Нощна сянка

Глава дванадесета

Корбет тъкмо се беше върнал в имението, когато някой почука на вратата на стаята му. Кралският пратеник отвори и видя в коридора да стои някакъв слуга, който подскачаше от крак на крак.

— Сър Хю — каза той, — лейди Хауиса ви изпраща своите почитания и ви моли да се присъедините към нея в параклиса.

Корбет взе наметката си и последва прислужника по коридора. Слязоха по стълбите и се озоваха в параклиса. Лейди Хауиса седеше на пейката за изповед до олтара на Пресвета Богородица. Слугата изпроводи Корбет, а после се оттегли и тихо затвори вратата след себе си.

— Сър Хю — лейди Хауиса дори не се обърна, — ще ви бъда благодарна, ако залостите вратата.

Корбет изпълни молбата й, а после пристъпи към нея. Лейди Хауиса се изправи, за да го посрещне. Беше облечена в черно от глава до пети. Приближи се към него, вдигна воала си и се усмихна лъчезарно.

— Вероятно смятате, че скърбя, сър Хю, но това не е вярно. Всъщност съм благодарна за избавлението си.

— От какво, милейди?

— От злото, от брака без любов и от оковите, които стягаха душата ми. Дойдох тук рано сутринта, за да благодаря на Бог, и влязох в олтара.

Господарката на имението хвана Корбет за ръка и го поведе към стълбите, които водеха към главния олтар. От дясната страна, до хвърлящия червеникави отблясъци светилник, висеше инкрустирана със скъпоценни камъни сребърна дарохранителница, а точно над олтара имаше разпятие, привързано за таванските греди със сребърна верига.

— Казват, че кръстът е изработен от ливански кедър — обясни тя, — донесен от Светите земи. Обърнете обаче внимание на фигурата на Христос върху него, сър Хю.

Корбет погледна нагоре. Спасителят беше изваян от бронз, с разперени ръце, сгърчено в агония тяло, клюмнала шава и паднала върху лицето коса.

— Виждали сте го и преди, нали?

Корбет кимна.

— Разгледайте го внимателно, сър Хю. Какво липсва според вас?

Корбет се взря във фигурата със заковани едно върху друго стъпала и в малкия надпис49, поставен на кръста по заповед на Пилат Понтийски.

— Нищо не виждам.

— Какво има на главата на Спасителя на всички разпятия, които сте виждали?

Корбет се повдигна на пръсти, вгледа се внимателно и после ахна.

— Липсва тръненият венец!

— Разпятието беше изработено по този начин по желание на съпруга ми — обясни тя. — Вместо трънен венец на главата на Спасителя беше поставен пръстен.

— Знаете ли защо?

— Както вече ви казах, сър Хю, съпругът ми рядко ме осведомяваше за каквото и да било. Винаги, когато идвах тук и коленичех пред разпятието, се вглеждах в пръстена и се чудех. Беше направен от сребро и обсипан със скъпоценни камъни. Подозирам, че е принадлежал на братовчед му Гастон, който е загинал в Ако.

— И сега го няма, така ли? — Корбет седна на стълбите пред олтара и се обърна към лейди Хауиса.

— Забелязах тази сутрин. В деня, преди съпругът ми да бъде убит, той се оплака, че нещо от параклиса липсва. Явно е имал предвид пръстена.

Корбет стана, излезе от олтара и се вгледа в една дърворезба на стената. Творбата изобразяваше как свети Георги побеждава змея, гърчещ се под копитата на коня му.

— Материалът е отличен — промърмори той, — а изработката — чудесна. Лейди Хауиса, благодаря ви, че ме повикахте тук. Не мога да си обясня защо е изчезнал този пръстен. Знам само, че настоящите събития в Мисълам се дължат на случилото се преди много години в Ако. Имам обаче един въпрос към вас. Сутринта, когато открихме трупа на съпруга ви, на масата в убежището му стоеше прекрасна чаша, пълна с кларет. В нея, както и в каната на малката масичка наблизо, имаше беладона. Доктор Ормсби потвърди, че съпругът ви не е пил от отровеното вино. Нещо повече — смятам, че отровата е била сипана в питието, след като съпругът ви е бил убит.

