Нощна сянка

41.

Опитите ми да стигна до бъдещето на «Старата ложа» от миналото ѝ бяха неуспешни. Съсредоточих се върху вида и миризмата на мястото и видях нишките, които свързваха Матю и мен с къщата — кафяви, зелени и златни. Но те непрекъснато ми се изплъзваха от пръстите.

Затова опитах Сет-Тур. Нишките, свързващи ни с него, бяха обагрени с характерното за Матю съчетание от червено и черно, примесено със сребро. Представих си мястото, пълно с познати лица — Сара и Ем. Изабо и Март, Маркъс и Мириам, Софи и Натаниъл. Но не успях да стигна и до този безопасен пристан.

Решително стъпках надигащата се паника и затърсих сред стотиците възможности алтернативна дестинация. Оксфорд? Метространцията на Блекфрайърс в съвременен Лондон? Катедралата «Свети Павел»?

Пръстите ми продължаваха да се връщат към същата връв в основата и плетката на времето, която бе не копринена и гладка, а твърда и груба. Опипах по нейната виеща се дължина и открих, че това не е нишка, а корен, свързан с някакво невидимо дърво. При осъзнаването на това се препънах като от невидим праг и паднах в гостната на къщата на Бишъп.

У дома. Приземих се на четири крака, вързаните на възли върви се сплескаха между дланите ми и пода. Векове търкане и минаване на стотици крака отдавна бяха изгладили широките борови дъски. Усещах ги познати под дланите си, знак за постоянство в един свят на промяната. Вдигнах глава, почти очаквайки да видя лелите си в антрето. Беше толкова лесно да намеря обратния път до Мадисън, та приех, че те са ни водили. Въздухът в къщата обаче беше неподвижен и безжизнен, сякаш никой не бе стъпвал тук от Вси светии. Нямаше дори призраци.

Матю беше коленичил до мен, все така хванал ме под ръка. Мускулите му трепереха от стреса от пътуването през времето.

— Сами ли сме? — попитах.

Той вдиша миризмите на къщата.

— Да.

От неговия тих отговор къщата се събуди и за миг от безжизнена и неподвижна стана плътна и неспокойна. Матю ме погледна и се усмихна.

— Косата ти. Отново се е променила.

Погледнах надолу и видях не жълтеникавочервените къдри, с които вече бях свикнала, а прави копринени кичури с по-ярък червеникавозлатен оттенък, досущ като косата на майка ми.

— Сигурно е от броденето из времето.

Къщата изскърца и изстена. Усетих, че събира енергия да избухне.

— Това сме просто ние с Матю.

Думите ми бяха успокояващи, ала гласът ми бе остър и със странен акцент. Въпреки това къщата го позна и въздишка на облекчение изпълни стаята. От комина лъхна ветрец, донасяйки непознат аромат на лайка и канела. Погледнах през рамо към камината и напуканите дървени панели около нея и скочих на крака.

— Какво е това, по дяволите?

Под скарата беше израснало дърво. Черният му ствол изпълваше комина и клоните му се бяха набутали през камъка и дървената ламперия.

— Прилича на дървото от алембика на Мери. — Матю приклекна до камината в своите черни кадифени бричове и бродирана ленена риза. Пръстът му докосна малка бучка сребро, вградена в кората. Подобно на моя, гласът му звучеше някак странно.

— Напомня на поклонническата ти значка. — Очертанията на ковчега на Лазар едва се разпознаваха. Приклекнах до него и дългата ми черна пола се разстла по пода.

— Мисля, че да. Ампулата[106] имаше две позлатени кухини за светена вода. Преди да напусна Оксфорд, бях напълнил едната с моята кръв, а другата с твоята. — Погледите ни се срещнаха. — Бяха толкова близо, имах чувството, че никога няма да бъдем разделени.

— Навярно ампулата е била изложена на топлина и частично се е стопила. Щом вътрешността е била позлатена, заедно с кръвта са се освободили и следи от живак.

— Значи дървото е получено от някои от съставките, които има и в arbor Dianae на Мери. — Матю погледна нагоре към голите клони.

Ароматът на лайка и канела се засили. Дървото започна да цъфти — но не с обичайните плодове или цветове. Вместо тях от клоните се появи ключ и лист велум.

— Това е страницата от ръкописа — каза Матю, докато вземаше листа.

