Нощна сянка

33.

Питър Нокс прескачаше локвите в двора на Страховския манастир в Прага. Правеше ежегодната си пролетна обиколка из библиотеките в Централна и Източна Европа. Когато притокът на туристи и учени бе най-малък, Нокс се местеше от едно старо хранилище в друго, за да се увери, че през последните дванайсет месеца не се е появило нищо нежелателно, което би причинило неприятности на Паството — или на него самия. Във всяка библиотека имаше доверен информатор на достатъчно важен пост, за да има пълен достъп до книгите и ръкописите, но не и толкова висок, че да се наложи по-късно да заеме принципна позиция срещу това, че библиотечни съкровища просто… изчезват.

Нокс правеше редовните си посещения откакто бе написал доктората си и започна да работи за Паството. Много неща се бяха променили след Втората световна война и административната структура на Паството също бе преустройвана на няколко пъти. С транспортната революция от 19-и век влаковете и шосетата позволяваха нов стил на управление, при което всеки вид се грижеше за своите, а не за една или друга географска област. Това означаваше много пътуване и писане на писма — неща, които бяха възможни в Епохата на парния двигател. Филип дьо Клермон бе изиграл важна роля за модернизирането на Паството, макар Нокс отдавна да подозираше, че го е направил по-скоро с цел да защити тайните на вампирите, отколкото в името на прогреса.

После световните войни разстроиха комуникациите и транспортните мрежи и Паството се върна към традициите. Беше по-разумно да разделиш земното кълбо на резени, отколкото да обикаляш и да издирваш определен индивид, обвинен в престъпление. Никой не би посмял да предложи подобна радикална промяна, докато Филип беше жив. За щастие бившият глава на фамилия Дьо Клермон вече го нямаше, за да се съпротивлява. Интернет и електронната поща заплашваха да направят тези пътувания ненужни, но Нокс обичаше традицията.

Къртицата му в библиотеката на Страховския манастир беше човек на средна възраст на име Павел Сковайса. Беше целият кафяв като стара хартия и носеше очила от комунистическата ера, които отказваше да смени, макар да не бе ясно дали нежеланието му се дължи на исторически или на сантиментални причини. Обикновено двамата се срещаха в манастирската пивоварна, която имаше лъскави медни казани и предлагаше превъзходна кехлибарена бира, кръстена на свети Норберт, чиито тленни останки почиваха наблизо.

Но тази година Сковайса беше открил нещо.

— Писмо. На иврит — прошепна по телефона той. Отнасяше се с подозрение към новите технологии, нямаше мобилен телефон и не си проверяваше имейла. Именно затова работеше в отдела за консервация, където своеобразният му подход към познанието не можеше да забави сигурния марш на библиотеката към модерните времена.

— Защо шепнете, Павел? — раздразнено попита Нокс. Единственият проблем със Сковайса бе, че той обичаше да се възприема като шпионин, изваян от ледовете на Студената война. И в резултат на това бе малко параноичен.

— Защото трябваше да разчистя една книга, за да се добера до него. Някой го е скрил под подлепващите листа на едно копие на «De Arte Cabalistica» на Йохан Ройхлин — с растяща възбуда обясни Сковайса. Нокс погледна часовника си. Беше толкова рано, че още не си беше пил кафето. — Трябва да дойдете веднага. Споменава се за алхимия и за онзи англичанин, работил за Рудолф Втори. Може да се окаже важно.

Нокс взе следващия полет от Берлин. И ето че сега Сковайса го бе замъкнал в една мръсна стаичка в мазето на библиотеката, осветена от една-единствена гола крушка.

— Не можем ли да вършим работа на някое по-удобно място? — възропта Нокс, хвърляйки подозрителен поглед на металната маса, която също бе от комунистическата ера. — Това гулаш ли е? — Той посочи някакво лепкаво петно върху масата.

— Стените имат уши, а подовете очи. — Сковайса избърса петното с края на кафявия си пуловер. — Тук е по-безопасно. Седнете. Ще ви донеса писмото.

— И книгата — остро нареди Нокс.

Сковайса се обърна, изненадан от тона му.

— Да, разбира се. И книгата.

— Това не е «За изкуството на кабала» — посочи Нокс, когато Сковайса се върна. Раздразнението му растеше с всеки изминал миг. Книгата на Йохан Ройхлин бе тънка и елегантна. Това чудовище бе дебело към осемстотин страници. Когато се стовари върху масата, от удара металните ѝ крака затрептяха.