Лейди Хауиса се смая.

— Злодейска заблуда — рече Корбет. — Измама, опит да бъдем подведени и евентуално да се насочат подозренията към вас. Помислете — продължи той. — Тъкмо вие сте подарили чашата на лорд Скроуп и сте го излъгали, че е от бряст, въпреки че тя е изработена от тис — дърво, за което е известно, че носи зла прокоба. Всички знаят, че вие се грижите за билковата градина в имението, където се отглежда беладона и други отровни растения. Сега ще ви попитам нещо и ви обещавам, че то ще си остане само между нас. Споделяли ли сте с някого за тайното си желание да отровите съпруга си?

Лейди Хауиса преглътна с усилие и уплашено погледна към кралския пратеник.

— Милейди — продължи Корбет, — не ви обвинявам в нищо. Вярвам, че нямате пръст в убийството на съпруга си. Онази чаша обаче беше пълна с отрова, а вие признахте за тайния си копнеж да убиете лорд Скроуп!

Лейди Хауиса затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— В деня, преди съпругът ми да бъде убит — започна тя, — бях в градината, за да се погрижа за някои растения. Отидох до моята Градина на смъртта, или Hortus Mortis. Така наричам онази част от градината, където растат отровните растения. Вгледах се в билките и старото ми желание се завърна.

— Защо?

— Видях черния облак над Мордерн и разбрах, че горите телата на онези клетници. В онзи ден, сър Хю, наистина исках да убия съпруга си. Представата за това ме разтърси. Побягнах от градината и дойдох в параклиса. Коленичих на молитвената пейка и изповядах мислите си гласно. Възможно е някой да ме е чул.

— Забелязахте ли някого?

— Не, разбира се, че не — поклати глава лейди Хауиса. — Може някой да се е криел, въпреки че се съмнявам.

— И това е единственият път, в който сте изрекли желанието си на глас, така ли?

Лейди Хауиса кимна.

— Сигурна ли сте? — настоя Корбет.

— Да, сър Хю, въпреки че… — господарката на имението замлъкна изведнъж.

Корбет се приближи до нея, взе облечената й в ръкавица ръка и нежно целуна връхчетата на пръстите й.

— Лейди Хауиса, благодаря ви.

Кралският пратеник тъкмо беше стигнал до вратата, когато тя го повика обратно.

— Да, милейди?

Лейди Хауиса пристъпи бавно към него, долната й устна трепереше, а очите й се пълнеха със сълзи.

— Сър Хю, спомних си. Споделяла съм тези свои мисли и с моя изповедник, отец Томас, но той със сигурност…

Корбет излезе от сенките.

— А с някого другиго?

— Да — тя преглътна тежко. — Веднъж, преди много години, се случи да се нахвърля върху съпруга си. Бяхме сами в убежището му. Изкрещях му, че се надявам някой ден да изпие отровата, която ще му дам.

— Какво ви отвърна той?

— Нищо. Както винаги, само сви презрително устни и вдигна рамене, сякаш бях някаква досадна птичка, кацнала на прозореца му, която не заслужава внимание.

— Възможно ли е съпругът ви да е споделил с някого за този случай?

— Може да го е изповядал пред брат Грациан. Иначе единственият човек, комуто би се доверил съпругът ми, е пионката му Клейпоул.

На вратата на параклиса се почука и господарката на имението се сепна. Корбет вдигна резето и отвори. Отвън стояха Ранулф и някакъв слуга.

— Моля за извинение, сър Хю — Ранулф надзърна над рамото на Корбет и се поклони на лейди Хауиса, — но Чансън иска да се срещне с нас незабавно. Научил е нещо.

Главният коняр не можеше да си намери място от вълнение и възбудено обикаляше стаята на Корбет. Кралският служител едва го успокои. Чансън, ликуващ от щастие, потриваше ръце и се хилеше победоносно на Ранулф, който го изгледа гневно.

— Господарю, имам да ви кажа нещо за брат Грациан.

— Продължавай!

