Облак врабчета

1 „Витлеемска звезда“

Хейко се преструваше, че още спи, продължаваше да диша дълбоко и бавно, мускулите й отпочиваха, но не бяха отпуснати, устните й бяха затворени леко, сякаш ей сега ще се разтворят, очите й бяха спокойни под неподвижните клепки, обърнати навътре, към спокойното място в сърцевината на нейното същество. Тя по-скоро предугади, отколкото почувства, че той е буден до нея.

Надяваше се, че когато се обърне да я погледне, ще види:

Косата й: мрак в беззвездна нощ, разпилял се по синьото копринено спално бельо.

Лицето й: бледо като пролетен сняг, осветено със светлина, открадната от Луната.

Тялото й: обещаващи извивки под завивката, също от коприна, украсена с фина бродерия на двойка бели жерави, чиито шии бяха поруменели, обзети от завладялото ги безумство, докато танцуваха и се състезаваха във въздуха на фона на златно поле.

Изпитваше увереност в беззвездната нощ. Косата й — тъмна, лъскава, прекрасна — бе едно от най-добрите й качества.

Изразът „като пролетен сняг“ беше твърде далеч от действителността, дори поетичният образ да бе плод на щедро, метафорично сравнение. В детството си бе живяла в рибарско село в провинция Тоса. Прекараните толкова отдавна щастливи часове на слънце никога нямаше да могат да бъдат напълно забравени, защото бяха напръскали бузите й леко с лунички. А пролетният сняг е чисто бял. Е, това се компенсираше от лунната светлина. Той настояваше на това определение. Коя беше тя, че да изразява несъгласие с него?

Надяваше се, че я гледа. Заспала изглеждаше елегантна, дори когато спеше наистина. А когато се преструваше, както сега, въздействието върху мъжете обикновено бе опустошително. Какво ще направи той? Дали ще повдигне завивката, внимателно, дискретно, за да погледне невинната й голота? Или ще се усмихне, ще се наведе и ще я събуди с нежна ласка? А може да й се наслаждава, търпелив както винаги, и да чака очите й сами да се отворят.

Изобщо не би правила подобни догадки, ако ставаше дума за друг мъж, дори нямаше да й мине и една мисъл. Ала този бе различен. С него често се отдаваше на подобни фантазии. Дали защото той наистина се различаваше от всички останали, питаше се тя, или просто защото бе загубила най-глупашки ума си по този?

Генджи не оправда нито едно нейно предположение. Стана и отиде до прозореца, който гледаше към залива Йедо. Стоеше там гол в утринния мраз и се взираше много внимателно в онова, което го бе заинтригувало. От време на време потреперваше, но не понечваше да се облече. Хейко знаеше, че като млад е преминал строго обучение при монасите тендай на върха на планината Хией. Говореше се, че тези аскетични мистици са майстори в натрупването на топлина вътре в тялото и могат с часове да стоят голи под ледени водопади. Генджи се гордееше, че някога е бил техен ученик. Тя въздъхна и помръдна, все едно се раздвижва в съня си, за да потисне кикота, който едва не се изтръгна от нея. Очевидно Генджи не бе овладял техниката на тендай толкова добре, колкото би искал.

Въздишката й — измамна, както тя добре си даваше сметка, не откъсна Генджи от наблюдението му. Без дори да хвърли поглед към нея, той взе стария португалски телескоп, разви го докрай и отново съсредоточи вниманието си върху залива. Хейко си позволи да изпита разочарование. Беше се надявала… Какво се бе надявала? Надеждата, малка или голяма, беше мечта, нали така, нищо повече.

Представи си го как стои до прозореца. Виждаше го, без изобщо да го гледа. Генджи не би пропуснал да забележи нейната осведоменост, ако тя продължаваше с преструвката. Дори не бе напълно сигурна дали вече не я е забелязал. Това би обяснило защо не й бе обърнал внимание по-рано, когато стана, и после, когато тя изпусна въздишка. Той я дразнеше нарочно. А може би не беше така. Трудно бе да се каже. Затова престана да мисли и просто извика образа му пред очите си.

Беше прекалено красив за мъж. По тази причина и понеже обикновено се държеше изключително небрежно и поведението му се различаваше от самурайското, изглеждаше фриволен, крехък, дори женствен. Външният му вид лъжеше. Когато беше без дрехи, видимите бразди на мускулатурата му свидетелстваха за сериозната му отдаденост на военните дела. Изкуството на войната беше близък другар на импулсивността в любовта. Тя усети, че й става топло от спомените и въздъхна, този път без да иска. Вече бе почти невъзможно да се преструва, че спи. Позволи на очите си да се отворят. Погледна го и видя каквото си бе представяла. Онова, което се виждаше в отсрещния край на телескопа, трябва да бе пленително. Изцяло бе погълнало вниманието му.

След малко заговори със сънен глас:

— Господарю, ти трепериш.

Той продължи да наблюдава залива, но се усмихна и отвърна:

— Чиста лъжа. Недостъпен съм за студа.

Хейко се измъкна от леглото и облече долното кимоно на Генджи. Обви тялото си плътно с него, за да се затопли колкото е възможно, после коленичи и завърза хлабаво косата си с копринена панделка. Прислужницата й Сачико щеше да се мъчи часове да възстанови сложната й фризура на куртизанка. Засега това вършеше работа. Тя стана и тръгна към него със ситни стъпки, влачейки стъпала така, както трябваше да ходят елегантните жени, после, когато го доближи на около метър, се отпусна на колене и сведе глава. Задържа главата си приведена още известно време, не очакваше признание от него и не го получи. После се изправи, свали долното кимоно, загрято от топлината на тялото й и ухаещо на нейния аромат, и обгърна с него раменете му.

Генджи изсумтя и се загърна с дрехата.

— Ето, виж.

Тя пое предложения телескоп и огледа залива. Предишната вечер имаше шест кораба на котва, всичките бойни кораби от Русия, Британия и Америка. Сега до тях се виждаше седми — тримачтова шхуна. Тя бе по-малка от военноморските съдове, нямаше техните гребни колела и високите черни димни тръби. От двете й страни липсваха отвори за оръдия, на палубата също не се виждаха топове. До бойните кораби шхуната изглеждаше нищожна, но бе два пъти по-голяма от всеки японски кораб. Откъде бе пристигнала? От запад, от китайско пристанище? От юг, от карибските острови? От изток, от Америка?

Хейко каза:

— Когато си лягахме, търговския кораб го нямаше.

— Току-що пусна котва.

— Този ли чакаше?

— Може би.

Хейко се поклони и върна телескопа на Генджи. Той не бе споделил с нея какъв кораб очаква, а тя, разбира се, не бе го попитала. Най-вероятно самият Генджи не знаеше отговора на тези въпроси. Допускаше, че той чака да се изпълни предсказанието, а предсказанията бяха забележително несъвършени по своята същност. Независимо къде я водеха мислите, тя не откъсваше поглед от залива.

— Защо чужденците вдигаха толкова шум снощи?

— Празнуваха Нова година.

— До Нова година има шест седмици.

— Така е за нас. Първата нова луна след зимното слънцестоене, през петнайсетата година на император Комей. Но за тях Нова година настъпи. — Той каза на английски: — Първи януари хиляда осемстотин шейсет и първа. — После отново продължи на японски: — За тях времето върви по-бързо. Ето защо са толкова по-напред от нас. Това е тяхната Нова година, а ние оставаме още шест седмици в миналото. — Погледна я и се усмихна: — Засрамваш ме, Хейко. Не ти ли е студено?

— Аз съм просто жена, господарю. Там, където ти имаш мускули, аз имам тлъстина. Този недостатък ми осигурява топлина малко по-дълго време. — Тя напрегна всичките си сили, за да не реагира на студения въздух. Да затопли кимоното с тялото си, после да му го даде беше умерено очарователен жест. Ако потрепереше, щеше да подчертае какво е направила и цялото изящество на жеста би се изгубило.

Генджи отново погледна корабите.

— С парни двигатели, които ги задвижват, независимо дали духа вятър, или морето е спокойно. Топове, които могат да предизвикат разрушения на мили от тях. Пушка за всеки войник. В продължение на триста години се заблуждавахме с култа към меча, а те правеха всичко възможно да станат по-ефективни. Дори езикът им е по-ефективен. Поради това — и мисленето им. Ние сме толкова неясни. Разчитаме много на подразбиращото се и неизреченото.

— Толкова ли е важна ефективността? — поинтересува се Хейко.

— Да, във време на война, а войната се задава.

— Това предсказание ли е?

— Не, просто здрав разум. Навсякъде, където отидат, чужденците грабят каквото могат. Живот, съкровища, земя. Завладяха по-добрата част от три четвърти от света от неговите законни управници, плячкосваха, убиваха, поробваха.

Хейко се обади:

— Колко различно от нашите велики владетели.

Генджи се разсмя весело.

— Наш дълг е да гарантираме, че плячкосването, убийствата и поробването в Япония са наше дело. Иначе как бихме могли да се наричаме велики владетели?

Хейко се поклони.

— Чувствам се сигурна, след като знам за тази силна защита. Мога ли да ти приготвя банята, господарю мой?

— Благодаря.

— За нас това е часът на дракона. А за тях какъв час е?

Генджи погледна швейцарския часовник на масата и отговори на английски:

— Седем часа и четири минути сутринта.

— Кога предпочиташ да се къпеш, господарю мой, в седем часа и четири минути сутринта или в часа на дракона?

Генджи отново се засмя с волния си и непринуден смях, после се поклони в знак на признание на чувството й за хумор. Много от неговите клеветници коментираха, че се смеел прекалено често. Това е, твърдяха те, доказателство за критично отсъствие на сериозност в тези опасни времена. Може би това беше вярно. Хейко не можеше да прецени. Ала тя бе сигурна, че й е приятно да го чува да се смее.

Отвърна на поклона му, отстъпи назад три крачки, после се обърна, за да се отдалечи. Беше гола в стаята на любовника си, но походката й не би могла да е по-грациозна, дори да беше в пълно церемониално облекло в двореца на шогуна. Усещаше погледа му върху тялото си.

— Хейко — повика я той, — почакай малко.

Тя се усмихна. Беше я игнорирал толкова дълго, колкото бе способен да се сдържа. Сега той идваше при нея.

Негово преосвещенство Зефаная Кромуел, покорен слуга на Светлината на правдивото слово на пророците на Христос, нашия Бог, погледна отвъд водата към град Йедо, пренаселения езически мравуняк на греха, където той бе изпратен да разпространява Божието слово сред невежите японци. Правдивото слово, преди тези пропаднали езичници да бъдат напълно съсипани от паписти, привърженици на епископалната църква, които бяха просто маскирани паписти, и калвинисти и лютерани — нищо друго, освен преследващи печалба търговци, скрили се зад името на Бога. Еретични отстъпници бяха стъпкали Правдивото слово в Китай. Негово преосвещенство Кромуел беше твърдо решен те да не триумфират и в Япония. В предстоящата битка, при Армагедон, тези самураи биха били изключително силни, ако приемеха Христос и се превърнеха в истински Христови воини. Те не се страхуваха от смъртта, бяха родени за война и щяха да бъдат най-идеалните мъченици. Това бе бъдещето, ако изобщо имаше бъдеще. Настоящето не изглеждаше обещаващо. Това бе прокълната земя на проститутки, содомити и убийци. Ала него го поддържаше Правдивото слово и той щеше да триумфира. Бог ще бъде удовлетворен.

— Добро утро, Зефаная.

Гласът й веднага стопи правдивия му гняв и той почувства, че у него се надига ужасяващата, вече позната топлина, която не подлежеше на контрол и изгаряше мозъка и слабините му. Не, не, повече няма да се поддава на тези дяволски фантазии.

— Добро утро, Емили — отвърна той. Когато я погледна, се стараеше да изглежда строг и безучастен. Емили Гибсън, верен последовател от паството му, негова ученичка и годеница. Опита се да не мисли колко свежо е тялото й под дрехата, как се надига пищната й гръд, колко мамеща е извивката на бедрата й, колко дълги и безупречно оформени са краката й, как проблясват глезените й, когато полата й се развяваше в движение. Опита се да не си представя онова, което още не бе видял. Гърдите й, освободени от дрехата и отпуснати, напращели, формата и цвета на зърната й. Коремът й, който криеше плодната утроба, готова да поеме неговото напиращо семе. Хълмът, под който ставаше размножаването, толкова свещен за заповедите на Нашия господар Бог, толкова осквернен от дяволските чувствени съблазни, миризма и вкус. О, изкушенията и измамите на плътта, неистовият глад на плътта, бушуващите пламъци на безумието, което плътта подпалваше с възпламеняваща похот. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.1 Той не си даде сметка, че говори на висок глас, докато не чу Емили да му отговаря.

— Амин.

Преподобният Кромуел почувства, че светът се отдалечава с шеметна скорост от него и отнася със себе си Божията милост и спасението, обещани от Исус Христос, единствения роден син на Бог. Трябваше да отблъсне всички мисли за плътта. Отново погледна отвъд водата към Йедо.

— Най-голямото ни предизвикателство. Безбройните грехове на ума и тялото. Безбожниците, които нямат чет и брой.

На лицето й грейна онази нейна лека, замечтана усмивка.

— Сигурна съм, че ти ще се справиш със задачата, Зефаная. Ти си истински Божи човек.

Вълна срам заля преподобния Кромуел. Какво би си помислило това невинно и доверчиво дете, ако знаеше какъв скверен глад го измъчва всеки миг в нейно присъствие?

— Нека се молим за езичниците — и коленичи на палубата. Емили покорно коленичи до него. Прекалено близо, прекалено близо. Той усещаше топлината на тялото й и въпреки всички усилия, които положи, за да не забелязва, ноздрите му се изпълниха с естествения парфюм на нейната сексуалност.

— „Князете му посред него са рикащи лъвове — поде преподобният Кромуел, — съдиите му — вечерни вълци, които не оставят до сутринта нито една кост. Пророците му са човеци лекомислени, вероломни; свещениците му оскверняват светинята, тъпчат закона. Господ е праведен посред него, не върши неправда, всяка сутрин явява Своя съд неизменно; но беззаконникът не знае срам.“ — Черпейки увереност от познатите стихове на Правдивото слово, гласът му укрепваше и ставаше все по-силен и в собствените му уши вече звучеше като гласа на самия Господ. — „И тъй, чакайте Ме, казва Господ, до оня ден, когато ще се дигна за опустошение; защото е определено от Мене да събера народи, да свикам царства, за да излея върху тях Моето негодувание, всичката ярост на Моя гняв; защото от огъня на яростта Ми ще бъде погълната цялата земя.“2 — Той направи пауза, за да си поеме въздух. — Амин! — изкрещя той.

— Амин — повтори Емили с нежния си глас, сякаш напяваше люлчина песен.

Във високата кула за наблюдение на морето в замъка Йедо холандски астрономически телескоп с големината на главен топ на английски военен кораб бе монтиран на върха на сложен френски триножник с възможности за най-сложни движения. Телескопът бе подарък от холандското правителство за първия шогун Токугава — Иеясу, преди около двеста и петдесет години. Наполеон Бонапарт изпрати триножника на единайсетия шогун от династията — Йенари, по случай коронацията му като император на Франция. Така наречената империя просъществува едва десет години.

Когато часът на дракона отстъпи пред часа на змията, Каваками Еичи гледаше през огромния телескоп. Той бе насочен не към Космоса, а към дворците на великите владетели в района Цукиджи на по-малко от миля. Умът му обаче беше другаде. Размишлявайки върху историята на самия телескоп, той стигна до извода, че сегашният шогун — Йемочи, вероятно ще е последният Токугава, удостоен с тази висока чест. Въпросът, разбира се, беше кой ще е следващият? Като ръководител на тайната полиция на шогуна задължение на Каваками беше да защитава режима. Като предан поданик на императора, сега вече лишен от власт, но надарен с неприкосновените пълномощия на боговете, негово задължение бе да пази страната. В по-добри времена тези две задължения бяха неразделни. Сега това не бе необходимо. Лоялността бе най-основната от самурайските ценности. Без лоялност нямаше нищо. За Каваками, който разглеждаше лоялността от всеки възможен ъгъл — да следи за лоялността бе в крайна сметка негова професия, — ставаше все по-ясно, че настъпва краят на дните на личната преданост. В бъдеще лоялността ще трябва да бъде кауза, принцип, идея, а не човек или фамилия. Сам по себе си фактът, че подобна нечувана мисъл му мина през ум, бе чудо — това бе знак и за коварното влияние на чужденците.

