Облак врабчета

4 Десетима мъртви мъже

Очакванията на Емили за сватбената й нощ бяха изпълнени с надежда и ужас. Ужасът произтичаше главно от физическото отвращение, което изпитваше към Зефаная; надеждите й почиваха на също толкова голямата и несъмнена антипатия, която той демонстрираше към нея. Ако някое от тези качества отсъстваше, тя изобщо не би обмисляла предложението му. Свързано с обещанието да напуснат Америка, това го правеше неустоим поклонник. Връзката им като съпруг и съпруга не би могла да бъде така съвършено лишена от интимност. Беше неразумно да се очаква пълна липса на брутално животинско съвкупление, обслужващо брака. За щастие, най-вероятно то щеше да бъде сведено до минимум. Преживяваната от време на време агония бе ниска цена за възможността, която той предлагаше.

Сега и надеждата, и ужасът си бяха отишли, прогонени от куршума на убиец. Когато Зефаная умре, Емили щеше да остане сама, а сама не бе възможно да пребивава в Япония. Без защитата на баща, брат или съпруг, жената нямаше почтено място в чужда страна. Щеше да бъде принудена да се върне в Америка. Или може би имаше алтернатива? Не беше ли възможно да продължи мисията с брат Матю?

Тя го стрелна тайно с поглед. Беше се загледал навън в градината. Нито лицето, нито позата, нито поведението му издаваше за какво мисли. Както винаги, той бе за нея загадка.

Беше влязъл в живота им за пръв път преди четири месеца. Това стана в мисията на „Правдивото слово“. Тя сервираше супа на бедните и бездомните, когато забеляза мъж на входа на трапезарията.

Дрехите му на конник преследвач бяха мръсни. Черната шапка на главата му изглеждаше така, сякаш някога може да е била бяла. Косата се спускаше по гърба и раменете му все едно бе див индианец. Лицето му бе мрачно, с изпити бузи и тъмни кръгове под очите. Щръкналата прораснала брада бе назъбена отдолу, сякаш я бе рязал с нож. Очевидно изпаднал в нужда, той приличаше на всеки друг от десетките несретници, за които тя се грижеше всеки ден. Само дето той не се блъскаше яростно на опашката за храна, не се нахвърляше на яденето като прегладнял човек и не посвещаваше цялото си внимание върху съдържанието на чинията, която тя му подаваше. Все едно самото спокойствие бе застанало на прага. Движеха се само очите му. Те бавно оглеждаха мъжете, насядали по масите и подредили се на опашка. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото, но все пак по-скоро в готовност, отколкото инертни. В следващия момент тя забеляза издутината на дясното му бедро под спечения от мръсотия жакет.

Помоли сестра Сара да поеме черпака, с който разливаше супата, и отиде при странника.

Щом тя се приближи, той свали вежливо шапката си и кимна с глава:

— Мадам.

— Добре дошъл си да се присъединиш за вечеря, братко християнино. — Емили използва обичайното обръщение на последователите на „Правдивото слово“, с което се посрещаха всички новодошли. „Братко“, защото както казваше Зефаная, не са ли всички хора братя? „Християнино“, защото, въпреки че могат да не си дават сметка, не са ли всички хора, независимо дали са грешници, светци или езичници, християни по милостта и опрощението на Нашия повелител Господ?

— Задължен съм ви, мадам — рече странникът и отново сведе глава в кратък поклон. — Благодарен съм ви. — Изговаряше думите носово. Тексас, предположи тя, или някъде наоколо.

— Това място е благословено с покоя на Господ, братко християнино. — Тя протегна ръката си. — Насилието няма място тук.

Той я погледна и примигна няколко пъти, преди да схване думите й.

— Няма, мадам — отвърна той. Разкопча кожената каишка, която придържаше дъното на кобура към бедрото му, откачи го от кръста си и й го подаде с оръжието в него.

Тя едва не го изпусна.

— „А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодатта Му.“10 — Оръжието беше голямо и много тежко.

— Благодаря ти — рече той.

— Когато чуем думи от евангелието, казваме „амин“.

— Не познавам евангелието, мадам.

— А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодатта Му. Това са праведните думи. Деяния на светите Апостоли, глава двайсета, стих трийсет и втори.

— Амин — повтори странникът.

Тя се усмихна. Смирението му бе обещаващо. Несъмнено бе вършил лоши неща, вероятно с оръжието, което тя сега държеше. А може би с другото, което тя видя, че е затъкнато отляво на колана му. Все още никой не можеше да престъпи милостта и закрилата на Господ.

— И това — тя посочи другото оръжие с брадичка.

Той погледна към дръжката му, сякаш бе изненадан, че го вижда.

— Забравете го — за пръв път той се усмихна. — Имам го отскоро. — Приличаше по-скоро на малък меч, отколкото на голям нож. Остави го върху пистолета и кобура, които Емили държеше.

— По-добре харчете парите си за средства на мира — отбеляза Емили.

— Амин — рече странникът.

— Това са мои думи — обясни тя, — не евангелски.

— Все едно не съм го купил. — Той се усмихна отново със странна усмивка. Устните му се изкривиха, а очите му се присвиха.

— Откъде тогава си го взел, братко християнино? — Спечелил ги е на комар, помисли си Емили, или по-лошо, откраднал ги е. Даваше на непознатия възможност да си признае и така да направи първата стъпка към началото на новия си живот по милостта и благоволението на Бога.

— Нож с трийсетсантиметрово лезвие — обясни той. После, когато си даде сметка, че тя не разбра нищо, допълни: — Прощален подарък.

Много добре, за момента нямаше да има признание. Тя бе изпълнила дълга си, като му бе открила пътя. Попита го:

— Как се казваш?

— Матю — отвърна той.

— Аз съм сестра Емили, братко Матю. С радост те приветствам и те каня да вечеряш с нас със закрилата на Бог.

— Благодаря, сестра Емили — отвърна той.

Споменът за това по-обещаващо време предизвика така внезапно сълзи в очите й, че тя не успя да им попречи да започнат да се стичат по бузите й.

Старк се протегна над Кромуел и подаде на Емили носната си кърпичка. Тя покри лицето си с нея и започна да плаче почти безмълвно, раменете й трепереха от зле прикритите ридания. Беше изненадан, че е възможно от нея да блика такава емоция. Държанието й с проповедника преди беше резервирано вежливо. Ако човек не знаеше, никога не би допуснал, че са сгодени. Това бе само едно доказателство колко малко знаеше за жените. Не че имаше някакво значение. Не че го интересуваше. Сърцето на Старк изпомпваше кръв в тялото му, това беше. В противен случай това щеше да е сърцето на мъртвец.

Старк я посъветва:

— Трябва да си отпочинеш, сестро Емили. Аз ще бдя над брат Зефаная.

Емили поклати глава. След няколко дълбоки вдишвания тя най-сетне бе способна да заговори.

— Благодаря ти, братко Матю, но не мога. Моето място е с него.

Старк чу шумолене от дреха в коридора. Някой идваше. Четиримата самураи отвън се поклониха ниско. Момент по-късно владетелят Генджи се появи на прага с командира на охраната си. Той погледна Емили и Старк, после каза няколко думи на самурая. Четиримата мъже се поклониха и изрекоха една-единствена сричка, която приличаше на „Хай!“, и бързо напуснаха. Старк забеляза, че всички около Генджи казват тази дума често. Предположи, че означава „да“. Едва ли хората щяха да казват толкова често „не“ на някой, който можеше да унищожи тях и всички техни близки заради най-малкия каприз.

Генджи се усмихна и ги поздрави с лек поклон. Преди да са успели да се изправят на крака, той бе седнал до тях на колене, очевидно се чувстваше съвсем удобно. Каза нещо и зачака. На Старк му се стори, че ги гледа така, сякаш очаква отговор.

Старк поклати глава.

— Съжалявам, господарю Генджи. Никой от нас не говори японски.

Изумен, Генджи се обърна към Сайки и каза:

— Той мисли, че му говоря на японски.

Сайки отвърна:

— Да не е пълен глупак? Не познава ли собствения си език?

— Очевидно не, след като казва това. Произношението ми сигурно е по-лошо, отколкото предполагах. Аз обаче го разбирам. Това може да донесе радост на човека. — Генджи отново премина на английски и попита Старк и Емили: — Моят английски не е добър, извинете.

Старк отново поклати глава. Единственото, което можеше да му дойде наум да каже, беше онова, което вече бе казал:

— Съжалявам — започна той.

После Емили го прекъсна.

— Вие говорите английски — обърна се тя към Генджи. Или поне се опитваше. Очите й, все още влажни от сълзите, се разшириха от изненада.

— Да, благодаря ви — отговори Генджи. Той се усмихна като дете, което се е харесало на възрастен. — Съжалявам, че оскърбявам слуха ви. Езикът и устните ми изпитват затруднения с формата на вашите думи.

Емили чу поредица от странни срички в общия ритъм на английския език.

— Да-су, пла-а-гоу-даа-риа. Соо-за-ляа-аам, ее оох-суур-бяя-фам слууу-ааа фий. Еси-куу иа ух-нии-тее миа ииз-пиитв-уа заа-тлут-нее-нияу са фой-маа-таа най ваа-сии-теу дзуу-мии.

Тя се опита да разграничи замъглените звуци един от друг. Ако можеше да различи поне няколко думи, щеше да придобие представа за какво говори той. Да ни би да използва думата „затруднения“? Реши, че не е лошо да повтори същата дума в отговора си.

Формулира го грижливо и каза:

— Всяка трудност може да се преодолее, ако хората са достатъчно последователни.

„А, ето как се произнасяла думата“, помисли си Генджи. „Затруднения“ с „уд“ с език опрян в небцето, а не с „ут“ и леко хриптене в гърлото.

— Със затруднения, но не невъзможно — отвърна Генджи. — Искреността и постоянството изминават дълъг път.

Произношението му бе странно и недодялано, но постоянните му усилия правеха думите все по-ясни, колкото повече тя се заслушваше. Той също възприемаше бързо. Този път „затруднения“ бе по-близо до звученето, което Емили придаваше на думата.

— Господарю Генджи, как, за Бога, сте научили нашия език?

— Дядо ми изискваше да го уча. Той смяташе, че ще ми бъде полезен. — Всъщност Киори му бе казал, че ще му е абсолютно необходим. В пророческите си сънища бе видял Генджи да разговаря с хора на английски.

— Един ден тези разговори — каза му Киори — ще спасят живота ти.

По това време Генджи бе седемгодишен. Беше му отговорил:

— Ако сънищата ти познават, защо трябва да се мъча да уча? Пророчеството казва, че ще говоря английски, затова като му дойде времето, ще го говоря.

Киори се разсмя високо.

— Когато му дойде времето, ще говориш, защото сега, днес, ще започнеш да го учиш.

Забраната, която шогунатът наложи над чуждестранното присъствие и влияние, по онова време все още бе в сила. Не беше възможно за учители да се намерят хора, за които английският език бе роден. Затова обучението на Генджи бе почти изцяло ограничено до книгите. Думите на хартия бяха едно нещо. На езика и в слуха те бяха съвсем друго нещо.

Старк попита:

— Разбираш ли го?

— Да, с мъка. А ти не можеш ли, братко Матю?

— Ни най-малко, сестро Емили. — За Старк от устата на Генджи излизаше поредица от неразличими срички. Онова, което Емили чуваше като английски, беше много по-бавно, с изговаряне на малки групи, повече замъглени, отколкото разграничени. Тази разлика обаче изобщо не му помагаше да започне да разбира, независимо колко старателно слушаше.

Генджи говореше много бавно:

— Може би ако говоря много бавно?

Старк чу:

— Мо-е-зе-ее би-а-у аа-хо-о ху-уу-фо-ри — аа ммм-ноо-хоо паа-вноу-у-у? — Единственото, което можеше да направи, бе отново да поклати глава.

— Съжалявам, господарю Генджи. Моите уши не са толкова умни, колкото на сестра Емили.

— Аха — отвърна Генджи. Той се усмихна на Емили. — Парадоксално е, но ще трябва да превеждате моя английски на мистър Старк на английски, който той може да разбира.

— За мен ще е удоволствие — отговори Емили, — но съм сигурна, че това ще е временно. Въпрос на време е да свикнете с особеностите на говора си.

Генджи примигна.

— Малко забързахте речта си, мис Гибсън. Този път не успях да ви разбера.

— Извинете, господарю Генджи. Увлякох се заради ентусиазма си. — Тя обмисли как да формулира изречението си с по-прости думи. Ала когато погледна в кротките и добри очи на владетеля, тя се разколеба. Реши, че съзира в тях свръхчувствителна душа. Снизходителността не би му убягнала. Тя би го наранила. Още по-лошо, той ще бъде наранен. Емили повтори предишните си думи внимателно.

Сайки бе коленичил на прага наблизо. Той обаче бе достатъчно далеч, за да се намесва в разговора. В същото време беше на една голяма крачка разстояние, така че да може да застане между господаря си и чужденците и да обезглави Старк, ако се наложеше. Необходимостта не изглеждаше незабавна. Въпреки това Сайки бе в готовност. Независимо че жената изглеждаше безобидна, той наблюдаваше и нея.

Зад Сайки се бе струпала малка тълпа. Четиримата от охраната се бяха върнали и бяха донесли легло в западен стил. Заедно с тях бяха Хиде и Шимода, които носеха още мебели. Прислужницата Ханако се появи със сребърен английски сервиз за чай върху табла. Всички гледаха изумени сцената пред себе си.

— Господарят Генджи разговаря на езика на чужденците — прошепна Хиде.

Сайки продължаваше да наблюдава. Без да се обръща, той каза спокойно:

— Продължавай да нарушаваш дисциплината, Хиде, и ще прекараш предстоящата си сватба в конюшнята вместо в прегръдката на булката.

Сватба? Хиде искаше да се изсмее. Това нямаше да се случи никога. Техният господар бе направил случаен коментар, нищо повече. Само лишен от чувство за хумор стар глупак като Сайки можеше да вземе думите му на сериозно. Той се обърна да сподели учудването си с Шимода. Приятелят му се усмихваше с доста различна усмивка. До него стоеше Ханако, чиито обикновено бледи бузи бяха поруменели, и тя гледаше в таблата. Долната челюст на Хиде се отпусна. Защо никога не разбираше какво се случва, преди да е станало твърде късно?

Сайки се придвижи напред на колене.

— Господарю, принадлежностите на чужденците.

— Внесете ги — нареди Генджи, а на Емили и Старк каза: — Нека застанем встрани, докато стаята бъде обзаведена по-удобно. — Забеляза, че и двамата имаха значително затруднение с изправянето. Трябваше да се наведат и да заемат уязвими позиции и да се оттласнат от пода с ръце, нещо като току-що проходили деца, които се учат как да се изправят. Старк успя пръв и побърза да помогне на Емили. Дали всички чужденци се отнасяха към жените си с такова уважение? Или това се отнасяше единствено до мисионерите? Във всеки случай, беше възхитително мъж да се държи така галантно с жена, която дори не ставаше за гледане. Не беше трудно да си любезен с красива жена. Грозните изискваха значително по-голяма сила на волята.

Още преди да се е възобновило кръвообращението в краката на Старк, в стаята бяха инсталирани легло, столове и маси. Кромуел остана в безсъзнание, когато го преместиха на леглото. Одеялата на пода бяха прогизнали и бяха почернели от кръвта, която продължаваше да тече и веднага изцапа чистото спално бельо под ранения мъж. Цветът на течността, както и миризмата, говореха на Старк, че куршумът е разкъсал червата на Кромуел, както и стомаха му. Отрови и киселини от тези органи проникваха и в живата му плът.

— Да се оттеглим ли в съседната стая? — попита Генджи. — Тези прислужници ще се грижат за Кромуел. Ще ни се обадят, ако настъпи промяна.

Емили поклати глава.

— Ако се събуди, може да се успокои, като ме види.

— Много добре. Нека тогава да седнем. — Генджи се настани на ръба на един стол. Точно както на пода, той използва позата си, за да държи гръбнака си изправен. Емили и Старк веднага се облегнаха на стола и оставиха той да поддържа гърбовете им. Това изглеждаше доста нездравословно, но Генджи беше човек с широки разбирания. Той също опита. След няколко секунди усети как вътрешните му органи сякаш се изместват от обичайното си местоположение. Погледна Кромуел. Човекът можеше да поживее още час, може би два. Генджи не беше сигурен, че ще е в състояние да седи толкова дълго на тази чуждестранна мебел.

Старк също наблюдаваше Кромуел, но не беше загрижен, че може да почине. Мислите му бяха отдадени на къщата, която мисията на „Правдивото слово“ установи в провинция Ямакава на северозапад от Йедо. Преди година там бяха отишли единайсет мисионери. Сред тях бе човек, когото Старк искаше много да види.

Старк, Емили и Генджи седяха до леглото на Кромуел и го чакаха да умре.

— Нямаше възможност да застреляме Генджи на пристанището — обясняваше Кума. Не възнамеряваше да признае пред клиента си, че е грабнал празен мускет. За наемника репутацията беше най-ценният му атрибут. Защо да я накърнява безпричинно?

— Трудно ми е да повярвам — настоя Каваками.

— Въпреки това беше точно така.

— Обясни отново защо застреля точно този мисионер.

Още една грешка, макар и не толкова важна. Онзи, в когото се целеше, неприветливия, който вървеше редом с паланкина, бе отскочил точно в момента, когато Кума стреля. Сякаш мъжът бе погледнал към него, бе го видял и се бе навел. Това обаче бе малко вероятно. Дори трениран нинджа не би усетил толкова лесно присъствието на Кума. Трябва да се е спънал. Кума запази уверения израз на лицето си. Нямаше начин Каваками да разбере, че изстрелът му е бил напълно случаен.

Затова даде друго обяснение:

— Беше по-възрастният от двамата мъже. Предположих, че е ръководителят им. Загубата му би била по-болезнена за Генджи и за другите християнски симпатизанти. Мислех, че ще бъдеш доволен.

Каваками обмисли ситуацията. Не биваше да допуска Кума да взема критични решения сам. В същото време той беше най-ефективният, ако имаше свободата да действа при обещаващи обстоятелства.

— Не предприемай повече действия срещу Генджи. Ако изникне възможност да се атакуват мисионерите, направи го, но само докато се предполага, че се радват на пълната защита на рода Окумичи. — Приятно му бе да си представи подобно унизително събитие.

— Искате да кажете, докато са в двореца „Спокоен жерав“?

— Да.

— Това няма да е лесно.

Каваками постави десет златни рио на масата и ги побутна към Кума.

— Продължавай да следиш Хейко. Не съм сигурен, че си спомня каквото трябва да си спомня.

Кума се поклони, доизпи чая си и плъзна вратата. Беше минало по-лесно, отколкото бе очаквал. Обикновено Каваками задаваше много повече въпроси. Днес той изглеждаше разсеян. Нямаше значение. Кума бе по-богат с десет рио. И което бе по-важно, поръчано му бе да следи Хейко. И без това щеше да го прави. А да получава пари за това бе благословия. Наму Амида Буцу.

Кума Мечката вървеше отривисто, но не прекалено енергично, към търговската част на Цукиджи. Всеки, който си направеше труда да го забележи, щеше да види пълен, оплешивяващ селянин на средна възраст с разсеяно щастливо изражение, характерно за онези, които не са твърде умни. Никой не би разпознал в този човек най-смъртоносния нинджа във Вътрешните провинции.

Така и никой не го разпозна. Поне не когато трябваше.

На Каваками му бе много трудно да обърне внимание на Кума. Не можеше да спре да мисли за доклада на Хейко. Такова опустошително клане. Баща и син убити в един и същ прокълнат час. Коренът и клончето бяха унищожени, и то не от омразата на врага, а от собствената лудост на единия. Възможно ли бе подобен ужас да е истина? Докато не получеше потвърждение от допълнителни източници, Каваками можеше единствено да се надява. Ако беше така, провалът на Кума да осакати Генджи беше благоприятно стечение на обстоятелствата. Много по-добре е родът Окумичи да рухне отвътре, отколкото да бъде разрушен отвън.

Каваками затвори очи и изпадна в дълбок размисъл. През четиринайсетата година на император Го-йозей, преди два века и половина, Рейги, владетел на Минато, последва Нагамаса, владетел на Акаока, в битката срещу войските на Токугава. Рейги бе повярвал в пророческата дарба на Нагамаса. Родът Токугава е прокълнат, твърдеше Нагамаса. Това показват виденията ми. Нагамаса умря — избавление от лошия гадател. Рейги, който беше на страната на Нагамаса, също умря. Както и съпругата му, наложниците му и всичките му деца, с изключение на едно, дъщеря, която се омъжи за представител на по-младите Токугава. Почитаемата му прапрабаба. В продължение на поколения от баба на майка и на дъщеря историята се разказваше и бабите, майките и дъщерите разказваха историята в детските стаи на своите внуци и синове.

