Нюйоркска трилогия

1

Всичко започна от една грешка. Посред нощ телефонът иззвъня три пъти и гласът отсреща търсеше някакъв непознат. По-късно, когато вече можеше да обмисли всичко, той щеше да заключи, че не съществува нищо по-реално от случайността. Но това щеше да стане много по-късно. В началото бе само случката и последствията от нея. Дали нещата можеха да се развият другояче или всичко е било предопределено още от първата дума, излязла от устата на непознатия, не е важно. Важна е самата история, а какъв е смисълът от нея и дали такъв изобщо има, не е работа на историята.

Що се отнася до Куин, няма какво да си губим времето. Кой е, откъде е и какво прави, са все неща, които малко ни интересуват. Знаем например че е трийсет и пет годишен. Знаем, че някога е бил женен, някога е бил баща и че както жена му, така и синът му са починали. Знаем още, че навремето е писал книги. И за да бъдем по-точни, писал е криминалета. Тези негови творби са излезли под псевдонима Уилям Уилсън; произвеждал ги е по една на година, което му осигурявало приличен доход, за да може да живее скромно в малък нюйоркски апартамент. И тъй като написването на един роман не му отнемало повече от пет-шест месеца на година, с останалото време разполагал както намери за добре. Четял книги, гледал картини и филми. Лете зяпал бейзболните мачове по телевизията; зиме посещавал операта. Но от всичко най-много обичал да се разхожда. Почти всеки ден, независимо дали грее или вали, той излизал от апартамента си и тръгвал да се разхожда из града — без цел, просто следвал хода на собствените си крака.

Ню Йорк е неизбродимо място, лабиринт от безчет накъсани улички, и колкото и да вървял, колкото и добре да познавал околните квартали и булеварди, у него винаги оставало безпомощното усещане на човек изгубен. Изгубен не само в града, но и във вътрешния си мир. Всеки път, когато тръгнел да се разхожда, той сякаш изоставял себе си и така по-лесно се отдавал на движението, превръщал се само в едно гледащо око и избягвал задължението да мисли, а това, повече от всичко друго, го успокоявало и изпълвало с целебна празнота. Светът съществувал извън него, около него, пред него; скоростта, с която непрекъснато се променял, го обезсилвала и той не можел да задържи вниманието си върху абсолютно нищо. Същността е в движението, в това действие, когато поставяш единия си крак пред другия и се оставяш на ритъма на собственото си тяло. Когато се скиташ безцелно, всички места стават еднакви и тогава вече няма значение къде си. При най-добрите си разходки Куин успявал да усети какво означава да си никъде. А в крайна сметка той друго не искал, освен да бъде никъде. И Ню Йорк беше никъдето, което бе избрал за себе си. Добре знаеше, че няма намерение да се разделя с него.

В миналото беше по-амбициозен. Като съвсем млад бе публикувал стихосбирки, пиеси, литературна критика и бе направил няколко доста обемисти превода. Но съвсем ненадейно се отказа от всичко. Една част от него бе умряла, така каза на приятелите си, и повече не желаеше тя да се връща и да му напомня за себе си. И именно тогава си измисли псевдонима Уилям Уилсън. Куин вече не беше онази част от него, която умееше да пише книги, и въпреки че в много отношения не бе изчезнала, той не съществуваше повече за никого другиго, освен за себе си.

Разбира се, не спря да пише, защото това бе единственото нещо, което чувстваше, че му се удава. Криминалетата му се струваха добро разрешение. Без никакво усилие измисляше заплетени сюжети; освен това писането му вървеше, дори когато не се стараеше кой знае колко много. Чисто и просто имаше перо. И тъй като не се смяташе за автора на това, което пишеше, не чувстваше и никаква отговорност и не му се налагаше да го защитава пред собственото си сърце и съвест. В края на краищата Уилям Уилсън беше една измислица, която, макар и родена у самия Куин, сега вече си водеше съвсем самостоятелен живот. Куин се отнасяше към него с уважение, понякога дори му се възхищаваше, но така и не повярва, че той и Уилям Уилсън са един и същ човек. И именно затова така и не се показа иззад маската на своя псевдоним. Имаше си литературен агент, с когото никога не се бяха виждали. Връзката им беше само под формата на кореспонденция и за целта Куин бе наел пощенска кутия в близката станция. Същото се отнасяше и до издателя, който му изплащаше всички хонорари, други парични суми и авторски права чрез агента. Никога книга на Уилям Уилсън не бе излизала със снимка на автора или с биографична бележка за него. Уилям Уилсън не беше включен в нито един указател с писателски имена, изобщо не даваше интервюта, а на писмата, които получаваше, отговаряше секретарката на литературния му агент. Доколкото зависеше от Куин, той беше сигурен, че никой не знае неговата тайна. В началото, като видяха, че окончателно се е отказал от писането, приятелите му все го подпитваха как възнамерява да се прехранва оттук нататък. На всички отговаряше едно и също: че е наследил от жена си пари, поставени под попечителство. А истината бе, че жена му никога не бе имала пари. Както бе истина, че той вече нямаше приятели.

Оттогава бяха изминали пет години. Вече не мислеше толкова много за сина си, а неотдавна махна и снимката на жена си от стената. Само понякога, съвсем неочаквано се замисляше как бе държал тригодишното си момче на ръце — но то не беше точно замисляне, не беше дори и спомен. Беше физическо усещане, един останал в тялото му отпечатък от миналото, върху който той нямаше власт. Тези моменти сега го навестяваха по-рядко и нещата като че бяха тръгнали да се променят. Преди всичко вече не му се искаше да умре. Същевременно обаче не можеше да се каже, че и много му се живееше. Но поне не изпитваше неприязън към факта, че е жив. Беше жив и упоритостта на това състояние взе постепенно да го очарова — сякаш бе успял да надживее себе си, или по някакъв начин водеше посмъртен живот. Вече не спеше само на запалена лампа и от много месеци насам не си спомняше нито един сън.

Беше нощ. Куин лежеше в леглото си, пушеше цигара и слушаше почукването на дъжда по стъклата. Почуди се кога ли ще спре да вали и дали на сутринта ще бъде в настроение за дълга разходка или бързо-бързо ще се прибере. На възглавницата до него лежеше отворен екземпляр от книгата на Марко Поло „Пътешествия“. Откакто бе завършил последния си роман под псевдонима Уилям Уилсън, което стана преди две седмици, започна да линее. Макс Уърк, частният детектив, от името на когото се водеше повествованието, бе успял да разгадае изключително заплетена серия от престъпления, бе преживял няколко побоя, от които се бе измъкнал на косъм, и поради всички тези негови неимоверни усилия Куин се чувстваше страшно отпаднал. С течение на времето Уърк и Куин се бяха сближили доста. Докато Уилям Уилсън продължаваше да бъде една абстрактна фигура за Куин, то Уърк все повече и повече добиваше плът и кръв. В тази триада от личности, в която Куин се бе превърнал, Уилсън играеше ролята на нещо като вентрилоквист1, самият Куин представляваше куклата, а Уърк беше живият глас, който придаваше смисъл на начинанието. Дори и само като илюзия, Уилсън оправдаваше живота на другите двама. Но и без да съществува, той пак представляваше моста, по който Куин можеше да премине от себе си към Уърк. И така, полека-лека Уърк бе станал постоянното присъствие в живота на Куин, негов духовен брат и приятел по самота.

Куин отново взе книгата на Марко Поло и зачете първата страница. „Ще разкажем за нещата така, както са били видени, за нещата така, както са били чути, за да може книгата ни да представлява достоверен дневник, напълно лишен от измислици. За да могат всички, които прочетат тази книга или чуят за нея, да имат пълно доверие в написаното, защото тя съдържа само истината.“ Тъкмо бе започнал да разсъждава върху смисъла и категоричността на горните изречения, телефонът иззвъня. Много по-късно, когато успя да си възстанови събитията от тази нощ, той щеше да си спомни, че в същия миг бе погледнал часовника си и видял, че минава полунощ. Учуди се кой ли го търси по това време. Сигурно, помисли си, му се обаждат с някаква лоша вест. Измъкна се от леглото, отиде гол до телефона и вдигна слушалката при второто позвъняване.

— Да?

Последва дълга пауза и дори в един момент Куин реши, че онзи отсреща е затворил. После, сякаш от огромно разстояние, се чу глас, който не можеше да се сравни с нищо. Едновременно механичен и емоционален, не по-силен от шепот, но в същото време съвършено отчетлив и толкова равен, че не успя да определи дали принадлежи на мъж или жена.

— Ало? — каза гласът.

— Кой е? — попита Куин.

— Ало? — повтори гласът.

— Слушам — каза Куин. — Кой се обажда?

— Пол Остър ли е? — попита гласът. — Бих искал да говоря с мистър Пол Остър.

— Тук няма човек с такова име.

— Пол Остър. От детективска агенция „Остър“.

— Съжалявам — каза Куин. — Дали са ви погрешен номер.

— Много е спешно — настоя гласът.

— Нищо не мога да направя за вас — каза Куин. — Тук няма никакъв Пол Остър.

— Нима не разбирате? — каза гласът. — Всяка секунда е ценна.

— Тогава опитайте се отново да наберете номера. Тук не е детективско бюро.

Куин затвори телефона. Остана така върху студения под, забил поглед в пръстите на краката си, в коленете си, в увисналия си член. За миг съжали, че се бе държал така рязко с човека по телефона. Може би щеше да е по-добре, помисли си той, ако си бе поиграл известно време. Може би щеше да попадне на интересен случай, или да помогне с нещо.

— Когато стоя прав, трябва да се науча да мисля по-бързо — каза си той наум.

Както повечето хора, и Куин не знаеше почти нищо за престъпността. Никога не беше убивал човек, никога не беше крал, а и не познаваше някого, който да го е правил. Никога не беше влизал в полицейски участък, никога не беше виждал частен детектив, никога не бе говорил с престъпник. Всичко, което знаеше за тези неща, бе научил от книгите, от филмите и вестниците. Но съвсем не смяташе, че това е някакъв недостатък. В историите, които описваше, той се интересуваше не от тяхната връзка със света, а от връзката им с други истории. Дори и преди да стане Уилям Уилсън, Куин беше страстен читател и почитател на всякакви мистерии. В интерес на истината повечето от тях бяха толкова зле написани, че не издържаха никаква критика, и все пак самият сюжет го увличаше и той захвърляше само най-лошите. Докато вкусът му за други книги бе изтънчен до тесногръдие, при мистериите проявяваше необяснима липса на взискателност. Като се случеше в настроение, поглъщаше по десет-дванайсет книжлета наведнъж. Сякаш това бе страшен глад, или неутолим апетит, но само към определен вид храна и никога не спираше, преди да се насити.

В тях най-много му харесваше чувството за пестеливост и за изобилие. В добрата мистерия няма нищо излишно, нито едно изречение, нито една дума без значение. И дори когато не е много важна, тя потенциално може да се окаже такава, което е едно и също. Светът на книгата оживява, гъмжи от възможности, загадки и противоречия. И тъй като всичко видяно или казано, дори най-незначителното или най-тривиалното, може да допринесе за развоя или изхода на историята, нищо не бива да се пренебрегва. Всичко е съществено; центърът на книгата се премества заедно с всяко ново събитие, което я придвижва напред. Центърът следователно е навсякъде, а без него никаква окръжност не може да се очертае, преди книгата да е стигнала до своя край.

Детективът е онзи, който гледа и слуша, който пробива път през това тресавище от предмети и явления в търсене на хрумването, на идеята, която ще свърже всички тези неща в едно, придавайки им смисъл. Всъщност писателят и детективът са взаимно заменяеми. Читателят вижда света през очите на детектива и пряко участва в неговото създаване детайл след детайл. Наясно е с всички заобикалящи го предмети, сякаш те биха могли да му проговорят, сякаш, поради вниманието, с което ги удостоява, биха могли да придобият допълнително значение, по-различно от простия факт, че съществуват. Частно ченге. За Куин този термин имаше троен смисъл. Зоркото око на ченгето, окото на примката, на която увисват престъпниците, и физическото око на писателя, който съзерцава действителността и изисква от нея да му се разкрие. В продължение на цели пет години Куин бе живял с това дълбоко свое убеждение.

Той, разбира се, отдавна бе престанал да мисли за себе си като за нещо истинско. Ако въобще продължаваше да живее, то бе в свят доста отдалечен, и съществуването му в него ставаше единствено чрез въображаемата персона на Макс Уърк. Но неговият детектив трябваше да бъде истински. Същността на книгите му го изискваше. И ако Куин си бе позволил да изчезне, да се оттегли в пределите на едно странно и херметично затворено битие, то Уърк продължаваше да живее в света на другите и сякаш колкото повече Куин изчезваше, толкова по-убедително ставаше присъствието на Уърк. Докато Куин се чувстваше все по-неловко в собствената си кожа, Уърк ставаше по-агресивен и находчив, и където и да попаднеше, навсякъде бе като у дома си. Всичко, което за Куин представляваше проблем, за Уърк бе съвсем в реда на нещата и той крачеше през лабиринта от приключения с лекота и безгрижие, които дълбоко впечатляваха неговия създател. Не можеше да се каже, че Куин иска да е като Уърк, нито че иска да прилича на него, но той му даваше сили да продължава да се преструва, че е Уърк, докато пише книгите си, да знае, че реши ли, винаги може да бъде Уърк, макар и само мислено.

Същата тази нощ, щом се унесе в дрямка, Куин опита да си представи какво би казал Уърк по телефона на един непознат. В съня си, който по-късно забрави, се бе видял да стои сам-самичък в стая и да стреля с пистолет срещу гола бяла стена.

На следващата нощ го свариха неподготвен. Куин бе решил, че историята е приключена, и въобще не очакваше непознатият отново да се обади. Така се случи, че когато телефонът иззвъня, той седеше върху тоалетната чиния. Беше по-късно от предишната нощ, един без десет или дванайсет минути. Куин точно бе стигнал до главата с пътешествието на Марко Поло от Пекин до Амой и книгата лежеше разтворена в скута му, докато той си вършеше работата в тясната тоалетна. Звънът на телефона го раздразни. За да се обади, би трябвало да изтича, без да се избърше, а на него никак не му се искаше да препуска из апартамента в този вид. От друга страна обаче, ако трябваше да си свърши работата на спокойствие, със сигурност щеше да изпусне телефона. И все пак не му се помръдваше. Телефонът в никакъв случай не беше любимият му предмет и той много често си мислеше, че трябва да се отърве от него. Ненавиждаше го заради страшния му деспотизъм. Не само че имаше наглостта да го безпокои в най-неподходящи моменти, но и самият той се оказа податлив на тормоза му. Този път обаче реши да устои. На третото позвъняване червата му вече бяха изпразнени. На четвъртото успя да се избърше. На петото си вдигна панталоните, излезе от тоалетната и спокойно прекоси апартамента. На шестото позвъняване вдигна телефона, но никой не се обади. Онзи от другата страна бе затворил.

На по-следващата нощ обаче Куин бе подготвен. Беше се проснал на леглото и прелистваше страниците на спортния вестник в очакване непознатият да се обади за трети път. От време на време, когато нервите му не издържаха, ставаше и започваше да крачи напред-назад из апартамента. Сложи една плоча — операта на Хайдн „Човекът на Луната“2 — и я изслуша от началото до края. Продължаваше да чака. Най-накрая в два и половина се отказа и си легна.

Очакването продължи и през още по-следващата нощ и през нощта след нея. Точно когато се канеше да се откаже от плана си, проумявайки, че по всяка вероятност е сгрешил в догадките си, телефонът пак иззвъня. Беше на деветнайсети май. Помнеше датата, защото тогава родителите му честваха годишнината от сватбата си, или по-скоро биха чествали, ако бяха живи, а освен това майка му бе споменала веднъж, че е заченат още през първата брачна нощ. Този факт много му харесваше — да знаеш с точност още първия миг на своето съществуване — й той винаги тайничко си бе празнувал рождения ден именно на тази дата. Последното позвъняване се оказа по-ранно в сравнение с другите две — преди единайсет часа, — но щом протегна ръка към телефона, неизвестно защо реши, че сигурно се обажда някой друг.

— Ало? — каза той.

Отсреща мълчание. И тогава Куин разбра, че това е непознатият.

— Ало? — повтори той. — Какво обичате?

— Да — обади се гласът най-накрая. Същият механичен шепот, същото отчаяние в интонацията. — Да. Нужно е сега. Незабавно.

— Какво е нужно?

— Да говорим. На минутата. Да говорим още сега. Да.

— С кого искате да говорите?

— Пак с него. Остър. Онзи, дето се нарича Пол Остър.

Този път Куин не се поколеба. Знаеше какво иска да направи и тъй като моментът бе дошъл, направи го.

— На телефона — каза той. — На телефона е Остър.

— Най-накрая! Най-накрая ви открих. — Усети облекчението в гласа, внезапно обзелото го осезаемо спокойствие.

— Точно така — потвърди Куин. — Най-накрая. — Умълча се за миг, за да могат думите добре да се разберат както от него самия, така и от другия. — Какво мога да направя за вас?

— Нужна ми е помощ — каза гласът. — Положението е опасно. Разправят, че вие сте най-добрият в тези работи.

— Зависи за какви работи става дума.

— Става дума за смърт. Искам да кажа смърт и убийство.

— Това не е съвсем по моята част — каза Куин. — Не се мотая по улиците, за да убивам хора.

— Не, разбира се — сприхаво отвърна другият. — Имам предвид точно обратното.

— Някой се кани да ви убие, така ли?

— Точно така. Да ме убие. Точно така. Много скоро ще ми видят сметката.

— И вие искате да ви пазя, така ли?

— Точно така, да ме пазите. И да хванете човека, който се готви да ме убие.

— Нима не знаете кой е той?

— О, знам, разбира се. Как да не знам. Но не знам къде е.

— Можете ли да ми разкажете нещо повече?

— Не сега. Не по телефона. Опасно е. Трябва да дойдете тук.

— Какво ще кажете за утре?

— Чудесно. Утре. Утре рано сутринта.

— Десет часа?

— Добре. Десет часа. — Гласът продиктува адрес, който се намираше на Шейсет и девета източна улица. — Да не забравите, мистър Остър. Непременно трябва да дойдете.

— Не се безпокойте — отвърна му Куин. — Ще дойда.

2

На следващата сутрин Куин се събуди по-рано от обикновено. Докато закусваше с кафе и препечени филийки с масло и преглеждаше бейзболните резултати във вестника (отборът му бе загубил с две на едно след грешка в деветия ининг), нито веднъж не помисли, че може да отиде на срещата си. Дори самият израз „срещата си“ му се стори странен. Срещата не беше негова, а на Пол Остър. А кой е Пол Остър, той нямаше никаква представа.

Независимо от това след малко откри, че много успешно имитира човек, който се кани да излиза. Прибра съдовете от закуската, хвърли вестника върху канапето, влезе в банята, взе душ, избръсна се, влезе в спалнята, завит в два пешкира, отвори едно шкафче и избра дрехите си за деня. Напоследък предпочитанията му клоняха към сако и риза с вратовръзка. Куин не беше носил вратовръзка от времето, когато погреба жена си и сина си и дори не знаеше дали още му се намират връзки. Все пак откри една сред бъркотията в гардероба. Отхвърли идеята за бяла риза — стори му се прекалено официално, и на нейно място избра сиво и червено каре и сива вратовръзка. Докато ги обличаше, изпадна в нещо като транс.

Чак когато сложи ръка върху дръжката на вратата, започна да се досеща какво всъщност прави.

„По всичко личи, че съм тръгнал да излизам — каза си той наум. — Но щом съм тръгнал да излизам, тогава къде отивам?“

Един час по-късно, когато слизаше от автобус номер четири на ъгъла на Седемдесета улица и Пето авеню, той все още не знаеше отговора на въпроса. От едната му страна беше паркът, потънал в свежа зеленина, огрян от утринното слънце, с ярко очертани, пробягващи сенки; от другата — галерията Фрик3, бяла и строга, същинско убежище на мъртъвци. В един момент се сети за „Войникът и усмихващата се девойка“ на Вермеер, опита се да си припомни израза на момичешкото лице, точното положение на ръцете й, обвили чашата, и червения гръб на безликия мъж. Мислено погледна към синята карта на стената и процеждащата се през прозореца слънчева светлина, толкова прилична на онази, която го обгръщаше сега. Продължаваше да върви. Пресече улицата и пое на изток. При Медисън авеню сви надясно и на юг, после наляво и тогава разбра къде се намира.

„Изглежда, съм пристигнал — каза си наум.“. Беше спрял пред една сграда и стоеше неподвижно. Изведнъж всичко загуби значение. Чувстваше се удивително спокоен, като че онова, което е имало да му се случва, вече се бе случило.

Открехвайки вратата, която щеше да го отведе във входа, той си даде един последен съвет.

„Ако всичко това се случва в действителност — каза си пак, — тогава значи трябва да внимавам.“

Вратата му отвори жена. Неизвестно защо, Куин не го очакваше и това го сепна. Ето, нещата вече взеха да се случват твърде бързо. Преди да успее да преглътне присъствието на жената, преди да си я опише и да формулира своите собствени впечатления, тя вече му говореше нещо и дори настояваше за отговор. Стана така, че още от първия момент той изгуби почва под краката си и започна да се препъва. По-късно, когато на спокойствие щеше да премисли тези събития, той щеше да си възстанови пълната картина на срещата с жената. Но това щеше да бъде работа на паметта, а припомнените неща — той знаеше това добре — често рушат онова, което помним. Ето защо никога вече не можеше да бъде сигурен в нищо.

Жената беше трийсет, трийсет и пет годишна; средна на ръст; малко широка в ханша или може би сластна, зависи от гледната точка; тъмна коса, тъмни очи и поглед, който беше едновременно резервиран и смътно прелъстителен. Носеше черна рокля и ярко червило.

— Мистър Остър? — Колеблива усмивка; въпросително килване на главата.

— Точно така — потвърди Куин. — Пол Остър.

— Казвам се Вирджиния Стилман — започна жената. — Съпруга съм на Питър. Той ви очаква от осем часа.

— Уговорката ни беше за десет — каза Куин и погледна часовника си. Беше точно десет.

— Неспокоен е — поясни жената. — Никога не съм го виждала такъв. Просто изгаря от нетърпение.

Тя покани Куин да влезе. Докато прекрачваше прага, за да влезе в апартамента, усети, че затъпява, сякаш някой най-безцеремонно е изключил мозъка му. Искаше да запомни всичко, което вижда, в най-големи подробности, но за момента тази задача очевидно не бе по силите му. Апартаментът се мержелееше пред очите му. Разбра, че е голям, може би пет или шест стаи, и богато подреден, че има много предмети на изкуството, сребърни пепелници и картини в скъпи рамки. Но това бе всичко. Едно съвсем общо впечатление, въпреки че се намираше на самото място и можеше да огледа всичко със собствените си очи.

В един момент откри, че е сам в гостната и седи на канапе. Спомни си, че мисис Стилман го бе помолила да изчака, докато иде да повика съпруга си. Не знаеше колко време бе минало оттогава. Сигурно минута или две. Но идващата от прозореца светлина падаше така, сякаш е вече обед. Не се сети да погледне часовника си. Парфюмът на Вирджиния Стилман се носеше наоколо и той започна да си я представя без дрехи. После се запита какво ли би си помислил Макс Уърк на негово място. Запали цигара. Бавно изпусна дима от устата си и с нескривано удоволствие го проследи как взе да се стеле и стопява в обятията на светлината.

Чу, че някой влиза в стаята зад гърба му. Куин стана и се обърна, очаквайки да види мисис Стилман. Вместо това съзря млад мъж, целият облечен в бяло, със светлоруса коса като на дете. Неизвестно защо, но в този първи миг Куин се сети за собствения си мъртъв син. После мисълта изчезна така ненадейно, както се бе появила.

Питър Стилман се настани в червеното плюшено кресло точно срещу Куин. Не каза нищо, преди да седне, дори не го удостои с поглед. Самото придвижване като че поглъщаше цялото му внимание, сякаш ако спре да мисли за това, което върши, ще замръзне на място. Куин никога не бе виждал да се ходи по този начин, но тутакси разбра, че това е човекът, с когото бе говорил по телефона. Тялото и гласът му си приличаха по това, че реагираха механично, на пресекулки, ту с бързи и отсечени, ту с мудни и плавни движения, ту сковано, ту изразително, някак неконтролируемо и неподвластно на човешката воля. Куин имаше чувството, че тялото на Стилман отдавна не е било използвано и че всичките му функции са били наново заучавани с помощта на съзнателни усилия, като всяко движение се е разчленявало на своите съставни поддвижения, поради което бе лишено от свобода и непринуденост. Също като кукла, която се опитва да ходи без кукловод.

У Питър Стилман всичко беше бяло. Бяла риза, отворена на врата; бели панталони, бели обувки, бели чорапи. Бледата му кожа и светложълтата рядка коса създаваха впечатление, че е почти прозрачен, сякаш човек можеше да надникне през кожата на лицето чак до сините му вени. Това синьо бе същото като на очите му: млечносиньо, прилично на разтвор от небе и облаци. Куин въобще не можеше да си представи, че ще разговаря с такъв човек. За него самото присъствие на Стилман беше като молба за мълчание.

Стилман внимателно се настани в креслото и най-сетне удостои Куин с вниманието си. Щом очите им се срещнаха, Куин веднага почувства, че Стилман е станал невидим. Виждаше го, разбира се, седнал на отсрещното кресло, но в същото време усещаше, че не е там. В един момент му хрумна, че може би Стилман е сляп. Но не, това не беше възможно. Човекът го гледаше, дори го изучаваше с очи; и макар че лицето му не трепваше, изражението му съвсем не беше празно. Куин просто не знаеше какво да прави. Седеше, чувстваше се неловко и гледаше Стилман. Така мина доста време.

— Никакви въпроси, моля — продума младият мъж най-накрая. — Да. Никакви. Благодаря ви. — Спря за миг. — Името ми е Питър Стилман. Казвам това по собствена воля. Да. Това не е истинското ми име. Не. Разбира се, умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Но по този въпрос нищо не може да се направи. Не. По този въпрос. Не, не. Вече не.

Стоите срещу мен и си мислите: кой е този човек, който ми говори? Какви са тези думи, които излизат от устата му? Аз ще ви кажа. А може и да не ви кажа. Да или не. Умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Казвам това по своя собствена воля. Но ще се опитам. Да и не. Ще се опитам да ви кажа, въпреки че няма да ми е лесно. Благодаря ви.

Казвам се Питър Стилман. Може би сте чували за мен, но по всяка вероятност не сте. Няма значение. Това не е истинското ми име. Не мога да си спомня истинското си име. Прощавайте. Не че това променя нещата. Искам да кажа, че вече не мога да си го спомня.

Ето това се нарича разговор. Не е ли тъй? Когато думите излитат от устата в празното пространство, живеят миг и умират. Странно, нали? Лично аз нямам мнение по въпроса. Не, не и пак не. И все пак има думи, без които не може. И те са много. Милиони, според мен. Може би само три или четири. Извинете. Все пак днес се справям добре. Много по-добре от обикновено. Ако мога да ви дам думите, от които се нуждаете, това ще бъде голямо постижение. Благодаря ви. Хиляди благодарности.

Преди много години имаше мама и татко. Аз нищо не помня. Те разправят, че мама умряла. Кои са тези „те“, не знам. Извинете. Но това е, което казват.

И така, майка няма. Ха-ха. Сега смехът ми звучи така, като гърлено дум-дум. Ха-ха-ха. Големият татко каза: няма значение. За мен. Което значи за него. Големият татко с големите мускули и на̀, на̀, на̀. Още никакви въпроси, моля.

Повтарям само онова, което те казват, защото нищо не знам. Аз съм само един нещастен Питър Стилман, момчето, което не помни. Ако щете. Бух-бух. Извинете. Те казват, те казват. Но какво казва клетият малък Питър? Нищо, нищо. Вече не.

Така беше. Тъмно. Много тъмно. Толкова тъмно, че да е много тъмно. Те казват: това е стаята. Сякаш бих могъл да говоря за това. За тъмното, искам да кажа. Благодаря ви.

Тъмно, тъмно. Те казват цели девет години. Няма дори и прозорец. Бедният Питър Стилман. И на̀, на̀, на̀. Купчините аки. Езерата пиш. Припадъците. Извинете ме. Вкочанен и гол. Извинете ме. Вече не.

Там е само тъмното. Казвам ви. В тъмното имаше храна, да, каша в тихата, тъмна стая. Ядеше я с ръце. Извинете ме. Искам да кажа, Питър ядеше с ръце. И ако аз съм Питър, толкова по-добре. Искам да кажа, толкова по-зле. Извинете ме. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.

Клетият Питър Стилман. Беше малко момче. Току-що бе научил една-две думи. И после — никакви думи, нито една, не, не, не. Вече не.

Простете, мистър Остър. Виждам, че ви натъжих. Без въпроси, моля. Казвам се Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е мистър Тъжен. Как е вашето име, мистър Остър? Може пък вие да сте истинският мистър Тъжен, а аз да съм никой.

Бух-бух. Извинете ме. Такъв звук издавам, като плача и вия. Бу-ху, ух-бух. Какво е правил Питър в тази стая ли? Никой не знае. Никой нищо не разправя. Що се отнася до мен, аз мисля, че Питър не е могъл нито да спи, нито да седи, нито да смърди. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм много забавен.