— Не точно — започна да се оправдава Сковайса. — Това е «De Arcanis Catholicae Veritatis» на Галатино. Но книгата на Ройхлин е вътре. — Едно от нещата, които Нокс не можеше да понася, бе пренебрежителният подход към точните библиографични детайли.

— Върху титулната страница има текст на иврит, латински и френски.

Сковайса отвори корицата. Тъй като нищо не поддържаше гръбчето на големия том, Нокс не се изненада, когато чу страховитото пукане. Той погледна тревожно Сковайса.

— Не се безпокойте — успокои го консерваторът. — Книгата не е каталогизирана. Открих я, защото беше сложена до другото ни копие, което трябваше да се преподвърже. Вероятно е пристигнала тук по погрешка, когато върнаха книгите ни през осемдесет и девета.

Нокс прилежно огледа титулната страница и текстовете. Беше цитат от Битие, 49:27.

— Почеркът е старинен, нали? И собственикът явно е бил добре образован — каза Сковайса.

— «Вениамин е граблив вълк, заран лов ще яде, а вечер плячка ще дели» — замислено повтори Нокс. Не можеше да си представи какво общо има този стих с «De Arcanis». Трудът на Галатино беше просто изстрел във войната на Римокатолическата църква срещу еврейския мистицизъм — същата война, довела до изгаряне на книги, процеси на Инквизицията и лов на вещици през 16-и век. Позицията на Галатино по тези въпроси беше ясна от заглавието — «Относно тайните на всеобщата истина». С доста елегантна интелектуална акробатика авторът посочваше, че евреите са очаквали появата на християнските доктрини и че изучаването на кабала може да помогне на опитите на католиците да приобщят евреите към истинската вяра.

— Може би собственикът се е казвал Вениамин? — Сковайса надникна над рамото му и му подаде папка. Нокс се зарадва, когато видя червения печат СТРОГО СЕКРЕТНО. — А ето го и писмото. Не зная иврит, но името «Едуардус Келеус» и думата «алхимия» са на латински.

Нокс обърна страницата. Сънуваше. Просто трябваше да сънува. Писмото беше от втория ден на елул 5369 г., или 1 септември 1609 г. по християнския календар. И беше подписано от Йехуда бен Безалел, известен на повечето като рави Юда Льов.

— Знаете иврит, нали? — попита Сковайса.

— Да. — Този път беше ред на Нокс да шепне. — Да — по-уверено повтори той и впери поглед в писмото.

— Е? — подкани го Сковайса, след като измина почти минута мълчание. — Какво пише в него?

— Някакъв пражки евреин се срещнал с Едуард Кели и разказва за срещата си на приятел.

Истина беше — в известен смисъл.

«Желая ти дълъг живот и мир, Вениамине, сине на Гавриил, мой скъпи приятелю» — пишеше рави Льов.

«Получих с велика радост писмото ти от родния ми град. Познан е по-добро място за теб от Унгария, където те чакат единствено нещастия. Макар да съм старец, писмото ти ме накара да си спомня ясно странните събития от пролетта на 5351 г., когато при мен дойде Едуардус Келеус, учен алхимик и любимец на императора. Той говореше несвързано за човек, когото убил, и че императорските стражи скоро щели да го арестуват за убийство и измяна. Предвиди собствената си смърт и извика: «Ще падна като ангелите в ада». Освен това говореше за книгата, която търсиш и която, както знаеш, бе открадната от император Рудолф. Келеус понякога я наричаше Книга на сътворението, а друг път Книга на живота. Той плака, твърдеше, че иде краят на света. Все повтаряше поличби като «В началото бе липса и желание», «В началото бе кръв и страх», «В началото бе откриване на вещици» и тъй нататък.

В безумието си Келеус беше откъснал три листа от въпросната Книга на живота, преди тя да бъде отнета от императора. Даде ми един лист. Не ми каза на кого е дал другите страници, говореше неразбираемо за ангела на смъртта и ангела на живота. Уви не зная къде се намира книгата сега. Листът вече не е у мен, тъй като го дадох на Авраам бен Елия да го пази. Той умря от чумата и страницата може да е изгубена завинаги. Единственият, който би могъл да хвърли светлина върху загадката, е твоят създател. Дано интересът ти към възстановяването на тази съсипана книга прерасне в изцеление на прекъснатия ти род и да намериш мир с Отеца, който ти е дал живот и дъх. Господ да пази духа ти.»

Твой любящ приятел Йехуда от светия град Прага, син на Безалел, втори ден на месец елул, 5369 г.

— Това ли е всичко? — попита Сковайса след още една дълга пауза. — Само за срещата ли се говори?

