Нюйоркска трилогия

Духове

Най-напред е Блу. После Уайт, после Блак, а преди тях е Браун11. Браун обучи Блу, посвети го в занаята, а когато Браун остаря, той зае мястото му. Така започна. Място на действието — Ню Йорк, време — настоящето. И двете ще останат непроменени. Всеки ден Блу отива на работа, сяда зад бюрото и чака нещо да се случи. Дълго време нищо не се случва, докато един човек на име Уайт прекрачва прага на кантората му и така започва всичко.

Случаят изглежда елементарен. Уайт иска от Блу да следи човек на име Блак, да не го изпуска от очи толкова дълго, колкото е необходимо. Докато е работел при Браун, Блу неведнъж е следил хора и тази задача с нищо не е по-различна, а може да се окаже и по-лесна от много други.

Блу има нужда от тази поръчка и затова изслушва Уайт, без да задава много въпроси. Предполага, че става въпрос за изневяра, а Уайт е само един ревнив съпруг. Уайт не е много словоохотлив. Държи всяка седмица да му се дава писмен отчет, който да се изпраща до пощенска кутия с еди-кой си номер, да е написан в два екземпляра на страници с еди-каква си ширина и дължина. В замяна на това Блу ще получава всяка седмица чек на свое име по пощата. После Уайт казва на Блу къде живее Блак, как изглежда и така нататък. Когато Блу пита Уайт колко според него ще продължи това следене, Уайт отвръща, че не знае. Ти си гледай отчетите, казва той, останалото е моя грижа.

За да бъдем справедливи към Блу, трябва да кажем, че цялата тази работа му изглежда малко странна. Но да се говори за лоши предчувствия на този етап е още рано. И все пак някои неща у Уайт не могат да не му правят впечатление. Черната брада например и невероятно рунтавите вежди. А и кожата — необикновено бяла, като че ли е обилно напудрена. Блу не е вчерашен, пък и минава за голям специалист в изкуството да се маскира. Веднага разбира, че случаят е именно такъв. В края на краищата учител му е не кой да е, а Браун, който навремето се славеше като най-добрия в занаята си. В един момент обаче Блу решава, че е сбъркал, че съвсем не става дума за изневяра. Но не се задълбочава повече, тъй като Уайт продължава да говори и Блу трябва да внимава в думите му.

— Всичко е уредено — казва Уайт. — Точно срещу жилището на Блак, на отсрещната страна на улицата, има един малък апартамент. Вече съм го наел и можете да се настаните още днес. Наемът ви ще се плаща до приключване на случая.

— Добро хрумване — отвръща Блу и взима ключовете. — С това ми спестявате подготвителната работа.

— Точно така — отвръща Уайт и глади брадата си.

Всичко е уредено. Блу приема и двамата си стискат ръцете. За да покаже благоразположението си към него, Уайт дори дава на Блу аванс от десет петдесетдоларови банкноти.

Ето, така започва историята. От една страна, младият Блу, от друга — мъж на име Уайт, който очевидно не е оня, за когото се представя. Какво ме интересува, казва си Блу, след като Уайт вече е напуснал кантората му. Сигурно си има своите съображения. Пък и не ме засяга. Трябва да гледам единствено собствената си работа и как да я свърша по-добре.

Денят е 3 февруари, 1947 година. Разбира се, Блу въобще не предполага, че случаят ще се проточи с години. Но настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето. Открай време така върви светът: стъпка по стъпка, изричаш първо едната дума, после следващата. Има неща, които Блу просто няма откъде да знае, поне на този етап. Защото знанието идва бавно, а когато дойде, то често става на висока цена.

Уайт напуска кантората и миг след това Блу вдига телефонната слушалка, за да звънне на бъдещата мисис Блу. Излизам в нелегалност, казва той на своята любима. Не се безпокой. Няма да ти се обаждам известно време, но непрекъснато ще мисля за теб.

Блу сваля малка сива раничка от лавицата и я натъпква догоре. Слага първо трийсет и осемкалибровия си пистолет, един бинокъл, тефтер и много други инструменти на занаята. След това почиства бюрото, подрежда книжата върху него и заключва кантората. Оттам тръгва към апартамента, който Уайт е наел за него. Адресът не е важен. За да не бъдем голословни, нека бъде Бруклин. Някоя тиха, уединена уличка, недалеч от моста — „Ориндж“ например. През 1855 година на същата тази уличка Уолт Уитман собственоръчно е набрал първото си издание на „Стръкчета трева“ и пак на нея, от амвона на личната си червенотухлена църква Хенри Уорд Бийчър12 е държал пламенните си речи срещу робството. Толкова за местния колорит.

Апартаментът е малък и прилича на ателие. Намира се на третия етаж в четириетажна сграда, облицована с червеникавокафяв камък. Блу с радост установява, че е напълно обзаведен, и като се разхожда из просторната стая, разглежда мебелировката. Всичко е съвършено ново: леглото, масата, столът, килимът, спалното бельо, кухненските прибори, уредите, всичко. В гардероба висят пълен комплект дрехи и Блу, недоумявайки дали са предназначени за него или не, решава да ги пробва и открива, че са му съвсем по мярка. Не е най-просторното кътче, което познавам, казва си той, но затова пък е много уютно, много уютно.

Отново излиза, пресича улицата и влиза в отсрещната сграда. Търси името на Блак по пощенските кутии във входа и го намира: Блак — 3 етаж. Дотук добре. След това се връща в стаята си и се залавя за работа.

Дръпва завесите на прозореца, поглежда навън и вижда Блак, който седи пред нещо като маса в стаята си отсреща. Не е съвсем ясно какво става, но Блу решава, че Блак се е навел и пише. Поглежда през бинокъла и точно това се оказва. Лещите обаче не са много силни и написаното не може да се види, но и да можеше, Блу надали щеше да успее да го разчете. Следователно само едно е сигурно — Блак пише нещо в тетрадка с червена писалка. Блу изважда собствения си тефтер и отбелязва: 3 фев. 15.00 ч. Блак пише, седнал зад бюрото си.

От време на време Блак спира да работи и се зазяпва през прозореца. В един момент Блу дори решава, че гледа право в него, и уплашено се отдръпва назад. Но като се взира по-внимателно, разбира, че това е само един празен втренчен поглед, който говори повече за замисленост, отколкото за наблюдателност, поглед, през който нещата стават невидими, защото Блак не ги допуска до съзнанието си. На равни интервали той става от стола си и изчезва нанякъде, вероятно в един от ъглите на стаята, предполага Блу, или може би отива до тоалетната, но не се бави дълго, връща се и отново сяда зад бюрото. Това продължава вече няколко часа и усилията на Блу да научи нещо повече изглеждат напразни. В шест часа той записва второто изречение в бележника си: Това продължава вече няколко часа.

Блу не толкова се отегчава, колкото се чувствува безпомощен и безполезен. Като не може да прочете написаното от Блак, струва му се, че всичко върви на празен ход. Нищо чудно да е луд, мисли си Блу, и сигурно крои планове да взриви света. Може писанията му да съдържат някаква тайна формула. Но Блу веднага се засрамва от детинските си измишльотини. Рано е още за резултати, казва си той, и засега решава да не прави прибързани заключения.

Умът му се зарейва като в безпътица, спира ту на едно, ту на друго, но в крайна сметка се установява върху бъдещата мисис Блу. Тази вечер двамата се канеха да излязат заедно, спомни си той, и ако не беше Уайт, който така неочаквано цъфна в кантората му сутринта с предложение за работа, сега щеше да бъде с нея. Първо в Китайския ресторант на Тридесет и девета улица, където щяха да се мъчат с дървените клечки и да си държат ръцете под масата, а след това да отидат на двойната прожекция в „Парамаунт“. За един кратък миг той вижда лицето й с кристална яснота (как се смее с наведени очи, уж се срамува) и разбира, че много повече му се иска да бъде с нея, отколкото да кисне в тази малка стая Бог знае още колко време. Решава да й звънне по телефона, за да си побъбрят, после се разколебава и накрая съвсем се отказва. Не иска да изглежда слаб. Ако тя почувствува колко много я желае, той ще загуби предимството си и от това няма да излезе нищо добро. Мъжът винаги трябва да бъде по-силният.

Блак вече е разчистил бюрото си и на мястото на тетрадката му се мъдри чиния. Вечеря. Седи и бавно дъвче, зяпа разсеяно през прозореца, както и преди. При вида на храната Блу се сеща, че е гладен, и отива да тършува из кухнята. Избира някаква яхния в консерва, стопля я и обира соса й с филия бял хляб. Надява се, че след вечеря Блак ще излезе да се поразходи, и за миг се въодушевява, когато наистина забелязва някакво раздвижване в стаята му. Но в крайна сметка нищо. След петнайсетина минути Блак отново сяда зад бюрото си, този път чете книга. От едната му страна свети лампа и сега Блу може по-добре да огледа лицето му. Решава, че са почти връстници, плюс-минус една-две години. Което ще рече, трийсет без малко или малко отгоре. Лицето на Блак му харесва, макар да не открива в него нищо забележително, което да го открои от хилядите други лица, които човек среща всеки ден. Това го разочарова, но той продължава тайно да се надява, че ще открие друго потвърждение за лудостта на Блак. Блу поглежда през бинокъла и прочита заглавието на книгата, която Блак чете. „Уолдън“ от Хенри Дейвид Торо. Блу не я е чувал, но внимателно вписва заглавието в тефтерчето си.

Така до края на вечерта — Блак чете, Блу го наблюдава. Времето минава и Блу се отчайва все повече и повече. Не е свикнал да бездейства и сгъстяващият се наоколо мрак започва да му действува потискащо. Предпочита да е в движение, да кръстосва от място на място, да върши нещо. Не съм тип Шерлок Холмс, оплакваше се той на Браун, когато шефът му възлагаше работа на едно място. Дай ми нещо, дето да се развъртя. А сега, когато сам си е шеф, ето какво му се пада: случай, в който просто не можеш да си отлепиш задника от стола. Защото да наблюдаваш как някой чете и пише означава точно това. Ако иска да разбере какво става, на Блу не му остава нищо друго, освен да се опита да проникне в главата на Блак и да узнае намеренията му, а това, разбира се, е невъзможно. Ето защо полека-лека се оставя на собствените си блуждаещи мисли, които го връщат към отминалите дни. Назад към Браун и някои от случаите, върху които бяха работили заедно. Все още ясно си спомня големите им „удари“. Например аферата Редман. Тогава пипнаха банковия касиер, дето беше задигнал четвърт милион долара. За целта Блу се престори на букмейкър и подлъга Редман да залагат заедно. Впоследствие парите бяха открити точно в липсващите сметки и човекът си получи заслуженото. Още по-интересен беше случаят Грей. Грей изчезнал. След година и половина пълна неизвестност жена му беше вече готова окончателно да го отпише като покойник. Блу направи издирването по всички правила и обичайните канали, но без никакъв резултат. И тогава, тъкмо когато се канеше да напише последния си доклад, той попадна на Грей в един бар, точно на две преки от мястото, където се намираше съпругата му, напълно убедена, че мъжът й никога вече няма да се върне. Името на Грей беше станало Грийн, ала Блу знаеше, че въпреки всичко това е Грей, защото от три месеца насам навсякъде носеше със себе си снимка на човека и знаеше лицето му наизуст. Излезе, че е случай на амнезия. Блу върна Грей на жена му и въпреки че той не успя да си я спомни и продължи да нарича себе си Грийн, все пак много я хареса и след няколко дни й предложи брак. Така че мисис Грей стана мисис Грийн, омъжи се за собствения си съпруг втори път и докато Грей продължаваше да не си спомня нищо от миналото и упорито отказваше да признае, че има нещо, което да не си спомня, това съвсем не му пречеше да си живее превъзходно в настоящето. Грей беше работил като инженер в предишния си живот, а под името Грийн се бе преквалифицирал на барман в същия онзи бар, на две преки от дома си. Обичаше да прави коктейли, както сам твърдеше, да разговаря с клиентите си и нещо повече — не можеше да си представи да върши друга работа. Роден съм за барман, заяви той на Браун и Блу по време на сватбеното си тържество, а кои са те да му казват какво да прави с живота си?

Така беше в доброто старо време, припомня си Блу, зазяпан в Блак, който угаси светлината в отсрещната си стая. Накъдето и да се обърнеш — все неочаквани обрати и забавни съвпадения. Е, за съжаление не всеки случай е вълнуващ. Но човек трябва да приема и хубавото, и лошото в този живот.

На следващата сутрин Блу, вечният оптимист, е в отлично настроение. Отвън снегът е покрил тихата уличка и всичко е побеляло. Изчаква Блак да закуси на масата си до прозореца и да прочете още няколко страници от „Уолдън“, после го мерва в противоположния край на стаята, а когато отново се приближава до прозореца, вече е облечен за излизане. Часът е осем и нещо. Блу припряно мята върху себе си палтото, шала и шапката, нахлузва си обувките и изхвръква на улицата минутка след Блак. Навън цари покой, толкова е тихо, че се чува как снежинките леко кацат върху клоните на дърветата. Няма жива душа и стъпките на Блак оставят чифт съвършени отпечатъци по белия тротоар. Блу завива след тях и зад ъгъла зърва Блак лениво да се поклаща надолу по улицата, сякаш се наслаждава на времето. Не се държи като човек, който иска да избяга, мисли си Блу, и сам успокоява крачка. Две улици по-надолу Блак влиза в магазин за хранителни продукти, мотае се вътре двайсетина минути, след което излиза, натоварен с два препълнени кафяви книжни плика. Без да обръща внимание на Блу, който се е скрил в отсрещния вход, тръгва обратно към улица „Ориндж“, като старателно следва собствените си стъпки. Запасява се за лошото време, промърморва Блу под нос. С риск да го изпусне, той също влиза в магазина. Ако това не е някаква клопка, мисли си Блу, и Блак не възнамерява да захвърли пликовете още зад първия ъгъл и да си плюе на петите, той би трябвало отново да се върне вкъщи. Блу пазарува набързо, отбива се в съседната будка, избира един вестник и няколко списания и се прибира в стаята си на улица „Ориндж“. Разбира се, Блак вече е седнал зад бюрото до прозореца и пише в същата тетрадка, както и предишния ден.

Поради снега видимостта е много лоша и Блу с мъка различава какво става в стаята на Блак. Дори бинокълът не помага. Денят е мрачен, не спира да вали и фигурата на Блак едва се мержелее в стаята като сянка. Блу се приготвя за дълго чакане, грабва вестника и списанията и се настанява удобно. Той е ревностен читател на „Истински детектив“ и с нетърпение го очаква всеки месец. Сега, когато има толкова много време на разположение, изчита новия брой от кора до кора. Не пропуска дори кратките съобщения и реклами. Сред многобройните материали за гангстери и ченгета открива малка статия, която така дълбоко се врязва в ума му, че и след като е оставил списанието, продължава да занимава мислите му. Преди около двайсет и пет години в някаква горичка край Филаделфия било намерено убито момче. Въпреки че навремето полицията веднага се заела със случая, не успяла да открие абсолютно никакви улики. И не само че липсвали заподозрени лица, но и тялото на момчето останало неидентифицирано. Кое е, откъде е дошло, какво е правило там — всички тези въпроси увиснали без отговор. В крайна сметка диренето било преустановено и ако не бил следователят, който отговарял за аутопсията на момчето, случаят щял да потъне в пълно забвение. Този следовател, на име Голд, взел присърце убийството. Преди момчето да бъде погребано, той направил маска на лицето му и оттогава посвещавал всеки свободен миг от времето си на тази мистерия. След двайсет години, вече на възраст, той се пенсионирал и изцяло се отдал на работата върху въпросния случай. Но нещата така и не потръгнали. Не успял да постигне никакъв напредък, нито с милиметър да се приближи към разрешаването на загадката. Статията в „Истински детектив“ оповестява предложението му за награда от две хиляди долара на всеки, който може да му предостави информация за момчето. Публикувана е и едрозърнеста ретуширана снимка на човек, който държи в ръцете си маската на жертвата. Погледът му излъчва такава страстна молба, че Блу с мъка откъсва очите си от него. Голд вече е престарял и се страхува, че ще си отиде от този свят, без да е разкрил виновника. Това истински трогва Блу. Ако можеше, той веднага би изоставил сегашната си задача, за да помогне на Голд. Такива хора не се срещат под път и над път, мисли си той. Ако момчето е негов син, подобна преданост би имала обяснение — най-обикновена жажда за мъст и всеки би го разбрал. Но Голд въобще не е познавал момчето, така че липсва лична заинтересованост, няма никаква тайна подбуда. И именно това поразява Блу. Голд просто отказва да приеме един свят, в който убийството на дете може да остане ненаказано, дори когато самият убиец сигурно вече е мъртъв. Той е готов да пожертвува собствения си живот, собственото си щастие и спокойствие само и само да поправи тази неправда. Блу се замисля за малкото момче, опитва се да си представи как точно се е случило, опитва се да почувствува онова, което може би е преживяло, и тогава изведнъж му хрумва, че убиецът трябва да е бил един от родителите, защото иначе момчето би фигурирало в списъците на избягали от къщи деца, данни за които дават самите родители. Това още повече усложнява нещата, мисли си Блу, и от самата мисъл му става гадно и отвратително, както сигурно се е усетил и Голд; и изведнъж си дава сметка, че преди двайсет и пет години той също е бил малко момче и че ако другото дете бе живяло, сега то щеше да е на неговата възраст. Можеше да се случи и на мен, мисли си той. Онова момче можех да бъда и аз. И като не вижда какво друго може да направи, изрязва снимката от списанието и я забожда на стената над леглото си.

