Няма време за сбогом

30

— Е, как се чувстваш след откриването на майка си и брат си? — попита доктор Кинцлър.

— Не съм сигурна — отговори Синтия. — Не изпитвам облекчение.

— Да, разбирам.

— Притеснява ме и фактът, че баща ми не е бил с тях. Детектив Уедмор мисли, че той ги е убил.

— Как ще реагираш, ако това се окаже вярно?

Синтия прехапа устни и погледна към щорите, сякаш имаше рентгенови очи и можеше да види магистралата. Бяхме на редовния си сеанс при психиатъра. Бях я убедил да отидем, въпреки че тя искаше да го отложи. Сега обаче, когато доктор Кинцлър задаваше такива проучващи въпроси, които според мен отваряха рани, вместо да ги лекуват, се усъмних в правилността на решението си.

— Вече се примирих с мисълта, че баща ми е бил различен от човека, когото познавах. Не е записан никъде, няма номер на социална осигуровка, нито шофьорска книжка, но не мога да повярвам, че той е убил майка ми и Тод.

— Мислиш ли, че баща ти е оставил шапката?

— Възможно е.

— Защо би влязъл в дома ти и би оставил съобщение, напечатано на вашата пишеща машина, и карта, която да те отведе до майка ти и брат ти?

— Може би… се опитва да изглади нещата.

Доктор Кинцлър повдигна рамене.

— Питам те ти какво мислиш.

Това беше стандартна психиатрична процедура.

— Не знам какво да мисля. Ако ги е убил той, тогава вероятно се опитва да поправи грешките си и да направи признание. Онзи, който е оставил бележката, е замесен по някакъв начин със смъртта им, защото знае подробности.

— Така е — съгласи се доктор Кинцлър.

— И макар да мисли, че баща ми ги е убил, детектив Уедмор смята, че аз съм написала бележката.

— Може би предполага, че ти и баща ти сте съучастници, защото неговият труп не е намерен, а ти не си била в колата с майка си и брат си.

Синтия се замисли и после кимна.

— Да. Преди години полицаите сигурно са си задавали въпроси за мен. Когато не откриха нищо, предполагам, че са обмислили всякакви хипотези. Може би са се чудили дали аз и Винс не сме ги убили заради скандала с родителите ми.

— Каза ми, че не си спомняш много за онази нощ. Възможно ли е да си блокирала някои неща? Изпращала съм хора при специалист по хипноза, на когото имам доверие.

— Не блокирам нищо. Главата ми беше замаяна. Върнах се вкъщи пияна. Бях глупава хлапачка. Прибрах се и заспах. Събудих се сутринта. — Синтия вдигна ръце и после пак ги сложи в скута си. — Не бих могла да извърша престъпление, дори да бях искала. Не бях в състояние. — Тя въздъхна. — Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам. Разкажи ми повече за взаимоотношенията си с баща си.

— Всичко беше нормално. Понякога се карахме, но общо взето се спогаждахме. Мисля, че… той много ме обичаше.

— Повече от другите членове на семейството?

— За какво намекваш?

— Ако е бил в душевно състояние, което го е накарало да убие майка ти и брат ти, тогава защо е пощадил теб?

— Не знам. Казах ти, не вярвам, че той го е извършил. Не мога да го докажа, но баща ми не би направил такова нещо. Не може да е убил майка ми, нито собствения си син. И знаеш ли защо? Не само защото ни обичаше, но и защото беше прекалено мекушав и нерешителен.

Думите й привлякоха вниманието ми.

— Баща ми беше мил и добър човек, но колкото и да ми е трудно да го кажа, не би му стискало да направи такова нещо.

— Не разбирам накъде води този разговор — обадих се аз.

— Съпругата ти е силно разтревожена от въпросите, повдигнати от откриването на труповете в колата, и аз се опитвам да й помогна — отговори психоаналитикът.

— Ами ако ме арестуват? — попита Синтия.

— Моля? — рече доктор Кинцлър.

— Какво? — учудих се аз.

— Ако детектив Уедмор ме арестува? Ако остане убедена, че имам нещо общо с убийствата? Ако реши, че аз съм единственият човек, който знае какво има в каменоломната? Ако ме арестува, как ще го обясня на Грейс? Кой ще я гледа, ако ме приберат зад решетките? Тя се нуждае от майка си.

— Скъпа! — Едва не изтърсих, че аз ще се грижа за Грейс, но това би означавало, че вярвам в сценария, който тя описа.

— Ако ме арестува, детектив Уедмор ще престане да търси истината — добави Синтия.

— Това няма да се случи — опитах се да я успокоя аз. — Ако те арестува, детектив Уедмор трябва да мисли, че имаш нещо общо с цялата история и дори със смъртта на Тес и Абагнейл. Тези неща са части от една и съща загадка. Свързани са, но не знам как.

— Питам се дали Винс знае нещо и дали някой е говорил с него.

— Абагнейл каза, че ще го проучи. Последния път, когато го видяхме, той спомена, че ще се разрови в миналото на Винс.

— Мисля, че не е необходимо да чакаме две седмици до следващия сеанс — намеси се доктор Кинцлър в опит да ни върне на темата. Гледаше Синтия, а не мен.