Свределът проби, отдолу се укри. Тръс, тръс на легло от пръст. Пляс, бум, бум и пак замръзнал шум. Да, да. Извинете ме. Аз съм единственият, който разбира тези думи.

По-късно, и по-късно, и по-късно. Така казват те. Това продължи твърде дълго за Питър, за да остане с всичкия си. Никога повече. Не, не, не. Те казват, че някой ме е намерил. Не си спомням. Не, не си спомням какво се е случило, когато са отворили вратата и светлината е проникнала вътре. Не, не, не. Няма нищо да кажа. Вече не.

Дълго време носех черни очила. Бях на дванайсет. Поне така казваха. Живеех в болница. Полека-лека ме научиха да бъда Питър Стилман. Казваха: ти си Питър Стилман. Благодаря ви, отвръщах аз. Да, да, да. Благодаря ви, благодаря ви. Казвах аз.

Питър беше едно бебе. Трябваше на всичко да го учат. Да ходи, нали знаете. Да яде. Да ака и да пишка в тоалетната. Не беше лошо. Дори когато ги хапех, те не ми правеха на̀, на̀, на̀. По-късно дори престанах да си разкъсвам дрехите.

Питър беше добро момче, но трудно учеше думи. Устата му не работеше както трябва. Пък и главата му не беше в ред. Ба, ба, ба, казваше той. И още: ва, ва, ва. И уа, уа, уа. Извинете ме. Минаха години и години. Тогава казаха на Питър: върви си, нищо повече не можем да направим за теб. Питър Стилман, ти вече си човешко същество, казаха те. Хубаво е да вярваш на докторите. Благодаря ви, много ви благодаря.

Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е Питър Заека. Зиме аз съм мистър Бял, лете съм мистър Зелен. Как ви харесва това? Казвам го по своя собствена воля. Свределът проби, отдолу се укри. Красиво е, нали? Все такива ги измислям. Просто не мога да се спра. Самички излизат от устата ми. И не могат да се превеждат.

Питайте колкото си щете — от това полза няма. Но аз ще ви кажа. Не искам да сте тъжен, мистър Остър. Имате толкова мило лице. Напомняте ми за… или по-скоро за стон — не знам кое от двете. И очите ви гледат в мен. Да, да. Виждам ги. Много добре. Благодаря ви.

Затова ще ви разкажа. Без въпроси, моля. Чудите се какво е станало после? Искам да кажа, с бащата. Ужасният баща, който стори всички тези неща на малкия Питър. Бъдете спокоен. Заведоха го на тъмно. Заключиха го и го оставиха там. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм толкова забавен.

Тринайсет години. Така разправят. Това сигурно е много време. Но аз нищо не разбирам от време. Всеки ден съм нов. Раждам се със събуждането си сутрин, остарявам през деня и нощем, когато заспивам, умирам. Вината не е в мен. Днес се справям отлично. Много по-добре от друг път.

Татко го нямаше цели тринайсет години. Неговото име също е Питър Стилман. Странно, нали? Че двама души могат да имат едно и също име. Не знам дали това е истинското му име. Но не мисля, че той това съм аз. И двамата сме Питър Стилман. Но Питър Стилман не е истинското ми име. Така че по всяка вероятност аз не съм Питър Стилман.

Та казвам ви тринайсет години. По-точно те казват. Няма значение. Аз нищо не разбирам от време. Но те са ми казали така. Утре свършват тези тринайсет години. Това е лошо. Въпреки че те твърдят, че не е, лошо е. Те смятат, че не мога да помня. Но понякога си спомням, независимо какво говоря.

Той ще дойде. Искам да кажа, бащата ще дойде. И ще се опита да ме убие. Благодаря ви. Но аз не искам това. Не, не. Не вече. Сега Питър живее. Да. Не всичко е наред с главата му, но той живее. Това не е малко. Обзалагате се, че е така, нали? Ха-ха-ха.

Сега съм преди всичко поет. Всеки ден сядам в стаята си и пиша по една поема. Думите си ги измислям сам, точно както правех и когато живеех в тъмното. И точно така започнах да си припомням някои неща, като си представях, че пак съм там, в тъмното. Аз съм единственият, който знае смисъла на думите. Те не могат да се преведат. Тези поеми ще ме направят известен. Ще бъде голям удар. Да, да, да. Красиви поеми. Толкова красиви, че целият свят ще заплаче.

После сигурно ще се захвана с нещо друго. След като престана да бъда поет. Рано или късно думите ми ще свършат, нали разбирате. Всеки има в себе си определен брой думи. И тогава какво ли ще стане с мен? След това мисля, че ще пожелая да стана пожарникар. А след това — лекар. Няма значение. Най-накрая бих желал да ходя по въже, опънато между два покрива. Но това, разбира се, ще стане, като остарея, за да имам време първо да се науча да ходя като другите хора. И тогава ще танцувам по това въже и хората ще ме гледат изумени. Дори и малките деца. Ето, това искам. Да танцувам по въже, докато умра.

Но това няма значение. Никакво значение. За мен. Както сам виждате, аз съм богат човек. Няма за какво да се безпокоя. Не, не. Не и за това. Можете да заложите и последния си долар. Бащата беше богат и малкият Питър наследи всичките му пари, след като го заключиха на тъмно. Ха-ха-ха. Простете, че се смея. Понякога съм много забавен.

Аз съм последният от Стилмановци. Славен род, поне така разправят. От стария Бостън, ако случайно сте чували. Аз съм последният. Други няма. Аз съм техният край, последният от тях. И толкоз по-добре, ако питате мен. Какво толкова, че сега им е дошъл краят. За всеки е по-добре да е мъртъв.

Бащата може би не беше чак толкова лош. Така си мисля сега. Имаше голяма глава. Голяма колкото много голяма глава, което значи, че в нея е имало много място. И много мисли в тази негова голяма глава. Ала, клетият Питър, нали така? И в това ужасно положение. Питър, който не можеше да чува и да говори, който не можеше да мисли и да работи. Питър, който не можеше. Не. Нищичко.

Нищо не знам, нищо не разбирам. Жена ми е тази, която ми разправя тези неща. Тя казва, че трябва да знам, дори и когато не разбирам. Но аз дори и това не разбирам. За да знаеш, трябва да разбираш. Нали така? Ала аз нищо не знам. Може би съм Питър Стилман, може би не съм. Моето истинско име е Питър Никой. Благодаря ви. Какво мислите за това?

Бях почнал да ви разказвам за бащата. Историята си я бива, нищо, че не я разбирам. На вас мога да я разкажа, защото зная думите. А това не е малко, нали? Искам да кажа, да знаеш думите. Понякога толкова се гордея със себе си! Извинете ме. Така казва жена ми. Тя твърди, че бащата често говорел за Бог. Тази дума ми е малко смешна, защото, прочетена отзад напред, става „гоб“ — също като думичките, които аз измислям. Красиви, кратки и истински.

Както и да е. Та бащата често говорел за Бог. Искал да знае дали Бог има свой език. Не ме питайте какво означава това. Разказвам ви го, защото знам думите. Бащата смята, че бебето ще може да говори този Божи език, ако не вижда хора. Но откъде да вземе бебе? А! Сега вече и вие започвате да се досещате. Не е нужно да го купувате отнякъде. Разбира се, Питър вече бил научил някои човешки думи. Това не можело да се предотврати. Но бащата се надявал, че Питър ще ги забрави. След известно време. И затова се наложило да има толкова много на̀, на̀, на̀. Щом Питър кажел думичка, баща му започвал да го бие. Най-накрая Питър се научил да мълчи.

Да-а-а-а. Благодаря ви.

Питър пазел думите вътре в себе си. През всичките тези дни, месеци и години. Там, в тъмното, малкият Питър сам-самичък; думите вдигали страхотен шум в главата му, но в същото време му правели и компания. И затова устата му сега не работи добре. Клетият Питър. Бу-бу. Така плаче той. Малкото момче, което никога не може да порасне.

Сега Питър вече може да говори. Но онези другите думи са още в главата му. Те са езикът на Бога и никой друг не може да ги знае. Те не могат да се преведат. Ето защо Питър живее толкова близо до Бога. Затова е известен поет.

Сега всичко ми е наред. Мога да правя каквото си искам. По всяко време, на всяко място. Дори и съпруга имам. Нали виждате. Вече ви споменах за нея. Може би дори сте я видели. Красива е, нали? Казва се Вирджиния. Това не е истинското й име. Но е без значение. За мен.

Щом я помоля, води ми момиче. Това са проститутки. Пъхам си червея в тях и те стенат. Имал съм ги много такива. Ха-ха. Идват тук и аз ги чукам. Приятно е да чукаш. Вирджиния им дава пари и всички са доволни. Обзалагам се, че е така. Ха-ха.

Бедната Вирджиния. Тя не обича чукането. Искам да кажа, с мен. Сигурно се чука с друг. Знае ли някой? Лично аз нищо не знам. Но това няма значение. Може би, ако сте мил с нея, ще ви позволи да я чукате. На мен ще ми бъде приятно. Заради вас. Благодаря ви.

И така, има много неща. Опитвам се да ви ги разкажа. Знам, че не всичко е наред с главата ми. Това е така, да, казвам го по собствена воля. Понякога започвам да пищя и пищя, и пищя. Без причина. То сигурно причина има, но аз не я знам. Нито пък някой друг. Не. И тогава се връща онова време, когато мълчах. Дни наред. Нищо, нищо, нищо. Не мога да накарам думите да излязат от устата ми. После не мога да се движа. После — да виждам. И тогава ставам мистър Тъжен.

Още обичам да стоя на тъмно, но само понякога. Става ми хубаво, така си мисля. В тъмното говоря езика на Бога и никой не ме чува. Не се сърдете, моля ви. Не мога да не ви разкажа.

Най-хубавото е въздухът. Да. Малко по-малко се научих да живея в него. Въздухът и светлината, да, и светлината, която блести навсякъде и ме кара да виждам нещата. Въздухът и светлината, това е най-доброто. Извинете ме. Въздухът и светлината. Да. Когато времето е хубаво, обичам да седя до отворения прозорец. Понякога поглеждам навън и наблюдавам какво става долу. Улицата и хората, кучетата и колите, тухлите на отсрещните сгради. А после затварям очи и си седя, а вятърът гали лицето ми и светлината е вътре във въздуха, около мен и отвъд мен, и целият свят е червен, красиво червен, а слънцето свети в мен и в моите очи.

Вярно, че рядко излизам. Трудно ми е, пък и не мога винаги да разчитам на себе си. Понякога например пищя. Моля ви се, не ми се сърдете. Това не зависи от мен. Вирджиния казва, че трябва да се науча да се държа на обществено място. Ала понякога това не зависи от мен и виковете сами излизат от устата ми.

Но, виж, в парка обичам да се разхождам. Там има дървета, въздух и светлина. Във всичко това има доброта, нали? Да. Полека-лека аз самият ставам по-добър. Усещам го. И д-р Вишнеградски казва така. Знам, че все още съм момчето марионетка. Това не може да се поправи. Не, не. Вече не. Но понякога си мисля, че един ден ще порасна и ще стана истински.

Засега обаче все още съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Не мога да кажа кой ще бъда утре. Всеки ден е нов и всеки ден аз се раждам наново. Навсякъде виждам надежда, дори в мрака, и когато умра, вероятно ще стана Бог.

Знам и други думи, които мога да изговоря, но мисля, че няма да го направя. Не. Не днес. Устата ми вече се измори и е време да си вървя. Разбира се, аз нищо не разбирам от време. Ала това няма значение. За мен. Много ви благодаря. Знам, че вие ще спасите живота ми, мистър Остър. На вас разчитам. Нали разбирате, че животът може да продължи твърде дълго. В стаята, където са мракът, езикът на Бога, виковете. Тук съм на въздух — нещо красиво, особено когато и светлината го облива. Може би ще запомните това. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.

3

Речта свърши. Куин не можеше да каже колко беше продължила. Защото чак сега, след като потокът от думи спря, той осъзна, че двамата бяха седели на тъмно. Сигурно бе изминал цял ден. В един миг, докато траеше монологът на Стилман, слънцето проникна в стаята, но Куин не го и забеляза. Сега обаче усети мрака и тишината и главата му забръмча от тях. Минаха няколко минути. Куин реши, че е негов ред да каже нещо, но не беше съвсем сигурен. Чуваше тежкото дишане на Питър Стилман. Освен него обаче други звуци нямаше. Куин не можеше да реши какво да прави. Сети се за няколко възможности, но една по една ги отхвърли мислено. Седеше и чакаше да види какво още има да се случи.

Най-накрая тишината бе нарушена от чифт дамски крака, които прекосиха стаята. Чу се металното щракване на електрически ключ и в стаята просветля. Очите на Куин автоматично се обърнаха към светлината и там, изправена до една нощна лампа, вляво от стола на Питър, видя Вирджиния Стилман. Младият мъж гледаше право пред себе си, като че бе задрямал с отворени очи. Мисис Стилман се наведе напред, прегърна рамената на Питър и тихо прошепна в ухото му.

— Питър, време е — каза му тя. — Мисис Сааведра те чака.

Питър вдигна очи към нея и се усмихна.

— Изпълнен съм с надежда.

Вирджиния Стилман целуна нежно съпруга си по бузата.

— Кажи „довиждане“ на мистър Остър — подкани го тя.

Питър се изправи. Или по-скоро започна бавно и мъчително да измъква тялото си от креслото, да търси опора за краката си. Всяка фаза от изправянето се съпровождаше с падания, сгърчвания, залитания назад, с внезапни пристъпи на пълна парализа, ръмжене и думи, чието значение Куин не можеше да дешифрира.

Най-сетне Питър успя да се изправи. Застана победоносно до креслото си и погледна Куин право в очите. Усмихна се широко, без никакво стеснение.

— Довиждане — каза той.

— Довиждане, Питър — отвърна му Куин.

Питър му махна с един спазъм на ръката, бавно се обърна и прекоси стаята. Клатушкаше се, докато вървеше — първо наляво, после надясно, коленете му се подгъваха и изправяха. В дъното на стаята, застанала в осветения портал на вратата, се виждаше жена на средна възраст, облечена в белите дрехи на болногледачка. Куин реши, че това е мисис Сааведра. Проследи с поглед Питър Стилман, докато младият мъж се скри зад вратата.

Вирджиния Стилман седна срещу него, в креслото на мъжа си.

— Можех да ви спестя всичко това — каза тя, — но реших, че е по-добре да се уверите със собствените си очи.

— Разбирам — отвърна Куин.

— Не, не мисля, че разбирате — продължи жената с пропит от огорчение глас. — Никой не може да разбере.

Куин се усмихна многозначително и реши да рискува.

— Дали разбирам или не — каза той, — не е важно. Вие сте ме наели за определена работа и колкото по-скоро се заема с нея, толкова по-добре. Доколкото схващам, случаят е спешен. Не претендирам, че разбирам Питър, нито вашите страдания. Важното е, че желая да помогна. Ни повече, ни по-малко.

Той взе да се самонавива. Нещо му подсказа, че е налучкал верния тон, и изведнъж се изпълни със задоволство, сякаш току-що бе успял да прекоси някаква граница вътре в себе си.

— Прав сте — каза Вирджиния Стилман. — Разбира се, че сте прав.

Жената се умълча, после въздъхна дълбоко, пак спря, като че репетираше наум какво да каже. Куин забеляза, че ръцете й здраво стискат страничните облегалки на креслото.

— Аз разбирам — започна тя, — че повечето от това, което казва Питър, е непонятно за вас, особено когато го чуете за първи път. Бях в съседната стая и слушах какво ви говори. Не бива да приемате, че той винаги говори истината. От друга страна, би било погрешно да смятате, че лъже.

— Искате да кажете, че на някои от нещата трябва да вярвам, а на други — не.

— Точно така.

— Вашите сексуални привички или липсата на такива, мисис Стилман, не ме засягат — каза й Куин. — Дори и това, което казва Питър, да е истина, то няма никакво значение за мен. В моя занаят човек вижда какво ли не и ако не се научи да се въздържа от прибързани преценки, никога няма да успее. Свикнал съм да изслушвам тайните на хората, но освен това съм свикнал и да си държа езика зад зъбите. Ако даден факт няма директно отношение към случая, никога не прибягвам до него.

Мисис Стилман се изчерви.

— Просто исках да знаете, че онова, което каза Питър, не е вярно.

Куин сви рамене, извади цигара и я запали.

— Така или иначе — каза той, — това не е важно. Повече ме интересуват другите неща, които каза Питър. Приемам, че те са верни и ако са, бих искал да знам какво мислите вие за тях.

— Да, верни са. — Вирджиния Стилман пусна облегалките на креслото и подпря брадичка с дясната си ръка. Утихна. Сякаш обмисляше своята позиция на непоклатима честност. — Питър се изразява детински. Но това, което казва, е истина.

— Разкажете ми нещо повече за бащата. Нещо, което има връзка със случая.

— Бащата на Питър е от бостънските стилмановци. Сигурна съм, че сте чували за този род. Сред тях има няколко губернатори, живели още през деветнайсети век, много епископи, посланици и един президент на Харвард. В същото време семейството е натрупало голямо богатство в текстилната индустрия, корабоплаването и какво ли още не. Подробностите не са важни. Казвам ви го, за да имате, макар и бегла представа за тях.

— Бащата на Питър следвал в Харвард — такава била традицията в семейството. Учил философия и теология и според единодушното мнение на всички, бил блестящ студент. Дисертацията му била на тема теологическите тълкувания на Новия свят през шестнайсети и седемнайсети век, след което започнал работа в теологическия факултет на Колумбийския университет. Не след дълго се оженил за майката на Питър. За нея не знам почти нищо. От снимките, които съм виждала, си личи, че е много красива, но с крехко здраве — също като Питър, с неговите бледосини очи и бяла кожа. Когато Питър се родил след няколко години, семейството живеело в голям апартамент на улица „Ривърсайд“. Академичната кариера на Стилман процъфтявала. Преработил дисертацията си и я издал като книга, която била приета много добре. Станал професор на трийсет и четири или трийсет и пет години. Тогава майката на Питър умряла. Всичко, свързано с тази смърт, е неясно. Стилман твърдял, че умряла в съня си, но фактите свидетелстват по-скоро за самоубийство. Голяма доза хапчета или нещо подобно, нямало обаче конкретни доказателства. Дори се носели слухове, че той я е убил. Ала това били само предположения, от които нищо не излязло. Случаят приключил доста набързо и доста безшумно.

Тогава Питър бил на две годинки — едно съвсем нормално дете. След смъртта на съпругата си Стилман очевидно престанал да се занимава и с детето. За целта била наета жена и през следващите шест месеца Питър бил изцяло оставен на нейните грижи. Не щеш ли обаче, съвсем неочаквано, един ден Стилман уволнил бавачката. Забравила съм името й — май че беше някаква си мис Барбър, но тя е свидетелствала по делото. Според нея един ден Стилман се прибрал вкъщи и й заявил, че отсега нататък сам ще се грижи за Питър. Подал си оставката в университета, като заявил, че напуска, за да се отдаде изцяло на своя син. Парите, разбира се, никога не са били проблем и никой не можел с нищо да му попречи.

След което може да се каже, че изчезнал. Останал да живее в същия апартамент, но почти не излизал. Всъщност никой не знае какво се е случило. Мисля си, че вероятно се е запалил по някоя от онези отвлечени религиозни идеи, за които е писал в книгата си. От това полудял, истински полудял. Какво друго обяснение може да има. Заключил Питър в една от стаите на апартамента, покрил прозорците с дъски и го държал там цели девет години. Представете си само, мистър Остър. Девет години. Едно цяло детство, прекарано в мрак, далеч от света, без никакъв човешки контакт, освен някое и друго набиване. Аз живея с резултата от този експеримент и мога да ви кажа, че пораженията са чудовищни. Това, което видяхте днес, бе Питър в най-добрата му форма. А за да стигне до нея, са му били нужни тринайсет години, така че проклета да бъда, ако позволя още някой да го нарани.

Мисис Стилман спря, за да си поеме дъх. Куин усети, че тя е на ръба на истерията и още една дума би означавала припадък. Трябваше да каже нещо, защото иначе разговорът сигурно щеше да му се изплъзне.

— Как всъщност е бил открит Питър? — попита той.

Жената като че ли се поосвободи от напрежението. Въздъхна шумно и погледна Куин в очите.

— Станал пожар — каза тя.

— Случайно ли е станал или нарочно?

— Това никой не знае.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че Стилман си е седял в кабинета. Там пазел дневниците с данните от своя експеримент, освен това мисля, че най-накрая е разбрал пълния провал на делото си. Нито за миг не е съжалил, нито се е разкаял за каквото и да било, но дори и от негова гледна точка провалът бил безусловен. Предполагам, че през онази нощ окончателно се е отвратил от себе си и е решил да изгори писанията си. Огънят обаче се развихрил и обхванал голяма част от апартамента. За щастие стаята на Питър се намирала в дъното на дълго антре и пожарникарите успели да стигнат до него навреме.

— А после?

— Изминали няколко месеца, преди нещата да се изяснят. Документацията на Стилман била напълно унищожена, което означава, че са липсвали конкретни доказателства. От друга страна, налице било състоянието на Питър, стаята, в която бил затворен, ужасните дъски, кръстосани върху прозорците, и така малко по малко полицията успяла да сглоби случая. Най-накрая Стилман бил изправен пред съда.

— И как се развили събитията там?

— Лудостта му била потвърдена, след което го затворили.

— А Питър?

— Влязъл в болница. Излезе преди две години.

— Там ли се запознахте с него?

— Да. В болницата.

— Как?

— Аз бях негов логотерапевт. Всеки ден в продължение на пет години съм работила с него.

— Не бих искал да проявявам излишно любопитство, но как така се случи, че се оженихте?

— Много е сложно.

— Имате ли нещо против да ми разкажете?

— Не, разбира се, но едва ли ще разберете.

— За да видите дали ще разбера, трябва да ми разкажете. Как иначе ще проверите?

— Така е. Накратко казано, това бе единственият начин за Питър да напусне болницата и да се опита да започне един що-годе нормален живот.

— Не можехте ли да станете просто негов законен попечител?

— Процедурата е много сложна. Освен това Питър бе вече пълнолетен.

— Тази саможертва не се ли оказа твърде голяма за вас?

— Не съвсем. Зад гърба си имах вече един брак — пълно недоразумение. Повече на тази въдица не бих се хванала. А с Питър животът ми поне придоби цел и смисъл.

— Вярно ли е, че Стилман ще бъде освободен?

— Утре вечер ще пристигне на Централната гара.

— И вие смятате, че ще иска да си отмъсти на Питър, така ли? Това само някакво предчувствие ли е, или разполагате с доказателства?

— По малко и от двете. Преди две години пак щяха да пускат Стилман. Тогава той написа едно писмо до Питър и аз го показах на съответните власти, след което те решиха, че в края на краищата още не е за пускане.

— Що за писмо беше това?

— Писмо на луд човек. Наричаше Питър дяволско изчадие и му се заканваше, че щял да дойде денят на разплатата.

— Пазите ли го?

— Не, предадох го в полицията преди две години.

— И дори нямате копие от него?

— Не, съжалявам. Мислите ли, че е много важно?

— Може и така да се окаже.

— Ако желаете, ще се опитам да изнамеря един екземпляр.

— Предполагам, че други писма не са последвали.

— Не. А сега вече смятат, че Стилман е добре и може да бъде изписан. Във всеки случай това е официалното становище и аз съм безсилна да го променя. Но ако питате мен, Стилман просто си е научил урока. Разбрал е, че писмата и заканите няма да му помогнат да излезе.

— Това ви тревожи.

— Много.

— Но вие нямате представа какво точно крои Стилман.

— Не.

— И какво всъщност искате от мен?

— Искам да го следите най-внимателно. Искам да разберете какви са намеренията му. Искам да го държите настрана от Питър.

— С една дума, да вървя по петите му.

— Нещо такова.

— Надявам се, разбирате, че аз не мога спра Стилман, ако той реши да влезе в тази сграда. Единственото, което съм в състояние да направя, е да ви предупредя, че идва. Или да измисля нещо, за да се вмъкна заедно с него.

— Разбирам. И това е нещо.

— Добре. Колко често желаете да ви давам сведения?

— Всеки ден. Да речем, всяка вечер между десет и единайсет по телефона.

— Съгласен съм.

— Нещо друго?

— Още един-два въпроса. Любопитен съм например да разбера откъде знаете, че Стилман ще пристигне на Централната гара утре вечер.

— Направих си труда, мистър Остър. Всичко това твърде много ме засяга, за да го оставя на случайността. И ако Стилман не бъде проследен още от мига на пристигането му, той много лесно би могъл да изчезне, и то безследно. Точно това се мъча да предотвратя.

— С кой влак пристига?

— С влака от Пофкипси в шест и четирийсет и една.

— Предполагам, че имате снимка на Стилман.

— Да, разбира се.

— И още нещо, свързано с Питър. Защо сте му казали всичко това? Нямаше ли да е по-добре, ако го запазите в тайна?

— Исках да го запазя, но така се случи, че когато ми съобщиха вестта за освобождаването на баща му, той беше на другия телефон. Нищо не можех да направя. Понякога Питър е много упорит и затова предпочитам да не го лъжа.

— И още един последен въпрос. Кой ви препоръча да се обърнете към мен?

— Съпругът на мисис Сааведра, Майкъл. Той е бивш полицай и си направи труда да разпита тук-там. Откри, че в целия град няма по-подходящ за случая от вас.

— Поласкан съм.

— По онова, което видях до момента, мистър Остър, аз също смятам, че вие сте човекът.

Куин възприе думите й като знак за тръгване. С облекчение успя най-сетне да протегне изтръпналите си крака. Засега нещата вървяха добре, много по-добре, отколкото бе очаквал, но главата, както и цялото тяло го боляха от изтощение, каквото не бе чувствал от години. Още малко и щеше да рухне.

— Моята такса е сто долара на ден плюс разноските — каза той. Ако ми дадете някакъв аванс, това ще ви осигури известно предимство в отношенията ни като клиент и следовател. А това означава, че всичко, което става между нас, ще си остане само между нас.

Вирджиния Стилман се усмихна, като че на някаква си нейна тайна шегичка. Или просто реагираше на двусмисленото съдържание на това последно изречение. Както и при повечето други неща, които щяха да му се случат през следващите дни и седмици, и в този случай Куин остана в пълно неведение.

— Колко ще искате? — попита тя.

— Това оставям да решите вие.

— Петстотин?

— Предостатъчно.

— Добре. Ще ида да си взема чековата книжка. — Вирджиния Стилман се изправи и отново му се усмихна. — Ще ви донеса и снимка на бащата на Питър. Мисля, че знам къде да я намеря.

Куин и благодари и каза, че ще изчака. Загледа се след нея, докато тя излизаше от стаята, и още веднъж се улови, че си я представя без дрехи. Дали наистина му даваше аванси, почуди се той, или собственият му интелект отново се опитва да го провали? Реши да отложи разсъжденията си по въпроса за по-късно.

Вирджиния Стилман се върна в стаята и каза:

— Ето чека. Надявам се, че съм го попълнила правилно.

Да, да, помисли си Куин, докато разглеждаше чека, всичко е тип-топ. Беше доволен от собствената си находчивост. Чекът, разбира се, бе на името на Пол Остър, значи Куин не можеше да бъде обвинен, че се представя за частен детектив, без да има разрешително. Всичко е наред. Това, че той никога няма да може да осребри чека, не го разтревожи. Още тогава разбра, че в случая не работи за пари. Прибра чека във вътрешния джоб на сакото си.

— Съжалявам, че не успях да намеря по-нова снимка — каза Вирджиния Стилман. — Тази е отпреди повече от двайсет години. Но друга нямам.

Куин погледна лицето на Стилман, надявайки се на внезапно хрумване, на внезапно осенение свише, което да му помогне да разгадае човека. Ала снимката не му говореше нищо. Просто снимка на мъж и толкоз. Взря се в нея още веднъж, колкото да се увери, че наистина не му говори нищо.

— Ще я разгледам по-внимателно у дома — каза той и я прибра при чека. — Като взема предвид изминалите години, сигурен съм, че ще успея да го разпозная утре на гарата.

— Надявам се — каза Вирджиния Стилман. — Страшно важно е и аз много разчитам на вас.

— Не се безпокойте — отвърна й Куин. — Досега никого не съм разочаровал.

Тя го изпрати до вратата. Останаха смълчани за миг, сякаш се колебаеха дали има да си кажат още нещо, или просто трябва да се сбогуват. В този мимолетен интервал Вирджиния Стилман най-неочаквано се хвърли към Куин, прегърна го, потърси устните му и го целуна страстно, като пъхна езика си дълбоко в устата му. Куин бе толкова изненадан, че дори не успя да се наслади на целувката.

Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, мисис Стилман вече го държеше на една ръка разстояние:

— Исках да ви докажа, че Питър не говори истината. Много е важно да ми вярвате.

— Вярвам ви — отвърна Куин. — Но и да не ви вярвах, това не би имало никакво значение.

— Исках да знаете на какво съм способна.

— Мисля, че вече имам представа.

Тя пое дясната му ръка в двете си длани и я целуна.

— Благодаря ви, мистър Остър. Наистина смятам, че във вас ни е спасението.

