ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА„РЪКАТА НА НЯКОЙ ДРУГ…“

След като спасил оцелелите при потъването на „Титаник“, капитанът на „Карпатия“ Рострън написал за почти самоубийствения устрем на своя кораб между айсбергите: „Когато видях през какви ледове се провирахме под пълна пара през нощта, потреперих. И не ми оставаше друго, освен да помисля, че не моята ръка, а ръката на някой друг бе на руля през онази нощ.“

Тази необичайна представа споходи и мен. Реех се все по-надолу в нощта, следвайки цветните светлинки по опашката на предния самолет. От двете ми страни се издигаха скалните стени, обрамчващи река Хъдзън. Лунната светлина хвърляше призрачни отблясъци по водата. Може би заради въздушния поток от водещия хидроплан в това мъждукане по речната повърхност имаше нещо неземно. Отгоре на всичко ме разсейваше, защото се усетих, че следя движението му. Въпреки това се накарах да не откъсвам поглед от опашните светлини на самолетите пред мен. Забавех ли се прекалено, щях да изостана и да ги изгубя. Ако пък избързах, можех да се забия в тях.

Нервите ми бяха като навита пружина на часовник, бях напрегнал всичките си сетива. Следях равновесието на въздушната машина, вслушвах се в звука на двигателите, наблюдавах приборите и датчиците, самолетите отвъд предното стъкло, а колосалните каменни стени от двете ни страни се стесняваха и накрая изглеждаше, че краищата на крилете са на косъм от гибелта. По-ниско. По-ниско. Още по-ниско. В един миг включих прожекторите под крилете.

— Добре — обърнах се към Гейбриъл с учудващо и за самия мен спокойствие, — сега виж в огледалото дали лъчите стигат до водата.

— Виждам ги.

— Кажи ми, когато започнат да се сливат.

— Ясно. Събират се… чакай… замряха.

— Ще се спусна по-надолу…, а ти наблюдавай.

— Дадено.

— Предупреди ме на секундата, когато се докоснат и започнат да се препокриват.

— Непременно.

Намалих внимателно оборотите. Бръмченето на двигателите отслабна незабележимо.

— Това е — обади се Гейбриъл. — Светлините се докосват. Ъхъ, вече се препокриват.

— Добре. Ще поддържам тази височина. Но ти ми кажи, ако се разделят. Разбрахме ли се?

— Схванах.

Така нашите самолети следваха криволиците на долината. Околните зъбери и хълмове се извисяваха над нас и за операторите на радарите в Ню Йорк ние все едно бяхме под земята. През следващия четвърт час ми настръхна косата. Още малко по-ниско и щяхме да се натрошим сред гейзер от водни пръски. Още малко вляво или вдясно и щяхме да изчезнем в огненото кълбо от удара в склоновете на долината. Тъкмо установих, че започвам да се откъсвам от действителността и едва ли не вярвам, че сме проникнали под повърхността, за да летим в някаква подземна пещера, и зърнах сияние отпред. Светлините на Манхатън бяха още по-ярки, отколкото ги помнех.

— Дотук бива — промърморих. — Няма затъмнение, значи не знаят, че идваме.

Изведнъж сиянието на града стана още по-ярко. Отново виждах реките от коли със запалени фарове, потекли из този вечно буден метрополис. Небостъргачите се извисяваха като осеяни със светлини кули, посегнали към кървавочервената луна.

Пред мен водещият самолет се снижи бързо и кацна в реката, почти без да разплиска вода. Вторият хидроплан го последва. Намалих оборотите и се плъзнах за учудващо гладко кацане.

— Слязохме — отбелязах, макар да беше донякъде излишно. — Само се надявам никой да не е видял как пристигаме.

— Ню Йорк е населен с хора, които гледат навътре, а не навън. Няма как и да са ни чули. Всички онези коли вдигат страшна врява. — Гейбриъл ми се ухили за миг. — Впрочем, Дейвид, поздравявам те за майсторското летене.

— Още не сме приключили. Ще ми олекне, когато скрием някъде тази машина.

Плъзгахме се по мазната наглед вода, като се стремях двигателите да шумят минимално. Бяха ми казали просто да следвам водещия самолет.

Изпотих се. Големият хидроплан се бе превърнал в твърде лесна мишена. Очаквах всеки миг от мрака да ни изненада търсещият лъч на прожектор и да ни прикове като пеперуда към картон.