— Значи книгата е все още повредена и непълна и през нашия век. Нищо от стореното в миналото не е променило този факт. — Поех дъх, за да се овладея.

— В такъв случай има вероятност ръкописът да е скрит на сигурно място в Бодлианската библиотека — тихо рече Матю. — Това е ключ за кола. — Той го откъсна от клона. От месеци не бях и помисляла за друг вид транспорт, освен кон или кораб. Погледнах през предния прозорец, но там не ни чакаше никаква кола. Матю проследи погледа ми.

— Маркъс и Хамиш със сигурност са се погрижили да ни осигурят начин да стигнем до Сет-Тур според плана, без да ги викаме на помощ. Вероятно са оставили за всеки случай коли из цяла Европа и Америка. Но не биха ги оставили на показ — продължи Матю.

— Тук няма гараж.

— Плевнята. — Ръката на Матю машинално се насочи да прибере ключа в джоба си, но бричовете му нямаха такива модерни удобства.

— Дали са се сетили да ни оставят и дрехи? — посочих към бродирания си жакет и дългата пола. Още бяха прашни от черния път до Оксфорд от 16-и век.

— Да проверим. — Матю понесе ключа и листа от Ашмол 782 към трапезарията и кухнята.

— Пак кафяво — отбелязах, загледана в карираните тапети и древния хладилник.

— И пак дом — добави Матю и ме хвана под ръка.

— Не и без Ем и Сара. — В пълен контраст с претъпканото домакинство, което ни бе заобикаляло толкова месеци, съвременното семейство изглеждаше крехко и членовете му — съвсем малко. Нямаше я Мери Сидни, с която да обсъждам тревогите си някоя бурна вечер. Нито Сюзана или баба Алсъп, които да наминат някой следобед за чаша вино и да ми помогнат в усъвършенстването на последното заклинание. Не можех да разчитам на дружелюбната помощ на Ани, за да се отърва от корсета и полите. Рошльо или Джак не се мотаеха в краката ми. И ако ни потрябваше помощ, нямаше Хенри Пърси, който да се втурне без никакви въпроси и колебания. Прегърнах Матю през кръста; имах нужда да си припомня, че е тук, здрав и непоклатим.

— Винаги ще ти липсват — тихо рече той. Беше преценил правилно настроението ми. — Но с времето болката ще избледнее.

— Започвам да се чувствам по-скоро вампир, отколкото вещица — тъжно признах. — Твърде много сбогувания и липсващи любими.

Забелязах календара на стената. Показваше месец ноември. Посочих го на Матю.

— Нима е възможно никой да не е идвал тук от миналата година? — тревожно се запита той.

— Нещо явно не е наред — изтъкнах и посегнах към телефона.

— Не — спря ме Матю. — Паството може да подслушва линията. Очакват ни в Сет-Тур. Трябва да отидем там, независимо дали по време на отсъствието ни тук е минал само час или цяла година.

Намерихме съвременните си дрехи върху сушилнята, пъхнати в калъфка за възглавница, за да не се прашат. Куфарчето на Матю беше до тях. Значи поне Ем беше идвала тук след заминаването ни. Никой друг не би се сетил за подобни практични дреболии. Макар да изпитвах нежелание да се разделям с осезаемите останки от предишния ни живот, увих нашите дрехи от времето на Елизабет в спалното бельо и ги взех под мишници като две стари футболни топки. Матю прибра листа от Ашмол 782 в коженото куфарче и затвори капака.

Той огледа градината и полето, преди да излезем от къщата; зорките му очи бяха нащрек за евентуални опасности. Аз също огледах мястото с третото си вещерско око, но навън като че ли нямаше никого. Виждах водата под градината, чувах совите в дърветата, усещах лятната сладост във вечерния въздух, но това бе всичко.

— Хайде — каза Матю, грабна единия вързоп и ме хвана за ръка. Изтичахме през откритото пространство до плевнята. Матю се облегна с цялата си тежест на плъзгащата се врата и натисна, но тя не помръдна.

— Сара е сложила магия. — Виждах я как се вие около дръжката и през дървото. — При това добра магия.

— Прекалено добра за разваляне ли? — Устните на Матю се бяха свили от безпокойство. Нищо чудно, че се тревожеше. При последното ни идване тук не бях успяла да запаля тиквите за Вси светии. Открих краищата на връзката и се ухилих.

