Облак врабчета

7 Сатори

— Джимбо не е истинското ти име — каза Генджи.

— Кое име е истинското? — попита Джимбо.

Генджи се разсмя.

— Ти си чужденец, но си обръснал главата си, нахлузил си роба на дзенбудистки монах и говориш със същите гатанки, които обичаше да използва старият абат Дзенген. Той ли те научи на нашия език?

— Не, господарю. Абат Дзенген спаси живота ми по време на епидемията от холера; децата от селото, които ме гледаха след това, ме научиха да разбирам и да говоря.

— Колко странно. Съмнявам се, че някой от тях може да прочете и една буква.

— Аз също не мога, господарю мой.

— Тогава лингвистичното ти постижение е още по-впечатляващо. Сред нас няма човек, който да е прекарал година в американската провинция сред неграмотни селяни и да е научил езика ви толкова добре.

— О, благодаря ви, господарю, от името на моите учители. Те заслужават всички похвали.

Зимен бриз за кратко развя плата на палатката над тях. Генджи се загледа в бледото зимно небе. Слънчевата светлина вече избледняваше. Преди да мине часът на овена, те можеха да предприемат завръщането си в Йедо. Щяха да стигнат границата след полунощ и да прекосят враждебната територия на провинция Йошино по тъмно. Това им осигуряваше едно определено предимство: много по-малко вероятно бе да срещнат враждебни войски, отколкото през деня. Едно безсмислено клане за цялото пътуване беше повече от достатъчно.

Генджи каза:

— Когато си пристигнал в Япония, ти си бил християнски мисионер. Сега си дзенбудистки монах. После си се нарекъл Джеймс Боханън. Сега твърдиш, че си Джимбо. Кажи ми как е било името ти, преди да станеш Джеймс Боханън?

— Етан Круз — отговори Джимбо.

— А преди това?

— Преди това бях просто Етан.

— Предполагам, че тези промени нямат нищо общо с християнската религия.

— Вярно е, господарю мой.

— Нито с дзенбудизма.

— Това също е вярно, господарю мой.

— Тогава, защо?

Преди да отговори, Джимбо сведе поглед и пое дълбоко дъх, като задържа въздуха навътре в „тандена“, центъра на неговото същество. С издишването той освободи целия си страх, омраза и желание.

— Бягах — призна Джимбо.

— От кого?

— От себе си.

— Трудна задача — рече Генджи. — Мнозина са се опитвали. Никой от тези, които познавам, не е успял. А ти?

— Да, господарю — отвърна Джимбо. — Успях.

Том, Пек и Хейлоу яздеха преди с него. Бяха достатъчно надеждни на вид и никога не причиняваха проблеми с никоя работа, но Етан не ги харесваше, защото не им вярваше. Беше навик, който Етан бе придобил от стареца. Това бе добър навик, особено в неговия занаят, който беше грабежи, кражби и отмъкване на добитък.

Никога не харесвай човек, комуто не можеш да вярваш, казваше Круз. Можеш да си мислиш, че си умен, можеш да харесваш някого и въпреки това дръж очите си отворени. Но при харесването има нещо, което отклонява вниманието и аз не знам какво е то. Човек си позволява да харесва някого, на когото не вярва, и не след дълго се събужда и открива, че в тила му е забита брадва и се изпълва с някакво глупаво чувство на благодарност, че подозрението му се е потвърдило.

Етан предположи, че Круз говори от опит, тъй като имаше белег сякаш от брадва отзад на тила си — бяло продълговато петно, където косата му не бе израсла.

Точно толкова лошо е да харесваш ненадеждните, твърдеше Круз, да се опитваш да ги обичаш. Момче, говоря за жените. Никога не обичай жени, на които не можеш да вярваш. Не, недей да седиш и да се съгласяваш. Знам дяволски добре, че ще го правиш. Всички ние го правим. И знаеш ли защо? Няма жена, на която да може да се вярва. Всяка една от тях — от първата до последната, е лъжлива, измамна, невярна курва.

Общуването с Круз несъмнено повлия на мирогледа му. В крайна сметка сутеньорът прекарваше по-голямата част от времето си с курвите, а лъжите, измамите и изневерите бяха част от занаята на курвите, освен другото, това е.

Етан така и не разбра дали мъж или жена е забил брадвата в тила на Круз. Предполагаше, че е замесена жена, а после и мъж. Обикновено ставаше така. Круз обвиняваше главозамайващия си чар, юмруците при яростния гняв, белите петна в паметта и алкохолизма вследствие раната на главата.

Дори не мога да си спомня как се случи, твърдеше Круз. Костта зарасна навътре, под формата на острие на брадва. Там е, пронизва меката вътрешност на главата ми и ми напомня винаги и завинаги никога да не харесвам, още по-малко да обичам някого, на когото не мога да вярвам. Чуваш ли ме, момче? Имам предвид главно жените, но дръж изкъсо и мъжете, особено ако са замесени жени и пари. И знаеш ли какво? Всъщност винаги има замесени жени и пари. Ето защо светът е сцена на кражби. Жените са почитателки на парите.

В крайна сметка не любовта на жените към парите, нито брадва бе това, което довърши Круз. Това бе курва на име Мери Ан. Не беше нищо специално, по-стара от другите, с две малки момичета, които трябваше да храни и облича, твърде малки деца, за да търгуват със собствената си плът, тъй като Круз не понасяше педофилите и педерастите. Никой не може да люби деца под дванайсет години в моето владение, казваше той и наистина бе така. В деня, в който Етан се запозна с него, той бе убил двама мъже, които се бяха опитали. По това време двамата мъже се бяха опитали да се любят с Етан. Не го правеха във владението на Круз, но Етан беше под дванайсет години, на практика под десет години, а в този момент се случи Круз да влиза в конюшнята, вниманието му бе привлечено от виковете на Етан, видя каквото видя и разшири територията на владението си достатъчно, за да неутрализира тези двама педерасти завинаги.

Родителите ти не са направили добре, като са те обявили за голям, момче, каза Круз. На теб ти трябват повече грижи, отколкото са ти осигурили. Може би трябва да поговоря с тях за това.

Етан го помоли да му съобщи кои са родителите му, когато Круз ги намери.

Значи си сирак, така ли?

Какво означава сирак?

Круз също бе сирак. Той отведе Етан обратно в своя публичен дом, накара Бетси да го измие и му даде работа да чисти стаите, да мие подовете, да налива уиски и да храни с помия прасетата отвън. В миризмата на прасетата има нещо, което кара мъжа да желае да се люби с жена, и то непрекъснато, твърдеше Круз. Прасетата са подходящи за търговия. Етан му каза, че не харесва миризмата на прасета. Ще промениш отношението си, щом поседиш малко тук, момче. Какъв е този свят, в който едно момче е в по-голяма безопасност в публичен дом, отколкото в конюшня? Но ние сме тук, нали така?

Как се казваш, момче?

Етан.

Етан чий?

Просто Етан. А ти как се казваш?

Мануал Круз.

Мануел Круз.

Не, по дяволите. Мануал, като мануален труд. А не Мануел, като шибан оцеляващ мексикански черноработник. Приличам ли ти на шибан черноработник? Той посочи безупречното си облекло. Приличам ли ти на оцеляващ? Той потупа изпъкналия си корем. Приличам ли ти на шибан мексиканец?

На този въпрос бе по-трудно да се намери точен отговор, тъй като Круз беше мексиканец. Придържайки се към онова, което бе работил досега, Етан отново поклати глава.

Круз се засмя и весело го шляпна по тила. По-добре да изглеждам като шибан мексиканец, какъвто съм. Но аз не оцелявам и не съм черноработник. Родителите ми бяха такива и си отидоха преждевременно.

Круз също умря преждевременно и това бе причината, поради която Етан Круз седеше край огъня на хълмовете северно от Остин с Том и Пек и чакаше Хейлоу да се върне с вест, както и стана, и вестта бе, че е открил скривалището на Матю Старк.

— Малко ранчо на двайсет, двайсет и пет мили на север. Той обаче не е там. — Хейлоу слезе от изтощения кон. Трябваше скоро да си открадне нов кон, тъй като конете не издържаха дълго под яздещия продължително време сто трийсет и пет килограмов мъж. — Говори се, че е тръгнал към територията Аризона, за да получи назначение от губернатора като аризонски рейнджър. Какво има за ядене?

Том рече:

— Мислех, че единствените рейнджъри са тексаските.

— И аз също. — Хейлоу набута в устата си бобени зърна направо от паницата. — Но така се говори в града.

— Наемат убийци за рейнджъри в Аризона? — попита Пек.

— Да, навсякъде наемат такива защитници на закона напоследък. — Хейлоу приключи с боба и пъхна ръка в пакета със сушено месо. — За тази работа се иска опит.

— Е, тогава нека отидем там и също вземем разрешителни — предложи Том. — Ние сме убийци.

— Само по случайност — оспори думите му Хейлоу. — Те искат целенасочен опит.

— Кой е в ранчото? — поинтересува се Етан.

— Само курвата и двете й малки кучки — отговори Хейлоу.

Етан стана и хвърли седлото си на коня. Другите трима го настигнаха преди изгрев-слънце по хълма над ранчото на Старк.

— Що го причакаме ли? — попита Пек. — От засада, когато се прибира?

— Говори се, че може да се върне всеки момент — каза Хейлоу. — Идеята може да се окаже добра.

— Обича ли курвата? — поинтересува се Етан.

— Дойде и я взе — отвърна Хейлоу. — Трябва да има обич.

— Обича ли я? — настоя Етан.

— Кой освен него би могъл да знае? — попита Хейлоу.

От комина на къщата в ранчото излезе първото кълбо дим. Имаше някой буден. Етан ръгна коня си с пети и препусна надолу по хълма.

Когато свършиха, Етан нямаше голямо желание да чака завръщането на Старк. Не усещаше нищо друго, освен повдигане в стомаха. Нямаше смисъл да се връща в Ел Пасо. Публичният дом беше на мястото си, но Круз беше мъртъв и това беше просто публичен дом, а Етан така и не хареса миризмата на свинете.

Подкараха малкото стадо на Старк през границата и го продадоха в Хуарес на половин цена. Не бяха сигурни дали Старк ще тръгне след тях, но предполагаха, че ще го направи.

— Аз съм сигурен — твърдеше Пек.

— Аз пък не. Не и заради една курва — твърдеше Том.

— Ами двете малки кучки? — попита Хейлоу. Откакто бяха минали през ранчото на Старк, апетитът му бе нараснал. Вече тежеше близо сто и осемдесет килограма. Конят му — нов, който бяха купили в Хуарес, вече издаваше стенания.

Том и Пек не казаха нищо, но и двамата погледнаха през рамо, което бе повече от отговор. Хейлоу също погледна през рамо.

Накрая разбраха, че Старк ги издирва, защото понякога влизаха в някой град два или три дни след като той бе минал оттам. Нито те, нито той пътуваха по права линия. Криволичейки, в крайна сметка те щяха да се натъкнат един на друг.

— Приключих с тази гадост — отсече Хейлоу. — Прибирам се вкъщи.

— Защо? — попита Пек. — Мислиш, че няма да те открие в Ел Пасо?

— Не отивам в Ел Пасо. А на Хаваите. — Истинското име на Хейлоу имаше хавайско звучене — Хеелоа.

— И какво имаш там? — не се даваше Том. — Ти ни каза, че семейството ти, градът ти, целият ти народ е измрял от сифилис.

— Планините все още са там. Реките са там. Океанът е там. Напоследък всичко това ми липсва.

Останаха заедно, докато не стигнаха Сиудад де лос Анхелес. Пек каза, по дяволите, ако иска да ме намери, нека ме намери тук. Том остана в Сакраменто, където чичо му имаше бар и му предложи работа — да надзирава курвите. Всъщност не съм направил нищо толкова лошо, твърдеше Том. Може да се съжали над мен и да се размина само с бой. Хейлоу продължи с Етан до Сан Франциско, откъдето възнамеряваше да вземе кораб до Хаваите, но когато видя океана, размисли. Огромният мъж, който вече бе надхвърлил двеста и трийсет килограма и вместо седло използваше карета с два коня, седеше и плачеше, докато вълните се разбиваха във вълнолома. У дома има твърде много гробове, обясни той.

Етан също остана в Сан Франциско. Докато един ден на излизане от бара до него не достигна гласът на уличен проповедник. Не съм дошъл да призовавам праведните, казваше проповедникът, а призовавам грешниците към покаяние. Когато някой от близкостоящите каза „Амин“, нещо тласна Етан да отиде при проповедника, да падне на колене и да заридае безутешно. Същата нощ той бе приютен в „Светлината на Правдивото слово на пророците на Христос, нашия Бог“. Месец по-късно новият мисионер — Джеймс Боханън, пое към Япония.

Етан прие ново име, защото се почувства възроден като напълно нов човек. Ала това се случи едва след като той и още десетина мисионери стигнаха село Кобаяши в провинция Ямакава, мястото на тяхната нова мисия. В деня, в който пристигнаха, избухна епидемия от холера. След месец Етан бе единственият от новопристигналите, който оцеля. Селяните също умираха и обясняваха епидемията с пристигането на мисионерите. Етан бе единственият оцелял, защото абатът на съседния манастир Мушиндо, възрастен мъж на име Дзенген, го взе при себе си и се погрижи за него. Изглежда, бе влиятелен човек, защото селяните не след дълго промениха мнението си. Започнаха да му носят храна, да преобличат дрехите му и да го къпят. Децата бяха сред най-постоянните му посетители, любопитството им бе провокирано от странния му външен вид. Преди никога не бяха виждали чужденец.

Някак си, докато още бълнуваше, всички бариери паднаха. Когато го хвана треската, той вече разбираше до голяма степен детския речник и дори можеше да каже няколко думи. А веднага след като се изправи на крака, започна да води разговори с Дзенген.

Един ден Дзенген го попита: Какво беше лицето ти, преди родителите ти да се родят?

Тъкмо се готвеше да каже на Дзенген, че никога не е познавал родителите си, когато за него горе и долу и вътре и вън изчезнаха.

Оттогава Джимбо носеше роби на Буда вместо костюм на християнски мисионер. Това беше повече от всичко друго от уважение за Дзенген. Облеклото беше като името. То нямаше реално значение за тях.

Джимбо беше Джеймс Боханън и Етан Круз и все още бе така. В същото време за тях той беше никой.

Джимбо не беше разказал тези събития на Генджи. Тъкмо се готвеше да го направи, когато владетелят се усмихна и каза:

— Наистина? Успял си да избягаш от себе си? Тогава трябва да си споделил просветлението на самия Гаутама Буда.

— Просветлението е дума, чието значение не знам — отговори Джимбо. — С всяко свое вдишване разбирам значението на все по-малко думи. Скоро единственото разумно нещо, което ще съм способен да изрека, ще бъде нищо.

Генджи се засмя и се обърна към Сохаку.

— Той е по-подходящ приемник на Дзенген, отколкото си ти. Няма нищо лошо ти да напуснеш, а той да остане.

— Не беше ли той чужденецът, когото чакахте, господарю?

— Не мисля. Онзи в момента е в двореца „Спокоен жерав“.

— Посрещнали сте още чужденци? — Сохаку се намръщи, неспособен да скрие раздразнението си.

— Напоследък политиката на покойния ни господар беше да предлага гостоприемството си на мисионери от Правдивото слово. Аз само продължавам делото му. — Генджи се обърна към Джимбо. — Затова сте тук, нали така?

— Да, господарю.

— Ще бъдем заедно с тях за кратко — рече Генджи. — Те дойдоха да помогнат за построяването на мисията. Но това ще е трудна задача. Вашите спътници загинаха, а от тримата, които дойдоха сега, вероятно само двама са още живи.

— Единият е болен ли, господарю?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но той случайно бе поразен от куршум на убиец, предназначен за мен. Може би ви е приятел. Зефаная Кромуел.

— Не го познавам, господарю. Трябва да е пристигнал в Сан Франциско, след като аз съм отпътувал.

— Срамно е да стигнеш толкова далеч и да умреш от безсмислена смърт. Нужно ли ви е нещо, Джимбо?

— Не, господине. Абат Сохаку е заредил храма добре.

— Какво ще правите, когато пристигнат хората, с които преди сте принадлежали към една религия?

— Ще им помогна да изградят мисията — отвърна Джимбо. — Онези, които не могат да чуят думите на Буда, могат да чуят думите на Христос и да стигнат до същото спасение.

— Трезво разсъждение. Пожелавам ви всичко добро, Джимбо. Или предпочитате Джеймс? Или Етан?

— Името е просто име. Всяко върши същата работа като никакво.

Генджи се разсмя.

— Ако повече от нас се чувстваха по същия начин, историята на Япония нямаше да е толкова кървава, колкото е била. И ще бъде.

Генджи се изправи. Насъбралите се самураи се поклониха и останаха приведени, докато владетелят не напусна палатката, придружен от Шигеру, за да се подготви за заминаване.

Сохаку попита:

— Добре ли ще сте сам тук?

— Да, абате, добре ще бъда — отговори Джимбо. — А и невинаги ще бъда сам. Децата няма да го допуснат.

— Вече не съм абат — продължи Сохаку. — Сега ти си абат. Извършвай ритуалите. Поддържай графика за медитиране. Задоволявай духовните потребности на селяните от раждането до смъртта им, скърбите и празниците им. Можеш ли да направиш това?

— Да, господарю, мога.

— Тогава наистина е голямо щастие, че си сред нас, Джимбо, и си станал такъв, какъвто си. Иначе след смъртта на Дзенген и моето отпътуване този храм щеше да опустее. Никога не е хубаво да се изоставя храм. Винаги следва лоша карма.

Сохаку и Джимбо размениха поклони и командирът на кавалерията се изправи.

— Рецитирай вместо мен и сутрите29. Влизам в период на големи опасности и е по-вероятно да се проваля и да загина, отколкото да успея и да остана жив.

— И онези, които успяват, и онези, които се провалят, са обречени да умрат — отбеляза Джимбо. — Въпреки това всеки ден ще рецитирам сутри вместо теб.

— Много благодаря за тези правдиви думи — рече Сохаку. Той се поклони отново и тръгна.

Джимбо продължи да седи на мястото си. Изглежда, бе изпаднал в медитация, без да знае, защото следващата му съзнателна мисъл беше, че е сам и е обгърнат от пълна тъмнина. Крясъкът на самотна птица в нощта отмина край него.

Над него зимните звезди се движеха по небето в орбитите си.

Въпреки че вратите бяха отворени, за да допуснат да влезе въздух, зловонието продължаваше да изпълва стаята. Двете прислужници Ханако и Юкико седяха, без да помръднат, в края на помещението. Преди два дни бяха поискали разрешение да носят ароматизирани шалове през лицата си, но Сайки не им позволи.

— След като чужденката може да издържи, ще можете и вие. Ще бъдем засрамени, ако излезете по-слаби от нея.

— Да, господарю.

Но кога за последен път Сайки бе посетил този дишащ труп?

Ханако и Юкико наблюдаваха как чужденката разговаря с изпадналия в безсъзнание мъж. Тя седеше съвсем близо до източника на отвратителната миризма и не показваше никакви признаци на гадене. Дали трябваше да й се възхищават за самодисциплината, или да я съжаляват за отчаянието, което я бе обзело? Тя бе толкова отблъскваща, смятаха Ханако и Юкико, че трябва да се е отчаяла, защото никога не би могла да си намери друг съпруг. Кой би отрекъл, че страховете й са напълно основателни? Сигурно затова се бе вкопчила така силно в мъжа, който вече фактически бе мъртъв.

— Ами другият? — попита Ханако. — Няма ли той да й предложи, след като този умре?

— Не — отвърна Юкико. — Той не се заглежда по жени.

— Да не би да предпочита собствения си пол?

— Той не се заглежда също в мъже и момчета. Не и по този начин. Вярвам, че е истински монах на тяхната религия. Той търси само души, които да спасява, а не телесни удоволствия.

Другият погледна жената и умиращия мъж. Ханако не си спомняше да е виждала страст в очите му. Юкико бе права. Той бе отдаден на друга цел. След известно време той излезе, може би за да се моли или да изучава тяхната свещена книга.

Хейко коленичи до двете прислужници.

— Боже, боже. Тази миризма наистина е изпитание за решителността.

— Да, госпожо Хейко — призна Ханако. — Ужасна е.

— Би трябвало някой от нашите смели самураи да стои тук и да укрепва волята си — рече Хейко, — а всъщност са оставили сами едни слаби жени.

Двете прислужници скриха устата си с ръце и се закикотиха.

— Точно така — каза Юкико.

— Можете да тръгвате сега — рече им Хейко. — Върнете се в края на часа.

— Господарят Сайки ни поръча да останем — с неохота отбеляза Ханако.

— Ако ви се скара, кажете му, че аз съм ви помолила да си тръгнете, за да мога пълноценно да изпълня заповедите на владетеля Генджи да осигуря най-добра обстановка за чужденците.

— Да, госпожо Хейко. — Двете прислужници се поклониха с благодарност и се оттеглиха.

Хейко заключи сетивото си за миризма. Можеше да го направи, защото от дете бе обучавана да може да контролира баланса на сетивата си. Как се справя Емили, зачуди се тя. Поклони й се и зае съседния стол. Ако седнеше на самия му край, би могла да докосне пода с връхчетата на пръстите си.

— Как е той? — поинтересува се Хейко.

— Брат Матю смята, че по някое време днес Зефаная ще заспи и няма да се събуди повече.

— Съжалявам.

— Благодаря — отвърна Емили. — И аз съжалявам.

Кромуел отвори внезапно очи. Погледът му мина край Емили, през тавана на стаята и се зарея някъде далеч. Пое дълбоко дъх и се надигна леко от леглото.

— „И да умрат вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии.“30 — Блажена усмивка озари лицето му. — „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“31

— Амин — Емили се приведе напред, за да се опита да го успокои.

А стаята експлодира от нажежената до бяло светкавица и последвалия гръм.

Силата на взрива издигна Кромуел от леглото и го изхвърли през отделилия се от постройката покрив.

Както сам бе пророкувал, той не умря от огнестрелната рана.

— Сега изглежда напълно нормален — убедително твърдеше Таро.

— Три дни спокойно поведение не доказват нищо — не отстъпваше абат Сохаку. — Дори лудият човек е в състояние да се въздържа в продължение на три дни.

Малката група си пробиваше път през Йедо към двореца „Спокоен жерав“. Таро и Сохаку вървяха отзад. Хиде и Шимода водеха, а Генджи и Шигеру бяха в средата. Не носеха гербове, нито флагове, бяха прикрили лицата си с големи, приличащи на кошница шапки от тръстика. Според правилата на придвижването инкогнито това означаваше, че са неразпознаваеми, затова тълпата по улицата не бе длъжна да прекратява дейността си и да се просва на земята, както бе задължително при появата на велик владетел. Минувачите просто се покланяха както на обикновен самурай.

— Никога не съм го виждал толкова спокоен — рече Таро. — Може би присъствието на владетеля Генджи има лечебен ефект върху него.

— Не вярваш на тези истории, нали? — попита го Сохаку.

— На кои? — отговори с въпрос Таро. — Те са много.

Сохаку изсумтя.

— Че нашият господар имал магически сили. Способност да контролира мислите на другите.

— Може би не на всеки — не се отказваше Таро, — но погледни Шигеру. Не можеш да отречеш, че се е променил, откакто е с господаря Генджи.

— Три дни спокойствие не доказват нищо — рече отново Сохаку. Той отново погледна натам, където Генджи и Шигеру яздеха заедно, достатъчно отделени от останалите, за да могат да разговарят необезпокоявани. Сякаш имаше значение какво казват. Дрънканици, помисли си Сохаку, главно безсмислени дрънканици.

— Както предсказа, Хиде избра за свой заместник Шимода — говореше Шигеру. — А Таро ще е следващият избран, така ли?

— Това не беше такова предсказание — каза Генджи. — Хиде е ясен като бистра вода. Това не е непременно дефект, когато става дума за охранител. Просто предположих, че той ще направи най-естественото нещо — да избере най-добрия си приятел.

— Не биваше да му позволяваш да назначава Таро. Той е пряк васал на Сохаку. Баща му и Сохаку са били бойни другари по време на селските въстания. Той самият получаваше всичките си заповеди от Сохаку. Не бива да му имаш доверие.

— След като Хиде му вярва, и аз му вярвам — отговори Генджи. — Важно е да се знае кога да делегираш права.

— Грешка е да приемаш за чиста монета първото си пророчество — каза Шигеру. — Защото през следващите десет години можеш да останеш в кома вследствие нападение от Таро, а после като се събудиш, да бъдеш убит на онова място, което си предсказал.

— Давам си сметка за това.

— Така ли? Тогава защо с лекота отхвърляш възможността Джимбо да е чужденецът, за когото владетелят Киори те е предупредил? Възможно е той да е този, който ще спаси живота ти.

— Чужденецът, когото срещнах през Новата година, вече ми спаси живота.

— Само ако ти наистина си бил обект на нападението — настояваше Шигеру, — а и още не е Нова година.

— За чужденците е. Съмняваш се, че аз съм бил жертвата?

— Сигурен съм, че не си бил.

— О? Ти не беше там, откъде знаеш? Може би чрез собствените си видения?

— Не, господарю. — Шигеру отговаряше на дразнещите подхвърляния на Генджи все по-церемониално. — Убеден съм заради естеството на нападението. Ти си вървял съвсем открит, а ударът е нанесен по паланкина, не по човека, който е вървял до него.

— Ние, японците, още не разполагаме с добри огнестрелни оръжия, но ги използваме, въпреки че лъкът може да е по-ефективно оръжие. Вече сме били лесна плячка за внесените от чужбина приумици.

— Убиецът не само не е бил заловен, но и е изчезнал, без да бъде видян.

— Той е бил на значително разстояние. Докато преследвачите стигнат там, той е бил изчезнал. В това няма нищо чудно.

— По всичко личи работата на нинджа — отбеляза Шигеру. — Той е стрелял по когото е възнамерявал да стреля. Водача на мисионерите.

— За да причини размирици и да предизвика нарастващо подозрение?

— Точно.

— Възможно е. Може би ще разгледам тази възможност.

По-нататъшният разговор беше осуетен от силни шумове, които идваха откъм залива Йедо. Сякаш три огромни дървета се прекършиха на две. После бреговата линия пред тях експлодира.

— Канонада! — извика Шигеру. — Корабите стрелят по дворците!

Генджи пришпори коня си през изпадналата в паника тълпа и се устреми в галоп към „Спокоен жерав“.

— Чакайте!

— Господарю!

Генджи не им обръщаше внимание. Шигеру, Хиде и Шимода също пришпориха конете си и го последваха. Таро погледна Сохаку за заповеди.

— Това ли е най-доброто, което можем да направим? — попита Сохаку. — Да хукнем към дулата на оръдията на чужденците?

— Господарю! — Таро с мъка обуздаваше коня си, който нямаше търпение да последва галопиращите си другари.

— Нашите водачи тръгнаха в грешната посока — отбеляза Сохаку.

— Господарю, на вашите заповеди! — Таро нямаше търпение да тръгне, подобно на коня си. Шестте месеца преструвки като монах не го бяха направили духовно лице.

Сохаку кимна.

Таро освободи натрупалото се напрежение от сдържането и конят му хукна напред. Таро се носеше бързо, монах с два несъответстващи на вида му меча, запасани в пояса, стойката му на седлото беше като на кавалерист.

Сохаку беше сам на улицата. Населението се беше прибрало вкъщи. Мъдра реакция, когато войната се водеше с мечове и стрели. Но сега бе потенциално самоубийствена. Почти толкова самоубийствена колкото и ездата срещу оръдейния огън. Сохаку пришпори коня си и последва своя господар.

Старк не бе стрелял с оръжие повече от година. След като се присъедини към мисията на „Правдивото слово“ в Сан Франциско, той каза на Емили и Кромуел, че е хвърлил оръжието си в Тихия океан. Това сложи край на упражненията с мишена. След като не можеше да стреля, той се съсредоточи върху бързото вадене на оръжието. Правеше го в стаята си в мисията и по време на пътуването в каютата си на борда на „Витлеемска звезда“. Целта му вероятно бе вече доста далечна. За да запази точността на стрелбата си, имаше само един начин и той беше да изстрелва истински бойни патрони. Да чувства отката на оръжието, когато барутът експлодира и оловото продължава полета си. Да не допуска движение или шум, нито светкавица, мирис или дим да го разсеят. Беше сигурен, че все още може да улучи човек в гърдите от десет стъпки. Двайсет могат да се окажат много. Скоростта му обаче се беше увеличила. Беше един или два пъти по-бърз, отколкото преди, когато известно време беше прочут в Западен Тексас.

През петте дни, които прекараха в двореца на владетеля Генджи, той изобщо не бе докосвал оръжията си. Половината от стените бяха направени буквално от хартия, наоколо непрекъснато имаше хора. Единственото място, където можеше да е сигурен, че никой няма да го види, беше собственият му ум. Ето защо тренираше там.

Измъкни.

Запъни ударника.

Гледай в сърцето.

Натисни спусъка.

Освободи и запъни ударника.

Гледай в сърцето.

Натисни спусъка.

Това му даваше предимство. Умът му беше преносима стая, той можеше да тренира навсякъде, по всяко време.

Самураят, който го наблюдаваше, мислеше, че той е ангажиран с молитви или медитиране, че общува със своя Господ или позволява на съвестта си да освободи всички мисли, като тихо реди мантри, подобно на последователите на Амида Буда, или просто се рее като дзенбудистите. Каквото и да правеше, това го поддържаше неподвижен за дълго време. Досега самураят не бе виждал толкова спокоен чужденец. Той беше почти толкова притихнал, колкото големите камъни в градината, сред които седеше.

Измъкни, запъни ударника, погледни, стреляй. Отново и отново, и отново. Старк бе посветил изцяло мислите си на стрелбата, когато до ушите му достигна остро свистене. Той не чу експлозията.

Когато отвори очи, се озова в пълна тишина. Беше нощ. Стоеше на прага и гледаше спалнята. Мери Ан люлееше двете деца в ръцете си. Беки и Луиз бяха все още малки момиченца, но не толкова малки, колкото бяха до неотдавна. Беше време момичетата да си отидат в собствените си легла и да му дадат възможност той да си легне в неговото. Но майката и дъщерите изглеждаха толкова спокойни, както бяха заспали, че на него му беше жал да ги буди. Това бяха трите му красиви фантазии.

Клепките на Мери Ан се отвориха. Видя го и му се усмихна, после нежно каза:

— Обичам те.

Преди той да й е отговорил, следващата експлозия го повали и същевременно го събуди. Просна се по гръб. В бърза последователност се чу още свистене и взривове. Шрапнели и отломки прорязваха въздуха.

Кървав дъжд плисна на земята зад него. Старк погледна. Горната половина от тялото на самурая, който го наблюдаваше, беше се заплела в клоните на върбата. Долната му половина беше останала коленичила на лакираната дървена пътека.

Най-умното, което можеше да направи, беше да се прикрие и да остане на място. Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Кое беше по-безопасно? Старк обаче не мислеше за това. Той скочи и се втурна към стаята на Кромуел. Беше оставил Емили там само преди минути, натам се бе запътила и Хейко, когато двамата се разминаха в коридора. Емили бе единственият останал човек на света, когото той можеше да нарече свой познат. Без нея оставаше абсолютно сам. А защо се тревожеше и за Хейко, изобщо нямаше представа.

Една от четирите сгради, които бяха разположени в двора, бе разрушена, втората гореше в пламъци и от нея хвърчаха парченца дърво, докато Старк изтича край тях.

Намери цялото крило за гости на двореца смазано и горящо. Някой бе стигнал преди него тук, едър мъж търсеше оцелели.

Кума, това бе мъжът, когото Старк бе видял, се интересуваше само от четирима души. Хейко, за да я спаси, ако може. И тримата чужденци, за да ги довърши. Обстрелът му даваше възможност да влезе в двореца, където при друг случай не би могъл да припари. Не знаеше чии оръдия бяха причинили щетите, но беше сигурен, че не бяха шогунските. Лепкавото око, Каваками, би му казал предварително, ако беше така. Е, тогава кой би дръзнал да извърши подобен военен акт без знанието и позволението на шогуна. Кума лениво разсъждаваше над това, докато разравяше отломките. Може би най-сетне бе започнала гражданската война, която всички очакваха от толкова отдавна. Странно обаче, че тя започваше тук, от дворците на великите владетели в Йедо, вместо с нападения срещу замъци, ключови проходи и двете национални магистрали — Токайдо по морското крайбрежие и Накасендо, която пресичаше центъра на страната. Експлозиите се изместваха на изток, поразявайки дворците както на поддръжниците, така и на опонентите на шогуна. Какво объркано време да се живее. Кума вдигна една паднала греда. А, ето я.

— Хей-чан — повика я Кума. Хейко отвори очи и примигна. Цветът на лицето й бе добър. Бърза проверка показа, че основните кости са на мястото си, нямаше и кървене. Вероятно просто бе замаяна. — Не си ранена, нали?

— Не мисля — отвърна Хейко.

Кума не си даваше сметка какво напрежение се е натрупало в тялото му, докато раменете му не се отпуснаха успокоено след думите на Хейко. Беше неотлъчно до нея по заповед на Лепкавото око, откакто я бяха довели в селото, когато беше тригодишна. Тогава това беше работа. С течение на годините стана друго. Преди време беше решил, че ако Лепкавото око му поръча да я убие, той по-скоро ще убие Лепкавото око. Наистина бе готов да убие всеки, който я застрашаваше. Генджи, Кудо, дори самия шогун. Признаваше, че тази позиция не беше нито професионална, нито лоялна, но какво трябваше да направи? Обичаше като свое най-мило дете тази млада жена, която не бе нищо повече от инструмент, за чието създаване той бе помогнал.

— Обезвреди ли тази бомба? — попита Хейко.

— Не. Това са оръдия. Струва ми се, откъм морето.

— Защо? Започна ли войната?

— Не знам. Не прави нищо. Аз ще те измъкна. — Той внимателно отмести тежката греда от нея. След като го направи, видя странна светла коса, разпиляна по ръцете на Хейко. Чужденката. Измъкна кинжала си. Един незабележим разрез на гърлото й и смъртта й щеше да е сигурна.

Старк беше все още на двайсет крачки от него, когато видя острието. Мъжът сякаш се готвеше да пререже някакво препятствие. После той се обърна към Старк и очите им се срещнаха. Старк познаваше този поглед. Очите се съсредоточаваха по този начин, когато гледаха бъчва барут.

Кума изпусна ножа, щом видя Старк. Протегна се да измъкне шурикен, нож за хвърляне с формата на звезда, скрит в пояса му. Двайсет крачки бяха малко повече от идеалния обсег, но ако пропуснеше с първия, щеше да успее с втория нож. Той се втурна към Старк, скъсявайки разстоянието между двамата, докато хвърляше ножа.

В същия миг Старк измъкна револвера си трийсет и втори калибър, скрит в ризата му отляво на кръста. Постоянните въображаеми престрелки бяха създали такъв модел в тялото му, че движенията се извършваха без мисъл. Той измъкна пистолета с дясна ръка и стреля по-малко от миг, преди шурикенът да напусне ръката на Кума. Отсъствието на реални тренировки си каза думата за точността. Куршумът му рикошира в камък вдясно от Кума.

Неочакваният огън разсея Кума достатъчно, за да нанесе също неуспешен удар. Първият му шурикен просвистя край лявото рамо на Старк. Все още движейки се към целта, той извади втория шурикен.

Кума бе практикувал уменията си много повече, отколкото Старк. Но му отне цяла секунда да прибере ръката си след първия удар, да измъкне друг шурикен от пояса си и да го хвърли към Старк. На Старк му отне половината време да презареди и да натисне спусъка.

Куршумът прониза гърдите на Кума и го отхвърли назад.

Шурикенът се издигна високо във въздуха и падна в останките от градината, без да причини нищо никому.

Старк се доближи до падналия мъж, готов да стреля отново. Ала когато се надвеси над него, Старк разбра, че не е необходимо да използва още един куршум. Сложи оръжието си настрани и се зае да освободи двете жени.

Обстрелът беше свършил. В наново настъпилата мъртва тишина Старк чу приближаващи стъпки. Почти щеше да се сблъска с двама самураи, когато видя кои са.

