Наблюдавах как в Митрил Хол се готвят за война. Наистина, двамата с Кати-Бри бяхме нанесли жесток удар на дом Баенре и все пак, никой от нас не се съмняваше, че рано или късно Мрачните отново ще се изпречат на пътя ни. Не биваше да забравяме и матрона Баенре — тя със сигурност кипеше от яд, а годините, прекарани в Мензоберанзан, ме бяха научили колко опасно е да си навлечеш гнева на първата матрона — майка.
При все това, не можех да отрека, че онова, което ставаше в Сребърните зали, ми харесваше. А най-много от всичко ме радваше гледката на Бруенор Бойния чук.
Бруенор! Най-скъпият ми приятел. Джуджето, с което се биехме рамо до рамо още от първите ми години в Долината на мразовития вятър… времена, които сега ми изглеждаха толкова далечни! Боях се, че гибелта на Уолфгар завинаги е прекършила духа на Бруенор; страхувах се, че огънят, който гореше в гърдите му и му помогна да превъзмогне всички привидно непреодолими пречки по пътя към древната твърдина на предците му, е погаснал навеки. За щастие, не бях прав. Белезите му бяха все така страшни — едното му око го нямаше, дълга синкава резка разполовяваше лицето му — ала старият плам отново бе лумнал и пръскаше искри в зрящото му око.
Бруенор лично ръководеше приготовленията — от укрепването на долните тунели до изпращането на посланици в съседните градове в търсене на съюзници. Не молеше за ничия помощ във вземането на решения, а и не се нуждаеше от такава, защото беше Бруенор, ветеран от безброй бойни приключения, осми крал на Митрил Хол, който напълно бе заслужил титлата си.
Тъгата си беше отишла и кралят се бе завърнал, за радост на поданици и приятели.
— Нека Мрачните псета заповядат! — честичко се провикваше той, като никога не пропускаше да срещне погледа ми, сякаш за да се увери, че не съм се засегнал.
Всъщност, тази решителна закана галеше слуха ми като най-нежна музика.
Какво ли, не спирах да се чудя, бе извадило скърбящия Бруенор от блатото на отчаянието? А и не само него. Навсякъде около себе си виждах трескава възбуда — у джуджетата, у Кати-Бри, та дори у Риджис, който винаги бе предпочитал приготовленията за едно добро похапване и сладка дрямка след него, пред подготовката за война. Дори самият аз го усещах, онова трепетно очакване, онова топло другарско чувство, по-силно откогато и да било, което ни караше да се потупваме одобрително по гърбовете дори при най-малките подобрения в защитата и да надаваме радостни възгласи при всяка добра вест.
Това бе нещо повече от страха пред общата опасност, повече от признателността за всичко, което имахме и което съвсем скоро можеше да ни бъде отнето. Тогава, в онези напрегнати, еуфорични времена на трескави приготовления, не го разбирах, ала сега, когато се връщам назад, отговорът е повече от ясен.
Била е надеждата.
За всяко разумно същество няма нищо по-важно от надеждата.
Заедно или поотделно, ние всички трябва да се надяваме, че бъдещето ще е по-добро от миналото; молим се светът на нашите деца и внуци да се доближи още мъничко до онова идеално общество, което сме изградили в представите си. Разбира се, надеждата за бъдещето на един варварски войн няма как да не се различава от тази на миролюбивия земевладелец. А и кое ли джудже би искало да живее в мечтания свят на един елф! Ала сама по себе си, надеждата е една и съща за всички. Именно в такива моменти, когато чувстваме, че с действията си допринасяме за едно по-добро бъдеще (а точно това се случваше в Митрил Хол, когато очаквахме битката с Мрачните и вярвахме, че веднъж завинаги ще си разчистим сметките с тях и ще сложим край на заплахата на Мензоберанзан), изпитваме подобно възвишено и чисто въодушевление.
Ключът към всичко е надеждата, вярата, че утрешният ден ще бъде по-добър от днес и от вчера. Без тази вяра ни остава само себично, лишено от съдържание съществуване, чиято едничка цел е собственото ни удоволствие и дребни стремежи, или отчаянието на живот, изгубен в очакване на смъртта.