Той отмести телескопа от дворците към залива. Шест от седемте кораба на котва бяха бойни. Чужденците. Те промениха всичко. Първо пристигането на флотата на Черните кораби преди седем години под командването на арогантния американец Пери. Последваха унизителните договори с чужди държави, които им дадоха правото да влязат в Япония и ги освободиха от юрисдикцията на японското законодателство. Все едно те измъчват и насилват, неведнъж, а неколкократно, а в същото време се налага да се усмихваш, покланяш и изразяваш благодарност. Ръката на Каваками се сви в юмрук, сякаш стискаше меча му. Колко пречистващо би било да ги обезглави всичките. Някой ден и това несъмнено ще стане. За нещастие нямаше да е днес. Замъкът Йедо бе най-укрепеното място в цяла Япония. Самото му съществуване помагаше съперничещите си родове да се въздържат от опити да изпробват силата на управлението на Токугава в продължение на три десетилетия. Всеки от тези кораби обаче би могъл да превърне величавата крепост в окървавен куп камъни за броени часове. Всичко се промени и онези, които ще оцелеят и ще благоденстват, също трябва да се променят. Начинът на мислене на чужденците, научен, логичен, безпристрастен, беше онова, което им позволяваше да произвеждат техните удивителни оръжия. Трябваше да има начин тяхното мислене да бъде използвано, без да се превърнат в демони — противни консуматори на мърша, каквито бяха чужденците.

— Господарю — гласът на неговия заместник Мукай се чу пред вратата.

— Влез.

Застанал на колене, Мукай приплъзна и отвори вратата, поклони се, влезе пак на колене и плъзна обратно вратата.

— Новопристигналият морски съд е „Витлеемска звезда“. Тръгнал е от Сан Франциско, на западния бряг на Америка, преди пет седмици и се е отбил в пристанището на Хонолулу, Хавайските острови, преди да продължи насам. В товара му няма експлозиви, нито огнестрелни оръжия, никой от пътниците му не е известен като агент на чуждо правителство, военен експерт или престъпник.

— Всички чужденци са престъпници — отвърна Каваками.

— Така е, господарю — съгласи се Мукай. — Исках да кажа само, че никой от тях няма криминално досие, доколкото показва нашата информация.

— Това е без значение. Американското правителство е много слабо в проследяването на хората си. Това е съвсем разбираемо, тъй като повечето от тях са неграмотни. Как може да се поддържа разумен архив, когато половината архивари не могат нито да четат, нито да пишат?

— Съвсем вярно.

— И какво още?

— Трима християнски мисионери с петстотин библии на английски език.

Мисионери. Виж, това разтревожи Каваками. Чужденците бяха изключително свирепи по въпроси, които те характеризираха като „религиозна свобода“. Това беше, разбира се, напълно абсурдна идея. В Япония хората от всяка провинция бяха последователи на религията, определена от техния велик владетел. Ако великият владетел принадлежеше към конкретна секта на будизма, тогава народът му също бе от тази секта. Ако той бе шинтоист, и те бяха шинтоисти. Ако беше и будист, и шинтоист, то и те бяха и от двете секти. Поданиците освен това имаха свободата да следват всяка друга религия, която изберат. Религията се интересуваше от друго царство, а шогунът и великите владетели не се интересуваха от никое друго царство освен от тяхното. Християнството беше съвсем различно. Предателството бе просто вградено в доктрината на чужденците. Един Бог за целия свят, Бог, който е поставен над боговете на Япония и над Небесния син, негово най-августейшо императорско величество император Комей. Първият шогун Токугава — Иеясу, мъдро осъди християнството. Той изгони чуждоземните свещеници, разпъна на кръст хиляди покръстени, това стана преди повече от двеста години. Християнството все още бе официално забранено. Но този закон повече не можеше да бъде налаган със сила. Японските мечове не можеха да се опълчат на пушките на чужденците. И така „религиозната свобода“ означаваше, че всеки човек може да практикува избраната от него религия, с изключение на всички останали. Освен насърчаването на анархията, което бе достатъчно лошо, това даваше на чужденците достатъчен претекст за намеса на страната на техните братя по религия. Каваками беше убеден, че това е истинската причина за „религиозната свобода“.

— Кой ще приеме мисионерите?

— Великият владетел на Акаока.

Каваками затвори очи, пое дълбоко дъх и се съсредоточи. Великият владетел на Акаока. Напоследък чуваше името му много по-често, отколкото би искал. Феодалното му владение беше малко, отдалечено и незначително. Две трети от великите владетели притежаваха по-богати земи. Сега обаче, както винаги във времена на несигурност, великият владетел на Акаока придоби известност, която изобщо не съответстваше на истинската му значимост. Нямаше значение дали е лукав стар воин и политик, като покойния владетел Киори, или е женствен дилетант като наследника му владетеля Генджи с момчешкото си поведение. От векове слухове ги въздигаха далеч над мястото, което заслужаваха. Слуховете за предполагаемата им дарба да правят предсказания.

— Трябваше да го арестуваме, когато регентът беше убит.

— Това беше акт на ксенофобски настроени радикали, а не на християнски симпатизанти — отвърна Мукай. — Той изобщо не беше замесен.

Каваками се намръщи.

— Започваш да говориш като чужденец.

Мукай осъзна грешката си и се поклони ниско.

— Прости ми, господарю. Не се изразих правилно.

— Ти цитира факти и доказателства, сякаш те са по-важни от онова, което е в сърцето на човек.

— Моите най-искрени извинения, господарю мой. — Лицето на Мукай все още бе притиснато към пода.

— Мислите са толкова важни, колкото и действията, Мукай.

— Да, господарю.

— Ако мъжете, особено великите владетели, не са отговорни за своите мисли, тогава как цивилизацията ще оцелее след клането на варварите?

— Да, господарю мой. — Мукай повдигна леко глава да погледне Каваками. — Да издам ли заповед за арестуването му?

Каваками се обърна отново към телескопа. Този път той се съсредоточи върху кораба, който Мукай бе нарекъл „Витлеемска звезда“. Благодарение на мощното увеличение, което му даваше холандският уред, видя на палубата забележително грозен мъж — дори за чужденец. Очите му бяха изпъкнали, сякаш вътре в ъгловатата му глава нещо оказваше огромен натиск и ги изтласкваше навън. Лицето му беше насечено от причинени от страдания бръчки, устата му бе изкривена вероятно в постоянна гримаса, раменете му се повдигаха и бяха извити от неимоверно напрежение. До него стоеше млада жена. Кожата й изглеждаше изключително мека и гладка, без съмнение илюзия, създадена от техническите възможности на оптичното стъкло. Иначе тя беше звяр като всички тях. Мъжът каза нещо и коленичи на палубата. След малко жената коленичи до него. Двамата се отдадоха на някакъв християнски молитвен ритуал.

Вина заради собствените му мисли накара Каваками да реагира малко по-остро на едва забележимото чуждо влияние в думите на Мукай. Разбира се, не можеше и дума да става за арест. Акаока бе дребна провинция, но свирепостта на нейните верни самурайски корпуси бе легендарна от векове. Всеки опит за арест щеше да доведе до вълна от убийства, които можеха да замесят и други велики владетели, да предизвикат повсеместна гражданска война, която от своя страна би била твърде съблазнителна възможност за чуждо нахлуване. Ако трябваше да бъде елиминиран великият владетел на Акаока, това би трябвало да стане с не толкова директни средства. Средства, с които Каваками вече разполагаше.

— Не още — отговори Каваками. — Оставете го на мира засега и нека видим кого още можем да хванем в паяжината.

Оръжието беше в дясната му ръка, а ножът — в лявата, точно преди да отвори очи. Старк се събуди, в ушите му отекваха яростни викове. Бледата утринна светлина проникваше в каютата му и хвърляше леки, движещи се сенки. Пистолетът проследи очите му, докато те претърсваха помещението. Никой не се бе скрил там в очакване на смъртта. Все още беше сам. За момент си помисли, че отново сънува кошмар.

— И тъй, чакайте Ме, казва Господ, до оня ден, когато ще се дигна за опустошение…

Той позна гласа на Кромуел, който идваше от палубата над каютата му. Въздъхна и отпусна оръжие. Свещеникът отново се бе заловил със задълженията си и бълваше адски огън от дробовете си.

Старк стана от койката. Сандъкът му бе отворен, готов за последни приготовления. След няколко часа щеше да стъпи на брега на непозната земя. Усети успокоителната тежест на големия пистолет в ръката си. Беше четирийсет и четвърти калибър, револвер „Колт“, армейски модел с шестинчова цев. Можеше да освободи близо килограм стомана и барут само за една секунда, поразявайки човешко тяло на шест метра от първи изстрел три пъти от пет опита, и от втори изстрел — другите два пъти. От три метра можеше да изпрати първия куршум между очите на човек, или в дясното, или в лявото му око, както предпочитате, два пъти от три опита. Третият път, ако човекът тичаше, Старк можеше да прониже гръбнака му точно в основата на врата и да отдели главата от раменете му.

Предпочиташе да носи колта винаги със себе си — в отворен кобур, ниско на дясното си бедро. Сега обаче не беше време да носи оръжието си открито. Нито пък нож с размерите на малък меч. Ножът се върна в калъфа и бе прибран в сандъка между двата пуловера, които Мери Ан му беше изплела. Загъна колта в стара кърпа за баня и го сложи до ножа. Покри ги със сгънати ризи, а върху дрехите подреди десет библии. В трюма на кораба имаше още петстотин. Как японците щяха да четат версията на крал Джеймс, знаеха само Бог и Кромуел. За Старк нямаше значение. Неговите интереси към скрижалите започваха и свършваха с втори стих от Битие. „А Земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната…“3 Съмняваше се, че изобщо може да бъде повикан да проповядва. Кромуел твърде много обичаше звука на собствения си глас.

Старк имаше още едно оръжие — компактен джобен пистолет „Смит енд Уесън“, трийсет и втори калибър. Беше достатъчно малък, за да го скрие под куртката си, и достатъчно лек, за да го държи в подсилен джоб на лявата предница на жилетката си, точно над колана. За да го извади, трябваше да бръкне по диагонал под куртката и жилетката. Пробва на няколко пъти, упражнява се, докато тялото запомни движенията и успя да ги усъвършенства и да постигне необходимата бързина. Нямаше представа доколко добър е трийсет и втори калибър, ако се наложеше да се справи с някого. Надяваше се да е по-добър от пистолета двайсет и втори калибър, който бе имал преди това. Трийсет и втори калибър можеше да изстреля пет куршума в човек, а ако човекът бе достатъчно едър, ядосан и уплашен, той нямаше да го остави на мира, кръв ще тече по лицето и гърдите му, трийсетсантиметровото лезвие на неговия нож ще бъде гладно за вътрешностите на противника, а с точен удар с празното оръжие по главата ще го довърши.

Старк облече жакета си, взе шапката и ръкавиците си и се изкачи по стълбите. Когато излезе на палубата, Кромуел и годеницата му Емили Гибсън тъкмо бяха прошепнали: „Амин“, и се изправяха на крака.

— Добро утро, братко Матю — поздрави го Емили. Носеше просто памучно боне, евтино палто, издуто на места от памучните подплънки, а около врата си бе навила стар вълнен шал, с който прогонваше студа. Непокорна къдрица златиста коса се бе измъкнала от бонето до дясното й ухо. Тя се протегна и я напъха обратно, сякаш бе нещо, от което трябваше да се срамува. Как беше онзи стих? Нещо като „не хвърляй перлите си пред свинята, за да не ги стъпче и да се нахвърли върху теб“4. Странно. Караше го да се сеща за библейски стихове. Може би в края на краищата бе родена за съпруга на свещеник. Безпокойство изви за кратко едната й вежда, преди тюркоазните й очи отново да заблестят и да му се усмихне: — Да не би нашите молитви да те събудиха?

Старк отвърна:

— Какво по-добро от това да те събуди Божието слово?

— Амин, братко Матю — обади се Кромуел. — Не е ли казано, не давай сън на очите си и дрямка на клепките си.

— Амин — хорово изрекоха Емили и Старк.

Кромуел направи широк жест към земята.

— Ето я, братко Матю, Япония. Четирийсет милиона души са обречени на вечно проклятие, но и на милостта на Господ и нашите собствени самоотвержени усилия.

Старк забеляза, че докъдето му стигаше погледът, земята бе покрита с постройки. Повечето от тях бяха ниски и с окаян вид, не повече от триетажни. Градът бе огромен, но изглеждаше сякаш може да бъде пометен от силен вятър или да бъде изгорен от драсването на клечка кибрит. С изключение на дворците по крайбрежието и бялата крепост с кули с черни покриви на около миля от брега.

— Готов ли си, братко Матю? — попита го Кромуел.

Старк отвърна:

— Да, братко Зефаная, готов съм.

Сохаку, абат на манастира Мушиндо, седеше сам в своето ходжо, площ от три квадратни метра, където в усамотение медитираше местният дзен учител. Седеше, без да помръдне, в поза пълен лотос, клепките му бяха притворени, очите приличаха на тесни цепки, не виждаше, не чуваше, не чувстваше. Птичките чуруликаха на дърветата отвън. Лек бриз, който се надигна заедно със слънцето, премина през коридора. В кухнята монасите тракаха със съдовете, докато подготвяха следващото ядене. Не биваше да вдигат такъв шум. Сохаку усети, че се е отдал на мисли, и въздъхна. Е, този път продължи минута или две. Във всеки случай ставаше все по-добър. Стисна зъби, за да преодолее болката, вдигна десния си крак от лявото бедро с две ръце и го постави на пода пред себе си. Наведе се назад и вдигна левия си крак от дясното бедро, после го опъна до другия. Ох. Какво прекрасно удоволствие може да донесе обикновеното опъване на краката. Животът наистина бе дар и загадка. Откъм кухнята отново се чу тракането на съдове и някой се засмя. Изглежда беше Таро. Този недисциплиниран мързелив глупак.

С очи, изпълнени с мрачна решителност, Сохаку се изправи на крака и излезе от ходжо. Движенията му не бяха бавни, внимателни и обмислени като на дзен монах, какъвто вече беше. Стъпките му бяха дълги, напористи, без да позволяват възможността за пауза или оттегляне, това бяха обичайните му стъпки още от времето преди да даде двеста и петдесетте обета за монашество, от времето, когато беше самураят Танака Хидетада, командир на кавалерия, васал под клетва на живот и смърт на Окумичи-но-ками Киори, последния велик владетел на Акаока.

— Идиоти! — Той прекрачи прага на кухнята. С влизането му тримата едри мъже в кафяви роби на дзен послушници незабавно паднаха на колене и притиснаха силно бръснатите си глави към пода. — Къде мислите, че се намирате? Какво си въобразявате, че правите? Нека бащите ви бъдат прокълнати като жени във всички следващи прераждания! — Никой от тримата мъже не помръдна, нито издаде звук. Останаха на място, снишени колкото е възможно повече. Сохаку знаеше, че ще останат така, докато им разреши да станат. Сърцето му се смекчи. В интерес на истината те бяха добри хора. Лоялни, смели, добре обучени. Да бъдат монаси бе трудно за всички тях.

— Таро.

Таро леко повдигна глава от пода и погледна Сохаку:

— Да!

— Занеси закуската на господаря Шигеру.

— Да!

— И внимавай. Не искам да изгубя още един човек, дори да е толкова безполезен, колкото си ти.

Когато се покланяше, Таро се усмихна. Ядът на Сохаку бе преминал.

— Да! Ще го изпълня незабавно.

Сохаку се оттегли, без да каже нищо повече. Таро и другите двама мъже — Муне и Йоши — се изправиха. Муне отбеляза:

— Напоследък настроението на господаря Хидетада постоянно е лошо.

— Имаш предвид преподобния абат Сохаку — отвърна Таро, докато сипваше супа в купата.

Йоши изсумтя:

— Настроението му ще е лошо, каквото и име да предпочете да използва. Десет часа медитация всеки ден. Никакви тренировки с меч, копие или лък. Кой може да издържи на подобен режим, без да е в лошо настроение.

— Ние сме самураи от рода Окумичи — припомни му Таро, кълцайки маринована репичка на малки парченца. — Наше задължение е да се подчиняваме на господаря, каквото и да ни заповяда.

— Така е — съгласи се Муне, — но не е ли също наше задължение да го правим в добро настроение.

Йоши отново изсумтя, но взе метлата и започна да мете кухнята.

— „Когато стрелецът пропусне целта си — започна Таро, цитирайки Конфуций, — той трябва да потърси грешката в себе си.“ Не е наша работа да критикуваме висшестоящите. — Постави купата и маринованите зеленчуци на табла заедно с малко съдче с ориз. Когато Таро излезе от кухнята, Муне миеше съдовете, като внимаваше да не трака много с тях.

Беше хубава зимна утрин. Студът, който проникваше през тънката му роба, го ободряваше. Колко освежително би било да се гмурне в потока до храма и да застане под ледената вода на малкия му водопад. Подобни удоволствия му бяха забранени сега.

Сигурен беше, че това е временна забрана. Въпреки че сегашният велик владетел на Акаока не беше воин като дядо си, той все пак принадлежеше на рода Окумичи. Задаваше се война. Това бе ясно дори на обикновен човек като Таро. А когато се водеше война, мечовете на рода Окумичи бяха сред първите, които се обагряха с кръвта на враговете. Отдавна чакаха. Когато войната започнеше, те нямаше да бъдат повече монаси.

Таро стъпваше леко по малките камъчета на пътеката между голямата зала и жилищното крило. Когато камъчетата бяха влажни, те бяха измамно хлъзгави. Когато бяха сухи, при всяка стъпка издаваха звук от търкането си едно в друго. Преподобният Сохаку предложи едногодишно освобождаване от задълженията в конюшнята на първия човек, който премине пътеката тихо на десет стъпки. Засега Таро беше най-добър, но беше твърде далеч от представата за безшумно. Необходима му бе много по-голяма практика.