Генджи премина през мястото, където бе входната порта. Скочи от седлото и се втурна към руините в центъра на двореца. Преподобният Кромуел беше настанен в стаята, която граничеше с централната градина. Хейко вероятно трябва да е била наблизо.

Изненада се, че първата му мисъл бе за нея. Би трябвало да мисли за отбрана или евакуация. Такъв обсаден огън можеше лесно да бъде последван по суша от завоевателна сила. Или би трябвало да мисли за чужденците, особено за Матю Старк. Беше казал на Сохаку, че умиращият проповедник, Зефаная Кромуел, е онзи, чието пристигане бе предсказано от дядо му, но, разбира се, той изобщо не мислеше така. Щом видя Старк, Генджи разбра, че той не е мисионер. Той трябва да беше човекът, за когото говореше дядо му. Но претърсвайки руините на „Спокоен жерав“, Генджи не можеше да мисли за друго, освен за Хейко.

Какво би бил животът му без нея. Без да има нещо общо с предсказанията на дядо му и неговата собствена, макар и още непотвърдена, пророческа дарба, всеки друг, когото познаваше, беше отвратително предвидим. На тримата съветници, които бе наследил, Сайки, Кудо и Сохаку, винаги можеше да се разчита да подкрепят поне динамичния курс на действие. Сайки, най-възрастният, все още нямаше четирийсет, а тримата се държаха като възрастни мъже. А ако за мъжа трябваше да се съди по неговите врагове, както и по приятелите му, колко неадекватен би изглеждал той, след като главният му враг беше презреният некомпетент Лепкавото око Каваками, шпионин на шогуна? Каваками наистина ли вярваше, че Хейко може да влезе в леглото на Генджи, без да събуди подозрение, както и желание? Не му трябваше да я следи, за да разбере за кого работи. Не можеше да е друг. Що се отнася до любовта, е, най-красивата гейша в Йедо едва ли би допуснала да се влюби в него, освен ако няма скрит мотив. От шейсетте наистина големи Велики владетели най-малко петдесет бяха по-богати и по-мощни от Генджи.

Но ето го тук, дъх не му достигаше, сърцето му се бе вледенило, тялото му бе вкочанено, усещаше най-лошото — свят без Хейко. Как и кога се бе случило? Не бе забелязал. Най-важната личност в неговия живот беше жена, която несъмнено беше шпионин и почти сигурно беше и убийца.

— Господарю! — Сайки се препъваше в полусринатата стая, а от малък разрез на челото му течеше кръв. — Не бива да стоите тук. Врагът може всеки момент да възобнови обстрела.

— Къде е Хейко? — попита Генджи. Кръвта туптеше в ушите му толкова силно, все едно беше оръдеен огън. Той се затича към разрушеното крило за гости и започна да се катери по прекъснатата пътека тъкмо навреме, за да види пълния мъж и втория му изстрел.

— Това стрелба ли беше? — Сайки се покатери до него.

— Хайде — подкани го Генджи. — Мисля, че Старк я е намерил.

— Хей-чан — повика я Кума. Хейко отвори очи и примигна. Видя пред себе си успокояващото лице на Кума да я гледа. Зад него бе небето. — Не си ранена, нали?

— Не мисля — отвърна Хейко.

Кума се усмихна и започна да отмества отломките, попадали върху нея.

— Обезвреди ли тази бомба? — попита Хейко.

Нежността изчезна от очите на Кума. Усмивката му се стопи и той извади кинжала си.

Хейко разбра намеренията му незабавно. Усещаше главата на Емили върху рамото си.

— Не, Кума, недей.

Кума рязко се извърна настрани, пусна кинжала си и изскочи от полезрението на Хейко. Почти светкавично последваха два изстрела, после настъпи тишина, след което на мястото на Кума застана Матю Старк. Започна да я освобождава от отломките, без да каже и дума. После изведнъж спря и ръката му се плъзна отляво на кръста. Той е стрелял, даде си сметка Хейко, с оръжие, което е скрито в ризата му. Старк, изглежда, разпозна онзи, който идваше, защото остави оръжието си на място и поднови усилията си за спасяване на двете жени.

— Не я мести — нареди Генджи. — Сигурно е ранена. Чакай, докато пристигне доктор Одзава.

Хейко седна.

— Може би имам синини, господарю, нищо повече. Когато докторът пристигне, той ще е необходим на други места. — Тя чуваше виковете от болка, които идваха от всички страни, близки и далечни. Кума трябва да бе поставил повече от една бомба. Защо не я беше предупредил? Беше много нехарактерно за него. Всъщност това не бе характерно за него, някой друг трябваше да е отговорен. Кума никога не би изложил живота й на риск. Колкото и да изглеждаше невероятно, това, изглежда, в крайна сметка бе дело на оръдията. Щеше да го попита при следващата им среща. Кума бе добър лъжец, но не и с нея. Тя се изправи, за да изпробва краката си.

— Внимавайте, моля ви. — Генджи обви с ръка талията й, за да я подкрепи. — Възможно е да сте сериозно ранена и да не знаете. — Лицето му, което обикновено бе спокойно при най-мъчителни обстоятелства, беше напрегнато от притеснение. Бръчки прорязваха челото му. Леката, малко пренебрежителна усмивка, която винаги красеше устните му, бе изчезнала.

Неприкритата загриженост на Генджи изненада Хейко повече от експлозията, която взриви помещението. Внезапна радост нахлу в сърцето й и тя се усмихна, без да се замисли. Тогава Генджи я изненада още повече. Ръцете му я обвиха и той я прегърна здраво.

Позорното емоционално разголване на господаря му вцепени Сайки. Притеснен, той извърна глава и видя Хиде и Шимода да стоят с отворена уста и да гледат Генджи и Хейко.

— Защо стоите като двама глупаци? — сгълча ги Сайки. — Проверете наоколо. И се пригответе за атака.

— Корабите отплават — рече Хиде. — На брега няма никакви войски.

— Корабите?

— Да, господарю. В залива. Три бойни кораба под пара, с трикольорни флагове в червено, бяло и синьо. Обстрелваха целия район Цукиджи с оръдията си.

— Чужденците ли са сторили това? — гласът на Сайки потрепна от гняв.

— Да, господарю — потвърди Хиде.

— Каква бе формата на флаговете? Холандци, французи, англичани и американци използват бяло, синьо и червено.

— Мисля, че бяха с повече от три ленти — отвърна Хиде, — нали?

Шимода наклони глава неангажиращо.

— Мисля, че да, май е така.

— Колко си наблюдателен — отбеляза Сайки. — Сега единственото, което знаем със сигурност, е, че руснаците и германците не са замесени. Не е вероятно също така да са холандците. Така че са англичаните, французите или американците.

— Или може би всички те — предположи Шимода. — Може би е имало повече от един вид флаг.

— Помогнете — рече Старк.

Хиде и Шимода разбраха какво иска той, без да разбират езика му. Двамата се поклониха на Сайки и отидоха да помогнат на чужденеца.

— Бавно — нареди Старк. Заедно с двамата самураи той отмести тежката греда, която се бе стоварила върху гърба на Емили. По-голямата част от тежестта й падаше върху частично срутена стена. Ако бе ударила стената, преди да удари Емили, тя нямаше да бъде наранена толкова тежко. Все още не можеше да каже какво й е, защото тя лежеше с лице към земята и беше в безсъзнание. Не бе помръднала, откакто я бе открил. Той коленичи и прокара бавно ръката си по гърба й, за да опипа за счупвания. Когато доближи основата на гръбначния й стълб, очите й се отвориха внезапно и неистово. Тя пое кратко, рязко дъх, преобърна се и удари Старк в стомаха, а той падна от изненада на гръб. След миг скочи на крака, погледът й бе див и объркан, търсеше откъде да избяга.

— Емили, в безопасност сме. — Хейко се измъкна от прегръдката на Генджи. Тя тръгна бавно към уплашената жена. — Господарят Генджи и неговите самураи са тук. Никой не може да ни нарани.

— Хейко — погледът на Емили се проясни. Напрежението, което бе обзело тялото й, постепенно отслабна и тя се отпусна ридаейки, в ръцете на Хейко. — Мислех си… — Тя не довърши думите си, но Хейко разбра. Миналото я обсебваше. Така ставаше с много жени. Миналото, винаги миналото. Това, което беше непоправим факт.

— Нека всички Буди и богове ни спасят — промърмори Сайки. Той се обърна, за да не стане свидетел на още една възмутителна, неподходяща публична проява на емоции. Поведението на чужденката беше без последици. Тя беше варварка, като всяка друга чужденка. Но Хейко щеше да разбере. Усъвършенстваното изразяване на подходящо поведение беше същността на съществуването на гейшата. Ако досега Сайки не бе разбирал, сега едно нещо бе абсолютно ясно: чужденците бяха смъртоносна зараза, която трябваше да бъде напълно заличена от земята и колкото по-скоро, толкова по-добре. Самото им присъствие доведе до шокиращо бързо нарушаване на древната традиция. Пред очите му бе доказателството. Неговият собствен господар, наследник на един от най-старите родове в областта, да се притиска към жена като пияница в района за удоволствия Йошивара. Най-прочутата гейша на Йедо да прегръща чужденка, сякаш двете бяха неестествени любовници.

Всички Буди и всички богове може да не са достатъчни, за да ни спасят, помисли си Сайки. Ние сме предопределени да бъдем нация от богове. Ала допуснахме до такава степен да бъдем отслабени, че чужденците могат да разрушат дворците на великите владетели в столицата на шогуна, а ние не можем да направим нищо, за да се защитим. Ръката му тръгна към дръжката на меча в изблик на неовладяна ярост. Но той не го извади. Нямаше срещу кого. Усмихнат, Старк каза:

— Никога не съм предполагал, че юмрукът ти е толкова силен, Емили.

— Съжалявам, Матю. Бях объркана.

— Никой не е пострадал. — Той се наведе и вдигна кинжала, който Кума бе изпуснал.

Сайки незабавно извади меча си.

— Не е необходимо — каза му Генджи. После се обърна към Старк. — Кого се готвеше да убие? Хейко или Емили?

Старк и Генджи гледаха тялото на Кума. Старк поклати глава.

— Познавате ли го?

— Не — отговори Генджи. Обърна се към Хейко. — А вие?

Когато чу два изстрела и нищо повече, тя предположи, че Кума е избягал. През целия си живот винаги бе успявал. При вида на тялото му тя загуби контрол. Затвори очи и се облегна на Генджи, като допусна по-малката слабост да прикрие по-голямата, която бе отнела силата от краката й. Кума бе мъртъв!

— Не, господарю — рече Хейко.

Тогава се обади Сайки.

— Несъмнено, колкото и да са слаби, дори съветниците на шогуна няма да позволят обидата да мине ненаказана.

Генджи погледна към руините на „Спокоен жерав“.

— Няма никаква обида — каза той. — Бяхме заспали в продължение на три века и сънувахме съня на древния боец. Сега се събудихме. Това е всичко.

8 Макио

Сайки каза:

— Беше невнимателен, преподобни абате, като не доведе другия чужденец с теб. Според пророчеството един чужденец ще спаси живота на нашия господар в Новата година. Все още не знаем кой.

Сохаку пренебрегна саркастичната нотка в гласа на Сайки, когато той произнасяше бившата му духовна титла.

— Казвах на господаря Генджи да направим така. Той отказа с аргумента, че вече е срещнал чужденеца от пророчеството, който е спасил живота му.

— Владетелят Киори възложи на нас тримата да пазим внука му — припомни им Кудо. — Това означава понякога да сме непреклонни дори срещу възгледите, изразени от младия господар. Животът му е по-важен от това дали ще спечелим, или изгубим благоволението му.

— Давам си сметка за това — отвърна Сохаку, — но едва ли мога да давам заповед за действия в пряко противоречие с неговите команди.

— Слаб аргумент — възпротиви се Сайки. — Можеше да уредиш чужденецът сам да дойде в Йедо, може би в резултат на „недоразумение“. Нашият господар би го приел.

— Благодаря за инструкциите — каза Сохаку. С нарастващо раздразнение той се поклони с прекалено покорност. — Моля, дайте ми още насоки. Какво „недоразумение“ бих могъл да използвам, за да му попреча да върне господаря Шигеру на служба?

— Благодаря ти, че повдигна друг важен въпрос — рече Сайки и върна пресиления поклон на Сохаку. — Може би ще бъдеш така любезен да ни кажеш подробно как се случи това. Моето бедно съзнание отказва да си обясни как е станал възможен подобен опасен и абсурден обрат на събитията.

— Мога ли да предложа да говорим по-тихо — намеси се Кудо. — Обикновено гласовете се чуват надалеч от мястото, където сме ние. — В интерес на истината както Сайки, така и Сохаку говореха приглушено. Бързо покачващото се равнище на вежливост обаче бе ясен сигнал за опасност. Това бе обичайната прелюдия към внезапен дуел. Предупреждението, което отправи Кудо, беше неговият начин да обезвреди взривоопасната ситуация.

Тримата мъже се намираха сред развалините на една от стаите, която гледаше към централната градина. Забележително бе, че самата градина бе оцеляла от обстрела. Дори фигурите, нарисувани в пясъка, се бяха запазили. Същото не можеше да се каже за покрива. Покривът, стените и по-голямата част от пода липсваха. Сайки, Сохаку и Кудо седяха в един запазен ъгъл, техните слуги стояха на стража там, където преди това бе прагът. Промяната на обстоятелствата не се отразяваше от ничие положение, поведение или формалност.

— Царят объркване и страх, ширят се спекулации — продължи Кудо. — Никой не знае кой е извършил нападението или защо. Ние сме водачи. Всеки ще търси нас за отговорите. Не трябва ли да търсим тези отговори, вместо да вменяваме вина?

— Отговорите не са важни — отговори Сайки. — Онова, което е от значение, е поведението ни. Ако сме уверени, онези, които ни следват, също ще бъдат уверени, независимо дали те — или ние — знаят нещо или не.

Сохаку се наведе напред.

— Не бива да се отклоняваме по незначителни подробности за чужденеца или за Шигеру. Истинският въпрос е много по-сериозен.

— Съгласен съм — каза Кудо. — Трябва да постигнем решение по критичния проблем.

— Не вярвам очевидното заключение да е налице — отбеляза Сайки.

Сохаку и Кудо се спогледаха изненадани.

— Пропускам ли нещо? — попита Сохаку. — Когато се срещнахме предишния път, от всички нас ти най-много настояваше за назначаването на регент, който да държи реално властта в провинцията. Ако си спомням правилно, ти каза, че младият господар е дилетант, който ще доведе нашия род до разруха.

— Може би е трябвало да го характеризирам като прекалено рафиниран вместо като дилетант.

— А какво мислите за увлечението му по чужденците християни? — попита Кудо. — Несъмнено ти не си променил мнението си за тях.

— Не, продължавам да виждам в тях опасност — отговори Сайки. Той си спомни демонстрацията на нескрити емоции, на която бе станал свидетел преди малко. — Във всеки случай опасността е по-голяма от всеки друг път. Възможно е в бъдеще срещу тях да бъдат предприети действия, тайно и без разрешението на младия господар, ако е необходимо.

Кудо кимна, отново бе придобил увереност.

— Взето заедно с всичко останало, поведението му към чичо му е съмнително.

— Питам се дали е така — възпротиви му се Сайки. — На пръв поглед е съмнително, съгласен съм. Обаче поставено в контекста на пророческите видения, е възможно да е изключително мъдър ход.

— Пророчески видения? — Сохаку беше бесен. — Откога вярваш в тази приказка? Никога не съм виждал доказателство, че владетелят Киори може да предсказва бъдещето, а аз му служих двайсет години. Що се отнася до владетеля Генджи, единственият интерес, който проявява към бъдещето, е с коя гейша ще спи тази нощ и чие саке ще купи за следващото събиране на гости, с които съзерцава луната.

— Шигеру е напълно луд — рече Кудо. — Бях сред онези, които го затвориха. Ако бяхте там, нямаше да сте толкова благосклонни. Седеше и се смееше, напоен с кръвта на собствените си роднини, съсечените тела на жена му, дъщерите му и неговия наследник пред него. Никога няма да го забравя. Бих искал да мога.

— Чувам и разбирам — съгласи се Сайки.

Сохаку и Кудо се спогледаха отново, този път смирено. Сайки бе изговорил любимата си фраза, онази, която показваше, че вече има мнение и то няма да се промени.

Сайки продължи:

— Колкото и убедителни да сте несъмнено, мнението ми за младия господар претърпя известна промяна. Въпреки че не съм сигурен в неговите пророчески способности, вече съм готов да призная възможността за тяхното съществуване. — Той посочи източния край на градината, където беше най-вътрешната част на двореца.

Сохаку погледна натам.

— Не виждам друго, освен руини. Неоспоримо доказателство за нуждата от драстична промяна.

— Аз също виждам руини — съгласи се Сайки, — но виждам и нещо друго, което ти убягва.

— И какво е то?

— Това са останките от жилището на владетеля Генджи.

— Да, знам. И какво?

— Щеше да бъде тук, когато започна обстрелът, ако не беше пътувал до манастира Мушиндо. — Сайки с благодарност забеляза, че по лицата на другарите му се появиха първите признаци, че проумяват думите му.

— Не би могъл да знае — възпротиви се Кудо. Но гласът му не издаваше увереност.

— Излиза, че е знаел — настоя Сайки.

— Нищо не е доказано — рече Сохаку.

— Нито опровергано — държеше на своето Сайки.

— Ако е знаел, защо не ни е предупредил? — попита Сохаку.

— Не претендирам, че разбирам мистичното пророчество — рече Сайки. — Ясно е, че трябва да отложим решението по този въпрос за по-късна дата. Междувременно се подгответе за път. Това място вече не е безопасно.

— Имаш предвид да препоръчаме евакуация в „Облак врабчета“ — поинтересува се Сохаку.

— Да, така е.

— Много трудно начинание от гледна точка на превоз и снабдяване — опонира му Сохаку. — Повечето владения между Йедо и Акаока са враждебно настроени към нас. Вътрешно море не е достатъчна бариера. Водите му обаче се патрулират от военноморските сили на шогуна. Прекосяването му до нашия остров при подобни обстоятелства ще бъде много опасно.

— Предпочитам опасното пред фаталното — настоя Сайки. — Не можем да останем тук.

— Има още едно съображение — продължи Кудо. — Шогунът не разрешава никой да напуска Йедо.

— Лоялността ми е към Окумичи-но-ками Генджи, велик владетел на Акаока — рече Сайки, — а не към узурпатора, който се фука с титлата шогун и заема двореца на шогуна. — Той се поклони и стана на крака. — Ако моят господар се разпореди да се подчинявам на този човек, ще го направя. Ако обаче ми нареди да го убия, тогава само собствената ми смърт ще ми попречи да изпълня тази заповед. Знам кой съм. Също така вярвам на вас. — Без да чака отговор, той се обърна и продължи към останките от жилището на своя господар.

— Той е упорит стар човек — отбеляза Кудо.

Сохаку изсумтя.

— Той беше упорит млад човек. Защо трябва годините да потискат най-характерното му качество.

— Съвсем ясно е, че никога няма да се съгласи на регентство. Самият той е убеден, че Генджи вижда бъдещето.

Повече думи не се чуха. След продължителна пауза Сохаку и Кудо се погледнаха очи в очи, поклониха се и се изправиха едновременно.

— Съжалявам, Емили — каза Старк. — Не мога да открия и следа от него.

— Може би ангелите са го пренесли, както мислеше той — отговори Емили, после на лицето й се изписа тъжна усмивка, която показваше, че не вярва в собствените си думи.

— Какво ще правиш сега? — попита Старк.

— Каквото трябва. Ще събера каквото намеря от нашите вещи, ще ги опаковам и ще чакам следващия кораб, за да се върна в Америка. — От самата мисъл мускулите в гърдите й се сгърчиха, очите й отново се насълзиха. Седеше на земята до останките от бившата си стая и плачеше, без да се притеснява. Беше намерила рая, за който не бе дръзвала да помисли, че съществува, рая, където бе избягала от красотата си толкова успешно, че бе смятана за напълно отблъскваща. Беше го открила, но го беше изгубила с един изстрел. Това бе твърде много за нея. Беше силна, но не толкова силна.

Старк коленичи и я прегърна, положи главата й на гърдите си. Разбирайки неправилно причината за скръбта й, той каза:

— Ще се почувстваш по-добре, когато се върнеш у дома — думи, които само увеличиха страданието й. Безпомощен, той я държеше и я притискаше към себе си, а тя ридаеше. — Ти си млада, Емили. Животът ти сега започва. Небето ще ти се усмихне. Ще откриеш любовта отново. Знам, че ще е така.

Емили искаше да му каже, че онова, което иска да открие, не е любовта, а покоя. Ала думите не си пробиваха път през необятната й тъга.

Щом оръдията престанаха да стрелят, Шигеру отиде до външната граница на дворцовата територия, където бяха крепостните стени, и застана на стража. Нямаше никаква вътрешна опасност. Но ако някой възнамеряваше да се възползва от объркването и да направи опит за покушение срещу живота на Генджи, щеше да го направи сега, във времето непосредствено след атаката. Шигеру беше сигурен, че Сохаку още не е готов за действия. Първо щеше да провери Сайки и Кудо. Затова единствената грижа понастоящем бяха външните врагове. Надяваше се те да се появят. Това би било добра практика за него. По-късно щеше да се тревожи за Сохаку, също за Сайки и Кудо, ако станеше необходимо. Беше нещастно стечение на обстоятелствата, че при всички опасности наоколо, имаше също така възможност да се наложи тримата старши командири да бъдат убити. Дори Сайки и Кудо да останеха лоялни, загубата на Сохаку би била тежък удар. Той бе най-добрият стратег на групата и най-добрият боец след самия Шигеру.

Вниманието на Шигеру бе привлечено от звука на приближаващи коне. Два коня. Последвани от четирийсет-петдесет пешаци. Равномерната им дисциплинирана стъпка му говореше, че са самураи. Шигеру усети, че раменете му се отпускат и дишането му се успокоява. Беше готов.

Мигове по-късно Лепкавото око Каваками, началник на тайната полиция на шогуна, влезе в улицата срещу двореца, яхнал черен кон. До него, също на седло, беше помощникът му Мукай, съответно с не така добра сива кобила. Зад тях се виждаха четирийсет тичащи самураи. Каваками дръпна юздите на коня, на лицето му се изписа изненада, когато позна Шигеру.

— Господарю Шигеру, не знаех за присъствието ви в Йедо.

— Току-що пристигнах, господарю Каваками, и още не съм имал възможност да ви уведомя за местонахождението си.

— Не че искам да го подчертая, но аз не знаех и предишното ви местонахождение.

— О? Ужасен пропуск от страна на моите подчинени. — Шигеру се поклони, без да сваля очи от Каваками. — Ще се погрижа да накажа виновните.

— Сигурен съм в това — отвърна Каваками. — А сега, позволи ми да вляза и да направя инспекция.

— Не сме уведомени, че трябва да бъде извършена подобна инспекция. Следователно, за съжаление, трябва да отклоня предложението ви.

— Не ви правя предложение — Каваками пришпори коня си, а неговите хора го следваха плътно. — По заповед на шогуна трябва да инспектирам всеки разрушен дворец и да разговарям с всеки оцелял владетел. Моля, отстъпете встрани, господарю Шигеру.

Мечовете на Шигеру излязоха от ножниците си така плавно и леко, както жеравът разтваря крилете си. В един момент стоеше с голи ръце. В следващия по-дългата катана се озова в дясната му ръка, а по-късият уакидзаши — в лявата. Той държеше оръжията от двете страни на тялото си в поза, която не беше нито отбранителна, нито нападателна. Всъщност за окото на лаика Шигеру сякаш се готвеше да се предаде, толкова неподготвен да се бие изглеждаше.

Каваками, разбира се, знаеше, че не такъв е случаят. Като всеки добър самурай той бе изучавал „Го-рин-но-шо“, класическия трактат на Миямото Мусаши върху изкуството на фехтовката. Позата на Шигеру издаваше крайния момент преди битката — „ку“, празнота. Освен че беше напълно готов, той беше отворен за всичко, не предчувстваше нищо и приемаше всичко. Само един мъж в древността бе дръзнал да използва тази поза и това бе самият Мусаши. Оттогава бе имало само един друг. Шигеру.

Каваками даде сигнал и четирийсет остриета напуснаха ножниците си. Неговите хора бързо заеха позиция да атакуват самотния воин от три посоки. Никой не застана зад него. Това би означавало да пресекат линията между улицата на Йедо и територията на двореца на рода Окумичи. Каваками още не бе им наредил да го направят.

Каваками не извади своя меч. Той държеше коня си по своя преценка на безопасно разстояние от вероятната атака.

— Толкова ли си загубил връзка с действителността, че смееш да пренебрегваш преки заповеди на шогуна?

— Както знаеш, нямам привилегията да служа на шогуна — рече Шигеру. — Освен ако господарят не ми предаде същите заповеди, те не съществуват за мен. — От начина, по който Каваками държеше седлото си, Шигеру можеше да съди, че не е добър ездач. Това означаваше, че ще може да стигне до него, преди мъжът да успее да обърне коня си и да побегне. Изчисли разстоянието между двамата на пет удара на сърцето. Ще се наложи да съсече първо десет от нападащите мъже, но това нямаше да е проблем. Всичките му потенциални опоненти бяха напрегнати от страх. Те вече бяха почти мъртви.

— Господарю Каваками, каква изненада! — Сайки приближи напрегнатите редици на врага съвсем небрежно. Изглежда, сякаш не виждаше извадените мечове. — Бих ви поканил вътре да се освежите. Но както вече забелязахте, нашите възможности да предлагаме гостоприемство са ограничени понастоящем. Може би друг път?

— Сайки, вразуми господаря Шигеру, ако можеш. — Той погали неспокойния си кон по гривата. — Отказва да ми разреши да вляза, както е заповядал шогунът.

— Простете противопоставянето му, господарю Каваками — рече Сайки и отиде в средата на образувания от извадените проблясващи остриета полукръг. — Мисля, че господарят Шигеру е прав да ви отказва достъп.

— Какво?

— Според протоколите от Осака шогунът трябва да информира великия владетел за всяка инспекция най-малко две седмици преди уречената дата. Като главен управител на провинция Акаока трябва да ви информирам, че моят господар не е получил подобно предупреждение.

— Протоколите от Осака са отпреди двеста и петдесет години.

— Независимо от това — Сайки се поклони още по-дълбоко и усмивката му стана още по-широка, — те все още са действащи.

На лицето на Каваками се изписа умно изражение.

— Доколкото си спомням, протоколите не се изпълняват във време на война.

— Така е, но ние не сме във война.

Горящо здание зад Каваками се срина, а конят му, обзет от паника, се издигна на задните си крака. Мина известно време, преди да успее да го овладее.

— Ако това не е война, то е забележително добра имитация — отбеляза Каваками.

— Разсъждавах за условията на реалното й обявяване — настояваше Сайки, — за което протоколите упоменават изрично. Обявил ли е шогунът война на някого?

Каваками се намръщи.

— Не, не е.

Обърна коня си и рязко се отдалечи, оставяйки Мукай да заповяда на хората си да приберат оръжията си и да се оттеглят.

— Дипломатичен както винаги — каза Шигеру и върна мечовете в ножниците им.

— Благодаря ти — отговори Сайки, въпреки че не смяташе, че Шигеру е искал да му направи комплимент. — Отново приличате на себе си, господарю Шигеру, и то точно навреме.

— Господарю — каза Хиде, — Старк носи скрито огнестрелно оръжие.

— Да, знам — каза Генджи. — Не се притеснявайте. Той не представлява заплаха за мен.

— Сигурен ли сте, господарю.

— Да.

Хиде се отпусна. Ако това бе въпрос на пророчество, тогава то бе извън обсега на неговите отговорности.

Генджи се засмя. Беше успокояващо да има за главен телохранител човек, чието съзнание можеше да чете толкова ясно, сякаш наистина можеше да чете мисли. Той попита:

— Ханако добре ли е?

— Не знам, господарю.

— Не си ли я намерил?

— Не съм я търсил.

— Защо?

— Отговорността ми е да гарантирам вашата безопасност. Не мога да се отклонявам по лични проблеми.

— Хиде, ти говориш за своята годеница, бъдещата майка на сина и наследника ти; доживотната ти приятелка и спътница.

— Да, господарю.

— Затова я намери. Шимода ще ме защитава в твое отсъствие, нали, Шимода?

— Да, господарю.

Хиде се поклони до земята.

— Ще се върна бързо.

— Ще се върнеш утре сутринта — нареди му Генджи, — след закуска. И още нещо. Не се покланяй толкова ниско. Като главен телохранител не е редно да се разсейваш от заобикалящата среда, макар и моментно.

— Слушам и се подчинявам, господарю.

— Добре. Отиди да намериш невестата си.

Хейко изчака, докато Хиде си тръгне и Шимода се оттегли на дискретно разстояние. Те седяха на възглавниците под голямата тента, издигната до крайбрежната стена, единствената част от стената, оцеляла от обстрела. Лекият бриз донесе аромата на морето.

— Как е възможно да се промениш за толкова кратко време — рече Хейко. Тя докосна бутилката му за саке. Удовлетворена, че тя е с доста по-различна от околната температура, тя напълни чашата на Генджи.

— Какво имаш предвид?

— Преди седмица ти беше номинален водач. Фикция, зачитана единствено от наследствените ти васали. Сега ти си истински техен господар. Доста забележителна трансформация.

— Кризите променят хората — отговори Генджи, като на свой ред напълни чашата на Хейко. — Ако те имат късмет, кризата им показва какво е наистина от значение.

Тя се обърна, замаяна от открития му поглед. Колко трудно бе да си влюбена в него. Още по-трудно бе сега, когато той отвръщаше на любовта й. Ако бяха фермери или магазинери, или рибари, можеха да отдадат живота си на чувствата си свободно, без да се притесняват от скрити последици.

— Завладян си от емоциите на момента — рече тя. — Няма да запомня нищо от това, което ми каза днес.

— Винаги ще го помниш — увери я той, — както и аз. Не моментът е този, който ме е завладял. Това си ти, Хейко, само ти.

— Не е необходимо да ми говориш сладникави думички. — По лицето й се затъркаляха сълзи, но на устните й се изписа мила усмивка и дишането й остана спокойно. — Обичам те. Обичам те от момента, в който те срещнах. И ще те обичам до последния си дъх. Не е необходимо ти също да ме обичаш.

Той се усмихна с онази безгрижна усмивка, която винаги разтопяваше сърцето й.

— За мен наистина е досадно симетрично да те обичам с еднаква на твоята страст. Може би с времето ще се науча да те обичам по-малко. Това ще те удовлетвори ли?

Със смях Хейко падна в ръцете му.

— При моя чар? Опасявам се, че с течение на времето ще ме заобичаш повече, а не по-малко.

— Сигурна си, нали?

— Не, Ген-чан — отвърна тя. — Не съм, изобщо. Любовта е слабостта на жената, не е нейната сила. И независимо колко е красива, времето за пълното й разцъфтяване е кратко. Не очаквам да ме обичаш завинаги. Но, моля те, ако е възможно, бъди мил.

Той си помисли дали да не пъхне ръка през широкия ръкав на кимоното й, за да я погали. Ала денят бе студен и ръцете му бяха ледени. Нямаше да й е приятно и затова се въздържа. Докато тези мисли го вълнуваха, тя започна да се движи така, че нейната и неговата ръка се озоваха в кимоното на другия в един и същи момент. В момента, в който усети топлината на гърдите й, той почувства също острия студ на пръстите й върху собственото си тяло. Топлина и студ се сляха в едно. Кой от тях двамата, питаше се той, беше истинският гадател на мисли.

— Как другояче бих могъл да се държа освен мило? Когато съм с теб, когато само помисля за теб, цялата жестокост на света изчезва и моето сърце, цялото ми същество се размекват.

— Не цялото ти същество.

— Е, добре, може би не цялото ми същество.

Те не мислеха да се разсъбличат. Дори да бяха в убежището на най-вътрешните стаи на Генджи, пак нямаше да го направят, не и на среща през деня. Дрехите им бяха твърде сложни, особено облеклото на Хейко.

Кимоното й беше копринено, стил „омеши“ от тежък креп. Над него носеше дълго „хаори“, палто, подплатено срещу студа. Кимоното бе препасано с широк бродиран пояс „оби“, който бе привързан в панделка „фукура судзуме“, а на горния край за акцент имаше турнюр „оби-аге“, подпъхнат под него.

Можеше да се избира от над триста различни панделки и всеки ден Хейко използваше доста време, за да реши точно коя да завърже. Беше избрала модела „фукура судзуме“ — падащо врабче, защото си бе помислила, че е възможно днес Генджи да се завърне вкъщи, и искаше да отбележи случая с елегантно визуално напомняне за тотема на рода. Както се оказа, тя бе изчислила деня на пристигането му съвсем точно. Ако беше сгрешила, повече нямаше да завърже фукура судзуме. Това би било некрасиво. Ако изчисленията й се окажеха неверни, тя щеше да е пропуснала възможността и да приеме този факт.

Една тясна панделка „оби-джиме“ придържаше обито на място. Между кимоното и обито тя носеше корсет „оби-ита“, който служеше да предпазва кимоното от нагъване по линията на оби. Възглавничката „макура“ под панделката й помагаше тя да поддържа формата си. Една брошка „оби-доме“, прикрепена към панделка, малко по-тънка от оби-джиме, украсяваше обито отпред.

Под кимоното, обито, макурата, оби-аге, оби-джиме и оби-доме тя носеше „нагаджубан“, дълго до долу долно кимоно, също от коприна. Панделките, прикрепени към края на яката, минаваха през гайките на другата яка „чикара нуно“ и се завързваха така, че да направят подходящ отвор с големината на юмрук отзад на врата. Долният пояс „дате-маки“ беше завързан около нагаджубана.

Под нагаджубана беше долната риза „хададжубан“ и превръзката „сусойоке“. Под тях имаше различни подплънки на ключиците, корема и талията. Тъй като кимоното бе скроено с прави линии, тези подплънки бяха необходими, за да приспособят формата на тялото към естествените падащи гънки на дрехата. Нормално щеше да носи пояс около бюста си, който да притиска гърдите, за да не изпъкват. Ала тъй като очакваше завръщането на Генджи, тази сутрин не се бе привързала.

Въпреки че и Генджи, и Хейко останаха облечени, в дрехите им имаше достатъчно пролуки, които да позволят интимност от най-висок и най-близък порядък. Всъщност както топлината и студа бяха едно цяло, това важеше и за облеклото и пълната голота.

Дишайки тежко, Генджи каза:

— Ако любовта е твоята слабост, потръпвам, като си представя каква би била силата ти.

Стараейки се да не се задъхва, Хейко отвърна:

— Ти все едно ще потръпнеш, господарю мой.

Отклонил вежливо поглед, но неспособен да скрие усмивката от лицето си, Шимода безмълвно спусна краищата на палатката.

Когато започна да търси Ханако, Хиде бе поразен от размера на разрушенията. Свирепо земетресение бе опустошило Йедо, когато бе дете, последвано, както често ставаше при земетресенията, от пожар, изпепелил половината град. Дворецът „Спокоен жерав“ бе превърнат в димяща купчина останки, със смазани и разчленени тела, пръснати навсякъде, а въздухът беше зловонен от обгорената човешка плът. Стомахът на Хиде се разбунтува, когато си представи каква миризма различават ноздрите му. Започна да се бори едновременно с повдигането в стомаха и сълзите в очите.

В развалините на стаите на чужденците той видя парче ярък плат от кимоно, притиснато под паднала греда. Коленичи, взе го и го хвана нежно в две ръце. От нейната дреха ли беше? Когато я видя за последен път, облеклото й бе изработено от подобна материя, помисли си той, но не беше сигурен. Защо не беше по-наблюдателен? Как бе заслужил да бъде главен телохранител, след като дори не можеше да разпознае кимоното на бъдещата си жена?