Ако не беше Нагамаса, Каваками и предците му щяха да са владетели на Минато, наистина голяма провинция, вместо на Хино — по-голямо като репутация, отколкото като площ.

Сега продължаването на кръвната линия на Нагамаса зависеше от един човек.

Генджи.

Останал сам в пълна тишина, Каваками размишляваше как може в бъдеще да планира най-болезнената и унизителна стратегия, чрез която тази линия да бъде прекъсната.

Старк бе гост в двореца на японски даймио на новогодишния ден през 1861 година заради десетима мъртви мъже.

Вторият мъртъв мъж беше Джими Соу Фаст. Истинското му име бе Джеймс Софая. Той се наричаше Соу Фаст11, защото не му харесваше да му казват Софая и защото бе толкова бърз с картите, че никой не можеше да го залови как мами. Третата причина, поради която се наричаше Соу Фаст, беше заради това, че бе по-бърз с пистолета в сравнение със седем мъже. Това бяха седемте мъже, които бе застрелял, но никой от тях не бе сред десетимата, довели Старк в Япония.

Старк не знаеше нищо от това, докато Джими Соу Фаст не умря. Една от причините, поради които Джими Соу Фаст умря, беше, че Старк, за разлика от другите мъже, които Джими Соу Фаст бе мамил на карти, го видя да мами.

— Стой — спря го Старк. — Току-що взе в ръка най-долната карта, кучи сине. — По това време той беше на седемнайсет, избягал от сиропиталище в Охайо на първото си прекарване на добитък в Западен Тексас. Болеше го глава, боляха го топките, болеше го гърбът, боляха го ръцете, боляха го коленете, болеше го задникът, боляха го краката. Беше изгорял от слънцето и страдаше от махмурлук. Ала погледът му бе остър както винаги и той видя кучия син да прибира картата. Асо пика.

Джими Соу Фаст му хвърли леден поглед:

— Знаеш ли с кого говориш, момченце?

— Знам — рече Старк. — Говоря с крадец на карти, измамен кучи син. Остави това асо пика, нещастен лайнар, или ще ти пръсна главата. — Нощта, в която напусна сиропиталището, Старк бе направил същото с Илаяс Игън, нощния надзирател. В продължение на години Игън беше тормозил и се държеше жестоко към много от момчетата, включително към Старк. След като бе смазал главата му, той нямаше да прави повече така. Илаяс Игън бе първият мъртъв мъж.

Джими Соу Фаст оправдаваше името си. Пистолетът му се оказа в ръката му, насочен срещу гърдите на Старк, преди Старк да е извадил своя от кобура. Щеше да превърне Старк в осмия мъртъв мъж, вместо да стане вторият мъртъв мъж на Старк, ако не беше преклонението му пред модерните изобретения.

Вместо револвер с барут, който се зарежда откъм дулото, каквито носеха всички по онова време, Джими Соу Фаст носеше пистолет „Волканик“, който имаше кръгъл въртящ се пълнител с шест куршума с възможност да се изстрелват един след друг, и със задно зареждане. Това бе една от причините да е мъртъв. Пистолетът „Волканик“ засече. Когато куршумът в пълнителя не се изстреля, Джими Соу Фаст се опита да зареди следващия, но затворът на пълнителя не помръдна. Докато го дърпаше и буташе, Старк измъкна своя стар пистолет с предно зареждане, притисна го към бузата на Джими Соу Фаст и натисна спусъка. Джими Соу Фаст бе извадил по-бързо оръжието си от Старк, но старият пистолет на Старк с предно зареждане стреля, докато пистолетът „Волканик“ на Джими Соу Фаст не успя.

Третият, четвъртият и петият мъртви мъже бяха стрелци, които си бяха въобразили, че ще вдигнат цената си на пазара на наемни убийци, ако елиминират човека, убил прочутия Джими Соу Фаст. Първият от тях би убил с лекота предишния Старк. Новият Старк обаче беше нещо друго. След като разбра кого е застрелял, той си даде сметка, че е направил нещо повече от това да пръсне мозъка на втория мъртъв мъж. Той самият се превърна в цел за всеки, който искаше да си създаде репутация, че действа светкавично с пистолета.

Най-доброто щеше да е да заличи спомена за смъртта на Джими Соу Фаст. Старк не бе в състояние да стори това, затова направи следващото най-добро нещо. Той се упражняваше да вади пистолета си, да се прицелва и да стреля. Упражняваше се да внимава за хитри очи, напрегнати рамене, неестествено дишане, прекалено силен или твърде слаб шум. Научи се да не се застоява твърде много на едно място. Свикна да носи второ оръжие в случай, че първото засече.

Когато третият мъртъв мъж го намери в Пекос, Старк беше вече по-бърз от Джими Соу Фаст. Пет каубои и две проститутки наблюдаваха как третият мъртъв мъж умира, преди да е успял да извади оръжието си. Пет каубои и две проститутки са в състояние да разпространят слуха за случилото се за кратко време. Те могат също така да го преувеличат, както никой друг. По времето, когато Старк отиде в Дедууд, репутацията му вече бе толкова страховита, че четвъртият и петият мъртъв мъж се обединиха, за да се изправят срещу него дружно. Не им провървя в две неща. Първо, те започнаха да стрелят от двайсет фута12 разстояние, от което не можеха да улучат стадо добитък. Второ, случи се така, че Старк бе се упражнявал в стрелба от двайсет фута и откакто бе убил Джими Соу Фаст, всеки ден бе улучвал цел от такова разстояние.

След Дедууд повече никой нямаше желание да се изправи срещу Старк. Кой би имал шанс срещу мъж, който изваждаше оръжието по-бързо, отколкото можеше да го види човешкото око? Кой би могъл да натисне спусъка толкова бързо, че вторият човек да умре, преди първият да е започнал да кърви? Кой можеше да уцели око от сто крачки? Дедууд също даде своя принос, що се отнася до каубои и проститутки, които разказаха случката.

Дълго време след това Старк стреляше само по мишени. Репутацията му стана толкова авторитетна, че той започна да се крие зад нея. Старк Бързото оръжие бе висок един и деветдесет и шест, през дясното му око преминаваше белег от нож, бе зъл като бесен глиган, пиеше уиски и никога не ядеше, обичаше повече да бие жените, отколкото да ги люби, и ги любеше, след като ги бе пребил почти до смърт. Старк започна да казва, че името му е Матю и никой не го разпознаваше. Търсеха човек много по-едър и по-зъл.

Минаха две години, преди Старк да срещне шестия мъртъв мъж. Беше сводник в Ел Пасо, който не искаше да пуска момичетата. След него Старк не се сети за мъртвите мъже близо година. Дори спря да стреля по мишени. Беше щастлив и си въобразяваше, че оттук насетне винаги ще бъде щастлив. Грешеше. Сбогува се с Мери Ан и другите две момичета и отиде да търси мъртъвци седем, осем, девет и десет.

Намери седмия мъртвец, след като язди четири дни северно от мексиканската граница, в една прашна дупка с претенциозното име „Ла Сиудад де лос Анхелес“13. Нямаше нищо общо с представата за град, а ако някакви ангели го бяха нарекли дом, тези божествени същества бяха изключително добре маскирани. Преди да умре, седмият мъж каза на Старк, че другите са препуснали на север с планове да се качат на транстихоокеански кораб. Информира също Старк не защото мразеше бившите си другари или защото умираше от пулсираща дупка в стомаха, или защото искаше да изкупи вината си за всяка болка, която може да е причинил на невинни хора. Сподели онова, което знаеше, защото Старк го бе прострелял в двете колена, след като го улучи в стомаха и му бе обещал, че следващият изстрел ще е в слабините.

Осмият мъртъв мъж се бе опитал да избяга от бар в Сакраменто и Старк пусна един куршум 44-ти калибър отзад във врата и отнесе главата му.

Деветият мъртъв мъж хвана Старк неподготвен. Чакаше го зад вратата в хотелска стая в Сан Франциско. За Старк бе загадка, която не намери време да разреши, как двеста и трийсет килограмов мъж се бе скрил зад вратата. Изскочи и нанесе удар с нож, като едва не вкара почти цялото двайсетсантиметрово острие в гърба на Старк. Пистолетът на Старк 44-ти калибър изскочи от ръката му и затова той прибегна до 22-калибровия револвер и изстреля пет куршума в деветия мъртъв мъж. Той продължаваше да го напада, а ножът проблясваше пред погледа му. Старк размаха револвера като чук, имаше късмет и удари силно в слепоочието деветия мъртъв мъж.

Десетият мъртъв мъж беше единият от двама души. Той бе човекът, който взе кораб до Япония като мисионер на „Правдивото слово“ година по-рано. Ако не беше той, Старк щеше да бъде десетият мъртъв мъж.

Единият от тях трябваше да умре.

Монахът, когото наричаха Джимбо, се върна в манастира Мушиндо късно следобед. Сохаку чуваше щастливите гласове на децата доста преди да види когото и да било. Когато Джимбо си тръгваше, той винаги бе съпроводен от орляк деца от съседното село.

— Не си тръгвай, Джимбо!

— Да, не си отивай!

— Още е рано!

— За какво са ти тези билки? Няма да ги ядеш, нали?

— Баба ми каза, че можеш да вечеряш с нас, Джимбо. Не искаш ли? Не ти ли е омръзнала монашеската каша?

— Разкажи ни още една случка! Само една!

— Джимбо, разкажи ни как ангелите на Буда дошли от Чистата земя и ти показали Пътя!

— Джимбо! Джимбо! Джимбо! Джимбо!

Сохаку се усмихна. Последният глас бе на Горо, бавноразвиващия се син на местната селска идиотка. Бе едър, дори по-едър от Джимбо, който бе една глава по-висок и двайсет и пет килограма по-тежък от всеки друг мъж в провинция Ямакава. Преди Джимбо да дойде при тях, Горо стенеше, хленчеше, плачеше и крещеше, но не говореше. Сега в речника му имаше една дума и той я използваше постоянно.

— Джимбо! Джимбо!

— Спрете. — Джимбо бе стигнал портата. Той видя монасите въоръжени с бамбукови пръчки, да се разполагат около оръжейницата. Абат Сохаку бе седнал да медитира до барикадирания праг. — Прибирайте се вкъщи — разпореди се той на децата.

— Какво става?

— Нека видя, нека видя!

— Това е лудият, обзалагам се. Сигурно пак е откачил.

— Джимбо! Джимбо! Джимбо!

— Млъкни, глупако! Знаем му името.

— Прибирайте се — отново им нареди Джимбо — или в противен случай няма да дойда в селото.

— О, ако си тръгнем сега, ще изпуснем всичко интересно.

— Да, предишния път лудият хвърляше хора през стената!

Джимбо погледна строго децата.

— Няма да дойда в селото и вдругиден.

— О, добре. Хайде, да тръгваме.

— Но ще дойдеш утре?

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна Джимбо.

Двете най-малки момиченца хванаха Горо за ръцете. Ако се бе възпротивил, нямаше да могат да го помръднат. Но Горо винаги се подчиняваше на жените. Възрастни жени, млади жени, малки момиченца. Изглежда, някои уроци — по твърдост или нежност, — които майка му бе му предала, се бяха настанили удобно в гънките на мозъка му. Когато двете момиченца го затеглиха след себе си, той ги последва, без да оказва съпротива.

— Джимбо!

Остана на място и наблюдава, докато децата се изгубиха по тясната пътека към долината. Не се обърна, докато и последното не изчезна от погледа му. Дневната светлина избледня с часа на маймуната. Беше време да приготви вечерната си каша. Запъти се направо към кухнята. Не изпитваше любопитство към необичайната ситуация. Ако поискаше да разбере какво става, абатът щеше да му каже.

Грижовно и благодарно той изми билките, които бе събрал в планината. Не след дълго дългите зелени листа щяха да бъдат накълцани на малки парченца. Щяха да украсят кашата и да й придадат празничен вкус и цвета на обикновено ястие. Откакто бе в манастира, бе загубил представа за месеците и дните. Сезоните се разпознаваха по-лесно. Сега бе зима. Коледа бе през зимата. Може би на днешния ден. Джимбо вече не беше християнин, но не виждаше нищо лошо в това да си спомни Коледа. Думите на Буда и Христос бяха съвсем различни, но доколко различни бяха посланията им? Не толкова различни, помисли си той.

— Джимбо, абатът иска да те види. — Таро надникна през прага. Беше облечен за път в жакет за езда вместо с монашеска роба. Двата меча бяха запасани в пояса му. Отвън конят тихо цвилеше.

Джимбо последва Таро в оръжейницата. Абатът даде знак на Джимбо да отиде при него, а на Таро поръча:

— Тръгвай. — Таро се поклони, скочи на коня си и препусна в галоп към портата. Падаше здрач. Под прикритието на тъмнината щеше да язди до вражеската територия на съседната провинция Йошино. Джимбо се помоли наум приятелят му да е в безопасност.

— Огромни метални зверове бълват пламъци — гласът на Шигеру се дочу откъм барикадираното здание. — Навсякъде се усеща миризмата на изгорена човешка плът.

Сохаку попита:

— Тези думи приличат ли ти на пророчество, Джимбо?

— Не знам как звучи пророчеството, преподобни абате.

— Мислех, че християнството е религия на пророчествата.

— Не знам. Не съм християнин.

— Но си бил — настоя Сохаку. — Вслушай се в думите му. Пророчески ли са?

— Понякога пророците са луди — отговори Джимбо, — но не всички луди са пророци.

Сохаку изсумтя.

— Нито съм луд, нито съм пророк. — Това е моят проблем.

Владетелят Генджи бе оставил недвусмислени инструкции. Когато чичо му започна да предсказва, трябваше да го повикат веднага. Откъде той изобщо знаеше, че чичо му ще започне да предсказва, също несъмнено бе въпрос на пророчество. Или на лудост. Колко по-прост би бил животът, ако васалът на владетеля виждаше вчера в миналото, днес в настоящето и утре в бъдещето. Покойният владетел Киори поне имаше достойнството да бъде дисциплиниран воин. Неговият внук и наследник прекарваше прекалено малко време според Сохаку в изучаване на пътя на самурая.

— Няма шогун — говореше Шигеру. — Няма мечове. Няма опашки на косите. Няма кимона.

— Реших, че това е пророчество — отсече Сохаку — и трябва да информирам владетеля Генджи. Таро ще стигне в Йедо след една нощ и един ден. Ще се върне с нашия господар след седем дни. Тогава ще се срещнеш с него.

— Питам се дали заслужавам подобна чест. Не съм непременно чужденецът от пророчеството на владетеля Киори.

Пророчеството, за което говореше Джимбо, беше онова, което казваше, че през новата година ще се появи чужденец, който ще държи ключа към оцеляването на рода Окумичи. Сохаку не залагаше особено на това пророчество. В края на краищата, ако владетелят Киори можеше да вижда бъдещето толкова ясно, защо не бе предотвратил собственото си убийство? От него обаче не се изискваше да вярва на каквито и да било пророчества. От него се изискваше да следва единствено разпорежданията на своя господар. А дори и това подлежеше на съмнение. Доколко — това Сохаку още не беше решил.

Сохаку каза:

— Ти си единственият чужденец, известен на нашия род. Новата година наближава. Кой друг би могъл да е? — Точно сега го интересуваше много повече Шигеру. Имаше възможност Сохаку да го изненада и да го залови. В противен случай щяха да изпаднат в много лошо положение при пристигането на господаря Генджи. Предполагаше се, че са най-добрите кавалеристи от рода. Ала тук бяха притиснати в собствената им оръжейница от един душевноболен и бълнуващ човек, човек, когото им бе вменено да пазят.

— Ще приготвя храна за господаря Шигеру — Джимбо се поклони и тръгна обратно към кухнята. Беше научил вкусовете им забележително добре за кратко време. На Сохаку най-силно впечатление му направи как научи езика им. Американският консул Таунсенд Харис живееше в Япония повече от четири години и още не можеше да каже повече от няколко зле произнесени думи на японски. Сохаку видя това с очите си, когато придружи владетеля Киори на посещение в новата квартира на дипломата в Йедо. А Джимбо само след една година говореше почти като японец.

— Уродливост навсякъде. По рождение, поради нещастен случай, по замисъл.

Сохаку се бе вслушал в продължаващото вътре мърморене. Ако не успееше сега да залови Шигеру, щеше със сигурност да го направи през следващия ден или два. Дори лудите трябваше да спят.

Чудесата следваха едно след друго, чудеса на виденията, на тълкуванията, на силите.

Тръгна с Исус по водата.

Стоеше с Мойсей пред горящата, но неизгаряща къпина.

Полетя с архангел Гавраил над бойното поле на Армагедон.

Въодушевен от божествен устрем, се събуди на друго място и откри у себе си дарбата да разбира японски език. Когато женственият владетел отново заговори, Кромуел бе благословен да го разбира.

— Да се оттеглим ли в съседната стая? — попита Генджи. — Тези прислужници ще се грижат за мистър Кромуел. Ще ни се обадят, ако настъпи промяна.

Емили поклати глава.

— Ако се събуди, може да се успокои, като ме види.

— Много добре — отвърна Генджи. — Нека тогава да седнем.

Макар да бе привикнал към чудесата, Кромуел се вцепени от онова, което чу. Не можеше да разбере кое го учуди повече. Че Емили, подобно на него, намира смисъл в странните чуждоземни срички или че владетелят разбира английските думи, които излизат от устата й. От всички велики знамения и чудеса не беше ли най-голямото развалянето на проклятието на вавилонската кула? Кромуел отвори очи.

Емили му се усмихна. Защо по бузите й се стичаха сълзи? Тя промълви:

— Зефаная.

Опита се да произнесе името й. Ала вместо думи гореща течност изпълни устата му.

— О, Боже — простена Емили. Ръцете й, стегнати в юмруци, се стрелнаха да закрият зяпналата й уста. Ако Старк не я бе прихванал, тя щеше да падне назад.

— Повдигнете го — разпореди се Старк — или той ще се удави в собствената си кръв.

Генджи хвана Кромуел с ръце и повдигна потръпващото му тяло от леглото. Там, където ръката му минаваше през гръдния кош на ранения мъж ръкавът на кимоното му почерня от бълващата от гърлото на ранения черна кръв.

— Господарю! — Сайки подскочи напред. — Моля ви, не го докосвайте! Мръсотията на чужденеца ще ви изцапа!

— Това е кръвта на неговия живот — отговори Генджи, — не по-различна от твоята и моята.

Старк усети как тялото на Емили, вцепенило се от страх, се вцепенява още повече. Тя бе на път да изпадне в шок.

— Емили — обърна се той към нея. Постави главата й на рамото си и я отдалечи от Кромуел. Усети как тя се отпуска. Ръцете й го обвиха. Зарови глава в гърдите му и се разплака. Старк излезе заедно с нея от стаята. Недалеч имаше малка градина. Щеше да я отведе там. — Ела. Не е възможно да се направи нищо повече.

В коридора, който водеше към градината, Старк и Емили се натъкнаха на двама мъже, които вървяха забързано към стаята, от която току-що бяха излезли. И двамата носеха по два самурайски меча, но главата на втория бе избръсната, а облеклото му бе грубо и просто. Изглежда, пристигаше отдалеч и бе бързал да стигне дотук. Прахът, примесен с пот, се бе превърнал в кал по лицето му.

— Не, братко Матю — възпротиви се Емили. — Не мога да оставя Зефаная сам.

— Брат Зефаная вече не е сам — убеждаваше я Старк. — Той е заедно с праведните в дома на Спасителя.

Сайки бе ужасен. Чужденецът бе изкашлял кървавите си вътрешности върху владетеля Генджи. Нещо по-лошо, той бе умрял в ръцете му. Шинтоистките свещеници трябваше да бъдат повикани незабавно, за да пречистят владетеля. После, веднага след изнасянето на тялото, стаята също трябваше да бъде пречистена. Чаршафите, леглото, мебелите, рогозките татами, всичко трябваше да бъде изнесено и изгорено. Това не интересуваше самия Сайки. За него всички религии бяха приказки. Някои хора обаче се поддаваха на стари суеверия.