Той й обеща да се обади на следващата вечер, прекрачи прага, взе асансьора и напусна сградата. Минаваше полунощ, когато пое по улицата.

4

Куин и преди бе чувал за случаи, подобни на този с Питър Стилман. Още през предишния си живот, скоро след като се бе родил синът му, беше рецензирал книгата за дивото дете от Авейрон и още тогава се бе занимавал известно време с темата. Доколкото си спомняше, първите описания на експерименти от този род се срещаха още у Херодот: през седми век преди новата ера египетският фараон Псамтик изолирал две деца и заповядал на слугата, който трябвало да се грижи за малките, да не продумва нито дума в тяхно присъствие. Според Херодот — един изключително недостоверен летописец — децата сами се научили да говорят и първата им дума била фригийската дума за хляб. В средните векове римският император Фредерик II повторил експеримента, като се надявал да открие истинския и „естествен език“ на човека, използвайки същия метод, но децата умрели още преди да проговорят. Най-сетне, в началото на шестнайсети век, шотландският крал Джеймс IV, опитвайки се да пробута една безспорна измама, заявил, че шотландските деца, изолирани по този начин, проговарят на „много добър староеврейски“.

Но не само ексцентрични типове и идеолози са проявявали интерес към тази тема. Дори един толкова разумен скептик като Монтен отделя място на този въпрос в своето най-важно есе „Апология на Реймон Себонд“. Там той пише: „И все пак струва ми се, че ако едно дете се отглежда в пълно уединение, без всякакво общуване с хора (което много трудно би могло да стане), би намерило някакви думи, за да изрази мислите си; не може да се приеме, че Природата ни е отказала средство, което е дала на много други същества… Но интересно е да се знае на какъв език би говорило такова дете, израснало само; защото онова, което говорят обикновено за подобни случаи, са единствено догадки и не звучи убедително.“

Извън случаите на експерименти има и други — на инцидентна изолация, като например деца, изгубили се в гората, моряци, изхвърлени на пустинен остров, деца, отгледани от вълци, както и случаи на жестоки и садистични родители, които затварят чедата си, оковават ги, бият ги и ги заключват в килери, измъчват ги безпричинно само заради прищевките на собствената си лудост. Куин бе запознат с огромното количество литература, посветена на подобни истории. Като например тази за шотландския моряк Алегзандър Селкърк (смятан от мнозина за прототип на Робинзон Крузо), който прекарал четири години сам-самичък на един остров, недалеч от чилийския бряг. Капитанът на кораба, който го спасил през 1708 г., твърди, че „до такава степен бе забравил да говори, поради липса на практика, че ние почти нищо не му разбирахме“. Двайсет години по-късно нашумява друг случай. Петер от Хановер, диво четиринайсетгодишно момче, било намерено голо и безсловесно в гората край германския град Хамелин и било изправено пред английския съд под специалното покровителство на Джордж I. Както Суифт, така и Дефо са имали възможност да го видят и това свое изживяване Дефо е отразил в памфлета си „Природата такава, каквато е“. Въпросният Петер обаче така и не се научил да говори и след няколко месеца бил изпратен в провинцията, където доживял седемдесет години, като до края на дните си не проявил никакъв интерес нито към секса, нито към парите, нито към каквито и да било светски занимания. След това идва случаят с Виктор, дивото дете от Авейрон, което било намерено през 1800 г. Под търпеливите и педантични грижи на д-р Итар Виктор усвоил някои елементарни говорни умения, но повече не успял да напредне. Останал на нивото на малко дете. Дори по-известен от Виктор е случаят с Каспар Хаузер, който през един следобед на 1828 г. се появил в Нюрнберг, облечен в странни дрехи. Не можел да произнесе и една разбираема дума. Умеел да изписва името си, но във всяко друго отношение приличал на малко дете. Бил осиновен от града и поставен под грижите на местния учител. Прекарвал времето си на пода, където играел с дървени кончета и се хранел само с хляб и вода. Все пак Каспар претърпял известно развитие. Станал добър коняр, освен това бил маниак на тема спретнатост и чистота, направо се опиянявал от червения и белия цвят и показвал необикновена памет, особено по отношение на имена и лица. Не обичал обаче да излиза навън, предпочитал да стои затворен, отбягвал слънчевата светлина и подобно на Петер от Хановер, никога не проявил и най-малък интерес към секса и парите. Когато полека-лека започнал да възстановява спомените си от миналото, в паметта му възкръснали години, прекарани на пода в една затъмнена стая, където го хранел човек, който никога не говорел и винаги оставал скрит от погледа му. Скоро след като това се разчуло, Каспар бил убит с кама на публично място от неизвестен мъж.

От много години насам Куин не се бе и замислял върху тези истории. Беше много чувствителен на тема деца, особено деца, които са страдали, били са малтретирани и са умрели, преди да пораснат. Ако Стилман беше мъжът с камата, дошъл да си отмъсти на момчето, чийто живот е разбил, Куин би го спрял с удоволствие. Знаеше, че с това няма да върне сина си, но поне би могъл да предотврати една нелепа смърт. Изведнъж реши, че лесно ще го извърши, а представата за това, което го очаква, изплува в съзнанието му като стар кошмар. Спомни си малкия ковчег с тялото на сина си, спомни си как го спускат в земята. Също като изолацията, каза си той. Същата тишина. Неговият син също се казваше Питър.

5

На ъгъла на Седемдесет и втора улица и Медисън авеню махна на едно такси. Докато колата пътуваше през парка към Уест сайд, Куин погледна през прозореца и се почуди дали дърветата са същите, които е видял и Питър Стилман, когато за първи път е излязъл на въздух и на светлина. Дали Питър е видял същите неща, които и той виждаше сега, или светът му е изглеждал съвсем различен. А ако едно дърво не е дърво, какво би могло да бъде тогава?

След като таксито го остави пред дома му, Куин усети, че е гладен. Не беше ял от сутринта. Странно, помисли си той, колко бързо мина времето в апартамента на Стилман. Ако не бъркаше в изчисленията си, значи бе прекарал там повече от четиринайсет часа. А му се сториха не повече от три-четири. Сви рамене, като си помисли за това несъответствие, и си рече наум: „Трябва по-често да поглеждам часовника си.“

Върна се обратно по Сто и седма улица, зави вляво по Бродуей и тръгна на север, като се оглеждаше за някое подходящо заведение. Тази вечер не му се влизаше в бар — да се храни на тъмно сред оглушителна пиянска глъчка, — не, въпреки че по принцип от бар не се отказваше. Като пресече Сто и дванайсета улица, видя, че закусвалнята „Хайтс“ е все още отворена, и реши да влезе. Тя представляваше ярко осветено, но все пак мрачно място, в единия край на което се продаваха порнографски списания, канцеларски материали и всякакви вестници; освен това имаше няколко маси за съсобствениците и дълъг бар с въртящи се столчета. Висок пуерториканец с бяла картонена шапка, каквато носят главните готвачи, стоеше зад бара. Изпълняваше поръчките по менюто, което се състоеше главно от хамбургери, сандвичи с повехнали домати и марули, млечни шейкове, яйчени кремове и кифли. Вдясно от него, удобно разположен зад касата, седеше шефът — дребен човек с оредяла къдрава коса и татуиран върху ръката му номер от концентрационен лагер. Чувстваше се като господар в царството си от цигари, лули и пури. Седеше невъзмутимо и четеше вечерното издание на „Дейли нюс“.

По това време на денонощието заведението беше почти празно. На една от крайните маси седяха двама старци в овехтели дрехи — единият много дебел, другият много тънък, — които внимателно изучаваха препускащите по тавана и стените светлини. На масата между тях имаше две празни чаши от кафе. В предната част на заведението, при рафтовете с пресата, младо момче държеше в ръцете си отворено списание и зяпаше снимката на гола жена. Куин седна на бара и си поръча хамбургер и кафе. Барманът веднага се разбърза, като същевременно се обърна към Куин през рамо:

— Братче, видя ли мача тази вечер?

— Не успях. Какво стана?

— А ти как мислиш?

В продължение на много години вече Куин провеждаше този разговор с въпросния човек, чието име не знаеше. Веднъж, много отдавна, се бе отбил в закусвалнята и двамата бяха подхванали разговор за бейзбол. Оттогава, влезеше ли Куин, двамата продължаваха стария си разговор. През зимата говореха предимно за продажба на играчи, прогнози и спомени. Но през сезона винаги обсъждаха последния мач. И двамата бяха от „Метс“ и безнадеждността на тази страст бе споила здрава връзка помежду им.

Барманът поклати глава.

— В първите два удара Кингман беше страшен — каза той. — Прас, прас. Страхотна работа, запрати ги чак на луната. Джоунс и той веднъж да се прояви като питчер и въобще нещата потръгнаха. Две на едно във втората част на деветия ининг. „Питсбърг“ слагат рънери на втора и трета база, единия го изгарят, а нашите вкарват Алън от резервите. Пеня пуска една топка по земя към първа база, а шибаната топка взе, че мина между краката на Кингман и, разбира се, двама стигнаха до хоума и това е положението — бай, бай Ню Йорк.

— Дейв Кингман е лайно — отсече Куин и захапа хамбургера.

— Ама виж го Фостър — обади се барманът.

— Фостър отдавна си е изпял песента. Остави го ти него. Проклето плашило. — Куин съсредоточено дъвчеше сандвича си, а езикът му трескаво шеташе из устата да открие някое заблудено кокалче в каймата. — Ако питаш мен, трябва да го върнат в Синсинати с бърза поща.

— Така е — рече барманът. — Ама няма да го направят. Така или иначе, по-добре са от миналата година.

— Знам ли — обади се Куин и отхапа още един залък. — Като го четеш на хартия е едно, ама какво е истинското положение, никой не казва. Стърнс е почти винаги контузен, а Брукс никога не успява да се съсредоточи в играта. На втора база и на шортстопа са сложили едни младоци, не ти е работа. Муки е добър, ама още е зелен, а за десен аутфилдер така и не намериха човек. Разбира се, остава Ръсти, но той е затлъстял и тича като трътка. А за питчерите, дай по-добре да не говорим. Нас с теб по̀ ни бива.

— Абе, ти що не вземеш да им станеш един мениджър — викна му барманът, — та да ги поставиш на място тия копелета.

— Така де — кимна му Куин.

След като приключи с вечерята, Куин стана и отиде до щанда с канцеларски материали. Беше пристигнала нова пратка тетрадки — внушителна купчина от красиви сини, зелени, червени и жълти пакети. Взе една и видя, че страниците са с тесни редове, точно както ги предпочиташе. Куин винаги пишеше с писалка, а пишещата машина използваше само когато преписваше на чисто окончателния вариант. Затова винаги се запасяваше с хубави тетрадки със спирала. И сега, след като вече се бе ангажирал със случая Стилман, реши, че му трябва и нова тетрадка. Щеше да му е от полза да си записва на едно място мислите, наблюденията и изникналите въпроси. По този начин може би щеше да успее да държи нещата под контрол.

Зарови се в стоката, двоумеше се коя да избере. Но по неизвестни дори на самия него причини изведнъж усети непреодолимо желание да издърпа една червена тетрадка, която се подаваше от долния край на купчината. Взе я, разгледа я, разгърна страниците й. Сам недоумяваше защо толкова му се прииска да я грабне. Беше тетрадка със сто страници, стандартен формат. Но нещо в нея го привлече, сякаш неповторимата й съдба в този свят бе да съхрани думите, изписани от него. Смутен от силата на това свое пристрастие, Куин пъхна червената тетрадка под мишница, отиде до касата и я плати.

Като се прибра в апартамента си четвърт час по-късно, той извади снимката на Стилман и чека от вътрешния джоб на сакото си и внимателно ги постави върху бюрото. Разчисти повърхността му от използвани кибритени клечки, угарки, пластове пепел, празни пълнители за писалки, дребни монети, автобусни билети, листчета с драсканици и една мръсна носна кърпа, и постави червената тетрадка в средата. След това спусна щорите, свали всичките си дрехи и седна зад бюрото. Никога преди не беше правил подобно нещо, но неизвестно защо, му се струваше, че моментът изисква да бъде гол. Остана така двайсет-трийсет секунди, като се опитваше да не мърда, да не прави нищо, само да диша. После отвори червената тетрадка. Взе писалката и изписа собствените си инициали ДК (Даниъл Куин) върху първата страница. За първи път от повече от пет години използваше собственото си име. Спря и се замисли върху този факт, но после го изхвърли от ума си. Прелисти страницата. Няколко мига изследва бялата й пустота, като не преставаше да се чуди дали все пак няма да се окаже голям глупак. После опря писеца в най-горния ред на листа и вписа първите си впечатления в червената тетрадка.

6

Куин прекара следващата сутрин в библиотеката на Колумбийския университет. Искаше да се запознае с книгата на Стилман. Пристигна рано. Беше първи и щом вратите се отвориха, тишината на мраморните зали го успокои, като че ли бе влязъл в някаква крипта на забвението. Показа университетската си карта на дремещия пазач, взе книгата от рафта и се върна на третия етаж. Настани се в кожено кресло в една от стаите за пушачи. Слънчевата майска утрин надничаше през прозореца и го приканваше да поскита безцелно навън, но Куин бързо се пребори с изкушението. Завъртя креслото така, че да бъде с гръб към прозореца, и отвори книгата.

„Градината и Кулата: Ранни представи за Новия свят“. Книгата бе разделена на две приблизително равни по обем части. „Митът за рая“ и „Митът за Вавилон“. Първата част се занимаваше с откритията на пътешествениците от Колумб до сър Рали. Тезата на Стилман гласеше, че първите откриватели, стигнали до бреговете на Америка, са вярвали, че по случайност са открили Рая, една втора Едемска градина. В записките си за своето трето пътуване например Колумб пише: „Вярвам, че Раят на земята се намира тук и никой не би могъл да влезе в него, ако Бог не е решил така.“ А що се отнася до хората на тази земя, още през 1505 г. Питър Мартър пише: „Те като че ли населяват онзи златен свят, за който старите автори пишат толкова много, където хората живеят в простота и непорочност, без насилието на закона, без свади, без съдии, без клевети, доволни да бъдат в хармония с природата.“ Или както ще напише вездесъщият Монтен след още половин век: „По мое мнение онова, което наистина виждаме в тези народи, не само надминава всички обрисувани от поетите картини на Златния век и всички техни хрумвания, олицетворяващи блаженството, очаквано от човечеството, но и идеята, и копнежа на самата философия.“ Според Стилман, откриването на Новия свят дава тласък на учението на мислителите-утописти, както и нова надежда за постижимото съвършенство на човешкия живот — от книгата на Томас Мор, написана през 1516 г., до пророчеството на Херонимо де Мендиета, няколко години по-късно, че Америка ще се превърне в идеалната теократична държава, един истински Божи град.

Съществува обаче и коренно противоположно мнение. Докато едни гледат на индианците като на същества, обитаващи свят на предгреховна невинност, други са категорични в оценката си, че те са чисто и просто диваци, зверове и дяволи в човешки образ. Откриването на канибали по Карибското крайбрежие затвърдява още повече това мнение. Испанците дори са го използвали като оправдание за безмилостната експлоатация на туземците, която, разбира се, те провеждали единствено за собствените си меркантилни цели. Защото, когато не считаш някого за човешко създание, тогава не съществуват и морални задръжки в поведението ти към него. Едва през 1537 г. Павел III издава папска була, в която индианците се признават за истински човешки същества, притежаващи души. Независимо от това споровете по въпроса не стихват още няколко стотици години, като кулминират, от една страна, в идеята за „благородния дивак“ на Лок и Русо, която поставя теоретичните основи на демокрацията в независима Америка, и от друга — в кампанията за изтребване на индианците и в непоклатимото убеждение, че единственият добър индианец е мъртвият индианец.

Втората част на книгата започва с едно ново изследване върху грехопадението. Облягайки се предимно на Милтън и неговото описание в „Изгубеният рай“, изразяващо ортодоксалното становище на пуританите, Стилман твърди, че едва след грехопадението започва човешкият живот такъв, какъвто го познаваме. Защото в Райската градина не съществува злото, но не съществува и доброто. Както самият Милтън казва в „Ареопагитика“: „От кората на една вкусена ябълка в света са се пръкнали и доброто, и злото, като свързани, но раздвоени близнаци.“ Коментарът на Стилман върху това изречение е изключително подробен. С много остро око за възможността от каламбури и игра на думи той посочва как думата „вкусвам“ всъщност се свързва с латинската „sapere“, която означава и „вкусвам“, и „зная“ и следователно съдържа подсъзнателна отпратка към дървото на познанието: ябълковото дърво, което дарява света с познанието, тоест запознава го с доброто и злото. Стилман говори още и за парадокса на думата, която предхожда „близнаци“, защото в оригиналния текст тя е една и означава едновременно „свързвам“ и „раздвоявам“, като по този начин олицетворява две равностойни и противоположни значения, което пък на свой ред въплъщава схващането за езика, присъстващо, според Стилман, в цялото творчество на Милтън. В „Изгубеният рай“ например всяка ключова дума има по две значения — едното ни отпраща във времето преди грехопадението, а другото — след грехопадението. За да илюстрира това свое твърдение, Стилман подбира няколко от въпросните думи — зловещ, змия, вкусен — и показва как употребата им преди грехопадението е освободена от всякакъв морален смисъл, докато употребата им след грехопадението вече е нюансирана, допълнително обременена с познанието за злото. Единствената задача на Адам в Райската градина е била да изобрети езика, да даде на всяко същество и на всяко нещо име. В това състояние на невинност езикът му е отразил самия живец на света. Думите му не са били просто принадени добавки към нещата, които е виждал, а са разкривали същността им, буквално са ги разбудили за живот. Нещото и неговото име са станали взаимозаменяеми. След грехопадението това вече не било така. Имената се откъснали от нещата; думите се превърнали в мъгляви знаци; езикът се откъснал от Бога. Следователно историята в Райската градина не само свидетелства за грехопадението на човека, но и за падението на езика.

По-нататък в книгата „Битие“ се разказва и още една история, свързана с езика. Според Стилман, епизодът с Вавилонската кула повтаря дословно случката в Градината — само дето е по-подробен, обобщен и разширен така, че посланието, което носи, да важи за цялото човечество. Тази история придобива наистина особено значение, като вземем предвид мястото й в книгата: глава единайсета от книгата „Битие“, стихове от първи до девети. Това е последният епизод от библейската праистория. След него Старият завет се превръща предимно в летопис на евреите. С други думи, Вавилонската кула представлява последното изображение преди началото на Новия свят.

Коментарите на Стилман заемат много страници. Започва с исторически преглед на различните тенденции в тълкуването на историята, допълнително усложнени от всевъзможни грешки в прочита, възникнали в определени периоди, и свършва с пространен каталог на всички легенди от Агадах (компендиум на равинските интерпретации). Общоприето е да се смята, пише Стилман, че Кулата е била построена през 1996 година след сътворението, само някакви си триста и четирийсет години след Потопа, „преди да се пръснем по лицето на цялата земя“. Божието наказание е дошло в отговор на това пожелание, което си противоречи със заповедта, явяваща се по-напред в „Битие“: „Плодете се и се множете, и пълнете земята, и я владейте“. Следователно, като разрушава Кулата, Бог осъжда човека да се подчинява на тази повеля. Според друг прочит обаче Кулата се явява предизвикателство срещу Бога. Нимрод, първият владетел на света, се сочи като неин архитект: Вавилонската кула трябвало да се превърне в светилище, което да символизира всеобхватността на неговата власт. Това е Прометеевото тълкуване на историята и то се доказва от фразата: „Да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име.“ Изграждането на Кулата се превърнало в мания, във всеобща страст за човечеството, в крайна сметка по-важна и от самия живот. Тухлите станали по-ценни от хората. Жените не спирали да работят, дори когато трябвало да раждат; завивали на бърза ръка новороденото в престилката си и продължавали. По всичко личи, че в строежа са участвали три различни групи хора: онези, чиято цел е била да отидат в Рая, онези, чиято цел е била да се възправят срещу Бога, и онези, които са предпочитали да тачат идоли. Но в усилията си те били напълно сплотени — „По цялата земя имаше един език и един говор“ — но латентната сила на едно обединено човечество не била по вкуса на Бога. „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят.“ Тази реч е съзнателно повторение на думите, с които Бог изгонва Адам и Ева от Рая: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина…“ Според друго тълкуване пък целта на историята с Вавилонската кула е просто да разкаже за голямото различие между народи и езици. Защото, ако всички хора са потомци на Ной и неговите синове, тогава как така са се получили огромните различия в културите? Друго, но подобно на това тълкуване поддържа твърдението, че историята с Вавилонската кула всъщност обяснява съществуването на езичеството и идолопоклонничеството, защото преди нея всички хора са били представяни като монотеисти в своите вярвания. Що се отнася до самата Кула, според легендата една трета от нея е потънала в земята, една трета е изгоряла и една трета е останала да стърчи. Бог я е атакувал по два начина, за да е сигурен, че разрушаването й ще се схване от хората именно като Божие наказание, а не като някаква случайност. И все пак останалата да стърчи част била толкова висока, че от върха й едно палмово дърво изглеждало като скакалец. Разправяло се също така, че човек трябвало да върви цели три дни, преди да излезе от сянката на Кулата. И най-накрая — Стилман бе отделил доста място на тази легенда, — говорело се, че който погледнел развалините на Кулата, забравял всичко, което знаел.

Куин не можеше да реши какво общо има всичко това с Новия свят. Но разгръщайки следващата глава на книгата, видя, че Стилман най-неочаквано се е прехвърлил на друга тема — живота на Хенри Дарк, бостънски свещеник, който бил роден в Лондон през 1649 г., в деня на екзекуцията на Чарлс I. Пристигнал в Америка през 1675 г. и умрял по време на пожар в Кеймбридж, Масачусетс, през 1691 г.

Според Стилман, още съвсем млад Хенри Дарк е бил частен секретар на Джон Милтън — от 1669 г. до смъртта на поета, пет години по-късно. Куин много се озадачил, защото бил чел някъде, че слепият Милтън е диктувал произведенията си на една от своите дъщери. Дарк, както ставало известно от книгата, бил фанатичен пуритан, студент по теология и ревностен почитател на творчеството на Милтън. На един вечерен прием случайно срещнал своя идол и получил покана да го посети през следващата седмица. Това довело и до други посещения, докато в крайна сметка Милтън започнал да поверява на Дарк най-различни дребни задачи: да записва диктовките му, да го съпровожда по лондонските улици, да му чете от стари книги. В едно писмо от 1672 г., което Дарк пише до сестра си в Бостън, той споменава за дългите си беседи с Милтън върху някои спорни моменти в тълкуването на Библията. Когато Милтън умира, Дарк бил направо неутешим. След шест месеца решава, че без Милтън Англия е само една пустиня, страна, която не може да му предложи нищо повече, и затова емигрира в Америка. Пристига в Бостън през лятото на 1675 г.

Малко се знае за първите му години в Новия свят. Стилман прави предположение, че може би е заминал на запад към все още незаселените земи, но конкретни доказателства за подобно твърдение липсват. От друга страна, от писанията на Дарк личи, че добре познава индианските обичаи, което е накарало Стилман да предположи, че по всяка вероятност Дарк е живял сред някое от тези племена за известен период. Както и да е, до 1682 г. липсват всякакви данни за Дарк. През същата година обаче името му се появява в бостънския брачен регистър като младоженец, взел за съпруга някоя си Люси Фитс. След две години той вече оглавява малко пуританско паство в покрайнините на града. На съпружеската двойка се раждат няколко деца, ала всички те умират невръстни. Изключение прави един син на име Джон, роден през 1686 г., който оцелява. Но през 1691 г. момчето загива при нещастен случай — пада от един прозорец на втория етаж. Месец по-късно в къщата избухва пожар, в който намират смъртта си както Дарк, така и съпругата му.

Едва ли някой щеше да си спомня нещо за Хенри Дарк, ако не беше един негов памфлет, публикуван през 1690 г. под наслов „Новият Вавилон“. Според Стилман, това произведение от шейсет и четири страници представлява най-вдъхновеното описание на Новия континент от онова време. Ако Дарк не бе умрял толкова скоро след неговото появяване, ефектът би бил далеч по-голям. Но както впоследствие се оказало, повечето от съществуващите екземпляри от въпросния памфлет били унищожени от пожара, в който загинал и самият Дарк. Стилман успял да открие само един, и то съвсем случайно, на тавана в родната си къща в Кеймбридж. След години на упорито издирване стигнал до заключението, че притежава единствения оцелял екземпляр от този памфлет.

„Новият Вавилон“, написан в типичната дръзка милтъновска проза, разказва за изграждането на рая в Америка. За разлика от други писатели, заели се със същата тема, Дарк твърди, че раят не е място, което може да бъде открито. Няма карти, които ще отведат човека до него, няма навигационни уреди, с които да се доплава до неговите брегове. Според Дарк съществуването на това място е иманентно, то е вътре в самия човек: идеята за отвъдното, която всеки сам може един ден да превърне в действителност тук и сега. Защото утопията не съществува никъде — нито дори, както Дарк сам обяснява, в света на самата дума. Човек може да съгради това обетовано място само с помощта на двете си ръце.

Дарк стига до тези заключения, изхождайки от факта, че историята с Вавилонската кула е едно пророчество. Използва тълкуването на Милтън за грехопадението, и верен на своя учител, придава изключителна важност на ролята на езика. Но освен това доразвива идеите на поета. Щом падението на човека води до падение и на езика, значи съвсем естествено е да приемем, че е възможно да се поправи грехопадението и последиците от него, като поправим падението на езика, тоест като се опитаме да пресъздадем езика, който се е говорел в Едем. Ако човек успее да се научи да говори онзи изначален език на невинността, с негова помощ ще успее да възстанови и онова изначално състояние на невинност у себе си. Достатъчно е да се обърнем към примера, който ни е оставил Христос, твърди Дарк, за да се уверим, че това е така. Нима Христос не е бил човек, същество от плът и кръв? Нима Христос не е говорил езика отпреди грехопадението? Във „Възвърнатият рай“ на Милтън Сатаната говори с „двусмислици измамни“, докато „Делата на Христа едно са с неговите думи, думите му/ Едно са с вестта на сърцето му голямо, а сърцето му/ То носи доброта, и велемъдрие, и правда.“ И ако Бог не бе „изпроводил своя жив Оракул/ В Света последната му воля да вестява/ И Духът на Истината вред да всява/ В благочестивите Сърца да бди кат негов часовой Оракул/ Та щях ли Истината аз самият да прозра?“ Та нали именно заради Христос грехопадението в крайна сметка завършва така щастливо, като се превръща във felix culpa, както повелява и самото учение. Следователно, твърди Дарк, съвсем възможно е човек да проговори изначалния език на невинността и да възвърне, цяла и непоклатима, истината в себе си.

Като изхожда от историята за Вавилонската кула, Дарк доразвива първоначалния си замисъл и дава простор на собствените си пророчества. Цитирайки втория стих от единайсета глава на „Битие“ — „Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“ — Дарк твърди, че това пътуване доказва, че човешкият живот и цивилизация се придвижват на запад. Ето, и градът Вавилон, който се е намирал в Месопотамия, е много по̀ на изток от юдейските земи. Ако въобще Вавилон се намира на запад от нещо, то това нещо е Едем, началното обиталище на човечеството. Следователно заръката, която човек е получил от Бога, да се пръсне по лицето на цялата земя, да се плоди… и да пълни земята, не би могла да го отведе никъде другаде, освен на запад. А каква по-западна точка в целия християнски свят, пита Дарк, освен Америка? Движението на английските заселници, поели към Новия свят, следователно може да се възприеме като осъществяване на една древна повеля. Америка е последният етап в този процес. Щом континентът се напълни, ще дойде моментът за промяна в съдбата на човечеството. Тогава и последната пречка за изграждането на Вавилон, а именно че човек трябва да напълни земята, ще отпадне. И тогава отново ще бъде възможно по цялата земя да има един език и един говор. А ако това стане, раят няма да закъснее.

И точно както Вавилонската кула е била построена триста и четирийсет години след Потопа, точно триста и четирийсет години след пристигането на „Мейфлауър“ в Плимут, и тази заповед ще бъде изпълнена, предсказва Дарк. Защото няма съмнение, че пуританите, новият избран народ на Господа, държат съдбините на човечеството в свои ръце. За разлика от юдеите, които измениха на Бога, като отказаха да приемат неговия син, тези английски преселници ще напишат последната глава от историята, преди най-накрая небето и земята да се съединят. Подобно на Ной и неговия ковчег, те са преплавали огромния океански потоп, за да изпълнят свещената си мисия.

Триста и четирийсет години, според изчисленията на Дарк, означава, че през 1960 г. първата част от работата на преселниците ще бъде свършена. Тогава основите вече ще бъдат положени за истинската работа, която предстои: изграждането на новия Вавилон. Дарк пише, че вече вижда окуражителни признаци за това в самия град Бостън, защото там, за разлика от много други места в света, главният строителен материал са тухлите — а както е уточнено в трети стих на единайсета глава от „Битие“, те са материалът, от който е издигната Вавилонската кула. През 1960 г., заявява той уверено, ще започне строежът на новия Вавилон и той ще се възправи в небесата — символ на възкресението на човешкия дух. И тогава историята ще бъде написана отзад напред. Падналите ще се изправят, сломените ще се обнадеждят. Веднъж завършена, Кулата ще бъде достатъчно голяма, за да приюти всеки поселник на Новия свят. Ще има стая за всеки човек, а влезе ли в стаята си, той ще забрави всичко, което е знаел. След четирийсет дни и четирийсет нощи ще стане вече нов човек, ще говори езика на Бога и ще бъде готов да обитава втория и вечен рай.

