Нощна сянка

Глава четвърта

Брат Грациан вдигна две парчета пергамент и ги подаде на Корбет. Първото съдържаше карта на имението Мисълам, на която прецизно бяха начертани всичките му земи, стени, градини, Островът на лебедите и убежището. Пергаментът беше с добро качество, а мастилото — тъмночерно. Второто парче пергамент беше по-грубо, но краткият текст се разчиташе лесно. То представляваше документ, в който се казваше, че Робърт Пикард, капитан на лодката „Мортмейн“, обещава преди Рождество Христово да превози Свободните братя на Светия Дух до някое пристанище в Ниските земи, остров Шеланд или Фландрия по техен избор, което ще уточнят, след като се качат на кораба му. Цената беше половин марка на човек, а документът беше от декември 1303 година. Корбет се усмихна. Пикард беше прочут мошеник, известен с контрабандната си дейност, когото шерифите в Източна Англия следяха отблизо, а служителите от Върховния финансов съд с удоволствие биха разпитали. Морякът беше хитър като лисица и вероятно беше чул за клането, така че щеше да се укрие за месеци наред.

— Виждате ли, Корбет? — лорд Скроуп едва прикриваше триумфа си. — Имах основания да нападна братството. Тези вещери всяваха смут в земите ми, криеха оръжия и се представяха за нещо, което не бяха. Разполагали са с карта на имението ми, а този документ доказва, че са имали намерение да избягат. Предайте това на Негово величество краля.

Корбет пренебрегна обидния тон.

— Открихте ли нещо друго?

— Не.

— А защо оставихте труповете непогребани?

— Исках те да послужат като предупреждение към всички останали и най-вече към гражданите на Мисълам — Скроуп се наклони напред. — Не забравяйте, сър Хю, че, както отбеляза кметът Клейпоул, Свободните братя имаха свои привърженици и последователи сред местните жители. Исках този проблем да се реши веднъж завинаги.

— Сигурен ли сте, че всички са мъртви и никой не се е измъкнал?

— Да — заяви Скроуп. — Претърсих всяка педя от гората с мастифите си, Ромул и Рем, но те не откриха никакви следи от бегълци. Освен това аз, брат Грациан и отец Томас огледахме труповете. Те двамата знаеха как изглеждат членовете на братството и разпознаха всеки един от тях.

— Така е — промърмори тъжно енорийският свещеник, — всички са мъртви. Бог да ги прости. Справедливостта възтържествува, милорд — каза той на Корбет, — но сега трябва някак си да погребем телата и да отслужим заупокойна литургия. Въпреки че в момента — добави той замислено — земята сигурно е скована от студа.

— Ще стигнем и дотам — намеси се Корбет. — Значи казвате — обърна се той към Скроуп, — че всички от братството са мъртви, така ли?

— Да.

— И открихте оръжията и тези два документа в църквата?

— Да.

— Нещо друго?

— Не.

— Въпреки това — продължи безмилостно Корбет — историята не е приключила дотук. В търсене на отмъщение се е появил Сагитариус и вече е убил петима…

— Седмина! — прекъсна го язвително Скроуп. — Повечето от жертвите бяха убити на усамотени пътеки или на излизане от къщите си, но последните двама — Едбурга и Уилфред, бяха покосени посред бял ден на площада.

— Значи Сагитариус е много умел с лъка — каза Корбет. — Очевидно е ловък и бърз убиец.

— Очевидно.

— И избира жертвите си случайно, така ли?

— Така изглежда — вметна лейди Хауиса. — Въпреки че всичките бяха млади, сър Хю, и бяха изпълнени с живот и любов — рече тя и се усмихна на Ранулф.

— Ако Сагитариус отмъщава за убийствата в Мордерн — рече Корбет, — може би той е бил петнайсетият член на братството.

— Не знаем да е имало такъв — Скроуп се почеса по главата. — Разпитах брат Грациан и отец Томас по този въпрос. Мастър Клейпоул също проведе свое разследване. Не е имало петнайсети член.

— Тогава може би е някой последовател на Свободните братя?

— Но кой? — попита лейди Хауиса. — Сър Хю, чухте съпруга ми. Свободните братя имаха приятели сред младежите в града, но не вярвам между тях да има опитен стрелец, способен да убива отново и отново.