— Разбира се. — Гласът на Синтия беше тих и унесен. Тя се извини и отиде в тоалетната.

— Леля й Тес е идвала при теб два пъти — обърнах се аз към психиатъра.

Тя озадачено повдигна вежди.

— Да.

— Какво ти каза?

— Обикновено не обсъждам други пациенти, но в случая с Тес Берман няма нищо за обсъждане. Идва два пъти, но не разкри душата си пред мен. Струва ми се, че ненавиждаше психоанализата.

Обичах Тес.

Телефонният секретар беше записал десет обаждания, когато се върнахме у дома, всичките от различни медии. Имаше дълго, развълнувано съобщение от Паула от „Фатален срок“. Синтия дължала на зрителите възможност да преразгледат случая в светлината на последните разкрития. Паула искаше да определим време и място, за да дойде със снимачния си екип.

Синтия изтри съобщението. Не се притесни, нито се смути. Натисна бутона, без пръстът й да трепне.

— Този път нямаше проблем — отбелязах аз. Господ да ми прости, изпуснах се.

— Какво?

— Нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Забрави. Не означаваше нищо.

— Когато изтрих съобщението ли?

— Няма значение.

— Мислиш си за онова утро, когато ми се обадиха и неволно изтрих списъка с повикванията. Обясних ти какво се случи. Бях потресена.

— Естествено.

— Не вярваш, че е имало такова обаждане, нали?

— Разбира се, че вярвам.

— И щом не е имало такова обаждане, тогава съм написала и съобщението по електронната поща. А може би в същото време съм печатала и бележката на пишещата машина?

— Не съм казал такова нещо.

Синтия се приближи до мен, вдигна ръка и ме посочи.

— Как мога да остана под един покрив с теб, ако не съм сто процента сигурна, че имам подкрепата и доверието ти? Не ми трябваш такъв — да ме гледаш накриво и да поставяш под съмнение всичко, което върша.

— Не го правя.

— Тогава ме погледни в очите и ми кажи, че ми вярваш и си убеден, че не съм замесена в случилото се със семейството ми.

Кълна се, щях да го кажа, но мимолетното ми колебание накара Синтия да се обърне и да тръгне.

Вечерта влязох в стаята на Грейс и видях, че лампите са угасени. Очаквах, че гледа през телескопа, но тя вече беше под завивките, ала не спеше.

— Изненадан съм, че те намирам в леглото. — Седнах на ръба и я погалих по главата.

Грейс не отговори.

— Мислех, че търсиш астероиди. Или вече си свършила?

— Не си направих труда — промълви тя.

— Вече не се ли тревожиш за астероидите?

— Не.

— Тогава няма скоро някой да падне на Земята, така ли? Е, това е хубаво.

— Може да падне, но няма значение.

— Защо да няма значение, миличка?

— Всички тук постоянно са тъжни.

— Знам, миличка. Последните няколко седмици са трудни.

— Няма значение дали някой астероид ще се разбие на Земята или не. Леля Тес и така умря. Чух ви да говорите, че са намерили онази кола. Хората непрекъснато умират от най-различни неща. Блъскат ги коли. Давят се. А понякога ги убиват.

— Знам.

— И мама се държи така, сякаш не сме в безопасност. Не е погледнала през телескопа нито веднъж. Мисли, че нещо ни заплашва, но не от космоса.

— Няма да позволим да ти се случи нищо лошо. Майка ти и аз много те обичаме.

Грейс не каза нищо.

— Но все пак смятам, че си заслужава да проверяваме. — Станах от леглото и коленичих пред телескопа. — Може ли да погледна?

— Я се гръмни.

Ако лампите бяха запалени, Грейс можеше да види реакцията ми.

— Добре — рекох аз, но преди да заема позиция, надникнах през прозореца да видя дали някой не наблюдава къщата, а сетне долепих око до окуляра и погледнах през телескопа.

Насочих го към нощното небе и видях как звездите прелитат в края като в панорамен кадър от „Стар Трек“.

— Я да видим сега.

В същия миг телескопът се откъсна от статива, падна на пода и се претърколи под бюрото.

— Казах ти, че е боклук, татко.

Заварих и Синтия под завивките. Беше ги придърпала до шията си и се бе увила като какавида. Очите й бяха затворени, макар да имах чувството, че не спи, но не иска да разговаря.

Събух боксерките си, измих си зъбите, отметнах одеялото и легнах до нея. До леглото имаше стар брой на „Харпърс“. Прелистих страниците и се опитах да прочета съдържанието, но не можах да се съсредоточа.

Протегнах ръка, угасих нощната лампа и се обърнах с гръб към Синтия.

— Ще отида да легна при Грейс — каза тя.

— Добре — отвърнах аз и без да я поглеждам, добавих: — Обичам те, Синтия. Ние се обичаме. Онова, което се случва в момента, ни разделя. Трябва да измислим някакъв план, начин да противодействаме и да го преживеем заедно.

Синтия се измъкна от леглото, без да отговори. Ивица светлина от коридора проряза тавана като нож, когато тя отвори вратата, и изчезна, щом я затвори. „Както желаеш“ — помислих си аз. Бях твърде уморен, за да се съпротивлявам, и скоро заспах.

Сутринта, когато станах, Синтия и Грейс ги нямаше.