Бруенор, а и всички ние, вече имахме цел и аз не помня някога да съм се чувствал по-жив, отколкото в тези дни на приготовления в Митрил Хол.
Гъстите червеникавокафяви къдрици се мятаха около раменете й, докато Кати-Бри трескаво отбиваше свистящите ятагани. Със своите почти шестдесет килограма железни мускули, калени от живота сред джуджетата, тя беше кораво момиче и прекрасно се справяше с тежкия ковашки чук.
Както и с меча. А този в ръцете й, освен че бе наистина красив с бялата си дръжка, изваяна във формата на глава на еднорог, беше и най-добре балансираното оръжие, което бе хващала някога. Въпреки това, Кати-Бри бе сериозно притисната от противника си. Малцина в Царствата можеха да се мерят с Дризт До’Урден, легендарния скиталец.
Той също не бе едър, може би само един-два килограма по-тежък от нея, ала жилав и със стоманено яки мускули. Гъстата му бяла коса, досущ като нейната червеникавокафява грива, се спускаше под раменете, абаносовочерната кожа на лицето му лъщеше от тънки струйки пот, доказателство за войнските умения на младата жена.
Елфът кръстоса двата ятагана пред себе си (единият от тях бе обгърнат от мек синкав светлик, който се процеждаше дори през предпазната калъфка, надяната отгоре му), после отново ги раздалечи, предизвиквайки Кати-Бри да използва пролуката помежду им.
Само че тя бе твърде опитна, за да се улови в подобен капан. Дризт беше прекалено бърз и щеше да пресрещне върха на меча й с единия си ятаган, като в същото време стовари втория в основата на нейното оръжие. Крачка напред и леко встрани… и скиталецът щеше да я победи.
Затова, вместо да се възползва от „удобния случай“, Кати-Бри отскочи назад и вдигна меча пред себе си. После предпазливо надникна иззад удебеленото острие на оръжието и срещна лавандуловите очи на приятеля си.
— Една пропусната възможност — подразни я той.
— По-скоро избегната клопка — не му остана длъжна тя.
Дризт се хвърли напред и кръстосаните ятагани отново се раздалечиха — единият политна нагоре, а другият се спусна ниско. Кати-Бри светкавично приклекна, отби стрелналото се надолу острие и наведе глава, за да избегне другото.
Всъщност, нямаше нужда да го прави — Дризт замахна прекалено рано, още преди краката му да успеят да „настигнат“ ръцете, и ятаганите изсвистяха твърде далече от целта си.
Кати-Бри побърза да се възползва от пролуката в защитата му и се втурна към него с високо вдигнат меч.
Невъобразимо бързи, оръжията на елфа се върнаха обратно и заклещиха острието й помежду си. Само че краката на елфа и този път не бяха там, където бе необходимо, за да може той да довърши нападението, както трябва.
Младата жена направи стъпка напред и встрани, освободи оръжието си и замахна към бедрото на противника си.
Сиянието се стрелна назад с мълниеносна скорост и отклони меча й.
Двамата се отдръпнаха един от друг, без да се изпускат от поглед. По устните на Кати-Бри заигра хитра усмивка — никога досега през всички тези месеци на тренировки, не се бе доближавала толкова много до възможността да нанесе удар на изкусния и пъргав елф.
При вида на сянката, която легна върху лицето му, задоволството й бързо се изпари. Дризт сведе оръжия и раздразнено поклати глава.
— Предпазителите? — досети се младата жена.
Имаше предвид магическите предпазители, които скиталецът бе взел от тялото на Дантраг Баенре, Повелител на меча в първия дом на Мензоберанзан. След като го надви, Дризт бе свалил от ръцете му обточените с митрилни халки черни ленти, за които се говореше, че придавали невъобразима бързина на ръцете на Дантраг, давайки му по този начин преимущество в боя.