Тази мисъл едва се бе появила в главата му, когато Хиде я отхвърли. Повече не можеше да се отдава на подобни вътрешни съмнения. Господарят му го бе назначил на този пост. Да се съмнява в способността си да изпълнява задълженията си означаваше да се съмнява в господаря си. Лоялността изискваше да вярва в себе си, защото господарят вярваше в него. След като изживя една своя грешка, сега трябваше да положи усилия да се поправи, да стане мъжа, когото господарят му бе видял в него. Това бе негово задължение. Хиде стана. Стойката му бе изправена и излъчваше увереност.

Ала парчето коприна бе все още в ръката му и сълзите пълнеха очите му. Какво му бе хубавото, след като нямаше с кого да сподели новото си положение и посвещаването си в нова длъжност? Къде беше сладостта на триумфа, успокоителното присъствие на поражението, прославата и траура дори в смъртта на идеалния самурай?

Хиде беше шестнайсетгодишен и носеше първия си катана с нормален размер, когато се запозна с Ханако. По онова време тя беше деветгодишно сираче, току-що доведено в двореца от владетеля Киори по препоръка на възрастния абат Дзенген. Бузите му се зачервиха, когато си спомни първите думи, които й бе казал.

— Хей, ти, донеси ми чай.

Малкото момиче в избеляло памучно кимоно вдигна брадичка и каза:

— Сипи си сам.

— Не, ти ще ми донесеш, момиче.

— Няма.

— Ти си слугиня. Аз съм самурай. Ще правиш каквото ти заповядам.

Малкото момиче се разсмя.

— Самурай е владетелят Киори — рече то. — Самураи са господарят Шигеру, господарят Сайки, господарят Кудо, господарят Танака. А ти, ти си просто невъзпитано дете с нов неокървавен меч. — Смущение, изпълнено с гняв, го изправи на крака, ръката му хвана дръжката на катаната.

— Аз съм самурай. И мога да те съсека на момента.

— Не можеш.

— Какво? — Хиде се вцепени от наглите и неочаквани отговори на момичето. — Самураят има властта върху живота и смъртта на всеки селянин като теб.

— Не и ти.

— И защо не и аз?

— Защото съм от домакинското обслужване на твоя род. Ти си длъжен да ме защитаваш. Ако е необходимо — с живота си.

С тези думи малкото момиче се отдалечи, оставяйки засрамения Хиде с отворена уста, безмълвен, зад себе си.

Огледа руините на двореца. Да, не беше ли се случило тук, на същото място, преди много години? Той погледна в земята, както и тогава. Тя беше просто едно дете, но му бе припомнила нещо, което той никога не трябваше да забравя. Самураят бе защитник, а не арогантен безсрамник.

Това нагло малко момиче бе израснало като жена с достойнство и добродетели и, естествено, той я избягваше все повече с течение на годините, докато пиянстваше и проиграваше живота си на хазарт.

Какъв идеален избор за негова съпруга направи владетелят Генджи. А сега тя бе загубена завинаги.

— Хиде!

Той се обърна от звука на изненадания глас на Ханако.

Тя стоеше там, където някога имаше алея, а в ръцете си държеше табла за сервиране на чай.

Обладан от щастие, Хиде се втурна да я прегърне, но се спря точно преди да го направи. Вместо това се поклони.

— С облекчение виждам, че не си наранена.

Тя му върна поклона.

— За мен е чест, че проявяваш малка загриженост към маловажна личност като мен.

— Ти не си маловажна — опроверга я Хиде, — поне не и за мен.

Въпреки че бе невъзможно да се прецени кой бе по-изненадан от думите му, Ханако или самият Хиде, реакцията на Ханако беше доста по-драматична. Вцепенена от прямотата му, тя се олюля и щеше да изпусне таблата. Само бързата намеса на Хиде предотврати падането й. Когато той сграбчи таблата, тя небрежно го докосна с едната си ръка. Неочаквано усети, че се размеква от този жест, тяхното първо докосване.

Хиде й съобщи:

— Владетелят Генджи ми нареди да не се връщам до сутринта. След закуска.

Ханако се изчерви, защото разбра думите му.

— Нашият господар е много благосклонен — рече тя, скромно свела поглед.

Хиде имаше да споделя толкова много неща, че не беше в състояние да чака повече.

— Ханако, ние се бихме срещу войска на владетеля Гайхо по пътя към манастира Мушиндо. Въз основа на моите действия владетелят Генджи ме назначи за началник на охраната си.

— Много съм щастлива за теб — каза Ханако. — Без съмнение ще се държиш с голям кураж и чест. — Тя отново се поклони ниско. — Моля те, извини ме за малко. Трябва да обслужа господаря Шигеру и господаря Сайки. Ще се върна при теб, господарю мой, щом задълженията ми го позволят.

Едва когато я проследи с поглед да се отдалечава — не по най-късия път през руините, а точно там, където преди беше вътрешният коридор, сякаш нищо не се бе случило — Хиде осъзна, че тя го е нарекла „господарю мой“ — така трябваше да бъде наричан той сега. Началник на охраната беше поземлена титла. Въпреки че владетелят Генджи не го беше уточнил, сигурно щеше да го направи при новогодишните си прокламации.

Хиде си припомни топлината, която почувства, когато ръцете им се докоснаха преди малко. Това беше първият им физически контакт. Той осъзна, че обича Ханако от много време, без да го е знаел. Ала владетелят Генджи е знаел. За пореден път Хиде бе трогнат до сълзи от благодарността, която изпитваше. Колко благословен беше, всички те бяха, да служат на такъв далновиден господар.

Отиде да огледа стаята си, да провери дали още е цяла. Надяваше се да е останала поне една стена, за да осигури на него и на невестата му известно уединение през нощта.

Ханако се опита да съсредоточи цялото си внимание върху устойчивостта си. Заради разрушенията доста често стъпваше накриво. Да върви тромаво и да падне пред очите на бъдещия си съпруг в навечерието на първата им интимност — имаше ли нещо по-унизително? Ала усилията й да се съсредоточи бяха напразни. Мислите й я понесоха назад десет години и върнаха спомена за гласа на владетеля Киори.

— Ханако.

— Господарю мой. — Тя падна на колене и притисна челото си към земята. Тялото й потрепери от страх. Докато вървеше гордо с вирната брадичка, тя беше толкова доволна, че е поставила на място това необщително, красиво момче, че пропусна да забележи присъствието на самия велик владетел.

— Ела с мен.

Примижавайки, без да може да се контролира от меката пролетна слънчева светлина, тя го следваше с наведени очи, сигурна, че я водят към смъртта й. Защо иначе великият владетел ще благоволи да разговаря с нея, осиротялото незначително същество, дошло в този удивителен дворец само заради доброжелателността на стария Дзенген, селския свещеник?

Дали момчето беше роднина на владетеля, любим племенник може би? Беше ли обидила необмислено не когото трябва толкова скоро след пристигането си? Сълзите напълниха очите и започнаха да се стичат по бузите й. Колко се срамуваше, че бе подвела Дзенген. Той бе направил всичко възможно, за да й помогне след смъртта на родителите й, а тя бе пропиляла шанса. И всичко заради гордостта й. Дзенген й бе повтарял. Недей да градиш високо мнение за себе си, Ханако; егото не е нищо друго, освен илюзия. Да, абат Дзенген, отговаряше тя всеки път. Ала не си бе извадила поука, а сега бе твърде късно.

Пред себе си чуваше звука от самурайски сблъсък в двора за тренировки. Нямаше съмнение. Щеше да бъде екзекутирана. Как щеше да се изправи пред родителите си в Чистата земя? Не, не биваше да се тревожи за това. Тя не бе достойна за спасението на Амида Буда. По-скоро щеше да отиде в някоя обител в Ада, за да се освободи от кармата на злото, с вещицата хермафродит Кичи, изнасилвача Гонбе и прокажения Исо. Може би на това ужасно място тя ще стане слугиня на Кичи и жена на Исо.

— Йе-е-е-е-й!

Свирепите бойни викове я ужасяваха толкова много, че тя не смееше да погледне и се блъсна във владетеля Киори, който бе спрял в средата на двора за тренировки. Ханако отскочи ужасена, но той не й обърна внимание нито когато се блъсна, нито когато отстъпи.

— Господарю! — Въоръженият самурай, който извика, падна на едно коляно и наведе тялото си под четирийсет и пет градуса, „съкратения“ поклон на бойното поле. Другите побързаха да го последват.

— Продължавайте — нареди владетелят Киори.

Те станаха и продължиха привидната си битка. Отначало Ханако не разбираше защо никой не умира. После забеляза, че те се бият с мечове от тежък черен дъб вместо със стоманени.

— Другите родове използват бамбукови пръти за тренировки — обясни й владетелят Киори. — Прътите не причиняват наранявания и затова са безполезни. В ръцете на добрия боец черният дъб може да чупи кости, а понякога убива, дори когато ударът попадне върху броня. Тренираме по този начин, за да има винаги елемент на реална опасност. Тренировка без опасности не е тренировка. — Той я погледна. — Защо тренираме?

— Защото сте самураи, господарю.

— Какво е самурай?

Тя бе изненадана, че той й задава въпроси, вместо да я убие незабавно. Беше благодарна за отлагането. През тялото й премина вълна от замайване и повдигане при мисълта, че може да бъде завлечена в брачното адово ложе на прокажения Исо.

— Воин, господарю мой.

— А кога за последен път имаше война?

— Преди двеста години, господарю мой.

— Тогава каква е ползата от практикуването на тези бойни изкуства? Ние живеем в мир.

— Защото войната може да започне всеки момент, господарю мой. Самураите трябва да са готови.

— Готови за какво?

Ето това беше. Стигнаха до него. Ритуалът приключваше. Сега щеше да умре. Тя преклони глава и каза:

— Готови да умрат, господарю — и зачака острието да пререже шията й.

Тогава владетелят Киори отново я изненада. Той каза:

— Не, Ханако, не е това. Убиването не изисква кой знае каква тренировка. Гледай внимателно.

Тя вдигна очи. Мъжете се биеха. Виждаше единствено това. Отначало. Ала когато продължи да ги наблюдава, забеляза разлика в поведението на самураите в мелето. Някои се движеха съсредоточено и изпълнени с решимост дори когато ударите се сипеха върху тях. Други се пазеха и отскачаха, за да избегнат ударите, но въпреки това бяха удряни. В царящия хаос на толкова много мъже, които се бият помежду си, бе невъзможно да се избегнат ударите, независимо какво причиняваха. Ако мечовете бяха стоманени, както в реална битка, малцина биха оживели. След като осъзна това, отговорът сам дойде на устните й. Тя каза:

— Те трябва да бъдат подготвени да умрат, господарю мой.

Владетелят Киори й се усмихна.

— Такава е съдбата на самурая, Ханако. Не е лесно да живееш в постоянен страх.

— Но истинският самурай не изпитва страх, нали, господарю мой? — Тя не можеше да си представи великия владетел да се страхува от нещо.

— Липсата на страх не е признак за кураж. Тя е признак за идиотизъм. Куражът е страхът да се познава и преодолява. — Владетелят Киори я погали по главата. — Понякога, особено когато е млад, самураят прикрива страха си с арогантност. Добродетелната жена ще му прости. Тя ще стори всичко, на което е способна, за да го направи по-силен. Няма да направи нищо, от което той да стане по-слаб. Разбра ли ме?

— Да, господарю.

— Можеш да вървиш.

Щом се раздели с владетеля Киори, тя бързо отиде в кухнята. Оттам се върна веднага в двора — там, където бе разговаряла с надменния младеж. За нейно голямо облекчение той беше още там, седеше на мястото, където го бе оставила. Дали си въобразяваше, или раменете му бяха безпомощно отпуснати? Усети, че бузите й почервеняват от срам.

Отиде при него, поклони се и коленичи.

— Чаят ви, господарю самурай.

— О — възкликна младият самурай, беше изненадан и развълнуван. — Благодаря ти.

Раменете му, помисли си тя, се изправиха, когато пое чашата. Тя усети, че се изпълва с радост. Беше много, много радостна.

Шигеру и Сайки седяха на две плетени от слама рогозки татами, поставени в средата на някогашната стая на Шигеру. Оригиналните татами бяха отишли във вечността по време на обстрела. Тези бяха малко повредени, но оцелели от различни места. Шигеру седеше неподвижно, със затворени очи. Той не помръдна, когато Ханако коленичи там, където преди бе прагът, поклони се и се придвижи напред, сякаш влизаше в стая.

Сайки вежливо я приветства.

— Радвам се да видя, че си оцеляла от нападението, Ханако.

— Благодаря, господарю. — След като бе чула ужасни слухове, тя приближи Шигеру със страх, но не показа нищо повече от вежливост, докато сипваше чая.

— Успя ли да говориш с Хиде? — попита Сайки.

— Да, господарю.

— Тогава знаеш добрите новини. Той несъмнено се издигна за кратко време, нали?

Ханако се поклони още по-ниско.

— Незаслужено и само заради благоволението на владетеля Генджи. — В отсъствието на годеника й задължението да бъде смирена падаше върху нея.

— Нашият господар е несъмнено добросърдечен. Но след като той вярва на Хиде, вярвам му и аз. — Сайки не погледна Шигеру, въпреки че тези думи бяха повече заради него, отколкото заради Ханако. — Реши ли къде искаш да установиш домакинството си?

— Не, господарю. Току-що разбрах за неговото издигане. — В интерес на истината тя вече бе харесала празните офицерски покои в западното крило на двореца, обзаведени скромно, но с вкус. Там имаше достатъчно място за отглеждане на деца. Разбира се, тъй като тази част от двореца бе напълно срината преди няколко часа, преместването трябваше да почака, докато всичко не бъде възстановено напълно. Едно по-важно действие не можеше да чака. Тъй като Хиде трябваше да бъде началник на охраната и в същото време неин съпруг, тя бе изпълнена с решимост повече отвсякога да го дари с наследник колкото е възможно по-скоро.

— Тогава имаш да обсъждаш с него много неща. Не е необходимо да обграждаш с внимание нас. Той несъмнено ще оцени присъствието ти много повече от нас.

— Благодаря, господарю — Ханако се оттегли с благодарност.

Сайки се усмихна. Колко сладък е животът, когато си млад и влюбен. Дори кризата и трагедията не могат да го помрачат. Може би дори засилват чувствата. Известно време, докато чакаше търпеливо Шигеру да започне разговор, той се отдаде на спомени за младостта и отминалите дни.

— След като той вярва на Хиде, значи и аз му се доверявам — обади се Шигеру, повтаряйки думите на Сайки.

Сайки се поклони.

— Мислех, че сте потънали дълбоко в медитация и не ме чувате.

— Медитирах, Сайки, не бях в кома.

— Радвам се, господарю Шигеру, защото сега не е време за изпадане в кома.

— Съгласен съм. — Шигеру отпи от чая си. — Последната фаза от битката за Секигахара наближава.

Сайки обмисли дълбокото значение на тези думи. В продължение на двеста шейсет и една години губещите в тази битка не преставаха да мислят за нея като за нещо незавършено, неокончателно. Неокончателно въпреки фактическия упадък на Западното регентство, пълното унищожение на управляващия по онова време род на Тойотоми, смъртта на близо сто хиляди воини само за един ден и очевидно трайното издигане на хората от рода Токугава до шогунския пост. Неокончателно заради абсолютното нежелание на всеки жив самурай да приеме поражението. Какво бе окончателно? Единствено смъртта. Когато въпросът се разглеждаше безпристрастно, всичко изглеждаше налудничаво. Това обаче беше позицията, която споделяше Сайки, въпреки че съзнаваше нейната ирационалност. Какво друго би могъл да стори? Той също беше жив самурай.

Сайки каза:

— Изпълнен съм с благодарност, че това става по времето, в което аз живея. — Дълбочината на емоциите му предизвика сълзи в очите му. Колко благословен беше, че бе предопределен да участва във войната. Баща му и дядо му, много по-достойни воини от него, живяха и умряха в мир. Той бе онова същество, което получаваше възможността да възстанови честта на предците си.

— И аз — каза Шигеру.

В продължение на няколко минути нито един от мъжете не каза нищо. Сайки сипа чай на Шигеру. Шигеру сипа чай на Сайки.

Този ден времето бе необичайно меко за зимата. Сайки вдигна глава и огледа небето. Стратосферните ветрове, които не се усещаха тук, долу, рисуваха бели линии по бледосинята равнина. В този момент от вечността той почувства цялата яркост на живота с всяка клетка от своето същество.

Шигеру от своя страна си припомни какво е чувството да измъкнеш древен меч от ножницата. Неуместната намеса на Сайки му бе попречила да изпита тяхната острота върху този идиот, Лепкавото око Каваками. Ала дори само изваждането им от ножниците беше въодушевяващо изживяване. В момента, в който освободи остриетата, той знаеше, че ще бъде последният Окумичи, който ги е държал в битка. Не знаеше кога ще е това. Не можеше да го види ясно. Нито знаеше кой ще е последният му противник, както и какъв ще е изходът от битката. Единственото, което знаеше, беше, че тя ще е последната и от това сякаш някаква тежест притискаше сърцето му.

По време на изтощителния мир, последвал Секигахара, шогунът Токугава постанови смесица от условия и собственост на най-прочутите мечове в областта, наречена мейто. Мечовете, които принадлежаха на Шигеру, „Ноктите на врабчето“, не бяха включени, защото владетелят на Акаока — по онова време Уеномацу, отказа да участва в каквото и да било начинание под егидата на Токугава, отнасящо се до мечовете, душата на самурая. Декларацията на Уеномацу по въпроса, надлежно записана в тайните архиви на рода, беше известна на всеки Окумичи.

Нека онези, които предпочитат чая пред битката, казваше владетелят, съставят списък на прочути чаени чаши.

Въпреки че не бе обсъдено нищо конкретно, вече се стигаше до същността на срещата. Шигеру и Сайки бяха потвърдили ангажимента си към Генджи като велик владетел на Акаока; те бяха обещали да му помогнат да свали шогуна Токугава, въпреки че щеше да им струва живота; те се бяха договорили да оставят настрана различията си — например по въпроса за мисионерите, — докато не се разреши по-важният проблем. Нищо от това не бе декларирано ясно. Ала всичко се подразбираше.

— Ситуацията в манастира Мушиндо не беше такава, каквато трябваше да бъде — рече Шигеру.

Сайки знаеше, че той не говори за собственото си неотдавнашно затворничество, а за надеждността на Сохаку като на един от ключовите васали на владетеля Генджи.

— Нито пък ситуацията в „Спокоен жерав“.

Шигеру кимна. И така, Кудо трябваше да бъде елиминиран, както и Сохаку. По този въпрос нямаше нужда да се казва нищо. Времето за действия не бе настъпило все още. Условията трябваше да назреят, а когато това се случеше, действията щяха да се разгърнат както трябваше. В този случай тайните убийства не бяха проблем. Нито Сохаку, нито Кудо можеха да се надяват да задържат лоялността на собствените си васали, ако използваха нечестни средства, за да убият Генджи. Подобно предателство щеше да ги опетни преди изкуплението. Те можеха да триумфират чрез открит бунт и победа на бойното поле. Те щяха, разбира се, да изберат времето и мястото, за да постигнат най-голямо преимущество. Подобна възможност щеше да им се предостави много скоро.

— Ще препоръчаш ли изтегляне от Йедо?

— Няма друга възможност — каза Сайки.

Шигеру обмисли възможните маршрути. Прекосяването на океана бе невъзможно. Чуждестранният флот, който бе обстрелвал Йедо, можеше лесно да реши да потопи японските кораби, без да задават въпроси. Дори без заплахата, която те представляваха, проблем беше и флотът на шогуна. Той не беше многоброен като чуждестранните сили, но беше достатъчно силен да унищожи всичко, което Акаока можеше да извади в морето. Най-бързият маршрут по земя беше покрай Вътрешно море. За жалост, владенията там бяха лоялни на шогуна. Значи оставаха само планинските пътеки.

— Пътят към къщи е дълъг и пълен с рискове — отбеляза Шигеру.

Сайки каза:

— Изпратих емисар в „Облак врабчета“ един час след нападението. Пет хиляди мъже ще бъдат разположени по източната граница на провинцията до две седмици, готови да ударят в нашата посока, ако се наложи.

— Това би означавало война.

— Да.

Шигеру кимна.

— Много добре. Предполагам, че тръгваме сутринта.

— С одобрението на нашия господар.

Според Хейко другите мисионери от „Правдивото слово“ са на място, наречено Мушиндо, манастир в друга провинция, на север от града. Малко след тяхното пристигане преди година там имало чума. Не се знаело колко от тях са оцелели и кои са.

Имате ли приятели сред тях?

Да, някого, когото трябва да видя.

Тогава се надявам, че този човек е все още сред живите.

И аз.

Ако не е, какво казва религията ви?

Не разбирам какво имате предвид.

Ако някой, когото обичате, умре, някога виждате ли го отново? Според вашата религия?

Християните вярват, че животът след смъртта е вечен. Добрите отиват на небето, лошите в Ада. Кого ще видиш, зависи от това къде ще отидеш.

Старк обмисляше да открадне кон и да отиде сам до Мушиндо.

Хейко му бе казала, че на лорд Генджи са му трябвали три дни, за да стигне дотам. Това беше неговата страна, той познаваше пътя и беше владетел. Въпреки тези предимства той се бе натъкнал на съпротива и трябваше да си пробива път. Старк си даваше сметка, че шансовете му да стигне там сам бяха минимални.

Беше чакал дълго време. Трябваше да чака още малко. Освен ако нападението не предизвика заповед на шогуна за експулсирането им. В този случай минимални беше повече от никакви. Трябваше да обърне повече внимание, когато Кромуел изнасяше на борда на кораба лекции по география на Япония. Имаше четири основни острова, спомни си той, а онзи, на който се намираха, най-големият, се наричаше Хоншу. Мисията на „Правдивото слово“ трябваше да бъде построена именно тук, на Хоншу. Поне беше на правилния остров. Това бе началото.

Хейко се бе извинила преди малко, защото трябваше да придружи владетеля, и остави Старк да преброди останките необезпокояван, за да открие най-ценната си вещ. Току-що бе намерил големия си револвер четирийсет и четвърти калибър под някакви разпръснати библии, за щастие неповреден, когато неочаквано се появи Емили. Той бързо пъхна оръжието под една Библия. Страхуваше се, че го е видяла, но тя не каза нищо.

— Можем ли да говорим откровено, Матю?

— Разбира се. — Той се огледа. Нямаше стол, който да й предложи.

— Съвсем удобно ми е да стоя, благодаря ти. — Направи пауза и погледна към земята. Пръстите на ръцете й бяха здраво сключени. Тревогата изопна устните й и тя се намръщи. Пое дълбоко дъх и в следващия миг думите й се посипаха като водопад. — Трябва да остана в Япония. Трябва да продължа, както планирахме с теб и със Зефаная, и да довършим строителството на мисията тук. Трябва, Матю, трябва. И единственият начин да го постигна е с твоя помощ.

Пламенността на Емили му направи силно впечатление. Тя беше решена, както и той. Ала нейната решителност се основаваше на вярата й, а неговата — на отсъствието на вяра.

— Винаги съм готов да ти помогна, Емили, колкото мога. Ала това, което искаш, може да се окаже невъзможно сега. Обстрелът несъмнено ще породи гняв срещу нас, защото сме чужденци, тъй като корабите, които го извършиха, бяха чужди. Тук няма да е безопасно. И може да нямаме никакъв избор. Японското правителство може да ни нареди да напуснем.

— Ако това се случи, ще го направиш ли?

— Не — отговори Старк. — Няма. Дойдох в Япония с определена цел и няма да си тръгна, докато не я постигна.

— Тогава ме разбираш, защото аз се чувствам по същия начин.

Старк поклати глава. Как можеше да й обясни. Никак. Единственото, което бе в състояние да каже, бе:

— Очаквам да умра тук.

— И аз съм готова на същото.

Не, искаше да каже Старк, не е същото. Ти си дошла да разпространяваш Божието слово. А аз дойдох да отнема човешки живот.

Старк спря, преди да изкачи последното възвишение по пътя към ранчото, и закопча новата си блестяща метална петолъчна звезда, на която в полукръг в средата бе изписано „Аризонски рейнджър“. Пълномощията на губернатора бяха в чантата на седлото му, заедно с десет златни слитъка, които губернаторът нарече премия при назначението. Не разбираше защо губернаторът ще иска да плати на някого само защото е бил назначен на работа, преди да е свършил каквото и да било, но не възнамеряваше да спори с човека, каза му „благодаря“ и взе парите заедно със звездата и пълномощията. Вероятно проблемите, които имаха там с апачите, изменниците, бандитите и дребните нарушители, бяха по-лоши, отколкото той бе чувал, което звучеше достатъчно зле. Това обаче бе възможност и той щеше да се възползва максимално от нея.

Закопча звездата на връхната си дреха, преди да изкачи възвишението, защото понякога, особено когато времето беше меко, както днес, Беки и Луиз се разхождаха надалеч от къщурката, докато играеха, и той искаше те да видят звездата, щом го зърнат. И двете бяха много ентусиазирани, когато той тръгна, пастрокът им щеше да стане рейнджър и това бе повод за радост. Вярно, не от прочутите тексаски рейнджъри, но рейнджърът си беше рейнджър.

Момичетата имаха нужда от другарчета на тяхната възраст, също от училище, а в Тъксън имаше и двете. През тази година, която прекара с Мери Ан и двете момичета, той живя добре в ранчото — по-добре от добре. Беше обаче време това да приключи и четиримата да започнат нов и по-хубав живот в Аризона.

Нещо го накара да спре на половината път по възвишението. Не можеше да каже какво е, просто безпокойство. Взе карабината от калъфа отзад и се заслуша. Ето какво било. Не чуваше нищо. Стадото му бе малко, нямаше нищо общо с препускащите реки добитък край Далас и Хюстън. Но като всяко друго издаваше звук, който се чуваше отдалеч, тихо приглушено трополене, което говореше за наличието на много търбуси и не особено много мозък. По тишината той се досети, че добитъка го няма, затова не беше изненадан от първото нещо, което не видя, когато прехвърли хълма — своето стадо.

Следващото нещо, което не видя, изсмука топлината от кожата му и лиши погледа му от цветове. Не виждаше нищо друго да се движи, освен прахта и клоните на ниските храсти и дърветата, а от къщурката не се чуваше и звук.

Старк пришпори коня си в галоп надолу по хълма, в главата му нямаше нищо, сърцето му бе обзето от непреодолима празнота. На половината път надолу по хълма той видя двете си кучета да лежат точно пред оградата, застреляни в корема, подути от процесите на разлагане. Не се виждаха гадини, които да пируват с труповете им. Причината можеше да е само една. Наблизо имаше нещо по-добро.

Той скочи от седлото, прехвърли карабината в лявата си ръка, а с дясната измъкна револвера си четирийсет и четвърти калибър. Остана на място дълго време, преди да тръгне към дома си. Държеше и двете оръжия на равнището на раменете, готов да стреля. Знаеше, че те са безполезни срещу онова, което щеше да види. Направи го, защото знаеше, че не може да стори нищо друго.

Все още беше на десетина стъпки, когато вятърът промени посоката си и вонята го удари в носа. Онова, което бе останало от мозъка му, се съсредоточи върху поддържането на оръжията, насочени в правилна посока. Той почти не забелязваше спазмите в стомаха си, киселинната течност, която си проправяше път към гърлото и в устата му, разхлабването на ставите и отпускането на мускулите му.

— Мери Ан.

Стори му се, че някой друг е там и вика името й, докато не позна собствения си глас.

Придвижи се напред, прекрачи прага и не можа да асимилира видяното. Бяха живи, трябваше да са живи, защото се движеха, или най-малкото одеялата, с които бяха покрити, мърдаха. Мери Ан сигурно ги беше купила от мексикански търговци, когато той вече е отсъствал. Бяха украсени с онези геометрични мотиви, които се предпочитаха на юг от границата. Пролетта не предполагаше да се завият с толкова много одеяла, не и през деня. Може би бяха хванали настинка. Сигурно беше така, защото под одеялата бяха увити в кожи.

После едно парче кожа се отдели от останалите, а одеялото, което бе най-близо до него, мръдна и го покри.

Дори когато ги чу, той не знаеше какво чува, докато едва не стана твърде късно. През последвалите седмици звукът понякога идваше при него от нищото, така ясен, както първия път, и когато го чуеше, той страстно желаеше да е умрял от гърмящите змии. Никога не бе виждал толкова много змии на едно място, никога не бе чувал такова трополене, все едно тракаха костите на мъртвец. Бяха дошли на банкет, някои така се бяха наяли, че не можеха да се навият. Плъховете, ненаситни за разлагаща се плът, бяха твърде дебели, за да избягат.

Единственото, което можеха да сторят, бе да пищят пронизително, докато гърмящите змии трополяха и ги поглъщаха.

Могли са да подпалят къщурката. Повечето от онези, които биха направили това, което бе сторено, щяха да я подпалят. Имаше само една причина, поради която не са го направили. Искаха той да види. Това не стана благодарение на змиите и плъховете. За Старк оставаше да си представи какво бяха направили на единствените трима души в света, които някога бе обичал.

Той отстъпи назад, бавно. Опиянени от звука на собственото си тракане, змиите започнаха да се нападат една друга. Старк затвори вратата и капаците на прозорците. Първо запали покрива. Когато той пропадна вътре, той хвърли факли върху балите сено, които бе опрял в стените. Прекара останалата част от деня и цялата нощ, обикаляйки край огъня с лопата в ръка, готов да разчлени на две всяка гадина, която види. Не излезе обаче нито една.

На следващата сутрин на мястото на къщурката имаше ниска могила от овъглено дърво и камък.

Нищо не се движеше.

Старк се качи на коня си и се насочи към Ел Пасо да намери Етан Круз.

Емили видя Матю да скрива пистолет под библиите. Беше голям — като онзи, който носеше, когато за пръв път дойде в мисията „Правдивото слово“. По всяка вероятност това бе същото оръжие — онова, което й каза, че е изхвърлил в Сан Франциско. Тя го видя, но не каза нищо. Не беше нейна работа да го съди. Това бе ролята на Зефаная, а той не бе сред живите. Сега тя имаше само една мисия — да остане в Япония на всяка цена.

— Освен всичко друго — каза Матю, — не знам с какво мога да помогна. Нямам никаква власт.

Нямаше друг начин да му го обясни, освен с прости думи.

— Сама жена, без съпруг или семейство, не може да остане в чужда страна. Единственият начин да остана тук е ако ти бъдеш моето семейство.

— Да бъда твоето семейство?

— Да. Мой годеник.

Емили очакваше предложението й да шокира Матю. Ако бе така, той поне не го показа.

— Не е ли малко преждевременно да мислиш за такива неща, сестро Емили?

Тя усети, че бузите й пламват.

— Това ще кажем. То няма да е вярно. Матю се усмихна.

— Предлагаш да излъжем нашите домакини?

Тя вдигна брадичка.

— Да.

Сега ще й зададе въпроса: Защо? И какво ще му каже? Истината? Да му каже, че красотата й прави невъзможно завръщането й в родната земя; а тук идеалната й грозота правеше невъзможно заминаването? Не. Това би я накарало да изглежда като най-празноглавата жена на земята или най-лудата. Вярата й. Ще му каже, че силата на вярата й прави малката лъжа приемлива, за да се разпространява по-голямата истина, истината за вечното спасение в името на Христос. Това беше богохулство, но за нея нямаше значение. Нямаше да се върне в Америка. Ако Матю не й помогнеше, щеше по някакъв начин да остане сама.

— Ще им се стори странно — рече Матю. — В един момент оплакваш Зефаная. В следващия вместо за него ще се омъжваш за мен. Но ние всъщност можем да се оправим по този начин. Ние сме непознати и странни за тях точно толкова, колкото те за нас. Затова ще ни повярват.

Сега бе ред на Емили да бъде шокирана.

— Ще го направиш ли?

— Да. — Той се протегна и бръкна под Библията и извади оръжието, което тя бе видяла той да крие. Погледна я в очите и не отмести погледа си. Тя го срещна и също не отмести очи. — Но вероятно няма да ходя дълго по тази земя. Не след дълго ти наистина ще бъдеш сама в това чуждо и опасно място. Готова ли си за това?

— Да.

Тя го наблюдаваше как загъва револвера в пуловер заедно с кутия, която тя реши, че е пълна с муниции.

— Аз ще говоря, а ти ще обясниш. — Той премести голям къс от паднала стена и откри гигантския си нож.

— Ще им кажа, че нашият брак ще е брак на вярата, както щеше да е моят със Зефаная. Японците имат религия както ние, въпреки че вярванията ни са различни. Те ще разберат.

— Тогава сме партньори — отбеляза Матю.

— Благодаря ти, Матю.

Той не попита защо. Тя не каза нищо за оръжието. Да, те наистина бяха партньори.

Генджи, Шигеру, Сайки, Сохаку, Кудо и Хиде седяха така, че образуваха квадрат, в главната стая на жилищата на прислужниците. Това бе единствената част от двореца, която изобщо не бе засегната от обстрела. Хейко и Ханако сервираха чай. Всички чакаха Сайки да заговори. Той беше управител на двора на владетеля. По протокол той трябваше да определи контекста, от който щеше да произтече решението.

След като щяха да бъдат обсъждани подобни секретни въпроси, Сайки би предпочел да не присъстват никакви жени. Генджи бе отхвърлил това негово съображение, отбелязвайки, че ако не може да се има доверие на невестата на Хиде и на собствената му любовница, тогава те вече са обречени. Сайки се въздържа и не каза, че има още време ненадеждният партньор да бъде съсечен. Очевидно, когато ставаше дума за Хейко, Генджи не можеше да прояви здрав разум. Ако станеше необходимо, той щеше да предприеме действия без разрешението на младия си господар. Той беше готов да го направи по време на пътуването от Йедо, ако възникнеха подходящи условия.

Сайки каза:

— Дворецът на владетеля Сенрю е избегнал пораженията. Той се съгласи да приюти нашите сериозно ранени, докато успеем да ги евакуираме в безопасност. Уредени са необходимите кремации. Ранените, които са на крака, ще отидат с основната група.

— Това ще предизвика шогуна да отговори — предупреди Кудо. — Дори в тази отслабена страна — и всъщност точно поради това — той не може да позволи подобно въпиещо незачитане на собствената му власт.

— Съгласен съм — отговори Сайки, — но ние нямаме избор. Каква ще е следващата стъпка на чужденците? Не знаем. Може би ще се върнат за друг обстрел. Може би следващия път ще доведат войски по суша. Това може да е навечерието на нахлуване. Освен тези несигурни рискове има един сигурен. След като стените на нашия дворец са разрушени, ние сме силно уязвими от местните си врагове. Вече бяха направени два опита за убийство. Един срещу нашия владетел преди обстрела и един срещу госпожа Хейко, или може би срещу мисионерката, веднага след него. Нападателят бе убит. Неговата самоличност и следователно самоличността на господаря му остават загадка. В тези несигурни времена мотивите и целите на другите невинаги се разбират лесно. А това е само от полза на нарастването на опасността.

— Съгласен съм, че трябва да се евакуираме — рече Сохаку. — Съгласен съм също, че шогунът ще отговори. Ние трябва да сме готови. Нашите скрити огнестрелни оръжия и муниции трябва да бъдат освободени незабавно. Всички възможни пътища извън Йедо и през вътрешността по посока на Акаока трябва да бъдат проучени. Особено внимание трябва да се обърне къде е най-вероятно да атакуват прехващащите войски. Тъй като отказахме на Каваками да го допуснем, несъмнено ще бъдем под наблюдение, което означава, че дори няма да можем да излезем от Йедо, преди да сме се изправили пред многобройни вражески сили.

Кудо се обади:

— Ще бъде от полза да се направи отвличаща маневра. Ако десетима доброволци атакуват замъка Йедо, те могат достатъчно добре да отвлекат вниманието от нас.

— Десетима мъже срещу крепостта на шогуна? — попита Сайки. — Те ще бъдат мъртви само след няколко секунди.

— Не и ако атакуват индивидуално и спорадично — обясни Кудо, — по различно време и от различни посоки. Гарнизонът ще трябва да остане под тревога за продължителен период. Нашите хора могат да носят знамена в знак на протест срещу бездействието на шогуна пред лицето на обстрела от чуждите кораби. Това ще увеличи хаоса.

Генджи се обърна към Шигеру:

— Какво мислиш?