Така завършва резюмето на Стилман върху памфлета на Хенри Дарк, с дата 20 декември 1690 г. — седемдесетата годишнина от акостирането на „Мейфлауър“.

Куин въздъхна и затвори книгата. Читалнята беше празна. Той се наведе напред, подпря глава в ръцете си и затвори очи. „Хиляда деветстотин и шейсета“, каза той на глас. Опита да си представи как е изглеждал Хенри Дарк, но пред очите му не изплува никакъв образ. Виждаше само огън, клада от горящи книги. Изгуби нишката на мисълта си, не се сещаше дори накъде трябваше да го отведе тя, но най-ненадейно си спомни, че 1960 е годината, в която Стилман бе затворил сина си.

Отвори червената тетрадка и я сложи в скута си. Приготви се да пише, но изведнъж реши, че за днес му стига. Затвори тетрадката, стана от креслото и върна книгата на Стилман. Слезе по стълбите, запали си цигара, напусна библиотеката и се гмурна в майския следобед.

7

Отиде на Централната гара много по-рано. Влакът на Стилман трябваше да пристигне в шест и четирийсет и една, но на Куин му трябваше време, за да се запознае с мястото, само така можеше да бъде сигурен, че Стилман няма да му се изплъзне. От метрото се озова направо в огромна зала, погледна часовника — четири и малко. Гарата вече се пълнеше с тълпата от пиковия час. Куин с мъка си запробива път през навалицата от напористи тела и обходи всичките номерирани входове, като същевременно се оглеждаше за скрити стълби, потайни изходи и тъмни ниши. Установи, че всеки би могъл да изчезне безпрепятствено в този лабиринт, стига да си го е наумил. Оставаше му да се надява, че Стилман не е предупреден за неговото идване. Ако все пак успее да му се изплъзне, това ще означава, че Вирджиния Стилман има пръст в тази работа. Друг не би могъл да бъде. Успокояваше го мисълта, че разполага с резервен вариант, ако нещата кривнат непредвидено. В случай че Стилман не се появи, Куин ще отиде на Шейсет и девета улица и ще каже право в лицето на Вирджиния Стилман какво мисли.

Докато се мотаеше из гарата, на няколко пъти си припомни мислено кой е. Не само че започваше да свиква с новата си роля на Пол Остър, но не му беше и неприятно. Макар тялото, умът и мислите му да бяха същите, той все пак се усещаше като изваден от себе си, като че се е отървал от бремето на собственото си съзнание. Един елементарен трик на интелекта, едно сръчно преименуване и ето: чувстваше се несравнимо по-лек и свободен. В същото време знаеше, че всичко това е само илюзия. Но в нея имаше и нещо успокоително. Не беше изгубил себе си; просто се преструваше, а и винаги, когато пожелаеше, можеше отново да стане Куин. Самият факт, че сега превръщането му в Пол Остър имаше цел — цел, която ставаше все по-важна и по-важна за него самия, — му служеше като морално оправдание за цялата тази шарада и го освобождаваше от необходимостта да защитава лъжата си. Защото за него представянето му като Остър бе станало равнозначно на това да върши добро в света.

Продължи да обикаля гарата, като мислено се правеше на Пол Остър, и търпеливо очакваше появяването на Стилман. Вдигна глава към сводестия таван на голямата зала и се загледа в изрисуваните върху него съзвездия. Контурите на небесните фигури бяха очертани с електрически крушки, като всяка крушка представляваше отделна звезда. Връзката между съзвездията и техните имена бе нещо съвършено непонятно за Куин. Като момче бе прекарвал часове наред под нощното небе, опитвайки се да свърже гроздовете от мъждукащи светлинки с очертанията на мечки, телци, стрелци и водолеи. Но все напразно и от това му ставаше тъпо, сякаш нещо в мозъка му куцаше. Замисли се дали и младият Остър е бил същият.

Почти цялата източна стена на гарата бе заета от огромна фотография на фирмата Кодак — неестествено наситени, ярки цветове. Изгледът беше от уличка в рибарско селище в Нова Англия, може би Нантъкет. Калдъръмът, облян в свежа пролетна светлина, по прозорците на къщите сандъчета с пъстри цветя, а в края на уличката океанът с белите си вълни и синя, синя вода. Куин си спомни, че преди много години заедно с жена си бяха ходили в Нантъкет. Тя беше бременна в първия месец, а синът му трябва да е бил колкото бадем в утробата й. Споменът го преряза като остра болка и той се опита да потисне изплувалите в съзнанието му картини. „Погледни на това през очите на Остър — посъветва се той, — а най-добре е въобще да не мислиш.“ Отново вдигна поглед към фотографията, но този път с облекчение откри, че мислите му са се прехвърлили на тема китове и експедициите, които през миналия век са тръгвали от Нантъкет, на тема Мелвил и първите страници на „Моби Дик“. Оттам умът му се зарея към описанията, които бе чел за последните години от живота на Мелвил — мълчаливия старец, който е работел в нюйоркската митница, без читатели, забравен от всички. И изведнъж с кристална яснота и точност видя прозореца на Бартълби4 и сляпата тухлена стена пред него.

Някой го потупа по рамото и Куин рязко се извърна. Пред него стоеше дребен безмълвен човек, който му подаваше химикалка. Върху нея беше прикрепено бяло флагче, от едната страна на което пишеше: „Тази напълно редовна стока Ви се предоставя от един ГЛУХОНЯМ. Платете колкото обичате. Благодаря Ви за помощта.“ От другата страна на флагчето, под наслов НАУЧЕТЕ СЕ ДА ГОВОРИТЕ С ВАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ, имаше таблица с азбуката на глухонемите, която показваше положенията на ръката за всяка една от двайсетте и шест букви. Куин бръкна в джоба си и подаде на човека един долар. Глухонемият кимна и продължи. Куин остана да стърчи с химикалката в ръка.

Вече минаваше пет. Куин реши, че за да е по-малко уязвим, трябва да се премести в чакалнята. По принцип това бе мрачно място, пълно с прахоляк и хора, които няма къде да отидат, но сега, когато пиковият час беше в разгара си, чакалнята гъмжеше от мъже и жени, понесли чанти, книги и списания. Празни места почти нямаше. След като потърси минута-две, най-накрая, на една от пейките, успя да се вклини между мъж със син костюм и закръглена млада жена. Мъжът бе отворил спортната страница на „Таймс“ и Куин проточи врат през рамото му, за да прочете описанието на мача, който любимият му бейзболен отбор бе загубил предишния ден. Тъкмо стигна до третия или четвъртия абзац, и човекът заканително се обърна към него, изгледа го кръвнишки, после се извърна така, че да скрие вестника от погледа му.

След това се случи нещо странно. Куин се обърна към младата жена от дясната си страна да види дали пък в обратната посока няма да се намери нещо за четене. Премери я с поглед и й даде някъде около двайсет години. На лявата й буза имаше няколко пъпки, замазани отгоре с грим, а устата й подмляскваше дъвка. Четеше книжле с лъскава корица. Куин се понаведе, за да зърне заглавието. И най-неочаквано книжлето се оказа негово — „Самоубийство по принуда“ от Уилям Уилсън, първият от романите му с Макс Уърк. Куин често си бе представял подобна ситуация: внезапното, ненадейно удоволствие да срещне свой читател. Дори бе репетирал разговора, който ще последва: той, престорено безразличен към похвалите на непознатия, а после, уж неохотно се съгласява да драсне един подпис на първата страница със свенливото: „Щом толкова настоявате“. Но сега, когато въпросната сцена беше на път да се разиграе, усети разочарование, дори гняв. Не харесваше момичето до себе си, а това, че тя така небрежно прелистваше страниците, които му бяха коствали толкова усилия, направо го обиди. Идеше му да грабне книгата от ръцете й и да избяга.

Погледна я в лицето, като се опитваше да чуе думите, които отекваха в главата й, втренчи се в очите й, които пробягваха напред-назад по страницата. Изглежда, погледът му е бил твърде настойчив, защото след миг тя раздразнено се обърна към него и каза:

— Какво има, господине?

— Нищо — смутено й се усмихна Куин. — Чудя се, хубава ли е книгата, която четете.

Момичето сви рамене.

— Чела съм по-хубави, чела съм и по-лоши.

На Куин му се прииска още на минутата да прекрати разговора, но нещо отвътре не му даваше мира. Тъкмо да стане и да си тръгне, и думите сами излязоха от устата му.

— Интересна ли е?

Момичето пак сви рамене, наду един балон с дъвката си, после го пукна.

— Горе-долу. На едно място детективът се изгубва и става доста страшничко.

— Бива ли го детектива?

— О, да, сече му акълът, ама непрекъснато дърдори.

— А вие предпочитате повече да действа, така ли?

— Разбира се.

— Щом не ви харесва, защо не я захвърлите?

— И аз не знам. — И тя пак сви рамене. — Сигурно, за да ми мине по-бързо времето. Абе, не е нищо особено. Книжле.

Канеше се да й каже кой е, но видя, че с това нищо няма да постигне. Момичето беше безнадежден случай. В продължение на цели пет години бе крил от света особата на Уилям Уилсън, та сега ли ще се издаде, и то пред някаква фръцла. И все пак не му беше приятно. Направи усилие да преглътне накърнената си гордост. Вместо да й прасне един, той рязко се изправи от мястото си и се отдалечи.

Точно в шест и половина Куин зае позиция пред вход двайсет и четири. Влакът се очакваше да пристигне навреме и от мястото, където бе застанал, по средата на големия портал, шансовете му да види Стилман бяха добри. Извади снимката от джоба си и отново я разгледа, като внимателно се взря в очите. Беше чел някъде, че от цялото лице единствено очите не се променят. От детството до старостта те си остават едни и същи и ако човек знае това, макар и на теория, може да погледне очите на едно момче от снимка и само по тях да разпознае възрастния човек, в който то се е превърнало. Куин си имаше своите съмнения по въпроса, но нищо друго не му оставаше, освен да вярва, тъй като това бе единственият му мост към настоящето. И този път обаче лицето на Стилман остана напълно непроницаемо за него.

Влакът спря на гарата и Куин почувства как свирката прониза тялото му: трескава, паническа сирена, която запищя в такт с пулса му и така пришпори кръвообращението, че ушите му заглъхнаха. В главата му нахлу гласът на Питър Стилман — бараж от несвързани думи, които болезнено рикошираха в стените на черепа му. Каза си, че трябва да се успокои. Но това не помогна. Тази превъзбуда се оказа неочаквана и за самия него.

Влакът беше препълнен и не след дълго пътниците заляха перона. Вървяха срещу него и скоро се превърнаха в тълпа. Куин нервно плесна червената тетрадка в дясното си бедро, повдигна се на пръсти и огледа навалицата. Хората го притискаха отвсякъде. Мъже и жени, деца и старци, младежи и бебета, богаташи и бедняци, чернокожи мъже и бели жени, бели мъже и чернокожи жени, ориенталци и араби, мъже, облечени в кафяво и сиво, синьо и зелено, жени, облечени в червено и бяло, жълто и розово, деца с гуменки, деца с обувки, деца с мокасини, тлъсти и кльощави, високи и ниски, всеки различен от другите, всеки неповторим сам за себе си. Куин напрегнато ги наблюдаваше, замръзнал на място, сякаш цялото му същество бе заложник на очите му. При появата на всеки възрастен човек изтръпваше. Идваха и отминаваха твърде бързо, за да изпита разочарование, но във всяко възрастно лице като че ли откриваше частица от онова, което би трябвало да бъде истинският Стилман, и с всяко ново лице все по-щателно пресяваше очакванията си, сякаш натрупването на старчески фигури идваше да извести предстоящата поява на самия Стилман. За миг Куин си помисли: „Ето, това е то детективската работа.“ Но само толкоз, повече не се вдълбочи. Само гледаше. Щръкнал сред движещата се тълпа, той стоеше и наблюдаваше.

Половината от пътниците вече се бяха източили, когато Куин зърна Стилман. Приликата със снимката бе безспорна. Не, не беше оплешивял, както допускаше Куин. Косата му — бяла и несресана, стърчеше на кичури в различни посоки. Беше висок, слаб, несъмнено над шейсетте, леко прегърбен. Изглеждаше облечен съвсем неподходящо за сезона с дълго и овехтяло кафяво палто. Леко провлачваше крака. Изразът на лицето му беше спокоен, нещо средно между замаяност и замисленост. Не поглеждаше наоколо, пък и наоколо никой не се интересуваше от него. Носеше само един куфар — смачкан на вид, но от качествена кожа, с ремък, който изцяло го опасваше. Докато крачеше по перона, на два пъти остави куфара на земята, за да си почине. Изглежда, лесно се изморяваше и повлечен от тълпата, като че ли се колебаеше дали да следва хода й или да остави другите да го задминат.

Куин се отдръпна няколко крачки назад и зае позиция, от която лесно можеше да тръгне наляво или надясно, в зависимост от ситуацията. В същото време предпочиташе да стои далеч от Стилман, за да не би той да усети, че го следят.

Стилман стигна портала на гарата и пак сложи куфара на земята, за да си почине. В този миг Куин си позволи да вдигне очи от него, за да огледа тълпата още веднъж. Искаше да бъде сигурен, че не се е припознал и че наоколо други Стилмановци няма. Но това, което видя, го изуми. Точно зад Стилман, на няколко инча зад дясното му рамо, един човек спря, извади запалка от джоба си и запали цигара. Лицето му беше съвършено копие на Стилмановото. За миг Куин помисли, че само така му се струва, че това е някакъв ореол от електромагнитни излъчвания, идващи от тялото на Стилман. Но не, това си беше друг Стилман, който се движеше, дишаше, мигаше; действията му бяха съвършено независими от тези на първия Стилман. Вторият Стилман имаше вид на заможен човек. Носеше скъп син костюм; обувките му блестяха; бялата му коса беше добре пригладена; държеше се отракано, като типичен светски мъж. И той имаше само един куфар — черен, елегантен, голям колкото на другия Стилман.

Куин се вкамени. Каквото и да предприемеше в този миг, би сбъркал. Какъвто и избор да направеше, а той трябваше да направи избор, той би бил случаен, произволен и несигурността щеше да го преследва докрай. Тогава и двамата Стилмановци тръгнаха, всеки по своя си път. Първият зави надясно, вторият — наляво. Куин си пожела да има тяло на амеба, искаше да се разкъса на две и да хукне едновременно в две посоки. „Направи нещо!“, каза си той, „Направи нещо още сега, идиот такъв!“

Без да знае защо, тръгна наляво подир втория Стилман. След десетина крачки спря. Нещо му подсказа, че ще съжалява за това си решение. Движеше го омразата, искаше да накаже втория Стилман за това, че го е объркал. Обърна се и видя, че първият Стилман бавно се тътри в противоположната посока. Изведнъж разбра, че това е неговият човек. Това опърпано същество, така сломено и отчуждено от заобикалящия го свят — това бе неговият луд Стилман, не ще и съмнение. Куин си пое дълбоко дъх, изпусна го през треперещите си гърди и отново вдиша. Как да разбере със сигурност? Нямаше начин. Спусна се след първия Стилман и забави ход в такт със старческите крачки. Проследи го до метрото.

Вече беше седем часът и уличните тълпи оредяваха. Въпреки че вървеше като в мъгла, Стилман очевидно знаеше точно накъде отива. Професорът уверено заслиза по стълбите на метрото, плати си билета и спокойно зачака мотрисата към площад „Таймс“. Куин вече не се тревожеше, че ще го забележи. Никога не бе срещал толкова умислен човек. Дори да застанеше пред него, Стилман едва ли щеше да му обърне внимание.

Слязоха от мотрисата, прекосиха влажните коридори в станцията на Четирийсет и втора улица, пак надолу по един ред стъпала, и след седем-осем минути се качиха на Бродуейския експрес. След две дълги спирки бяха на Деветдесет и шеста улица. Бавно се заизкачваха по стълбите. Стилман на няколко пъти спря да си поеме дъх, след което излязоха на улицата и потънаха в черната като мастило нощ. Без да се колебае и без да спира, Стилман тръгна по Бродуей. В един момент на Куин дори му хрумна зловещата мисъл, че Стилман може да се е запътил към собствената си къща на Сто и седма улица. Но преди още паниката да го обземе, Стилман спря на ъгъла на Деветдесет и девета улица, изчака светофара и мина на отсрещния тротоар на Бродуей. Половин пресечка по-надолу се намираше евтин, долнопробен пансион за закъсали бедняци. Наричаше се хотел „Хармония“. Куин бе минавал много пъти оттам и добре познаваше пияниците и скитниците, които се навъртаха наоколо. Учуди се, като видя, че Стилман отваря вратата и влиза. Смяташе, че старецът ще потърси по-приличен приют. Куин надникна през стъклената врата и видя, че професорът попълва името си в книгата за регистрация, после той вдигна багажа си и изчезна в асансьора. Очевидно щеше да отседне тук.

Куин остана пред вратата още два часа, крачейки напред-назад, защото смяташе, че Стилман ще излезе да вечеря в някое от околните заведения. Но старецът не се появи и най-накрая Куин реши, че си е легнал да спи. Обади се на Вирджиния Стилман от един телефон на ъгъла и подробно й разказа какво се е случило, после пое към дома си на Сто и седма улица.

8

На другата сутрин, както и през много още сутрини, които тепърва щяха да последват, Куин се настани на една пейка по средата на пешеходното островче сред трафика на Бродуей и Деветдесет и девета улица. Винаги пристигаше рано, винаги преди седем, сядаше с чаша кафе и кифла с масло, разстилаше вестника върху скута си и забождаше очи в стъклената врата на хотела. Стилман се показваше към осем, загърнат в дългото си кафяво палто, с голяма старомодна платнена торба. В продължение на цели две седмици маршрутът му не се промени. Старецът обикаляше улиците на квартала, вървеше бавно, едва-едва, спираше, пак тръгваше, пак спираше, сякаш всяка крачка трябваше да се претегли и отмери, преди да заеме мястото си сред общия сбор на останалите крачки. Това ужасно затрудняваше Куин. Той обичаше да ходи бързо и цялото това спиране, тръгване и туткане взе да го изнервя. Чувстваше се напълно разцентрован. Като заек, подгонил костенурка. Непрекъснато си повтаряше да не бърза.

А това, което Стилман вършеше по време на разходките си, остана пълна загадка за Куин. Той, разбира се, добре виждаше какво става и най-съвестно го отбелязваше в червената си тетрадка, но смисълът на тези действия продължаваше да му убягва. Стилман като че никога не знаеше къде отива, нито къде се намира. Все пак, като по предварително начертан план, той неизменно се въртеше в един и същ периметър, ограничен на север от Сто и десета улица, на юг — от Седемдесет и втора улица, на запад — от Ривърсайд парк и на изток — от Амстердам авеню. Колкото и да криволичеше, а пътят му всеки ден минаваше през различни места, Стилман нито веднъж не излезе от границите на въпросния периметър. Куин беше направо смаян от тази прецизност, защото във всяко друго отношение действията му изглеждаха безцелни.

Докато вървеше, Стилман никога не вдигаше поглед. Очите му бяха забодени в тротоара, като че ли търсеше изгубен предмет. От време на време се навеждаше, вдигаше нещо от земята, оглеждаше го внимателно и дълго го прехвърляше от ръка в ръка. Приличаше на археолог, попаднал на глинени съдове от праисторическата епоха. Понякога, след като огледаше предмета, Стилман го хвърляше обратно на земята. Но по-често отваряше торбата и внимателно го поставяше вътре. След това изваждаше от джоба на палтото си една червена тетрадка — като тази на Куин, но по-малка — и около минута-две усърдно записваше нещо в нея. Щом приключеше тази операция, пъхваше тетрадката в джоба си, грабваше торбата и продължаваше.

Според Куин предметите, които събираше Стилман, бяха без стойност. Направо боклуци — счупени, изхвърлени, ненужни вещи. Сред тях Куин бе забелязал един сгъваем чадър без плат, откъснатата глава на гумена кукла, една черна ръкавица, долната част на изгоряла електрическа крушка, прогизнали списания, смачкани вестници, скъсана снимка, части от механични играчки и всякакви джунджурии с неизвестен произход. Самият факт, че Стилман подхождаше така сериозно към събирането на тези отпадъци, силно възбуди любопитството на Куин, но за съжаление той не можеше да направи нищо друго, освен да зяпа глупашки и старателно да записва всичко в червената си тетрадка. Беше му приятно, че и Стилман има същата червена тетрадка. Тя като че ли представляваше някаква тайна връзка помежду им. Куин подозираше, че тетрадката на Стилман съдържа отговори на въпросите, които се трупаха в ума му и го измъчваха, затова взе да крои план как да я открадне. Но за такава драстична стъпка беше още рано.

По време на разходките си Стилман не правеше нищо друго, освен да събира отпадъци от земята. Понякога се отбиваше в заведение да хапне. Понякога се блъсваше в непознат и набързо измънкваше сконфузеното си „простете“. Веднъж, докато пресичаше улицата, за малко да го блъсне кола. Стилман не разговаряше с никого, не влизаше в магазини, не се усмихваше. Не беше нито щастлив, нито нещастен. На два пъти, когато отпадъчният му улов бе натежал твърде много, се прибра в хотела си още по пладне, но отново излезе след няколко минути с празна торба. Почти всеки ден прекарваше по няколко часа в Ривърсайд парк, като методично преброждаше всички асфалтови пътеки или претърсваше всички храсти. Зеленината на парка не успяваше да укроти колекционерската му страст. Камъни, листа и клончета бързо изпълваха торбата му. Един път дори взе в ръцете си и сухо кучешко изпражнение, подуши го внимателно и го прибра. Стилман често си почиваше в парка. Следобед сядаше на някоя пейка и дълго съзерцаваше Хъдсън. Веднъж, когато беше много топло, Куин го видя, че се е проснал на тревата и спи. Привечер отиваше да хапне в закусвалнята „Аполо“, на ъгъла на Деветдесет и седма улица и Бродуей, след което се прибираше в хотела си. Не направи нито един опит да се свърже със сина си. Това бе потвърдено и от Вирджиния Стилман, на която Куин се обаждаше всяка вечер.

Започна да го обзема апатия. Полека-лека Куин изгуби първоначалния си ентусиазъм и все по-често взе да се пита дали не си прахосва времето с тази безсмислица. Разбира се, съществуваше и възможността Стилман да изчаква най-благоприятния момент, като междувременно се опитва да приспи вниманието на света, преди да нанесе своя удар. Но тогава той би трябвало да знае, че го следят, а според Куин това не изглеждаше много вероятно. Засега той добре се справяше с работата си, спазваше прилична дистанция, използваше уличните тълпи за прикритие, гледаше да не привлича вниманието върху себе си, но и в криеницата не се престараваше. От друга страна, нищо чудно Стилман поначало да е очаквал, че ще бъде следен — дори може да го е знаел предварително, — и затова да не се интересува кой точно го следи. Защото, ако със сигурност е решил, че ще го следят, има ли значение кой ще го прави? Всеки разкрит наблюдател може да бъде сменен с друг.

Тази версия успокои Куин и той реши да повярва в нея, въпреки че нямаше никакви основания за това. Стилман или е наясно какво върши той, или не е. Ако не е, значи Куин си губи времето. А колко по-хубаво е да вярваш, че действията ти водят към дадена цел. Значи по-добре е Стилман да знае и Куин реши да приеме, че това е така, поне за момента.

Оставаше обаче един проблем: с какво да занимава мисълта си, докато следи стареца? Куин обичаше да скита. Разходките му из града го бяха научили да разбира връзката между вътрешния и външния свят. Използваше безцелното движение като средство за връщане назад, а в най-добрите си дни успяваше да покори всичко външно и по този начин да узурпира върховната власт над вътрешния мир. Като се потапяше във външния свят, като сам удавяше себе си в него, той успяваше да овладее, макар и в минимална степен, пристъпите си на отчаяние. За него скитането бе нещо като забрава. Но следенето на Стилман не беше скитане. Стилман можеше да се скита, да се тътри от място на място като слепец, но на тази привилегия Куин нямаше право да се радва. Защото трябваше да внимава какво върши, дори и то да не беше кой знае какво. Често мислите му се зарейваха нанякъде и стъпките му бързо влизаха в техния ритъм. Това пък означаваше, че така залисан, можеше неволно да ускори крачка и да се блъсне в Стилман. За да се предпази от подобно неблагополучие, беше измислил няколко начина за намаляване на скоростта си. Първият бе да си повтаря, че вече не е Даниъл Куин, а Пол Остър и с всяка измината крачка да се опитва да се намести по-удобно в ограниченията на тази трансформация. За него Остър беше само едно име, обвивка без съдържание. Да бъдеш Остър означаваше да си човек без интериор, човек без мисли. А щом липсват мисли, щом не бива да черпи от собствения си вътрешен живот, тогава значи няма къде да се оттегли. Бидейки Остър, той не можеше да извика в съзнанието си никакви спомени, страхове, мечти или радости, защото всички те щяха да кънтят глухо и празно, щом главният им герой е някакъв си Остър. Следователно, трябваше да си остане на собствена територия и да търси опора във външния свят. Да не сваля очи от Стилман — това не бе само начин да се откъсне от собствените си мисли, а единствената мисъл, която можеше да си позволи.

В продължение на ден-два тактиката му се радваше на умерен успех, но в крайна сметка и Остър се скапа от тази монотонност. Куин разбра, че трябва да измисли нещо друго, което да го занимава, някаква задачка, която да му прави компания, докато си гледа работата. Най-накрая спасението дойде от червената тетрадка. Вместо да вписва по една-две случайно хрумнали му бележки, както бе правил през първите няколко дни, той реши да си води най-подробни записки. С помощта на писалката, закупена от глухонемия, той най-усърдно се зае с новата си задача. Описваше не само жестовете на Стилман, но и всеки предмет, който прибираше или изхвърляше от торбата си, заедно с точния час. Освен това взе най-педантично да си отбелязва маршрута на всички лъкатушеници по пътя на Стилман: всяка улица, по която минава, всеки ъгъл, зад който завива, и всяко място, на което спира да почине. По този начин не само си намери занимание, но и забави хода си. Сега вече не съществуваше опасност неволно да настигне Стилман. По-скоро трябваше да внимава да не го изгуби от погледа си, защото ходенето и писането се оказаха трудно съвместими дейности. Куин бе прекарал последните пет години от живота си ту в едното, ту в другото и сега съчетаването им го поизпоти. В началото допускаше доста грешки. Оказа се, че е много трудно да пишеш, без да гледаш листа, и той често откриваше, че е изписал два или три реда един върху друг, от което се е получило напълно неразбираем палимпсест. Но за да погледне страницата, би трябвало да спре, а спре ли, можеше да изгуби Стилман. След време реши, че всичко е въпрос на позиция. Първо опита да държи тетрадката пред себе си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, но видя, че лявата му китка се уморява много бързо. После опита да държи тетрадката съвсем пред лицето си, като току надничаше над горния й край, за да не изпусне Стилман, но и тази позиция се оказа непрактична. Най-сетне опита да подпре тетрадката на дясната си ръка под лакътя, а с лявата да пише, но така не само че изкривяваше буквите, но и не можеше да пише в дъното на листа. Накрая реши да подпира тетрадката си върху лявото бедро, подобно на художник, който държи палитра. Така беше по-добре. Носенето не му причиняваше напрежение на мускулите, а и дясната му ръка беше свободна да държи писалката. Въпреки че и този метод си имаше своите недостатъци, все пак представляваше най-удобното разрешение на въпроса. Така Куин можеше да отделя еднакво внимание на Стилман и на писането, да поглежда ту нагоре, ту надолу, като едновременно съзерцаваше обекта и го описваше. В тази поза — стиснал писалката на глухонемия в дясната си ръка, подпрял червената тетрадка на лявото си бедро, Куин продължи да следи Стилман още цели девет дни.

Нощните му разговори с Вирджиния Стилман бяха кратки. Въпреки че споменът за целувката все още го пареше, други романтични намеци не последваха. Отначало Куин очакваше, че нещо ще се случи. След толкова обещаващо начало той беше почти сигурен, че рано или късно мисис Стилман ще се озове в обятията му. Но неговата работодателка се скри зад маската на заетостта и нито веднъж не намекна за онзи момент на открита страст. Вероятно Куин се бе объркал в надеждите си, вземайки се по погрешка за Макс Уърк, човек, който никога не пропуска да се възползва от подобни ситуации. Или просто Куин започваше да чувства по-остро самотата си. Отдавна до него не бе лежало топло тяло. А истината бе, че от мига, в който я зърна, Куин бе пожелал Вирджиния Стилман — много преди да се стигне до целувката. И въпреки настоящото й безразличие той продължаваше да си я представя гола. Похотливи картини се нижеха пред празния му взор всяка нощ и макар че вероятността да се превърнат в действителност избледняваше с всеки изминал ден, все пак те бяха едно приятно развлечение. След време, когато бе вече твърде късно, той разбра, че дълбоко в себе си е хранел рицарската надежда да разреши случая така блестящо и светкавично, премахвайки безвъзвратно надвисналата над Питър Стилман опасност, че да спечели благоволението на мисис Стилман задълго. Това, разбира се, се оказа грешка от негова страна. Но не по-лоша от останалите, които направи от началото до края на тази афера.