— Свещеникът отиде да раздава хляб точно след сутрешната служба. Бедняците се бяха събрали пред портите на имението. Грациан се правеше на много великодушен. Наблюдавах го внимателно. Сър Хю, ако някой е гладен и му дадат храна, той й се нахвърля на мига, но сред тълпата забелязах трима яки просяци… Вярно, бяха парцаливи и със сплъстени коси и бради, но когато свещеникът им подаде хляба, те просто го взеха и се ометоха.

Корбет вдигна ръка.

— Яки ли каза?

— Да, бяха доста якички — заяви Чансън. — Господарю, и аз съм живял от милостиня и знам как изглеждат просяците. Тези тримата бяха добре охранени. А най-подозрителното от всичко беше, че за разлика от останалите просто взеха хляба, без да го вкусят, и се забързаха по пътя към Мисълам. Последвах ги и се изненадах още повече, когато разбрах, че тези така наречени просяци са отседнали в „Медената пита“.

Корбет засия от задоволство. Протегна ръце и прегърна топло Чансън, смигвайки над рамото му на Ранулф.

— Чудесна работа, добри и верни служителю!

После Корбет се отдръпна от Чансън и рече:

— А сега, Чансън, да оседлаем конете и да посетим тези просяци, които явно не са чак толкова прегладнели и могат да си позволят да наемат стая в кръчма.

Малко по-късно Корбет и Ранулф, придружавани от Чансън, пристигнаха на площада в Мисълам. Пазарът не беше толкова оживен, тъй като много от чираците бяха влезли в най-близката гостилница или кръчма, за да изпият чаша ейл и да похапнат. Пътуващите артисти издигаха декорите на сцената, за да привлекат публика за представлението си. Водачът на трупата все още стоеше зад импровизирания си амвон и предупреждаваше слушателите за опасностите на Ада, където грешниците пиели огън и се хранели със сварени в сяра жаби и змии. На една сергия до каруците на трупата стоеше друг актьор и предлагаше лекове за всички познати болести. Когато Корбет и спътниците му минаха покрай него, шарлатанинът тъкмо обясняваше на някаква клета старица, която се държеше за бузата, че можела да излекува възпалението в устата си със смесица от оцет, дървено масло и сяра. Освен това свещта от овча мас и семена от приморски ветрогон50 била чудодеен лек за развалени зъби. Свещта, провъзгласи той, трябвало да се доближи до изгнилия зъб, а под нея трябвало да се постави купа със студена вода. Така гадините, които разяждали зъба, просто щели да паднат в купата. Корбет се усмихна, докато двамата с Ранулф слизаха от конете си. Беше чувал много такива рецепти. Кралският пратеник попиваше и останалите сцени от пазарния площад — струпалите се пред сергиите купувачи, двамата танцуващи пияници, съблюдаващите реда помощник-шерифи и схватката между някакво куче и котка. Близо до църквата, върху основата на една каменна колона се беше възкачил някакъв загорял от слънцето странник. Той явно идваше отдалече и гореше от желание да разкаже за чудесата, които беше видял по пътя си. Корбет спря, огледа се, а после хвърли поглед към „Медената пита.“

— Чансън — измърмори той, — когато стигнем до кръчмата, ти ще отведеш конете в уличката, а ти, Ранулф, ще влезеш вътре с мен.

Просторната обща зала на кръчмата беше пълна с хора. Таванът беше нисък, гредите му — опушени, а подът беше покрит със слама. Повечето от капаците на прозорците бяха затворени. Вътре горяха факли, свещи и маслени лампи, но мъждивата им светлина едва разпръсваше мрака и насядалите по масите тъмни фигури се различаваха трудно. Корбет пристъпи бавно, стиснал дръжката на меча си. Присъстващите заизвръщаха глави и си зашепнаха, изненадани от появата на кралските служители. Съдържателят на кръчмата излезе иззад тезгяха, бършейки ръцете си в някакъв мърляв парцал.

— Какво ще желаете, господа?

Корбет само поклати глава. После свали ръкавицата си, бръкна в кесията си, извади оттам една сребърна монета и я завъртя пред алчния поглед на кръчмаря.

— При вас ли са отседнали трима мъже, облечени като просяци? — прошепна кралският пратеник.

Кръчмарят се канеше да излъже, но тогава Корбет отново му показа монетата, а с другата си ръка посегна към меча.