— Господарю — каза Сайки, — не сте в състояние да помогнете на чужденеца. Моля ви, оставете другите да се занимават с тялото му.

— Той не е умрял — отвърна Генджи, — просто спи.

— Спи? Невъзможно. — Сайки се наведе по-близо. От тялото на чужденеца се надигаха ужасни миризми, от които му се повдигна. Ала в следващия миг видя гръдния му кош да се повдига и спада и чу слабото свистене на въздуха, който преминаваше през огромния му нос.

Генджи обърна Кромуел към Ханако и другата прислужница.

— Задръжте го седнал до завръщането на доктор Одзава. Ако отново започне да се задушава, направете необходимото, за да изчистите гърлото му, включително с ръка, ако се налага.

— Да, господарю — отговориха двете прислужници. Те с мъка се бореха да не повърнат от гадната миризма, която се носеше от тялото на чужденеца. Да покажат неудоволствие от каквото и да било в присъствието на господаря си би било непростимо нарушение на етикета.

— Погледни колко е спокойно лицето му — обърна се Генджи към Сайки. — Той сънува целебни сънища. Смятам, че ще оцелее.

— Това би било чудо.

— Той е християнин. Неговата религия е религия на чудесата.

— Още не е умрял, господарю, но това едва ли означава, че ще оцелее. Той излъчва единствено зловонието на смъртта.

— Може би не. Съмнявам се, че се е къпал по пътя насам през морето. Вероятно това е източникът на зловонието.

На вратата чакаше самурай от граничната стража. Когато Генджи погледна към него, той се поклони.

— Господарю, ездач донесе спешно съобщение.

— Доведи го. — Той би предпочел да свали тези кървави дрехи и незабавно да се изкъпе. Ала трябваше да почака.

Въпреки грубото облекло и обръснатата глава пратеникът му бе познат. Името му бе Таро. Преди шест месеца той заедно с двайсетина от най-добрите кавалеристи на провинция Акаока бяха получили духовен сан заедно с техния бивш командир. Таро можеше да идва само от настоящото си местоположение в манастира Мушиндо, а идвайки оттам, той можеше да носи само едно съобщение. Не беше необходимо Генджи да го чуе, за да разбере какво е то.

— Господарю — започна Таро. Той спря за миг, за да си поеме дъх. — Капитан Танака… — Отново спря и се поклони в знак на извинение: — Тоест, абат Сохаку следва инструкциите.

Генджи кимна.

— Каква е ситуацията в провинцията?

— Голямо движение на войски в провинция Йошино, господарю. На няколко пъти бях принуден да напускам пътя, за да се крия.

— Бъди по-точен, Таро — строго го сгълча Сайки. — Нали си обучен като разузнавач?

— Да, господине — Таро направи бързи изчисления наум. — Петстотин души на коне с мускети и четири обсадни оръдия тръгнаха на юг по главния път към Вътрешно море. Три хиляди пешаци в три бригади пътуваха през нощта в същата посока.

— Много добре, Таро. Освежи се и бъди готов да тръгнеш обратно след час.

— Да, господарю.

Сайки подсвирна.

— Йошино е съюзник на Курокава. Тази провинция е отделена от вашата с най-тесния проток на Вътрешно море. Възможно е да заговорничат да се възползват от неотдавнашната смърт на дядо ви.

— Съмнявам се. Шогунът не би дал разрешение да бъде атакувана Акаока. Той е твърде притеснен за чужденците, за да рискува каквито и да било ненужни вътрешни безредици.

— Шогунът става само за посмешище — настоя Сайки. — Титлата му Велик генералисимус, завоевател на варварите, е по-авторитетна от самия него — четиринайсетгодишно момче, което има за съветници страхливци и идиоти.

— Може да му липсва силата на предшествениците му — отговори Генджи, — но никой владетел не би дръзнал така очевидно да подлага на риск авторитета си. Армията на шогуна все още е най-силната в Япония. А никой друг няма флот, за който си струва да се говори. — Той потъна в размисъл, после продължи: — Всъщност новините са добри. След като цялото внимание е насочено на запад, на север ще бъде по-безопасно да се пътува.

— Господарю, несъмнено вие не възнамерявате да отидете лично в манастира, нали?

— Трябва. „Абат Сохаку следва инструкциите“ означава, че се е случило нещо, изискващо персоналното ми внимание. Не се притеснявай, Сайки. Ще пътувам инкогнито. В противен случай бих привлякъл прекомерно голямо внимание. Затова тръгвам с Таро. — Генджи огледа стаята. — А също с Хиде и Шимода.

Двамата мъже се поклониха.

— Да, господарю. Благодарим ви. Ще се приготвим за пътуването.

— Лъкове, но не огнестрелни оръжия — нареди Генджи — и никакви доспехи. Обикновена ловна експедиция. Никакви гербове на облеклото.

— Да, господарю, разбираме и се подчиняваме. — Хиде и Шимода бързо напуснаха стаята.

Сайки се придвижи напред на колене и се поклони ниско.

— Господарю, моля те да размислиш. Преди час бе направен опит за покушение срещу вас. Вашият гост чужденец бе ранен сериозно. Вече цяло Йедо го е разбрало. Кой би избрал такъв момент, за да тръгне да ловува? Доста е неправдоподобно. Никой няма да повярва.

— Не съм съгласен. Репутацията ми на фриволен дилетант на практика изисква подобни действия.

Сайки се примоли:

— Господарю, поне ми позволете да ви придружа.

— Не мога. Самото ти присъствие ще ни прави да изглеждаме прекомерно сериозни. А аз искам точно обратното.

Един от самураите се разсмя при тези думи, но потисна смеха си, когато Сайки се обърна и го погледна.

— Освен това — Генджи на свой ред сподави смеха си, — ти си необходим тук, за да защитаваш нашите гости от бъдещо нападение. — После погледна Кромуел. Зад затворените му клепачи очите му се движеха в танца на съня. — Къде са другите двама?

— Във вътрешната градина, господарю — каза един от стражите.

— Хартия — нареди Генджи. Когато му донесоха, той написа кратка бележка на английски:

След срещата с шпионина на шогуна Хейко се върна във виличката си в гората на Гинза в източните покрайнини на Йедо, близо до Новия мост към шосето Токайдо.

— Банята ви е готова — посрещна я Сачико.

— Благодаря. — Хейко се съблече бързо, сложи си обикновена роба и се запъти към банята. Къпеше се винаги след среща с Каваками, независимо по кое време на деня. Днес тя изпитваше повече от обичайното нужда да се изчисти.

Докладът, който бе направила, извика в съзнанието й образи, които би предпочела да забрави. Няколко пъти бе срещала Шигеру, чичото на Генджи. Никога не бе имало и намек, че нещо не е наред. Каква лудост го бе накарала да изколи цялото си семейство, включително единствения си наследник, чудесно момче на шест години? Дали болестта бе поразила само него или бележеше със съдбоносна дамга целия род? Щеше ли любимият й Генджи един ден също да полудее?

— Можеш ли да потвърдиш с доказателства всичко, което ми каза? — бе я попитал Каваками.

— Не, господарю.

— Тогава това е стечение на обстоятелствата.

— Смъртта не е стечение на обстоятелствата, господарю, то се отнася единствено до начина, по който е настъпила. Твърди се, че тъстът на Шигеру — Йоритада, е бил убит от лавина близо до планината Тасо заедно с цялото си домочадие и дъщеря му Умеко и трите й деца, които са му били на гости. Твърди се също, че след като починали, случайно разразил се пожар изгорил дома му. Невероятно за първото твърдение и много удобно за второто, ако наистина е имало кръвопролитие.

— От време на време се случват съвпадения — отбеляза Каваками.

— Да, господарю.

— Това ли е всичко?

— Не, господарю. Има още. Пристигането на чуждестранен кораб тази сутрин събуди любопитството на владетеля Генджи. „Витлеемска звезда“. Не каза с какъв товар е. — Хейко не се притесняваше, че може да издаде някаква информация. По това време другите шпиони на Каваками трябва да са му казали всичко това и дори повече. — Тръгна за пристанището в часа на дракона.

— Човешки товар — рече Каваками. — Още християни от сектата на „Правдивото слово“. Това може да е знак за участието на владетеля Генджи в някакъв християнски заговор.

Хейко са изкикоти.

— Това е толкова нелепо — възможността някой като него да е замесен изобщо в някакъв заговор. Той се интересува единствено от жени, вино и музика. Ако има заговор, тогава несъмнено в него е участвал покойният владетел Киори. А с неговата смърт заговорът също трябва да е приключил.

— Той се интересува и от лов, нали? Това е част от воинската ни традиция.

Хейко отново се изкикоти.

— Може би е част от воинската ни традиция, лорд Каваками, защото вие сте истински самурай. Ала когато владетелят Генджи отива на лов, той неизменно се връща с празни ръце.

— Недей да се влияеш толкова много от онова, което виждаш — предупреди я Каваками. — Това може и да е представление в наша чест.

Тя се поклони, на вид силно смутена.

— Да, господарю. — Тя се съмняваше, че той вярва на думите си. Най-вероятно смяташе, че родът Окумичи подобно на този на шогуна е в последна фаза на упадък. Дядото, Киори, бе последният, който приличаше донякъде на великите владетели от старите времена. Синът му, Йоримаса, беше пристрастен към опиума дегенерат, който бе починал млад. Внукът му, Генджи, изглежда, бе такъв, какъвто Хейко го описваше. А Шигеру, единственият истински опасен Окумичи, останал жив, беше душевноболен. Може би това бе достатъчно, за да се запази животът на Генджи. Ако той не беше заплаха за никого, не би имало причина да се поръча да бъде убит.

Тя излезе от унеса си на няколко крачки от банята. Тръпки полазиха кожата й под памучната роба, но не от хладното време. От горещата вода във високата правоъгълна вана се издигаше пара. Самотна птица се обади от гората. Нямаше нищо необичайно. Тогава какво я накара да застане нащрек? Името само излезе на устните й — случайно или по инстинкт.

— Излез, Кума — рече тя, — няма да те убия. Не и днес, във всеки случай.

Откъм банята се чу гръмогласен смях. Кума се показа и се поклони.

— Не се ядосвай, Хей-чан — каза Кума, като използва приятелското умалително „чан“. — Просто проверявах осторожността ти.

— И щеше ли да я проверяваш и докато се събличах?

— Моля ви се. — Кума придоби обидено изражение. — Аз съм нинджа, а не дегенерирал воайор. — После широка усмивка грейна на лицето му. — Щях да продължа да наблюдавам от скривалището си, но само с проучвателна цел.

Когато мина край Кума, за да влезе в банята, Хейко се разсмя.

— Обърни се, ако обичаш. — След като Кума се подчини, тя свали робата си и започна да се къпе. Стоеше до ваната, вземаше вода с малка кофичка и се поливаше с нея. Изключително горещата вода я караше да потръпва от удоволствие.

— Преди две седмици Каваками ми нареди да застрелям Генджи при първа възможност — рече Кума, който стоеше чинно с гръб към къпещата се жена. — Почти щях да успея тази сутрин. — По звуците познаваше кога водата се плъзгаше по тялото на Хейко и кога падаше на земята. Въобразяваше си, че разбира и за кои части на тялото става дума. От внезапното прекратяване на плискането той разбра, че думите му са я обезпокоили.

— Това е изненада — най-сетне отговори Хейко. Когато заговори, гласът й издаваше обичайното за нея безразличие и след кратка пауза тя продължи да се къпе. — Беше създал у мен впечатлението, че тази задача ще трябва да изпълня аз.

— Той е твърде хитър, за да каже на когото и да било дори малка част от истината — каза Кума. — Може би дори е толкова хитър, че не знае той самият какво прави. Когато го срещнах днес, той не ми поръча да опитам отново. Мисля, че още не е решил дали иска Генджи мъртъв, или не.

— Това прави нещата по-объркващи, отколкото трябва да са — отбеляза Хейко.

Кума усети облекчението в гласа й. Това потвърди отдавнашните му подозрения. Хейко играеше прекалено добре ролята си на любовница на владетеля Генджи.

— Надявам се, че не си започнала да се заблуждаваш сама, както правиш с него.

— Какво имаш предвид?

— Тревожиш се за него — Кума бе откровен.

— Разбира се — призна си Хейко. — Ако не се тревожех, той щеше да го усети. Не е възможно да се преструваш пред толкова чувствителен човек, особено в подобни интимни обстоятелства.

— Но си готова да го убиеш, ако е необходимо.

— Само глупакът действа от любовни подбуди — отвърна Хейко. — А ти не си възпитал глупачка.

— Надявам се да не съм. — Кума се заслуша в тихите звуци, които идваха откъм банята. Хейко се сапунисваше. — Във всеки случай мисля, че Каваками има друг, съвършено различен план за изпълнение и че той е взел приоритет над другия, който предвиждаше незабавното убийство на Генджи.

— О-о? Какъв план?

— Все още не знам — каза Кума. — Сигурно включва теб. Не знаеш ли?

— Не. — Хейко изплакна сапуна. След като вече бе чиста, тя пристъпи в дълбоката дървена вана. Водата бе много гореща. Тя бавно се снижи, докато не седна на дъното, а водата не я покри до шията. — Можеш да се обърнеш.

Кума я послуша. Лицето на Хейко бе изтрито от грима, дългата й коса бе мокра и несресана и тя му заприлича на малкото момиченце, което някога познаваше. Колко непредвидима е съдбата, колко близка до трагедията.

Хейко продължи:

— Смяната на решението на Каваками трябва да има нещо общо със смъртта на дядото на Генджи и с изчезването на чичо му.

— Може би — отвърна Кума. — Ако тези съобщения са верни, тогава родът Окумичи е на ръба на катастрофата. Идеална ситуация за жестоките злосторничества, които нашият сегашен работодател обича. А като се заговорихме за нашия работодател, не го приемай пренебрежително. Той не ти вярва.

— Той не вярва на никого. Това е смисълът на живота му. Недоверие.

— Нареди ми да те следя. Според мен това означава, че недоверието му към теб е по-голямо от обичайното. Внимавай, Хей-чан.

— А дали някой следи теб, за да се увери, че ти следиш мен?

Кума се разсмя:

— Той няма доверие на теб, не на мен.

— Толкова ли си сигурен? Той няма обичая да оповестява подозренията си на онези, които подозира. — Хейко поля главата си с вода. — Провери ли, за да си сигурен, че не те следят?

Кума се изправи на крака.

— По дяволите. Имаш право. Трябва да съм по-внимателен. По-добре да проуча. Внимавай, Хей-чан.

— И ти, чичо Кума.

По целия път до Йедо той бе в носталгично настроение. Колко бързо минаваше времето. Малкото момиче, на което той стана настойник преди петнайсет години, сега бе жена с невероятна красота. Наричаше го чичо Кума. Трябваше да знае истината. Вече бе достатъчно голяма. Това щеше да наруши заповедите му, но, по дяволите заповедите. Кума се усмихна сам на себе си. Само глупак би действал по любовни подбуди, бе казала тя. Тогава ме наречи глупак, помисли си Кума. През петнайсетте години на обучение той бе започнал да обича Хейко като дъщерята, която никога не бе имал. Във всеки конфликтен момент между дълга и любовта му той нямаше съмнение кое ще възтържествува.

Да, тя трябваше да знае истината. Следващия път, когато бъдат заедно, той ще й каже. За нея ще бъде трудно, много трудно. Ако светът бе по-добър, никога не би се наложило да разбира. Ако светът бе съвършен, не би имало значение. Ала този свят не бе по-добър и със сигурност не бе най-добрият от безбройното множество. Най-добрият бе Сухавати, Чистата земя на Амида Буда. Един ден те всички щяха да живеят там. Но не и днес.

Хейко постоя във ваната още няколко минути, след като Кума тръгна. Колко непреходен бе животът, мислеше си тя, колко непредсказуем. Ние ласкаем другите, мислим, че сме актьори на сцената, гении, които пишат собствените си пиеси, импровизираме нашите думи и сменяме основните линии на интригата и най-фините нюанси на всеки наш каприз. Може би по същия начин се чувстват дървените кукли бунраку14. Те не забелязват кукловодите, които насочват всяко тяхно движение.

От водата, която я обгръщаше, се издигаше пара. Ала тя чувстваше студ до мозъка на костите си. Генджи можеше да умре днес, а тя дори нямаше да разбере, преди да е станало фатално късно.

След банята тя остави косата си вързана на дълга конска опашка. Облече се в селски дрехи, като внимаваше да покрие всеки милиметър от кожата си, за да не бъде опетнена белотата й дори от най-слаб зимен слънчев лъч. После отиде в градината си и разкопа земята около зимните пъпеши. Докато работеше в градината, не мислеше за нищо друго, освен за онова, което правеше. Не й мина и мисъл за кланета, измяна или любов.

Слънцето отдавна бе отминало обедния си зенит, когато тя забеляза от юг да приближават четирима ездачи.

Генджи наведе глава от коня си.

— Почитаема селянко, казаха ми, че наблизо се намира прочутата красота на Йедо. Можеш ли да ми покажеш къде живее?

— Йедо е далеч — отвърна Хейко, — красотата е толкова преходна, а всяко жилище е непостоянно. Може ли вместо това да ви заинтересувам с малко гореща супа, за да ви предпазя от студа? — Тя посочи градината. — Направих я с тези зимни пъпеши. — Никога не би се облякла по този непривлекателен начин, ако й бе минала през ум и най-малката възможност, че той ще се отбие при нея. Същата сутрин вниманието му бе изцяло погълнато от чужденците. Генджи бе отишъл на пристанището специално да ги посрещне. Беше съвсем резонно да очаква той да бъде зает в града до края на деня. Но ето, следобед той беше тук, както личеше по всичко, се насочваше към възвишенията на ловна експедиция, а с него не се виждаше никакъв чужденец. Въпреки че притеснението й бе огромно, точно толкова бе голяма и радостта й. Генджи бе жив, тя също и ето че те бяха заедно. След онова, което Кума й бе казал сутринта, тя се наслаждаваше на ценността на тези неочаквани моменти.

— Вашето умение да обработвате земята е впечатляващо — каза Генджи. — Несъмнено в един свят с по-голямо равновесие и хармония жена, която притежава подобни земеделски способности, ще бъде ценена повече от жената, която е веща единствено в изкуството на спалнята.

— Твърде сте любезен, добри ми господине. — Хейко направи дълбок поклон, за да прикрие червенината, която изби по бузите й. — Ала нека не ви задържам повече. Несъмнено вие нямате търпение да отидете на любовна среща със знаменитата си дама.

— Супа от зимни пъпеши или легендарна красота — въздъхна Генджи, — това е труден избор. — Неудобството, което изпитваше тя, го забавляваше. Винаги бе толкова уверена в себе си. А сега тя бе излязла от пищното си облекло, стоеше с мотика в ръка и разкопаваше почвата като проста селянка. Това ли беше първият случай, в който я хващаше неподготвена? Поне според него беше така. Беше решен да му се наслаждава колкото е възможно по-дълго.

— Мъдрият мъж винаги би избрал супата — увери го Хейко, — особено в такъв студен ден. — Самодоволното изражение на Генджи я докарваше до бяс. Да му позволи да го забележи означаваше да му достави още по-голямо удоволствие. Не възнамеряваше да увеличава задоволството му.

— Питам се. Истинската мъдрост ще доведе до красота, нали? Какво би могло да стопли повече тялото и духа? — Вярно е, че я бе хванал в селско облекло и без грим. Ала негов ли беше триумфът? Лъскавата й коса падаше по гърба, сякаш бе принцеса от хейанската епоха15 отпреди хиляда години. Липсата на пудра, руж и други козметични примамки не я омаловажаваше. Напротив, обикновено скритото й вътрешно аз излъчваше виталност и интелигентност, които го удивляваха дори повече от очевидната й физическа привлекателност.

— Смея да предположа, че ваша светлост е зле информиран — настоя Хейко. — Красотата може да е по-студена от най-мразовития зимен ден. Любовта, а не красотата е тази, която сгрява.

— Точно казано, добра ми селянко. — Генджи укроти коня си, който бе станал нетърпелив от дългото стоене на едно място. — Никога не съм чувал такива правдиви думи от устата на която и да е куртизанка в Йедо. Нито една.

— Ваша светлост е твърде любезен. — Хейко се усмихна на Генджи. С този обикновен комплимент той възстанови достойнството си.

— Вие сте тази, която е твърде любезна — Генджи й отвърна с усмивка — и сте твърде красива, за да се криете в тази гора на Гинза. Командирът на кавалеристите ще дойде след малко тук с два свободни коня — един за вас, един — за прислужницата ви. Моля ви да отидете с него до Йедо, където ще намерите по-добра почва за вашите способности.