На тринайсетия ден от началото на случая Куин се прибра вкъщи съвсем оклюмал. Беше отпаднал духом и готов да напусне кораба. Въпреки игричките и историйките, с които се залъгваше, по всичко личеше, че в този случай няма хляб. Стилман беше само един луд старец, напълно забравил сина си. Разбира се, можеше да продължи да го следи, но от това нищо нямаше да излезе. Куин взе телефона и се обади в апартамента на Стилман.

— Зарязвам работата — каза той на Вирджиния Стилман. — От всичко, което видях, смятам, че никаква опасност не грози Питър.

— Той точно това иска да ни накара да мислим — отвърна му тя. — Вие и не подозирате колко е хитър. И колко търпелив.

— Той може и да е търпелив, но аз не съм. Мисля, че само си пилеете парите. А аз времето.

— Сигурен ли сте, че не ви е забелязал? Това би променило изцяло нещата.

— Не бих гарантирал с живота си, но да, сигурен съм.

— Тогава, какво искате да кажете?

— Че няма от какво да се боите. Поне засега. Ако нещо се случи по-нататък, обадете ми се. Ще дотичам при най-малката заплаха.

Последва пауза, после Вирджиния Стилман каза:

— Може и да сте прав.

Втора пауза.

— Бихте ли направили все пак един компромис, за да бъда по-спокойна?

— Зависи какво имате предвид.

— Нищо особено, само да продължите още няколко дни. За да сме абсолютно сигурни.

— При едно условие — отвърна й Куин. — Ако ми разрешите да го следя, както аз си знам. Без ограничения. Искам да говоря с него, да го поразпитам, веднъж завинаги да стигна до дъното на тази история.

— Не е ли рисковано?

— Вие не се грижете за това. Няма да се издам. И през ум няма да му мине кой съм и какво целя.

— И как по-точно ще стане това?

— То си е моя работа. Знам различни начини. Вие трябва само да ми се доверите.

— Добре тогава, действайте. От опит не боли, нали така?

— Ще се позанимавам още няколко дни, а после пак ще обсъдим положението.

— Мистър Остър?

— Да?

— Много съм ви благодарна. През тези две седмици Питър се чувства много по-добре и причината сте вие. Той непрекъснато говори за вас. Вие сте нещо като… как да кажа… герой в неговите очи.

— А какво съм в очите на мисис Стилман?

— Същото.

— Приятно ми е да го чуя. Може би някой ден тя ще ми разреши да й се отблагодаря.

— Всичко е възможно, мистър Остър. Запомнете това.

— Трябва да съм кръгъл глупак, за да го забравя.

Куин си направи лека вечеря от бъркани яйца и препечен хляб, изпи една бутилка бира, седна на бюрото си и извади червената тетрадка. Беше изписал много страници с неравния си, крив почерк, но все още не бе събрал кураж да ги изчете. Сега обаче, когато краят му се виждаше, реши да хвърли един поглед.

Трудно се разчиташе, особено в началото. А когато успееше да дешифрира думите, разбираше, че не си е струвало труда. „Насред пресечката вдига от земята молив. Гледа го, колебае се, мушва го в торбата… Купува си сандвич от… Сяда на пейка в парка и чете червената си тетрадка.“ Тези изречения му се струваха съвършено безполезни.

Но всичко бе въпрос на метод. Ако целта беше да разбере Стилман, да го опознае до такава степен, че да предвижда действията му, можеше да се каже, че напълно се е провалил. Беше започнал с ограничено количество факти: средата и професията на Стилман, затварянето на сина му, арестуването и влизането му в болница, един странен научен труд, написан, както се предполага, докато е бил все още с ума си, и преди всичко убедеността на Вирджиния Стилман, че сега ще се опита да навреди на сина си. Но фактите от миналото, изглежда, имаха малко общо с фактите от настоящето. Куин бе силно обезверен. Винаги бе смятал, че ключът към резултатната детективска работа е прецизното наблюдение на детайлите. Колкото по-прецизно, толкова по-добри резултати. Смисълът на тази постановка е, че човешкото поведение подлежи на тълкуване, че зад фасадата от необясними на пръв поглед жестове, тикове или безмълвие съществува последователност, порядък, мотивация. Куин се помъчи да осмисли тези повърхностни особености, но това не му помогна. Стилман продължаваше да бъде толкова непонятен за него, колкото и в първия ден на следенето. Известно време Куин бе живял живота на Стилман, бе крачил заедно с него, съзерцавал заедно с него и въпреки това единственото нещо, което усещаше, бе неговата непроницаемост. Вместо дистанцията помежду им да се скъси, старецът все повече му се изплъзваше, дори и когато стоеше пред очите му.

Без сам да разбира защо, Куин разлисти червената си тетрадка на нова страница и начерта малка карта на района, в който се подвизаваше Стилман.

После внимателно изчете записките си и с върха на писалката взе да очертава движението на Стилман през първия ден, в който бе започнал да си води дневник. Резултатът бе следният:

Куин остана удивен от точността, с която Стилман бе следвал периферията на района, като нито веднъж не бе влязъл навътре. Чертежът приличаше на карта на въображаем щат от Средния запад. С изключение на единайсетте пресечки по Бродуей в самото начало и серията завъртулки, които представляваха лъкатушениците на Стилман из Ривърсайд парк, картината напомняше правоъгълник. От друга страна, като се има предвид леко извиващата посока на нюйоркските улици, картината можеше да се възприеме и като нула или буквата „О“.

Куин премина на следващия ден, за да види какво ще се получи. Резултатът беше твърде различен.

Новата рисунка приличаше на птица, може би граблива, с разтворени криле, която спокойно кръжи във въздуха. В миг това тълкуване му се стори малко преувеличено. Тогава птицата изчезна и на нейно място останаха само две абстрактни форми, свързани с миниатюрен мост, който Стилман бе очертал, пресичайки Осемдесет и трета улица. Куин спря и се замисли какво всъщност върши. Занимава се с драскулки, безделничи или се опитва да открие нещо? Никакъв отговор не би го задоволил. Ако чисто и просто се опитваше да убие времето, защо бе избрал толкова мъчителен начин? Или объркването е парализирало мисълта му? От друга страна, ако не ставаше въпрос за чисто забавление, тогава за какво? Като че ли търсеше да открие някакъв знак. Следваше хаотичните движения на Стилман с надеждата да му подскажат обединителния аргумент на тяхната състоятелност. А това означаваше само едно нещо: той продължаваше да не вярва, че действията на Стилман са произволни. Искаше да види смисъла в тях, колкото и да е смътен. Но това, само по себе си, бе неприемливо, защото на свой ред означаваше, че Куин отрича фактите, което, и той добре го знаеше, беше най-лошото нещо за един детектив.

Въпреки всичко продължи с експеримента. Не беше късно, нямаше още единайсет, пък и какво друго да прави? Третата карта, която се получи, имаше доста прилики с другите две.

Вече нямаше никакво съмнение какво излиза. Ако пренебрегнеше заврънкулките вътре в парка, бе съвсем ясно, че се получава буквата „Е“. Ако приемем, че първата рисунка е представлявала буквата „О“, тогава съвсем естествено бе да оприличим разперените птичи крила от втората рисунка на буквата „W“. Разбира се, буквите O-W-E образуваха една дума, но Куин не искаше да избързва със заключенията. Беше започнал дневника си чак на петия ден от разходките на Стилман и първите четири букви му се губеха. Изведнъж съжали, че не бе започнал по-рано, още повече че сега мистерията на тези първи четири дни щеше да остане докрай неразгадана. Реши да компенсира загубата, като се втурне напред. Може би като стигне до края, интуитивно ще налучка началото.

Контурите на рисунката от следващия ден образуваха буквата „R“. Подобно на предишните, и тази карта бе претрупана с криволици и украшения вътре в парка. Мъчейки се да бъде обективен, докато чертае, Куин се опита да не мисли за букви и азбуки. Сам признаваше, че още нищо не е сигурно. Всичко това можеше съвсем лесно да се окаже пълна безсмислица. Все едно да гледаш на какво приличат облаците, както бе правил като малко момче. И все пак съвпадението с буквите бе поразяващо. Ако само една от рисунките, или, да речем, две, бяха приличали на букви, той щеше да махне с ръка и да каже, че е случайно, но четири поредни — това бе вече твърде много.

Рисунката от следващия ден приличаше на килнато на една страна „О“, на геврек, който е отхапан от едната страна, а от другата му стърчат три-четири драскулки. След това идваше едно добре оформено „F“ с обичайните завъртулки в стил рококо от едната страна. Следваше „В“, което наподобяваше два кашона, небрежно стоварени един върху друг, със смачкани ъгли. После едно разлюляно „А“, което приличаше на бояджийска стълба. И накрая още едно „В“, едва запазило равновесие, подпряно на една-единствена точка, което изглеждаше като обърната наопаки пирамида.

Тогава Куин изписа буквите една след друга: OWEROFBAB. След като си игра с тях четвърт час, като ги преместваше, разместваше и пренареждаше, той отново се върна на първоначалната им подредба, но този път ги раздалечи:

OWER OF BAB. Разкритието бе толкова неочаквано, че за малко не припадна. Като си даде сметка, че е изпуснал първите четири дни и че Стилман все още не е приключил с разходките си, отговорът беше от ясен по-ясен: THE TOWER OF BABEL.5

Куин веднага се сети за последните страници на „А. Гордън Пим“6 и откриването на странните йероглифи по вътрешната стена на пропастта — буквите, изписани в самата земя, като че ли се опитват да кажат нещо, което повече никой не може да разбере. Но като се замисли още малко, сравнението му се стори неудачно. Защото всъщност Стилман не бе оставил своето послание никъде. Наистина, той бе създал буквите чрез хода на собствените си стъпки, но те не бяха изписани никъде. Това по-скоро бе като да изрисуваш картина във въздуха с пръста си. Образът изчезва още докато го рисуваш. Няма резултат, няма следа от това, което си направил.

И все пак рисунките съществуваха — не по улиците, където бяха създадени, а в червената тетрадка на Куин. Почуди се дали Стилман не бе стоял всяка вечер в стаята да чертае маршрута си за следващия ден, или пък е импровизирал на място. Никога нямаше да разбере. Почуди се още каква цел може да преследва Стилман. Дали просто си пишеше бележки, предназначени за самия него, или изпращаше послания до други? Най-малкото, каза си Куин, това означава, че Стилман не е забравил Хенри Дарк.

Не искаше да се паникьосва. В желанието си да се стегне, реши да си представи развитието на нещата във възможно най-неблагоприятната светлина. Като си даде сметка за най-лошото, може би то няма да му се стори чак толкова лошо. Затова разчлени нещата по следния начин: Първо: Стилман наистина крои нещо срещу Питър. Отговор: ако не кроеше, нещата нямаше да имат смисъл. Второ: Стилман е знаел, че ще бъде държан под наблюдение, знаел е, че движенията му ще се следят и записват, знаел е, че посланието му ще бъде разчетено. Отговор: това не променя същността на въпроса, а именно че Питър има нужда от закрила. Трето: Стилман е далеч по-опасен, отколкото бе смятан доскоро. Отговор: това обаче не означава, че ще успее да се изплъзне.

Това му помогна до известна степен, но буквите продължаваха да го ужасяват. Всичко беше толкова неясно, така дяволски прикрито в увъртания и заобикалки, че той отказваше да го приеме. После, като че ли по заповед, дойдоха съмненията и изпълниха ума му с напевни подигравателни гласове, които го уверяваха, че само си въобразява; че буквите съвсем не са букви, че ги е видял само защото е искал да ги види, че рисунките са просто едно налудничаво и смешно хрумване, че Стилман няма нищо общо с тази работа, че тя е чиста случайност, клопка, която е приготвил за самия себе си.

Легна си, спа известно време на пресекулки, стана, седна на бюрото си и писа нещо около половин час в червената тетрадка, после пак си легна. Последната му мисъл на заспиване бе, че има още два дни, преди Стилман да довърши своето послание. Оставаха последните две букви — „Е“ и „L“. Умът му се зарея из селенията на частиците — едно място от безименни предмети и безпредметни имена. После, докато продължаваше да се бори с обзелото го вцепенение, той си каза, че EL е староеврейската дума за Бог.

В съня си, който по-късно забрави, изведнъж се намери на градското бунище, което познаваше от своето детство. Ровеше се в планина от боклуци.

9

Първата среща със Стилман се състоя в Ривърсайд парк. Беше съботен следобед, време за разходки с колела, кучета и деца. Стилман седеше сам на една пейка и гледаше в празното пространство, а малката червена тетрадка лежеше в скута му. Навред струеше обилна светлина, която като че ли се излъчваше от всичко наоколо, а ветрецът разклащаше клоните на дърветата със страстно шумолене и равномерно подухваше на приливи и отливи с монотонността на морски вълни.

Куин бе планирал ходовете си внимателно. Като се престори, че не забелязва Стилман, той седна на пейката до него, скръсти ръце на гърдите си и впери взор в същата посока, в която гледаше и старецът. И двамата мълчаха. По-късно Куин прецени, че това е продължило петнайсет или двайсет минути. После, съвсем ненадейно, той обърна глава към стареца, погледна го в упор и нарочно не свали очите си от покрития му с бръчки профил. Куин концентрира цялата си воля в очите, сякаш искаше да прогори дупка в черепа на Стилман. Това втренчено зяпане продължи цели пет минути.

Най-накрая Стилман се извърна към него. Проговори с неочаквано нежен тенор.

— Съжалявам, но не мога да разговарям с вас.

— Нищо не съм казал — отвърна му Куин.

— Така е — продължи Стилман. — Но трябва да разберете, че аз нямам навика да говоря с непознати.

— Ала аз нищо не съм ви казал — повтори Куин.

— Да, добре ви чух, но не искате ли да знаете защо?

— Мисля, че не.

— Добре казано. Виждам, че сте разумен мъж.

Куин сви рамене. Страхуваше се да му отговори.

Цялото му същество излъчваше безразличие.

Стилман се усмихна лъчезарно, наведе се към Куин и съзаклятнически му довери:

— Мисля, че ще се спогодим.

— Ще видим — отвърна му Куин след дълга пауза.

Стилман се изсмя — отривисто, гръмогласно „ха-ха“ — и продължи.

— Не че мразя непознатите per se7. Просто предпочитам да не говоря с хора, които нямат навика да се представят. За да започна, трябва да знам името.

— Но щом човек каже името си, той престава да бъде непознат.

— Точно така. Затова никога не говоря с непознати.

Куин очакваше подобна ситуация и си беше подготвил отговор. Нямаше да се остави да го спипат. Тъй като технически погледнато, той беше Пол Остър, това бе името, което трябваше да пази. Всичко друго, дори и самата истина, би било измислица, маска, зад която да се скрие и остане в безопасност.

— В такъв случай — рече той — за мен е удоволствие да ви се представя. Казвам се Куин.

— А! — отвърна Стилман замислено и поклати глава. — Куин.

— Да, Куин. К-у-и-н.

— Да, да, разбрах. Куин. Хм. Да. Колко интересно. Куин. Много благозвучна дума. Римува се със сплин, нали?

— Точно така.

— И с клин, ако не греша.

— Не грешите.

— Завършва с едно „н“, нали?

— Да.

— Х-м. Много интересно. Какви възможности само крие в себе си тази дума, това Куин, тази… квинтесенция… на есенцията. Х-м. Римува се с мим, да не говорим за грим. Х-м. Много интересно. И още с мним, синоним, антоним, скрин, син, пелин, серафим. Виж ти, виж ти. Римува се дори и с желатин. Х-м. Много, много интересно. Мистър Куин, вашето име ужасно ми допада. Веднъж изречено, то може да полети едновременно в толкова много посоки.

— Така е. Забелязал съм.

— Повечето хора не обръщат никакво внимание на тези неща. Гледат на думите като на камъни, като на безжизнени и неподвижни предмети, като на непроменими монади.

— Камъните се променят. Вятърът и водата ги рушат, разяждат ги. Ерозират. Освен това те се чупят. Могат да се превърнат в отломъци, чакъл, прах.

— Точно така. Вижда се, че сте разумен мъж, мистър Куин. Да знаете само колко неразбран съм аз. Работата ми пострада заради това всеобщо неразбиране. Ужасно пострада.

— Вашата работа ли?

— Да, моята работа. Моите проекти, моите изследвания, моите експерименти.

— Така ли?

— Да, но въпреки всички несполуки не съм се отказал. Ето, сега например се занимавам с едно от най-важните неща, с които някога съм се захващал. Ако всичко върви добре, сигурно ще се окаже, че в ръцете си държа ключа към серия от изключителни открития.

— Ключ ли?

— Да, ключ. Това е нещо, което отваря заключени врати.

— А-ха.

— Разбира се, засега само събирам данни, събирам доказателства, така да се каже. После ще трябва да подредя и осмисля събраната информация. Работата е много отговорна и много изтощителна, особено за мъж на моята възраст.

— Вярвам ви.

— Да, така е. Толкова неща трябва да се свършат, а времето не стига. Всяка сутрин ставам призори. Излизам, независимо дали пече или вали, трябва да бъда навън, в движение, винаги на крак, от място на място. Уверявам ви, това ме изхабява.

— Но, изглежда, си струва.

— Всичко си струва, щом е в името на истината. Никоя жертва не е голяма за такова нещо.

— Наистина ли?

— Виждате ли, никой все още не е успял да разбере онова, което съм проумял аз. Аз съм първият. Единственият. Това е голямо бреме, голяма отговорност.

— Все едно сте понесли света върху плещите си.

— Да, може и така да се каже. Светът, или по-скоро каквото е останало от него.

— О, не мислех, че нещата са чак толкова зле.

— Зле са. Дори още по-зле.

— Ами?

— Виждате ли, сър, светът е целият на парчета. И аз трябва отново да го сглобя.

— Това не е шега работа.

— Добре го съзнавам. Засега търся принципа. Това е напълно във възможностите на един човек. Ако успея да положа основите, останалото и други могат да свършат. Основата — това е всичко, теоретичната първа стъпка. За съжаление, в тази работа друг не може да ме замести.

— Напреднали ли сте много?

— Страшно много. Всъщност, убеден съм, че се намирам на прага на голям пробив.

— Радвам се да го чуя.

— Да, утешително е. И всичко това благодарение на моя ум, на кристалната бистрота на моя ум.

— Не се съмнявам.

— Виждате ли, разбрах, че трябва да се самоогранича. Да работя върху малка площ, за да постигна убедителни резултати.

— Условието на условията, така да се каже.

— Точно така. Принципът на принципите, методът на действие. Разбирате ли, сър, светът е на парчета. Не само сме изгубили своята целенасоченост, но и езика, с който да я изразим. Несъмнено съществуват и духовни неща, но те имат своите съответствия в материалния свят. Моето гениално хрумване се състоеше в това, да се огранича във физическия свят, в непосредственото и осезаемото. Мотивите ми са извисени, но работата ми е в света на всекидневието. И затова толкова често оставам неразбран. Както и да е. Вече се научих да не обръщам внимание на тези неща.

— Това е най-добрият отговор.

— Това е единственият отговор. Единственият за човек с моето положение. Виждате ли, в момента аз създавам нов език. Човек, нагърбил се с подобна мисия, няма време за глупостта на другите. Във всеки случай тя е част от болестта, която се опитвам да излекувам.

— Нов език ли казахте?

— Да. Език, с който най-накрая да кажем онова, което имаме да казваме. Защото думите ни вече не съответстват на света. Когато светът е бил цял, знаели сме, че можем да го изразим с думи. Но полека-лека всичко се е разпаднало, разбило, срутило в хаоса. А думите ни — същите. Не са се приспособили към новата действителност. И затова всеки път, когато се опитваме да кажем какво виждаме, говорим лъжливо и изкривяваме онова, което искаме да назовем. Бъркотията е пълна. Но думите, както сам разбирате, подлежат на промяна. Проблемът е как да покажем това. Затова сега работя с възможно най-простите средства — толкова прости, че и дете би разбрало какво казвам. Вземете една дума, която се отнася до даден предмет — да кажем, „чадър“. Когато кажа „чадър“, вие веднага си представяте предмета. Нали така — нещо като бастун със сгъваеми метални спици, разположени в горната му част, които образуват арматурата за непромокаемия плат и тази арматура се отваря, когато трябва да ви пази от дъжда. Последната подробност е много важна. Чадърът не е само предмет, а предмет с определена функция — с други думи, изразява волята на човека. Като се замислиш, ще видиш, че всеки предмет прилича на чадъра по това, че изпълнява някаква функция. Моливът е за писане, обувката е за носене, колата е за каране. А сега, ето какъв е моят въпрос. Какво става, когато предметът престане да изпълнява функцията, за която е предназначен? Продължава ли да бъде същият предмет, или се превръща в нещо друго? Като скъсате, или, да речем, махнете плата на един чадър, той остава ли чадър? Отваряте спиците, вдигате го над главата си, излизате на дъжда и целият прогизвате. Тогава възможно ли е да продължим да наричаме този предмет „чадър“? Общо взето, хората точно това правят. В най-добрия случай ще кажат, че чадърът е скъсан. Според мен обаче това е голяма грешка, това е източникът на всички наши неприятности, недоразумения и заблуди. Престане ли да служи за това, за което е предназначен, чадърът престава да бъде чадър. Той може само да прилича на чадър, може някога да е бил чадър, но вече се е превърнал в нещо съвсем различно. Думата обаче си остава същата. Следователно, тя вече не може да изразява нещото, не може да го представлява. Тя става неточна, лъжлива, и вместо да изразява предмета, тя го прикрива. А ако ние не можем да назовем един най-обикновен предмет от всекидневието, нещо, което толкова често държим в ръце, как тогава ще говорим за нещата, които наистина ни засягат. Единственият начин е да вложим смисъла за промяна в самите думи, които използваме, в противен случай сме изгубени.

— А вашата работа?

— Моята работа е много проста. Дойдох в Ню Йорк, защото това е най-изоставеното място, най-запуснатото. Съсипията е навред, безпорядъкът е пълен. Стига само да си отвориш очите, за да го видиш. Съсипани хора, съсипани неща, съсипани мисли. Целият град е бунище — точно това, което ми трябва. Улиците се оказват безкраен извор на материал, неизчерпаем склад с отломки. Всеки ден излизам с торбата си и събирам предмети, които си струва да бъдат изследвани. В момента образците ми наброяват стотици — от леко пропукани до смачкани, от назъбени до натрошени, от смазани до изгнили.

— И какво правите с тези неща?

— Давам им имена.

— Имена ли?

— Измислям нови думи, които да отговарят на нещата.

— О! Сега разбирам. А как ги определяте? Искам да кажа, как разбирате, че сте попаднали на правилната дума?

— Аз никога не греша. Това е особеност на моя гений.

— Бихте ли ми дали един пример?

— Да ви кажа някоя от моите думи ли?

— Да.

— Съжалявам, но това е невъзможно. Това е тайна, нали разбирате. След като публикувам книгата си, ще научите вие, както и останалият свят. Но засега не бива да казвам.

— Поверителна информация.

— Точно така. Строго поверителна.

— Съжалявам.

— Не съжалявайте. Много скоро ще сложа ред в откритията си и тогава ще започнат да се случват велики неща. Това ще бъде най-важното събитие в историята на човечеството.

Втората среща стана малко след девет часа на следващата сутрин. Беше неделя и Стилман излезе от хотела един час по-късно от обичайното време. Извървя две пресечки, стигна до кафенето „Мейфлауър“, където обикновено закусваше, и седна в едно сепаре в задната част на заведението. Куин, който бе станал по-дързък, последва стареца в заведението и се настани в същото сепаре, точно срещу него. В продължение на минута или две Стилман като че ли не забелязваше присъствието му. След това обаче вдигна поглед от менюто и взе разсеяно да разглежда лицето на Куин. Очевидно не разпозна в него човека от предишния ден.

— Познавам ли ви? — попита той.

— Не, не мисля — отвърна му Куин. — Казвам се Хенри Дарк.

— А! — кимна му Стилман. — Ето един човек, който започва с най-важното. Това ми харесва. — Погледна Куин в лицето — този път по-внимателно, но и някак си по-объркано. — Простете — продължи той, — как ви беше името? Спомням си, че ми го казахте преди малко, но като че ли отлетя от акъла ми.

— Хенри Дарк — каза Куин.

— Да. Точно така, сега си го спомних. Хенри Дарк. — Стилман се умълча за миг, после поклати глава. — За съжаление, сър, това не е възможно.

— Защо не?

— Защото Хенри Дарк не съществува.

— Да, но може би аз съм друг Хенри Дарк. Различен от онзи, който не съществува.

— Х-мм. Разбирам. Вярно, че понякога двама души могат да се случат с едно и също име. Тогава, съвсем възможно е да се казвате Хенри Дарк. Но вие не сте онзи Хенри Дарк.

— Някой ваш приятел ли, сър?

Стилман се изсмя като на остроумна шега.

— Не съвсем — отвърна той. — Виждате ли, такъв човек никога не е съществувал. Но аз го измислих. Хенри Дарк е една измислица.

— Така ли? — попита Куин уж недоверчиво.

— Да. Той е герой от една моя стара книга. Писал съм я навремето. Измислица, плод на въображението ми.

— Трудно ми е да повярвам.

— И на другите им беше трудно. До един ги измамих.

— Невероятно. И защо го направихте?

— Как да ви кажа, беше ми необходим. Навремето имах идеи, които бяха доста опасни и противоречиви. Затова исках да ги представя като чужди. Това беше единственият начин да предпазя себе си.

— А как се спряхте на името Хенри Дарк8?

— Името си го бива, нали? Много го харесвам. От една страна, е съвсем прилично, а от друга — доста мистериозно. Точно каквото ми трябваше. Освен това в него има и таен смисъл.

— Алюзия за мрака?

— Не, не това. Прекалено очевидно е. Става въпрос за инициалите ХД. Това бе много важно.

— Защо?

— Опитайте се да отгатнете.

— Едва ли ще успея.

— Опитайте все пак. Давам ви три опита. Ако не успеете, ще ви кажа.

Куин се замисли, искаше добре да се представи.

— ХД — каза той на глас. — Хенри Дейвид? Имам предвид Хенри Дейвид Торо.

— Студено.

— Ако е само ХД, тогава поетесата Хилда Дулитъл.

— Много студено.

— Добре тогава, последен опит. ХД. Х… и Д… Почакайте… Какво ще кажете… Момент… Ами… Да, сетих се. Х — това е плачещият философ Хераклит… а Д — това е смеещият се философ Демокрит. Хераклит и Демокрит… двата полюса на диалектиката.

— Много умно.

— Отгатнах ли?

— Не, разбира се, че не. Но въпреки това отговорът ви е много умен.

— Е, сега поне не можете да кажете, че не съм опитал.

— Не, не мога. Затова ще ви възнаградя с правилния отговор. Именно защото се опитахте. Готов ли сте?

— Готов.

— Инициалите ХД в името Хенри Дарк се отнасят до Хъмпти-Дъмпти.

— Кой?

— Хъмпти-Дъмпти. Сещате ли се? Яйцето.

— Хъмпти-Дъмпти, дето седи на стената, този ли?

— Същият.

— Не ви разбирам.

— Хъмпти-Дъмпти: най-истинското въплъщение на човешкото състояние. Чуйте ме, сър. Какво представлява яйцето? Това е нещо, което все още не се е родило. Парадокс, нали? Защото, как е възможно Хъмпти-Дъмпти да е жив, ако още не се е родил? И все пак той е жив — по този въпрос две мнения няма. Знаем това, защото той умее да говори. И освен всичко друго той е истински философ на езика. „Когато аз употребявам някоя дума — каза презрително Хъмпти-Дъмпти, — тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.“

„Въпросът е — каза Алиса — дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща.“ „Въпросът е — отвърна Хъмпти-Дъмпти — да си майстор. Това е всичко.“

— Луис Карол.

— „Алиса в огледалния свят“, глава шеста.

— Интересно.

— Много повече от интересно, сър. Съдбоносно. Слушайте внимателно и може да ви е от полза. В кратката си реч към Алиса Хъмпти-Дъмпти обрисува бъдещето на човешките надежди и подсказва пътя за нашето спасение: да станем майстори на думите, които говорим, да направим така, че езикът да отговаря на нуждите ни. Хъмпти-Дъмпти е пророк, човек на истината, за която светът още не е узрял.

— Човек ли?

— Пардон, грешка на езика. Искам да кажа яйце. Но грешката е поучителна и доказва гледната ми точка. Защото всички хора са яйца, така да се каже. Ние съществуваме, но все още не сме достигнали предопределената ни форма. Ние сме само една възможност, чист потенциал, пример за все още неосъщественото. Защото човек е паднало създание, това го знаем от „Битие“. Хъмпти-Дъмпти също е паднало същество. Той пада от стената и никой не може да го вдигне — нито царят, нито царските хора, нито царските коне. А именно това всички ние трябва да се опитаме да направим. Това е наш дълг като човешки същества: отново да вдигнем яйцето. Защото, сър, всеки един от нас е Хъмпти-Дъмпти. И да помогнем на него, означава да помогнем на себе си.

