1.


Озовахме се там като неделима плетеница от вещица и вампир. Матю бе под мен, дългите му крайници бяха свити в изключително неудобна поза. Между телата си бяхме притиснали голяма книга и от удара при приземяването малката сребърна фигурка, която стисках в ръка, падна и се плъзна по пода.

— На правилното място ли сме?

Бях стиснала здраво очи, в случай че сме още в хамбара на Сара в Ню Йорк от 21-ви век, а не в Оксфордшър от 16-и век. Но непознатите миризми ми показаха, че вече не съм в собственото си време и място. В тях имаше нещо тревисто и сладко, примесено с аромат на восък, който ми напомняше за лятото. Усещаше се и дим от горящи дърва, чух и пукането на огън.

— Отвори очи, Даяна, и виж сама. — Усетих леко като перце докосване от хладни устни по бузата си, последвано от тих смях. В мен се взираха очи с цвят на бурно море, а лицето, на което принадлежаха, бе толкова бледо, че можеше да е само на вампир. Ръцете на Матю се плъзнаха по шията и раменете ми. — Добре си?

След толкова дълъг път към миналото на Матю усещах тялото си така крехко, сякаш би могло да се счупи от подухването на ветрец. Не бях чувствала нищо подобно при кратките ни пътешествия през времето в къщата на лелите ми.

— Аз съм добре. Ами ти? — Бях се съсредоточила върху Матю и не смеех да се огледам.

— Изпълнен с облекчение, че съм си у дома. — Главата му се отпусна отново на дървените дъски с меко тупване и освободи още летни аромати от тръстиката и лавандулата, пръснати по пода. «Старата ложа» му бе позната дори във варианта ѝ от 1590 година.

Очите ми свикнаха с приглушената светлина. Различих огромно легло, малка маса, тесни пейки и единствен стол. През резбованите отвесни подпори за балдахина над леглото забелязах вход към друга стая. От него по пода и кувертюрата се разливаше светлина във формата на неправилен златен четириъгълник. Стените на стаята бяха покрити със същата изящна ламперия, която бях виждала и при посещенията си в дома на Матю в съвременен Удсток. Отметнах глава назад и съзрях тавана — по него имаше гипсови тюдорски розетки, обрамчени в боядисани в златно квадрати, а всяка роза в тях бе оцветена в бяло или червено.

— Розите са били задължителни по времето, когато е построена къщата — подхвърли сухо Матю. — Не мога да ги понасям. При първа възможност ще ги боядисам в бяло.

Внезапно течение разпали синьо-златните пламъчета на свещите на специалната поставка и те огряха ъгълчето на многоцветен гоблен и тъмните лъскави листа на блед фон на покривката за легло. Съвременният текстил нямаше такова лустро.

Изведнъж се развълнувах и се усмихнах.

— Наистина го направих. Не обърках нищо, не ни отведох другаде, като например в Монтичело, Вирджиния, или…

— Не — каза той и ми се усмихна в отговор, — справи се прекрасно. Добре дошла в елизабетинска Англия.

За първи път в живота си изпитах истинска радост, че съм вещица. Като историк, дълбаех в миналото. А тъй като бях вещица, можех да го посещавам. Бяхме пристигнали в 1590 година, за да изуча изгубеното изкуство на магиите, но тук имаше още толкова много неща, които можех да изследвам. Наведох се, за да отпразнувам всичко това с целувка, но шум от отваряща се врата ме спря.

Матю притисна пръст към устните ми. Главата му леко се извърна и ноздрите му се разшириха. Напрежението му изчезна, когато разпозна човека в съседната стая, откъдето се чуваше тихо шумолене. Матю вдигна мен и книгата с едно рязко движение. Без да пуска ръката ми, ме поведе към вратата.

В съседната стая заварихме мъж до маса с пръсната по нея кореспонденция. Беше среден на ръст, строен, облечен в скъпи, очевидно шити по поръчка дрехи, с рошава кестенява коса. Мелодията, която си тананикаше, ми беше непозната. От време на време изпяваше и по някоя дума, но толкова тихо, че не разбирах какво казва.

Лицето на Матю се вцепени от изненада, след това устните му се извиха в пълна с любов усмивка.

— Къде си всъщност ти, мой скъпи Мат? — Мъжът вдигна един лист към светлината. Матю веднага присви очи, а доволното му изражение се смени с недоволна гримаса.

— Търсиш ли нещо, Кит? — При тези думи младият мъж изпусна хартията на масата, завъртя се рязко и лицето му светна от радост. Бях виждала и преди това лице на книгата си с меки корици «Евреинът от Малта» на Кристофър Марлоу.

