Нюйоркска трилогия

1

Сега ми се струва, че Фаншо винаги е бил там. За мен той е мястото, от което всичко започна, и без него едва ли щях да узная кой съм. Срещнахме се още преди да проговорим — бебета, които пълзят по тревата в пеленки, а когато станахме на седем години, убодохме пръстите си с карфица и се заклехме, че цял живот ще останем кръвни братя. Сега, когато мисля за детството си, пред очите ми е Фаншо. Той винаги е бил до мен, споделял е мислите ми, той бе човекът, който винаги виждах, щом вдигнех очи от себе си.

Но това се случи много отдавна. Израснахме, отделихме се един от друг, разпиляхме се. В това, разбира се, няма нищо странно. Животът ни тласка по неведоми пътища и малко от миналото остава с нас. То умира, когато умираме и ние, а смъртта е нещо, което ни се случва всеки ден.

Един ноемврийски ден преди седем години получих писмо от жена, която се наричаше Софи Фаншо. „Вие не ме познавате — започваше писмото — и моля да приемете моите извинения, че изниквам за вас така неочаквано. Но се случиха някои неща и при създалите се обстоятелства аз просто нямам друг избор.“ Оказа се, че тя е съпруга на Фаншо. Знаеше, че съм израсъл заедно с мъжа й, знаеше, че живея в Ню Йорк, тъй като бе изчела повечето от статиите, които бях публикувал в различни списания.

Обяснението дойде още във втория абзац — много рязко, без никакъв увод. Фаншо бил изчезнал, пишеше тя, и вече шест месеца не го е виждала. И през — това време — никаква вест, никакъв намек къде може да е отишъл. Полицията не открила никакви следи, а частният детектив, който наела, за да го издири, също свил безпомощно рамене. Нямало нищо сигурно, но фактите като че говорели сами за себе си: изглежда Фаншо бил мъртъв; абсурдно било да очакваме, че ще се върне. В светлината на казаното по-горе съществувало и нещо важно, което тя искала да обсъди с мен, и затова ме молеше за среща.

Това писмо задейства у мен серия от малки шокове. Информацията беше твърде голяма, за да мога да я осмисля наведнъж, и твърде много сили ме разпъваха в различни посоки. Най-неочаквано Фаншо отново се бе появил в моя живот. Но едва появил се, той пак бе изчезнал. Бил е женен, живял е в Ню Йорк — и това бе всичко, което знаех за него. Колкото и да е егоистично, чувствах се засегнат, че не бе пожелал да се свърже с мен. Телефонно обаждане, картичка или покана за едно питие, с помощта на което да си припомним старите времена — всичко това можеше да се уреди много лесно. Но грешката бе и моя. Знаех къде живее майката на Фаншо и ако исках да го намеря, много лесно можех да й се обадя. Истината е, че се бях откъснал от Фаншо. Неговият живот бе спрял в мига, в който пътищата ни се разделиха, и за мен той принадлежеше към миналото, а не към настоящето. Бе като дух, който носех у себе си, плод на праисторическото ми въображение, нещо, което отдавна вече не съществуваше. Помъчих се да си спомня кога го видях за последен път, но всичко ми беше като в мъгла. Умът ми се зарея, остана да блуждае няколко минути и после отведнъж спря, възкресявайки деня, в който баща му умря. Бяхме в гимназията и едва ли сме имали повече от седемнайсет години.

Обадих се на Софи Фаншо и й казах, че с удоволствие ще се срещна с нея, когато й е удобно. Уговорихме се за следващия ден, след което тя горещо ми благодари, въпреки че й обясних, че отдавна не съм се виждал с Фаншо и нямам никаква представа къде може да бъде.

Тя живееше в Челси, в къща, облицована с фугирани тухли — мрачна многоетажна сграда без асансьор, с олющена боя по стените. Изкачих се до петия етаж под звуците на радиопредавания, семейни скандали и шумни тоалетни, които долитаха откъм различните апартаменти, докато вървях нагоре по стълбите. Спрях, за да си поема дъх, и почуках. През шпионката на вратата надникна око, след което се чу щракането на заключалки и резета и Софи Фаншо застана пред мен, притиснала бебе в лявата си ръка. Тя ми се усмихна, покани ме да вляза, а бебето не спираше да тегли дългата й кестенява коса. Тя леко се отдръпна от скубещите я ръчички, взе детето в двете си ръце и го обърна с лице към мен. „Това е Бен — каза тя, — синът на Фаншо. Роден е точно преди три и половина месеца.“ Престорих се, че много харесвам бебето, което размахваше ръчички и се лигавеше — цялата му брадичка бе покрита в бяла слюнка, — но всъщност интересът ми към майката бе далеч по-голям. Фаншо е бил късметлия. Жената беше красива, с тъмни интелигентни очи и изпитателен поглед. Слаба, средна на ръст и с някаква леност в движенията — нещо, което я правеше да изглежда едновременно чувствена и предпазлива, сякаш съзерцаваше света от сърцевината на дълбока вътрешна бдителност. Никой мъж не би напуснал тази жена доброволно — още по-малко, когато е бременна с неговото дете. В това бях сигурен. Дори преди да пристъпя в апартамента, знаех, че Фаншо трябва да е мъртъв.

Апартаментът се състоеше от четири малки, оскъдно мебелирани стаи с общ коридор. В едната имаше само книги и писалище, друга служеше за всекидневна, а останалите две — за спални. Макар със занемарен и бедняшки вид, жилището беше добре подредено и общо взето комфортно. Най-малкото доказваше това, че Фаншо не е прекарвал времето си в печелене на пари. Но аз съм последният човек, който има право да се присмива на запуснатостта. Собственият ми апартамент бе далеч по-неугледен и мрачен от този, а и много добре знам какво значи всеки божи месец да плащаш наема си навреме.

Софи Фаншо ми подаде стол, направи ми кафе и седна на синьото протрито канапе срещу мен. Дундуркайки детето в скута, тя ми разказа историята за изчезването на Фаншо.

Срещнали се в Ню Йорк преди три години. Месец подир това се преместили да живеят заедно и след по-малко от година се оженили. Не било лесно да се живее с Фаншо, вметна Софи, но тя го обичала, пък и нищо в поведението му не подсказвало, че не споделя чувствата й. Двамата били щастливи; той очаквал с нетърпение раждането на детето; нямало никакви разправии помежду им. Един ден през април й казал, че следобеда ще отиде до Ню Джързи да види майка си, и повече не се върнал. Когато късно същата вечер Софи се обадила на свекърва си, разбрала, че той въобще не се е отбивал при нея. Това се случвало за първи път, но Софи решила да изчака. Не искала да бъде като онези съпруги, които се паникьосват при всяко закъснение на мъжа си, пък и знаела, че Фаншо има нужда от повече свобода в сравнение с други мъже. Дори решила да не го пита нищо, когато се прибере. Но изминала цяла седмица, след нея втора, и тогава тя отишла в полицията. Както и очаквала, там съвсем не взели проблема й присърце. При липсата на криминални улики те не можели да направят почти нищо. В края на краищата съпрузи напускали жените си всеки ден и повечето от тях оставали в неизвестност. Полицията провела няколко рутинни анкети, от които нищо не излязло, и тогава я посъветвали да наеме частен детектив. С помощта на свекърва си, която предложила да поеме разноските, тя наела един човек на име Куин. Куин се заел със случая, работил упорито в продължение на пет-шест седмици, но накрая помолил да бъде освободен и не пожелал да вземе повече пари. Казал на Софи, че по всяка вероятност Фаншо е все още в страната, но дали е жив или мъртъв — това вече не знаел. Куин не бил мошеник. По думите на Софи проявил истинско съчувствие и й направил впечатление на човек, който наистина иска да помогне, и затова, когато се видели за последен път, разбрала, че е безсмислено да оспорва неговото решение. Нямало какво повече да се направи. Но ако желанието на Фаншо било да я напусне, той не би се измъкнал тихомълком. Не било в стила му да отбягва истината, нито неприятните разговори, дори сблъсъци. Неговото изчезване можело да означава само едно: сполетяло го е нещо ужасно.

Софи продължавала да се надява, че нещо отнякъде ще изникне. Била чела за случаи на амнезия и в един момент отчаяно се вкопчила в тази вероятност: мисълта за Фаншо, който безпомощно се лута, без да знае кой е, ограбен от собствения си живот, но все пак жив, я карала да смята, че в един момент, осъзнавайки себе си, той все пак може да се върне. Седмиците минавали и наближавало време да ражда. Очаквала бебето след по-малко от месец, което пък означавало, че можело да се появи на бял свят всеки момент и така, полека-лека още нероденото дете обсебило мислите й, сякаш в нея нямало повече място за Фаншо. Точно с тези думи описа усещането си — нямало повече място в нея, — после добави, че въпреки всичко тя, изглежда, е сърдита на Фаншо, задето я е изоставил, макар и той да нямал вина за това. Това нейно признание ми прозвуча до болка откровено. Не бях чувал друг човек да говори по този начин за личните си чувства — така безпощадно, с пълно пренебрежение към общоприетите норми на благоприличие. И сега, когато пиша тези редове, разбирам, че в онзи първи ден аз бях пропаднал като през дупка в земята, озовавайки се на място, където никога преди не съм бил.

Една сутрин, продължи Софи, тя се събудила след неспокойна нощ и отведнъж разбрала, че Фаншо няма да се върне. Осъзнала го внезапно, като абсолютно безспорен факт. Разплакала се и не спряла да плаче цяла седмица, скърбяла по Фаншо, сякаш бил мъртъв. Когато сълзите й пресъхнали обаче, открила, че вече не съжалява за случилото се. Решила, че Фаншо й е бил даден за броени години, и това е всичко. Сега вече имала детето, за което да мисли, и нищо друго нямало значение. Знаела, че това звучи високомерно, но наистина продължавала да живее с тези мисли и това правело живота й възможен.

Разпитах я за много неща. Тя отговаряше спокойно и уверено, сякаш се стараеше отговорите да останат незасегнати от собствените й чувства. Например как са живели заедно, какво е работел Фаншо и какво се бе случило с него през годините, откакто го бях видял за последен път. Бебето в скута й взе да се върти неспокойно и без да прекъсва разговора, Софи разкопча блузата си и започна да го кърми — първо от едната гърда, после от другата.

Каза, че не може да бъде сигурна в нищо, случило се в живота на Фаншо преди първата им среща. Знаела, че след две години обучение напуснал колежа, успял да отсрочи военната си служба и известно време работел като моряк. Доколкото си спомняше, на танкер или друг товарен кораб. След това в продължение на няколко години живял във Франция — първо в Париж, после като пазач в едно имение в Южна Франция. Но всичко това й било далечно и непознато, тъй като Фаншо рядко говорел за миналото. Когато се запознали, той току-що се бил завърнал в Америка след осем или десетмесечно отсъствие. Сблъскали се — в буквалния смисъл на думата — под навеса на една манхатънска книжарница в дъждовен съботен следобед, докато зяпали през витрината и нетърпеливо очаквали пороят да поспре. Така се срещнали и оттогава до деня, в който Фаншо изчезнал, не се били разделяли нито за миг.

Фаншо бил без постоянна работа, каза тя, всъщност нищо, което да върши сериозно. За него парите нямали значение и той избягвал да мисли за тях. Преди да срещне Софи, се препитавал с какво ли не — моряк в търговската флота, работник в склад, частен учител, долнопробен писател, келнер в кръчми, бояджия, хамалин във фирма за пренасяне на мебели, — но всяка работа била временна; щом припечелел, колкото да изкара няколко месеца, напускал. Когато двамата със Софи заживели заедно, Фаншо престанал да работи. Тя била учителка по музика с постоянна работа в частно училище и със заплатата си издържала и двамата. Разбира се, живеели пестеливо, но на масата винаги имало достатъчно храна и това положение напълно ги задоволявало.

Гледах да не я прекъсвам. Съзнавах, че този каталог е само началото — изброяване на подробности, от които искаше да се отърве, преди да пристъпи към същността. Каквото и да е правел Фаншо с живота си, то е имало много малко общо с въпросния списък от случайни занимания. Веднага схванах това, още преди действителния разказ. В края на краищата не говорехме за непознат човек, а за Фаншо, и миналото не беше чак толкова далеч, че да не си спомням кой е.

Като разбра, че в мислите си съм я изпреварил и знам какво следва, Софи се усмихна. Изглежда, тя очакваше това от мен и то не само потвърди нейното очакване, но и заличи съмненията, които може би са я измъчвали, преди да ми се обади. Без да ги е казвала, аз вече знаех доста неща и това ми даваше правото да съм там и да изслушвам разказа й.

— Но продължи да пише — казах аз. — Стана писател, нали така?

Софи кимна. Точно така. Поне отчасти. Това, което не ми даваше мира, бе защо никога не бях чувал за него. Ако Фаншо е бил писател, тогава би трябвало някак си да попадна на името му. Нали с това се занимавах. Струваше ми се малко вероятно, че именно Фаншо от всички хора ще убегне от вниманието ми. Реших, че може би не е намерил издател за книгите си. Това ми изглеждаше единственото логично обяснение.

Не, отвърна ми Софи, било много по-сложно. Дори не направил опит да публикува написаното. Отначало, като съвсем млад, се стеснявал да изпрати нещо, защото все смятал, че не е достатъчно добро. Но и по-късно, когато добил увереност, открил, че предпочита да остане неразкрит. Щяло да му отнеме много време, ако тръгнел да търси издател, пък и вместо това предпочитал да прекарва дните си зад писалището. Софи се дразнела от безразличието му, но щом вземела да настоява, той й отвръщал с повдигане на раменете: за какво да бърза, рано или късно и това ще стане.

На няколко пъти се замисляла дали да не поеме нещата в свои ръце, тайничко да изнесе един от ръкописите му и да го покаже на издател, но така и не се решила. В брака имало правила, които не бива да се престъпват, и независимо колко погрешно и твърдоглаво било отношението му по въпроса, тя нямала друг избор, освен да се съобрази с него. Додаде, че бил изписал сума ръкописи, и тя се влудявала само при мисълта, че стоят затворени в шкафа, но въпреки това Фаншо заслужавал да има нейната преданост и тя гледала да не повдига този въпрос.

Един ден, три или четири месеца преди да изчезне, Фаншо й съобщил, че е готов на компромис. Обещал й, че до една година ще направи нещо, и за да й покаже, че говори сериозно, добавил, че ако по някаква причина не удържи на думата си, тя може да вземе всичките му ръкописи и да ми ги предаде. Казал, че аз съм пазителят на неговото творчество и именно аз трябва да реша съдбата на въпросните творби. Ако отсъдя, че си струва да се публикуват, щял да ги придвижи. Допълнил обаче, че ако междувременно с него се случи нещо, тя трябва веднага да ми предаде ръкописите и да ме остави да действам по своя преценка срещу двайсет и пет процента от печалбата, в случай че такава има. Ако пък реша, че ръкописите не представляват интерес и не си заслужава да бъдат публикувани, тогава да ги върна обратно на Софи, а тя да ги унищожи до последната страница.

Тези приказки я стреснали, така каза Софи, но тя се изсмяла на тържественото му изказване. Сцената не била в негов стил, та си помислила, че може би — се дължи на току-що започналата й бременност. Нищо чудно бащинството да го е отрезвило, натоварвайки го с това ново чувство за отговорност; нищо чудно, в желанието си да докаже добрите си намерения, да се престарава. Независимо от причината обаче тя се зарадвала, че най-сетне е променил решението си. Докато бременността й напредвала, дори се отдала на тайни мечти за успеха на Фаншо, надявайки се, че тогава ще може да напусне работа и да отгледа детето без финансови затруднения. Но, разбира се, всичко се провалило и много скоро ръкописите на Фаншо били забравени в суматохата след изчезването му. После, когато нещата се поуталожили, тя не посмяла да изпълни заръките му от страх да не предизвика съдбата, в случай че все още има някаква надежда да го види. Но най-накрая се отказала от това загадъчно укриване на ръкописите и решила да уважи волята на Фаншо. Именно затова се бе обърнала към мен. Затова и седях сега с нея.

Самият аз не знаех как да постъпя. Предложението беше съвсем неочаквано и в продължение на минута-две останах безмълвен, борейки се с непосилната и ненадейно натрапена ми задача. Недоумявах защо Фаншо бе избрал именно мен за тази работа. Не бях го виждал от десет години и с голямо удивление научих, че той често си е спомнял за мен. Как можеше да очаква, че ще поема такава отговорност — да отсъдя дали животът на един човек е бил пълноценен. Софи се опита да ми обясни. Макар и откъснати един от друг, рече тя, Фаншо й е говорил за мен и при всяко споменаване на името ми добавял, че съм бил най-добрият му приятел на света — единственият истински приятел, който някога е имал. Освен това внимателно следял творчеството ми, като редовно си купувал списанията, в които помествах статии, и понякога дори ги изчитал на глас пред нея. Възхищавал се от писанията ми, така каза тя; гордеел се с мен и твърдял, че имам заложби и един ден ще се прочуя.

Тези похвали ме притесниха. Гласът на Софи звучеше така настойчиво, сякаш самият Фаншо говореше чрез нея и се мъчеше да ме убеди със собствените си доводи. Признавам, че се почувствах поласкан, и това бе съвсем естествено при дадените обстоятелства. Точно тогава преживявах труден период и съвсем нямах такова високо мнение за себе си. Вярно е, че бях написал много статии, но в моите очи това не бе кой знае какво постижение и въобще не се гордеех с тях. Смятах ги малко или много за халтура. Бях започнал с големи надежди, очаквайки да стана писател, очаквайки, че ще успея да напиша нещо, което не само ще докосне сърцата на хората, но и ще промени живота им. Но времето течеше и полека-лека разбрах, че това едва ли ще стане. Очевидно, не носех в себе си такава книга и често се замислях дали няма да е по-добре да се откажа от мечтите си веднъж завинаги. Но да пишеш статии беше далеч по-просто. Работех много и така, от поръчка на поръчка, успявах да преживявам — и което е по-важно, имах удоволствието постоянно да виждам името си в печата. Знаех, че нещата могат да бъдат и много по-зле. Още нямах трийсет, а вече си бях създал име. Бях започнал с рецензии на стихосбирки и романи, а сега умеех да пиша за почти всичко, и то добре. Филми, театрални постановки, изложби, концерти, книги, дори бейзболни мачове — потърсят ли ме, не отказвах. Светът гледаше на мен като на млад интелигентен човек, изгряваща звезда в областта на критиката, но вътре в себе си аз се чувствах стар и доста изхабен. Това, което бях постигнал до момента, беше минимално, да не кажа нищо — прах, който и най-лекият ветрец може да отвее.

Затова похвалите, изречени от Фаншо, ме оставиха с раздвоени чувства. От една страна, знаех, че не е прав. От друга (и точно тук нещата стават неясни) искаше ми се да вярвам, че е прав. Мислех си така: възможно ли е да съм бил прекалено взискателен към себе си? А започнех ли да разсъждавам по този начин, напълно се обърквах. Но кой не би се хванал като удавник за сламка при възможността за промяна? Кой е толкова силен, че да устои на надеждата? Мисълта, че един ден може да възкръсна в собствените си очи, проряза ума ми като мълния и мигом ме обляха топлите вълни на приятелството, което бях чувствал към Фаншо в продължение на толкова много години — години, потънали в мълчанието на нашата раздяла.

Ето, така започна. Поддадох се на ласкателствата на един отсъстващ човек и в този момент на слабост казах „да“. С удоволствие ще изчета ръкописите, рекох, и ще направя каквото мога, за да помогна. На това Софи се усмихна — дали от щастие или разочарование, така и не разбрах, — после стана от канапето и занесе бебето в другата стая. Отиде до висок дъбов шкаф, отключи го и отваряйки се, вратата се люшна на разклатените си панти. Ето, каза тя. Това бяха кутии, папки, тетрадки, които изпълваха лавиците — много повече, отколкото смятах, че е възможно. Спомням си, че се изсмях нервно и подхвърлих някаква неуместна шега. После, съвсем практически, взехме да обсъждаме как ще стане изнасянето на ръкописите от апартамента, докато накрая решихме да ги пренеса в два големи куфара. Работата ни отне цял час, но най-сетне успяхме да съберем всичко в тях. Вижда се, започнах аз, че ще ми трябва доста време, докато пресея материала. Софи ми каза да не се притеснявам, а после се извини, че ме натоварва с подобна задача. Отвърнах й, че я разбирам: грехота е да не изпълни заръката на Фаншо. Всичко беше доста драматично, но същевременно ужасно, на моменти дори комично. Красивата Софи постави внимателно бебето на пода, прегърна ме от благодарност и ме целуна по бузата. За миг помислих, че ще се разплаче, но мигът отмина, без да се появят сълзи. След това бавно помъкнах двата куфара надолу по стълбите и излязох на улицата. Двата заедно тежаха колкото човек.

2

Истината е далеч по-проста, отколкото бих искал. Че обичах Фаншо, че той беше най-близкият ми приятел, че го познавах по-добре от всеки друг — това са факти и каквото и да кажа, не мога да ги променя. Но това е само началото и в усилията да си възстановя нещата такива, каквито бяха всъщност, сега виждам, че аз съм странял от Фаншо, че една част от мен винаги му се е противопоставяла. Особено когато пораснахме, мисля, че никога не съм се отпускал докрай в негово присъствие. Завист е доста силна дума за онова, което се опитвам да опиша, и затова предпочитам да го нарека подозрение, потайно усещане, че Фаншо някак си винаги ме е превъзхождал. Навремето това ми убягваше, пък и ми липсваше конкретен повод, за който да се хвана. И все пак у мен остана чувството, че в него има повече вродена доброта, отколкото у другите хора, че някакъв неутолим огън поддържа живота му, че той е по-верен на себе си, отколкото аз съм способен да бъда.

Още в началото неговото влияние беше неоспоримо. То се усещаше дори в най-дребните неща. Ако Фаншо преместеше катарамата на колана си отстрани, аз веднага поставях собствената си в същото положение. Ако Фаншо излезеше да играе с черни гуменки, още на следващия път, когато излизах с мама на пазар, аз започвах да мрънкам за черни гуменки. Ако видех, че Фаншо носи в училище „Робинзон Крузо“, още същата вечер се прибирах вкъщи и започвах да чета „Робинзон Крузо“. И не бях единственият, който постъпваше така, но може би бях най-преданият, онзи, който най-всеотдайно се бе поддал на влиянието, което той имаше над всички нас. Самият Фаншо обаче не съзнаваше това свое влияние и несъмнено именно затова продължаваше да ни държи във властта си. Беше съвършено безразличен към вниманието, с което го обграждахме, спокойно си гледаше заниманията и никога не използваше надмощието си, за да манипулира другите. Никога не участваше в нашите лудории; не правеше пакости; не спореше с учителите. Но на него никой не му се сърдеше за това. Фаншо странеше от нас, но в същото време той ни сближаваше; към него се обръщахме, когато трябваше да разрешим споровете си, защото изцяло разчитахме на справедливостта му при изглаждане на дребнавите си противоречия. У Фаншо имаше нещо толкова привлекателно, че на човек му се искаше винаги да бъде край него, да живее в неговия свят и да му подражава. Той, разбира се, беше винаги на разположение и винаги недостижим. Усещаше се, че у него има една съкровена сърцевина, в която никой не можеше да проникне; един загадъчен център на потайността. Да му подражаваш, бе все едно да станеш участник в тази мистерия, но и да проумееш, че никога няма да го опознаеш.

Говоря за нашето най-ранно детство — когато бяхме пет, шест, седемгодишни. Голяма част от всичко това е вече дълбоко заровена и аз зная, че дори споменът за нея може да е неверен. Но няма да сгреша, ако кажа, че все още пазя сиянието на онези дни в себе си и още тая старото усещане за тях. Едва ли тези чувства са лъжливи. В крайна сметка каквото и да се бе случило с Фаншо, мисля, че неговото начало трябва да се търси именно в онези времена. Той доста бързо се формира като личност и когато започнахме училище, вече правеше впечатление с присъствието си. Фаншо представляваше ярка индивидуалност, докато ние, останалите, бяхме още неоформени същества, измъчвани от вечно безпокойство, които слепешката прегазваха от миг в миг. Не искам да кажа, че ни бе изпреварил в растежа си — никога не е изглеждал по-голям от нас — а че още преди да възмъжее, бе намерил своята идентичност. Поради една или друга причина той никога не стана жертва на катаклизмите, които раздрусаха останалите. Неговите драми бяха от различен порядък — по-вътрешни и без съмнение по-бурни, — но без онези резки промени, които сякаш бележеха живота на другите.

Особено добре си спомням един случай. Става въпрос за рожден ден, на който бяхме поканени и двамата с Фаншо. Беше още в първи или втори клас, тоест в самото начало на периода, за който мога да твърдя, че си спомням конкретни неща. Беше един съботен следобед през пролетта. Тръгнахме за рождения ден с наш приятел на име Денис Уолдън. Животът на Денис беше доста тежък. Имаше безброй братя и сестри, майка му беше алкохоличка, а баща му се съсипваше от работа. Бях им гостувал два или три пъти — голям, мрачен, неугледен дом — и си спомням, че много се уплаших от майка му, която ми заприлича на вещица от страшна приказка. Прекарваше деня зад заключената врата на собствената си стая, винаги по пеньоар, а бледото й лице — кошмар от бръчки — току се подаваше иззад вратата, за да изкрещи нещо към свитата малчугани. В деня на празненството двамата с Фаншо се бяхме натоварили с подаръци за рожденика, всичките опаковани в разноцветни хартии и вързани с панделки. Денис обаче не носеше нищо и, естествено, чувстваше се неловко. Спомням си, че се опитах да го утеша с няколко любезни фрази от рода на: това няма значение, никой не обръща внимание на тези работи, в бъркотията никой няма да забележи. Но те не помогнаха на Денис и Фаншо веднага го разбра. Без обяснение той се обърна към Денис и му връчи собствения си подарък. Ето, каза му той, вземи. Аз ще се извиня, че съм забравил моя у дома. Първата ми мисъл беше, че Денис ще откаже да приеме този жест, че ще се обиди от постъпката на Фаншо. Но не излязох прав. Той се поколеба за миг, стъписан от този неочакван обрат на съдбата, после кимна, сякаш вникнал в мъдростта на приятеля си. Това не беше акт на подаяние, а на справедливост и именно затова Денис можа да го приеме, без да се почувства унижен. Бе съумял да превърне снизхождението в безпристрастна правота. И го бе направил като с магическа пръчка — съчетание от безцеремонна и безкомпромисна убеденост, нещо, в което друг, освен Фаншо, не би успял.

След рождения ден отидох на гости у Фаншо. Майка му беше там — седеше в кухнята, попита ни как сме прекарали и дали рожденикът е харесал подаръка, който му е избрала. Още преди Фаншо да си отвори устата, аз на един дъх й разказах за неговата щедрост. Нямах намерение да го наклеветя, просто не успях да се сдържа. Жестът на Фаншо бе открил пред очите ми нов, неподозиран свят: а именно че човек може да попие, да усети чувствата на другите така издълбоко, че собствените му да изгубят значение. Това бе първият високо морален акт, на който бях станал жив свидетел, и затова не ми се говореше за нищо друго. Майката на Фаншо обаче не беше толкова въодушевена от постъпката му. Да, каза тя, това бил похвален и щедър жест, но неправилен. Подаръкът бил платен от нейните пари и давайки го на друг, Фаншо се е показал нелюбезен към домакина си, като се е появил без подарък, а това засягало и нея, тъй като тя все още носела отговорност за неговите постъпки. Фаншо я изслуша внимателно, ала не отвърна. Тя спря да говори, изчаквайки го, но той продължи да мълчи. Тогава го попита дали я е разбрал. Той каза „да“. И може би всичко щеше да свърши дотук, ако след кратка пауза Фаншо не бе добавил, че все пак смята, че е прав. За него нямало значение какво мисли тя: при друг подобен случай пак би постъпил така. След тази размяна на реплики последва малка сценка. Мисис Фаншо се ядоса на твърдоглавието му, но Фаншо си остана на своето и не отстъпи нито педя под огъня на нейните упреци. Най-накрая тя му заповяда да се качи в стаята си, а мен помоли да си вървя. Бях ужасен от нейната несправедливост, но когато се опитах да го защитя, Фаншо ми даде знак да се оттегля. Вместо да продължи да протестира, той предпочете да приеме мълчаливо наказанието си и да изчезне в своята стая.

Тази случка разкрива Фаншо в най-чистия му вид: спонтанна доброта, непоколебимост в правотата на онова, което върши, и мълчаливо, почти пасивно приемане на последствията. Независимо от всеотдайността на постъпките му, той винаги се държеше резервирано. И именно това качество често ме изумяваше и отчуждаваше от него. Бях се сближил толкова много с него, така силно се възхищавах от него, така отчаяно се мъчех да бъда като него, а ето че идваше момент, в който най-неочаквано осъзнавах, че той не ми е близък, че затворен в себе си, той никога не може да откликне на нуждата ми от взаимност. Аз винаги исках повече от всичко, имах твърде много желания, бях прекалено обзет от непосредственото настояще, за да ми е безразлично какво става наоколо. За мен имаше значение да се представям блестящо, да правя добро впечатление на хората, показвайки безсмислените символи на моята амбиция: отлични бележки, предложения за стипендии, награди за… за каквото там ги присъждат. Фаншо стоеше настрана от всичко това, скътан в своя си ъгъл, той не обръщаше внимание на нищо. Когато се представяше добре, то беше неволно, без да иска, без да полага усилия, без да се натяга. Това негово отношение действаше изнервящо и ми трябваше много време, преди да осъзная, че всъщност онова, което Фаншо смяташе за добро, не съвпадаше непременно и с моите представи за добро.

