Нощта на трифидите

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАИЗЛЕТ

Мъжът се измъкна заднешком от люка на странното возило. С едно движение на дългите си ръце хлопна шумно капака и се изправи, триейки с парцал омазаните си в грес ръце.

Единственото описание, което подхождаше на тази машина, беше железен слон. Боядисана в бледосиво, имаше две долепени кабини, които приличаха на разперени слонски уши. Отпред стърчеше нещо много подобно на слонски хобот, но метален. Необичайното съоръжение със смукателните отвори за въздух, ауспусите и цялото желязно туловище се опираше на две вериги. И май беше по-голямо от боен танк.

Приликата на машината с животното не се бе изплъзнала от вниманието на собствениците и. На дългия сив хълбок имаше изписани едри букви — ДЖЪМБО. А зад едната остъклена кабина забелязах пъстър свиреп профил на индианец, вирнал брадичка и вторачен в далечен хоризонт. До него със засукани буквички се пъчеха думите „Разбий ги!“.

Имаше още надписи, макар да бяха по-прозаични указания като „Впускателен отвор за сгъстен въздух“ и „Зареждайте само бензин с октаново число 100“. — Добро ти утро, господин Мейсън.

Човекът, човъркал доскоро машината, ми подаваше ръка. Беше висок и кльощав, с руса коса и светлосини очи. Прецених, че е на около трийсет и пет години. Говореше с провлечената приветливост на южняк. Откри още грес по опакото на дланта си, изтри я отзад на маскировъчния си панталон и пак я протегна към мен. Не помръднах. Той се усмихна.

— Не мога да те виня, приятел. На твое място и аз щях да съм твърде ядосан, за да се здрависвам. — Гласът беше жизнерадостен и благожелателен като сините очи. — Добре ли си вече? Мъчат ли те гърчове или гадене?

Завъртях глава.

— Доста добре съм… с оглед на обстоятелствата — уверих го малко сковано.

— Чудесно! Слушай, Джазмей — ухили се лениво на момичето, — не знам какво си мисли господин Мейсън, като се целиш тъй с автомата, ама аз взех да се изнервям… — Озърна се. — Ей, ти нали няма да ме цапардосаш или да побегнеш? Няма. Разбира се, че няма. Джазмей, прибери оръжието и загрей дъртия Джъмбо, бива ли?

Момичето отвори вратата на едната кабина, пъхна автомата в стойката вътре, после се промуши в подобието на шахта, побиращо кабинката на водача под другите две. Двигателят забръмча и забоботи. Две струи синкав дим изригнаха зад еленските „уши“.

— Страхотен звук, а? — възторжено подхвърли мъжът и тупна с длан машината. — Сложих нови свещи на старчето в твоя чест… — Понечи да се качи във возилото, но мигновено се извъртя към мен. — Между другото, казвам се Сам Даймс. — Пак протегна ръка да стисне моята и се подсмихна срамежливо. — А, ти не си падаше по здрависването, нали? Извинявай. Съжалявам и за другото… — Престори се, че забива игла в ръката си. — Не измислихме по-добър начин да те домъкнем тук, без да пострадаш.

Впих поглед в него, а стотина гневни въпроса се боричкаха кой пръв да бъде изречен гласно. Но още бях прекалено смаян, за да ги избълвам.

— Сам Даймс — повтори, като докосна с пръст гърдите си, и пак пристъпи към машината. — А сега те моля да се пъхнеш вътре. Трябва да ти покажа нещо.

Возилото тътнеше на веригите си по утъпкан път и подминаваше други като него — големи слоноподобни машини с надпис ДЖЪМБО отстрани. Всяка обаче се кипреше с различна емблема зад кабинката на водача. Имаше изображения на дъвчещи челюсти на акула, герои от комикси, съблазнителни момичета. И всяка носеше свое име — „Късметлийката“, „Дивака“, „Огнегълтача“. Последната пък се радваше на името „Жвакащата Марта“ и емблемата представляваше плашеща жена, която поглъщаше цели трифиди, сякаш бяха стръкове целина.

