Нощна сянка

Глава единадесета

След като отец Томас излезе, в залата въведоха домина Маргарет и мастър Бенедикт. Корбет беше сметнал, че е най-добре да ги разпита заедно. Кралският пратеник се престори на глух, когато Ранулф прошепна на Чансън, че новите двама свидетели са като дупе и гащи — забележка, която определено би потресла игуменката и нейния капелан, ако я бяха чули. Свидетелите положиха клетва и заеха местата си. Домина Маргарет въобще не спомена духовния им сан и привилегиите, които им осигуряваше Църквата. Вместо това благодари сърдечно на Корбет, че ги е приел заедно, тъй като мастър Бенедикт не се чувствал добре. Кралският пратеник с готовност се съгласи, че така е най-добре. Капеланът беше гладко избръснат и спретнат, но издълженото му младежко лице имаше лош цвят. Очите му бяха хлътнали и около тях се виждаха тъмни сенки. Изглеждаше недоспал и се държеше за корема, сякаш бе ял нещо развалено. Беше разсеян и често се озърташе, сякаш се боеше, че в тъмните ъгли на приемната се крие някакъв зъл дух.

— Какво повече да ви кажем, сър Хю? — рече домина Маргарет с поруменели страни.

— Ще ми се да съм далеч оттук, кралски служителю — намеси се мастър Бенедикт с дрезгав глас и погледна Корбет право в очите. — Това място е ужасно. Същинска Акелдама — „кръвната нива“46 — цитира Евангелието свещеникът. — Ще ви бъда благодарен, ако ми дадете препоръчителни писма до лорд Дрокенсфорд и до краля.

— Моля ви, сър Хю — застъпи се за капелана си домина Маргарет.

— Ще се погрижа за това, но нека първо да приключим с всичко тук, милейди.

— Не знаем почти нищо — прекъсна го Бенедикт. — В нощта, когато беше убит лорд Скроуп, имах силна треска. Питайте домина Маргарет и слугите, имах треска… — изведнъж свещеникът млъкна. — Толкова много убийства, сър Хю! Кой ли ще бъде следващият?

Корбет не му обърна внимание. Вместо това посочи към игуменката.

— Знаете ли нещо за убийствата?

— Не, сър. Брат ми не обсъждаше делата си с никого.

— И за Ако ли не знаете нищо — намеси се Корбет, — след толкова много години?

— Да, сър Хю, и за Ако. Той никога не говореше за това, не и с мен. Сигурна съм, че е подхващал темата пред Клейпоул. Вероятно са обсъждали и Свободните братя, Сагитариус и Льо Риш. Но аз, сър Хю, знам толкова, колкото и вие. Случват се страшни неща, но имайте предвид, че макар в момента да пребивавам в имението, аз съм преди всичко игуменка на манастир. Въпросите, свързани с имението Мисълам, не са моя грижа. Съжалявам за смъртта на брат си, но повече ме тревожат действията на мастър Клейпоул. Разбира се, вълнува ме и повишението на мастър Бенедикт. Бях възможно най-честна и откровена с вас — игуменката направи пауза. — Иска ми се градският идиот да не беше мъртъв. Може би той щеше да ви бъде по-полезен. Крадецът Льо Риш не ме засяга. Водачите на Свободните братя, Адам и Ева, и останалите от групичката им често идваха в манастира, за да просят и да се молят в параклиса ни, но не правеха нищо нередно. Бяха безобидни и простодушни.

— Ами Островът на лебедите? Домина Маргарет, знам, че като дете сте си играли из цялото имение. Знаете ли дали езерото може да се прекоси по друг начин, освен с лодка или по мост?

— Няма друг начин — усмихна се тя замислено. — Езерото е дълбоко, а водораслите го правят много коварно. На мястото на пристаните имаше мост, но брат ми го разруши и обучи неколцина от хората си да го превозват отвъд с лодка. Езерото е опасно, сър Хю. Не мога да си представя как някой е могъл да го прекоси без лодка.

— Как тогава убиецът е стигнал до острова според вас? — попита Ранулф.

