Няма време за сбогом

29

— Ало?

— Аз съм — отвърна той.

— Тъкмо си мислех за теб. Не си се обаждал скоро. Надявам се, че всичко е наред.

— Исках да изчакам да видя какво ще се случи и колко ще открият. Съобщиха го по новините. Показаха колата по телевизията.

— Мили боже…

— Имаше и снимка как я изваждат от езерото в каменоломната. А днес във вестниците пише за анализа на ДНК.

— Колко вълнуващо — възкликна тя. — Иска ми се да бях с теб. Какво друго пише?

— Е, сигурно не съобщават всичко. Вестникът е при мен. Пише: „Тестовете на ДНК показват генетична връзка между двата трупа в колата и че те са на майка и син“.

— Интересно.

— „Изследванията ще определят дали телата са генетично свързани със Синтия Арчър. Полицаите обаче работят по предположението, че извадените трупове са на Патриша Биги и Тод Биги, изчезнали преди двайсет и пет години“.

— Тогава не е ясно кой точно е бил в колата?

— Не съвсем.

— Знаеш какво казват за „предполагам“. Глупаво е и…

— Знам, но…

— И все пак е изумително какво могат да правят в днешно време, нали? — Гласът й прозвуча почти весело.

— Да.

— Навремето, когато баща ти и аз се отървахме от колата, никой не беше чувал за анализ на ДНК. Направо умопомрачително. Още ли се чувстваш нервен?

— Може би малко — тихо отвърна той.

— Тревожеше се дори когато беше малък. Аз овладявам положението и се справям с него.

— Ти си силна.

— Мисля, че ти свърши чудесна работа и трябва да се гордееш. Скоро ще си бъдеш у дома и ще можеш да ме вземеш. Не искам да го пропусна за нищо на света. Когато моментът настъпи, нямам търпение да видя изражението на лицето й.