— Убедителен довод.

— Без пукнатина.

— Без пукнатина в яйцето.

— Точно така.

— И в същото време от него произлиза Хенри Дарк.

— Да, но има и нещо друго. Всъщност още едно яйце.

— Повече от едно?

— За Бога, разбира се. Има милиони, но онова, за което аз говоря, е много известно. То е може би най-прочутото яйце.

— Простете, но аз вече нищо не разбирам.

— Но аз ви говоря за яйцето на Колумб.

— О, да, разбира се.

— Знаете ли историята?

— Че кой не я знае?

— Очарователна е, нали? Когато трябвало да закрепи едно яйце право, той леко го чукнал откъм долния му край, пропукал черупката, колкото да се получи известна плоскост, върху която яйцето да застане право, и махнал ръката си.

— И номерът минал.

— Разбира се. Колумб е бил гений. Търсил е рая, а е открил Новия свят. Още не е късно да го превърнем в рай.

— Така ли мислите?

— Признавам, че досега не всичко е вървяло по мед и масло. Но надежда има. Америка никога не е изгубвала желанието си да открива нови светове. Спомняте ли си какво се случи през 1969?

— Много неща си спомням. Какво имате предвид?

— Хора стъпиха на Луната. Само си помислете за това, любезни сър. Хора стъпиха на Луната!

— Да. Спомням си. Президентът го нарече най-великото събитие след Сътворението.

— И беше прав. Единственото смислено нещо, което някога е казвал. И как мислите, на какво прилича Луната?

— Нямам представа.

— Хайде, хайде, помислете малко.

— О, да, сещам се. Е, приликата не е съвършена, но наистина, в определени фази, особено през ясна нощ, Луната наистина прилича на яйце.

— Да. При това много.

В този миг се появи келнерката и сложи на масата пред Стилман таблата със закуската му. Старецът погледна храната с благодарност. С елегантен жест вдигна ножа с дясната си ръка, чукна черупката на рохкото яйце и рече:

— Както виждате, сър, аз всичко проверявам.

Третата среща стана по-късно същия ден. Следобедът бе напреднал: светлината бе застлала сградите и дърветата като с лека газена материя, а сенките се бяха източили. Стилман отново се бе оттеглил в Ривърсайд парк, този път в периферията му. Бе седнал да си почине върху една оголена скала на Осемдесет и четвърта улица, известна като връх Том. От същото място през летата на 1843 и 1844 г. Едгар Алан По с часове е съзерцавал река Хъдсън. Куин знаеше тази подробност, защото много се интересуваше от такива неща. Както ще се окаже впоследствие, и той бе прекарвал часове на същото място.

Сега вече малко се опасяваше от това, което му предстоеше. Обиколи скалата два-три пъти, но не успя да привлече вниманието на Стилман. Затова седна до стареца и каза „здравейте“. Невероятно, но Стилман пак не го позна. Куин му се представяше за трети път и всеки път той го гледаше като напълно непознат. Куин не можеше да реши дали това е хубаво или лошо. Ако Стилман се преструва, тогава трябва да е най-добрият актьор в света. Защото всеки път Куин му се появяваше най-неочаквано и въпреки това Стилман дори и не мигваше. От друга страна, ако Стилман наистина не го разпознаваше, тогава какво означава това? Възможно ли е човек да бъде толкова сляп за нещата, които вижда?

Старецът го попита кой е.

— Казвам се Питър Стилман — каза му Куин.

— Но това е моето име — отвърна му Стилман. — Аз съм Питър Стилман.

— Аз съм другият Питър Стилман — каза му Куин.

— Искате да кажете, моят син. Това е напълно възможно. Вие много приличате на него. Разбира се, Питър е светъл, а вие сте тъмен. И чернокос. Но хората се променят, нали? В един миг сме едни, в следващия — други.

— Точно така.

— Често съм си мислил за теб, Питър. Много пъти съм си казвал: „Какво ли прави Питър?“

— Сега съм много по-добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. Веднъж някой ми каза, че си бил умрял. Това ужасно ме натъжи.

— Не, напълно се възстанових.

— О, виждам. Здрав и читав. И толкова добре говориш.

— На „ти“ съм с всички думи, дори с онези, с които повечето хора срещат трудност. Всичките мога да ги произнасям.

— Гордея се с теб, Питър.

— На теб го дължа.

— Децата са голяма утеха. Винаги съм го казвал. С нищо друго не могат да се сравняват.

— Сигурно е така.

— Що се отнася до мен, аз си имам своите добри и лоши дни. Когато дойдат лошите, мисля си за отминалите добри. Паметта е голяма утеха, Питър. Най-доброто нещо след смъртта.

— Безспорно.

— Разбира се, ние трябва да живеем и в настоящето. Ето, в момента аз се намирам в Ню Йорк. Утре мога да бъда другаде. Много пътувам, нали виждаш. Днес съм тук, утре ме няма. Това е част от работата ми.

— Сигурно е много интересна.

— Да. Умът ми е винаги зает с нещо.

— Това е хубаво.

— Годинките обаче ми тежат, няма какво да се лъжем. И все пак има толкова неща, за които да сме благодарни. Времето ни кара да остаряваме, но освен това ни дава деня и нощта. А когато умрем, винаги идва някой друг да ни смени, винаги идва някой на наше място.

— Всички остаряваме.

— Като остарееш, може би и ти ще имаш син да те утешава на старини.

— Дано.

— Дано бъдеш и ти щастливец като мен. Помни, Питър, децата са голяма утеха.

— Няма да забравя.

— Помни още, че не бива да поставяш всичките си яйца в една кошница. И обратното, недей да броиш пиленцата, преди да са се излюпили.

— Няма.

— И още нещо: никога не говори неверни неща.

— Няма.

— Лъжата е лошо нещо. Кара те да съжаляваш, че си се родил. А да не се родиш е проклятие. Осъден си да живееш извън времето. А когато живееш извън времето, няма ден, няма нощ. Тогава и да умреш не можеш.

— Разбирам.

— Една лъжа никога не може да се поправи. Дори истината не стига за това. Аз съм баща и повече ги разбирам тези работи. Спомни си какво се случи с бащата на нашата страна. Отсякъл една череша и казал на баща си: „Не мога да лъжа“. Друг път хвърлил монета в реката. Тези две случки са сред най-важните събития в историята на Америка. Джордж Уошингтън отсякъл дървото, а после хвърлил парите. Разбираш ли? С което ни е казал нещо много съществено. А именно че парите не растат по дърветата. Ето, това е направило нашата страна велика, Питър. И затова сега портретът на Джордж Уошингтън е върху всеки долар. Не е малко.

— Съгласен съм.

— Разбира се, жалко за дървото. Защото това дърво е било Дървото на живота и то щеше да ни направи безсмъртни. А сега посрещаме смъртта с разтворени обятия, особено когато остареем. Но бащата на нашата страна е знаел какво върши. Другояче не е могъл да постъпи. И оттам идва фразата: „Животът е компот от череши“. Ако дървото бе останало, щяхме да се радваме на вечен живот.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— В главата си имам много такива идеи. Умът ми винаги работи, никога не спира. Ти от малък си беше умен, Питър, радвам се, че разбираш.

— Всичко ми е ясно.

— Един баща е длъжен да предаде на сина си уроците, които сам е научил в този свят. Така познанието се предава от поколение на поколение и ние помъдряваме.

— Няма да забравя думите ти.

— Сега вече, Питър, ще мога да умра щастлив.

— Радвам се.

— Но не бива нищо да забравяш.

— Няма татко, обещавам.

На следващата сутрин Куин застана пред хотела в обичайния час. Времето най-сетне се бе променило. След две седмици сияйно небе сега заръмя над Ню Йорк и улиците се изпълниха със звука на мокри, свистящи гуми. Куин остана на пейката в продължение на цял час, скрит под един черен чадър в очакване на Стилман, който трябваше да се появи всеки момент. Бавно изяде кифлата си, изпи кафето си, прочете описанието на загубата, която бе претърпял любимият му бейзболен отбор в събота, но старецът не се появяваше и не се появяваше. Търпение, окуражи се той, и взе да изчита и останалата част от вестника. Изминаха четирийсет минути. Бе стигнал вече до финансовите страници и тъкмо се канеше да прочете анализа на едно уедрено предприятие, когато изведнъж дъждът се усили. Стана неохотно от пейката и се скри в един вход от другата страна на улицата, точно срещу хотела. Стоя там с прогизналите си обувки цял час и половина. Дали пък Стилман не се е разболял, помисли си той. Куин се опита да си го представи в леглото трескав и потен. А може би старецът е умрял през нощта и още не са открили тялото му. Случват се такива неща, каза си.

Днес трябваше да бъде един съдбовен ден и Куин най-добросъвестно си бе направил план за него. А сега целият му труд щеше да отиде напразно. Ядоса се, че сам не бе предвидил тази възможност.

Продължаваше да се колебае. Стоеше под чадъра си и наблюдаваше как малките фини капки дъжд се стичат по различни повърхности. Към единайсет часа в главата му взе да се оформя ново решение. След още половин час прекоси улицата, извървя около четирийсет крачки надолу по пресечката и влезе в хотела на Стилман. Лъхна го смрад на цигари и на препарат против хлебарки. Няколко от обитателите се бяха проснали в оранжевите пластмасови столове във фоайето, вероятно защото навън валеше и нямаше къде да скитосват. Мястото изглеждаше безутешно, преизподня на замрели мисли.

Висок негър седеше на регистрацията с навити ръкави. Беше подпрял главата си в едната ръка, а с другата прелистваше вестник, като почти не се спираше да прочете и дума. Виждаше се, че му е писнало.

— Може ли да оставя бележка за един от гостите на хотела? — попита Куин.

Мъжът лениво го изгледа, сякаш искаше да му каже с поглед да се изпарява.

— Бих искал да оставя бележка за един от вашите гости — повтори му Куин.

— Тук гости няма — отвърна му мъжът. — Ние ги наричаме посетители.

— Добре тогава, за един от вашите посетители. Искам да оставя бележка.

— И за кого по-точно, братче?

— Стилман. Питър Стилман.

Мъжът се престори, че мисли, после поклати глава.

— Не. Такъв тук няма.

— Имате ли книга, в която вписвате имената на вашите посетители?

— Да. Книга имаме, но тя е в сейфа.

— В сейфа ли? Но за какво говорите?

— Говоря за книгата, братче. Шефът винаги я държи под ключ в сейфа.

— И вие знаете ли комбинацията?

— Съжалявам. Само шефът я знае.

Куин въздъхна, бръкна в джоба си и извади една банкнота от пет долара. Плесна я пред негъра, но задържа ръката си отгоре.

— И сигурно нямате втори екземпляр от книгата, нали? — попита той.

— Може и да има — отвърна му мъжът. — Трябва да погледна в канцеларията.

Човекът вдигна вестника, който лежеше пред него. Отдолу беше книгата.

— Голям късмет извадих — каза Куин и вдигна дланта си от банкнотата.

— И аз — отвърна му мъжът, придърпа банкнотата, като я плъзна до ръба на дървения плот и тайно я пъхна в джоба си.

— Как викаш, че се казвал приятелят ти?

— Стилман. Възрастен човек с бяла коса.

— Оня с балтона?

— Същият.

— Ние му викаме „професора“.

— За същия става дума. В коя стая е? Дойде преди две седмици.

Негърът отвори дневника, заобръща страниците и проточи пръст по колоната от имена и числа.

— Стилман — каза той. — Стая 303. Но вече го няма.

— Какво?

— Напуснал е.

— Какво говорите?

— Слушай, братче, казвам ти какво пише тук. Снощи Стилман е напуснал хотела. Тръгнал си е.

— Това е невъзможно.

— Ти си говори квото си щеш, аз ти казвам к’во пише тук черно на бяло.

— Оставил ли е някакъв адрес?

— Майтапиш ли се?

— По кое време си е тръгнал?

— Трябва да питаш Луи, нощния пазач. Той идва към осем.

— Може ли да видя стаята?

— Съжалявам. Дадох я. Човекът е вече горе и спи.

— Как изглежда?

— Много искаш да знаеш за пет долара.

— Добре де — каза му Куин и отчаяно махна с ръка. — Карай!

Върна се в апартамента си целият прогизнал. Беше станал вир-вода въпреки чадъра. Край на предназначението му, каза си той наум. Край на значението на думите. Ядосано хвърли чадъра на пода в хола. Свали сакото си и го метна срещу стената. Навсякъде се разхвърчаха дъждовни пръски.

Обади се на Вирджиния Стилман. Беше толкова объркан, че не знаеше какво друго да направи. В момента, в който тя вдигна слушалката, му се прииска да затвори.

— Изгубих го — каза той.

— Сигурен ли сте?

— Снощи е напуснал хотела. Не знам къде е.

— Пол, това ме плаши.

— Обаждал ли се е?

— Не зная. Възможно е, но не съм сигурна.

— Какво означава това?

— Тази сутрин, докато се къпех, телефонът иззвъня и Питър го вдигна. Не иска да ми каже с кого е разговарял. Влезе в стаята си, спусна щорите и отказа да говори.

— Но това го е правил и друг път, нали?

— Да. Затова не съм сигурна. Във всеки случай подобно нещо отдавна не се е случвало.

— Лошо.

— Страх ме е.

— Не се притеснявайте. Имам няколко идеи. Веднага се залавям с тях.

— Как да ви открия?

— Ще ви се обаждам на всеки два часа, независимо къде съм.

— Обещавате ли?

— Да, обещавам.

— Толкова се страхувам, че не мога да си намеря място.

— Аз съм виновен. Направих глупава грешка. Наистина съжалявам.

— Не, не ви обвинявам. Никой не може да следи човек двайсет и четири часа в денонощието. Това е невъзможно. Освен ако влезете под кожата му.

— Точно това смятах, че съм направил.

— Късно ли е да се намери?

— Не. Време има. Не се тревожете.

— Ще се опитам.

— Добре. Аз ще се обаждам.

— На два часа ли?

— На два часа.

Добре се справи с разговора. Бе успял да успокои Вирджиния Стилман. Чак не му се вярваше, но тя като че ли му имаше доверие. Не че това щеше да му помогне. Истината е, че той я бе излъгал. Нямаше никакви идеи. Нито една.

10

Стилман вече го нямаше. Старецът се бе превърнал в част от града. В точица, запетайка, тухла в безкрайната стена от тухли. Куин можеше всекидневно да кръстосва улиците до края на живота си и пак да не го срещне. Всичко се свеждаше до шанса, един кошмар от числа и вероятности. Липсваха следи, улики, указания.

Куин се върна мислено към началото на случая. Той всъщност беше нает да закриля Питър, а не да следи Стилман. Следенето бе само начин или по-скоро опит да се предотврати онова, което евентуално можеше да се случи. Теоретично, държейки Стилман под око, той се надяваше да разбере какви са намеренията му спрямо Питър. Цели две седмици бе вървял по петите на стареца. И какво научи? Почти нищо. Поведението на Стилман бе твърде мъгляво, за да му послужи като отправна точка.

Съществуваха, разбира се, и крайни мерки, които можеха да се вземат. Например, да предложи на Вирджиния Стилман да се снабди с нерегистриран телефонен номер. Така, поне временно, щеше да се отърве от обезпокоителните обаждания. Ако и това не даде резултат, двамата с Питър можеха да се преместят. Да се махнат от квартала, дори от града. А в най-най-лошия случай можеха да променят самоличността си и да заживеят под чуждо име.

Последната мисъл му припомни нещо важно. Даде си сметка, че до този момент нито веднъж не се бе замислял сериозно, нито бе поставял под съмнение обстоятелствата, свързани с неговото наемане. Всичко стана много набързо и той някак от само себе си прие да замества Пол Остър. Но от мига, в който направи този скок в неизвестността, престана да мисли за самия Остър. Защото, ако този човек наистина е толкова добър детектив, за какъвто го смятаха Стилманови, тогава той може би вече щеше да е постигнал нещо по-съществено по случая. По-добре Куин да си признае. Остър ще му прости и тогава заедно ще спасят Питър Стилман.

Погледна в указателя със служебни телефони, но не откри никаква детективска агенция „Остър“. В указателя с лични телефони обаче попадна на името. Имаше един Пол Остър, който живееше в Манхатън, на улица „Ривърсайд“, недалеч от къщата на Куин. Не се споменаваше за детективска агенция, но това, разбира се, все още не означаваше нищо. Напълно възможно е този Остър да е толкова претрупан с работа, че да няма нужда от реклама. Куин вдигна слушалката с намерението да се обади, но после се спря и премисли. Разговорът бе твърде важен, за да го провежда по телефона. Не искаше да рискува. След като Остър няма кантора, значи работи вкъщи. Куин ще отиде там и ще си поговорят на спокойствие.

Дъждът вече бе спрял и въпреки че небето все още се мръщеше, на запад между облаците се процеждаше тънък сноп слънчева светлина. Докато вървеше по улица „Ривърсайд“, той изведнъж осъзна, че за пръв път от дълго време не следва Стилман. Почувства се, като че ли е загубил част от себе си. В продължение на цели две седмици бе стоял като привързан с невидима нишка за стареца. Каквото правеше Стилман, правеше го и той; където ходеше Стилман, ходеше и той. Тялото му, все още непривикнало с тази нова свобода, извървя първите няколко пресечки със старата си забавена походка, като уморено тътреше крака. Задачата бе приключила, но тялото му още не знаеше това.

Сградата, в която живееше Остър, се намираше по средата на дълга пряка между Сто и шестнайсета и Сто и деветнайсета улица, южно от ривърсайдската църква и гроба на Грант9. Беше добре поддържана, с лъснати брави на вратите и чисти прозорци, излъчваше буржоазно здравомислие, което, поне в момента, допадна на Куин. Апартаментът на Остър се намираше на единайсетия етаж и Куин натисна звънеца, като очакваше някакъв глас да му се обади по домофона. Но вратата изжужа без предварително обаждане, той я отвори, прекоси входното антре и взе асансьора.

Вратата на апартамента му отвори мъж. Висок, чернокос човек около трийсет и пет годишен, с раздърпани дрехи и двудневна брада. В дясната си ръка, между палеца и първите два пръста, държеше отворена автоматична писалка, леко вдигната, готова всеки миг да се плъзне по белия лист. Когато видя непознатия пред себе си, мъжът се озадачи.

— Какво има? — попита той колебливо.

— Очаквахте ли някого? — обади се Куин с възможно най-учтивия си глас.

— Всъщност, да. Жена ми. Затова и отворих входната врата, без да попитам кой е.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Куин. — Търся Пол Остър.

— Аз съм Пол Остър — представи се мъжът.

— Може ли да говоря с вас? Много е важно.

— Първо трябва да ми кажете за какво става дума.

— Почти не мога да се позная. — И Куин настойчиво изгледа Остър. — Боя се, че въпросът е доста оплетен. Доста.

— Имате ли име?

— Моля? Да, разбира се. Куин.

— Куин кой?

— Даниъл Куин.

Изглежда, името прозвуча познато на Остър, защото той се умълча, сякаш разсеяно ровеше из паметта си.

— Куин ли? — повтори си той полугласно. — Това име ми е познато отнякъде. — Пак се умълча, като че ли още по-усърдно затърси отговора. — Не сте поет, нали?

— Бях — отвърна му Куин. — Но отдавна не съм писал нищо.

— Преди няколко години издадохте една книжка, нали? Мисля, че се казваше „Несвършена работа“. Тънка книжка със синя корица.

— Да. Точно така.

— Много я харесах. И оттогава все се надявам отново да срещна името ви. Дори по едно време се чудих какво ли е станало с вас.

— Ето на̀, тук съм. Нищо ми няма.

Остър отвори вратата по-широко и покани Куин да влезе. Вътре беше много приятно. Апартаментът имаше странно разположение и няколко дълги коридора, навсякъде се виждаха книги, а по стените — картини от неизвестни нему художници, както и пръснати по пода детски играчки: червено камионче, кафяво мече, зелено космическо чудовище. Остър го заведе във всекидневната, поднесе му стол с протрита тапицерия, покани го да седне, а после отиде в кухнята да донесе по една бира. Върна се с две бутилки, постави ги върху дървена щайга, която служеше за масичка, и седна на канапето срещу Куин.

— За литература ли искахте да говорим? — започна Остър.

— Не — отвърна му Куин. — Де да беше за литература. Всъщност нещо съвсем различно.

— И какво е то?

Куин млъкна, огледа стаята с невиждащ поглед и се опита да обясни.

— Имам чувството, че е станало ужасно недоразумение. Дойдох тук, за да говоря с Пол Остър, частния детектив.

— Частен детектив ли? — изсмя се Остър и този смях изведнъж разби всичко на пух и прах. Куин разбра, че говори глупости. Със същия успех можеше да каже, че търси и Седящия бик.

— Частен детектив — повтори той тихо.

— Страхувам се, че аз не съм същият Пол Остър.

— Но вие сте единственият в телефонния указател.

— Възможно е — отвърна Остър. — Ала не съм детектив.

— Какъв сте тогава? С какво се занимавате?

— Писател съм.

— Писател ли? — Повтори Куин с тон, с който обикновено се изказват съболезнования.

— Съжалявам — отвърна му Остър. — Но така или иначе с това се занимавам.

— Щом е тъй, значи няма никаква надежда. Всичко е било лош сън.

— Не разбирам за какво говорите.

Куин му разказа. Започна от началото и стъпка по стъпка прекоси цялата история. Много се притеснил, откакто Стилман изчезнал през онази сутрин. Обясняваше му многословно, като буквално го заливаше с потоци от думи.

Разказа му и за телефонните обаждания, за това как търсели Пол Остър, за това как по съвсем необясними причини приел да се занимава със случая, как се срещнал с Питър Стилман, как разговарял с Вирджиния Стилман, как изчел книгата на Стилман, как започнал да го следи още от Централната гара, разказа му за всекидневните разходки на Стилман и платнената му торба, в която събирал какви ли не изхвърлени предмети, за странните карти на неговите лъкатушения, които изписват букви от азбуката, за разговорите му със стария Стилман и за изчезването му от хотела. Накрая попита:

— Как мислите, луд ли съм?

— Не — отвърна му Остър, който най-внимателно бе изслушал монолога на Куин. — На ваше място сигурно и аз щях да постъпя по същия начин.

Тези думи много успокоиха Куин. Олекна му. Прииска му се да прегърне Остър и да му се закълне във вечно приятелство.

— Виждате ли — продължи Куин. — Не си измислям. Разполагам и с доказателства. — Той извади от портфейла си чека за петстотин долара, който Вирджиния Стилман му бе написала преди две седмици. Подаде го на Остър.

— Виждате ли? — продължи той. — Издаден е на ваше име.

Остър внимателно огледа чека и кимна:

— Изглежда ми напълно редовен.

— Ваш е — каза му Куин. — Държа да го вземете.

— Не мога да приема такова нещо.

— Аз и без това не мога да го използвам. — Куин огледа апартамента и посочи с ръка. — Купете си нови книги, или пък играчки за детето.

— Това са спечелени от вас пари. Вие ги заслужавате. — Остър спря за миг. — Но аз мога да направя нещо за вас. Тъй като чекът е на мое име, ще го осребря вместо вас. Утре сутринта ще ида в банката, ще го депозирам на моя сметка, после ще изтегля парите и ще ви ги дам.

Куин не каза нищо.

— Съгласен ли сте? — попита Остър.

— Да — отвърна Куин, след като се позамисли. — Нека видим какво ще излезе от това.

Остър постави чека върху импровизираната масичка, с което искаше да каже, че въпросът е решен и приключен. После се облегна назад и погледна Куин в очите.

— Има нещо много по-важно от чека — каза той. — Това, че името ми е замесено в тази история. Нищо не разбирам.

— Имали ли сте някакви неприятности с телефона си напоследък? Линиите често се преплитат. Човек се опитва да набере даден номер и дори когато го избира най-внимателно, пак попада на чужд човек.

— Да, такова нещо ми се е случвало. Но дори и телефонът ми да не е бил в ред, това пак не обяснява истинския проблем. То може да обясни само защо обаждането е стигнало до вас, ала не и защо всъщност са търсели мен.

— Познавате ли някои от хората, за които стана дума?

— Никога не съм чувал за никакви Стилмановци.

— Може би някой е искал да се пошегува с вас.

— Такива сред моите познати няма.

— Човек никога не знае.

— Работата е там, че това не ми прилича на шега, а на истински случай, в който са замесени реални хора.

— Да — каза Куин след известно мълчание. — Така е.

Бяха стигнали до края на всичко, което можеха да си кажат. Отвъд беше пусто: блуждаещите мисли на хора, които не знаят нищо. Куин реши, че е време да си тръгва. Беше стоял почти цял час. Освен това трябваше да се обади на Вирджиния Стилман. Но въпреки това не му се мърдаше. Столът бе удобен, а главата му — леко замаяна от бирата. Този Остър беше първото интелигентно същество, с което разговаряше от дълго време насам. Бе чел книгата на Куин, беше я харесал и дори очакваше следващата. Куин, естествено, се чувстваше приятно поласкан.

Останаха така известно време, без да говорят. Най-накрая Остър вдигна рамене, с което като че ли искаше да признае, че са стигнали до задънена улица. Изправи се и каза:

— Ще приготвя нещо за хапване.

Куин се поколеба. Сякаш Остър бе прочел мислите му, отгатвайки онова, което най-много му се искаше — да хапне, тоест да има извинение, за да поостане още малко.

— Трябва да тръгвам — каза той, — но малко храна няма да ми навреди.

— Какво ще кажете за един омлет с шунка?

— Звучи прекрасно.

Остър се оттегли в кухнята. Куин искаше да си предложи помощта, но просто не му се мърдаше. Тялото му бе натежало като олово. И тъй като нищо друго не успя да измисли, затвори очи. Навремето този начин на изключване от света му помагаше. Сега обаче Куин не откри нищо интересно в главата си. Там всичко бе замряло. После, от мрака дочу глас, идиотски напевен глас, който замънка монотонно: „Омлет без счупени яйца не става“. Повтори го няколко пъти. Той отвори очи, за да прогони думите.

Появиха се хляб и масло, още бира, ножове и вилици, сол и пипер, салфетки и омлети — два на брой, в бели чинии. Куин взе да яде настървено и за секунди облиза чинията си. След това се помъчи да изглежда спокоен. Неизвестно защо сълзите напираха в очите му и когато заговори, гласът му трепереше, ала все пак успя да се овладее. За да покаже, че не е някой самовлюбен неблагодарник, взе да разпитва Остър за неговото творчество. Остър не обичаше да говори за това, но най-накрая сподели, че работи върху томче есета. Последното, което пишел в момента, било върху „Дон Кихот“.

— Една от любимите ми книги — каза Куин.

— На мен също. Нищо не може да се сравни с нея.

Куин го помоли да разкаже повече за въпросното есе.

— То е само едно размишление, тъй като не се опитвам да докажа нищо ново. Всъщност написано е с лека ирония. Творчески прочит, нещо такова.

— И за какво става дума?

— Става дума за авторството на книгата. Кой я е написал и как е написана.

— Има ли нещо неясно по този въпрос?

— Разбира се, че не. Но аз имам предвид книгата вътре в книгата, онази, която Сервантес си представя, че пише.

— А!

— Много е просто. Сервантес, ако си спомняте, полага огромни усилия, за да убеди читателя, че не той е авторът. Книгата, казва той, била написана на арабски от Сиде Амете Бененхели. Сервантес описва как съвсем случайно един ден намерил ръкописа на пазара в Толедо. Наел човек да му го преведе на испански, а той скромно се представя само за редактор на превода. Всъщност той не може дори да гарантира верността на самия превод.

— Но все пак твърди — добавя Куин, — че историята на Дон Кихот, така както е разказана от Сиде Амете Бененхели, е единствената истинска версия, която съществува. Всички други били фалшиви, написани от самозванци и шарлатани. Той непрекъснато внушава, че всичко, описано в книгата, наистина се е случило в действителност.

— Точно така. Защото в крайна сметка книгата е обвинение срещу опасностите, които крие светът на измислиците. А той не може да направи това с произведение, което е плод на литературна измислица, нали така? Принуден е да твърди, че ръкописът е автентичен.

— И все пак винаги съм подозирал Сервантес, че с удоволствие е поглъщал онези стари рицарски романи. Не можеш да мразиш така силно нещо, без някаква част от теб да го обича. В известен смисъл Дон Кихот е самият Сервантес.

— Съгласен съм с вас. Каква по-добра препоръка за един писател от това да покаже омагьосан от книгите човек?

— Точно така.

— Във всеки случай, тъй като се предполага, че книгата е истинска, от това следва, че историята трябва да бъде написана от свидетел на събитията, които се случват. Но Сиде Амете, набеденият автор, никога не се появява. Нито веднъж не твърди, че е присъствал на случилото се. Така че моят въпрос е следният: кой е Сиде Амете Бененхели?

— Разбирам за какво говорите.