— Как бих могла да откажа подобна щедрост? — попита Хейко.

— Питам се колко ли дълго ще ме смятате за щедър. Сред способностите, които са ни необходими, са вашите познания по английски език.

О, не! Сега всичко й стана ясно. Нещо спешно е отделило Генджи от чуждестранните му гости. И той бе намислил тя да им бъде преводач и да им прави компания в негово отсъствие.

— Сбогом, Хейко. — Той дръпна юздите и обърна коня си по посока на Новия мост. — Ще се върна след седмица.

— Чакайте? Господарю Генджи! — Хейко направи няколко стъпки към него. — Не съм казала повече от няколко думи на английски, и то само пред вас. Как е възможно да ме оставите сама с чужденците?

— Прекалено скромна си. — Той се усмихна. — Отдавна смятам, че знаеш повече, отколкото показваш. Сега ще имаш възможността да покажеш, че съм прав.

— Господарю Генджи!

Ала той й се поклони от седлото, пришпори жребеца и се отдалечи в галоп, последван от тримата си спътници.

Когато Сайки пристигна с двата свободни коня, Сачико вече бе помогнала на Хейко да върне обичайния си вид. Грубоватият възрастен самурай не им каза и дума по обратния път до Йедо. Така беше по-добре. Хейко бе в твърде лошо настроение, за да води неангажиращ разговор.

Същата нощ Генджи и хората му се подслониха в селска къща в северния край на равнината Канто. На следващия ден щяха да влязат в Йошино, територията на владетеля Гайхо, един от заклетите врагове на Генджи.

Конфликтът им не бе на лична основа. Генджи дори не бе сигурен, че ще разпознае Гайхо, ако го види. В случай, че напрегнеше паметта си, тя му рисуваше неясен образ, лишен от детайлите. Пълен, жизнерадостен мъж на около шейсет години. Или на седемдесет. Дали носът му бе остър или широк? Тъмна или побеляла бе косата му? Тъмна, помисли си Генджи, чрез използването на боя. Това издаваше известна суетност. Значи освен пълен и жизнерадостен Гайхо бе и суетен. Кога се бяха видели за последен път? Преди близо три години по случай издигането на Токугава Йемочи за шогун. Седяха в двата противоположни края на стаята, така че Генджи успя да хвърли само бегъл поглед на Гайхо, докато минаваше край него. В интерес на истината той не бе сигурен, че мъжът, когото си представяше, бе Гайхо. Този непознат обаче би убил Генджи при наличието на най-дребен претекст.

През живота им, както и през живота на бащите, дедите и дори прадедите им, между двете семейства не се бе случило нищо. Не бяха отправени или нанесени никакви обиди, нямаше трагична любов, нито битки за територия, влияние или от гордост. Проблемът бе елементарен и от общ характер. Това бе същият проблем за всички родове, които управляваха в продължение на двеста години шейсетте владения в страната. Проблемът се наричаше Секигахара.

Секигахара беше малко селце в Западна Япония, което не се отличаваше с особено значение. Ала през четиринайсетата година от управлението на император Го-йозей там се бе случило нещо, което продължаваше да управлява живота в страната. През една късна есенна утрин, когато падна мраз, а мъглата се вдигна, двеста хиляди самураи се разделиха на две вражески армии и влязоха в бой в долината близо до селището. Половината от тях последваха Токугава Йеясу, великия владетел на Канто. Другата половина се струпаха под знамената на Ишида Мицунари, регент на Западна Япония.

Предшественикът на Генджи — Нагамаса, застана на страната на Ишида. Месец преди битката в един сън му се разкри, че родът Токугава ще бъде лишен от всички права и привилегии, включително от наследствения статут на велик владетел. Когато падна мрак, Нагамаса с още осемдесет хиляди самураи бяха мъртви, а Йеясу беше върховен управник. Скоро той стана шогун, а титлата остана за семейството му до ден-днешен.

Генджи не се съмняваше във валидността на съня на праотеца си. Той просто не бе определил вярно времето.

Въпреки че Нагамаса почина и родът Окумичи беше откъм губещата страна, той не беше унищожен. Достатъчно противници на Токугава бяха оцелели, за да предотвратят пълното му унищожение. В продължение на двеста шейсет и една години те поддържаха и обмисляха отмъщението. В същото време партизаните на Токугава, сред които бяха предците на Гайхо, заговорничеха за окончателното им унищожение. Ето това правеше Япония дълги години, докато чужденците развиваха науката си и завладяваха света. А сега може би, докато Япония продължаваше да води отново и отново същата древна битка, чужденците щяха да завладеят Япония.

— Господарю. — Селянинът излезе на колене от стаята, главата му бе притисната към пода като орен плуг. — Почитаемата ви баня е готова. — Слабото тяло на мъжа трепереше от страх.

Генджи искаше да му каже да стане. В крайна сметка това бе неговият дом и Генджи не беше нищо повече от неканен гост. Ала, разбира се, не можеше да го каже. Той, подобно на селянина, чиято къща бе ангажирал за нощта, спазваше древния, неподатлив на промени етикет.

— Благодаря — отговори Генджи.

Все още прегънат на две в поклон, селянинът бързо се отмести от пътя, така че господарят да може да премине, без да си направи труда да стъпва около собственото му скромно тяло. Две надежди изпълваха свитото му от страх сърце. Първата бе господарят да не намери за обидна за личността му простата селска вана. Съпругата и дъщеря му бяха окървавили ръцете си, тъй като я бяха търкали един час след пристигането на владетеля. Той отправи тиха молитва към Амида Буда ваната да е достатъчно чиста. Втората му надежда бе, че господарят, привикнал към легендарните куртизанки на Йедо, няма да прояви интерес към дъщеря му. Тя бе петнайсетгодишна, с току-що разцъфтяла женственост и се смяташе, че е красавицата на селото. Сега си пожела тя да е толкова невзрачна, колкото бе дъщерята на Муко. Отправи още една безмълвна молитва към Амида Буда, в която молеше Състрадателния за защита и милост през тази опасна нощ.

Отвън най-младият син на селянина, който се потеше обилно, се изтри и продължи да храни четирите коня под наблюдението на Таро. За конете на господаря нямаше подходяща храна, затова той бе тичал до съседното село и бе помолил старейшината за сено. Върна се с двайсет и пет килограмова бала на гърба. Искаше му се по-големият му брат Шиничи да е тук, за да му помогне. Ала преди месец той бе мобилизиран в армията на владетеля Гайхо. Кой знае къде беше и кога щеше да се прибере? Задаваше се война. Всички твърдяха така. Война срещу чужденците. Война между поддръжниците и враговете на шогуна. Война с иноземци и гражданска война едновременно. Хиляди, стотици хиляди, дори милиони щяха да умрат. Може би Шиничи щеше да е на по-безопасно място в армията, отколкото щяха да са те в стопанството. Генджи излезе от къщата. Момчето падна ничком и зарови глава в мръсотията.

Хиде и Шимода охраняваха банята. Генджи завари вътре жената и дъщерята на селянина. Те също бяха коленичили и бяха притиснали глави към земята. Подобно на селянина телата им трепереха от страх. Не биха се страхували толкова дори да беше демон от Ада. А като се размисли за това, всъщност каква бе разликата между демона и господаря за селянина?

Генджи чу, че от една от жените се изтръгна ридание. Без да погледне, знаеше, че това е майката. Съвсем естествено тя предполагаше, че той ще поиска да му помогнат при къпането, ще забележи колко голяма е дъщеря й и ще я вземе в леглото си през нощта. Това щеше да е така, ако бе спокоен по натура. В противен случай можеше да я обладае още тук, на пода, дори преди да се е изкъпал.

— Можете да вървите — обърна се към тях Генджи. — Предпочитам да се къпя сам.

— Да, господарю — успя да каже жената, след миг и дъщеря й промълви: — Добре, господарю. — Двете жени напуснаха банята, придвижвайки се назад на колене.

По-късно същата вечер, когато семейството се събра под складовия навес, всички започнаха да изказват предположения какъв е техният посетител.

— Трябва да е куриер от императорската столица — прошепна селянинът. — Изглежда прекалено фин, за да е воин.

— Тези коне са бойни — не се съгласи синът му. — Те едва изтърпяха присъствието ми. Ако този гологлав самурай не ги беше озаптявал, щяха да ме сритат до смърт, когато се опитвах да ги нахраня.

— Възможно е да се присъединят към армията на господаря Гайхо — обади се майката. — Надявам се, че е така. Колкото повече войници има, толкова повече в безопасност ще бъде нашият Шиничи. — Тя започна да реди тихо мантри към Амида Буда и ги отброяваше, сякаш държеше в ръце скъпоценната си молитвена броеница от сандалово дърво. Липсваше й, но беше щастлива, че я е подарила. Свещеният талисман беше около шията на първородното й дете — Шиничи. Несъмнено щеше да го запази от злото, да привлича доброто и да го предпазва. Беше едва шестнайсетгодишен и за пръв път се бе отделил от дома си.

— Възможно е — отговори бащата. — Този млад господар няма да е от голяма помощ в битката. Ала мъжете му изглеждат силни.

— Може да е принц — мечтателно отбеляза дъщерята. — Много е красив.

— Тихо! — изшътка бащата, плесна с ръце в тъмнината и достигна лицето й.

— Оу!

— Който и да е той, той е свикнал да взема онова, което иска. Ти ще стоиш тук, докато те не си тръгнат сутринта.

Ала четиримата им посетители си бяха тръгнали преди изгрев-слънце. Когато селянинът се върна в къщата си, той откри шал от жълта коприна, прилежно сгънат и поставен върху олтара на скромното им домашно светилище. Когато следващата седмица го занесе до Йедо, той откри, че той струва повече от припечеленото миналата година от оризовата реколта.

Генджи и неговите хора яздеха силните си коне и ги пришпорваха силно. С това темпо щяха да стигнат манастира Мушиндо по обяд. Успяха да пресекат провинция Йошино, без изобщо да срещнат войски на Гайхо. Отвъд следващия поток бе територията на приятеля на Генджи Хиромицу, велик владетел на Ямакава. Хиромицу бе другият човек, когото Генджи щеше да разпознае трудно. Беше му приятел в същия смисъл и по същата причина, по която Гайхо му беше враг. Някой от предците на Хиромицу беше застанал на губещата страна при Секигахара.

Когато изминаха и последната извивка на пътя преди границата, те срещнаха петима самураи начело на колона от четирийсет копиеносци. Те също вървяха на югозапад като другите, които бе видял Таро.

Генджи забави ход и даде възможност на групата войници да минат встрани на пътя. Въпреки че не носеше герб и флаг, неговият начин на обличане, конят и амунициите му, както и поведението на придружителите му ясно го идентифицираха като владетел. Светският обичай изискваше онези с по-нисък ранг да направят път.

Ала тези хора не го сториха. Техният водач се развика:

— Хей, вие там, направете път!

Генджи дръпна юздите на коня си, за да го спре. Беше видял войниците отдавна, можеше да скрие хората си и да излезе на пътя, когато станеше чисто. Ала вече бе твърде късно за това. Не можеше и с достойнство да се подчини и да се отмести от пътя пред един наглец с такова ниско потекло. Той седеше спокойно на седлото и чакаше препятствието да бъде отстранено.

Хиде пришпори коня си напред и спря пред водача на малката войска. После се обърна към него:

— Високопоставена персона, която пътува инкогнито, ви удостоява да мине край вас!

Самураят се изсмя.

— Високопоставена персона? Не виждам такава. Само четирима мърляви странници далеч от родните си места. Напуснете пътя! Пътуваме по заповедите на владетеля Гайхо. Имаме предимство.

— Подчинете се, както отговаря на положението ви. — Хиде беше бесен. — Не разпознавате ли владетел, когато го видите?

— Има владетели и владетели. — Присмивайки се, самураят сложи ръка на двуцевния кремъчен пистолет, който бе запасан на пояса му. — Времената се менят. Издигат се силните. Деформираните останки от миналото ще бъдат пометени.

Последвалите събития се развиха светкавично.

Хиде не каза и дума повече. Стоманата проблесна в ръцете му и прокара тънка червена линия по тялото на водача от лявата страна на врата му до дясната му подмишница. След миг трупът на мъжа бе разчленен на две и кръвта бликна във въздуха във всички посоки.

Обляният в кръв самурай, който беше до падащото тяло, се опита да извади меча си. Преди дори сантиметър от острието да се е показал от ножницата му, стрелата на Шимода прониза сърцето му и той също се свлече от седлото.

— Аи-и-и-и-и! — Мечът на Таро зае позицията на коса и той пришпори коня си по посока на насреща стоящите войници.

Един от останалите самураи на кон размахваше меча си във въздуха и издаваше команди:

— Формирайте бойни редици! Формирайте бойхх-х-х…! — Той стисна с все сила стрелата, която изведнъж се заби в гърлото му, пусна меча и падна от коня си.

Колоната на копиеносците се разкъса, те хвърляха оръжието си и панически крещяха. Повечето от тях избягаха в гората. Онези, които имаха по-малко късмет, се обърнаха и хукнаха по пътя. Именно те станаха обект на преследване от страна на Таро. Той пореше въздуха с острието на меча си вляво и вдясно от главата на коня, галопирайки през тях. Мръсотията по пътя му се превръщаше в кървава каша.

Друг от самураите, който побягна, получи стрела високо в гърба си.

Хиде стъпка слабата съпротива и на последния конник, като сряза шийната му вена.

Таро се обърна обратно и се върна по пътя, по който бе минал. Последният останал противник вдигна ръце, за да се предпази от смъртта, и изкрещя за сетен път.

Генджи въздъхна. Всичко свърши. Тръгна с коня си през труповете, които покриваха пътя. Животът на всички тези хора бе пропилян. И за какво? За нарушаване на етикета? За задръстване на пътя? Просто една историческа злополука? Без дори да има потвърждението от пророческите си способности, Генджи бе сигурен, че подобно безсмислено насилие няма да бъде част от бъдещия свят. Не бе възможно.

Шимода погледна първия мъртъв мъж. Обърна се към Хиде:

— Какво ти каза, че те накара да действаш така мълниеносно?

— Каза ми: „Времената се менят.“ — Хиде избърса острието си. — После негодникът направи обидна забележка за „останките от миналото“.

Шимода рече:

— Времената се менят, стават по-лоши. Хора с ниско потекло да проявят подобна арогантност! Само преди седем години никой не би си позволил да допусне такова неуважение. — Преди седем години американският комодор Пери бе влязъл в залива Йедо със своите параходи и оръдия.

— Направихме им услуга. — Таро тръсна меча си, за да го изчисти от кървавия хрущял по него. — Спестихме им едно безполезно пътуване. Където и да отиваха, с когото и да щяха да се бият, щяха да бъдат победени. Какви безполезни страхливци.

Хиде отбеляза:

— Чужденците ни унищожават без бой. Губим пътя от самото им присъствие.

Генджи поглеждаше всеки от умрелите по пътя си. Последният, десетият, бе отправил безжизнен поглед към ясното зимно небе, черепът му зееше отворен. Дясната му ръка бе останала свързана с лакътя чрез някаква натрошена кост и сухожилие. Лявата му ръка свършваше с китката. Дланта бе паднала близо до краката му. Това изобщо не бе човек. Лицето принадлежеше на младеж, едва излязъл от детските си години, не повече от петнайсет или шестнайсетгодишен. Около врата му имаше дървена молитвена броеница. Амулет на надеждата. На всяко малко парченце сандалово дърво бе издълбана свастика, будисткият символ на безкрайността.

— Не са виновни чужденците — обади се Генджи. — Вината е наша.

Случилото се бе нещастие, но имаше и добра страна. Хиде, Шимода и Таро бяха показали храброст. Генджи изпита задоволство, че така добре умее да преценява характерите на хората.

5 Видения

След като прекара пет дни с чужденците, Хейко започна да ги разбира много по-добре. Особено мистър Старк. Той говореше провлечено и удължаваше гласните, което забавяше потока от думи и правеше езика по-разбираем. Думите на мис Гибсън бяха по-насечени и бързи. А преподобният Кромуел, ох, дори когато Хейко разпознаваше думите, тя често не можеше да направи връзката между тях. Мистър Старк и мис Гибсън му отговаряха, сякаш бе казал нещо смислено, но Хейко смяташе, че е възможно те просто да проявяват любезност към ранения мъж.

Преподобният Кромуел спеше през повечето време, а под затворените клепачи очите му се въртяха лудо. Когато беше буден, беше на ръба на буйството и не се успокояваше без постоянните и най-нежни молитви на мис Гибсън. Визитите на доктор Одзава изглежда, го обезпокояваха най-силно. Може би поведението на доктора разкриваше значението на японските думи.

— Половината от червата и стомахът му не функционират — твърдеше доктор Одзава. — Травмата върху жизненоважни органи е тежка. Отровна жлъч замърсява кръвта му. Той все още диша. Трябва да призная, че съм неспособен да направя каквото и да било.

— Какво казва лекарят? — попита мис Гибсън.

— Казва, че преподобният Кромуел е много силен — отвърна Хейко. — Въпреки че не може да предвиди какво ще се случи, състоянието му е стабилно, което е обещаващо.

Кромуел посочи лекаря:

— „Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него.“16

— Амин — рече мис Гибсън, последва я мистър Старк.

Доктор Одзава погледна Хейко въпросително.

— Той изрази благодарност за грижите ви — обясни Хейко — и се помоли според собствената си религия за вашето добруване.

— Аха. — Доктор Одзава се поклони на преподобния Кромуел. — Благодаря ви, почитаеми чуждоземни свещенико.

— Ти си дете на дявола, ти си враг на цялата справедливост.

Мнението на Хейко, което тя не изрази пред никого, бе, че преподобният Кромуел полудява от раните си. Това обясняваше думите му. Никой здравомислещ човек не би ругал някой, който правеше всичко възможно да се грижи за него.

Макар Хейко да разбираше чужденците значително по-добре след петте дни, тя все още не проумяваше защо Генджи я бе изпратил при тях. На пръв поглед причината бе очевидна; трябваше да им прави компания, да им превежда, да намалява изолацията им, докато той отсъстваше. Това й даваше пълната свобода да ги проучва щателно — така, както при други обстоятелства би било невъзможно. Именно това не разбираше. В даденото положение можеше да бъде само човек, на когото Генджи вярваше безпрекословно. Но доверието трябваше да се основава на информация, а той не знаеше почти нищо за нея. Хейко имаше сложно минало, което чакаше да бъде разкрито. Място на раждане, родители, приятели от детството, по-възрастна наставница гейша, ключови събития, значими места на развитие на действията. Фактите се трупаха изкусно, за да скрият най-значимия — че тя бе агент на тайната полиция на шогуна. Всичко изискваше сериозно разследване. Ала Генджи не бе проявил друг интерес към нея, освен към това коя всъщност е тя. В неискрения свят на великите владетели само най-малките деца бяха това, което са. Ако той наистина й вярваше, той показваше самоубийствено лоша преценка. Тъй като това бе доста невероятно, тя отново и отново стигаше до един и същ извод.

Генджи знаеше коя е.

Как бе разбрал, тя нямаше представа. Възможно бе слуховете за представителите на рода Окумичи да са верни — това че във всяко поколение един от тях можеше да гадае бъдещето. Ако беше той, тогава щеше да знае нещо, което не бе известно на нея — дали ще го предаде или не. Дали доверието му означаваше, че тя няма да го предаде? Или че ще го направи и той приемаше бъдещето като фаталист?

Иронията не й убягна. Подозренията и объркването й нарастваха от очевидната липса на подобни прояви от негова страна. Да не би зад проявата на доверие да се криеше някаква тайна измама? В продължение на пет дни Хейко размишляваше по въпроса, а не стигаше дори до сянка на отговор. Беше напълно разстроена.

— Давам пени, за да разбера мислите ви — мис Гибсън й се усмихваше. Седяха в стая, която гледаше към вътрешния двор. Тъй като денят бе необичайно мек за сезона, всички плъзгащи се врати бяха отворени и превръщаха пространството в нещо като градински павилион.

— Пени? — попита Хейко.

— Пени е най-малката ни монета.

— Нашата най-малка монета е сен. — Хейко разбра, че мис Гибсън всъщност й предлагаше да й плати, за да разбере какво мисли. — Питате ме какво мисля ли?