— Мат! Пиер каза, че си в Честър и може да не успееш да се прибереш. Но аз си знаех, че няма да пропуснеш годишната сбирка. — Думите ми бяха познати, но произнесени в странен ритъм, който ме заставяше да се съсредоточа, за да ги проумея. Елизабетинският не беше толкова различен от съвременния английски, колкото ме бяха учили, но и не бе така лесен за разбиране, както се бях надявала заради познанията си за Шекспировите пиеси.

— Защо нямаш брада? Да не си бил болен? — Очите на Марлоу проблеснаха, когато се спряха на мен, взряха се с настойчива агресивност, която несъмнено го обозначи като демон.

Потиснах желанието си да се хвърля към един от най-великите драматурзи на Англия, да му стисна ръката и да го обсипя с въпроси. И малкото информация, която имах за него, излетя от ума ми, докато стоях и го гледах. Дали някои от пиесите му са били поставяни през 1590 година? На колко е години? Със сигурност бе по-млад от Матю и мен. Марлоу едва ли имаше трийсет. Усмихнах му се дружелюбно.

— Къде намери това? — посочи с пръст Марлоу, а гласът му бе натежал от презрение. Погледнах през рамо, като очаквах да видя някакво ужасно произведение на изкуството. Нямаше нищо, само празно пространство.

Имаше предвид мен. Усмивката ми замръзна.

— По-кротко, Кит — намръщи се Матю.

Марлоу сви рамене в отговор на упрека му.

— Няма значение. Насити ѝ се, преди да пристигнат другите, щом така си решил. Джордж е тук от известно време, разбира се, яде ти храната и ти чете книгите. Все още няма патрон и не разполага и с пукната пара.

— Джордж е добре дошъл да ползва всичко мое, Кит. — Матю не сваляше очи от младия мъж, а лицето му бе напълно безизразно, когато вдигна преплетените ни пръсти към устата си. — Даяна, това е скъпият ми приятел Кристофър Марлоу.

Представянето на Матю даде на Марлоу възможност да ме разгледа по-открито. Съсредоточеният му поглед се плъзна от пръстите на краката до темето ми. Неодобрението му бе очевидно, а ревността — прикрита. Марлоу всъщност беше влюбен в съпруга ми. Подозирах го още в Мадисън, когато пръстите ми се плъзнаха по неговото посвещение в книгата на Матю «Доктор Фауст».

— Нямах представа, че в Удсток има бардак специално за дълги жени. Повечето ти курви са по-деликатни и привлекателни, Матю. Тази определено е амазонка. — Кит изсумтя, докато поглеждаше през рамо към разбърканите изписани на ръка листа, пръснати по масата. — Според последните клюки в «Старата лисица» си заминал на север по-скоро по работа, а не от страст. Кога намери време да си подсигуриш и нейните услуги?

— Забележително е, Кит, колко лесно прахосваш обичта — каза провлачено Матю, макар в тона му да имаше и известна топлина. Марлоу очевидно желаеше да продължат разговора и се подсмихна самодоволно. Матю стисна още по-силно пръстите ми.

— Даяна истинското ѝ име ли е, или е псевдоним, с който иска да стане по-привлекателна за клиентите? Може би трябва да си заголи лявата гръд и да държи лък и стрела — предложи Марлоу и вдигна лист хартия. — Помниш ли Бес от Блекфрайърс в Лондон, която искаше да ѝ викаме Афродита, преди да ни позволи да…

— Даяна ми е съпруга. — Матю вече не беше до мен, ръката му не държеше моята, а бе стиснала Марлоу за яката.

— Не! — Лицето на Кит се изкриви от шок.

— Да. Което означава, че тя е господарката на тази къща, носи моето име и е под моя закрила. При това положение — и като се има предвид и дългата ни дружба, разбира се — за в бъдеще не би трябвало да произнесеш нито една критика или дори намек срещу нейните добродетели.

Размърдах си пръстите, за да възстановя чувствителността им. Яростната хватка на Мат бе впила пръстена в средния ми пръст и бе оставила бледочервена следа. Макар диамантът в центъра му да нямаше фасети, все пак успя да улови топлите светлинки от камината. Пръстенът беше неочакван подарък от майката на Матю, Изабо. Отпреди часове — или отпреди векове? Векове, които предстояха? Матю бе повторил клетвите на старата брачна церемония и бе сложил диаманта на пръста ми.