— Теорията, която излагам във въпросното есе, е, че той всъщност представлява комбинация от четири различни личности. Разбира се, свидетелят е Санчо Панса. Друг кандидат за тази роля няма, тъй като той единствен придружава Дон Кихот по време на всичките му приключения. Но Санчо не може нито да чете, нито да пише. Следователно, той не може да бъде авторът. От друга страна, знаем, че Санчо е човек речовит и сладкодумен. И въпреки глупавите си малапропизми, той може да те залее с поток от думи за всеки един от героите в книгата. Според мен, напълно възможно е именно той да е диктувал историята на някой друг, по-точно на свещеника или бръснаря, добрите приятели на Дон Кихот. Те са написали историята в подобаващ литературен вид — на испански — и после са прехвърлили ръкописа на Самсон Караско, бакалавъра от Саламанка, който го е превел на арабски. Сервантес намерил ръкописа и го дал да се препреведе на испански, а след това публикувал книгата „Приключенията на Дон Кихот“.

— Но защо им е трябвало на Санчо и останалите да си правят целия този труд?

— За да излекуват Дон Кихот от неговата лудост. Искали са да помогнат на приятеля си. Спомнете си, в началото те изгарят неговите рицарски романи, но това не помага. Рицарят на печалния образ не се отказва от своята мания. После, след време, те всички тръгват да го търсят, предрешени по най-различен начин — като изпадналата в беда жена, като храбрия Рицар на огледалата, като Рицаря на бялата луна, — само и само да го примамят обратно вкъщи. В края на краищата успяват. За тях книгата е само още една тактика или примамка. Идеята им е била да изправят огледало пред лудостта на Дон Кихот, да опишат всяка една от смешните му и абсурдни измами, така че накрая, като прочете книгата, сам да види собствените си грешки.

— Тази постановка ми допада.

— Да. Но има и още нещо. Според мен Дон Кихот не е бил луд. Не истински луд. Само се е преструвал. Всъщност той сам е нагласил цялата тази история. Спомнете си: в книгата Дон Кихот не спира да говори за бъдните поколения. Непрекъснато се тормози дали неговият хроникьор ще запише вярно събитията. Това предполага познание от негова страна; той знае предварително, че хроникьорът съществува. И кой друг може да бъде той, ако не Санчо Панса, верният оръженосец, когото Дон Кихот е избрал именно за тази цел? По същия начин е избрал и останалите трима да играят предопределените за тях роли. И не друг, а именно Дон Кихот е измислил квартета Бененхели и не само че е подбрал авторите, по всяка вероятност именно той е превел арабския ръкопис отново на испански. Не бива да го подценяваме. За човек, който е толкова опитен в маскировъчното изкуство, не би представлявало никаква трудност да боядиса кожата си по-тъмна и да се наконти с дрехите на мавър. Обичам да си представям онази сцена на пазара в Толедо. Сервантес наема Дон Кихот да му разгадае историята на самия Дон Кихот. В това има нещо красиво.

— И все пак още не сте казали защо човек като Дон Кихот ще иска да наруши спокойния си живот и да се хвърли в една толкова заплетена игра.

— Ето, това е най-интересното. По мое мнение, Дон Кихот е извършвал експеримент. Искал е да провери лековерието на своите приятели. Искал е да узнае дали е възможно да се изправиш пред света и с твърда убеденост да избълваш най-невероятни лъжи и глупости, да твърдиш, че вятърните мелници са рицари, че бръснарският леген е шлем, че куклите са живи хора. Искал е да види дали ще успее да накара хората да го слушат, дори когато не му вярват. С други думи, искал е да види доколко хората са готови да търпят богохулства, клевети и измишльотини в името на забавлението. Отговорът е ясен, нали? До безкрай! И доказателството е това, че продължаваме да четем тази книга и днес. Тя все още ни забавлява. А в крайна сметка какво друго очаква човек от една книга, освен да го забавлява?

Остър се облегна назад, усмихна се с иронично самодоволство и запали цигара. Той несъмнено се забавляваше, но същността на това забавление убягна на Куин. Приличаше му на беззвучен смях, на недоизказана шега, на шумна, но безжизнена веселба. Куин се канеше да каже нещо в отговор на изложената от Остър теория, но не успя. Тъкмо да си отвори устата, и откъм външната врата се чу дрънкане на ключове, шум от отваряща се врата, шум от затръшната врата и възбудени гласове. При тези звуци лицето на Остър се оживи. Стана от мястото си, извини се на Куин и бързо се упъти към външната врата.

От антрето долетя смях, първо женски, после детски — висок, писклив, стакато от рикоширащи шрапнели, — след това глухият басов тътен на Остър. Детето се обади:

— Татко, виж какво намерих!

А после жената обясни, че го е намерил на улицата и защо да не го вземе, като изглеждало съвсем здраво. След миг детето се затича по коридора и влетя във всекидневната, видя Куин и спря на място. Русо момченце на пет-шест години.

— Добър ден — каза му Куин.

Момченцето се смути и едва измънка едно „здрасти“. В лявата си ръка държеше предмет, но Куин не можеше да го види и затова го попита какво носи.

— Йо-йо10 — отвърна момченцето и разтвори ръката си, за да му го покаже. — Намерих го на улицата.

— В ред ли е?

Момченцето вдигна рамене и направи недоумяваща физиономия.

— Не знам. Сири не знае как се пуска, нито пък аз.

Куин попита дали може да го види. Момченцето се приближи и го постави в дланта му. Докато разглеждаше играчката, долови дишането на застаналото до него дете, което го наблюдаваше напрегнато. Йо-йо-то беше пластмасово, подобно на онези, с които си бе играл навремето, но някак по-сложно, творение на космическата ера. Куин завърза примката в края на връвта за средния си пръст, изправи се и го пусна. Йо-йо-то изсвистя приглушено и взе да пада, а отвътре проблеснаха искри. Момченцето ахна, но в този миг йо-йо-то се свлече на земята.

— Един велик философ е казал — промърмори Куин, — че няма разлика между нагоре и надолу.

— Но ти не успя да го вдигнеш нагоре — каза му момченцето. — А само надолу.

— Сега ти ще опиташ.

Куин развиваше връвта, за да подготви играчката за втори опит, когато Остър и жена му влязоха в стаята. Вдигна очи и погледът му падна първо върху жената. В същия миг отмаля. Беше висока слаба блондинка, изключително красива, която излъчваше толкова живот и радост, че от тази светлина човек не можеше да види нищо друго. Куин не издържа. Угнети го усещането, че Остър го дразни с нещата, които сам бе загубил, и той се изпълни със завист и гняв, с раздиращо го самосъжаление. Да, и той би искал да има тази жена и това дете, по цял ден да дрънка глупости за стари книги, обграден с йо-йо, омлети с шунка и автоматични писалки. Помоли се на себе си за избавление.

Остър видя йо-йо-то в ръката му и каза:

— О, вие вече сте се запознали. Даниъл — обърна се той към момченцето — това е Даниъл.

А после се обърна със същата иронична усмивка и към Куин.

— Даниъл, това е Даниъл.

Момченцето се разсмя и извика:

— Всички са Даниъл!

— Точно така — каза Куин. — Аз съм ти, ти си аз.

— И всичко се върти, върти, върти — извика момченцето, разпери ръце и се завъртя като пумпал.

— А това — Остър се обърна към жена си — е съпругата ми, Сири.

Жената се усмихна особено, каза, че се радва да се запознае с Куин, и без излишно любезничене му подаде ръка. Той я взе, усети нещо странно при допира с крехките й пръсти и я попита дали името й не е норвежко.

— Малцина знаят това — рече тя.

— Норвежка ли сте?

— Не съвсем — каза му тя. — Аз съм от Нортфийлд, Минесота. — След това се изсмя особено и на Куин отново му прималя.

— Ако имате време, защо не останете да вечеряте с нас? — попита го Остър.

— О! — въздъхна Куин и мислено си обеща да не се подава на изкушението. — Много мило, но наистина трябва да потеглям. Бездруго вече съм закъснял.

Направи още едно последно усилие, усмихна се на жената и махна за сбогом на момченцето.

— Сбогом… Даниъл — каза той и прекрачи прага.

Момченцето го погледна от стаята и се изсмя:

— Довиждане, аз! — каза то.

Остър го изпрати до вратата и каза:

— Ще ви се обадя, щом парите от чека пристигнат. Има ли ви в телефонния указател?

— Да — отвърна Куин. — Аз съм единствен.

— Ако имате нужда от мен — продължи Остър, — просто звъннете. С удоволствие ще помогна с каквото мога.

Остър протегна ръка за довиждане и в същия миг Куин осъзна, че продължава да държи йо-йо-то. Пъхна го в дясната ръка на Остър, леко го потупа по рамото и си тръгна.

11

Сега наникъде. Куин нямаше нищо, не знаеше нищо, знаеше, че не знае нищо. Не само се върна в изходна позиция, ами и в предизходна дори, и то толкова предизходна, че положението бе по-лошо от всеки край, който би могъл да си представи.

Часовникът му показваше почти шест. Тръгна към къщи по същия път, по който бе дошъл, като ускоряваше крачките си с всяка нова пресечка. Когато стигна до своята улица, вече тичаше. Днес е втори юни, каза си той. Опитай се да запомниш това. Това е Ню Йорк и утре ще бъде трети юни. Ако всичко върви добре, по-следващият ден ще бъде четвърти. Но нищо не се знае.

Отдавна бе минал часът, в който трябваше да се обади на Вирджиния Стилман, и той се подвоуми дали да не се откаже. Ще може ли да я пренебрегне? Ще може ли да зареже всичко сега, ей така, отведнъж? Да, каза си той, ще може. Ще може да забрави случая, да се върне към предишния си живот, да напише още една книга. Дори би могъл да попътува, да се махне от страната за известно време. Да отскочи до Париж например. Да, възможно е, разбира се. Където и да отиде, помисли си той, все ще е по-добре оттук.

Седна в хола и се зазяпа в стените. Някога бяха бели, спомни си той, а сега имаха странен жълтеникав оттенък. Сигурно един ден съвсем ще се замърсят, ще посивеят или дори ще покафенеят, като стар увехнал плод. Бялата стена става жълта, после сива, каза си той мислено. Боята се изтощава, градът я връхлита със своите сажди, мазилката се изронва. Промени, после идват още промени.

Изпуши една цигара, после още една, после трета. Погледна ръцете си, видя, че са мръсни, и стана да ги измие. Отиде в банята, пусна водата, погледна се в огледалото и реши да се избръсне. Насапуниса лицето си, взе ново ножче и започна да остъргва брадата си. По непонятни причини изведнъж му стана неприятно да се гледа в огледалото. Помъчи се да избегне отражението си. Остаряваш, каза си той, превръщаш се в стар досадник. После влезе в кухнята, изяде една купа овесени ядки и изпуши още една цигара.

Часът беше седем. Още веднъж поспори със себе си дали да се обади на Вирджиния Стилман. Докато обмисляше въпроса, установи, че всъщност вече няма мнение. Много добре знаеше защо трябва да се обади и в същото време много добре знаеше защо не трябва да се обади. В края на краищата етикетът реши спора. Не би било честно да изчезне, без да й каже. След това — може. Споделиш ли с хората какво възнамеряваш да правиш, взе да разсъждава той на глас, всичко е наред. Тогава си свободен да правиш каквото си искаш.

Номерът обаче даваше заето. Изчака пет минути и пак се обади. Отново заето. Последвалият час Куин прекара в чакане и въртене на номера все със същия резултат. Най-накрая се обади в пощата да попита дали въпросният номер е в ред. Съобщиха му, че информацията ще му струва трийсет цента. После се чу някакво пращене по линията, звук от набиране на номер, гласове. Куин се опита да си представи операторките в пощата. Женският глас, с който бе разговарял, му се обади: „Номерът дава заето.“

Куин не знаеше какво да мисли. Възможностите бяха много, толкова много, че въобще не му се започваше да ги прехвърля. Телефонът е оставен отворен? Стилман? Или пък съвсем друго лице?

Пусна телевизора и изгледа първите два ининга от мача на „Метс“. Отново телефонира. Отново заето. В първата част на третия ининг Сейнт Луис отбеляза точка, като открадна база, инфилд аут и саможертвен флай. „Метс“ отговориха на тази точка във втората част на ининга с двоен хит на Уилсън и с единичен на Йънгблъд. Куин усети, че играта не го интересува. Последва реклама за бира и той изключи звука. За двайсети път се опита да се свърже с Вирджиния Стилман и за двайсети път даваше заето. В първата част на четвъртия ининг Сейнт Луис отбеляза пет точки и Куин загаси телевизора. Взе червената си тетрадка и седна на бюрото. Писа в нея цели два часа. Не изчете написаното, не го интересуваше. Пак се обади на Вирджиния Стилман и пак чу сигнала заето. Така силно тръшна слушалката, че пластмасата изпука. След това се опита да се обади отново, но телефонът вече не даваше никакъв сигнал. Стана, отиде в кухнята и си направи втора купа овесени ядки. После си легна.

В съня си, който после забрави, се видя как крачи по Бродуей, водейки за ръка момченцето на Остър.

Следващия ден Куин прекара на крак. Излезе рано, след осем, и не спря дори да помисли къде отива. Така се случи, че през този ден видя много неща, които преди не бе забелязвал.

На всеки двайсет минути влизаше в някоя телефонна кабина и се обаждаше на Вирджиния Стилман. Но както и предишната нощ, така и през деня номерът даваше заето. Куин заживя с мисълта за това заето и то вече не го тревожеше. Сигналът се превърна в контрапункт на собствените му стъпки, метроном, който хладнокръвно следваше равномерния си ход сред хаотично кошмарните звуци на града. Дори имаше някакво успокоение в мисълта, че когато и да набере номера, там го очаква добре познатият му сигнал, непоколебим в своя отказ, забраняващ разговора и възможността за разговор, неумолим като туптенето на сърцето. Вирджиния и Питър бяха изолирани от него. Но той можеше да успокои съвестта си с мисълта, че продължава опитите да се свърже с тях. В какъвто и мрак да го водеха те, той все още не ги бе изоставил.

Тръгна по Бродуей към Седемдесет и втора улица, зави на изток към Сентръл парк, после по Петдесет и девета улица към Статуята на Колумб. Оттам пак тръгна на изток покрай Сентръл парк до Мадисън авеню и надясно към Централната гара. Безцелно прекоси няколко пресечки, продължи цяла миля на юг, стигна до Двайсет и трета улица, на кръстовището на Бродуей и Пето авеню спря да погледа сградата Флатирън, след което зави към Седмо авеню. На площад „Шеридан“ отново зави на изток, стигна до Уейвърли плейс, прекоси Шесто авеню и продължи към площад „Уошингтън“. Спря се да погледа един жонгльор, които изпълняваше номер върху хлабаво въже, завързано между нисък прът и едно дърво. Излезе от малкия парк, мина покрай университетските жилища с озеленени петна помежду им и сви надясно по улица „Хаустън“. Продължи надолу към „Канал“, после по улица „Варик“, отиде до номер шест, където някога бе живял. Пое по Уест Бродуей, който го отведе до Световния търговски център. Там, от фоайетата му, позвъни за тринайсети път на Вирджиния Стилман. Куин реши да хапне нещо, влезе в едно от заведенията за бърза закуска на партера, лениво заръфа сандвич, като междувременно записа нещо в червената си тетрадка. След това отново пое на изток, замота се из тесните улички на финансовия квартал, а след това изви на юг към Боулинг грийн с водата и чайките, които плуваха в обедната светлина над него. В един миг реши да се повози на ферибота до остров Статън, но се разколеба и пое на север. На улица „Фултън“ сви надясно и стигна до Китайския квартал. Оттам по Четиринайсета улица наляво, после пресече по диагонал площад „Юниън“ и продължи по Парк авеню. На Двайсет и трета улица зави на север, после за малко излезе на Трето авеню. На Трийсет и втора улица сви надясно и излезе на Второ авеню, после наляво, пак надясно и цъфна на Първо авеню. Извървя още седем преки до сградата на Обединените нации и реши да си почине. Седна на една каменна пейка насред площада, пое си дъх, отпусна се и затвори очи. После отвори червената си тетрадка, извади писалката на глухонемия от джоба си и започна нова страница.

За първи път, откакто бе купил червената си тетрадка, написаното в нея нямаше нищо общо със случая Стилман. По-скоро се съсредоточи върху нещата, които бе забелязал, докато се разхождаше. Не се замисли нито какво прави, нито какво означава този необичаен акт. Просто нещо го подтикна да си запише някои факти, да ги запечата върху хартията, преди да ги е забравил.

Беше се свечерило. Куин затвори червената си тетрадка и прибра химикалката в джоба си. Искаше да помисли още малко върху онова, което бе записал, но видя, че не е в състояние. Въздухът бе мек, почти сладък, като че ли не принадлежеше на града. Стана от пейката, протегна ръце и крака и тръгна към най-близката телефонна кабина, за да се обади отново на Вирджиния Стилман. После отиде да вечеря.

В ресторанта разбра, че всъщност вече е взел решението си. Без дори да знае, отговорът, напълно готов, спокойно го очакваше в главата му. Сигналът заето не е бил случаен. Това е знак, които би трябвало да му подскаже, че все още не може да скъса със случая, дори и да иска. Нееднократно се бе опитал да влезе във връзка с Вирджиния Стилман, за да й съобщи, че се отказва, но съдбата му бе попречила. Куин се замисли. Нарочно ли бе употребил думата „съдба“? Да избере такава тромава и старомодна дума! Но колкото повече се замисляше, толкова по-сигурен ставаше, че е казал точно това, което е искал да каже. Или ако не съвсем точно, то доста точно. Съдба в смисъл на онова, което е било, което се е случило. Нещо като е-то в изразите „студено е“, „нощ е“. Може би обобщено състояние на нещата такива, каквито са; състоянието „е“, тоест основата, върху която нещата в света се случват. По-ясно от това не успя да си го обясни. Но вероятно не точно яснота търсеше в момента.

Добре, нека бъде съдба. Каквото и да мислеше за нея, колкото и да се мъчеше да я промени, нищо не можеше да постигне. Беше казал „да“ на едно предложение и сега не можеше да отмени стореното. Това означаваше само едно: трябваше да изпие чашата докрай. Два отговора са невъзможни. Или едното, или другото. Така е, независимо дали му се нрави или не.

Тази работа с Остър се оказа чиста грешка. Възможно е някога в Ню Йорк да е имало частно ченге с това име. Съпругът на бавачката на Питър бил полицай в пенсия, значи не е млад човек. По негово време може и да е имало някой Остър с добра репутация и той сигурно него е имал предвид, когато им е препоръчал детектив. Проверил е в телефонния указател, видял е, че има човек с такова име, и е решил, че е въпросното ченге. И тогава е дал номера му на Стилманови. На този етап е станала втората грешка. Имало е объркване на линиите и неизвестно как неговият номер и този на Остър са се преплели. Такива неща се случват всеки ден. Така че обаждането, предопределено за друг човек, е стигнало до него. Дотук добре.

И все пак остава един проблем. Щом не може да се свърже с Вирджиния Стилман, защото, както си мисли, не му е писано да се свърже с нея, какво да прави оттук нататък? Неговото задължение е да закриля Питър, да му осигури пълна безопасност. Има ли значение какво мисли Вирджиния Стилман, щом той прави каквото се очаква от него? В идеалния случай оперативният детектив трябва винаги да бъде във връзка с клиента си. И това е един от основните принципи на Макс Уърк. Но наистина ли е необходимо? Какво значение има това, щом Куин си гледа работата? Ако са възникнали някакви недоразумения, те, разбира се, могат да се разсеят, щом случаят приключи.

Значи може да продължи да действа, както намери за добре. Не е нужно да телефонира на Вирджиния Стилман. Може веднъж завинаги да се откаже от загадъчния сигнал заето. Отсега нататък нищо не може да го спре. Стилман не ще успее и да се приближи до Питър без знанието на Куин.

Куин плати, пъхна ментолизирана клечка за зъби в устата си и пак пое по улиците. Не отиваше далеч. По пътя спря в денонощната банка и провери състоянието на сметката си с помощта на автоматичния касиер. Разполагаше с триста четирийсет и девет долара. Изтегли триста, мушна ги в джоба си и излезе. На Петдесет и седма улица зави наляво и отиде до Парк авеню. После зави надясно, стигна до Шейсет и девета улица и тогава пое към блока на Стилман. Сградата си стоеше там съвсем същата. Вдигна очи да види дали свети в апартамента, но не можа да си спомни кои са неговите прозорци. Улицата беше съвсем тиха. Никакви коли, никакви хора. Куин мина на отсрещния тротоар, сви се в един тесен вход и се приготви да нощува.

12

Мина дълго време. Точно колко дълго, не можеше да се каже. Седмици със сигурност, но вероятно и месеци. Описанието на този период не е така цялостно, колкото авторът би желал. И тъй като информацията е оскъдна, той предпочита да отмине с мълчание онова, което не би могло да бъде конкретно потвърдено. Тази история се основава предимно на факти и затова авторът смята за свое задължение да не престъпва границите на доказуемото и на всяка цена да устоява на изкушенията на измислицата. Дори червената тетрадка, която до този момент така успешно му предоставяше подробни описания на преживелиците на Куин, стана подозрителна. Не знаем със сигурност какво се е случило с Куин през въпросния период, защото именно в този момент от развитието на историята той загубва контрол над нея.

Остана си на малката уличка отсреща. Свикна с живота там, пък и имаше предимството, че е добре скрит. Оттам можеше да наблюдава всеки, който влиза или излиза от сградата на Стилман. Никой не можеше нито да влезе, нито да излезе, без да бъде забелязан от Куин. В началото се учуди, че не вижда нито Вирджиния, нито Питър. Затова пък имаше много разносвачи, които непрестанно идваха и си отиваха, и така той разбра, че те могат да си живеят и без да напускат сградата. Всичко можеше да им бъде донесено. Куин си помисли, че те също се крият в дупката, изчакват в апартамента си да приключи този случай.

Полека-лека Куин се приспособи към новия си живот. Проблеми, разбира се, не липсваха, но той успя да ги разреши един по един. Преди всичко стоеше проблемът с храната. Тъй като от него се изискваше изключителна бдителност, страхуваше се да напуска наблюдателния си пост, макар и за кратко време. Гнетеше го мисълта, че нещо може да стане в негово отсъствие, и затова направи всичко възможно да намали рисковете. Беше чел някъде, че в сравнение с всички останали часове на денонощието, най-голям брой хора спят непробудно между три и половина и четири и половина сутринта. Погледнато чисто статистически, това е часът, в който шансовете да се случи нещо са най-малки, и затова Куин избра именно този час, за да си пазарува. На Лексингтън авеню, недалеч от неговото убежище, имаше денонощен магазин и всяка сутрин в три и половина отиваше дотам на бегом (за да се раздвижи, пък и за да спести време) и си купуваше всичко, което щеше да му е нужно за през следващите двайсет и четири часа. Оказа се, че не е много, а както установи, по-късно то ставаше все по-малко и по-малко с течение на времето. Защото Куин разбра, че яденето не решава проблема с храната. Едно ядене не е нищо друго, освен крехка защита срещу неизбежността на следващото ядене. Храната сама по себе си не дава задоволителен отговор на въпроса за храната: тя само забавя момента, когато въпросът ще бъде отново и сериозно повдигнат. Най-голямата опасност следователно идва от преяждането. Ако изяде повече, отколкото му е необходимо, апетитът му за следващото ядене се увеличава, което на свой ред означава повече храна, с която да утоли глада си. Куин постоянно се наблюдаваше и след време вече бе в състояние да владее този процес. Целта му беше да се храни колкото е възможно по-малко и по този начин да отстрани глада от себе си. Би могъл да се приближи до абсолютната нула, но не искаше да бъде прекалено амбициозен при дадените обстоятелства. По-скоро гледаше на пълното постене като на идеал, състояние на съвършенство, към което да се стреми, но никога да не достигне. Не искаше да умре от глад — и той си го напомняше всеки ден, — просто искаше да освободи съзнанието си от тази тема, за да се отдаде на нещата, които наистина го интересуваха. За момента това означаваше да мисли изключително за случая. За щастие то съвпадна с друга негова голяма амбиция: да задържи своите триста долара колкото е възможно по-дълго. Подразбира се от само себе си, че в този период Куин отслабна твърде много.

Вторият му проблем беше сънят. Не можеше да стои буден през цялото време, а ситуацията изискваше точно това. И тук, както и с храната, трябваше да направи някои отстъпки. Знаеше, че може да мине с по-малко от това, на което е свикнал. Вместо обичайните си шест до осем часа сън реши да се ограничи с три до четири. Не му беше лесно да свикне, но далеч по-трудно се оказа да разпредели тези три-четири часа така, че да поддържа максимална бдителност. Ясно, че не можеше да използва часовете един след друг. Рискът беше прекалено голям. Теоретично най-ефикасното оползотворяване на времето би било да спи по трийсет секунди на всеки пет-шест минути. Така опасността да изпусне нещо ще се сведе до нула. Но физически това бе невъзможно. От друга страна, използвайки тази невъзможност като модел, той опита да се самотренира на кратки придремвания. Тренировките се оказаха дълги и мъчителни, изискваха желязна дисциплина, пълна концентрация и колкото повече продължаваше този експеримент, толкова повече се изтощаваше той. В началото започна с дремки от четирийсет и пет минути, които постепенно намали на трийсет минути. Към края взе доста успешно да се справя и с петнайсетминутен сън. В това отношение много му помагаше една недалечна църква, чиито камбани биеха на всеки петнайсет минути — един път на четвърт час, два пъти на половин час, три пъти на три-четвърти час и четири пъти на цял час, последвани от още толкова удара, колкото беше часът. Куин живееше в ритъма на този часовник и в края на краищата започна трудно да го различава от ритъма на собствения си пулс. Денят му започваше в полунощ, когато затваряше очи и заспиваше, преди часовникът да е отмерил дванайсет. След петнайсет минути вече беше буден, при двойния камбанен звън пак заспиваше и при тройния — пак се събуждаше. В три и половина отиваше да си купи нещо за ядене, връщаше се в четири и отново заспиваше. В този период сънуваше рядко. Но когато се случеше да сънува, това бяха все странни видения: бързо преминаващи картини на съвсем непосредствени неща — ръцете му, обувките му, тухлената стена до него. Нямаше и един миг, когато да не е смъртно уморен.

Третият проблем беше подслонът, но него разреши по-лесно от другите два. За щастие времето се задържа топло и тъй като късната пролет вече преминаваше в лято, дъждовете намаляха. От време на време преваляваше, понякога се изливаше порой със светкавици и гръмотевици, но общо взето не можеше да се оплаче, дори напротив — непрекъснато благодареше на Бога за късмета си. В дъното на уличката имаше голяма метална кофа за боклук и когато завалеше нощем, Куин скачаше вътре в нея. Там беше най-сухо. Вътре миризмата беше непоносима и след това дни наред дрехите му воняха, но Куин предпочиташе това зло пред намокрянето, защото не искаше да рискува с никакви настинки и простуди. За щастие капакът на кофата беше малко извит и не се затваряше плътно. В единия край имаше отвор от шест или осем инча, през който Куин можеше да диша, като покаже носа си навън в нощта. Застанал на колене върху боклука, опрял тяло в стената на кофата, той се чувстваше сравнително удобно.

В ясни нощи спеше до кофата, като поставяше главата си така, че отвори ли очи, да вижда входната врата на Стилмановата сграда. Що се отнася до изпразването на мехура, вършеше го в края на уличката, зад кофата и с гръб към тротоара. С изпразването на червата въпросът бе по-сложен. Влизаше вътре в кофата, за да си осигури нужното уединение. Край металната кофа имаше и няколко пластмасови и от тях Куин обикновено успяваше да измъкне достатъчно количество чисти вестници, за да се избърше, въпреки че веднъж, в бързината, бе принуден да използва страница от червената си тетрадка. Що се отнася до миенето и бръсненето, Куин се научи да минава без тези две неща.

Как е успял да остане скрит през този период, е истинска загадка. И все пак никой не го е открил и никой не е алармирал властите за неговото странно присъствие. Без съмнение навреме е научил разписанието на боклукчиите и е внимавал да не им се мярка. По същия начин е отбягвал и портиера на блока, който всяка вечер е изхвърлял боклука в металната и пластмасовите кофи. Колкото и невероятно да звучи, никой не е забелязал Куин. Сякаш се е стопил и изчезнал в стените на града.

Проблемите, свързани с домакинството и материалната част на живота, са му отнемали известно време всеки ден. Но така или иначе на Куин време не му е липсвало. Разбира се, не желаел никой да го вижда и затова се стараел да отбягва хората. Не можел да ги гледа, да говори с тях, нито дори да мисли за тях. Куин винаги е смятал себе си за човек, който предпочита самотата. Всъщност през изминалите пет години най-упорито я е търсел. Но чак сега, в тази забутана уличка, започнал да разбира истинската природа на самотата. Вече нямало за какво да се залови, освен за себе си. И от всички неща, които установил по време на престоя си там, само в едно не се съмнявал: че пропада. Онова, което не можел да разбере обаче, било следното: падайки, как да очаква, че сам ще се улови? Възможно ли е да си едновременно и долу, и горе? Нещо тук не му било ясно.