— Мислих много по този въпрос — прехапа устни игуменката. — Подозирам, че той — усмихна се тя чаровно — или пък тя, е преплувал или преплувала езерото през деня.

— Но така всеки би измръзнал! — заяви Корбет.

— Не е задължително, сър Хю. Не и ако след това се преоблече и се сгрее с глътка вино. Аз например бик могла да го преплувам — усмихна се тя — и въпреки опасностите, понякога съм го правила.

— Но как убиецът е влязъл в убежището? — настоя Ранулф.

— Може да е принудил брат ми да го пусне вътре. Въпреки че — домина Маргарет сви рамене — подобно обяснение поражда толкова въпроси, колкото и разрешава.

Игуменката се изправи и мастър Бенедикт я последва.

— Наистина нямам какво повече да ви кажа, сър Хю.

Корбет благодари на домина Маргарет и на капелана й, след което двамата свидетели се оттеглиха, а Чансън затвори вратата след тях. Корбет се намести в стола си и се обърна към Ормсби.

— Е, докторе, какво мислите?

— И преди съм разследвал смъртни случаи в качеството си на съдебен лекар. Днес си направих три заключения. Първо — размаха той дебелия си показалец, — никой не каза истината. Това, разбира се, не е голяма изненада — едва ли някой би си признал всичко. Всеки крие по нещо, но това, което обединява всички свидетели, е дълбоката ненавист и дори омраза към лорд Скроуп.

— Продължавайте.

— Второ, Корбет, според мен тук става дума за нещо, което наподобява последиците от някакво старо заболяване. Постоянно разпитвате за Ако, където явно се корени всичко. Очевидно там се е случило нещо. Много мъже от Мисълам са заминали за Светите земи, но само Скроуп и Клейпоул са се върнали. Старите войници обичат да говорят за битките, в които са участвали, за раните, които са получили, за славата и за победите си. Но не и Скроуп и Клейпоул. Защо? Знаем, че са ограбили съкровищницата на тамплиерите и са избягали. Същевременно не са дали на хората в Мисълам правдиво обяснение за смъртта на съгражданите им. Трето, ако зърното е било посято в Ако, то настоящите събития са неговият плод. Ние, или по-скоро вие, трябва да разберете следното — как онази нощ убиецът на лорд Скроуп е могъл да се промъкне покрай стражите, да прекоси леденото езеро, да влезе в укрепеното убежище, да убие жертвата си, без тя да окаже съпротива, да я обере и да се измъкне незабелязано и безпрепятствено. Предлагам ви, сър Хю — изправи се Ормсби, — да започнете оттам. Ако успеете да разрешите тази загадка, вярвам, че всичко останало само ще си дойде на мястото.

— Не съм съгласен с вас — обади се Ранулф. — Мастър Ормсби, разсъжденията ви са правилни, но все пак смятам, че има лъжи, за които можем да се хванем. Да вземем например мастър Клейпоул. Не вярвам на историята за задържането и обесването на Льо Риш. Нещо в нея куца. Същото се отнася и за брат Грациан. През думите му прозира някакъв фалш. Крие се зад духовния си сан и правата, които му осигурява той. Само ако можехме да намерим някакъв начин да измъкнем истината от тях…

— Така е — промърмори докторът. — А сега, господа, ако няма да имате повече нужда от мен, трябва да тръгвам. Ще навестя лейди Хауиса — той се ръкува с Корбет, а после и с Ранулф. — Повикайте ме, ако мога да ви бъда полезен с още нещо, макар че не мога да си представя каква е истината зад всичко това — Ормсби поклати глава, — а и едва ли някога ще успея.

После докторът излезе от приемната, мърморейки си под нос. Корбет стана, отиде до една от страничните маси, напълни две чаши с вино и подаде едната на Ранулф.

— Много добре, Ранулф. Чансън — Корбет повика коняря с ръка, — налей си вино. Ето какво ще направим. Ти, Ранулф, разчисти масата, а после се разходи из имението. Опитай се да разбереш дали по времето на убийството свидетелите са били там, където твърдят. Чансън, ти наблюдавай брат Грациан. Ако забележиш нещо странно, ела и ми кажи. Аз ще бъда в стаята си.

