Нощта на трифидите

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВАПОСЕЩЕНИЕТО

Навремето баща ми написал: „След такова предупреждение не се впускам в спорове.“ Мъдри слова. Неговият син си ги припомни съвсем точно в очакване стрелата да се забие всеки миг в гърдите му.

Показах, че се предавам, по прастария начин, като вдигнах и двете си ръце. Позяпахме се недоверчиво — аз със защитния си гащеризон с прозрачен шлем и четиримата индианци с пъстри тъкани туники. Естествено не носеха нищо, което да ги предпазва. Стояха рамо до рамо в гъмжилото от трифиди. Един отмести с ръка дебелите листа, които му пречеха да ме вижда… а аз сигурно бях чудновата гледка. Трима от индианците бяха съвсем млади. Другият, мъж на възраст между петдесет и седемдесет години, се взря в мен безстрастно. Тъмните очи ме преценяваха. После той промълви:

— Наоми, вече можеш да прибереш лъка. — Кимна ми. — Не сме тук да ви създаваме неприятности.

Аз още го зяпах. Старият индианец се усмихна.

— Нали не очаквахте да кажа нещо от рода на „Аз сваля скалп на бледолик човек“? — С обиграната любезност на професионален дипломат, той леко склони глава и продължи: — Добър ден. Аз съм Райдър Чий. Това са дъщеря ми Наоми и синовете ми Айза и Тио. Имаше овладян глас на културен човек.

— Името ми е Дейвид Мейсън. — Дъхът ми замъгляваше отвътре прозрачната пластмаса на шлема. — Имате ли нещо против да си сваля ръцете?

— Нямам, Дейвид Мейсън. Съжалявам, че повредихме пушката ви. Но искахме да сме сигурни, че няма първо да стреляте, а после да задавате въпроси.

Възвърнах си самообладанието и попитах с какво да им помогна.

— Ние дойдохме — усмихна се Чий — да ви предложим своята скромна помощ. В края на краищата вие сте най-близките ни съседи.

Благодарих им и ги поканих да дойдат с мен в лагера, където заварихме Сам Даймс заедно с Гейбриъл да преглеждат надраскани набързо графици.

Щом се озовах в защитения от трифиди кът на лагера, отървах се от неудобните предпазни дрехи. Чистият въздух имаше невероятно ухание. Поемах начесто прекрасния свеж въздух, докато представях четиримата посетители на Сам и Гейбриъл. Чий кимна на Сам.

— Вие сте предводителят. — Отбелязваше факта, а не питаше. — Простете ни, че ви се натрапваме в този несъмнено мъчителен момент. Ние обаче научихме, че мнозина от вас са ранени.

— Вярно е — донякъде предпазливо потвърди Сам. — Трябва да сте чули, че тук положението загрубя преди няколко дни.

— Видяхме сражението, така е. — Старецът тихо произнесе имената на децата си. Те ловко смъкнаха раниците от гърбовете си и ги оставиха на земята. — Обсъдихме вашите затруднения. Предположихме, че при такова опустошение може би не ви достигат медицински материали. Затова донесохме чисти превръзки, антисептични средства, сапун и пеницилин.

— Пеницилин ли?

— Да. Правим го само във вид на таблетки, защото нямаме спринцовки за подкожни инжекции. Носим също и упойващи вещества за успокояване на болките.

Сам изведнъж се трогна. За миг сякаш не намираше думи, после те се изляха една през друга.

— Ами… Благодаря. Милион пъти ви благодаря. Нямате си идея какво означава това за нас. Свършиха ни пакетите за първа помощ. Всичките ни медицински запаси изгоряха с клиниката. — Раздрусваше възторжено ръцете им. — И пак милион благодарности. Много, много благодаря… толкова пъти ще кажа думата, че чак ще я изтъркам. Днес спасихте живота на мнозина, но пък бездруго си го знаете, нали? Божичко! Няма как да изразя колко съм ви признателен, че ни навестихте днес.

— Съседи сме. Видяхме, че имате нужда от помощ.

— Постъпка на истински християни. Е, ако не ви обиждам с тия думи. Ох, да му се не види, какво става с тия мои обноски? Моля ви, седнете… да, да. Ей там, на възглавниците, още не сме се настанили като хората. Трябва да пийнете кафе с нас… и май имаме пресен хляб… заварихме една фурна горе долу читава. Слава на небесата и за дребните добрини.

— С удоволствие ще пийна кафе — отвърна Чий с тон на образован човек. — Бих се радвал обаче, ако изобщо е възможно, да получа чаша чай.

— Чай… Ей, Гейбриъл, имаме ли чай? Май не се… чакай малко… нямаше ли една кутия в оная машина, с която се върнахме?

Гейбриъл се засмя.

— Ще заръчам на някого да потърси. — Поприказва с един младок, който излезе припряно. — Скоро ще донесат кафе и чай. И лекарите ще употребят добре медицинските припаси.