Чу се тракане на чинии и в стаята влязоха двама вампири. Единият бе елегантен мъж с изразително лице, обрулена кожа с лешников цвят, черни очи и коса. Държеше гарафа с вино и бокал със столче, оформено като делфин, на чиято опашка се крепеше чашата. С него вървеше едра кокалеста жена с поднос с хляб и сирене.

— Вие сте си у дома, милорд?! — възкликна мъжът, очевидно объркан. Странно, но заради френския му акцент го разбирах по-лесно. — Вестоносецът в четвъртък каза…

— Плановете ми се промениха, Пиер. — Матю се обърна към жената: — Вещите на съпругата ми се изгубиха по време на пътуването, Франсоаз, а дрехите на гърба ѝ бяха толкова мръсни, че ги изгорих. — Излъга смело и уверено. Но нито вампирите, нито Кит изглеждаха убедени.

— Съпругата ви? — повтори Франсоаз със същия френски акцент като на Пиер. — Но тя е т…

— Топлокръвна — довърши Матю вместо нея и взе бокал от подноса. — Кажи на Шарл, че има още едно гърло за хранене. Даяна беше болна и трябва да яде прясно месо и риба по съвет на лекаря си. Ще се наложи някой да отиде до пазара, Пиер.

Прислужникът премигна.

— Да, милорд.

— Тя също така се нуждае от нещо, което да облече — отбеляза Франсоаз, след като ме разгледа оценяващо. Матю кимна и тя изчезна, а Пиер я последва.

— Какво е станало с косата ти? — Матю вдигна една тъмноруса къдрица.

— О, не — промълвих. Ръцете ми се стрелнаха нагоре. Вместо обичайната си права, сламеноруса и дълга до раменете коса неочаквано напипах ситни червеникавозлатисти букли, които стигаха до кръста ми. За последен път прическата ми бе живяла свой собствен живот, когато играх Офелия в постановка на «Хамлет» в колежа. И тогава, и сега неестествено бързият ѝ растеж и промяната в цвета не бяха добри знаци. Вещицата в мен се бе събудила по време на пътуването към миналото. Не се знаеше какви други магии се бяха отключили.

Вампирите сигурно помирисаха адреналина и внезапния прилив на тревожност, предизвикан от осъзнаването на промяната, или просто чуха песента на кръвта ми. Но демоните като Кит можеха да усетят повишената ми вещерска енергия.

— Мили боже! — Усмивката на Марлоу беше пълна със злоба. — Довел си вещица у дома. Какви злини е сторила?

— Престани, Кит. Не е твоя работа. — Гласът на Матю отново стана заповеднически, но пръстите, докосващи косата ми, си останаха нежни. — Не се тревожи, mon coeur[1]. Сигурен съм, че не е нищо друго, освен изтощение.

Шестото ми чувство се бунтуваше в несъгласие. Последната трансформация не можеше да се дължи просто на преумора. Макар да бях вещица по произход, все още не познавах целия потенциал на силите, които бях наследила. Дори леля ми Сара и партньорката ѝ Емили Мадър — и двете вещици — не бяха в състояние да кажат със сигурност какви са те и как най-добре да ги управлявам. Научните тестове на Матю бяха установили генетични маркери за магически способности в кръвта ми, но нямаше гаранция кога и дали изобщо те ще се реализират.

Преди да продължа да се тревожа още повече, Франсоаз се върна с нещо, което приличаше на игла за кърпене и пълна с карфици уста. Придружаваше я цяла подвижна планина кадифе, вълна и лен. Слабите мургави крака, които се подаваха под купчината плат, подсказваха, че Пиер е погребан някъде в нея.

— За какво са? — попитах подозрително и посочих карфиците.

— За да вкараме мадам в това, разбира се. — Франсоаз взе от върха на купчината скучна кафява дреха, която приличаше на брашнен чувал. Не би била първият ми избор за посрещане на гости, но тъй като имах оскъдни познания по елизабетинска мода, трябваше да се оставя на милостта на Франсоаз.

— Слез долу, където ти е мястото, Кит — подкани Матю приятеля си. — Скоро ще дойдем при теб. И си дръж езика зад зъбите. Не е твоя работа да разказваш на другите, аз ще го направя.

— Както кажеш. — Марлоу придърпа надолу дублета[2] си с цвят на черница, небрежен жест, който обаче не скри треперенето на ръцете му, и се поклони леко и подигравателно. Така едновременно призна първенството на Матю, но го и подкопа.

След като демонът напусна стаята, Франсоаз сложи чувала на близката пейка, после ме обиколи, като се опитваше да определи откъде би било най-добре да започне. Въздъхна раздразнено и започна да ме облича. Матю отиде до масата, вниманието му бе привлечено от книжата, пръснати по нея. Отвори един прилежно сгънат хартиен правоъгълник, запечатан с розов восък, и очите му се стрелнаха по ситните изписани на ръка букви.