Другите двайсет монаси щяха да седят, медитирайки още трийсет минути, преди Муне да удари звънеца за първото ядене за деня. Деветнайсет монаси, това е. Беше забравил за Джиоджи, чийто череп бе счупен вчера, докато изпълняваше задачата, възложена сега на Таро. Мина през градината и стигна до стената, която очертаваше периметъра на храмовата площ. Близо до стената имаше малка колиба. Той коленичи до вратата. Преди да се обади, той застана нащрек. Нямаше никакво желание да се присъедини към Джиоджи в погребалния огън.

— Господарю — проговори той. — Таро е. Донесох ти закуска.

— Летим във въздуха в огромни метални кораби — чу се отвътре глас. — В часа на тигъра сме тук. В часа на глигана сме в Хирошима. Пътуваме по въздуха като богове, но не сме доволни. Закъсняваме. Бихме искали да пристигнем по-рано.

— Влизам, господарю — Таро отстрани дървения прът, който залостваше вратата и я отвори. Непоносимото зловоние на пот, изпражнения и урина веднага атакува ноздрите му и сви стомаха му във вибриращ възел. Той се изправи и се отдалечи колкото бе възможно по-бързо, без да размести храната на таблата. По обратния път с усилие успя да удържи жлъчния сок далеч от устата си. Трябваше да изчисти стаята, преди да сервира закуската. Това означаваше, че трябва да изчисти и нейния обитател. Нещо, което не можеше да свърши сам.

— В ръцете си държим малки рогове. Шепнем си един на друг през тях.

— Господарю, ще се върна скоро. Моля те, успокой се.

В интерес на истината гласът му бе спокоен въпреки безумието на думите му.

— Чуваме се ясно, въпреки че сме на хиляда мили един от друг.

Таро бързо се върна в кухнята.

— Вода, парцали — поръча той на Муне и на Йоши.

— В името на милостивия Буда на съчувствието — отговори Йоши, — моля те, кажи ми, че не е изцапал пак стаята си.

Таро му рече:

— Съблечи се по превръзка. Няма смисъл да цапаш дрехите си. — Той самият свали робата си, сгъна я прилежно и я постави на рафта.

Когато минаха през градината и отново видяха колибата, Таро се ужаси при мисълта, че е оставил вратата отворена. Щом забелязаха това, двамата му спътници спряха рязко.

— Не затвори ли вратата, преди да тръгнеш? — попита Муне.

— Трябва ни още помощ — нервно отбеляза Йоши.

Таро се задоволи да каже:

— Чакайте тук.

Доближи колибата много предпазливо. Не само бе забравил вратата отворена, но и вонята бе толкова отблъскваща, че той не бе погледнал вътре, преди да отиде да извика помощ. Беше невероятно техният повереник да се освободи от оковите, които го задържаха на едно място. След вчерашния инцидент с Джиоджи не само ръцете и краката на владетеля Шигеру бяха вързани към тялото, но и четири въжета бяха опънати до всяка от четирите стени. Шигеру не можеше да се движи на повече от стъпка в едната посока, тъй като в противен случай някое от въжетата ограничаваше действията му. Все пак това беше задължение на Таро.

Вонящите миризми бяха силни както преди, но сега той беше твърде разтревожен, за да ги забележи.

— Господарю?

Отговор не последва. Огледа помещението набързо, за да се предпази от евентуално нападение. Четирите въжета все още бяха свързани със стените, но не и с Шигеру. Таро притисна тялото си към външната стена отляво и погледна към дясната страна на колибата, после смени положението си и провери другата половина от малкото пространство. Колибата бе съвсем празна.

— Информирайте абата — поръча Таро на Йоши. — Нашият гост е напуснал жилището си.

Докато Йоши тичаше да обяви тревога, Таро и Муне стояха един до друг и оглеждаха несигурно близката околност.

— Може да е напуснал територията на храма и да е тръгнал обратно към Акаока — рече Муне. — А може да се крие навсякъде. Преди да се разболее, той умееше да се крие майсторски. Може да е в градината с дузина коне и кавалеристи и да не го виждаме.

— Той няма нито коне, нито кавалеристи с него — отвърна Таро.

— Не искам да кажа — започна да обяснява Муне, — че може, а че би могъл, а и ние изобщо нямаме представа къде е. Когато е сам, е способен лесно да се изплъзне от преследването.

Таро не успя да отговори, първо, заради изражението на ужас и удивление, изписано на лицето на Муне, когато той погледна не Таро, а зад рамото му, и второ, както разбра по-късно, от камъка с размер на юмрук, който се стовари върху тила му.

Когато Таро се върна в съзнание, Сохаку се грижеше за раната на Муне, тъй като едното му око бе подуто и напълно затворено. С другото си око Муне погледна злобно Таро.

После му каза:

— Сгрешил си. Господарят Шигеру е бил в колибата.

— Как е възможно? Огледах добре, вътре нямаше никого.

— Не си погледнал нагоре — Сохаку провери превръзката на тила на Таро. — Ще живееш.

— Бил е прилепнал към стената над прага — обясни Муне. — Изскочил е навън, когато се обърна с гръб да говориш с мен.

— Това е непростимо, господарю — Таро се опита да зарови лице в земята. Сохаку му попречи да го направи.

— Успокой се — рече Сохаку невъзмутимо. — Нека не забравяме изключителната му подготовка. В продължение на двайсет години владетелят Шигеру е бил главен инструктор по бойни изкуства на нашия род. Не е срамно да бъдеш победен от него. Разбира се, това не е извинение за небрежността ти. Следващия път се увери, че е добре вързан, преди да го оставиш, и винаги заключвай вратата.

— Да, господарю.

— Вдигни глава. Усилваш кървенето, като я навеждаш. Освен това аз съм абат, а не господар.

— Да, преподобни абате — отвърна Таро. — Откриха ли господаря Шигеру?

— Да — Сохаку се усмихне без сянка от присмех. — В оръжейницата е.

— Той има оръжия?

— Той е самурай — обясни му Сохаку — и е в оръжейницата. Ти какво си мислеше? Да, има оръжия. Всъщност има всички оръжия. А ние нямаме никакви, като изключим предмети, които можем да пригодим за тази цел.

Йоши дотича, все още само по набедрена превръзка, но сега носеше триметров кол, току-що отсечен от бамбуковата горичка край храма.

— Не направи никакъв опит да избяга, господарю. Залостили сме вратата на оръжейницата, колкото е възможно по-здраво, с греди и бурета с ориз. Ако той обаче наистина реши да избяга…

Сохаку кимна. В оръжейницата имаше три бурета барут. Шигеру можеше да взриви всяко препятствие. Всъщност, ако вземеше подобно решение, щеше да взриви цялата оръжейница заедно със себе си. Сохаку се изправи.

— Остани тук — поръча той на Йоши. — Погрижи се за другарите си. — Той самият тръгна през градината към оръжейницата. Там откри другите монаси въоръжени като Йоши с триметрови бамбукови колове. Те изобщо не бяха идеалното оръжие, с което да се противопоставят на мъжа с меч, който въпреки отслабващата го лудост беше несъмнено най-добрия в страната. Със задоволство отбеляза, че хората му се бяха построили както трябва. Тънка преграда от четирима наблюдатели край затворената задна част на постройката и три групи, всяка от петима мъже, отпред, където Шигеру би се появил, ако опиташе да избяга.

Сохаку отиде до предната врата, залостена, както Йоши му бе описал, с греди и тежки бурета с ориз. Отвътре дочуваше свистенето на стомана във въздуха. Шигеру тренираше, вероятно с мечове в двете ръце. Той бе един от малкото съвременни воини, достатъчно силни и обучени, за да следват стила с двата меча на легендарния Мусаши отпреди двеста години. Сохаку се поклони почтително пред вратата и каза:

— Господарю Шигеру. Аз съм Танака Хидетада, командирът на кавалерията. Мога ли да говоря с вас? — Той си помисли, че предишното му име ще предизвика по-малко объркване. Надяваше се също така да получи отговор. Двамата с Шигеру бяха другари по оръжие в продължение на двайсет години.

— Можеш да видиш въздуха — обади се гласът отвътре. — Пластове багри на хоризонта, гирлянди за залязващото слънце. Красиво, спиращо дъха.

Сохаку не разбра смисъла на думите му и отговори:

— Мога ли да ви помогна с нещо, господарю?

Единственият отговор отвътре бе свистенето на мечовете, които разсичаха въздуха.

Баркасът цепеше водата по посока на сложната плетеница от пристани, които образуваха пристанище Йедо. Леката мъгла над морето, образувана от пръските на пречупващата се вълна, докосна бузата на Емили с ледената си роса. „Астерн“, японски лихтер, маневрира и застана до „Витлеемска звезда“, готов да прехвърля товара от кораба на брега.

— Ето къде отиваме — посочи Зефаная, — в този дворец до брега. Господарят му го нарича „Спокоен жерав“.

Брат Матю отбеляза:

— Прилича повече на крепост, отколкото на дворец.

— Отлично наблюдение, братко Матю. Добре е да имаме предвид къде отиваме. Сред най-опасните езичници на земята. „Едни — с колесници, други — с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим.“5

— Амин — отговориха брат Матю и Емили.

Емили се опита да не допуска очакванията й да надхвърлят действителността. Тук щеше да се реши съдбата й. А когато тя се разкриеше, дали щеше отговори на мечтите й? Седеше до своя годеник, преподобния Зефаная Кромуел, и даваше вид, че е постигнала душевен мир. „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име.“6 В пазвата й сърцето й биеше толкова силно и за нея беше изненада, че само тя го чува.

Обърна се към Зефаная и забеляза, че той я гледа. Бузите и веждите му както винаги бяха стегнати от праведно съсредоточаване, което караше очите му да изпъкват, устните му да се обръщат, а дълбоките бръчки по лицето му да се врежат още повече. Този свиреп и проницателен вид винаги я караше да усеща погледа му в най-тайните дълбини на съществото си.

— „Името на Господа е яка кула — рече Зефаная, — побегне ли в нея праведник, в безопасност е.“7

— Амин — отговори Емили. Зад себе си чу като ехо брат Матю също да казва „Амин“.

— Той няма да те подведе — продължи Зефаная, гласът му ставаше все по-силен, а лицето — по-червено, — нито ще те изостави!

— Амин — казаха Емили и брат Матю.

Ръката на Зефаная, която беше откъм нея, се вдигна, сякаш да я докосне, после той примигна и прибра изпъкналите си очи обратно в главата си. Ръката му падна върху собственото му бедро. Погледна през носа на кораба към приближаващия док. Библейски слова излязоха от гърлото му под формата на потиснат шепот:

— „Но където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог — мой Бог.“8

— Амин — рече Емили.

В интерес на истината тя се страхуваше повече от това, което бе зад нея, отколкото от предстоящото. Какъвто и ужас да изпитваше от приближаването на неизвестното, той беше потискан и канализиран от очакването и отдавна се бе превърнал в надежда.

Япония. Никоя друга страна не би могла да е по-различна от нейната родина и все пак да принадлежи на зелената Земя на Господ. Религия, език, история — Япония и Америка нямаха нищо общо. Никога не бе виждала японец или японка, като се изключат музейните дагеротипи. А японците, беше й казал Зефаная, не са виждали чужденци в продължение на почти триста години. Станали са кръвосмесително затворени, твърдеше той, чувствата им били деформирани от изолацията, а ушите им — заглушени от демонични гонгове, очите им — замъглени от езически заблуди. Ние с тях ще погледнем към един и същи пейзаж и ще видим различни неща. Бъди готова за това, предупреди я той. Пази се от разочарование. Забрави всичко, което отдавна си смятала за даденост. Ще бъдеш пречистена, обеща й той, от всяка суета.

Тя не изпитваше страх, само предчувствия. Япония. Беше мечтала за нея толкова отдавна. Ако имаше място, където адовото проклятие можеше да бъде вдигнато от нея, това бе Япония. Нека миналото бъде наистина минало. Това бе най-страстната й молитва.

Докът приближаваше. Емили виждаше около двайсетина японци там, докери и чиновници. След минута щеше да види лицата им и те — нейното. Какво щяха да видят, когато я погледнат?

Кръвта препускаше във вените й.

2 Чужденците

Окумичи-но-ками Генджи, велик владетел на Акаока, се оглеждаше в огледалото. Оттам го гледаше анахронизъм, скриван от пласт след пласт старинно облекло, увенчано със сложна прическа, като отчасти косата бе вързана, отчасти — лакирана, на места главата бе обръсната, наситена с повече символизъм, отколкото централните изображения на богове от по-обикновените селски религии.

— Господарю. — Носачът на меча му коленичи до него. Той се поклони, повдигна късия меч на Генджи — уакидзаши, над главата си и му го подаде. Когато Генджи го затъкна в пояса си, носачът на меч изпълни същия ритуал с втория, по-дълъг меч — катана, главното оръжие на самурая в продължение на хиляда години. За това кратко излизане не беше необходим и един меч, да не говорим за два. Те обаче се изискваха от неговия статут.

Макар и натруфен, външният му вид беше същевременно изключително консервативен, прилягаше повече на възрастен мъж, отколкото на младеж на двайсет и четири години. Това впечатление се създаваше, защото дрехите, които бе облякъл, бяха принадлежали на възрастен мъж — дядо му, покойния владетел Киори, който бе починал преди три седмици на седемдесет и девет години. Сиво-черното горно кимоно без каквато и да било украса излъчваше военна строгост. Черният жакет с твърди подплънки, облечен върху него, също беше обикновен, липсваше дори семейният герб, стилизирано врабче, което избягваше стрели от четири посоки.

Този пропуск не срещна благосклонността на Сайки, управителя на провинцията, когото наследи от дядо си.

— Господарю, има ли причина да бъдете инкогнито?

— Инкогнито? — Предположението учуди Генджи. — Ще изляза на улицата с официална процесия, заобиколен от група самураи, които ще носят герба с врабчето и стрелите. Мислиш ли наистина, че няма да ме познаят?

— Господарю, вие давате на враговете си извинение да се престорят, че не са ви познали, и така им давате свободата да ви обидят и да провокират криза.

— Ще откажа да бъда обиждан — отговори Генджи, — а ти ще предотвратиш провокацията.

— Възможно е да не ви позволят да откажете — настоя Сайки, — а аз да не успея да предотвратя провокацията.

Генджи се усмихна.

— В такъв случай съм сигурен ти ще ги убиеш всичките.

Кудо, началникът на сигурността, се поклони и влезе в стаята.

— Господарю, вашата гостенка ще напусне дома ви, след като вие потеглите. Няма ли да е благоразумно да бъде проследена?

— С каква цел? — попита Генджи. — Ние знаем къде живее.

— Просто предпазна мярка — настоя Кудо. — Докато ви няма, тя може да освободи охраната си и така да научим нещо ценно.

Генджи се усмихна. Познаваше Хейко по-малко от месец и вече знаеше, че тя никога не би освободила охраната си.

— Трябва да направим както предлага Кудо — рече Сайки. — Никога не сме проучвали миналото й и предишните й връзки щателно, както би трябвало да сторим. — Онова, което искаше да каже, но премълча, беше, че Генджи бе забранил да се правят подобни проучвания. — Малко елементарно проучване няма да навреди.

— Не се притеснявай — успокои го Генджи, — аз самият проучих Хейко внимателно и не открих нищо съмнително.

— Не от такова проучване имаме нужда — не отстъпваше Сайки с кисело изражение на лицето. Той намираше закачките, свързани със секса, за крайно отвратителни. По време на двеста и петдесетте изтощителни години на мирно съществуване много родове бяха рухнали, защото лидерите им бяха позволили вниманието им да бъде отвлечено от импулсите на похотливост. — Не знаем нищо съществено за нея. Не проявяваме благоразумие.

— Знаем, че е най-прочутата гейша в Йедо — отговори Генджи. — Какво още ни трябва да знаем? — Той вдигна ръката си, за да попречи на Сайки да отговори. — Проучил съм я психически в четирите измерения на време и пространство. Бъди спокоен, тя е напълно извън подозрение.

— Господарю — изражението на Сайки излъчваше упрек, — това не може да е предмет на шеги. Възможно е животът ви да е подложен на риск.

— Какво ви кара да мислите, че се шегувам? Сигурно си чул слуховете. Трябва ми само да погледна човека и вече знам каква е съдбата му. — Той забеляза между другото, че Кудо и Сайки се споглеждат, защото наистина бяха чули слуховете. След като хвърли последен недоволен поглед към огледалото, Генджи се обърна и излезе от стаята.

Двамата му съветници го последваха по коридора към външния двор. Двайсет самураи го очакваха, а помежду им бе паланкинът с четиримата носачи. Членовете на домакинството се бяха подредили до вратата, готови да се поклонят, когато той тръгне. Щяха да бъдат там и да се поклонят и когато той се върнеше. Това не беше нищо друго, освен хабене на човешка енергия. Излизаше само на няколкостотин метра от дома си и щеше да се върне след минути. Въпреки това строгият старинен протокол за ранга изискваше всяко негово излизане и завръщане да бъдат удостоявани със сериозна церемониалност. Той се обърна към Сайки:

— Не е чудно, че Япония толкова е изостанала от другите държави. Те имат наука и индустрия. Произвеждат оръдия, параходи, имат железници. За разлика от тях ние имаме свръхизлишък от лишени от съдържание церемонии. Ние произвеждаме поклони, коленичения и още поклони.