— Така е — намеси се домина Маргарет. — Уилфред и Едбурга бяха убити точно пред църквата, където се бях скрила и аз. Мастър Бенедикт пазеше страничния вход. Бях отишла там, за да се срещна с лейди Хауиса. Тъкмо си говорехме, когато внезапно прозвуча този ужасяващ рог.

— Рог ли? — учуди се Ранулф.

— Чува се винаги преди Сагитариус да нападне — промърмори Скроуп. — Три изсвирвания на ловджийски рог.

— След което политат смъртоносните стрели — прошепна Бенедикт.

— Ето че е нападнал и вас — посочи Корбет към лорд Скроуп. — Снощи е убил кучетата ви. Как е успял да го направи?

Скроуп само сви рамене и Корбет реши да не настоява. Трябваше да помисли. И двамата със Скроуп знаеха, как веднъж в кралския лагер в Уелс се бяха промъкнали вражески стрелци и бяха стреляли, по когото сварят. Кралският пратеник предположи, че предишната вечер в имението се беше случило нещо подобно. Сагитариус вероятно се беше изкатерил по стените, облечен в бяло наметало. Кучетата, които са дремели край огъня, са се надигнали. Тъмните им силуети, които са се откроявали на фона на снега и пламъците, са били лесна мишена за всеки умел стрелец.

— И така, в отговор на предишния ми въпрос — усмихна се Ранулф с половин уста, — кучетата са били убити, защото са били в Мордерн, така ли?

— Или за предупреждение — каза брат Грациан.

— Но има и нещо друго, нали, милорд? — отец Томас се наклони напред с треперещи ръце.

— Преди два дни — рече лорд Скроуп без следа от предишното си високомерие, — когато телата на Уилфред и Едбурга бяха положени в църквата, отец Томас е имал странен посетител. Гостът му не се представил като Сагитариус, ами като Нощна сянка. Един Бог знае защо се е нарекъл с това отвратително име, но се е заканил, че ако не призная публично всичките си грехове при пазарния кръст, ще последват още убийства.

— Какви грехове, лорд Скроуп? — попита язвително Ранулф.

Господарят на имението не отговори на въпроса му и дори не го погледна.

— Милорд — опита се да разсее напрежението Корбет, тъй като беше наясно със злия нрав на Скроуп, — Свободните братя идвали ли са в имението ви?

Скроуп кимна.

— Посещавали са и църквата ви, нали, отче Томас?

— Разбира се — промърмори свещеникът.

— Сигурно са ходили да просят и в „Сейнт Фрайдсуайд“?

— Така е — усмихна се домина Маргарет. — Сториха ми се безобидни, сър Хю. Е, младите мъже бяха стройни и жилави като хрътки и определено предизвикаха вълнения сред послушниците, но, доколкото аз имам впечатления от тях, смятам, че бяха сравнително безопасни, дори леко наивни. Живееха като цветя под лятното слънце. Но пък всички сме били млади и сме имали мечти. Съчувствах им. Те се шегуваха с обета ми за целомъдрие и с устава на свети Бенедикт. И все пак — усмихна се тя — Свободните братя ми изглеждаха честни. Дадох им работа в манастира — градинарство, почистване на боклука, косене на тревата, подрязване на плетовете, чистене на плевниците и нужниците. Вършеха си работата усърдно и аз им се отплащах.

— А вие, мастър Бенедикт?

Капеланът се изчерви и провлече крака по пода.

— Харесвах някои от младите дами. Бяха хубави и мили. Подкачаха ме за обета ми за безбрачие и ме питаха защо не живея бедно като Христос. Признавам си, сър Хю, че не можах да им отговоря на този въпрос. Не бяха като мен, но бяха добронамерени. Съжалявам, че са мъртви.

— Сигурен ли сте — попита Корбет, — че всички са мъртви?

— Да — намеси се домина Маргарет. — Когато чух за нападението, не исках да повярвам, че всички са били убити, и помолих брат Бенедикт да отиде в Мордерн. Макар да не знаеше имената им, той познаваше по физиономия всеки член на братството. Когато се върна, капеланът ми съобщи, че всичките са мъртви. Не съм съгласна с брат си — може би Свободните братя наистина са били заплаха за реда в кралството и са заслужавали да бъдат екзекутирани, но след като вече са мъртви, смятам, че трябва да бъдат погребани.