Когато се изправи срещу първия Повелител на меча, скиталецът със собствените си очи се убеди в невероятните им способности, а няколкото седмици, през които носеше двата предпазителя, му дадоха възможност още по-добре да разучи предимствата им. Само че Дризт съвсем не беше убеден доколко полезни всъщност са те. Та нали в двубоя си с Дантраг той бе успял да обърне нещата в своя полза и да използва предимството, което те даваха на притежателя си, в негов ущърб! Ръцете на Дантраг бяха толкова бързи, че, веднъж започнал едно движение, той не можеше нито да спре, нито да го промени, в случай че противникът му прибегне до някой неочакван ход. А сега, по време на тренировките с Кати-Бри, скиталецът бе открил още една слабост на предпазителите.
Краката му просто не смогваха да се движат така бързо, както ръцете.
— Ще се научиш — уверено рече Кати-Бри.
Дризт обаче не бе толкова сигурен:
— Истинско умение в боя се постига единствено със съвършена хармония между движенията — обясни той.
— Вече си по-бърз — отвърна младата жена.
— По-бързи са само ръцете ми — поправи я той. — Войнът не побеждава с ръцете, а с краката си, като застава така, че най-лесно да се възползва от пролуките в защитата на противника си.
— Краката ти ще ги настигнат — опита се да го успокои тя. — Дантраг беше най-добрият боец в цял Мензоберанзан, а ти сам каза, че това се дължи именно на предпазителите.
Така си беше — магическите ленти наистина бяха допринесли много за майсторството на Дантраг, но Дризт не можеше да не се запита доколко полезни биха били за войн като него или като Закнафейн например. С един посредствен боец предпазителите можеха да извършат чудеса, давайки му бързината, с която да компенсира липсата на особени умения. Ала на истинския майстор, съумял да постигне съвършен синхрон между всички свои мускули, те щяха повече да пречат, отколкото да помагат, разрушавайки хармонията, придобита от него с толкова труд. Или пък биха били от полза за биещия се с нещо по-тежко, някой масивен боен чук като Щитозъб например. Изящните ятагани на Дризт обаче (никой от тях не превишаваше и един килограм), бяха прекрасно балансирани — както на ковашкия тезгях, така и от магическо заклинание — и разсичаха въздуха с такава лекота, че ръцете на скиталеца изпреварваха краката му и без помощта на предпазителите.
— Хайде! — подкани го Кати-Бри и като размаха меча си, заканително присви сините си очи.
Усетила е, че е дошъл нейният час, разбра Дризт. Знае, че противникът й е в неизгодно положение и сега твърдо е решила да се възползва от преимуществото си, за да си върне за всички поражения, които бе претърпяла през месеците, прекарани в тренировъчни двубои с него.
Елфът си пое дъх и вдигна оръжия. Дължеше й го и нямаше нищо против да й достави това удоволствие, ала тя трябваше да си го заслужи!
Преминал изцяло в защита, той бавно пристъпи към нея. Мечът на Кати-Бри се стрелна напред, но двата ятагана се стовариха от лявата му страна и го спряха много преди да успее да се доближи до тялото му.
Младата жена се олюля под напора на оръжията му и трябваше да опише пълен кръг, за да се задържи на крака. Както и очакваше, когато отново си възвърна равновесието, ятаганите на Дризт вече свистяха край лицето й.
Все пак нападението на елфа бе доста сдържано, нито прекалено бързо, нито твърде яростно. Остриетата му се кръстосаха, после отново се раздалечиха — той очевидно си играеше с нея.
Кати-Бри изръмжа и замахна, твърдо решена да открие пролука в защитата му. Двата ятагана и този път връхлетяха отляво и тя политна на другата страна, където Дризт вече я очакваше.
Младата жена приклекна и се отдръпна назад. Ударът на противника й отново дойде твърде рано и двете остриета изсвистяха пред лицето й, без да я наранят.
Когато миг по-късно елфът си възвърна синхрона между движенията на ръцете и краката, с изненада установи, че Кати-Бри вече не е пред него.
Този ход се наричаше „призрачната стъпка“ и той й го бе показал едва преди седмица. Тънкостта на „призрачната стъпка“ се криеше в мълниеносното придвижване напред и встрани под прикритието на размаханото противниково оръжие. Така онзи, който я използваше, успяваше незабелязано да се озове точно до опорния крак на неприятеля си.
Сиянието политна назад и с острието надолу, тъй като Кати-Бри беше приклекнала. Макар и съвършено насочено, то отново дойде твърде рано и не успя да спре връхлитащия меч.