— Господарю? — Лицето на Сайки бе помрачено от объркване.

— Мога да оседлая коня и да отида там сам, после да се върна за по-малко време, отколкото е било необходимо, за да се събере тази ненужна тълпа.

— Господарю! — Сайки и Кудо паднаха на колене на пода в преддверието. Сайки проплака: — Моля ви, дори не си помисляйте подобно нещо.

Кудо допълни:

— Имате врагове както сред поддръжниците, така и сред противниците на шогуна. Да излезете навън без придружители би било равносилно на самоубийство.

Генджи им направи знак да се изправят.

— Казах, че мога. Не съм казал, че ще го направя. — Той въздъхна и слезе по стълбите, за да обуе сандалите, които бяха приготвени долу за него. Направи пет стъпки до паланкина (който вече бе вдигнат на близо метър от земята от носачите, за да може той да влезе в него с минимално усилие), свали двата меча (които току-що бе препасал в колана си) и ги сложи в паланкина, изу сандалите (а носачът на сандалите се поклони, преди да ги постави в нишата за сандали под входа на паланкина) и се настани вътре. Погледна Сайки и каза: — Виждаш ли какво имам предвид, когато говоря за лишена от съдържание церемония?

Сайки се поклони:

— Господарю, мой пропуск е, но не разбирам. Ще трябва да проуча въпроса.

Генджи изпусна гневна въздишка.

— Нека продължаваме тогава, преди слънцето да е залязло.

— Моят господар отново се шегува — рече Сайки. — Слънцето едва изгря. — Той пристъпи напред, поклони се и затвори вратата на паланкина. Носачите се изправиха. Процесията потегли.

През предния прозорец Генджи виждаше осем самураи в двойна колона. Ако си направеше труда да погледне назад, щеше да види още дванайсет. Двама вървяха отляво, двама, включително Сайки, отдясно. Двайсет и четирима мъже, двайсет и осем с носачите, бяха готови да дадат живота си, за да запазят неговия. Подобна бойна самоотверженост съпътстваше всяко действие на великия владетел, независимо колко обикновено и незначително беше, придружено с драматизъм в излишък. Нищо чудно, че миналото на Япония беше толкова кърваво, а бъдещето й — изпълнено с опасности.

Разсъжденията на Генджи се отнесоха в друга посока, когато зърна сложна фризура сред приведените глави на хората от домакинството. Беше направена от същата лъскава коса, която съвсем неотдавна украсяваше възглавницата му, като нощта, която се разпилява по небето. Беше облякла кимоно, което той никога не бе виждал преди. Знаеше, че сега го е облякла с единствената цел да се сбогува с него. На него бяха изобразени десетки розови рози, подхвърляни от бялата пяна върху море в наситено синьо. Бялото й палто беше в същия десен, но без допълнителни цветове. Десенът се образуваше от три различни копринени материи за белите рози върху бялата пяна и бялото море. Беше запомнящ се, дързък и особено опасен. Розите на Хейко бяха от сорта, наричан понякога „Американска прелест“. Всеки яростно настроен срещу чужденците самурай от реакционните родове се обиждаше на всичко, което идваше от чужбина. Със същата простовата арогантност, която им позволяваше да се наричат „добродетелни хора“, беше напълно възможно един от тях да реши да я убие просто заради десена на дрехата й. Срещу подобна атака единствената й защита беше смелостта, славата й и невероятната й красота.

— Спрете — нареди Генджи.

Сайки незабавно предаде заповедта:

— Спрете! — Водещата група самураи бе излязла от портата на двора и спря на улицата. Паланкинът на Генджи беше от вътрешната страна на портата. Останалата охрана беше все още зад него, в двора. Сайки направи гримаса. — Тази позиция е подходяща да ви нападнат из засада, господарю. Нямаме нито защита вътре, нито свобода на действие навън.

Генджи отвори плъзгащата се врата.

— Имам пълно доверие в способността ти да ме отбраняваш непрекъснато, при всякакви обстоятелства. — Хейко все още стоеше в дълбок поклон, както всички останали. — Госпожа Майонака-но-Хейко — обърна се той към нея с пълното й име на гейша. Среднощно равновесие.

— Господарю Генджи — отвърна тя и се поклони още по-ниско.

Как беше възможно, запита се той, гласът й да бъде толкова тих и същевременно така ясен? Ако беше толкова немощен, колкото изглеждаше, той не би могъл да я чуе. Илюзията беше лъжовна. Всичко у нея бе лъжовно.

— Много провокиращо кимоно.

Тя се надигна, усмихна се и разпери леко ръце. Широките ръкави на кимоното й се разтвориха като криле на птица, която всеки миг ще полети.

— Не съм сигурна, че разбирам какво казва господарят Генджи — каза тя. — Тези цветове са толкова обикновени, че съм близо до визуалното клише. Несъмнено само най-безнадеждните идиоти могат да бъдат провокирани от него.

Генджи се разсмя. Дори суровият непреклонен Сайки не успя да потисне мимолетния кикот, макар че умело го замаскира като кашлица. Генджи отвърна:

— Именно най-безнадеждните идиоти са онези, които ме безпокоят. Но може би вие сте права. Възможно е традиционните цветове да ги заблудят и да не видят чуждоземните рози.

— Чуждоземни? — Очите й се разшириха в измамно неразбиращ поглед, а главата й се наклони. — Казаха ми, че рози розови, бели и червени, цъфтят всяка пролет във вътрешната градина на прочутия замък „Облак врабчета“ — отбеляза тя многозначително. — Казаха ми, въпреки че аз самата никога не съм била канена там, за да го видя със собствените си очи.

Генджи се поклони, но не твърде ниско. Протоколът забраняваше великият владетел да се покланя ниско на човек, който стои по-долу от него, което на практика означаваше, че се отнася до всеки, с изключение на членовете на императорското семейство в Киото и фамилията на шогуна в големия замък, чиито кули се издигаха над Йедо. На лицето му се изписа усмивка, когато той каза:

— Сигурен съм, че това недоглеждане ще бъде поправено много скоро.

— Аз не съм толкова сигурна — отговори тя, — но съм настроена оптимистично заради вашата увереност. Във всеки случай, този замък не е ли един от най-древните в Япония?

— Да — потвърди Генджи, в рамките на добродушната си шега с нея. — Така е.

— Тогава как е възможно тези рози да са чуждестранни? По презумпция онова, което цъфти в древен японски замък, трябва да е японско, нали, господарю Генджи?

— Очевидно не съм имал основание да се тревожа за вас, госпожо Хейко — отвърна Генджи. — Вашата логика несъмнено ще парира всяка критика.

Хората от домакинството все още стояха в дълбок поклон. Пред портата минувачите, които бяха паднали на колене при появата на процесията на великия владетел, останаха на колене с глави, притиснати към земята. Правеха го не толкова от уважение, колкото от страх. Самурай можеше да заколи всеки обикновен човек, който според самурая не бе демонстрирал съответната покорност, което, общо взето, означаваше да остане ничком, докато самураят и неговият господар преминат.

— Продължете! — заповяда Сайки. Когато процесията най-сетне се отдалечи, Сайки хвърли поглед към Кудо, който бе останал по-назад.

Генджи забеляза размяната на погледи, знаеше точно какво означават те. Двамата не се подчиняваха на заповедта му да оставят Хейко на мира. Когато няколко минути по-късно тя напуснеше дома му, щеше да я придружава прислужницата й, а зад тях на дискретно разстояние щеше да върви Кудо, специалистът по проследяване сред високопоставените му съветници. Сега нямаше възможност да предотврати проследяването. Нямаше също така причина да се тревожи. Събитията все още не бяха взели такъв обрат, който да предизвиква тревога, че телохранителите му ще убият любовницата му. Ситуацията щеше да се влоши съвсем скоро. Щеше да се тревожи за това тогава.

— Сайки.

— Господарю.

— Какви транспортни средства очакват гостите ни?

— Рикши, господарю.

Генджи не каза нищо повече. Рикши. Сайки знаеше, че ще им е по-удобно в карети, но въпреки това бе поръчал рикши. Този ясен сигнал за васалското му неодобрение не разтревожи Генджи. Той проявяваше разбиране към дилемата му.

Сайки бе свързан с него по силата на честта, историята и традицията. Ала кодексът, създаден от историята и традицията, кодексът, от който произтичаше честта, беше подложен на риск от действията, които сега предприемаше самият Генджи. Чужденците заплашваха йерархичния ред на господари и васали, върху който бе изградено тяхното общество. Докато по-решителните владетели се стремяха да ги прогонят, неговият господар тръгна да се сприятелява с тях. И не просто с чужденците, а и с християнските мисионери, политически най-провокативните и на практика най-безполезните.

Генджи знаеше, че Сайки не е единствен сред обвързаните с традицията васали, който се съмнява в преценката му. Всъщност от тримата генерали, които наследи от дядо си — Сайки, Кудо и Сохаку, — нямаше нито един, чиято вярност да му е гарантирана. Предаността влизаше в невиждани преди конфликти. Когато обаче стане невъзможно да се примиряват с лоялността, дали ще последват Генджи, или ще се обърнат срещу него?

Въпреки че можеше да се ръководи от ясновидските си способности, пътят пред него бе изпълнен с несигурност.

Десетина парцаливо облечени японски докери чакаха пристигането на своя баркас. В основата на пристана трима мъже в по-изискано облекло седяха на маса. Старк виждаше, че и тримата са запасали по два меча в поясите си. Изглежда, това бяха самураи, както му бе казал Зефаная, военната каста, която управляваше Япония. Всички японци зачитаха техните принципи, без да дават какъвто и да било израз на чувствата си.

— Нека Господ ви пази от небето — говореше капитан Маккейн, — защото със сигурност го няма никъде на тези брегове. — Шкиперът на „Витлеемска звезда“ отиде с тях да уреди провизиите за кораба. За разлика от пътниците си, той беше посещавал Япония и преди и мнението му за страната и нейните жители не бе високо.

— Бог е навсякъде — обади се Кромуел — и във всичко. Той наблюдава всичко, без изключение.

Маккейн изсумтя. Беззвучното слово проясняваше мислите му. Той стъпи на пристана, в ръка държеше въжето на баркаса, което хвърли на един от чакащите японски докери. Той се наведе ниско, докато го поемаше. Двамата не размениха нито дума, тъй като Маккейн не говореше японски, а никой от японските докери не знаеше английски.

— „Звездата“ ще отпътува за Хонконг след две седмици — рече Маккейн. — Ако не се върнете на борда дотогава, ще трябва да чакате шест седмици, преди да минем тук на път за Хаваите.

— Тогава ще се видим след шест седмици — отвърна Кромуел, — за да ви пожелаем приятен път. А ние ще останем тук, за да вършим Божието дело до края на живота си.

Маккейн отново изсумтя и гордо се запъти към складовете.

— Всичко бе уредено предварително — обясни Кромуел на Емили и Старк. — Бяха дадени разрешителни. Тук сме изправени пред всякакви формалности. Братко Матю, ако вие правите компания на сестра Емили и наблюдавате багажа, аз ще се оправя със служителите на шогуна.

— Да, разбира се, братко Зефаная — отвърна Старк.

Кромуел забърза към масата на тримата служители. Старк предложи ръката си на Емили. Тя се облегна на нея и прекрачи от лодката на пристана.

Очевидният факт, че всички работници са японци, не даваше на Старк възможност да се отпусне. Те можеха да свършат задачата, защото ги караха, защото се страхуваха да не я изпълнят или защото им плащаха да я свършат. Всеки един от тях можеше да бъде такъв човек. Той нямаше намерение да умира, щом стъпи на брега, да бъде спрян, преди да е започнал.

— Очевидно си запленен от вида на японците, братко Матю — отбеляза Емили. — Смяташ ли, че изглеждат твърде необичайно?

— Не бих казал — отрече Старк. — Просто се възхищавах на ефективността им. Свалиха багажа ни от баркаса за четвърт от времето, което ни отне, за да го натоварим.

Последваха багажа си и стигнаха до масата, където седяха тримата служители. Кромуел бе погълнат от доста разгорещен спор с тях.

— Не, не, не — говореше той. — Разбирате ли? Не, не, не.

Очевидно служителят в средата им беше началник. Лицето му запазваше вежливото му изражение, но тонът му се повиши, докато казваше:

— Трябва да. Да, да. Разбира?

— Настояват да претърсят багажа ви за контрабандна стока — обясни им Кромуел. — Това е конкретно забранено от договора.

— Не така — възрази служителят. — Няма влезе в Япония.

— И какво лошо, ако ни претърсят? — попита Емили. — Не носим контрабандна стока.

— Нямат основание — упорстваше Кромуел. — Ако се подчиним на произвола им, няма да има край. Мисията ни ще се провали, преди да е започнала.

До масата дотича един самурай. Той се поклони на началника и му каза нещо на японски. В тона му се усещаше напрежение. Тримата служители скочиха на крака. След като размениха няколко реплики набързо, двама от служителите хукнаха заедно със самурая, който бе донесъл съобщението.

Неотстъпчивото изражение бе изчезнало от лицето на служителя, който остана при тях. Той изглеждаше развълнуван и много разтревожен.

— Моля, почака — рече им той с поклон, изведнъж бе станал учтив.

Междувременно самураи, които очевидно са били в готовност, се изсипаха от оръжейницата на дока и заеха позиции на пристана. Доста от тях носеха освен мечове и огнестрелни оръжия. Старк разпозна в тях старинни мускети. Стари, но все още способни да убиват от разстояние в ръцете на умели стрелци. В този случай разстоянието нямаше да е проблем. Докато те се подреждаха в редици, пристигна друга група самураи, около двайсет, които бяха облечени в униформи с различен цвят и модел. Новопристигналите излязоха на пристана и се спряха на по-малко от пет стъпки от предния ред на хората на шогуна. Отношението им не беше приятелско.

— Направете път! — обяви Сайки. — Как смеете да пречите на преминаването на великия владетел на Акаока.

— Изобщо не сме информирани, че какъвто и да било велик владетел ще ни удостои с присъствието си. — Сайки разпозна в говорещия Иши, дебелия и нахален командир на пристанищната полиция на шогуна. Ако се стигнеше до насилие, негова щеше да е първата глава, която Сайки щеше да вземе. — Следователно нямаме пълномощията да допуснем подобно присъствие.

— Невъзпитано същество! — Сайки направи стъпка напред, дясната му ръка бе на дръжката на меча. — Слез на своето ниво!

Без да бъде дадена каквато и да било заповед, половината от самураите на Акаока се подредиха в бойна линия до своя командир, с ръце на дръжките на мечовете. Въпреки че мъжете с цветовете на шогуна бяха четири пъти повече, те изобщо нямаха такава добра организация. Бойците с мускетите бяха отзад, където техните оръжия не можеха да влязат в действие, без да унищожат собствените си другари. Това би било така, в случай че бяха готови да стрелят, а те не бяха. Хората с мечовете на предния ред също не бяха готови за стълкновение. Когато Сайки пристъпи напред, те се олюляха назад, сякаш вече бяха понесли удар.

— Не е необходимо нашият господар да информира пристанищните плъхове! — Сайки беше обзет от гняв. Още една оскърбителна забележка от Иши и той щеше да посече дебелака срещу себе си на място. — Отстранете се от пътя ни, в противен случай ще ви помогнем ние.

Вътре в паланкина Генджи слушаше с мрачно любопитство. Беше дошъл на пристанището да посрещне гости. Никой не би допуснал, че ще има затруднения. Ала ето че сега бе на ръба на битка на живот и смърт, само защото искаше да стигне до пристана. Достатъчно. Той отвори вратата на паланкина, при което се чу звукът от удряне на дърво в дърво.

— Какъв е проблемът?

— Господарю, моля те, не се излагай на опасност. — Един от телохранителите коленичи до паланкина. — Наблизо има бойци с мускети.

— Глупости — сряза го Генджи. — Кой ще иска да ме застреля? — Той излезе навън. Щом краката му докоснаха земята, сандалите му бързо бяха поставени под тях.

На задния ред на хората на шогуна, Кума, маскиран като боец с мускет, видя как Генджи излезе навън. Забеляза също, че на облеклото на Генджи нямаше отличителен герб. Това бе възможност, която бе предупреден да очаква. Тъй като Генджи нямаше герб, можеше да се каже, че той е бил заподозрян като измамник, замесен в заговор срещу току-що пристигналите мисионери. Никой нямаше да повярва на това, нито бе планирано да повярва. Въпреки това беше прекрасно извинение. Кума отстъпи, така че да е извън полезрението на своите другари с мускети, вдигна мускета си и се прицели в средата на дясната ключица на Генджи. Както беше инструктиран, той щеше да му причини рана, която да го извади от строя, но да не бъде смъртоносна.

Сайки се втурна да попречи на Генджи да излезе по-напред.

— Господарю, моля ви, върнете се. На около десет стъпки има трийсет бойци с мускети.