Шигеру не слушаше. Мислеше си за древните мечове, които сега бяха негова собственост. По-конкретно мислеше за последното си видение, онова, което му подсказа, че той ще бъде последният Окумичи, използвал ги в битка. Това предсказание имаше смисъл и не бе съпътствано от объркваща визуална и звукова пиротехника. Това не бе му се случвало никога преди. Дали даваше сигнал за промяна в него или беше поредният страничен ефект от близостта на неговия племенник? А може би беше друга форма на макио — халюцинация, изпратена му от демоните? Докато не разбереше със сигурност, нямаше смисъл да казва каквото и да било на Генджи.

— Всички изложени планове имат конкретни достойнства — отбеляза Шигеру. Той знаеше, без да е слушал, че са изложени очевидните възможности. Открито и немаскирано придвижване на домакинството в едно цяло. Отвличащ маньовър, последван от бягство на младия господар с ядро от най-добрите ездачи. Освобождаване на огнестрелните оръжия. — Безопасната евакуация на нашия господар ще бъде осъществена най-добре при комбиниран подход. Това ще запази повечето достойнства на плановете и в същото време ще намали рисковете. Къде ще се извърши кремацията на нашите покойници?

— В храма Накауми — отвърна Сайки.

— Продължавайте да транспортирате телата там.

Сайки се размърда нетърпеливо:

— Задачата продължава без по-нататъшни насоки, господарю Шигеру, и е почти завършена.

— Продължавайте да транспортирате телата там — повтори Шигеру. — Живите са пренасяли мъртвите. Сега оставете живите да пренасят живи. Продължавайте, докато половината от хората ни не отидат до крематориума. Междувременно владетелят Генджи и малка група ще тръгнат към източните блата, за да наблюдават жеравите в зимното им оперение. Това ще бъде добре дошло като намаляване на напрежението, породено от неотдавнашното нападение. Когато стигнат там, той ще продължи през планините и ще пътува по черни пътища до провинция Акаока. Останалите в двореца ще чакат да падне мрак. Тогава нашите най-опитни хора тихомълком ще ликвидират шпионите на шогуна и евакуацията на двореца ще бъде завършена в пълна секретност.

Сайки се намръщи съвсем явно, когато Шигеру заговори, и вече съвсем забележимо.

— Вярно е, че нашият господар има репутацията на човек с рафинирани артистични прояви. Но да наблюдава жерави? След като дворецът му е бил сринат със земята? Когато десетки негови хора са мъртви и ранени? Недопустимо!

— Аз всъщност няма да наблюдавам жеравите — опита се да го успокои Генджи.

— Не, господарю, няма — каза Сайки. — Но да накарате другите да си го мислят, макар и за кратко, е под достойнството ви. Вие сте двайсет и шестият велик владетел на Акаока. Вашите предци са сваляли и издигали шогуни, а вие и вашите потомци също ще го правите. Дори не би ви минало през ум да наблюдавате жеравите в подобен момент.

— Въпреки това, необяснимо, но усещам в себе си непреодолимо желание да правя точно това — Генджи се усмихна на Хейко. — Казват, че някои жерави дори се кръстосвали през зимата.

Сайки затвори очи за момент. Когато ги отвори, нещата не бяха се променили.

— Господарю, моля ви, размислете. Рисковете от подобни действия са неизчислимо високи.

— С другите сценарии каква е вероятността от въоръжен сблъсък?

— Голяма.

— Ако нашето наблюдение върху жеравите е успешно, никакъв въоръжен сблъсък няма да възпрепятства моето отпътуване. Не е ли така? — Генджи каза: — Моето семейство винаги е имало късмет, когато става дума за нещо, свързано с птици.

Сохаку се намеси:

— Има и други причини тази стратегия да се оспорва. Вие възнамерявате да ни разделите на три групи?

— Точно така — потвърди Шигеру.

— И без това сме малко. В намален брой ще бъдем още по-уязвими на нападение. А вие предлагате да изпратим малко хора, леко въоръжени, с нашия господар, за да пътуват по най-трудния път и най-продължително време до дома.

— Да — съгласи се Шигеру, — и мисля, че е добре мисионерите да тръгнат с тях.

— Какво? — Сайки, Кудо и Сохаку изкрещяха почти едновременно.

— Ако нашият господар поиска да покаже на новите си гости красотата на провинцията, е разбираемо. В противен случай ще бъде трудно да обясним защо чужденците са навън в тези времена.

— Защо трябва да се обременяваме с тях? — попита Кудо. — Нека потърсят убежище у Харис, американския консул.

— Вие знаете пророчеството — припомни им Шигеру. — Един чужденец ще спаси живота на владетеля Генджи. Не знаем кой. Затова в името на нашия господар трябва да ги защитим, сякаш техният живот е неговият.

Кудо се възпротиви:

— Този чужденец вече изпълни ролята си, като пое куршума и умря. Тези двамата са абсолютно безполезни за нас.

Сайки въздъхна:

— Това не е сигурно. — Колкото и да не искаше да го признае, той сега бе по-скоро на мнението на Шигеру, че куршумът е поразил човека, за когото е бил предназначен — водача на мисионерите. — Съгласен съм с господаря Шигеру. Те трябва да бъдат опазени.

Кудо погледна Сохаку, който се преструваше, че не забелязва. Безмълвно Сохаку изруга своя съратник заради суеверията му. Щяха да успеят да убият Генджи или да се провалят, в зависимост от това каква бе съдбата им, а не заради някакви смешни пророчества за чужденци.

Сохаку попита:

— Кой ще води трите отделения? — Отговорът на Шигеру щеше да му каже дали е заподозрян, или не е.

— Ти командваш кавалерията — отвърна Шигеру. — Очевидно ще поемеш отговорността за главната сила. Сражавайте се, ако е необходимо, но избягвайте предварително подготвяните сражения. Преди да отпътувате, ще се съберем да обсъдим и да преценим къде по пътя ще можем да се присъединим към вас.

— Много добре, господарю — Сохаку се поклони. Значи все още му вярваха; в противен случай нямаше да получи принципно назначение.

— Кудо, най-добрите убийци, с които разполагаме, са сред васалите в твоето домакинство — Шигеру направи пауза. Изражението му не се смени. Внимателният наблюдател обаче щеше да забележи присвиването на зениците му, когато погледна Кудо. — Следователно ти ще организираш мъжете, които остават тук. Първо се освободи от шпионите, които ни наблюдават. После се присъедини към Сохаку колкото можеш по-бързо.

— Да, господарю. — Кудо също изпита облекчение, че получи важна задача. Забележката за убийците го притесни, но, изглежда, в думите на Шигеру нямаше нищо зловещо. Ако имаше и най-малко подозрение, нито той, нито Сохаку щяха да получат отговорностите, които им възложиха, а нямаше да им наредят дори да се присъединят към останалите.

Сайки слушаше ужасен. Шигеру предаваше цялата им налична власт на двамата мъже, за които знаеше, че заговорничат срещу господаря им. Очевидно беше луд, въпреки че на пръв поглед изглеждаше достатъчно разумен. След няколко дни някъде високо в планините по гръбнака на Япония Сохаку и Кудо щяха да намерят Генджи и да го убият. Умът му препускаше, борейки се безуспешно да намери решение.

Шигеру каза:

— Господарю управител, ти ще отпътуваш тази нощ към нашата провинция възможно най-бързо. Ще те придружават Таро и Шимода. Щом се прибереш, приготви армията ни за война. Бъди готов да тръгнеш в която и да било посока до три седмици.

— Да, господарю. — Сайки се поклони. За секунда планът на Шигеру му се проясни. Докато Сохаку и Кудо бъдат задържани на място със своите задачи, Сайки щеше да бъде свободен да стигне бързо до Акаока и да гарантира лоялността на основната армия, като унищожи безмилостно всички съмнителни елементи. Междувременно Шигеру ще преведе Генджи през най-малко известните пътеки във вътрешността на страната, с цел да избегне преследването, което несъмнено щеше да бъде организирано от шогуна и тези двама изменници. Задачата на Шигеру щеше да бъде сигурно самоубийство за всеки, но не и за Шигеру. С него владетелят Генджи имаше добри шансове да оцелее.

Сохаку попита:

— Колко мъже ще вземе господарят Генджи със себе си?

— Мен — отговори Шигеру — и Хиде. Естествено, господарят Генджи никога не би помислил да наблюдава зимни жерави без госпожа Хейко. И двамата мисионери. Други не са необходими.

— Господарю. — Това бяха най-добрите новини. Но Кудо почувства, че е необходимо да протестира като демонстрация на лоялната му загриженост. — Вашата смелост е извън съмнение, а и Хиде напоследък показа високо равнище на компетентност. Но само двама мъже? Да защитавате нашия господар по време на пътуване главно през владения, подарени на отдавнашните му врагове? С вас трябва да тръгне най-малко войска. Ако има нападение, тези хора могат да спечелят време за нашия господар, като платят с живота си.

— Единствената ни надежда за оцеляване е да избегнем стълкновението — продължи Шигеру. — Ако влезем в каквато и да било битка, със или без войска или с двама или дори с десетима зад гърба ни, ще се провалим.

— Аз също намирам риска за висок — обади се Сохаку. — Не е ли по-благоразумно господарят да пътува с мен или с Кудо? Ние ще имаме живата сила да го защитим във всички случаи, освен срещу армия, а армията не може да се движи достатъчно бързо, за да хване кавалеристи. — Докато говореше, го осени нова идея, която в значителна степен би улеснила плановете им. — Той ще пътува маскиран. Междувременно вие ще напредвате, както обяснихте, но с фалшивия господар Генджи, който да привлече вниманието. Така безопасността на нашия господар е двойно гарантирана. — Ако Генджи попаднеше в ръцете им, а Шигеру бъдеше отстранен, победата им щеше да е сигурна.

— Обещаваща идея — отбеляза Шигеру — и с несъмнени достойнства. Какво мислите, господарю мой? — Той зададе въпроса на Генджи не за да получи отговор, а да си даде време да овладее отново бушуващите си емоции. Беше на ръба да обезглави Сохаку и Кудо на място. Арогантни глупаци, предатели! Ала ако ги убиеше сега, репутацията му на луд човек щеше да бъде унищожителна за племенника му. Родът им щеше да се разпадне. Спокойно. Трябваше да намери спокойно местенце в себе си. Ако още съществуваше.

— Наистина блестящо, преподобни абате — каза Генджи. — Двойната измама, която предлагаш, е много находчива. — Двамата с Шигеру вече бяха договорили начина си на действие още преди тази среща. Преструвайки се, че обсъжда предложението на Сохаку, Шигеру показваше уважението си. Щом чичо му беше в състояние да прояви съображения за вежливо поведение, тогава може би лудостта му наистина бе останала в миналото. Това бе причина за реален оптимизъм. Генджи дари Хейко с още една усмивка. — Колкото размишлявам върху плана, толкова повече той ми се струва забавен като начин да напусна Йедо. Не си ли съгласна, Хейко?

— Забавен може би. — Хейко се надяваше, че Шигеру не обмисля сериозно възможността да предаде съдбата на Генджи в ръцете на Сохаку. Тази сутрин, преди зората да е осветила часа на заека, нейната прислужница, Сачико, бе видяла пратеник да напуска двореца. Беше излязъл от жилището на Сохаку. Сачико го бе последвала достатъчно дълго, за да определи вероятната му крайна цел. Замъкът Йедо. — Самотен, без съмнение.

— Самотен? Няма ли да сме достатъчна компания един за друг?

— Ще бъде, ако сме заедно — отвърна Хейко, — но сигурно ще се наложи аз да придружа фалшивия владетел Генджи. Ако не го направя, измамата ще е пропаднала от самото начало.

Генджи се разсмя.

— Глупости. И двамата ще се маскираме, а фалшива Хейко ще върви с фалшивия Генджи. Ще бъде много забавно. — Той искрено се забавляваше, докато си играеше със смехотворната идея. В един момент Шигеру или Сайки щеше да я отхвърли, така че нямаше опасност планът да бъде реално приложен. — Ти се маскираш много добре като селянка. Прикритието на прислужница ще бъде напълно в твоите възможности.

— Благодаря ви, господарю — напомнянето на Генджи възкреси раздразнението й от изпитаното по-рано притеснение. — Моля да ме извините. Ще започна да се подготвям, като отрежа първо косата си. — Тя се поклони и започна да се оттегля от стаята. Надяваше се Генджи да се вразуми, преди да е пристъпила към рязане на косата.

— Госпожо Хейко, моля ви да останете при нас — настоя Сайки. Той бе открил очевидния недостатък на Сохаку благодарение на думите на Хейко. — Ще бъде грях пред небето да се повреди красотата ви, като се следва подобен абсурден план.

— За да успеем в такова трудно време — каза Сохаку, — не бива да се страхуваме да мислим извън обичайните граници. Едва ли ще ни е от помощ, ако очерним като „смехотворна“ всяка идея, която не произхожда непосредствено от „Изкуството на войната“. — Наградата се бе наклонила на ръба и всеки миг можеше да падне в ръцете му. Трябваше само да сломи съпротивата на този твърдоглав стар глупак.

Генджи се намеси:

— Трябва да призная, не виждам никакъв недостатък в плана на преподобния абат. А ти?

— Никакъв — отговори Сайки, — след като самата госпожа Хейко придружава фалшивия господар.

— Така няма да стане — възпротиви се Генджи. — Интересното е да можем да се престорим на такива, каквито не сме. Във всекидневния ни живот подобен театър е напълно невъзможен. — Въпреки очевидната ирония в думите му Генджи не видя никакви разобличаващи изражения по нито едно лице в стаята. Наистина самоконтролът на самураите беше безграничен. — Нейното място също може да бъде заето от жена с фалшива самоличност.

Сайки рече:

— Господарю мой, може би е възможно вие да се маскирате като въоръжен войник. Може би също госпожа Хейко ще може да използва уменията си да скрие своята самоличност и да се представи като прислужница от домакинство. Може би един от нашите хора ще се маскира като вас. Но кой може убедително да се представи като госпожа Хейко?

Всички мъже в стаята погледнаха към нея. Хейко се поклони смирено.

— Сигурна съм, че лесно може да се намери заместничка.

Сохаку започна да я разглежда. Продълговатите очи, едновременно сънни и тревожни. Идеалната линия на носа и брадичката. Съблазнителната форма на малката й уста. Деликатните и грациозни ръце. Начинът, по който тялото й толкова правилно издуваше меките линии на кимоното. Сърцето му слезе в петите. Беше вярно. Имитацията на Хейко бе невъзможна.

— Сайки е прав — призна Сохаку. — Един поглед, дори от разстояние, ще разкрие истината. Ако госпожа Хейко не придружава фалшивия господар Генджи, планът няма да проработи.

— Госпожа Хейко няма да придружава никой друг освен мен — непреклонен бе Генджи. — Няма да прекарам три седмици в дива местност без нея. Какво ще правя? Ще ловувам?

— Не, господарю мой — каза Сайки, изпитващ облекчение, че е избегнал нещастието. — Ние знаем, че ловът не е сред любимите ви занимания.

— Договорихме ли се? — попита Шигеру.

Присъстващите се поклониха в знак на одобрение.

Гневът на Шигеру бе преминал. „Ноктите на врабчето“ щяха да останат в ножниците си, докато не се предоставеше подходящ случай. Дано боговете го предоставят скоро.

Каваками, Лепкавото око на шогуна, изживяваше еуфорията, която го обземаше винаги когато знаеше онова, което другите не знаеха. Поради самото естество на неговия занаят неговата информация винаги надхвърляше сведенията на останалите и можеше да се каже, че до известна степен той беше в постоянно състояние на блаженство. Тази сутрин той се чувстваше особено радостен. Току-що бе разговарял с втория си пратеник за деня, а слънцето още не бе изгряло. Сохаку, абат на Мушиндо и бивш командир на кавалерията на рода Окумичи, искаше спешно среща. „При най-секретни обстоятелства“, според пратеника. Това бе сигнал за една-единствена възможност. Сохаку бе готов да предаде господаря си. Все още не знаеше дали Кудо и Сайки, другите двама старши командири, са част от заговора. Нямаше значение. Сохаку никога не би направил стъпка, без да се е съобразил с тях. Или Кудо и Сайки щяха да са с него, или той имаше план да се освободи от тях.

— Господарю мой — неговият адютант Мукай стоеше на вратата.

— Влез.

— Пратеникът все още не отговаря на въпросите ни.

Мукай говореше за първия пратеник, не за емисаря от Сохаку. Този сега обитаваше килията за разпити, откъдето щеше не след дълго да отиде в безименен гроб. Беше заловен, докато се опитваше да напусне Йедо малко след обстрела. Каваками знаеше, че е от персонала на Сайки.

— Може би не го питате достатъчно настоятелно — допусна Каваками.

— Счупихме големите кости на ръцете и краката му, господарю мой, и отрязахме…

— Добре — прекъсна го Каваками, който не искаше да изслуша подробностите. — Пак ще говоря с него. Вече може да е податлив на по-нормален разговор. Приведете го в приличен вид.

— Вече е направено, господарю мой.

Каваками кимна. В редица отношения Мукай бе идеалният помощник. Беше достатъчно интелигентен, за да предугажда потребностите на Каваками, без да бъде достатъчно интелигентен, за да заговорничи срещу него. Беше от достатъчно висок произход, за да допълва статута на Каваками, но не толкова висок, че да има аспирации да заеме мястото му. Беше роднина на Каваками по брачна линия, тъй като беше съпруг на дъщерята на доведена леля на съпруга на сестра му. Още повече, неговият род бе пряк наследствен васал на рода Каваками в продължение на близо триста години. Освен това имаше трудно доловими, лични качества. Мукай бе физически силен човек, но той не излъчваше и един-единствен най-слаб лъч на индивидуалност. Винаги се обличаше подходящо, но дрехите му, които биха изглеждали мъжествено и съвсем консервативно на нечия друга фигура, стояха размъкнато нагънати на Мукай. Може би това впечатление се създаваше от лицето му, което бе необикновено невзрачно, с голям, кръгъл нос, малки очи, разположени твърде близо, огромна уста с много тънки устни и вдадена навътре брадичка. Външният му вид повече от всичко друго беше доказателството, което даваше на Каваками увереност в неговата лоялност. Мъж като Мукай имаше нужда от някой като Каваками, за да служи; самурай с приятна външност, изтънченост, чар и обаятелна натура, за да се радва на вътрешната светлина, която той самият не можеше да създаде и излъчва.

— Благодаря ти, Мукай. Справил си се добре, както винаги. — Не му струваше нищо да направи комплимент на мъжа, а ответната реакция винаги бе на благодарност.

— Не съм заслужил подобна оценка, господарю мой — Мукай се поклони дълбоко.

Влязоха в килията за разпити безмълвно. Както винаги, умът на Каваками бе пълен с яркото въображение на изпълнен със задоволство човек. Кой би могъл да го обвини? Перспективите за бъдещето изглеждаха още по-блестящи, отколкото той бе дръзвал да се надява. Питаше се дали човекът до него изобщо се замисля за нещо. Не че наистина искаше да знае. Често, както и сега, той сякаш присъстваше само тялом, без да показва съпричастност. Само боговете и Буда щяха да разберат какво става в ума му, ако бяха си направили труда да погледнат, което очевидно не бяха сторили. Какво нещастие, да си толкова незначителен. Поне бе благословен, що се отнасяше до служителите му.

Всички видими доказателства за насилие бяха отстранени. Пратеникът, самурай на средна възраст на име Годжиро, беше облечен спретнато, в облеклото, което носеше, когато го бяха арестували. Седеше на възглавница на пода в обичайната позиция, краката му бяха подгънати под тялото. Дървена подпора беше поставена зад него, за да го поддържа изправен, тъй като краката му бяха счупени, иначе щеше да бъде невъзможно да стои в тази поза. Лицето му бе изкривено от болка, дишаше кратко и задъхано, пот бе избила по лицето му. Почти срещу волята си Каваками погледна към ръцете на мъжа, очаквайки да види липсващи пръсти. Всички пръсти на двете ръце бяха обаче на мястото си. Нещо друго трябва да беше отрязано.

— Няма смисъл да мълчиш — обърна се към него Каваками. — Знаем каква е била мисията ти. Да мобилизираш армията на провинция Акаока. Просто искаме да го потвърдиш.

— Изобщо не ме интересува какво знаете — отвърна Годжиро.

— Би трябвало — каза Каваками, — тъй като моята информация ще доведе до смъртта на твоя господар, изпразване на къщата му и смъртта или поробването на всеки член от вашето семейство.

Тялото на Годжиро започна да трепери. Лицето му се изкриви. Сподавен, приглушен звук мъчително излезе от гърлото му. Каваками си помисли, че страда от някакъв вид припадък, преди да си даде сметка, че мъжът се смее.

— Ти си Лепкавото око — рече Годжиро. — Можеш да знаеш всичко, което знае всеки един. Всичко, с изключение на това кое е най-важното.

— Което е?

— Бъдещето — отвърна Годжиро — е известно само на един човек. Владетелят Генджи.

— Идиот! — Каваками се овладя. Ударът по осакатял задържан не би му донесъл нищо. — Искаш да умреш в агония в името на една приказка?

— Аз ще умра тук, Лепкаво око, да. Но моите синове ще живеят, за да служат на същия господар с пророческа дарба. И те ще се изпикаят върху разлагащия се твой труп. — Той отново се изсмя, въпреки че несъмнено това му струваше силна болка. — Ти си този, който наистина е обречен.

Каваками стана и напусна килията, без да каже дума повече. Беше прекалено ядосан, за да се довери на себе си да говори. Мукай го последва незабавно.

— Да го убия ли, господарю мой?

— Не. Не още. Продължавай да го разпитваш.

— Той няма да проговори, господарю мой. Сигурен съм.

— Въпреки това продължавай. Напредвай с най-големи подробности, за да не остане нито една непроучена.

Мукай се поклони.

— Добре, господарю мой.

Каваками се запъти към павилиона за чай.

Мукай се върна в килията за разпити. Както предрече, Годжиро не издаде никаква информация, дори когато външните части на тялото му бяха счупени, премазани, отделени, а много от вътрешните му органи му бяха показани. Той крещеше и плачеше. Дори и герой не би могъл да се държи другояче.

Чак в най-тъмните дълбини на часа на бивола дробовете му издишаха за последен път. Мукай се наведе над трупа и тихо поиска прошка. Духът на Годжиро сигурно щеше да му я даде. И двамата бяха самураи. Всеки служеше на господаря си както трябва. Мукай се разпореди тленните останки да бъдат погребани с уважение, макар и тайно.

Когато излезе от килията, той се насочи към своето жилище, но не влезе там. Щом се увери, че никой не го гледа, се промъкна през скрита врата. След минути бе извън замъка Йедо и вървеше бързо по посока на дворците на великите владетели в района Цукиджи.

9 Битоку

Звук от прокрадващи се стъпки събуди Хейко. Който и да приближаваше, той правеше всичко възможно да заглуши колкото е възможно стъпките си. Вероятно бе някой, който би трябвало да е. Но стените ги нямаше. Зловещата поява също бе реална възможност. Двата меча на Генджи бяха на място до главата му. Тя тъкмо се готвеше да сграбчи по-късия уакидзаши, когато Генджи се протегна за катаната. Докато го правеше, тя си даде сметка, че той също е буден.

— Господарю — гласът на Хиде дойде откъм другата страна на вратата.

— Да?

— Простете, че ви безпокоя. Един посетител настоява да ви види незабавно.

— Кой е той?

— Крие самоличността си. Но ми даде знак, който каза, че вие ще разпознаете.

— Покажи ми го.

Вратата се приплъзна и Хиде влезе на колене. Той се поклони в тъмното и продължи да се придвижва на колене, после връчи на Генджи плосък, кръгъл метален предмет с диаметъра на голяма слива. Това беше древен предпазител за меч, изобразяващ ято врабчета, които се носят над вълните.

— Ще го приема. След като мине съответното време, го покани.

Хиде се поколеба.

— Няма ли да е благоразумно първо да го накараме да свали маската си?

— Благоразумно, но не е необходимо.

— Да, господарю. — Хиде се оттегли на колене и затвори вратата след себе си.

Хейко придърпа долното си кимоно около тялото си и се измъкна от леглото.

— Аз ще изляза.

— Къде?

Хейко си спомни. Бяха в жилищната част за прислугата, единственото останало неповредено крило в двореца. Двамата с Генджи заемаха главната стая. Всички останали стаи имаха по няколко обитатели. Нямаше празна стая, в която можеше да отиде.

— Ще чакам отвън.

— Твърде студено е. Освен това предпочитам да присъстваш.

— Господарю мой, едва ли съм във вид, подходящ да се появя пред когото и да било, освен пред теб. — Косата й падаше свободно по раменете чак до ханша. Тя бе практически гола. По лицето й не бе останал никакъв грим. Генджи напоследък проявяваше желание да я вижда без него. Трябваше й поне час, за да стане поне донякъде подходяща да се представи, и то само с помощта на Сачико.

— Тези времена са извънредни. Нормалните правила не важат. Подготви се колкото е възможно.

Хейко подреди косата си в прическа, която донякъде наподобяваше древния хейански стил — разделена на среден път с дълги опашки, вързани с по една панделка. Няколко пласта от вътрешното кимоно, изкусно подредени, имитираха свободните роби от онези времена. Пудрата и ружът бяха толкова леко нанесени, че тя сякаш не носеше нищо, въпреки това те подчертаваха блясъка на очите й и усмивката, подразбираща се по формата на устните й.

— Ти ме учудваш — каза Генджи, когато тя влезе с табла за чай в ръка.

— Как така, господарю мой?

— Изглеждаш така, сякаш току-що си слязла от картина от Епохата на блестящия принц. — Той посочи собственото си набързо привързано кимоно. — За разлика от теб, аз ще бъда такъв, какъвто съм. Мъж, току-що станал от сън.

Пристигането на госта й спести дори най-скромния протест. Беше едър мъж, обвит в мантия от главата до петите. Движенията му бяха непохватни и това й се стори познато. Беше го виждала преди. Но къде?

Хиде и Шимода стояха близо до него, отзад и от двете страни. Най-малкото подозрително движение щеше да му струва живота. Ясните, бавни движения на мъжа показваха, че той разбира много добре това. Дори поклонът му бе бавен и премерен.

— Простете за ненавременното ми нахлуване, господарю Генджи.

Част от мантията, която прикриваше лицето му, падна и откри очите му. Макар и малки, в тях пролича изненадата, когато видя Хейко.

— Готов съм да говоря само във ваше присъствие.

Генджи направи жест на Хиде и Шимода. Загрижеността, изписана по лицата на двамата мъже, стана още по-голяма. Никой не понечи да напусне.

— Можете да чакате отвън — нареди им Генджи.

— Да, господарю. — Хиде и Шимода се поклониха, без да отклоняват вниманието си от вероятния убиец. Очите им останаха фиксирани върху него, докато излизаха заднешком от стаята.

След като вратата се затвори, Генджи все още си ги представяше ясно, сякаш ги виждаше през дървото и хартията. Стояха изправени от другата страна, с ръце на мечовете, готови да се втурнат през вратата за миг.

Мъжът отново погледна Хейко.

— Все още не сме сами, господарю мой.

Генджи каза:

— Ако не можете да вярвате на госпожа Хейко, тогава аз не мога да вярвам на вас. — Той я посочи. Тя се поклони и продължи да се занимава с чая.

Мукай бе изправен пред истинска и неочаквана дилема. За да пие чай, той трябваше да открие лицето си. Ако откажеше чая и останеше завит с мантията, нямаше да има разговор. Тъй като Генджи вече знаеше кой е той — това бе втората им среща, — можеше да има само една причина, поради която той да не иска да се разкрие пред Хейко. Да провери реакцията им един към друг. Означаваше ли това, че той я подозира? Или него? Или и двамата? Или просто играеше игра с гейшата, която мислеше, че е? Имаше, разбира се, още по-голям проблем. Ако се разкриеше, Хейко щеше да съобщи за визитата на Каваками. Тогава Мукай щеше да последва Годжиро в килията за разпити и скоро след това щеше да се озове в същия трап. Освен ако не разобличеше Хейко като шпионин и убиец. Не, това нямаше да свърши работа. Генджи никога нямаше да повярва без доказателство, а Мукай не можеше да му даде никакво. Той се наруга, че не е предвидил възможността Хейко да присъства. Заради обстрела той изключваше възможността тя да е в двореца. Умствено изтощен от множество взаимно изключващи се възможности, той се отказа да търси изход. Свали мантията си и пое предложения чай.

Хейко не показа изненадата си, не направи и намек, че го е познала. Стана така, защото беше познала Мукай миг по-рано по малките, близко разположени очи и кръглия голям нос под плата, който покриваше останалата част от лицето. Тя предположи, че е изпратен от Каваками в резултат от някоя хитра, заблуждаваща стратегия. Мукай не беше подходящ избор за тази цел. Неподправен глупак във всяко едно отношение.

Генджи не забеляза Хейко да реагира, което не означаваше нищо. Той знаеше, че тя има забележително самообладание. Най-сетне играещите очи на Мукай зададоха въпрос. Хейко и Мукай се бяха запознавали. Това означаваше, че предателството е почти сигурно. Но чие предателство и от страна на кого все още не бе установено.

Мукай се поклони дълбоко на владетеля Генджи.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, че вашият пратеник Годжиро бе заловен от агентите на шогуна, когато е напускал Йедо.

— Това е наистина неприятно — отбеляза Генджи. — Отговори ли на въпросите по време на разпита?

— Не, господарю мой, не е.

Генджи реши:

— Ще отдам чест на лоялността и смелостта му, като повиша тримата му синове в ранг. Има ли възможност да се открие тялото му?

— Не, господарю мой. Невъзможно е.

Освен тъгата от смъртта на верния стар васал, Генджи не се притесни особено, че Годжиро не е успял да напусне Йедо. Беше го направил доброволно със съзнанието, че залавянето, мъчението и смъртта могат да станат неговата съдба. Същевременно Сайки беше изпратил друг емисар, който вече вероятно бе пристигнал в Акаока.

— Благодаря за ценните сведения.

— Имам още информация. Другият ви пратеник също е заловен.

— Сигурен ли сте? — Генджи подбираше думите си внимателно. Не искаше Мукай да получи информация, с която не разполагаше. Напълно бе възможно предателството му към Каваками да е режисирано от самото Лепкаво око.

— Ловци със соколи са разположени на стратегически интервали между Йедо и Акаока. Господарят Каваками знае за увлечението на покойния ви дядо по пощенските гълъби и подозира, че и вие ще ги използвате. Вашата армия няма да получи заповедта за мобилизация.

— Тогава наистина сме в тежка ситуация. — Сега не можеше да се разчита на помощ, докато Сайки не достигне Акаока. Ако изобщо стигне там.

— Не е ли възможно някои от вашите командири в провинцията ви да се разпореди за мобилизация по собствена инициатива?

— Моите командири са японци — рече Генджи, — а не чужденци. Инициативата е смъртоносен чуждоземен импулс, не знаете ли? Те ще чакат да получат заповед, както са били инструктирани.

— Въпреки това трябва да напуснете Йедо, господарю мой. Дори ако господарят Каваками не се разпореди да ви убият, вероятно е подобно действие да предприемат елементи, настроени срещу чужденците. Обстрелът разпали опасно силно емоциите. — Мукай направи пауза. Пое дълбоко дъх да се възстанови психически, преди да продължи. — Въпреки че моето семейство е наследствен васал на рода Каваками, нашият замък е разположен в относителна изолация в заснежената провинция, на висока скала над Японско море. В древни времена никога не е попадал под обсада, дори когато самият Ода Нобунага32 е повел армия срещу него. Никой няма да очаква да тръгнете в тази посока. Това може да е най-добрата ви алтернатива. Междувременно в Акаока могат да бъдат изпратени други емисари. Накрая все един от тях ще се добере. Дотогава смятам, че мога да гарантирам сигурността ви.

— Вашата щедрост ме поразява — отговори Генджи наистина поразен. — Подобен акт ще ви постави в положение на открит бунт не само срещу Каваками, но и срещу шогуна.

— Готов съм за последиците, господарю мой.

— Ще обмисля предложението ви — увери го Генджи, без изобщо да възнамерява да прави подобно нещо. — Трябва да ви посъветвам обаче, че най-сигурният курс на действие за вас ще бъде да се върнете към предишната си васална зависимост.

— Никога — гласът на Мукай се изпълни с нехарактерна за него енергичност. — Така както моите предци са стояли редом до вашите в Секигахара, така и аз ще остана до вас.

— Дори резултатът да бъде същият?

— Няма да бъде — уверен бе Мукай. — Всички предзнаменования ви показват, че боговете са на ваша страна.

Мукай бе изключително сериозна личност, която не би възприела смеха в този момент, затова Генджи не се разсмя въпреки силния импулс да го направи. Всички, които вярваха в пророческите му способности, виждаха предзнаменования навсякъде. Той самият съзираше само несигурност.

Генджи върна предпазителя за меч на Мукай. Трябваше да го представи отново, ако се появеше нужда.

— Значи семейството ви е пазило тайно това през всичките тези години?

— Да, господарю мой. — Мукай се поклони ниско и почтително пое овала от филигранна стомана с две ръце. — От битката насам. За да ни напомня на кого сме истински лоялни.

Щяха ли някога да се освободят от Секигахара? Дори представителите на рода Токугава да бъдат свалени, нямаше ли тогава те заедно с поддръжниците си да чакат своя ред да се бият помежду си в „решителна битка“? След сто години, след като чужденците завладеят Япония, заедно с останалия свят, ако такова бе бъдещето, дали най-сетне ще сме забравили Секигахара?

След като Мукай си тръгна, Генджи небрежно зададе този въпрос и на Хейко.

— Не знам, господарю. Знам, че Секигахара няма нищо общо с привързаността на този господин към теб.

— Разбира се, че има — рече Генджи. — Какъв друг мотив може да има?

— Любов — отвърна Хейко.

— Любов? — Генджи бе изненадан. Не бе забелязал нито един красноречив поглед или жест да бъде разменен между Хейко и Мукай. — Искаш да кажеш, че той също е влюбен в теб?

— Не, господарю мой. — Хейко не можеше да се въздържи да не се усмихне. — Не в мен.

Двайсет и петима самураи се изтеглиха от старата изоставена ловна хижа в подножието на Канто. Никой не бе екипиран за лов. Един от двамата мъже начело на групата се обърна към другия.

— Срещата не уреди нищо.

— Това неочаквано ли беше?

— Не, не. Но аз се надявах на нещо по-добро.

— Фактът, че срещата изобщо се състоя, може да се смята за триумф. — Той се обърна и посочи мъжете, които вървяха по пътеката обратно към Йедо. — Погледни ни. Двайсет и пет мъже, които носят гербовете на дузина господари. В друго време, не толкова отдавна, щеше да бъде немислимо да се види такава смесица от толкова различни родови васали. Ние преминаваме отвъд древните ограничения, приятелю мой. Ние сме поколение, което ще създаде нов идеал. С нашата искрена решителност ние ще извършим фактическото прераждане на японската нация.

Първият мъж, който говореше, погледна спътника си с нескрито възхищение. Той усети, че гърдите му се изпълват със справедливостта на тяхната кауза. Те наистина бяха достойни мъже.

Други от групата участваха в по-неангажиращи разговори.

— Чу ли какво кимоно е носела Хейко преди две седмици?

— Много повече, от това да чуя. Видях го.

— Не!

— Да. Облеклото й бе покрито с бродирани гротескни образи и ярки чуждестранни рози. Нещо по-лошо, те бяха от сорта, който някои глупаци наричат роза „Американска прелест“, сякаш думите „американска“ и „прелест“ могат да се съчетаят.

— Възможно ли е да сме дегенерирали дотам, че дори в страната на розите трябва да се възхищаваме на чуждоземни цветя?

— За тези предатели, които боготворят чужденците, нашите собствени рози са незабележими.

— Всички рози са чужди — обади се друг мъж. — Онези, които имаме ние, са от Корея и Китай от стари времена.

— След като имаме собствена наука, можем да разберем кои рози са истински японски и да се възхищаваме само на тях.

— Науката е чуждоземна мерзост.