Не искам обаче да преувеличавам. Въпреки че в крайна сметка ние с Фаншо се оказахме на различни позиции, онова, което си спомням най-живо от детството, е голямото ни приятелство. Живеехме един до друг и незаградените задни дворове на двете къщи, слети в обширна равна площ, покрита с чакъл и прах, ни създаваше илюзията, че принадлежим към един и същ дом. Майките ни бяха близки приятелки, бащите ни играеха заедно тенис, и двамата нямахме братя, с други думи — идеални условия, нищо не ни разделяше. Бяхме родени на седмица разстояние един от друг и като бебета заедно пълзяхме в тревата на четири крака и късахме цветчета. В един и същ ден се изправихме и проходихме. (Съществуват снимки в потвърждение на това.) После заедно се учехме да играем бейзбол и американски футбол в задния двор. Строяхме фортове, сражавахме се, измисляхме си нови светове в този заден двор, а още по-късно заедно вилнеехме из града, карахме колела или прекарвахме дълги следобеди в безкрайни разговори. Невъзможно е, мислех си, да се опознае човек по-добре. Майка ми си спомня, че сме били толкова привързани, та веднъж, още шестгодишни, сме отишли при нея да я питаме дали мъже могат да се женят един за друг. Искахме да живеем заедно и когато пораснем, а тогава си мислехме, че така правят само женените. Фаншо копнееше да стане астроном, а аз — ветеринарен лекар. Смятахме да си наемем голяма къща в провинцията — някъде, където небето ще бъде толкова тъмно нощем, че ще се виждат всички звезди, и където ще има много животни, за които да се грижа.

Сега, когато се връщам мислено назад, писателското поприще ми се струва съвсем естествено за Фаншо. Интензивният му вътрешен живот е търсел изява. Още в училище обичаше да съчинява къси разказчета, и, предполагам, на десет-единайсет години вече е гледал на себе си като на писател. В началото, разбира се, не е отдавал голямо значение на заниманието си. Едгар Алан По и Робърт Луис Стивънсън бяха неговите кумири и образци за подражание, а резултатът, естествено, се свеждаше до чисто момчешки измислици. „Една нощ през лето Господне хилядо седемстотин петдесет и първо, понесен от развилнялата се фъртуна, вървях към къщата на моите деди, когато пред мен изникна призрачна, мержелееща се в снега фигура.“ Този род писане — претрупано и претенциозно, с неочаквани обрати в сюжета. Спомням си, че в шести клас Фаншо написа кратък детективски роман от около петдесет страници и учителят го накара да го прочете пред целия клас на части — всеки ден по десет минути след часовете. Ние всички се гордеехме с Фаншо. Бяхме удивени и от артистичния начин, по който ни четеше откъсите, като променяше гласа си за репликите на всеки отделен герой. Вече съм забравил историята, но си спомням, че беше много заплетена, а развръзката зависеше от разпознаването на две двойки близнаци.

Фаншо обаче не беше от онези деца, които четат много. Повече го биваше в игрите, пък и бе всеобщ любимец, затова нямаше време да се уединява и затваря в себе си. През тези ранни години всички бяхме останали с впечатлението, че не съществува нещо, което да не умее да върши добре, или най-малкото по-добре от останалите. Той беше най-добрият бейзболист, най-добрият ученик и най-очарователният от всички нас. Само едно от тези неща би го превърнало в нещо по-специално — а трите в комбинация го правеха направо идол, дете, докоснато от Бога. Но макар и изключителен, той си остана един от нас. Фаншо не беше гениално дете, нито дете-чудо; нямаше някаква необикновена дарба, която да го отличава от връстниците. Беше съвършено нормално дете — но по-нормално, ако може така да се каже, повече в хармония със себе си, и по-идеално в своята неповторимост от нас, останалите.

Фаншо, когото аз познавах, не беше смелчага по рождение. Въпреки това понякога се шокирах от готовността, с която се хвърляше в опасни ситуации. Зад външното му спокойствие сякаш се криеше мрачна неизвестност, нещо, което непрекъснато го подтикваше да се изпробва, да рискува, да стига до крайности. Като момче обичаше да играе по строителни площадки, катереше се по стълби и скелета, минаваше по мостове от една-единствена дъска над пропасти, пълни с машини, торби с пясък и кал. Докато Фаншо бе зает с тези изпълнения, аз се мотаех наоколо, тихомълком го умолявах да престане, но не смеех да му извикам на глас от страх да не го сепна и той да падне отвисоко. С течение на времето тези негови подтици ставаха все по-неудържими. Фаншо взе да ми говори колко е важно „да вкусиш от живота“. Трябва да поставяш препятствия пред себе си, казваше той, да се стремиш към непознатото. Това искаше той, все повече и повече от това. Веднъж, бяхме почти петнайсетгодишни, когато ме склони да заминем двамата за Ню Йорк в края на седмицата — да се мотаем из улиците, да прекараме една нощ върху пейките на старата гара Пен Стейшън, да си поговорим със скитниците и да видим колко дълго можем да издържим без храна. Спомням си как в неделя сутринта в седем часа усетих, че съм пиян, и дълго повръщах върху тревата на Сентръл парк. За Фаншо това беше нещо важно — още една стъпка към самоопознаването, — но за мен се оказа само едно гадно, злополучно прегрешение, което не ми беше по вкуса. Въпреки всичко продължих да се мъкна по петите му, пиян и объркан свидетел, но не и участник в неговата авантюра, един малолетен Санчо, яхнал магарето, за да гледа как приятелят му непрекъснато влиза в бой със самия себе си.

Месец или два след въпросния уикенд Фаншо ме заведе в публичен дом в Ню Йорк (един негов приятел бе уредил посещението), където двамата загубихме девствеността си. Спомням си, че това се случи в малък апартамент някъде в северната част на Уест сайд, недалеч от реката — малка кухничка и плътно запердена спалня, разделени с прозрачна завеса. Там живееха две негърки — едната дебела и стара, другата млада и хубава. Тъй като никой от нас не пожела старата, трябваше да решим кой да бъде пръв при младата. Ако не се лъжа, усамотихме се в антрето и хвърлихме ези-тура. Разбира се, Фаншо спечели, след което аз се настаних в тясната кухничка в компанията на дебелата мадам. Наричаше ме „сладурче“ и току ми напомняше, че ако си променя решението, тя е изцяло на мое разположение. Бях толкова нервен, че само й кимах като механична играчка и седях като истукан, заслушан в шумното отривисто дишане на Фаншо от другата страна на завесата. Една-единствена мисъл се въртеше в главата ми: че след малко членът ми ще се озове там, където сега е неговият. Дойде и моят ред. И до днес не знам името на онова момиче. Тя бе първата жена, която виждах съвсем гола. Държеше се непринудено и свойски, въобще не се притесняваше от голотата си и сигурно всичко щеше да мине по мед и масло, ако не бяха обувките на Фаншо, които ме разсейваха. Зърнах ги в пролуката между завесата и пода, блестяха на кухненската светлина и стояха така, сякаш не са част от тялото му. Момичето беше много мило и направи всичко възможно, за да ми помогне, но мъчението се проточи и накрая дори не успях да изпитам удоволствие. После, вече се смрачаваше, когато двамата с Фаншо излязохме навън, аз почти нямаше с какво да се похваля. Фаншо обаче изглеждаше доста доволен, сякаш преживяното бе послужило като потвърждение на теорията му за „вкусването от живота“. Тогава разбрах, че в сравнение с мен Фаншо бе човек с далеч по-изострен апетит.

В покрайнините живеехме много спокойно. Ню Йорк беше само на двайсет мили, но в сравнение с малкия ни свят от ливади и дървени къщи, все едно че беше по-далеч и от Китай. На тринайсет-четиринайсет години Фаншо вече се бе превърнал в душевен изгнаник, който автоматично следваше правилата на благоприличието, но се чувстваше откъснат от средата си и презираше живота, който водеше по принуда. Не се разбунтува, на никого не досади, ала се затвори в себе си. След като се радваше на такова внимание като дете, винаги в центъра на събитията, сега, когато постъпвахме в гимназията, Фаншо почти изчезна от полезрението ни, доброволно се оттегли в периферията и упорито отказваше да помръдне оттам. По това време той вече сериозно се занимаваше с писане (въпреки че още на шестнайсет години бе престанал да показва съчиненията си), но за мен това бе по-скоро симптом, отколкото следствие. През втората година на гимназиалния курс например Фаншо бе единственият ученик в нашия клас, който успя да влезе в бейзболния отбор на колежа. В продължение на няколко седмици се проявяваше като изключителен играч, след което, неизвестно защо, напусна отбора. На следващия ден ми разказа как е станало: след тренировка влязъл в стаята на треньора, за да си предаде екипа. Треньорът, който току-що си бил взел душ, стоял съвършено гол до бюрото си, с пура в уста и бейзболна шапка върху главата. Фаншо ми го описа с голямо удоволствие, подчертавайки абсурдността на сценката, която поукраси с подробности относно квадратното, затлъстяло тяло на треньора, светлината в стаята и локвата вода, отцеждащата се върху сивия циментов под — но това си беше само едно описание, броеница от думи, която никак не засягаше самия Фаншо. Аз бях разочарован от решението му да напусне отбора, а Фаншо така и не обясни защо точно го е направил, освен дето подхвърли, че бейзболът бил скучна игра.

Както и с много други талантливи хора, идва момент, в който те вече не се задоволяват с онова, което лесно им се удава. След като още в най-ранна възраст бе усвоил и усъвършенствал всичко, което се искаше от него, съвсем естествено бе да започне да търси други предизвикателства. Като се имат предвид еснафските ограничения на живота му като гимназист в малък провинциален град, фактът, че той откри тези „други предизвикателства“ вътре в себе си, не е нито учудващ, нито неочакван. Но аз мисля, че имаше и нещо друго. По онова време в семейството на Фаншо се случиха неща, които несъмнено му повлияха, и няма да е честно, ако ги премълча. Дали са му повлияли съществено, е друг въпрос, но според мен абсолютно всичко има значение. В края на краищата животът на всеки от нас е сбор от непредвидени факти, хроника на случайността, неочакван късмет и произволни събития, които не разкриват нищо друго, освен собственото си безсмислие.

Когато Фаншо беше на шестнайсет години, откриха, че баща му има рак. В продължение на година и половина той наблюдаваше умиращия си баща и в този период семейството полека-лека взе да се разпада. Може би най-тежко понесе този удар майка му. Тя трябваше да издържа стоически на напрежението, да се занимава с лекарските консултации, да урежда семейните финанси и да поддържа домакинството, докато вътрешно непрекъснато се люшкаше от състояние на голям оптимизъм, породен от шансовете за излекуване, до почти парализиращо отчаяние. Фаншо твърдеше, че тя така и не успяла да приеме очевидния факт, който всекидневно се натрапвал пред очите й. Знаела, разбира се, какво ще се случи, но й липсвала сила да го признае дори пред себе си. Времето минавало, а тя продължавала да живее, сякаш със затаен дъх. Поведението й ставало все по-ексцентрично: по цяла нощ домакинствала като същинска маниачка, страхувала се да остане сама в къщата (но същевременно ненадейно и без обяснения изчезвала за неопределено време), непрекъснато си въобразявала, че страда от какво ли не (алергии, високо кръвно, световъртеж). После взела да се увлича по щуротии от рода на разни психически феномени, спиритуализъм, астрология, нови представи за душата, докато в един момент станало почти невъзможно да се разговаря с нея, защото всеки опит свършвал с изтощително мълчание пред напористите й лекции за разрухата на човешкото тяло.

Отношенията между Фаншо и майка му се обтегнаха. Беше се вкопчила в него, разчитайки на подкрепата му, но същевременно се държеше, сякаш в цялото семейство тя е единствената мъченица, която страда истински. Фаншо трябваше да играе ролята на непоклатим стълб в къщата; трябваше да се грижи не само за себе си, но и за дванайсетгодишната си сестра. Това положение обаче породи допълнителни проблеми, защото Елън беше неспокойно и неуравновесено дете и в създадения от болестта родителски вакуум стана изцяло зависима от Фаншо. Той се превърна в неин баща, нейна майка, неин бастион на мъдростта и спокойствието. Фаншо добре разбираше колко нездрава може да се окаже тази й привързаност към него, но не смееше да предприеме нищо от страх да не я нарани непоправимо. Спомням си как собствената ми майка говореше за „бедната Джейн“ (мисис Фаншо) и колко зле се отразявало всичко това върху „Беба“. Аз обаче знаех, че всъщност Фаншо е онзи, който страда най-много. Но истината е, че от жените край него дори това не се разбра.

Що се отнася до бащата на Фаншо, не мога да кажа почти нищо със сигурност. За мен той беше жива загадка, вечно разсеян, добродушен човек, когото познавах съвсем слабо. Докато моят баща например често се мотаеше у дома, особено в събота и неделя, бащата на Фаншо рядко се мяркаше наоколо. Той беше доста известен адвокат, който навремето е имал големи политически амбиции, но ги изоставил, след като изживял поредица от разочарования. Обикновено работеше до късно вечер. Прибираше се към осем-девет и често прекарваше съботата и дори част от неделята в кантората си. Едва ли се е замислял върху бъдещето на сина си, тъй като имаше вид на човек, който не обича деца, дори на човек без спомени от собственото си детство. Мистър Фаншо беше достолепен, улегнал мъж, толкова дълбоко вглъбен във вечно сериозните въпроси на възрастните, че според мен наистина му е било трудно да ни възприема по друг начин, освен като същества от друг свят.

Нямаше и петдесет, когато умря. През последните шест месеца от живота си, след като докторите казаха, че няма никаква надежда да бъде спасен, той легна в единствената спалня за гости в къщата на Фаншо, съзерцаваше двора през прозореца, от време на време се зачиташе в някоя книга, взимаше си болкоуспокояващите лекарства и дремеше. Именно тогава Фаншо прекарваше цялото си свободно време при него и въпреки че мога само да се досещам какво е станало, предполагам, че отношенията им се бяха променили. Най-малкото знам колко усилия положи за това моят приятел, като често отсъстваше дори от училище, само и само да бъде с баща си, докато най-накрая, грижейки се с непоколебима преданост, той се превърна в насъщност за него. За Фаншо това бе едно мрачно изпитание, което, изглежда, не беше съвсем по силите му, и въпреки че той го издържа мъжки, мобилизирайки онази дързост, която се среща само у младите, аз все пак често се замислям дали наистина успя да превъзмогне докрай това нещастие.

Има само още едно нещо, което искам да спомена тук. В края на този мъчителен период — в самия му край, когато никой не даваше на баща му повече от няколко дни живот — един ден двамата с Фаншо излязохме на разходка с кола след училище. Беше през февруари и едва потеглили, навън заваля сняг. Карахме без определена цел, обикаляхме съседните градчета, въобще не обръщахме внимание къде се намираме. На десет или петнайсет мили от дома пред нас се изпречи гробище; по някаква случайност вратата му беше отворена и ей така, без никаква причина, завихме с колата по главната му алея. Не след дълго спряхме и слязохме, за да походим пеш. Четяхме надписите по надгробните камъни и плочи, размишлявахме на глас какъв ли живот е водил въпросният мъртвец, умълчавахме се, разхождахме се, отново подхващахме разговор и отново се умълчавахме. Междувременно снеговалежът се бе усилил и земята вече побеляваше. Някъде по средата на гробището попаднахме на прясно изкопан гроб. Двамата с Фаншо се спряхме до самия му край и погледнахме надолу. Още си спомням колко тихо беше вътре и колко далеч ми се стори светът. Дълго време никой от нас не проговори, а после Фаншо каза, че иска да види как е вътре. Подадох му ръка. Стисках го здраво, докато слезе до дъното на гроба. Когато стъпи долу, погледна нагоре към мен и лекичко се усмихна, след което легна по гръб и се престори на умрял. Още е пред очите ми: наблюдавах го отгоре, а той гледаше небето и мигаше непрекъснато, защото снежинките падаха в очите му.

Някаква мрачна нишка на мисълта ме върна години назад, когато бяхме съвсем малки — на четири-пет годинки. Родителите на Фаншо доколкото си спомням, бяха купили нов телевизор и в продължение на няколко месеца Фаншо държеше опаковъчния кашон в стаята си. По отношение на играчките си той винаги е бил много щедър към мен, но до този кашон нямах достъп — никога не ме пусна да вляза вътре в него. Това бе неговото тайно скривалище, така ми каза. Настанявал се вътре, затварял капака отгоре и тогава можел да отиде, където си пожелаел, можел да бъде, където поискал. Но ако друг човек влезел в кашона му, тогава магията щяла да изчезне завинаги. Аз повярвах на думите му и повече не настоявах, въпреки че умирах от любопитство. Играехме си в стаята му, строявахме войници или рисувахме картинки, ала в един миг най-неочаквано Фаншо заявяваше, че влиза в кашона си. Аз се опитвах да продължа сам започнатата игра, но нищо не се получаваше. Нищо повече не можеше да ме заинтересува. Изгарях от желание да узная какво става в кашона на Фаншо и трескаво напрягах въображението си, за да си представя приключенията, които изживяваше в момента. Но никога нищо не научих, защото, веднъж излязъл от кашона, Фаншо отказваше да говори за тях.

Нещо подобно ставаше и сега в открития гроб под снега. Там долу, потънал в мислите си, Фаншо изживяваше всичко сам-самичък и въпреки че бях там, за него все едно ме нямаше, сякаш въобще не съществувах. Разбрах, че в момента си представя смъртта на своя баща. И отново — пак чистата случайност: отвореният гроб зейна ненадейно и Фаншо усети, че той го зове. Някой бе казал, че случки се случват само на онези, които умеят да ги разказват. По същия начин може би преживяванията са за онези, които могат да ги изживяват. Това обаче трудно се доказва и аз съвсем не съм сигурен, че е точно така. Стоях и чаках Фаншо да излезе от гроба; опитвах се да разбера какво мисли, да си представя какво вижда. После вдигнах очи към смрачаващото се зимно небе — снежният хаос върлуваше навред.

Когато тръгнахме да се връщаме към колата, слънцето бе вече залязло. Запрепъвахме се из гробището в пълно мълчание. Земята бе покрита с няколко инча сняг и продължаваше да вали все по-силно и по-силно, сякаш никога нямаше да спре. Стигнахме до колата, качихме се и тогава най-неочаквано установихме, че не можем да потеглим. Задните колела бяха хлътнали в немного дълбока канавка, ала нищо не помагаше. Бутахме, блъскахме, но задните гуми продължаваха да се въртят с ужасния звук на празните обороти. Така мина половин час, след което се отказахме. Макар и неохотно, решихме да оставим колата там. Тръгнахме на автостоп във виелицата и след два часа се прибрахме в града. Тогава разбрахме, че бащата на Фаншо бе починал същия следобед.

3

Минаха няколко дни, преди да събера кураж да отворя куфарите. Междувременно си свърших статията, над която работех, изгледах няколко филма и дори приех покани за гости, които при друг случай бих отказал. Тази тактика на отлагане обаче не можеше да ме заблуди. Твърде много неща зависеха от моя отговор, а и възможността от разочарование бе нещо, от което направо изтръпвах. В собствените ми представи не съществуваше никаква разлика между това да заповядам творчеството на Фаншо да бъде унищожено и това да го убия със собствените си ръце. Беше ми дадена властта да го залича, да открадна труп от гроба му и да го разкъсам на парчета. Преди всичко истината е, че се озовах в една непоносима ситуация, в която не желаех да играя никаква роля. Докато куфарите стоят затворени, съвестта ми ще е чиста. От друга страна бях дал обещание и не можех повече да отлагам. Точно в този момент (докато все още се навивах, докато се подготвях) ме обзе нов страх. Открих, че точно както не исках творчеството на Фаншо да се окаже лошо, така не исках да се окаже и добро. Трудно ми е да обясня това чувство. Несъмнено част от него се подхранваше от старото ни съперничество, от желанието да не падам по-долу от него, да не се предавам пред забележителната му интелигентност, но освен това имах и друго едно усещане — че съм хванат в капан. Вече бях дал дума. Отворя ли куфарите, ще бъда принуден да стана нещо като говорител на Фаншо и ще продължа да говоря от негово име, независимо дали това ми харесва или не. И двете възможности ме плашеха. Да издам смъртна присъда би било ужасно, но и да работя за един мъртвец не ми се струваше по-малко ужасно. В продължение на няколко дни се люшках между тези страхове и не можех да реша кой е по-лош. В края на краищата, разбира се, отворих куфарите. Но тогава вече нещата като че ли бяха повече свързани със Софи, отколкото с Фаншо. Исках да я видя отново и затова трябваше час по-скоро да започна работа, за да имам повод да й се обадя.

Тук не възнамерявам да изпадам в подробности, защото сега вече всички знаят какво представлява творчеството на Фаншо. То е обществено достояние, четено и дискутирано, със статии и изследвания върху него. Ако въобще има нещо да допълня, то е, че лично на мен ми трябваха само час-два, за да проумея безсмислието на собствените си опасения. Любовта към словото, интересът към написаното, вярата в силата на книгите — това надминава всичко останало и тогава собственият ти живот изглежда много дребен. Не казвам това, за да похваля себе си или за да си придам по-голяма важност. Аз просто бях първият и това е всичко, което ме отличава от останалите. Ако творчеството на Фаншо бе по-незначително, тогава моята роля щеше да бъде много по-голяма, може би дори съществена за изхода на цялата тази история. Но нещата стояха другояче и аз се оказах само един невидим инструмент. Нещо се бе случило и независимо дали го отричаме или не, то щеше да продължи да се случва, помитайки всичко по пътя си, движейки се под напора на собствената си инерция.

За не повече от седмица успях да организирам материала, да отделя завършеното творчество от черновите и да подредя ръкописите в нещо като хронологичен ред. Най-ранната творба бе стихотворение от 1963 година (когато Фаншо е бил на шестнайсет години), а най-късната от 1976 година (само един месец преди да изчезне). Общо имаше стотина стихотворения, три романа (два къси и един дълъг) и пет едноактни пиеси, както и тринайсет тетрадки, съдържащи доста суров материал, скечове, набързо нахвърляни бележки, коментари върху книги, които е чел, и идеи за бъдещи проекти. Нямаше писма, нито дневници, нито бележки относно личния му живот. Но това е нещо, което очаквах от Фаншо. Човек няма да тръгне да се крие от света, без да е сигурен, че добре ще си прикрие следите. Въпреки това си мислех, че все някъде между листовете ще се намерят и два реда за мен — пък макар и писмо с указания или само името ми, посочено като негов литературен палач. Но нямаше нищо. Фаншо ми бе предоставил пълна свобода на действие.

Обадих се по телефона на Софи и се уговорихме да вечеряме заедно на следващия ден. Вероятно по това, че й предложих луксозен френски ресторант (много по-скъп, отколкото можех да си позволя), тя като че отгатна и какъв ще бъде отговорът ми, свързан с творчеството на Фаншо. Но като изключим този едва доловим намек, аз с нищо не й дадох повод да тържествува. Исках всичко да дойде по реда си — без резки ходове, без прибързани жестове. Вече бях наясно с творчеството на Фаншо, но се страхувах от недоразумения със Софи. Много неща зависеха от това, как ще действам аз, и много неща можеха да бъдат провалени и при най-малката грешка в началото. Сега между нас със Софи съществуваше връзка, независимо дали тя го знаеше или не — та дори само и затова че щяхме да бъдем съдружници в представянето на творчеството на Фаншо. Но аз исках и още нещо: самата тя да желае това. Едва преодолявайки собствената си припряност, си наложих две неща: да бъда предпазлив и да мисля бързо.

Тя носеше черна копринена рокля, малки сребърни обеци и опъната назад коса, за да се вижда красивата извивка на шията й. Когато влезе в ресторанта, аз седях на бара. Тя ми се усмихна сърдечно и съучастнически, сякаш искаше да ми каже, че знае колко е красива, но и колко странен е поводът за нашата среща — нещо, на което очевидно се наслаждаваше, съзнавайки необикновената загадъчност на момента. Казах й, че е поразително красива, а тя ми отвърна с лека насмешка в гласа, че откакто се е родил Бен, сега излиза за първи път и се постарала „да изглежда по така“. След това се настроих за разговора по същество, като непрекъснато си повтарях наум, че трябва да внимавам. Келнерът ни заведе до масата: бяла покривка, сребърни прибори, а помежду ни — червено лале в тънка ваза. Отвърнах на втората й усмивка, като започнах разговора за Фаншо.

Тя като че не се изненада от думите ми. Всичко, казано от мен, й беше добре известно и тя отдавна се бе примирила с него. Моята версия само потвърждаваше онова, което винаги е знаела. Странно, но то не я развълнува. В отношението й се усещаше известна предпазливост, която ме смути, и в продължение на няколко минути се чувствах съвсем безпомощен. Постепенно обаче започнах да разбирам, че нейните чувства не се различаваха много от моите. Фаншо бе напуснал живота й и тя имаше основание да недоволства от бремето, с което я бе натоварил. Публикувайки неговото творчество, посвещавайки се на изчезналия човек, тя трябваше по принуда да заживее с миналото и каквото и бъдеще да пожелае за себе си, то винаги щеше да си остане белязано от ролята, която й се налагаше да играе в момента: официалната вдовица, музата на мъртвия писател, красивата героиня в една трагична история. Никой не иска да бъде част от една измислица, още по-малко ако измислицата е действителна. Софи беше точно на двайсет и шест години. Беше твърде млада, за да живее чрез друг човек, и твърде интелигентна, за да не иска животът й да зависи изцяло от нея. Фактът, че бе обичала Фаншо, вече нямаше никакво значение. Той бе мъртъв и беше време да го забрави.

Разбира се, нищо от казаното по-горе не беше изразено с толкова много думи. Но усещането беше точно такова и пренебрегването му би означавало липса на чувствителност. Имайки предвид собствените си резерви по въпроса, стори ми се странно, че именно аз трябваше да поддържам огъня на начинанието, но виждах, че ако не задействам нещата, работата ще остане несвършена.

— Всъщност, ако искаш, можеш и да не се ангажираш — казах. — Ще трябва, разбира се, да се консултирам с теб, но това няма да ти отнеме много време. Мисля, че няма да сбъркаш, ако оставиш на мен взимането на решения.

— С удоволствие — отвърна тя. — Аз и без това нищо не разбирам от тези работи. Дори да се опитам да свърша нещо сама, непременно ще сбъркам.

— За мен е по-важно да знам, че сме от една и съща страна на барикадата — казах. — В крайна сметка всичко опира до това, дали ми имаш доверие или не.

— Имам ти доверие — рече тя.

— Но аз не съм ти дал никакво основание за това — отвърнах. — Или поне, не още.

— Знам. Но въпреки това ти имам доверие.

— Ей така, без причина?

— Да. Ей така.

Тя отново ми се усмихна и до края на вечерта не говорихме повече за творчеството на Фаншо. Имах намерение да обсъдим всичко най-подробно — как е най-добре да започнем, кои от издателите има вероятност да проявят интерес, с какви хора да се свържем и така нататък — но то вече не ми се струваше важно. Софи като че предпочиташе да не мисли по въпроса и сега, след като я уверих, че няма да й се налага, веселата й закачливост полека-лека се върна. След толкова много трудни месеци пред нея най-накрая се бе открила възможността да си позволи, макар и за малко, да забрави за случилото се и тя наистина ми се стори решена да се отдаде на малките удоволствия, които й предлагаше моментът: ресторанта, храната, смеха на хората край нас, това, че е тук, а не някъде другаде. Сякаш искаше да се потопи в тази атмосфера, а кой бях аз, че да й го откажа?

Тази вечер бях в добра форма. Софи просто ме вдъхновяваше, а и на мен малко ми трябваше. Пусках шеги, разправях истории, забавлявах я с фокуси, за които използвах сребърните прибори. Тя беше толкова красива, че нямах сили да откъсна очите си от нея. Беше ми приятно да чувам смеха й, да наблюдавам как лицето й откликва на моите думи, да гледам очите й, да изучавам жестовете й. Бог знае какви глупости съм й наприказвал, но през цялото време се преструвах в стремежа си да прикрия своите истински подбуди зад настървеното си и преднамерено очарование. Не беше лесно. Знаех, че Софи е самотна, че се нуждае от утехата на едно топло тяло до себе си, но бързото сваляне не беше моята цел. Страхувах се, че с припряност може да разваля нещата. В този ранен етап от познанството ни Фаншо все още присъстваше осезателно — той бе връзката, за която избягвахме да говорим, невидимата сила, която ни бе събрала. Щеше да мине време, преди да изчезне, а дотогава аз бях готов да чакам.

Всичко това създаваше едно особено, но не неприятно напрежение между нас двамата. С напредването на вечерта и най-невинно подхвърлените слова натежаваха от еротични обертонове: Думите престанаха да бъдат просто думи, а странен код на безмълвието, омагьосан кръг, в който разговорът ни не спираше да се върти около премълчаното. Докато избягвахме желаната и от двама ни тема на разговор, вълшебството нямаше да изчезне. И двамата някак естествено се плъзнахме по плоскостта на този вид общуване и то ставаше все по-въздействащо, тъй като никой от нас не наруши загадъчността му. Знаехме какво правим, но се преструвахме, че не знаем. Така започнах да ухажвам Софи — бавно, сдържано, постепенно.

След като излязохме от ресторанта, повървяхме около двайсет минути в мрака на късния ноемврийски ден. Приключихме вечерта на чашка в един бар в центъра на града. Аз не спрях да пуша през цялото време, но с изключение на цигарите нищо друго не издаваше вълнението ми. Софи ми разказа за семейството си в Минесота, за трите си по-малки сестри, за пристигането си в Ню Йорк преди осем години, за музиката, за уроците, които преподавала, и как възнамерявала да се върне към същата работа следващата есен. Разговаряхме с шеговит тон и всяка небрежно подхвърлена забележка ни караше да избухваме в смях. Сигурно щяхме да продължим да се забавляваме така още дълго, ако не беше жената, останала да гледа детето. Някъде към полунощ станахме да си вървим. Изпратих я до вратата на апартамента и тогава направих последното си голямо усилие за вечерта.

— Благодаря, докторе — каза Софи. — Операцията излезе сполучлива.