Корбет излезе от залата и отиде в параклиса. Седна на един стол пред олтара на Пресвета Богородица, а после стана и се разходи наоколо. Чудеше се какво ли е имал предвид лорд Скроуп, като е казал, че нещо оттук липсва. Взря се в разпятието над входа на малкия олтар, след което огледа главния олтар и масите отстрани, но не забеляза нищо нередно. Върна се в стаята си, свали ботушите си и се разположи пред огъня. Пийна малко вино и се унесе. Задряма, а когато Ранулф и Чансън потропаха на вратата, вече се беше стъмнило.

— Нищо — заяви Ранулф и се отпусна на ниското столче до Корбет. — Абсолютно нищо, господарю. Всичко, което чухме, явно е истина. Слугите пеят същата песен. През нощта на убийството на лорд Скроуп домина Маргарет, брат Грациан, мастър Бенедикт и лейди Хауиса са били в стаите си. Никой не е забелязал отец Томас или мастър Клейпоул в имението. А сега какво?

— Аз разбрах нещо.

Корбет се обърна към Чансън, който беше застанал до вратата.

— Утре брат Грациан пак ще раздава хляб на нуждаещите се — съобщи главният коняр.

— Бъди там — настоя Корбет. — А ние с теб, Ранулф, ще си отспим, после ще яхнем конете и няма да кажем на никого къде отиваме.

— А къде ще ходим? — попита боязливо Ранулф, подозирайки какво ще му отговори Корбет.

— В Мордерн — отвърна Корбет. — Там се крие някаква тайна, която смятам да разкрия.

— А Островът на лебедите? — поиска да разбере Ранулф. — Говорих с Пениуорт. Той разрови паметта си и се сети, че някога на мястото на пристаните е имало мост. Домина Маргарет правилно ни е казала, че лорд Скроуп го е разрушил. Попитах лодкаря дали е възможно някой да преплува езерото от единия пристан до другия, но той ми се изсмя. Изглежда между пристаните е най-дълбоко.

Корбет го изслуша с половин ухо и кимна.

— Първо ще отидем в Мордерн, Ранулф — промърмори той. — Когато научим достатъчно, за да отделим зърното от плявата, ще посетим и Острова на лебедите. Нека дотогава островът пази своята тайна.

На другия ден Корбет и Ранулф отидоха на сутрешната литургия в „Сейнт Алфидж“. Когато отец Томас излезе от олтара, Корбет се приближи към стенописа, за да го разгледа още веднъж.

— Какво търсите, господарю? — поинтересува се Ранулф.

— Виж — отвърна Корбет, — бранителите на града са облечени в червеникавокафяво и зелено.

— Цветовете на лорд Скроуп?

— Именно! Въпреки че ги носят само някои от фигурите и трябва да се вгледаш много внимателно в картината, за да ги различиш. Възможно ли е това да не е Вавилон, ами Ако? Дали тъмните силуети, които бягат, са на Скроуп и на Клейпоул? Кой е мъжът в леглото? Може би Гастон — братовчедът на Скроуп? И какво означава сцената с Иуда в залата за пиршества?

— Ами това? — посочи Ранулф към растенията, които художникът беше нарисувал по краищата на стенописа. — Дали не е беладона?

— Възможно е. А какво ще кажеш за това? — Корбет посочи кръста и ярко оцветените рани на Христос. — Дали не е намек за „Сангуис Кристи“? Както и да е — въздъхна той. — Иска ми се да знаех повече. Ела.