Така минават първите дни. Блу наблюдава Блак и почти нищо ново не се случва. Блак пише, чете, яде, прави кратки разходки из квартала и като че не забелязва съществуването на Блу. Що се отнася до Блу, той гледа да не се притеснява. Предполага, че Блак се прикрива и изчаква удобния момент. Тъй като е сам, Блу си знае, че не може да бъде винаги буден, на пост и нащрек. В края на краищата невъзможно е да следиш някого в продължение на двайсет и четири часа всеки ден. Трябва да има време за сън, храна, за миене, пране и така нататък. Ако Уайт толкова държи Блак да е плътно под око през цялото денонощие, той би трябвало да наеме двама или трима, а не само един детектив. Но Блу е съвсем сам и прави толкова, колкото е по силите му.

Въпреки самоуспокоителните си приказки започва да се тревожи. Ако Блак трябва да бъде наблюдаван, той трябва да бъде наблюдаван всеки час, всяка минута. Ако следенето не е плътно, тогава от него няма смисъл. Не е нужно много, разсъждава Блу, за да се промени цялата картина. Един миг невнимание — извърнат встрани поглед, почесване по главата или пък прозявка — стига, за да се измъкне Блак и да извърши каквото там гнусно дело си е наумил. И все пак такива моменти ще има — стотици и хиляди всеки божи ден. Според Блу това е доста обезпокоително, защото колкото и да размишлява над този проблем, не вижда никакво разрешение. Но не само това го тревожи.

Досега Блу никога не е имал възможност да стои толкова дълго затворен на едно място и тази новопридобита леност му носи смътното усещане за загуба. За първи път в живота си той е оставен насаме със себе си, без да има с какво да се залови, без да може да отдели часовете в живота си един от друг. Никога преди не се е замислял много-много за вътрешния си свят и въпреки че винаги е знаел за съществуването му, той си е останал неизвестна величина за него, неизследвана и следователно тъмна и неразбираема. Безпрепятствено се е плъзгал по повърхността на нещата и ги е удостоявал с вниманието си само колкото да ги възприеме, да ги отмери и отмине; винаги с удоволствие е наблюдавал света такъв, какъвто е, и нищо повече не е искал от нещата, освен да ги има. И до този момент ги е имало, с ясно очертани контури на фона на дневната светлина, набивали са се в очи, за да му кажат, че са там, че са това, което вижда, и нищо друго, че не е нужно да се спира и умислено да ги заглежда. А сега, ненадейно, когато този свят е отместен встрани, когато не вижда нищо друго, освен една мъглява фигура, наречена Блак, улавя се, че мисли за неща, които преди не биха му дошли наум, и това също започва да го притеснява. Ако мислене е, така да се каже, прекалено силна дума на този етап, малко по-скромен термин — размишление например, — ще се окаже далеч по-неточен. Да размишляваш (думата идва от латинското speculatus) значи да оглеждаш нещо като в огледало. Защото, шпионирайки Блак в отсрещния апартамент, Блу като че ли гледа в огледало, но вместо безпристрастно да съзерцава чужд човек, все повече добива усещането, че съзерцава себе си. Темпото на живота му е така драстично забавено, че чак сега Блу успява да види неща, които преди са убягвали от вниманието му. Например траекторията на светлината, която всеки ден прекосява стаята му, или начина, по който в определени часове слънцето отразява снежната белота върху тавана на стаята му. Пулса на сърцето, звука на дъха, премигването на клепачите — сякаш за първи път си дава сметка за тези незначителни събития и колкото и да се опитва да ги забрави, те упорито са се настанили в ума му с натрапчивостта на ненужно повтаряна безсмислена фраза. Знае, че не може да бъде истинска, но малко по малко тя като че ли добива смисъл.

За Блак, за Уайт, за работата, която са го наели да върши, за всичко това Блу започва да измисля някакви хипотези. Освен че му помага да минава времето, измислянето се оказва и удоволствие само по себе си. Първо си въобразява, че Уайт и Блак са братя и че става въпрос за огромна сума пари — например наследство, или пък капитал, вложен в съвместно предприятие. Може би Уайт иска да докаже, че Блак е некомпетентен, че мястото му е в специализирано заведение, а после да заграби семейното богатство, за да се разпорежда с него както намери за добре. Но Блак не е чак толкова глупав и затова се е скрил, изчаквайки духовете да се успокоят. Според друга версия на Блу Уайт и Блак са съперници, преследващи една и съща цел — например разгадаването на сложен научен проблем, — и Уайт държи Блак под наблюдение от страх да не бъде изпреварен в изобретението. Според трета версия е бивш агент на ФБР или някоя друга шпионска организация, може би дори чуждестранна, но по собствена инициатива се е заел с периферно разследване, не непременно наказуемо от закона или шефовете му. Наемайки Блу да му свърши тази работа, той всъщност запазва в тайна наблюдението си върху Блак, като същевременно продължава да изпълнява обичайните си задължения. Ден след ден списъкът на тези измислени истории расте, като Блу често се връща на някоя от първоначалните версии, да я дообогати с подробности, а друг път съчинява съвършено нови сюжети, свързани например с убийства, отвличане на деца за откупи на баснословни суми и т.н. И докато дните се нижат, Блу разбира, че историите, които може да измисли, нямат край. Защото Блак е празнота, черна дупка в тъканта на нещата и една история може да запълни тази дупка не по-зле от всяка друга.

Блу обаче не си пада много по измислиците. Предпочита да знае голата истина. Но на този ранен етап сам разбира, че е нужно търпение. Малко по малко навлиза в новата си работа и с всеки изминал ден се чувствува все по-уверен и по-готов да се примири с дългото чакане.

Мисли за бъдещата мисис Блу от време на време нарушават блажения душевен мир, който е на път изцяло да го обземе. Блу чувствува липсата й повече от всякога и в същото време нещо му подсказва, че нещата никога вече няма да бъдат както преди. Откъде идва това усещане, не знае. Замисли ли се за Блак, неговата стая и случая, върху който работи, той е сравнително спокоен и доволен, докато мисълта за бъдещата мисис Блу всява в сърцето му смут и паника. Спокойствието му мигом се превръща в мъка и той като че ли пропада в дълбока черна пещера, от която измъкване няма. Почти всеки ден го гложди изкушението да вдигне телефона и да й се обади, защото си мисли, че може би истинското докосване до нея ще развали магията. Но дните отминават и той все не се обажда. Това също го тревожи, не си спомня друг път да е изпитвал такова нежелание да направи нещо, което несъмнено иска да направи. Променям се, казва си той. Малко по малко, но вече не съм същият. Това откритие отначало го ободрява, но впоследствие оставя у него усещането, че е станал съвсем непознат на самия себе си. Дните отминават и бъдещата мисис Блу все по-натрапчиво обсебва мислите му, особено нощем. В мрака на стаята, легнал по гръб с отворени очи, той си припомня тялото й сантиметър по сантиметър, като започва с ходилата и глезените и тръгва нагоре по краката, по бедрата, изкачва се до корема и плъзва към гърдите, където блажено потъва в еластичната им мекота, после я обхожда отзад — бутовете, гърба, най-накрая стига шията и там се сгушва под кръглото й усмихнато лице. Какво ли прави сега, пита се понякога той. И какво ли си мисли за всичко това? Но никакъв отговор не го задоволява. Докато в случая с Блак е способен да измисли милиони истории на базата на оскъдните факти, при бъдещата мисис Блу всичко е мълчание, объркване и празнота.

Идва денят, когато трябва да напише първото си сведение. Блу не е вчерашен, а и подобни писания винаги му са се удавали. Неговото правило е да се придържа към външните факти, като представя събитията така, че всяка дума точно да съответствува на описвания обект, без да оставя място за каквито и да е неясноти. За него думите са големи прозрачни стъкла, които стоят между него и света и които никога не са пречили на видимостта му, никога не си е личало, че ги има. Е, на моменти стъклото може и да се е позамъглявало тук-там и Блу е трябвало да го лъсне, но попадне ли на точната дума, всичко на мига се е прояснявало. Използвайки записките, за да опресни паметта си и да отсее най-смислените оценки, той се опитва да изгради логично и праволинейно цяло без празноти, но и без украса. Във всички негови досегашни сведения конкретните действия са преобладавали за сметка на тълкуванията. Например: Обектът измина разстоянието от Кълъмбъс съркъл до Карнеги хол. Нито дума за времето, за движението по улиците, за настроението или вида на обекта. Сводката се ограничава единствено до известните и доказуеми факти и не се прави никакъв опит да се мине отвъд тази граница.

Изправен пред фактите на случая с Блак обаче, Блу усеща, че е в затруднено положение. Бележникът, разбира се, е пред него, но погледне ли написаното, с разочарование установява невероятна оскъдица от данни. Думите му, вместо да черпят сила от фактите, за да ги възпроизведат още по-плътно и осезаемо, сякаш сами ги разтварят, за да изчезнат напълно. Никога преди не му се е случвало подобно нещо. Поглежда към отсрещната страна на улицата и вижда Блак, седнал както обикновено на бюрото си. В този момент Блак също гледа през прозореца и тогава на Блу му хрумва, че повече не може да разчита на старите методи на работа. Улики, предварителна подготовка, рутинни разследвания — тези неща тук вече не играят никаква роля. Просто не важат. Но когато се опитва да измисли нещо друго, не стига доникъде. На този етап Блу може да каже със сигурност само какво случаят не е. Но какво е, за него е все още тайна.

Блу слага пишещата си машина върху масата и отчаяно се мъчи да роди някакви нови идеи, които да му помогнат в непосредствената задача. Мисли си дали едно достоверно описание на изминалата седмица не трябва да включва и всички истории, които сам си е съчинил по случая Блак. Като няма какво толкова да докладва, тези пътешествия в света на измислиците биха могли да пооцветят сивотата на останалите зад гърба му седем дни. Но бързо отхвърля хрумването, защото те нямат нищо общо с Блак. В края на краищата това не е историята на моя живот, казва си той, и от мен се очаква да пиша за Блак, а не за себе си.

Все пак тази вироглава идея продължава да го изкушава и минава време, преди Блу окончателно да я потисне. Връща се в самото начало и тръгва отново по следите на случая, бавно, стъпка по стъпка. Решен стриктно да изпълни това, което се очаква от него, той с мъка съчинява сводката в стария му познат стил, като поднася всеки детайл така точно и педантично, че загубва немалко часове, преди да успее да я изчисти от словесните излишъци. Когато прочита резултата, признава, че всичко изглежда съвсем достоверно. Но защо тогава се чувствува толкова неудовлетворен, толкова ядосан на написаното? Казва си: това, което се случи, всъщност не е това, което се случи. За първи път след толкова години на писане на сводки той открива, че думите не му вършат работа, нещо повече, те всъщност замъгляват обекта, който се опитват да назоват. Блу оглежда стаята, като спира вниманието си последователно на различни предмети. Вижда лампата и си казва, лампа. Вижда леглото и си казва, легло. Вижда бележника и си казва, бележник. Нищо няма да излезе, ако нарека лампата легло, мисли си той, или леглото — лампа. Не, тези думи добре пасват на нещата, за които се отнасят, и в мига, в който Блу ги произнася, чувствува дълбоко удовлетворение, сякаш току-що сам е доказал съществуването на света. После поглежда към апартамента отсреща и вижда прозореца на Блак. Тъмен е. Блак спи. Това е проблемът, казва си Блу, като се опитва сам да се окуражи. Това и нищо друго. Ето, той е там, но не се вижда. А дори когато се вижда, изглежда сякаш светлините са загасени.

Пъхва сводката в един плик и излиза, върви до ъгъла и го пуска в пощенската кутия. Може и да не съм най-умният човек на света, казва си той, но правя каквото мога, правя каквото мога.

Снегът започва да се топи. На следващата сутрин слънцето е блеснало ослепително и рояци врабчета огласят квартала. Блу се заслушва в звучния капчук, който шумно барабани по тротоара, потропва по стъклата и клоните. Ето, пролетта настъпва. Още няколко седмици, казва си той, и всяка сутрин ще бъде като днешната.

Блак също се изкушава от хубавото време и разширява периметъра на разходките си. Блу, разбира се, го следва. Ходенето му доставя огромно удоволствие и само се моли Блак да не свърне обратно, преди да е успял да поизмори краката си. Не е трудно да се досети човек, че той винаги е бил голям „пешеходец“. Сутрешният въздух и бързата крачка го изпълват с радост. Докато кръстосват из тесните улички на Бруклин Хайтс, Блу забелязва, че Блак се отдалечава все повече от дома. Но изведнъж настроението му помръква. Блак тръгва по стълбите, които водят към алеята за пешеходци на Бруклинския мост, и Блу решава, че той ще се хвърли във водата. Такива неща се случват, казва си той. Човек се изкачва до най-високата точка на моста, вятърът го пронизва, той поглежда за последен път света, после облаците в небето и скача, а от плясъка във водата костите му изпукват, тялото му се разчупва. Като си представя това, Блу отмалява и си казва, че трябва да бъде нащрек. Ако нещо започне да се случва, решава той, ще излезе от ролята си на неутрален наблюдател и ще се намеси. Защото не иска Блак да умре — не още.