— В общи линии. — Нокс направи няколко бързи сметки на гърба на папката. Льов е умрял през 1609 г. Кели го е посетил осемнайсет години преди това. «През пролетта на 1591 г.» Извади телефона от джоба си и погледна с отвращение дисплея. — Нямате ли обхват тук?

— Намираме се под земята — сви рамене Сковайса и посочи дебелите стени. — Значи съм постъпил правилно, като ви съобщих за писмото? — Облиза устни, предвкусвайки наградата си.

— Справихте се добре, Павел. Ще взема писмото. И книгата. — Това бяха единствените неща, които Нокс беше изнасял от Страховската библиотека.

— Добре. Реших, че ще си заслужава заради онова споменаване на алхимията. — Павел се ухили.

Случилото се след това беше жалко. Сковайса имаше нещастието след години безуспешно ровене да намери нещо безценно за Нокс. С няколко думи и един малък жест Нокс се погрижи Павел никога да не може да сподели с друго създание какво е видял. Не го уби от сантименталност и по етични причини. Това би било вампирска реакция, както знаеше от миналата есен, когато откри Джилиан Чембърлейн подпряна на стената в хотел «Рандолф». Като вещер той просто освободи съсирека, който вече се спотайваше в бедрото на Сковайса, за да може да стигне до мозъка му. Щом се озова там, той предизвика масиран инсулт. Щяха да минат часове, преди някой да го намери, и щеше да е твърде късно, за да го възстановят.

Нокс се върна до колата под наем с голямата като библия книга и писмото. След като се отдалечи достатъчно от манастирския комплекс, той отби и извади с треперещи ръце новата си придобивка.

Всичко, което Паството знаеше за загадъчната книга за произхода, Ашмол 782, се основаваше на подобни фрагменти. Всяко ново откритие драматично увеличаваше познанието им. И това писмо съдържаше повече от краткото описание на книгата и завоалирани намеци за значението ѝ. Тук имаше имена и дати, както и стряскащото откровение, че книгата, видяна от Даяна Бишъп в Оксфорд, бе с три липсващи страници.

Нокс отново прегледа писмото. Искаше да научи повече, да изстиска всяка потенциално полезна капка информация от него. Този път някои думи и фрази се набиха в съзнанието му — «прекъснатия ти род», «Отеца, който ти е дал живот и дъх», «твоят създател». При първото четене Нокс беше приел, че Льов говори за Бог. Сега обаче стигна до съвсем различно заключение. Той извади телефона си и натисна едно копче.

— Oui.

— Кой е Вениамин бен Гавриил? — настоятелно попита Нокс.

Последва момент на пълно мълчание.

— Здравейте, Питър — поздрави Жербер Орийак. Свободната ръка на Нокс се сви в юмрук от спокойния отговор. Това беше толкова типично за вампирите от Паството. Говореха за честност и сътрудничество, но бяха живели прекалено дълго и знаеха твърде много. И, подобно на всички хищници, не бяха склонни да делят плячката си.

— «Вениамин е граблив вълк.» Зная, че Вениамин бен Гавриил е вампир. Кой е той?

— Никой важен.

— Знаете ли какво се е случило в Прага през 1591-ва? — рязко попита Нокс.

— Страшно много неща. Не можете да очаквате от мен да ви разказвам всяко събитие, сякаш съм гимназиален учител по история.

Нокс долови леко потрепване в гласа на Жербер, което можеше да забележи само някой, който го познаваше добре. Жербер, почитаемият вампир, който никога не оставаше без думи, бе изнервен.

— През тази година в града е бил Едуард Кели, асистентът на доктор Дий.

— Вече говорихме по въпроса. Вярно е, Паството навремето смяташе, че Ашмол 782 може да е бил в библиотеката на Дий. Но когато тези подозрения възникнаха през 1586-а, аз посетих Едуард Кели в Прага. Доктор Дий имал книга, пълна с илюстрации. Не беше нашата. Оттогава проследихме всеки том от библиотеката на доктор Дий, просто за всеки случай. Елиас Ашмол не се е сдобил с ръкописа чрез Дий или Кели.

— Грешите. Книгата е била у Кели през май деветдесет и първа. — Нокс замълча за момент. — И той я е разкъсал. Книгата, която Даяна Бишъп е видяла в Оксфорд, е била с липсващи страници.

— Какво знаете, Питър? — остро попита Жербер.

— Вие какво знаете, Жербер? — Нокс не харесваше вампира, но бяха съюзници от години. И двамата разбираха катастрофалните промени, грозящи техния свят. След тях щеше да има победители и победени. И двамата нямаха никакво намерение да се окажат на губещата страна.

— Вениамин бен Гавриил е син на Матю Клермон — с неохота съобщи Жербер.