— Това е много смешно. — Генджи отмина Сайки и излезе пред първия ред на собствените си хора. — Кой е началникът тук?

Кума натисна спусъка.

Мускетът не произведе изстрел. Кума го погледна. Трябваше да внимава повече, докато тичаше от склада към пристана. Беше грабнал нечие празно оръжие вместо своето, което бе заредено.

— Хей, вие, там, какво мислите, че правите? — капитанът на артилерията отиде до него. — Никой не е заповядвал да вдигате мускетите. — Той погледна гневно Кума. — Не те познавам. Как е името ти и откога си в това отделение?

Преди Кума да отговори, Иши каза:

— Господарю Генджи — и падна на колене. Неговите хора, включително Кума и гневният капитан на артилерията, бяха принудени да последват примера му.

— Значи ме позна? — попита Генджи.

— Да, господарю Генджи. Ако знаех, че идвате, щях да се подготвя за вашето пристигане.

— Благодаря ти — отвърна Генджи. — Може ли да посрещна гостите си, или първо трябва да отида някъде другаде, за да си осигуря разрешение.

— Отстранете се от пътя на господаря Генджи — нареди Иши на хората си. Те бързо се отместиха встрани, без да са напълно изправени, и отново се отпуснаха на колене. — Простете ми, господарю Генджи. Не можех да пусна вашите мъже да минат, без да съм сигурен, че наистина сте сред тях. Напоследък има много заговори и шогунът е силно обезпокоен, че се готвят заговори срещу чужденците.

— Идиот! — Сайки все още бе на ръба да избухне. — Да не би да допускаш, че бих застрашил интересите на своя господар?

— Сигурен съм, че не го допуска — опита се да го успокои Генджи. — Така ли е?

— Да, разбира се, господарю Генджи — започна да се оправдава Иши. — Аз просто…

— Ето — обърна се Генджи към Сайки — всичко е уредено. А сега можем ли да продължим? — Той тръгна по пристана, запътвайки се към мисионерите.

Сайки го наблюдаваше как се движи, а сърцето му се изпълваше с възхищение. При положение, че имаше сто потенциални убийци зад гърба си, той се отдалечи толкова небрежно, сякаш се разхождаше в градина във вътрешния двор на замъка си. Генджи бе млад и неопитен и може би му липсваше политическа преценка. Нямаше обаче съмнение за силата на кръвта на Окумичи, която течеше във вените му. Ръката на Сайки се отдели от дръжката на меча. След като хвърли още един поглед към Иши, той последва господаря си.

Емили не си даваше сметка, че е спряла да диша, докато не си пое въздух, защото усети, че се задушава.

Преди миг кървавата битка изглеждаше неизбежна. После някой слезе от паланкина, каза няколко думи тихо и напрежението се разсея незабавно. Емили наблюдаваше с огромно любопитство как сега този някой върви към тях.

Беше млад мъж с поразителна външност, изразителни тъмни вежди и очи, които се подчертаваха от бледата кожа. Очите му бяха по-скоро продълговати, отколкото кръгли. Ако бяха разположени на лицето на човек от Запада, биха били обект по-скоро на любопитство, отколкото на възхищение. В овала на лицето му на представител от Изтока обаче те бяха идеалният завършек на високите арки на веждите му, на финия нос, на леко вдигнатите скули и на загатнатата усмивка, която поддържаше устните му извити в лека дъга. Подобно на другите самураи той носеше жакет с твърди криловидни подплънки на раменете, а косата му беше в същата сложна прическа, при която части от главата са избръснати, и както всички останали бе запасал два меча в пояса си. Въпреки наличието на мечове поведението му изобщо не пораждаше асоциацията за войнственост.

Когато доближи, чиновникът, който създаваше проблеми на Зефаная, коленичи и прилепи главата си към дървената настилка на пристана. Младият мъж каза няколко думи на японски. След това чиновникът бързо скочи на крака.

— Генджи господарю, дошъл, той — изрече чиновникът, а нервността му влоши още повече английския му език. — Вие, той, тръгва, моля.

— Господарю Генджи? — попита Кромуел. Когато младежът се поклони в знак на потвърждение, Кромуел представи себе си и спътниците си. — Зефаная Кромуел. Емили Гибсън. Матю Старк. — „Господ да ни е на помощ, помисли си той. Това женствено същество се оказа великият владетел на Акаока, наш защитник в тази дива страна.“

Сега се приближи втори самурай. Този бе по-зрял и с доста страховит вид. Генджи каза тихо няколко думи. Страховитият се поклони и описа кръг с вдигната ръка.

Генджи се обърна към чиновника. Чиновникът се поклони на тримата мисионери с думите:

— Господар Генджи казва „добре дошли“ в Япония.

— Благодаря, господарю Генджи — отвърна Кромуел. — Наша е високата чест да бъдем тук.

Откъм мястото, където пристанът се свързваше със земята, се дочу тропот. Зададоха се три малки двуколесни карети, теглени не от коне, а от по един човек.

— Те още имат роби тук — отбеляза Старк.

— Мислех си, че нямат — отговори Кромуел, — но, изглежда, съм грешал.

— Колко ужасно — намеси се Емили. — Човешки същества да бъдат използвани като впрегатен добитък.

— Така е в робските държави — допълни Старк — и дори по-лошо.

— Няма да е задълго, братко Матю — успокои го Кромуел. — Стивън Дъглас чака да встъпи в длъжност като президент на Съединените щати и е обещал да отмени робството.

— Може да не е Дъглас, братко Зефаная. Може да е Брекинридж, Бел или дори Линкълн. Току-що миналите избори бяха изпълнени с несигурност.

— Следващият кораб ще донесе новините. Но те нямат значение. Който и да е президентът, с робството в нашата страна е свършено.

Генджи слушаше разговора им. Тук-там разбираше по някоя дума. Човешки. Съединените щати. Обещал. Не беше съвсем сигурен. Беше практикувал разговорен английски с домашните си учители като дете. Но езикът от устата на родени американци беше нещо съвсем друго.

Рикшите спряха пред мисионерите. Генджи им направи знак да се качат в тях. За негова изненада и тримата категорично отказаха. Най-грозният от тримата, техният ръководител Кромуел, даде дълго обяснение на началника на пристанището.

— Казва, че религията не им позволява да се возят на рикши. — Началникът нервно изтри потта от веждата си с носна кърпичка.

Генджи се обърна към Сайки.

— Знаеше ли това?

— Разбира се, че не, господарю. Кой би си помислил, че рикшите имат нещо общо с религията?

Генджи попита началника:

— С какво рикшите накърняват религиозните им вярвания?

— Той използва много думи и аз не го разбирам — отвърна началникът. — Простете ми, господарю Генджи, но обичайната ми работа е да се оправям с товара. Речникът ми е ограничен главно до търговски термини, такси, цени и други подобни. Религиозните вярвания са далеч от моите познания.

Генджи кимна.

— Много добре. Ще трябва да вървят пеша. Натоварете багажа в рикшите. Платили сме за тях. Можем все пак да ги използваме. — Той даде знак на мисионерите да продължат пеша.

— Добре — съгласи се Кромуел, — спечелихме първата си победа. Трябва да покажем на нашия домакин колко твърдо отстояваме християнската нравственост. „И че вие сте Мои овци, овци на Моето паство; вие сте човеци, пък Аз съм ваш Бог, казва Господ Бог.“9

— Амин — изрекоха Емили и Старк.

Амин. Генджи разпозна тази дума. Ушите му дотолкова не бяха привикнали към езика, че той пропусна молитвата преди това.

Сайки се приближи към него, както вървяха. Говореше тихо, сякаш мисионерите щяха да разберат думите му, ако го чуеха:

— Господарю, не можем да позволим на тази жена да ни следва.

— Защо не? Тя ми се струва в чудесно здраве.

— Тревожи ме видът й, а не здравето й. Разгледахте ли я добре?

— Откровено. Опитах се да го избегна. Тя е изключително невдъхновяваща.

— Това е меко казано, господарю. Облечена е като парцалана, има размерите на впрегатно животно, цветовете на косата, очите и кожата са шокиращи, а чертите на лицето й са прекомерно едри и гротескни.

— Ние ще вървим с нея, няма да се женим за нея.

— Смешното може да реже така дълбоко, както острието, и да е също толкова фатално. В тези сложни времена съюзите са крехки, решителността е слаба. Не бива да поемате ненужни рискове.

Генджи погледна отново жената. Двамата мъже, Кромуел и Старк, вървяха галантно от двете й страни, сякаш беше любима красавица. Преструвката им беше възхитителна. Без съмнение сигурно не беше срещал жена, която да е толкова трудно да гледаш. Сайки беше прав. Смешнотворността й, която щеше да ги опетни, можеше да бъде изключително опасна.

— Почакай. — Те бяха стигнали до паланкина. — Ами ако тя пътува на мое място?

Сайки се намръщи. Ако Генджи вървеше пеша, щеше да е по-уязвим на евентуален опит за убийство. Ако не го стореше, жената щеше да се забелязва повече сред самураите на Окумичи и цяло Йедо щеше да я види. Нямаше по-добра възможност, само по-лоши. Щеше да бъде по-лесно Генджи да бъде защитаван, отколкото да се живее със смешното.

— Да, това ще бъде най-доброто решение.

Докато Генджи и помощникът му разговаряха, Емили погледна към малката войска самураи на техния домакин. Всички я гледаха, лицата им регистрираха различна степен на страдание. Тя бързо отмести поглед, сърцето й запрепуска лудо. Може би страданието не бе причинено от нея, а от Зефаная или брат Матю, или от трудностите, които тяхното пристигане предизвика. Не биваше да допуска да храни надежди само за да бъдат разбити. Започна да се самоубеждава да не стига до никакви изводи. Още бе рано. Но, о, възможно ли беше? Да, възможно бе. Възможно.

Кромуел каза:

— Емили, според мен господарят Генджи ти предлага да използваш паланкина му.

— Как бих могла да приема, Зефаная? Несъмнено е четири пъти по-грешно да бъдеш носен във въздуха от четирима роби, отколкото да бъдеш теглен от един.

Кромуел отново погледна носачите.

— Съмнявам се, че те са роби. Всеки мъж носи меч в пояса си. Никой не би позволил на въоръжен роб да бъде толкова близо до господаря си.

Емили си даде сметка, че Зефаная е прав. Мъжете бяха въоръжени и се държаха гордо като самураи. Вероятно беше голяма чест да служиш като носач на господаря. Тя забеляза, че мъжете също я гледаха, изпълнени с ужас. Въпреки че се държеше предпазливо, тя усети радост да обзема сърцето й.

— Освен това, Зефаная, няма да се чувствам удобно да ме носят, а ти да вървиш пеш. Това ще е непристойно и неприсъщо на жена.

Генджи се усмихна.

— Очевидно и паланкините предизвикват религиозен проблем.

— Да, господарю — съгласи се Сайки, но вниманието му бе насочено изцяло към неговите хора. — Контролирайте се! Мислите ви са изписани на лицето ви.

Емили разбра, че онзи със свирепия вид говори за нея, защото всички самураи си придадоха вежливо изражение и избягваха да гледат към нея.

— Не мога да споря с теб, Емили. Но при дадените обстоятелства може би е най-добре да се съгласиш с Божията воля. Трябва да се приспособяваме колкото е възможно, доколкото ни позволява моралът, към обичаите в тази страна.

— Както желаеш, Зефаная. — Емили направи реверанс на владетеля Генджи и покорно пристъпи в паланкина, където незабавно попадна в затруднено положение. Входът бе много малък. Трябваше да направи поредица движения, които не бяха присъщи на една дама, ако искаше да влезе в него. А след като се напъхаше в плътната кутия, дебело подплатеното й палто и обемната риза и пола щяха да изпълнят цялото пространство, незаето от тялото й. Почти нямаше да има въздух за дишане.

Зефаная предложи:

— Нека взема палтото ти, Емили. Паланкинът ще те пази от студа.

Емили притисна палтото си собственически към гърдите си.

— Предпочитам да съм с него, благодаря. — То беше още един защитен слой между тялото й и света. Колкото повече слоеве, толкова по-добре.

— Тя не знае как да се качи — отбеляза Сайки. — Интелигентността й съответства на външния й вид.

— И как да разбере? — попита Генджи. — Никога преди не го е правила.

Той се поклони вежливо и отиде при паланкина. Свали мечовете и ги сложи настрани. После се сви и когато влезе, се обърна, така че след като завърши движението, беше седнал. За да излезе, извади навън краката си, след това и тялото си. Направи всяко движение преднамерено бавно, за да може Емили да види всичко добре. Когато се изправи, спокойно пъхна мечовете в пояса си. След като завърши демонстрацията, той се поклони отново и подкани с жест Емили да се качи в паланкина.

— Благодаря ви, господарю Генджи. — Емили наистина изпитваше благодарност. Беше й спестил възможността да изнесе позорен спектакъл. Последва примера му и се качи в паланкина безпрепятствено.

— Ще можете ли да носите толкова огромно същество? — обърна се един самурай към носачите.

— Хиде! — извика Сайки. — Ще работиш един месец в конюшнята. Има ли други злостни шегобийци? — Повече забележки не бяха направени. Носачите вдигнаха паланкина без видимо усилие. Групата напусна пристанището и навлезе по улиците на Йедо.

Сан Франциско бе най-големият град, който Старк бе виждал. В тамошната мисия беше чувал фантастични истории за Япония от мъже, които казваха, че са пътували дотам на борда на фрегати, търговски съдове и китобойни кораби. Те му бяха разказвали за странни обичаи, странни гледки и дори странна храна. Най-голямата фантасмагория, която беше чул, бе, че населението наброява милиони, дори само в един град — в столицата на шогуната Йедо. Старк бе слушал, без да вярва на очите си. В крайна сметка информаторите му бяха пияници, скитници, бегълци. В мисията на „Правдивото слово“ не идваха други. Ала дори и най-налудничавите твърдения, които бе чул, не го бяха подготвили за шока от действителната многолюдност на тълпата на Йедо.

Навсякъде имаше хора. На улиците, в магазините, по прозорците на апартаментите на горните етажи. Въпреки че часът бе ранен, тълпата бе такава, че придвижването изглеждаше невъзможно. Животът изпълваше очите и ушите му.

— Братко Матю, добре ли си?

— Да, братко Зефаная. Поразен съм от видяното, но съм добре. — Може би всъщност не беше толкова добре. Беше израсъл и възмъжал в откритите простори на Тексас и територия Аризона. Там намери дома си. Там се чувстваше волен. Градовете не му допадаха. Дори Сан Франциско го караше да се задушава. А в сравнение с този, Сан Франциско беше град призрак.

Пред тях хората разчистваха пътя и без изключение падаха ничком на земята като прерийна трева, прекършена от северния вятър. Един мъж на бял кон, елегантно облечен и придружаван от трима прислужници, бързо слезе от коня и се хвърли в краката на процесията, без да се притеснява от мръсотията, която изцапа пищното му копринено облекло.

Старк попита:

— С какво владетелят Генджи е заслужил подобно уважение у хората?

— Родил се е, нищо повече. — Зефаная потвърди неодобрението си, като се намръщи. — Представителите на военната каста имат свободата да съсекат всеки, който не им покаже съответното уважение.

Даймио, каквото беше местното наименование за велик владетел като господаря Генджи, имаше правото да екзекутира семейство, дори цяло село, ако само един човек не бе го удостоил с внимание.

— Не мога да повярвам, че съществува такова варварство — обади се Емили от паланкина, край който вървяха Старк и Кромуел.

— Ето защо сме тук — отвърна Кромуел. — „Той спаси бедните от меча, от устата им и от ръката на силните.“

Мисионерите отново казаха „Амин“. Генджи вървеше на няколко крачки пред паланкина. Слушаше внимателно, доколкото можеше, но отново пропусна думите на молитвата. Очевидно християнските свещеници можеха да бъдат толкова кратки, все едно казват мантрите на будистите на Чистата земя или на последователите на сектата „Лотус Сутра“.

Изведнъж Сайки се хвърли върху Генджи и изкрещя:

— Опасност!

В същия момент прозвуча изстрел.

— Ако имате някакви въпроси, обърнете се към владетеля Каваками — каза Кума.

Капитанът на артилерията пребледня от страх при споменаването на началника на тайната полиция. Той се обърна рязко и се отдалечи. Докато Генджи и Сайки отиваха да посрещнат мисионерите на пристана, Кума се върна в оръжейния склад. Свали собственото си оръжие и го постави в черен платнен калъф, който преметна на гърба си. После излезе, без да се бави нито миг повече.

Знаеше, че има само един път между пристанището и двореца на рода Окумичи в района Цукиджи, достатъчно голям, за да приюти свитата на Генджи. Когато оглеждаше пътя предишната вечер, той избра сграда, която се издигаше на един от завоите на пътя, тясна двуетажна постройка, притисната сред други подобни в безразборната пренаселеност, характерна за жилищата на обикновените хора в Йедо. Сега той отиде в нея и се покатери на покрива й от една алея отзад. Никой не го видя. Ако някой го бе зърнал, нямаше да повярва на собствените си очи. Кума се катереше право нагоре по стената като паяк.