Двамата излязоха от църквата, платиха на момчето, което беше пазило конете им, и се метнаха на седлата. Останалите също се разотиваха. Търговците бързаха да подготвят сергиите си навреме, преди да е ударила пазарната камбана. Студеният сутрешен въздух беше изпълнен с мириса на конски тор и на мократа слама, пръсната по калдъръма, смесен с апетитния аромат, който идваше от пекарните, гостилниците и кръчмите. От другата страна на площада трима поизтрезнели гуляйджии крещяха да ги освободят от позорните стълбове, където бяха прекарали нощта. Стражарите ги послушаха, но първо заляха главите им с кофи леденостудена конска пикня. На стълбите под пазарния кръст стоеше глашатай, който предупреждаваше търговците да не продават хляб без клеймо от пекарните, а гражданите да внимават да не им пробутат примесено с вода вино, мляко или масло, хляб с твърде много мая, развалена риба, напоена със свинска кръв за по-пресен вид, или сирене, накиснато в евтин бульон, за да изглежда по-мазно.

— Това ми напомня за една забавна случка — наведе се Ранулф към Корбет. — Веднъж някакъв човек помолил един касапин да му направи отстъпка в цената, като изтъкнал, че от седем години му е редовен клиент. „Цели седем години! — възкликнал касапинът. — И още си жив?“

Корбет се засмя и пришпори коня си през площада към сергията пред една гостилница. На нея бяха изложени банички с пълнеж от накълцано свинско, сирене и змиорка, подправени с пипер и разни билки. Кралският пратеник купи две току-що извадени от пещта банички и двамата с Ранулф свърнаха в една от уличките, за да закусят. Докато се хранеха, Корбет оглеждаше оживения площад. Очите му обходиха множеството прозорци и врати, тесните улички и канавките между къщите. Убеден беше, че Сагитариус се е криел зад някой от тези прозорци, които се издигаха над гората от крещящо оцветени табели — клонче бръшлян за винарните, позлатени хапове за аптекаря, ръка в бяло с червени ивици за фелдшера, еднорог за златарите и конска глава за сарачите. Кралският пратеник отхапваше по малко от баничката, а с другата си ръка стискаше юздите. Суматохата наоколо не му правеше впечатление. Търговците пускаха патиците, пилетата, петлите и квичащите прасета от клетките им и ги връзваха за сергиите, за да могат купувачите да си изберат.

Ранулф погледна към Корбет и въздъхна — господарят му пак се беше отнесъл. После служителят на Зеления печат продължи да наблюдава каруците, които се трупаха пред църквата. Някаква странстваща трупа артисти се разполагаше там и репетираше пиесата си. Водачът им вече стоеше зад някакъв импровизиран амвон, облицован в зелено и златно и покрит с черен плат, и призоваваше заетите със своите работи търговци и техните клиенти.

— Братя и сестри! — издигна глас той. — Вие, които обичате времето, в което живеем, и неговите наслади! Замислете се върху смъртта и възмездието, за които се разказва в нашата пиеса.

Един от пияниците, които тъкмо бяха свалени от позорните стълбове, се заклатушка натам и зарева някаква кръчмарска песен, за да заглуши оратора:

Водачът на трупата не възрази. Вместо това изчака пияницата да се приближи достатъчно и тогава — за радост на насъбралата се тълпа — го удари по главата с някакъв тиган.

— Ранулф! — Корбет беше излязъл от унеса си. — Хайде да тръгваме.

Ранулф дояде баничката си, сложи си ръкавиците и подкара коня си по калдъръма. Корбет го поведе през тълпата към лъкатушещия през града път към мордернската гора. В началото се придвижваха бавно между каруците, талигите и товарните животни. Разминаха се с една група соколари, които се връщаха от лов. Прътовете им бяха натежали от окървавените трупове на зайци и пъдпъдъци. По пътя прииждаха амбулантни търговци и пътуващи занаятчии, нетърпеливи да се включат в търговията на пазарния площад. След тях, под знаме с лика на Томас Бекет, крачеше група поклонници, запътили се към гробницата на светеца в Кентърбъри. Най-накрая двамата кралски служители навлязоха в полята и оставиха зад гърба си градската суматоха. Върволицата от червеникавокафяви, зелени, кафяви и черни качулки изведнъж секна. Врявата стихна, а миризмите на готвено, пушек, пот и тор изчезнаха. Пред тях се откри ледено поле, осеяно с групички дървета, храсти и няколко стопански постройки, а в далечината се виждаха мрачните очертания на мордернската гора.