— Моите пациенти винаги оцеляват — отвърнах. — Това е от смехотворния газ. Просто отварям клапана и полека-лека те се възстановяват.

— Само че към този газ се привиква.

— Там е работата. Пациентите ми винаги се връщат при мен и молят за още — някои от тях стигат до две-три операции на седмица. А как иначе ще си плащам наема за апартамента на Парк авеню и лятната вила във Франция?

— А, значи има и скрити подбуди.

— Разбира се. Алчността е моята скрита подбуда.

— Лекарската ти практика сигурно процъфтява.

— Процъфтяваше. Но вече съм доста уморен. От няколко дни съм се ограничил с една-единствена пациентка, а никак не съм сигурен дали тя ще дойде отново.

— Ще дойде — каза Софи с най-хитрата и сияеща усмивка, която съм виждал. — Бъди сигурен.

— Приятно ми е да го чуя — отвърнах. — Ще кажа на секретарката ми да й се обади, за да уреди следващата ни среща.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. При тези продължителни лечения човек не бива да пропилява и миг.

— Отличен съвет. Ще се запася с нови количества смехотворен газ.

— Непременно го направи. Мисля, че ще имам нужда.

Усмихнахме се, аз я прегърнах, целунах я набързо по устните и заслизах по стълбите тичешком.

Прибрах се право вкъщи, видях, че не мога да заспя, и седнах пред телевизора. Изгледах един двучасов филм за Марко Поло. Най-накрая към четири сутринта съм задрямал при повторението на „Зоната на здрача“.

Първият ми ход беше да се свържа със Стюарт Грийн, редактор в една от големите издателски къщи. Не го познавах много добре, но бяхме съграждани. Двамата с Фаншо учехме заедно с по-малкия му брат, Роджър, от първия до последния клас на училището. Реших, че Стюарт със сигурност ще си спомни Фаншо, а това ми се струваше важно в началото. През изминалите години бях срещал Стюарт три-четири пъти на различни събирания и той винаги се бе държал приятелски с мен, разговаряйки за доброто старо време (както сам се изразяваше). По него изпращах и моите поздрави до Роджър. Нямах представа какво мога да очаквам от Стюарт, но когато му се обадих, той като че се зарадва. Уговорихме си среща в редакцията му един следобед през седмицата.

Не можа веднага да се сети за Фаншо. Името му звучало познато, каза той, но не знаел откъде. Подсетих го, като споменах, че е един от приятелите на Роджър, и тогава той си спомни.

— Да, да, разбира се — рече. — Фаншо. Онова необикновено момче. Роджър твърдеше, че един ден ще стане президент.

— Да, същият — потвърдих аз и тогава му разказах историята.

Стюарт беше доста превзет човек, харвардски възпитаник, винаги с папийонка и сако от туид, и въпреки че едва ли можеше да се похвали с нещо по-задълбочено от добри маниери, в издателския свят минаваше за голям интелектуалец. До този момент можеше да се каже, че е преуспял — старши редактор още в началото на трийсетте си години, надежден и отговорен млад служител, — и нямаше никакво съмнение, че тепърва ще се издига. Казвам всичко това само за да покажа, че той не бе човек, който тутакси ще се заинтересува от странни истории. Беше лишен от всякакъв романтизъм и винаги — по бизнесменски предпазлив. Изглежда, все пак успях да възбудя любопитството му и докато продължавах да му говоря, стори ми се, че дори се разчувства.

Той, разбира се, нямаше какво да губи. Ако книгите на Фаншо не бяха по вкуса му, щеше да ги отхвърли без никакво притеснение. Отказите бяха същността на неговата работа и той ги вършеше, без да се замисли. От друга страна, ако Фаншо се окажеше такъв писател, за какъвто аз го препоръчвах, тогава публикуването му щеше да издигне репутацията на Стюарт. Щеше да обере лаврите от това, че е открил неизвестен американски гений, което значеше, че години по-късно можеше само да си лежи на славата.

Връчих му ръкописа на най-обемистия роман на Фаншо. В края на разговора му казах, че ще трябва да публикува или всичко — поезията, пиесите и другите два романа, — или нищо, но това е голямата му творба и затова му препоръчвам да започне с нея. Говорех, разбира се, за „Небивала земя“. Стюарт подхвърли, че заглавието му харесва, но когато ме помоли да му разкажа за какво става дума в книгата, аз отказах. Отвърнах му, че ще бъде по-добре сам да разбере. В отговор на това той повдигна едната си вежда (номер, който сигурно бе усвоил по време на едногодишното си обучение в Оксфорд), сякаш искаше да каже, че не бива да си играя с него. Аз и не исках. Просто не желаех да му влияя със собственото си мнение. Предпочитах книгата сама да му въздейства и не виждах защо трябва да го лишавам от удоволствието сам да навлезе в нея: без карта, без компас, без водач.

Минаха три седмици, преди Стюарт да ме повика при себе си. Новините не бяха нито добри, нито лоши, но ми се стори, че има надежда. Каза, че повечето от редакторите са склонни да подкрепят романа, но преди да вземат окончателното си решение, държат да хвърлят един поглед и върху останалия материал. Точно това очаквах — известна предпазливост, разтакаване и разиграване, преди да вдигнат ембаргото. Казах на Стюарт, че на следващия ден следобед ще мина да оставя ръкописите.

— Книгата е доста странна — рече той и посочи единствения екземпляр на „Небивала земя“, който лежеше върху бюрото му. — Не е типичен роман. Въобще не е нищо типично. Все още не е ясно дали ще я придвижим, но ако го направим, публикуването й ще бъде голям риск.

— Знам — отвърнах. — Но именно това я прави интересна.

— Жалко обаче, че Фаншо го няма. За мен щеше да бъде истинско удоволствие да работя с него. Според мен в книгата има неща, които трябва да се променят, отделни абзаци, които трябва да се махнат, за да стане още по-силна.

— Това не е нищо друго, освен редакторска суета — казах аз. — Невъзможно е редактор да види ръкопис и да не му посегне с червения молив. Мисля, че онези части, срещу които възразяваш сега, в крайна сметка ще ти се изяснят и един ден ще бъдеш доволен, че не си имал възможност да ги промениш.

— Времето ще си каже думата — рече Стюарт, все още несъгласен с мен. — Но несъмнено — продължи той, — несъмнено човекът има перо. Прочетох книгата преди повече от две седмици и оттогава не мога да я забравя. Не мога да я изхвърля от главата си. Често се улавям, че мисля за нея, и то в най-неочаквани моменти. Като излизам от банята например, или докато вървя по улицата, или когато вечер се свивам на кравай в леглото си — винаги когато мисълта ми не е заета с нещо конкретно. Как да ти кажа, това не се случва често с романите. В тази моя работа човек изчита толкова много книги, че всичките му се сливат в една. Книгата на Фаншо обаче се помни. Силна е. Но най-странното е, че аз дори не знам за какво е.

— Вероятно това е истинското изпитание — казах. — Същото се случи и с мен. Книгата се загнезди някъде в главата ми и не мога да се отърва от нея.

— А какво ще кажеш за останалите ръкописи?

— И те са същите — отвърнах. — Обсебват човека и той непрекъснато мисли за прочетеното.

Стюарт поклати глава и тогава забелязах, че наистина е впечатлен. Това продължи миг, но в този миг изчезнаха и арогантността, и позьорството му, и тогава се улових, че почти го харесвам.

— Мисля, че този път сме попаднали на нещо — замислено рече той. — Ако това, което казваш, се окаже истина, тогава със сигурност сме на прав път.

Бяхме на прав път и както се видя след време, много повече, отколкото предполагаше самият Стюарт. „Небивала земя“ беше одобрена за печат още същия месец, а за останалите му ръкописи бе пуснато предложение. Четвъртината от аванса, която ми се полагаше по договор, бе достатъчна, за да си купя свободно време, което използвах, за да подготвя издаването на поезията на Фаншо. Освен това си направих труда да се срещна с доста режисьори и им предложих пиесите му. В крайна сметка и това даде резултат и един малък театър в центъра се зае с постановката на триактна негова пиеса, чиято премиера трябваше да стане шест седмици след излизането на „Небивала земя“. Междувременно успях да убедя редактора на едно голямо списание, в което публикувах от време на време, да ми възложи статия, в която щях да пиша за Фаншо. Статията излезе доста обстойна и доста загадъчна. Когато я свърших, реших, че това е най-доброто нещо, което съм писал. Трябваше да се появи два месеца преди излизането от печат на „Небивала земя“ — така всичко се уреди, като че с един замах.

Признавам, че тази работа ме увлече. Всяко свършено нещо водеше след себе си друго и преди да осъзная какво става, вече цяла една малка индустрия беше пусната в ход. Бях направо в делириум. Чувствах се като инженер, който само натиска копчета, дърпа лостове, отваря клапи, включва вериги, от време на време регулира някоя част, препоръчва корекция на друга, вслушан внимателно в бръмченето, боботенето и мъркането на работещите механизми, забравил за всичко, обзет единствено от мисълта за по-тракващите чаркове на рожбата на своя ум. Приличах на подлудял учен, изобретил чудна машина и колкото повече тя вдигаше шум и пара, толкова по-щастлив се чувствах аз.

Вероятно това беше неизбежно; може би трябваше да съм леко луд, за да станат нещата. Като имам предвид какви усилия ми костваше това дело, по всяка вероятност аз в един момент съм отъждествил собствения си успех с неговия. Бях попаднал на истинска кауза, нещо, което ме оправдаваше и ме караше да се чувствам полезен, и колкото повече се отдавах на амбициите си за Фаншо, толкова по-остро осъзнавах себе си. Това не е оправдание, а просто описание на онова, което се случи. Сега, когато мислено се връщам назад, ми се струва, че съм си търсил белята, но тогава нищо не подозирах. Нещо повече, дори да бях подозирал, съмнявам се, че щях да променя нещо.

Защото зад всичко това се криеше желанието ми да остана във връзка със Софи. С течение на времето започнах да й се обаждам без никакво притеснение три-четири пъти в седмицата, вечеряхме заедно или я придружавах, докато извеждаше Бен на следобедна разходка. Представих я на Стюарт Грийн, поканих я на срещата си с драматурга, намерих й адвокат, който да се заеме с нейните договори и с други въпроси от правно естество. Софи посрещна всичко това в типично неин стил, тоест, погледна на въпросните срещи по-скоро като на светски контакти, отколкото като на бизнес. Същевременно пред всички тях даде ясно да се разбере, че аз съм упълномощеният от нея човек. Усещах, че не иска да остане длъжна на Фаншо, че каквото и да се беше или не беше случило, тя държи да стои настрана. Парите, разбира се, я зарадваха, но тя сякаш не ги свързваше с работата на Фаншо. За нея те бяха като неочакван дар, като паднал от небето печеливш лотариен билет и толкоз. Извилата се вихрушка не успя да заслепи Софи нито за миг. Тя разбираше абсурда на положението и тъй като у нея нямаше нито алчност, нито желание да се налага, не си загуби ума.

Продължих да я ухажвам упорито. Несъмнено ходовете ми бяха прозрачни, но може би и това помогна. Софи разбра, че съм влюбен в нея, и това, че не й се нахвърлих и не настоявах да науча какви са нейните чувства към мен, вероятно я убеди в сериозността на моите намерения повече от всичко друго. Но и аз не можех да чакам вечно. Сдържаността е добра, но до време. Ако се проточи твърде дълго, може да се окаже фатална. Дойде един момент, в който усетих, че напрежението в нашите отношения изчезна и те някак улегнаха. Сега, когато се сещам за този миг, изкушавам се да употребя най-традиционния език на любовта. Искам да говоря с метафорите на изгарящото желание, на бариерите, които падат пред напора на неутолимата страст. Съзнавам колко преувеличено звучат тези изрази, но в крайна сметка те са съвършено точни. Всичко се промени и думи, които дотогава не разбирах, изведнъж добиха съвсем ясен смисъл за мен. Любовта бе като едно откровение и когато най-сетне намерих време да я осмисля, учудих се как съм живял толкова дълго, без да знам повече за това просто нещо. Не става дума толкова за желанието, колкото за познанието, за откритието, че двама души в любовния си плам могат да създадат нещо много по-силно от онова, на което са способни поотделно. Това познание ме промени, поне така си мисля, и в действителност ме направи по-човечен. Принадлежейки на Софи, аз започнах да се чувствам, сякаш принадлежа и на всички останали хора. Изведнъж се оказа, че истинското ми място в света е някъде извън мен, а дори и да бе вътре в мен, не знаех точно къде. Може би в онази малка кухина между егото и не-егото и тогава за пръв път в живота си видях това никъде като истинския център на света.

Беше трийсетият ми рожден ден. Познавах Софи вече от три месеца и тя настоя да го отпразнуваме. Отначало отказах, защото никога не бях обръщал внимание на рождените си дни, но тя каза, че традициите трябва да се спазват, и аз отстъпих. Подари ми скъпо илюстрирано издание на „Моби Дик“, заведе ме на обяд в луксозен ресторант, след което ме вкара на „Борис Годунов“ в Метрополитън. За първи път се оставих да ме носи течението, без да подлагам щастието си на съмнение, без да се състезавам със самия себе си, без да се опитвам да манипулирам собствените си чувства. Започвах да усещам едно ново самочувствие у Софи; сякаш искаше да ми покаже, че за себе си тя вече е взела решение и че е твърде късно за който и да е от нас двамата да се откаже. Това бе нощта, която промени всичко, в която отпаднаха всички въпросителни относно бъдещето. Върнахме се в апартамента й в единайсет и половина, Софи плати на задрямалата жена, която бе оставила да гледа детето, после влязохме на пръсти в спалнята на Бен и го погледахме известно време, надвесени над креватчето му. Много добре си спомням, че никой от нас не пророни дума и че единственият звук, който чувах, бе шумното дишане на Бен. Наведохме се ниско над него, сякаш изучавайки формите на малкото му телце легнал по корем, със свити крачка и щръкнало нагоре дупенце, пъхнал два-три пръста в устата си. Стори ми се, че това продължи цяла вечност, въпреки че едва ли сме стояли в стаята повече от минута-две. После, като по даден знак, и двамата се изправихме едновременно, обърнахме се един към друг и започнахме да се целуваме. След това ми е трудно да разкажа какво се случи. Тези неща имат много малко общо с думите, толкова малко всъщност, че ми изглежда безсмислено да се опитвам да ги изразя. Ако въобще мога да кажа нещо, то е, че двамата потъвахме един в друг, потъвахме толкова бързо и толкова надълбоко, че нищо вече не можеше да ни спре. Отново метафора. Но това няма значение. Защото дали мога да говоря за това или не, не променя истината за случилото се. А истината е, че никога не е имало такива целувки и в целия ми живот едва ли някога ще има.

4

Прекарах нощта в леглото на Софи и повече не го напуснах — беше невъзможно, поне за мен. През деня се връщах в собствения си апартамент, за да работя, но всяка вечер отивах при Софи. Станах част от нейния дом — пазарувах за вечеря, сменях пелените на Бен, изхвърлях боклука, — тоест за първи път живеех в такава близост с друг човек. Месеците минаваха и за мое най-голямо и непрестанно удивление открих, че този живот ми допада. Бях роден, за да бъда със Софи, и постепенно започнах да усещам, че ставам по-силен, че тя ме прави по-добър от всякога. Странно наистина как Фаншо ни бе събрал. Ако той не беше изчезнал, това нямаше да се случи. Бях му длъжник, но освен с това, което вършех за творчеството му, с друго не можех да му се отплатя.

Статията ми излезе и възпроизведе желания ефект. Стюарт Грийн се обади да каже, че „шумотевицата вече е вдигната“, което, според мен, означаваше, че той се е поуспокоил, задето е препоръчал книгата. Интересът, възбуден от статията, ускори излизането на Фаншо от печат. Когато „Небивала земя“ бе публикувана, отзивите бяха единодушно хвалебствени, някои от тях дори изключително ласкави. На повече не можехме и да се надяваме. Това бе вълшебната приказка, за която всеки писател мечтае, и дори аз, признавам си, останах малко изненадан. Мислех си, че такива неща не се случват в реалния свят. Само няколко седмици след като книгата беше пусната на пазара, целият тираж се изчерпи. Веднага бе заложена и допечатка, по всички вестници и списания се появиха реклами, след което книгата, — вече във вариант с меки корици, бе продадена на друго издателство за отпечатване през следващата година. Не искам да кажа, че книгата стана бестселър от чисто търговска гледна точка, нито пък че Софи щеше да забогатее от нея, но като се има предвид колко сериозен и труден бе романът, както и това, че голямата читателска маса по принцип страни от подобни произведения, успехът беше направо невероятен.

В известен смисъл разказът трябва да приключи тук. Младият гений е мъртъв, но неговото творчество ще живее, името му ще се знае и помни от идните поколения. Неговият приятел от детинство е спасил красивата му млада бедстваща вдовица и двамата ще заживеят във вечно щастие. С това нещата като че ли се изчерпват, не остава нищо друго, освен един последен поклон пред завесата. Но излезе, че сме само в началото. Написаното дотук е прелюдия, кратък синопсис на историята, която имам да разкажа. Ако бе само това, то то е нищо — нищо, което би ме накарало да хвана перото. Само мракът има силата да отвори човешкото сърце към света, а мракът е онова, което ме обгръща, щом се замисля за станалото. Да се пише за мрака е нужна смелост, но за мен това е единственият начин да избягам от него. Дори и да съумея да кажа истината, съмнявам се, че бягството ми ще успее. Историите без край, то се знае, продължават вечно и попаднеш ли в тях, означава да умреш, преди собствената ти роля да бъде изиграна. Остава ми надеждата, че ще стигна завършека на онова, което ще разкажа, че все някак ще открия пролука в мрака. И тази надежда аз наричам смелост, но дали има смисъл да се надявам, е отделен въпрос.

Това се случи приблизително три седмици след премиерата на пиесата. Както обикновено, прекарах нощта в апартамента на Софи и на сутринта тръгнах към къщи, за да поработя. Спомням си, че трябваше да завърша една рецензия върху четири или пет стихосбирки — мъчителен разхвърлян труд, — но просто не можех да се съсредоточа. Умът ми се рееше надалеч от разтворените върху писалището ми книги и през пет минути ставах от стола си и започвах нервно да крача из стаята. Предишния ден Стюарт Грийн ми бе разказал една необикновена история и аз се улавях, че непрекъснато мисля за нея. Според Стюарт хората започнали да разправят, че личността Фаншо въобще не съществувала. Носел се слух, че аз съм го измислил, за да увековеча една измама, и че всъщност книгите били написани от мен. Първата ми реакция беше да се изсмея и дори се пошегувах, че и за Шекспир се твърди, че не бил написал своите пиеси. Но сега, след като се замислих, не знаех дали да се чувствам засегнат или поласкан от тези приказки. Наистина ли хората ми нямаха доверие? Наистина ли смятаха, че не казвам истината? Защо си бях дал труд да публикувам цяло едно творчество, оставайки в пълна анонимност? И в същото време — наистина ли хората смятаха, че съм способен да напиша една толкова добра книга, каквато е „Небивала земя“? Изведнъж проумях, че след като всички ръкописи на Фаншо бъдат публикувани, за мен ще бъде много лесно да напиша една-две книги от негово име — да свърша работата сам, но тя да мине за негова. Аз, разбира се, нямах такова намерение, но самата мисъл вече задейства у мен странни и любопитни идеи: какво означава за един автор да сложи името си под една книга, защо някои писатели предпочитат да се крият зад псевдоним, дали въобще писателят води действителен живот или не. Хрумна ми, че пишейки под чуждо име, е нещо, което може да ми хареса — дори се озадачих защо идеята така силно ме привлича. Тази мисъл повлече след себе си други и разнищвайки мислено въпроса, открих, че съм пропилял почти цялата сутрин.

Стана единайсет и половина — часът, в който отивах за пощата. Направих си ритуалната екскурзия надолу с асансьора, за да видя дали има нещо в кутията. За мен това винаги е бил един от ключовите моменти на деня и винаги малко се вълнувах. Всеки път се надявах, че в пощенската кутия ме очаква някаква добра вест — непредвиден чек, предложение за работа, писмо, което ще промени живота ми — и у мен това упование се бе превърнало в дълбоко вкоренен навик. Просто не можех да отворя пощенската си кутия, без да се изпотя от напрежение. Тя бе моето скривалище, единственото място на света, което изцяло ми принадлежеше. И все пак именно тази кутия ме свързваше с останалия свят и в нейната загадъчна тъмнина се таеше тайнството, по силата на което се случваха разни неща.

Този ден в нея имаше само едно писмо. Беше в обикновен бял плик с пощенско клеймо от Ню Йорк и нямаше адрес на подателя. Почеркът ми бе непознат — името и адресът ми бяха изписани с печатни букви. Нямах никаква представа от кого можеше да бъде. Отворих го още в асансьора — и точно тогава, там, на път за деветия етаж, светът се срути върху мен.

„Не се сърди, че ти пиша — започваше писмото. — С риск да ти причиня сърдечен удар, искам да ти драсна два последни реда, за да ти благодаря за това, което направи. Знаех, че ти си човекът, към когото трябва да се обърна, но всичко наистина излезе далеч по-добре, отколкото си го представях. Ти извърши невъзможното и сега съм ти длъжник. Вече има кой да се погрижи за Софи и детето и оттук нататък аз вече ще мога да живея с чиста съвест.

Сега няма да те занимавам с излишни обяснения. Въпреки писмото, трябва да продължиш да ме смяташ за мъртъв. Няма нищо по-важно от това и не бива да казваш на никого, че съм се свързал с теб. Никой никога няма да ме открие, а ако започнеш да говориш за мен, това ще донесе повече неприятности, отколкото си струва. И най-вече, не казвай нищо на Софи. Накарай я да се разведе с мен и тогава се ожени за нея колкото е възможно по-скоро. Разчитам на теб, че ще го направиш, и ти давам своята благословия. Детето има нужда от баща, а ти си единственият, на когото имам доверие.

Искам да знаеш, че не съм си изгубил ума. Решението, което взех, беше необходимо и въпреки че някои хора пострадаха, това, че ги напуснах, беше възможно най-доброто и най-благородно нещо, което съм извършвал през живота си.

Седем години след деня на моето изчезване аз ще умра. Това е присъдата, която съм произнесъл над себе си, и никакви пледоарии няма да помогнат.

Моля те, недей ме търси. Нямам желание да бъда намерен, освен това мисля, че имам право да изживея остатъка от живота си, както намеря за добре. Заплахите ме отвращават, но нямам друг избор, освен да те предупредя: ако по някакво чудо ме откриеш, ще те убия.

Доволен съм, че към творчеството ми се проявява толкова голям интерес. Никога не съм си представял, че подобно нещо може някога да се случи. Но сега всичко това ми е много далечно и чуждо. Писането на книги принадлежи към един друг мой живот и като си мисля за него сега, не усещам никакво вълнение. Няма да претендирам за пари — с удоволствие ги предоставям на вас двамата със Софи. За мен писателската работа беше една болест, която дълго ме измъчваше, но вече съм напълно излекуван.

Бъди сигурен, че повече няма да ти се обадя. Чувствай се свободен. Желая ти дълъг и щастлив живот. Колко е хубаво, че нещата се подредиха така добре. Ти си моят приятел и аз се надявам, че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче. Стискай ми палци.“

В края на листа нямаше подпис. Прекарах следващите час-два в опити да убедя себе си, че някой просто си прави майтап с мен. Ако писмото беше написано от Фаншо, защо бе забравил да се подпише? Улових се за това доказателство, отчаяно търсейки нещо, с което да отрека случилото се. Но този мой оптимизъм не продължи много време и малко по малко си наложих да погледна фактите в очите. Можеше да има куп основания, за да не сложи името си под писмото, и колкото повече мислех за това, толкова по-ясно виждах, че именно поради тази причина писмото е още по-истинско. Ако това бе дело на някой шегаджия, той непременно щеше да го подпише, докато истинската личност не би се замислила: единствено човек, който няма намерение да лъже, би имал самочувствието да направи един толкова очевиден пропуск. А и последните изречения на писмото „… че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче.“ Не означаваше ли това, че Фаншо е станал друг? Почти е сигурно, че живее под чуждо име — но как и къде? Разбира се, клеймото от Ню Йорк беше някаква следа, но то можеше да бъде и преднамерена заблуда, подвеждаща информация, която да ме отклони от верния път. Очевидно Фаншо действаше изключително предпазливо. Изчетох писмото още няколко пъти, опитах се да раздвоя листа, взех да търся някаква цепка, някакъв начин за четене между редовете, но от това нищо не излезе. Писмото беше непроницаемо, лист от мрак, който обезсилваше всеки опит да се проникне в него. Най-накрая се отказах, прибрах го в едно чекмедже на писалището и си признах, че се чувствам безпомощен, че вече нищо не може да бъде както преди.

Но онова, което ме разтревожи най-много, беше собствената ми глупост. Сега, когато мислено се връщам назад, виждам колко много факти ми бяха дадени на разположение още в началото — още при първата ми среща със Софи. В продължение на години Фаншо не публикува нищо, след което казва на жена си какво да направи, ако нещо се случи с него (да се свърже с мен с цел творчеството му да бъде издадено), и после изчезва. Всичко беше толкова очевидно. Човекът искал да се махне и се махнал. Просто станал един ден, напуснал бременната си жена и тъй като тя му имала доверие, пък и защото й се струвало немислимо, че някой може да постъпи по този начин, тя просто нямала друг избор, освен да повярва, че е мъртъв. Софи бе измамила себе си, но при дадените обстоятелства трудно би могла да постъпи другояче. Аз обаче нямах това извинение. Нито веднъж от началото на историята не се замислих върху нещата, които стават. Без колебание, дори с радост бях приел нейната версия, нейното погрешно тълкуване на фактите, след което въобще бях спрял да мисля по въпроса. Хора са били застрелвани и за по-малки прегрешения.

Дните минаваха. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да кажа на Софи, да й прочета писмото, и все пак не събрах кураж да го направя. Бях изплашен и много се притеснявах как ще реагира тя. Когато се чувствах по-уверен, си казвах, че единственият начин да я защитя, е, като премълча за писмото. Каква полза, ако научи, че Фаншо просто я бе напуснал? Тогава щеше да започне да обвинява себе си за случилото се, а аз не исках тя да страда. Под това благородно мълчание обаче се криеше второ — мълчанието на страха и паниката. Фаншо беше жив и ако Софи научеше, какво щеше да стане с нас двамата? Мисълта, че тя може да го пожелае отново, ми беше болезнено непоносима, и аз не посмях да я подложа на проверка. Може би именно това бе най-голямата ми грешка. Ако бях повярвал на всеотдайната й любов към мен, тогава бих рискувал. Но навремето не виждах друго разрешение и затова направих онова, което Фаншо искаше от мен — не заради него, а заради себе си. Заключих тайната в съзнанието си и се научих да мълча.

Минаха още няколко дни, след което предложих на Софи да се оженим. Бяхме говорили за това и преди, но този път поех инициативата не само на думи, уверявайки я по този начин, че намеренията ми са съвсем сериозни. Знаех, че не действам в типично мой стил — без чувство за хумор и без гъвкавост, — но не можех да постъпя другояче. Просто не можех да продължавам да живея в тази несигурност. Чувствах непреодолимо желание да уредя нещата на часа. Софи, разбира се, забеляза промяната у мен, но тъй като не знаеше причината за нея, изтълкува я като страстна нетърпеливост — поведение на изнервен, невъздържано пламенен мъжкар, който, воден от нагона, бърза да задоволи своето сластолюбие (което също беше вярно). Тя ми отвърна, че, да, ще се омъжи за мен. Нима съм се съмнявал в това?

— Освен това бих искал и да осиновя Бен — казах. — Държа да носи моето име. Важно е да расте с мисълта, че аз съм негов баща.

Софи ми каза, че не би допуснала да бъде другояче. Така би било най-добре и за трима ни.

— Освен това нека да го направим час по-скоро — продължих аз. — Колкото е възможно по-скоро. В Ню Йорк човек не може да получи развод за по-малко от година, а това е твърде дълго. Не бих могъл да чакам толкова. Но има други места като Алабама, Невада, Мексико и къде ли не още. Можем да отидем на почивка и като се върнем, ти вече ще си свободна да се омъжиш за мен.

Софи каза, че изразът й харесва — „свободна да се омъжиш за мен“. Ако това ще се оправи само с едно пътуване, каза тя, готова е да го направи — с мен би отишла навсякъде.

— В края на краищата — рекох аз — него го няма вече повече от година, всъщност година и половина. А са нужни цели седем години, преди изчезнал човек да бъде официално обявен за мъртъв. Какво ли не се случва, но животът продължава. Само си помисли: с теб вече се знаем повече от година.

— За да бъдем по-точни — отвърна Софи, — ти за първи път прекрачи прага на този апартамент на двайсет и пети ноември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година. След осем дни се навършва цяла година.

— Значи помниш.

— Разбира се, че помня. Това беше най-важният ден в моя живот.

На двайсет и седми ноември се качихме на самолета за Бърмингам, Алабама, и се върнахме обратно в Ню Йорк през първата седмица на декември. На единайсети се оженихме в градския съвет, след което заседнахме на пиянски обяд с двайсетина наши приятели. Прекарахме нощта в „Плаза“, на сутринта си поръчахме закуска в стаята и по-късно същия ден отлетяхме за Минесота заедно с Бен. На осемнайсети родителите на Софи направиха голямо сватбено тържество в къщата си, а вечерта на двайсет и четвърти всички заедно отпразнувахме Бъдни вечер. След два дни ние със Софи изоставихме снега и заминахме за Бермудските острови, където останахме десетина дни, а после се върнахме в Минесота, за да вземем Бен. Възнамерявахме да си потърсим нов апартамент, щом се приберем в Ню Йорк. Някъде над Западна Пенсилвания, след едночасово летене, Бен се напишка в скута ми. Когато му показах голямото мокро петно върху панталоните ми, той се изсмя, плесна с ръчички, погледна ме право в очите и за първи път ме нарече „тати“.