Мис Гибсън отново се усмихна. В Япония невзрачните жени се усмихваха по-често от красивите. Това бе естествено, подкупващо усилие, което очевидно бе практикувано и от невзрачните американски жени. Мис Гибсън се усмихваше много свободно. Хейко смяташе, че това е добър навик. Той подчертаваше индивидуалността й и отклоняваше вниманието от тромавостта й. „Тромава“ беше слаба дума, за да се опише злощастната липса на физически дадености у американката. Ала след като Хейко бе започнала да я опознава, у нея се зароди привързаност към милата и нежна персона, която се криеше под отблъскващата, тромава външност.

— Това би било проява на неучтивост — обясни мис Гибсън. — Когато кажа: „Давам пени, за да разбера мислите ви“, аз показвам, че ми се струвате замислена и ви предлагам да ви изслушам, ако желаете. Това е.

— А, благодаря ви — самата Хейко също се засмя съвсем свободно. Това бе тайната на чара й. Докато останалите прочути гейши в Йедо се държаха високомерно, Хейко, най-красивата от тях, се усмихваше често като обикновено селско момиче. Ала само на онези, на които отдаваше предпочитание. Сякаш в тяхно присъствие тя имаше чувството, че красотата й е без значение, че сърцето й — незащитено, открито — им принадлежеше. Всичко това, разбира се, бе представление и всички го знаеха. Представлението обаче бе толкова ефективно, че мъжете с радост си плащаха за него. Не беше представление единствено с Генджи. Тя се надяваше той да не го разбира. Ако проумееше какво става, тогава щеше да му стане ясно, че тя го обича, а ако той узнаеше това, цялото равновесие щеше да бъде нарушено. Може би знаеше и затова й вярваше. И ето че мислите й отново я върнаха към това, което я терзаеше. Какво мислеше Генджи?

Хейко продължи:

— Мислех си колко ли ви е трудно, мис Гибсън. Годеникът ви е ранен. Вие сте далеч от дома и семейството. Това е най-трудната ситуация за една жена, нали?

— Да, Хейко. Най-трудната ситуация. — Емили затвори книгата, която четеше. Сър Уолтър Скот бе любимият писател на майка й, а сред неговите книги тя на практика обожаваше „Айвънхоу“. Освен медальона от нея това бе единственият друг спомен, който Емили запази след продажбата на фермата. Оттогава тя често препрочиташе любимите пасажи на майка си, припомняше си гласа й и плачеше в самотата на школата, мисията, кораба, а сега и тук, на това самотно място, далеч от гробовете на близките й. Зарадва се, че не плачеше, когато Хейко се появи. — Моля те, наричай ме Емили. Така би трябвало, след като аз ти казвам Хейко. А можеш да ми кажеш фамилното си име и аз също ще се обръщам към теб с „мис“.

— Аз нямам фамилно име — отговори Хейко. — Не съм от благороден произход.

— Моля? — Емили бе поразена от изненада. Същото бе положението на крепостните селяни в „Айвънхоу“. Ала така е било преди стотици години, по време на мрачното европейско Средновековие. — Не чух ли един прислужник да се обръща към теб с друго име, по-дълго?

— Майонака-но-Хейко, да. Това е пълното ми име на гейша. То означава „Среднощно равновесие“.

— Какво е името гийшо? — попита Емили.

— Гейша — каза бавно Хейко.

— Гейша — повтори Емили.

— Да, така е правилно — насърчи я Хейко. Тя помисли какво е прочела в английския речник на Генджи. — Вашата най-близка дума за това вероятно е „проститутка“.

Емили беше толкова шокирана, че дори не можеше да говори. „Айвънхоу“ падна от скута й. Тя се наведе да вдигне книгата, благодарна за възможността да не гледа Хейко. Изобщо не знаеше дори какво да мисли. През цялото време бе смятала, че домакинята й е високопоставена дама, роднина на владетеля Генджи. Сторило й се бе, че всички слуги и самураи се отнасят към Хейко с голямо уважение. Беше ли пропуснала нещо измамно в поведението й?

— Изглежда, има някаква грешка в превода — съумя да каже Емили, а бузите й все още бяха червени от притеснение.

— Да, може би — отвърна Хейко. Мис Гибсън или Емили, както я бе помолила да я нарича, я бе изненадала, колкото и тя бе изненадала Емили. Какво толкова обезпокоително бе казала?

— Знаех си, че е така. — Емили бе чула думите й с огромно облекчение. За нея проститутка бе една от онези алкохолизирани, нападнати от болести несретници, които понякога търсеха убежище в къщата на мисията в Сан Франциско. Тази елегантна млада жена, по-скоро дете, едва ли можеше да има нещо общо с това.

Когато Емили изпусна книгата си, Хейко търсеше правилната английска дума, за да обясни различните класи при жените компаньонки. На всяка обществена прослойка отговаряше по една. На дъното бяха неумелите, които доставяха обикновено сексуално облекчение. Забранените пренаселени улички на района за удоволствие Йошивара бяха пълни с тях — главно селски момичета, поели задължението да изплатят семейни дългове. На върха бяха няколко избрани гейши, като нея самата, отгледани от детството, които подбираха внимателно с кого и как ще прекарат времето; за нейната компания и предпочитания може и да се плащаше, но само ако тя пожелаеше, тъй като никой не бе принуден. Освен това имаше безкрайни градации на цени, услуги, талант и красота. Когато видя продължаващото притеснение на Емили, Хейко се поколеба. Тя предполагаше, че всичко в Япония има своето съответствие в Америка и обратното. Думите бяха различни, защото езиците бяха различни, но смисълът бе един и същ. Хората навсякъде имаха еднакви нужди и желания. Така поне мислеше тя.

— В Америка някои дами от добро потекло стават гувернантки — започна да обяснява Емили, която все още се опитваше да преодолее внушението на думите на Хейко. — Гувернантката учи децата от семейството на маниери, грижи се за благополучието им, дори понякога им преподава определени предмети. Да не би да си имала предвид това?

— Гейшата не е гувернантка — рече Хейко. — Гейшата е жена компаньонка от най-висок ранг. Ако не съм използвала правилната дума, моля те, поправи ме, Емили.

Емили погледна Хейко с широко отворени очи. Беше неин християнски дълг да бъде честна, независимо колко болезнена щеше да е истината. — Нямаме такава дума, Хейко. В християнските страни подобна работа не се смята за почтена; в интерес на истината, тя е противозаконна.

— В Америка няма ли проститутки?

— Има — отговори Емили, — заради човешкото нравствено падение. Но проститутките трябва да се крият от полицията и да разчитат на ужасни престъпници за закрила и поддръжка. Животът им се скъсява от насилие, пристрастеност към пороци и болести. — Тя въздъхна дълбоко. Всяко съвкупление извън брака бе грях, но несъмнено имаше степени на греховете. Не можеше да повярва, че Хейко наистина е искала да каже проститутка. — Понякога богатите мъже с позиции във властта имат любовници. Жени, които обичат, но които не са им съпруги по силата на закона или в очите на Господ. Може би „любовница“ е по-точна дума от „проститутка“.

Хейко не мислеше така. „Любовница“ и „наложница“ си приличаха много, но никоя от тези думи не бе така близко до „гейша“, както „проститутка“. В цялото отношение на Емили по въпроса имаше нещо странно, което показваше, че е изпълнена със съмнения. Каква бе причината? Възможно ли бе тя самата да е била проститутка и да се срамува от миналото си? Тя не би могла да бъде еквивалент на гейша, разбира се. Независимо колко големи бяха уменията и чарът й, те не можеха да компенсират ужасния й външен вид.

— Може би — съгласи се Хейко. — Нека попитаме господаря Генджи, когато се върне. Той знае езика по-добре от мен.

Идването на брат Матю спести на Еми неудобството да отговаря на това възмутително предположение.

— Брат Зефаная те вика — съобщи й той.

— Искаш да ми кажеш, че през последните четири дни чичо ми е бил в оръжейницата? — Генджи положи върховни усилия да не се разсмее. Притеснението на абат Сохаку се виждаше отдалеч.

— Да, господарю — потвърди Сохаку. — Направихме три опита да го заловим. Първия път получих това. — Той посочи релефния белег на челото си. — Ако беше използвал истински меч вместо дървен, щеше да ми спести безчестието да съм жив и да ви докладвам.

— Не бъди толкова взискателен към себе си, преподобни абате.

Сохаку продължи мрачно:

— Втория път той сериозно рани четирима от моите хора, по-точно монаси. Един от тях все още е в кома и вероятно няма да се възстанови. Третия път влязохме с лъкове и стрели от зелен бамбук. Не най-доброто, но достатъчно добро според мен, за да го обезвредим. А той скочи върху буретата с барут, смееше се и държеше в ръката си запален фитил. Повече опити не сме правили.

Генджи приседна на малко възвишение под платнен навес на петдесет крачки от оръжейницата. Монасите, които не бяха на стража, седяха в редици пред него и изглеждаха не толкова като монаси, колкото като самураи, които очакват команди. Преди шест месеца дядо му тайно бе вкарал най-добрите си конници в манастира. Според версията те бяха изоставили светския живот в знак на протест срещу сприятеляването с мисионерите от „Правдивото слово“. Идеята, разбира се, беше да се накарат враговете му да тънат в догадки. Кой, виждайки тези мъже с очевидно поведение на воини, би се заблудил, че са станали монаси, отказали се от светския живот?

— Е, предполагам, че трябва да отида и да разговарям с него. — Той стана от възвишението и се запъти към оръжейницата, последван от Хиде и Шимода. От другата страна на барикадата се чуваше мърморене. — Чичо, аз съм Генджи. Влизам. — Той посочи към барикадата и неговите хора започнаха да махат препятствията. В оръжейницата стана съвсем тихо.

— Господарю, моля ви, внимавайте — тихо каза Хиде. — Таро ни каза, че владетелят Шигеру напълно е полудял.

Генджи отвори вратата. Отвътре го връхлетя силно зловоние, което сякаш го окъпа. Той се отдръпна назад.

— Простете ми. — Сохаку му предложи парфюмиран шал. — Толкова съм свикнал със създалото се положение, че не се сетих да ви предупредя.

Генджи отхвърли с жест предлагания му шал. Би искал да го използва, но ако покриеше лицето си, Шигеру може би нямаше да го познае. Той успя да установи контрол върху спазмите на стомаха си вследствие отвратителната миризма и отново застана на прага. Шигеру седеше като маймуна на задните си крака в дъното на затвореното пространство, покрит със собствената си мръсотия. Чисти бяха единствено двете остриета, които държеше в ръцете си. Те просветваха така ярко, сякаш излъчваха собствена светлина.

— Много съм разочарован да те заваря в подобна мръсотия — заговори тихо и спокойно Генджи. — От една страна, аз съм само твой племенник. От друга, съм твой господар, великият владетел на Акаока. Като твой племенник съм задължен да те посетя там, където си. Като твой господар не мога да си позволя да търпя подобна мръсотия. Като твой племенник те моля да се погрижиш за здравето си. Като твой господар ти нареждам да ми се представиш след час и да дадеш обяснение за своето крайно неподходящо поведение.

После се обърна и слезе бавно по стъпалата. Ако Шигеру не го атакува през следващите един-два удара на сърцето, имаше голям шанс да се подчини на заповедта му.

Фигурата на Генджи, очертана на прага, започна да се смалява. Гърбът му бе незащитен! Сега бе моментът да се извърши пречистването на кръвната линия на Окумичи. Мускулите на Шигеру се напрегнаха, после се отпуснаха. Той отскочи напред безшумно и мълниеносно. Или поне тялото му го стори. Накъсаните му мисли, прекъсвани от бели петна, се рееха навсякъде със свой деформиран ритъм.

Шигеру беше с баща си. Бяха застанали на конете си на ръба на скалите при нос Мурото. По онова време владетелят Киори бе по-млад, отколкото Шигеру в оръжейницата, а Шигеру бе по-млад от собствения си син към момента на смъртта му.

— Ще говориш за предстоящи събития — казваше му баща му. — Ще ги виждаш така ясно, както виждаш сега вълните отдолу.

— Кога, татко? — попита Шигеру. Нямаше търпение това да стане. По-големият му брат Йоримаса би трябвало да управлява провинция Акаока след баща им, но ако Шигеру беше този с пророческите способности, той трябваше да бъде уважаван така, както владетелят Киори. Тогава Йоримаса нямаше да е толкова арогантен, нали?

— Не след дълго и се радвай.

— Защо трябва да се радвам? — нацупи се Шигеру. Не това искаше да чуе. То означаваше единствено, че Йоримаса ще продължи да го управлява. — Колкото по-скоро започна да виждам бъдещето, толкова по-добре.

Баща му го изгледа продължително, преди да заговори отново.

— Прояви търпение, Шигеру. Каквото има да се случва, то ще се случи, независимо дали го знаеш или не. Повярвай ми, невинаги да си информиран е по-добрият вариант.

— Познанието трябва да е по-добрият вариант — възпротиви се Шигеру. — Тогава никой не може да те хване неподготвен.

— Винаги някой ще може да те хване неподготвен, защото независимо колко знаеш, никога не можеш да знаеш всичко.

— Кога, татко? Кога ще мога да виждам бъдещето.

Баща му отново го изгледа безмълвно. На Шигеру дори му се стори, че няма да каже и дума, но той заговори:

— Трябва да цениш времето, преди това да стане, Шигеру. Ще бъдеш много щастлив. В разцвета на мъжеството си ще се влюбиш в много достойна и смела жена. За късмет и тя ще се влюби в теб. — Баща му продължаваше да се усмихва, въпреки че по лицето му се стичаха сълзи. — Ще имаш силен, смел син и две красиви дъщери.

Шигеру изобщо не се интересуваше от това. Беше едва шестгодишен. Не мечтаеше за любов. Не мечтаеше за синове и дъщери. Мечтаеше да бъде истински самурай като прославените си деди.

— Ще спечеля ли много битки, татко? Ще се страхуват ли от мен другите мъже?

— Ще спечелиш много битки, Шигеру. — Баща му изтри сълзите си с широкия ръкав на кимоното си. — Другите мъже ще се страхуват от теб. Ще се страхуват много.

— Благодаря ти, татко! — Шигеру бе много щастлив. Беше получил пророчество! Беше си обещал винаги да помни този благодатен ден, звука на вълните, ласката на вятъра, движението на облаците по небето.

— Слушай ме, Шигеру. Това е много важно. — Баща му се протегна и го хвана за рамото. — Когато започнат виденията ти, някой ще те посети. Първото ти желание ще бъде да го убиеш. Не нанасяй удар. Спри. Помисли. Обърни внимание на това, което е там. — Баща му го стисна още по-здраво. — Ще запомниш ли какво трябва да направиш?

— Да, обещавам — отвърна Шигеру, уплашен от настоятелността на баща си.

Сега, с насочен срещу Генджи меч, това отдавнашно обещание освети цялото същество на Шигеру. След миг остро лезвие с дължината на човешка ръка ще се забие в гърба на Генджи, ще разчлени гръбнака му, ще пробие сърцето му и ще излезе през гръдния му кош. Шигеру се вгледа във внезапно появилото се просветление на ума си и видя това, което най-малко е очаквал.

Нищо.

Шигеру спря. Беше направил само една стъпка към прага. Генджи току-що се бе обърнал. Беше минал миг, не повече.

Шигеру се заслуша. Не чу нищо, освен слаб звук от стъпките на Генджи и песента на птиците в гората. Огледа се. Видя само вътрешността на оръжейницата, гърба на Генджи и изгледа към манастирския двор в рамката на вратата.

Виденията си бяха отишли.

Съвпадение ли беше, или присъствието на Генджи ги бе прекъснало? Не знаеше. Не се интересуваше. Поривът да убива бе изчезнал заедно с виденията.

Мечовете паднаха от ръцете му и той излезе през вратата. Самураите от двете страни отстъпиха и се поклониха. Той забеляза, че ръцете им са върху дръжките на мечовете, а очите им го следят неотклонно. Шигеру започна да сваля дрехите си, докато вървеше към задната страна на кухнята, където бе банята.

— Къде е Сохаку? — попита Шигеру самурая, който го следваше. — Кажи му, че трябва да ми заеме облекло, подходящо за аудиенция с владетеля Генджи. Самураят каза:

— Добре, господарю — но продължи да го следва.

Шигеру спря и самураят спря.

— Отивай да направиш каквото ти поръчах. — Той пусна на земята последната си мръсна дреха. Щяха да ги изгорят. Никое пране не можеше да ги изчисти. Шигеру разпери ръце. — Какво мислиш? Че ще избягам така — гол и покрит с лайна, посред зима? Само луд човек би го направил. — Засмя се и продължи. Не погледна повече назад да види дали самураят го следва.

Когато влезе в банята, не се изненада, когато видя, че ваната вече е пълна с вода, от която се вдигаше пара. Генджи винаги е бил оптимист.

Шигеру се изми грижливо три пъти, преди да влезе във ваната. Едва когато се увери, че е чист, чак тогава се потопи във водата с въздишка на удоволствие. Колко дълго не се бе къпал? Дни, седмици, месеци? Не можеше да си спомни. Би било изключително приятно да остане обгърнат в меката топлина още известно време. При други обстоятелства би направил точно така. Но неговият господар го очакваше. Шигеру излезе от водата.

От тялото му се вдигаше пара, сякаш беше кратер на вулкан. На земята бяха поставени нови сандали. Той ги обу, обгърна тялото си с кърпа и влезе в жилищното крило на храма. Там двама монаси му помогнаха да облече дрехите, които му бяха заели. От раменете му стърчаха твърдите подплънки на жакета камишимо, който носеше над кимоното. Долната част на кимоното се скриваше в панталони хакама с широки крачоли. Цялата формалност на облеклото му беше напълно подходяща за аудиенция с неговия господар в полеви условия. Беше почти готов.

— Къде са мечовете ми?

Двамата монаси се спогледаха. Най-сетне единият от тях каза:

— Господарю, казаха ни да не ви даваме оръжия.

И двамата монаси бяха напрегнати, сякаш очакваха акт на насилие. Ала Шигеру просто се поклони смирено. Разбира се, след всичко, което бе направил, нямаше да му разрешат да носи оръжие в близост до Генджи. Той последва монасите навън, където го чакаше господарят му.

— Спри — нареди Генджи.

Шигеру спря. Може би нямаше да го допуснат дори да влезе под навеса. Не виждаше друго място, подготвено за екзекуцията му. Това не означаваше непременно нещо. Възможно бе Генджи да бе решил да няма формален акт. Двамата самураи, които придружаваха владетеля от Йедо, можеха просто да го съсекат тук и сега.

Генджи се обърна към Сохаку с думите:

— Как смееш да позволиш на почитаем васал да се появява в мое присъствие полугол.

— Господарю Генджи — каза Сохаку, — моля ви да бъдете предпазлив. От неговите ръце бяха убити или осакатени петима от моите хора.

Генджи гледаше право напред безмълвно.

Тъй като нямаше друг избор, Сохаку му се поклони, после кимна на Таро. Таро изтича до оръжейницата и се върна с два меча — дълъг катана и по-къс уакидзаши. Поклони се на Шигеру и му подаде оръжията.

Докато Шигеру ги запасваше, Сохаку леко промени позата си, както седеше. Когато Шигеру извадеше меча си срещу Генджи, Сохаку щеше да го прикрие с тялото си. Това би дало възможност на Хиде и Шимода, както и на другите въоръжени самураи, които присъстваха, да убият Шигеру, ако можеха. Най-малкото те щяха да го възпрепятстват, а монасите можеха да се нахвърлят върху него групово, преди да се е докоснал до Генджи. Въпреки че Сохаку беше абат на дзенбудистки храм, той не намираше кой знае какво успокоение в дзенбудизма. Дзенбудизмът учеше хората как да живеят и как да умрат, но не казваше нищо за живота в отвъдното. Сега, когато беше на път да напусне този свят и да влезе в отвъдния, Сохаку мълвеше наум молитва на будистите хонганджи. Наму Амида Буцу. Нека ме благослови Буда на Безкрайната светлина. Нека Състрадателният ми покаже пътя към Чистата земя. Дори докато се молеше, Сохаку следеше всяка стъпка на Шигеру към техния седнал владетел.