Дризт неволно сви лице в болезнена гримаса, когато тъпата му страна се стовари върху бедрото му.
За Кати-Бри това бе миг на върховна наслада. Разбира се, тя не бе забравила, че магическите ленти спъват движенията на приятеля й и го принуждават да прави грешки, каквито иначе никога не би допуснал. И все пак, дори с неудобните предпазители, скиталецът си оставаше страховит противник, с когото малцина в Царствата можеха да се мерят.
Нищо чудно, че Кати-Бри изпита такова въодушевление, когато новият й меч необезпокоявано срещна тялото на елфа.
Чистосърдечната й радост внезапно бе помрачена от грозен порив, тласкащ я да забие острието в плътта на Дризт; в гърдите и заклокочи гняв, насочен, необяснимо защо, към приятеля й.
Скиталецът вдигна ръка, за да й даде знак, че е ударен и когато младата жена най-сетне се съвзе и се огледа наоколо, го видя да стои недалече от нея и да разтрива насинения си крак.
— Съжалявам — извини му се тя, осъзнавайки, че е попрекалила.
— Не се притеснявай — успокои я Дризт и по устните му заигра пакостлива усмивка. — Незначителната драскотина, която ми нанесе, е смешна дреболия в сравнение с всички поражения, които си понесла от моите ятагани… както и с тези, които тепърва ти предстои да изстрадаш.
— На мен пък ми се струва, че започвам да те догонвам, Дризт До’Урден — не му остана длъжна тя. — Несъмнено ще получа още не един и два удара от твоите оръжия, ала сега вече и моят меч ще има какво да ти каже!
Двамата избухнаха във весел смях и Кати-Бри отиде в другия край на стаята, за да свали тренировъчните си дрехи.
Скиталецът махна предпазната обвивка от острието на Сиянието и се замисли над думите й. Кати-Бри наистина ставаше все по-добра. Тя имаше сърце на истински войн, ала огънят, който бушуваше в гърдите й, бе всякога смекчаван от уравновесения нрав и нежната й душа — едно наистина опасно съчетание. Тя, също като Дризт, предпочиташе да избегне битката, ако е възможно, но когато добрите думи и увещанията не вършеха работа, когато единственият начин да оцелее, бе да извади оръжие, тогава тя се биеше с чиста съвест и истинска страст. Биеше се с цялото си сърце и с цялото си умение, а при нея и двете бяха достойни за възхита.
А бе едва на двадесет години! Ако принадлежеше към неговия народ, сега щеше да учи в Арах-Тинилит, където високите й идеали всеки ден щяха да се сблъскват с грозните лъжи, насаждани от жриците на Кралицата на паяците. Дризт тръсна глава, за да прогони тези мисли — дори не искаше да си я представя в онова скверно място! Какво ли би станало, запита се той вместо това, ако Кати-Бри се бе обучавала в Мелей-Магтеър, войнската школа на Мензоберанзан? Как ли би се справила срещу младите елфически бойци?
Добре, отговори си той сам. В Мелей-Магтеър тя несъмнено щеше да бъде сред най-добрите в класа, със своя плам и самоотверженост непременно би попаднала в първите десет или петнадесет процента. Докъде ли можеше да стигне под неговото наставничество, запита се Дризт и неволно се намръщи, когато си припомни несъвършенството на нейната раса. Той бе едва на шестдесет години, още младеж по стандартите на Мрачните, които нерядко доживяваха седем столетия, ала когато. Кати-Бри навършеше неговата възраст, щеше да бъде прекалено стара, за да се бие добре.
Тази мисъл всякога караше скиталеца да потръпва от болка. Освен ако вражеско острие или челюстите на гнусно чудовище не прекъснеха живота му преждевременно, Кати-Бри щеше да остарее и да си отиде от този свят пред очите му.
Погледът му отново се задържа върху нея. Тя свали подплатения ремък на сабята си и откопча металния нагръдник, който бе надянала върху тънката си риза, сега мокра от пот и прилепнала плътно по тялото й.