— Dieu![3] Бях забравил за това. Пиер!

— Милорд? — долетя приглушен глас изпод планината от плат.

— Остави това и ми разкажи за последното оплакване на лейди Кромуел. — Матю се отнасяше към Пиер и Франсоаз сърдечно, но и с авторитет. Ако трябваше и аз така да се държа с прислугата, щеше да ми е нужно известно време, за да овладея това изкуство.

Двамата си приказваха тихо край огнището, докато мен ме обличаха, бодяха с карфици и се опитваха да ме превърнат в нещо по-представително. Франсоаз цъкна с език, когато видя единствената ми обеца, онази със златните синджирчета и скъпоценните камъни, принадлежала първоначално на Изабо. Заедно с книгата «Доктор Фауст» на Матю и малката сребърна статуетка на Диана тя ни бе помогнала да се върнем в точно това минало. Франсоаз порови в близката ракла и лесно откри чифта ѝ. След като оправи бижутата ми, тя вдигна над коленете ми дебели чорапи и ги закрепи с алени панделки.

— Мисля, че съм готова — казах, нетърпелива да сляза долу и да започна посещението си в 16-и век. Да четеш книги за миналото, не беше същото като да го преживееш, както показаха краткият ми контакт с Франсоаз и бързият ми курс по облекло.

Матю огледа външния ми вид.

— Ще свърши работа… засега.

— Не просто ще свърши работа, с тези дрехи тя ще изглежда скромна и незабележима — вметна Франсоаз, — а точно такава трябва да е една вещица в този дом.

Матю не обърна внимание на думите ѝ и се обърна към мен.

— Преди да слезем, Даяна, запомни, че трябва да си мериш приказките. Кит е демон, а Джордж знае, че съм вампир, но дори и най-широко скроените същества са подозрителни към новите и различните.

Долу, в голямата зала, поздравих съвсем по елизабетински с добър вечер — или поне така ми се стори — Джордж, безпаричния и безпризорен приятел на Матю.

— Тази жена на английски ли говори? — ококори се той и вдигна кръглите си очила, които правеха сините му очи да изглеждат големи като на жаба. Другата му ръка беше на кръста в поза, каквато за последен път бях видяла нарисувана в Музея на Виктория и Албърт[4].

— Досега е живяла в Честър — отвърна бързо Матю. Приятелят му си остана скептичен. Очевидно дори дивата провинция на Северна Англия не бе достатъчно оправдание за странната ми реч. Акцентът на Матю се бе смекчил до нещо, което по-добре се съчетаваше с ритъма и тембъра на времето, но моят изговор си беше категорично съвременен и американски.

— Тя е вещица — поправи го Кит и отпи от виното.

— Наистина ли? — Джордж ме разгледа с възроден интерес. Нямаше знаци, че този мъж е демон, не получавах сигнали и да е вещер, нито се смразявах от очите му като под погледа на вампир. Джордж беше обикновено топлокръвно човешко същество — изглеждаше ми на средна възраст и уморен, животът вече го бе очукал. — Но ти не харесваш вещиците също като Кит, Матю. Никога не си позволявал да ти говоря по въпроса. Когато бях решил да пиша поема за Хеката, ти ми каза да…

— Тази обаче ми харесва. Толкова много, че се ожених за нея — прекъсна го Матю и ме целуна силно по устните, за да го убеди.

— Оженил си се за нея! — Погледът на Джордж се стрелна към Кит. После си прочисти гърлото. — Значи имаме две неочаквани радости, които да отпразнуваме. Работата не те е забавила, както мислеше Пиер, и си се върнал със съпруга. Поздравления! — Каза го тържествено, все едно произнасяше официално изявление и аз едва потиснах усмивката си. Джордж грейна към мен и се поклони. — Аз към Джордж Чапман, госпожо Ройдън.

Името му ми бе познато. Зарових се из хаотичната информация в мозъка ми на учен историк. Чапман не беше алхимик — това бе специалността ми, името му не бе ми попадало в трудовете, посветени на тази мистериозна наука. Сигурно беше писател като Марлоу, но не можех да си спомня нито едно негово произведение.