Шигеру коленичи на рогозката пред възвишението и се поклони дълбоко. Виждаше племенника си за пръв път, откакто той бе поел управлението на провинция Акаока. По принцип подобна среща трябваше да е много официална, двамата щяха да си разменят подаръци, а Шигеру, като всеки васал, щеше да предаде живота си и живота на семейството си в служба на владетеля. Сега обаче обстоятелствата бяха далече от нормалните. От една страна, Генджи бе станал владетел, защото Шигеру беше отровил предишния, собствения си баща. От друга, сега той нямаше семейство, чийто живот да предаде на господаря, тъй като бе убил всичките му членове преди три седмици. Държеше главата си притисната към рогозката. Не знаеше какво друго да направи. Това бе съд. Трябваше да бъде. Притискаше главата си и чакаше смъртната присъда.

— Е, чичо — внимателно заговори Генджи, — нека приключим с това, за да можем да разговаряме истински. — После продължи с по-силен и властен глас: — Окумичи Шигеру, по каква причина окупирахте оръжейницата на този храм?

Шигеру вдигна глава. Долната му устна се отпусна от изненада. Защо Генджи му говореше така тривиално?

Генджи кимна, сякаш Шигеру му бе отговорил.

— Разбирам. А какво те накара да мислиш, че оръжията не са добре подсигурени.

— Господарю. — Само една дума успя да излезе от пресъхналото гърло на Шигеру.

— Добре свършена работа — продължи Генджи. — Твоята пламенност в защитата на оръжията е вдъхновяваща за всички нас. Сега, друго нещо. Както знаеш, падна ми се високата чест да поема управлението на нашата родова провинция. Всички други васали потвърдиха верността си към мен. А, ти, ще я потвърдиш ли сега или не?

Шигеру се обърна към присъстващите. Лицата им изразяваха същата изненада, както и неговото. Особено Сохаку гледаше, сякаш беше изпаднал в агонията на сърдечен пристъп.

Генджи се наведе напред. После заговори спокойно:

— Чичо, направи обичайното движение и можем да приключим.

Шигеру отново се поклони на рогозката. После вдигна глава и се протегна към мечовете си.

Всички присъстващи се изправиха на крака до един и като един се приведоха към него. С изключение на Генджи.

Гласът му издаваше гняв:

— Вие сте дошли тук да се следвате пътя на дзенбудизма, като се учите от старите майстори, да прочистите съзнанието си от заблуждения и да видите света такъв, какъвто е. И въпреки това сте неспокойни и скачате на крака като въшлясали отрепки. Какво сте правили през последната половин година? — Той не отклони поглед, докато те не заеха отново местата си.

Шигеру изтегли от пояса си мечовете, ножниците и всичко друго. Поклони се и вдигна оръжията над главата си, после се приближи на колене в подножието на възвишението. Това бе всичко, което можеше да предложи на своя господар. Не можеше да измисли какво да каже, затова не каза нищо.

— Благодаря ти — каза Генджи. Той взе мечовете и ги сложи вляво на възвишението. После се обърна надясно и взе други мечове. Шигеру ги позна веднага. Бяха дело на великия ковач на мечове Кунимицу в късния период Камакура17. Никой не бе ги носил от клането при Секигахара, когато бяха прибрани от ръцете на техния умиращ прародител Нагамаса.

— Очаква ни време на голяма опасност. — Генджи протегна мечовете към Шигеру с двете си ръце. — Всички кармични дългове ще бъдат изплатени. Ще застанеш ли до мен в предстоящите битки?

От дете ръцете на Шигеру не бяха треперили при допира с оръжие. Сега те трепереха, когато пое тотемните остриета.

— Да, господарю Генджи. — Шигеру вдигна високо мечовете на прародителите си и се поклони ниско.

Ужас вледени кръвта на Сохаку. Неговият господар току-що бе приел верността на човек, който със собствените си окървавени ръце бе довел техния древен род до ръба на унищожението. Убиецът на баща, съпруга и деца. Най-непредсказуемият, най-опасно непостоянният лунатик от всички японски провинции.

С едно необяснимо действие владетелят Генджи бе обрекъл себе си и всички свои последователи.

Емили седеше до леглото на Зефаная. Усещаше ръката му в дланите си студена и тежка. Освен това бе и по-твърда, отколкото преди час. Лицето му беше отпуснато и спокойно, като на спящо дете, но и сиво като каменен барелеф. Обгръщаха го парфюмирани чаршафи. В четирите ъгъла на стаята постоянно горяха пръчки от сандалово дърво. Те не намаляваха зловонието, което се носеше от разлагащата се плът. Вместо това от безполезното ароматизиране лошата миризма ставаше още по-тежка, по-наситена, по-задушаваща. Тя трепереше, беше на ръба да й прилошее и се бореше с жлъчния сок, който се надигаше в гърлото й.

— Имах видение — промълви Кромуел. Той вече не чувстваше болка. Всъщност той вече изобщо не усещаше тялото си. Сетивата му бяха намалени от пет на две. Виждаше надвесена над себе си Емили, от нея струеше светлина. Косата й блестеше като изтъкана от злато и образуваше нимб около съвършеното й лице. Той чу гръмотевичния грохот на наближаващата ангелска войска.

— Ти си благословен, Зефаная — Емили му се усмихна. Ако тази мисъл щеше да му донесе успокоение, тя се радваше за него. Предишната нощ бе крещял в неизразима агония. Обзелото го спокойствие бе промяна, очаквана с надежда.

— Ангелите не са като нас — говореше Кромуел, — те са по-красиви от хората и имат бели криле. Не, изобщо не. Те са невероятни. По-ярки от слънцето. Експлозивни. Оглушаващи. — Най-сетне думите на Откровението на свети Йоан му се проясниха. — С огън, дим и сяра. И както е написано, тъй ще бъде. Убийства, черна магия, блудство, кражби. Това място е прокълнато с тях. Когато ангелите дойдат, справедливостта ще бъде въздигната, а неразкаялите се бъдат изгорени, разкъсани, погребани.

Емили се възхищаваше на тихия напевен глас, с който Зефаная изричаше тези страховити слова. Нормалният му начин на говорене, преди да бъде ранен, беше значително по-рязък и истеричен. После изведнъж под веждата му изби пот; изпъкналите му очи се издуха още повече, вените на врата и челото му се изпълниха и изглеждаха така, сякаш ще се спукат; слюнка изхвърча от устните му заедно с високо изговорените думи и горещия дъх. Сега той бе в покой.

— Тогава нека се молим всички да се разкаят — каза Емили, — защото кой от нас няма причина да го стори?

Лукас Гибсън беше собственик на ферма в Ябълковата долина, на петнайсет мили северно от Олбъни. Запозна се с Шарлот Дюпеи, далечна братовчедка от Ню Орлиънс, на погребението на дядо си в Балтимор. Лукас, хубав, спокоен, внушаващ доверие въпреки младостта си, беше двайсет и две годишен. Шарлот, която подобно много южнячки от нейното поколение четеше прекалено много Уолтър Скот, беше пламенно романтична, русокоса красавица на четиринайсет години. Въобразявайки си, че е срещнала своя Айвънхоу, тя се омъжи девствена за сто и петдесет акра ябълки, прасета и пилета. Първото им дете, Емили, бе родено девет месеца и един ден след сватбата. По онова време Шарлот вече се бе простила с добрия саксонски рицар и започваше да мечтае, почти срещу желанието си, за злия, но диво страстен Темплар дьо Боа-Жилбер.

Когато самата Емили стана на четиринайсет години, баща й бе убит при злополука в ябълковата градина. Беше паднал от стълбата. Това беше доста странно, тъй като той бе известен сред берачите с това, че отлично пазеше равновесие и доколкото Емили си спомняше, не бе падал нито веднъж преди. Странно бе и положението на тялото му. Отзад черепът му беше ударен с такава сила, че счупените кости бяха влезли навътре. Макар да бе логично човек да умре, след като падне от височина пет метра, беше трудно да се повярва, че главата му може да се удари толкова силно в земята. Но това се бе случило. Баща й беше мъртъв, майка й — вдовица, а тя и двамата й по-малки братя — полусираци.

Преди тревата да е обрасла гроба на баща й, надзирателят на фермата започна да прекарва нощите си в спалнята на майка й. Самата сватба се състоя след шестмесечен траур. По това време коремът на майка й беше подут от нов плод. Малко след това започнаха побоите. Силните викове на страстта, които бяха станали неразделна част от нощта, се превърнаха в писъци от болка и ужас.

— Не! Джед, моля те! Джед! Не! Не! Моля те!

Емили и братята й се сгушваха заедно в леглото й и плачеха. Не чуваха и звук от пастрока си, само гласа на майка си, който издаваше колко е изплашена и ужасена. Понякога на сутринта лицето на майка й бе цялото в синини. Отначало тя се опитваше да скрие травмите от децата си с пудра или превръзка или с измислици за падане в тъмното.

— Толкова съм тромава — казваше тя.

Ала ставаше все по-лошо и нито пудрата, нито превръзката, нито измислиците не можеха да прикрият истината. Носът й беше счупен, после отново и отново. Устните й бяха смазани и подути. Загуби предните си зъби. Имаше дни, в които не можеше да ходи, без да куца, и дни, в които не можеше да стане от леглото. Бебето бе мъртвородено. След една мъчителна година красивата й майка се превърна в саката стара вещица.

Вече не ги канеха на никакви събирания. Съседите престанаха да се отбиват. Най-добрите берачи не работеха за тях. Овощната им градина, която някога произвеждаше най-сладките ябълки в долината, започна да загива.

Тогава пастрокът им се прехвърли на тях.

Биеше братята й с дебел кожен каиш за бръснач, докато дупетата им не започваха да кървят. Ако краката им отслабваха и не можеха да ги държат, той ги завързваше за бурето за ябълки и продължаваше да ги бие. Бяха наказвани, защото не са изпълнили домашните си задължения или защото са ги изпълнили лошо, не са нахранили пилетата или са ги прехранили, че са оставили гнили ябълки в бурето с хубавите и те са развалили всички. Трудно бе да се каже за какво са наказанията. Пастрокът им никога не казваше.

Само Емили оставаше недокосната. Когато обработваше раните на братята си, те я питаха „защо“. Защо ги бие? Защо не бие нея? Тя не знаеше. Страх и вина разкъсваха еднакво яростно сърцето й.

В навечерието на петнайсетия си рожден ден Емили бе сама в детската стая. Братята й бяха заключени в мазето за една седмица, наказани там заради неизвестно провинение. Допреди два дни ги чуваше да плачат. Майка й бе на легло, в треска вследствие инфектирането на стара, неизлекувана рана. Емили току-що се бе преоблякла в нощница, когато видя пастрока си застанал на прага. Откога беше там? Достатъчно дълго, за да я види разсъблечена? Все по-често го откриваше зад себе си, когато не би трябвало да е там. Очите му блестяха и бяха широко отворени, все едно бе с висока температура.

— Добър вечер — поздрави го тя. Той бе поискал да го нарича на малко име, Джед. Въпреки че бе опасно да не му се подчини по какъвто и да било повод, тя не можеше да се насили да се обръща към него така. Тя затвори очи и започна да се моли безмълвно той да си отиде, както бе правил винаги досега.

Този път обаче остана.

Когато всичко свърши, той я притисна силно и заплака. Защо плачеше? Тя още не знаеше. Болеше я по странен начин. Ала тя не заплака. Не можеше. Не знаеше защо.

Трябва да бе заспала, защото се събуди от мъждукащата светлина на свещ и видя гротескно деформираното лице на майка си.

— Емили, Емили, скъпа моя Емили. — Майка й плачеше. Емили се огледа и видя, че лежи в кръв. Убита ли беше? В известен смисъл тази възможност не я плашеше. Това би било избавление.

Майка й я почисти с топла кърпа и я облече в най-хубавата й рокля за неделя. Не бе я носила дълго време. Вече не ходеха на църква. Роклята й беше твърде тясна в бюста и ханша, но тя обичаше да я носи. Баща й не пропускаше да й каже, че това е най-хубавата й рокля.

— Отивай във фермата на семейство Партън — заръча майка й. — Дай на мисис Партън това писмо.

Емили молеше майка си да тръгне с нея, да избавят братята й от мазето, да избягат заедно и да не се върнат никога.

— Том и Уолт — майка й поклати глава. — Трябва да платя за греховете си. Господ да ми прости, никога не съм искала да причиня вреда на невинни. Беше любов. Бях заслепена от любов.

Майка й загърна Емили с най-хубавото си палто и я изпрати. Беше много късно. Луната бе залязла. Пътят й осветяваха само ярките пролетни звезди.

Когато стигна фермата на Партън, небето пред нея избледняваше. Тя се запита защо зората идва от запад и се обърна. Пламъци обгръщаха дома й и се издигаха високо нагоре.

Семейство Партън я покани вътре. Бяха симпатична възрастна двойка, бяха израсли заедно с дядо й. Познаваха баща й от деня на раждането до деня на смъртта му. Тя никога не попита за писмото на майка си и те никога не заговориха за него. Ала не след дълго тя чу разговор помежду им.

— Винаги съм знаел, че не е злополука — казваше мистър Партън. — Момчето можеше да се катери като африканска маймуна още преди да е проходило.

— Тя беше прекалено страстна — отвърна мисис Партън. — Беше прекомерно емоционална.

— А и твърде хубава. Казват, че красотата е в очите на онзи, който гледа, и сигурно е така. Когато женската хубост е толкова очевидна, че всички я виждат, това не е хубаво. Мъжете проявяват слабост, лесно се изкушават.

— Това е опасност, която ние приехме — отбеляза мисис Партън. — Дъщерята е като майка си. Не си ли забелязал как я гледат мъжете? Дори собствените ни добродетелни синове?

— И кой е виновен? — попита мистър Партън. — Тя е още дете, но има лицето и тялото на вавилонска проститутка.

— Проклятието върви по женска линия — рече мисис Партън. — Какво ще правим?

Една нощ я събуди сън за смърт в пламъците. Видя сенки в тъмното и помисли, че отмъстителните демони са я последвали от съня й. Когато се приближиха към леглото, тя разпозна тримата синове на семейство Партън — Боб, Марк и Алън.

Преди тя да успее да се изправи или да заговори, те се придвижиха бързо. Усещаше ръцете им от всички страни. Натискаха я към леглото, закриха устата й, разкъсаха дрехите й и я опипваха.

— Вината не е наша — говореше Боб. — Твоя е.

— Твърде красива си — обади се Марк.

— Не е нещо, което да не си правила преди — настояваше Алън. — Нямаш девственост, за да я изгубиш.

— Запуши устата й с кърпа — предложи Боб.

— Завържи я — рече Марк.

— Ако си мълчиш, няма да те нараним — каза й Алън.

Вината бе нейна. Вината бе нейна. Смъртта на баща й, самоунищожението на майка й, невинното страдание на братята й. Тя престана да се бори.

Сложиха я да седне и свалиха нощницата й. Бутнаха я обратно на леглото и събуха бельото й.

— Курва — нарече я Боб.

— Обичам те — твърдеше Марк.

— Не издавай и звук — припомни й Алън.

Вратата се отвори широко и стаята се изпълни със светлина. Ококорените очи на мисис Партън загоряха по-ярко от фенера, който носеше.

— Ние не сме виновни — оправда се Боб.

— Излизайте — просъска мисис Партън.

Трите прегърбени момчета отстъпиха на разстояние от нея, докато излизаха от стаята.

Когато те вече бяха напуснали, мисис Партън пристъпи към леглото. Тя зашлеви Емили толкова силно, че ушите й писнаха, а всичко пред очите й стана бяло. Възрастната жена се обърна и излезе, без да каже нито дума.

На другия ден мистър Партън се върна от пътуване до Олбъни. През следващата седмица Емили бе изпратена в енорийско училище в Рочестър с парите от продажбата на семейната ферма. Никой не идваше да я посещава. През празниците тя единствена от съученичките си оставаше в училището. Рядко напускаше територията на учебното заведение. На екскурзиите правеше всичко възможно да остане незабелязана в групата. Въпреки това бе невъзможно да избегне мъжките погледи. Виждаше ги как я гледат с онзи поглед. Погледът на баща й. Погледът на момчетата Партън. Погледите на мъжете я сграбчваха.

Веднъж по време на посещение в музей от училище към нея се приближи млад мъж. Беше много вежлив. Поклони се и рече:

— Мога ли да кажа, мис, че сте по-красива от което и да било съкровище в тези колекции. — Изглеждаше изненадан, когато тя избяга. Тя знаеше какво е това. Вината не бе негова. Не бе ничия друга. Вината бе нейна. Във външния й вид имаше нещо, което премахваше задръжките у мъжете.

Дали бе наистина красота, както винаги твърдяха? Мери Елън бе по-красива от нея. Всички момичета бяха на това мнение. Мъжете също я смятаха за красива и й обръщаха голямо внимание. Освен в случаите, когато присъстваше и Емили. Тогава гледаха само нея.

Мери Елън не обичаше Емили. Нямаше момиче, което да я обича. Ако не беше директорът мистър Кромуел, животът й в училището би бил много тежък. Той я защитаваше с властта на авторитетната си личност и думите на пророците.

— „Защо да се допуска да расте злото във вреда на царете?“18 — говореше той и страховитите му очи изпъкваха още повече.

— Амин — отговаряха в хор момичетата.

— „Тогава вълк ще живее заедно с агне“19… „и лъвът ще яде слама като вола“20.

— Амин.

— „Да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог.“21

— Амин.

— Мери Елън.

— Да, господине?

— Не те чух.

— Казах „амин“, господине.

— Чух те с ушите, но не и със сърцето си. Кажи го с душата си, момиче. Искрено изреченото слово е твоето спасение! А промърморено като нещо празно, те обрича на вечно проклятие! — Гласът му ставаше все по-силен и по-силен, вените на челото и врата му изпъкваха, а ръцете му се размахваха като криле на ангел на отмъщението. — Мери Елън, кажи „амин“!

— Амин, господине! Амин!

— „Нали Той, който е създал мене в утробата, е създал и него и еднакво ни е образувал в утробата?“22

— Амин! — отговаряха момичетата и гласовете им ставаха все по-френетични.

— „Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, и ние сме Негови — Негов народ и овци от Неговото паство.“23

— Амин!

— „Праведниците ще наследят земята и ще живеят на нея вечно.“24

— Амин!

Мистър Кромуел никога не заставаше твърде близо до нея. Никога не се опитваше да я докосва. Никога не й казваше, че е красива. Никога не я гледаше както другите мъже. Очите и вените му изпъкваха по същия начин, както когато мислеше за думите на пророците. Той бе единственият мъж, комуто вярваше, защото бе единственият мъж, който не я желаеше.

Онзи ден в музея мистър Кромуел бе човекът, който дойде да я търси, след като тя избяга заради комплимента на красивия непознат. Намери я свита в един ъгъл сред експонати от някаква далечна азиатска държава.

— Ставай, дете, ставай.

Той не се опита да я изправи. Когато тя не успя да стане веднага, той се загледа в изложбата.

— Япония — каза Кромуел. — Езическа страна на убийци, идолопоклонници, содомити. — Тонът в гласа му я изненада. Въпреки че думите му бяха тежки, той ги изговаряше по-скоро с обич, отколкото осъдително. — Узрели са за покръстване, Емили, готови са да чуят „Правдивото слово“, знам, че е така. Ще разпространя името Господне; ще припиша твоето величие на Господ. — Той погледна надолу, чакаше отговор.

— Амин — отговори тя.

— Нека въздадат Господу слава, и хвалата Му нека възвестят на островите.25

— Амин.

— Това са островите далечни, за които се говори в Стария завет. Японските острови. Няма нищо по-далечно от тях.

Емили се изправи и дойде покорно до него. На стената имаше карта, не на земя, а на големия Тихи океан. Там, далеч наляво, в самия край на водите се намираха четири големи острова и много малки. Буквите на думата Япония се простираха по източните им брегове.

— Царството беше затворено в продължение на два века и половина — обясни й мистър Кромуел, — докато комодор Пери не отвори насила вратите му преди пет години. Нашият отец, преподобният Тътъл, откри там мисия под протекцията на един от техните военачалници. Догодина аз ще бъда посветен в сан и ще го последвам да открия друга.

— Ще напуснете Рочестър? — Сърцето на Емили слезе в петите й.

— „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на иудеин, сетне и на елин.“26

Когато Емили не каза „амин“, мистър Кромуел я погледна сърдито.

— Амин — прошепна Емили. Без мистър Кромуел всичко щеше да започне отново. Можеше да понесе неприязънта на момичетата. Жестокостите, които те можеха да измислят, бяха незначителни. Но мъжете. Кой щеше да ги обуздава, когато той си тръгнеше?