5

Потънах в настоящето. Минаха няколко месеца и полека-лека оцеляването взе да ми изглежда все по-възможно. Наистина живеехме като в някакво скривалище, но в него заедно с мен бяха Софи и Бен, а аз друго не исках. Непрекъснато си повтарях, че не бива да ровя и да търся, и докато това траеше, щяхме да бъдем в безопасност.

През февруари се преместихме в апартамент на улица „Ривърсайд“. Докато го подредим, дойде пролетта и улисан в настаняването, през това време аз почти забравих за Фаншо. Не мога да кажа, че бях заличил писмото от паметта си, но то все по-малко ме плашеше. В присъствието на Софи изпитвах сигурност и смятах, че нищо на света не може да ни раздели — нито дори Фаншо, нито дори един Фаншо от плът и кръв. Или поне така ми се струваше, когато се случеше да се замисля по въпроса. Сега разбирам колко много съм се лъгал, но открих това много по-късно. По дефиниция мисълта е нещо, което добре съзнаваш. Фактът, че аз нито за миг не съм спрял да мисля за Фаншо, че в продължение на всички тези месеци денонощно съм го носел вътре в себе си, тогава ми бе неизвестен. А ако човек не съзнава мисълта си, тогава може ли да се каже, че е мислил? Може би въпреки всичко мисълта ме е преследвала, дори обсебвала — без външни белези, без признаци, които да ми подскажат какво става.

Всекидневието ме залисваше. Не забелязвах дори това, че работя много по-малко отпреди. Нямах работа, към която да потегля сутрин, и тъй като Софи и Бен бяха с мен в апартамента, винаги имаше по нещо, което да ме държи далеч от писалището. Работната ми програма се превърна в доста разтегливо понятие. Вместо всеки ден точно в девет часа да започвам работата си, често не смогвах да се добера до тесния си кабинет и в единайсет, дори единайсет и половина. На всичкото отгоре присъствието на Софи в къщата беше едно непрестанно изкушение. Бен продължаваше да спи по един или два пъти през деня и в тези тихи часове, докато той придремваше, не можех да не мисля за тялото й. Започнахме да се любим все по-често. Софи очакваше тези моменти със същото нетърпение, както и аз, и постепенно къщата се еротизира, превърна се в царство на сексуалния шанс. Долната земя изплува на повърхността. Всяка стая се насити със свои собствени спомени, всеки ъгъл в апартамента — със свой собствен незабравим момент, така че дори в спокойното, изпълнено с практически задължения всекидневие, всеки отделен квадрат от килима или прагът на всяка отделна врата вече не бяха просто неща, а усещания, ехо от нашия еротичен живот. Бяхме навлезли в парадокса на страстта. Нуждата ни един от друг беше изтощителна и колкото повече я задоволявахме, тя толкова повече нарастваше.

От време на време Софи подмяташе, че трябва да си потърсим работа, но за нито един от двама ни това не беше належащо. Парите ни стигаха, дори успявахме да спестим малка част от тях. Следващата книга на Фаншо, „Чудеса“, вече се печаташе и авансът от договора се оказа доста по-тлъст от аванса за „Небивала земя“. Според плана, който бяхме изработили заедно със Стюарт, шест месеца след „Чудеса“ трябваше да излязат поемите, след това — най-ранният роман на Фаншо „Затъмнения“ и най-накрая — пиесите. Сумите от авторските права върху „Небивала земя“ започнаха да идват през март и заедно с чековете, които най-неочаквано запристигаха за това или онова, всички проблеми, свързани с пари, се изпариха. Както всичко останало, което се случваше, така и това бе нещо съвсем ново за мен. През последните осем-девет години животът ми бе минал в непрекъснато блъскане и борба, неистово треперене за всяка незначителна статия и дори смятах, че съм голям късметлия, когато успявах да си осигуря скромен доход за месец-два напред. Тази тревога беше дълбоко вкоренена в мен; тя беше част от кръвообращението ми, от кръвните ми телца и аз не можех дори да дишам, без да се безпокоя дали ще имам с какво да си платя сметката за газта. Сега за първи път, откакто живеех сам, можех да се успокоя. Една сутрин, докато седях на бюрото, мъчейки се да сътворя финалното изречение на една статия, търсейки някаква, изглежда, несъществуваща фраза, постепенно осъзнах, че на мен всъщност ми е дадена втора възможност. Можех да се откажа от всичко и да започна отначало. Повече не се налагаше да пиша статии. Можех да се захвана с нещо различно — с онова творчество, за което винаги съм мечтал. Това беше моят шанс да се спася и аз реших, че трябва да съм кръгъл глупак, ако не го използвам.

Минаха още няколко седмици. Всяка сутрин най-прилежно влизах в стаята си, но напразно. Теоретически не ми липсваше вдъхновение и когато не работех, главата ми гъмжеше от идеи. Но щом сядах, за да ги претворя на хартия, мислите ми сякаш се изпаряваха. Думите умираха в мига, в който взимах писалката. Започнах няколко неща едновременно, но нито едно от тях „не хвана корени“ и така постепенно отмряха. Залових се да търся извинения за собственото си безсилие. Това, разбира се, не беше проблем и не след дълго разполагах с цяла литания: приспособяване към брачния живот, отговорността на бащинството, новата ми работна обстановка (която ми се струваше прекалено претрупана и тясна), стария навик да пиша със срок, тялото на Софи, неочакваното благоденствие — всичко. В продължение на няколко дни дори обмислях идеята за детективски роман, но сюжетът ми се опря, защото не успях да свържа отделните линии на интригата. Оставих ума си да се рее на воля и без цел, като същевременно се мъчех да убедя себе си, че самата ми леност е доказателство, че събирам сили, признак, че нещо ще се случи. Повече от месец не направих нищо друго, освен да преписвам откъси от книги. Един от тях, от Спиноза, закачих на стената: „Когато си мисли, че не му се пише, няма сили да мисли за писане; а когато си мисли, че му се пише, няма сили да мисли за друго, освен за писане.“

Може би щях да намеря изход от тази криза. Дали това бе постоянно състояние или преходен период, е все още неясно за мен. Вътрешното ми усещане е, че за момента бях наистина объркан, отчаяно се лутах вътре в себе си, но това едва ли означаваше, че случаят ми е безнадежден. Случваха ми се странни неща. Преживявах съществена промяна, но все още беше твърде рано да отсъдя накъде ще ме отведе тя. И тогава, съвсем ненадейно, решението дойде от само себе си. Всъщност „решение“ е доста мека дума, по-скоро бих го нарекъл компромис. Но каквото и да бе, аз почти не му се противопоставих. То дойде в момент, когато се чувствах болезнено уязвим и поради това преценката ми за нещата куцаше. Това бе втората ми голяма грешка и тя бе пряка последица от първата.

Един ден обядвах със Стюарт, недалеч от неговата редакция в северната част на Ист Сайд. В един момент той пак отвори дума за свързаните с Фаншо слухове и тогава за пръв път ми хрумна, че всъщност самият той вече се е усъмнил. Темата му се струваше толкова интригуваща, че просто не можеше да говори за нищо друго. Подходът му беше закачлив и подигравателно съзаклятнически, но зад тази поза прозираше желанието му да ме хване натясно и да изтръгне от мен признание. Позабавлявах се известно време, после се изморих от тази игра на криеница и му казах, че единственият начин да разбере истината е да възложи на някого написването на биография. Подхвърлих му го съвсем невинно (по-скоро по силата на логиката, отколкото като внушение) но Стюарт реши, че това е блестяща идея. Започна сам да се навива: разбира се, разбира се, митът Фаншо разкрит, всичко е съвършено ясно, разбира се, най-накрая истинската история! Само след няколко минути той вече бе измислил как да стане всичко. Аз ще напиша книгата. Тя ще се появи след излизането на цялото творчество на Фаншо и аз, разбира се, ще разполагам с колкото време пожелая — две години, три години, колкото искам. Това трябва да бъде една изключителна книга, добави Стюарт, книга, която по нищо да не отстъпва на творбите на самия Фаншо, но тъй като има огромно доверие в мен, бил сигурен, че именно аз съм човекът за тази работа. Предложението ме свари неподготвен и аз го приех по-скоро като шега. Но Стюарт беше съвсем сериозен; не ме остави да му откажа. Помисли си, рече той, и после пак ще говорим. Продължавах да бъда скептично настроен към идеята, но за да не бъда груб, му казах, че ще си помисля. Споразумяхме се да му дам окончателния си отговор в края на месеца.

Същата нощ обсъдих въпроса със Софи, но тъй като не бях докрай откровен, разговорът не ми помогна много.

— Сам си реши — каза тя. — Ако имаш желание, приеми.

— Това не те ли притеснява?

— Не. Защо? Винаги съм си мислила, че рано или късно ще се появи книга за него. А тогава по-добре е да я напишеш ти, отколкото някой случаен човек.

— Тогава ще трябва да пиша за теб и Фаншо. Не е ли странно?

— Няколко абзаца ще бъдат достатъчни. Щом ти си човекът, който ще ги пише, няма от какво да се притеснявам.

— Може и да си права — отвърнах, без да знам как да продължа. — Въпросът е, поне според мен, дали искам да посветя толкова много усилия, мислейки само за Фаншо. Не е ли време да се помъча да го забравя?

— Както решиш. Но истината е, че ти най-добре можеш да напишеш тази книга. Дори не е нужно да бъде чиста биография, нали така? Можеш да направиш нещо по-интересно.

— Какво например?

— Не знам, нещо по-лично, по-вълнуващо. Историята на вашето приятелство например. Тогава биографията ще бъде толкова негова, колкото и твоя.

— Да, това е възможно. Идеята не е лоша. Онова, което ме озадачава обаче, е как можеш да си толкова спокойна и равнодушна.

— Мога, защото съм омъжена за теб и те обичам, затова! Ако тази книга е нещо, което ти искаш да напишеш, тогава я искам и аз. В края на краищата аз не съм сляпа. Виждам, че имаш проблеми със собственото си творчество, и понякога се чувствам виновна за това. Може би тази книга ще ти помогне отново да заработиш пълноценно.

Тайно се бях надявал, че Софи ще вземе това решение вместо мен, като си мислех, че тя ще се възпротиви, че ще поговорим и ще приключим въпроса набързо. Но се случи точно обратното. Сам се бях притиснал до стената и смелостта ми се стопи. Оставих да минат още ден-два, след което се обадих на Стюарт и му съобщих, че приемам да напиша книгата. С това си издействах още един безплатен обяд, след което трябваше сам да се справям.

Никога не е ставало въпрос да кажа истината. Фаншо трябваше да е мъртъв, иначе книгата би била безсмислена. Налагаше се не само да премълча писмото, но и да се преструвам, че то никога не е съществувало. Не се извинявам предварително за това, което се канех да напиша. За мен то беше ясно от самото начало и аз се хвърлих в работата с измама в сърцето си. Книгата щеше да бъде художествена. Опирайки се на факти обаче, тя нямаше да казва нищо друго, освен лъжи. Подписах договора и се почувствах като човек, продал душата си.

В продължение на няколко седмици се чудех как да започна. Всеки живот е необясним, повтарях си аз. Независимо колко факти са цитирани, колко подробности са описани, основното не се поддава на пресъздаване. Да кажеш, че еди-кой си е роден тук и отишъл там, че е вършел това или онова, че се е оженил за еди-коя си жена и имал не знам какви си деца, че е живял, че е умрял и оставил след себе си тези книги, спомена за тази битка или онзи мост — всичко това е крайно недостатъчно. Ние всички обичаме да ни разправят истории и ги слушаме по същия начин, както децата слушат приказки. Представяме си чуждия живот с помощта на думите и за да ни е по-лесно, се поставяме на мястото на героя от разказа, преструвайки се, че можем да го разберем, защото разбираме себе си. Това е измама. Ние съществуваме в самите нас, може би понякога дори добиваме смътна представа кои сме, но в края на краищата никога не можем да бъдем сигурни и докато животът ни тече, ставаме все по-неясни и смътни на самите себе си, все по-ясно съзнаваме собствената си несвързаност, собствената си непоследователност.

Припомних си нещо, което ми се беше случило преди осем години — през юни 1970. Нямах пари и никакви планове за лятото, затова се хванах на временна работа в едно статистическо бюро като преброител. Възложеният ми обект беше Харлем. Представлявахме група от двайсет души, десантен отряд от работници, наети да издирят хората, които не бяха отговорили на изпратените им по пощата въпросници. Няколко дни ни тренираха в прашния горен етаж на един склад, който се намираше срещу театър „Аполон“, и след като усвоихме тънкостите в попълването на формулярите и основните правила в етикета на преброителите, се пръснахме из квартала с червени, бели и сини чанти през рамо и взехме да чукаме по вратите и да задаваме въпроси, след което се връщахме в бюрото със събраните факти. Първото място, на което почуках, се оказа кантора на някаква компания. Вратата едва се открехна и през тесния процеп надникна глава (зад нея зърнах десетина мъже в съвършено гола стая да седят и да пишат на дълги като за пикник маси). Учтиво отклониха молбата ми. И с това като че дадоха тон на останалите. В един апартамент говорих с полусляпа жена, чиито родители били роби. След двайсет минути разговор тя изведнъж се сети, че аз не съм негър, и избухна в неудържим кикот. Каза, че през цялото време ме е подозирала, тъй като гласът ми звучал странно, но все пак й било трудно да повярва. Аз съм бил първият бял човек, прекрачил прага на къщата й. В друг апартамент попаднах на домакинство от единайсет души, всичките под двайсет и две години. Но почти през цялото време нямаше никой. А когато се случеше да заваря някого, той или отказваше да разговаря с мен, или да ме пусне вътре. Лятото бе дошло и улиците ставаха все по-горещи, влажни и непоносими, така както само улиците на Ню Йорк могат да бъдат непоносими. Започвах обиколките си рано сутрин, като глупашки се лутах от врата на врата, и все повече се чувствах като марсианец. Най-накрая се оплаках на надзирателя (негър, който носеше копринен шал на врата, пръстен със сапфир и говореше много бързо), като му обясних моя проблем. И чак тогава разбрах какво всъщност се очаква от мен. На този човек му плащали определена сума за всеки формуляр, предаден от член на екипа. Колкото повече формуляри попълним, толкова повече пари ще влязат в джоба му.

— Не ти давам акъл какво да правиш — рече той, — но ми се струва, че се престараваш. После да не ти е криво.

— Да се откажа ли? — попитах.

— От друга страна — продължи философски той, — правителството иска формулярите да бъдат попълнени. Колкото повече попълнени формуляри получат, толкова по-доволни ще останат. Виждам, че си интелигентно момче, и знам, че ако те попитам колко е две и две, няма да кажеш пет. Но това, че не ти отварят, когато почукаш на някоя врата, още не значи, че вътре няма никой. Приятел, трябва да използваш въображението си. В края на краищата не искаме да разочароваме правителството, нали така?

След този разговор работата ми значително се улесни, но тя вече не беше същата работа. Вместо да обикалям харлемските къщи като луд, седнах зад едно писалище и от преброител се превърнах в съчинител. През ден се отбивах в канцеларията, за да предам попълнените формуляри и да взема нови — за друго не ми се налагаше да излизам от апартамента. Не си спомням колко души съм измислил — сигурно са били стотици, може би хиляди. Седях си в стаята с вентилатор, обърнат към лицето ми, и влажен пешкир около врата, и попълвах въпросниците толкова бързо, колкото можех да пиша. Падах си по големите домакинства — с шест, осем, десет деца — и особено се гордеех с това, че измислях странни и сложни плетеници от взаимоотношения, в които разигравах всевъзможни комбинации: родители, деца, братовчеди, вуйчовци, лели, баби и дядовци, втори съпруги и съпрузи, доведени деца, природени братя и сестри, приятели. А най-голямо удоволствие ми доставяше измислянето на имена. На моменти направо се изхвърлях и тогава трябваше сам да се озаптявам — в името обичах играта на думи, мръснишкия подтекст, смешката, — но в повечето случаи предпочитах да остана в границите на разумното. Когато въображението ми изневеряваше, прибягвах до няколко чисто механически прийома: цветовете (Браун, Уайт, Блак, Грийн, Грей, Блу), президентите (Уошингтън, Адамс, Джеферсън, Филмор, Пиърс), литературни герои (Фин, Старбък, Димсдейл, Бъд). Обичах също така и имена, свързани с небето (Орвил Райт, Амилия Ърхарт), с нямото кино (Китън, Лангдън, Лойд) с успешни удари в бейзбола (Килбру, Мантъл, Мейс), с музиката (Шуберт, Ив, Армстронг). От време на време прибягвах до имената на далечни роднини или стари съученици, а веднъж дори използвах и анаграма на собственото си име.

Това, разбира се, бяха детинщини, но аз не страдах от угризения, пък и да страдах, за тях винаги можеше да се намери оправдание. Началникът нямаше да има нищо против; хората, действително обитаващи въпросните адреси, вписани във формулярите, също не биха имали нищо против (те биха предпочели да не ги тормозят и със сигурност не желаеха някаква бяла мутра да се навира в личните им работи); правителството също не би имало нищо против, защото онова, което не знаеше, не можеше да му причини главоболия, или поне не повече от онези, които вече си имаше. Дори отидох по-далеч — защитих предпочитанията си към многодетни семейства от чисто политическа гледна точка: колкото по-многочислено е бедното население, толкова по-голяма е отговорността на правителството за тези хора. Това бе пяната от мъртви души в американски вариант и затова съвестта ми беше чиста.

Това, от една страна. От друга, бе простият факт, че въпросната работа ми доставяше удоволствие. Удоволствието да измислям имена, да съчинявам биографии на хора, които никога не са съществували и няма да съществуват. Не беше като да измисляш литературни герои, а нещо много по-грандиозно, много по-вълнуващо. Защото всички знаят, че в литературата героите и историите са измислени. Както и да ни въздействат, ние знаем, че те са плод на нечие въображение, дори когато ни казват истини, по-съществени от онези, които бихме открили сами. За разлика от литературния разказвач аз предлагах моите творения директно на истинския свят и затова ми се струваше, че е възможно истински да повлияят на този истински свят и че в крайна сметка могат да станат част от действителността. Никой писател не може и да мечтае за подобно нещо.

Спомних си всичко това, когато седнах да пиша за Фаншо. Някога бях дал живот на хиляди въображаеми души. Сега, осем години по-късно, трябваше да взема жив човек и да го заровя в гроба. Трябваше да бъда главният оплаквач и официалното духовно лице на това псевдопогребение. Трябваше да изрека верните думи, да кажа онова, което всички искаха да чуят. Двете действия бяха противоположни и идентични, взаимно отразяващи се огледални образи. Но това не представляваше никаква утеха. Докато първата измама беше само една шега, нещо като младежка лудория, втората бе вече сериозна — нещо тъмно и опасно. В края на краищата копаех гроб и на моменти започвах да се замислям дали не копая собствения си.

Животът няма смисъл, повтарях си аз. Човек живее, после умира, а онова, което се случва междувременно, няма смисъл. Сетих се за историята на Ла Шер, войник, който взел участие в една от най-ранните френски експедиции до Америка. През 1562 година Жан Рибо настанил голяма част от хората си в Порт Ройъл (недалеч от Хилтън Хед, Южна Каролина) под командването на Албер дьо Пиера — един луд човек, който управлявал чрез терор и насилие. „Със собствените си ръце обесил барабанчика само защото се случил пред взора му, когато бил разгневен, пише Франсис Паркман, също така изпратил редник Ла Шер в изгнаничество на пустинен остров, на три левги от форта и там го оставил да умре от глад.“ В крайна сметка самият Албер бил убит в едно въстание от собствените си войници и полумъртвият Ла Шер бил спасен от пустинния остров. Човек ще рече, че Ла Шер бил вече в безопасност и че след като е преживял ужасното си наказание, би трябвало да не му се случват повече нещастия. Но нищо не е така просто. Не можеш току-тъй да се опълчиш срещу халите на съдбата, не съществуват правила, ограничаващи лошия късмет и във всеки отделен момент ние започваме отначало, толкова готови за удар под пояса, колкото сме били и преди миг. Разрухата започнала още във форта. Хората не умеели да се справят сами в пустошта и много скоро станали плячка на глада и носталгията. Използвайки няколко импровизирани инструмента, те със сетни сили успели да построят кораб — „достоен за Робинзон Крузо“, с който се надявали да се върнат във Франция. В Атлантическия океан обаче ги дебнела друга беда: пълно безветрие, после храната и водата свършили. Мъжете започнали да ядат обувките и кожените си елеци, някои, в отчаянието си, взели да пият морска вода и неколцина умрели. След което дошъл редът и на неизбежния в такива случаи канибализъм. „Жребият бил хвърлен — отбелязва Паркман — и паднал върху Ла Шер, същия нещастник, когото Албер изпратил на пустинния остров, осъждайки го на гладна смърт. Убили го и лакомо разпределили месото му на порции. Зловещата вечеря ги държала сити, докато на хоризонта се появила земя, и тогава, така поне се твърди, в делириума на своята радост те зарязали управлението на кораба и го оставили свободно да се носи по вълните. Малък английски барк се приближил и ги взел на абордаж. Когато пуснали котва, най-изнемощелите оставили на брега, а останалите пленници завели при кралица Елизабет.“

Използвам Ла Шер само като пример. От гледна точка на съдбата неговият случай е несъмнено странен, бих казал дори успокоителен в сравнение с много други. Най-малкото животът му е вървял по права линия, а това само по себе си се случва рядко, то е почти като благословия. Общо взето, човешката съдба обича резките завои, обича да се блъска, да подскача и неспокойно да се гърчи. Човек тръгва в една посока, по средата на пътя рязко завива, засяда, оставя се да го носи течението, после пак поема сам. Нищо никога не се знае и неизбежно стигаме до място, което се оказва съвършено различно от онова, към което сме си мислели, че вървим. Като първокурсник в университета Кълъмбия, всеки ден, отивайки на лекции, минавах край бюста на Лоренцо Да Понте. Смътно си спомнях, че това е либретистът на Моцарт, но после научих, че освен това бил и първият италиански преподавател в Кълъмбия. Едното ми се струваше несъвместимо с другото и това ме накара да се заинтересувам от неговия случай. Бях любопитен да узная как е възможно един и същ човек да живее два толкова различни живота. Впоследствие се оказа, че той е живял не два, а пет-шест различни живота. Родил се е през 1749 година и бил кръстен Емануел Конеляно. Бил син на евреин, който търгувал с кожи. След смъртта на майка му баща му се оженил повторно. Тъй като съпругата му била католичка, решил, че той и децата му трябва да приемат майчината вяра. Малкият Емануел показвал заложби на учен и когато навършил четиринайсет години, епископът на Сенада (монсеньор Да Понте) взел момчето под свое покровителство и платил за богословското му образование. Според тогавашния обичай ученикът трябвало да приеме името на своя благодетел. Да Понте бил ръкоположен през 1773 година и станал преподавател в семинарията. Проявявал подчертан интерес към латинската, италианската и френската литература. Бил типичен представител на епохата на Просвещението, но освен това се забъркал в многобройни любовни истории. Една венецианска благородничка тайно родила дете от него. През 1776 година финансирал публична дискусия в семинарията в Тревисто, на която бил разискван въпросът, дали цивилизацията е успяла да направи човечеството по-щастливо. Заради това предизвикателство срещу основните църковни постулати му се наложило да се укрие. Избягал първо във Венеция, после в Гориция и най-накрая в Дрезден, където всъщност започнал новата си кариера на либретист. През 1782 година отишъл във Виена с препоръчително писмо до Салиери и скоро след това бил нает като „поет на императорския театър“ — пост, на който се задържал почти десет години. Именно през този период се срещнал с Моцарт и написал либретата за трите негови опери, които увековечили името му. През 1790 година обаче, когато Леополд II сложил под свой контрол музикалния живот на Виена поради турските нашествия, Да Понте останал без работа. Заминал за Триест и се влюбил в една англичанка на име Нанси Грал или Крал (по въпроса още се спори). Оттам двамата отпътували за Париж, после за Лондон, където останали тринайсет години. Музикалната дейност на Да Понте се ограничила до няколко либрета, които написал за неизявени композитори. През 1805 година двамата с Нанси емигрирали в Америка, където изживял останалите трийсет и три години от живота си, като известно време работел като магазинер в Ню Джързи и Пенсилвания. Починал на осемдесет и девет годишна възраст — един от първите италианци, погребан в Новия свят. Полека-лека всичко се променило в живота му. От конте и мазен ухажор в младежките си години, опортюнист, кален в политическите интриги на църквата и кралския двор, той се превърнал в един най-обикновен жител на Ню Йорк, който през 1805 година сигурно му е изглеждал като края на света. И от всичко това после се превръща в: усърден университетски преподавател, грижовен съпруг и баща на четири деца. Твърди се, че когато едно от децата му умряло, той бил така съсипан от скръб, че останал затворен в къщата си почти цяла година. В крайна сметка поуката е една: всеки личен живот е несъизмерим с друго, освен със себе си. Което означава: животът няма смисъл.

Нека не продължавам на тази тема. Но обстоятелствата, при които отделният живот сменя посоката си, са толкова различни, че е съвършено невъзможно да се правят каквито и да било заключения и сравнения, преди човек да умре. Смъртта, разбира се, е единственият истински арбитър на щастието (по думите на Соломон), но освен това тя е и единствената мярка, с помощта на която животът може да бъде преценен. Навремето познавах един скитник, който говореше като Шекспиров актьор. Дрипав алкохолик на средна възраст със струпеи по лицето и парцали вместо дрехи, той спеше по тротоарите и непрекъснато ме врънкаше за пари. Някога този човек е бил собственик на художествена галерия на Мадисън авеню. Познавах и друг, който някога е бил смятан за най-обещаващия млад писател на Америка. Когато ми го представиха, той току-що бе наследил петнайсет хиляди долара от баща си и бе застанал на ъгъла на една нюйоркска улица и раздаваше банкноти от по сто долара на минувачите. И това бе част от неговия план да разруши икономическата система на Съединените щати, така поне ми обясни. Помислете си само какво се случва. Помислете си само как човешките съдби избухват. Гофе и Уоли например — двама от съдиите, произнесли смъртната присъда над Чарлс I, пристигнали в Кънетикът след Реставрацията и прекарали остатъка от живота си в пещера. Или пък мисис Уинчестър, вдовицата на производителя на въпросните пушки, която се страхувала, че духовете на хората, убити с оръжията на мъжа й, ще дойдат да вземат душата й, и затова непрекъснато пристроявала нови стаи в къщата си, в резултат на което я превърнала в лабиринт от коридори и скривалища, така че всяка нощ да може да спи в различна стая и по този начин да избяга от духовете. По някаква ирония на съдбата обаче по време на земетресението в Сан Франциско през 1906 година тя била затрупана в една от онези стаи и едва не умряла от глад, тъй като прислугата не успяла да я открие дни наред. Също и М. М. Бахтин, руския критик и философ на литературата. По време на Втората световна война, когато германците нахлули в Русия, той изгорил единствения екземпляр на един от своите ръкописи — дебела колкото книга студия върху германската художествена проза, която бил писал в продължение на много години. Откъсвал страниците една по една и свивал в тях цигарите си и така ден след ден, докато изпушил цялата си творба. Това са истински истории. Освен това може би съществуват и притчи, но те означават това, което означават, само защото са истински.

В творчеството си Фаншо показва силно пристрастие към подобни истории. Особено в бележките си — непрекъснато се повтарят малки анекдоти и тъй като броят им нараства към края, човек започва да подозира, че Фаншо ги е колекционирал с надеждата да разбере по-добре себе си. Един от най-последните (от февруари 1976 година, тоест два месеца преди да изчезне) е особено показателен.

„В една книга на Петер Фройхен, която някога съм чел — пише Фаншо, — известният арктически изследовател описва как веднъж в Северна Гренландия бил застигнат от снежна виелица. Сам-самичък, със силно намалели припаси, той решил да си построи иглу и да изчака бурята да отмине. Така преживял дни наред. Най-много се страхувал от вълци, защото непрекъснато чувал гладния им вой и стъпките им, които обикаляли по покрива на иглуто му. Излизал от време на време и започвал да пее колкото му глас държи, за да ги прогони. Но вятърът продължавал да стене свирепо и колкото и гръмогласно да пеел, единственото нещо, което чувал, бил вятърът. Това, разбира се, било сериозен проблем, но далеч по-сериозен бил проблемът със самото иглу. Защото Фройхен забелязал, че стените на миниатюрното му убежище постепенно стесняват пространството около него. А поради особените метеорологически условия, дъхът му буквално замръзвал по стените и при всяко издишване ги удебелявал все повече и повече. Иглуто непрекъснато се смалявало, докато накрая останало място колкото едва да се смести тялото му. Сигурно е ужасно да знаеш, че дишайки, градиш ледения си ковчег, и според мен това е далеч по-страшно от «Кладенецът и махалото» на Едгар Алан По. Защото в този случай човекът сам се явява оръдие на собственото си унищожение и нещо повече — инструментът за това унищожение е точно онова нещо, което поддържа живота му. Защото човек не може да живее, без да диша. Но в същото време той е обречен да не живее, ако диша. Странно, но не си спомням как Фройхен бе успял да се измъкне от този капан. Както се подразбира обаче, успял е. Заглавието на книгата му е «Арктическо приключение». Отдавна не е излизала.“

6

През юни същата година (1978) Софи, Бен и аз отидохме до Ню Джързи, за да се видим с майката на Фаншо. Родителите ми не им бяха вече съседи (живееха във Флорида) и аз не се бях връщал в градчето от дълго време. Като баба на Бен, мисис Фаншо ни се обаждаше от време на време, но отношенията ни не бяха лесни. У нея се долавяше една потисната враждебност към Софи, сякаш тя тайно я обвиняваше за изчезването на Фаншо, и тази неприязън се проявяваше на моменти под формата на безцеремонни и доста груби подмятания. Ние със Софи я канехме на вечеря сравнително често, но тя приемаше много рядко и тогава през цялото време седеше неспокойно и се усмихваше, бърбореше с чуруликащия си гласец, преструваше се, че много харесва бебето, правеше неуместни комплименти на Софи, подхвърляйки й каква голяма късметлийка е, а после най-неочаквано, насред разговора, ставаше, плясваше се по челото, че има друга среща, и винаги си тръгваше рано-рано. Все пак човек не можеше да й се сърди. Животът й не беше лек и на този етап очевидно бе престанала да вярва, че нещата някога ще се оправят. Съпругът й беше мъртъв; дъщеря й бе преминала през серия нервни кризи и сега живееше с успокоителни в санаториум за психично болни и наркомани; синът й бе изчезнал. Все още красива на петдесет години (като момче смятах, че тя е най-очарователната жена, която съм виждал), тя поддържаше духа си с помощта на многобройни и доста заплетени любовни истории (кандидати винаги се намираха), с помощта на пътувания до Ню Йорк, където обичаше да пазарува, и със страстта си към голфа. Литературният успех на Фаншо я бе изненадал, но сега, след като бе привикнала към него, тя с голямо желание се вживя в ролята си на майка, която е родила гений. Когато й се обадих да й кажа за биографията, отвърна ми, че с удоволствие ще ми помогне. Разполагала с писма, снимки и документи, рече тя, и би ми показала каквото пожелая.