Тя бе истински войн и никой не можеше да отрече това, ала освен това бе и много красива жена, стройна и силна, с жизнерадостта на младо жребче, пуснато да тича на воля за първи път, и сърце, изпълнено с благороден плам.
Внезапно усилилият се звън на ковашки чукове би трябвало да подскаже на Дризт, че някой е отворил вратата, ала той бе прекалено погълнат от противоречивите си мисли, за да му обърне внимание.
— Хей! — разнесе се гневен вик откъм другия край на стаята и той се обърна тъкмо навреме, за да види как Бруенор нахлува в помещението.
Скиталецът вече очакваше, че кралят, воден от прекалената си привързаност към Кати-Бри и бащинското желание да я защитава от всичко и всекиго, ще го скастри, затова въздъхна с истинско облекчение, когато, вместо да го попита какво, в името на Деветте пъкъла, зяпа, той с почервеняло от ярост лице се впусна в гневна тирада за Заселническа твърдина, варварското поселище близо до Митрил Хол.
С надеждата, че черната му кожа ще скрие издайническата руменина, която опали бузите му, елфът отметна гъстата коса от лицето си и се зае да сваля тренировъчните си дрехи.
Кати-Бри изцеди капчиците пот от червеникавокафявите си къдрици и се приближи.
— Берктгар ти създава проблеми, нали? — досети се тя.
Берктгар Храбри беше новият вожд на варварите от Заселническа твърдина.
— Както винаги! — изсумтя Бруенор.
Дризт вдигна поглед към лицето на Кати-Бри. Не искаше да си го представя как повяхва, макар да бе сигурен, че тя ще остарее благородно и красиво.
— Горд е — отвърна младата жена. — Освен това се бои.
— Ха! — възкликна джуджето. — Че от какво толкоз се бои? Има си цяла армия от силни мъже и нито един враг наблизо!
— Бои се, че е обречен завинаги да остане в сянката на предшественика си — обясни Дризт и Кати-Бри кимна в знак на съгласие.
Бруенор млъкна по средата на гневния си изблик и се замисли. Берктгар беше станал вожд след смъртта на Уолфгар, най-великия герой, раждал се някога сред варварите от Долината на мразовития вятър. Уолфгар бе войнът, надвил смразяващия, страховития бял дракон; едва двадесетгодишен, той бе обединил враждуващите племена на тундрата и им бе осигурил много по-добър живот от номадското съществуване, което бяха водили до този момент.
Кралят бавно кимна, твърдо убеден, че няма човек, пък бил той и най-безстрашният боец, който да не бледнее, сравнен с Уолфгар. Тъмна сянка помрачи лицето му, стоманеносивите му очи овлажняха — той никога нямаше да престане да скърби за момчето, което приживе му бе като син.
— Какво го притеснява? — попита Дризт, за да смени темата.
— Целият проклет съюз! — изпухтя приятелят му.
Скиталецът и Кати-Бри се спогледаха многозначително — Бруенор със сигурност не им казваше истината. Съюзът вече беше факт — джуджетата на Бруенор обработваха скъпоценния митрил, а варварите от Заселническа твърдина продаваха в съседните градове прекрасните предмети, излезли изпод ръцете им. Двата народа заедно бяха прочистили Сребърните зали от злите дуергари, след което хората на Уолфгар се бяха заселили наблизо именно заради крепката дружба, която ги свързваше с джуджетата. Ето защо бе толкова невероятно Берктгар да недоволства срещу съюзничеството с рода Боен чук, не и сега, когато опасността от нападение на Мрачните ставаше все по-реална.
— Иска чука — призна Бруенор най-сетне, виждайки недоверието в очите на двамата си приятели.
Това вече обясняваше всичко. Чукът, за който ставаше дума, бе могъщият Щитозъб — оръжието, което Бруенор бе изковал за Уолфгар през годините, прекарани от варварина в служба при джуджетата, за да откупи свободата си. Годините, през които Бруенор, Дризт и Кати-Бри бяха научили необуздания младеж на истински стойностните неща в живота.
Скиталецът изобщо не бе изненадан, че Берктгар е пожелал да притежава Щитозъб, който отдавна бе много повече от обикновено оръжие. За хората от Заселническа твърдина той бе символ на могъщество и сила, съхранил завинаги спомена за Уолфгар, и ако успееше да склони Бруенор да му го даде, Берктгар със сигурност щеше да се издигне неимоверно в очите на поданиците си.