След като приключихме с представянето, Матю се съгласи да поседне за малко край огнището с гостите си. Мъжете заговориха за политика, Джордж полагаше усилия да ме включи в разговора, като ми задаваше въпроси за състоянието на пътищата и времето. Отговарях възможно най-кратко и се опитвах да наблюдавам дребните жестове и избора на думи, които щяха да ми помогнат да мина за елизабетинска жена. Джордж се радваше на вниманието ми и ме възнагради с дълга лекция върху последните си литературни занимания. Кит, който не можеше да се примири с второстепенна роля, прекъсна излиянията му, като предложи да прочете на глас откъси от последната версия на своя «Доктор Фауст».

— Ще е нещо като репетиция сред приятели — каза демонът с блеснали очи — преди истинското представление по-късно.

— Не сега, Кит. Минава полунощ и Даяна е уморена от пътуването — отвърна Матю и ме придърпа към себе си.

Кит не откъсваше очи от нас, докато излизахме от стаята. Досещаше се, че крием нещо. Подскачаше при всяка странна за него фраза, с която се осмелявах да се включа в разговора, и стана умислен, когато Матю заяви, че не си спомня къде му е лютнята.

Преди да тръгнем от Мадисън, Матю ме предупреди, че Кит е необичайно прозорлив дори за демон. Чудех се кога ли Марлоу ще разгадае какво крием. Отговорът на този въпрос дойде в рамките на часове.

На следващата сутрин си говорехме в топлото легло, докато домакинството долу се раздвижваше.

Отначало Матю с охота отговаряше на въпросите ми за Кит (който се оказа син на обущар) и Джордж (с изненада научих, че не е много по-възрастен от Кит). Когато обаче преминах на по-практични теми, като управлението на домакинството и женското поведение, той бързо се отегчи.

— Ами дрехите ми? — попитах, опитвайки се да привлека вниманието му върху най-неотложните си грижи.

— Не мисля, че омъжените жени спят с подобно нещо — отвърна Матю и дръпна фината ми ленена нощница. Развърза връзката на врата ѝ и точно се канеше да ме целуне под ухото, за да ме убеди в гледната си точка, когато някой разтвори балдахина. Премигнах срещу ярката слънчева светлина.

— Е? — попита Марлоу.

Зад рамото му надничаше друг мургав демон. С крехкото си телосложение и острата си долна челюст, обрасла със също толкова остра кестенява брада, приличаше на енергичен леприкон. Косата му очевидно не бе виждала гребен от седмици. Сграбчих предницата на нощницата си, защото си спомних с неудобство колко е прозрачна и че нямам нищо под нея.

— Видя рисунките на господин Уайт от Роаноук[5], Кит. Вещицата никак не прилича на местните от Вирджиния — отвърна непознатият разочаровано. Със закъснение забеляза Матю, който щеше да го изпепели с поглед. — О, добро утро, Матю. Ще позволиш ли да взема назаем твоя сектор[6]? Обещавам този път да не го нося чак до реката.

Матю опря чело на рамото ми, затвори очи и простена.

— Тя трябва да е от Новия свят или от Африка — настояваше Марлоу и отказваше да ме нарича по име. — Не е от Честър, нито от Шотландия, Ирландия, Уелс, Франция или някоя част на империята. Не вярвам също да е холандка или испанка.

— Добро утро и на теб, Том. Има ли някаква причина да обсъждате къде е родена Даяна, и то точно в спалнята ми? — Матю завърза връзката на нощницата ми.

— Много е приятно да се излежаваш, дори когато мозъкът ти е замъглен от треска. Кит казва, че сигурно си се оженил за вещицата в пристъп на тежка болест. Иначе безразсъдството ти е необяснимо. — Том продължаваше да плещи като истински демон, без да си направи труда да отговори на въпроса на Матю. — Пътищата бяха сухи, пристигнахме преди часове.

— И вече няма вино — оплака се Марлоу.

«Пристигнахме?» — помислих си. Значи имаше още демони тук. «Старата ложа» вече пращеше по шевовете.

— Вън! Мадам трябва да се измие, преди да поздрави лорда. — Франсоаз влезе в стаята с леген с димяща вода в ръце. Пиер, както обикновено, я следваше по петите.

— Нещо важно ли се е случило? — попита Джордж зад балдахина. Бе влязъл незабелязано и осуетяваше усилията на Франсоаз да изгони всички от стаята. — Зарязахте лорд Нортъмбърленд сам в голямата зала. Ако беше мой патрон, нямаше да се отнасям така с него!

— Хал чете трактат за баланса в строителството, изпратен от математик от Пиза. Той е съвсем доволен — отвърна Том троснато и седна на ръба на леглото.