Мистър Кромуел обикновено не позволяваше така слабо изречено „амин“ да мине, без да получи неговия упрек. Може би съвсем видимото притеснение на Емили го накара този път да бъде толерантен. Той се спря до поредица цветни дагеротипии.

— Това са дамите на тези земи — обясни й той.

Въпреки че погледът й бе замъглен от сълзи, Емили видя фигури, които бяха изящни като порцеланови кукли, с коси, вдигнати високо в сложни фризури, облечени в дрехи с широки ръкави и пояси, които правеха телата им плоски. Издължени тесни очи гледаха от детински кръглите и плоски лица.

Емили посочи една от дамите, чиято лека усмивка разкриваше тъмна и беззъба уста.

— Тя няма зъби, господине.

— Не, Емили. Високопоставените им дами почернят зъбите си.

Тя погледна обяснителния надпис над дагеротипиите. На него пишеше:

После отново се обърна към мистър Кромуел и видя как я гледа със строгите си немигащи очи.

— В Япония в най-добрия случай ще те смятат за невзрачна — каза й мистър Кромуел. — По-вероятно направо отвратителна. Златната ти коса, сините ти очи, височината, размерите ти, формите ти. Всичко е не както трябва, много зле.

Емили гледаше тесните очи на дамите, почернените им зъби, плоските тела, които бяха лишени от големите женствени извивки и възвишения, с които тя бе прокълната. Мистър Кромуел беше прав. Нямаше две жени по-различни от Емили и прочутите красавици от Йокохама.

— Вземете ме с вас — примоли се Емили. Не знаеше кое я изненада повече. Внезапната й молба или спокойната реакция на мистър Кромуел.

— Дълго мислех за това — той кимна с глава. — Ние сме събрани с конкретна цел, ти и аз. И тази цел според мен е Япония. Ние ще сме носители на „Правдивото слово“ и ще бъдем образец за това слово със самите си същества. Ако наистина го желаеш, ще пиша на настойниците ти незабавно.

— Наистина го желая, господине — отвърна Емили.

— Извън класната стая ще ме наричаш Зефаная — каза й Кромуел. — Прекалено резервирано е за годеница да нарича бъдещия си съпруг „господине“.

Така и стана. Без да възнамерява да го прави, тя се сгоди. Мистър и мисис Партън дадоха безпрекословно съгласието си. Емили и Зефаная се разбраха да се оженят в новата мисия, която те самите щяха да построят във владението на военачалника на провинция Акаока. Неизбежността на брака, за който тя изобщо не мислеше, не я тревожеше ни най-малко. Нямаше друг начин да стигне до Япония. Годежът, пътуването, местоназначението се превърнаха в съкровищница на единствената й надежда, надежда за убежище от собствената й прокълната красота.

Бяха минали два месеца от седемнайсетия й рожден ден, когато „Витлеемска звезда“ отпътува в западна посока от Сан Франциско. Тя взе със себе си само три неща и това бе всичко, което имаше. Книгата „Айвънхоу“ на майка й, медальона си и сърце, обременено с миналото й.

Емили разочарована чу, че стъпките от ботушите на брат Матю утихват. Мислеше си, че той ще й направи компания. Разговорът със Зефаная бе прекъсван от продължителни периоди на тишина, тъй като той заспиваше и после се събуждаше. Когато беше в безсъзнание, както сега, нищо не можеше да я разсее от мисълта за безнадеждността на ситуацията. Това бе мъжът, който щеше да бъде неин съпруг. Тя бе тук заради него — в тази непозната страна, която по чудо, благословено показваше непрекъснато признаци, че това ще е мястото на нейното освобождение, за което се бе молила така усърдно. През петте дни, прекарани в този дворец, нито един мъж не я бе погледнал с този поглед, от който тя се страхуваше. На всяко лице, което имаше някакъв израз, мъжко или женско, виждаше единствено презрение, съжаление, отвращение. Точно това й бе обещал Зефаная. Те я намираха за отвратителна.

Ала тя бе намерила сигурността само за да я изгуби. Когато Зефаная си отидеше от този свят, тя също трябваше да си тръгне. Обратно за Америка.

Перспективата я ужасяваше. След пристигането си — тя не мислеше за там като за дом, в който да се завърне — нямаше къде да отиде. Не можеше да се върне в мисията в Сан Франциско. През последните седмици, преди да отпътуват, положението й там стана изключително рисковано. Десетима нови мисионери пристигнаха от Бостън, за да се приготвят за пътуване в Китай. Неколцина от тях проявиха огромен интерес към нея. Отначало се поддържаше вежливо отношение. Но не за дълго. Неизменно ставаше така. Накрая лицата им ставаха лакоми при всеки поглед към нея, а очите им започваха да шарят твърде свободно по тялото й. Отново я побутваха, докосваха или притискаха в коридорите, в трапезарията, на път към църквата или по обратния път. Нито строгите принципи на „Правдивото слово“, нито годежът й със Зефаная, нито постоянно демонстрираната студенина към тях беше достатъчна защита. Поне не за дълго. Рано или късно, каквито и задръжки да имаха, те щяха да паднат. Виждаше го в очите им.

Зефаная въздъхна насън. Тя взе ръката му в своята и я стисна нежно. Усмивката, с която го дари, задържа сълзите в очите й.

— Бъди благословен, Зефаная. Ти направи всичко възможно. Никой не би могъл да стори повече.

6 Смъртта на владетеля Генджи

Аргументите и притесненията на Сохаку бяха отхвърлени. Когато Генджи го помоли да остане насаме с Шигеру в колибата за медитация на абата, Сохаку каза само:

— Господарю — поклони се и се оттегли. Неизбежността на бедата му даваше вътрешен покой, който шестте месеца практикуване на дзенбудизма така и не му донесоха. На място, където поколения монаси бяха постигали сатори27, момче дилетант и маниак убиец решаваха бъдещето на рода Окумичи. Може би и двамата щяха да излязат живи. Може би не. Едва ли имаше значение. Можеха да преживеят този и утрешния ден и деня след това. Но някой ден и Генджи, и Шигеру щяха да загинат. Нямаше да има друг изход. Не се знаеше единствено как ще умрат и кой ще извърши убийството.

Сохаку усети странен студ в костите си, докато се отдалечаваше от колибата за медитация. Това несъмнено бе сигнал за начало на простуда, вероятно сериозна. Възможността за това го накара да се усмихне. Каква по-добра телесна метафора на тази възмутително угнетяваща ситуация? Може би холерата, възобновяване на епидемията, която помете близките села преди няколко месеца. Не, нещо по-лошо. Бубонната чума? После си даде сметка какво е странното и защо то изсмукваше топлината от сърцевината на неговото същество.

За пръв път стъпките му по малките камъни на пътеката бяха буквално безшумни. Без да прави специални опити, той бе постигнал съвършенство, което досега бе убягвало на най-изкусните от неговите самураи. Тялото му бе разбрало това преди ума му и с това познание по-дълбокото осъзнаване бе проникнало до мозъка на костите му. Във внезапен проблясък на прозрение Сохаку видя възможния наемен убиец, за който никога преди не бе му минавало през ум.

Той самият.

Ако родът Окумичи беше прокълнат, а това несъмнено бе така, тогава истинската му отговорност бе за оцеляването на собственото му семейство. Ако не можеше да стане васал на друг владетел, той и потомците му щяха да бъдат унищожени заедно с другите, които поддържаха стародавната си лоялност. Сохаку обмисляше възможностите. Единственият владетел, който можеше да гарантира гладък преход в тези несигурни времена, бе шогунът. Или по-скоро хората около него. Всъщност властта бе в ръцете на Йемочи — болнаво момче на четиринайсет. Очевидно човекът, с когото трябваше да установи контакт, ще е Каваками, началникът на тайната полиция.

Преди да направи това, трябваше да бъде сигурен в собствените си хора. На кого можеше да разчита? Кого трябваше да елиминира? А старите му приятели в двореца в Йедо — Сайки и Кудо? Щеше да ги изслуша при първа възможност. Опасността би била много по-малка, ако те се присъединят към него.

Ако владетелят Киори все още беше техен водач, подобни мисли никога не биха го занимавали. Ала хитрият стар воин бе мъртъв.

Сохаку виждаше бъдещето така ясно, като при видение. Сайки и Кудо ще се присъединят към него или те също ще умрат.

При следващата стъпка по пътеката се усети натискът на цялото му тегло. Камъчетата трополяха под подметките на сандалите му. Изгубен в множеството на предстоящите събития, Сохаку не чуваше нищо.

След като сипа чай на владетеля Генджи и на Шигеру, Хиде се поклони и започна да се оттегля заднешком от колибата за медитация на абата. Според него не беше толкова добра идея господарят да остане сам с Шигеру, особено сега, когато той отново бе въоръжен. Разбира се, дори без меч Шигеру с лекота можеше да надвие владетеля Генджи, затова наличието на оръжие нямаше такова голямо значение. Питаше се, и то не за пръв път, дали младият господар бе фриволен и импулсивен, или блестящ и решителен. Само за един час Шигеру преживя невероятна промяна. Той започна отново да се държи като инструктора по бойни изкуства на рода, какъвто беше, преди да се прояви лудостта му. Как бе станало? Единственото, което се бе променило, доколкото Хиде можеше да види, бе, че владетелят Генджи бе пристигнал и бе върнал мечовете му. Беше трудно за разбиране, всъщност невъзможно, за толкова ограничен човек като него самия. Единственото решение, което бе компетентен да вземе, бе да реши кому да се подчини, после да се подчини, без да задава въпроси. След смъртта на възрастния владетел това бе въпрос, който не излизаше от главата на Хиде от доста време. Всъщност кой бе сега начело на рода? Сайки, управляващият двора? Кудо, началникът на сигурността? Сохаку, командирът на кавалерията? Или бе възможно да е младият господар? Тази възможност изглеждаше най-невероятната от всички. Със сигурност той не бе нещо повече от фигурант. А освен това, както по всичко личеше, той се чувстваше съвсем непринудено с човек, който неотдавна бе убил над десет от своите родственици. На пръв поглед изглеждаше изключително лоша преценка. Но под повърхността на някои обстоятелства би могло да бъде перфектната оценка. Ако владетелят Генджи знаеше какво ще се случи, тогава нямаше риск. А след като знаеше, тогава несъмнено той бе този, който трябваше да бъде последван, защото кой можеше да бъде по-върховен от велик владетел с мистично прозрение?

— Остани при нас за малко — покани го владетелят Генджи. Той посочи чашата с чай.

Хиде се поклони дълбоко, взе си чаша от подноса и продължи да се покланя, докато владетелят Генджи я пълнеше. Беше поразително, че самият владетел му сипва чая. С подобна близост той се отнасяше само с хора от най-вътрешния му кръг.

— Благодаря ви, господарю.

— Поведението ти по време на нашето пътуване беше образцово — обясни му владетелят Генджи. — Твоите умения и смелостта ти ми направиха огромно впечатление. Но преди всичко бях впечатлен от твоята решителност. В тези несигурни времена самурай, който не се колебае, е истински самурай.

— Не заслужавам подобни похвали. — Хиде се поклони отново. Въпреки думите му, които изразяваха скромност, той не можеше да не изпита прилив на гордост в гърдите си.

— Не е твоя работа да казваш това — скара му се Шигеру. — Когато господарят ти говори, ти трябва да мълчиш, да му благодариш, да му се извиняваш или подчиняваш, според случая. Това е.

— Да, господине. Простете ми за неучтивостта, господарю Генджи. Повече подхождам на конюшните, отколкото на вашето присъствие.

Шигеру шляпна по пода с такава сила, че стените на колибата се разтресоха.

— Какво казах току-що? Ще благодариш, ще се извиняваш, ще мълчиш, ще се подчиняваш. Чуваш ли ме? Не съм казал нищо за оправдаване. Никога не се оправдавай. Никога. Разбра ли?

— Да, господине. — Порицан, Хиде притисна чело към пода.

Владетелят Генджи се разсмя.

— Не е необходимо да сме толкова официални, чичо. Та ние сме просто трима приятели, които пият чай и обсъждат планове за бъдещето.

Шум от стъпки бързо се усилваше по посока вратата на колибата.

— Господарю — чу се напрегнат глас, — всичко наред ли е? — Силното шляпване по пода несъмнено бе привлякло насъбралите си хора към вратата с извадени мечове.

— Да, да. Защо да не е? Оставете ни.

— Да, господарю.

Владетелят Генджи изчака, докато стъпките заглъхнат, и после продължи:

— Както казах, твоите действия ме доведоха до решение. — Той погледна настойчиво Хиде и престана да говори. Мълча толкова дълго, че Хиде започна да се пита дали от него не се очаква отговор. Ако беше така, дали трябваше да благодари, или да се извини? Той погледна крадешком Шигеру с надеждата да види някакъв знак, но страховитият чичо на младия владетел седеше неподвижно, а очите му бяха затворени, сякаш медитираше. Хиде бе спасен от поредната вербална грешка, когато владетелят Генджи заговори отново точно когато той бе отворил устата си да му благодари. — Несъмнено си чул да се говори за предполагаемата ми пророческа дарба.

— Да, господарю.

— Онова, което кажа сега, не бива да разгласяваш пред никого.

— Да, господарю.

— Това е вярно.

Мразовитият зимен въздух изпълни дробовете на Хиде. Той не можеше да каже и дума. Това, че владетелят Генджи може да предсказва бъдещето, не беше особено шокиращо. Повечето хора бяха на мнението, че който ставаше владетел на Акаока, имаше дарбата и в основни линии Хиде също го споделяше. Подобно на всички други неговата увереност бе силно разтърсена, когато Шигеру отрови владетеля Киори и започна да буйства. Кой, предсказал подобна трагедия, би позволил тя да се случи? Приятелят му Шимода обърна мнението в полза на мистичния възглед, когато каза, че никой не знае какво още е видял господарят Киори. Макар да бе невъобразимо, може би алтернативите бяха по-лоши. А не беше ли факт, че най-големите триумфи често са резултат от най-лошите беди? Нека помислим за създаването на провинция Акаока преди шестстотин години с предзнаменованието на врабчетата. Не, това, което изненада Хиде най-много, бе, че владетелят споделяше най-съкровената тайна на рода с него, един от най-нисшите му васали.

След като най-сетне въздъхна, твърде вцепенен от разкритието, за да се притесни дори от звука на собственото си дишане, Хиде се поклони ниско до пода.

— Господарю Генджи, вие ме удостоихте с вашето доверие. Няма да ви подведа.

— Знам, че няма, Хиде, защото аз виждам бъдещето ти.

Хиде се заклати на петите си, замаян от онова, което чу. Само дисциплината, която бе възпитавал през целия си живот на обучение в бойни изкуства, го въздържа да не се заклати по-силно и да падне.

— Ти ще бъдеш лоялен към мен до смъртта — продължи владетелят Генджи. — Тъй като знам, че няма никой по-надежден, те назначавам за началник на моята охрана. Ще направя съобщение пред насъбралите се хора, след като с чичо ми обсъдим някои въпроси. Междувременно помисли кого би искал за свои заместници. Те ще ти помогнат да избереш останалите мъже.

Хиде почувства, че гърдите му се стягат в обръч от емоция. В тези най-опасни времена, когато съдбата на нацията, както и на рода бяха заложени на карта, неговият господар го бе избрал сред десетки много по-съвършени, по-високопоставени васали — него, Хиде, шута, комарджията, пияницата — за свой щит! Повече не можеше да се въздържа. Сълзи на благодарност покапаха по рогозката, падайки шумно като първите зимни мокри снежинки.

— Благодаря ви, господарю Генджи.

Хиде напусна колибата за медитация напълно изумен. Той зае мястото си сред другите самураи в очакване на появата на владетеля Генджи. Нехарактерно за него, той нито се усмихваше, нито разменяше шеги със своите съседи по място. Колко неочаквано, колко внезапно, колко безвъзвратно се бе променил животът му в този момент.

Лоялен до смърт.

Най-големият страх на Хиде винаги бе свързан с това, че ще направи погрешния избор в някоя сложна криза и ще предаде господаря си, не от страхливост, а от глупост. Сега страхът се бе изпарил. Владетелят Генджи, който виждаше бъдещето, го гарантира. Той ще бъде лоялен до смъртта. Можеше да усети как стана по-силен и по-стабилен само защото вече бе сигурен в това.

— Много дълго време беше вътре — обърна се към него Шимода. — Какво искат?

— Не е моя работа да казвам — отговори Хиде. Отново се вглъби в себе си и разбра, че е намерил първия си заместник. Въпреки че Шимода беше посредствен с меча и бе направо трогателен в битката без оръжия, никой в рода не можеше да го надмине в стрелбата с лък, мускет или пистолет от неподвижно положение или от седлото. Освен това също толкова важно бе, че той бе честен до мозъка на костите си. Ако дадеше дума, той щеше да я спази дори да му струваше живота.

Шимода се облегна, изненадан от сдържаността на Хиде и дори още по-изненадан от сериозното му поведение. Какво се бе случило в колибата за медитация? Неговият безгрижен приятел изглеждаше съвсем друг човек.

— Е, какво става? — Таро седеше до Шимода. Той потърка наболата коса по главата си. Бодеше. Подобно на всички други мними монаси той бе престанал да бръсне главата си веднага щом се разбра, че владетелят Генджи ще дойде в манастира. Това бе отдавна чаканият сигнал за връщането им към техните обичайни задължения. Всички вече се бяха преоблекли в старите си дрехи и отново бяха запасали в поясите мечовете си. Някогашните монаси се познаваха само по липсата на коса. Това бе притеснителен белег, който щеше да е още по-притеснителен, когато се върнеха в Йедо. Сложната фризура на самурая беше част от облеклото му. Ала това не можеше да се промени. Понякога бе необходимо да се търпи нетърпимото. Таро отново потърка главата си. — Какво ти каза Хиде?

— Нищо — раздразнено отвърна Шимода.

Таро беше шокиран.

— Мислех, че сме приятели. Ако ти е казал нещо, ти трябва да ми го съобщиш.

— Казах ти — настоя Шимода. — Нищо не ми каза.

— Наистина? — Таро погледна зад Шимода. Видя да седи самурай с изправен гръб, полузатворени очи, в покой, но нащрек, спокоен като каменен Буда. Таро трябваше да погледне два пъти, за да е сигурен, че това наистина е Хиде.

Генджи се усмихна на Шигеру.

— Няма ли да ме попиташ?

— Какво?

— Очевидното.

— Е, добре — рече Шигеру. — Защо каза всичко това на Хиде?

— Защото това е истината.

Генджи и Шигеру се изсмяха. Шигеру веднага стана сериозен и каза:

— Мисля, че направи грешка. Хиде е фриволен прахосник. Всички негови другари вече преминаха към по-големи отговорности. Той е единствен от редовия състав, който служи с мъже десет години по-млади. Освен това назначението му ще обиди Сохаку. Той беше главен телохранител на баща ми и несъмнено очаква да бъде определен за твой.

— Думите ти са много мъдри, чичо — рече Генджи, — а това само по себе си е смущаващо. Само преди час ти беше гол, покрит със собствените си екскременти и правеше гримаси като дресирана маймуна. Човек може да се чуди как е възможна подобна трансформация и дали трябва да й се вярва. Ти какво би ме посъветвал?

Шигеру се изчерви и заби поглед в пода.

— А, добре, можем да говорим за това по-късно. Имам някои размишления по въпроса, които ще споделя с теб. Можеш да ги намериш за полезни. Що се отнася до Хиде, ти си абсолютно прав за досегашното му поведение. И без съмнение мнозина в неговото положение биха се сломили под тежестта на такава неочаквана отговорност. Но аз смятам, че с този човек ще се случи обратното.

Шигеру погледна Генджи въпросително.

— Смяташ? Не го ли знаеш?

— Защо трябва да знам?

— Във всяко поколение на нашия род един човек наследява проклятието на пророчеството. Баща ми в неговото, аз в моето. В твоето трябва да си ти. Няма кой друг.

— Сега няма кой друг — отговори Генджи. — Имаше трима други. Твоите деца, моите братовчеди. Трябваше да е един от тях.

Шигеру се опита да не си спомня последния път, когато ги видя. Той поклати глава.

— Това им бе спестено. Те не видяха повече от това, което бе пред очите им, и имаха своите нормални детски сънища.

Генджи каза:

— Баща ми беше пияница и бе пристрастен към опиума. Той би могъл да има неизвестни потомци, за които дори не знае.

Шигеру поклати глава.

— Алкохолът и опиумът в количествата, в които той ги вземаше, потискат значително сексуалното желание. Чудно е как е направил теб. — Шигеру се усмихна, въпреки че очите му бяха тъжни. — Безполезно е да се отрича. Ти го знаеш.