Настаних се на едната от двете анатомични седалки отпред до Сам Даймс. Джазмей караше грамадния метален звяр и седеше долу, главата и беше наравно с обувките ми. Друсането ми се отрази добре — преглътнатите въпроси изведнъж се отприщиха.

— Защо ме довлякохте тук, по дяволите?!

Сам Даймс ме изгледа с ококорени невинни очи.

— Ами, преди всичко, за да ти покажа нещо. Дръж се здраво, сега ще излезем през портата. Нататък не е много равно.

— Не… да му се… проклятие! Защо изобщо ме доведохте тук? И какво, за Бога, сте направили на Керис?

— На Керис ли? — Той се потърка замислено по бузата. — Тя си е добре.

— Откъде знаете?

— Налага се да ми повярваш.

— Тук ли е?

— Не, господин Мейсън, още е в Ню Йорк. И нищо и няма.

— Но вие най-безцеремонно убихте мой приятел.

— Съжалявам. Не знаех за никакви жертви. Нямахме такива намерения.

— А какви бяха намеренията ви?

— Да те доведем тук жив и здрав, не е ли ясно?

— И къде е това „тук“… по-точно?

— Южно от линията Мейсън-Диксън3 — лаконично отвърна той. — Не е необходимо да знаеш точно.

— Добре, господин Дайм. А защо съм тук?

— Фамилията ми е Даймс. Защо ли? Надявам се, че скоро ще видиш причината по-ясно от носа си. — Пак ми се усмихна свенливо. — Извинявай, време е за малко борба с вредители.

През предните стъкла виждах, че сме стигнали до внушителна порта, която се отваряше с усилията на четирима мъже. Измъкнахме се за секунда-две. Озърнах се — веднага затвориха портата и я вързаха с вериги.

— Джазмей, ще ми пуснеш ли помпата? Благодарско.

Отпред ни се изпречиха трифиди, местейки се на тласъци, конусите върху стъблата им се люшкаха насам-натам.

Колкото и да бях ядосан, наведох се, за да гледам. В този момент Сам Даймс хвана лост за управление и натисна с палец червения бутон отгоре.

От края на металния „хобот“ изскочи огнено кълбо. Секунда по-късно три трифида бяха погълнати от него. Зелените листа почерняха и увиснаха, конусите се спаружиха. Едно растение пльосна на пътя. Сам Даймс се обърна с усмивка.

— Ето нещо, което ние имаме, а пустите плевели си нямат. Огън. Възхитителен огън!

Опърли ги още веднъж за всеки случай. Много трифиди заприличаха на горящия храст от Стария завет. Сам подвикна:

— Тия твари нахитряват. Щом изгориш две-три, останалите се разкарват.

Тромавото возило премаза димящите останки на трифидите, улучени от огнехвъргачката. Другите растения, макар да наброяваха хиляди, вече не ни се пречкаха. Няколко обаче изплющяха с жилата си по стъклата на кабината, докато ги подминавахме, и оставиха типичните петна отрова.

— По-сигурно от това няма. — Сам Даймс чукна по стъклото с кокалчетата на юмрука си. — Закалено е.

Разположението на трифидите около базата ми беше отдавна познато от други места. Около оградата се бяха скупчили нагъсто, пробваха си силите срещу нея и несъмнено таяха надежда в растителните си мозъци (ако изобщо ги имаха), че общият им натиск ще разкъса телта. С отдалечаването от телената ограда обаче те се срещаха все по-нарядко. Дали в армиите на трифидите тези разпръснати екземпляри имаха ролята на часови или резерви? Разбира се, напоследък не беше лесно да се намери свободна от тях земя. Машината тътнеше по равното поле и аз все зървах по някой трифид, стърчащ самотно. Повечето не шаваха. Но с доближаването на верижното превозно средство те „чуваха“ грохота на двигателя му и местеха късите си крачета, за да се завъртят към източника на звука. Няма спор, напомняха за хищници, проследяващи жертвата си.

Сам Даймс вече се облягаше удобно на седалката си, едната му ръка едва докосваше лоста, с който се управляваше „хоботът“ на огнехвъргачката. Общо взето, машината ме впечатли. Знаех колко полезен може да бъде за моите хора у дома такъв високопроходим унищожител на трифиди. Засега обаче още не бях разнищил загадката защо попаднах на това място.