Разположението бе идеално. Оттам Кума можеше да наблюдава целта си, как тя наближава, скъсява разстоянието и свежда до минимум всяка корекция на прицела, която би могла да се наложи. Освен това заради завоя процесията щеше да бъде принудена да забави ход, а всяко забавяне на движението улесняваше прицелването му. Той провери мускета си. Този път трябваше да е сигурен, че ще дръпне спусъка на заредено оръжие.

Часът на коня настъпи, преди Генджи да се появи в началото на улицата. Гражданите, които срещаше по пътя си, се отпускаха на колене и се просваха на земята, докато минаваше великият владетел. Това улесняваше Кума още повече. Опря първите два-три сантиметра от дулото на мускета на края на покрива. Така отдолу от него нямаше да се вижда почти нищо, дори и най-прилежният наблюдател вероятно не би го забелязал. Ето го Генджи, който вървеше безгрижно сред водещата група телохранители. Кума се прицели в главата с елегантна прическа. Колко просто можеше да бъде. Ала моментът за изстрела, който да го извади временно от строя или да го обезобрази, премина. Онзи идиот, пристанищният полицай Иши, призна идентичността на Генджи. Сега всяко нещо, близо до опит за убийство на Генджи, би насочило твърде очевидно към замъка Йедо.

Кума взе на прицел целта, застана неподвижно и стреля.

— Господарю!

— Не съм засегнат — успокои го Генджи.

Сайки посочи близкия покрив.

— Ето там! Хиде! Шимода! Заловете го жив!

Останалите мъже с извадени мечове образуваха кръг с телата и остриетата на оръжията си около Генджи. Градските жители изчезнаха, бяха потърсили прикритие при първия знак за насилие.

— Мисионерите! — сети се Генджи. Той изтича до паланкина. Куршумът бе образувал дупка в затворения десен прозорец. Тялото на пътника трябваше да бъде от другата страна, в центъра на траекторията на куршума. Генджи отвори вратата, като очакваше да види чужденката, Емили, окървавена и мъртва.

Ала не беше така. Опитвайки се да намери поносимо положение в тясното и непознато пространство, Емили се бе проснала на пода. Подплатата бе изпаднала отпред на палтото й, там, където куршумът го бе разкъсал. Така я бе отминал, без да я засегне.

— Господарю! — Един от телохранителите се провикна от другата страна на паланкина. Кромуел лежеше на земята, кръв се лееше от раната в долната част на корема, ударен от същия куршум, който бе преминал през паланкина.

— Не можем да се мотаем повече тук — подкани ги Сайки. — Движение!

Носачите вдигнаха паланкина. Четирима мъже взеха отпуснатото тяло на Кромуел и го поставиха на раменете си. Мечовете проблеснаха на утринната светлина и те побягнаха бързо към двореца в Цукиджи.

Когато Хейко напусна двореца малко след като Генджи тръгна за пристанището, Кудо я последва. Задачата бе твърде важна, за да я остави на някой не така опитен и способен. Това не бе проява на високо самомнение от страна на Кудо. Той бе най-способният от самураите на Окумичи, когато става дума за проследяване. Така че тази работа бе точно за него. Без съмнение.

Хейко и прислужницата й се отдалечаваха от Цукиджи и вървяха бавно към вътрешността. Подобно на всички жени от „Плаващия свят“, тя имаше специално разрешение да живее в отделения с шлюзове район на Йошивара. Ако отиваше натам, тя щеше да вземе „водно такси“ по река Сумида. Тя обаче отиваше в извънградската си вила в гората на Гинза, в източната част на Йедо. Това второ жилище не беше съвсем законно. При прилагането на разпоредбите на „Плаващия свят“, особено когато ставаше дума за най-известните и красиви куртизанки, се усещаше известна разпуснатост. Без съмнение Майонака-но-Хейко беше най-прочутата от сегашното попълнение. Никой не би отрекъл, че тя е най-красивата. В този смисъл тя беше най-подходящата компаньонка за владетеля Генджи. Сайки, а и Кудо се тревожеха, че не знаят нищо за нея извън факта, че е публична гейша, а това, както всекиму бе известно, осигуряваше доста изискана репутация.

Първоначалните му проучвания, прекратени заради забраната на владетеля Генджи, разкриха единствено, че договорът й се държи от банкера Отани. Този мъж бе добре известен като подставено лице. По правило комбинацията от подкупи и заплахи би била достатъчна да осигури информация от Отани, може би дори за личността на тайния господар на Хейко. Не и в този случай. Отани твърдо отказа с аргумента, че неговият живот и оцеляването на семейството му зависят от мълчанието му. Дори да се допуснеше, че той преиграва, това предполагаше, че господарят му имаше власт равна или дори по-голяма от тази на велик владетел като Генджи. Сред оцелелите в битката при Секигахара преди двеста и шейсет години само шейсет бяха истински велики. Хейко бе приятелка на влиятелен мъж. Или негов инструмент. Без да е известно какъв е случаят, Генджи бе подложен на риск при всяка любовна среща. Кудо бе твърдо решен да открие истината. Ако не успееше, беше готов да я убие като предпазна мярка. Не днес, но своевременно. Задаваше се гражданска война. Несигурността трябваше да бъде ограничена, за да се подобрят шансовете на рода за оцеляване.

Кудо наблюдаваше как Хейко се спря да разговаря с поредния магазинер. Как беше възможно човек да е тръгнал за някъде и да се бави толкова по пътя? Той се отклони от главната улица и мина напряко през една тясна пресечка. Щеше да я изпревари и да я гледа как приближава. Ако забележеше, че някой я следи, подозрението й щеше да се вижда по-лесно от необичайна гледна точка. Това само по себе си би потвърдило нейната измамност, тъй като гейша без скрити мотиви никога не би подозряла, че е под наблюдение.

Когато Кудо зави зад ъгъла, видя двама мъже да носят боклук от задния вход на магазин. Видяха го и се вцепениха от страх. Товарът им падна на земята, те го последваха, заровиха лица в мръсотията и останаха неподвижни. Застанали на четири крака, те отстъпиха от пътя му и се стараеха да останат колкото е възможно по-незабележими.

„Ета.“ Лицето на Кудо се сгърчи в гримаса на отвращение. Ръката му се отмести на дръжката на меча. „Ета.“ Мръсни отрепки, чиято съдба беше да изпълняват най-елементарните и отвратителни задачи. Дори самият факт, че си бяха позволили да попаднат пред погледа на човек с ранга на Кудо, им гарантираше незабавна смърт. Ала ако той ги убиеше, това щеше да предизвика суматоха, да привлече внимание и да попречи на изпълнението на неговата цел. Той остави меча си в ножницата и бързо ги отмина. Самата мисъл за тях го накара да се чувства нечист.

Кудо отново се върна на главната улица, набрал хиляда стъпки преднина от мястото, където предния път бе видял Хейко. Да, ето я там, все още губеше времето си със същия магазинер.

Няколко бъбрещи жени за момент скриха обекта на наблюдение на Кудо от погледа му. Когато преминаха, вече не се виждаше нито Хейко, нито прислужницата й. Той хукна към магазина, където тя последно бе се забавлявала. Там я нямаше.

Как се бе случило това? В един миг той я гледаше. В следващия бе изчезнала. Гейшите не се движеха по този начин. Това бе характерно за нинджите.

Кудо се обърна, за да се върне обратно в двореца Цукиджи, по-неспокоен от всякога. И едва не се сблъска с Хейко.

— Кудо-сама — възкликна Хейко. — Какво съвпадение. Да не би и вие да пазарувате копринени шалове?

— Не, не — отвърна Кудо, който трескаво търсеше обяснение. Когато го хванеха натясно изненадващо, не можеше да даде всичко от себе си. — Отивам в храма в Хамачо. За да направя жертвоприношение за предците, паднали в битки.

— Колко похвално — рече Хейко. — В сравнение с това моят интерес към шаловете е повърхностен и безполезен.

— Не, моля ви, мадам Хейко. За вас шаловете са толкова важни, колкото мечовете — за самурая. — Идиотизмът на думите му накара Кудо да се сгърчи вътрешно от страх. Колкото повече говореше, толкова по-глупав щеше да изглежда. — Е, аз трябва да продължа.

— Няма ли да се забавите още малко и да пиете чай с мен, Кудо-сама?

— Нищо не би ми донесло по-голямо удоволствие, мадам Хейко, но задълженията ми изискват да се върна бързо. Трябва да отида бързо до храма и после — обратно до двореца. — След като се поклони набързо, Кудо се запъти отривисто на запад по посока към Хамачо. Ако беше внимавал, вместо да си представя, че Хейко е нинджа, щеше да си спести дългия път пеш. Когато се обърна, я видя, че тя още стои в поклон към него. Тъй като тя го гледаше, той трябваше да продължи по пътя още известно време, преди да го изгубят от поглед и да може да се върне.

По обратния път към Цукиджи той скърцаше със зъби и се ругаеше сам себе си.

3 „Спокоен жерав“

Кромуел се събуди от сън и започна да сънува. Над себе си видя надвесено лицето на Емили, златните й къдрици се приближаваха към него. Тя изглеждаше сякаш е безплътна, както и той. Тогава корабокрушението сън ли беше? Намираха се под водата. „Витлеемска звезда“ потъна и те двамата се удавиха. Той се опита да потърси товар, останал след корабокрушението, но погледът му не се откъсваше от Емили.

— „Звездата“ е непокътната — рече Емили. — Тя е на котва в залива Йедо.

Значи в този сън тя четеше мислите му. Светът извън съня би бил по-добро място, ако умовете на всички бяха отворени книги. Тогава нямаше да има нужда от преструвки и срам. Грехът, покаянието и спасението щяха да изживяват изведнъж, в един и същи момент.

— Успокой се, Зефаная — рече Емили. — Няма нужда да мислиш за нищо.

Да. Тя беше права. Опита се да докосне косата й, но нямаше ръка, за да я повдигне. Кромуел усещаше как олеква. Как бе възможно това, след като вече бе безплътен? Мислите му се губеха.

Емили пребледня.

— Мъртъв ли е?

— В унес е, бълнува — отвърна Старк.

Бяха донесли Кромуел в крилото за гости на двореца. Бе проснат на ложе от дебели възглавници, подредени по пода. Японец на средна възраст, за когото се предполагаше, че е лекар, прегледа Кромуел, намаза раната му с мехлем със силна миризма и я превърза. Преди да тръгне, лекарят повика три млади жени до ложето. Показа им мехлема и превръзката, даде им кратки указания, после се поклони на Емили и Старк и си тръгна. Младите жени се оттеглиха в ъгъла на стаята и останаха там на колене, спокойни и безмълвни.

Емили седеше от дясната страна на Кромуел на възглавница с размер един квадратен метър. Старк бе разположен от лявата му страна на подобна възглавница. И на двамата не им беше удобно на пода. Не бяха свикнали да седят така — поза, в която японските им домакини бяха добре тренирани. Старк можеше да стои на колене, но за кратко. Той променяше положението си често. За Емили бе още по-трудно да заеме съответната поза с краката си заради дългата пола и обемното палто. Накрая седна на една страна и опъна краката си настрани, стараейки се да ги прикрие с полата. Обикновено седеше така на пикник в детството си — не бе много подходящо за държавата, където се намираше, но успя да се нагласи само така.

— Не носим с нас нищо друго, освен Христовото слово — рече Емили. Тя изтри потта от челото на Кромуел със студена, влажна кърпа. — Защо някой би искал да ни навреди?

— Не знам, сестро Емили. — Старк бе видял проблясването на метал на покрива миг преди убиецът да стреля. Хвърли се на земята, преди изстрелът да стигне до ушите му. Ако не беше го направил, куршумът щеше да прониже него, а не Кромуел. Предпазливостта на Старк се бе превърнала в нещастие за свещеника. След като пропусна Старк, куршумът се заби от едната страна на паланкина и излезе от другата. Би трябвало да засегне Емили, но това не бе станало. Вместо това, след като излезе, той направи дупка в корема на Кромуел. Понякога мъжете с рана в корема се мъчеха седмици, преди да умрат.

— Изглежда спокоен — рече Емили. — Веждите му не са смръщени и се усмихва, докато спи.

— Да, сестро Емили, изглежда много спокоен. — Колкото повече Старк мислеше за това, толкова по-вероятно му изглеждаше той да е бил целта на убиеца. Дадени са били пари. Наемникът се е качил на покрива, за да убие човек, когото не е виждал през живота си. Напълно различните езици не са били бариера за общуване. Старк не се съмняваше, че парите купуваха смъртта в Япония така лесно, както в Америка.

Протегна краката си за малко, за да не му изтръпнат. Всеки път, когато се раздвижеше, четиримата самураи, крито бяха стража, заставаха нащрек. Бяха коленичили в коридора пред стаята. Не беше ясно дали са там да защитават мисионерите, или да ги държат в плен. От стрелбата насам обаче те го наблюдаваха отблизо. Старк нямаше представа защо.

— Превръзките трябва да се сменят често — каза доктор Одзава. — Дадох му лекарство, което ще намали кървенето, но не може да го спре напълно. Засегнати са големите артерии. Самият куршум е заседнал в основата на гръбнака. Не може да бъде отстранен.

— Колко дълго? — попита Генджи.

Лекарят поклати глава.

— Часове, ако има късмет. Дни, ако няма. — Той се поклони и излезе.

— Колко неблагоприятно — отбеляза Генджи. — Трябва да бъде уведомен американският консул. Харис. Много неприятна личност.

— Господарю, този куршум беше предназначен за вас — намеси се Сайки.

— Съмнявам се. Моите врагове не биха изпратили такъв лош стрелец. Как е възможно да се е целел в мен, а да е ударил паланкин на три метра по-далеч?

Влезе прислужница с кана прясно приготвен чай. Сайки нетърпеливо я отпрати, но Генджи прие още една чаша. Топлата напитка премахна и последния остатък от зимен студ.

— Разгледах паланкина — продължи Сайки. — Ако сте били вътре, както всички са очаквали, щяхте да бъдете убит на място. Само варварската поза е спасила живота на чужденката.

— Да, знам, сам го видях. — Генджи се усмихна на прислужницата. Тя се изчерви, изпълнена с неудобство от вниманието му, и се поклони дълбоко, чак до пода. „Очарователна е, помисли Генджи, и доста красива, макар че бе малко възрастна, за да не е женена. Двайсет и две-три, предположи той. Как се казваше? Ханако.“ Помисли си за хората от охраната. Кой от тях имаше нужда от жена и беше на подходяща възраст да оцени тази прислужница? — Обаче не бях в паланкина. Бях навън, на открито.

— Това е моята теория — настоя Сайки. — Убиец, който ви познава, не би помислил, че ще ходите пеш. Кой велик владетел ходи пеш, докато в същото време чужденката я носят? Освен това гербът на вашия род не се виждаше никъде. Това също е нечувано. Така че той очаква да бъдете там, където трябва да сте, и е насочил натам куршума си.

— Пресилени разсъждения — не отстъпваше Генджи.

На вратата се появиха Хиде и Шимода, които дишаха тежко. Това бяха хората от стражата, които Сайки бе изпратил след убиеца.

— Простете ни, господарю — рече Хиде. — Нямаше и следа от него.

Шимода допълни:

— Никой не е видял нищо. Сякаш се е изпарил.

— Нинджа — досети се Сайки. — Проклети страхливци. Трябва да минат до един под острието на меча — до последната жена и дете.

— Сградата принадлежи на бакалин на име Фуджита — обясни Хиде. — Обикновен човек. Не е свързан с престъпници, нито с определен род, няма дългове, нито дъщери във връзка с „Плаващия свят“. Едва ли е замесен. Разбира се, той е ужасен от очакваното възмездие. Без да го искат от него, той настоява да осигури всички провизии за нашите новогодишни тържества.

Генджи се засмя.

— Тогава ще фалира и ще бъде принуден да изпрати всичките си дъщери в „Плаващия свят“.

— Едва ли ще успее, господарю — отвърна Хиде с усмивка. — Видях дъщерите му.

Сайки удари с ръка по пода.

— Хиде! Не забравяй мястото си.

— Да, господарю! — Наказаният самурай притисна главата си към пода.

— Не е необходимо да си толкова суров — сгълча го Генджи. — Този предобед ни донесе изпитания. Хиде, на колко години си?

— Господарю? — Въпросът свари Хиде неподготвен. — Двайсет и девет, господарю.

— И как така не си женен на тази напреднала възраст?

— Хм, господарю, аз…

— Говори — нареди Сайки — и престани да губиш времето на нашия господар. — Що се отнасяше до него, досега всичко бе губене на време. В каква фриволност се замесваше сега Генджи? Играеше някаква глупава игра при положение, че животът му бе в опасност и бе заплашено самото съществуване на рода.

— Така и не ми се предостави възможност, господарю — рече Хиде.

Сайки допълни:

— Истината е, че Хиде обича много жените, виното и комара. Дълговете му са толкова големи, че никоя жена от добро семейство не би поела товара на брак с него. — Сайки даде информацията, за да приключат по-бързо с темата. Тогава може би щяха да се върнат на по-неотложните въпроси. Изключително подозрителният чужденец Старк например.