— Нагоре по стълбите, господарю — рече тихо онзи. — Първата врата. Няма резе, нито ключалка. Просто натиснете дръжката.

Корбет и Ранулф извадиха мечовете и камите си и забързаха нагоре по хлъзгавото от мръсотия стълбище. Кралският пратеник отвори вратата, без да почука, и двамата с Ранулф връхлетяха в стаята. Мъжете вътре бяха насядали по пода и играеха на зарове. При влизането на кралските служители те се опитаха да се докопат до струпаните си в ъгъла портупеи и дълги лъкове, но Ранулф ги изпревари. Изблъска единия и им препречи пътя към оръжията. Настъпи суматоха. Мъжете заотстъпваха, но в тази тясна, схлупена стаичка с паяжини в ъглите, лющещи се стени и едно-единствено прозорче нямаше къде да се скрият. До стената бяха натрупани сламеници, а на една лавица наблизо имаше нощно гърне. Въздухът беше застоял, мръсният под беше осеян с мазни петна. На пръв поглед мъжете изглеждаха съвсем на място в тази обстановка — бяха облечени в евтини наметки, опърпани панталони и протрити ботуши. Портупеите им обаче бяха от лъскава кожа, дръжките на мечовете и камите им бяха отлично изработени и бе видно, че лъковете им са дело на голям майстор. Корбет се приближи заплашително към тях и тримата отстъпиха назад. Бяха мръсни и чорлави, а лицата им бяха почти скрити под сплъстените им коси и бради. Въпреки това беше явно, че не са никакви просяци, а професионални бойци. Очите им шареха, но в тях не се четеше страх, а само бдителност — мнимите просяци бяха готови да се възползват от всяка грешка на неочакваните си посетители. Корбет прибра меча си в ножницата, приклекна до тях и ги посочи с пръст.

— Кои сте вие? Очевидно не сте просяци. Вземате милостиня, но не ядете храната. Криете се в тази таванска стаичка и се обзалагам, че не излизате оттук, освен за да се срещате с брат Грациан. Да ви кажа ли какви сте вие, господа? Вие сте тамплиери!

Корбет замълча и ги разгледа внимателно. Мъжът в средата беше по-възрастен от останалите двама, в косата и брадата му имаше сребърни нишки, а зелените му очи светеха върху потъмнялото му от слънцето лице.

— Да, вие сте тамплиери — продължи Корбет. — Вие, сър — посочи той към мъжа в средата, — сте рицар, а двамата ви придружители са вашите оръженосци. Орденът ви е изпратил тук, за да приберете „Сангуис Кристи“ — Корбет замълча за миг, а мъжете продължиха да го наблюдават мълчаливо. — Срещали сме се и преди — усмихна се Корбет, — по пътя към Мисълам. Само че тогава лицата ви бяха скрити от маски и качулки. Бяхте опънали лъковете си и се прицелвахте в мен, кралския служител. Тамплиери или не, трябва да сте наясно, че насочването на оръжие към кралски служител се смята за държавна измяна. Мога веднага да ви изведа оттук и да ви обеся на площада за това престъпление. Дошли сте в града предрешени като просяци, за да си върнете „Сангуис Кристи“, тъй като орденът ви смята, че кръстът му принадлежи по право. Отначало реликвата беше у лорд Скроуп, но после изчезна. Вие сте решили, че е у мен, и затова се опитахте да ме сплашите, но се провалихте. Е, прав ли съм?

Тамплиерът отляво надзърна над рамото на кралския пратеник и с копнеж се взря в оръжията.

— Моля ви, господа — промърмори Корбет, — не бъдете безразсъдни. Въпреки че не ме харесват, кръчмарят и клиентите му долу знаят, че съм кралски служител. Какво мислите, че ще стане, ако ей сега вдигна тревога? Какво ще направите, господа? Как смятате да се измъкнете оттук? Може би ще убиете пратеника на краля? Вижте, нямам сметки за уреждане с вас. Свободни сте да си вървите, ако преди това отговорите на въпросите ми и напуснете Мисълам до довечера. А сега ми кажете правилно ли предположих, че сте тамплиери.