Двамата с Гейбриъл приклекнахме до седналата групичка. Очите на стария индианец оглеждаха изпод тежките клепачи разрухата наоколо с неприкрита печал. Накрая той попита:

— Ще се намери ли начин да решите мирно разногласията си?

Сам изпусна тъжна въздишка.

— Надяваме се някой ден да стигнем дотам. Само че оня отсреща не ще да преговаря.

Гейбриъл вметна:

— Добре сте си уредили живота, щом можете да произвеждате и медицински материали.

— Само в малки количества. Разбира се, стигат за всекидневните ни нужди. Аха, по този начин… — очите на Чий заискриха от усмивката — … вие се опитвате да измъкнете малко сведения за нас?

— Прав сте — кимна Сам. — Искаме да знаем повече за вас, любопитството направо ни гризе.

Чий, изглежда, никак не се подразни от това любопитство.

— Съвсем естествено е. Ами… аз съм от племето алгонкуин. Като студент започнах да се занимавам с медицина, но се запалих по психиатрията, след като чух блестящата лекция на един швейцарски психолог. Всъщност писахме си няколко месеца и той ме покани да поработя заедно с други негови ученици в дома му до Базелското езеро в Швейцария. Прекарах цяла зима там. Беше вдъхновяващо.

— Един момент. — Гейбриъл изви вежда от учудване. — Прочут швейцарски психолог ли? Случайно да не става дума за Карл Густав Юнг?

— Да, така е. Той с особен интерес записваше сънищата на аборигените според популярния тогава термин. И аз попадах в тази категория. Предполагам обаче, че научих от него повече, отколкото той от мен. През онзи април преди трийсет години се завърнах у дома в родния си резерват и чух, че на един престарял и свадлив шаман му е щукнало нещо. В началото на май изтормози със заплахите си цялото село, за да слезем в изоставена сребърна мина, където да се спасим от наближаващата Гибел. Повечето хора му се подчиниха. Останахме там три денонощия. През цялото време той рисуваше знаците си по земята с цветна пръст и житни зърна. Казваше ни, че вещаели бедствие. И трябвало да останем в тунелите на мината, докато не отмине опасността. Да, вярвах му. Подтикваха ме не древните поверия на моя народ, а нещо, което Юнг повтаряше с удоволствие, когато сядахме на вечеря. Цитираше думи на Гьоте: „Идните събития хвърлят сянка пред себе си.“ А преди Ослепяването определено долавях нарастваща възбуда у животните. Местен пастир бе стъпкан до смърт от крави. Забелязахме цели птичи ята да отлитат по време, когато трябваше да свиват гнезда. Рибата се криеше в дълбокото, сякаш беше зима, а не пролет. — Индианецът вдигна ръцете си с разперени пръсти. — Шаманът беше прав. Гибелта наистина дойде… и вие добре знаете в каква форма ни сполетя. През онази съдбовна нощ преди три десетилетия зелени проблясъци осветиха небето. Двама юноши се върнаха в тунелите да ни ги опишат. Глупаво пренебрегнаха предупрежденията на стареца и излязоха горе да гледат. До сутринта бяха слепи. И все пак от триста мъже, жени и деца двеста и осемдесет се спасиха от Ослепяването.

— Вижда се, че вашият народ благоденства — спомена Сам. — И имате чудесно семейство.

— А, тези са ми най-малките. Тримата имат племенници и племеннички, които са по-възрастни от тях.

— Значи се върнахте към древните обичаи на своето племе?

— Да, към някои от тях. Но когато белите хора ни изтласкаха, загубихме не само земите си, но и заблудите си. Разберете, хиляди години сме вярвали, че сме пазители на слънцето. И че нашите ритуали съхраняват светлината и топлината му за останалите хора. Били сме много горди от своята отговорност. Мисионерите обаче успели да ни избавят, както споменах, от нашите заблуди, но не и да ни внушат нови. В най-добрия случай страдахме от крах на илюзиите, дори от разочарование… А в най-лошия мнозина от нашите започнаха да изпадат в депресивни състояния, които често се влошаваха в психоза. Ако се досещате, загубихме волята си за живот. И след Ослепяването проумяхме, че сме способни да преоткрием себе си. Макар че вече нямаше да се опираме на старите си богове, бяхме способни да ги изтълкуваме и пресътворим наново, възползвайки се от учението на Юнг. Така си създадохме нова, по-здрава вяра, основаваща се на духовността, не на догмите. — Взираше се в нас изпод надвисналите си клепачи. — Подозирам, че това не е важно за вас. Но не бива да забравяте, че живеем в нова епоха. Ослепяването помете Стария свят. А новите времена изискват и нова вяра. Спомнете си някогашните общества. Процъфтявали са, когато са откривали нови богове и са възприемали нови религии. Културата им западала единствено, когато и вярата им рухвала.

— Да не внушавате, че трябва да си измислим нова религия? — намръщи се Гейбриъл. — Според мен тя ще е само поредното средство за потисничество.