Корбет и Ранулф внимателно поведоха конете си по скованата от лед пътека, нахлупили качулките си и увили лицата си в шалове, за да се предпазят от хапещия студ. Когато най-после стигнаха до изоставеното село, Ранулф беше едва ли не облекчен. Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат беше убеден, че сатаната не живее в някакви си обвити в дим и огън подземни селения, ами в бялата пустош на вечната зима. Въоръжен или не, ездата през мрачното и усамотено поле единствено в компанията на Корбет, който си тананикаше някакъв химн, изправи Ранулф на нокти. Над него се носеха зловещите крясъци на гаргите, които прелитаха над горските поляни като черни ангели, а шубраците ги поемаха и ги превръщаха в ехо. Кралските пратеници спряха в запуснатото гробище, слязоха от конете си и ги вързаха. Студеният вятър стенеше в короните на дърветата и брулеше изпочупените кръстове и надгробни паметници.

— Свърталище на духове! — промърмори Корбет.

Приближиха се до погребалната клада. От нея беше останала само сива пепел, разнасяна от вятъра, и парчета обгорено дърво. Корбет се взря в останките, а после извади меча си и ги разрови. Приклекна, вдигна шепа прах и я остави да излети от дланта му.

— Защото — прошепна той, — пръст си и в пръст ще се върнеш47. Sic transit Gloria mundi — така преминава земната слава, Ранулф — рече Корбет и погледна тъжно спътника си. — Когато му дойде времето, всички ние се превръщаме в пепел.

Кралският пратеник изтупа праха от ръкавиците си и се взря в навъсеното небе.

— Но това не е краят, Ранулф. О, не! Хората имат душа, която продължава да живее и да жадува за вечната светлина. Кръвта си остава кръв и крещи за справедливост към Бога. Затова сме тук, където границата между видимото и невидимото става все по-тънка.

Ранулф погледна мрачно господаря си и посочи наоколо.

— Това ли е Божията справедливост, сър Хю?

— Не, Ранулф, не е. Това обаче е началото. А справедливостта ще възтържествува, когато и където Бог реши. Бъди сигурен, че Господ вижда всичко и от погледа му не убягва нито една пролята сълза, нито едно оскърбено дете, нито една покрусена жена и нито един мъж, с когото са се отнесли зле. Когато прецени, Бог слага край на всичко лошо, служейки си с нас, Ранулф. Държи ни близо до десницата Си и ни използва по неведомите Си пътища — рече Корбет и нахлупи качулката си още по-ниско. — Трябва да използваме разума си и дарбите, които Той ни е дал. Така че огледай се, Ранулф, и ми кажи какво липсва тук.

Спътникът му се озърна, а после сведе поглед към парчетата почерняло дърво и сивата пепел.

— Какво имате предвид, господарю?

— Костите — усмихна се Корбет. — Огънят поглъща всичко, освен човешките кости, Ранулф, а тук аз не виждам нито една костица. Някой е идвал в селото и е прибрал останките на тези клетници.

— Може да е бил отец Томас — предположи Ранулф. — А може и хората от Мисълам да са се смилили над мъртвите. Свободните братя са имали приятели в града.

— Възможно е — сви рамене Корбет. — Но нека първо се заемем с онзи стих: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“. Ти, Ранулф, започни да претърсваш първия ред гробове, а аз ще тръгна от последния.

— Какво търсим?

— Надгробна плоча — отвърна му Корбет. — С изображение на явяването на архангел Гавриил пред Девата в Назарет.