Сигурно говореше за Галилей, осъзнах с вълнение аз. През 1590 година Галилей бе младши преподавател в университета в Пиза. Трудът му за баланса все още не е публикуван. Том. Лорд Нортъмбърленд. Някой, който си кореспондира с Галилей. Зяпнах учудена. Демонът, седнал върху юргана ми, беше Томас Хариът[7].

— Франсоаз е права. Вън! Всички — нареди им Матю не по-малко троснато и от Том.

— А какво да кажем на Хал? — попита Кит и хвърли многозначителен поглед към мен.

— Кажете му, че скоро ще сляза — отвърна Матю. Преобърна се и ме придърпа към себе си.

Изчаках, докато приятелите на съпруга ми се изнижат от стаята, и го ударих в гърдите.

— Това пък за какво беше? — Той премигна, преувеличавайки болката, защото единственият наранен беше юмрукът ми.

— Защото не ми каза кои са приятелите ти! — Облегнах се на лакът и се взрях в него. — Великият драматург Кристофър Марлоу. Джордж Чапман, поет и учен. Математикът и астрономът Томас Хариът, ако не греша. И Лорда Магьосник[8] чака долу!

— Не помня кога Хенри се сдоби с това прозвище, но все още никой не го нарича така. — Матю изглеждаше развеселен, което още повече ме разгневи.

— Трябва ни само сър Уолтър Рали и цялата Нощна школа[9] ще е в къщата!

Матю погледна през прозореца, когато споменах тази легендарна група радикали, философи и свободни мислители. Томас Хариът. Кристофър Марлоу. Джордж Чапман. Уолтър Рали. И…

— Кой си ти, Матю? — Не се бях сетила да го питам, преди да тръгнем.

— Матю Ройдън — отвърна той и кимна, все едно току-що се бяхме запознали. — Приятел на поетите.

— Историците не знаят почти нищо за теб — казах аз, озадачена. Матю Ройдън беше най-мистериозната личност, свързвана с Нощната школа.

— Сигурно вече не си изненадана, след като знаеш кой всъщност е Матю Ройдън, нали? — И вдигна черната си вежда.

— О, изненадата ми стига за цял живот. Трябваше да ме предупредиш, преди да ме хвърлиш насред това.

— И какво щеше да направиш? Едва имахме време да се облечем, преди да тръгнем, да не говорим за подробно изследване. — Той седна и пусна краката си на пода. Интимното ни време се оказа за жалост много кратко. — Няма причина да се тревожиш. Те са обикновени хора, Даяна.

Каквото и да твърдеше Матю, тези хора хич не бяха обикновени. Нощната школа издигаше еретични тези, подиграваше се на корумпирания двор на кралица Елизабет и се надсмиваше над научните претенции на църквата и университетите. «Луди, лоши хора, които е опасно да познаваш» — това бе най-точното описание на тази група. Ние не бяхме пристигнали на приятелска сбирка за Вси светии. Бяхме попаднали в стършеловото гнездо на елизабетинската интрига.

— Като оставим настрани колко безразсъдни са приятелите ти, едва ли очакваш да се чувствам удобно, когато ме представяш на хора, които съм изучавала цял живот — възроптах аз. — Томас Хариът е един от най-великите астрономи на своето време. Приятелят ти Хенри Пърси е алхимик. — Пиер явно бе запознат как изглежда жена на ръба на нервна криза, затова бързо подаде чифт черни панталони на съпруга ми, за да може бързо да се оттегли, когато гневът ми избухне.

— Уолтър и Том също са. — Матю отхвърли предложената му дреха и се почеса по брадата. — И Кит се заиграва, макар и без успех. Опитай се да не показваш какво знаеш за тях. То бездруго най-вероятно е погрешно. И внимавай с историческите етикети на съвремието — продължи да ме наставлява, като най-накрая взе панталоните и ги обу. — Уил ще измисли Нощната школа, за да се заяжда с Кит, но чак след няколко години.

— Не ми пука какво е правил, прави или ще направи в бъдеще Уилям Шекспир, стига и той да не е в този миг заедно с граф Нортъмбърленд в голямата зала! — троснах се и се измъкнах от високото легло.

— Разбира се, че Уил не е там долу — махна с ръка Матю. — Уолтър не одобрява римите му, а Кит го смята за разбойник и крадец.

— Е, какво облекчение. Какво смяташ да им кажеш за мен? Марлоу се досеща, че крием нещо.

Сиво-зелените очи на Матю срещнаха моите.

— Вероятно истината. — Пиер му подаде черен дублет със сложна декорация и се загледа втренчено в точка над рамото ми. Беше образец за добър прислужник. — Че можеш да пътуваш през времето и си вещица от Новия свят.