— Така и ще стане — изправи се Корбет. — Нося заповед от краля по този въпрос. Утре сутринта с лорд Скроуп и някои от хората му ще отидем в Мордерн и ще приберем телата. Подозирам обаче, че земята ще е скована от студа и няма да успеем да ги погребем. В такъв случай останките им ще бъдат изгорени. Отец Томас и мастър Бенедикт също са добре дошли да присъстват. Искам над телата на мъртвите да се отслужат необходимите ритуали и да се прочетат съответните молитви. Божията и кралската воля ще бъде изпълнена.

Двамата свещеници се съгласиха, а лорд Скроуп се намръщи и извърна поглед.

— И още нещо — вдигна ръка Корбет. — Лорд Скроуп, вие сте се завърнали от Ако преди около дванайсет години, а нещата, които току-що обсъдихме, са се случили през последните дванайсет месеца — Корбет направи пауза. — Позволете ми да си изясня последователността на събитията. Свободните братя са пристигнали тук около Великите пости, в началото на март 1303 година, нали така?

Всички кимнаха в знак на съгласие и Корбет продължи:

— После братството се е заселило в изоставеното село в мордернската гора. В началото местните жители са ги приемали, а вие, милорд, сте ги смятали за безобидни, макар да не сте одобрявали някои от вярванията им.

Отново всички се съгласиха.

— Нарисували са прекрасен стенопис в енорийската църква — додаде Корбет. — След това, през ноември, вие, лорд Скроуп, сте се усъмнили, че Свободните братя не са такива, за каквито се представят. Точели са оръжия, стреляли са с лъкове в гората, а водачът им е отпътувал за Оруел. Решили сте да ги нападнете и в края на Коледните пости всичките членове на братството вече са били мъртви. По Нова година пък се е появил Сагитариус и е започнал да сее мъст. Всичко това се е случило през изминалата година. Какво се е променило? От колко време сте в Англия, мастър Бенедикт?

Капеланът изду бузи.

— О, от около петнайсет месеца. Както ви казах, сър Хю, служих добре в Бордо и получих препоръчителни писма, които да представя на домина Маргарет.

— Да, да. А вие, брат Грациан?

— Изповедник съм на лорд Скроуп от около година. Той написа писмо до седалището на доминиканците в Блакфрайърс и поиска да му бъде изпратен свещеник. Настоятелите избраха мен и аз с радост дойдох тук.

Корбет тъкмо се канеше да продължи, когато нощта беше разкъсана от зова на ловджийски рог. Нито дебелите стени на имението, нито капаците на прозорците успяха да заглушат този страшен звук. Първоначално Корбет си помисли, че само така му се е счуло, но после печалният и протяжен вой се повтори.

— Къде е? — прошепна лорд Скроуп. — Трябва да е някъде наблизо.

Сякаш в стаята нахлу зъл дух. Първо настана мъртвешка тишина, след което всички се изправиха на крака и в дневната настана суматоха. Корбет се зачуди откъде ли се чува рогът. Скроуп се забърза към вратата, а от коридора се дочуха стъпките на разтичалите се слуги. Всички последваха господаря на имението навън, но Корбет направи знак на Ранулф да остане.

— Нападат ли ни? — прошепна Ранулф.

Служителят на Зеления печат се беше преоблякъл за вечерята и носеше почти същите дрехи като Корбет, но беше взел и портупея си. Понечи да го вдигне от пода, където го беше оставил, но Корбет поклати глава и той се спря. В тъмнината навън се разнесе трето изсвирване.

— Какво мислите, господарю?

— Убийство! — прошепна Корбет. — Демонът изчаква своя миг. Случва се човек да изглежда глупав като кокошка, а да е бърз като невестулка. Външният вид няма значение. Убийството се гуши като птиче в гнездото си, Ранулф, заяква и един ден внезапно излита. Именно това се случва тук. Прастари грехове избуяват и изпускат отровата си.

Корбет замълча, понеже домина Маргарет и капеланът й се върнаха в стаята. Игуменката затвори вратата след себе си. Кралският пратеник чу лейди Хауиса да вика на слугите да донесат още факли и фенери, докато съпругът й организираше хората си, за да претърсят имението.

— Мадам.

Корбет понечи да стане, но домина Маргарет му направи знак да остане на мястото си. Игуменката седна на стола на Скроуп и посочи на Бенедикт съседния.