Мъжът в средата хвърли бърз поглед към спътниците си и лицето му се изкриви в полуусмивка.

— Да, сър Хю, тамплиери сме. Аз се казвам Жан Ла Марш. Идвам от Дижон и служа в „Темпъл“ в Лондон. Това са оръженосците ми — Раул и Евърард. Тук сме по заповед на нашия магистър, за да си върнем обратно онова, което ни принадлежи — „Сангуис Кристи“ и останалите скъпоценности, които лорд Скроуп е откраднал от съкровищницата ни в Ако. Сега той е мъртъв, а „Сангуис Кристи“ вероятно е у неговия убиец.

— Аха — усмихна се Корбет, — значи сте променили мнението си от последната ни среща. Тогава мислехте, че кръстът е у мен. Разбира се, брат Грациан вече ви е съобщил, че това не е така. Лорд Скроуп е мъртъв, а „Сангуис Кристи“ изчезна. Свещеникът ви предава сведения чрез бележки, които крие в хляба, а може и да ги пъха направо в ръцете ви, докато ви подава самуните. Навярно сте добре осведомени за събитията в Мисълам.

Тамплиерът го погледна мрачно.

— Какво се е случило в Ако? — попита Корбет. — Знаете ли?

Тамплиерът поклати глава.

— Сигурен ли сте? — настоя Корбет.

— Никой от нас не е бил там — отвърна Ла Марш. — Всичко, което знаем, е, че братята ни са удържали докрай и нашата крепост е била превзета последна. Първоначално бранителите се предали, но когато сарацините започнали да се гаврят с жените и с момчетата, тамплиерите се нахвърлили върху им с голи ръце. Сарацините отвърнали на удара и изклали всички. Тези събития обаче са в миналото, сър Хю. Един ден ще си отмъстим, но междувременно искаме да си върнем онова, което ни принадлежи.

— Защо Грациан?

— Попитайте него.

Корбет поклати глава.

— Питам вас. Ако отговорите на въпросите ми сега, ще ви пусна да си вървите. В противен случай ще ви арестувам. Мога да ви отведа в тукашното кметство или да ви изпратя с въоръжена охрана при кралските съдии в Уестминстър. Та защо Грациан?

— Брат Грациан сега е доминиканец — заяви Ла Марш, — но през 1291 година, когато Ако беше превзет, той беше един от нас.

— Бил е тамплиер? — изненада се Корбет.

— Беше новак — отвърна Ла Марш, — оръженосец. Все още не беше дал обет. След падането на Ако Грациан се върна в Англия и реши да постъпи в доминиканския орден.

— Ясно — кимна Корбет. — Има логика. Скроуп е искал за изповедник някой от бойните си другари от Ако и затова е помолил доминиканците да му изпратят брат Грациан, който вероятно знае всичко за миналото му. А сега, господа — изправи се Корбет и се взря в пода, — забравете за хляба. Искам да напуснете Мисълам преди свечеряване и да не се връщате никога повече.

— Ами „Сангуис Кристи“? — настоя Ла Марш. — Къде е?

— Не знам — отвърна му Корбет, — но когато го открия, ще го върна на законния му собственик — краля. После магистърът ви е свободен да преговаря с него. А сега сбогом, господа.

Корбет запристъпва заднешком към вратата, а Ранулф го последва. Кралските служители слязоха в общото помещение. Кръчмарят се разтича да ги обслужи, но Ранулф само му махна с ръка и двамата с Корбет излязоха на площада.

— Можеше да знаят още нещо, господарю.

— Едва ли — погледна Корбет към небето. — Те са обикновени пратеници, изпроводени в Мисълам, за да получат нещо от брат Грациан в подходящия момент.

— Но нали лорд Скроуп каза, че брат Грациан лично ще занесе кръста в Лондон?

— О, сигурен съм, че щеше да тръгне натам — усмихна се Корбет, — а любезните господа горе щяха да го ограбят по пътя. Доминиканецът щеше да отиде в Лондон и да се престори на света вода ненапита, а кралят нямаше да има друг избор, освен да повярва на твърденията му. А сега, Ранулф, кажи на Чансън да доведе конете. Време е да се връщаме в Мисълам. В ума ми се оформят някои съмнения, но първо трябва да разпитам мастър Клейпоул и брат Грациан.