Прекара много часове с вперен в небето поглед. От мястото си в дъното на уличката, вклинен между кофата за боклук и тухлената стена, не виждаше почти нищо друго и с течение на времето светът над него започна да му доставя удоволствие. Направи му впечатление, че небето е винаги в движение. Дори в безоблачни дни, когато синьото е навсякъде, съществуваха постоянни, макар и незначителни течения, премествания, вълнения, небето ту изтъняваше, ту се уплътняваше, ту проблясваше с внезапната белота на самолети, птици и литнали хартийки. Облаците усложняваха картината и Куин прекара много следобеди в опити да ги изучи, да разбере поведението им, дори да го предскаже. Запозна се с перестите облаци, с кълбестите облаци, със слоестите облаци, с дъждовните облаци и с всевъзможните им комбинации, защото внимателно ги следеше, за да види как небето се променя под тяхно влияние. Именно облаците обагряха небето. С неизчерпаема палитра: от черното до бялото с безброй оттенъци на сивото помежду им. Но всички те трябваше да се изучават, измерват и тълкуват. Не стига това, ами и пастелите, които се образуваха, щом слънцето и облаците се съприкосновят в определени моменти на деня. Спектърът на промените е невероятен, като резултатът зависеше от температурата на различните атмосферни слоеве, от вида облачност и от положението на слънцето в даден момент. Така се получаваха онези червени и розови цветове, които Куин толкова харесваше, а освен това и аленото и тъмночервеното, оранжевото и бледолилавото, златното и бледожълтеникавото. Нищо обаче не оставаше задълго. Цветовете скоро се разпръсваха, смесваха се с други, продължаваха да се носят по небето или избледняваха с настъпването на нощта. Винаги имаше и вятър, който да ускори тези събития. От мястото си Куин не всякога го усещаше, но като го гледаше как гони облаците, можеше да прецени силата и естеството на въздушното течение. Едно по едно всички явления се изредиха над главата му: слънце и буря, мрак и блясък, изгреви и залези, пладне, здрач и нощ. Дори и в най-черните нощи небето се вълнуваше, не знаеше покой. Облаците вилнееха в мрака, луната неспокойно се променяше, вятърът не спираше да шепти. Понякога в парчето небе над Куин се настаняваше нова звезда и тогава, вдигнеше ли глава, той все нея търсеше: дали е още там, или вече е угаснала?

Дните идваха и си отиваха. Стилман така и не се появи. Най-накрая парите на Куин свършиха. От известно време насам той вече се подготвяше за този момент и къташе запасите си с маниакално скъперничество. И един цент не смееше да похарчи, преди хубаво да премисли покупката си, без добре да претегли всички възможни последствия, всички „за“ и „против“. Но и най-пестеливите му икономии не можеха да спрат хода на неизбежното.

Беше някъде средата на август, когато Куин откри, че повече няма да издържи. Авторът потвърди тази дата след старателни проучвания. Възможно е обаче моментът да е настъпил и по-рано, през юли, или по-късно, през септември, тъй като всякакви проучвания от този род са до голяма степен приблизителни. Но доколкото му е известно, и след внимателно оглеждане на всички съществуващи факти и доказателства, добре пресети през ситото на явните противоречия, авторът смята за правилно да ситуира следващите събития през август, някъде между дванайсети и двайсет и пети.

Куин вече бе останал без пукната пара — няколко монети, които не правеха и долар. Беше сигурен, че по време на отсъствието в сметката му са постъпили някакви пари. Трябваше просто да прибере чековете от кутията си в пощата, да ги занесе в банката и да ги осребри. Ако всичко минеше безпрепятствено, след няколко часа можеше отново да се върне на Шейсет и девета улица. Но ние никога няма да узнаем какво му е струвало това напускане на мястото.

Парите не му стигаха дори за автобус. И ето защо за първи път от много седмици насам той тръгна пеш. Стори му се странно, че отново е на крак, придвижва се от място на място, мята ръце напред-назад, усеща плочите на тротоара под подметките си, върви. Поема на запад от Шейсет и девета улица, после по Мадисън авеню, после на север. Краката му треперят, вие му се свят. Налага му се да спира от време на време, за да си поеме дъх, а веднъж, за да не се свлече на земята, трябваше да прегърне един уличен стълб. Откри, че за да се изморява по-малко, трябва едва-едва да вдига краката си, бавно да ги тътри по земята с провлачена стъпка. Така успяваше да съхрани част от силата си, за да може да запази равновесие при качването на бордюра и слизането от него.

На Осемдесет и четвърта улица спря за миг пред един магазин. На фасадата му имаше огледало и за първи път, откакто бе започнал бдението си, Куин видя себе си. Не че се боеше да се изправи пред собствения си образ, по-скоро не му беше минавало през ум да го направи. Беше толкова зает да мисли за себе си, че въпросът за външността му бе престанал да съществува. Затова сега, като се видя в огледалото на магазина, не беше нито шокиран, нито разочарован. Остана съвсем безчувствен, защото не успя да познае отражението си. Помисли, че е зърнал някой непознат в огледалото, и в първия миг се извърна рязко, за да види кой стои зад него. Но наоколо нямаше никой. Тогава пак впери очи в собственото си отражение. Черта по черта изучи лицето пред себе си и бавно проумя, че има някаква прилика с човека, за когото винаги се бе смятал. Да, твърде вероятно това наистина да е Куин. Но и сега не се разстрои. Промяната във вида му бе толкова драстична, че той се вцепени като омагьосан. Беше се превърнал в истински бездомник. Дрехите му бяха избелели, раздърпани и покрити с мръсотия. Лицето му бе обрасло с гъста черна брада, прошарена на места със сивеещи кичури. Косата му бе дълга и сплъстена, зад ушите направо залепнала, а после се спускаше на мазни къдрици почти до раменете му. Оприличи се на Робинзон Крузо и дори се почуди колко бързо бяха настъпили в него всички тези промени. Само за няколко месеца се бе превърнал в друг човек. Опита се да си спомни как е изглеждал преди, но не успя. Погледна още веднъж този нов Куин и сви рамене. Има ли значение? Преди е бил едно, сега е друго. Нито по-добро, нито по-лошо. Беше различен, това е всичко.

Продължи към центъра на града, мина няколко пресечки, зави наляво, пресече Пето авеню и се спусна покрай оградата на Сентръл парк. При Деветдесет и шеста улица влезе в парка. Тревата и дърветата го разведриха. Късното лято бе изсушило голяма част от зеленината и на места голата земя се подаваше на кафяви прашни петна. Но дърветата все още бяха отрупани с листа и навред пробягваха светлини и сенки, които поразиха Куин с вълшебната си красота. Сутринта бе напреднала и само няколко часа я деляха от тежката следобедна жега.

Насред парка Куин почувства желание да спре. Тук нямаше улици, нито блокове, които да маркират пътя му през града, и може би затова му се стори, че е вървял с часове. Помисли си, че за да стигне до отсрещния край на парка, ще му трябват най-малко ден-два на мъчително придвижване. Продължи още известно време, но краката му съвсем отмаляха. Видя един дъб и се запъти към него, както пияница се клатушка към леглото си след среднощна запивка. Сложи под главата си червената тетрадка вместо възглавница, легна върху тревистото хълмче край дървото и заспа. От месеци за първи път спа непробудно. Събуди се чак на следващата сутрин.

Часовникът му показваше девет и половина и само при мисълта за изгубеното време сърцето му се сви. Скочи и с големи крачки забърза на запад, доволно изненадан от силата, която усети в себе си, но ядосан, че бе прахосал толкова много часове, за да си я възвърне. Беше неутешим. Чувстваше, че каквото и да направи сега, вече ще е твърде късно. И сто години да тича, пак ще пристигне, когато затварят.

Излезе от парка при Деветдесет и шеста улица и продължи на запад. На ъгъла с Колумб авеню зърна телефонна кабина, която изведнъж го подсети за Остър и чека от петстотин долара. Може би ще спести време, ако си прибере парите още сега. Можеше да отиде направо при Остър, да си сложи сумата в джоба и по този начин да избегне ходенето по пощи и банки. Но дали Остър е осребрил чека? Ако не е, можеха да си направят среща в самата банка на Остър.

Куин влезе в кабинката, бръкна в джоба си и извади съдържанието му: две монети по десет цента, една монета от двайсет и пет цента и осем пенита. Обади се на справки, за да разбере номера, после пусна една десетцентова монета и набра цифрите. Остър се обади след третото позвъняване.

— Обажда се Куин — каза той.

От другата страна се чу изпъшкване.

— Къде по дяволите се криете? — Долови раздразнение в гласа на Остър. — Търсих ви поне хиляда пъти.

— Бях зает. Работя, върху един случай.

— Онзи ли?

— Случаят „Стилман“, нали си спомняте?

— Разбира се.

— Затова се обаждам. Искам да дойда за парите сега. Онези петстотин долара.

— Какви пари?

— Чека, нали си спомняте? Чека, който ви дадох. Онзи, на името на Пол Остър.

— Разбира се, че си спомням. Но пари няма. Именно затова се опитвах да се свържа с вас.

— Не са ваши, за да ги харчите — изкрещя Куин, ужасно вбесен. — Парите са мои.

— Не съм ги харчил. Чекът е невалиден, няма покритие.

— Не ви вярвам.

— Ако искате, елате да видите писмото от банката. В бюрото ми е. Чекът е невалиден.

— Невъзможно.

— Да, но е така. Това няма значение, нали?

— Разбира се, че има. Парите ми трябват, за да продължа да работя върху случая.

— Случай обаче няма. Приключи.

— За какво говорите?

— За същото, за което и вие. За случая „Стилман“.

— Но какво значи „приключи“? Аз все още работя върху него.

— Не мога да повярвам.

— Хайде, не се правете на толкова загадъчен. Въобще не разбирам за какво говорите.

— Аз пък не мога да повярвам, че не разбирате. Къде по дяволите бяхте досега? Не четете ли вестници?

— Вестници ли? Какво пишат. Нямам време да чета вестници.

Остър се умълча и за миг Куин реши, че разговорът е приключил. Почувства се като заспал човек, който изведнъж се е събудил със слушалка в ръката си.

— Стилман скочи от Бруклинския мост — каза му Остър. — Самоуби се преди два месеца и половина.

— Лъжете.

— Новината се появи във всички вестници. Проверете сам.

Куин не каза нищо.

— Беше вашият Стилман — продължи Остър. — Онзи, който е бил професор в Колумбийския университет. Твърдят, че е умрял още във въздуха, преди да падне във водата.

— А Питър? Какво е станало с Питър?

— Нямам представа.

— Дали някой знае?

— Не мога да кажа. Ще трябва сам да разберете.

— Така е — каза Куин.

След това, без дори да каже довиждане, затвори телефона. Извади другата си десетцентова монета и се обади на Вирджиния Стилман. Все още помнеше номера й наизуст.

Някакъв механичен глас повтори избрания от него номер и заяви, че е изключен. Гласът повтори съобщението и след това линията започна да дава заето.

Куин не беше много наясно какво точно чувства. В тези първи моменти като че ли нищо, сякаш всичко това бе просто една допълнителна порция към останалото нищо. Реши повече да не мисли за това. Ще има време по-нататък. Засега единственото нещо, което имаше значение, бе да се върне вкъщи. Ще се върне в апартамента си, ще свали дрехите си и ще си вземе една гореща вана. След това ще прегледа новите списания, ще изслуша няколко плочи, ще поизчисти къщата. После може би ще започне да мисли за случилото се.

Върна се на Сто и седма улица. Ключовете от къщата все още се намираха в джоба му. Отключи външната врата, изкачи се до апартамента си и се почувства почти щастлив. Но щастието му се изпари, щом прекрачи прага.

Всичко беше променено. Като съвършено чуждо място. Куин дори си помисли, че трябва да е сбъркал апартамента. Върна се на стълбите и провери номера на вратата. Не, не грешеше. Това беше неговият апартамент; неговият ключ отвори вратата. Прибра се вътре, за да обмисли положението. Мебелите бяха пренаредени. Там, където преди имаше маса, сега стоеше стол. Където имаше канапе — маса. По стените висяха нови картини, подът беше застлан с нов килим. А бюрото му? Огледа се, но не го откри. Заразглежда мебелите по-внимателно и видя, че не са неговите. Всичко негово беше махнато от апартамента. Бюрото му го нямаше, книгите му ги нямаше, детските рисунки на мъртвия му син ги нямаше. От всекидневната влезе в спалнята. Леглото му го нямаше, скринът също. Но имаше друг скрин и той отвори най-горното му чекмедже. Беше пълно с нахвърляно в безпорядък женско бельо: чорапи, пликчета, сутиени. В следващото чекмедже имаше женски пуловери. Куин не любопитства повече. Върху шкафчето до леглото, поставена в рамка, стоеше снимката на млад мускулест блондин. На друга снимка същият млад мъж, нагазил в сняг, се усмихваше самодоволно, преметнал ръка през рамото на блудкава красавица. Красавицата също се усмихваше. Зад тях се виждаше бяла писта, мъж, нарамил чифт ски, и синьо зимно небе.

Куин се върна във всекидневната и се отпусна на един стол. В пепелника зърна доста голям фас с червило по него. Запали го и го доизпуши. После отиде в кухнята, отвори хладилника и видя, че има портокалов сок и хляб. Изпи сока, изяде три филийки от хляба и се върна във всекидневната, където отново се отпусна на стола. След петнайсет минути чу стъпки по стълбите, подрънкване на ключове пред вратата, след което момичето от снимката влезе в апартамента. Носеше бяла униформа като на медицинска сестра, а в обятията си притискаше голям кафяв плик, пълен с покупки. Като видя Куин, изпусна плика и изпищя. Или пък първо изпищя, а после изпусна плика. Куин не можеше да каже кое от двете. Като падна на пода, кафявият плик се скъса и млякото направи бяла пътечка до края на килима.

Куин стана, вдигна ръка в миролюбив жест и й каза да не се тревожи. Няма нищо да й направи. Иска да знае само едно: защо живее в неговия апартамент? Извади ключовете от джоба си и ги разклати във въздуха, като че ли за да покаже добрите си намерения. Трябваше му известно време, докато я убеди, но накрая тя се успокои.

Това, разбира се, не означаваше, че му е повярвала или че е престанала да се страхува. Стоеше до отворената врата, готова при най-малкото съмнение да се втурне навън. Куин също се държеше на разстояние, боеше се да не я подплаши. Устата му не спираше да говори. Мъчеше се да й обясни, че живее в неговия апартамент. Стана ясно обаче, че тя въобще не му вярва, но го слушаше от страх да не го ядоса, надявайки се, че след като се наговори, ще си тръгне.

— Аз живея тук от цял месец — каза му тя. — Този апартамент е мой. Наела съм го за една година.

— Защо тогава ключовете са у мен? — попита я Куин за седми или осми път. — Това не ви ли убеждава?

— Съществуват стотици начини, по които бихте могли да се сдобиете с тези ключове.

— Но те не ви ли доказват, че сте наели още обитаван апартамент?

— Казаха ми, че живеел някакъв писател, но той изчезнал, без да си плати наема, и то за няколко месеца.

— Това съм аз! — извика Куин. — Аз съм писателят.

Момичето го изгледа презрително и се изсмя.

— Писател ли? Това е смехотворно. Погледнете се само. Никога не съм виждала такава мърлявщина.

— Имах известни неприятности напоследък — опита се да обясни Куин. — Но това е само временно.

— Хазяинът ми каза, че с голямо удоволствие се е отървал от вас. Не обича наематели без постоянна работа, защото харчат повече енергия и непрекъснато правят поразии из апартамента.

— Знаете ли къде са моите вещи?

— Какви вещи?

— Книгите ми, мебелите ми, ръкописите ми.

— Нямам представа. Сигурно са продали една част, друга са изхвърлили. Тук беше съвсем празно, когато се нанесох.

Куин въздъхна дълбоко. Беше стигнал до собствения си край. Вече го усещаше, сякаш го бе осенило истинско прозрение. Нищо не му бе останало.

— Разбирате ли какво означава това? — попита той.

— Откровено казано, не ме интересува — отвърна му момичето. — Това си е ваш проблем, не мой. Аз искам само да се махнете оттук. Още сега. Този апартамент е мой и вие трябва да го напуснете. Ако не го направите, ще извикам полицията да ви арестува.

Сякаш това имаше някакво значение. Можеше цял ден да си спори с нея, но нямаше да си върне апартамента. Край, с него беше свършено, с всичко беше свършено. Измънка нещо нечленоразделно, извини се, че й е изгубил времето, мина покрай нея и излезе през вратата.

13

Тъй като повече не го интересуваше какво ще се случи, Куин не се изненада, когато външната врата на Шейсет и девета улица се отвори без ключ. Не се изненада и когато стигна деветия етаж, прекоси коридора към апартамента на Стилман и намери вратата отключена. Най-малко пък се изненада от това, че апартаментът беше празен. Целият беше съвършено оголен, в стаите нямаше нищичко. Всяка приличаше на останалите: паркет и четири бели стени. Това, разбира се, не направи впечатление на Куин. Той се чувстваше изтощен и единственото нещо, което искаше, бе да затвори очи.

Влезе в една от стаите в задната част на апартамента, малка кутийка не повече от десет на шест фута. Имаше само един малък прозорец, който гледаше към въздушната шахта, и от всички стаи тази като че ли беше най-тъмната. В стаята имаше втора врата, която извеждаше към преградена кабинка без прозорци, само с тоалетна чиния и умивалник. Куин остави червената тетрадка на пода, извади химикалката на глухонемия от джоба си и я хвърли върху тетрадката. После свали часовника и го мушна в джоба си. След това съблече дрехите си, отвори прозореца и едно по едно хвърли всичко в шахтата: първо дясната обувка, след това лявата; единия чорап, след това другия; ризата, сакото, долното бельо, панталоните. Не погледна да види как падат, нито къде са се приземили. Затвори прозореца, легна в средата на стаята и заспа.

Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Не знаеше колко време е спал, не беше сигурен дали това е нощта на същия ден или нощта на следващия. Твърде възможно, помисли си той, дори въобще да не е нощ. Нищо чудно просто да е тъмно в стаята, а навън, отвъд прозореца, да грее слънце. Помисли си, че е хубаво да стане, да отиде до прозореца и да провери, но после реши, че това не го интересува. Ако сега не е нощ, помисли си той, ще стане по-късно. Това е сигурно и независимо дали ще гледа през прозореца или не, отговорът е ясен. От друга страна, ако тук в Ню Йорк е нощ, тогава със сигурност слънцето свети някъде другаде. В Китай например несъмнено е следобед и работниците по оризовите ниви бършат потта от челото си. Денят и нощта са относителни неща, не отговарят на абсолютно условие. Във всеки момент те съществуват едновременно. Единствената причина, поради която ние не знаем това, е, че не можем да бъдем на две места едновременно.

Куин си помисли също така, че няма да е зле да стане и да обиколи другите стаи, но в същия миг осъзна, че е съвършено щастлив там, където си е. Беше му удобно на това избрано от него място, беше му приятно да лежи по гръб с отворени очи и да гледа в тавана. Само едно нещо му липсваше. Небето. Усети, че ужасно му липсва, след толкова много дни и нощи, прекарани на открито. Но сега беше на закрито и която и стая да избереше за убежище, небето ще си остане скрито и недостижимо за него.

Искаше да стои тук, докато издържи. Щом има умивалник, значи има и вода, за да утолява жаждата му. В крайна сметка сигурно ще огладнее и ще иска да яде. Но тъй като вече се бе тренирал на малко храна, знаеше, че този момент ще настъпи чак след няколко дни. Реши да не мисли за това, преди да му дойде времето. Няма смисъл да се тревожи, помисли си той, никакъв смисъл да се тревожи за неща, които са без значение.

Опита се да мисли за живота, който бе живял, преди да започне тази история. Оказа се, че не е чак толкова лесно, тъй като сега всичко му се струваше ужасно далеч. Спомни си книгите, които бе написал под псевдонима Уилям Уилсън. Странно как бе успял и още по-странно защо го бе правил. Дълбоко в себе си разбра, че Макс Уърк е вече мъртъв. Беше умрял някъде по пътя към следващия си случай и Куин не можеше да се преструва, че му е мъчно. Сега всичко му изглеждаше без значение. Помисли си за своето писалище и хилядите думи, които бе изписал върху него. Помисли си за литературния си агент, но не можа да си спомни името му. Толкова много неща изчезваха, потъваха, че не успяваше дори да ги проследи. Опита да си възстанови целия отбор на „Метс“ позиция по позиция, но умът му се зарея другаде. Централният филдер, спомни си той, беше Муки Уилсън, обещаващ млад играч, чието истинско име бе Уилям Уилсън. Несъмнено, този факт бе доста любопитен. Куин си поигра с тази идея известно време, но после я изостави. Двамата Уилям Уилсъновци се изключиха взаимно и с това въпросът приключи. Куин им махна мислено за сбогом. „Метс“ сигурно пак ще завършат на последно място, но вече няма кой да страда.

Когато се събуди за втори път, слънцето бе огряло стаята. До него на пода стоеше поднос с храна, която още вдигаше пара и много приличаше на ростбиф. Куин прие този факт с примирение. Не беше нито учуден, нито обезпокоен. Да, каза си той, съвсем възможно е тази храна да е оставена именно за мен. Не изпитваше никакво желание да узнае как и защо е станало това. Дори не му се ставаше да провери дали отговорът на загадката не се крие някъде из останалите стаи. Вместо това наведе нос над храната и видя, че освен двете дебели парчета ростбиф има и седем малки печени картофа, чиния с аспержи, прясно хлебче, салата, гарафа червено вино, няколко резенчета сирене и една круша за десерт. Имаше и бяла ленена салфетка, а сребърните прибори и блюда бяха от най-фино качество. Куин изяде храната, по-точно половината от нея, защото повече не можеше.

Нахрани се и започна да пише в червената си тетрадка. Продължи да пише, докато мракът се върна в стаята. По средата на тавана имаше малко осветително тяло и електрически ключ до вратата, но мисълта да ги използва не се понрави на Куин. Не след дълго той отново заспа. Когато се събуди, в стаята пак бе слънчево и втори поднос с храна стоеше до него на пода. Изяде каквото можа и пак се зае с писането.

В по-голямата си част писанията му от този период се състояха в странични въпроси около случая „Стилман“. Например недоумяваше защо не си е направил труда да погледне във вестниците репортажите за арестуването на Стилман през 1969 г. Дали кацането на Луната през същата година не е по някакъв начин свързано със станалото. Почуди се защо бе повярвал на Остър, че Стилман е мъртъв. После се опита да мисли за яйца и написа фрази като: „здраво яйце“, „яйце по лицето му“, „снасям яйце“, „приличат си като две яйца“. Замисли се какво ли щеше да стане, ако бе проследил втория Стилман вместо първия. Почуди се защо Христофор, светецът покровител на пътешествията, е деканонизиран от папата през 1969, точно в годината, в която се осъществява пътуването до Луната. Почуди се защо Дон Кихот не е останал да си пише книги, подобни на онези, които обича, вместо да се впуска в техните приключения. Почуди се защо има същите инициали като Дон Кихот. Дали момичето, което се бе нанесло в апартамента му, не е същото, което бе видял да чете книгата му на Централна гара. Дали Вирджиния Стилман не е наела друг детектив, след като той не успя да се свърже с нея по телефона. Защо повярва на Остър, че чекът бил невалиден. Дали Питър Стилман някога е спал в стаята, в която се намираше той сега. Дали случаят наистина е приключил, или просто той е престанал да работи върху него. Каква ли рисунка ще се получи, ако направи карта на всичките извървени от него стъпки и коя ли буква ще образуват нейните очертания.

Когато се стъмни, Куин заспа, а когато отново стана светло, той си изяде храната и пописа известно време в червената си тетрадка. Не знаеше колко време е минало помежду тези интервали, нито пък изпитваше желание да брои дните и часовете. Струваше му се обаче, че малко по малко мракът надвива на светлината, че докато в началото преобладаваше слънцето, сега светлината му постепенно взе да избледнява и бързо да се топи. Отначало приписа това на смяната на сезона. Равноденствието несъмнено вече е преминало и може би наближава слънцестоенето. Но дори и след настъпването на зимата, когато теоретично би трябвало да започне обратният процес, Куин забеляза, че независимо от всичко периодите на мрака завземаха все повече и повече от периодите на светлината. Все по-малко време му оставаше да се храни и да пише в червената си тетрадка. Най-накрая, така поне му се струваше, тези периоди се сведоха до минути. Веднъж например свърши храната си и откри, че има време само колкото да напише три изречения в тетрадката си. Следващия път светлината му стигна само за две изречения. Започна да пропуска храненето, само и само да му остане малко време за червената тетрадка, а към подноса се обръщаше чак след като гладът ставаше непоносим. Но времето на светлината продължаваше да се свива и много скоро едва му стигаше за хапка или две, преди мракът отново да се е върнал. Дори и не помисли да щракне електрическия ключ, защото отдавна бе забравил за него.

Нарастващата продължителност на мрака съвпадаше с намаляващия брой на изписаните страници в червената му тетрадка. Малко по малко Куин приближаваше края. В един момент осъзна, че колкото повече пише, толкова по-скоро ще дойде времето, когато няма да има какво да пише. Взе много да умува и внимателно да претегля думите си, като се мъчеше да се изрази колкото е възможно по-икономично и по-ясно. Дори съжали, че е опропастил толкова много страници в началото на червената си тетрадка и въобще, че е загубил толкова време и празни листове със случая „Стилман“. Защото случаят беше вече част от неговото далечно минало и той дори рядко се сещаше за него. Той бе просто мост към друго място в неговия живот и сега, след като вече го бе преминал, смисълът му бе изчезнал. Куин повече не се интересуваше от себе си. Пишеше за звездите, за земята и надеждите си спрямо човечеството. Усещаше, че думите са откъснати от него, че вече са част от големия свят извън него, че са така действителни и самородни като всеки камък, езеро или цвете. Те вече нямаха нищо общо с него. Спомни си момента на своето раждане и как нежно го изтеглиха от утробата на майка му. Спомни си безкрайното внимание на света и на всички хора, които някога бе обичал. Вече нищо друго нямаше значение, освен красотата на всичко това. Искаше да продължи да пише за нея и невъзможността да го прави го изпълваше с болка. Въпреки това опита се мъжки да посрещне края на червената тетрадка. Замисли се дали пък ако светлината никога повече не се върне, не би могъл да пише без писалка, да се научи да говори, вместо да пише, да изпълва мрака с гласа си, да изпуска думите във въздуха, да ги мята срещу стените или навън в града.

Последното изречение в червената тетрадка гласеше: „Какво ли ще се случи, когато не остане и страница в червената тетрадка?“

Оттук нататък историята става много неясна. Информацията изчезва и събитията, които следват подир това последно изречение, ще останат докрай неизвестни. Би било глупаво дори да се опитваме да ги отгатнем.

През февруари кацнах у дома след едно пътуване до Африка, броени часове преди над Ню Йорк да се извие силна снежна виелица. Още същата вечер се обадих на приятеля си Остър и той ме покани веднага да му отида на гости. В гласа му имаше нещо толкова настоятелно, че не посмях да откажа, въпреки че бях капнал от умора.

Като отидох, Остър ми разказа малкото, което бе успял да научи за Куин, и продължи със странния случай, в който случайно се бе замесил. Чувствал се обсебен от него, така рече, и настояваше да чуе моето мнение по въпроса. След като го изслушах, ядосах му се, че се бе отнесъл така безразлично към Куин. Скарах му се, че не се е помъчил да изиграе по-съществена роля в тези събития, че не е направил нищо, за да помогне на човека, който очевидно е имал неприятности.

Остър като че взе думите ми присърце. Всъщност, каза той, точно затова ме извикал. Чувствал се гузен и имал нужда да се разтовари пред някого. Каза, че аз съм бил единственият човек, на когото имал доверие.

Последните няколко месеца непрекъснато се бе опитвал да открие Куин. Напразно. Куин вече не живеел в апартамента си, а и Вирджиния Стилман била изчезнала. Тогава му предложих да огледаме апартамента на Стилман. Нещо съвсем интуитивно ми подсказа, че именно там трябва да се е сврял Куин.

Сложихме палтата си, излязохме и взехме едно такси до Шейсет и девета улица. От цял час валеше сняг и улиците бяха станали опасно хлъзгави. Лесно проникнахме в сградата — мушнахме се през вратата заедно с един от живущите, който в този момент се прибираше. Качихме се горе и намерихме вратата на бившия апартамент на Стилман. Беше отключена. Влязохме на пръсти и открихме няколко голи празни стаи. В една от тях, в дъното на апартамента, добре почистена, както бяха и останалите, видяхме червената тетрадка на пода. Остър я вдигна, прегледа я набързо и каза, че е на Куин. След това ми я подаде и рече да я пазя. Тази история така го разстрои, че се страхуваше да задържи тетрадката у себе си. Обещах да му я пазя, докато събере кураж да я прочете, но той поклати глава и отвърна, че не иска да я вижда. Излязохме и тръгнахме пеш в снежната нощ. Целият град бе побелял, снегът продължаваше да вали, сякаш никога повече няма да спре.

Що се отнася до Куин, не мога да кажа къде е сега. Запознах се с червената тетрадка най-внимателно и ако историята страда от някакви неточности, вината е изцяло моя. На моменти текстът трудно се дешифрираше, но аз направих каквото можах, като общо взето се въздържах от каквито и да било тълкувания. Червената тетрадка, разбира се, представлява само половината история, както всеки внимателен читател ще разбере. Що се отнася до Остър, убеден съм, че се е държал доста зле през цялото време. И ако вече не сме приятели, за това, вината е негова. А що се отнася до мен, в мислите си аз продължавам да бъда с Куин. И той ще остане с мен завинаги. Където и да е изчезнал, желая му късмет.