— Не непременно. Оръжието може да стреля във всяка посока. Затова науката може да бъде средство в ръцете ни, както и в техните. Науката може да бъде използвана да укрепи Япония, затова съм превърнал в своя мисия разбирането на науката. Това не може да е непатриотично.

— Наистина е похвално, че си готов на подобна саможертва, да рискуваш да се замърсиш, за да подкрепиш нашата кауза. Покланям ти се в знак на благодарност.

— Със сигурност хризантемата е японска.

— Разбира се. Това е извън съмнение.

Хризантемата бе свещен символ на императорското семейство. Всяко съмнение в нейния произход беше само по себе си осъдително.

— Чрез науката можем да докажем, че е оригинално японско цвете.

Един от водачите вдигна предупредително ръка.

— Бързо. В гората.

След малко недалеч се появи конник, който се изкачваше по същата пътека, по която двайсет и петимата самураи слизаха. Зад него вървяха още петима конници — или по-точно трима конници и двама спътници от нежния пол.

Шигеру се намръщи.

— Умно ли е да си толкова небрежен?

— Небрежността е единственият начин да уредим това бягство от Йедо — отговори Генджи. — Ако покажем и най-малка загриженост, ще се повдигнат подозрения. Вече наблюдавахме успешно зимните жерави и стигнахме подножието на планината необезпокоявани. Небрежната стратегия е стабилна.

Шигеру не виждаше защо бе необходимо да язди в средата на двайсет маскирани и неидентифицирани самураи, както правеше в момента, без каквато и да било подготовка за битка. Знаеше обаче, че няма смисъл да спори с Генджи. Видимата мекушавост и отстъпчивост на племенника му беше точно такава — видима, не реална. Генджи беше поне толкова упорит и праволинеен, по свой начин, колкото и покойният владетел Киори. Шигеру изостана в края на групата. Това бе най-уязвимото място. Надяваше се нападението, ако се случи, да започне оттам.

— Простете ми, господарю мой — обади се Хиде, — но трябва да се съглася с владетеля Шигеру. Видях двайсетина мъже, но след тях може да има още толкова, може би дори повече. Като нищо може да са убийци, изпратени специално да ви заловят.

— Те могат и да са най-обикновена група приятели, излезли на следобедна разходка. Нека да продължим. И моля те, не предприемай никакви действия без пряка заповед от мен.

— Да, господарю. — Хиде, който не можеше да свали безпокойството от лицето си, пришпори коня си напред към позицията на водача. Ако наистина бяха убийци, може би щяха първо да атакуват него, като по този начин господарят му щеше да получи по-добра възможност да избяга.

Емили погледна въпросително владетеля Генджи. Той се усмихна и каза:

— На пътеката пред нас има някакви хора. Няма причина да очакваме неприятности. — Той внимателно побутна коня си да мине отпред.

— Сигурна съм, че сте прав, господарю мой — рече Емили, която мина напред заедно с него, — тъй като ние пътуваме в мир, без лоши намерения и със сигурност няма да станем обект на такива.

— Това ли представлява християнската религия? Баланс на намеренията?

— „Каквото посееш, това ще пожънеш.“ Да, така мисля.

— Споделяте ли този възглед? — обърна се Хейко към Старк.

— Опитът ме е научил на друго — отвърна Старк. Той дискретно докосна пистолета в джоба, скрит под връхната му дреха.

Когато стигнаха до място, където пътеката малко се разширяваше, изведнъж бяха обградени от самураи. Въпреки че не бяха извадили мечове, те бяха готови да се разгърнат незабавно.

— Тук не е разрешено за чужденци. — Онзи, който говореше, стоеше малко по-напред от останалите. — Това все още е част от Япония, незасегната от заразното им присъствие.

— Освободете пътя — обади се Хиде. — Велик владетел ви удостоява, като минава край вас.

— Щяхме да сме удостоени — каза вторият мъж, който също бе излязъл пред останалите, — ако въпросният владетел наистина беше велик. Аз обаче виждам, че онзи, за когото говорите, има лошата слава на човек, който се въргаля в краката на чужденците. Не бих отстъпил пред такъв.

Ръката на Хиде докосна дръжката на меча. Генджи заговори възможно най-бързо, преди Хиде да го е измъкнал от ножницата.

— Не искаме церемониално отстъпване на път — рече той. — Денят напредва, става късно. Всички ние искаме да стигнем там, закъдето сме тръгнали, нали? Тогава нека продължим. Няма нужда който и да било да отстъпва. Изберете едната страна на пътеката, ние ще минем по другата.

— Говориш като слабоволев човек, какъвто си — отбеляза първият мъж. — Дядо ти беше воин, който заслужаваше уважение. Ти не си нищо друго, освен дегенериращо същество от загиващ род.

— Хиде. — Предупредителната нотка в гласа на господаря му бе единствената причина, поради която главата на мъжа бе все още на раменете му. Хиде отпусна ръка от дръжката на меча и пое дълбоко дъх, опитвайки се, макар и не особено успешно, да се успокои.

— След като е така — отговори Генджи, — тогава сигурно съм извън периметъра на внимание на такива достойни мъже като вас. Нека спрем дотук и да се сбогуваме.

— Може би трябва да направим както казва той — обади се първият мъж след секунда. — Ще бъде жестоко от наша страна да му откажем удоволствията, с които е свикнал.

— Да, така е — съгласи се вторият мъж. Той погледна насмешливо Генджи. — Чухме, че пищиш от удоволствие нощно време, когато варварските людоеди разпъват кървящия ти задник с вонящите си животински пениси.

— И че гукаш като доволно бебе денем, докато смучеш гадната полюция на същите болни органи.

— Зле информирани сте — отговори Генджи. — Единственият чужденец, с когото съм си разменил интимности, е до мен.

Няколко самураи се засмяха иронично.

— Тя е съкровище от удоволствия, които вие дори не можете да си представите — продължи Генджи.

Първият мъж му опонира:

— Ти си глупак, луд или и двете. Или може би сляп. Погледни я. Конят ти прилича повече на човек в сравнение с нея. Всъщност те са с еднакъв размер и носове с еднаква дължина. Цветът на твоя кон обаче е къде-къде по-хубав от призрачните коси на твоята спътница.

— И от миризмата й. Вонята й не подлежи на описание.

Генджи се усмихна добронамерено.

— Очевидно не сте достатъчно близо, за да вдъхнете истинския й аромат. Когато е възбудена, тя излъчва парфюм от интимните си части, близък до опиумните миризми, а после я обзема нещо като сексуален екстаз. Вижте фините кости на ръцете й. Колко почти прозрачна е кожата й. Щом се възбуди, тя придобива сила, близка до тази на гръмотевица, а когато те докосне, леки шокове преминават от нейното в твоето тяло. Ето защо цветът й е толкова странен. Материята на нейното същество се променя.

Докато Генджи разсейваше враговете си, Хиде и Шигеру тайно смениха позициите си. Ако бе необходимо да се атакува, те щяха да нападнат с максимален ефект. С мечове и копията щяха да извадят от строя половината от противниковата група през първите мигове на битката. Онези, които останеха, щяха напълно да подлежат на контрол. Хиде си спомни една често повтаряна аксиома на техния род — конник от Окумичи се равнява на десет самураи пешаци. Така беше и той не се съмняваше в това, предимството бе на тяхна страна, а не на страната на тези така наречени Добродетелни мъже. Хиде и Шигеру си размениха бързо погледи за потвърждение на готовността им.

— Забелязахте ли гърдите й? — попита Генджи. — Толкова неестествено пълни, толкова щръкнали. — Под претекст, че говори за Емили, той мина две крачки напред, като препречи пътя между нея и войнствения самурай. Мислеше си, че може да убие най-близкостоящите мъже, преди да го наранят. — Гърдите й стават по-зрели с всеки изминал месец. Всъщност те зреят, докато говорим. Напращели са, но не от мляко, а със страхотна амброзиева роса. На повечето места, където я докосваш, тя е студена като лед, защото цялата й телесна топлина е съсредоточена на три места — гърдите, устата и вагината й.

Емили се питаше какво говори Генджи на новите си познати. Каквото и да беше, трябва да бе очарователно, тъй като мнозина от тях стояха с отворена уста, а някои гледаха нея. Тя им се усмихна в отговор, изпълнена със сигурност, че нейното дружелюбие е в хармония с отношението на Генджи.

Старк също не знаеше какво говори Генджи, но разбираше какво прави той. Тримата самураи от рода Окумичи успяха да заемат по-добри позиции. Битката предстоеше.

Старк преброи двайсет и пет мъже с мечове от другата страна. Никой от тях нямаше огнестрелни оръжия, поне не на показ. Двайсет и петима срещу Генджи, Хиде и Шигеру. Съотношението не бе добро, дори само защото те бяха на коне, а противниците им — не. Старк носеше само джобен пистолет трийсет и втори калибър, но бе готов да го извади. Шест куршума и никакво презареждане. Ако поне носеше ножа си, можеше да се погрижи за още един-двама, но не го бе взел. В най-добрия случай щяха да ликвидират половината. Другата половина несъмнено щеше да ги убие. Или по-лошо. Погледна натам, където стоеше Емили — до Генджи. Хейко бе до него. Можеше да убие Емили с първия изстрел, а Хейко с втория, за да им спести мъките, на които тези мъже сигурно щяха да ги подложат, преди да умрат. После ще застреля най-близките четирима и ще стъпче още толкова, преди той самият да бъде победен. Беше готов. Раменете му се отпуснаха. Никакви мисли не го вълнуваха повече.

Моментно вцепенен и замлъкнал от дивашките мисли на Генджи, първият мъж върна гласа си и буквално изплю думите:

— Запази мръсните си фантазии за себе си. За нас е достатъчно трудно да се справим с тази воня.

Вторият мъж го допълни:

— Не можем да кажем със сигурност дали тази отвратителна миризма идва от немитите коне, от звероподобната ти любовница или от твоето собствено гниещо и дегенериращо аз.

— Достатъчно! — Шигеру не можеше да търпи повече. Той пришпори коня си напред, докато Добродетелните мъже извадиха мечовете си. — Извинете се още сега на своите предци, защото, когато приключим с вас, ще изхвърлим техните олтари, ще разкопаем останките им и ще ги изхвърлим в ямите за боклуци на отрепките.

Водещият кръг самураи се придвижи напред, за да го пресрещне, после назад, когато го познаха.

— Шигеру!

— Невъзможно! Той е мъртъв.

След като за момент замръзнаха на място, самураите се обърнаха и побягнаха във всички посоки. Всички, с изключение на двамата, които разговаряха. И двамата паднаха на колене и притиснаха главите си към земята.

— Моля ви, приемете моите извинения — каза първият мъж — и пощадете моите възрастни родители.

Вторият допълни:

— Децата ми все още са невинни младенци. Нека моята кръв ги измие.

Двамата мъже се раздвижиха в един и същи момент. Първият сграбчи острието на своята катана с две ръце и както кръвта течеше по порязаните му длани и пръсти, го заби дълбоко в гърлото си. Той започна да се мята настрани, а животът му изтичаше с клокочещ звук през раната, устата и ноздрите му. Вторият мъж постави острието в устата си и заби главата си напред. Дръжката се удари в земята и половината от оръжието се показа през задната страна на черепа му. По някакъв начин то го уравновеси. Поддържан зловещо от меча и двете си колене, той умираше спазма след спазма.

Емили припадна. Щеше да се просне на земята, ако Генджи не я бе задържал в ръцете си. Имаше чувството, че под тежестта й може да падне от седлото. За негова изненада тя не бе толкова тежка, колкото му се струваше. Нито толкова голяма, когато бе съвсем близо до него. Уголемената форма на тялото й и странните й черти изкривяваха неговата представа за реалните й размери.

Шигеру започна да слиза от коня.

— Не е необходимо — спря го Генджи.

— Трябва да ги разпозная — обясни му Шигеру. Лицето му гореше. Само кръвта можеше да охлади тази ярост.

— Не се занимавай повече — настоя Генджи. — Времената са трудни за всички нас. Тези бяха заблудени, но искреността им е несъмнена. Нека почетем искреността им и да забравим останалото.

Шигеру се поклони. Но когато Генджи тръгна напред, той все едно слезе от коня. Разгледа гербовете на кимоната им и запомни лицата им. Генджи беше прекалено състрадателен. Някои думи не можеха да бъдат забравени. Те не можеха да бъдат простени.

Единият мъж бе споменал родителите, другият — децата. По-късно, когато сегашната криза отмине, той щеше да ги намери и да стори необходимото.

Шигеру отново яхна коня и го пришпори.

— Не разбирам — каза Емили. — Всички просто разговаряха. Владетелят Генджи дори изглеждаше общителен. После, изведнъж… — Тялото й трепереше неконтролируемо. Тя хвана още по-здраво Старк с надеждата, че той също ще я хване по-здраво. Той го направи. Това не помогна. Тя продължаваше да трепери. Никога не си бе представяла, че ще види нещо толкова ужасно, такова безсмислено насилие, още по-лошо — самопричинено. В един момент тези двама мъже говореха. В следващия те предадоха безсмъртните си души на вечно проклятие, като отнеха сами живота си. И за какво? Видът на ужасните им рани, звукът на клокочещата кръв в гърлата им, щеше ли някога да може да забрави това? Мислеше, че няма да може, и затрепери още по-силно.

— Техният начин на мислене е различен от нашия — говореше й Старк, но това не обясняваше нищо. Враждебно настроените самураи имаха неизброимо числено превъзходство над тях. Но няколко думи, изговорени от Шигеру, бяха достатъчни, за да ги прогонят и разпръснат. Защо? Той не знаеше.

Двама от тях се бяха убили по особено болезнен начин. Ако толкова искаха да умрат в мъки, сигурно не им липсваше смелост. Защо вместо това не атакуваха? Той не знаеше.

Владетелят и неговият чичо седяха и разговаряха наблизо. Хейко не показа и най-малък признак на стрес, беше заета заедно с Хиде, изграждаха подслон от бамбук, който той бе отрязал. Макар да изглеждаше нежна и деликатна, извършеното неотдавна насилие изобщо не я бе засегнало.

Старк не разбираше повече от Емили какво става.

— Питам се дали и ние сме такава загадка за тях.

— Едва ли — отговори Емили. — Нашите действия имат причина и основание, както Бог е предопределил.

— Ще бъде разумно да продължим да пътуваме през нощта — каза Шигеру. — Съмнително е, че онези, които избягаха, ще се върнат. Други преследвачи обаче ще са близо зад нас.

— Да, ще е разумно — отговори Генджи, — но също така е невъзможно. Емили не може да пътува. Шокът за нея бе прекалено голям.

— Шок? — Шигеру погледна към чужденката. — От какво да е шокирана? Трябва да е спокойна. Битката бе ненужна.

— Не е свикнала да вижда мъже да се принасят в жертва — обясни му Генджи. — Още по-малко с мечове. Смъртта от огнестрелно оръжие може би не е толкова разстройваща за нейната чувствителност.

Шигеру нямаше търпение за подобна дискусия. Той мина на друг по-важен въпрос.

— Няколко от нашите врагове, които срещнахме неотдавна, носеха гербовете на великия владетел Йошино. Това означава, че той скоро ще разбере нашето местонахождение и вероятно посока на движение. Малко след това и шогунът ще знае, тъй като Йошино е съюзник на Токугава.

— Не непременно — не се съгласи Генджи. — Съмнявам се, че срещата им е била разрешена от който и да било от техните владетели. Те са действали на своя глава. Следователно технически и може би фактически те са извършили предателство. Те няма да разкрият нашето местоположение, ако това означава, че те трябва да признаят престъпление, което ще унищожи тях самите и техните семейства. Ние сме в безопасност.

Шигеру продължи да настоява:

— Въпреки това като предпазна мярка трябва да вървим кръгообразно на север и да свърнем на запад едва южно от манастира Мушиндо. Това ще удължи пътуването ни с два дни, но то също така ще ни изведе на път по-малко опасен от гледна точка на това да бъдем заловени.

Хиде и Хейко се присъединиха към тях. Хиде съобщи:

— Подслонът е готов, господарю мой.

— Благодаря. Аз ще дежуря на първи пост, Шигеру — втори, а ти — трети.

Хиде рече:

— Не е необходимо да поемате такова задължение, което е работа на вашите слуги, господарю мой.

— Ние сме само трима. Ако аз не поема своя дял, не след дълго вие с Шигеру ще се преуморите и изобщо няма да сте от полза. Аз ще дежуря пръв.

— Да, господарю мой.

Хейко се усмихна на Генджи.

— Нещо те забавлява ли?

— Една неангажираща мисъл.

— И каква е неангажиращата мисъл?

— На север ли продължаваме?

— Да, за още два дни. Защо?

— Не е ли известната непробиваема крепост на семейството на Мукай на север?

Генджи се протегна към нея, но не беше достатъчно бърз. С кикот тя му се изплъзна.

— Върни се.

— Търпение, господарю мой.

Хейко спря на кратко разстояние от чужденците и се поклони.

— Емили, Матю. — Тя посочи единия навес от тези, които бяха издигнали с Хиде. — Ще прекараме нощта тук. Моля ви, опитайте се да си починете. След тази нощ може да нямаме такова свободно време, докато не стигнем замъка на владетеля Генджи.

— Благодаря ти, Хейко — рече Емили.

Емили бе сложена да спи под няколко пласта одеяла. Старк и Хейко седяха с нея, докато най-сетне тя не заспа. Когато Хейко се изправи, Старк я спря.

— Кои бяха тези мъже?

Хейко потърси вярната дума в паметта си.

— Разбойници.

— Защо избягаха, вместо да ни нападнат?

— Познаха господаря Шигеру.

— Бяха две дузини хора, срещу четирима мъже от наша страна.

— Да — потвърди Хейко. — Бяха твърде малко и го знаеха. Затова избягаха.

Старк бе сигурен, че Хейко не го е разбрала. Отговорите, които даде, нямаха никакъв смисъл. Никъде в света две дузини мъже не биха избягали от четирима.

— Защо тези двамата се самоубиха?

— В знак на извинение за непочтителните си думи.

— Да се извинят. Като се прободат със собствените си мечове?

— Да.

— Какво са казали, че се е наложило да постъпят така?

— Неуважителни думи — обясни му Хейко, — не мога да ги повторя, защото това означава и аз да проявя неуважение. — Тя се поклони. — Лека нощ, Матю.

— Лека нощ, Хейко.

Старк заспа чак на разсъмване. Чуваше Хейко да се кикоти. По-късно чичото на владетеля се събуди и се загуби някъде в гората. Върна се няколко часа по-късно и дежурството пое Хиде. Старк възнамеряваше да предложи услугите си, но не го направи. Не искаше да обиди никого по случайност и да трябва да се извинява с цената на живота си. Трябваше да живее, докато Етан Круз умре.

— Да не би наистина да вярваш на думите на Мукай?

— Вярвам му. Заради начина, по който те гледаше. Заради начина, по който казваше „господарю мой“. И то толкова често — „господарю мой“. При всяка възможност, сякаш като го казваше, те притежаваше.

— Предците на Мукай са се борили до моите при Секигахара. Това е единствената причина за неговата лоялност.

— Ако вярваш на това, значи си лековерен като селска девойка.

— Предпазителят за меч с изобразените на него врабчета се е пазил в семейството му от десетилетия.

— Според него. Може да го е купил във всяка заложна къща. Секигахара е неговото извинение, а не причината. Любовта винаги намира път.

— Странно. И не е забавно. Престани да се смееш.

— Прав си. Не биваше да се смея. Трябваше да се разгневя.

— Каква причина имаш да си гневна?

— Защото те смятат за по-хубав от мен. Поне един човек.

— Мукай не е влюбен в мен.

— Някой ден, когато започнеш да водиш ленив живот в неговия замък високо над бушуващото северно море, ще разбереш истината.

— Светът не се е покварил до такава степен. Това поне няма да се случи, докато съм жив.

— Това пророчество ли е, господарю мой?

През нощта и на следващата сутрин тежка снежна завивка покри равнината Канто. От кабинета си в замъка Йедо, Мукай наблюдаваше как светът става бял. Генджи беше там някъде, навън, преследван беглец. Сърцето го болеше, когато си помислеше как трябва да страда младият господар в това тежко време.

Опита се да получи задачата да залови Генджи, но Каваками се зае лично с нея. Затова той бе прикован тук, в Йедо, безпомощен да помогне на онзи, когото обичаше повече от самия живот. Можеше ли съдбата да бъде по-жестока?

Погледна предпазителя за меч в ръцете си. Врабчета, които се носеха над вълните. Именно когато го видя в магазина на Сеами, той разбра истината за чувствата си към Генджи. Дотогава не разбираше източника на томителната болест, която го мореше от предишната пролет. Той я отдаваше на безпокойството, което изпитваха всички заради нарастващото присъствие на чужденци в Япония. Всъщност тази пролет той бе видял за пръв път Генджи.

— Ето го следващия велик владетел на Акаока — бе казал Каваками и го бе посочил на събрание при шогуна. — Когато възрастният мъж умре, с рода е свършено.

Мукай видя младеж, чиято невероятна красота го остави безмълвен. Той знаеше, че трябва да изрази съгласие с Каваками, но устните му не можеха да формулират думите.

Това беше. Нищо повече нямаше да се случи. Но същата тази вечер, докато слушаше дискусията за вредните ценности на чужденците, животът му започна за пръв път да придобива смисъл.

— Щастието е главната цел на чужденците — каза Каваками.

— Трудно е да се повярва — обади се владетелят Нода. — Няма общество, базирано върху подобна повърхностна и егоистична идея, което да е оцеляло повече от няколко поколения, в най-добрия случай.

— Не знам колко дълго ще оцелеят — продължи Каваками. — Въпреки това е факт.

— Те са странни — намеси се владетелят Кубота, — но не дотам странни.

— Написано е във върховния им закон — настоя Каваками. — Щастието е декларирано като право, което трябва да се гарантира на всеки.

— На отделните хора? — попита Мукай.

Каваками го стрелна недоволно с поглед. Неговата функция бе да присъства, да слуша и да преценява, но не и да говори. Мукай се поклони извинително. Успокоен и изпълнен същата вечер с великодушие, Каваками му отговори:

— Да. На отделните хора.

— Колко неправилно — заключи владетелят Нода.

Мукай се съгласи безмълвно. Неправилно, без съмнение. Целта на обществото бе да има ред, а единственият път към реда бе точното определяне на мястото. Цивилизацията го изискваше. Всеки трябваше да знае мястото си, да го приема и да се държи съответстващо. Всичко друго щеше да доведе до хаос. Щастие. Каква идея. Мукай почувства вълнение, което по онова време смяташе, че е справедлив гняв и че това е уместният отговор.

После, когато видя за пръв път предпазителя за меча, в него нещо избухна. Преди да се осъзнае, той се бе разплакал.

— Господарю мой — обърна се към него магазинерът Сеами, — да не би да не ви е добре?

Врабчета във въздуха. Въпреки че бяха неодушевени изображения от филигранна стомана, не бяха ли те по-свободни, отколкото той е бил някога?

Красотата на Генджи.

Собствената му грозота.

Празнотата на двореца.

Щастието. Чисто, индивидуално, лично, егоистично щастие. Да мисли за себе си и да забрави другите. Дори още по-добре, да чезне в блаженството на разюзданата любов. Ако можеше да бъде с Генджи, той щеше да изчезне и да остане само Генджи — бе красив, много красив.

Той плачеше, а Сеами стоеше до него и безпомощно кършеше пръсти.

Мукай купи предпазителя за меч за първата сума, която Сеами назова, без да се пазари. С радост би платил два пъти повече. После измисли фиктивния прародител, който се е бил с рода Окумичи при Секигахара. Това му даде основание да се среща насаме с Генджи.

Сега, докато снегът продължаваше да пада и огромната му ръка с груби пръсти стискаше предпазителя за меч, Мукай взе най-съдбоносното решение в живота си.

След час той напусна замъка Йедо на път към дома си на брега на Японско море. Той беше незначителен владетел само с 200 въоръжени васали. Без значение. Той ще ги събере всичките и ще застанат под флага с врабчета и стрели на рода Окумичи. Ако младият господар щеше да умре, тогава той също щеше да умре.

Мисълта да загине на същото място и по същото време като Генджи донесе на въображението му изключително видение с почти невероятна красота. Това бе твърде много, за да се надява. Но бе невъзможно. Можеха да умрат прегърнати, а кръвта на любовта да ги разкрасява във вечния момент на смъртта.

Топлината на радостта обзе сърцето му. Зимата беше прогонена.

Без да се срамува, той призна истината, която чувстваше дълбоко в себе си.

Чужденците бяха прави. Нищо не бе по-важно от щастието.

Сохаку и Кудо насочиха конете си през дълбокия сняг.

— Ето ги — каза Кудо.

Две хиляди самураи бяха разположени на бивак на равното място пред тях. В центъра им имаше командна палатка. Четвърт от мъжете бяха въоръжени с мускети, както и с обичайния комплект мечове и копия.

— Няма караул — отбеляза Кудо. — Това е небрежност.

— Страната живее в мир — обясни му Сохаку, — а освен това кой ще атакува армията на шогуна толкова близо до Йедо.

Каваками, облечен показно в пълно бойно снаряжение, ги посрещна възторжен, когато влязоха в палатката му.

— Господарю Кудо, преподобни абате Сохаку, добре дошли.

Сохаку каза:

— Благодаря ви, че ни посрещате при такива извънредни обстоятелства, господарю Каваками.

— Глупости. Малко саке, за да се стоплите.

— Благодаря ви.

— Предполагам, че сте успели да пристигнете от Йедо, без да изпитате големи затруднения.

— Да, благодарение на вас. — Сохаку изпразни чашата си, която един прислужник напълни. — За жалост, бяхме принудени да убием мъжете, които шпионираха двореца. В противен случай нашето отпътуване щеше да е прекалено лесно и щеше да събуди подозрения. Все още не сме сигурни в лоялността на всички наши мъже.

— Разбирам — отвърна Каваками. — Не очаквах нищо друго. Затова изпратих най-ненадеждните си хора за наблюдението. Следователно може да се каже, че взаимно сме извлекли изгода. — Той се поклони, Сохаку и Кудо направиха същото. Досега дълбочината на поклоните им беше съвсем еднаква. — С какви сили разполагате?

Това беше втората проверка. Първата, която бяха минали, беше да влязат в лагера на Каваками сами, без контингент от телохранители. Сега от тях се искаше да разкрият техния брой и въоръжение.

— Сто и дванайсет самураи — отговори Сохаку без колебание, — всичките на коне, всичките въоръжени с мускети наполеонов тип и с двайсет патрона за всеки.

— Това ваши наследствени васали ли са?

— Мои или на Кудо — повечето от тях. Около дванайсет са преки васали на фамилията Окумичи.

Каваками се намръщи.

— Няма ли да е по-разумно да унищожим тях незабавно?

— Ситуацията е деликатна — отвърна Сохаку. — Нашите хора са самураи от най-консервативен и традиционен тип. Всичко с привкус на страх или задкулисност ще подкопае моята позиция. Убийството на дузина мъже, лоялни на техния господар, няма да бъде полезно в това отношение.

— Да ги имате в обкръжението си е изключително опасно — настоя Каваками.

— Съгласен съм. Днес по обяд ще оповестя моята лоялност към шогуна, като дам за основание потребността от национално единство пред лицето на вероятното варварско нашествие. Трябва да оставим настрани старите вражди и да се обединим, както са направили нашите прадеди, когато монголите са нападнали Япония преди шест века. Ще кажа, че двамата с Кудо сме стигнали до извода, за съжаление, че владетелят Генджи не е пророк, а е душевноболен, както и неговият чичо, господарят Шигеру, чиито отвратителни престъпления са известни сред нашите хора. Да ги следвам сляпо не е проява на лоялност, а е страхливост. Истинската лоялност е придържането към древните идеали, въплътени в нашия стар покоен владетел, Киори. Ние трябва да отстояваме честта на дома Окумичи, като установим регентство. Господарят Генджи ще бъде задържан под предохранителен арест и ние ще действаме от негово име.

— Вие сте истински оратор, преподобни абате. Ако бяхте останали монах, несъмнено щяхте да имате много слушатели за „битоку“.

— Вие сте много мил, господарю Каваками. Като истински самурай вие можете да тълкувате също така успешно естеството на същинските нравствени ценности.

— Ами тези, чиито съмнения не се разсеят от яснотата на думите ви?

— Тяхната лоялност към господаря Генджи, макар и неправилно насочена, ще бъде зачетена. На тях ще им бъде позволено директно да отпътуват към Акаока — Сохаку прие още една чашка саке. — Мислите ли, че някой от тях е в състояние успешно да се изплъзне от вашите сили?

— Искрено се съмнявам.

— И аз.

Каваками се досети още нещо:

— Трябва да обсъдим и господаря Шигеру.

— Той е убиецът на господаря Киори. Ще го предадем на съдбата, която заслужава.

Каваками кимна:

— Отлично. Мен обаче ме тревожи един аспект на вашия план.

— Моля ви, споделете вашата загриженост.

— Жив, владетелят Генджи ще продължи да бъде сериозна заплаха, дори да е задържан. Репутацията му на ясновидец, макар и лъжовна, има мощно влияние над народното въображение.

Сохаку се усмихна.

— За нещастие обаче, въпреки че ние ще се опитаме да запазим живота му, владетелят Генджи ще бъде убит в хаоса. Ще носим почитаемата му пепел чак до „Облак врабчета“, за да го погребем.

— Малко след това — допълни Каваками — шогунът ще обяви издигането на твоя дом във владетелски на Акаока. Господарят Кудо, като ваш най-ценен васал, ще има своите земи и съответното възнаграждение.

— Благодаря ви, господарю Каваками. — Този път, когато размениха поклони, Сохаку и Кудо наведоха телата си по-ниско от домакина.

Каваками им съобщи:

— Моите сили ще се движат по крайбрежния път с най-голяма скорост. Владетелят Генджи вероятно ще се опита да се измъкне през Вътрешно море, някъде западно от Кобе. Аз ще го чакам.

— Единствено ако той успее да избегне основното тяло на нашата кавалерия — уточни Сохаку, — ще го заловя в планините при село Яманака. Преди да тръгне да гледа жеравите, той каза, че ще се опита да се присъедини към нас там.

Намеси се и Кудо:

— Ще проследя владетеля Генджи с двайсет от нашите най-точни стрелци. Ще направим всичко възможно да елиминираме господаря Шигеру със снайперен огън, преди да излезе от планините.

Каваками вдигна чашата си.

— Нека боговете покровителстват носителите на истински добродетели.

Макар и да им се повдигаше, Таро и Шимода движеха непоколебимо веслата си. Ако не се спускаха надолу към перпендикулярните океански скали, погледът им срещаше огромни водни лавини. Или поне така им се струваше. Ако малката им лодка бъдеше наводнена, както им се струваше всеки момент, те несъмнено щяха да бъдат осъдени на смърт. Никъде не се виждаше земя.

Не че можеха да я видят, дори да имаше. Вече почти бяха ослепели от непрестанните океански пръски.

Таро се наведе близо до Шимода.

— Накъде е Акаока?

— Какво? — Шимода се напрегна да го чуе през непрекъснатия грохот на блъскащите се вълни.

— В правилна посока ли вървим?

— Не знам. Мислиш ли, че той знае?

Сайки, който бе на кърмата, бе олицетворение на увереността.

— Надявам се.

— Боговете на времето, океаните и бурите ни пощадяват — каза Сайки. Една вълна се разби в лодката и ги окъпа въпреки напоените с масло дрехи, които носеха над своето облекло. Сайки започна да изгребва вода с едната ръка, а с другата контролираше руля. От време на време той оправяше ъгъла на движение.

Таро — мокър, изстинал, страдащ от морска болест — не можеше да спре да трепери.

— Тогава боговете по странен начин раздават своята благословия. На мен ми се струва, че сме в голяма опасност.

— Обратното е вярно — отговори Сайки. — Ние сме невидими в тези високи вълни. Патрулите на шогуна никога няма да ни намерят.

Сайки бе израсъл във водата. В безгрижните дни на своята младост, когато беше самурай с нисък ранг без специални отговорности, той бе прекарал много часове в бурните води на нос Мурото, където ловуваше китове с риболовците, които бяха негови другари от детинство. Когато гигантските животни минаваха край носа, риболовците подреждаха дългите си лодки край едно от тях, скачаха на гърба му и забиваха харпун право в мозъка му. Ако бяха улучили, китът бе техен. Ако не, те ставаха собственост на кита. Харпунджията падаше в океана и се удавяше, докато лодката, привързана към ранения кит с харпун и шнур, потъваше в морето. Обикновено риболовците успяваха да отрежат шнура и да се приберат вкъщи. Понякога никога повече не ги виждаха.

— Гребете по-бързо — поръча им Сайки. — Поддържайте този ъгъл спрямо вълните.

С късмет и ако се запазеше източният вятър с поносима скорост, щяха да стигнат Акаока след три дни. Петстотин мъже щяха да бъдат готови да тръгнат на коне незабавно. След две седмици цялата армия щеше да е в готовност за война. Сайки се надяваше дотогава владетелят Генджи да оцелее.

Друга огромна вълна връхлетя лодката.

Сайки насочи вниманието си изцяло към морето.

10 Яйдо

Снегът бе почистен от моравата и там бе издигната малка платформа. От всяка страна на дървения квадрат беше поставена по една палатка, под която щяха да седят съдиите. Всичко бе в пълна готовност.

— Въздухът е свеж и ободряващ, но не е студен. Вятърът е достатъчно силен, колкото да развяват знамената ни. Мрачното небе разсейва светлината. Условията са превъзходни, господарю мой.

Хиромицу, велик господар на Ямакава, кимна щастливо.

— Е, нека започваме. — Той зае мястото на главния съдия в палатката на изток. За неговия управител бе отредено второто място на запад, командирът на кавалерията му седна на север, а командирът на пехотата му се настани на последното място на юг.

В провинция Ямакава беше традиция владетелят, неговите старши васали и най-добрите му воини да напускат замъка в началото на всяка Нова година и да разполагат лагер в близката гора един ден, една нощ и още един ден, за да участват там в турнира „яйдо“. Присъствието на жени и деца не беше разрешено. Това правило бе установено в древни времена, за да спести на семействата на самураите, които участваха, мъката и болката. В онези дни всяко състезание включваше истинска катана с истински остриета. Въпреки че по правило ударът трябваше да бъде спрян преди непосредствения контакт, възбудата, старите вражди, стойността на наградата, която отиваше при победителя, и елементарното желание да се демонстрира превъзходство пред господаря нерядко водеше до кръвопролития, осакатявания и дори смърт.

Разбира се, вече не се използваха катани. Те отдавна бяха заменени от шинаи, имитации на мечове от сплетен и завързан бамбук. Двеста и петдесетте години мир бяха взели своето от бойния дух. Това бе едното обяснение. Другото, което бе на Хиромицу, беше, че е запазено онова, което е стойностно, и е изхвърлено онова, което не струва.

В срещите щяха да вземат участие трийсет и двама самураи на принципа на прякото елиминиране. Победителят от една среща продължаваше в следващия кръг на турнира; губещият отпадаше. Така във втория кръг щяха да участват шестнайсет самураи, а осем в третия, четири в четвъртия, преди финала, където двама участници щяха да определят шампиона и собственика на най-добрия тригодишен кон в провинцията.

Хиромицу тъкмо се готвеше да даде сигнал за начало на турнира, когато един от неговите стражи се зададе, тичайки.

— Господарю мой — мъжът си поемаше дъх със затруднение. — Владетелят Генджи и неговите придружители искат разрешение да преминат.

— Владетелят Генджи? Той не живее ли в Йедо тази година?

— Очевидно вече не.

— Поканете го. Той е добре дошъл както винаги. — Генджи или имаше, или нямаше разрешение от шогуна да напусне Йедо. Ако нямаше, за Хиромицу щеше да бъде по-добре да не знае, затова нямаше да пита. Не подлежеше на съмнение обаче дали да откаже да се види с Генджи, или да не му разреши да премине през негова територия. Те бяха отдавнашни съюзници. Не че се познаваха лично. Не се познаваха. Техните предци се бяха били рамо до рамо при Секигахара. Или най-малкото предците на Хиромицу по бащина линия са били от губещата страна. Неговите роднини по майчина линия бяха с победителите, най-изтъкнатите от които бяха прародители на сегашния шогун. Следователно от техническа гледна точка той бе съюзник и на Токугава. Това бе идеалната ситуация за мекушавия и лишен от амбиции велик владетел на Ямакава. Историята на рода му изискваше от него да покаже най-голямо уважение и гостоприемност и към двете страни, а в същото време му даваше основание да се въздържа от активно участие в полза на която и от двете страни в случай на гражданска война, а тя се приближаваше с всеки изминал ден. За щастие, имението му не беше голямо, не произвеждаше значително количество от никакви жизненоважни ресурси и бе разположено далеч от възможните бойни полета, а и не контролираше важни пътища. Следователно неутралността му нямаше да засегне никого.