Пристигнахме преди обяд и след първоначалното притеснение, последвано от чаша кафе в кухнята и дълъг разговор за времето, тя ни поведе нагоре по стълбата към старата стая на Фаншо. Мисис Фаншо се бе приготвила най-старателно за посещението ми и всички материали лежаха в стройни купчинки върху някогашното писалище на Фаншо. Бях поразен от количеството. Не знаех какво да кажа, освен дето й благодарих за отзивчивостта — но всъщност се чувствах уплашен и смазан от обема на онова, което се намираше там. След няколко минути мисис Фаншо слезе да се поразходи из двора със Софи и Бен (беше топъл слънчев ден) и аз останах горе сам. Спомням си, че погледнах през прозореца и зърнах Бен, който пристъпяше като пате по тревата в издутия си от пеленки гащеризон, пищеше и сочеше една червеношийка, която се носеше над главата му. Почуках по стъклото и когато Софи вдигна глава, аз й помахах. Тя се усмихна, изпрати ми въздушна целувка и продължи да разглежда цветните лехи на мисис Фаншо.

Седнах зад писалището. Чувствах се ужасно в тази стая, а и нямах представа колко време ще ми отнеме работата. Бейзболната ръкавица на Фаншо стоеше върху една лавица с протрита бейзболна топка в нея; лавиците над и под нея бяха пълни с книги, които той бе чел като малък; точно зад гърба ми беше леглото, покрито със същия юрган на сини и бели квадратчета, който си спомнях от преди години. Това бе вещественото доказателство, останките от един мъртъв свят. Бях влязъл в музея на собственото си минало и онова, което открих там, ме съкруши.

В единия куп: актът за раждане на Фаншо, ученическите му бележници, скаутските му значки, дипломата му от гимназията. В друг куп: снимки. Албум на Фаншо като бебе; албум на Фаншо и сестра му; албум на семейството (Фаншо като ухилено двегодишно бебе в ръцете на баща си, Фаншо и Елън, прегърнали майка си в двора на къщата до люлката, Фаншо, наобиколен от братовчедите си). И после останалите снимки — в папки, в пликове, в малки кутии: десетки снимки, на които сме двамата с Фаншо (плуваме, боричкаме се, караме колела, учим в двора; яхаме баща ми; късо подстригани, с увиснали джинси, зад нас — древните коли: пакард, десото, форд комби с дървени лайсни). Снимки на класа, снимки на отбора, снимки от лагерите. Снимки от състезания, от игри. Каране на кану, дърпане на въже. И после, някъде към дъното, няколко снимки от по-късни години — Фаншо такъв, какъвто никога не съм го виждал. Фаншо в двора на Харвард; Фаншо на палубата на петролен танкер „Есо“; Фаншо в Париж пред каменен фонтан. И най-накрая една-единствена снимка на Фаншо и Софи — Фаншо доста състарен и с мрачен вид; а Софи ужасно млада и красива, с разсеян поглед, като човек, неспособен да се съсредоточи. Въздъхнах дълбоко и после най-неочаквано се разплаках, без да съзнавам до последния момент, че отдавна нося в себе си тези сълзи — разридах се, целият се разтресох и закрих лице в дланите си.

Вдясно от снимките стоеше кутия, пълна с писма — най-малко стотина. Започваха още от осемгодишна възраст (с неулегналия почерк на дете, с размазани петна и триеници с гума) и продължаваха до началото на седемдесетте години. Имаше писма от колежа, писма от кораба, писма от Франция. Почти всички бяха до Елън и повечето — страшно дълги. Веднага разбрах, че са ценни, във всеки случай по-ценни от всичко друго в стаята, но не посмях да ги зачета още там. Изчаках още десет-петнайсет минути, след това слязох долу и се присъединих към останалите.

Мисис Фаншо не желаеше оригиналите да излизат от къщата, ала нямаше нищо против да направя фотокопия на писмата. Дори предложи тя да свърши тази работа, но аз й отвърнах, че сам ще се погрижа: ще намина някой ден и ще ги взема за малко.

Обядвахме на двора. Бен, разбира се, беше в центъра на вниманието; помежду всяка хапка от сандвича си се втурваше ту към някое разцъфнало цвете, ту към стръкче трева и така, докато стана време да си вървим. Беше към два часа. Мисис Фаншо ни закара до автобусната спирка, целуна ни и тримата за довиждане и за пръв път като че малко се развълнува. Почти веднага след потеглянето на автобуса Бен заспа в скута ми, а Софи взе ръката ми в своята.

— Какво ще кажеш, това май не беше един от най-хубавите ни дни? — каза тя.

— Един от най-лошите — отвърнах.

— Цели четири часа да се мъчиш да поддържаш разговор! Още щом пристигнахме, запасът ми от теми се изчерпа.

— Сигурно не сме й допаднали.

— Едва ли е само това.

— Това е най-малкото.

— Не ти беше лесно горе сам, нали?

— Никак.

— Мислиш ли, че ще си промениш решението?

— Боя се, че да.

— Разбирам те. Цялата тази работа взе да става вече доста зловеща.

— Ще трябва отново да премисля всичко. Опасявам се, че съм направил голяма грешка.

След четири дни мисис Фаншо се обади да каже, че заминава за Европа за един месец и поради това няма да е зле да си свършим работата още сега (по нейните думи). Аз вече възнамерявах да се откажа от плановете си, но още преди да успея да измисля някакво приемливо обяснение за отказа, чух собствения си глас да казва, че пристигаме идущия понеделник. Софи не пожела да ме придружи, а и аз не настоях да го стори. И за двама ни първото посещение се оказа предостатъчно.

Джейн Фаншо ме посрещна на автогарата. Цялата сияеше от приветливост и усмивки. Щом се качих в колата й, усетих, че този път нещата ще бъдат по-различни. Беше положила специални грижи за външния си вид (бели панталони, червена копринена блуза, от която се виждаше гладката й шия с лек слънчев загар) и мен ме обзе натрапчивата мисъл, че се мъчи да ме съблазни, да ме накара да й призная, че все още я смятам за много красива. Но имаше и нещо друго: смътно прокрадващ се в гласа й намек за това, че сме стари приятели, че сме много близки именно защото се познаваме от отдавна, и колко е хубаво, че съм пристигнал сам, тъй като сега вече ще можем да си поговорим без заобикалки. Това никак не ми се понрави и аз й отвърнах доста сдържано.

— Нямаш голямо семейство, нали, моето момче — каза тя и се обърна с лице към мен, докато изчаквахме червения светофар.

— Така е — рекох. — Семейството ми е малко.

— Детето, разбира се, е чудесно. Истинско сладурче. Но доста палаво, не мислиш ли?

— Той е само на две годинки. На тази възраст всички деца са такива.

— Разбира се. Но според мен Софи го е поразглезила. Като я гледам, тя просто не може да му се нарадва. Не че имам нещо против това, но малко повече строгост няма да му навреди.

— Софи е такава с всички — казах. — Сърдечната жена става и сърдечна майка. Доколкото знам, Бен няма никакви оплаквания от нея.

Последва кратко мълчание, след което потеглихме по широка търговска улица и Джейн Фаншо отново се обади:

— Късметлийка е тази Софи. Късметлийка, че се приземи невредима. Късметлийка, че е попаднала на мъж като теб.

— Аз пък мисля обратното — че късметлията съм аз.

— Недей да скромничиш.

— Не скромнича. Напротив, много добре знам какво говоря. Засега късметът е изцяло на моя страна.

Тя се усмихна загадъчно на думите ми, сякаш искаше да каже, че съм доста наивен, но все пак прекрати темата, очевидно разбирайки, че аз няма да отстъпя. След още няколко минути стигнахме къщата и тогава ми се стори, че тя вече бе сменила първоначалната си тактика. Повече не спомена нито за Софи, нито за Бен. Превърна се в самата учтивост, като взе да ми разправя колко се радва, че ще пиша книга за Фаншо. Държеше се така, сякаш книгата зависеше изцяло от нея, сякаш тя бе човекът, който единствен можеше да одобри не само написаното, но и мен — автора. След това, като ми подаде ключовете на колата си, ми каза как да стигна до най-близкото фотокопирно ателие. Обедът, додаде тя, ще бъде готов, когато се върна.

Фотокопирането на писмата ми отне повече от два часа и когато се върнах в къщата, вече наближаваше един. Обядът наистина беше готов — богат и апетитен: аспержи, сьомга, сирене, бяло вино и какво ли още не. На масата в трапезарията имаше цветя, а сервизът несъмнено беше най-скъпият. На лицето ми сигурно се е изписала почуда.

— Исках да бъде по-празнично — каза мисис Фаншо. — Нямаш представа колко ми е приятно, че си тук. Връщам се назад в спомените си. Сякаш лошите неща никога не са се случвали.

Подозирам, че бе започнала да пие още след излизането ми. Разбира се, не й личеше, движенията й бяха съвършено уравновесени, но в гласа й се долавяше леко одрезгавяла нотка, а в държанието й — известна нерешителност и словоохотливост, които отсъстваха преди. Докато сядахме на масата, си казах, че трябва да внимавам. Виното се лееше в неограничено количество и когато забелязах, че вниманието й е насочено много повече към чашата, отколкото към чинията, от която неохотно бодваше по едно-две залчета, а после съвсем я забрави, аз започнах да се опасявам от най-лошото. Първо поговорихме за родителите ми и за двете ми по-малки сестри, след което разговорът ни постепенно премина в монолог.

— Странно — каза тя, — странно как нещата в живота се преобръщат. Във всеки следващ момент просто не знаеш какво ще се случи, не знаеш какво те очаква. Ето те и теб сега — малкото момченце, което ни беше съсед. Ти си същото същество, което препускаше из тази къща с калните си обувки — сега си пораснал, вече си мъж. Ти си баща на моя внук, съзнаваш ли го? Ти си женен за съпругата на моя син. Ако някой ми беше казал преди десет години, че това ще стане, щях да му се изсмея в лицето. Това е, което в крайна сметка научаваш: колко странен е животът. Човек просто не насмогва на неговата странност. За това и въображението му не стига.

Знаеш ли, ти дори приличаш на него. Винаги си приличал. Двамата бяхте като братя, почти като близнаци. Спомням си, че като малки често ви бърках, особено от разстояние. Не можех да кажа кой е моят.

Знам колко го обичаше и колко му се възхищаваше. Но нека да ти кажа нещо, скъпи. Той не беше и наполовина това, което си ти. Той беше студен отвътре. Беше мъртъв отвътре и мисля, че никога не е обичал никого — нито веднъж, нито веднъж в живота си. Понякога наблюдавах теб и майка ти в двора — как се затичваше към нея с протегнати ръце, как обгръщаше шията й, как я оставяше да те целува — и тогава пред очите ми изникваше онова, което не бях преживявала с моя син. Знаеш ли, той не ми даваше да го докосна. Още на четири-пет годинки се дърпаше от мен, щом понечех да го приближа. Знаеш ли какво коства това на една жена — собственият й син да я презира? Тогава бях толкова млада. Нямах и двайсет години, когато го родих. Представяш ли си какво може да ти причини подобно отношение?

Не твърдя, че той беше лош. Той беше само едно отделно същество, дете без родители. Каквото и да му кажех, за него нямаше никакво значение. По същия начин се държеше и с баща си. Отказваше да научи каквото и да е от нас. Робърт много настоятелно се опитваше, но така и не се сближи с това момче. Но не можеш да накажеш човек за това, че не е чувствителен, нали така? Не можеш да накараш детето да те обича само защото си му родител.

Да не забравяме Елън, разбира се. Клетата, изтерзана Елън. Той беше добър с нея и двамата го знаем. Но някак прекалено добър и в крайна сметка това се оказа пагубно за нея. Той й проми мозъка. Направи я толкова зависима от него, че тя също се отчужди от нас. Той беше човекът, който я разбираше, който я съветваше и който можеше да разреши нейните проблеми. Ние с Робърт бяхме само фигуранти. За тях двамата ние въобще не съществувахме. Елън вярваше до такава степен на брат си, че най-накрая му предаде душата си. Не знам дали той съзнаваше какво върши, но аз останах да живея с последствията от всичко това. Тя е на двайсет и седем години, но се държи като четиринайсетгодишна, и то когато се чувства добре. Съвършено объркана е, обсебена от паника. Един ден смята, че искам да я унищожа, на следващия ми се обажда трийсет пъти по телефона. Трийсет пъти! Ти дори не можеш да си представиш какво е това.

Елън е причината, поради която той не публикува нищо от онова, което беше написал. Тя е причината, поради която напусна Харвард след втората си година там. Още тогава пишеше поезия и на няколко седмици й изпращаше колет с ръкописите си. Ти добре знаеш какво представляват стихотворенията му. Те просто не се разбират. Много страстни, разбира се, пълни с гръмки фрази, проповеди и призиви, но толкова неясни, че човек започва да си мисли, че му липсва шифърът, за да ги разгадае. Елън прекарваше часове над тях, недоумяваше, държеше се, като че животът й зависи от тях, настояваше, че стихотворенията представляват тайни послания, пророчества, написани специално за нея. Според мен той нямаше никаква представа какво върши. Нали разбираш, брат й го нямаше, а тези поеми бяха единственото нещо, което й бе останало от него. Бедната сестричка. Тогава беше само на петнайсет години и вече изживяваше душевна криза. Само четеше и препрочиташе тези ръкописи, докато целите се измачкваха и омазняваха, носеше ги със себе си навсякъде. Когато състоянието й сериозно се влоши, започна да спира непознати хора по улицата и в рейсовете и да им тика листовете в ръцете. „Прочетете тези поеми — така им викала. — Те ще спасят живота ви.“

И така се стигна до първата й криза. Един ден в супермаркета тя се отдалечи от мен и преди да разбера какво става, вече бе награбила от рафта онези големи бутилки с ябълков сок и ги чупеше в пода. Една след друга, като изпаднал в транс човек. Стоеше сред купчината строшени стъкла, глезените й кървяха, сокът се лееше по пода. Беше ужасно. Изпадна в такъв бяс, че трябваха трима мъже, за да я удържат. Изведоха я от магазина.

Не казвам, че за всичко това е отговорен брат й. Но без съмнение онези проклети поеми влошиха състоянието й. Не знам доколко е бил прав или крив, но той реши, че вината е изцяло негова. И оттогава не е направил нито един опит да публикува нищо. Посети Елън в болницата и не издържа на гледката — да види сестра си в това състояние, съвършено не на себе си, съвършено луда, да му крещи, да го обвинява, че я мрази. Типична шизоидна криза, нали разбираш, и това го довърши. Тогава се закле никога нищо да не издаде. Това беше някакъв вид самоволно наказание, така поне мисля аз, и той остана верен на думата си. До края остана верен на онова негово неумолимо безсърдечно отношение към света.

След два месеца получих писмо от него, с което ме уведомяваше, че напуска колежа. Обърни внимание, не ме питаше какво мисля по въпроса, а просто ме информираше какво възнамерява да прави. Скъпа мамо, и така нататък, и така нататък — много мило и внимателно писмо. Напускам учението, за да те облекча от финансовото бреме да ме издържаш. Сега, при големите медицински разноски по Елън, и второ, и трето, и така нататък, и така нататък.

Побеснях. Момче като него да се откаже от образованието си ей така. Това беше саботаж, но аз бях безсилна. Нищо не можех да сторя. Той бе вече напуснал. Бащата на един негов приятел от Харвард имал връзки в корабоплаването — представител на Съюза на мореплавателите или нещо подобно — и въпросният човек му уредил документите. Когато писмото му пристигна, той вече е бил някъде в Тексас и това е всичко. Не го видях повече от пет години.

Всеки месец пристигаше писмо или картичка за Елън, но без адрес на подателя. От Париж, Южна Франция и къде ли не още, но така или иначе никой от нас не можеше да се свърже с него. Това поведение ми се струваше нечестно и подло. Поведение на страхливец. Не ме питай защо съм запазила писмата. Съжалявам, че не ги изгорих. Именно това трябваше да направя. Всичките да ги изгоря.

Тя продължи да говори повече от час, думите й постепенно прерастваха в огорчение, в един момент стигнаха пределна яснота, после обаче последва още една чаша вино и след нея те полека-лека загубиха смислеността си. Гласът й ми действаше хипнотизиращо. Докато говореше, усещах, че нищо вече не може да ме засегне. Чувствах се като човек с имунитет, защитен от словата, излизащи от нейната уста. Почти не я слушах. Бях се оставил на течението на нейния глас, на потока от срички, който ме плискаше, а натрапчивият му ромон ме разведряваше; носех се ту нагоре, ту надолу, плавах по вълните на нейната реч. Следобедната светлина струеше през прозорците и се отразяваше в чиниите, в омекналото масло, в зеленото стъкло на винените бутилки и отведнъж всичко в стаята така засия и притихна, че ми се стори невероятно, дето все още седя тук в бренната обвивка на собственото си тяло. Топя се, казах си аз, загледан в купичката с омекнало масло, и веднъж-дваж дори си помислих, че не бива да оставям положението да се изплъзне от контрола ми, но нищо не направих, обзет от необяснима немощ.

Не търся извинение за това, което се случи. Пиянството винаги е само симптом, не абсолютната причина, и аз добре разбирам, че е неправилно да се оправдавам. Независимо от това, остава ми възможността поне да обясня. Вече съм почти сигурен, че нещата, които последваха, имаха толкова общо с миналото, колкото и с настоящето, и ми се струва странно сега, когато ги гледам от дистанцията на времето, че през онзи следобед аз сам паднах в капана на старите си чувства. Докато стоях заслушан в разказа на мисис Фаншо, не можех да не си спомня как изглеждаше тя в моите момчешки представи и щом това се случи, пред очите ми един след друг се занизаха образи, които отдавна бях забравил. Един от тях бе особено ярък: бях на тринайсет-четиринайсет години, когато през един августовски следобед съвсем нехайно погледнах през прозореца на спалнята и видях мисис Фаншо да излиза на двора в червен бански костюм от две части. Небрежно разкопча горната част и се излетна на шезлонга с гръб към слънцето. Всичко това бе случайност. Стоях си до прозореца, унесен в мечти, и не щеш ли, съвсем ненадейно красива полугола жена с бавна, поклащаща се походка влиза в полезрението ми, без дори да подозира моето присъствие, сякаш аз, като някакъв магьосник, я бях извикал да ми се яви. Този образ не избледня дълго време и през юношеските ми години често ме спохождаше, подклаждайки нощните фантазии и лъстта у мен още като малко момче. Сега, когато тази жена очевидно се мъчеше да ме прелъсти, аз вече не знаех какво да мисля. От една страна, намирах, че сценката е гротескна. От друга, в нея имаше нещо съвсем естествено, дори логично, и усещах, че ако не успея да мобилизирам съпротивителните си сили докрай, много лесно ще позволя това да се случи.

Че ме накара да я съжалявам, в това няма никакво съмнение. Нейното описание на Фаншо бе пълно с толкова мъка и огорчение, с толкова покруса, че това ме сломи, и аз се поддадох. Но това, което и до ден-днешен не мога да разбера, е дали тя съзнаваше какво върши и до каква степен. Дали го бе подготвила предварително, или се случи неволно? Дали несвързаната й реч бе замислена като маневра, за да приспи моята бдителност, или беше спонтанен изблик на истински чувства? Мисля, че онова, което ми разказа, беше самата истина за Фаншо, във всеки случай нейната собствена истина за него, но тя не ми стигаше, за да ме убеди — защото дори едно дете знае, че истината може да се използва за нечисти цели. И още нещо: въпросът за мотива. Близо шест години след случилото се аз продължавам да нямам отговор. Да се каже, че за нея съм се явил като изкушение, на което не е успяла да устои, ще бъде доста преувеличено и аз нямам никакво желание да се самозалъгвам. Всичко беше много по-дълбоко, много по-зловещо. Неотдавна ми хрумна, че може би тя бе подушила у мен същата неприязън към Фаншо, каквато сама е таила. Вероятно бе усетила такава безмълвна връзка помежду ни, а подобна връзка може да се докаже само чрез някакъв перверзен, ексцентричен акт. Да преспи с мен би било все едно да преспи с Фаншо — да се люби със собствения си син — и в мрака на греха той щеше отново да бъде неин; неин, за да го унищожи. Зловещо отмъщение. Ако това е така, тогава не бих могъл да се нарека нейна жертва. Можех да бъда единствено неин съучастник.

Всичко започна малко след като тя се разплака — когато най-накрая се изтощи, когато думите й станаха съвсем несвързани и заизлизаха от устата й, овъргаляни в сълзи. Пиян и разчувстван, аз станах, отидох до мястото й и я прегърнах в желанието си да я утеша. И с този жест прекрачихме границата. Самото ни докосване беше достатъчно, за да ни възбуди сексуално — слепият спомен за други тела, за други прегръдки и само след миг вече се целувахме, а после, немного дълго след това, лежахме голи в спалнята.

Въпреки изпития алкохол, не бях чак толкова пиян, че да не знам какво върша. Никакво чувство за вина обаче не беше в състояние да ме спре. Всичко ще свърши, казах си аз, и от това никой няма да пострада. То няма нищо общо с моя живот, няма нищо общо със Софи. Но по-късно, дори по време на самия акт, открих, че в това има нещо повече. Защото истината бе, че на мен много ми хареса да се любя с майката на Фаншо — хареса ми, но това някак си нямаше нищо общо с удоволствието. Целият горях, но за пръв път в живота си не изпитвах никаква нежност. Правех го с омраза и целият акт се превърна в насилие. Задъхано работех върху нея, помпах я, сякаш исках да я пулверизирам. И така навлязох в зоната на собствения си здрач и именно там научих онова нещо, което е по-ужасно от всичко останало: че зад сексуалното желание може да се крие желанието да убиеш, че идва един момент, в който мъжът може да избере смъртта пред живота. Тази жена искаше насилието и аз й го дадох, открих обаче, че мога да тържествувам в жестокостта си. Но дори още тогава знаех, че не съм стигнал докрай, че тя е само една сянка, която използвам, за да нападна самия Фаншо. Когато за втори път влязох в нея — двамата плувнали в пот, стенещи като същества от някакъв кошмар, — най-накрая разбрах. Исках да убия Фаншо. Исках Фаншо да е мъртъв и щях да го направя. Щях да го намеря и да го убия.

Оставих я, докато спеше, измъкнах се тихомълком от стаята и си поръчах такси по телефона на долния етаж. След половин час бях вече в автобуса за Ню Йорк. Щом пристигнах, влязох в мъжката тоалетна на автогарата, измих си ръцете и лицето и взех метрото за центъра. Прибрах се точно когато Софи слагаше масата за вечеря.

7

И тогава започна най-лошото. Толкова много неща трябваше да крия от Софи, че просто не смеех да се мяркам пред очите й. Станах докачлив, резервиран, затворих се в малкия си работен кабинет, търсейки усамотение. Софи изчака доста дълго време, проявявайки търпеливост, което нямах право да очаквам от нея, но накрая и тя се изнерви и някъде към средата на лятото между нас започнаха кавги, дрязги и заяждания за най-дребни и незначителни неща. Един ден, прибирайки се, я заварих да плаче, просната върху леглото, и тогава разбрах, че съм на път да разбия живота си.

За Софи проблемът беше в книгата. Смяташе, че ако спра да работя върху нея, всичко ще се оправи. Твърдеше, че съм припрян, че идеята е била поначало погрешна и по-добре да си го призная, отколкото да упорствам безсмислено. Тя, разбира се, беше права, но пред нея продължих да защитавам противоположното мнение: че съм се обрекъл на книгата, че съм подписал договор и че ще бъде недостойно да се откажа. Това, което не й казах обаче, бе, че нямах никакво намерение да пиша тази книга. За мен книгата съществуваше само доколкото можеше да ме отведе при Фаншо. За мен тя се бе превърнала в личен проблем, нещо, което нямаше нищо общо с писането. Цялата подготовка за биографията му, всички факти, които щях да открия, ровейки се в миналото му, цялата работа, която би изглеждала свързана с книгата — това бяха нещата, които щях да използвам, за да го открия. Клетата Софи. Тя нямаше никаква представа за намеренията ми, за това, че твърдях едно, а вършех друго. Бях се заел да свържа отделните епизоди в историята на един човешки живот. Събирах информация, имена, места и дати, за да проследя хронологията на събитията. Защо проявих такава упоритост — все още не знам. Всичко у мен бе сведено до един-единствен импулс: да намеря Фаншо, да говоря с него, да го видя за последен път. Но по-далеч от това не можех да стигна, не можех да разбера какво всъщност исках да постигна чрез тази среща. Фаншо ми бе написал, че ще ме убие, но тази закана не ме плашеше. Знаех, че трябва да го издиря, че нищо няма да се уреди, докато не го направя. Това беше даденият, основният принцип, мистерията на вярата: признавах го, но не смеех да си задавам повече въпроси.

В крайна сметка едва ли наистина съм възнамерявал да го убия. Пагубните помисли, които ме бяха обзели, докато бях с мисис Фаншо, не продължиха дълго, поне не на съзнателно ниво. Понякога в ума ми проблясваха мигновени сценки — как душа Фаншо, или го пробождам с нож, или го застрелвам право в сърцето — и други бяха умирали от подобна смърт във въображението ми през годините и затова не обърнах внимание на тези видения. Странното бе не това, че искам да убия Фаншо, а това, че според мен ТОЙ искаше аз да го убия. Тази мисъл ме споходи веднъж-дваж — в моменти на кристално просветление — и аз се уверих, че това всъщност е истинската цел на писмото, което ми бе написал. Фаншо ме чакаше. Той ме бе избрал за негов палач. Знаеше много добре, че може да ми повери изпълнението на тази задача. И именно това бе причината, поради която нямаше да го направя. Аз трябваше да прекърша властта, която Фаншо имаше над мен, а не да й се подчиня. Трябваше да му докажа, че той повече не ме интересува — там беше основният въпрос и основната трудност: да погледна на него като на мъртвец, въпреки че бе жив. Но преди да докажа това на Фаншо, трябваше да го докажа на себе си, а самият факт, че се налагаше да си го доказвам, показвайте, че още не го бях забравил, че все още се интересувах от него, и то твърде много. Не исках да оставя нещата да следват своя естествен ход. Трябваше да ги разтърся, да ги предизвикам, да ги провокирам. И именно защото продължавах да се съмнявам в себе си, изпитвах желание да рискувам, да се подложа на възможно най-голямо изпитание, най-голяма опасност. Да убия Фаншо — това би било нищо. Исках да го спипам жив и след това да го изоставя, пак жив.

Писмата до Елън се оказаха много полезни. За разлика от дневниците, пълни с мисли и разсъждения, но лишени от подробности, писмата бяха съвсем конкретни. Виждаше се, че в тях Фаншо бе направил опит да забавлява сестра си, да я разсейва с комични истории и да остроумничи, тоест разкриваше се в личен план — нещо, което не бе допуснал никъде другаде из писанията си. Например често се споменаваха имена: на приятели от колежа, на моряци от кораба, на хора, с които се бе запознал във Франция. И въпреки че пликовете бяха без адрес на подателя, все пак се говореше за много места: Бейтаун, Корпъс Кристи, Чарлстън, Батън Руж, Тампа, различни парижки квартали, едно село в Южна Франция. За начало тези данни ми стигаха и в продължение на няколко седмици аз се затворих в стаята си, съставях списъци, съпоставяйки хора с места, места с дати, дати с хора, чертаех карти и разчертавах календари, издирвах адреси, пишех писма. Търсех следи и се улавях за всичко, в което откривах, макар и зрънце надежда. Разчитах на това, че някъде в действията си Фаншо е допуснал грешка, че някой знае къде е той, че някой приятел от миналото го е виждал. Съвсем не беше сигурно, че това е така, но ми се струваше, че няма друг начин, по който можех да започна издирването си.