— Истината значи — повторих с равен тон. Пиер чуваше всяка дума, но не показваше никаква реакция, а Матю се държеше сякаш прислужникът беше невидим. Почудих се дали ще останем тук достатъчно дълго, за да мога и аз по същия начин да забравя за присъствието му.

— Защо не? Том ще запише всичко, което казваш, и ще го сравни с бележките си за алгонкинските езици[10]. Никой друг няма да обърне кой знае какво внимание. — Матю изглеждаше по-загрижен за облеклото си, отколкото за реакцията на приятелите си.

Франсоаз се върна с две топлокръвни жени, чиито ръце бяха кълни с чисти дрехи. Тя посочи нощницата ми и аз се скрих зад таблата на леглото, за да я сваля. Бях благодарна, че времето, прекарано в съблекалните, бе премахнало повечето ми притеснения от разголването пред непознати. Плъзнах нощницата над краката си и се опитах да я издърпам през главата.

— Кит ще обърне внимание. Бездруго си търси причина да не ме харесва, а така ще получи няколко.

— Той няма да създава проблеми — каза уверено Матю.

— Марлоу твой приятел ли е, или твоя кукла на конци? — Все още се борех да сваля нощницата през главата си, когато чух някой ужасено да затаява дъх и да произнася приглушено: «Mon Dieu».

Замръзнах. Франсоаз бе видяла гърба ми и белега във формата на кръст, който се простираше от край до край през долната част на гръдния ми кош, заедно със звездата между лопатките ми.

— Аз ще облека мадам — каза хладно Франсоаз на прислужниците. — Оставете дрехите и обратно на работа.

Жените си тръгнаха, след като направиха реверанс и се спогледаха с вяло любопитство. Не бяха видели белезите. Когато излязоха, всички заговорихме едновременно. Ужасеното «Кой стори това?» на Франсоаз се сблъска с «Никой не трябва да знае» на Матю и моето леко отбранително «Това е просто белег».

— Някой ви е дамгосал с герба на рода Клермон — настояваше Франсоаз, клатейки глава. — Същият, който използва и милорд.

— Нарушихме завета. — Все още стомахът ми се преобръщаше, когато си спомнех как друга вещерска ръка ме бе дамгосала като предателка. — Това бе наказанието на Паството.

— Значи затова двамата сте тук — изсумтя Франсоаз. — Паството беше глупава идея от самото начало. Филип дьо Клермон не биваше да се съгласява.

— Но то ни пазеше в безопасност от обикновените човешки същества. — Нямах никакви топли чувства към споразумението и деветчленното Паство, което следеше за изпълнението му, ала дългосрочният му успех в укриването на свръхестествените същества от вниманието на хората бе неоспорим. Древните обещания между демони, вампири и вещици забраняваха заигравките с човешката политика и религия и личните съюзи между отделните видове. Вещиците трябваше да се събират само със себеподобни, както и вампирите и демоните. Представителите на различните видове не биваше да се влюбват и женят.

— В безопасност? Не си мислете, че тук сте в безопасност, мадам. Никой от нас не е. Англичаните са суеверни хора, склонни са да виждат духове във всеки църковен двор и вещици край всеки казан. Паството е единствената преграда пред пълното ни унищожение. Постъпили сте мъдро, като сте потърсили убежище тук. Хайде, трябва да се облечете и да се присъедините към останалите. — Франсоаз ми помогна да сваля нощницата и ми подаде влажна кърпа и паничка със сапун, който миришеше на розмарин и портокали. Стори ми се странно да ме третират като дете, но знаех, че за хората от ранга на Матю е обичайно да ги къпят, обличат и хранят като кукли. Пиер поднесе на Матю чаша с течност, която бе прекалено тъмна, за да е вино.

— Тя не е просто вещица, но и също така и fileuse de temps? — тихо попита Франсоаз съпруга ми. Непознатият термин — «владетелка на времето» — възвърна в съзнанието ми различните нишки, които бяхме следвали, за да стигнем до точно това минало.

— Така е — кимна Матю и се взря в мен, докато отпиваше от чашата.

— Но щом идва от друго време, значи… — започна Франсоаз с широко отворени очи. След това изражението ѝ стана замислено. Сигурно ѝ се бе сторило, че Матю говори и се държи различно.

Тя подозира, че това не е същият Матю, помислих си аз и се разтревожих.

— За нас е достатъчно да знаем, че тя е под закрилата на милорд — намеси се строго Пиер и в гласа му тежеше предупреждение. Той подаде на Матю кама. — Не е важно какво означава това.