— Сър Хю, не знам какво става — каза тя задъхано, — но съм сигурна, че в момента не ни грози опасност. Трябва да ви кажа нещо.

Тя извади едната си ръка от широкия ръкав на дрехата си и се наклони към Корбет, който долови аромата на лекия й парфюм.

— Брат ми наистина е кръвожаден човек — прошепна домина Маргарет дрезгаво. — Свободните братя може да са били еретици, крадци, развратници и какво ли още не, но той нямаше право да ги убива така безмилостно, приписвайки си ролята на Божи ангел отмъстител… — тя поклати глава. — Ще бъда кратка, сър Хю. Истината е, че един човек оцеля след клането в Мордерн — един луд, който живее в гората. Той е видял всичко.

— Кой е той? — прекъсна я Ранулф.

— Някакъв умопобъркан. Сирак е и не е с всичкия си, но затова пък е много устат — прошепна домина Маргарет, като се оглеждаше боязливо към вратата. — Облича се като палячо и живее от милостинята на имението и на близките манастири. Трябва да се срещнете с него.

Корбет си спомни рошавия просяк, който беше изскочил на пътя им на влизане в Мисълам.

— И той е станал свидетел на убийствата, така ли?

— Да. Отишъл при Свободните братя рано сутринта преди нападението, за да проси храна.

— Но как е избягал? — попита Ранулф. — Нали Скроуп е водел ловджийските си кучета?

Домина Маргарет се обърна към мастър Бенедикт.

— Той е идиот — каза капеланът. — Идва в „Сейнт Фрайдсуайд“ да проси. Така разбрах какво е станало. Говори несвързано и не обича да спи в затворени пространства. Прекарва нощите си под някой храст или дърво и нарича убежищата си своите ветровити горски замъци. Бил е там, когато Свободните братя са били убити, и е видял всичко, скрит в короната на някакво дърво.

— И така се е отървал от кучетата?

— Мисля, че да — отвърна капеланът. — Не беше много обстоятелствен. Каза ми само, че разбойникът Льо Риш се е бил приютил за известно време при Свободните братя в Мордерн.

— Сигурен ли сте? — попита Корбет.

— Колкото съм сигурен, че Бог е сътворил неделята — отговори капеланът. — Така ми каза лудият. Има и нещо друго — обесиха Льо Риш в един петъчен ноемврийски ден на зазоряване и после оставиха тялото му да виси на бесилото. Разбрахме, че след няма и час трупът му е изчезнал и оттогава никой не го е виждал.

Корбет погледна към домина Маргарет, която сви рамене.

— Дали наистина е мъртъв? — попита Ранулф. — В Лондон се е случвало осъден на смърт да подкупи палача — той направи жест с пръсти. — Около врата и гърлото на жертвата се слага кожена яка, а примката се поставя по различен начин. Болезнено е, но осъденият не се задушава. Присъствахте ли на обесването на Льо Риш, сър?

— Разбира се — притвори очи Бенедикт. — Носеше дълга парцалива роба, но, да, яката му беше висока. Изглеждаше безразличен и мълчеше. Качиха го по стълбата и набързо го обесиха. Трепна няколко пъти, а после увисна тежко и продължи да се люлее. Зората тъкмо беше пукнала и небето сивееше. Беше мразовито. Студът щипеше ръцете и лицата ни, така че се обърнахме и продължихме по пътя си. Спомням си, че чух грохота от каруцата за екзекуции, която се пързаляше по леда зад нас.

— Защо ни казвате това? — попита Корбет.

— Това е истината — рече домина Маргарет, а усмивката й се беше стопила. — Не мога просто да си стоя и да слушам, как брат ми плете паяжината си от лъжи и измами.

Игуменката примигна, стиснала устни, по които не беше останала и капчица кръв, и се загледа в паравана зад Корбет, все едно беше запленена от историята на Артур и Гуиневиър.

— Той става все по-безмилостен с всеки изминал ден.

— Има ли още нещо? — попита Корбет.

Домина Маргарет поклати глава.

— Ами предупрежденията? — попита Корбет. — Не повдигнах въпроса пред лорд Скроуп, но вие знаете за тях, нали? Става дума за анонимните писма със заплахи към брат ви.