Писмата от колежа бяха доста скучни и откровени; разказваше за книгите, които е прочел, за споровете, които е водил с приятелите си, за живота по спалните нощем — но тези писма бяха отпреди кризата на Елън; тонът им бе интимен и заговорнически — нещо, което отсъстваше в по-късните му писма. Като моряк на кораба например Фаншо почти не говореше за себе си, с изключение на някой уместен анекдот, който смяташе, че илюстрира положението му откъм смешната страна. Виждаме го как трудно свиква с новата обстановка, играе карти в салона със смазочника от Луизиана (и печели), играе комар в долнопробни заведения на брега (и печели), твърди, че му върви, защото има късмет: „Толкова треперя да не падна по гръб, че се хващам как върша невъзможното. Прилив на адреналин, така си мисля.“ Следват описания на извънреден труд в машинното „сто и четирийсет градуса по Фаренхайт, ако въобще можеш да си го представиш — краката ми плуваха в пот и гуменките ми джвакаха, като че ходя в локви“; на това как един пиян зъболекар в Бейтаун, Тексас, му извадил мъдрец „всичко наоколо беше в кръв и цяла седмица след това продължавах да измъквам остри парченца от зъба, останали в дупката на венеца“. Понеже бил новак и нямал покровител, непрекъснато го местели да помага на различни места. На всяко пристанище членове от екипажа напускали кораба, за да се върнат вкъщи, а други пристигали да заемат техните места, и ако се случело някой от новодошлите да предпочете мястото на Фаншо пред вакантното, веднага изритвали Хлапето (така го наричали). Така че по време на корабния си период Фаншо бил работил като обикновен моряк (да стърже и боядисва палубата), като момче за всичко (да мие пода, да оправя леглата, да чисти тоалетните), като помощник в стола (да сервира храна и да мие съдове). Последната му работа била най-трудната, но и най-интересната, тъй като животът на кораба минавал под знака на храната — вълчи апетит, подхранван от скуката. Мъжете просто живеели от ядене до ядене и някои от тях се проявявали като изненадващо капризни — едри грубияни, преценяващи ястията с високомерието и придирчивостта на френски херцози от осемнайсети век. Но в деня, в който започнал работа, Фаншо получил безценен съвет от един от старите моряци: „Не им обръщай никакво внимание — казал му мъжът. — Ако някой вземе да ти се оплаква от храната, кажи му да си затваря устата. Ако продължава да мърмори, прави се, че не го забелязваш и го обслужвай последен. Ако и това не помогне, кажи му, че следващия път ще му сипеш ледена вода в супата. Или че ще се изпикаеш в супата му. Трябва да им дадеш да разберат кой командва в стола.“

Една сутрин след силен нощен ураган край нос Хатерас виждаме Фаншо да носи закуската на капитана: грейпфрут, бъркани яйца и препечен хляб, завити в станиол и поставени върху табличка, която на свой ред била увита в хавлиени кърпи, за да не излетят чиниите в морето, докато ги пренася по мостика (вятърът духал със седемдесет мили в час); Фаншо тръгнал да се изкачва по стълбата на мостика, но изведнъж го блъснал нов порив на вятъра, той залитнал и направил странен пирует — яростната въздушна струя изсъскала под подноса и за да го задържи, той вдигнал ръце високо над главата си, сякаш се е уловил за примитивна летателна машина и се кани да хвръкне над водата; Фаншо обаче събрал всичките си сили и придърпал подноса надолу, като най-накрая успял да го скъта на завет в обятията си; съдържанието на чиниите като по чудо не се разсипало и тогава, стъпка по стъпка, мъчително се заизкачвал по стълбата на мостика — една миниатюрна фигура в необятния хаос на вездесъщата вихрушка; едва успял да се добере до носа. Тлъстият капитан стоял зад щурвала и Фаншо се обърнал към него: „Закуската ви, капитане.“ Той извил глава, хвърлил му кратък одобрителен поглед и отвърнал разсеяно: „Благодаря, Хлапе. Остави го ей там.“

Но не всичко свършвало така благополучно за Фаншо. На едно място споменава за сбиване (без каквито и да било подробности), което изглежда доста го е разстроило, както и няколко грозни сцени на брега, на които станал неволен свидетел. Например едно с нищо непровокирано тормозене на негър в пристанищна кръчма в Тампа: сбирщина пияници наобиколили стар негър, който влязъл в кръчмата с американското знаме — искал да го продаде. Първият пияница, който разгърнал знамето, рекъл, че на него няма достатъчно звезди: „Това знаме е фалшиво!“ — отсякъл той, старецът отрекъл и взел да моли за милост, докато другите се нахвърлили срещу него. Историята приключила с това, че изхвърлили стареца през вратата и той се проснал по очи на тротоара, а пияниците шумно изръкопляскали и неколцина подхвърлили нещо от рода, че светът трябва да се прочисти, за да се направи място за демокрацията. „Чувствах се унижен — пише Фаншо. — Унижен и засрамен, затова че бях един от присъстващите“.

Въпреки всичко в по-голямата си част писмата са весели по тон и се усеща, че в крайна сметка Фаншо е успял да докаже нещо на себе си. Корабът очевидно е само едно извинение, една произволна случайност, начин да изпита себе си срещу произвола на неизвестността. Както при всяка инициация, самото оцеляване е вече победа. Възможните пасиви — неговото харвардско образование и буржоазния му произход — в крайна сметка успял да превърне в предимства и след чиракуването си на кораба бил признат за интелигента на екипажа. Наричали го не само „Хлапето“, а от време на време и „Професора“, като често го викали да разрешава спорове (като например кой е двайсет и третият президент на САЩ, колко е населението на Флорида, кой е играл ляво крило през 1947 година за „Гигантите“) и да им дава съвети, тъй като го смятали за източник на скрити познания. Членовете на екипажа го молели да им попълва бюрократичните формуляри (за данъци, въпросници за застраховка, рапорти за злополуки), някои дори искали от него да им пише писмата (в един случай му се събрали общо седемнайсет любовни писма от името на Отис Смарт до приятелката му Сю-Ан в Дидо, Луизиана). Но не това, че много скоро Фаншо се превърнал в център на внимание, било важно, а това, че успял да се приспособи, да си намери мястото. Истинското изпитание в края на краищата се оказало да стане като всички други. Щом това било постигнато, той можел повече да не се съмнява в своята изключителност. Бил свободен — не само от другите, но и от себе си. Според мен последното доказателство за това е фактът, че когато напуска кораба, не се сбогува с никого. Една нощ в Чарлстън подава оставка, взима си заплатата от капитана и изчезва. След две седмици пристига в Париж.

В продължение на два месеца — от него ни вест, ни кост. А през последвалите три месеца — само пощенски картички. Кратки елиптични съобщения, драснати набързо върху гърба на всеизвестни парижки изгледи. Когато се появяват писмата, те пристигат на пресекулки и не казват нищо съществено. Вече знаем, че Фаншо е потънал в работата си (от този период са ранните му стихотворения и първият вариант на „Затъмнения“), но писмата не дават никаква представа за живота, който води. Усеща се, че е в конфликт със себе си, несигурен по отношение на Елън, не иска да скъсва връзките си с нея, но и не може да реши колко много или колко малко да й казва. (А истината е, че повечето от тези писма дори не са били четени от Елън. Адресирани до къщата в Ню Джързи, те, разбира се, са били отваряни от мисис Фаншо, която ги е преглеждала, преди да ги покаже на дъщеря си. Много от тях Елън въобще не е виждала. Фаншо, изглежда, е знаел, че това ще се случи, или поне го е подозирал. Което усложнява нещата още повече, тъй като в известен смисъл тези писма съвсем не са написани до Елън. Елън в крайна сметка се оказва само един литературен способ, средство, чрез което Фаншо общува с майка си. Оттук и нейният гняв. Защото дори когато се обръща към нея, той се преструва, че я пренебрегва.)

Близо цяла година писмата са пълни предимно с обекти (сгради, улици, описания на Париж) — подробни каталози на всичко видяно и чуто. Но самият Фаншо почти не присъства в тях. След това полека-лека започва да ни запознава с някои от неговите познати, усеща се лек завой към анекдота, но отделните истории продължават да бъдат откъснати от контекста, което им придава известна несвързаност и безтегловност. Виждаме например стар руски композитор на име Иван Вишнеградски, почти осемдесетгодишен, беден, вдовец, който живее сам в порутен апартамент на улица „Мадмоазел“. „Много често се срещам с този човек“ — пише Фаншо. След което няма и дума за тяхното приятелство, нито намек за онова, което са си говорили. Вместо това — дълги списания на пианото в къщата с огромните му размери и многобройни клавиши (направено специално за Вишнеградски в Прага преди почти петдесет години, то било едно от трите пиана в Европа, настроени на четвърт тон) и нито ред за кариерата на въпросния композитор, а разказ за това как Фаншо подарил на стареца хладилник. „Миналия месец се преместих в нов апартамент — пише Фаншо. — И тъй като той бе обзаведен със съвсем нов хладилник, реших да подаря стария на Иван. Както много хора в Париж, и той никога не е имал хладилник — през всичките тези години е държал храната си в шкаф, окачен на стената в кухнята. Много се зарадва на предложението ми и аз уредих преместването на хладилника до къщата му, като нагоре по стълбите го качихме заедно с шофьора на камиона. Иван приветства пристигането на хладилника като важно събитие в живота му — сияеше като малко дете, но се виждаше, че е доста внимателен, дори поуплашен и предпазлив, не знаеше какво да прави с този предмет. «Много е голям» — повтаряше той, докато му търсеше място в кухнята, а после, когато го включи и моторът заработи, рече: «Какъв шум!» Уверих го, че ще свикне с него, изтъкнах му всички предимства на това съвременно съоръжение и всички възможни начини, по които животът му ще се подобри с помощта на въпросната придобивка. Почувствах се като мисионер: великият отец Всезнайко, който модернизира живота на един първобитен човек, разкривайки му истинската вяра. Мина близо седмица. Иван ми се обаждаше почти всеки ден, за да ми каже колко е щастлив с новия си хладилник, като ми изброяваше продуктите, които вече можеше да си купи, без да се страхува, че ще се развалят. И след това катастрофа! «Мисля, че се е счупил» — посърнал ми се обади той един ден. Малката охладителна секция в горната част на хладилника очевидно е имала нужда от размразяване, но вместо това той взел един чук, за да махне натрупалия се лед, разбивайки по този начин и устройството под леда. Скъпи приятелю — рекох му аз. — Съжалявам.“ Казах му да не се притеснява, защото ще намеря човек да го поправи. От другата страна последва мълчание. „Ами — обади се той най-накрая. — Мисля, че така е по-добре. Този шум, нали разбираш. Пречи ми да се съсредоточа. Толкова дълго съм си живял с малкото кухненско шкафче, че съм се привързал към него. Скъпи приятелю, не се сърди. Боя се, че за старец като мен е вече късно да се променя. От един момент нататък човек става невъзприемчив за новото.“

Имаше и други писма в същия стил; споменаваха се различни имена, намекваше се за различни работни места. По моите сметки с парите, които Фаншо бе събрал на кораба, е могъл да живее около година, след което е карал ден за ден. Изглежда, известно време е превеждал книги за изкуството; после се появяват доказателства, че е преподавал английски на няколко гимназисти; после, по всичко личи, цяло лято е работел нощна смяна като телефонист в парижкото бюро на вестник „Ню Йорк Таймс“ (а това означава най-малкото, че е говорел свободно френски); след това идва един странен период, в който работи, макар и от време на време, за някакъв филмов продуцент — преглежда заснетия материал, превежда и подготвя субтитрите. Въпреки че в творбите на Фаншо почти липсват автобиографични елементи, мисля, че известни епизоди от „Небивала земя“ са заимствани от живота му през тези години (къщата на Монтаг в седма глава; сънят на Флъд в трийсета глава). „Необикновеното в този човек — пише Фаншо (говорейки за филмовия продуцент в едно от писмата си) — е, че докато финансовите му отношения с богатите граничат с престъпно поведение (изнудвания и безскрупулни лъжи), с низвергнатите е безкрайно мил. Не дава под съд онези, които му дължат пари. Предпочита да му се издължават, като му правят услуги. Шофьорът му например е изпаднал маркиз, който кара бял мерцедес и винаги е на негово разположение. Има и един престарял барон, който му работи на ксерокса. Всеки път, когато отида у тях, за да предам работата си, срещам по някой нов лакей, изпънат като струна, да стои в ъгъла, някой грохнал благородник да се крие зад завесите или някой елегантен банкер, който се оказва домашен прислужник или куриер. Освен това нищо не се изхвърля. Когато миналия месец бивш режисьор, който живееше в една от стаите на прислугата на шестия етаж, се самоуби, аз наследих балтона му. И досега го нося. Черен дълъг балтон, който стига почти до глезените ми. С него приличам да таен агент.“

Що се отнася до личния живот на Фаншо, намеците, доколкото съществуват, са съвсем смътни. Говори се за някаква вечеря, описано е художническо ателие, името Ан се прокрадва веднъж-дваж — но естеството на въпросната връзка е неясно. Все пак точно това ми беше нужно. С повече подготвителна работа, ако изляза и тръгна да задавам въпроси, мислех си аз, в крайна сметка сигурно ще попадна на някои от тези хора.

С изключение на едно двайсетдневно пътуване до Ирландия (Дъблин, Корк, Лимерик, Слайго) Фаншо, изглежда, е водил доста заседнал живот. Окончателният вариант на „Затъмнения“ е завършен някъде през втората година от престоя му в Париж; „Чудеса“ е написан през третата, заедно с четирийсет-петдесет къси стихотворения. Всичко това се установява доста лесно — тъй като горе-долу по това време Фаншо започва да слага дата върху творбите си. Все още не може да се посочи точно в кой момент напуска Париж и заминава за провинцията, но според мен това е станало между юни и септември на 1971 година. Точно тогава писмата стават доста нередовни и дори дневниците не носят информация, с изключение на един списък на прочетените книги („История на света“ от Роли и „Пътешествия“ от Кабеза де Вака). Но щом се премества в провинцията, той изведнъж става доста словоохотлив и изпада в ненужна обстоятелственост. Сами по себе си подробностите не са важни, но изниква нещо съществено: докато живее във Франция, Фаншо не крие факта, че е писател. Приятелите му знаят за неговото творчество и тайната, доколкото тя съществува, се отнася само за семейството му. Несъмнено това е големият му пропуск — от всички писма той се издава само този един-единствен път. „През следващата година американците Дедмон, съпрузи, с които се запознах в Париж — пише той, — няма да могат да използват къщата си в провинцията (отиват в Япония). Тъй като на два пъти са правили опит да им я ограбят, те не искат да я оставят празна. Предложиха ми да стана пазач на къщата им. И не само че ще спя там, без да плащам, но ще имам на разположение и кола, както и малка заплата (колкото да преживявам, ако съм много пестелив). Това е страхотен късмет. Те казват, че предпочитат да ми плащат, за да стоя в къщата и да пиша, отколкото да я дават под наем на непознати хора.“ Нещо неволно споменато може би, но когато попаднах на него в писмото, много се окуражих. За миг Фаншо бе свалил гарда си — а щом това се е случило веднъж, няма причина да не приемем, че може и да се повтори.

Като писателски образци писмата от провинцията надминават всички други. Наблюдателността му се е изострила и у него се усеща потенциалът на ново богатство от думи, сякаш разстоянието между съзерцанието и писането се е скъсило и двата процеса са се слели, за да станат част от едно и също плавно и непрекъснато движение. Стихията на Фаншо е пейзажът и той често се връща към него — не спира да го наблюдава и описва в безкрайните му изменения. Търпението му е наистина забележително и в писмата, както и в дневниците, има природни описания, които по изящност не могат да се мерят с нищо, което съм чел. Каменната къща, в която живее (с дебели стени — по седемдесет сантиметра), е била построена по време на революцията: от едната й страна има малко лозе, а от другата — ливада, където пасат овце; зад нея има гора (свраки, врани, диви свине), а отпред, от отсрещната страна на шосето, са скалите, по които се стига до селото (население четирийсет души). Върху същите тези скали, скрити под гъсталака от храсти и дървета, се издигат руините на един параклис, който някога е принадлежал на рицарския орден на Тамплиерите. Зановец, мащерка, дъбов шубрак, червеникава почва, бяла глина и мистрал — това са нещата, сред които Фаншо живеел в продължение на повече от година и полека-лека те като че го променили, накарали го да се вглъби по-надълбоко в себе си. Не смея да говоря за някакво религиозно или мистично преживяване (за мен тези думи не означават нищо), но по всичко личи, че през цялото това време Фаншо е бил съвсем сам, не е виждал почти никого и с никого не е общувал. Този спартански живот го е дисциплинирал. Самотата се е превърнала в проход към самия него, в средство за откриване на себе си. Въпреки че по онова време е бил още съвсем млад, мисля, че този период е сложил началото на творческата му зрялост. Оттук нататък произведенията му са не обещаващи, а завършени, изградени, неподражаеми. Още от дългата поредица стихотворения, написани в провинцията („Основа“), до по-късните пиеси и „Небивала земя“ (написани в Ню Йорк), Фаншо е в разцвета на творческите си сили. Човек неволно започва да търси симптоми на лудост, признаци на онова мислене, което в крайна сметка го кара да се обърне срещу себе си — но в цялото му творчество няма и следа от подобно нещо. Няма никакво съмнение, че Фаншо е необикновен човек, но по всичко личи, че е съвсем здравомислещ; когато се завръща в Америка през есента на 1972 година, той е напълно разумен и последователен.

Първите отговори пристигнаха от харвардските познати на Фаншо. Думата „биография“ се оказа вълшебна; тя ми отключи много врати и аз с лекота успях да си уредя срещи с повечето от тези хора. Видях се със съквартиранта му по стая, когато и двамата са били първокурсници в Харвард; срещнах се и с няколко от по-близките му приятели; видях едно-две от момичетата от Радклиф, с които е ходил. Но от всичко това не излезе почти нищо. От хората, с които успях да се срещна, само един каза нещо по-интересно. Името му бе Пол Шиф и неговият баща бе уредил постъпването на Фаншо на петролоносача. В момента Шиф работеше като педиатър в Уестчестър и една вечер останахме до късно в кабинета му. Допадна ми неговата сериозност (дребен, добросъвестен човек с оредяваща коса, немигащ поглед и мек отчетлив глас). Говореше открито без подкана. Фаншо изиграл важна роля в живота му и той добре си спомнял дните на тяхното приятелство. „Бях много трудолюбив — каза Шиф. — Усърден, послушен и без въображение. Фаншо не изпитваше към Харвард онова уважение и боязън, които изпитвахме ние, останалите възпитаници, и мисля, че именно това ми вдъхна страхопочитание към него. Беше много по-начетен от другите — познаваше много повече поети, философи и романисти от всички нас, — но самото учене го отегчаваше. Не се вълнуваше от никакви бележки, много често бягаше от час и въобще си живееше посвоему. През първата година стаите ни бяха врата до врата и неизвестно защо той ме избра за свой приятел. По-късно аз бях онзи, който вечно се мъкнеше по петите му. Фаншо беше пълен с всевъзможни идеи и от него научих много повече, отколкото от всичките уроци, взети заедно. В моите очи той беше героят, на когото се мъчех да подражавам, и това, разбира се, не е добре, но Фаншо ми помогна много и аз не мога да го забравя. Той беше човекът, който ме научи да мисля самостоятелно и сам да правя своя избор. Ако не беше той, никога нямаше да стана лекар. Прехвърлих се в медицина, защото той ме убеди, че трябва да върша онова, което искам, и винаги ще му бъда благодарен за това.“

„Някъде през втората година Фаншо ми каза, че се кани да напусне университета. Това решение не ме изненада. Виждаше се, че Кеймбридж не е за него, че е неспокоен и с нетърпение очаква да потегли нанякъде. Поговорих с баща си, който беше представител на Съюза на мореплавателите, и той намери тази работа за Фаншо на кораба. Всичко се уреди много лесно. Получи си документите по бързата процедура и след няколко седмици замина. Обади ми се на няколко пъти — пощенски картички от различни пристанища. Здрасти, как си — и толкоз. Това, разбира се, не ме притесняваше, напротив — радвах се, че и аз съм успял да направя нещо за него. Един ден обаче всички тези добри чувства в крайна сметка ми се върнаха тъпкано. Преди около четири години бях в града; вървях по Пето авеню, когато попаднах на Фаншо — там, насред улицата. Искрено му се зарадвах, бях не само изненадан, но и много щастлив да го видя, докато той едва си отваряше устата. Сякаш ме бе забравил. Държа се сдържано, дори грубо. Насила му пъхнах в ръката телефонния си номер и адреса. Обеща да се обади, но, разбира се, не го направи. Лично аз се почувствах засегнат, и то много. Копелето му с копеле, помислих си тогава, какво толкова си въобразява? Дори не ми каза с какво се занимава. Не благоволи да отговори на въпросите ми, просто ме отмина. Свършиха студентските години, помислих си аз, свърши и приятелството. Всичко това остави горчилка в душата ми. Миналата година моята съпруга ми подари за рождения ден една негова книга. Знам, че постъпих детински, но и досега не съм я разгърнал. Стои си на лавицата и събира прах. Странно, нали? Всички твърдят, че била шедьовър, но аз просто не мога да се наканя да я прочета.“

Това бе човекът, който хвърли най-обилна светлина върху Фаншо. Някои от моряците на танкера също имаха какво да кажат, но все неща, които нямаха нищо общо с моята цел. Отис Смарт например си спомни за любовните писма, които Фаншо пишел вместо него. Когато му се обадих по телефона в Батън Руж, той се разприказва за тях надълго и нашироко, като дори ми цитира някои от фразите на Фаншо („моя скъпа гъделичкава петичке“, „по-вкусна и от пресен тиквеник“, „героиня на моите мокри сънища“ и така нататък), като се превиваше от смях, докато ги повтаряше. Работата е там — рече той, — че докато пращал писмата до Сю-Ан, тя всъщност си хойкала с друг и когато той се върнал вкъщи, тя му съобщила, че ще се омъжва. „Толкоз по-добре — добави Смарт. — Миналата година случайно я срещнах и като я видях — окото ми се уплаши. Сто и петдесет кила. Прилича на ходеща карикатура — върти си задника в едни опънати оранжеви панталони, а край нея — гъмжило от дечурлига. Напуши ме смях, като си спомних за писмата. Онзи Фаншо направо ме уби тогава. Като почнеше да ги измисля едни, аз припадах от смях и се търкалях по пода като магаре. Жалко за случилото се. Беше готин. Толкова млад, а пък вече отпътувал.“ Джефри Браун, в момента главен готвач на ресторант в Хюстън, е бил навремето помощник-готвач на кораба. Той си спомняше Фаншо като единствения бял от екипажа, който се е отнасял приятелски с него. „Не беше лесно — каза ми Браун. — Всички на кораба бяха от ония надъхани белокожи, дето по-скоро ще се изхрачат в лицето ти, отколкото да ти кажат «здрасти»“. Но Фаншо не се притесняваше от това, защитаваше ме и въобще не му пукаше какво мислят останалите. Когато пускахме котва в Бейтаун и други такива пристанища, където на негрите гледат с лошо око, двамата заедно слизахме на брега било за пиене, било за момичета. Аз, разбира се, познавах тези градове по-добре от Фаншо и му казвах, че ако ще върви с мен, не можем да влезем в редовните моряшки кръчми. Много добре знаех какво ме чака, ако го направя, а не исках да си навличам беля на главата. Нямаш проблем, отвръщаше ми Фаншо, и тръгвахме към негърските квартали, и тогава наистина проблеми нямаше. На кораба почти нищо не се случваше, или поне нищо, с което не можех да се справя — докато се качи оня грубиянин. Един тип на име Кътбърт, не знам дали ще ми повярваш, Рой Кътбърт. Тъпо копеле, което работеше в смазочното и в крайна сметка го изхвърлиха от кораба като мръсно коте, но това стана чак след като главният инженер разбра, че оня хабер си няма от машини. Метнал хората, дето трябвало да го проверяват колко го бива, и получил мястото, а той — друг не ти трябва в машинното, ако искаш кораба да хвръкне във въздуха. Та тоя Кътбърт беше тъп, злобен и тъп. На всеки пръст на ръцете си имаше татуирана по една буква, така че пръстите на дясната му ръка образуваха думата: Л-Ю-Б-О-В, а на лявата — 3-Л-О-Б-А. Само като видя такава идиотщина, и знам, че трябва да си стоя настрана. Та този същият веднъж се бе изфукал пред Фаншо как прекарвал съботните си вечери в родната Алабама — качвал се на едно възвишение над щатската магистрала и започвал да стреля по минаващите отдолу коли. Прекрасен човек, както и да го погледнеш. Освен това едното му око беше пострадало — кървясало и насинено. Но той и с него се фукаше. Влязло му парче стъкло. Това станало в Селма, докато хвърляли бутилки по Мартин Лутър Кинг. Не е нужно да ви казвам, че този Кътбърт не ми беше пръв приятел. Непрекъснато ме стрелкаше с кръвнишки погледи, мърмореше си нещо под носа и поклащаше заканително глава, но аз не му обръщах внимание. Това продължи известно време. Веднъж в присъствието на Фаншо Кътбърт избълва поредната си гадост, и то толкова високо, че Фаншо нямаше как да се престори, че не го чува. Тогава той спря, обърна се към него и му рече: „Какво каза? Я, повтори!“ И Кътбърт, нали е надуто копеле, му вика: „Абе, красавецо, ти кога ще се жениш за оная маймуна от джунглата?“ А Фаншо, той нали си е винаги спокоен и дружелюбен — истински джентълмен, та аз направо не повярвах на очите си, като видях какво става. Като на кино ти казвам, тоя човек за един миг се превърна в звяр. Разяри се, че като се развилня, просто не беше на себе си от яд. Сграбчи Кътбърт за яката и фрас!… в стената. Забоде го като пеперуда и взе да диша в лицето му. „Кажи го още веднъж — вика му Фаншо, а очите му искрят от гняв. — Кажи го още веднъж и ще те убия.“ Така го рече, че ти става ясно — няма мърдане. Беше готов да го убие и Кътбърт го разбра. „Майтапя се бе — отвърна му той. — Не може ли човек да се помайтапи?“ И с това работата приключи. Бързичко стана. За секунда. След два дни уволниха Кътбърт. Голям късмет. Ако беше останал още малко, не се знае какво можеше да се случи. Получих доста сведения от този род — от писма, от телефонни обаждания, от разговори. Това продължи месеци наред и всеки ден материалите се умножаваха, нарастваха в геометрична прогресия, натрупваха се нови и нови асоциации, верига от контакти, които в крайна сметка заживяха собствен живот. Това бе един изключително ненаситен организъм и накрая аз осъзнах, че нищо не може да спре растежа му — ще стане голям колкото света. Един живот се докосва до друг, който на свой ред се докосва до трети, и така връзките бързо се множат, стават неизброими. Знаех за една дебела жена в малък град в Луизиана; знаех за вманиачен расист с татуировка върху пръстите си и име, което мъчно се разбираше. Опознах десетина души, за които никога преди това не бях чувал нищо, и всеки един от тях представляваше част от живота на Фаншо. Всичко изглеждаше, че е наред, може би и човек дори би казал, че именно този излишък от знания доказва, че съм на прав път. В края на краищата аз бях детективът и работата ми беше да търся следи. Изправен пред милион парченца откъслечна информация, които водеха към милион подвеждащи пътеки, аз трябваше да открия онзи път, който щеше да ме отведе там, където исках. Засега най-важното беше, че все още не бях открил този път. Нито един от въпросните хора не се беше виждал с Фаншо от години и въпреки че се съмнявах във всичко, което ми разказваха, въпреки че можех да започна разследване на всеки един от тях, трябваше да приема думите им за самата истина.

Всичко опираше до метода. В известен смисъл вече бях научил доста неща за Фаншо. Те не ми разкриваха нищо съществено и не противоречаха на известните ми факти. Или, казано другояче: онзи Фаншо, когото познавах, не беше същият, когото търсех. Някъде нещо се бе случило — ненадеен, непонятен срив. Но нито едно от нещата, които научих от разпитаните хора, не даваха обяснение за него. В крайна сметка техните думи само потвърждаваха, че онова, което се е случило, не би могло да се случи. Това, че Фаншо беше едновременно и нежен, и жесток, вече бе добре известно, пък и аз го знаех. Онова, което търсех, бе нещо различно, нещо, което дори не можех да си представя: съвършено ирационален факт, нещо крайно нетипично за него, в противовес на всичко, което Фаншо е бил до момента на изчезването си. Продължавах да правя опити за скок в неведомото, но при всяко приземяване установявах, че съм на позната територия, заобиколен от онова, което вече ми бе известно.

Колкото повече напредвах, толкова повече възможностите се стесняваха. Може би това е добре, не знам. След всеки провал поне местата за оглеждане намаляваха с едно. Месеците минаваха, повече месеци, отколкото бих искал да си призная. През февруари и март почти цялото ми време отиде в издирване на Куин, частния детектив, който беше работил за Софи. Колкото и странно да изглежда, той сякаш беше изчезнал безследно. Вероятно вече не практикуваше — нито в Ню Йорк, нито другаде. Посветих известно време на всички съобщения за непотърсени трупове, разпитах хора, които работят в градската морга, опитах да се свържа със семейството му, но от всичко това не излезе нищо. Реших да наема друг частен детектив, за да издири Куин, но после се отказах. Един безследно изчезнал ми стигаше и така полека-лека изчерпах почти всички възможности. Към, средата на април ми бе останала една-единствена. Задържах нещата с още няколко дни, надявайки се, че ще извадя късмет, но нищо не стана. Сутринта на двайсет и първи най-накрая отидох в едно туристическо бюро и си запазих място в самолета до Париж.

Трябваше да тръгна в петък. Във вторник двамата със Софи излязохме да си купим грамофон. Една от по-малките й сестри щеше да се премества в Ню Йорк и възнамерявахме да й подарим стария ни грамофон. От няколко месеца се канехме да го сменим и сега най-сетне имахме повод да си потърсим нов. Така че същия вторник слязохме в центъра, купихме го, натоварихме го на едно такси и поехме обратно към къщи. Поставихме го на мястото на стария, а стария поставихме в новия кашон. Умно решение, помислихме си тогава. Очаквахме Карън през май и междувременно трябваше да го приберем някъде. Тогава възникна проблемът.