— Благодаря, че ме повозихте — подхванах непринудено. — Но продължавате да се скъпите на отговори.

— Съжалявам, господин Мейсън, искрено съжалявам.

— Кои сте вие всъщност?… Питам за цялата ви общност.

— Доскорошните ти домакини ни наричат „отцепниците на Куинтлинг“.

— Да, чувал съм за вас.

— Нищо добро, обзалагам се.

— Казват, че сте бандитска сган — осведомих го. — И че крадете и убивате.

— Джошуа Куинтлинг е бил сред основателите на общността в Ню Йорк, но се появил генерал Филдинг и въвел… — Той вдигна рамене. — Да речем, по-силови методи. Затова преди двайсетина години Куинтлинг напуснал със семейството си и други семейства, които искали да живеят по-човечно.

— И накрая отцепниците на Куинтлинг се заселили тук?

— Не е точно така. Генерал Филдинг заповядал на един от бойните си кораби да подгони невъоръжения параход на Куинтлинг. Бойният кораб просто го разнебитил с оръдията си. Съпругата и малкият син на Куинтлинг загинали заедно с още десетина души. Куинтлинг спасил останалите от сигурна гибел, като забил парахода в пясъците на едно устие, където било прекалено плитко за бойния кораб. Иначе… — Пак сви рамене красноречиво. Взря се в мен сериозно със сините си очи. — Но ти не ми вярваш, нали, господин Мейсън?

— Какво ми остава, освен да приема думите ви на вяра? Хладният ми тон обаче май подсказа, че не ме е убедил.

— Както предпочиташ, господин Мейсън. Едва ли мога да набия доверие в главата ти с приклада на пушката, нали?

— Доколкото виждам, животът ми е изцяло във ваши ръце.

Не изрекох опасенията си, но вече се питах дали в един момент няма да спрат, да ме изритат на земята и да ме зарежат да се оправям сам в заетата от трифиди пустош. Той се позагледа в мен.

— Наистина ли си въобразяваш, че похарчихме толкова време и гориво — и то скъпоценно гориво! — за да те доведем тук и просто да се разправим с теб?

— Аз откъде да знам?

— Що за нелепост! — Стори ми се, че искрено се засегна от моя намек. — Толкова усилия хвърлихме, за да те спасим.

— Да ме спасите ли?

— Ами, да.

— И защо решихте, че е нужно да ме спасявате? Ако можехте да ме видите там, щяхте да знаете, че всичко ми потръгна прекрасно. Освен това на другия ден трябваше да отплавам към родината си.

— Знаем.

— Тогава, дяволите ви взели, какви номера ми въртите?

— Известно ни беше, че ще отплаваш към Англия. — Сам ме наблюдаваше невъзмутимо. — Научихме и че зад теб, точно отвъд хоризонта, за да не виждаш, ще плава тежко въоръжен броненосец, придружен от два разрушителя.

— Внушавате ми, че генерал Филдинг е намислил да превземе остров Уайт?

— Такива сведения получихме, господин Мейсън.

— Но какъв смисъл би имало? Готови сме да посрещнем с отворени обятия дружески настроени гости.

— Убеден ли си?

— Разбира се.

Той си пое дъх и остави очите си да огледат слънчевата местност и бдящите в нея трифиди.

— Господин Мейсън, както излиза, държали са те на тъмно. Ако не в буквалния смисъл, поне в преносния.

— Хайде, чакам изненадата.

— Нали знаеш, че хората в Ню Йорк под властта на генерал Филдинг нямат достъп до петролни залежи или резерви от бензин?

— Да. Карат колите си с метилов спирт.

— А той е толкова неподходящ, че съсипва двигателите за две-три хиляди километра.

Кимнах.

— Е, ние пък имаме два петролни кладенеца — продължи Сам Даймс, — имаме си и рафинерия, която произвежда към пет милиона литра гориво годишно… Признавам, не е много. Но така можем да юркаме стареца напред-назад. — Потупа с обич седалката. — И разполагаме с добро и чисто авиационно гориво за хидропланите.

— Каквито Ню Йорк също няма.