— Заплахи ли? — изражението на домина Маргарет омекна. — Какви заплахи?

Тя замълча, тъй като лейди Хауиса, придружена от отец Томас, отвори вратата и влезе в стаята. Ранулф, разтревожен за състоянието на господарката на имението, отиде до нея и хвана ръката й. Отец Томас седна на един стол и зарови лице в ръцете си. После потри страните си и погледна към Корбет.

— Лорд Скроуп организира претърсване на имението, но се съмнявам, че ще намери нещо.

Лейди Хауиса зае предишното си място и хвърли очарователен поглед към Ранулф.

— Сър Хю — обърна се тя към Корбет, а усмивката й угасна.

Корбет се приближи към нея.

— Знаете ли, че съпругът ви е получавал заплашителни писма? — попита я той.

— Да, знам — промърмори лейди Хауиса.

Корбет седна на табуретката до стола й.

— Виждали ли сте ги?

— Един-два пъти — отвърна тя, потривайки веждата си. — Съпругът ми…

Корбет вдигна поглед. Лорд Скроуп беше отворил вратата и безшумно се беше промъкнал в стаята, следван от сянката си брат Грациан.

— Съпругът й — лорд Скроуп тръшна вратата — сам ще отговори на въпросите ви в собствения си дом. Не е необходимо да разпитвате останалите.

— Ами ловджийският рог? — пренебрегна Корбет избухването на господаря на имението.

— Мастър Клейпоул ще се заеме с това — Скроуп застана с гръб към огъня, за да се постопли.

— Мастър Клейпоул върши толкова много полезни неща — измърмори лейди Хауиса.

— Какво искаш да кажеш? — попита съпругът й. — Познавам го от години.

— Да, така е — отвърна кротко лейди Хауиса. — Били сте заедно в Ако. Той е бил твой оръженосец, нали?

Корбет долови накъде отиват въпросите й.

— Какво намекваш? — приближи се към нея господарят на имението.

Корбет се изправи.

— Нищо! — каза тя уморено. — Съпруже, нима не си забелязал, че те заплашват заради „Сангуис Кристи“ и ти отправят предупреждения, за да те накарат да признаеш греховете си при пазарния кръст?

— Кажете ми, моля ви — намеси се Корбет, — кои всъщност бяхте в Ако?

— Аз, братовчед ми Гастон и някои други мъже от Мисълам. Чухме, че сарацините искат да прогонят тамплиерите и всички християни от Светите земи. С Гастон бяхме млади рицари, изпълнени с идеали. Мечтаехме за приключения, а не да преследваме уелсците из техните долини или пък да гоним шотландските бунтовници сред блатата. Приехме кръста в „Сейнт Алфидж“ и се отправихме на изток, за да се присъединим към гарнизона в Ако. Скоро след това градът беше обсаден от сарацините. Знаете историята. Крепостта падна, ние избягахме, а други не успяха. Загубихме много способни мъже, Корбет, както и много сребро и други богатства. Като видях, че Ако ще бъде завладян, хукнах към съкровищницата на тамплиерите и взех оттам каквото можах. Спасих го от ръцете на неверниците и го донесох в Англия. Така Бог възнагради мен и останалите за добре свършената работа.

— Въпреки това сега получавате заплахи от тамплиерите, а и не само от тях.

— Те…

— Може ли да видя писмата?

Скроуп се намръщи, а после щракна с пръсти. Брат Грациан бързо излезе. Корбет се загледа в пода. Останалите седяха мълчаливо, потънали в собствените си мисли. Кралският пратеник хвърли бърз поглед към Ранулф. Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат явно се забавляваше, но той си беше такъв. Обичаше да наблюдава как Корбет действа като котка, която се промъква в миша дупка. Корбет му смигна и после се върна към разсъжденията си, заслушан в шума от горящите съчки в камината, които пукаха подобно на старите, сухи и вкоравени грехове, които сега се разпалваха в това имение.

— Сър Хю, сър Хю!

Корбет излезе от унеса си и видя, че брат Грациан се е върнал с някаква торбичка в ръце. Кралският пратеник я взе и изпразни съдържанието й. Свитъците, които изпаднаха отвътре, бяха малки и тънки, а писмата много си приличаха. Веленът беше висококачествен, а буквите бяха прилежно изписани и се четяха лесно. Едното писмо беше написано с червено мастило, а другото — с черно, но нищо не подсказваше произхода им. Корбет разгледа спретнатия почерк и се опита да раздели съдържанието на две части, но посланието си оставаше все същото. Първото писмо гласеше: „Божият храм забавя, но не забравя“, а второто: „Храмът забавя, но не забравя. Бог също.“

— Как бяха доставени тези писма?