— Не се ли тревожите за тамплиерите?

Корбет поклати глава.

— Те са воини, а в момента са принудени да си делят тази таванска стаичка, да се обличат в мърляви парцали и да ядат гранясала храна. Орденът ги е пратил да приберат съкровищата на тамплиерите, но са се провалили. Затова ме причакаха на онази пътека. Били са отчаяни. Дошли са тук с надеждата, че брат Грациан ще им предаде „Сангуис Кристи“, но изведнъж някой убива лорд Скроуп, а „Сангуис Кристи“ изчезва. Ето защо ме нападнаха. Убеден съм, че магистърът им в Лондон никак няма да се зарадва на новините, които ще му занесат, но пък те самите с удоволствие ще се махнат от тази смрадлива дупка.

— Но те ви причакаха! Вас — човека на краля.

— Както казах, били са отчаяни. Какво можем да направим, Ранулф, да ги арестуваме ли искаш? Те също ще настояват, че са недосегаеми за светския съд. Ако си тръгнат до залез-слънце обаче, няма защо да се тревожим за тях. А пък лорд Скроуп е мъртъв, така че брат Грациан ще спре да му праща заплахи. Нашият доминиканец има да отговаря за много неща.

После кралските служители се качиха на конете си и потеглиха. Тъкмо бяха стигнали до средата на площада, когато Корбет чу някой да го вика и видя Пениуорт да тича към тях, размахал ръка.

— Сър Хю, сър Хю!

Корбет спря, а Пениуорт, който едва си поемаше дъх, хвана юздите му.

— В имението пристигна съобщение от домина Маргарет. Донесе го някакъв слуга, когото после лейди Хауиса отпрати. Домина Маргарет казва, че Сагитариус е бил в „Сейнт Фрайдсуайд“. Умолява ви да отидете там, най-малкото за да я успокоите. Лейди Хауиса ме изпрати, за да ви покажа пътя. Сър Хю?

Корбет затвори очи и въздъхна.

— Много добре.

Пениуорт хукна напред като хрътка. Прекосиха пазарния площад и лабиринта от улички с надвисналите над тях къщи и излязоха на пътя към манастира „Сейнт Фрайдсуайд“, който прорязваше скованите от лед поля. От време на време Пениуорт изтичваше назад, за да насочи кралските служители. След малко свърнаха по някаква тясна пътечка, от двете страни на която се издигаха гъсто разположени дървета. Пениуорт им обясни, че вече се намират на земите на манастира. Лорд Скроуп дарил тези земи на „Сейнт Фрайдсуайд“, след като сестра му станала негова игуменка. После излязоха от един завой и зърнаха високите манастирски стени от сив камък, над които се виждаха покритите с червени плочи покриви на „Сейнт Фрайдсуайд“. На един от страничните входове ги посрещна някаква послушница и ги въведе в двора. Големината на манастира изненада Корбет. Имаше хамбари, различни пристройки, конюшни, къщи за гости, спални, трапезария, лечебница, складове за провизии и кухни, а насред всичко това се издигаше внушителна църква с висока камбанария. Посетителите минаха покрай нея и се запътиха към конюшнята. Във въздуха се смесваха миризмите от коритата за пране, кухните, градините и склада за подправки. Наоколо сновяха монахини и послушници, облечени в черно или сиво. Из манастира се носеха звуците на флейта, чу се ясен камбанен звън.

Кралските служители оставиха конете си в конюшнята и влязоха в приемната, където ги посрещна някаква монахиня с важен вид. Тя ги поздрави гръмко и се представи като домина Едит, настоятелка на манастира. Говореше много отчетливо и Корбет предположи, че недочува. Кралският пратеник предупреди с поглед Ранулф и Чансън да не й се подиграват. Тримата последваха настоятелката по тихите коридори към църквата, където, провикна се домина Едит, ги чакала игуменката.