Както в повечето нюйоркски апартаменти, място все не достигаше и ние просто нямаше къде да сложим този кашон, за да не е непрекъснато пред очите ни. Надеждата ни беше единствено в дрешника към спалнята ни, но и неговият под беше отрупан с кашони, а на горната му лавица просто нямаше да се събере. В кашоните на пода бяха събрани нещата на Фаншо (дрехи, книги и всякакви други дреболии) и стояха там, откакто се бяхме нанесли. Когато Софи се бе заела да изчисти старото си жилище, и двамата не можахме да решим какво да правим с тях. В новия живот не искахме да се обграждаме със спомените си за Фаншо, но въпреки това смятахме, че не е редно просто ей така да ги изхвърлим. Кашоните представляваха нещо като компромис, на който, след като беше направен, престанахме да обръщаме внимание. Те се превърнаха в част от домашния пейзаж — също както и счупената дъска на пода във всекидневната, която покривахме с килимче, също както и пукнатината в стената над леглото ни в спалнята — все неща, които в хода на всекидневието остават невидими. Сега, когато Софи отвори вратата на дрешника и надникна вътре, настроението й отведнъж се промени.

— Писна ми! — рече тя и клекна на пода. Блъсна дрехите, провиснали над кашоните, закачалките им се чукнаха звънливо и тя ядно разтвори завесата от облекла. Неочакваният й гняв като че бе насочен по-скоро срещу нея самата, отколкото срещу мен.

— Писна ти от какво? — Стоях откъм противоположната страна на леглото и я наблюдавах в гръб.

— От всичко това — отвърна ми тя, като продължаваше да блъска закачените дрехи ту напред, ту назад. — Писна ми от Фаншо и неговите кашони.

— Какво искаш да направим с тях? — Седнах на леглото и зачаках отговора й, но тя нищо не каза. — Кажи, Софи, какво да направим с тях? — попитах я отново.

Тя се извърна, и ме погледна. Още малко и щеше да се разплаче.

— За какво ми е този дрешник, като не мога да го използвам? — рече тя. Гласът й трепереше. Беше изгубила самообладание. — Той е мъртъв, нали така? А щом е мъртъв, за какво ни е целият този… целият този — каза тя и посочи кашоните, търсейки точната дума — … боклук. Все едно да живееш с труп.

— Ако искаш, още днес може да повикаме хора от Армията на спасението.

— Извикай ги на минутата! Преди да съм се разколебала.

— Дадено! Но преди това ще трябва да отворим кашоните и да сортираме нещата в тях, нали знаеш?

— Не! Да взимат всичко, както си е.

— Дрехите може и да не ги сортираме — отвърнах. — Но лично аз бих хвърлил едно око на книгите. Ще си запиша заглавията им и ще погледна дали няма някакви записки в полетата. Ще свърша за половин час.

Софи ме погледна с недоумение.

— Ти нищо не разбираш, нали така? — каза. Изправи се и най-сетне сълзите рукнаха по лицето й — детски сълзи, сълзи, които не потискаха нищо, стичаха се по страните й, а тя като че не знаеше за тях. — Аз вече не мога да стигна до теб. Ти просто не чуваш думите ми.

— Софи, правя каквото мога.

— Не, не правиш. Мислиш си, че правиш, но грешиш. Не виждаш ли какво става? Ти го съживяваш.

— Аз пиша книга за него. Това е всичко — само една книга. Но ако не погледна сериозно на заниманието си, от него нищо няма да излезе.

— Не е само това, има и нещо друго. Знам, усещам го. Слушай, ако двамата с теб ще оцеляваме, той трябва да умре. И това ли не разбираш? Дори и да е жив, той трябва да умре.

— За какво говориш? Разбира се, че е мъртъв.

— Не и за дълго. Не и ако продължаваш да го съживяваш.

— Но нали ти ме накара да приема тази работа. Нали искаше аз да напиша тази книга.

— Скъпи, това беше преди сто години. Страх ме е, много ме е страх, че ще те загубя. Ако това се случи, няма да го преживея.

— Скоро всичко ще свърши, обещавам ти. Това пътуване е последната стъпка, която предприемам.

— А после?

— Ще видим. Не мога да знам в какво се забърквам, докато не се забъркам.

— Точно от това се боя.

— Можеш да дойдеш с мен.

— В Париж ли?

— В Париж. Ще отидем и тримата.

— Не мисля, че това е разумно. Не и сега. Върви сам. Поне тогава, ако се върнеш, ще знам, че си го направил заради мен.

— Какво искаш да кажеш с това „ако“?

— Това, което казах. Ако. Ако се върнеш…

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Ако нещата продължават по този начин, аз ще те загубя.

— Софи, не говори така!

— Не мога да мълча. Ти вече ми се изплъзваш. Понякога просто те виждам как изчезваш, виждам го с очите си.

— Това са глупости.

— Грешиш. Нещата отиват към своя край, скъпи, а ти дори не го разбираш. Ти ще изчезнеш и аз никога повече няма да те видя.

8

В Париж всичко ми изглеждаше неестествено уголемено. Небето тегнеше над града много по-осезателно, отколкото в Ню Йорк, и капризите му бяха много по-променливи. Открих, че това ми харесва, и първите ден-два прекарах в хотелската си стая, съзерцавайки облаците в очакване да се случи нещо. Това бяха северни облаци, мечтателни, вечно променящи се облаци, които се скупчваха на големи сиви грамади, изливаха краткотрайните си превалявания, разпръсваха се, отново се събираха, засенчваха слънцето и всеки път сякаш различно пречупваха лъчите му. Парижкото небе се подчиняваше на някакви собствени закони, които действаха независимо от живота на града под него. Докато сградите изглеждат солидно закотвени в земята, неразрушими, небето е безбрежно, аморфно и вечно тревожно, вечно неспокойно. През първата седмица се чувствах като обърнат с главата надолу. Париж беше град от стария свят и по нищо не приличаше на Ню Йорк — с неговото лениво небе и хаотични улици, с неговите невъзмутими облаци и агресивни сгради. В тази неестествена за мен среда аз най-неочаквано изгубих вяра в себе си. Усещах как всичко ми се изплъзва и поне по веднъж на час трябваше да си повтарям защо съм тук.

Френският ми не беше нито добър, нито лош. Познанията ми стигаха колкото да разбирам какво ми говорят, но ми беше трудно да отговарям; на моменти не се сещах и пукната дума и с мъка съставях дори най-простите и елементарни изречения. В това имаше известно удоволствие, така поне ми се струваше — да упражняваш езика като сбор от звуци, които сам изтласкваш на повърхността на думите, там, където значението изчезва, — но беше и крайно изтощително, а освен всичко ме караше да се затворя в мислите си. За да разбирам какво ми говорят, трябваше да си превеждам наум на английски, което означаваше, че проумявах казаното със закъснение, тоест, полагах двойно повече усилия за половинчат резултат. Нюанси, подсъзнателни асоциации, недоизказани мисли — всичко това ми се губеше. В крайна сметка няма да сбъркам, ако кажа, че всичко ми се изгуби.

Но аз продължавах да упорствам. Трябваха ми няколко дни, за да се подготвя за издирването, но щом установих първия си контакт, другите дойдоха от само себе си. Не липсваха и разочарования, разбира се. Вишнеградски беше мъртъв; не успях да открия нито един от хората, на които Фаншо бе преподавал английски; жената, която бе наела Фаншо да работи за „Ню Йорк таймс“, бе напуснала работа още преди години. Тези несполуки, разбира се, трябваше да се очакват, но ми се отразиха зле, защото знаех, че и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. За мен това бяха празни пространства, бели полета в цялостната картина и независимо че успявах да попълня някои от тях, съмненията оставаха, което пък означаваше, че работата никога няма да бъде свършена докрай.

Разговарях със семейство Дедмон, разговарях с издателите на книги за изкуството, за които Фаншо бе работил, разговарях с жената, наречена Ан (излезе, че е била негова приятелка), разговарях и с филмовия продуцент.

— Работеше каквото му падне — каза ми той на английски със силен руски акцент, — това правеше. Преводи, резюмета на сценарии, понякога пишеше и неща, които излизаха с името на жена ми. Беше умно момче, но доста твърдоглаво. Подчертано литературен тип, ако разбирате какво искам да кажа. Имах най-доброто желание да му дам възможност да се прояви — дори му предложих да започне уроци по фехтовка и езда за един от филмите, които ни предстоеше да снимаме. Харесвах лицето му и смятах, че можем да направим нещо от него. Но той не прояви никакъв интерес. Други са моите цели — така ми каза. Или нещо подобно. Това няма значение. Филмът ни донесе милиони и какво имаше да му мисля, дали той иска да играе или не?

От тази история можеше да излезе още нещо, но докато седях с въпросния човек в огромния му апартамент на авеню „Анри Мартен“, търпеливо изчаквайки да чуя края на всяко изречение помежду непрекъснатите телефонни обаждания, изведнъж осъзнах, че повече не желая да слушам каквото и да било. Само един въпрос ме вълнуваше, а на него този човек не можеше да ми отговори. Ако останех да го изслушам, щях да науча още подробности и неуместни коментари, което означаваше още една купчина от безполезни сведения. Вече твърде дълго се бях преструвал, че пиша книга за Фаншо и полека-лека бях забравил за истинската си цел. Писна ми — си казах аз, сякаш нарочно повтаряйки думите на Софи, — писна ми! Станах и си тръгнах.

Истината е, че вече никой не ме следеше. Нямаше нужда да се преструвам, както правех у дома, нямаше нужда да хитрувам пред Софи, разигравайки комедията на потънал в работа творец. Играта свърши. Най-накрая можех да забравя за несъществуващата си книга. В продължение на около десет минути, докато пресичах реката на връщане към хотела си, се почувствах така щастлив, както не се бях чувствал от месеци насам. Бях опростил нещата, свеждайки ги до яснотата на един-единствен проблем. Но тогава, в мига, в който асимилирах тази мисъл, разбрах колко лошо е положението всъщност. Вече наближавах края, а все още не го бях открил. Грешката, която се надявах, че е допуснал, така и не се появи. Липсваха улики, нишки и дири, които да се проследят. Фаншо се беше окопал някъде и заедно със себе си бе заровил целия си живот. И аз никога не бих имал и най-малкия шанс, ако той сам не пожелаеше да бъде намерен.

Въпреки всичко не се отказах от опитите си да стигна до края, до самия край, като слепешката дълбаех в разговорите си с набелязаните хора и не исках да се успокоя, преди да съм се срещнал с всички. Изпитвах желание да се обадя на Софи. Един ден стигнах дотам, че влязох в пощата и зачаках реда си, но не устоях до края. Думите непрекъснато ми изневеряваха и самата мисъл, че може да си изпусна нервите по телефона, ме накара да се паникьосам. Какво можех да й кажа в края на краищата? Вместо това й изпратих картичка с Лаурел и Харди. На гърба написах: „Истинските бракове са винаги безсмислени. Виж двойката от другата страна. Доказва, че всичко е възможно, нали? Може би трябва да започнем да носим бомбета. Във всеки случай не забравяй да изчистиш дрешника, преди да се върна. Прегърни Бен.“

На следващия ден следобеда се видях с Ан Мишо. Тя леко се сепна при влизането ми в кафенето, където си бяхме уговорили срещата (Льо Руке на булевард „Сен Жермен“). Онова, което ми каза за Фаншо, не беше важно: кой кого целувал, какво къде се случило, кой какво казал и така нататък. Малко или много то е все едно и също. Едно ще спомена обаче и то е, че първоначалната й реакция се дължеше на факта, че ме бе взела за Фаншо. За един кратък миг, както сама се изрази, след което заблудата изчезнала. Тази прилика, разбира се, бяха забелязали и други, но никой не се бе издал така изразително и осезателно. Изглежда, съм показал учудването си, защото тя побърза да се извини (сякаш бе сбъркала) и отново се върна на темата два или три пъти през трите часа, които прекарахме заедно, като веднъж стигна дотам сама да си противоречи: „Не знам точно какво си помислих. Ти въобще не приличаш на него. Може би това е било американецът у вас двамата.“

Въпреки всичко това ме разстрои и заживях с известен ужас. Нещо чудовищно се случваше и аз вече нямах власт над него. Вътре в мен небето се смрачаваше — това поне беше сигурно; земята трепереше. Загубил опора и стабилност, не можех да се движа. От миг в миг като че сменях местоположението си, забравях къде се намирам. Мислите спират там, където започва светът, повтарях си аз. Но аз-ът е също в света, отвръщах си тогава, както и мислите, които той сътворява. Проблемът дойде от това, че повече не можех да правя разлика. Това никога не може да бъде онова. Ябълките не са портокали, прасковите не са сливи. Разликата се усеща върху небцето и тогава разбираш сякаш някъде отвътре. Но за мен всичко придоби еднакъв вкус. Вече не усещах глад, вече не можех да се насилвам да ям.

Що се отнася до семейство Дедмон, почти няма какво да се каже. Фаншо не би могъл да си намери по-подходящи покровители и от всички хора, с които се срещнах в Париж, те бяха най-милите и най-изисканите. Поканиха ме в апартамента си на едно следобедно питие, а останах за вечеря; когато стигнахме до второто ястие, те вече настояваха да посетя къщата им във Вар — същата къща, в която беше живял и Фаншо, и то не за кратко, тъй като те самите нямало да я използват преди август. Мястото било от съществено значение за Фаншо и неговото творчество, каза мистър Дедмон, и несъмнено книгата ми щяла да спечели, ако го разгледам със собствените си очи. Не можех да отрека, че това е така, и едва изрекъл съгласието си, мисис Дедмон бе вече на телефона и даваше указанията си за моя престой на добър и елегантен френски.

Нищо не ме задържаше в Париж и затова на следващия ден следобеда се качих на влака. За мен това беше краят на играта, моето пътуване на юг към забвението. Каквито и надежди да съм таял в себе си (малката възможност Фаншо да се е върнал във Франция, абсурдната мисъл, че за втори път е потърсил убежище на едно и също място), те се изпариха още докато пътувах натам. Къщата беше празна; никакъв признак на живот. На втория ден, докато обхождах стаите на горния етаж, попаднах на кратко стихотворение, което Фаншо бе написал върху стената — но аз вече знаех това стихотворение, а под него имаше и дата: 25 август 1972 година. Значи не се беше връщал. Почувствах се като истински глупак, задето съм могъл да си го помисля.

Поради липса на друго занимание прекарах няколко дни в разговори с местните хора: фермери, селяни, жители на околните градчета. Представях им се за брат на Фаншо и показвах негова снимка, но повече се чувствах като изпаднало ченге, като безпомощен палячо. Оказа се, че някои от хората го помнят, други не, трети пък не бяха сигурни. Това нямаше значение. Южняшкият им акцент беше съвършено непонятен за мен (с вибриращото „р“ и носови окончания) и аз не можех да разбера и една дума от това, което ми приказваха. От всички хора, с които се срещнах, само един бе получил вест от Фаншо след заминаването му. Това бе най-близкият му съсед — фермер-арендатор, който живееше на миля разстояние от Фаншо. Беше дребен, около четирийсетгодишен чешит, който живееше в страшна мръсотия. Къщата му представляваше усойна порутена постройка от седемнайсети век, която, изглежда, обитаваше съвсем сам, без други компаньони, освен една ловджийска пушка и едно куче. Очевидно се гордееше с факта, че е бил приятел на Фаншо, и за да докаже колко близки са били, ми показа бяла каубойска шапка, която Фаншо му бе изпратил след завръщането си в Америка. Нямаше причина да не повярвам — на разказа му. Шапката се намираше все още в оригиналната си кутия и си личеше, че никога не е била носена. Твърдеше, че я пази за деня, в който ще й дойде времето, след което се впускаше в политически тиради, чийто смисъл трудно проследявах. Революцията се задавала, твърдеше той, а когато пристигне, щял да си купи бял кон и картечница, да си сложи шапката, да мине по главната улица на града и да застреля всички бакали и други магазинери, които са сътрудничели на германците по време на войната. Както е било в Америка, добави той. Когато го попитах какво иска да каже, той ми изчете една несвързана, подобна на бълнуване лекция за каубоите и индианците. Но това е било много отдавна, отвърнах му аз, опитвайки се да го прекъсна. Не, не, настояваше той, това продължавало и до ден-днешен. Не съм ли знаел за престрелките по Пето авеню? Не съм ли чувал за апахите? Нямаше смисъл да споря с него. За да извиня невежеството си, му казах, че живея в друг квартал.

Останах в къщата още няколко дни. Имах намерение да бездействам колкото е възможно по-дълго, да си почивам. Бях изтощен и имах нужда да прегрупирам силите си, преди да се върна в Париж. Така минаха ден-два. Разхождах се из полетата, обикалях гората, препичах се на слънце и четях американски детективски романи в превод на френски. Това би трябвало да бъде най-доброто лечение за мен: спрял насред неизвестността с ум, оставен да се рее на воля. Но нищо не ми помогна. Къщата ми отказваше гостоприемството си и някъде към третия ден усетих, че не съм сам, че никога не мога да бъда сам на това място. Фаншо беше тук и независимо колко упорито се опитвах да не мисля за него, това просто не ми се удаваше. Това ненадейно откритие ужасно ме подразни. Сега, когато бях престанал да го търся, той присъстваше в живота ми по-осезателно от всякога. Целият процес се обърна наопаки. През всички тези месеци, когато се опитвах да го намеря, имах чувството като че аз съм бил намереният. Вместо да търся Фаншо, всъщност съм бягал от него. Работата, която си бях измислил — скалъпената книга, безкрайните заобикалки и увъртания не са били нищо друго, освен опит да го отблъсна, хитрости, с които да го държа колкото е възможно по-далеч от мен. Защото, ако можех да си повярвам, че наистина го търся, то тогава по пътя на логиката следва, че той се намира другаде — някъде извън мен, извън пределите на моя живот. Но аз грешах. Фаншо се намираше точно там, където се намирах и аз, и е бил там от самото начало. От мига, в който писмото му пристигна, аз се мъчех да си го представя, да го видя такъв, какъвто може би изглежда — но в такива моменти умът ми неизменно извикваше само пуста белота. В най-добрия случай се явяваше сив и тягостен образ: вратата на заключена стая. А съдържанието й: Фаншо сам в тази стая, осъден на митическа самота — вероятно жив, вероятно дишащ, сънуващ бог знае какво. И тази стая, сега открих, бе разположена в черепа ми.

След това започнаха да ми се случват странни неща. Върнах се в Париж, но там изведнъж се оказа, че няма какво да правя. Нямах желание да се видя с никого от хората, с които се бях запознал, а да се върна в Ню Йорк не ми стигаше кураж. Отпуснах се, не можех да се движа и полека-лека изгубих собствените си следи. Ако въобще съм в състояние да кажа нещо за този период, то е само защото разполагам с някои документални доказателства. Визата в паспорта ми например, самолетният билет, сметката от хотела и така нататък. Според тези данни аз съм останал в Париж повече от месец. Но това няма нищо общо с моите спомени и независимо какво зная, все още ми се струва, че е било невъзможно. Виждам неща, които са се случили, пред очите ми се мержелеят картини, в които аз присъствам на най-различни места, но ги съзерцавам от разстояние, сякаш наблюдавам чужд човек. Нямам усещането, че това са неща, които си спомням, които са закотвени вътре в мен; те са там някъде, отвъд всичко, което мога да почувствам или докосна, отвъд всичко, което има връзка с мен. Бях изгубил цял месец от живота си и дори сега ми е трудно да си го призная — това ме изпълва със срам.

Един месец е много време, предостатъчно, за да се разпадне човек. Спомените за тези дни, когато се връщат, идват на части, разпокъсани, на парчета, които отказват да се съединят в едно цяло. Виждам себе си как една нощ рухвам на улицата мъртво пиян, изправям се, политам към близкия уличен стълб и повръщам върху обувките си. Виждам себе си в едно кино, салонът е осветен, а аз седя и наблюдавам как тълпата се изнизва край мен, но не мога да си спомня филма, който току-що съм гледал. Виждам себе си как обикалям улица „Сен Дени“ посред нощ, избирам си проститутка, с която да преспя, главата ми пулсира от мисли за голи тела, безкрайна бъркотия от голи гърди, голи бедра, голи задници. Виждам как някой смуче члена ми, виждам се проснат върху едно легло с две момичета, които се целуват, виждам как огромна негърка се е разкрачила върху биде и се мие между краката. Не твърдя, че всички тези неща не са действителни, че не са се случили. А просто, че не мога да отговарям за тях. Чуках до умопомрачение, не преставах да пия, докато не се преселя в друг свят. Но ако целта ми е била да залича Фаншо, тогава развратното ми гуляйджийство не е отишло напразно. Той изчезна — и аз заедно с него.

Краят обаче не ми се губи. Не съм го забравил и съм щастлив, че поне него помня ясно. Цялата история се свежда до това, което се случи накрая, и без въпросния край у мен не бих могъл да започна тази книга. Същото се отнася и за другите две книги, които я предхождат — „Град от стъкло“ и „Духове“. В крайна сметка тези три истории са една и съща история, но всяка представлява различен етап в моето осъзнаване на нейния смисъл. Не твърдя, че съм разрешил някакъв проблем. Само намеквам за това, че съзерцавайки случилото се, в един момент престанах да се страхувам. Думите не закъсняха и аз не можех да сторя нищо друго, освен да ги приема, да се нагърбя с тях и да отида там, където те искаха да ме отведат. Но това не означава непременно, че думите са важните. Дълго време се мъчех да се сбогувам с нещо и именно тази борба е истинската същност на въпроса. Историята не е в думите; тя е в борбата.

Една нощ се озовах в бар, недалеч от площад „Пигал“. Озовах е думата, която държа да използвам, защото нямам ни най-малка представа как съм стигнал дотам, никакъв спомен за това как съм влязъл. Беше едно от онези заведения, с които кварталът е пълен: шест до осем момичета на бара, можеш да заведеш едно от тях на отделна маса, да му купиш бутилка шампанско на безбожна цена и после, ако си в подходящо настроение, да стигнете до необходимото финансово споразумение и да се уедините в интимната атмосфера на стая от съседния хотел. Споменът ми започва от момента, в който съм седнал на една от масите с момиче и кофичката с шампанско току-що е пристигнала. Момичето беше таитянка, това си спомням, и беше красива: не повече от деветнайсет, най-много двайсет години, много дребна, с бяла мрежеста рокля, под която прозираше голата й плът — кръстосани нишки върху гладката й мургава кожа. Въздействието беше силно еротично. Спомням си закръглените й гърди под ромбовидните отвори на плетената й рокля, предизвикателната мекота на шията й, когато се наведох да я целуна. Каза ми името си, но аз настоявах да я наричам Фейъуей и й повтарях, че идва от Тайпи и че аз съм Хърман Мелвил, американски моряк, който е пристигнал чак от Ню Йорк, за да я спаси. Тя, разбира се, нямаше никаква представа за какво говоря, но продължаваше да се усмихва. Очевидно ме смяташе за откачен, като ме гледаше как невъзмутимо се лигавя на френски, смея се сам на себе си, и затова ме бе оставила да я целувам, когато си пожелая.

Бяхме седнали в едно странично сепаре и от мястото си виждах цялото заведение. Мъже идваха и си отиваха, някои само надникваха през вратата и бързо се оттегляха, други оставаха за по едно питие на бара, трети сядаха на някоя от масите също като мен. След около петнайсетина минути влезе млад мъж, без съмнение американец. Стори ми се неспокоен, приличаше на човек, който никога не е стъпвал в подобно заведение, но френският му беше изненадващо добър и след като без никакви затруднения си поръча уиски и подхвана разговор с едно от момичетата на бара, разбрах, че се кани да остане. Продължих да го следя от малката си наблюдателница, като същевременно не спирах да галя бедрото на Фейъуей и да се гуша в нея, но американецът се застоя и колкото повече време минаваше, толкова повече взех да се разсейвам. Беше висок, атлетичен тип с пясъчноруса коса и непринудени, малко момчешки маниери. Определих възрастта му на двайсет и шест, най-много и седем — абсолвент, или пък млад юрист, който работи за американска фирма в Париж. Никога преди това не го бях виждал и все пак ми се струваше познат и това усещане не ми даваше мира: мигновен проблясък, странен синапс на разпознаването. Опитах се да му лепна най-различни имена, разходих се с него из миналото, разплетох кълбото с асоциации — напразно. За мен е никой, казах си аз и вдигнах ръце. Тогава съвсем изневиделица, по силата на непонятна верига от разсъждения, довърших мисълта си, добавяйки: а щом е никой, тогава трябва да е Фаншо. Изсмях се гръмогласно на собствената си шега. Фейъуей стоеше нащрек и побърза да се изсмее заедно с мен. Знаех, че няма нищо по-абсурдно, но пак си повторих: Фаншо. И после пак: Фаншо. И колкото повече го повтарях, толкова по-голямо удоволствие взе да ми доставя това. Всеки път, когато думата излизаше от устата ми, избухвах в писклив кикот. Опиянявах се от самото звуково съчетание; гласът ми прегракна, станах прекалено шумен и това очевидно смути Фейъуей. Тя вероятно си помисли, че ме избива на някакъв вид сексуална перверзия или че си правя шеги, които тя не може да разбере, но моите повторения постепенно изпразниха думата от съдържанието й и тя започна да я възприема като заплаха. Погледнах мъжа отсреща и отново повторих името. Щастието ми бе неизмеримо. Ликувах заради самата измама на моето твърдение, празнувах новата сила, която току-що бях придобил. Чувствах се като върховния алхимик, който може да променя света по своя воля и по свой вкус. Този човек беше Фаншо, защото аз го бях кръстил Фаншо и толкоз. Вече нищо не можеше да ме спре. Без дори да се замисля, пошепнах в ухото на Фейъуей, че ей сега се връщам, освободих се от топлата й прегръдка и спокойно се отправих към бара, където седеше така нареченият от мен Фаншо. Обадих се с най-добрата имитация на оксфордски акцент, на която бях способен:

— Здрасти, старче. Виж ти, ние пак се срещнахме.

Той се обърна и внимателно ме изгледа. Усмивката, която след миг щеше да изгрее на лицето му, бавно се стопи и той смръщи вежди.

— Познавам ли ви? — най-накрая попита той.

— Разбира се — отвърнах аз, целият сияещ от добро настроение. — Казвам се Мелвил. Хърман Мелвил. Сигурно си чел някои от моите книги.

Той се поколеба за миг. Не можеше да реши дали съм развеселен пияница или опасен психопат и смущението се изписа на лицето му. Прекрасно смущение, което ми достави огромно удоволствие.

— Да — обади се той най-сетне с пресилена усмивка — може и да съм чел една-две.

— Онази с кита, нали?

— Точно така. Онази с кита.

— Радвам се да го чуя — рекох аз и кимнах поласкан, а после го прегърнах през рамо. — Е, Фаншо — продължих, — какво те е довело в Париж по това време на годината?

Смущението отново се върна върху лицето му.

— Съжалявам — каза той. — Не чух името.

— Фаншо.

— Фаншо ли?

— Фаншо. Ф-А-Н-Ш-О.

— Ами — каза той и устата му се разтегна в широка, самоуверена усмивка — работата е, че, изглежда, ме бъркате с някой друг. Моето име не е Фаншо. Казвам се Стилман. Питър Стилман.

— Няма значение — отвърнах и го притиснах към себе си. — Щом предпочиташ да ти казвам Стилман, аз нямам нищо против. В края на краищата имената не са важни. Важното е, че аз знам кой си ти в действителност. Ти си Фаншо. Разбрах го, щом те видях да влизаш. „Ето го и нашия дявол — си рекох. — Какво ли търси на това място?“

Тук той вече изгуби търпение. Махна ръката ми от рамото си и се отдръпна.

— Достатъчно — каза той. — Припознали сте се и това е всичко. Не желая да разговарям повече с вас.

— Късно е — отвърнах му. — Тайната ти е вече явна, приятелю. Няма къде да се скриеш от мен.

— Оставете ме на мира — каза той и за пръв път в гласа му прозвуча раздразнение. — С луди не разговарям. Оставете ме на мира, за да не ви се случи нещо.

Останалите в бара не можеха да разберат за какво спорим, но почувстваха покачилия се градус на напрежението и аз усетих, че отвсякъде ни гледат, усетих промененото настроение наоколо. Изведнъж Стилман като че се паникьоса. Хвърли един поглед към жената зад бара, неспокойно извърна очи към момичето до него и под напора на импулсивното си решение тръгна да си върви. Отблъсна ме от пътя си и пое към вратата. Можех да оставя нещата да спрат дотук, но не пожелах. Тъкмо бях загрял и не исках да губя инерция. Върнах се при Фейъуей и оставих няколкостотин франка на масата. Тя се нацупи уж недоволна.

— Това е брат ми — казах й на френски. — Той е луд. Трябва да го проследя. — Тя се пресегна да прибере парите, аз й изпратих една въздушна целувка, обърнах се и излязох.

Стилман беше на двайсет-трийсет ярда пред мен. Вървеше забързано по улицата. Влязох в крачка с него, но останах зад гърба му, така че да не ме забележи, ала и аз да не го изпусна от очи. От време на време се обръщаше и поглеждаше през рамо, сякаш очакваше да ме види, но мисля, че ме зърна чак когато излязохме от квартала, далеч от шума и тълпите, докато пресичахме притихналия в мрак център на Десния бряг. Призрачната ни среща го бе изнервила и той се държеше като подплашено животно. Но това бе разбираемо. Сега аз бях онова нещо, от което ние всички се боим най-много: агресивният непознат, който изскача от сянката, ножът, който се забива в гърба, засилилата се кола, която ни блъсва насред улицата. Той, разбира се, имаше основание да бяга, но страхът му ме настървяваше още повече, подтикваше ме да го преследвам още по-упорито, неистово засилваше неотстъпчивостта ми. Нямах план, нямах и представа какво възнамерявам да правя, но продължих да го преследвам неумолимо, сякаш животът ми зависеше от това. Важно е да спомена тук, че умът ми беше съвършено бистър — от пиянството ми не бе останала и следа. Знаех, че действам насилнически. Стилман не беше Фаншо — и това знаех. Той представляваше произволен избор, съвършено невинен и безобиден. Но именно това ме ожесточаваше — произволността на ситуацията, водовъртежът на чистата случайност. В нея няма смисъл и именно това я прави единственото смислено нещо в света.