Само че джуджето никога, никога нямаше да се съгласи някой друг да носи Щитозъб.
Дризт и Бруенор безмълвно се взряха в младата жена, чудейки се дали пък тя не одобрява идеята да дадат бойния чук на Берктгар. Какви ли мъчителни чувства я разкъсват в този момент, питаше се скиталецът. Тя и Уолфгар се канеха да се оженят; двамата заедно бяха оставили детството зад гърба си и бяха навлезли в младостта; рамо до рамо бяха усвоявали уроците на живота, нерядко по най-трудния начин. Дали сега Кати-Бри бе в състояние да превъзмогне тези чувства, да потисне мъката си и да отстъпи в името на един по-здрав съюз между двете племена?
— Не! — отсече тя най-сетне. — Берктгар няма да получи чука!
Дризт кимна в знак на съгласие, доволен, че младата жена отказва да се раздели със спомените си за Уолфгар и да загърби любовта си към него. Самият той също бе обичал младежа, усещал го бе като роден брат и не можеше да си представи Щитозъб да попадне в ръцете на някой друг, пък бил той и самият Темпос, варварският бог на войната.
— Не съм си го помислял и за миг — съгласи се Бруенор и гневно размаха юмрук във въздуха. — А ако този син на въшлив северен елен отново се осмели да ми го поиска, ще получи нещо, дето никак няма да му се понрави!
Задават се сериозни неприятности, каза си Дризт. Берктгар горещо желаеше чука, което беше напълно разбираемо, дори естествено, ала младият, амбициозен вожд очевидно не осъзнаваше какво точно иска от приятелите на Уолфгар. Положението лесно можеше да прерасне в нещо повече от напрежение между съюзници, не бе изключено да се стигне и до открита война между двата народа. Скиталецът нито за миг не се съмняваше в заплахата на Бруенор — ако поискаше Щитозъб като възнаграждение за помощта, която трябваше да даде на джуджетата безусловно, Берктгар щеше да извади голям късмет да се прибере в поселището си здрав и невредим.
— Двамата с Дризт ще отидем в Заселническа твърдина — предложи Кати-Бри. — Ще го накараме да се съгласи с плановете ни, без да му дадем нищо в замяна.
— Прекалено е глупав! — изсумтя Бруенор недоверчиво.
— Ала хората му не са — отвърна младата жена. — Иска чука, за да се издигне в очите на поданиците си, ала много скоро ще научи, че ако посяга към нещо, което не му принадлежи, това може единствено да разклати положението му.
Силна, пламенна и толкова мъдра, възхити се Дризт, без изобщо да се усъмни в думите й — тя наистина щеше да стори онова, което обещаваше.
Кати-Бри отиде да прибере нещата си от другия край на стаята, а баща й се насочи към вратата. Скиталецът неволно въздъхна, докато наблюдаваше приятеля си да крачи с предишната жизненост в походката. Истинският Бруенор отново се бе завърнал сред тях, старият огън пак гореше в гърдите му. Колко ли години щеше да царува рижобрадото джудже, запита се Дризт. Сто? Двеста?
Ако вражески меч или ноктите на някое чудовище не съкратяха дните му, Бруенор също щеше да види как Кати-Бри остарява и си отива от този свят.
Мисъл, която скиталецът не можеше да понесе, докато я гледаше да се движи из стаята с леката стъпка на младо жребче.
Казид’еа спокойно почиваше на кръста на Кати-Бри. Моментната ярост си бе отишла, отстъпвайки място на търпеливо доволство. Жената напредваше забележително добре, наистина си я биваше и все пак Посичащия нямаше да се примири, докато не увисне на кръста на най-добрия боец.
А в този момент това несъмнено беше Дризт До’Урден.
Мечът бе разбрал, че иска да бъде негово притежание още в мига, в който скиталецът уби предишния му господар. Без да губи време, той прибягна до обичайната си хитрина и преобрази дръжката си — от демонска глава (с която бе подмамил Дантраг), тя се превърна в красивата глава на еднорог, символ на богинята, която Дризт До’Урден почиташе. Какво бе разочарованието му обаче, когато, вместо да го вземе, елфът реши да го даде на приятелката си, обяснявайки, че самият той предпочита ятагана.