— Сър Хю — отвърна Скроуп, — тук често се отбиват какви ли не търговци, които носят провизии, както и най-различни писма и жалби от пазара, града и околните села. Колко му е да им връчиш още един свитък. Не могат да помнят кой, кога и как им е дал всяко парче пергамент.

Корбет върна свитъците.

— Каквото и да казвате, милорд, тези заплахи не са свързани с настоящите събития в Мисълам, а с нещо, което се е случило преди много години — Корбет замълча. — Сигурен ли сте, че не искате да споделите нищо с мен?

— Сър Хю — отвърна Скроуп, като седна в стола си и потри колене, — ако имам нужда да се изповядам, ще го сторя пред брат Грациан. На всички останали им е достатъчно да знаят, че аз съм жертвата на всички тези злодеяния. Изпратих хората си да претърсят имението и да открият кой надува този рог, но съм сигурен, че няма да намерят нищо — той посочи към свитъците. — Няма да открият и кой е изпратил тези писма. И аз като вас, Корбет, съм свикнал да живея в опасност. Готов съм да посрещна всяко предизвикателство — Скроуп погледна гневно към жена си. — А ако за в бъдеще имате още някакви въпроси относно делата ми — погледът на господаря на имението се върна на Корбет, — обърнете се към мен.

Лорд Скроуп се изправи и леко плесна с ръце.

— Съжалявам, че тържеството завърши така, но аз съм жертвата, а не причината. Сър Хю, изглежда искате да кажете още нещо.

Корбет пристъпи напред и застана пред лорд Скроуп, поглеждайки го отгоре.

— Да, сър Оливър, искам да ви попитам за мастифите ви, Ромул и Рем. Те бяха убити, нали?

— Да.

— В такъв случай нека ви предупредя и аз — прошепна Корбет. — И то най-сериозно. Ако бях на ваше място, лорд Скроуп, щях много внимателно да се замисля върху обстоятелствата и да взема всички необходими мерки за безопасността си. Имайте предвид, че заплахите, които са ви отправили, още не са изпълнени. Сега обаче става късно и трябва да си лягаме.

Корбет се обърна, твърдо решен да не оставя последната дума на лорд Скроуп.

— Утре сутринта, преди литургията, двамата с мастър Ранулф ще отидем до Мордерн, ще намерим телата на Свободните братя и ще ги погребем подобаващо. Отче Томас, мастър Бенедикт, ще ви бъда благодарен, ако дойдете с нас, както и на вас, братко Грациан. Трябва да се прочете заупокойна молитва и да се спазят каноните на Светата църква — Корбет вдигна ръка. — А сега желая на всички ви лека нощ…

Мастър Хенри Клейпоул стоеше пред големия еркерен прозорец на Общината в Мисълам, който гледаше към пазарния площад, и се взираше в заледения калдъръм. Пак беше навалял сняг. Клейпоул реши, че това е израз на Божията милост, която покрива мръсотията и безчестието на хорските дела. Кметът на Мисълам беше спал зле. Той беше предвождал групата, която беше претърсила имението, но без никакъв успех. Неколцина от хайката дори твърдяха, че ловджийският рог всъщност се е чул отвъд стените на имението. После кметът се беше върнал в господарската къща и беше заварил лорд Скроуп в ужасно настроение. Корбет беше решен днес да отиде в Мордерн и беше настоял Клейпоул и неколцина войници да го придружат. Не биваше да изпуска Корбет от очи! Пристигането на кралските служители никак не се нравеше на Клейпоул. Не му допадаше този мрачен Корбет със смугло лице, който хладно се ровеше в миналото и настоящето като сокол, дебнещ своята плячка. Не му харесваше и спътникът му, Ранулф, с прилежно сресаната му яркочервена коса, пристегната здраво на тила, дългите му бели пръсти, които постоянно галеха дръжката на камата му, зелените му проницателни очи и устните му, извити в лека цинична усмивка… Клейпоул и преди беше срещал хора като тях. Очевидно беше, че хората на краля напълно осъзнават властта си. И все пак Ранулф беше по-различен. Той не би се поколебал да упражни правомощията си, независимо от последствията. Двамата с Корбет бяха дошли да се ровят в сърцата и умовете на хората в Мисълам. Клейпоул тихичко прокле лорд Скроуп. Той беше причината за всичко това. Просто не знаеше кога да сложи край, да се отдръпне и да тегли чертата.