В миг дочух, че по улицата бяха останали да кънтят само нашите стъпки. Стилман отново погледна назад и най-сетне ме видя. Забърза се, дори взе да подтичва. Извиках подире му: „Фаншо!“ След малко му извиках пак: „Късно е. Знам кой си, чуваш ли, Фаншо?“ И после пак, вече на следващата улица: „Свърши се, Фаншо. Никога вече няма да се измъкнеш.“ Стилман не отговори нищо, дори не си направи труда да се обърне. Исках да продължа да му говоря, но той се бе затичал, а говоренето забавяше темпото ми. Зарязах саркастичните си подмятания и се спуснах подире му. Нямам представа колко време сме бягали, но ми се стори, че изминаха часове. Той беше по-млад от мен, по-млад и по-силен и в един момент почти го изгубих, за малко да го изпусна. Втурнах се по тъмната улица като обезумял, вече на ръба на изтощението, на повръщането, но не можех да си позволя да спра. Много преди да го настигна, много преди дори да знам, че някога ще го настигна, усетих, че вече не обитавам себе си. Не знам как другояче да се изразя. Вече не можех да усещам себе си. Усещането за живот ме бе напуснало и мястото му бе заето от неописуема еуфория, сладостна отрова, която се разля в кръвта ми заедно с неоспоримия мирис на нищо. Това е моментът на моята смърт, казах си аз, така се умира. След секунда настигнах Стилман и го хванах отзад. И двамата паднахме на паважа и изохкахме от болка. Бях напълно изтощен и едва дишах, за да мога да се защитя. Нямах сили да се боря. Нито един от двама ни не каза дума. Останахме така в продължение на няколко секунди да се боричкаме на тротоара, после той успя да се освободи от хватката ми и аз вече нямаше какво да сторя. Той взе да ме налага с юмруци, риташе ме със заострените си обувки, направи ме на кайма. Спомням си, че се опитах да закрия лицето си с ръце; спомням си болката и вцепеняващото й въздействие — толкова нетърпима, че в отчаянието си исках само едно: да спре. Но това едва ли е продължило твърде дълго, защото нищо повече не си спомням. Стилман ме преби от бой и когато свърши, аз бях в безнадеждно състояние. Спомням си, че се събудих на тротоара, учудих се, че все още е нощ и толкоз. Всичко друго изчезна.

През следващите три дни не излязох от хотелската си стая. Шокът идваше не толкова от болката, колкото от това, че тя не беше достатъчно силна, за да ме убие. Разбрах го на втория или третия ден. В един момент, проснат върху леглото, загледан в пречките на спуснатите транспаранти, проумях, че съм оцелял. Усещането, че съм жив, ми подейства странно, стори ми се направо непонятно. Един от пръстите ми беше счупен; и двете ми слепоочия бяха разцепени; всичко ме болеше, дори когато си поемах дъх. Но това нямаше значение. Бях жив и колкото повече мислех за това, толкова по-малко го разбирах. Не можех да повярвам, че съм пощаден.

По-късно същата нощ се обадих на Софи и й казах, че се прибирам.

9

Вече съм към края си. Има само още едно нещо, но то се случи доста по-късно, след цели три години. Междувременно минах през много изпитания и драми, но те нямат връзка с историята, която се опитвам да разкажа. След завръщането ми в Ню Йорк двамата със Софи живяхме разделени в продължение на почти една година. Тя беше вдигнала ръце от мен и трябваше да изминат много месеци на пълно объркване, преди да успея отново да я спечеля. От гледната точка на онзи момент (май 1984), това бе единственото нещо, което имаше значение. Както и това, че фактите от моя живот са чиста случайност.

На 23 февруари 1981 година се роди братчето на Бен. Нарекохме го Пол в памет на дядото на Софи. Няколко месеца по-късно (през юли) се преместихме от другата страна на реката и взехме под наем последните два етажа на облицована с фугирани тухли къща в Бруклин. През септември Бен тръгна на детска градина. За Коледа всички заминахме в Минесота, а когато се върнахме. Пол беше проходил. Бен, който постепенно го бе взел под собствена закрила, реши, че заслугата за това бързо развитие е изцяло негова.

Що се отнася до Фаншо, ние със Софи окончателно престанахме да говорим за него. Това бе нашето мълчаливо споразумение и колкото повече мълчахме, толкова по-силно доказвахме верността си един към друг. След като върнах аванса на Стюарт Грийн и официално обявих, че няма да напиша биографията, само веднъж споменахме името му. Това се случи в деня, в който решихме да се съберем отново и беше подсказано от чисто практически съображения. Книгите и пиесите на Фаншо продължаваха да носят добър доход. Ако ще бъдем женени, каза Софи, използването на парите от нас двамата е немислимо. Съгласих се с нея. Намерихме друг начин да припечелваме необходимите ни средства и прехвърлихме парите от авторските права на името на Бен, а по-късно и на Пол. Най-накрая наехме и литературен агент, който да се занимава с бизнеса около творчеството на Фаншо: молби за постановки, преиздания, договори и всичко останало. Доколкото имаше нужда от нас, намесвахме се и ние. Ако Фаншо все още притежаваше силата да ни унищожи, то това би могло да стане само в случай че му позволим, само в случай че сами пожелаем да бъдем унищожени. Затова и не казах истината на Софи — не защото тя ме плашеше, а защото истината вече нямаше значение. Нашата сила беше в мълчанието и аз нямах никакво намерение да го нарушавам.

И все пак знаех, че това не е краят на историята. Последният месец в Париж ме бе научил на това и малко по малко привикнах с мисълта. Нужно е само време, за да се случи следващото нещо, което има да се случва. Това ми се струваше неизбежно и вместо да го отричам, вместо да се залъгвам с мисълта, че мога да се отърва от Фаншо, опитах да се подготвя за срещата, да се подготвя за всичко. Именно силата на това всичко, мисля си, направи разказа ми толкова труден за пресъздаване. Защото, когато всичко може да се случи — това е моментът, в който думите започват да ти изневеряват. Степента, в която Фаншо стана неизбежен, бе степента, в която той престана да съществува. И с това привикнах. Научих се да живея с него по същия начин, по който живеех с мисълта за собствената си смърт. Самият Фаншо не беше смъртта — но приличаше на смъртта и за мен представляваше смъртта в преносен смисъл. Ако не беше емоционалният ми срив в Париж, никога нямаше да разбера това. Аз не умрях там, но бях близо до смъртта, а имаше и един миг, може би няколко мига, в които вкусих смъртта, в които се видях мъртъв. За подобна среща лек няма. Случи ли се веднъж, тя продължава да се случва; до края на живота я носиш у себе си.

Писмото пристигна рано през пролетта на 1982 година. Този път носеше пощенско клеймо от Бостън и съобщението беше кратко и по-неспокойно отпреди. „Вече не издържам — гласеше то. — Трябва да говоря с теб. Площад «Колумб» 9, Бостън. Първи април. Това ще бъде краят. Обещавам.“

Имах на разположение по-малко от седмица, за да измисля някакво оправдание за пътуването си до Бостън. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Въпреки че държах Софи да не знае нищо (това бе най-малкото нещо, което можех да направя за нея), все пак не исках да се впускам в нови лъжи, макар и необходими. Така минаха два-три дни, докато най-накрая успях да скалъпя една неубедителна история, че трябва да изчета някакви материали в Харвардската библиотека. Дори не си спомням вече точно какви, но нещо, свързано със статия, която се канех да пиша. Важното е, че Софи не възрази. Добре, каза тя, върви, щом трябва, или нещо от този род. Имах усещането, че таи някакви подозрения, но това бе само едно усещане, върху което няма смисъл да разсъждавам тук и сега. Щом става дума за Софи, все си мисля, че между нас не съществува нищо скрито-покрито.

Купих си билет за най-ранния влак на първи април. Сутринта, преди да тръгна, Пол се събуди малко преди пет и се мушна в леглото при нас. Станах след час, измъкнах се на пръсти от стаята, като за миг се спрях на вратата да погледам Софи и бебето на светлината на сутрешния сумрак — отпуснати, потънали в дълбока дрямка, — телата, към които принадлежах. Бен беше в кухнята на горния етаж, вече облечен, ядеше банан и си рисуваше. Изпържих няколко яйца за нас двамата и му казах, че заминавам с влак за Бостън. Той попита къде е Бостън.

— На около двеста мили оттук — отвърнах.

— Това колко далеч е? Колкото до космоса ли?

— Ако вървиш по права линия, не е много далеч.

— Аз мисля, че ти трябва да отидеш на Луната. Космическият кораб е за предпочитане пред влака.

— Ще го взема на връщане. Доколкото знам, полетите от Бостън до Луната са всеки петък. Ще си запазя място, щом пристигна.

— Добре. И после ще ми разкажеш.

— Ако намеря лунен камък, ще ти донеса.

— А на Пол?

— И на него ще донеса.

— Не, благодаря.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам камък от Луната. Пол ще си го сложи в устата и ще се задави.

— Тогава какво искаш?

— Слон.

— В космоса няма слонове.

— Знам. Но ти не отиваш в космоса.

— Така е.

— А че в Бостън има слонове, съм готов да се обзаложа.

— Сигурно си прав. Какъв слон искаш — розов или бял?

— Сив. Голям, дебел, с много гънки по кожата.

— Дадено. Тези най-лесно се намират. В кутия ли да ти го опаковам, или да ти го доведа на каишка?

— Най-добре да го яздиш до вкъщи. Ще седнеш отгоре му и ще си сложиш една корона на главата. Като император.

— Император на какво?

— Император на малките момчета.

— Трябва ли да имам и императрица?

— Разбира се. Мама е императрицата. На нея това ще й хареса. Хайде да я събудим и да й кажем.

— Не, недей. Предпочитам да я изненадам със слона, като се прибера.

— Идеята ти не е лоша. Тя и без това няма да ти повярва, докато не го види.

— Точно така. А ние не искаме да я разочароваме. Искам да кажа, в случай че не намеря слон.

— О, татко, ще намериш. Сигурен съм.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото си император. Императорите получават всичко, което искат.

Цял ден не спря да вали. Някъде към Провидънс за малко да го обърне на сняг. В Бостън си купих чадър и тръгнах пеш към Саут енд. Улиците бяха пусти и мрачни, въздухът сивееше. Не се виждаше жив човек с изключение на един пияница, група младежи, телефонен техник и две-три бездомни кучета. Площад „Колумб“ се състоеше от десет-дванайсет подредени в редица къщи, чиито фасади гледаха към покрито с калдъръмена настилка островче, малко встрани от главната артерия. Номер девет беше най-порутената от всички сгради — четириетажна, като останалите, но олющена и хлътнала, с вход, който очевидно се нуждаеше от ремонт, — изкъртените му тухли бяха подпрени с дъски, за да не паднат. Но въпреки това къщата излъчваше внушителна масивност, старовремско изящество и стил, които продължаваха да си личат въпреки пукнатините. Представих си огромни стаи с високи тавани, удобни кресла край еркерни прозорци и гипсови орнаменти. Но не успях да ги разгледам. Така и не прекрачих по-далеч от входното антре.

На външната врата висеше ръждясала метална хлопка — полусфера с дръжка в средата. Когато я ударих във вратата, издаде звук като човешко оригване — глух, дълбок и трудно доловим. Почаках, но нищо не последва. Натиснах и звънеца, но никой не се показа. Понапънах вратата и видях, че не е заключена — отворих я, поспрях се, после влязох. Входното антре беше празно. Вдясно започваше стълбището с махагонов парапет и голи дървени стъпала. Вляво се виждаше затворен портал, зад който сигурно се намираше банкетна зала. Направо също имаше врата, също затворена, която вероятно отвеждаше към кухнята. Поколебах се за миг, след което поех по стълбите с намерение да ги изкача догоре, когато откъм портала се чу звук — тихи стъпки, последвани от неразбираем глас. Отказах се от стълбите и погледнах към портала. Напрегнах слух, в случай че гласът отново се обади. Напразно.

Абсолютна тишина. След известно време гласът прошепна:

— Насам — рече той.

Приближих се до портала и залепих ухо до ключалката.

— Фаншо, ти ли си?

— Не използвай това име — каза гласът, този път по-отчетливо. — Не ти разрешавам да използваш това име. — Устата на човека отвътре беше долепена на височината на ухото ми. Разделяше ни само вратата. Всъщност бяхме толкова близо един до друг, че думите му сякаш се вливаха направо в главата ми. Имах чувството, че слушам туптенето на човешко сърце, опрял ухо върху гърдите, че търся пулса на човешко тяло. Той се умълча и аз усетих дъха му през процепа на двойната врата.

— Пусни ме да вляза — казах. — Отвори вратата и ме пусни да вляза.

— Не мога — отвърна гласът. — Ще трябва да говорим така.

Сграбчих топчестата брадва и безпомощно разтърсих вратата.

— Отвори! — извиках. — Отвори или ще счупя вратата.

— Не — каза гласът. — Вратата ще остане затворена. — Вече се бях убедил, че човекът вътре е Фаншо. Бих предпочел да е някой натрапник, но твърде добре познавах този глас, за да се преструвам, че е на някой друг. — Въоръжен съм — каза той, — пистолетът ми е насочен право в теб. Ако нахълташ, ще стрелям.

— Не ти вярвам.

— Чуй това — каза той и по стъпките му разбрах, че се отдалечава от вратата. След миг се чу изстрел, а след него звукът на падаща по пода мазилка. Междувременно се опитах да погледна през процепа, надявайки се да зърна поне стаята, но пролуката беше прекалено тясна. Успях да видя само лъч светлина — една-единствена сивееща нишка. После устата се върна и затули дори това.

— Добре — казах — разбрах, че си въоръжен. Но щом не мога да те видя, как да ти повярвам, че си този, за когото се представяш?

— Аз не съм ти казвал кой съм.

— Добре. Ще го кажа другояче. Откъде да знам, че ти си човекът, с когото трябва да говоря?

— Приеми го на доверие.

— След толкова години доверието е последното нещо, което можеш да очакваш от мен.

— Казвам ти, че аз съм човекът. Това не ти ли стига? Дошъл си, където трябва, и аз съм човекът, който ти трябва.

— Мислех, че искаш да ме видиш. Така поне твърдиш в писмото.

— Писах ти, че искам да говоря с теб. Това не е едно и също.

— Хайде да не издребняваме.

— Просто ти напомням какво съм писал.

— Фаншо, не ме предизвиквай. Ще си тръгна и нищо не може да ме спре.

Чух дълбоко поемане на дъх, след което една ръка удари силно по вратата.

— Без Фаншо! — изкрещя той. — Повече да не съм чул това име!

Оставих да минат няколко мига, защото не исках да предизвиквам нов изблик на гняв. Устата се отдръпна от процепа и ми се стори, че чувам стенание някъде откъм средата на стаята — дали стенание или хълцане, не можех да кажа със сигурност. Останах да чакам, защото просто не знаех какво да предприема. В крайна сметка устата се върна и след още една дълга пауза Фаншо каза:

— Там ли си?

— Да.

— Прощавай. Не исках да започвам по този начин.

— Не забравяй — припомних му аз, — че ти ме помоли да дойда.

— Знам. И съм ти благодарен.

— Мога да ти помогна само ако ми обясниш защо ме повика.

— Това после. Все още не искам да говоря за това.

— А за какво?

— За други неща. Неща, които са се случили.

— Слушам.

— Защото не искам да ме мразиш. Разбираш ли?

— Аз не те мразя. Имаше един момент, в който те мразех, но вече ми мина.

— Днес е последният ми ден. И аз трябва да съм сигурен.

— Тук ли се криеше през цялото това време?

— Доколкото си спомням, пристигнах тук преди около две години.

— А преди това?

— Тук-там. Онзи беше по петите ми и аз трябваше да бъда непрекъснато в движение. Пътуването взе да ми харесва, придобих вкус към него. Оказа се доста по-различно от това, което очаквах. Първоначалният ми план беше да стоя на едно място и да оставя времето да тече покрай мен.

— За Куин ли говориш?

— Да. За частния детектив.

— Той намери ли те?

— На два пъти. Веднъж в Ню Йорк. Втория път някъде из Юга.

— Тогава той защо излъга?

— Защото го заплаших, че ще го убия. Знаеше какво го очаква, ако някой разбере.

— Нали знаеш, че той изчезна. Не можах никъде да го открия. Нито следа от него.

— Скрил се е някъде. Това не е важно.

— Как успя да се отървеш от него?

— Обърнах всичко наопаки. Той смяташе, че ме следи, а всъщност аз следях него. Откри ме в Ню Йорк, разбира се, но аз му се изплъзнах — измъкнах се направо от ръцете му. След това всичко беше като на игра. Подмамих го, като навсякъде оставях следи специално за него, така че беше невъзможно да не ме намери. Но през цялото време го наблюдавах и когато моментът настъпи, съвсем малко му помогнах, за да влезе право в капана ми.

— Много умно.

— Не. Беше глупаво. Но нямах избор. Трябваше да постъпя така, иначе щяха да ме върнат обратно, което означаваше да ме третират като луд. Намразих се заради това. В края на краищата той си вършеше работата и дори ми дожаля за него. Съжалението ме отвращава, особено когато е в мен самия.

— И после?

— Не можех да бъда сигурен дали номерът ми е минал. Мислех, че Куин може отново да се окаже в положението на мой преследвач. Затова не спирах, продължавах да се движа от място на място, дори и тогава, когато това съвсем не беше необходимо. Изгубих цяла година по този начин.

— Къде беше?

— На юг, после на югозапад. Предпочитах топлите места. Много пътувах пеш, нали разбираш, спях на открито, гледах да избягвам местата с много хора. Страната е огромна, нали знаеш. Човек се обърква. По едно време, така се случи, че останах цели два месеца насред пустинята. После пък живях в една барака край резервата Хопи в Аризона. Индианците свикаха племенен съвет, преди да ми разрешат да остана там.

— Измисляш си.

— Не те карам да ми вярваш. Разказвам ти какво се е случило, това е всичко. А ти си мисли каквото искаш.

— И после?

— После се озовах в Ню Мексико. Един ден влязох в някакво крайпътно заведение да хапна. На бара имаше забравен вестник. Зачетох го. И тогава научих, че моя книга е била публикувана.

— Беше ли изненадан?

— Това не е думата, която бих използвал.

— Коя тогава?

— Не знам. По-скоро сърдит. Разстроен.

— Не разбирам.

— Разсърдих се, защото книгата е боклук.

— Писателите не умеят сами да преценяват творчеството си.

— Не, книгата си е боклук, повярвай ми. Всичко, което съм написал, е боклук.

— Тогава защо не го унищожи?

— Бях твърде привързан към книгите си. Но това съвсем не значи, че те са добри. И бебето е привързано към своето аки, но на това никой не обръща внимание. Това си е лично негова работа.

— Тогава защо си накарал Софи да обещае, че ще ми покаже творчеството ти?

— За да я успокоя. Но ти вече знаеш всичко това. Отдавна си го разбрал. Това бе моето оправдание. А истинският ми аргумент бе да й намеря нов съпруг.

— Номерът ти мина.

— Трябваше да мине. Не се спрях на кой да е, нали знаеш.

— А ръкописите?

— Смятах, че ще ги изхвърлиш. Никога не ми е минавало през ум, че някой може да ги вземе насериозно.

— И какво направи, след като разбра, че книгата ти е излязла?

— Върнах се в Ню Йорк. Разбира се, това беше глупост, но аз не бях на себе си, не разсъждавах много трезво. Книгата ме бе вкарала в капана на собственото ми минало, нали разбираш, и аз трябваше наново да започна борбата си с него. Веднъж публикувана, книгата отрязваше пътя ми назад.

— Мислех, че си мъртъв.

— Така и трябваше да мислиш. Ако не друго, това поне ми послужи за доказателство, че Куин вече не представлява никакъв проблем. Но новият проблем се оказа много по-лош. И точно тогава седнах да ти напиша писмото.

— Много гадно от твоя страна.

— Бях ти се ядосал. Исках да страдаш, да живееш с нещата, с които трябваше да живея и аз. В мига, в който го пуснах в пощенската кутия, вече съжалих.

— Твърде късно.

— Да. Твърде късно.

— Колко време остана в Ню Йорк?

— Не си спомням точно. Шест или осем месеца.

— Как преживяваше? Как изкарваше пари, за да живееш?

— Крадях.

— Защо не казваш истината?

— Правя каквото мога. Казвам ти всичко, което мога да ти кажа.

— С какво друго се занимаваше в Ню Йорк?

— Следях те. Следях теб и Софи, и бебето. Дори известно време живях на открито пред блока ви. Цели три седмици, че не беше ли и месец. Преследвах те на всяка крачка. Веднъж или два пъти се блъснах в теб на улицата и те погледнах право в очите. Но ти не ме забеляза. Беше фантастично — това, че не ме забеляза.

— Измисляш си.

— Сигурно много съм се променил.

— Никой не може да се промени чак толкова.

— Мисля, че все нещо е останало от предишния ми външен вид, колкото за да ме разпознае човек. Но ти извади късмет. Ако нещо се беше случило, сигурно щях да те убия. През цялото време в Ню Йорк бях изпълнен с убийствени мисли. Лоша работа. Бях обзет от някакъв ужас.

— Какво всъщност те спря?

— Намерих сили да се махна.

— Колко благородно от твоя страна.

— Не се защитавам. Просто ти казвам, какво се случи.

— И после?

— Качих се на един кораб и изчезнах. Все още пазех моряшката си карта и тръгнах с гръцки товарен кораб. Беше отвратително, истински отвратително от началото до края. Но аз си го заслужавах, пък и точно това исках. Корабът пътува къде ли не — Индия, Япония, по целия свят. Не слязох от него нито веднъж. Всеки път, когато акостирахме в някое пристанище, аз се заключвах в каютата си. Така прекарах две години — без да виждам нищо, без да правя нищо, живеех като мъртвец.

— Докато аз се опитвах да пиша биографията ти.

— С това ли се занимаваше?

— Май че с това.

— Голяма грешка.

— Не е нужно да ми казваш. Открих го и сам.

— Един ден корабът спря в Бостън и аз реших да сляза на брега. Бях спестил огромна сума пари, повече отколкото ми трябваха, за да купя тази къща. Оттогава живея тук.

— Какво име използва?

— Хенри Дарк. Ала никой не знае кой съм. Никога не излизам. Една жена идва два пъти в седмицата и ми носи всичко, от което имам нужда, но аз не я виждам. Оставям й бележка пред стълбата, заедно с парите, които й дължа. Просто и ефикасно споразумение. От две години насам ти си първият човек, с когото говоря.

— Мислиш ли, че може да не си с всичкия си?

— Знам, че така ти изглежда — но аз съм с всичкия си, повярвай ми. Дори не ми се говори за това. Онова, което ми е нужно, е много различно от онова, което е нужно на други хора.

— Тази къща не е ли малко голяма за един човек?

— Твърде голяма. Откакто съм се пренесъл, не съм мръдвал от партера.

— Тогава защо я купи?

— Не струваше почти нищо. Пък и името на улицата ми харесва. Просто ми импонира.

— Говориш за площад „Колумб“, така ли?

— Да.

— Не разбирам.

— Струваше ми се като добра поличба. Връщам се в Америка и намирам къща на улица, която носи името на Колумб. В това има логика.

— И тук е мястото, където възнамеряваш да умреш.

— Точно така.

— В първото ти писмо пишеше седем години. Остава ти още една година.

— Но аз вече доказах пред себе си това, което трябваше да докажа. Няма смисъл да продължавам. Уморен съм. Стига ми толкова.

— Да не би да си ме помолил да дойда, защото си очаквал, че ще те спра.

— Не. Съвсем не. Нищо не очаквам от теб.

— Тогава какво искаш?

— Трябва да ти дам нещо. В един момент разбрах, че ти дължа обяснение за това, което направих. Длъжен бях поне да опитам. През последните шест месеца се мъча да го опиша на хартия.

— Мислех, че завинаги си се отказал от писането.

— Това е друго. Няма връзка с предишното писане.

— И къде е сега?

— Зад теб. На пода в дрешника под стълбата. Една червена тетрадка.

Обърнах се, отворих вратата на дрешника и взех тетрадката. Обикновена тетрадка от двеста листа с прави редове и спирала. Погледнах набързо съдържанието и видях, че всички страници са изписани: същия познат почерк, същото черно мастило, същите дребни букви. Изправих се и се върнах при процепа на вратата.

— Сега какво? — попитах.

— Вземи я със себе си у дома. Изчети я.

— А ако не мога?

— Тогава я запази за момчето. Може да пожелае да я види, след като порасне.

— Мисля, че нямаш право да искаш това от мен.

— Той е мой син.

— Не, не е. Той е мой син.

— Няма да настоявам. Тогава прочети я сам. Тя и без това е написана за теб.

— А Софи?

— Не. Не бива да й казваш.

— Това е нещо, което никога няма да разбера.

— Софи ли?

— Как можа да я напуснеш по този начин? Какво толкова ти е направила?

— Нищо. Вината не е нейна. Това поне би трябвало да си го разбрал. Работата е, че аз просто не съм устроен да живея като другите хора.

— А как си устроен да живееш?

— Всичко това ще намериш в тетрадката. Каквото и да кажа сега, то само ще изкриви истината.

— Има ли да ми казваш нещо друго?

— Не, мисля, че не. Май че това е краят.

— Според мен, не ти стиска да ме застреляш. Ако сега разбия вратата, нищо няма да направиш.

— Само не опитвай. Ще си отидеш за едното нищо.

— Ще ти изтръгна пистолета от ръцете и ще те просна в безсъзнание на пода.

— Какво ти безсъзнание, та аз съм вече мъртъв. Преди няколко часа глътнах отрова.

— Не ти вярвам.

— Ти въобще не можеш да знаеш кое е истина и кое не. И никога няма да можеш.

— Ще се обадя в полицията. Те ще изкъртят вратата и насила ще те откарат в болницата.

— Само едно шукване и си пускам куршума в главата. Няма да ти дам ти да спечелиш.

— Толкова силно ли те изкушава смъртта?

— Вече толкова дълго живея с нея, че тя е единственото нещо, което ми е останало.

Повече не знаех какво да кажа. Фаншо ме бе използвал и като слушах дишането му от другата страна на вратата, чувствах се сякаш някой изсмуква живота от тялото ми.

— Ти си глупак — обадих се, като не успях да измисля нищо друго. — Ти си глупак и си заслужаваш смъртта. — След това, обзет от собствената си слабост и глупост, започнах да удрям по вратата като разплакано дете, което се тресе от сълзи.

— По-добре си върви — рече Фаншо. — Стига сме протакали.

— Не искам да си вървя — отвърнах. — Имаме още много неща, за които трябва да си поговорим.

— Не, нямаме. Всичко свърши. Вземи тетрадката и се връщай в Ню Йорк. Само това искам от теб.

Бях толкова изтощен, че в един миг помислих, че припадам. Пред очите ми причерня, сграбчих дръжката на вратата, за да се подпра, и напрегнах сили, за да запазя съзнание. След това обаче не си спомням какво се е случило. Намерих се отвън, пред къщата, в едната ми ръка чадъра, в другата — червената тетрадка. Дъждът беше спрял, но въздухът бе все още влажен. Усещах влагата в дробовете си. Огромен камион прогърмя край мен, загледах се в червените му стопове, докато се скриха от очите ми. Беше се свечерило. Тръгнах да се отдалечавам от къщата, като механично поставях единия си крак пред другия, неспособен да се концентрирам дори в посоката. Мисля, че паднах един или два пъти. После си спомням, че застанах на един ъгъл и се опитах да взема такси, но нито една кола не спря. Малко по-късно чадърът се изплъзна от ръката ми и тупна в близката локва. Не си направих труда да го вдигна.

Току-що бе ударил седем часът, когато пристигнах на Южната гара. Влакът за Ню Йорк бе отпътувал преди петнайсет минути, а следващият бе чак в осем и половина. Седнах на една от дървените пейки и сложих червената тетрадка в скута си. Влязоха още закъснели пътници; един мъж бършеше мраморния под с мокър парцал; заслушах се в разговора на двама мъже зад мен — говореха за „Ред сокс“. След като в продължение на десет минути се борех с желанието си, най-накрая не издържах и отворих тетрадката. Четох без прекъсване цял час, като обръщах страниците ту напред, ту назад, опитвайки се да разбера смисъла на написаното от Фаншо. И сега, ако не казвам нищо за прочетеното, то е, защото не успях да разбера почти нищо. Всичките думи ми бяха познати, но бяха съчетани странно, сякаш крайната им цел е била взаимно да се унищожат. Не мога да го изразя по друг начин. Всяко изречение обезсмисляше предишното, всеки абзац правеше следващия невъзможен. Колко странно тогава, че при прочита на тази тетрадка те обзема някакво просветление, сякаш всичко вече ти е ясно. Сякаш Фаншо е знаел, че последната му творба е трябвало да разруши всяка предварителна представа, която съм могъл да имам за нея. Това не бяха думи на човек, който съжалява за нещо. Беше отговорил на въпросите с нови въпроси, при което всичко си оставаше отворено, недовършено, нещо, което може да се подхване отначало. Изгубих се още при първата дума и оттам нататък можех да се придвижвам само пипнешком, спъвайки се в тъмнината, заслепен от написаната за мен книга. И въпреки това под объркването усещах, че има нещо преднамерено и изпипано до съвършенство, като че в края единственото нещо, което истински е желаел, е било да се провали, дори с цената да измени на себе си. Разбира се, може и да греша. Почти не бях в състояние да чета и е твърде възможно да бъркам в преценката си. Но бях там, изчетох онези думи със собствените си очи и все пак ми е трудно да повярвам в това, което казвам.

Излязох на перона няколко минути по-рано. Отново бе заваляло и виждах как дъхът излиза от устата ми на малки мъгливи облачета. Една по една започнах да откъсвам страниците от тетрадката — смачквах ги в ръката си и след това ги хвърлях в една боклукчийска кофа. Когато стигнах до последния лист, влакът вече пристигаше.