— На колко възлиза дългът ти? — попита Генджи.

Хиде се поколеба, преди да отговори.

— На шейсет рио, господарю. — Това бе огромна сума за човек на неговото положение. Годишната му заплата беше десет рио.

— Разпуснат идиот — наруга го Сайки.

— Да, господарю. — Хиде притисна главата си отново към пода, искрено разкаян.

— Ще бъдеш освободен от дълговете си — каза му Генджи. — Погрижи се да не натрупваш нови. Всъщност сега, след като си платежоспособен, съветвам те веднага да си намериш жена. Някой с опит в домакинството, за да може да те поддържа платежоспособен и да ти покаже пътя към домашното блаженство.

— Господарю — Хиде остана във възможно най-дълбокия поклон. Щедростта на владетеля Генджи го изуми.

— Всъщност аз ще ти потърся — продължи Генджи. — Ще ми се довериш ли?

— Да, господарю. Благодаря ви.

— Ханако — обърна се към нея Генджи, — отведи тези мъже в друга стая, където ще могат да се възстановят от преживяното. Остани при тях, за да ги обслужваш.

— Да — отговори Ханако. Поклони се грациозно и изведе Хиде и Шимода от стаята.

Когато те излязоха, Сайки направи дълбок церемониален поклон пред Генджи в знак на уважение. Най-сетне бе разбрал какво става. В разгара на кризата, която можеше да му коства живота, владетелят Генджи не преставаше да мисли за хората, за които носеше отговорност. Неговата прислужница Ханако беше сираче. Въпреки добрите й маниери и женската й обаятелност тя по всяка вероятност нямаше да може да си намери достоен партньор. Не можеше да предложи никакви фамилни връзки, както и зестра. Хиде, отличен самурай в много отношения, се нуждаеше от тежестта на отговорността, за да постигне пълна зрялост. Оставен на самия себе си, той щеше да продължава да пропилява живота и парите си за безсмислени развлечения. Накрая щеше да се превърне в безполезен пияница, подобно на много самураи от други родове в упадък и не малко от техния род. Владетелят Генджи бе решил проблема със замах. От очите на коравия воин потекоха сълзи.

— Какво става, Сайки? Да не съм умрял или да съм се превърнал в божество?

— Господарю — успя да каже само Сайки, толкова развълнуван, че не можеше да говори повече, дори не беше в състояние да вдигне главата си от пода. За пореден път не бе дооценил богатството на характера на господаря си.

Генджи взе чашата си за чай. Другата прислужница, Мичико, се поклони и отново я напълни. Вече бе омъжена и Генджи й се усмихна, но в следващия миг я забрави. Изпи чая си и търпеливо зачака Сайки да дойде на себе си. Самураите бяха странни същества. От тях се очакваше да издържат на най-зверските изтезания, без да издадат звук. Ала те плачеха, без да се притесняват, когато станеха свидетели на нещо, което не бе по-сериозно от уреждането на брак.

След известно време Сайки вдигна глава и избърса грубо сълзите си с един замах на ръкава на кимоното си.

— Господарю, трябва да обмислите възможността мисионерите да са участници в заговора срещу вас.

— Ако изобщо има заговор.

— Онзи с името Старк предусети изстрела от оръжието на убиеца. Видях го да търси прикритие, преди да извикам. Това означава, че присъствието на човека на покрива му е било известно.

— Или означава, че е много наблюдателен — поклати глава Генджи. — Добре е да бъдем нащрек за измяна. Но също не е хубаво във всичко да се вижда измяна. Не бива да позволяваме на въображението ни да ни разсейва от реалната опасност. Старк току-що е пристигнал от Америка. В Япония има достатъчно убийци. Кой би си затруднил живота да води убиец отвън?

— Може би някой, който иска да прикрие дори най-малък намек за самоличността си с допълнителни заблуждаващи действия — рече Сайки. — Някой, когото по принцип не бихте заподозрели.

Генджи въздъхна.

— Много добре. Можеш да проучиш въпроса допълнително. Моля те обаче, не безпокой много Старк. Той е наш гост.

Сайки се поклони.

— Да, господарю.

Генджи допълни:

— Нека видим сега как са.

Докато вървяха по коридора, Сайки се сети да попита за бакалина, чиято сграда бе използвал убиецът.

— Какво ще правим с предложението на Фуджита?

— Предай му благодарностите ни и му кажи, че ще му позволим да ни снабди за новогодишните празници.

— Да, господарю — отговори Сайки. Бе достатъчно щедро от негова страна, за да освободи бакалина от страха, но не прекалено щедро, за да е пагубно. Мъдро решение. Сайки последва господаря си, изпълнен с още по-голямо доверие.

Холандският астрономически телескоп отведе погледа на Каваками към покривите над процесията на Генджи. Въпреки че местоположението му пречеше да види улицата, по която тя вървеше, той разбираше къде е антуражът му по поведението на хората на един участък, който не бе закрит от сградите. Когато се хвърлиха на земята, това означаваше, че господарят приближава. А щом се изправеха и подновяваха дейността си — вече бе отминал.

С огромно учудване Каваками видя Мондземон, богатия банкер, който бързо слезе от прочутия си бял кон и се хвърли в мръсотията като всеки друг селянин въпреки фините си дрехи. Мнозина от великите владетели бяха длъжници на Мондземон. Самият шогун дължеше на непоносимия дребен мъж огромни суми. И ето го там, заровил лице в земята при преминаването на длъжниците си. Парите бяха едно, привилегията да носиш два меча и правото да ги използваш свободно — друго. Независимо в каква степен и колко бързо се променяше светът, Каваками бе сигурен в едно. Силата да купуваш никога нямаше да е толкова голяма, колкото силата да убиваш.

На Каваками му се стори, че чува единичен изстрел отдалеч. Когато погледна през телескопа, видя, че Мондземон е вдигнал главата си от земята, а на селското му лице е изписан страх. Белият кон до него се вдигна на задните си крака от обзелата го паника. Само бързата реакция на един от слугите му го спаси да не бъде стъпкан до смърт.

Нещо се бе случило. Трябваше да чака, за да разбере какво. Отстъпи встрани от телескопа.

— Ще бъда в градинската вила — обърна се той към помощника си, Мукай. — Не искам да ме безпокоиш, освен ако не става дума за нещо важно.

Каваками отиде сам във вилата. Не беше нещо повече от обикновен подслон в една от по-малките градини на огромния замък. Въпреки това му носеше най-голямото удоволствие в живота.

Самота.

Беше рядкост за място като Йедо, пълно с почти два милиона души, както и за човек като Каваками, самият той велик владетел, обикновено заобиколен с малка тълпа съпровождащи лица от всякакъв ранг и вид. Всъщност основният му мотив да стане главен шпионин на шогуна беше, че му даваше възможност да бъде сам. Когато имаше нужда да се разтовари от задушаващия товар на социалните задължения, той винаги можеше да се позове на необходимостта от конфиденциалност и да изчезне. Първоначално се възползваше, за да може да се отърве от съпругата и от наложниците си и да посещава различните си любовници. По-късно това му позволи да избягва и любовниците. В крайна сметка той се увлече по задачата свободно да пъха носа си в частния живот на другите. Сега вече наистина почти нямаше време за съпругите, наложниците, любовниците или каквито и да било други фриволни занимания, на които се наслаждаваше преди време.

Сега най-ценно бе времето, през което чакаше. Рядък интервал, когато можеше да е сам с малкия огън, кипящата вода, аромата на чай, чувството от паренето на горещата чаша върху дланите му. Ала днес водата едва бе започнала да кипи, когато откъм вратата се чу познат глас.

— Господарю, аз съм.

— Влез — отвърна Каваками.

Вратата се приплъзна и се отвори.

Хейко напусна двореца веднага след Генджи. Съпровождаше я прислужницата й Сачико. Великите владетели не можеха да отидат никъде без войска от телохранители. Най-страховитите мъже в страната обаче нерядко бяха страхливи. Те сееха смърт, така както щастливото дете пръска край себе си смеха. Ала по същия начин по закона на Буда за кармата, от която не можеш да избягаш, те приемаха и смъртта. За разлика от мощните военачалници, куртизанките не се страхуваха от нищо. На практика слабостта беше онова, което изкусно въплъщаваха заради чувството за изключителна уязвимост, породено от красотата, любезността и младостта им. Така можеха да стигнат където искат, без да се страхуват. Това също бе според будисткия закон.

— Мадам Хейко — прошепна Сачико, — следят ни.

— Не обръщай внимание — отговори Хейко. Пресякоха алея, по която от двете страни се издигаха вишни. През пролетта те щяха да са пълни с цвят, така както ги изобразяваха в картините и стихотворенията през вековете. Сега дърветата бяха почернели и голи. Но нима не бяха пак така красиви? Тя застана на едно място, за да се порадва пак на едно голо клонче, на което се спря погледът й. Задържалият се тук-там утринен сняг почти се беше разтопил и бе оставил след себе си ледени водни капки. Няколко снежинки се бяха задържали в сенчестата извивка на клончето. След малко щеше да продължи пътя си. Слънчевата светлина щеше да прогони и тази сянка. Преди да пристигне там, накъдето се беше запътила, снежинките щяха да изчезнат. Тази мисъл стегна гърдите й. Нежелани сълзи напълниха очите й. Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу. Поклон пред Състрадателния Буда, който спасява всички страдащи. Хейко пое дълбоко въздух и преглътна сълзите си. Наистина беше ужасно да си влюбен.

— Не бива да се бавим — припомни й Сачико. — Очакват ви в часа на змията.

— Никога не бих си определила среща толкова рано — отвърна Хейко. — Много е неприятно да започваш деня, бързайки.

— Така е — съгласи се Сачико. — Какво би могла да стори една жена? Казват й и тя се подчинява. — Сачико бе деветнайсетгодишна, на същата възраст като Хейко, но се държеше все едно е по-възрастна. В значителна степен това беше работата й. Като поемаше всички практически задължения, тя освободи Хейко от прозаичните товари на всекидневието.

Двете жени отново тръгнаха. Следваше ги Кудо. Той си въобразяваше, че много го бива в проследяването. Хейко не можеше да разбере на какво се дължеше високото му самомнение. Подобно на повечето самураи Кудо беше нетърпелив. Цялото му обучение го беше научило да се стреми към решаващия момент, който определяше живота или смъртта. Мигновен смъртоносен удар с меча. Кръвта и животът изтичат в земята. Почти нямаше значение кой бе победеният и кой победителят. Решаващият момент. Единствено това имаше значение. За него беше изключително мъчително да следи две жени, които се разхождаха безцелно и често спираха да се възхищават на някое дърво или да разглеждат стока, или просто да отпочинат. Разбира се, Хейко правеше всичко възможно, за да забави стъпка и да спира по-често от обичайното, а също да завързва протяжни разговори. Когато стигнаха до главния търговски район на Цукиджи, Кудо започна да се суети като плъх в капан.

— Сега — даде сигнал Хейко. Няколко жени в съседство преминаха край тях и временно ги скриха от Кудо. Тя се възползва и влезе в магазин от другата страна на улицата, а през това време Сачико просто клекна и посвети цялото си внимание на кошница сушени сепии. Тя наблюдаваше от алеята, когато Кудо пристигна запъхтян. Огледа се френетично насам-натам, без дори да забележи прислужницата на Хейко в краката си. Когато се обърна с гръб, Хейко отново пресече улицата и застана зад него. Направи се на изненадана, когато той мина край нея.

— Кудо-сама, какво съвпадение! Да не би също да пазарувате копринени шалове? — По време на краткия им разговор Хейко трябваше да се пребори със себе си, за да не избухне в смях. Когато Кудо си тръгна и гневно се запъти към Хамачо, Хейко нае рикша. Часът на дракона узряваше за часа на змията. Вече нямаше време да стигне пеш.

Каваками Еичи, велик владетел на Хино, председателстващ инспектор на Канцеларията по вътрешните разпоредби на шогуната, очакваше посетителя си в малката къща. Беше си наложил маската на авторитетната достолепност, съответстваща на значимостта и титлите му.

Която се изпари, щом вратата се отвори. Въобразяваше си, че е подготвен, но всъщност не беше. Никога не беше подготвен. Би трябвало досега да го е разбрал. У нея имаше нещо неуловимо. Когато не бе пред погледа му, подробностите от лицето и формата му се замъгляваха, сякаш нито умът, нито очите имаха силата да поддържат жив спомена за образа на подобна вцепеняваща красота.

Той я погледна и затаи дъх, последва въздишка.

За да си върне известна илюзия за самообладание, той й направи забележка.

— Закъсняваш, Хейко.

— Приемете извиненията ми, господарю Каваками. — Хейко се поклони и съвсем непринудено изложи на показ изящната извивка на шията си. Отново чу как Каваками накъсано си поема дъх. Постара се да запази лицето си безизразно. — Следиха ме. Прецених, че е благоразумно да не разбира, че е разкрит.

— Несъмнено не си допуснала да те проследи дотук?

— Не, господарю. — Тя се усмихна при спомена за случилото се. — Позволих му да се сблъска с мен. След това нямаше как да ме следи повече.

— Добре свършена работа — отбеляза Каваками. — Пак ли беше Кудо?

— Да. — Хейко свали чайника от огъня. Каваками бе оставил водата да ври твърде дълго. Ако сега го излееше върху чая, всички тънкости на вкуса щяха да се изгубят. Трябваше да го изстуди до подходящата температура.

— Той е най-добрият специалист за тази задача — рече Каваками. — Може би си предизвикала въпроси в ума на господаря Генджи.

— Едва ли. Сигурна съм, че Кудо действа по собствена инициатива. Владетелят Генджи не е подозрителен.

— Всички владетели са подозрителни — настоя Каваками. — Подозрението е неразделна част от оцеляването.

— Мисля си — продължи Хейко, наклонявайки глава под ъгъл, което се стори на Каваками очарователно, — че ако той може да вижда бъдещето, тогава не се нуждае от предпазни мерки. Знае какво ще се случи и кога. Подозрението става съвсем безсмислено.

Каваками изсумтя.

— Нелепо. Семейството му залага на тази нелепа претенция от поколения. Ако някога някой от тях е могъл да вижда бъдещето, родът Окумичи щеше да е най-изтъкнатият в империята. А не родът Токугава, и тогава Генджи би бил шогун вместо собственик на блатна провинция като Акаока.

— Несъмнено имате право, господарю.

— Не ми изглеждаш убедена. Откри ли някакво доказателство за този прословут митичен подарък?

— Не, господарю. Поне не пряко.

— Не пряко. — Каваками направи гримаса, сякаш изговорените думи бяха кисели.

— Веднъж, когато Кудо и Сайки обсъждаха владетеля Генджи, чух да споменават „Судзуме-но-кумо“.

— Судзуме-но-кумо е името на главния замък на имението Акаока.

— Да, господарю, но те не говореха за замъка. Ставаше дума за таен текст.

Каваками се затрудняваше да следи доклада на Хейко. Колкото повече я гледаше, толкова повече изпитваше желание да пие саке вместо чай. Ала часът и обстоятелствата правеха идеята изключително неразумна. Изобщо беше неразумна. Социалната дистанция между господаря и слугата трябваше да бъде запазена. Той усети в себе си нарастващо раздразнение. Дали защото не можеше да прави каквото искаше с Хейко? Несъмнено не. Той беше самурай с древен произход. Първичните желания не го контролираха. А какво тогава? Проблемът да знае повече, отколкото знаеха другите. Това беше. Каваками бе човекът, който виждаше, който знаеше благодарение на информацията, получавана от докладите на мрежа от хиляда шпиони. В съзнанието на народа обаче Генджи бе надарен да вижда дори по-далеч от Каваками. Смяташе се, че има дарбата за пророчество.

— Не е необичайно родовете да имат така наречените тайни учения — обясни й Каваками. — Обикновено това са книги със стратегия, а нерядко са просто плагиати на „Изкуството на войната“ на Сун Цу.

— За този текст се твърди, че съдържа пророчествата на всеки владетел на Акаока от времето на Хиронобу преди шестстотин години.

— Подобни слухове отдавна обграждат рода Окумичи. Казват, че на всеки трийсет-четирийсет години се ражда по един пророк.

— Да, господарю. Така казват. — Хейко се поклони. — С ваше разрешение. — Тя изсипа горещата вода в каната за чай. Във въздуха се разнесе аромат.

— Ти вярваш ли на това? — Гневът, който изпълни Каваками, го накара да поеме чая твърде бързо. Той го преглътна, без да позволява на болката да се появява на лицето му. Горещата течност опари гърлото му.

— Просто смятам, че след като се говорят такива неща, може би истината е някъде по средата. Може да не е непременно пророчество, господарю.

— Нищо не може да е така само защото е казано. Ако вярвам на всичко, което чувам, ще трябва да екзекутирам половината население на Йедо и да хвърля в затвора останалите.

Тези думи бяха толкова близо до остроумието, колкото Каваками можеше да се доближи. Хейко се изкикоти от вежливост, прикривайки устните с ръкава на кимоното си. Направи мним игрив поклон с дълбок реверанс.

— Без мен, надявам се.

— Не, разбира се — потвърди Каваками, донякъде успокоен. — За Майонака-но-Хейко могат да се чуят единствено похвали.