— Син? — слисано повтори Нокс. — Бенджамин дьо Клермон не фигурираше в никоя от подробните вампирски генеалогии на Паството.

— Да. Но Бенджамин се отрече от кръвната си линия. Това е трудно решение за един вампир, тъй като има голяма вероятност останалите от фамилията да го убият, за да защитят тайните си. Матю забрани на всеки Дьо Клермон да посяга на живота на сина му. И никой не е виждал Бенджамин от деветнайсети век, когато той изчезна в Йерусалим.

Светът на Нокс внезапно се преобърна. Ашмол 782 не биваше да попада у Матю Клермон. Не и ако съдържаше най-ценните познания на вещиците.

— Е, ще го намерим — мрачно се закани Нокс. — Според писмото Едуард Кели е пръснал трите листа. Дал единия на рави Льов, който пък го предал на някой си Авраам бен Елия от Хелм.

— Авраам бен Елия беше известен като много могъщ вещер. Нима вашият вид не знае собствената си история?

— Знаем да не се доверяваме на вампири. Винаги съм гледал на този предразсъдък като на театралничене, а не като на история, но сега не съм толкова сигурен. — Нокс замълча за момент. — Льов е казал на Бенджамин да се обърне за помощ към баща си. Знаех си, че Дьо Клермон крият нещо. Трябва да намерим Бенджамин дьо Клермон и да го накараме да ни каже какво знаят той и баща му за Ашмол 782.

— Бенджамин дьо Клермон е опасен младеж. Заразен е от същата болест, която мъчеше сестрата на Матю, Луиза. — Вампирите я наричаха кръвожадна ярост и Паството се питаше дали болестта не е свързана по някакъв начин с новото заболяване, поразяващо вампирите — онова, което водеше до смъртта на толкова много топлокръвни след неуспешни опити за създаване на нови вампири. — Ако наистина има три изгубени листа от ръкописа, ще ги намерим без неговата помощ. Така ще е по-добре.

— Не. Време е вампирите да разкрият тайните си. — Нокс си даваше сметка, че успехът или провалът на плановете им може да зависи до голяма степен от този нестабилен клон на родословното дърво на Дьо Клермон. Погледна отново писмото. Льов ясно казваше, че иска Вениамин да възстанови не само книгата, но и отношенията с фамилията си. Матю Клермон би могъл да знае повече за тези неща, отколкото подозираха всички.

— Предполагам, че ще поискате разходка във времето до Прага по времето на Рудолф, за да потърсите Едуард Кели — промърмори Жербер, мъчейки се да потисне въздишката на раздразнение. Вещерите можеха да бъдат ужасно импулсивни.

— Тъкмо обратното. Отивам в Сет-Тур.

Жербер изсумтя. Щурмуването на фамилния замък на Дьо Клермон беше по-нелепа идея и от връщането в миналото.

— Колкото и изкушаващо да звучи, хрумването ви не е разумно. Болдуин си затваря очите единствено заради разкола между него и Матю. — Това бе единствената стратегическа грешка на Филип, доколкото можеше да си спомни Жербер — да предаде Рицарите на Лазар на Матю, вместо на по-големия си син, на когото винаги бе казвано, че постът е негов. — Пък и Бенджамин вече не се смята за Дьо Клермон, а и самите Дьо Клермон определено не го смятат за един от тях. Сет-Тур е последното място, на което бихме го намерили.

— Доколкото знаем, Матю дьо Клермон притежава от векове една от липсващите страници. Нямаме никаква полза от книгата, ако не е цяла. Пък и е време този вампир да плати за греховете си, както за греховете на майка си и баща си.

Тримата бяха отговорни за смъртта на хиляди вещици. Нека вампирите се безпокоят за умилостивяването на Болдуин. Справедливостта бе на страната на Нокс.

— Не забравяйте греховете на любовницата му — гадно подхвърли Жербер. — Липсва ми моята Жулиет. Даяна Бишъп ми дължи живот за онзи, който отне.

— Това означава ли, че имам подкрепата ви? — На Нокс не му пукаше какъв ще е отговорът. Със или без помощта на Жербер, щеше да поведе отряд вещици и вещери срещу твърдината на Дьо Клермон преди края на седмицата.

— Имате я — с неохота се съгласи Жербер. — Всички се събират там, нали знаете. Вещиците. Вампирите. Срещат се дори демони. Наричат себе си Тайното събрание. Маркъс изпрати съобщение на вампирите от Паството с настояване споразумението да бъде отменено.

— Но това ще означава…

— Краят на нашия свят — довърши Жербер.