Но не ми оставаше друго, освен да се мъкна след другите два самолета, а моторите пърпореха толкова тихо, че доближавахме брега с тревожно ниска скорост. Тъкмо започнах да се питам дали това не е някакъв капан и видях водещия хидроплан внезапно да завива надясно и да ускорява по водата, вдигайки разпенени вълни от двете си страни.

Насочи се право към заоблено, приплеснато здание, което се подаваше навътре в реката. Най-сетне две грамадни крила на порта се отвориха отпред. Скоро първият самолет влезе, следван от втория. Не се помайвах, а вдигнах оборотите достатъчно, за да устремя хидроплана към пролуката. Щом се вмъкнахме, изключих двигателите и оставих самолета да продължи по инерция.

Вътрешността бе ярко осветена от неонови лампи. Мъже и жени притичаха по кейове, за да издърпат с ръце машините в подходящи за размерите им ниши. Това не беше набързо приспособен пристан.

Огледах стените, по които мръсотията се бе трупала с години. Все пак различих немалко табели. „Само за екипажи,“ „Минете оттук за проверка от имиграционните власти.“ „Бар-ресторант «Океански клипер»“. „Добре дошли във въздушен терминал «Крайречен парк».“ Очевидно се намирах в летище точно за хидроплани, което е обслужвало Ню Йорк преди Ослепяването. Съхранено във времето подобно на муха в кехлибар, то бе възстановено тихомълком.

Щурмоваците побързаха да слязат на кея. Хора в цивилни дрехи, които не познавах, започнаха да разтоварват експлозиви и боеприпаси.

Сам доближи носа на хидроплана, докато още седях в кабината и проверявах всичко след полета. Махна ми да отворя илюминатора.

— Страхотен полет, Дейвид. Сега трябва да те приберем на сигурно място, докато не сме готови за завръщането у дома.

— Предполагах, че ще остана при самолета. Има…

— Рискът е твърде голям. Не сме сигурни, че и това място няма да бъде претърсено. Ще имаш водач, който ще те заведе в някое жилище. И ще си кротуваш, докато не те върнат тук. Схвана ли?

Кимнах.

— Шавай по-пъргаво — нареди Сам. — Трябва да се махнем оттук най-много след десет минути.

Докато се измъкна от хидроплана, повечето хора излизаха. Забелязах, че щурмоваците са се разделили на групи от четири до осем души. И всяка имаше водач, вероятно местен човек. Напускаха наместо хангара през страничен изход. И Гейбриъл беше включен в една група. Макар и в отсрещния край на помещението, долови погледа ми и размаха ръка за поздрав. После се изсули в нощта с неколцина щурмоваци. Моята група тръгна последна. Видях, че ще бъда в компанията на специалистката по телевизия и двама сапьори. Ничии сили не оставаха неизползвани. Оказа се, че ще нося на гръб тежка торба заедно с раницата си.

— Какво има вътре? — не сдържах любопитството си.

— По-добре не питай. Но когато оставяш торбата на земята, отнасяй се с нея като с най-финия порцелан на баба си.

— Аха… Вече се досещах какво е натъпкано в торбата. От този миг я пипах с извънредно внимание.

След миг се промушихме през вратата. Отново усещах твърдата земя на Манхатън под краката си. В далечината се дочуваха шум на коли и метални трясъци, може би от някакъв завод. Пред мен път делеше пристана от отвесен склон.

В групата се събрахме дванайсетина души. Сам Даймс си поприказва с нашия водач и притича към мен.

— Не се отделяй от останалите. Потегляме след минутка.

— Няма ли да се набиваме на очи, като се размотаваме по улиците на Манхатън с всичко това на гърбовете си?

Кимнах към хората, нарамили тежките торби. Неколцина носеха и автомати. Гледката би трябвало да се стори подозрителна и на най-нехайния полицай.

— Не се тревожи, Дейвид. Сега сме северно от 102-а успоредна улица. Тази част на Манхатън много се различава от луксозните квартали в южната половина на острова, които познаваш. — Той все се озърташе разсеяно, сякаш се боеше да не ни открият. Това не ми вдъхваше увереност. — Пък и ние ще минем по особен маршрут… а-а…

— Какво има?

— Нищо. Ето я водачката ни. Дойде най-после.

Огледах се и видях стройна фигура да се показва от сенките. Имаше нещо в тази походка… След секунда тя се обърна с лице към мен. Опулих се.

— Керис?

Загрузка...