Много години са изтекли, откакто Блу е минавал по Бруклинския мост пеша. Последния път, тогава още съвсем малък, беше с баща си и споменът за този ден отново го навестява. Баща му го е хванал за ръка и той върви плътно до него, заслушан в равномерния тропот на колите по стоманеното трасе под тях, и тогава, спомня си той, казва на баща си, че шумът му напомня жуженето на огромен рояк пчели. Вляво е Статуята на свободата; вдясно е Манхатън, а високите му сгради, огрени от сутрешното слънце, приличат на видения. Баща му знае много истински събития и когато започне да разказва за паметници и небостъргачи, Блу се чувствува като на дълга фактологическа литургия — имена, дати, политически интриги. Казва му, че по едно време Бруклинският мост е бил най-високият строеж в Америка. Баща му се е родил в годината, когато мостът е бил завършен, и това така здраво се е свързало в съзнанието на Блу, че той винаги го е възприемал почти като негов паметник. Харесваше историята, която Блу старши му бе разказал през онзи ден, докато двамата крачеха към къщи по същата тази дъсчена алея, по която стъпваше сега и той, неизвестно защо, не я бе забравил. Как Джон Роублинг, строителят на моста, премазал крака си между коловете на пристанището и един ферибот броени дни преди окончателно да завърши чертежите си, и умрял от гангрена за по-малко от три седмици. Можело и да не умре, обяснил бащата на Блу, но той категорично забранил всякакво друго лечение, освен хидротерапия, а тя се оказала съвсем недостатъчна. Блу бил поразен от факта, че един човек, посветил и прекарал живота си в строене на мостове над маси вода, за да могат хората да ги прекосяват, без да се намокрят, може да вярва в силата на водолечението. След смъртта на Джон Роублинг, синът му Уошингтън поел работата в качеството си на главен инженер и неговата съдба също била доста любопитна. Тогава Уошингтън Роублинг бил трийсет и една годишен, без никакъв опит, като изключим дървените мостове, които проектирал по време на Гражданската война, но се оказал по-талантлив и от баща си. Скоро след като започнало самото изграждане на Бруклинския мост обаче попаднал в подводен кесон по време на пожар и не могъл да се измъкне в продължение на няколко часа. Когато го спасили, бил вече сериозно поразен от болестта аероемболия, едно изключително болезнено страдание, при което в кръвта се събират съдържащи азот мехурчета. Оживял, но останал инвалид. И така, до края на живота си не излизал от своята стая на последния етаж в една къща в Бруклин Хайтс, където се установил заедно с жена си. Оттам в продължение на много години Уошингтън Роублинг наблюдавал строежа на моста през телескоп, всяка сутрин изпращал жена си долу при работниците с нови указания, рисувал сложни цветни чертежи за чуждестранните работници, които не знаели и дума английски, за да разберат какво точно следва да градят, и най-забележителното е, че през цялото това време мостът такъв, какъвто трябвало да бъде, бил изцяло готов в главата му: всяка каменна или стоманена част от него била вече конструирана в ума му до последната извивка и въпреки че Уошингтън Роублинг никога не бил стъпвал на моста, мостът неизменно присъствал в него, сякаш след всичките тези години се бил вградил в тялото му.

Блу се замисля над тази история, но продължава да върви напред, не сваля очи от Блак и в същото време си спомня за своя баща и за собственото си детство в Грейвсенд. Старият е бил полицай, а после и следовател в 77-ми район и животът им можеше да бъде добър, мисли си Блу, ако не беше случаят Русо и куршумът не бе пронизал черепа на баща му през 1927 г. Преди двайсет години, казва си той наум, и изведнъж се ужасява колко много време е минало оттогава, замисля се дали има задгробен живот и ако има, дали ще срещне баща си там, след като умре. Това го подсеща за историята, публикувана в едно от безбройните списания, които изчете през тази седмица, някакъв нов седмичник, наречен „По-невероятно и от измислицата“, която е напълно в унисон с налегналите го спомени. Преди двайсет-двайсет и пет години някъде във Френските Алпи един човек се загубил, докато карал ски, след което бил затрупан от лавина. Така и не успели да намерят тялото му. Синът му, който бил съвсем малък, когато това се случило, пораснал и също станал скиор. Един ден миналата година отишъл да кара ски, недалеч от мястото, където се изгубил баща му — без да знае това. Поради минималните, но постоянни размествания на ледените пластове през изминалите десетилетия релефът на мястото бил съвършено променен. Съвсем сам горе в планината, на километри разстояние от друго човешко същество, синът ненадейно попаднал на тялото в леда — труп, съвършено запазен, с лице, като че ли временно замръзнало във възбуден, оживен израз. Разбира се, младият мъж се спрял, а когато се навел над трупа, изпитал непогрешимото и ужасяващо усещане, че вижда себе си. Разтреперан от страх, както се твърдяло в статията, той доближил лице до скованото в леда тяло, сякаш гледал човек през дебело стъкло, и разбрал, че това е баща му. Мъртвецът бил все още млад, дори по-млад от сина си, и в това, според Блу, имаше нещо страховито, нещо необикновено и ужасно — да бъдеш по-стар от собствения си баща. Изчитайки статията, той с мъка успя да преглътне сълзите си. Сега, когато вече приближава края на моста, същите чувства отново го връхлитат, иска баща му да е до него, двамата да крачат по моста над реката и той да му разказва истински истории. След малко обаче се сепва от налегналото го настроение, учудва се на собствената си сантименталност и на обстоятелството, че напоследък из главата му се въртят все едни такива, непознати досега мисли. То е част от всичко това, казва си той, и се притеснява, задето е станал такъв. Ето какво се получава, като нямаш с кого две думи да обелиш.

Стига до края на моста и разбира, че се е излъгал относно намеренията на Блак. Днес няма да има самоубийства, нито хвърляне от мостове, нито скокове в неизвестността. Неговият човек си крачи безгрижен и нехаен като всеки друг, слиза по стъпалата на алеята и тръгва по улицата, която завива покрай Сити хол, после поема на север по улица „Сентър“ покрай Съдебната палата и други обществени сгради, нито за миг не намалява темпото, пресича Китайския квартал и продължава. Тези лутаници се проточват няколко часа, но на Блу и през ум не му минава, че Блак може да върви към определена цел. По-скоро му прилича на човек, който „проветрява“ дробовете си и се разхожда заради самото удоволствие от ходенето. Докато го следва, Блу за първи път си признава, че изпитва известна привързаност към Блак.

В един момент Блак влиза в книжарница и Блу го последва. Блак се рови около половин час и междувременно подбира малка купчина книги, а за да не бездейства, Блу започва да прелиства различни издания, като в същото време старателно крие лицето си от Блак. Беглите погледи, които хвърля, докато Блак изглежда зазяпан встрани, засилват убеждението му, че е виждал това лице преди, но не може да си спомни къде. Нещо в очите, казва си той, но по-далеч не стига, защото се страхува да не привлече вниманието върху себе си, пък и не е сигурен дали не греши.

След миг Блу попада на екземпляр от „Уолдън“ на Хенри Дейвид Торо. Прелиствайки страниците, с учудване научава, че името на издателя е Блак: „Издадено от Уолтър Дж. Блак за клуб «Класика», авторско право 1942 година“. Блу е поразен от това съвпадение и си мисли, че в него сигурно е кодирано някакво послание, някаква частица от смисъл, чието осъзнаване може да промени нещата. Но след като се съвзема от първоначалното сепване, решава, че това е глупост. Фамилията е толкова широко разпространена, казва си той, а освен това знае със сигурност, че малкото име на Блак не е Уолтър. Може да е някой негов роднина, продължава да разсъждава наум, дори собственият му баща. Докато още умува по въпроса, Блу решава да купи книгата. Като не може да прочете написаното от Блак, поне да изчете предпочитаните от него книги. Това едва ли ще помогне в конкретния случай, казва си той, но кой знае, възможно е с нещо да му подскаже какво си е наумил този Блак.

Дотук добре. Блак плаща книгите си, Блу плаща своята и разходката продължава. Блу все очаква да се появи някакъв модел на повторение, някаква улика да се изпречи на пътя му и да го отведе до тайната на Блак. Но той е достатъчно честен, за да се самозалъгва, и знае, че засега нищо подобно няма. За първи път обаче не се обезкуражава. Всъщност колкото по-сериозно се опознава, по-ясно разбира, че общо взето това го въодушевява. Има нещо приятно в това да живееш в неизвестност, открива той, вълнуващо е да очакваш нещо да се случи, без да знаеш какво. Държи те в напрежение, мисли си той, и вреда от него няма, нали така? Нащрек и на пръсти, бдителен и готов за всичко.

Едва помислил си това, и не щеш ли — ново развитие на нещата. Случаят поднася първата си изненада. Блак завива зад един ъгъл, преполовява пресечката, двоуми се кратко, като че ли търси непознат адрес, връща се малко назад, продължава и след секунда-две влиза в един ресторант. Без много да му мисли, Блу влиза след него, защото в края на краищата сега е обед и хората трябва да се хранят, но той все пак успява да забележи, че Блак се озърта като човек, който за пръв път идва тук, което пък на свой ред означава, че Блак има среща. Вътре е притъмнено, повечето от масите са заети, пред бара са се скупчили доста хора и словоохотливата им глъч изпълва въздуха, а от дъното долита звън на сребърни прибори и подрънкването на чинии. Мястото изглежда скъпо, мисли си Блу, стените са облицовани с ламперия, покривките са чисто бели и той решава да поръча нещо малко. Свободни маси, слава Богу, има и той заема изключително удобна позиция, от която, без да се навира в лицето на Блак, може отблизо да следи всеки негов жест. Блак вдига ръка с два пръста, за да покаже на келнера, че иска две менюта, а след малко широко се усмихва на жена, която прекосява салона, спира до неговата маса, целува го по бузата и сяда. Жената е много хубава, мисли си Блу. Доста слаба за неговия вкус, но все пак хубава. После пак си казва: сега вече интересното започва.

Жената обаче е с гръб към Блу и той не може да наблюдава лицето й по време на обяда. Докато се справя с бифтека „Солсбъри“, той си мисли, че може би най-първото му и съвсем интуитивно предположение ще излезе вярно, а именно че в края на краищата става дума за изневяра. Блу вече си представя какво ще пише в следващото изложение и с удоволствие започва да подбира фразите, с които ще опише видяното. Сега, когато в случая се намесва и второ лице, той знае, че ще трябва да се вземат някои решения. Например: ще продължи ли да следи само Блак, или ще се прехвърли и на жената? Това би могло да поускори нещата, но в същото време и да даде възможност на Блак да се измъкне, и то завинаги. С други думи, тази среща с дамата димна завеса ли е или не? Част от случая ли е или не? Съществен факт ли е или случайно обстоятелство? Блу се замисля над тези въпроси, но решава, че все още е много рано за отговор. Да, може да е едното, казва си, но може да е и другото.

Някъде по средата на обяда обаче нещата като че ли се влошават. Лицето на Блак се натъжава и след миг жената сякаш се разплаква. Поне такова е впечатлението му от внезапната промяна в положението на тялото й: раменете й се отпускат, главата клюмва, по всяка вероятност е покрила лицето си с ръце, гърбът й едва забележимо потреперва. Би могло да бъде и смях, разсъждава Блу, но тогава защо Блак ще изглежда толкова нещастен? Прилича на човек, пред когото земята като че ли току-що е зейнала да го погълне. След миг жената извръща лице от Блак и Блу я зърва в профил: разбира се, сълзи, мисли си той, вижда как попива очите си със салфетка, а върху бузата й лъщи зацапан грим. Тя се изправя рязко и тръгва към дамската тоалетна. Сега отново нищо не препречва зрителното поле на Блу и като вижда тази тъга в лицето на Блак, този израз на крайно униние, сърцето му се свива. Блак вдига очи към Блу, но очевидно не вижда нищо, а след миг заравя лице в шепите си. Блу се мъчи да отгатне какво става, но напразно. Като че ли между тях всичко е свършено, мисли си той, сам обзет от някакво фатално усещане. Но може да се окаже и най-невинно спречкване.

Жената се връща, изглежда малко по-добре и двамата седят така известно време, без да говорят, без да се докосват до храната. Блак въздъхва един-два пъти, зареял поглед напред, и най-накрая дава знак да му донесат сметката. Блу прави същото и ги проследява навън. Забелязва, че Блак я е хванал подръка, но това все още нищо не значи, казва си той. Вървят по улицата в пълно мълчание, а като стигат до ъгъла, Блак махва на едно такси. Отваря й вратата и преди да се качи, нежно я погалва по бузата. В отговор тя му се усмихва окуражително, но не разменят нито дума. Тя сяда на задната седалка, Блак затваря вратата и таксито потегля.

Блак продължава пеш и след няколко минути се спира за малко пред витрината на една туристическа агенция, която рекламира Белите планини, а после и той взема такси. Късметът на Блу отново проработва и само след няколко секунди той успява да спре друго. Казва на шофьора да кара след таксито на Блак и се отпуска назад, докато двете жълти коли бавно си проправят път през натовареното движение в центъра на града, по Бруклинския мост и най-накрая до улица „Ориндж“. Блу е направо шокиран от цената, а след това ужасно се ядосва на себе си, че вместо Блак не е проследил жената. Би трябвало да се досети, че той ще се прибере вкъщи.

Но настроението му значително се подобрява, когато влиза в къщата и намира писмо в пощенската си кутия. Няма какво друго да е, казва си той, и предположението му се оказва вярно. Отваря плика, докато се изкачва по стълбите — първият чек, пощенски запис със сумата, за която се бяха споразумели с Уайт. Озадачава се все пак, че чекът е анонимен. Защо не поименен и подписан от Уайт? Това кара Блу отново да се върне на старата си хипотеза, че в крайна сметка Уайт наистина е бивш агент, който гледа да покрие следите си, и затова внимава да не остави нищо черно на бяло. Сваля шапката и палтото си и се изтяга на леглото. Блу се чувствува малко разочарован и от това, че докладът му е останал без всякакъв коментар. Като си помисли само колко усилия му костваше, една окуражителна дума нямаше да му е излишна. Самият факт, че парите са изпратени, показва, че Уайт не е недоволен. И все пак — мълчанието не е насърчителен отговор. Щом е така, казва си Блу, значи просто ще трябва да свикна с това положение.

Дните се нижат и отново всичко хлътва в рутинното русло на всекидневието. Блак пише, чете, пазарува в квартала, отива до пощата, от време на време се разхожда. Жената повече не се появява и Блак не отива повече до Манхатън. Блу започва да си мисли, че всеки момент ще получи писмо, уведомяващо го, че случаят е приключен. Жената изчезна, разсъждава си той на глас, и вероятно това бележи краят на историята. Но нищо подобно не се случва. Обстойното описание на сцената в ресторанта не предизвиква специален отговор от страна на Уайт и седмица след седмица чековете продължават да пристигат с неизменна точност. Значи толкова й беше на любовта, казва си Блу. Жената никога не е означавала нищо за него. Просто развлечение.

В този ранен период може да се каже, че умът на Блу е изцяло обзет от двойственост и противоречивост. Има моменти, в които се чувствува в пълно съзвучие с Блак, сякаш двамата образуват едно естествено цяло, и то до такава степен, че за да разбере какви са намеренията на Блак, например дали ще остане в стаята си, или ще излиза, той трябва да попита единствено себе си. По цели дни не си дава труд да погледне през прозореца, нито излиза да проследи Блак по улиците. От време на време дори си позволява самостоятелни разходки, абсолютно уверен, че докато липсва, Блак няма да мръдне от мястото си. Това се превръща в загадка за самия него, но факт е, че в тези си предположения никога не греши и когато го обземе това чувство, не изпитва никакво съмнение или колебание. От друга страна, не всички дни са такива. Има моменти, когато се чувствува напълно дистанциран от Блак, съвършено и безвъзвратно откъснат от него и до такава степен отчужден, че загубва представа всъщност кой е. Самотата го обгръща, затваря го в себе си и заедно с нея идва и един ужас, по-страшен от всичко страшно, което е познавал досега. Озадачава го и това, че може толкова бързо да превключва от едното състояние в другото и дълго време да се мята между тези две крайности, без да знае кое е истинското и кое фалшивото.

След серия особено мрачни дни закопнява за малко човешка компания. Сяда и написва дълго писмо до Браун, като му разказва случая и го моли за съвет. Браун се е оттеглил във Флорида, където прекарва времето си в риболов, и Блу знае, че няма да получи отговор много скоро. И все пак от деня, в който изпраща писмото, започва да очаква отговора с нетърпение, което скоро прераства в мания. Всяка сутрин, час преди да дойде пощата, възложил всичките си надежди на това, което евентуално ще му каже Браун, застава до прозореца и се втренчва в ъгъла, зад който трябва да се появи пощаджията. Какво точно очаква от това писмо, не е съвсем ясно. Блу дори не си задава този прост въпрос, но то със сигурност е нещо много важно, нещо като флуоресциращи, изключителни думи, които ще го върнат в света на живите.

Дните и седмиците отминават, но писмо от Браун не идва и разочарованието на Блу се превръща в болезнено, безумно отчаяние. Но то е нищо в сравнение с чувствата му, когато писмото най-накрая пристига. Браун не се обвързва с никакъв отговор. Много се радвам, че ми пишеш, започва той, и че работиш така усърдно. Случаят изглежда доста любопитен. Аз обаче не бих казал, че всичко това ми липсва. Тук е хубавият живот за мен — ставам сутрин рано и отивам за риба, прекарвам известно време с жената, чета по малко, дремя на слънце, от нищо не се оплаквам. Единственото нещо, което не разбирам, е защо не се преместих тук още преди години.