— Няма възли. Сара е добра, но не е тъкачка. — Бях затъкнала копринените си върви в колана си. Когато ги извадих, зелената и кафявата се раздвижиха и се лепнаха за магията на Сара, разхлабвайки ограниченията, поставени от леля ми на вратата. Дори нашият крадец-виртуоз Джак не би могъл да се справи по-бързо.

Хондата на Сара беше паркирана вътре.

— Как ще се побереш в това нещо, по дяволите? — зачудих се.

— Ще се справя някак. — Матю метна дрехите ни в багажника. Подаде ми куфарчето, сгъна се на предната седалка и след няколко неуспешни опита двигателят на колата оживя.

— И сега накъде? — попитах, докато си слагах колана.

— Сиракюз. После към Монреал. А оттам в Амстердам, където имам къща. — Матю превключи на скорост и предпазливо изкара колата. — Ако някой ни търси, ще се съсредоточи върху Ню Йорк, Лондон и Париж.

— Нямаме паспорти — отбелязах.

— Виж под постелката. Маркъс би поръчал на Сара да ги остави там — каза той. Вдигнах мръсната постелка и намерих френския паспорт на Матю и моя американски.

— Защо паспортът ти не е тъмночервен? — попитах, докато вадех документите от запечатаното найлоново пликче (още една грижлива подробност от страна на Ем).

— Защото е дипломатически. — Матю излезе на пътя и включи светлините. — Би трябвало и ти да имаш такъв.

Моят френски дипломатически паспорт на името на Диана дьо Клермон, отбелязана като роднина на Матю, бе прибран вътре в обикновения американски. Незнайно как Маркъс беше успял да направи дубликат на снимката ми, без да повреди оригинала.

— И сега ли си шпионин? — тихо попитах.

— Не. Като при хеликоптерите е — отвърна с усмивка той. — Просто поредната характерна черта на Дьо Клермон.

Напуснах Сиракюз като Даяна Бишъп и на следващия ден влязох в Европа като Диана дьо Клермон. Къщата на Матю в Амстердам се оказа постройка от 17-ти век в най-красивата част на Херенграхт. Обясни ми, че я е купил веднага след като заминал от Шотландия през 1605 година.

Задържахме се там само колкото да вземем душ и да се преоблечем. Запазих същите панталони, които носех от Мадисън, и смених ризата си с една от ризите на Матю. Той се спря на обичайното си сиво и черно от кашмир и вълна, макар че според вестниците юни наближаваше края си. Странно бе да не виждам краката му. Бях свикнала да са на показ.

— Струва ми се честно — изтъкна Матю. — Аз не бях виждал краката ти от месеци, освен в спалнята.

Матю едва не получи инфаркт, когато откри, че любимият му рейнджроувър не го чака в подземния гараж. Вместо него открихме тъмносиня спортна кола с гюрук.

— Ще го убия — обеща Матю, когато видя ниския автомобил. Той отключи металната кутия на стената, използвайки ключа на къщата. Вътре имаше друг ключ и бележка:

«Добре дошъл у дома. Никой няма да очаква да караш това. Колата е безопасна. И бърза. Здрасти, Даяна.»

М.

— Какво е това? — попитах, загледана в лъскавото хромирано табло с циферблати. Приличаше на табло на самолет.

— «Спайкър Спайдър». Маркъс събира коли с имена на паякообразни. — Матю задейства вратите на колата и те се плъзнаха нагоре като крилете на реактивен изтребител. Той изруга. — Това е най-биещата на очи кола, която мога да си представя.

Едва стигнахме до Белгия и Матю спря в една автокъща, връчи ключовете на колата на Маркъс на продавача и потегли с нещо по-голямо и далеч не така забавно за каране. Скрити на сигурно в тежкото ѝ четвъртито купе, ние влязохме във Франция и няколко часа по-късно започнахме бавното си изкачване през планините на Оверн към Сет-Тур.

От време на време крепостта се мяркаше между дърветата — розово-сив камък, тъмен прозорец в кула. Неволно сравнявах замъка и прилежащото градче в сегашния им вид и как изглеждаха през 1590 година. Този път над Сен Люсиен не се стелеше дим като сиво наметало. Звън на далечни звънци ме накара да се обърна — мислех си, че ще видя потомците на козите, които се прибираха да пренощуват. Пиер обаче не се втурна навън с факли да ни посреща. Готвачът не обезглавяваше фазани в кухнята със сатъра, докато приготвяше свежо убития дивеч, за да нахрани топлокръвни и вампири.