С широка усмивка на лицето Хиромицу вежливо излезе напред, за да посрещне гостите си, когато пристигнаха. Много неща у пътниците го изненадаха. Първо, бяха само шестима. Твърде малка група, за да придружава великия владетел толкова далеч от дома му. Второ, само трима бяха самураи. Другите двама бяха чужденци, мъж и жена, и двамата с обичайния гротескен външен вид. Бяха далеч от обичайната ограничена сфера, в която им бе разрешено движение, и щяха да привлекат повече от вниманието му, ако не бе последният член на групата. Това бе жена с такава поразителна красота, че Хиромицу не повярва на очите си. Несъмнено подобно съвършенство не бе възможно.

— Добре дошъл, владетелю Генджи. — Въпреки че до този момент не бе виждал владетеля на Акаока, беше лесно да се досети към кого да се обърне. Онзи, на когото от двете му страни стояха самураи, единият от които бе Шигеру. Неотдавна Хиромицу бе получил доклад, както се видя с невярно съдържание, че прочутият дуелист е бил убит от човек от своя род при скандални обстоятелства. — Добре дошъл и вие, господарю Шигеру. Пристигате в удобен момент. На път сме да започнем нашия новогодишен турнир яйдо.

— Съжалявам за нахлуването — отговори Генджи. — Ще го направим съвсем кратко, като продължим пътя си незабавно.

— О, не, моля ви. Сега, след като сте тук, останете да гледате. Моите хора не са на равнището на вашите прочути воини. Те ще направят всичко по силите си, а това е всичко, което може да се изисква от тях.

Генджи отвърна:

— Благодаря, господарю Хиромицу. С благодарност ще приемем вашето гостоприемство.

Шигеру се намеси:

— Това може да не е благоразумно.

— Ние имаме голяма преднина — увери го Генджи. — Някои от нас ще се възползват от почивката. — Той се обърна към жената зад себе си. Тя се поклони ниско. — Това е госпожа Майонака-но-Хейко.

— Имам честта да се запозная с вас, госпожо Хейко. — През последната година името й бе на устата на всеки, който бе пътувал до Йедо. Описанието, което бе чул, бе доста далеч от реалността. — Името ви е познато дори в това отдалечено място.

— Напълно незаслужена слава, господарю мой.

Гласът й издаваше резонанса на най-фина хармония. Той я гледаше, без да е в състояние да каже и дума, момент или два по-дълго, отколкото бе прието, преди да си даде сметка, че стои с отворена уста. Притеснен, той се обърна към управителя си и видя, че той също е поразен.

— Чуждестранният господин е Матю Старк. Дамата е Емили Гибсън. Те пристигнаха, за да помогнат за изграждането на мисия към манастира Мушиндо.

Хиромицу се поклони вежливо на чужденците.

— Добре дошли. Пригответе места за гостите — нареди той на управителя.

— Да, господарю мой. И за чужденците ли?

— За всички придружители на владетеля Генджи.

— Господарю мой, ами нашето правило за присъствието на жени?

— Временно не важи — отсече Хиромицу и помогна на Хейко да слезе от седлото. — Господарю Генджи, моля, заемете мястото ми като съдия от изток. Господарят Шигеру ще заеме мястото на моя управител като съдия от запад.

— Вашето предложение е много мило, господарю Хиромицу — отговори Генджи. — Но ние ще предпочетем да наблюдаваме, без да имаме някакви отговорности. Разбирам, че залагането също е част от традицията.

Хиромицу се разсмя искрено.

— Отлично, повече от отлично. Но вие сте в неизгодна позиция. Не знаете нищо за способностите на когото и да било от моите хора, затова няма да знаете кому да отдадете предпочитание. — И без това доброто му настроение се повиши още повече от присъствието на Хейко. Тя бе поела сакето от неговия прислужник и сега му сипваше. Само елегантната й стойка бе достатъчна, за да направи дори водата опияняваща.

— Мислех да заложи на един от нашата група — обясни му Генджи, — ако му разрешите да участва. Смятам, че ще е доста забавно.

Веселото настроение на Хиромицу напълно се изпари.

— Ако господарят Шигеру участва, ще го призная за победител, преди състезанието да е започнало. Всичките трийсет и двама участници, взети заедно, не могат да се сравнят с него.

— Чичо ми няма афинитет към бамбукови средства за тренировка — успокои го Генджи. — Съмнявам се, че ще се съгласи да ги използва.

— Вярно е — обади се Шигеру. — Само истинското острие може да прореже истината.

— Господарю Генджи, не мога да позволя това — Хиромицу позволи чувството на ужас спокойно да се изпише на лицето му. — Как мога да започна Новата година, като отнеса трупове и създам фактически нови вдовици и сираци?

— Разбира се, че не можете — отвърна Генджи, — нито аз бих позволил подобно нещо. Небесата сигурно ще ни изпратят справедливо възмездие, ако позволим подобно зверство. Имах предвид не чичо си, а чужденеца Старк.

— Какво? Сигурно се шегувате?

— Изобщо не се шегувам.

— Моите хора ще го сметнат за най-груба обида, господарю Генджи. Те могат да не са с репутацията на вашите самураи, но въпреки това са самураи. Как мога да поискам от тях да изпробват уменията си срещу подобна личност?

— Не бих го предложил, ако не смятах, че залогът си струва — настоя Генджи. — Ще наградя със сто рио в злато човека, който победи Старк. Нещо повече, ще заложа срещу вас каквото кажете. Смятам, че Старк ще спечели турнира.

Ако Хиромицу бе шокиран преди това, то бе нищо в сравнение с чувствата, които изпитваше сега. Несъмнено лудостта владееше рода Окумичи. Как да постъпи? Едва ли можеше да извлече предимство от един очевиден лунатик. Сто рио беше десет пъти повече от годишното възнаграждение на среден васал. Да откаже, означаваше да нанесе обида, а той не искаше да прави това, не и в близкото присъствие на мрачния, безпощаден и еднакво луд Шигеру. Каква дилема!

— Ако Старк не успее да победи всеки, пред когото се изправи, госпожа Хейко ще ви забавлява в продължение на седмица следващия път, когато дойдете в Йедо. На мои разноски. Съгласни ли сте, моя госпожо?

Хейко се усмихна на Хиромицу, после погледна притворно засрамено надолу, докато се покланяше.

— Да ми бъде платено, за да прекарам време с господаря Хиромицу, е двойна награда.

— Добре, ъ-ъ, добре — капитулира Хиромицу. Седмица с Хейко. Твърде много бе да очаква, че ще разцъфти каквото и да е взаимно привличане, привличане, което би довело до обикновено приятелство. Беше твърде много да се очаква. Но беше възможно. — Моля, позволете ми да се обърна към моите хора. Можем да продължим само с тяхно съгласие.

— Разбира се. Междувременно, тъй като съм непоправим оптимист и очаквам одобрение, аз ще подготвя моя шампион. Може ли да наема чифт шинаи? А нека ви предложа и допълнителен стимул. Независимо дали ще спечели, или загуби, всеки мъж, който се бие със Старк, ще получи десет златни рио.

Очите му танцуваха от виденията за прекарването с Хейко в Йедо, докато Хиромицу отиваше да убеди своите хора. Първоначално те не бяха склонни да се ангажират в подобна смехотворна шарада, дори и срещу малко състояние в рио. Онова, което ги убеди, бе залогът на техния господар с Генджи.

— Седмица с госпожа Хейко?

— Да — потвърди Хиромицу. — Една седмица в Йедо с госпожа Хейко.

Лоялните му васали се поклониха.

— Не можем да ви откажем подобна награда, господарю мой, дори с цената на нашето достойнство.

— Там, където има лоялност, винаги има достойнство — отговори благодарният Хиромицу.

— Господарю мой. — Стражникът, който наблюдаваше гостите, докладва: — Господарят Генджи, господарят Шигеру и чужденецът отидоха в бамбуковата горичка. Да тренират.

Сподавен смях се дочу откъм хората на Хиромицу. Стражникът не се присъедини към тях.

— Чужденецът е много бърз — съобщи той.

— Той знае как да използва меч?

— Изглежда, господарят Генджи му дава първа инструкция.

— За да станеш майстор в яйдо, се изискват години — отбеляза управителят. — Ако господарят Генджи мисли да обучи чужденеца на това изкуство за няколко минути, той сигурно е най-лудият от всички представители на рода Окумичи.

Хиромицу най-сетне се обади:

— Каза, че е бърз.

— Не веднага, господарю. Но при петото вадене на „оръжието“ — да, беше бърз. Много бърз. И също така точен.

— Пил ли си, Ичиро? — попита един от мъжете. — Как е възможно някой да се научи да използва меч от петото му вадене?

— Тишина — нареди Хиромицу. — Достатъчно близо ли беше, за да чуеш разговора им?

— Да, господарю мой, но владетелят Генджи и чужденецът разговаряха на английски. Можах да разбера само какво говорят с господаря Шигеру.

— И то беше?

Той следваше двамата луди господари и чужденеца в бамбуковата горичка, като се стараеше точно да следва стъпките им, за да бъде безшумен.

— Сигурен съм, че имате причина да ни карате да изглеждаме като глупаци — говореше Шигеру.

— Старк ще спечели — уверен бе Генджи.

— Това пророчество ли е?

Генджи се засмя и не отговори.

Чужденецът каза нещо на неясния си, варварски език. Генджи отговори на същия език. Само една дума беше японска. Яйдо. Чужденецът пак каза нещо, което звучеше като въпрос. Той също използва думите „яйдо“. Генджи спря на около метър и половина от един самотен бамбуков ствол, висок три метра и дебел петнайсетина сантиметра. Изведнъж ръката му се протегна към неговия меч, стоманата проблесна и острието премина през бамбука като през масло. След миг горната част на ствола бе отделена от дънера с корен и падна на земята.

— Господарят Генджи е изненадващо добър — казваше стражникът.

— Значи поезията, сакето и жените не са заемали изцяло вниманието му през всичките тези години — констатира Хиромицу. — Това е било уловка. Дядо му, владетелят Киори, беше хитър стар човек. Трябва да е обучавал внука си тайно.

Когато бамбукът падна в снега, Генджи каза нещо на езика на чужденеца. Чужденецът зададе още един въпрос. Чу се името на Шигеру. Генджи отговори.

— Какво каза той? — попита Шигеру.

— Попита защо вие не можете да ни представяте в турнира. Казах му, че не участвате в такива борби.

Шигеру изсумтя.

— Ударът ти беше добър. Стволът остана да стърчи колкото един удар на сърцето, преди да падне.

— Когато дядо удряше — рече Генджи, — той режеше толкова чисто и бързо, че стволът оставаше да стърчи в продължение на пет удара на сърцето, сякаш е цял.

Заговори чужденецът. Отново използва една японска дума, „яйдо“. Като че ли протестираше. В отговор Генджи застана пред друг бамбуков ствол. Дясната му ръка се пресегна пред тялото към лявата, където бе запасан мечът. Острието излезе навън и удари ствола. Този път той остана прав по време на два удара на сърцето. Обърна се към чужденеца и отново заговори. Направи странно движение с дясната ръка, сякаш изваждаше доста по-късо острие.

— Огнестрелното оръжие и мечът са много различни — обясняваше Шигеру.

Генджи му опонира.

— Не толкова много. И двете са просто продължение на ръката, която ги държи.

Тръгнаха обратно към платформата на турнира. Стражникът се промъкна и изчезна някъде. Когато си тръгваше, той чу още няколко думи.

Шигеру казваше:

— Знае ли защо правиш това?

— Не. Но той ми вярва.

Генджи свали мечовете си и ги замени с един от взетите назаем шинаи. Другия даде на чужденеца. Изговори няколко непонятни думи и двамата мъже застанаха един срещу друг.

Щом ръката на чужденеца се раздвижи, Генджи измъкна своя шинай и удари чужденеца по дясното слепоочие.

Вторият път Генджи се раздвижи пръв. Преди чужденецът да е успял да отговори, той отново бе ударен — този път в дясното рамо.

Третият път движенията им бяха почти едновременни, но резултатът беше същият. Шинаят на Генджи достигна челото на чужденеца, преди чужденецът да е успял да достигне врата на Генджи.

При четвъртото изваждане чужденецът постигна първата си победа — чист удар по слепоочието.

При петото изваждане той успя да удари Генджи, преди владетелят да е извадил напълно шиная си от пояса си.

— Което не означава нищо — каза един от мъжете. — Какъв ли подвиг е да победиш някой като владетеля Генджи?

— Освен това — допълни другият — той може да е оставил чужденеца да победи, за да напомпа самочувствието му.

— Може би — каза стражникът. Но изражението му говореше друго.

— Каква арогантност — коментира единият от мъжете. — Иска да ни унижи заради собствените си забавления.

— Не знам дали е така — възпротиви се Хиромицу.

— Какъв друг мотив може да има? — попита управителят.

— Може да изпълнява пророчество.

— Господарю мой, това е проява на абсолютна глупост — отбеляза управителят. — Той не е по-голям пророк от вас и от мен.

— Знаеш ли това със сигурност? — попита Хиромицу. — Не, не го знаеш, нито го знам аз. Нека продължим внимателно. Тошио. Ти ще се изправиш пръв пред чужденеца. Бъди внимателен.

— Да, господарю мой.

Обикновено яйдо започваше от седнало положение. Състезателите коленичеха в двата противоположни края на платформата, покланяха се и започваха да се движат един срещу друг на колене. Когато достигнеха оптимално разстояние, обикновено между пет и десет стъпки, те вадеха мечовете и нанасяха плавен удар. Париране не се практикуваше. Също втори шанс. Победител бе мъжът, който извадеше меча си по-бързо и нанесеше възможно най-точен удар.

В знак на уважение към чужденеца, който не можеше да седи спокойно на колене, беше разрешено да се стане на крака. Освен това, за да се запази броят равен, с жребий бе избран още един самурай.

Въпреки информацията от стражника, Тошио беше самоуверен. Беше толкова зает да гледа пренебрежително Старк, че получи удар по врата, преди неговият шинай да е излязъл от пояса му. Вторият мъж, който бе по-бдителен, не се справи по-добре. Чужденецът го удари по рамото с „меча“ си, докато той се опитваше да измъкне оръжието си. Третият бе дисквалифициран, задето е извадил шиная прекалено скоро и е тръгнал да напада, вместо да го измъкне и нанесе удар с едно движение, каквото бе изискването. Дисциплинираният самурай имаше доста жалък вид, докато се извиняваше.

— Това се случи в разгара на момента — твърдеше той, докато притискаше челото си към пода на платформата и плачеше, без да се опитва да се прикрие. — Изгубих цялата си дисциплина. Беше непростимо.

— Не — каза Хиромицу. — Ти си шокиран, както и всички ние. Владетелю Генджи, от колко време чужденецът е в Япония?

— Три седмици.

— Той е научил яйдо за три седмици?

— За пет минути — отвърна Генджи. — Никога преди това не го е практикувал.

— Не искам да се съмнявам във вас, но това е трудно за вярване.

— Чужденците практикуват подобно изкуство. Вместо мечове използват огнестрелни оръжия. Старк е завършен практик.

— А-ха. Ние сгрешихме, като го възприехме несериозно само защото е чужденец.

— Когато допуснем да виждаме само каквото очакваме да видим — рече Генджи, — виждаме онова, което е в ума ни, но пропускаме другото, което е наистина пред нас.

Да не би Генджи да намекваше за способността си да вижда бъдещето? Поне на Хиромицу му се струваше така. Всъщност, изглежда, той твърдеше, че е знаел какъв ще е изходът от състезанието, преди още то да започне. Ако е знаел нещо толкова обикновено, не можеше ли също така да знае резултата от по-големи събития, пред които бяха изправени, а от тях най-голямото бе гражданската война? Хиромицу реши, че при първа възможност трябва да обсъди въпроса с другите велики владетели в района. Случваше се нещо забележително. Може би то надхвърляше турнира яйдо. Генджи продължи:

— Тъй като не знаете нищо за неговото минало, ще бъде нечестно да се придържаме към залога. Ще изтегля Старк от състезанието.

— О, не, владетелю Генджи, трябва да продължим. Така е по-забавно. Освен това рискът е изцяло за вас. Аз не залагам нищо.

— Нито пък аз — отвърна Генджи, — тъй като резултатът никога не е бил поставян под съмнение.

Генджи открито демонстрираше ясновидство. Тогава имаше шанс да бъде подложен на проверка. Хиромицу се обърна към него:

— Ако разрешите, ще направя замени за последните два кръга.

— Моля, заповядайте.

Хиромицу възложи на своя командир на пехота Акечи да е следващият, който ще се изправи срещу чужденеца. Ако чужденецът оцелееше, тогава щеше да се изправи срещу командира на кавалерията Масаюки. Акечи удари чужденеца чисто вдясно в гръдния кош. Ударът обаче бе нанесен миг след като чужденецът го посече по врата.

Масаюки бе най-добрият фехтовач на провинция Ямакава и равен на най-добрите на други места, като се изключи Шигеру. Ако не можеше да победи чужденеца, тогава сигурно действаха мистични сили. Само силата на непреодолимо пророчество можеше да направи подобно нещо.

Масаюки и чужденецът измъкнаха шинаите в един и същи момент. Ударите и на двамата бяха зачетени. Масаюки удари чужденеца в челото. Чужденецът удари Масаюки в дясното слепоочие.

— Едновременни удари — отбеляза управителят от мястото на съдията на запад.

— И на мен така ми се видя — потвърди Хиромицу. — Вие да не би да мислите различно, господарю Генджи? Господарю Шигеру?

— Не — съгласи се Шигеру. — Изглеждаха едновременни.

— Тогава загубих облога — призна Генджи.

— Никой от нас не е загубил. Беше равен резултат.

— Загубих — настоя Генджи, — защото казах, че Старк ще победи. Той не победи.

Масаюки се поклони на чужденеца. Чужденецът протегна ръка.

— Те се здрависват, вместо да се покланят — обясни Генджи. — Той признава победата ви.

Чужденецът и самураят се здрависаха.

— Добра работа, Масаюки — рече Генджи. — Спечели чудесен боен кон и сто златни рио за себе си, а също, което е сигурно, една седмица на забавления за своя господар.

Масаюки се поклони ниско.

— Не мога да приема наградите, господарю Генджи. Ударът на чужденеца бе нанесен преди моя. Той е победителят.

— Сигурен ли си? — попита Хиромицу.

— Да, господарю мой. — Той отново се поклони. Гордостта не му позволяваше да приеме победа, която знаеше, че не му принадлежи. — Дълбоко съжалявам за моя неуспех.

Генджи го успокои:

— Не е неуспех да дадеш всичко от себе си и честно да приемеш резултатите.

— Е — обади се Хиромицу, — какъв изненадващ изход. За мен, не за вас, господарю Генджи.

Шигеру каза:

— Моят племенник рядко се изненадва.

— И аз така чух — потвърди Хиромицу.

Управителят попита:

— Къде да доставим наградата?

— Не е необходимо да я доставяте — отговори Генджи. — Старк ще я яхне.

— Господарю мой — рече управителят, — това е боен кон, а не обикновен състезателен кон. Той ще убие всеки, ако не е опитен ездач.

Генджи се усмихна.

— Ще се обзаложите ли?

Гостите отклониха предложението на Хиромицу да отседнат в неговия замък за нощта. Той не ги попита защо бързат да продължат пътуването си за там, закъдето бяха тръгнали. Беше сигурен, че Генджи с неговата дарба да пророкува бъдещето вече беше предвидил всичко.

Шигеру каза:

— Използва умно репутацията си.

— За състезания и залагания?

— За пророкуване и мистични сили. Сега Хиромицу е убеден, че по някакъв начин си превърнал чужденеца в майстор на яйдо за минути. Или че знаеш благодарение на дарбата си, че ще се случи невъзможното и той ще победи. Отлична стратегия.

— Просто хазарт — отвърна Генджи. — Мислех, че уменията на Старк с огнестрелното оръжие ще се прехвърлят и върху меча. Това беше предположение, а не убеденост.

— Тогава в добавка към всичко останало ти си също късметлия. Поздравявам те и за това. Когато имаш достатъчно късмет, другите качества се задълбочават от него.

— Късметът беше с нас този път — рече Генджи. — Сегашните ни преследвачи няма да получат голяма помощ от Хиромицу. А по-късно, ако шогунът се опита да мобилизира севера срещу нас във война, мисля, че всеки владетел от обкръжението на Хиромицу ще се забави доста, преди да отговори. — Той огледа заобикалящите планини. — Не сме ли близо до манастира Мушиндо?

Джимбо се поклони от благодарност към горещия извор, който даваше възможност на извънсезонните растения да се развиват, тъй като им осигуряваше топлината, която им бе необходима, за да цъфтят посред зима. Поклони се на стария бор заради сянката, която хвърляше на гъбите шиитаке и ги пазеше от слънцето. Поклони се на всяка гъба, преди да я обере, като им благодари, че се отказват от съществуването си, за да могат той и другите хора да продължат своето. Имаше достатъчно сочни гъби за истински пир. Взе само толкова, колкото му трябваха, за да разнообрази обикновената храна, която приготвяше за селските деца. Шиитаке бяха деликатес. Щеше да им хареса. Той обикаляше около горещия извор и събираше подправки и ядливи цветя. Глупакът Горо обичаше да яде цветя.

Когато се замисли за децата, той спря и както бе спрял, усети, че се изпълва с огромна тъга и съжаление. Той се поклони в знак на извинение към двете деца, които вече не бяха на земята, двете деца, чийто живот бе жестоко отнет. Мислил бе за тях много пъти всеки ден, винаги си ги представяше преродени на небето или в Чистата земя, в ръцете на Христос, нашия Господ или Канон Състрадателния. Той си представяше невинните им лица, озарени с вечно щастие. Но никога не забравяше как изглеждаха, когато изпуснаха последния си дъх на земята. Той поиска Христос да спаси душата му, а Канон да го изкъпе във всеопрощаващата си любов.

По пътя обратно от Мушиндо срещна Кими, едно от малките селски момиченца.

— Джимбо, някой идва! Чужденци!

Джимбо погледна натам, накъдето сочеше Кими. От другата страна на долината шестима конници насочваха конете си по стръмната тясна пътека откъм планината. Бяха твърде далеч, за да ги разпознаят. Двама от тях — мъж и жена, бяха несъмнено чужденци. Дали не бяха двамата мисионери от „Правдивото слово“, за които бе споменал владетелят Генджи?

Кими излезе на открито и се провикна към върха колкото може с малките си дробове.

— Хе-е-е-й! Хе-е-е-й! — Раздвижи малките си тънки ръце в най-големите кръгове, на които бе способна.

Третият конник поред й махна също. Нещо в жеста го накара да си мисли, че това е владетелят Генджи.

— Те ни видяха. Нека ги посрещнем, Джимбо.

— Те не идват тук, Кими. Само минават.

— О, не. Колко разочароващо. Исках да видя още някой чужденец.

— Сигурен съм, че ще видиш — отвърна Джимбо, — когато му дойде времето.

— Джимбо! Джимбо! Джимбо! — Силният глас на Горо се разнесе над долината.

— Тук сме, Горо! — Кими се обърна и тръгна обратно по пътеката. — По-добре да го взема. Губи се много лесно.

Джимбо проследи с поглед ездачите, докато изчезнаха в съседната долина.

Пътеката се раздели на три.

— Тук ще се сбогуваме — разпореди се Генджи. — Хейко, ти ще преведеш Старк по наветрената страна на пътеките в тези планини. Аз ще тръгна с Емили през долините. Шигеру ще проследява и ще разрежда редиците на най-близко доближилите се преследвачи. Вероятно това ще са Кудо и хората му. Той обича неочакваните изстрели, внимавайте. Хиде ще остане тук. Намерете няколко места, откъдето можете да устройвате засади. Ако някой стигне дотук, забавете го колкото е възможно.

— Нека жените пътуват заедно — предложи Шигеру. — Старк трябва да дойде с теб.

— И аз мисля така — додаде Хиде. — Пророчеството казва, че чужденец ще спаси живота ви през Новата година. Със собствените си очи видяхме Старк да владее шинай след неколкоминутно обучение. Ясно е, че той трябва да е човекът. Не може да изпълни ролята си, ако не е с вас.

— Тази пустош е пълна с бандити и дезертьори — не отстъпваше Генджи. — Двете жени няма да оцелеят дълго сами.

— Не съм толкова безпомощна, господарю мой — рече Хейко. — Дайте ми късия си меч и аз ще успея да се справя. Обещавам.

— Ще се справиш, защото Старк ще те защити — настояваше Генджи. — Няма смисъл да спорим. Решението е взето. Новата година продължава дълго. Кой може да каже кога ще бъда спасен? И кой може да каже кой ще ме спаси? Възможно е това да е Емили, не Старк. Пророчествата са забележително трудни за тълкуване.

— Сега не е време за шеги — каза Хиде. — Старк ще ви е от голяма помощ, ако бъдете нападнат. Емили само ще ви обремени с грижите по нея.

— Аз съм самурай — отговори Генджи — с два меча и лък. Да не искате да кажете, че съм неспособен да защитя себе си и спътницата си?

— Разбира се, че не, господарю мой. Просто е по-мъдро да сведем риска до минимум.

— Решено е. Ще се срещнем в Акаока.

Генджи обясни плана си на Старк и Емили.

— Мога ли да разговарям насаме с Емили? — попита Старк.

— Разбира се.

Старк и Емили се отдалечиха малко с конете си. Той извади малък револвер трийсет и втори калибър от жакета си и го предложи.

— Може да ти потрябва.

— Ще бъде по-полезен в твоите ръце. Или може би ще го дадеш на владетеля Генджи.

— Може да не бъде способен да те защити.

— Ако той не може, аз как ще мога? Никога не съм стреляла през живота си.

— Държиш го ето така — показа й Старк, — дърпаш затвора назад и изтегляш спусъка. Много е просто.

— А не трябва ли да се прицеля?

— Притисни го към целта. — Той вдигна оръжието към слепоочието си. — Няма да има нужда да се целиш.

Емили разбра. Матю я подготвяше за нещастие. Ако е необходимо, той й даваше средство да избегне съдба по-лоша от смъртта. Не знаеше, че вече я е преживяла. А тя беше християнка. Не толкова добра, колкото покойният й годеник, но християнка. Не можеше да отнеме живота си дори и при най-лоши обстоятелства.

— Благодаря ти, че мислиш за мен, Матю. Ами какво ще стане с госпожа Хейко? Можем ли да си позволим да мислим за себе си, а не за другите, особено след като сме дали обет, че ще спасим другите в името на Христос? Как ще можеш да я защитиш, ако аз ти взема оръжието.

Старк слезе от коня. Той разкопча чантата на седлото си. Вътре имаше плетен пуловер. Разгъна го и извади оттам револвер четирийсет и четвърти калибър — онзи, който го бе видяла да спасява от руините на двореца. След това измъкна кобура. Запаса го, върза кожения ремък около бедрата си и пъхна голямото оръжие в него. Бавно го пъха и измъква оттам няколко пъти, за да провери съпротивата на метала срещу кожата.

Когато отново й предложи трийсет и втори калибър, тя го взе не защото възнамеряваше да го използва, а за да успокои малко Старк. И двамата щяха да извървят дълъг път. За него нямаше да е полезно да се тревожи за нея по време на опасното пътуване.

Когато Хиде видя оръжието, той каза:

— Ако има две, ще го помолим да даде другото на владетеля Генджи.

— Не, човече, дори чужденец не може да бъде помолен да предаде оръжието си на другиго — спря го Шигеру. — Ще го даде, ако поиска. В противен случай не е наша работа да казваме каквото и да било. — Той се поклони на Генджи от седлото. — Нека нашите предци те наблюдават и защитават по време на пътуването до дома. — Обърна се и пришпори коня си. След малко нито се виждаше, нито се чуваше.

— Обещах да ти покажа моя замък, госпожо Хейко, и обещанието ми ще бъде изпълнено скоро.

— Очаквам го, господарю мой. Сбогом. — Двамата със Старк продължиха по пътеката, която отиваше на север.

— Докато съм жив, по този път няма да мине никой — закле се Хиде.

— Достатъчно е да ги забавиш, без да жертваш живота си. Хората, на които мога да вярвам безпрекословно, не са много. Ти си един от тях. Постарай се да се видим в „Облак врабчета“.

— Господарю. — Силно развълнуван, Хиде не успя да каже и дума повече.

Генджи поведе Емили надалеч, преди да се наложи да стане свидетел на още сълзи от разплакания си телохранител.

Бурята продължи по-дълго, отколкото Сайки си представяше. След пет дни те все още бяха лашкани от вятъра и вълните.

— Ще видим земя след два часа или малко повече — успокояваше ги Сайки.

— Ти каза същото преди два часа — рече Таро.

Двамата с Шимода бяха изтощени. Ръцете им кървяха от непрекъснатото гребане, което се налагаше, за да не обърнат вълните лодката.

Сайки напрегна очи. Водата пред тях се бе завихрила. Подобни водовъртежи се получаваха рядко далеч от сушата. Може би бе неотбелязан на картата риф.

— Пред нас може би има опасност — предупреди ги той. — Бъдете готови за бърза смяна на курса.

Водата под лодката започна да се надига нагоре. Точно когато Сайки си даде сметка на какво се дължи това, един от тях изскочи от водата на около шест метра от тях.

— Морски зверове! — възкликна Таро.

— Китове — рече Сайки. Още два пробиха повърхността наблизо, майка и детето й. Никога не бе ги виждал край Акаока по това време на годината. Може би мекото време бе задържало това стадо на север до по-късно, отколкото бе обичайно. Той ги зачете с поклон, когато те преминаха край тях. В миналото бе ловувал китове. Сега можеше единствено да ги наблюдава как плуват наоколо.

В следващия миг водата под тях експлодира, разцепи лодката и изхвърли тримата мъже в морето. Мощното завихряне от преминаващия кит всмука Сайки дълбоко под водата. Той се бореше да се изтласка на повърхността, а в същия миг дробовете му, които сякаш горяха, го принудиха да отвори устата си. Водата имаше странен вкус. Той се огледа, очаквайки да види рана. Вместо това видя кръв, много литри. В цялото му тяло нямаше толкова. Още по-голямо количество кипеше под него. Той почувства топлината на кървавия поток, когато кит с харпун в гърба се показа на повърхността на около три метра от него. Гледаше го с огромните си зли очи.

Дали това беше просто кит или призрачно въплъщение на онзи, който той бе убил отдавна? Да не би духът му да се беше върнал да търси възмездие? Кармата беше неизбежна. Сега той щеше да плати за престъпленията си срещу съществата с човешки чувства. Не казваше ли Буда, че животът на всички е еднакъв? Щеше да умре прогизнал в тази призрачна кръв, а надеждите на неговия господар за спасение щяха да умрат с него. Собственият му живот сега можеше да се измери в минути. Нямаше да продължи дълго в леденото зимно море.

После видя рибешки перки да прорязват бурната повърхност на водата. Акули. Призраците на китовете, които бе убил и изял, сега щяха да бъдат убити и изядени от хищниците, привлечени от кръвта във водата.

— Насам! — чу да вика един мъж. — Има още един!

Когато се обърна по посока на гласа, той видя баркас да се движи бързо към него.

Риболовната лодка беше от село Кагешима, селото, където той бе прекарал по-голяма част от младостта си. Раненият кит бягаше, когато се сблъска с лодката на Сайки. В крайна сметка се оказа, че не е кармичен дух.

— Шимода е лошо наранен — каза Таро. Рибарят първо ги измъкна от водата. — Няколко ребра са счупени и също левият му крак.

— Ще оздравее — успокои ги единият рибар. — И двата крака на братовчед ми бяха раздробени, но той оживя. Разбира се, не може да се движи много добре.

— Какво правехте толкова далеч от брега в такава малка лодка? — попита ги друг.

— Тези мъже и аз сме на служба при великия владетел на Акаока — обясни Сайки. — От жизненоважно значение е да стигнем „Облак врабчета“ възможно най-бързо. Можете ли да ни отведете там?

— Не и в такова бурно море — отвърна мъжът, седнал на румпела. Той бе най-възрастният от рибарите и капитан на баркаса. — Ако сте самураи, къде са ви мечовете?

— Не бъди нахален — смъмри го Сайки. — Очевидно сме загубили мечовете в океана.

— Самураите не би трябвало да губят своите мечове.

— Тишина! Дръж се както подхожда на твоето положение.

Мъжът се поклони, но не особено ниско. Сайки щеше да се оправи с него само веднъж да стигнеха сушата. Един от рибарите се загледа в Таро.

— Да не си един от хората на абата Сохаку?

— Познавам ли те?

— Доставях сушена риба на манастира преди три месеца. Ти работеше в кухнята.

— А, спомням си. Какво съвпадение да се срещнем по този начин.

— Все още ли си васал на абата? — попита капитанът.

— Разбира се. Както баща ми преди мен.

— Добре — отговори капитанът.

Сайки попита:

— Какво прави един рибар, когато подлага на съмнение лоялността на самурая?

— Хванете го — нареди капитанът.

Няколко от рибарите паднаха върху Сайки и бързо го завързаха с въже от харпун. Оградиха Таро, но не го завързаха. Капитанът съобщи:

— Абат Сохаку обяви регентство. Нашият господар Фумио е последовател на Сохаку. Ти каза, че още си негов васал. А ти?

Таро погледна Сайки:

— Съжалявам, господарю управител, но трябва да се подчиня на моята клетва. Да, аз съм все още васал на абат Сохаку. — Рибарите го пуснаха.

Капитанът посочи с брадичката си Шимода.

— Вържете този другия също.

— Няма да е необходимо — спря ги Таро. — Той вече е „вързан“ заради раните си.

— Все едно, вържете го. Със самурая не се правят компромиси. Дори когато умира, той е опасен.

Когато наближиха брега, падаше нощ. Таро бе окъпан и дрехите му бяха сменени. Сайки и Шимода безцеремонно бяха захвърлени в един ъгъл на колиба и бяха охранявани от двама рибари, въоръжени с харпуни.

— Провинцията е на ръба на гражданска война — каза капитанът. Той беше също така един от старейшините на селото. — Една трета от васалите все още не са избрали на чия страна са. Другите са разделени между Генджи и Сохаку.

— Няма да позволяваме тези двамата да се къпят, нали? — попита един мъж. Сайки го позна. Преди двайсет и пет години бе помогнал на Сайки да убие последния си кит.

— Няма значение — рече старейшината. — Те скоро ще бъдат мъртви.

Сайки попита:

— Как е възможно да се обърнеш срещу велик владетел, който има дарбата да вижда бъдещето така ясно, както ти виждаш вчерашния ден?

— Ние може да ти изглеждаме глупави селяни, господин самурай, но не сме толкова глупави.

— Станах свидетел на дарбата му със собствените си очи — настоя Сайки.

— Така ли? Ами тогава ни кажи какво ще стане с теб.

Сайки изгледа мъжа презрително.

— Моят господар има ясновидски способности, а не аз.

— И никога не ти е казвал какво бъдеще те очаква?

— Аз служа на него, а не обратното.

— Колко удобно.

— Той предсказа измяната на Сохаку и Кудо и затова ме изпрати тук да мобилизирам армията му. Междувременно господарят Шигеру ще се погрижи за много изменници.

— Господарят Шигеру е мъртъв.

— Вярвайте на каквото искате, аз се уморих от глупостта ви. — Сайки затвори очи, сякаш бе напълно незаинтересуван от съдбата си.

— Господине? — Старейшината се обърна към Таро. — Не е вярно, нали?

— Вярно е — отвърна Таро. — Яздих от манастира Мушиндо до Йедо заедно с господаря Шигеру и го оставих там с господаря Генджи преди не повече от пет дни.

