържали божествени истини. Бейкън я наричал Verum Secretum Secretorum, «Истинската тайна на тайните». — Дий погледна тъжно към Ръкописа на Войнич. — Най-съкровеното ми желание е да си я върна.

— Може би ние ще успеем да ви помогнем — предположи Матю.

— Вие ли, господин Ройдън?

— Ако ми позволите да взема тази книга, мога да се опитам да я занеса там, където ѝ е мястото, а да върна вашата на законния ѝ собственик. — Матю придърпа ръкописа към себе си.

— Ще съм ви длъжник, сър — отвърна Дий. Съгласи се на сделката без повече преговори.

В мига, в който потеглихме от кея в Мортлейк, аз започнах да обсипвам Матю с въпроси.

— Какво си намислил? Не можеш просто да опаковаш Ръкописа на Войнич и да го пратиш на Рудолф с бележка, която го обвинява в измама. Трябва да намериш някой достатъчно луд, който да е готов да рискува живота си, като проникне в библиотеката на Рудолф и открадне Ашмол 782.

— Ако Ашмол 782 е при Рудолф, той не я държи в библиотеката си. Сигурно ще е в шкафа му за ценни вещи — промърмори разсеяно Матю, докато се взираше във водата.

— Значи този… Войнич не е книгата, която търсиш? — Хенри бе следил разговора ни с почтителен интерес. — Джордж ще е толкова разочарован, че не е разрешил загадката.

— Джордж може и да не я разрешил, Хал, но успя да хвърли доста светлина върху ситуацията — отвърна Матю. — Заедно с агентите на баща ми и моите ще успеем да намерим изгубената книга на Дий.

Хванахме прилива, за да се върнем по-бързо в града. На кея на Уотър Лейн ни посрещнаха запалени факли, но двама от хората на графиня Пембрук ни махнаха да не слизаме.

— Вървете към замъка Бейнард, господин Ройдън — извика единият през водата.

— Нещо сигурно не е наред — предположи Матю, застанал на носа на баржата. Хенри даде инструкции на гребците да продължат по реката към кея на графинята, който също бе осветен от факли и фенери.

— Да не е станало нещо с момчетата? — попитах Мери, когато тя се втурна да ни посрещне в коридора.

— Не. Те са добре. Елате в лабораторията. Веднага — извика тя през рамо, защото вече тичаше обратно към кулата.

Гледката, която ни посрещна, накара и двама ни с Матю да ахнем.

— Това е напълно неочакван растеж, Даяна — посочи Мери и приклекна. Очите ѝ застанаха на едно ниво с големия съд в основата на дестилационната, в който се намираха корените на черно дърво. То не беше като първото дърво, което бе изцяло сребърно и с доста по-деликатна структура. Това имаше дебел тъмен ствол и голи клони, които напомняха на дъба в Мадисън, който ни бе скрил от атаката на Жулиет. Аз бях извадила живота от него, за да спася Матю.

— Защо не е сребърно? — учуди се Матю и обви ръце около крехкото стъкло на дестилационния апарат.

— Използвах кръвта на Даяна — отвърна Мери.

Матю ме погледна невярващо.

— Погледни стената — посочих към кървящия огнедишащ дракон.

— Това е зелен дракон, символ на аква регия или аква фортис — каза той, след като хвърли любопитен поглед.

— Не, Матю. Хубаво го погледни. Забрави какво си мислиш, че изобразява, и си представи, че го виждаш за първи път.

— Dieu! — Беше шокиран. — Това моят герб ли е?

— Да. А забеляза ли, че опашката на дракона е в устата му? И че това изобщо не е обикновен дракон. Те имат четири крака. Това е огнедишащ дракон.

— Огнедишащ дракон. Като… — Матю изруга отново.

— Има десетки теории коя е била първата и най-важна основна субстанция, от която е направен философският камък. Според Роджър Бейкън, който е притежавал изчезналия ръкопис на д-р Дий, това е кръвта. — Бях уверена, че тази информация ще привлече вниманието на съпруга ми. Клекнах, за да огледам дървото.

— А ти видя стенописа и последва инстинктите си. — След кратка пауза Матю прокара пръст по восъка, запечатващ съда, и го счупи. Мери затаи дъх от ужас, че може да провали опита ѝ.

— Какво правиш? — попитах шокирана.

— Доверявам се на едно свое собствено предчувствие и добавям нещо в дестилационния апарат. — Матю вдигна китка към устата си, а след това я надвеси над тясната пролука. Тъмната му гъста кръв покапа в разтвора и падна на дъното. Всички се взряхме там.

Точно когато реших, че нищо няма да се случи, по ствола на дървото полазиха тънки червени нишки, а на голите клони се появиха златни листа.

— Вижте това — възкликнах с изумление.

Матю ми се усмихна. Усмивката му все още бе попарена от известно съжаление, но в нея имаше и надежда.

Сред листата се показаха червени плодове и заблестяха като малки рубини. Мери зашепна молитва, очите ѝ бяха широко отворени.

— Моята кръв създаде структурата на дървото, а твоята я накара да роди плод — произнесох бавно. Ръката ми се стрелна към празната ми утроба.

— Да. Но защо? — попита Матю.

Ако нещо можеше да ни обясни мистериозната трансформация, когато вещица и кръвопиец съединиха кръвта си, то това бяха странните картини и тайнственият текст на Ашмол 782.

— Колко време каза, че ти трябва, за да върнеш книгата на Дий? — попитах.

— О, не вярвам да е много — промърмори той. — Не и след като си го наумя.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — казах нежно и сплетох пръсти с неговите, докато гледахме чудото, което моята и неговата кръв бяха сътворили.