Писмото от няколко страници продължава все в същия стил, без нито веднъж да отвори дума за притесненията и тревогите на Блу. Блу се чувствува предаден от човека, който навремето е чувствувал като свой баща, и когато изчита писмото, усеща огромна вътрешна пустота, сякаш целият е изкормен. Няма на кого да разчитам, мисли си той, няма към кого да се обърна за съвет. Следват още няколко часа на униние и самосъжаление, през които на Блу му се иска да се просне и да умре. Но в крайна сметка успява да се изскубне от това състояние на пълна безнадеждност. Защото общо взето Блу е силен характер, по-неподатлив на мрачни мисли от повечето хора и ако понякога решава, че светът е мръсно място, какво право имаме да го виним за това? Свечерява се и ето, той вече започва да гледа по-оптимистично на нещата. Това е може би най-голямата му дарба: не че не се отчайва, но не се отчайва задълго.

Всяко зло за добро, казва си той. Може би е по-добре да разчиташ на себе си, отколкото на други хора. Замисля се и решава, че има какво да се каже в защита на тази теза. В края на краищата вече не е чирак. Няма кой да го командва. Сега сам съм си господар, изрича той на глас. Отговорен съм единствено пред себе си и пред никой друг.

Вдъхновен от този нов подход към нещата, той открива, че най-накрая е събрал кураж да се свърже с бъдещата мисис Блу. Но когато вдига слушалката и набира нейния номер, никой не отговаря. Това не го обезсърчава. Ще опитам пак друг път, казва си той. Скоро.

Дните продължават да се нижат. И Блу отново влиза в синхронен ритъм с Блак, този път по-хармоничен отпреди. И тогава открива един вроден парадокс на ситуацията, в която се намира. Колкото по-близък се чувствува с Блак, толкова по-малко му се налага да мисли за него. С други думи, колкото повече се оплита в цялата история, толкова по-свободен се чувствува. Вече не навлизането, а откъсването от случая се превръща в проблем за него. Защото тръгва да следи Блак само щом успее да се освободи от него, а това е въпрос на време и усилие, да не говорим за вътрешната борба. В моментите, когато се чувствува най-близък с Блак обаче не може да води дори и подобие на самостоятелен живот. Преди всичко не е много решителен в действията си, но и малкото, което върши, счита за голям успех, дори смелост. Например, ако по собствена воля излезе да се поразтъпче пред блока. Колкото и незначително да е това усилие, то го изпълва със задоволство и докато кръстосва нагоре-надолу по улица „Ориндж“ в прекрасното пролетно време, той се радва, че е жив, така, както не се е радвал от години. От единия край на улицата се открива гледка към реката, пристанището, небостъргачите на Манхатън, мостовете. В очите на Блу всичко това за пръв път изглежда така красиво. Има дни, в които сяда на някоя от пейките край реката и се заглежда в поклащащите се лодки. В другия край на улицата се издига църква и понякога Блу влиза в малкия й тревист двор да поседне, загледан в бронзовата статуя на Хенри Уорд Бийчър. Двама роби са се вкопчили в краката на Бийчър, като че ли го умоляват да им помогне, да ги освободи най-сетне, а върху тухлената стена зад статуята се вижда порцеланов релеф на Ейбрахам Линкълн. Блу се гордее с тези образи и всеки път щом влезе в църковния двор, го обземат възвишени мисли за достойнството на човека.

Малко по малко той се окуражава в тези свои митарства и все по-смело се отдалечава от Блак. Годината е 1947, годината, в която Джаки Робинсън влиза в отбора на „Доджърс“. Блу следи отблизо успехите му, но не забравя църковния двор и често си повтаря, че на този свят не всичко е бейзбол. През следобеда на един ясен майски вторник тръгва да се разходи до Ебътс фийлд, оставя Блак в стаята му на улица „Ориндж“, както обикновено с писалка в ръка, прегърбен над покритото с листове бюро, решава, че няма за какво толкова да се тревожи, абсолютно сигурен, че като се върне, ще завари всичко на мястото му, както го е оставил. Качва се на метрото, смесва се с тълпата, оставя се на моментното настроение. Когато заема мястото си на бейзболното игрище, поразява го яркостта на цветовете: зелената трева, кафявата земя, бялата топка, синьото небе. Всяко нещо се отличава от всяко друго, разграничено и определено. Геометричната простота на модела поразява Блу със своята сила. Докато наблюдава играта, не може да откъсне очи от Робинсън, привлича го черното лице на човека, възхищава се от неговата дързост — да се изправиш сам пред толкова много непознати, половината от които биха предпочели да те видят мъртъв. Играта напредва и Блу реагира бурно на всяка атака на черния Робинсън — в един момент дори става на крака, а в друг — от радост започва да тупа по гърба седналия до него мъж. Докато бавно се изнизва с тълпата от игрището и поема към къщи, мисли си, че през цялото това време нито веднъж не се е сетил за Блак.

Бейзболът обаче е само началото. Понякога нощем, когато е сигурен, че Блак няма да мръдне от къщи, Блу се измъква да обърне една-две бири в някой бар наблизо, да си поприказва с бармана, който се казва Ред и който странно му напомня за Грийн, бармана от почти забравения вече случай „Грей“. Една раздърпана проститутка на име Вайолет често кисне там и на няколко пъти Блу я почерпва, след което тя го поканва в апартамента си точно зад ъгъла. Ясно му е, че го харесва, защото никога не го кара да си плаща, но, разбира се, това няма нищо общо с любовта. Тя го нарича „любими“, плътта й е мека и в изобилие, но щом попрекали с пиенето, започва да плаче и тогава Блу трябва да стои и да я утешава, докато тайничко се чуди защо ли си губи времето. Чувството му за вина към бъдещата мисис Блу обаче е нищожно, защото на сеансите си с Вайолет той гледа тъй, както би гледал войник на служба в чужда страна. Всеки има нужда от малко разтуха, особено когато номерът му може да излезе всеки миг. Пък и да не би да съм от камък, казва си той.

По-често обаче отминава бара и продължава към киното, което се намира след още няколко пресечки. Лятото настъпва и задухът вече се е настанил във въздуха на малката му стая. В прохладния киносалон е свежо и приятно. Блу обича да гледа филми, не заради историите, които те разказват, нито заради красивите жени, които играят в тях, а заради мрака на салона и затова че картините на екрана приличат на мислите в собствената му глава, когато затвори очи. Към самите филми няма специални предпочитания — например дали ще бъдат драми или комедии, черно-бели или цветни, но много обича криминалните, защото там се чувства в свои води и те винаги го вълнуват повече от другите. През този период успява да изгледа доста такива филми и те всички му харесват: „Жената от езерото“, „Падналият ангел“, „Тъмен коридор“, „Тяло и душа“, „Да яздиш розов кон“, „Отчаян“ и така нататък. Но според Блу има един, който несъмнено превъзхожда останалите и толкова му допада, че още на следващата вечер се връща да го гледа още веднъж.

Казва се „От миналото“ и Робърт Мичъм играе бивш частен детектив, който се опитва да започне нов живот под чуждо име в малко провинциално градче. Има си приятелка — Ан, една бензиностанция и помощник — глухонямото момче Джими, което му е предано до смърт. Но миналото застига Мичъм в новото му убежище и той няма накъде да мърда. Преди много години е бил нает да издири Джейн Гриър, любовница на гангстера Кърк Дъглас, но щом я открива, двамата се влюбват един в друг и избягват заедно. Различни случки се навързват една след друга — откраднати са пари, извършено е убийство — и в крайна сметка Мичъм разбира, че се е хванал на въдицата и я напуска, след като най-сетне е проумял колко непоправимо пропаднала е тя. Тогава обаче Дъглас и Гриър започват да го шантажират, подтиквайки го към престъпление, което, когато се замисля, Мичъм вижда, че ще се окаже само подготовка към отдавна планирано друго убийство. Започва да се разплита сложна история, а в това време Мичъм отчаяно се мъчи да се освободи от капана. В един момент се връща в малкото провинциално градче, където живее, казва на Ан, че е невинен, и отново й се обяснява в любов. Ала вече е твърде късно и Мичъм го знае. Към края на филма успява да убеди Дъглас да уличи Гриър в убийството, което е извършила, но в същия миг Гриър влиза в стаята, спокойно изважда пистолет и застрелва Дъглас. Казва на Мичъм, че двамата си принадлежат един на друг, и той като че ли е готов да я последва в сляпата си страст. Решават заедно да избягат от страната, но докато Гриър прибира багажа си, Мичъм се обажда в полицията. Двамата се качват в колата и потеглят, но скоро полицията препречва пътя им. Като вижда, че е натясно, Гриър изважда пистолета от чантата си и застрелва Мичъм. Тогава полицията открива огън по колата и Гриър също е убита. Има и една последна сцена — на другата сутрин в малкото провинциално градче Бриджпорт. — Джими седи на пейката пред бензиностанцията, Ан пристига отнякъде и сяда до него. Кажи ми, Джими, казва тя, едно нещо трябва да знам: с нея ли искаше да избяга, или има друга причина? Момчето се замисля, опитва се да избере между истината и деликатността. Кое е по-важно — да запази доброто име на приятеля си или да пощади момичето? Всичко се случва за не повече от секунда. Той я поглежда в очите и кимва, което трябва да значи: да, в края на краищата той беше влюбен в Гриър. Ан го потупва по ръката, благодари му и се връща при предишния си приятел — благонадежден местен полицай, който винаги е мразел Мичъм. Джими вдига поглед към табелката на бензиностанцията, върху която е изписано името на Мичъм, махва приятелски към нея и се отдалечава. Той единствен знае истината, но никога няма да я каже.

През следващите няколко дни тази история не му излиза от главата. Хубаво е, решава Блу, че филмът свършва с глухонямото момче. Тайната е заровена и Мичъм ще си остане един чудак дори в смъртта. Желанието му е просто: да стане обикновен гражданин в обикновено американско градче, да се ожени за момиче от квартала и да заживее спокойно. Странно, мисли си Блу, че новото име, което Мичъм си избира, е Джеф Бейли. Това поразително му напомня името на друг герой в един филм, който бе гледал миналата година с бъдещата мисис Блу — Джордж Бейли, изпълняван от Джеймс Стюарт в „Прекрасен живот“. Пак ставаше дума за дълбоката американска провинция, но от съвсем противоположна гледна точка: чувството на безизходност и дълбокото неудовлетворение на човек, който е прекарал целия си живот в опити да избяга от нея. Но в края на краищата сам стига до заключението, че е живял правилно и праведно. Бейли на Мичъм без съмнение се стреми именно към това — да стане Бейли на Стюарт. Но в неговия случай името е измислено, резултат на една прищявка. А истинското му име е Маркт — белязан, натъртено повтаря Блу смисъла на името, — и точно там е работата. Той е бил белязан от миналото, а случи ли се това веднъж, вече нищо не може да те спаси. Нещо се случва, мисли си Блу, и после то продължава да се случва завинаги. Никога не може да се промени, не може да стане другояче. Блу е обзет от тази мисъл, защото я възприема като някакво предупреждение, като послание, изпратено му отвътре, и колкото и да се мъчи да го отхвърли от себе си, мракът на тази мисъл не го напуска.

Една вечер Блу решава да зачете „Уолдън“. Дошло е време, казва си той, и ако не направи усилие сега, няма да го направи никога. Но книгата не е лека. Блу започва да чете, но се чувствува като в напълно непознат свят. Да се тътри през блата и храсталаци, да изкачва меланхолични сипеи и коварни скали — това го кара да се усеща като пленник по време на мъчителен поход и единствената му мисъл е как да избяга. Думите на Торо го отегчават и той не успява да се съсредоточи. Изчита цели глави, а после разбира, че нищо не е запомнил. Защо въобще човек трябва да живее сам в гората? За какво му е сам да си отглежда растения за храна, да не пие кафе, да не яде месо? И за какво са всичките тези безкрайни описания на птици? Блу си въобразяваше, че това ще е някаква интересна история или поне случка, но то не е нищо друго, освен празни приказки, безкрайна и безсмислена тирада.

Но не е честно да го виним. Блу никога не е чел нищо повече от вестници и списания и от време на време по някой приключенски роман, и то като дете. Знае се, че дори опитни и изтънчени читатели не са се справяли с „Уолдън“ и че не друг, а самият Емерсън е написал в дневника си, че когато чете Торо, се изнервя и унива. Но Блу не се отчайва и това му прави чест. На следващия ден той започва отначало и този втори прочит не е така трънлив, както първият. В третата глава попада на едно изречение, което най-сетне му казва нещо смислено: Книгите трябва да се четат със същото темпо и стоицизъм, с каквито са били написани — и изведнъж разбира, че трябва да напредва бавно, бавно да вкусва думите. До известна степен това му помага да си изясни някои пасажи: за дрехите в началото на книгата, за битката между червените и черните мравки, доводите му срещу работата и заетостта. Но все още му е трудно и макар неохотно да признава, че по всяка вероятност Торо не е глупак, се ядосва на Блак, че заради него се е подложил на такова мъчение. Онова, което обаче не знае, е, че ако бе намерил търпение да изчете книгата в духа, в който тя трябва да бъде прочетена, целият му живот би започнал да се променя малко по малко и тогава сам би разбрал собственото си положение — което ще рече положението на Блак, на Уайт, на случая, на всичко, което го засяга. Но пропуснатите възможности са толкова част от живота, колкото и използваните, а историята ни не може да се занимава с това, какво би могло да стане. Блу захвърля книгата с отвращение, слага си палтото (защото вече е есен) и излиза да подиша чист въздух. Въобще не подозира, че това е началото на края. Защото нещо ще се случи, а случи ли се веднъж, нищо вече няма да е както преди.

Отива в Манхатън. За пръв път се отдалечава толкова много от Блак. Иска да изтощи собственото си безсилие в движение, да усмири духа си, като умори тялото. Тръгва на север, сам с мислите си, без да забелязва нищо наоколо. На Двайсет и шеста източна улица му се развързва лявата обувка и точно тогава, наведен, за да я завърже, приклекнал на едно коляно, небето се стоварва отгоре му. В същия миг зърва бъдещата мисис Блу. Тя върви срещу него по улицата, хванала с двете си ръце мъж, който Блу не е виждал никога преди това, усмихва се лъчезарно и изглежда изцяло погълната от думите му. Блу е толкова объркан, че не знае дали да наведе глава още по-ниско и да скрие лицето си, или да се изправи и да поздрави жената, която, както сега разбира — с прозрение така внезапно и необратимо, че напомня затръшването на врата, — никога вече няма да стане негова съпруга. Но както се оказва, не успява да извърши нито едното, нито другото — първо си навежда главата, после решава, че иска тя да го познае, а когато тя не го познава, тъй като е прекалено увлечена в разговора с приятеля си, Блу рязко се изправя, тъкмо когато двамата са на около шест стъпки от него. Като че някакъв призрак се е материализирал пред бившата бъдеща мисис Блу и тя ахва от учудване, дори преди да успее да идентифицира призрака. Блу произнася името й с глас, който отеква странно дори в собствените му уши, и тя се заковава на място. Лицето й издава шока от срещата с Блу, но миг след това изражението й светкавично се изкривява в неописуем гняв.

— Ти! — казва му тя. — Ти!

Преди да успее да й отговори, тя издърпва ръцете си от своя партньор и се нахвърля с юмруци срещу Блу, като същевременно неистово крещи в лицето му и го обвинява в какви ли не коварства. Блу само безпомощно повтаря името й и отчаяно се мъчи да разграничи жената, която обича, от дивия звяр, който в момента го налага. Чувствува се съвършено беззащитен и тъй като ударите не спират, той решава да ги приеме като справедливо наказание за недостойното му поведение. Другият мъж се намесва и прекратява побоя. Въпреки че на Блу му се иска да замахне към него, прекалено е замаян, за да действува бързо, и преди да се съвземе, мъжът отвежда разплаканата бивша-бъдеща мисис Блу, двамата завиват зад ъгъла и така приключва този епизод.