Рибарите започнаха оживено да обсъждат.

— Трябва да поискаме инструкции от господаря Фумио. Ако господарят Шигеру е жив, ще бъде много опасно да се бием с племенника му.

— Кой ще отиде?

— Един от старейшините.

— Аз ще отида — предложи Таро. — Ще бъде проява на неуважение селянин да носи подобна вест на вашия господар, когато има самурай, който може да го направи. Междувременно се погрижете тези двамата да не избягат и да не бъдат наранени.

— Благодаря ви, господине. Няма да правим нищо, докато не се върнете с инструкции от нашия господар.

След шест часа селото спеше. Дори двамата стражници, които наблюдаваха пленниците, също дремеха. Таро се промъкна безшумно в колибата. Счупи врата на единия стражник, взе харпуна му и го изстреля право в сърцето на другия. И двамата мъже умряха, без да издадат нито звук.

— Дал съм клетва на Сохаку — каза Таро, докато освобождаваше Сайки и Шимода. — Заклел съм се обаче и на Хиде, че ще му помагам да охраняваме владетеля Генджи с моя живот. Тази клетва има приоритет.

— Не мога да пътувам — рече Шимода. Той държеше харпун в ръцете си. — Не се притеснявай. Ще се отчета добре, преди да умра.

Сайки огледа продължително селото за последен път, преди двамата с Таро да влязат в гората. Никога нямаше да го види по този начин. Когато бунтовниците бъдеха поставени на място, той щеше да се върне с войска и лично да ръководи унищожаването на Кагешима. Заедно с това щеше да умре голяма част от щастието на неговата младост. Той не се опита да скрие сълзите си.

Тогава китовете наистина щяха да бъдат отмъстени.

Малко след като се разделиха с владетеля Генджи, Хейко се извини, че трябва да се преоблече. Не попита Старк нищо за револвера, което носеше, нито как е успял да победи петима опитни самураи с оръжие, което не бе виждал никога преди това. Самият Старк не беше сигурен, че познава себе си. Генджи знаеше, че той ще победи. Беше виждал Старк веднъж да използва оръжие и по това разбра, че Старк ще може да изважда също така бързо и меча. Или ако не го знаеше, бе готов да заложи на това.

Конят под него биеше с копита в покритата със сняг земя и се дърпаше от юздите. Старк го погали по шията и започна да му говори нещо успокоително, от което конят притихна.

Когато Хейко се върна, тя изглеждаше напълно различно. Цветното кимоно го нямаше, както и сложната прическа. Тя носеше обикновен жакет и същите свободни панталони като самураите, ботуши за езда и широка кръгла шапка над свободно сплетената коса, в пояса й бе запасан къс меч. Не го бе разпитвала нито за оръжието, нито за яйдо, затова и той не я попита за дрехите и меча й.

— Пътеката, по която ще тръгнем, се използва малко — обясни Хейко. — Не е вероятно да се натъкнем на бандити. Те предпочитат местата с по-голямо движение. Опасността идва от Сохаку. Той също познава тези планини. Може да е изпратил хора пред нас.

— Готов съм.

Тя се усмихна.

— Знам, Матю. И съм уверена, че ще достигнем крайната цел на нашето пътуване в безопасност.

Пътуваха два дни без инцидент. На третия ден Хейко спря коня си и вдигна ръка към устните си, за да му каже да пазят тишина. Слезе от коня, подаде юздите на Старк и изчезна зад дърветата пред тях. Върна се след час. Все още давайки знак за тишина, тя му посочи да остави конете и да я последва.

От върха на съседния хълм те видяха трийсет самураи, въоръжени с мускети, събрани там, където пътеката извиваше под ъгъл. Мястото бе пресечено вече от барикада от греди, висока над метър и петдесет. Когато тя се увери, че Старк е видял каквото трябва, тя го преведе обратно към конете.

— Сохаку — обясни му тя.

— Не го видях.

— Иска да ни накара да мислим, че е отвел останалите си хора другаде.

— А не е ли?

— Не много далеч. Ако искаш да минеш през бариерата без бой, какво би направил?

— Видях тясна пътека покрай хълма. Тя започва извън видимостта на барикадата. Бих минал оттам през нощта. — После се замисли. — Трябва да оставим конете. Оттам може да се мине само пеш.

— Ето това иска той да направим — обясни му Хейко. — Негови хора са скрити в дърветата край пътеката. Дори да минем край тях, ние ще бъдем пеш. Ще ни залови много преди да сме в безопасност.

Старк си припомни какво е видял. Не беше забелязал признак, че някой се крие, но, разбира се, не би могъл да забележи, ако те бяха достатъчно добри.

— И какво ще правим?

— Наблюдавах те как яздиш. Ти си добър ездач.

— Благодаря ти. Ти също.

Хейко зачете похвалата му с поклон. Тя посочи оръжието му.

— Колко добър си с това?

— Добър. — Сега не беше време за фалшива скромност. Не би го питала, ако наистина не искаше да знае.

— Точно ли стреляш, докато яздиш?

— Не толкова точно, както ако съм неподвижен. — Старк не успя да скрие усмивката от лицето си. Тази крехка дребна жена възнамеряваше да превземе барикадата.

— Да не заспивате — поръча командирът на барикадата. — Ако се опитат да преминат, това ще стане през нощта.

— Никой няма да мине оттук — възрази единият самурай. — Ще видят бариерата и ще тръгнат по другата пътека, както Сохаку каза, че ще направят.

— Ако ви видят да спите, могат да размислят. Сега станете и бъдете внимателни. — Командирът погледна мъжа до себе си.

— Чу ли ме? Събуди се. — Той плесна мъжа по главата. Мъжът падна безжизнен. Командирът погледна ръката си. Беше се намокрила от кръв.

— А-а-а! — Друг мъж отпред на бариерата падна, стиснал звезда с остри като бръснач краища, която се бе забила в гърлото му.

— Атакуват ни! — развика се командирът. Той се огледа във всички посоки. Нападаха ги, но кой и откъде?

Нещо пристигна, търкаляйки се по хълма. Командирът вдигна мускета си да стреля. Тялото се приземи в краката му. Това бе друг от неговите хора, гърлото му бе точно прерязано от ухо до ухо.

— Нинджи! — изкрещя някой.

Глупак! Това само щеше да разпространи паниката. Когато това свърши, той ще накаже онзи, който бе извикал. В момента не можеше да разпознае гласа. Кой от мъжете имаше толкова момичешки глас?

Той се обърна да даде заповеди и видя дребна фигура да стои пред него, лицето бе скрито от кърпа. Виждаха се само очите. Много красиви очи. Командирът усети топлина да обхваща гръдния му кош. Отвори уста да заговори, но вече нямаше глас. Когато падна, чу изстрели. Не приличаха на мускетни. Когато главата му опря земята, чу звука от копитата на галопиращи коне. След малко два коня прескочиха бариерата пред него. Ездачът на първия кон стреляше от голямо оръжие. На седлото на втория кон нямаше никого. Добре, поне бяха елиминирали единия от тях.

Преди да успее да се досети кой от двамата, кръвта престана да оросява мозъка му.

Старк чакаше до потока. Хейко му бе казала да дойде точно тук. Когато Старк препускаше към бариерата и водеше със себе си и коня на Хейко, той очакваше да се натъкне на тежък мускетен огън. Хората на Сохаку стреляха, но не в неговата посока. Когато прескочи бариерата, той видя няколко трупа. Не ги беше застрелял той.

Хейко излезе безшумно зад дърветата. Как беше стигнала дотук толкова бързо?

— Добре ли си? — попита го.

— Да, добре. А ти?

— Един изстрел от мускет одраска ръката ми. — Тя коленичи до потока, изми раната и ловко я превърза. — Не е сериозно.

Конят на Хейко изцвили. Чуваше се обаче и хриптене, което не бе нормално. После пак изцвили, този път по-слабо, и падна на една страна.

Старк и Хейко коленичиха до падналото животно. То все още дишаше. Скоро щеше да спре. Куршум бе преминал през шията му. Снегът почерня от кръв.

— Твоят кон, с който те наградиха, е силен — рече Хейко. — Ще ни носи и двамата, докато намерим друг.

Тя се покатери зад него. Беше толкова лека, че според него конят му дори нямаше да забележи допълнителния товар.

Кой беше убил тези мъже там, Хейко или той?

Старк се запита дали всяка гейша имаше толкова много дарби.

Сохаку се втурна към бариерата с главните си сили, щом чу първия изстрел. Той намери осемнайсет от трийсетте мъже, които бе оставил там, мъртви или сериозно ранени.

— Бяхме атакувани от нинджи — обясни му един от оцелелите. — Нападаха ни от всички посоки.

— Колко бяха?

— Така и не ги видяхме ясно. С нинджите винаги става така.

— Владетелят Генджи беше ли с тях?

— Не го видях. Но е възможно да е бил сред конниците, които прескочиха бариерата. Преминаха много бързо, стреляха, докато яздеха през нас.

— Оръжия? — Когато излязоха от Йедо с Генджи, Хиде и Шигеру бяха взели по един мускет. Присъствието на други оръжия вероятно означаваше, че Генджи е бил с тях. Ако се бяха разделили на две или три групи, както би ги посъветвал Сохаку, ако беше с тях, огнестрелните оръжия щяха да бъдат с владетеля. — Преброи ли ги?

— Да, преподобни абате. Бяха поне пет, а може би десет.

Сохаку се намръщи. Пет или десет огнестрелни оръжия. Плюс неопределен брой нинджи. Това означаваше, че Генджи е получил някак си подкрепления. От кого? И откъде? Беше ли възможно неговите съюзници да са готови да се вдигнат, за да го подкрепят?

— Изпрати емисар при Кудо. Нека се присъедини към нас.

— Да, преподобни абате. Емисарят веднага ли да потегли?

Колебливостта вбеси Сохаку. Толкова слаби ли бяха неговите хора, че само едно стълкновение бе пречупило духа им?

— А кога, ако не сега?

— Простете ми, че правя предложение, без да ми е поискано, господине, но не е ли благоразумно да почака до сутринта?

Сохаку погледна към пътеката. Слабата светлина на новолунието беше достатъчно ярка, за да накара човек да си представя сенки в сенките. Подобни фантазии пораждаха уязвимост, от която нинджите нямаше да пропуснат да се възползват. Някои от тях бяха с Генджи. Нямаше ли обаче някои също така да останат в засада, за да осуетят плановете на Сохаку?

Ядът му премина.

— Направи го сутринта тогава.

— Да, преподобни абате.

Ала на разсъмване пристигна пратеник, преди неговият да е тръгнал.

Каваками изчака Генджи да слезе от планините към Вътрешно море. Питаше се между другото дали Кудо е успял да застреля Шигеру. Това не бе кой знае колко важно. Ако все още беше жив, то нямаше да е задълго. Сред двете хиляди души войска на Каваками имаше батальон от петстотин войници, въоръжени с мускети. Нямаше човек, въоръжен с мечове, който да може да се изправи срещу петстотин дула, дори й Шигеру.

Съдбата на Генджи щеше да е по-лоша. Каквато и защита да имаше като велик владетел, той бе лишен от права, задето бе напуснал Йедо без разрешението на шогуна. Подобно въпиещо нарушение на Закона за алтернативното жителство автоматично повдигаше предположението, че той е бунтовник. Шогунът не наказваше леко изменниците. Очакваха ги арест, процес и присъда. Ще бъдат зададени много въпроси. Много тайни ще бъдат разкрити. Тогава всички ще видят кой е знаел и кой — не. Преди на Генджи да бъде поръчано ритуално самоубийство, той щеше да бъде унижен и обезчестен, унищожен в капан, който Каваками бе подготвял в продължение на две десетилетия. Не знаеше, че неговата жертва ще е Генджи. Дядо му, Киори, беше велик владетел на Акаока навремето, а бащата на Генджи — Йоримаса, беше следващият поред. Той беше онзи, за когото Каваками мислеше, когато блестящият план му бе хрумнал като видение. Дълбочината на собственото му прозрение беше толкова голяма, че прозрението съответстваше на видението. Не можеше да не почувства дълбоко удовлетворение от собствената си мъдрост и защо не?

— Господарю, пристигна куриер от шогуна.

— Покани го. Чакай. Имаме ли съобщение от Мукай?

— Не, господарю мой. Изглежда, е напуснал Йедо. Никой не знае къде е отишъл, нито защо.

Това бе най-тревожната новина, която Каваками бе чувал от доста време. Мукай беше особено важен. Но той винаги беше толкова елементарно предсказуем, толкова флегматичен, толкова верен. Може би това бе главното му, единственото реално достойнство. За него да действа извън рамките на характера си беше разстройващо, особено във времена на криза. Каваками щеше да даде воля на недоволството си, щом отново видеше своя помощник.

— Господарю Каваками. — Куриерът се отпусна на едно коляно и се поклони с маниер, характерен за самурай на бойното поле. — Господарят Йошинобу ви изпраща своите поздрави.

Йошинобу възглавяваше съвета на шогуна. Каваками взе писмото от куриера и бързо го отвори. Може би ситуацията в столицата беше толкова критична, че съветът е решил да вземе по-драстични мерки срещу Генджи. Можеше да е заповед за унищожаване на рода Окумичи без отлагане. Ако бе така, силите на шогуна веднага щяха да обградят прочутата крепост на провинция Акаока, замъка „Облак врабчета“. Тъй като войските на Каваками бяха преполовили пътя към него, можеше на него да възложат изпълнението на заповедта. Но не беше това.

Разочарованието на Каваками бе толкова голямо, че усети болка в гърдите. Съветът бе одобрил с обратна сила оттеглянето на владетелите и техните семейства от Йедо. Освен това Законът за алтернативното жителство временно се отменяше до следваща заповед. Генджи вече не бе изменник. Беше лоялен владетел, подчинил се на командите на шогуна.

— Шогунът също ли се оттегля от Йедо?

— Не, господарю мой. — Куриерът връчи на Каваками друго писмо.

Съветът на шогуна нареждаше на всички съюзни владетели армиите им да бъдат готови да се разгърнат в равнините Канто и Канзай, ако стане необходимо да се съпротивляват на чуждестранната инвазия, насочена срещу императорската столица Киото или столицата на шогуна Йедо. Шогунът ще води силите в Канто от замъка Йедо. Според Йошинобу сто хиляди самураи скоро ще бъдат готови да се бият с нашествениците до смърт.

Каваками се изкушаваше да се изсмее. Сто хиляди самураи с мечове, няколко остарели мускета и дори още по-малко и още по-стари оръдия скоро щяха да се превърнат в сто хиляди трупа в случай на чуждестранно нашествие.

— Ескадра бойни кораби обстреля Йедо доста ефективно — рече Каваками, — без да понесе никакви загуби. Ами ако чужденците просто продължат да правят същото?

— Не могат да победят Япония само с бойни кораби — каза куриерът. — В крайна сметка ще трябва да стъпят на брега. Когато го направят, ще ги обезглавим, както нашите предци са обезглавили монголите на Кублай хан.

Куриерът бе един от многото такива самураи, който бе обзет от манията за меча и живееше в миналото. Чужденците имаха обсадни миномети и можеха да хвърлят експлозивни снаряди с големината на човек на пет мили. Имаха теглени от коне оръдия, които можеха да се движат бързо от място на място, поразявайки хиляди хора тук и хиляди на много мили от тях в разстояние на няколко часа, а чужденците имаха много от тези оръдия. Разполагаха с пушки и пистолети, които бяха с патрони, а не с барут. И най-важното от всичко, те се бяха убивали един друг с предшествениците на тези смъртоносни оръжия през последните два века и половина, през които японските самураи дремеха в установилия се по време на управлението на Токугава мир. Каваками каза:

— Ще посрещнем бойните им машини с нашите мечове и боен дух и ще им покажем от какво сме направени. Плът. Кости. Кръв.

— Да, господарю Каваками — отвърна куриерът, а гръдният му кош се изду от гордост, — точно така.

Хиде подготви добре засадата си. Той намери десет места, подходящи за неговите цели, по хълмовете, заобикалящи кръстопътищата. Носеше и неговия мускет, и мускета на Шигеру. Той щеше да стреля от една позиция, после да изтича на следващата и оттам да изпрати стрели. Когато стигнеше другата, щеше да презареди и отново да стреля с мускетите. Това нямаше да заблуди нито Сохаку, нито Кудо, но те не можеха да са сигурни, а несигурността щеше да ги забави.

Досега никой не беше дошъл. Преди три нощи той си помисли, че чува престрелка откъм наветрената страна. Госпожа Хейко и Старк бяха тръгнали по този път. Той имаше чувството, че те са избягали успешно от онзи, който бе стрелял по тях. Неговата увереност в Старк беше много висока след турнира яйдо. Госпожа Хейко бе в добри ръце.

Не беше толкова сигурен обаче за владетеля Генджи. Способността му да предвижда бъдещи събития трябваше да го пази в безопасност. Въпреки това самият владетел бе казал, че пророчествата невинаги са лесни за разбиране. Щеше да е по-спокоен, ако Старк бе придружил владетеля.

Хиде престана да мисли за пророчествата и съсредоточи вниманието си изцяло върху това, което можеше да вижда и чува. Някой приближаваше зад него. Толкова глупав ли беше, че врагът бе успял да го заобиколи, без да го направи бдителен? Той вдигна мускета и се подготви да стреля. Беше сам мъж. По-скоро водеше, отколкото яздеше коня си, който влачеше импровизирана шейна. На шейната имаше два вързопа. Очевидно бяха трупове, завити в одеяла.

Хиде свали мускета си. Беше Шигеру.

Страх го смрази повече от зимния ден.

Чии бяха труповете на шейната?

11 Юки-то-Чи

Кудо започна да се притеснява, когато вторият разузнавач не се завърна. След като третият също не можа да докладва, той се разпореди за отстъпление. Ретроспективно погледнато, той знаеше, че това е грешка. Самураят, който отстъпваше, не беше така уверен, както самураят, който атакува.

Един от мъжете, когото бе определил да върви най-отзад, се приближи галопиращ към него.

— Господарю, другите изчезнаха!

— Какво означава „изчезнаха“?

— В един момент бяха тук, в следващия ги нямаше. — Той погледна страхливо през рамо. — Някой ни преследва.

— Шигеру — каза някой друг.

— Върни се отзад — нареди Кудо. — Ти, ти и ти. Отидете с него. Хората не могат да се изпарят. Открийте ги.

Мъжете, които бе определил, седнаха на конете си и се спогледаха. Никой не направи жест на подчинение.

Кудо се готвеше да ги накаже сурово, когато ездачът най-отпред на колоната изкрещя. Ръцете му стискаха стрела, която стърчеше от орбитата на дясното му око.

Шигеру би предпочел да позволи на Кудо и хората му да продължат бавното преследване по-дълго. Така щеше да успее да убие половината от тях, докато напредваха, а останалите — докато отстъпваха. Несъмнено в това имаше приятна симетрия. За съжаление се налагаше да изостави тези естетически съображения.

Той погледна към голямата каменна структура, която прозираше зад дърветата. Масивни димни тръби изригваха воняща миризма към небето. Тъмна пепел падаше като сянка от мъртви снежинки и покриваше местността в черно. Покорни, безжизнени хора в широки сиви униформи, с подстригани почти до голо глави, изкарваха самозадвижващи се вагонетки извън сградата и ги подреждаха на правилни редици отвън. Земята под него вибрираше. Дали това не бе причинено от смеха на демони?

Неговите видения все още бяха мимолетни и ясни и поради това поносими. Но те все повече зачестяваха, бяха по-живи, по-гротескни и най-лошото — по-убедителни. Засега беше възможно да се направи разликата между бъдещите видения и настоящата реалност. Това нямаше да продължи много дълго. Беше разделен от Генджи само за два дни. При сегашното темпо на влошаване след още два дни щеше да се превърне пак в съвършения лунатик, какъвто беше в манастира Мушиндо. При тези обстоятелства търпението не бе достойнство. Достойнство бяха бързите и решителни действия.

Копитата на коня му почти не вдигаха шум, когато той стъпи на заснежената морава. Вчера Шигеру би се доверил на инстинктите на животното и би прелетял през образа на димния затвор и съсипаните му обитатели. Днес желанието да го направи се бе изпарило. Той го заобиколи.

Кудо бе шестнайсетият човек. Вероятно това бяха най-добрите стрелци, които можеше да събере. Може и да се целеха добре, ако имаше възможност да видят целта, преди да стрелят. Но дисциплината им беше лоша, а куражът беше изчерпан. Само четирима от тях бяха убити, но останалите се почувстваха победени и побягнаха панически от една-единствена невидима атака. Беше доволен, че никой от тях не е сред самураите, обучени от него.

Шигеру остави стрелата да лети към гърлото на самурая, който вървеше най-отпред. Не изчака, за да види дали е улучил целта или не. Сподавен вик и ответен огън му казаха, че е улучил. Изстрелваният от мускетите объл метал брулеше клоните и преминаваше със свистене през листата. Нямаше обаче нито едно попадение близо до мястото, където стоеше или където бе стоял. Умилително. Може би чужденците ще завладеят Япония по-скоро, отколкото бе мислил. Несъмнено щяха да го направят, ако това бе равнището на съпротива, което те можеха да очакват.

Той наблюдаваше как Кудо се опитва да събере хората си в отбранителен кръг при високите борове. Гледаше как стрелците на изменника продължават да стрелят в нищото. Шигеру тръгна по пътеката.

Кудо направо кипеше от гняв. Ситуацията бе буквално нелепа. Петнайсет мъже, въоръжени с мускети, заобиколени от някой, който почти със сигурност бе сам. Това, че противникът бе Шигеру, нямаше значение. Ако ставаше въпрос за мечове, тогава, разбира се, щеше да е напълно различно. Но те бяха съвременни воини с мускети срещу един архаичен лунатик. Можеха да го застрелят, преди да е стигнал достатъчно близо, за да заколи някого. Вярно бе, че Шигеру бе майстор на лъка. Пет трупа бяха достатъчно доказателство за това. Ала ако неговите хора спазваха дисциплината, те щяха да разберат местонахождението му по траекториите на стрелите.

Кудо задържа тази позиция в продължение на близо час, въпреки че вече нямаше непосредствена заплаха. Знаеше, че Шигеру отдавна си е тръгнал, вероятно да устрои друга засада. Той остана на място, за да даде време на хората си да се успокоят. Най-голямата опасност беше те да продължат да пропиляват численото и оръжейното си превъзходство заради безумния страх, който ги владееше.

— Трябва ли да се предадем? — попита той спокойно. — Мисля, че трябва. В края на краищата ние го превъзхождаме само петнайсет към едно, имаме само мускети да се противопоставим на неговия лък и сме обсадени. Или поне така си мисля. Как е възможно един мъж да обсади петнайсет? Моля ви, разкрийте ми тази загадка.

Мъжете се спогледаха смирено.

— Простете ни, господарю Кудо. Ние позволихме да паднем жертва на репутацията на Шигеру. Разбира се, че сте прав. Няма причина да се суетим като изплашени деца.

— Разбирам, че отново сте готови да бъдете самураи.

— Господарю. — Мъжете се поклониха.

Кудо раздели силите си на три групи от по пет души. Те щяха да се движат заедно, разделени, но така че да се виждат. В същото време щяха да са достатъчно отдалечени, че Шигеру да може да стреля само по една група, разкривайки позицията си, а това щеше да позволи на петнайсетте дула да стрелят.

Кудо им обясни:

— Дори да не успеем да го ударим от първия път, ще открием местоположението му. Трите групи ще го разиграят, ще го вкарат в капан и ще го застрелят.

— Да, господарю.

— Който даде фаталния изстрел, ще има честта да отреже главата му и да я предаде на абат Сохаку.

— Благодарим ви, господарю.

Кудо поведе най-изложените на опасност хора, онези, които бяха по нанадолнището на хълмовете, наляво. Надяваше се Шигеру да атакува първо тях. Щеше да е безмерно щастлив да прати куршум между очите на лудия мъж. Тъй като Шигеру винаги правеше неочакваното, беше най-вероятно да нападне центъра, където щеше да бъде изложен на най-концентриран огън. Това означаваше, че ще трябва да ги атакува отзад. Очите на Кудо погледнаха напред. Цялото му внимание бе насочено обаче отзад. По-скоро щеше да почувства, отколкото да види. Шигеру не бе единственият истински самурай в рода.

Кон без ездач се появи откъм дърветата вдясно.

Никой от мъжете не стреля.

Дали конят сам се бе отскубнал и побягнал, или Шигеру го бе пуснал, за да ги разсее? Нямаше значение. Тактиката, ако това беше тактика, не даде резултат. Никой не изпадна в паника. А сега Шигеру беше останал без кон. Така бързината и мобилността му бяха намалени значително. Увереността на Кудо започна да нараства.

Ниското зимно слънце премести плитката си арка към залез, а все още атака не бе осъществена. Шигеру чакаше в тъмнината да намали численото превъзходство на Кудо. Навън на открито, на три групи, те щяха да са лесна плячка. Но само ако продължаваха да следват досегашната си тактика, което Кудо нямаше намерение да прави.

Огледа местността. Несъмнена аксиома във войната беше, че онзи, който избира бойното поле, осигурява ключа към победата. Тук долината се разширяваше. В средата на малка равнина имаше нисък хълм — остров от седем бора се издигаше от снега. Ако те останеха на лагер там през нощта, щяха да си осигурят предимството да виждат ясно във всички посоки. Дори най-слабата светлина от новата луна щеше да изпъква на прясно падналия сняг. Шигеру щеше да бъде лишен от най-важното си умение — да се крие така, че да става невидим. Това бе идеално.

Именно затова пораждаше подозрения. Всичко, което той бе видял, без съмнение бе видял и Шигеру. Трябва да беше капан.

— Приближавайте се предпазливо. Гледайте внимателно в клоните на дърветата. Може да реши да ни нападне отгоре.

Движеха се напред, мускетите бяха в готовност. Когато приближиха подножието на хълма, Кудо изпрати седем души напред, по един за проучване на всяко дърво.

— Няма никой, господарю.

Нещо не беше както трябва. Инстинктите му на боец му го казваха. Той обиколи хълма. Нямаше място, където човек можеше да се скрие, дори човек толкова умел в криенето като Шигеру. Въпреки това изпитваше дълбоко безпокойство.

— Господарю?

Може би, след като е видял колко лесно разгадаеми са възможностите както за засада, така и за отбрана, Шигеру е продължил надолу по долината. Отдолу имаше тесен проход, който бе идеално място сам човек да атакува много противници. Може би ги чакаше там. Може би.

Накрая, след като не намери причина да отлага повече, Кудо каза:

— Ще направим бивак тук. Всяка група ще поеме за известно време дежурство, така че да си осигурим непрекъснато наблюдение.

— Да, господарю.

В подножието на хълма миризмата на борове ставаше още по-силна. Кудо се спря.

— Залегнете!

— Виждате ли го, господарю?

Кудо не го виждаше. Но бе сгрешил и си даде сметка точно навреме. Беше гледал нагоре. Не бе гледал обаче надолу. От боровите дървета падаха в изобилие иглички. Трите малки падини бяха пълни с тях.

Той извади меча си.

— Прикривайте ме.

Отиде до най-близката дупка и започна да ръга яростно меча в одеялото от борови иглички. Нищо. Резултатът от втората и третата дупка бе същият.

Шигеру не бе горе. Не бе и долу. Нямаше къде другаде да бъде. Не бе заложил капана си тук. Беше луд, но също бе интелигентен. И търпелив. Умението да се крие и търпението вървяха ръка за ръка.

— Осигурете конете. Ти. Покатери се на този висок бор. Наблюдавай.

Шигеру можеше да ги причака навсякъде. Вероятно бяха в безопасност за през нощта. Поне така му говореше разумът.

Кудо не можеше да заспи. Отиде отново до трите падини, пълни с борови иглички, и отново ги провери с меча си.

Часовият на дървото се обади:

— Господарю, приближава кон. Не виждам ездач.

Това бе бойният кон на Шигеру. Приближи на известно разстояние, изцвили и отстъпи, сякаш искаше да дойде по-близо, но се страхуваше.

— Иска да се присъедини към нашите коне — предположи часовият.

Колебливостта му беше необяснима. Бойните коне обикновено не вярваха на хора в отсъствието на своите господари.

Причината за желанието му да се приближи не беше толкова ясна. Наистина ли търсеше компанията на себеподобни? Това ли го привличаше към тях?

Постоянното безпокойство, което владееше Кудо, нарасна. В това имаше някаква уловка. Наведе се повече към дървото, за да вижда по-добре.

— Сигурен ли си, че с коня няма никого?

— На седлото няма никой, а и никой не се крие зад него.

— Може би под него?

Часовият се вгледа по-внимателно от разстояние.

— Не мисля, господарю. Силуетът на коня ми се струва нормален в профил.

— Залагаш ли живота си?

Отговорът на часовия дойде незабавно:

— Не, господарю.

— Застреляй коня.

— Да, господарю.

Кудо отдели ръка от бора, цялата изцапана със смола. Необикновено голямо количество се процеждаше от дълъг процеп в кората, където стволът бе частично разцепен. Старият бор беше отслабен от времето, болестите и бурите, после бе оцелял и от това нараняване. Когато часовият отгоре промени положението си, дървото проскърца обезпокоително. Този звук предизвика силно чувство за близост в Кудо. Дърветата и мъжете си приличаха в много отношения.

— По-добре слез и се покатери на друго — рече Кудо. Рикошетът от мускета можеше да се окаже фатален за нараненото дърво.

— Да, господарю.

Кудо разгледа процепа по-внимателно. Той вървеше по необичайна крива, почти като врата!

Стволът на дървото експлодира отвътре навън.

Кудо позна безумното, покрито със смола лице в момента, когато острието проникна в гръдния му кош и проби сърцето и гръбначния мозък. Ала не му остана достатъчно живот, за да се наслади на удовлетворението, че интуицията му не бе го подвела.

Прогизнал в кръвта на изменника, Шигеру съсичаше хора и демони с двата си меча. Едва дочуваше викове и изстрели. Почти не чуваше друго, освен силната вибрация на огромни метални водни кончета, които се носеха отгоре.

Очите им излъчваха заслепяващи лъчи светлина.

Кръглите им криле се въртяха безспир над тях.

Хайверът им, който произвеждаше отвратителни сегментирани стоманени червеи, се изстреля край него с висока скорост, сякаш по набелязана траектория. Въпреки зейналите пори той виждаше телата на хиляди обречени, които се мачкаха едно в друго.

Блестящите остриета на мечовете проблясваха в арки и кръгове.

Фонтани кръв се издигаха във въздуха. Тела и части от тях замърсиха снега. Мъже крещяха и умираха, докато не остана да крещи само един.

Шигеру крещя, докато дробовете му не се изпразниха и съзнанието не го напусна.

Едва тогава водните кончета отлетяха.

Той се събуди с видението за гъмжащо милионно множество. Хора, които се рояха като насекоми, докъдето стигаше погледът му. Към небето се издигаха стълбове от камък, стъкло и стомана с прозорци. Вътре в тях още хора се тъпчеха заедно като безкрили търтеи в кошер. Отдолу имаше още гнезда, пълчища с безжизнени очи преминаваха през врати и изчезваха под земята.

Той се спъна и падна върху трупа на кон. Заклани мъже и животни покриваха хълма. Собственият му кон стоеше малко по-нататък и го наблюдаваше подозрително.

Когато погледна нагоре, видението бе изчезнало. За колко дълго?

Отиде да разгледа мъртвите. Кудо лежеше с лице нагоре до разцепения ствол на паднал бор. Шигеру повдигна трупа, като го хвана за възела на косата и отряза главата. Когато се върнеше в „Облак врабчета“, щеше да я набие на копие и да я остави да изгние пред замъка.

— Няма да си сам — говореше Шигеру на главата. — Жената и децата ти ще бъдат там, до теб.

После му бяха необходими два часа, за да успокоява и увещава коня си отново да му позволи да го яхне. Шигеру се отправи на север колкото е възможно по-бързо. Молеше се да е достатъчно бързо.

Всичко около него беше в огън. Той беше в Йедо, Йедо гореше. Вместо с облаци небето бе изпълнено с крилати цилиндри. От тях падаха метални кутии, които се разпръсваха в нажежени въглени, които на свой ред избухваха в пламъци, щом удареха града.

Ветрове, родени от огнени бури, изсмукваха въздуха от дробовете му.

Полуовъглени хора се съвкупяваха в развалините, докато умираха.

Шигеру стисна юздите на коня си и го пришпори да продължава бързо напред.

Ако минеше още една нощ, преди да е видял племенника си, щеше да е твърде късно.

Когато видяха конника в далечината, седемте непретенциозно облечени мъже побягнаха да се скрият в близкия гъсталак. Носеха произволен набор оръжия — три пики, четири копия и старомоден двойно заострен дълъг меч, както и два кремъчни пистолета без кремък, барут и куршуми. Въпреки че бяха повече момчета, отколкото мъже, страхът и лишенията бяха белязали измъчените им лица със знака на старческата възраст. Четиринайсет очи бяха потънали в тъмните пусти дупки на очните ябълки; скулите и зъбите изпъкваха през почти безплътната кожа. Черепите им се очертаваха зад тънките маски на лицата им.

— Ако го убием, можем да изядем коня му — рече един от тях замечтано.

Най-близкият му спътник изсумтя насмешливо.

— Както изядохме другите два коня ли?

— Как можех да знам, че имат огнестрелно оръжие?

— И то какво — додаде друг. — То стреля многократно, без да бъде презаредено.

— Сигурен съм, че Ичиро и Санширо са впечатлени също, независимо дали са в Чистата земя или в някое демонско царство.

Кратко ридание се изтръгна от първия мъж.

— Ние бяхме от едно и също село. Израснахме заедно. Как ще се изправя пред родителите им? Или пред родителите на Шиничи?

— Шиничи е мъртъв отдавна. Защо се сети за него?

— Трябваше да дойде с нас в гората. Постъпи глупаво, като побягна по пътя.

— Ръката му беше отсечена.

— Черепът му бе разчленен на две.

Въпреки че седмиците минаваха, случилото се, се бе запечатало ясно в съзнанието на всеки. С това бе започнал сегашният им период на ужасно лош късмет. Излезли от селата, те вървяха дълго, за да се присъединят към главната армия на владетеля Гайхо на Вътрешно море, когато се натъкнаха на няколко самураи от друга провинция. Макар и малко, тези самураи бяха свирепи. В кратка схватка десетима от тях бяха убити, а отрядът бе разбит. След като всичките им офицери бяха мъртви, те не знаеха какво да правят. Затова побягнаха. Едва оцеляха, като се хранеха с трева, сякаш бяха елени и зайци. Те бяха селяни, а не ловци все пак. Всяко усилие да организират лов пропадаше печално. После, преди два дни, отчаяни от глад, те атакуваха самурай с женствен външен вид и неговия чуждестранен спътник заради конете им, а Ичиро и Санширо бяха застреляни.

Първият мъж сложи броеница от дървени молитвени топчета на врата си.

— Мислех да ги върна на майка му и да й се извиня, че съм жив, а той е мъртъв.

— Ти не искаш да видиш майка му. Искаш да видиш сестра му. Истинска красавица е.

— Никой от нас няма да вижда ничия майка или сестра, включително собствената си. Ние сме дезертьори, глупаци. Те ще бъдат екзекутирани за нашето престъпление заедно с останалите от нашите семейства или продадени в робство, ако вече не са.

— Благодаря ти. Това наистина звучи успокоително.

— Може би този няма оръжия.

— Той е самурай с два меча. Това е достатъчно неприятно.

— Може би не е. Погледнете. Ранен е.

Дрехите му бяха потъмнели от петна кръв. Засъхнала кръв покриваше лицето и косата му. Докато те го наблюдаваха, той рязко дръпна юздите и изведнъж спря коня си.

— Не, не — заговори самураят. — Не по този път. Прекалено много са.

— Какво ли вижда?

— Нещо, което го няма. Той е загубил много кръв. Мисля, че умира.

— Тогава най-сетне късметът ни проработи. Нека го хванем.

— Чакай. Той идва оттам. Можем да го заловим изненадващо.