— Означава, че я обичам и че тя също ме обича. — Матю погледна настойчиво прислужника си. — Без значение какво казвам на другите, това е истината. Ясно?

— Да — отвърна Пиер, макар тонът му да предполагаше съвсем противоположен отговор.

Матю стрелна Франсоаз с въпросителен поглед, а тя сви устни и кимна злобно.

После отново насочи вниманието си към мен и ме уви в дебела ленена кърпа. Сигурно бе забелязала, освен белезите ми, получени през онзи безкраен ден с вещицата Сату, и другите, по-късните наранявания. Но не ми зададе повече въпроси, само ме настани на стола до огнището и започна да ми реше косата.

— А дали това наказание ви сполетя, след като заявихте любовта си към вещицата, милорд? — попита Франсоаз.

— Да. — Матю закачи камата на кръста си.

— Значи тези, които са я дамгосали, не са били manjasang — промърмори Пиер. Използва старата окситанска дума за вампир, «хранещ се с кръв». — Никой не би рискувал да си навлече гнева на рода Клермон.

— Не, беше друга вещица. — Макар да бях защитена от студа, признанието ме накара да потръпна.

— Двама, които са manjasang, позволиха това да се случи — допълни мрачно Матю. — И ще си платят за това.

— Станалото — станало. — Нямах намерение да ставам причина за междуособици сред вампирите. И без това бяхме изправени пред достатъчно предизвикателства.

— Щом милорд ви е приел за своя съпруга, нищо не е свършено за вещицата, която ви е отвлякла. — Пъргавите пръсти на Франсоаз сплитаха косата ми на стегнати плитки. След това ги уви около главата ми и ги забоде с фуркети. — Може в тази забравена от бога страна, в която няма никаква лоялност, името ви да е Ройдън, но ние никога няма да забравим, че сте Дьо Клермон.

Майката на Матю ме бе предупредила, че семейство Дьо Клермон са като глутница. Бях усетила болезнено задълженията и ограниченията на членството в нея през 21-ви век. През 1590 година обаче вещерската ми сила беше непредсказуема, не знаех почти нищо за магиите, а първите ми известни предци дори още не бяха родени. Тук нямах нищо, на което да разчитам, освен на собствената си изобретателност и на Матю.

— Намеренията ни един към друг тогава бяха чисти. Но сега не искам неприятности. — Сведох поглед към пръстена на Изабо и опипах халката с палеца си. Надеждата ми, че ще можем да се слеем с миналото, вече изглеждаше напразна и наивна. Огледах се около себе си. — А това…

— Тук сме само по две причини, Даяна: да ти намерим учител и да открием онзи алхимичен ръкопис, ако можем. — Ставаше въпрос за тайнствения Ашмол 782, който ни бе събрал. През двайсет и първи век той бе на сигурно място сред милиони томове в Бодлианската библиотека в Оксфорд. Когато попълних заявката, нямах представа, че с това просто действие ще разваля сложна магия, която бе приковала ръкописа към полицата, и че същата магия ще се активира отново в мига, в който върна книгата. Освен това бях напълно невежа за многобройните тайни за вещиците, вампирите и демоните, които страниците на ръкописа биха могли да разкрият, както твърдяха слуховете. Матю смяташе, че ще е по-умно да потърсим Ашмол 782 в миналото вместо да се опитваме да развалим магията за втори път в съвременния свят.

— Докато се върнем, това ще е твоят дом — продължи той. Опитваше се да ми вдъхне кураж.

Солидната мебелировка в стаята ми изглеждаше позната от музеи и каталози за аукциони, но никога нямаше да почувствам «Старата ложа» като свой дом. Опипах дебелата ленена тъкан на кърпата — толкова различна от избелелите хавлиени комплекти на Сара и Ем, всичките изтънели от дълга употреба. От другата стая се носеха гласове, които говореха в ритъм, непонятен за съвременния човек — историк или не. Но миналото беше единствената ни възможност. Другите вампири ни дадоха ясно да разберем това през последните ни дни в Мадисън, когато ни бяха подгонили и почти убиха Матю. Ако искахме да изпълним и останалата част от плана ни, първият ми приоритет сега беше да мина за автентична елизабетинска жена.

— «Прекрасен нов свят!» — Беше грубо погазване на историята да цитирам Шекспир две десетилетия преди «Бурята» да бъде написана, но сутринта не беше лека.

— «За тебе той е нов» — отговори ми Матю. — Готова ли си да посрещнеш неприятностите?

— Разбира се. Само да се облека. — Изправих рамене и станах от стола. — Как се поздравява граф?

Загрузка...