Ранулф се отдалечи, а храсталаците, които се виеха между гробовете, запукаха под ботушите му. Корбет тръгна от противоположния край на гробището. Беше зловещо преживяване. Между дърветата се стелеше мъгла и пълзеше към тях, сякаш душите на покойниците, които бяха живели и умрели тук, се носеха по въздуха, любопитни да разберат каква работа имат живите при мъртвите. Корбет вървеше между надгробните плочи и очуканите кръстове. Надписите и изображенията върху повечето от тях се бяха изличили. Гробовете пробудиха у кралския пратеник спомени за близките му, които си бяха отишли преди него — за родителите му, сестра му и първата му съпруга. Тъкмо беше започнал да нашепва една молитва, когато Ранулф се провикна. Корбет забърза към надгробната плоча в средата на гробището, където беше застанал спътникът му. Плочата беше много стара, но камъкът беше здрав. Имената и посвещенията бяха покрити с лишеи и мъх, но не и прекрасният медальон, на който се виждаше архангел Гавриил, разперил криле над коленичилата Дева.

— Господарю, вижте!

Гробът беше почти изцяло покрит с растителност, повечето от която беше нарочно донесена и ступана отгоре му, за да го скрие. Самото изображение, пощадено от лишеите, се виждаше ясно. Кралските служители припряно разчистиха гроба от шумата и клоните и започнаха да го разкопават с помощта на мечовете и камите си. Ранулф донесе и малката брадва, която носеше в дисагите си. Гробът изглеждаше пресен, но земята беше твърда. Почвата отдолу обаче беше рехава и скоро кралските служители усетиха воня на разложение, която ги принуди да запушат носовете и устите си. Корбет си припомни съвета, който му беше дал един негов приятел — лекар в „Сейнт Бартоломю“, и с пресипнал глас нареди на Ранулф да си сложи ръкавиците и да не забравя да си изтърка ръцете и лицето, когато се върнат в Мисълам. Смрадта се засили. Най-накрая стигнаха до нещо — труп на обесен мъж, облечен в панталони и ленена риза. Тялото беше покрито с мръсотия, а плътта се разлагаше. Коремът му се беше подул и се беше пръснал, а лицето му представляваше подпухнала маса от гниещи меса. Примката все още стоеше около врата му. Корбет почувства, че му се повдига, а Ранулф не издържа и се обърна, за да повърне. Двамата се отдалечиха и свалиха шаловете си, за да вдишат чист въздух.

Върнаха се с клони, които щяха да им послужат като лостове, за да извадят обесения от гроба. Корбет беше свикнал с гледката на мъртъвци по бойните полета, но този труп му се стори зловещ. Той беше сигурен, че останките са на крадеца Джон льо Риш, който сега представляваше страховита купчина разложена плът. Наложи се да си напомни, че това някога е било живо същество. Извадиха трупа и го оставиха настрани, а после се върнаха при гроба. Отстраниха още един пласт воняща пръст и стигнаха до някакъв сандък за стрели. Измъкнаха го от дупката, вдигнаха капака и вътре намериха няколко кожени вързопа. Отвориха ги и изпразниха съдържанието им. Ранулф ахна при вида на бързо растящата купчина от пръстени, гривни, чаши, броеници, кани и подноси, изработени от благородни метали и украсени със скъпоценни камъни. В другите вързопи имаше диаманти, рубини и седефи, разпятия, пръстени с печат, брошки, фуркети за коса, огърлици и гривни за над лакътя. Последният предмет беше дървена кутия, в която имаше два пергаментови свитъка. Първият съдържаше рисунка, която много приличаше на стенописа в църквата „Сейнт Алфидж“. Корбет го разгледа и после го подаде на Ранулф.

— Виждаш ли, имали са предварителна скица на онова, което са изрисували. Това е точно копие на стенописа в църквата — има го обсадения замък, мъжа в леглото, сцената в залата за пиршества, бягството, големия дракон, който кръжи в небесата, и странните символи и растения.