Кратката сценка, толкова неочаквана и опустошителна, смазва Блу. Когато идва на себе си и се прибира вкъщи, разбира, че вече е опропастил живота си. Вината не е в нея, казва си той. Всъщност ще му се да я укори, ала не вижда за какво. Откъде да знае тя, че той не е мъртъв например, и как да я упреква затова че просто иска да продължи да живее? Блу усеща, че всеки миг ще се разплаче, но не от мъка, а от яд, че е такъв глупак. Пропилял е всичките си шансове за щастие и ако наистина е така, тогава няма да сбърка, като каже, че това действително е началото на края.

Блу е отново в стаята си на улица „Ориндж“, излегнал се е на леглото и се опитва да претегли всички съществуващи възможности. В един момент се обръща с лице към стената и погледът му попада върху снимката на следователя от Филаделфия Голд. Мисли си за тъжната безнадеждност на неразгадания случай, за безименното дете, което лежи в гроба, и докато разглежда маската на малкото момче, осенява го идея. Сигурно има начин човек да се сближи с Блак, без да се разкрива, мисли си той. Трябва да има. Ходове, които могат да бъдат предприети, планове, които могат да бъдат задействани — може би два или три едновременно. Останалото е без значение, казва си той. Време е да обърна страницата.

Следващата сводка трябва да изпрати вдругиден и затова сяда веднага да я пише. През последните няколко месеца тези негови доклади са станали изключително загадъчни, най-много абзац или два, съдържащи само голите факти и нищо повече; и този път не прави изключение. В края на страницата обаче вмъква една фраза, нещо като проверка, с която цели да изкара Уайт от черупката на собственото си ненарушимо мълчание: „Блак не изглежда добре. Страхувам се да не умре.“ Залепва плика и си казва, че това е само началото.

След два дни рано сутринта Блу забързано се отправя към Бруклинската поща, сграда колкото цял замък, недалеч от Манхатънския мост. Всичките сводки на Блу са адресирани до пощенска кутия номер хиляда и едно и той се запътва нататък, като си дава вид, че случайно минава оттам, уж се шляе, и небрежно надниква вътре, за да види дали сводката е пристигнала. Там е. Или поне има нещо — самотен бял плик, килнат под ъгъл четирийсет и пет градуса в тясната бърлога — Блу няма никакво основание да се съмнява, че това не е неговият доклад. Започва бавно да се върти в кръг наоколо, решен да остане, докато Уайт или някой, който работи за Уайт, се появи. Не сваля очи от огромната стена с номерирани кутии, всяка една от които се отваря с различна комбинация, всяка една съдържаща тайна. Хора идват и си отиват, отварят кутиите, затварят ги, а Блу продължава да се върти в своя кръг, като само от време на време спира на случайно избрано място, след което отново продължава. Всичко му изглежда кафяво, сякаш есента отвън е проникнала в пощата; залата приятно ухае на пури. След няколко часа усеща глад, но не се поддава на повика на стомаха си, а само си повтаря „сега или никога“ и мъжки устоява на изкушението. Блу оглежда всеки, който се приближава до пощенските кутии, всеки, който се навърта около номер хиляда и едно, съзнавайки, че ако Уайт не прибира сводките лично, то тогава това може да е всеки — старица или хлапе и следователно не трябва никого да подценява. Но никой не докосва кутията, въпреки че за всеки дръзнал да прекрачи мисления периметър на забранената от него зона, Блу мигновено измисля по една история, като се опитва да си представи какво евентуално може да свързва въпросната личност с Уайт или Блак, каква роля тя или той могат да играят в случая и така нататък, но един по един отново запраща тези персонажи в забвението, от което неволно са изникнали.

Малко след обяд, във време, когато пощата започва да се пълни — хора в обедна почивка, които бързат да изпратят писма, да купят марки или да си свършат някаква друга работа, — в залата влиза човек с маска на лицето. Отначало Блу не го забелязва в навалицата пред входа, но когато мъжът се отделя от тълпата, за да тръгне към номерираните пощенски кутии, Блу изведнъж зърва маската — от онези, които децата носят на Халоуийн, направена от каучук и изобразяваща някакво отвратително чудовище с дълбоки отворени рани по челото, кървящи очи и вампирски зъби. Иначе човекът е съвсем обикновено облечен (сиво вълнено палто и червен шал около врата) и още в този първи миг Блу усеща, че мъжът зад маската е Уайт. Колкото повече се приближава до кутия хиляда и едно, толкова по-бързо усещането на Блу прераства в увереност. В същото време обаче Блу има чувството, че човекът всъщност не е там, и въпреки че го вижда с очите си, той сякаш остава видим само за него. Тук, разбира се, Блу греши, защото, докато маската пресича огромния мраморен под на пощенската зала, Блу вижда, че много хора се смеят и го сочат с пръст — но дали това е хубаво или лошо, той не може да реши. Човекът с маската стига до кутия хиляда и едно, завърта кръгчето със съответната комбинация назад, напред и отново назад и кутията се отваря. Щом Блу се уверява, че това е неговият човек, той започва да си пробива път към него, без да е много сигурен какво всъщност възнамерява да направи, но най-вероятно ще го залови и ще смъкне маската от лицето му. Мъжът обаче е доста чевръст. Напъхва писмото в джоба си, заключва кутията, оглежда залата набързо, вижда, че Блу се приближава към него, и с все сила хуква към изхода. Блу се втурва по петите му, като се надява да го спипа отзад и бързо да се справи с него, но се оплита в блъсканицата на входа и докато се освободи, маската вече препуска по стълбите, излиза на тротоара и продължава да тича по улицата. Блу не го изпуска из очи, дори вече го догонва, когато онзи светкавично се мята в един току-що потеглящ от спирката на ъгъла автобус. Съвсем без дъх, Блу остава да стърчи насред тротоара като кръгъл идиот.

След два дни, когато Блу получава чека си по пощата, най-накрая се появява и една дума от Уайт. И без глупости, пише той. Не е много, но Блу е доволен, че най-накрая е успял да пропука стената от мълчание около Уайт. Все пак не му е много ясно дали краткото послание се отнася до сводката или до случката в пощата. След като премисля нещата още веднъж, решава, че това не е важно. Значи трябва да се действа — това е ключът към случая. Доколкото може, трябва да продължи да разбутва нещата — малко тук, малко там, да руши сглобената загадка, докато един ден проклетата фантасмагория рухне.

Следващите седмици Блу на няколко пъти се отбива в пощата с надеждата отново да зърне Уайт. Но нищо не излиза. Когато отива, или сводката вече е прибрана от кутията, или Уайт никакъв не се появява. Самият факт, че тази част на пощата е отворена двайсет и четири часа в денонощието, практически лишава Блу от всякаква възможност за действие. Сега Уайт е в по-изгодно положение и за нищо на света не би повторил грешката си. Може спокойно да изчака Блу да си отиде, преди да се приближи до кутията и да си прибере сводката, и той няма никакъв шанс да го спипа отново, освен ако не реши да прекара остатъка от живота си неотлъчно в пощата.

Положението е много по-сложно, отколкото Блу си представя. Вече цяла година се залъгва, че по същество е свободен. За зло или за добро, върши си работата, гледа напред, изучава Блак, внимава да не изпусне някой благоприятен случай, не клинчи, но и нито веднъж през цялото това време не се е замислял какво става зад гърба му. Сега, след инцидента с човека маска и последвалите спънки, Блу вече не знае какво да мисли. Решава, че сигурно и той е под наблюдение, че и него следят, точно както той следи Блак. Ако това е така, значи никога нито за миг не е бил свободен. От самото начало е бил човекът по средата, притиснат натясно и отпред, и отзад. Странно, но тази мисъл му напомня някои изречения от „Уолдън“ и той прелиства бележника си, за да намери точната фраза, защото е сигурен, че я е записал. Не сме където сме, открива я той, а където не знаем, че сме. Поради недъгавостта на нашата природа, представяме си ситуации, представяме си и нашата роля в тях, поради което се оказваме едновременно в две положения, откъдето е два пъти по-трудно да се измъкнем. Това вече добива нов смисъл за Блу и въпреки че изпитва някакъв смътен страх, мисли си, че все още не е твърде късно да стори нещо по въпроса.

Истинският проблем се свежда до това да успее да идентифицира природата на самия проблем. На първо време, кой всъщност представлява по-голяма заплаха за него — Уайт или Блак? Уайт стриктно спазва своята част от споразумението: чековете пристигат навреме всяка седмица и ако сега Блу се обърне срещу него, ще излезе, че хапе ръката, която го храни. И все пак Уайт е този, който задейства случая, като натика Блу в една празна стая, изгаси светлината и заключи вратата. Оттогава Блу се движи пипнешком в тъмнината, слепешката търси електрическия ключ, станал е пленник на самия случай. Добре, но защо Уайт ще иска да направи такова нещо? Потърси ли отговор на този въпрос, Блу просто угасва. Мозъкът му престава да работи и по-далеч от това не може да стигне.

Тогава да вземем Блак. До този момент той е представлявал целия случай, очевидният източник на всички неприятности за Блу. Но ако Уайт всъщност се цели в Блу, а не в Блак, тогава може би Блак няма нищо общо с тази работа, може би той също е само един невинен наблюдател. Тогава нищо чудно именно той да се намира в положението, което Блу винаги е смятал за свое собствено, а самият той да е в положението на Блак. Подобна версия не е за пренебрегване. От друга страна, възможно е Блак по някакъв начин да работи в съдружие с Уайт и двамата заедно да участвуват в един и същи заговор срещу Блу.

Ако е така, какво целят? Нищо кой знае колко ужасно в крайна сметка — или поне не в абсолютния смисъл. Впримчили са го в капана на безделието и инертността и така са свели живота му до пълна пасивност. Да, казва си Блу, точно така се чувствува: безжизнен, бездиханен. Чувствува се като човек, осъден да стои затворен в една стая и да чете книга до края на живота си. Това е доста странно — да си полужив, да виждаш света само през думи, да живееш чрез живота на други. Поне книгата да беше интересна, тогава може би нямаше да е толкова зле. Би могъл да се вживее в сюжета, така да се каже, и малко по малко да забрави за себе си. Но тази книга не му предлага нищо. В нея няма действие, няма сюжет, няма нищо — нищо, освен един човек, който седи сам-самичък в една стая и чете книга. Това е всичко и Блу повече не желае да бъде част от нея. Но как да се измъкне? Как да се измъкне от стаята, която е книгата, която ще продължава да се пише, докато той стои в стаята?

Що се отнася до Блак, така наречения писател на тази книга, Блу вече не вярва на очите си. Възможно ли е там да стои такъв човек — който не прави нищо, който просто си седи в стаята и пише? Блу не го е изпускал от погледа си, следвал го е и в най-отдалечените ъгли, наблюдавал го е втренчено, докато очите го заболят. Дори когато излиза от стаята си, Блак не отива никъде, не прави нищо особено: пазарува, подстригва се, ходи на кино и така нататък. Но главно се шляе из улиците, зазяпва се в необикновени изгледи, стари места, но и то става на изблици. За известно време това са сградите — протяга шия да огледа покривите, разглежда входовете, бавно плъзва ръце по фасадите. После, след седмица или две, това са статуите в града или лодките в реката, или знаците по улицата. Нищо повече от това, нито една разменена дума с жив човек, никакви срещи с никого, с изключение на онзи единствен обяд с разплаканата жена, който сега изглежда толкова далече в миналото. В известен смисъл Блу знае всичко, което може да се знае за Блак: какви супи си купува, какви вестници чете, какви дрехи носи, и всичко това е точно записано в бележника му. Научил е хиляди факти, но единственото, което те са му разкрили, е, че всъщност не знае нищо. Защото фактът си остава, но всичко това е направо немислимо. Не е възможно човек като Блак да съществува.

Следователно Блу започва да подозира, че Блак не е нищо друго, освен хитрост или уловка, просто един от наемните работници на Уайт, комуто плаща всяка седмица, за да седи в онази стая и да не прави нищо. Вероятно цялото това писане също е измама — всяка една страница от него: може би списък на имената в телефонния указател или преписване на думите от речника в азбучен ред, или пък ръкописно копие на „Уолдън“. А може и да не са думи, а безсмислени драсканици, просто безцелни следи от писалка, растяща купчина от глупост и объркване. Тогава значи истинският писател е Уайт, а Блак е само негов дубльор, манекен, актьор без собствена воля. И тогава, понякога, следвайки нишката на мисълта си докрай, Блу стига до логичното заключение, че Блак не е един-единствен човек, а няколко. Двама, трима или четирима еднакви на външен вид мъже, които играят ролята на Блак за пред Блу, като всеки дава дежурства за определено време и след това се връща към удобствата на домашното огнище. Но тази мисъл е прекалено чудовищна и Блу я отхвърля, предпочита да я забрави. Месеците минават и един ден той си казва на глас: Вече не мога да дишам. Това е краят. Умирам.

Лятото на 1948. След като най-сетне е събрал кураж да действа, Блу бръква в торбата с дрехи, решен да промени своята самоличност. След като отхвърля няколко хрумвания, спира се на старец, който проси по уличните ъгли — спомня си един такъв от своето детство, — във всеки квартал ги има, нещо като местен чудак. Онзи, когото има предвид, се казва Джими Роуз. И така, натруфен с всичките одежди и такъми на скитничеството: раздърпани вълнени дрехи, обувки, чиито подметки са стегнати с връв, за да не шляпат, износен стар килим, вързан на торба, за да носи личния си багаж, и най-накрая, рошава бяла брада и дълга бяла коса. С последните две прилича на пророк от Стария завет. В ролята на Джими Роуз Блу прилича не толкова на скрофулозен клетник, а по-скоро на мъдър шут или светец сиромах, който живее сред отрепките на обществото. Малко налудничав може би, но безобиден: излъчва приветлива апатия към заобикалящия го свят, защото, след като вече всичко, което може да му се случи, му се е случило, нищо повече не може да го смути.

Блу заема добра позиция на отсрещния тротоар, изважда от джоба си парче счупена лупа и започва да чете смачкан вчерашен вестник, който е издърпал от една квартална боклукчийска кофа. След два часа се появява Блак, слиза по стълбите пред къщата и тръгва към Блу. Блак не обръща никакво внимание на просяка — или е потънал в собствените си мисли, или нарочно се прави, че не го забелязва — затова, щом се приближава, Блу го заговаря с приятен глас.

— Имате ли излишни дребни, господине?

Блак се спира, оглежда рошавото същество, което току-що го е заговорило, и след миг, като разбира, че нищо не го заплашва, се отпуска, усмихва се. Бръква в джоба си, изважда монета и я поставя в дланта на Блу.

— Заповядайте — казва той.

— Бог да ви благослови — отвръща му Блу.

— Благодаря — отговаря на свой ред Блак, трогнат от пожеланието.

— Никога не се страхувайте — додава Блу. — Бог благославя всички.

След тези успокоителни думи Блак сваля шапката си за поздрав и продължава по пътя си.

На следващия следобед, отново преоблечен в одежди, нарицателни за скитничеството, Блу чака Блак на същото място. Този път решен да удължи малко повече разговора, след като вече е спечелил благоразположението на Блак, Блу открива, че проблемът като такъв му е отнет, тъй като самият Блак не скрива желанието си да поостане при него по-дълго. Денят е превалил, още не се е здрачило, но вече не е и следобед, а сумрачният час на пълзящите в дрезгавината промени, на сенчестите отблясъци и грейнали от залеза фасади. След като най-сърдечно поздравява скитника и му дава монета, Блак се колебае около миг, сякаш спори със себе си дали да рискува, а после се обажда:

— Казвал ли ви е някой, че ужасно приличате на Уолт Уитман?

— На Уолт кой? — отвръща Блу, който не забравя да играе ролята си.

— Уолт Уитман. Известен поет.

— Не — казва Блу. — Не мога да кажа, че го познавам.

— Няма как да го познавате — казва Блак. — Той отдавна не е сред живите. Но приликата е поразителна.

— Може. Нали знаете, хората разправят, че всеки си има по един двойник. Не виждам защо моят да не е някой мъртвец.

— Странното е — продължава Блак, — че Уолт Уитман е работил на същата тази улица. Тук е отпечатал първата си книга, ей там, съвсем наблизо.