— Защо пък не? Но не бъркайте бог с религията. Добре е да ги обсъждаме поотделно. Вместо това си представете, ако желаете, религията като идея за живота. Както конституцията на една държава представлява сбор от правила.

Един младеж донесе чаши с кафе и чай. Гейбриъл Дийдс не можеше да се сдържа повече.

— Всички бихме искали да научим нещо…

— А, да, сигурен бях, че ще стигнем и до този въпрос — кимна Чий. — Как моите хора се движат свободно сред трифидите, без да пострадат ли? Сам сви длани около горещата чаша. — Това, господине, е въпросът на въпросите.

Чий протегна пръсти към брадичката ми.

— Ще ми позволите ли да докосна лицето ви?

Кимнах озадачен. Тъмните пръсти, корави като продъбена кожа, леко се плъзнаха по бузата ми.

— Набола брада — установи той.

— Сега вие ме пипнете.

Изпълних молбата му.

— Усетихте ли? — усмихна се индианецът. — Гладко като кората на диня. Никаква брада. — Вместо да отговори направо на първия въпрос, той вметна: — Преди двайсет години трифидите повалиха последната си жертва от нашето племе.

— А после?

— Жилят някои от нас от време на време. Но отровата никога не е смъртоносна. Преди петнайсет години жиленето вече не ни влияеше, освен със силата на удара.

Гейбриъл сви вежди.

— Според вас защо сте станали неуязвими?

— Убеден съм, че отговорът се крие отчасти в примера, който ви дадох току-що. Виждам брада по лицата ви. Това е нещо непознато за нас. Трябва да знаете, че аз съм на петдесет и пет години, а никога не съм имал и един-единствен косъм на брадичката си. Припомнете си, че има съществени биологически различия между индианците и по-скорошните заселници в Америка от африкански или европейски произход. Сигурно знаете фактите. Погледнете отличителните ни белези — права черна коса, очи с дебели клепачи, азиатска външност… широки лица, червеникава кожа. — Посочи лицето си. — Надникнете ли по-надълбоко, ще откриете и други. Малцина възрастни сред нас имат телесно окосмяване, често се срещат предни зъби с форма на лопата, липсва кръвна група В, преобладава положителният резус-фактор. Накратко, господа, майката природа е сварила кръвта ни малко по-различна от вашата.

— Това ли бил отговорът? — Изпитах леко разочарование. Надявах се на някакъв вид лекарство срещу трифиди. — Има нещо отличително във вашата кръв или хромозоми, което ви прави неуязвими за жиленето на трифидите, докато ние не сме, така ли?

— Вероятно.

Гейбриъл беше по-схватлив от мен.

— Но вие споменахте, че процесът е бил постепенен. И че преди повече от двайсет години вашите хора също са умирали от ужилване на трифиди. А няколко години по-късно изведнъж сте придобили имунитет.

— Вярно — потвърди Чий. — Предполагам, че латентният естествен имунитет е бил стимулиран, защото ние поглъщахме трифиди в големи количества. Като млад редовно се хранех с вариво от тези растения, подправено с кълцаната тъкан на жилата им. Това ястие бе измислено в нашия резерват като стопанска необходимост, а не от кулинарен авантюризъм.

— Значи умереното подлагане на трифидова отрова през продължителен период е предизвикало имунна реакция? — Гейбриъл потъна в размисъл, подръпваше долната си устна с палец и показалец. — И сега свободното придвижване ви дава предимство над всички останали.

— Рядко предимство. — Чий добави беззлобно: — И понякога намираме в това повод за задоволство.

Какво ли бихме могли да кажем? Пред нас седеше мъж със здрави потомци от самоуверена и видимо независима общност, която споделяше нова вяра. В нея намираха сила, цел и самоуважение. Всъщност тези хора не бяха пострадали от Ослепяването или нашествието на трифидите. За тях сътресенията преди три десетилетия не означаваха катастрофа, както за нас, а спасение.

Четиримата индианци си отидоха и ние продължихме да си вършим работата. Отрязвах унищожените части от оградата. До свечеряване можеше да се постави нова тел. Изтощен се вмъкнах под одеяло зад преградата от верижни машини. Върху един Джъмбо часовият полека извличаше акорди на блус от китарата си — и тъжни, и приятни. Нито буден, нито заспал, повтарях в паметта си разговора с Чий, отново виждах мъдрите очи да проблясват под тежките клепачи. Обясняваше ни биологическите отлики в тяхната кръв, които са им дали имунитет срещу отровата на трифидите. Представях си как той и децата му безнаказано се промушват през гъсталаците от трифиди.

В този миг рязко седнах, една дума напираше на устата ми: „Кристина“. Мисълта изскочи в главата ми нечакана и сияеща със силата на библейско откровение: „И Кристина тичаше сред трифиди. Видях я. Тя също е неуязвима за отровата им. Но проклет да съм, ако има и една капка индианска кръв във вените си…“