— Прав си, господин Мейсън. Могат само да се влачат по океаните с параходите си, които горят въглища. Значи разбираш, че ако докопат вашата технология „Мейсън-Коукър“, генерал Филдинг ще си преработва на воля соковете на скапаните трифиди и ще има колкото си иска гориво за колите, за транспортните самолети… и за бойните.

— И какви ще бъдат последствията?

— Ние ще бъдем изтрити от лицето на Земята. Нагоре от устията на реките сме в безопасност от неговите бойни кораби. Но сдобие ли се с бомбардировачи и изтребители… — Сам Даймс подсвирна. — Бомбите му ще ни издухат пред дверите на ада.

— Помирете се с него.

— Тоест да се предадем?

— Не — поправих го сериозно. — Изпратете делегация. Преговаряйте.

— Няма да се съгласи. Скоро ще има в ръката си дългия бич. Да, ще прибере жените и децата, за да ускори размножаването. Но мъжете? Е, ще ги откарат да добиват въглища или да секат дървета, или пък ще ги затворят в онези проклети робски ферми из Карибите, където всички се мъчат денем и нощем да махнат трифидите и да отгледат вкуснотийките, с които генералът глези привържениците си. — Наистина ли го смятате за толкова неразумен човек?

В паметта ми изплува образът на бащата на Керис — генерал Филдинг с пламтящото жълто око. Вярно, изглежда ръководеше с твърда ръка, устремен към целите си. Но да е тиранин и убиец? Не ми се вярваше.

Сам Даймс се взираше преценяващо в мен и подръпваше устните си. След малко пак ме заговори:

— Да, господин Мейсън, наистина смятам генерал Филдинг за крайно неразумен човек. И си мисля, че няма да се спре пред нищо, за да ни смаже и да покори остров Уайт. Освен това съм убеден, че той е жесток диктатор.

— Това си остава ваше мнение.

— Не е само мое, господин Мейсън.

— Нима? Кой друг мисли като вас?

— Не се ли досещаш? Човекът се подсмихваше, харесваше му да ме държи в напрежение. Свих рамене.

— Е, кой друг?

— Ами например собственият ти баща — Бил Мейсън.

— Баща ми ли? Той никога не е виждал генерал Филдинг.

— О, напротив. Стари познати са. И ти си го срещал още в детството си. Поклатих глава намръщен.

Ухиленият Сам Даймс посегна към краката си и измъкна куфарче. Отвори го, извади книга и ми показа корицата. Прочетох заглавието, после и името на автора — Уилям Мейсън.

— Много ще се учудиш, ако научиш чак докъде е стигнала книгата на твоя баща. Преди пет години дадохме за нея двеста литра бензин на едни португалски рибари. Дано баща ти не се заяде с нас за авторските права — отпечатахме хиляда екземпляра и ги разпространихме сред нашите хора. — Сам продължи отсечено: — Баща ти е познавал генерал Филдинг под друго име — Торънс.

— Торънс ли? — Името ми беше твърде познато, напрегнах се. — Баща ми е избягал от Торънс преди двайсет и пет години.

— Именно. Родителите ти напоили Торънс и бандитите му, когато онези нахълтали в Шърнинг, И щом Торънс се унесъл, баща ти повредил колата им, после се измъкнали. Торънс се събудил и открил, че птичките са отлетели от кафеза. Бил загазил зле, защото около къщата се събрали трифиди. Но той си е хитроумен, скалъпил противотрифидна защита от телена мрежа и зебло. Само че на излизане от къщата един трифид стоварил жилото си върху главата му, отровата се впръскала под мрежестия шлем и ослепила едното му око. — А после Торънс някак се добрал до Ню Йорк под ново име? — И с тежкарски пагони на раменете.

— Значи е знаел, че съм син на Бил Мейсън.

— Естествено. Искал е да те използва.

Картинката се проясняваше. Съзнавах обаче, че има още да си блъскам главата.

— Но аз познавам дъщерята на Торънс. Дори сме близки.

— Именно — натърти Сам Даймс. — Затова и тя е фигура в стратегията на стареца. Ето, пристигнахме.

— Но…

— Остави въпросите за по-късно. Трябва непременно да видиш това.