Нямаше да го има и Филип, а значи нямаше да има и гръмък смях, остроумни забележки за човешката слабост, заети от Еврипид, нито проницателни възгледи за проблемите, пред които щяхме да се изправим след връщането си в настоящето. Колко време щеше да ми е нужно да престана да се подготвям за устремното движение и гръмките звуци, предвещаващи появата на Филип? Сърцето ме болеше при мисълта за свекъра ми. В този силно осветен, забързан модерен свят нямаше място за герои като него.

— Мислиш за баща ми — промърмори Матю. Мълчаливите ни ритуали на пиенето на кръв от вампира и целувката на вещицата бяха засилили способността ни да познаваме мислите на другия.

— Ти също — отбелязах. Знаех, че го прави, откакто бяхме прекосили границата на Франция.

— Замъкът ми се струва пуст от деня, в който умря. Осигуряваше убежище, но малко удобства. — Погледът му се насочи към замъка, после отново се върна на пътя пред нас. Атмосферата бе натежала от отговорност и нуждата на сина да се окаже достоен за наследството на бащата.

— Може би този път ще бъде различно. Сара и Ем са тук. Маркъс също. Да не говорим за Софи и Натаниъл. И Филип ще е все още тук, ако можем да се научим да се съсредоточим върху присъствието му, а не върху отсъствието. — Той щеше да е в сенките на всяка стая, във всеки камък в стените. Вглеждах се в прекрасното сурово лице на съпруга си, разбирах по-добре как е било оформено от опита и болката. Едната ми ръка се отпусна върху корема ми, а другата го потърси, за да му предложи утехата, от която така отчаяно се нуждаеше.

Пръстите му хванаха моите и ги стиснаха леко. После Матю ме пусна и известно време пътувахме в мълчание. Скоро обаче пръстите ми започнаха да бродират нетърпеливо по татуировката върху бедрото ми и на няколко пъти се преборих с изкушението да вдигна гюрука и да полетя към портата на замъка.

— Да не си посмяла. — Широката усмивка на Матю смекчаваше предупреждението. Усмихнах се в отговор, докато вземахме поредния остър завой.

— Побързай тогава — казах. Едва се сдържах. Въпреки настояването ми стрелката на спидометъра не помръдна от мястото си. Изстенах нетърпеливо. — Трябваше да си останем с колата на Маркъс.

— Търпение. Почти стигнахме. — «Пък и няма шанс да подкарам по-бързо» — помисли си Матю, докато отново завиваше.

— Какво каза Софи за шофирането на Натаниъл, когато била бременна? «Кара като някаква стара дама.»

— Представи си го как ли щеше да кара, ако наистина беше стара дама — столетница като мен. Точно така смятам да карам до края на дните ми, стига ти да си в колата. — Матю отново взе ръката ми и я поднесе към устните си.

— Дръж си ръцете на волана, бабке — пошегувах се, докато вземахме последния завой и между нас и двора на замъка се появи права отсечка с орехови дървета от двете страни.

«По-бързо» — замолих го мислено. Погледът ми се спря върху кулата на Матю. Когато колата забави скорост, аз го погледнах объркано.

— Чакат ни — обясни той и кимна напред.

Софи, Изабо и Сара стояха неподвижни в средата на пътя.

Демон, вампир, вещица — и още една. Изабо държеше бебе в ръцете си. Виждах плътната кафява косица и пухкави дълги крачета. Едната ръчичка беше стиснала здраво меден кичур на вампира, а другата бе протегната властно към нас. Усетих слабо, но неоспоримо изтръпване, когато очите на бебето се насочиха към мен. Детето на Софи и Натаниъл беше вещица, точно както беше предсказано.

Разкопчах колана, отворих вратата и се втурнах по пътя, преди Матю да е успял да спре напълно колата. Сълзи се стичаха по лицето ми и Сара се затича да ме обгърне в познатите тъкани от вълна и фланела, ухаещи на буника и ванилия.

«У дома» — помислих си.

— Толкова се радвам, че се върнахте живи и здрави! — пламенно възкликна тя.

Гледах над рамото на Сара как Софи нежно поема бебето от ръцете на Изабо. Лицето на майката на Матю бе неразгадаемо и красиво както винаги, но стиснатите ѝ устни намекваха за силните ѝ чувства. И устните на Матю се стягаха по същия начин. Двамата си приличаха много повече по плът и кръв, отколкото би могло да се допусне.