Клейпоул се вгледа в стелещата се мъгла. Беше тъмно и дори най-ранобудните търговци все още не се бяха раздвижили, така че всичко беше спокойно. Кметът погледна към празния площад. Припомни си как преди много години той и още много мъже бяха стояли там в очакване да влязат в „Сейнт Алфидж“, да се хвърлят по лице на пода в църквата и да приемат кръста. Всичко това обаче беше останало далеч в миналото заедно с неговата невинност. Винаги се беше опитвал да забрави Ако — бушуващите огньове, ужасяващия тътен на вражеските барабани, зелените им знамена, които плющяха на сухия вятър, писъците от битката, ужасните новини, че стените са превзети и бранителите трябва да се оттеглят. Скроуп, който им крещеше накъде да вървят. Гастон, който лежеше ранен в лечебницата. Последвалия хаос, който разби бляновете на Клейпоул. В спомените му изникнаха онези последни дни, в които небето над Ако се освети от огнените залпове на сарацините, а ятаганите и камите на облечените в бели роби дервиши се издигаха и спускаха като сърповете на жетвари. Пред очите му бяха и отчаяните опити на Скроуп да се измъкне от надвисналия кошмар. И все пак се спасиха! Върнаха се в Англия, където ги приветстваха като воини на Христа, кръстоносци и мъже на честта, изпълнили обета си. Богатството им също доста се увеличи, помисли си Клейпоул, след като лорд Скроуп плячкоса съкровищницата на тамплиерите. За известно време настъпи затишие, мир и радост. Клейпоул се установи и се ожени за дъщерята на един златар, за да се изкачи още по-нависоко в служебната йерархия. Бракът му беше щастлив, мислеше си той, съпругата му беше простодушна и палава в леглото и му роди Биатрис — дъщерята, която кметът обичаше повече от всичко на света. Бяха доволни и си живееха спокойно и охолно. Тогава обаче се появиха онези Свободни братя.

В началото Клейпоул не им обръщаше внимание, въпреки че дори той беше очарован от тях, особено от младата Ева с нейното закръглено лице, красиви очи и дълга руса коса, която се спускаше до раменете й. Припомни си гузно развлеченията с нея по време на веселията за празника на черешите. Беше благоуханна неделна вечер, вечернята тъкмо беше приключила и Клейпоул изведнъж се озова насаме с Ева навътре в черешовите градини. Беше пил много кларет. Съблече корсажа й и галеше напращелите й, сочни гърди, а тя обсипваше лицето му с целувки и му шепнеше сладки думи, докато лежаха един до друг като любовници. Накрая Клейпоул се опита да й плати, но Ева само му се изсмя подигравателно и му каза, че това, което му е дала, струва много повече от парите му. Заяви също, че с какъвто аршин мери, с такъв ще му бъде отмерено. Той не знаеше какво е имала предвид, докато не чу хората да си шушукат след сутрешните литургии и на събранията в Общината. Говореха, че неговата Биатрис се е влюбила в младия Сит. Кметът започна да следи наивната си дъщеря както котка дебне мишката и за свой ужас разбра, че привечер тя се измъква от вкъщи с оправданието, че ще се срещне с този или с онзи. В действителност Биатрис се виждаше с любовника си в овощните градини. Понесоха се слухове. После лорд Скроуп — тази тъмна сянка, която тегнеше над живота му — го повика в имението си, за да му покаже заплашителните писма и да му подшушне каква опасност представляват Свободните братя…