— Сигурен ли си, че няма други? — попита Генджи. — Дядо беше много силен, нали? Възможно ли е да имаш братя и сестри, които не познаваш? А те да имат свои деца?

— Баща ми беше силен, да, но беше и много съзнателен. Не би направил нищо, за да навлече проклятие на семейството.

— Продължаваш да го наричаш „проклятие“. Обикновено се смята за дарба.

— А ти как мислиш?

Генджи въздъхна и се отпусна на облегалката.

— Това направи ли дядо щастлив? Не съсипа ли баща ми? А, ти, погледни какво направи с теб. Не, ти си прав, това не е дарба. Надявах се някой друг да поеме товара. Все още се надявам.

— Не разбирам — рече Шигеру. — Ако имаш тези способности, ти ще знаеш. Непременно ще го знаеш. Как можеш да се надяваш да ги избегнеш?

— Дядо ми каза, че ги имам — отговори Генджи. — Освен това нямам конкретно доказателство.

— Не си ли имал видения?

— Надявам се, не — отвърна Генджи.

Вървяха дълбоко в гората извън замъка и беряха гъби шиитаке откъм сенчестата страна на най-старите вечнозелени дървета, когато дядо му му каза.

— Не го искам — рече Генджи. — Дай го на някой друг.

Дядо му се опита да запази сериозно изражение, но не успя. Генджи видя, че очите на възрастния човек проблеснаха, сигурен знак за развеселяване.

— Говориш като бебе — смъмри го дядо му. — Това няма нищо общо с искането или нежеланието.

— Все едно, не го искам — настоя Генджи. — Ако баща ми не може да го вземе, тогава дай го на чичо Шигеру.

— То не е мое, за да го давам или задържам — каза дядо му. — Ако беше… — Генджи чакаше, но дядо му не довърши мисълта си. В очите му вече не проблясваше весело пламъче. — Шигеру вече го има. И ти на свой ред ще го получиш.

— След като чичо вече го има, защо ми е и на мен? Мислех, че по едно и също време се пада само на един.

— По един от всяко поколение — отвърна дядо му. — Аз съм от моето, Шигеру — от своето, ти — от твоето.

Генджи седна на тревата и се разплака.

— Защо, дядо? Какви злини са направили нашите прадеди?

Дядо му седна до него и го прегърна през раменете. Докосването изненада Генджи. Дядо му обикновено не демонстрираше голяма привързаност.

— Един от прадедите носи отговорността — каза дядо му, — останалите от нас само следват кармата си. Хиронобу.

Генджи прокара ръкава по лицето си, изтри сълзите си и подсмръкна, за да предотврати стичането на секрета от носа по лицето.

— Хиронобу е нашият прародител. Той е основал тази провинция — Акаока, когато е бил шестгодишен. Аз ще стана на шест утре.

— Да, владетелю Генджи. — Дядо му му се поклони.

Генджи се засмя на престорената официалност и бързо забрави сълзите.

— Какво е направил Хиронобу? Мислех, че е голям герой.

— Ничие съществуване не изключва всякакви възможности. — Дядо му често говореше неща, които Генджи не разбираше. Сега отново го правеше. — Раждането и смъртта се случват отново и отново, от момент на момент. По-добре е някои прераждания да не се осъществят. Ние обаче никога не можем да разберем, преди да е станало твърде късно. Хиронобу се влюби в погрешната жена. Внучката на вещицата.

— Госпожа Шидзука? Мислех, че е принцеса.

Дядо му се усмихна и повтори думите си отпреди малко.

— Ничие съществуване не изключва всякакви възможности. — Повтарянето му не помогна. Генджи все още не разбираше. — Тя е била принцеса. Била е внучка на вещицата. Ако е останала в манастира, към който е принадлежала, не е щяла да има потомство, а никой Окумичи нямало да има нито едно видение, нито да изговори пророчество, нито да страда от това, че знае какво ще се случи. Разбира се, тогава можеше родът Окумичи изобщо да го няма. Виденията са ни спасявали много пъти. Доброто и злото наистина вървят ръка за ръка.

Дядото се поклони по посока на родовия гълъбарник, който беше в североизточната кула на замъка „Облак врабчета“. Той не се виждаше от това място в гората, но и двамата знаеха къде е. Трябваше да знаят в случай на нападение. Генджи почтително последва неговия пример.

— Ако е била вещица, защо й се кланяме, дядо? Не трябваше ли да разпръснем праха й в четирите посоки и да заличим спомена за нея?

— Тогава тя ще е навсякъде. А така знаем къде е. На сигурно място залостена в урна и пазена ден и нощ от безстрашни воини.

Генджи се приближи до дядо си и побърза да го хване за ръка. Горските сенки изведнъж се удължиха. Дядо му се засмя.

— Шегувам се, Ген-чан. Няма такива неща като призраци, демони и невидими духове. Госпожа Шидзука, вещица и принцеса, е мъртва отпреди шестстотин години. Не се страхувай от нея. Страхувай се от живите. Те единствени представляват опасност.

— Тогава се радвам, че имам дарба — каза Генджи, който все още стискаше ръката на дядо си с всички сили. — Ще знам кои са моите врагове и ще ги убия, преди те да могат да ми навредят.

— Убийството води до друго убийство — каза дядо, — а по правило води до изумително малко промени. По този начин няма да гарантираш сигурността си.

— Тогава каква е ползата да знаеш? — попита Генджи намръщен.

— Слушай внимателно, Генджи. Това не е въпрос на полза или на липса на полза, на добро или зло, на избор или липса на избор. Това са само етикети, а не същността на нещата. Те замъгляват, а не проясняват. Слушай добре и се постарай да разбереш какво искам да кажа. Дарба или проклятие, желана или нежелана, ти имаш тази способност. Не можеш да я игнорираш повече, както не можеш да игнорираш главата си. Или я използваш, или не. Разбираш ли?

— Не, дядо. Ти говориш като стария абат Дзенген. Изобщо не го разбирам.

— Това няма значение сега. Ти имаш паметта на Окумичи. Ще си спомниш какво съм казал и по-късно ще го разбереш. Чуй ме. Виденията идват по различен начин. Шигеру ще има много. В своя живот ти ще имаш само три. Проучи ги внимателно. Изследвай ги без страх или страст. Тогава ще прозреш и тези три видения ще ти покажат всичко, което трябва да знаеш.

Три видения, замисли се Генджи. Само три. Не е толкова лошо. Може би те ще идват и ще си отиват и аз дори няма да забележа. Той видя, че дядо му го гледа. Всички казваха, че дядо му може да чете мисли, както и да вижда бъдещето. Генджи не вярваше на това, поне не истински. Но винаги бе по-добре да се вземат предпазни мерки. Той се концентрира силно върху облаците в небето и се опита да си спомни лицето на майка си. Беше умряла, когато той бе тригодишен. С всяка изминала година образът й ставаше все по-неясен. Когато той се опита да си го спомни, винаги си оставаше с опита, нищо повече, така че дядо му ако надникнеше в съзнанието му, щеше да види там единствено това.

— Разбирам — каза Шигеру с напрегната усмивка. — Ако не си имал досега, ти мислиш, че напълно ще го избегнеш. Никой от нас не е имал това щастие. И ти няма да си изключение. Подготви се. След като баща ми е казал, че ще имаш три, значи е така. Той никога не грешеше относно виденията.

— Това не е единствената причина — опонира му Генджи. — Надявам се това, което видях, да не е видение, защото ако е така, аз знам нещо, което никой не трябва да знае.

— Аз знам хиляди неща, които никой не трябва да знае — отговори Шигеру.

— Знаеш ли кога ще е моментът на собствената ти смърт? — попита го Генджи.

Генджи не позна мястото. Беше връщал спомена за видението неколкократно, беше го проучвал внимателно, както дуелиращият се изучава положението на противника си и търси най-уязвимата му точка, но без полза. Това не бе място, което познаваше. Това, че ще го познае и ще бъде познат там, беше ясно от ревящите гласове на насъбралото се множество. Кое е по-силно и по-многобройно — поздравите или ругатните? Беше невъзможно да се каже. Ако трябваше да разпознае, той би разпознал ругатните.

— Върви по дяволите!

— Изменник! Изменник! Изменник!

— Банзай!28 Ти спаси страната!

— Смърт на страхливците!

— Ти си срам за всички нас! Покажи доблест и се самоубий!

— Нека всички богове и всички Буди те благословят и защитават!

Той върви по централната пътека на огромна зала, която не прилича на никоя от познатите му досега. Въпреки че навън е вечер, вътре е светло като посред бял ден. Безбройните лампи по стените не изпускат и най-лек дим. Светлината им е постоянна, ярка, без характерното за пламъка присветване. (Беше изобретен нов фитил или бе намерен нов източник за качествено масло?) Вместо наредени в редици възглавници имаше може би поне двеста стола чуждоземен модел, обърнати към издигнатия подиум. Отзад на голям балкон бяха разположени още сто стола. Никой не седеше. Всички бяха изправени на крака, викаха, жестикулираха, изпълнени с емоции. Може би столовете са символични и не стават за употреба. (Това изглежда възможно. Генджи, който съвсем неотдавна бе използвал стол за пръв път, сега знаеше какво мъчително преживяване за вътрешните органи можеха да причинят тези мебели.)

Не вижда нито една глава с високо вързана на възел коса, нито някой със задължителните два самурайски меча. Косите на всички са разрошени, все едно това е сборище на луди хора или затворници, никой не е въоръжен. Всички лица са японски, но телата под тях са облечени в отвратителното облекло на чужденците. Напомня му за куклено представление пред малки деца и недодялани селски пантомими. Пита се отново дали нещо толкова смехотворно може да бъде видение.

На подиума възрастен мъж с оредяла побеляла коса удря по масата с малък дървен чук.

— Ред в залата! Ред в залата! Диетата ще бъде приведена в ред!

Никой не обръща и най-малко внимание. (Какво беше Диета?)

Повечето от поздравленията идват отляво, а ругатните — отдясно. Той е облечен в обикновена тъмносиня униформа без емблеми или отличителни знаци. Косата му е подстригана много късо, почти до скалпа. Ръцете му са сключени около дръжката на меч.

— Да живее императорът!

С този вик младият мъж забива меча дълбоко в гърдите на Генджи точно под гръдната кост. Генджи усеща внезапен удар от стълкновението, чувство на остро ужилване, сякаш оса е ухапала гърдите му, внезапно отпускане на всичките му мускули.

Бликналата кръв окъпва лицето му.

Всичко става бяло.

Спуска се тишина, последвана от тъмнина.

Но видението не е свършило.

Генджи отваря очи. Разтревожени лица надничат към него. От ъгъла, който заемат телата им, и вида на тавана зад тях той разбира, че лежи на пода.

Усеща как кръвта му пулсира от гърдите. Цялото му тяло му се струва студено и влажно. Не усеща никаква болка.

Множеството от лица се разделя и сред тях се появява една изключително красива жена. Без да се притеснява от кръвта, тя го взема в прегръдките си, люлее главата му и го притиска към гърдите си. По бузите й текат сълзи и падат на лицето му. Ридаейки, тя притиска бузата си към неговата. В продължение на няколко мига сърцата им бият в синхрон, после неговото бавно престава да тупти.

— Ти винаги ще бъдеш моят Блестящ принц — казва му тя. Игра с името му — Генджи. Същото име като на древен измислен герой.

Двама едри мъже, телохранители или полицаи, коленичат до него. Те също плачат, без да се притесняват.

— Владетелю Генджи — вика го единият. — Владетелю Генджи. — Това са единствените думи, които може да произнесе през сълзи.

— Дръжте се, господарю — казва другият. — Идва помощ. — Мъжът сваля палтото си и го притиска към раната. Генджи вижда кобура високо горе до ребрата, плосък пистолет, преди прикриван от палтото. Ах. Пистолетите заменят мечовете. Има смисъл. Пита се дали самураят носи един или два пистолета. Пита се също защо оръжието се носи скрито. Иска му се да попита, но му липсва сила, воля. Започва да се чувства много лек.

Жената му се усмихва през сълзи и му казва:

— Свърших превода тази сутрин. Питам се дали да използваме японското име или да преведем заглавието и на английски. Какво мислите?

— Не може да ви чуе, госпожо Шидзука — казва й един от мъжете. — Той е в безсъзнание.

Госпожа Шидзука бе вещицата и принцесата, която омагьосала основателя на рода. Това не можеше да е тя, освен ако не се бе преродила. Не, Генджи не вярваше в прераждането. Когато дървото изгори, пепелта не се превръща отново в дърво, също мъртвият човек не се връща към живота. Просто това е друга госпожа Шидзука, наречена на първата.

— Той ме чува — настоява госпожа Шидзука.

Генджи вижда, че хубостта й не е напълно японска. Очите й са лешников цвят, а не черни, косата й е светлокестенява. Чертите й са по-ясни и по-изразителни отвсякога, по-близки до тези на чужденците, отколкото на японците. Той не я познава. Ала всеки път, когато проучва това видение, тя му изглежда все по-позната. Напомня му на някого. На кого? Все още не знае. Това, което знае, е: госпожа Шидзука е най-красивата жена, която е виждал някога. (Или по-точно най-красивата, която някога ще види.)

— Английски — отговаря Генджи. Иска да попита какво е превела на английски, но само една дума излиза на устните му.

— Добре тогава, на английски — отговаря госпожа Шидзука. Тя се усмихва през сълзи. — Това ще е поредният скандал. Хората пак ще кажат: „Генджи и тази ужасна негова Шидзука.“ Но нас това не ни интересува, нали? — Устните й треперят, клепките й пърхат, но тя запазва усмивката си и за момент сълзите спират. — Тя ще се гордее много с нас — казва госпожа Шидзука.

Генджи иска да попита: „Кой ще е толкова горд и защо?“ Но не му е останал глас. Нещо блести на дългата й, гладка шия. Той поглежда. Вижда какво е. После там, където той чува сърцето си, вече не чува нищо и не вижда нищо.

— Остави всяка надежда за избавление — рече Шигеру. — Няма съмнение, че това, което ти се е случило, е било видение.

— Онова, което описах, познато ли ти е?

— Донякъде. Дрехите. Косите. Липсата на оръжия. Има само една възможност. Ще бъдем победени от чужденците и ще се превърнем в робска страна.

— Ами Диетата? Какво е това?

— Не ми се е показвала в моите видения. Може би това ще замени Съвета на шогуна, когато бъдем превърнати в роби. Възмутителното поведение на присъстващите може да е възможно единствено ако редът и дисциплината са безвъзвратно загубени. Можеш ли да си представиш дори само един глас с непочтителен тон, да не говорим за неуправляема тълпа в присъствието на шогуна.

— Не, чичо, признавам, че не бих могъл да си представя дори.

— Твоят убиец? Не го ли разпозна?

— Не. Нито някой друг. Нямаше нито едно познато лице.

— Тогава твоите хора са били убити, защото аз не бих допуснал да влезеш на подобно място без защита. Нито биха го допуснали Сайки, Кудо или Сохаку.

— Тогава кои са мъжете със скритото оръжие? Те изглеждаха изключително загрижени за моето състояние.

— Вероятно стражи. Може да си задържан. — Шигеру затвори очи. В продължение на няколко мига той дишаше дълбоко, без да каже нито дума. Когато отново отвори очи, той се поклони до пода. — Прости ми, че така лошо те подведох, господарю.

Генджи се засмя.

— Ти не си ме подвел още, чичо. Може би ще намерим пътя към някакъв друг изход.

— Не можем да направим нищо, за да го предотвратим. Можем да защитим нашите обичани близки да преживеят такава съдба. Но не можем да спрем бъдещето да настъпи и да унищожи нас и всички, които остават.

— Затова ли го направи? — гласът на Генджи беше много тих.

Шигеру се вцепени. Започна да трепери отначало леко, после все по-силно и по-силно, докато не изпита болките на чудовищна конвулсия. Накрая сподавен вик излезе от гърлото му, той падна и се превърна в ридаеща купчина.

Генджи продължи да седи спокойно. Нито каза, нито направи нещо. След като минаха няколко минути, Шигеру успя да дойде на себе си и да се върне в нормално състояние. Генджи сипа чай. Шигеру го прие.

— Чичо, това е болезнено, но не може да се избегне. Трябва да науча колкото е възможно повече за твоите видения. Това е единственият начин да стигна до прозрение за моите.

— Разбирам ви, господарю. — Поведението на Шигеру отново стана стриктно формално. Той разчиташе на протокола, за да възобнови самоконтрола си. — От време на време, както вие искате, ще ви отговарям на всичките ви въпроси.

— Благодаря, Шигеру — каза Генджи. — Засега ми се струва, че виденията ни са напълно достатъчно. Нека обсъдим друг въпрос. Когато се обърнах с гръб, за да изляза от оръжейницата, ти щеше да ме убиеш. Защо не го направи?

— Тишината ме спря — отвърна Шигеру. — Гледките и звуците, които ме преследваха безспир толкова отдавна, изчезнаха в твое присъствие. Помня думите на баща ми, които ми каза много отдавна. Той каза, че това ще се случи и така и стана, а когато стане, той ми заръча да не действам импулсивно.

— Владетелят Киори бе мъдър — отбеляза Генджи. А също, помисли си той, и истинското видение. Ала той не бе предотвратил собствената си смърт от ръцете на своя луд син. Защо? Може би беше както каза Шигеру. Безсилни сме да предотвратим онова, което ще се случи.

Шигеру чака толкова дълго, колкото можа. Но след като Генджи не продължи, се наложи той да попита:

— И какво видя? Какво блестеше на шията на жената?

— Това е спомен от видението, който не мога да възпроизведа — отговори Генджи. То изпълваше погледа му толкова живо сега, колкото и първия път, но той реши, че не е разумно да обременява повече чичо си. Беше му достатъчно да се справи с вече споделеното.

— Много лошо. Можеше да бъде важен насочващ знак.

— Да — съгласи се Генджи, — можеше.

Шигеру не внимаваше кой знае колко, докато Генджи правеше обръщение към насъбралото се множество. Вместо това той мислеше за видението на Генджи. Много събития трябваше да се случат, преди да се създадат обстоятелствата, които той бе предрекъл. Независимо в какъв упадък бяха самураите или колко бяха силни самураите, несъмнено щяха да изминат най-малко няколко години, преди Япония да бъде завладяна от някого. Някои не бяха загубили древните си способности по бойни изкуства и щяха да се сражават до смърт. Очевидно Генджи не бе един от тях. Във видението си той бе наречен изменник. Шигеру се надяваше, че това е клевета и не отговаря на истината.

Въпреки загрижеността си Шигеру хранеше надежда. За пръв път от месеци преследващите го видения бяха престанали. В часовете след пристигането на Генджи той вече не виждаше нищо по-различно от това, което виждаха другите. Може би влудяващият поток от видения беше спрян от същия загадъчен механизъм, който допускаше при Генджи само три видения. Не мислеше, че е трайно излекуван. Това би било твърде много. Виденията щяха да се върнат. Ала ако можеха да спират, макар и за кратко на всеки няколко дни, той бе убеден, че може да използва това време, както го използваше сега, за да възстанови самоконтрола си. Той бе обучен в бойни изкуства за целия си живот, за да се защитава от нападение. Какво представляваха тези видения, ако не нападение отвътре, от самия него? Те не бяха по-различни от всяко друго нападение, освен по произхода си. Нямаше да допусне да го победят.

Той чу името на Хиде и го видя да се покланя дълбоко на Генджи. Беше оповестено назначението му. Шигеру отбеляза кои от лицата на присъстващите изразяваха неудовлетворение. Това бяха хората, които трябваше да бъдат наблюдавани. Погледна Сохаку. Очакваше лицето му да изразява тревога и изненада. Но абатът от манастира Мушиндо, който беше и отново щеше да командва кавалерията, изслуша съобщението с пълно безразличие. Шигеру разбра по това, че ще трябва да убие стария си приятел. Единствената причина, поради която бе възможно назначението на Хиде да не ядоса Сохаку, можеше да е фактът, че вече е решил да предаде младия си господар. Ако Сохаку само знаеше онова, което той знаеше — докато чужденците завладяваха Япония, Генджи щеше да е неуязвим.

А когато дойде моментът, дори тогава Генджи ще има късмет. Той ще умре без страх, пропит от кръвта на собственото си сърце, в прегръдката на красива жена, която ще плаче за него.

Какво повече можеше да иска самураят?