Предпочитал ятагана!
Де да можеше да променя и острието си, така както правеше с дръжката! Само да можеше да го извие, да го скъси и удебели…
Ала той не можеше, а пък Дризт не искаше меч. От друга страна, жената наистина си я биваше, а и с всеки изминал ден ставаше все по-добра. Расата й не бе особено дълголетна, мислеше си Посичащия, и тя надали щеше да живее достатъчно, за да постигне майсторството на Дризт, но ако успееше да я убеди да убие скиталеца…
Имаше много начини да стигнеш до върха.
Матрона Баенре, съсухрена и прекалено стара дори за жена от нейната раса, стоеше в светилището на първия дом — нейния собствен дом — и наблюдаваше как робите й се опитват да измъкнат огромния сталактит от куполовидния покрив. Много скоро мястото щеше да стане досущ като преди. Отломките, посипали се по пода след рухването на гигантската скала, отдавна бяха изчистени, измита бе и кръвта на десетината елфи, убити при това злощастие.
Ала споменът за онзи момент все още бе тук. Никога нямаше да забрави унижението, нанесено й пред повелителките на всички важни родове в Мензоберанзан и то точно в мига, когато бе достигнала върха на своето могъщество. Сталактитът се бе забил в покрива на светилището, ала старата матрона имаше чувството, че е пронизал сърцето й. Тя бе успяла да обедини вечно враждуващите елфически домове, съюз, скрепен допълнително от мисълта за славата, която ги очакваше след завземането на Митрил Хол.
Още слава за Кралицата на паяците. Още слава и за Ивонел Баенре.
А ето че всичко се бе срутило, разрушено от бягството на Дризт До’Урден. Той бе отговорен за смъртта на една от дъщерите й, злата Вендес; пак той бе погубил и Дантраг, най-големия син в семейството и може би най-добрия Повелител на меча в цял Мензоберанзан. Ала онова, с което старата матрона не можеше да се примири, бе, че с бягството си изменникът и приятелите му бяха станали причина за рухването на съюза и й бяха отнели възможността да се сдобие със славата и могъществото, които щеше да й донесе превземането на Сребърните зали. След като със собствените си очи бяха видели как сталактитът се сгромолясва върху светилището, това обречено на Лолт място, и то не кога да е, а по време на церемония в нейна чест, матроните от Съвета, както и останалите жрици, събрани за ритуала, напълно бяха изгубили вярата си, че Кралицата на паяците подкрепя съюза и предстоящата война. Всички се бяха втурнали обратно по домовете си, където зад здраво заключени врати се бяха заели лично да прозрат каква точно е волята на богинята.
Положението на първата матрона бе пострадало значително.
Старата Баенре бе убедена, че може да се съвземе дори след този провал и отново да обедини най-могъщите родове. Тя носеше окачен на врата си пръстен, издялан от зъба на древен джуджешки крал, някой си Гандалуг Бойния чук, основателя на Митрил Хол. Тя бе подчинила духа на Гандалуг и щеше да изкопчи от него и най-малките подробности за джуджешката твърдина. Въпреки бягството на Дризт, Мрачните все още можеха да поемат на поход срещу Митрил Хол и да накажат вероотстъпника и неговите приятели.
Съюзът можеше да бъде възстановен, ала по някаква причина, която матрона Баенре не разбираше, Лолт й бе забранила да го стори. Веднага след злополучната церемония матрона Баенре бе получила предупреждение лично от няколко йоклоли (най-приближените слугини на богинята), които я бяха предупредили да изостави всякакви планове за война и вместо това да обърне повече внимание на собствения си дом и да подсигури защитата му. Това бе заповед, на която една жрица не можеше да не се подчини.
Зад гърба й се разнесе звучно чаткане, съпроводено от звън на многобройни украшения, и тя нямаше нужда да поглежда назад, за да разбере, че току-що в стаята бе влязъл Джарлаксъл.