— Сериозно? — учудва се Блу и замислено поклаща глава. — Какви ли не работи стават по света.

— За Уитман се разказват интересни истории — пак се обажда Блак и посочва на Блу да седнат под навеса на къщата отзад, което той и прави. Блак също се настанява до него и ето ги двамата, най-неочаквано събрани в лятната светлина, приказват си като стари приятели за туй-онуй.

— Да — казва Блак и удобно се намества в затишието на момента, — някои прелюбопитни истории. Например онази, за мозъка на Уитман. През целия си живот Уитман винаги е вярвал в науката френология — нали знаете за зависимостта между умствените способности и формата на черепа. Била е много популярна навремето.

— Май не съм чувал — отвръща Блу.

— Е, няма значение — продължава Блак. — Важното е, че Уитман се интересувал от мозъци и черепи, смятал е, че те показват всичко в човешкия характер. И така, преди петдесет или шейсет години, когато Уитман бил на смъртно легло в Ню Джързи, дал съгласието си да аутопсират тялото му.

— Как така дал съгласието си след смъртта?

— А, добре казано. Не се изразих правилно. Още приживе дал съгласието си. Просто им казал, че няма нищо против да го разпорят, след като умре. Нещо като предсмъртно желание.

— Последна дума.

— Точно така. Много хора смятали, че той е гений, нали разбирате, и всички искали да надникнат в мозъка му и да се уверят, че е нещо специално. Така че още в деня след смъртта му един доктор отделил мозъка на Уитман — изрязал го от черепа му — и го изпратил в Американското антропометрично общество, за да бъде измерен и претеглен.

— Сигурно е приличал на гигантски карфиол — вмята Блу.

— Точно така. На голям сив карфиол. Но не сме стигнали до най-интересното. Пристига мозъкът в лабораторията и тъкмо да започнат работата си върху него, един от асистентите го изпуска на пода.

— Пръснал ли се?

— А как иначе? Нали знаете, мозъкът е нещо крехко. Пръснал се из цялата лаборатория и с това историята приключила. Мозъкът на най-великия поет на Америка бил надлежно пометен от пода и изхвърлен на боклука.

Блу, който не забравя да се държи като просяк, изхихиква хрипливо — добра имитация на смеха на дрипав чешит. Блак също се смее и двамата приличат на стари приятели.

— И все пак тъжно е, като си помисли човек за клетия Уолт — казва Блак. — Да лежиш сам-самичък в гроба, и то без никакъв мозък.

— Като онова плашило — допълва Блу.

— Точно така — съгласява се Блак. — Като плашилото в страната на Оз.

Блак се разсмива и после продължава:

— Има и още една хубава история, когато Торо отишъл да навести Уитман. И нея си я бива.

— И той ли е някой поет?

— Не съвсем. Но също така голям писател. Той е оня, дето е живял сам-самичък в гората.

— О, да — кимва Блу, защото не иска да преиграва ролята си на невежа. — Веднъж един ми разправя за него. Много обичал природата. За него ли става дума?

— За същия — отвръща му Блак. — Хенри Дейвид Торо. Та пристигнал той за малко от Масачусетс и се отбил при Уитман в Бруклин. Но преди това дошъл право тук, на улица „Ориндж“.

— Че за какво?

— Заради Плимутската църква. Искал е да чуе проповедта на Хенри Уорд Бийчър.

— Чудесно място — казва Блу, — като си спомня приятните часове, прекарани в тревистия й двор. И на мен ми се ходи там.

— Много велики хора са ходили там — казва му Блак. — Ейбрахам Линкълн, Чарлс Дикенс — те всички са минавали по тази улица, за да влязат в църквата.

— Духове.

— Да, около нас гъмжи от духове.

— А историята?

— Тя е много простичка. Торо и Бронсън Олкът, един негов приятел, пристигнали в дома на Уитман на Мъртъл авеню, и майката на Уолт ги изпратила да се качат в спалнята на тавана, където Уолт живеел с брат си Еди — момче със забавено умствено развитие. Всичко било наред. Здрависали се, поздравили се, както си му е редът, и така нататък. В един момент обаче, разговаряйки върху възгледите си за живота, Торо и Олкът забелязали, че насред стаята стои пълно нощно гърне. Разбира се, Уолт, като човек бохем, не обръщал никакво внимание на подобни неща, но за двамата чистници от Ню Ингланд било непосилно да водят какъвто и да било разговор в компанията на гърне, пълно с изпражнения. Затова в края на краищата се наложило да слязат долу в хола и там да продължат приказката си. Разбира се, давам си сметка, че това е една незначителна подробност. И все пак, когато се срещнат двама велики писатели, те творят историята и затова е важно всички факти да се знаят точно. Виждате ли, това нощно гърне, не знам защо, но ми напомня за пръснатия по пода мозък. И като се замисли човек, прилика има, най-малкото формална. Между прорязания от гънки мозък и нацвъканите купчинки. Определено има. Мозъкът и червата, вътрешностите на човека. Нали все говорим, че искаме да надникнем във вътрешността на един писател, за да можем да разберем творчеството му по-добре. Но когато вземеш, че го направиш, нищо особено не те очаква — или поне нищо различно от това, което имат и другите хора.

— Вие май много разбирате от тези неща — продумва Блу, който вече започва да губи нишката на неговите разсъждения.

— Това ми е хоби — отвръща му Блак. — Интересно ми е да знам как са живели писателите, особено американските. Помага ми да проумея много неща.

— Разбирам — кимва Блу, който нищо не разбира, защото всяка нова дума, излязла от устата на Блак, го отдалечава все повече и повече от смисъла на казаното.

— Вземете например Хоторн — продължава Блак. — Добър приятел на Торо и може да се каже първият истински американски писател. След като завършва колежа, той се връща обратно в бащината си къща в Салем, затваря се в стаята си и не излиза цели дванайсет години.

— И какво е правил вътре?

— Писал е.

— Само това ли? Нищо друго?

— Писането е самотна работа. Обсебва целия ти живот. В известен смисъл писателят не притежава личен живот. Където и да е, той всъщност не е там.

— Пак дух.

— Точно така.

— Звучи загадъчно.

— Ами то си е. Но Хоторн е написал велики книги, които се четат до ден-днешен, разбирате ли, това са вече повече от сто години. В една от тях човек, наречен Уейкфийлд, решава да се пошегува с жена си. Казва й, че трябва да замине по работа за няколко дни, но вместо да напусне града, свива зад ъгъла, наема си стая и чака да види какво ще стане. Самият той не знае точно защо го прави, ала въпреки това го прави. Минават три-четири дни, а на него още не му се връща вкъщи и затова остава в наетата стая. Дните се превръщат в седмици, седмиците — в месеци. Един ден Уейкфийлд минава по старата си улица и вижда собствената си къща цялата в траур. Заради неговото погребение, а жена му — самотна вдовица. Минават години. От време на време той се разминава с жена си в града, а веднъж, в една голяма тълпа, дори направо се блъсва в нея. Но тя не го познава. Минават още години, повече от двайсет години, и малко по малко Уейкфийлд остарява. През една дъждовна есенна нощ, докато крачи из пустите улици, отново минава случайно покрай стария си дом и надниква през прозореца. В камината гори приятен огън и той си мисли: колко хубаво щеше да бъде, ако сега бях там, разположен на един от онези удобни столове до огнището, вместо да се мокря на дъжда. И без повече да се замисля, изкачва стъпалата пред къщата и почуква на вратата.

— И какво?

— Това е. Това е краят на разказа. Последното нещо, което виждаме, е, че вратата се отваря и Уейкфийлд влиза вътре с лукава усмивка.

— И никога не узнаваме какво е казал на жена си?

— Не. Това е краят. Нито думичка повече. Но отново се е върнал, това знаем, и до края на живота си остава любящ съпруг.

Небето вече е помръкнало, нощта бързо приближава. Само западът бледо розовее, но денят е отминал. Блак, като че подсетен от мрака, се изправя на крака и протяга ръце към Блу.

— За мен беше истинско удоволствие да разговарям с вас — казва той. — Въобще не съм забелязал как е минало времето.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвръща му Блу с облекчение, защото вижда, че разговорът е на привършване, а, от друга страна, чувствува как брадата му още малко и ще се отлепи — било от лятната жега, било от нерви, непрекъснато се поти, а от това лепилото се размеква.

— Името ми е Блак — представя се Блак и раздрусва ръката на Блу.

— Моето е Джими — казва Блу. — Джими Роуз.

— Джими, дълго ще помня този наш кратък разговор — казва Блак.

— И аз — отвръща му Блу. — Дадохте ми много храна за размисъл.

— Бог да ви благослови, Джими Роуз — казва Блак.

— И вас, сър — отвръща Блу.

Двамата се ръкуват още веднъж за сбогом и тръгват в противоположни посоки, всеки в компанията на собствените си мисли.

Късно същата нощ, когато Блу се връща в стаята си, решава, че ще е по-добре да забрави за Джими Роуз, да се отърве от него завинаги. Старият скитник си е изиграл ролята и оттук нататък би трябвало да изчезне.

Блу е доволен от този първи контакт с Блак, но срещата някак си не дава желания ефект и в крайна сметка се чувствува малко разстроен. Защото, въпреки че разговорът им няма нищо общо със случая, Блу не може да се отърве от усещането, че през цялото време Блак всъщност е намеквал за него, като е говорел със загадъчни недомлъвки, почти гатанки, сякаш се е опитвал да каже нещо на Блу, без да смее да го изрече ясно и на глас. Да, истината е, че държането на Блак е повече от приятелско, обноските му — изключително приятни, и все пак Блу не може да се отърве от мисълта, че човекът го е дебнал от самото начало. В такъв случай излиза, че Блак със сигурност е един от заговорниците — защо иначе ще си дава труд да се спира и разговаря с Блу надълго и нашироко? Не от самота във всеки случай. Ако приемем, че Блак е истински, тогава самотата не може да бъде причина. Защото всичко в живота му до този момент е част от един предварително замислен план да остане сам и би било абсурдно тази негова разговорливост да се тълкува като опит да избяга от терзанията на самотата. Не и толкова късно, не и след повече от година, в която е избягвал всякакъв контакт с човешки същества. Ако все пак Блак е решил да разбие херметически затвореното си всекидневие, тогава защо да започва с един стар клетник, приклекнал на уличния ъгъл? Не, Блак е знаел, че говори с Блу. А щом е знаел, значи е наясно и кой е Блу. Няма никакво съмнение, казва си Блу: той знае всичко.

Когато идва моментът за следващата сводка, Блу се изправя лице в лице с тази дилема. Уайт никога не му е казвал да установява връзка с Блак. Блу трябваше само да го държи под око, нищо повече, и сега се замисля дали всъщност не е нарушил правилата на споразумението. Ако в доклада си спомене за разговора, тогава Уайт може да възнегодува. От друга страна, ако не го включи и ако наистина Блак работи съвместно с Уайт, тогава Уайт веднага ще разбере, че Блу го лъже. Блу сериозно се замисля, но не стига до никакво разрешение. Притиснат е отвсякъде и го знае. В края на краищата решава да не споменава за разговора, осланяйки се единствено на слабата надежда, че всъщност е сбъркал в преценката си и Уайт и Блак не са комбина. Но този хилав оптимистичен спазъм на мисълта му в крайна сметка не довежда до нищо. Три дни след като е изпратил цензурирания си доклад, по пощата пристига редовния му седмичен чек, а в плика е пъхната и една бележка, на която пише: „Защо лъжеш?“, и така Блу вече разполага с безспорното доказателство. От този момент нататък Блу заживява със съзнанието, че се дави.

На следващата вечер, облечен в обикновените си дрехи, проследява Блак до Манхатън с метрото, знае, че вече няма какво да крие. Блак слиза на площад „Таймс“, мотае се известно време сред ярките му светлини, шума и тълпата, като ту тръгва в една посока, ту в друга. Блу, който го следи, сякаш живота му зависи от това, е на не повече от три или четири крачки. В девет часа Блак влиза във фоайето на хотел „Алгонкуин“, Блу — след него. Вътре е пълно с хора, празни маси почти няма, така че когато Блак сяда в една ниша, където масата току-що се е освободила, Блу съвсем естествено се приближава и най-учтиво пита дали има едно място. Блак не възразява, апатично повдига рамене и му посочва отсрещния стол. В продължение на няколко минути и двамата мълчат в очакване да се появи келнерът, като междувременно оглеждат минаващите покрай тях жени, издокарани в летните си тоалети, и вдишват аромата на различните им парфюми, които разслояват въздуха след тях. Блу не гори от желание да наруши покоя, лениво изчаква нещата да поемат собствения си ход. Когато най-накрая келнерът идва, за да ги попита какво обичат, Блак си поръчва „Блак & Уайт“ и Блу, разбира се, възприема това като таен знак, че играта започва. Не може обаче да не се удиви от дързостта на Блак, от грубостта и безвкусно демонстрираната му мания. В името на симетрията Блу си поръчва същото. Докато го прави, гледа Блак право в очите, но Блак с нищо не се издава, отвръща на погледа му със съвършено празни, като че ли нищо невиждащи очи, зад които цари пустота, и колкото и да се взира Блу, нищичко не открива.

Маневрата все пак разчупва леда и двамата започват да обсъждат достойнствата на различните марки уиски. И както става обикновено, от едната тема прескачат на друга, и докато оживено разговарят за лошите страни на нюйоркското лято, за обзавеждането на хотела, за индианците алгонкуин, които са обитавали града, когато тук е имало само гори и ливади, Блу постепенно се вживява в типажа, който иска да пресъздаде тази вечер, като си избира ролята на весел самохвалко на име Сноу, застрахователен агент от Кеноша, Уисконсин. Прави се на глупак, казва си Блу, защото знае, че няма смисъл да се разкрива. Нищо, че и двамата сте наясно кой какъв е. Това трябва да бъде игра на криеница, казва си той, криеница докрай.

Изпиват си питиетата и поръчват нови, после потретват и докато разговорът им разсеяно блуждае върху най-различни статистически данни, и по-точно върху продължителността на живота на мъжете в отделните професии, Блак пуска една забележка, която обръща беседата им в съвършено друга посока.

— Предполагам, че няма да бъда много напред във вашия списък — казва той.

— Така ли? — отвръща Блу в пълно неведение за това, какво може да очаква. — Вие какво работите?

— Аз съм частен детектив — без заобикалки изтърсва Блак, хладнокръвно и сдържано, и за миг Блу се изкушава да плисне питието си в лицето му, толкова е ядосан, толкова е вбесен от наглостта на събеседника си.

— Така ли? — учудва се Блу, след като бързо се е съвзел, и успешно се преструва на изненадан дръвник, който нищо не разбира. — Частен детектив. Я, виж ти. Жив частен детектив. Жена ми има да се блещи, като й разкажа. Пия си питието в Ню Йорк и с кого, с един частен детектив. Няма да ми повярва.

— Това, което исках да кажа — прекъсва го Блак доста грубичко, — е, че не вярвам продължителността на моя живот да е много голяма. Или поне не, според вашата статистика.

— Така ще дойде — почти изревава Блу. — Но помислете си за вълнуващите преживявания! Най-важното не е да живееш дълго, нали така. Половината американци на драго сърце ще подарят десет от годините си в пенсия, за да бъдат на ваше място. Да разплиташ случаи, да се препитаваш с бързината и находчивостта на мисълта си, да прелъстяваш жени, да маризиш гадни копелета или да ги пълниш с олово — Боже, разбира се, че си струва.

— Всичко това са измишльотини — казва Блак. — Истинската детективска работа може да бъде ужасно скучна.

— Е, това го има във всяка работа — продължава Блу. — Но във вашата поне знаете, че всички усилия извеждат към нещо необикновено.

— Понякога е така, но невинаги. Всъщност по-често не е така. Вземете например случая, върху който работя в момента. Мина вече повече от година и аз не мога да си представя нищо по-скучно от него. Толкова съм отегчен, та понякога си мисля, че полудявам.

— Как така?