— Зад тези кули — рече самураят. — Ще се промъкнем край тях. — Той дръпна коня си да не тръгва по чистата пътека пред него. Поглеждайки страхливо през рамо, той препусна към скалистия склон, където се криеха седемте мъже.

— Вече усещам вкуса му — каза единият мъж, на когото потекоха слюнки.

— Тихо. Мирно. Всички заедно. Сега!

Колан през скута му му пречеше да избяга от мястото, за което беше завързан. Неизвестна сила го притискаше назад. Слухът му се изпълваше от слабо, но постоянно хленчене, като звук на свистящ вятър, само че мъртъв, не жив. Стените се извиваха към ниския таван, малко по-висок от човешки бой. Стаята бе тясна и много дълга. Места като неговите имаше отпред, отзад и отдясно. На всяко едно, което виждаше, имаше по един затворник като него самия. Отляво се забелязваше малък прозорец със заоблени краища. Не искаше да гледа през него, но воля, по-силна от неговата, принуди главата му да се обърне.

Видя огромен град, огрян от светлина. Той падаше бързо надолу или потъваше в ямата на Ада, или отделението, в което се намираше, се издигаше много бързо от земята. Нито едно от двете не беше възможно.

Той все още не беше роб, но скоро щеше да бъде. Съзнанието му се намираше във все по-здравата хватка на демоните.

Виждаше света през кървава мъгла. С меч във всяка ръка той вече не си правеше труда да държи юздите. Нека конят върви накъдето иска. Той ще убива демони, докато може, после ще умре.

Вече не знаеше къде е. Навсякъде имаше камък и стомана. Тук-там — няколко дървета, огради, прораснали като нежелани бурени. В далечината вонящи газове се издигаха във въздуха от гигантски димни тръби. Безрадостни тълпи пълнеха улиците на безкрайния град, съсипани роби на невидими господари. Всеобхватна и сложна система от гладки каменни пътища отиваше в различни посоки. Това обаче не облекчаваше пътуването. Огромно множество метални превозни средства бяха струпани на всяко възможно пространство. Те се движеха мъчително бавно, като в същото време бълваха вредни изпарения от малки тръби отзад на всяко превозно средство. Несъмнено хората вътре умираха от бавна смърт. Слънчевата светлина едва проникваше през сивата мъгла. Дори купчина горящи трупове не би произвела по-гадна воня.

Ала никой друг сякаш не забелязваше. Хората седяха в превозните си средства и вървяха по улицата, вдишвайки отровата непрекъснато. Стояха покорно в редица на платформи, притиснати един в друг и чакаха да бъдат погълнати от метални червеи.

Шигеру спря. Стоеше потънал до пояс в снега. Някакъв звяр пръхтеше зад него. Той се завъртя бързо, мечовете му бяха готови да нанесат удар в очакване на поредната демонична атака. Вместо това той видя коня си на известно разстояние, следвайки пътеката. Шигеру заораваше снега със собственото си тяло. Огледа се наоколо. Беше на половината път нагоре по дефилето. Виждаше снежни навявания, дървета и нищо друго. Бяха ли си отишли виденията? Беше твърде много, за да се надява. Поне така изглеждаше. Чакай.

Нещо висеше от раменете му. Човешка глава. Не, не една. Осем.

— А-а-а!

Той започна яростно да се освобождава от главите, които се показваха от тялото му. Демоничното обладаване го превръщаше в отвратителна пародия на човешкия живот. Единственото спасение бе смъртта. Той изпусна своята катана и обърна лезвието на по-късия уакидзаши към гръдния си кош, а острието насочи право към сърцето.

Последната глава се изтърколи към малката купчина нападали клони, покрити със сняг. Лицето на мъртвеца се обърна към него. Беше Кудо. Шигеру снижи острието. След като бе обезглавил Кудо, той бе завързал главата към седлото. Не помнеше да я е премятал през рамо. Погледна към тялото си. Имаше няколко повърхностни рани, които си бе направил сам. Нищо повече. Не преживяваше никаква метаморфоза. Вдигна една от другите глави за косата. Нямаше възел. Не беше самурай. Изтощено лице, което не познаваше. Дори не помнеше, че го е убил. Другите шест глави също не му говореха почти нищо.

Шигеру погледна към небето. Беше ясносиньо, такова, каквото можеше да се види само през зимата в провинцията, далеч от населените места. Не виждаше чудовищни водни кончета. Не чуваше виенето на демоните. Виденията си бяха отишли окончателно. За първи път изпитваше спонтанно освобождение от толкова страшен епизод. Може би последния път не се е дължало на Генджи. Може би е бил някакъв загадъчен вътрешен механизъм, който периодично те освобождава от мъчението, след като си преживял всеки етап на лудостта достатъчно дълго. Този поврат на виденията беше кратък в сравнение с онези, които го бяха довели до заключването му в манастира Мушиндо. Може би те скоро щяха да спрат съвсем от само себе си.

Шигеру тръгна надолу по хълма, натам, където се търколи главата на Кудо.

В тази купчина сняг имаше нещо странно. Клоните стърчаха от нея прекалено неравно. Някой ги бе сложил там.

Шигеру остави главата. Извади меча си и приближи подозрителната форма. Беше приблизително триъгълна. Възможно бе някой точен стрелец да си е направил скривалище по такъв начин. Но защо тук? Той стоеше надалеч от възможната огнева линия и разравяше снега с върха на меча си. Парче падна вътре и се появи дупка.

Купчината бе куха.

В нея имаше два трупа.

12 Судзуме-но-кумо

Емили бе подготвила грижливо лъжите, които щеше да изрече. Беше готова да каже на владетеля Генджи, че двамата с Матю вече са сгодени. Това беше обичайно сред американските свещенослужители от тяхната вяра, щеше да каже тя, един да заеме мястото на друг, когато смъртта се намеси. Бракът й със Зефаная щеше да бъде брак на вярата, а не на любовта, същото важеше и за женитбата й с Матю.

Въпреки че изглеждаше съвсем неестествено, тя разчиташе огромните различия в техните култури да направят думите й достоверни. Толкова много японски обичаи бяха неразбираеми за нея, поради което тя смяташе за безопасно да предположи, че обратното също е вярно и следователно би трябвало всичко на пръв поглед лишено от основания да не преминава обичайното равнище на щателно проучване. Матю се бе съгласил да потвърди нейните твърдения. Това й беше достатъчно. В крайна сметка трябваше да създаде още една причина да остане, тъй като той нямаше намерение да се ожени за нея, нито тя имаше желание той да постъпи по този начин. Когато му дойдеше времето, тя знаеше, че просто ще измисли нещо, защото така трябваше. Никога нямаше да се върне в Америка. Никога.

За нейно голямо облекчение, тъй като тя не беше много добра в лъжите, не й се наложи да казва каквото и да било, за да оправдае трайното си присъствие в Япония. Когато владетелят Генджи оповести, че ще трябва да напуснат Йедо и да тръгнат за Акаока, неговата провинция на южния остров Шикоку, тя просто предположи, че двамата с Матю ще тръгнат с него.

Сега тя пътуваше сама с младия господар, който говореше спокойно и тихо. Матю тръгна по друга пътека с госпожа Хейко. Чичото, Шигеру, се върна по пътя, по който бяха дошли. Хиде изостана назад при кръстопътя, където пътищата се разделяха. Въпреки че не бе казано нищо, беше очевидно, че домакините им бяха притеснени от възможно преследване. След обстрела откъм морето дали някой от имперските престъпници — Великобритания или Франция, или може би Русия — не бе нападнал Япония в опит да разшири колониалната си империя? Тя знаеше, че Съединените щати не могат да участват в подобен неморален акт. Америка, която някога е била колония, ненавиждаше потискането на независими народи. Тя предпочиташе политиката на „отворени врати“, която позволяваше на всички държави да си взаимодействат свободно по свой избор, без да признават никоя имперска претенция за сфера на влияние. Тя помнеше, че Зефаная преподаваше този урок. Разбира се, по онова време той беше мистър Кромуел, а не Зефаная. Нека почива в мир.

В долината не бе толкова студено, колкото в планините. По-рано същия ден те бяха тръгнали на югозапад. Можеше да определи посоката по движението на слънцето по небето. Следваха пътеката покрай плиткия поток, който се движеше само колкото да не замръзне напълно. Копитата на конете им издаваха тих хрущящ звук, докато преминаваха през тънкия лед, образуван по повърхността на снега.

Емили каза:

— Коя е вашата дума за сняг?

— „Юки“.

— Юки — красива дума.

— Няма да мислите така, ако ни се наложи да останем още дълго време сред снега — отговори владетелят Генджи. — Недалеч оттук има малка хижа. Тя е груба и селска, но е по-добро място за отсядане, отколкото на бивак в гората.

— Израсла съм във ферма. Свикнала съм с грубото и селското.

Той се усмихна развеселен:

— Да, мога да си представя. Сигурно не сте отглеждали ориз.

— Отглеждахме ябълки. — Тя замълча за известно време, припомняйки си щастливите времена на детството, хубавия й баща, красивата й майка, сладките й малки братчета. Не искаше по-близкото й минало да разруши цялата радост, която бе познала по-рано. — Овощните градини и оризовите полета са доста различно нещо. Въпреки това на мен ми се струва, че естеството на селската работа е едно и също навсякъде, независимо от отглежданата култура. Обвързани сме със сезоните и капризите на времето и това е същността.

— Капризите?

— „Капризите“ са непредсказуемите промени. В единствено число е „каприз“. — Тя произнесе буквите на думата една по една.

— А-ха. Каприз. Благодаря ви. — Щеше да запомни думата. Досега постъпваше така с всяка нова дума, която научаваше. Емили беше впечатлена.

— Учите се бързо, господарю Генджи. Вашето произношение и речникът ви се подобриха значително само за три седмици.

— Заслугата е твоя, Емили. Ти си най-търпеливата учителка.

— Учителят изглежда добър благодарение на отличния ученик — любезно се възпротиви Емили. — А ако учителите имат някаква заслуга, тогава и Матю заслужава да бъде споменат.

— За напредъка на Хейко, да. За мен си отговорна само ти. Разбирам Матю по-трудно, отколкото теб. Греша ли, като си мисля, че твоят акцент е по-различен.

— Не грешите.

— Твоите думи са ясно очертани, което в известна степен наподобява японския език. А той говори, все едно изпълнява някаква странна мелодия.

Той имитира непринуденото сливане на думите, характерно за Матю, с такава точност, че Емили избухна в смях.

— Извинете ме, господарю мой. Много успешно го имитирате.

— Няма за какво да се извиняваш. Смехът ти обаче поражда загриженост.

— Така ли?

— Да. В Япония мъжете и жените говорят много различно. Ако един мъж говори като жена, той ще е обект на подигравка. Надявам се да не съм допуснал подобна грешка с вашия език.

— О, не, господарю Генджи. Уверявам ви, звученето ви беше съвсем мъжко. — Тя се изчерви. Не точно това искаше, да каже. — Разликата в говора между Матю и мен е само въпрос на район на произход или местоживеене, а не на пол. Той е от Тексас, юга на нашата страна. Аз съм от Ню Йорк, което е на североизток. Регионалните различия са доста съществени.

— Изпитвам огромно облекчение от това, което ми казваш. Подигравката е особено силно оръжие в Япония. Заради него мнозина са умрели или са били убити.

За тях животът не е от значение, твърдеше Зефаная. Те могат да убиват или умират по най-нелепи причини. Ако двама самураи, които вървят по улицата и случайно ударят мечовете си в ножниците, незабавно следва дуел, в който единият трябва да умре.

Несъмнено това бе преувеличение.

Някога преувеличавал ли съм?

Не, господине.

Не ми казвай „господине“. Зефаная. Аз съм годеникът ти, не помниш ли?

Да, Зефаная.

Тяхното язвително чувство за хумор е буквално оскърбително. Ако някой говори на самурай не достатъчно любезно, той ще го приеме като смъртна обида, опит на онзи, който му говори, да му се подиграе. От високомерие произлиза раздор, а мъдростта е с ония, които се съветват.33

Амин, каза Емили.

По нашия пример ние ще ги учим на смиреност и така ще ги водим към изкупление.

Да, Зефаная.

Владетелят Генджи продължи:

— Тогава, когато английският език започне да се използва по-широко в Япония, бих ли могъл да съм уверен, че говоря прилично.

— Да, без каквото и да било съмнение.

— Благодаря, Емили.

— Моля, владетелю Генджи. Мога ли да ви поправя?

— Моля.

— Казахте „когато“ английският език започне да се използва в Япония. „Когато“, използвано в това изречение, предполага неизбежност. По-добрият избор в този случай би било „ако“.

— Исках да предположа неизбежност — настоя той. — Дядо ми го предсказа.

— Така ли? Простете ми, че ще го кажа така, господарю мой, но това ми изглежда доста невероятно. Защо мнозина от вашия народ ще започнат да учат нашия език?

— Той не каза защо. Може да не е предсказал причината, а само резултата.

Емили беше сигурна, че той използва правилната дума.

— Да предсказваш означава да знаеш предварително.

— Да.

— Може би не е знаел събитията, преди да се случат.

— Знаел ги е.

Отговорът му я смрази. Той претендираше, че дядо му е имал силата, давана само на богоизбрани. Това беше богохулство. Тя се опита да го освободи от този ужасен грях.

— Владетелю Генджи, само Исус Христос и Пророците от Стария завет знаят какво предстои. Наш дълг е да положим усилия да разберем думите им. Нови пророчества не се случват. Християните не могат да повярват подобно нещо.

— Това не е въпрос на вяра. Ако ставаше дума за мен, бих предпочел да не вярвам. Животът не би бил толкова труден.

— Понякога хората отгатват и съвпадението превръща отгатнатото в пророчество. Но това е само на пръв поглед. По Божията милост само Пророците предсказват бъдещето.

— Не бих го нарекъл милост. По-скоро фамилно проклятие. Носим го, защото нямаме избор. Това е всичко.

Емили не каза нищо повече. Какво би могла да каже? Той говореше, все едно вярваше, че той самият има дарбата. Ако постоянстваше с подобно мислене, не само щеше да бъде прокълнат за богохулство, но беше застрашен и от лудост. Неговите халюцинации щяха да го накарат да вижда несъществуващи предзнаменования и знаци, а действията му щяха да се определят от тези подвеждащи измислици на въображението. Трябваше да бъде търпелив. И старателен. Вековните халюцинации нямаше да изчезнат нито за ден, нито за седмица, нито за месец.

Топло излъчване на праведност изпълни гърдите й. Имаше защо Христос да я изпрати на това място и по такова време. Сега причината й бе ясна. Тя даде безмълвен обет пред Него. Щеше да спаси душата на владетеля Генджи дори да й струваше живота. Нека Господ покаже божествената си милост и безкрайното си всеопрощение на тях двамата.

Известно време пътуваха мълчаливо.

Когато сянката на планината напълно покри долината, владетелят Генджи каза:

— Докато се стъмни, няма да стигнем хижата по обичайния маршрут. Нека вървим натам. По-скоро ще трябва да водим конете си, отколкото да ги яздим. Мислиш ли, че ще се справиш? Разстоянието е значително по-малко.

— Да, ще се справя.

Те се отклониха от потока и тръгнаха право нагоре по стръмния хълм. Близо до върха излязоха на малка, открита поляна. Пейзажът извика спомени в паметта й. Приличаше много на подобна поляна в Ябълковата долина. Дори снегът я бе покрил по същия начин. Съвпадение ли беше, че видя пейзаж, който толкова й напомняше отдавнашното минало? Или копнежът й по старото време бе премоделирал чуждия пейзаж във форми и сенки, които й бяха толкова познати?

— Идеално е за снежни ангели. — Тя не възнамеряваше да говори. Думите просто се изплъзнаха от устата й.

— Какви са снежните ангели?

— Никога ли не сте правили?

— Аз не.

— Мога ли да ви покажа? Ще отнеме само минута.

— Моля.

Емили седна на снега толкова по дамски, колкото бе възможно при тези условия. Отпусна се назад и протегна ръцете и краката си колкото бе възможно, като в същото време внимаваше подгъвът на полата й да не се вдигне над глезените на ботушите й. После енергично размаха крайниците си в снега. Започна да се кикоти, като си представи колко глупаво изглежда. Когато свърши, тя се изправи, като внимаваше да не развали формите, които бе направила в снега.

— Видяхте ли?

— Може би за да го видиш, първо трябва да си представиш образа на ангела.

Емили не можа да скрие разочарованието си. Наистина бе направила идеален снежен ангел.

— Може би.

— Емили?

— Да?

— Мога ли да попитам на колко години си?

— Ще направя седемнайсет следващия месец.

— А-ха — рече той, сякаш това обясняваше нещо.

Каза го така, както правеха възрастните, когато гледаха да прогонят някое дете. Тя позволи раздразнението й да вземе връх.

— А вашата възраст? — В други обстоятелства никога не би била толкова груба.

Владетелят Генджи не получи възможност да отговори.

Няколко мъже изскочиха иззад дърветата. Издавайки силни бойни викове, те се втурнаха напред и насочиха срещу него копия и пики. Той успя да отбие първия нападател, след като извади светкавично меча си, но двамата зад него забиха остриетата си в гърба му. Кръгът около тях се стягаше.

Емили беше вцепенена и не помръдна.

Нападателите нададоха триумфални викове, когато Генджи падна. Кръв оплиска снега около тях.

— Генджи! — изкрещя Емили.

Споменаването на името му ги спря. Мъжете — те бяха девет — се оттеглиха, а на лицата им се изписа страх. Тя чу името на Генджи да се повтаря. Чу и друго име, което познаваше.

— О, не. Той е племенник на Шигеру.

— Това е ужасно. Тъкмо успяхме да изненадаме самурай и се оказва, че е владетелят Генджи.

— Господарските коне са вкусни както всички останали.

— Шигеру ще ни проследи. И ще ни убие набързо. Чувал съм, че първо обича да подлага на мъчения.

— Имаме нужда от тези коне. В тези бутове има много храна. Повече няма да стоя гладен.

— По-добре да съм гладен, отколкото мъртъв.

— Съгласен съм. Нека се извиним и да продължим.

— Погледни.

Владетелят лежеше там, където бе паднал. Грозната чужденка се бе привела към него и мърмореше нещо на грубия си, недодялан език. Снегът под него беше кървавочервен.

— Вече не можем да спрем. Твърде късно е.

— Нека използваме жената, преди да я убием.

— Какво говориш? Ние не сме престъпници.

— Престъпници сме. Освен това можем да изминем целия път. Могат да отрежат главите ни само веднъж.

— Не си ли любопитен да видиш как изглежда? Чувал съм, че телата им са покрити с груби косми, като на глиган.

— Аз пък разбрах, че приличала повече на кожа на норка, там долу, в слабините.

Мъжете я огледаха.

— Чакайте. Уверете се първо, че владетелят е мъртъв. Самураят е странно същество. Докато диша, той може да убива дори ако трябва да стане от смъртното си ложе, за да го направи.

— Мъртъв е. Виждаш ли? Тя му говори, а той не й отговаря.

— Не му оставяй шанс. Заколи го.

Емили не знаеше какво да прави. Тя чувстваше как кръвта на Генджи изтича първо топла и после става ледена, когато пада на снега мигове след като се е процедила през неговите и нейните дрехи. Бе ранен в гърдите и гърба. Трябваше бързо да спре кървенето, иначе той щеше да умре. Тъй като бе облечен, тя не можеше да определи точното място или вида на раните.

Първо трябваше да го разсъблече. Но ако го направеше, нямаше ли да умре от студ, преди да е умрял от загуба на кръв? Дилемата бе ужасяваща. Ако тя не направеше нищо, той щеше все едно да умре.

Когато тя извика името на Генджи, бандитите веднага прекратиха нападението си и се оттеглиха на близко разстояние.

Бяха се скупчили и спореха. Понякога поглеждаха по посока на Генджи. Името на Шигеру бе споменато на няколко пъти. По едно време четирима от тях сякаш щяха да си тръгнат, но техният водач посочи Генджи и каза няколко думи. Трябва да бяха убедителни, защото мъжете останаха.

— Може би се разкайват за действията си — говореше тя — и ще ни помогнат да ви оправим.

Генджи дишаше, но не говореше.

— Ние сме в ръцете на Христос, всичките.

Спорът им приключи и мъжете се приближиха. Тя си помисли, че идват да помагат. Прекратяването на атаката и споменаването на името на Шигеру й даваше надежда. После тя видя ножовете им.

Емили прегърна Генджи, защитавайки тялото му със своето. Бандитите крещяха високо, дали един на друг или на нея — тя не знаеше. Един от тях я сграбчи за ръката. Другите изтръгнаха Генджи от прегръдката й. Нейният нападател я бутна по гръб и започна да задига полата й. Водачът му извика нещо и той се обърна, крещейки на свой ред.

Тя си спомни за оръжието на Матю.

Докато мъжът, който я държеше, се бе разсеял, тя извади револвера от палтото си, дръпна предпазителя, както я бе учил Матю, заби го под брадичката на мъжа и натисна спусъка.

Кръв, кости и плът експлодираха във въздуха и оплискаха мъжете, които държаха Генджи.

Тя презареди, опря края на барабана в гърдите на следващия мъж, който бе най-близо до нея, и отново дръпна спусъка. Докато той падаше по гръб, неговите другари вече бягаха презглава надолу по хълма. Тя стреля още два пъти по тях в гръб, но не улучи нито веднъж. Какво щеше да прави сега?

Държеше тежко ранен мъж в ръцете си, оръжие с два куршума и два коня. Наблизо имаше бандити, които можеха да се върнат и да подновят убийствената си атака. Тя не знаеше нито къде се намира, нито в коя посока е хижата. Не можеше да се върне назад към кръстопътя, където чакаше Хиде, нито да тръгне напред към Акаока. Дори да бе възможно, Генджи не можеше да пътува. Ако не направеше нищо, и двамата щяха да замръзнат през нощта.

Изтегли Генджи под дърветата. Те бяха твърде малко, за да й гарантират защитата, на която тя се надяваше, срещу появилия се вятър или от снега, който отново бе започнал да вали. Нуждаеха се от по-добро място.

Емили намери подходяща дупка в близкия овраг. Силите й се изчерпаха, докато завлече Генджи там. Не можеше да го мести втори път. Подслонът щеше да бъде построен около него.

През първата им нощ извън Йедо Хиде и Хейко бяха използвали клони, за да направят подслон. Сега тя щеше да стори същото.

На една Коледа, когато тя се оплакваше от студа, майка й и бе разказвала за ескимосите, които живеели далеч на север, в земя, където нямало друг сезон освен зима. Къщите им били направени от лед и въпреки това били много топли отвътре. Тези студени стени задържали по-студения въздух навън, а вътре — оставал въздухът, стоплен от хората. Така й бе разказала майка й и бе нарисувала картинка на кръгла ледена къща върху равнина от лед, с щастливи, кръглолики ескимосчета, които правеха отвън снежни човеци. Вярна ли бе тази приказка? Те щеше да разбере скоро.

Нагласи клоните под ъгъл, както бе видяла да прави Хиде. Той отрязваше лесно онова, което му трябваше. Тя се опита и не успя. Трябваше умение да се владее мечът, което тя не притежаваше. Подбра най-добрите клони от тези, които бяха на земята. После разпъна шала си върху тях и направи подслон, а пласт сняг отгоре образува покрив. Запълни празнините в основата с още сняг. Не беше кръгла, както й я бе нарисувала майка й. По-скоро беше с неравна форма. Но все едно бе ледена къща, която щеше да им послужи.

Влезе вътре и затвори входа с още сняг, като остави само малък отвор, за да не се задушат. По-топло ли беше? Струваше й се, че бе по-топло. Дори да не можеше да се нарече уютна, „къщата“ щеше да ги предпази от вятъра.

Емили не разбираше нищо от рани. Генджи несъмнено изглеждаше окаяно. Раната в гърдите му бе зейнала и откриваше костите на гръдния кош. Двете рани в гърба му бяха дълбоки. Кръвта се изливаше от тях, пулсирайки с всеки удар на сърцето. Тя свали фустата си, разкъса я на ленти и превърза раненото му тяло възможно най-бързо. Когато започна да повдига дрехите му, за да го преоблече, платът проскърца от замръзналата кръв. В чантите, които носеха конете, имаше одеяла. Тя зави Генджи с палтото си и излезе навън да ги вземе.

Конете изобщо не се виждаха. Видя в снега следи, които можеха да са от копитата им. Трудно бе да се каже със сигурност. Падащият сняг заличаваше следите. Започна да реди наум молитва и все пак тръгна по тях. Да. Ето го единия. С облекчение видя, че това е спокойната кобила, която бе яздила тя, а не неуправляемият жребец на Генджи.

— Насам, Синамон. — Синамон се казваше конят й в Ябълковата долина. Беше червеникава като тази. Тя изцъка с език и протегна ръка, за да го погали. Конете обичаха да ги галят.

Конят изпръхтя и се отдръпна. Да не би да беше усетил кръвта по дрехите й?

— Не се страхувай, всичко е наред. — Тя се стараеше да му говори възможно най-нежно и се приближаваше към коня, който продължаваше да се отдалечава. Тя говореше и вървеше, а разстоянието помежду им се скъсяваше. — Ти си добро момиче, Синамон. Добро, добро момиче.

Беше на една ръка разстояние от кобилата си, когато чу странно хриптене зад себе си. Протегна се да извади оръжието, което не беше с нея. Беше в палтото й, а палтото й беше на Генджи. Обърна се, очакваше да види вълк. Беше обаче жребецът на Генджи с приведена глава, тъпчеше снега с предните си крака. Кобилата й се отдалечи и тя вече не можеше да я настигне.

Емили отстъпи бавно назад. Не искаше да прави нищо, което щеше да накара коня да я нападне. Не се опитваше да му говори. Тя се съмняваше, че ще откликне на сладки думи. Беше само на десет метра, когато изведнъж скочи и побягна в галоп, но не към нея. Нейната кобила се разхождаше по хълма. Жребецът на Генджи я последва.

Облекчението на Емили не трая дълго. Не беше обърнала достатъчно внимание накъде върви, докато следваше кобилата. Въпреки че се огледа във всички посоки, не успя да види подслона. Не виждаше дори оврага. Беше се загубила.

Снеговалежът се засили толкова, сякаш снежни облаци падаха на земята.

Снегът по дрехите й започна да се топи и да прогизва през плата. Ръцете и краката й вече се бяха вкочанили. Двамата с Генджи скоро щяха да умрат. Сълзите замръзнаха на бузите й. Не се тревожеше от смъртта за себе си. Съдбата на Генджи бе тази, която разкъсваше сърцето й. Той щеше да загине сам в тази пустош, толкова далеч от дома си, без някой да го държи в ръцете си, да му каже някоя успокоителна дума, когато душата му се отправи надолу към Чистилището, неизбежна присъда за всички, които не бяха кръстени. Беше обещала, че Господ ще спаси душата му, и се беше провалила.

Отпусна се на снега и заплака.

Не, не, това нямаше да свърши работа.

Тя потисна риданията си. Беше обещала на Господ. Докато животът, който Той й бе дал, бе в тялото й, тя щеше да направи всичко възможно да изпълни клетвата си. Онова, което чувстваше, не бе истинска тъга; то бе самосъжаление, най-тъмният аспект на греха на гордостта.

Мисли.

Снегът заличаваше всичко, което бе на повече от един-два метра от нея във всички посоки. Тъй като тя все едно нямаше никакъв ориентир, това почти не бе от значение. Краката й сочеха наклона на планината. Ако можеше да си спомни дали е вървяла надолу или нагоре след кобилата, щеше да успее да намери обратния път.

Надолу.

Тя реши, че кобилата е тръгнала надолу. Това означаваше, че подслонът е някъде над мястото, където се намираше в момента. Не трябваше да е много далеч. Тя бе вървяла много бавно. Внимателно пристъпи в надебеляващата снежна покривка, после още веднъж и още веднъж. Следваше краката си нагоре по планинския терен. На четвъртата стъпка кракът й пропадна в снега, без да намери твърда опора. Тя падна право надолу. Инерцията я хвърли по наклона на хълма с главата надолу. Не спря, докато не се удари в нещо твърдо.

Бяха клоните на подслона.

Беше тръгнала в грешна посока. Ако не беше паднала в оврага, можеше да броди в бурята, докато студът не я изпратеше във вечното й жилище. Нова снежна покривка бе закръглила неравностите на подслона. Сега съвсем приличаше на ескимоската ледена къща, която й бе нарисувала майка й. Емили издълба снега и влезе вътре.

Генджи едва дишаше. Гърдите му се повдигаха почти незабележимо, пулсът му бе неравен. Кожата му бе студена и посиняла. Без топлина той можеше да умре след минути. Тя нямаше одеяла, с които да го завие. Не знаеше как да направи огън. Майка й бе казала, че индианците го постигат, като търкат една в друга две пръчки. Тя не беше сигурна, че е толкова просто. Не, единствената топлина, която можеше да предложи, бе топлината на собственото й тяло.

Кое бе по-голям грях? Да лежи с мъж, който не й е съпруг, или да седи безучастно, докато той умре? Първата от десетте божи заповеди бе да не убива. Несъмнено това бе по-важно. А и тя нямаше да легне с него в строго библейския смисъл. Това бе опит да го спаси, а не акт на блудство, съблазняване, похот или прелюбодеяние.

Емили легна отляво на Генджи, далеч от раната му в гръдния кош. Палтото й го покриваше, а тя самата бе съвсем облечена. Тя изобщо не бе „легнала“ с него. Но не правеше и кой знае какво добро. Топлината от тялото й се губеше в дрехите между тях.

Тя затвори очи и започна да реди молитва. Помоли Господ да се вгледа в сърцето й и да види чистотата на мотивите й. Помоли го да й прости, ако преценката й не е вярна. Ако Той може да спаси само един живот, нека това е животът на Генджи, тъй като тя бе кръстена, а той — не.

Бързо свали дрехите си, всичко, с изключение на долното си бельо. После махна и неговите без превръзката на слабините. Внимаваше да не забележи нищо, което не бива да види. Използва изцапаната му с кръв роба като чаршаф над постелката от борови иглички, а палтото си като матрак върху нея, после положи там Генджи. Покри тялото му със своето колкото е възможно по-добре, но внимаваше да не му тежи. Кървенето бе спряло, но от натиска раните можеха да се отворят наново. Използва останалите дрехи, за да направи плътен пашкул около двамата.

Кожата на Генджи бе лишена от топлина и мекота. Той дори не трепереше вече. Да го прегърнеш бе все едно да прегърнеш леден блок. Вместо тя да го стопли, изглеждаше сякаш той ще замрази нея. Но топлината от вътрешността на тялото й, притиснато толкова силно към неговото, беше по-силна от студа.

Една капка пот се появи на горната му устна.

Дишането му стана по-дълбоко.

Тя заспа с усмивка на устните си.

Генджи се събуди сляп, треперещ, болка разкъсваше тялото му. Така беше завързан, че едва можеше да помръдне. Някой го натискаше и го държеше прилепнал за земята.

— Е-е-е-й!

Той започна да блъска, извъртя се и смени положението си с това на нападателя си. Сега той бе отгоре.

— Къде сме? — Той бе затворник. Знаеше само това. Но чий?

Отговорът дойде със странен глас, който говореше преправени думи без смисъл. Гласът бе женски. Беше го чувал преди. Беше сън. Или видение.

— Госпожа Шидзука? — И тя ли беше тук, също затворничка?

Тя заговори отново. Той пак не разбра нищо. Тя се опита да се освободи от ръцете му. Той я хвана още по-здраво за китките и тя незабавно престана да се бори. Гласът й звучеше успокоително. Тя му обясняваше нещо.

— Не разбирам какво казваш — отговори Генджи.

Госпожа Шидзука, ако това бе тя, продължаваше да мърмори на неразгадаемия си език.

Защо беше сляп? Да не би очите му да бяха избодени? Или беше попаднал в затвор, заключен под земята, далече от слънцето? Тази жена, да не би да беше инструмент на мъчителите му? Каваками. Лепкавото око на шогуна. Той би постъпил така. Би използвал жена. Помисли си за Хейко. Жената под него не бе Хейко. Тя ли беше? Не. Той би познал Хейко. Нали?

— Хейко?

Познатият глас заговори отново, този път по-развълнуван и точно толкова неразбираем. С изключение на две думи. „Генджи“ и „Хейко“. Която и да беше тя, познаваше го. Гласът й му бе познат, но не и тялото й. Беше по-голямо, отколкото на Хейко. Или поне така изглеждаше. Не беше сигурен в нищо.

Той изпадаше в безсъзнание и пак идваше на себе си. Всеки път, когато се събуждаше, виждаше малко по-добре. Стените светеха и излъчваха светлина. Вместо коса от главата на жената излизаха златни нишки. Очите й бяха синя бездна като небето. Нещо проблясваше на врата й. Нещо, което бе виждал преди в друго видение.

Младият мъж забива меча дълбоко в тялото на Генджи…

Той чувства как кръвта излиза на тласъци от гръдния кош…

Изключително красива жена казва:

— Ти винаги ще бъдеш моят Блестящ принц.

Красотата й не е напълно японска. Той не я познава, но лицето й поражда копнеж в сърцето му. Той я познава. Или ще я познава. Това е госпожа Шидзука.

Усмихвайки се през сълзи, тя му говори:

— Завърших превода тази сутрин. Чудя си дали да използваме японското име, или да преведем заглавието на английски. Какво мислиш?

— Английски — отвръща Генджи, като иска да попита какво е превела.

Госпожа Шидзука го разбира неправилно.

— Добре тогава, английски… Тя ще се гордее много с нас.

Кой ще се гордее? Няма глас, за да попита. Нещо проблясва на дългата й гладка шия.

Същото виждаше сега на шията на тази жена.

Малък сребърен медальон, не по-голям от палеца му, на който е издълбан кръст, увенчан със стилизирано цвете, може би лилия.

— Господарю Генджи?

Отново бе изпаднал в безсъзнание.

Тя нежно пъхна ръката му под завивката и затвори пашкула. Щеше да му е толкова топло върху нея, колкото и отдолу. На едната й гърда се процеди кръв от раната му в гръдния кош. Превръзката на гърба му също бе мокра. Движенията му бяха отворили отново раните. Ако се опиташе да го премести, той можеше да се събуди и да поднови борбата си срещу призраците от делириума и така да се самонарани.

Новото им положение обаче беше донякъде неудобно и смущаващо. Докато спеше, нямаше проблем. Ала когато се събудеше в това трескаво състояние, тя се озоваваше в много притеснителна ситуация. За нея нямаше никакво резонно основание. Нито тя, нито той правеха нещо осъдително, намеренията им не бяха греховни, както изглеждаха. Ала фактът, че сега той бе върху нея, бе, разбира се, осъдителен. Той създаваше впечатлението, че правят нещо лошо, макар че нямаше кой да ги види и следователно никой не можеше да си извади грешни умозаключения.

Преместването му криеше много голям риск. По-добре на пръв поглед всичко да изглеждаше не както трябва, отколкото наистина да е така, защото със сигурност бе по-лошо, ако му позволи да се самонарани.

Приспиваше й се все повече, докато зората озаряваше натрупания около тях сняг. Скоро и тя бе заспала.

Снегът не спря да вали цял ден.

— Още един час и щяха да са мъртви — обясняваше Шигеру. — Тя е направила отвор в подслона, но снегът го е закрил. Задушавали са се бавно.

Хиде погледна към огъня, където спяха владетелят Генджи и Емили. Той бе превързал раните на господаря и бе нахранил и двамата. Щяха да оцелеят.

Шигеру показа на Хиде револвера трийсет и втори калибър.

— Изразходвани са четири куршума и има още два. Мисля, че се е била с нападателите на Генджи. Кой знае? Там, под снега, може да има трупове. — Не каза нищо как ги бе намерил — Генджи и жената полуголи, завити заедно в дрехите си. Той не знаеше дали жената е стреляла и е спасила по този начин Генджи. Знаеше, че го е спасила с тялото си. При раните, които имаше, и загубата на кръв, без нея той би умрял от замръзване.

— Господарю Шигеру — очите на Хиде се бяха разширили от удивление. — Разбирате ли какво се случи?

— Да. Пророчеството се сбъдна. Чужденец, срещнат през Новата година, спаси живота на владетеля Генджи.