Вторият свитък беше по-голям и на него с червено и синьо мастило бяха изрисувани огромните кръгове на Ада, поръбени със странни символи, подобни на онези, които обграждаха картината в „Сейнт Алфидж“. Според надписа до първия кръг в него се намираха богохулниците, изпратени там да подскачат вечно под ударите на рогати демони, въоръжени със страховити камшици. В следващия кръг бяха магьосниците и вещиците, които бяха изкривявали природата чрез магия. Сега собствените им тела бяха усукани, главите им бяха обърнати наопаки и сълзите им се стичаха по задните им части. В третия кръг, между крадците, пълзяха ужасни влечуги. Приживе обирджиите бяха лишавали хората от имуществото им, а сега самите те трябваше да се простят с душите си. Първото наказание, предвидено за тях, беше да бъдат ухапани от скорпион и превърнати в пепел. После дяволите ги събираха и повтаряха мъчението. Вторият начин беше да ги разтопят като восък и да ги смесят заедно, за да не могат да се отличат един от друг — така, както в земния си път те самите не бяха различавали своята собственост от чуждата. Бяха нарисувани и други кръгове и към всеки от тях беше дадено обяснение. Кръговете бяха изпълнени с грешници, а централното място в Ада беше запазено за лорд Оливър Скроуп. Господарят на имението беше здраво вързан и погълнат от божествен огън за вечни времена.

— Какво означава това? — попита Ранулф.

Корбет се облегна на надгробния камък и се загледа в разрушената църква.

— Ранулф — той погледна през рамо, — тези рисунки са били предупреждение към лорд Скроуп. Свободните братя са имали две идеи. Едната е била да нарисуват Падането на Вавилон, което да напомня за падането на Ако. Втората е била да изобразят Ада и да поставят Скроуп — най-големия грешник — в средата. Явно са се спрели на Падането на Вавилон. Това отново поставя един важен въпрос, който беше загатнат, но така и не се разреши. Свободните братя очевидно са дошли тук, за да си отмъстят на лорд Скроуп. Всички те или поне някои от тях със сигурност са го мразели и са имали сметки за уреждане с него. Затова са нарисували стенописа, затова са им били и оръжията. Може би наистина са възнамерявали да нападнат имението Мисълам.

— Но защо? — попита Ранулф. — Какво е можело да свързва Свободните братя с лорд Скроуп?

— Това е един много съществен въпрос — заяви Корбет. — Все още не знам каква е била връзката, но със сигурност я е имало. Между тях е съществувала някаква тайна и кървава нишка, покрита с язви, набъбнали от ненавист и болка, простираща се години назад.

— Ако е така — възрази Ранулф и застана до Корбет, — смъртта им трябваше да сложи край на всичко.

— Което ни навежда на два възможни извода — отговори Корбет. — Първо, възможно е не всички от братството да са били убити. Второ, може някой друг да отмъщава от тяхно име. Не знам, Ранулф.

— Ами съкровището?

— Да видим — усмихна се тънко Корбет. — Мастър Клейпоул има да отговаря за много неща. Ето какво се е случило според мен. Разбойниците са ограбили кралското съкровище от криптата в Уестминстър и са го отнесли. От Дрокенсфорд знам, че много лондонски златари са се забъркали в това престъпление, купувайки и препродавайки откраднатите скъпоценности. За тази цел Пъдликот и бандата му е трябвало предварително да се уговорят със златарите в града.

— А златарите извън Лондон? — попита Ранулф.

— Точно така! — почти извика Корбет. — Джон льо Риш не е дошъл тук случайно. Помисли, Ранулф! Пъдликот и бандата му явно са разпрострели пипалата си надалеч. Преговаряли са с лондонските търговци, но не са се ограничили в рамките на града. Защо да не опитат и в Мисълам — един процъфтяващ заради търговията с вълна град? Да не говорим за кмета му Клейпоул, който трудно различава доброто от злото и не се слави с особена вярност към Короната. Льо Риш не е бил хванат в капан, не и по начина, който ни описаха Клейпоул и лорд Скроуп. Тези двама хитреци са имали по-коварен план. Получили са известието от краля за обира в криптата на Уестминстър. В него се е казвало, че всеки, който укрива откраднати оттам предмети, ще бъде наказан по особено суров начин. Льо Риш се е появил в Мисълам с нагласата, че ще го посрещнат като герой, но вместо това са го арестували. После Скроуп и Клейпоул набързо са го осъдили и обесили.