— Ами ето, сам преценете. Работата ми е да наблюдавам един човек, ако питате мен, не е някаква важна особа, а най-обикновен мъж, и да изпращам сведения всяка седмица. Само това и нищо друго. Да го следя и да пиша. Нищо, ама нищо друго.

— И какво толкова ужасно има в това?

— Ами, той не прави нищо. Стои си в стаята по цял ден и пише. Само това ти стига, за да полудееш.

— Той може и да ви подвежда по този начин. Нали разбирате, да приспи вниманието ви, преди да се хвърли в действие.

— Отначало и аз така си мислех. Но сега вече съм сигурен, че нищо няма да се случи — никога. Чувствувам го с всичките си сетива.

— Лоша работа — измънква Блу съчувствено. — Защо тогава не се откажете от случая?

— И за това съм мислил. Всъщност ще ми се изобщо да се чупя и да се захвана с нещо друго. Нещо съвършено различно. Например, да продавам застраховки, или пък да отида да работя в някой цирк.

— Никога не съм си мислил, че човек може да стигне чак дотам — казва Блу и поклаща глава. — Но, кажете ми, защо не следите вашия човек сега, в момента? Не трябва ли да го държите под око непрекъснато?

— Там е работата — отвръща му Блак, — дори това вече не е нужно. Толкова дълго съм го следил, че го познавам по-добре и от себе си. Само като си помисля за него, и вече знам какво прави, къде се намира, въобще зная всичко. Дотам се е стигнало, че мога да го следя със затворени очи.

— Знаете ли къде се намира в момента?

— Вкъщи. Както обикновено. Седи си в стаята и пише.

— Какво пише?

— Не съм съвсем сигурен, но се досещам. Мисля, че пише за себе си. Историята на живота си. Това е единственият възможен отговор. Нищо друго не пасва.

— Защо е цялата тази загадъчност?

— Не зная — отвръща Блак, — и за пръв път гласът му издава някакво чувство, което плахо е полепнало по думите му.

— Тогава всичко се свежда до един-единствен въпрос, така поне излиза — заявява Блу, съвсем забравил за Сноу, вперил поглед право в очите на Блак. — Знае ли той, че го следите или не?

Блак се извръща, не издържа повече на погледа на Блу, и неочаквано произнася с треперещ глас:

— Разбира се, че знае. Това е целият смисъл, нали така? Той трябва да знае, иначе всичко си губи смисъла.

— Защо?

— Защото има нужда от мене — отвръща Блак, като продължава да гледа встрани. — Има нужда от моето зорко око, което да го следи неизменно. Той има нужда от мен, за да докаже на себе си, че е жив.

Блу зърва търкулналата се по бузата на Блак сълза, но преди да успее да отвори уста и да обясни собственото си преимущество, Блак бързо става и се извинява, че трябва да се обади по телефона. Блу го чака десет-петнайсет минути, но знае, че всъщност си губи времето. Блак няма да се върне. Разговорът е приключил и колкото и дълго да продължава да стои, тази вечер няма да се случи нищо друго.

Плаща питиетата и се отправя обратно към Бруклин. Когато завива по улица „Ориндж“, поглежда към прозореца на Блак и вижда, че е тъмен. Нищо, казва си Блу, скоро ще се прибере. Още не сме приключили. Купонът тепърва започва. Първо да гръмне шампанското, пък после ще видим какво що.

Вече в стаята си, Блу крачи напред-назад и се опитва да измисли следващия си ход. Струва му се, че най-накрая Блак е допуснал грешка, но не е съвсем сигурен. Защото, независимо от доказателството, Блу не може да се отърси от чувството, че всичко това е направено нарочно и че Блак, така да се каже, е започнал да му подава сигнали, да го води и да го подтиква към целта, която си е наумил.

Все пак има известен пробив и за първи път от началото на случая позицията му се е променила. При други обстоятелства Блу би отпразнувал своята малка победа, но тази вечер като че ли не е в настроение да се самопотупва по рамото. Чувствува се ужасно тъжен, изпразнен от всякакъв ентусиазъм, разочарован от света. Неизвестно как, но е станало така, че фактите са го предали, и именно това не може да преглътне, защото съзнава с пределна яснота, че както и да разглежда случая, той неизменно е част от него. После отива до прозореца, поглежда към отсрещната страна на улицата и вижда, че в стаята на Блак вече свети.

Изтяга се на леглото си и мисли: довиждане, мистър Уайт. Вас никога не ви е имало, нали? Никога не е съществувал такъв човек — Уайт. И после: бедният Блак. Клета душа. Бедният безнадежден господин Никой. А когато клепачите му натежават и сънят го люшва в обятията си, той продължава да мисли в просъница как всичко си има свой собствен цвят. Всичко, което виждаме, всичко, до което се докосваме — всичко в света си има свой собствен цвят. Бори се със съня, иска да остане буден поне още малко и започва да си съставя списък. Да вземем например синьото. Има сини птици, сини сойки, сини чапли. Синя метличина и зимзелен. Има и синьо пладне над Ню Йорк. Има сини боровинки — по-светли и по-тъмни. Тихият океан. Сини дяволи, сини панделки и синя кръв. Има гласове, които пеят само тъжни сини песни. И полицейската униформа на моя баща. Има строги пуритански закони, на които викат сини, има и строго забранени за малолетни порнографски филми, на които лепват по една синя лента. Сини са очите ми, както и името ми Блу. Спира, защото не се сеща нищо друго синьо, и преминава към бялото. Това са чайките, казва си той, и гларусите, и щъркелите, и качулатите папагали какаду. Стените на тази стая и бельото на леглото ми. Момината сълза, белият карамфил и листенцата на маргаритата. Знамето на примирието и китайската смърт. Майчиното мляко и спермата. Моите зъби. Бялото на очите ми. Има бял костур, бял бор и бели мравки термити. Белият дом и бял метил. Бели невинни лъжи, бяло течение и нажежаване до бяло. После, без колебание, преминава към черното и започва с черните списъци, черната борса и Черната ръка13. И нощта над Ню Йорк, казва си той. „Черните чорапи“ от Чикаго. Къпини и гарвани, затъмнения, черни петна, Черният четвъртък и Черната смърт. Черно изнудване и шантаж. Косата ми. Мастилото в писалката. Светът на слепеца. И най-накрая, уморен от тази игра, той се унася, като промълвява, че няма край. Заспива, сънува неща, които са се случили много отдавна, а после, посред нощ, изведнъж се събужда и пак започва да крачи из стаята и да обмисля следващия си ход.

Разсъмва се и Блу се суети из стаята — стяга си нова премяна. Този път ще се прави на Фулър, който продава четки — стар негов номер, и в продължение на цели два часа търпеливо се приготвя — плешива глава, мустаци, дълбоки бръчки около очите и устата — седи пред малкото си огледалце като стар водевилен актьор по време на турне. Вече минава единайсет и той прибира кутията с четки, излиза на улицата и пресича на отсрещния тротоар, точно пред входа на Блак. Да отключи външната врата, това за Блу е детска играчка и той се справя за секунди, влиза вътре и отново го обхваща стария детективски трепет. Без глупости, съветва се той, докато изкачва стъпалата към апартамента на Блак. Целта е само да надникне вътре, да добие представа от вътрешността на стаята. Може да му потрябва в бъдеще. И все пак гъделичка го вълнение, което Блу не може да потисне. Не е само това да огледа стаята и той го знае, а да попадне в нея, да се изправи вътре между онези четири стени, да подиша въздуха, който диша и Блак. От този момент нататък, мисли си той, всяко нещо, което се случи, ще повлияе на всичко останало. Вратата ще се отвори и след това Блак ще влезе вътре в него завинаги.

Той почуква, вратата се отваря и ето, вече не ги дели никакво разстояние, нещото и мисълта за нещото стават едно. Там, на прага, е застанал Блак с отворена автоматична писалка в дясната си ръка, като че ли прекъснал работата си, и все пак с поглед, който ясно разкрива на Блу, че го е очаквал и че се е примирил с жестоката истина, за която като че ли вече нехае.

Блу започва да рекламира четките си, посочва кутията, в която ги носи, извинява се, моли да влезе и всичко това на един дъх с онзи писклив глас на скоропоговорката, с който хиляди пъти е имитирал уличните продавачи. Блак го посреща невъзмутимо, като подмята, че всъщност се нуждае от четка за зъби, и щом прекрачва прага, Блу продължава трескаво и шумно да предлага четки за коса-, четки за дрехи, всичко, каквото има, само и само думите да не секват, защото само така може да освободи другата част от себе си от напрежението и да я остави спокойно да огледа стаята, да види видимото, да мисли, като в същото време отклонява вниманието на Блак от същинската цел.

Стаята много прилича на това, което си е представял, само дето е по-неприветлива. Стените например са голи, което малко го учудва, защото винаги си е мислел, че ще има една или две картини, въобще някакъв образ, който да наруши монотонността, може би пейзаж, или пък портрет на същество, което Блак някога е обичал. Блу дори с любопитство си е мислел каква ли ще бъде тази картина, считайки я за ценна следа, и сега, като вижда, че нищо такова не съществува, разбира, че именно това е трябвало да очаква. С изключение на картината, останалото съвпада с предварителните му представи. Същата монашеска килия, която въображението му е рисувало: малко, добре оправено легло в единия ъгъл, кухненски бокс в другия, всичко блести от чистота, по пода — нито троха. А в центъра на стаята, обърната към прозореца, стои дървена маса с един-единствен дървен стол с права облегалка. Моливи, писалки, пишеща машина. Бюро, нощно шкафче, лампа. На северната стена — лавица само с няколко книги: „Уолдън“, „Стръкчета трева“, „Два пъти разказани приказки“ и още една-две. Без телефон, без радио, без списания. Върху масата — листове хартия, добре подравнени по краищата, някои празни, други изписани, трети напечатани. Стотици страници, дори хиляди. Но това не може да се нарече живот, мисли си Блу. Всъщност нищо не може да се нарече. Това е ничия земя, мястото, което граничи с края на света.

Двамата започват да разглеждат четките и Блак най-накрая си избира една червена. После преминават на различните видове четки за дрехи, които Блу демонстрира върху собствения си костюм.

— За спретнат човек като вас — казва Блу — такава четка трябва да е първа необходимост. Блак му отвръща, че досега е карал без четка. Но може би ще прояви интерес към четките за коса. И така двамата разглеждат всички мостри от кутията, като обсъждат различните размери и форми, различните видове косъм и така нататък. Блу, разбира се, вече е свършил онова, за което е дошъл, но продължава усърдно да играе ролята си, иска да я изкара докрай, въпреки че това няма никакво значение. След като Блак му плаща за четките и Блу си прибира нещата, преди да тръгне, той все пак подхвърля една малка реплика.

— Вие като че сте писател — казва той и посочва към масата.

Блак отвръща:

— Да, точно така, писател.

— Голяма ще излезе тази книга, а? — продължава Блу.

— Да — казва Блак. — Вече много години работя върху нея.

— На свършване ли е?

— Почти — замислено отговаря Блак. — Но понякога е трудно да се разбере точно къде съм. Тъкмо си мисля, че съм към края, изведнъж се сещам, че съм изпуснал нещо важно и трябва да се връщам отново назад в началото. Мечтая да я свърша час по-скоро. Дано успея.

— Надявам се, че ще мога да я прочета — казва Блу.

— Всичко е възможно — отвръща му Блак. — Но първо трябва да я довърша. Има дни, в които се чудя дали въобще ще доживея този ден.

— Е, това е нещо, което никой от нас не знае, нали така? — казва Блу и философски поклаща глава. — Днес сме живи, утре ни няма. На всеки може да се случи.

— Съвсем вярно — казва Блак. — На всеки може да се случи.

Вече са на вратата, но нещо кара Блу да продължи с безсмислените си подмятания. Да се правиш на палячо е ужасно приятно, казва си той, но още по-приятно е да си играеш с Блак, да му натриеш носа с това, че нищо не е убягнало от вниманието ти, защото дълбоко в себе си Блу иска едно — да накара Блак да разбере, че той е също толкова умен, че може да мери акъл с него навсякъде и във всичко. Но Блу успява да потисне желанието си и млъква. Вежливо благодари за покупката, сбогува се и излиза. С това приключва играта на четкаджия и след по-малко от час маскировката му е захвърлена в същата торба, в която почиват и дрипите на Джими Роуз. Блу знае, че повече дегизировка няма да му е нужна. Следващата стъпка е неизбежна и единственото нещо, което има значение сега, е да се избере най-подходящият момент.

Но след три нощи, когато най-накрая му се удава случай, Блу разбира, че го е страх. Блак излиза от къщи в девет часа, тръгва надолу по улицата и се скрива зад ъгъла. Блу знае, че това е сигнал към него, че Блак направо го умолява да предприеме своя ход, но въпреки това си мисли, че може и да е клопка и в последния момент, като само допреди миг е бил изпълнен с непоколебима решителност, дори с прекалена самоувереност, той отново изпада в пристъп на мрачни съмнения и разяждащи го терзания. Защо трябва така отведнъж да се доверява на Блак? Каква земна сила го е накарала да смята, че сега и двамата работят от една и съща страна на бариерата? Как по-точно се случи това и защо се озова в такова раболепно положение пред Блак? После, съвсем като гръм от ясно небе, му хрумва друга възможност. Какво, ако, просто изчезне? Какво, ако стане, излезе през вратата, излезе от цялата тази история? Замисля се, умът му работи трескаво над този вариант, оглежда го от всички страни и полека-лека се разтреперва, обзет от ужас и щастие, подобно на роб пред видения за собствената си свобода. Представя си, че е някъде другаде, далеч оттук, че върви през гора, нарамил брадва. Сам и свободен, най-накрая единствен господар на себе си. Ще започне да гради наново живота си, ще започне от нулата, като изгнаник, като пришълец, като поклонник в Новия свят. Но по-далеч от това не стига. Защото, едва тръгнал да се скита през онези гори насред неизвестността, и ето ти го Блак, и той там, крие се зад дърветата, дебне го иззад шубраците, чака Блу да се измори, да легне, да затвори очи, за да се нахвърли върху него и да му пререже гърлото. Значи това ще продължава до безкрайност, мисли си Блу. Ако не се справи с Блак сега, няма да види бял ден до края на живота си. Това е, което древните наричат съдба, и всеки герой е длъжен да й се подчини. Избор няма и ако може да се направи нещо, то е онова, което те оставя без избор. Но Блу не ще да го признае. Бори се срещу него, отхвърля го, сърцето му се свива. Но това е така, защото вече знае, а да се бориш срещу нещо означава, да си го приел; да искаш да кажеш „не“, означава, че вече си казал „да“. Постепенно Блу идва на себе си и най-накрая се примирява с необходимостта да действа. Ала това не означава, че не се страхува. От този миг нататък съществува само една дума за Блу и тя е страх.

Прахосал е ценно време и затова сега се втурва навън, горещо се моли наум да не е станало твърде късно. Блак не ще да е изчезнал завинаги и кой знае дали не се спотайва зад ъгъла, изчаквайки удобния момент да се нахвърли? Блу изкачва на един дъх стъпалата пред къщата на Блак, непохватно се справя с ключалката на външната врата, като непрекъснато поглежда през рамо, след това две по две взима и стъпалата до апартамента на Блак. Втората ключалка му създава повече трудности от първата, въпреки че, погледнато теоретично, би трябвало да бъде по-елементарна — лесна работа, дори и за най-необиграния новак. Тази непохватност означава само едно — че Блу губи контрол над себе си и може да стане жертва на обстоятелствата; знае го, но въпреки това не може нищо да направи, освен да се бори с това чувство и да се надява, че ръцете му ще престанат да треперят. Но нещата вървят от зле към по-зле и в мига, в който прекрачва прага на стаята на Блак, усеща, че вътре в него се спуска черен мрак, сякаш нощта напира да проникне през всичките му пори, седнала е върху главата му и тегне отгоре със страшна сила, а в същото време главата му като че ли расте, изпълва се с въздух и сякаш се готви да отлети от тялото му и да се зарее надалеч. Прави втора крачка навътре в стаята и изведнъж му причернява, рухва на земята като мъртъв.