Църквата беше изпълнена с благоуханието на тамянов дим, който се виеше около статуите, таванските греди и позлатените корнизи. Вътре беше тихо. Нефът беше дълъг и настлан с блестящи черно-бели ромбоидни плочи. Между колоните, които стигаха чак до прекрасно изрисуваната олтарна преграда и лъскавия подиум за църковния хор, висяха великолепни драперии. Около статуите и от двете страни на помещението трепкаха свещи. Домина Едит поведе посетителите към единия трансепт, потънал в сумрак. Корбет спря пред една паметна плоча на стената, която висеше над красиво извезан гоблен. Плочата беше издялана от пърбекски мрамор51 и на нея беше изобразен елен с корона. Под животното бяха описани подвизите на Гастон де Беарн и се отправяше молба към всички преминаващи покрай плочата да се помолят за този Miles Christi, fidelis usque ad mortem — верен до смърт воин на Христа. Паметната плоча приличаше на онези в параклиса на имението и в „Сейнт Алфидж“, само че беше по-голяма и по-изкусно изработена.

— Прекрасна е, нали? — отбеляза домина Едит. — Непрекъснато се молим за душата на Гастон. Ще ви покажа още нещо, сър Хю — тя го поведе напред и му посочи купчина камъни и един голям изкоп. — Игуменката възнамерява да вдигне тук паметник на семейството си. Още повече сега, когато…

Настоятелката се опомни и отново ги поведе направо, а после надясно към един малък олтар на света Фрайдсуайд. Подът там беше застлан с килими от чиста вълна, помещението се отопляваше от мангали, а през един прекрасен прозорец от цветно стъкло се процеждаше дневна светлина. Домина Маргарет и мастър Бенедикт седяха на една пейка с броеници в ръце. Бяха допрели глави и си шепнеха нещо. На пода до тях лежаха стрела и парче пергамент. Корбет влезе и двамата се отдалечиха един от друг. Игуменката изглеждаше уплашена, страните й бяха леко поруменели. Мастър Бенедикт беше доста неспокоен.

Домина Маргарет понечи да стане, но Корбет й направи знак да остане на мястото си. Кралският пратеник издърпа едно столче и седна пред игуменката.

— Тъкмо се изповядвах на мастър Бенедикт — усмихна се домина Маргарет през сълзи. — Сър Хю, намирам се в periculo mortis — смъртна опасност. Точно като нашата обичана светица покровителка.

Маргарет посочи към прозореца, на който беше изобразено бягството на света Фрайдсуайд от краля, който трябвало да й стане съпруг. Светицата се беше скрила в един манастир в Оксфорд, а Бог я закриляше, като изпращаше светкавици, за да ослепи преследвача й.

— Милейди? — Корбет посочи стрелата и вдигна парчето груб, жълтеникав пергамент, което беше изписано с четлив почерк. — „Божият храм забавя“ — промърмори той и вдигна поглед. — Съобщението е същото като това до лорд Скроуп.

Мастър Бенедикт прочисти гърлото си.

— Бяхме в църквата — запелтечи той, — когато домина Едит донесе стрелата и пергамента.

— Бележката беше забита със стрелата във вратата на кухнята — рече лейди Едит със стиснати устни. — Един от градинарите я забелязал, докато внасял вътре кошниците с набраното от градината. Стрела от ада!

— Дали Сагитариус иска да ме убие? — проплака домина Маргарет. — О, сър Хю, толкова ме е страх!

Корбет погледна към Бенедикт, който само поклати глава, а после се взря в домина Едит. Настоятелката на манастира дръзко отвърна на погледа му.

— Домина Маргарет — попита Корбет, — имате ли представа кой може да го е сторил?

— Да — смотолеви тя. — Клейпоул! Той знае, че го ненавиждам заради безочливите му претенции. Сега, когато брат ми е мъртъв, кметът си мечтае да превземе Мисълам. Мислила съм по този въпрос — прошепна тя. — Клейпоул би спечелил много от цялата тази ситуация. Сър Хю, той притежава много от сградите на пазарния площад и умее да стреля с лък. Освен това и той като брат ми — неговия предполагаем баща, е кръвожаден човек.

— Сър Хю — вдигна ръка мастър Бенедикт, — кога мислите, че ще откриете убиеца?