— Но защо Льо Риш не е протестирал и не ги е обвинил на свой ред?

— Нямал е никакви доказателства — каза Корбет. — Подозирам, че са му дали примесено с упойка вино и умът на крадеца е бил замъглен още от момента на арестуването му. Вероятно Скроуп и Клейпоул са му обещали да му помогнат да се измъкне от затвора или от бесилото. И двамата знаем, Ранулф, че човек може да се договори с палача. Около врата на затворника се поставя кожена яка, за да не се задуши, а после свалят жертвата на земята и я съживяват.

— В този случай обаче май не е станало така.

— Правилно — Корбет посочи към църквата. — Льо Риш е трябвало да внимава. Не е можел да се появи в Мисълам просто така. Затова първо е отишъл в мордернската гора, където е попаднал на Свободните братя. Те сигурно с радост са го подслонили. Каквото и да си мислим за тях, Ранулф, те са били отдадени на вярванията си и богатството не ги е блазнело много-много. Льо Риш е скрил при тях съкровището на краля, а после се е запътил към Мисълам, за да преговаря с Клейпоул — Корбет махна с ръка. — Подозирам, че крадецът е имал тайна уговорка с Клейпоул и Скроуп. Те обаче не са удържали на думата си и Льо Риш сигурно се е отчаял — преди това се е бил укривал от закона цели девет месеца. Накратко, устроили са му засада. После са го упоили и са го екзекутирали. Може би са му обещали да избегне смъртта, но това ще си остане загадка. Когато Свободните братя са разбрали за поредното злодеяние на Скроуп, свалили трупа на Льо Риш от бесилката, донесли го тук и му уредили прилично погребение в изоставеното гробище.

— И са заровили откраднатите скъпоценности заедно с тялото му…

— Както и тези две рисунки. Освен това са оставили тайни указания на стената на ризницата. Ранулф, започвам да разбирам подбудите на Скроуп за нападението му над Свободните братя. Първо — вдигна ръка Корбет, — той е видял картината в „Сейнт Алфидж“ и е разбрал, че в нея е скрито предупреждение към него. Второ, след като е разпитал Льо Риш, вероятно се е досетил, че останалата част от съкровището е скрита в Мордерн. Затова е дошъл тук в ранната утрин на онзи съдбовен ден и е избил Свободните братя преди пукването на зората. Скроуп и Клейпоул сигурно са се надявали да намерят съкровището на Льо Риш, но така и не са успели. Трябвало е да бъдат много предпазливи. Ако претърсели селото прекалено старателно, щели да събудят подозрение. Освен това, ако откриели крадените предмети у тях, щяло да се наложи да отговарят пред Кралския съд. Ако не бяхме дошли тук, можеха да продължат да търсят, но разбира се, пред нас е трябвало да потиснат нетърпението си, да обуздаят алчността си и да чакат по-подходящ момент.

— Но те знаят, че ние открихме криптата.

— Празна… — отвърна Корбет. — Предполагам, че Скроуп също я е претърсил.

— А сега какво ще правим? — попита Ранулф.

— Всичко, което ти казах, са само предположения, Ранулф, една мъглява теория — заяви Корбет. — Можем да принудим Клейпоул да си признае, но преди това искам да се уверя в догадките си. Ще приберем скъпоценностите и ще погребем Льо Риш достойно, но няма да споменаваме на никого за това. Когато приключим с всичко, ще платя на някой свещеник да му отслужи заупокойна литургия. Не мъртвите ме тревожат обаче, а живите. В Мисълам се спотайва коварен и ловък убиец. Част от картината ни се поизясни, но далеч не цялата. Трябва да бъдем търпеливи и последователни и да се пазим от прибързани заключения, преди да разполагаме с всички или поне с повечето факти. Ще се преструваме на ни лук яли, ни лук мирисали, а същевременно ще бъдем нащрек. Трябва да проследим събитията много внимателно, защото — въздъхна Корбет — в Светото писание много правилно е отбелязано, че: „… синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината“48.