Хейко отново се изкикоти.

— За жалост нищо не е така, само защото е казано, че е така.

— Ще се опитам да го запомня. — Каваками се усмихна широко, благодарен, че чува толкова скоро да бъде цитиран така игриво от толкова грациозна и чаровна жена.

Хейко никога не спираше да се възхищава колко е лесно да пречупиш мъжете. Единственото, което бе необходимо, бе да демонстрираш малко глуповатост. Те чуваха кикотенето, виждаха усмивките, вдишваха нежните аромати от гънките на копринените дрехи и никога не забелязваха твърдия блясък в очите зад момичешки пърхащите клепки. Това важеше дори за Каваками, който бе познавач на човешката душа и характер. Той бе човекът, създал Майонака-но-Хейко. Ала и той бе уязвим като другите. Всички други, с изключение на Генджи.

— За дядото на владетеля Генджи, покойния владетел Киори, също се твърдеше, че познава бъдещето. — Каваками прие още чай от Хейко. Този път отпи по-внимателно. — Ала той почина внезапно преди три седмици, вероятно стана жертва на отравяне. А не би ли трябвало да предвиди това нещастие и да избегне фаталната доза?

— Може би не всичко може да се предвиди, господарю.

— Удобно извинение — отбеляза Каваками, който отново се разгорещи. — Това поддържа мита жив. Всичко е лишена от съдържание пропаганда, дело на рода Окумичи. Ние, японците, сме безнадеждно суеверни и доверчиви. Родът Окумичи умно се възползва от това. Заради тези детски приказки за пророчеството им се придава значимост, която те не заслужават.

— Сигурно ли е, че отрова е причинила смъртта на владетеля Киори?

— Ако ме питаш дали аз съм го наредил, отговорът е не.

Хейко се отпусна на пода в дълбок поклон.

— Не бих дръзнала да съм толкова безцеремонна, господарю Каваками. — Тонът и поведението й бяха напълно сериозни. — Простете ми, че създадох грешно впечатление. — Мъжът бе шут, но опасен и умен. В стремежа си да разбере с каква информация за Генджи разполага той, тя бе стигнала твърде далеч. Ако не внимаваше повече, той можеше да разбере, че интересът й надхвърля обикновените задължения.

— О, стани, стани — енергично я подкани Каваками. — Не съм се обидил. Ти си моят доверен васал. — Жените, разбира се, не можеха да имат такъв статут. Ала това бяха само думи. Нищо не му костваше да ги каже.

— Почитате ме повече, отколкото заслужавам.

— Глупости. Трябва да знаеш какво правя, за да действаш в съответствие с мен. Вярно е, че не обичах господаря Киори, но на него не му липсваха врагове. Дружелюбността му към чужденците, особено към американците, ядосваше мнозина. А още повече бяха разгневените от интереса му към християнството. Не се радваше на ентусиазирана подкрепа дори в рода си. Ти самата ми докладва, че Сайки и Танака, двама от най-верните му старши васали, са се възпротивили силно на присъствието на мисионери в имението. Танака дори толкова се разстрои, че подаде оставка и се оттегли в манастира Мушиндо преди шест месеца.

— Да, господарю, така е. Прие будистката вяра и монашеско име Сохаку.

— Религиозният фанатизъм може да е по-смъртоносен от политическото разнообразие. Танака или Сохаку, ако предпочиташ така, е най-вероятният убиец според мен.

— Колко трагично — рече Хейко, — да бъдеш убит на преклонна възраст от приближен.

— Приближените са най-опасни — Каваками погледна Хейко изпитателно, за да разбере реакцията й, — защото ние твърде често забравяме да сме нащрек с тях. Ти например делиш леглото с владетеля Генджи, но във всеки момент можеш да прережеш гърлото му. Не е ли така?

Хейко се поклони, внимаваше усмивката й да е точно правилната усмивка — отстъпчива, без да е язвителна.

— Да, това е така.

— Нали няма да имаш проблем да преодолееш чувствата си към него?

Хейко се разсмя весело.

— Играете си с мен, господарю Каваками. Аз съм в леглото му, защото вие ме пъхнахте там, а не заради някакви предполагаеми чувства към него.

Каваками се намръщи.

— Внимавай, Хейко. Когато си с него, тази истина трябва да остане скрита дори за теб. Трябва да го обичаш всеотдайно, дори безнадеждно или той ще разбере каква си и ще станеш безполезна за мен.

Хейко се поклони до земята.

— Да, господарю. Слушам и се подчинявам.

— Добре. Ами чичото на владетеля Генджи? Откри ли къде е?

— Не още. Откакто владетелят Шигеру напусна замъка, не е бил забелязван на никое друго господарско място за живеене в имението Акаока. Възможно е да е избягал от собствения си род.

Каквато и да бе причината, това бе добра новина. Чичото бе много по-опасен от племенника си. Шигеру беше фанатичен практик на древното самурайско изкуство. Можеше да убива със или без оръжие и го правеше. Широко известно бе, че е участвал в петдесет и девет дуела и ги е спечелил всичките, а това бе с един по-малко от поставения преди две столетия рекорд от легендарния Миямото Мусаши. Шейсетият и шейсет и първият дуел бяха определени за последния ден на старата година и първия ден от новата, но най-вероятно нямаше никога да се състоят. Шигеру бе изчезнал.

— Разкажи ми какво си научила.

Хейко незабавно се разприказва. Ако се замислеше прекалено много над онова, което казваше, нямаше да е способна да продължи. Част от информацията бе дошла при нея от няколко различни източници. Според нея тя сглобяваше историята точно, но се надяваше от все сърце да не е права.

Малкият будистки храм на територията на замъка Судзуме-но-кумо беше изграден в отдавнашната тринайсета година от управлението на император Го-ханадзоно. За разлика от всички други, не беше посветен на определена секта. Това бе така, защото владетелят Уакамацу го бе построил, за да изкупи греха си за разрушаването на над трийсет манастира Джодо, Ничирен, Тендай и Шингон и унищожаването на пет хиляди монаси заедно с техните семейства и поддръжници. Тежковъоръжените вярващи бяха пренебрегнали командата на господаря си да прекратят религиозните си междуособици и политическите машинации.

Шигеру познаваше храма в големи подробности. От детството му насам той присъстваше неизменно в най-ужасяващите му сънища. Знаейки, че тези сънища са пълни с предзнаменования, и без да разбира никое от тях, той прекара години в изучаване на историята на храма с надеждата да намери напътствия в минали събития и персонажи. Това обаче не се случваше.

Сега, вече твърде късно, той разбра. Това бе начинът, по който предзнаменованията се разкриваха винаги пред него. Твърде късно. Той коленичи на слабата светлина на единствената лампа и запали сто и петата ароматизирана пръчка. С реверанс я постави на погребалния олтар на баща си, Киори, покойния владетел на Акаока.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Той изрече едни и същи думи за сто и пети път. После запали сто и шестата пръчка. Пламъците от прекомерното изобилие от горящи аромати изпълниха храма със задушлив дим. Той не обърна внимание на парещата болка в очите и дробовете си.

Казваха, че кръговете на Ада са шестнайсет на брой. Той обаче знаеше друго. Сто и осем бяха огорченията, които човек си причиняваше чрез безкрайната си алчност, омраза и невежество. Сто и осем бяха покаянията, които довеждаха изгубените души до светлината на Буда. Сто и осем живота щеше да изживее Шигеру в сто и осем кръга на Ада заради невъобразимите си престъпления. Когато запали сто и осем ароматизирани пръчки, ще започне.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Ала той нямаше да получи прошка, знаеше го. Духът на господаря Киори може би щеше да му прости за собственото си убийство, но не и за останалите. Никой нямаше да му прости.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Шигеру бе изненадан и учуден. По някакъв начин успяваше да продължава да брои. Въпреки чудовищните видения, които му пречеха да спи и изпълваха главата му с такова напрежение, че очакваше черепът му да експлодира всеки момент, а също обезсмисляха самото му съществуване, той продължаваше да брои. Това беше сто и осмата ароматизирана пръчка.

— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.

Той притисна челото си към пода. Непрекъснат глух шум от безкрили машини за летене изпълваше ушите му. Зад затворените му клепачи огромни фенери, които горяха без огън, го заслепяваха. Гърлото му се задушаваше от дразнещия вкус на цветния, видим въздух.

Сигурен бе в това — бе напълно луд.

Един представител от всяко поколение Окумичи беше прокълнат с дарбата да вижда бъдещето. В предишното поколение това бе баща му. В следващото бе Генджи. В неговото, нещастието се бе стоварило върху самия Шигеру. Онзи, който „виждаше“, неизменно страдаше, защото пророчеството невинаги ставаше понятно. Що се отнася до него, така и не се стигаше до разтълкуване на видението, само до страдание. Събитието се случваше и той нямаше представа какво ще е то, докато не преминеше от бъдещето в миналото. А след страданието идваше още страдание.

Ако го тормозеха само пророчески сънища, животът щеше да е поносим. Ала после започваха виденията при пробуждане. Самурай, истински обучен в бойни изкуства, можеше да издържа повече, но безмилостният поток на съзнанието, неосвободен дори от съня, можеше да се издържа само донякъде.

Небето се подпали и падна на земята, изгаряйки пищящи деца. Червеи на метални насекоми пълзяха из Йедо и тъпчеха търбусите си с човешка плът и издишваха отровен въздух, изпълнен със зловонието от труповете на плячката им. Милиони мъртви риби плуваха в отровените сребърни води на Вътрешно море.

Видяното с ума му надминаваше това, което виждаха очите му. Винаги. Нямаше миг покой.

Шигеру се спря на входа на храма. Поклони се пред телата на двете убити монахини и изобщо не му направи впечатление, че стъпи в двете локви, образувани от стичащата се от тях кръв, които се сливаха. Пълната луна се бе изкачила високо над замъка, когато по-рано той бе прекосил двора. Сега, когато се връщаше към семейното жилище, той забеляза, че нощта все още е осветена от лунната светлина, но самото кълбо не се виждаше, защото се бе скрило зад стените на замъка.

Леглото на жена му бе празно, завивката бе отхвърлена набързо настрани. Провери в стаите на децата. Тях също ги нямаше. Ето това не бе предсказал. Мрачна усмивка изкриви лицето му. Къде ли бяха? Имаше само една възможност.

Отиде в личната си оръжейница и се облече.

Метален шлем с пискюл от червена конска опашка и дървени рога.

Лакирана маска за лицето, която защитава бузите и челюстта.

„Нодова“ да прикрива гърлото му и две „соде“ със същата цел за раменете. „Донака“, „кусадзури“ и „хаитате“, изработени от стоманени плочки, достатъчно здрави, за да издържат на малките мускетни гюлета, опасваха гръдния му кош, слабините и бедрата. Освен двата меча, с които никога не се разделяше, в пояса си напъха английски пистолет кремъклия с пет куршума.

Шигеру бе командвал тази нощна стража. Без проблем изведе коня си от конюшнята. Никой не се усъмни в появата му. Когато нареди вратата да се отвори, тя бе отворена и той бързо напусна замъка с коня си.

Домът на неговия тъст Йоритада бе в планините, източно на кратко разстояние от замъка. Когато Шигеру стигна там, той завари Йоритада и десетима от неговите васали да го чакат пред стените. Бяха облечени както него — в пълно снаряжение. Шестима самураи държаха мускети на прицел.

— Не се приближавай — предупреди Йоритада — или ще бъдеш застрелян.

— Дойдох при жена си и децата си — рече Шигеру. — Изведи ги и ще си отида с мир.

— Умеко повече не е твоя жена — отсече Йоритада. — Тя се върна у дома и поиска защитата ми за себе си и за децата си.

Шигеру се разсмя, сякаш тъстът му беше казал нещо много смешно.

— Защита? От какво?

— Шигеру — обърна се към него Йоритада със спокоен и изпълнен с тъга глас, — умът и духът ти не са добре. Виждам това от много седмици. Тази вечер Умеко дойде при мен обляна в сълзи. Каза, че си започнал непрекъснато да шепнеш, денем и нощем, за кървавите мъчения на Ада. Децата треперят в твое присъствие. Моля те, поискай напътствия от владетеля Киори. Баща ти е мъдър човек. Той ще ти помогне.

— Няма да помогне на никого — отвърна Шигеру, който наблюдаваше изкъсо за възможност. — Тази вечер владетелят Киори бе отровен.

— Какво! — Йоритада направи крачка напред, изумен от новината на Шигеру. По същия начин реагираха и останалите самураи. Сега. Това бе решаващият момент.

Шигеру пришпори коня си, зареди пистолетите и ги измъкна възможно най-бързо. Не беше добър стрелец и не улучи никого. Намерението му беше единствено да отклони вниманието на хората на Йоритада.

Успя да изпълни замисъла си. Само двама от хората с мускетите бяха близо до целта. Две гюлета удариха коня му и животното падна.

Шигеру скочи от седлото, приземи се на крака и хукна, като обезглави тъста си с първия удар на катаната си. Порейки въздуха и всичко по пътя си с катаната в дясната си ръка и пронизвайки с тантото в лявата, Шигеру уби или рани смъртно всеки, който му се изпречеше, преди прахът от падането на коня му да се е уталожил на земята.

Зад портата тъщата му, Садако, чакаше с четири жени от нейната свита. Всяка държеше „нагината“ — пика с дълго острие, предпочитано оръжие от жените самураи.

— Прокълнат демон! — Садако сякаш изплюваше думите. — Предупредих Умеко да не се омъжва за теб.

— Трябвало е да те послуша — отвърна Шигеру.

Откри Умеко и децата в чаената къща във вътрешния двор. Когато се облегна на вратата, катана с детски размер се заби в оризовата хартия, която покриваше дървената рамка. Острието разряза по дължина лявата му вежда и той едва не загуби едното си око.

— Влез и ще умреш! — заяви отвътре смел детски глас, в който не се усещаше и нотка на страх. Това бе най-малкото им дете, техният шестгодишен син, Нобуйоши. Шигеру можеше да си представи сцената вътре. Нобуйоши охраняваше вратата, бе изпънал едната си ръка с катана в нея, върхът й бе на равнището на очите му. Зад него стояха Умеко и дъщерите им — Еми и Сачи.

Шигеру използва върха на своята катана, за да отвори вратата. Нобуйоши го видя и зяпна от изненада. Детето бързо отстъпи. По-добрата стратегия беше да остане на позиция, тъй като малкият праг ограничаваше свободата на движение на Шигеру, когато той влезе. Ала той не можеше да обвинява детето. Даваше си сметка, че изглежда страховито. От главата до петите беше прогизнал с кръвта на осемнайсетте души, които уби или рани. Деветнайсет, ако броеше и себе си. Кръв течеше от раната на врата му, там, където го бе ударила тъщата му. Ако беше го засегнала два-три сантиметра по-надолу, щеше да го убие.

Сърцето на Шигеру се изпълни с гордост, когато погледна сина си. През краткия си живот бе научил добре уроците си. Държеше меча в подходящия ъгъл, в съответната поза. Стойката му бе балансирана, позволяваше движение във всяка посока. А което бе най-важното, беше застанал така, че собственият му живот стоеше между нападателя и майка му с двете му сестри.

— Браво, Нобуйоши. — Шигеру бе изричал тези думи много пъти преди това, след трудни практически уроци с меч, копие и лък. Нобуйоши не каза нищо. Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху Шигеру. Синът му търсеше възможност, оглеждаше се за решителния миг. Заслужаваше да умре като самурай, какъвто беше. Шигеру си позволи да се спъне, когато пристъпи вътре в тясното пространство.

— Аааййй! — С гръмогласен вик в израз на пълна отдаденост, Нобуйоши нанесе стремителен удар там, където бойното снаряжение беше оставило гърлото на Шигеру незащитено. Синът му направи това, което бе длъжен да стори всеки самурай. Хвърли се в атака, без да помисли за себе си. В този момент, когато нямаше ограничения, Шигеру нанесе удара с такава мълниеносна бързина, че тялото на Нобуйоши продължи напред, а главата му падна на пода зад него.

Еми и Сачи изкрещяха и се притиснаха една към друга, сълзи се стекоха по детските им бузи.

— Защо, татко, защо? — попита Еми.

Умеко държеше кинжал в лявата си ръка. В дясната стискаше малък пистолет. Вдигна го и стреля. Куршумът се удари в стоманата на шлема му и отскочи. Умеко пусна пистолета и остана само с кинжала.

— Спасявам ви от грехове в бъдещето — каза тя. С две бързи движения тя преряза гърлата на дъщерите си. Кръвта плисна по бледата коприна на нощните им кимона. Умеко погледна Шигеру право в очите: — Нека Състрадателният Буда те отведе в безопасност в Чистата земя — бяха последните й думи, преди да забие острието в собственото си гърло.

Шигеру седна на пода на чаената къща, сред кървавите руини на живота си, във всяка ръка държеше по един меч. Наблюдаваше тесния праг. Скоро щеше да чуе звука от копита на коне, които носят на гърба си войските от замъка. Започна да се смее. Все още беше прокълнат. Ала бе освободил съпругата и децата си. Те ще останат недокоснати от настъпващия ужас, който обещаваха пророческите му сънища и видения.