Обезпокоен, Клейпоул потърка устата си. Не смееше да се противопоставя на Скроуп — ако господарят на имението умреше, без да остави наследник, Клейпоул възнамеряваше да заеме мястото му. Скроуп обаче никога не му беше казвал истината. Вместо това я беше оставил да виси във въздуха като примамка. Дали лорд Оливър е бил женен за Алис де Тъдънам? Ако е бил, Клейпоул беше негов законен наследник. Но как можеше да го докаже? Църковните регистри от времето на раждането му бяха изчезнали. Дали Скроуп имаше нещо общо с това? Или отец Томас, който твърдеше, че никога не ги е виждал? Или пък домина Маргарет, която винаги се възмущаваше от твърденията му? Защо Скроуп не казваше истината? Може би просто така му изнасяше? По този начин можеше да забърква така наречения си незаконен син в порочните си интриги и да го кара да се разправя с хора като Льо Риш. Въпреки че в стаята беше топло, Клейпоул потрепери. Това беше опасна игра. Заради алчността на Скроуп можеха да ги обвинят в държавна измяна.

— Сър?

Сепнат, Клейпоул погледна през рамо. Капитанът на градската стража го чакаше до вратата, облечен в ризница. Каза, че хората му вече са се събрали долу в двора, а конете са впрегнати и готови за път.

— Сър, трябва да тръгваме!

Клейпоул въздъхна, метна плаща върху раменете си, закопча го и намести портупея си. В Мордерн ги чакаха само мъртъвци, но все пак трябваше да бъде предпазлив. Кметът надзърна през прозореца. На площада се появи някакъв ездач и слезе от коня си. Мастър Бенедикт беше пристигнал. Наистина беше време да тръгват. Клейпоул слезе в двора на Общината, кимна на капитана на стражата и се изправи върху каменната плоча в основата на една колона.

— Тази сутрин отиваме в Мордерн. Имаме недовършена работа там — каза той. — Знаете, че хората на краля са тук. Телата на престъпниците, които убихме, трябва да бъдат подобаващо погребани или изгорени. Така или иначе, те ще изчезнат.

Думите на Клейпоул бяха посрещнати с мълчание. Докато хващаше юздите на коня си и го възсядаше, кметът забеляза мрачните погледи на войниците и чу мърморенето, което се надигна сред тях. Задачата никак не беше допаднала на хората му. Беше предупредил Скроуп за това още в самото начало. Още тогава трябваше да погребат труповете и да забравят за тях. А сега се налагаше да се върнат хладнокръвно там, където беше пролята гореща кръв и където животът на Свободните братя беше угаснал като свещ. Клейпоул дръпна юздите и пришпори коня си. Портите на Общината се отвориха и кметът и останалите препуснаха в лек галоп. Тропотът на конските копита му върна чувството за власт. Пресякоха пазарния площад. Видяха дрипавия градски идиот да седи на обичайното си място край поилките за коне до църквата. Когато Клейпоул се приближи, просякът скочи на крака и се затича към него с протегнати ръце.

— Господин кмете, господин кмете! — извика той. — Нося ви новини!

Клейпоул спря коня си и се взря в безумеца — лицето му беше измръзнало от студа, очите му шареха лудо, а устата му беше пълна с полусдъвкана храна.

— Сагитариус се върна — провикна се глупецът. — Знам, че е тук. А сега си искам наградата.

Просякът едва затвори уста, когато тишината на пазарния площад се разкъса от пронизителния вой на ловджийски рог. Просяците, които спяха из тъмните ъгли, се разбудиха и пропълзяха по-надълбоко в сенките. Рогът изсвири още веднъж. Сред хората на Клейпоул настъпи суматоха. Войниците обръщаха конете си и с полуизвадени мечове се оглеждаха, за да разберат откъде идва опасността. Рогът прозвуча за трети път. Клейпоул слезе припряно от коня си, като се опитваше да се прикрие зад него. Чу се остър звук, все едно някой опъна струните на арфа, а после изсвистя стрела. Някой извика и подплаши коня. Клейпоул с ужас се взря в градския идиот, който се олюля, пронизан от стрелата дълбоко в гърдите. Лудият се опита да запази равновесие, размаха ръце, лицето му потрепваше, а устата му не спираше да се отваря и затваря дори когато оттам избликна фонтан от кръв. Втора стрела проряза въздуха. Просякът изгъргори, давейки се в собствената си кръв. Кметът отмести коня си. Градският идиот явно беше единствената мишена. Клетникът падна на колене, а стрелата, която се беше забила в гърлото му, го довърши. Той се взря за последно в Клейпоул, от полуотворената му уста се лееше кръв. След това лудият се строполи по лице на земята, а един последен спазъм го обърна по гръб.