Корбет се втренчи в изнеженото лице на свещеника, който се беше свил като подплашен заек.

— Решението на загадката — отвърна той бавно — не се крие нито тук, нито в Мордерн, а в града.

— Какво ще правим? — изхленчи капеланът.

— Арестувайте Клейпоул! — намеси се рязко домина Маргарет.

— Но смъртта на лорд Скроуп не му помогна с нищо — каза Корбет. — Църковните регистри липсват.

— Нима, сър Хю? — наклони глава домина Маргарет. — А не е ли възможно през цялото време регистрите да са били у Клейпоул, който е изчаквал именно този момент? На нека ви попитам и аз — какво ще правим?

— Бъдете предпазливи — Корбет вдигна стрелата от пода. — Ще я задържа заедно с бележката, милейди.

Кралският пратеник се поклони на игуменката, благодари на мастър Бенедикт, след което домина Едит ги съпроводи обратно до конюшните, където ги чакаха Чансън и Пениуорт. Щом излязоха от манастира, Ранулф препусна и изравни коня си с този на Корбет.

— Господарю — попита, — подозирате ли някого?

— Да, Ранулф, събрах няколко парчета от мозайката, но още не виждам цялата картина. Задачата е сложна и решението й не е въпрос на логика и доказателства, а по-скоро на хитрост. Разбираш ли, Ранулф — Сагитариус, Стрелеца, Нощна сянка, или както там се нарича убиецът, броди из Мисълам в търсене на поредната си жертва. Той живее два живота — в обществото е уважаван човек, но всъщност е прикрит убиец. Въпреки това смятам, че това не може да продължава вечно. Рано или късно той трябва да изчезне.

— С други думи, лисицата вече е влязла в кокошарника — намеси се Ранулф — и трудно ще излезе оттам, така ли?

— Точно така, Ранулф — заяви Корбет. — Върху това трябва да се съсредоточим.

Щом се върнаха в имението, Корбет изпрати Ранулф, Чансън и Пениуорт да доведат брат Грациан и мастър Клейпоул, за да им зададе още въпроси. След това се срещна с лейди Хауиса и й обясни, че голямата зала отново му трябва, за да разпита там някои свидетели. Тя го изслуша и кимна.

— Знаете ли, сър Хю — тя пристъпи към него с наклонена на една страна глава, все едно го виждаше за първи път, — съпругът ми доста се уплаши, когато разбра, че идвате насам. Сравни ви със сокол, който никога не изпуска плячката си, и с хрътка, която надушва всяка следа. Сега разбирам защо. Близо ли сте до истината?

— Не, милейди, все още не.

— Каква е причината за тези ужасяващи събития в Мисълам?

Корбет приседна на един стол и й се усмихна.

— Става въпрос за любов, лейди Хауиса.

Тя го погледна изненадано.

— Да, за любов — продължи Корбет. — Дори най-влюбените съпрузи невинаги оправдават взаимните си надежди. Всички ние понякога се разочароваме един друг, понеже така неистово копнеем да обичаме и да бъдем обичани. Ако обаче злоупотребим с любовта, тя лесно може да се превърне в омраза, а човекът, който я е изпитвал — да поиска да ни отмъсти. Това е коренът на събитията тук, лейди Хауиса, а не някакви си събития, които са се случили преди дванайсет, тринайсет или дори двайсет години. Всичко тръгва от едно чувство, едно вълнение, една човешка страст, която вместо да изтлее и да угасне, е добила зловещ и чудовищен облик.

— Смятате ли, че някога ще откриете отговора?

— С Божията помощ, милейди, и с малко съдействие от ваша страна.

— В такъв случай, сър Хю — разпери тя ръце, — залата е на ваше разположение.

— Имам още една молба — изправи се Корбет. — След като разпитам брат Грациан, искам да разгледам счетоводните книги на имението. Не ме интересуват толкова разходите, колкото приходите от наеми и сделки. Възможно ли е?

— С каква цел, сър Хю?

— Милейди, ще ми се да можех да ви кажа, но не мога. Ще прегледам сметките обстойно и когато видя онова, което търся, ще го разпозная.

Лейди Хауиса кимна в знак на съгласие и Корбет се сбогува с нея.