Освободих се от прегръдката на Сара и се обърнах към свекърва си.

— Не бях сигурна, че ще се върнете. Толкова време ви нямаше. После Маргарет започна да настоява да я изведем на пътя и така най-сетне започнах да вярвам, че в крайна сметка може и да се върнете при нас. — Изабо затърси по лицето ми някаква премълчана информация.

— Вече сме тук. И ще останем. — Изабо беше преживяла достатъчно загуби през дългия си живот. Целунах я нежно по едната буза, после и по другата.

— Bien — с облекчение промърмори тя. — Всички сме доволни, че сте тук, не само Маргарет.

Бебето чу името си и започна да гука, като мърдаше ръце и крака в опита си да стигне до мен.

— Умно момиче — одобрително рече Изабо, като потупа първо нея, а после и майка ѝ по главата.

— Искаш ли да подържиш кръщелницата си? — попита Софи. Усмивката ѝ беше широка, макар че в очите ѝ блестяха сълзи. Толкова много приличаше на Сюзана.

— Да, моля — отговорих и взех бебето в ръце, като целунах Софи по бузата. — Здравей, Маргарет — прошепнах и вдишах миризмата ѝ.

— Д-д-д-д. — Маргарет сграбчи кичур от косата ми и започна да го навива в юмруче.

— Ама че си палавница — разсмях се. Тя заби крачета в ребрата ми и изсумтя недоволно.

— Инат е като баща си, макар да е зодия Риби — ведро рече Софи. — Сара мина през церемонията на твоето място. Агата беше тук. В момента я няма, но подозирам, че скоро ще се върне. Тя и Март приготвиха специална торта, увита в захарен памук. Беше изумителна. И роклята на Маргарет беше прекрасна. Говориш различно, сякаш си прекарала много време в чужда страна. И харесвам косата ти. Тя също е различна. Гладни ли сте? — Думите на Софи се изливаха като порой от устата ѝ, също като при Том или Джак. Чувствах загубата на приятелите дори тук, сред семейството.

Целунах Маргарет по челото и я върнах на майка ѝ. Матю още стоеше зад отворената врата на джипа; единият му крак беше в колата, а другият бе стъпил на земята на Оверн, сякаш не беше сигурен дали трябва да е тук.

— Къде е Ем? — попитах.

Сара и Изабо се спогледаха.

— Всички ви чакат в замъка. Какво ще кажете да влезем? — предложи Изабо. — Остави колата. Някой ще я прибере. Сигурно искате да си опънете краката.

Прегърнах Сара и направих няколко крачки. Къде беше Матю? Обърнах се и протегнах свободната си ръка. «Ела при семейството си — мислено го повиках, когато погледите ни се срещнаха. — Ела при хората, които те обичат.»

Той се усмихна и сърцето ми подскочи в отговор.

Изабо изсъска изненадано и звукът се разнесе в летния въздух по-силно от шепот.

— Сърдечни ритми. Твоят. И… още два? — Прекрасните ѝ зелени очи се стрелнаха към корема ми. Появи се малка червена капка, която заплашваше всеки момент да капне. Изабо погледна въпросително Матю. Той кимна и кървавата сълза на майка му най-сетне се отрони и се плъзна по бузата ѝ.

— Близнаците се срещат често в рода ми — обясних аз. Матю беше доловил втория сърдечен ритъм в Амстердам, малко преди да се качим в спортната кола на Маркъс.

— И в моя — прошепна Изабо. — Значи онова, което Софи е видяла в сънищата си, е вярно? Ти носиш дете… от Матю?

— Деца — поправих я, загледана в бавното спускане на кървавата сълза.

— Значи предстои едно ново начало — рече Сара и също избърса сълзи от очите си.

Изабо се усмихна горчиво на леля ми.

— Филип имаше любима сентенция за началата. Нещо древно. Как беше, Матю? — обърна се тя към сина си.

Матю най-сетне слезе от колата, сякаш някаква магия го беше държала до този момент, но условията ѝ най-сетне са били изпълнени. Той измина няколкото крачки до мен и целуна нежно майка си по бузата, след което ме хвана за ръката.

— Omni fine initium novum — каза той, загледан към земята на баща си, сякаш наистина най-сетне се бе завърнал у дома. — Във всеки край има ново начало.