Часовникът му спира в момента, в който тупва долу, и когато идва на себе си, не знае колко време е бил в безсъзнание. Отначало всичко се мержелее пред очите му и той има смътното усещане, че е бил на това място и друг път, може би преди много време, и като вижда поклащащите се завеси пред отворения прозорец и странната процесия от сенки върху тавана, мисли си, че лежи вкъщи на леглото, отдавна, още като малко момче, което не може да заспи в горещите летни нощи, въобразява си, че ако се напрегне, непременно ще чуе шептящите гласове на майка си и баща си от съседната стая. Но това продължава само миг. Усеща болка в главата си, гадене в стомаха и най-накрая, като разбира къде е, отново го обзема предишната паника. С мъка се изправя на отмалелите си крака, препъва се на два пъти, през цялото време си повтаря, че не може да остане тук, че трябва да си върви, да, и то веднага. Хваща се за дръжката на вратата, но изведнъж се сеща защо е дошъл, изважда фенера от джоба си, осветява стаята на пресекулки, докато лъчът случайно попада върху купчина листове върху бюрото на Блак, прилежно подредени и подравнени в краищата. Без да се замисля, сграбчва листовете със свободната си ръка, смотолевя нещо, че няма значение, че това е само началото, и тръгва да излиза.

Когато се връща в стаята си на отсрещната страна на улицата, Блу си налива чаша бренди, сяда на леглото и си казва, че трябва да се успокои. Изпива брендито на няколко глътки и си сипва втора чаша. Паниката му постепенно изчезва и той остава само с чувството за срам. Казва си, че всичко е оплескал, и това е то. За първи път в живота му се оказва, че не е реагирал адекватно на момента, и това му идва като шок — да види себе си като неудачник, да разбере, че в дъното на душата си е страхливец.

Взема листовете, които е задигнал, смята да поразсее с тях мрачните си мисли. Но така само усложнява нещата, защото, щом ги зачита, вижда, че това са собствените му сведения. Ето ги, едно след друго, седмичните му писания, черно на бяло, нищо незначещи, нищо неказващи, толкова далеч от истината за случая, колкото би било и пълното мълчание. Като ги вижда, Блу изпъшква тежко и потъва дълбоко в себе си, а това, което чете, го разсмива, отпърво леко, после засилващо се, докато накрая се разтриса в такъв гръмогласен смях, че се задъхва, задавя се, като че ли се мъчи да заличи себе си веднъж завинаги. Взема сноп листове и ги хвърля към тавана, гледа как гнусната купчина се разпръсква и се разпилява по пода.

Не е сигурно дали Блу някога ще се възстанови напълно след събитията от тази нощ. Но дори и да успее, трябва да се отбележи, че минават няколко дни, преди да се върне към едно, макар и бледо подобие на предишното си аз. Междувременно не се бръсне, не сменя дрехите си, дори не помисля да мръдне от стаята. Когато идва време да напише и изпрати следващото сведение, той просто махва с ръка. Играта свърши, казва си той, и ритва струпаните на пода стари доклади, проклет да бъда, ако напиша само още една от тези гадости.

Повечето време или лежи в кревата, или крачи напред-назад из стаята. Разглежда картините, които е закачил на стената, откакто е започнал случаят, като внимателно ги разучава една по една, дълго мисли върху всяка, преди да премине на следващата. Ето го следователя от Филаделфия, Голд, с маската от лицето на убитото момче. Картичка на покрита със сняг планина, а в горния й десен ъгъл снимка на френски скиор, лицето му заградено в малко каре. Бруклинският мост, а до него двамата Роублинг, баща и син. Бащата на Блу в полицейска униформа получава медал от кмета на Ню Йорк Джими Уокър. Пак бащата на Блу, този път в цивилни дрехи, прегърнал майка му, наскоро след сватбата, двамата, щастливо засмени, гледат право в обектива. Снимка на Браун, прегърнал през рамо Блу, направена пред кантората в деня, в който Блу официално стана негов съдружник. Под нея снимка на Джаки Робинсън по време на бейзболен мач. До нея портрет на Уолт Уитман. И най-накрая, отляво на поета, снимка на Робърт Мичъм от филмово списание: с пистолет в ръка, гледа сякаш целият свят му е обявил война. Липсва снимка на бившата бъдеща мисис Блу, но при всяка разходка из малката си картинна галерия, той спира пред едно бяло петно на стената и си представя, че тя също е там.

Минават няколко дни, без Блу да си даде труд да погледне през прозореца. Така дълбоко е потънал в собствените си мисли, сякаш е забравил за съществуването на Блак. Разиграващата се драма е драма само на Блу и ако Блак по някакъв начин се явява причина за нея, то той вече е изиграл своята роля, изрекъл е своите реплики и е напуснал сцената. Защото на този етап Блу вече не може да приеме съществуването на Блак и направо го отрича. След като веднъж е проникнал в стаята на Блак и е стоял по средата й сам-самичък, след като, така да се каже, е бил в светая светих на Блаковата самота, не може да отговори на мрака на момента по друг начин, освен като го замени със своята собствена самота. Тогава, значи, да влезе в Блак е равносилно на това да влезе в себе си, а влезе ли веднъж в себе си, за какво друго място би могъл да мечтае по-нататък. Но точно там се намира Блак, въпреки че Блу не го знае.

И така един следобед, като че съвсем случайно, Блу се приближава до прозореца, нещо, което не е правил с дни, спира се пред него и тогава, като че ли заради старите времена, разтваря завесите и поглежда навън. Първото нещо, което вижда, е Блак — не вътре в стаята си, а седнал на площадката пред къщата на отсрещната страна на улицата, гледа нагоре към прозореца на Блу. Значи ли това, че всичко е приключено, чуди се Блу. Значи ли, че това е краят?

Блу се отдалечава от прозореца, взема си бинокъла и пак се връща. Нагласява го на фокус върху Блак и в продължение на няколко минути изучава лицето му черта по черта, очите, устните, носа и така нататък, разчленява го на части и пак го събира. Трогва го дълбочината на неговата тъга, вдигнатите нагоре очи са изпразнени от надежда и изненадан и неподготвен за този образ, сърцето му се свива от състрадание, обзема го съчувствие към тази изоставена човешка фигура на отсрещния тротоар на улицата. Иска му се всичко това да не е така, да има куража да зареди пистолета си, да се прицели в Блак и да простреля черепа му. Никога няма да разбере откъде му е дошло, мисли си Блу, ще се озове на небето, преди тялото му да тупне на земята. Но още преди да е разиграл докрай тази малка сценка в главата си, тя вече го отвращава. Не, проумява той, съвсем не това му се иска. А ако не това, тогава — какво? Продължава да се бори с обзелите го нежни чувства, като си казва, че трябва да остане насаме със себе си, че има нужда единствено от спокойствие и тишина, но постепенно си дава сметка, че стои вече няколко минути и се чуди как би могъл да помогне на Блак и дали не е възможно да му протегне приятелска ръка. Това би означавало да си разменят ролите, мисли си Блу, и всичко наистина да се обърне с главата надолу. А защо не? Защо да не направи неочакваното? Да блъсне вратата, да изтрие цялата история — няма да е по-малко абсурдно от всичко останало. Защото истината е, че на Блу битката му е отнета. Липсва му хъс за нея. А по всичко личи — и на Блак. Само го погледни, казва си Блу. Най-тъжното създание на света. И тогава, още не изрекъл тези думи, разбира, че те се отнасят и за него.

Дълго след като Блак е станал от стъпалата, махнал се е оттам и обратно е влязъл в къщата, Блу продължава да гледа втренчено опразненото място. Час или два преди да се здрачи, той най-накрая се отдръпва от прозореца, вижда безпорядъка, който цари в стаята му, и се хваща на работа — цял час чисти, мие чинии, оправя леглото, прибира дрехите, събира разпръснатите по пода листове. После влиза в банята, дълго се къпе, избръсва се, слага си чисти дрехи, като за случая избира най-хубавия си син костюм. Сега всичко му изглежда различно, внезапно и необратимо различно. Няма повече страх, няма повече треперене. Нищо друго, освен спокойна решителност, чувство за правота в това, което му предстои.

Нощ е. За последен път си оправя връзката пред огледалото и излиза навън. Пресича улицата и влиза в сградата на Блак. Знае, че Блак си е вкъщи, защото в стаята му свети, и докато изкачва стълбите, се опитва да си представи израза върху лицето му, когато му каже какво е намислил. Почуква два пъти на вратата, много учтиво, и после чува гласа на Блак отвътре:

— Вратата е отворена. Влизай.

Трудно е да се каже какво точно е очаквал да завари Блу, но във всеки случай не е това, което вижда, прекрачвайки стаята. Блак е там, седи на леглото с маска на лицето си, същата, която носеше и човекът в пощата, а в дясната си ръка държи трийсет и осемкалибров револвер, съвсем достатъчен да направи всеки на решето от такова разстояние, насочил го е право в Блу. Блу се заковава на място, без да отрони дума. Значи край на примирието, мисли си той. Разменянето на ролите няма да се състои.

— Блу, седни на стола — подканва го Блак и с револвера посочва към дървения стол до бюрото. Блу няма никакъв избор, затова сяда — застава с лице към Блак, но е твърде далеч, за да се хвърли отгоре му, пък и в твърде неизгодна позиция, за да избие револвера от ръката му.

— Очаквах те — казва Блак. — Радвам се, че най-накрая се реши.

— Реших се — отвръща му Блу.

— Това изненадва ли те?

— Не съвсем. Не съм изненадан от тебе, а по-скоро от себе си, но то е, защото съм много глупав. Виж какво, дошъл съм тук с приятелски чувства.

— Разбира се — подсмихва се Блак. — Ние сме приятели. Приятели сме от самото начало, нали така? Най-добри приятели.

— Ако така се отнасяш с приятелите си — казва Блу, — мога само да благодаря на Бога, че не съм един от враговете ти.

— Колко смешно.

— Точно така, аз съм роден смешник. С мен човек никога не може да скучае.

— А маската, няма ли да ме попиташ нещо за маската?

— Защо трябва да те питам? Какво носиш на главата си, е лично твоя работа.

— Ами нали разговаряш с тая глава.

— Защо ми задаваш въпроси, на които знаеш отговора?

— Изглеждам нелепо, нали?

— Разбира се, че изглеждаш нелепо.

— И страшно.

— Да, много страшно.

— Добре. Харесваш ми, Блу. Винаги съм знаел, че си мой човек. По сърце си ми, Блу, така да знаеш.

— Ако махнеш този револвер, може би и аз ще започна да те харесвам.

— Няма да стане. Съжалявам. Сега вече е много късно.

— Какво искаш да кажеш?

— Че вече нямам нужда от теб, Блу.

— Знаеш ли, може да се окаже, че не е чак толкова лесно да се отървеш от мен. Ти ме вкара в играта и знай, че си вързан с мен.

— Не, Блу, грешиш. Всичко свърши.

— Какво свърши?

— Свърши. Играта е изиграна. Повече няма какво да се играе.

— Откога?

— Отсега. От този момент.

— Ти не си с всичкия си.

— Не, Блу. Ако въобще ми има нещо, то е, че съм прекалено много с всичкия си. Но това ме изчерпа до дъно, нищичко не е останало. Ала ти го знаеш, Блу, знаеш го по-добре от всеки друг.

— Ами тогава защо не дръпнеш спусъка?

— Щом реша, че съм готов, ще го дръпна.

— Ще излезеш и ще оставиш тялото ми да лежи на пода, така ли? Няма начин.

— Не, не, Блу. Ти нищо не разбираш. Ще бъдем двамата заедно, както винаги.

— Ама ти май забравяш нещо.

— Какво?

— Ти трябва да ми разкажеш играта. Нали така трябваше да свърши тя. Ти ми разказваш играта и след това се сбогуваме.

— Ти вече я знаеш, Блу. Нима не разбираш? Ти знаеш играта наизуст.

— Тогава защо въобще си даде целия този труд?

— Не задавай глупави въпроси.

— Аз, аз — кажи ми за какво ти трябвах аз? За какво трябваше да ме вкарваш и мен? За отдушник ли?

— Не Блу. Ти ми беше нужен от самото начало. Ако не беше ти, нямаше да успея.

— Но за какво?

— За да ми напомняш какво се очаква от мен. Всеки път, когато вдигнех поглед и ти беше там, наблюдаваш ме, следиш ме, винаги налице, пронизваш ме с очите си като със свредел. Ти беше целият ми свят, Блу, и аз те превърнах в моята смърт. Ти си единственото нещо, което не се променя, единственото нещо, което обръща всичко с вътрешностите навън.

— А сега вече нищо не е останало. Написал си бележка, че се самоубиваш, и това е краят.

— Точно така.

— Ти си палячо. Проклет, нещастен палячо.

— Зная. Но не повече от всеки друг. Да не вземеш сега да ми разправяш, че ти си нещо по-различно? Аз поне те знам. Наумих си нещо и го свърших. А ти си наникъде, Блу. Загубен си още от първия ден.

— Тогава защо не дръпнеш спусъка, а, копеле? — пита Блу, изправя се рязко, започва ядно да се бие в гърдите и току подканя Блак да стане и да го убие. — Защо не ме застреляш и да се свършва?

Блу прави крачка към Блак, куршумът се бави, прави втора, после трета, после изкрещява в лицето на маскирания да стреля, защото му е все едно дали ще живее или не. След миг вече е съвсем до него и без никакво колебание избива револвера от ръката на Блак, сграбчва го за яката и го просва на колене. Блак се съпротивлява, опитва да се изправи на крака, но Блу е по-силен от него и така е освирепял от гняв, че не прилича на себе си. Когато първите удари се стоварват върху лицето, слабините и стомаха на Блак, той вече съвсем е отмалял и не след дълго безжизнено се просва на пода. Но това не може да умилостиви Блу, той продължава атаката си, рита изпадналия в безсъзнание Блак, вдига го за яката и блъска главата му в пода, удар след удар смазват тялото му. Най-накрая, когато гневът му се поуталожва, вижда какво е направил, не може да каже със сигурност дали Блак е жив или мъртъв. Сваля маската от лицето му и приближава ухо до устата му, иска да разбере дали диша. Като че чува нещо, но не може да различи дали звукът идва от Блак или от самия него. Дори да е още жив, мисли си Блу, няма да е задълго. А ако е мъртъв, тогава така да бъде.

Блу се изправя, костюмът му е раздърпан и разкъсан. Събира от бюрото листовете от ръкописа на Блак. Това му отнема няколко минути. Когато прибира всичките, изгасва лампата в ъгъла и излиза от стаята, като дори не се обръща да погледне още веднъж към Блак.

Когато Блу отново се връща в стаята си на отсрещната страна на улицата, вече минава полунощ. Слага ръкописа върху масата, влиза в банята и измива кръвта от ръцете си. Сменя дрехите си, сипва си чаша уиски и сяда на масата с книгата на Блак. Няма много време. Всеки момент ще дойдат и тогава ще стане страшно. Но той не позволява тази мисъл да му попречи в предстоящата задача.

Изчита целия ръкопис, всяка думичка от началото до края. Когато свършва, вече се зазорява и в стаята е просветляло. Чува песента на птичка, стъпки по тротоара, чува шума на кола, минаваща по Бруклинския мост. Блак е бил прав, казва си той. Знам я цялата наизуст.

Историята обаче не свършва дотук. Има още един момент на финала, но преди това Блу ще трябва да излезе от стаята си. Така е в този свят: нищо не може да се случи нито миг по-рано, нито миг по-късно. Когато Блу стане от стола, когато си сложи шапката и излезе през вратата, тогава ще дойде краят.

Къде ще отиде след това, не е важно. Защото трябва да помним, че всичко това е станало преди повече от трийсет години, в дните на нашето ранно детство. Значи, всичко е възможно. Лично аз предпочитам да си мисля, че той е отпътувал надалеч, че същата сутрин се е качил на влака и е заминал на Запад, за да започне нов живот. Нищо чудно дори да е напуснал пределите на Америка. В тайните си мечти го виждам как се качва на параход и заминава за Китай. Нека бъде Китай тогава и дотук спираме. Защото в същия миг Блу става от стола си, слага си шапката и излиза. И от този миг нататък ние вече нищо не знаем.