— Направи ли онова, което ти наредих? — попита тя, без да откъсва поглед от трудещите се роби.
— Добра среща и на теб, първа матрона на Мензоберанзан — саркастичен както винаги, отвърна наемникът.
Дързостта му накара старата Баенре да се обърне и да го изгледа с онова гневно изражение, което често се изписваше по лицата на повечето от матроните — повелителки, когато си имаха работа с Джарлаксъл.
Той се перчеше — надали имаше друга дума, която да му подхожда по-добре. Обитателите на Мензоберанзан, особено мъжете, обикновено носеха скромни и практични дрехи: тъмни одежди, с извезани по тях паяци, или прости, черни куртки, върху които надяваха фини, гъвкави ризници. И преди всичко, почти нямаше елф, бил той мъж или жена, който да не се загръща с пиуафуи, магически плащ, който ги скриваше от зорките погледи на враговете им.
Ала не и Джарлаксъл. Върху гладко обръснатата си глава той винаги нахлупваше екстравагантна широкопола шапка, украсена с гигантско перо от диатрима; вместо наметало носеше лъскава пелерина, която проблясваше във всички цветове на дъгата, както на светло, така и в мрака, в който надарените с инфрачервено зрение елфи виждаха с лекота. Дрехата, която обличаше отдолу, нямаше ръкави и бе изрязана така, че да открива изваяните мускули на корема му, а от многобройните накити, с които се бе окичил (наред с пръстените, огърлиците и обикновените гривни, той имаше гривни дори на глезените си) се разнасяше пронизително дрънчене… поне когато той решеше. Досущ като ботушите, които бяха изтракали толкова силно върху каменния под на светилището, украшенията можеха да не издават и най-слабия звук.
Този път, забеляза матрона Баенре, наемникът бе избрал да сложи превръзката над лявото си око, но какво означаваше това (ако изобщо зад него се криеше някакъв таен смисъл), тя не знаеше.
А и кой изобщо имаше някаква представа каква магия е заключена в превръзката, в накитите, в ботушите, в двете пръчици, които Джарлаксъл носеше втъкнати в колана си, или пък в изящния меч, окачен на кръста му? Старата матрона беше убедена, че поне половината от тези неща, включително и една от пръчките, не притежават никакво вълшебство, освен може би способността да бъдат абсолютно безшумни. Половината от нещата, които наемникът казваше и вършеше, бяха най-обикновен блъф, ала другата половина бяха лукави, изкусни и нерядко фатални за противниците му.
Именно това го правеше толкова опасен.
И именно заради това матрона Баенре го мразеше толкова силно… и имаше такава нужда от него. Защото Джарлаксъл беше главатар на Бреган Д’аерте, огромна мрежа от шпиони, крадци и убийци, предимно мъже, останали без дом и семейство след някоя от честите войни между отделните родове. Не по-малко мистериозни от своя предводител, членовете на Бреган Д’аерте не бяха познати на останалите елфи в града, ала бяха наистина силни (дори армиите на някои от най-могъщите родове не можеха да се мерят с тях) и изключително добри в онова, което вършеха.
— Какво знаеш? — рязко попита матрона Баенре.
— Ще ми трябват векове, за да ти разкажа всичко, което знам — отвърна дръзкият наемник.
Очите на старата матрона се присвиха заплашително и той бързо разбра, че моментът не е подходящ за шегички. Тя беше уплашена и то с основание, като се имаше предвид злощастния завършек на церемонията.
— Не открих никакъв заговор — призна той.
Този път очите на матрона Баенре се разшириха от изненада и тя направи крачка назад, слисана от директния му отговор. Естествено, беше направила няколко магии, с чиято помощ да разбере, ако Джарлаксъл прибегне до откровени лъжи… което той също знаеше. Само че тези магии като че ли изобщо не го притесняваха — със своето лукавство той умело заобикаляше въпросите и макар никога да не стигаше до явни лъжи, никога не казваше и цялата истина.
Този път обаче, бе отговорил съвсем недвусмислено и, поне доколкото тя можеше да прецени, казваше истината.
Ала старата матрона не го вярваше. Може би магиите не действаха както трябва. Може би Лолт наистина я бе изоставила и сега я заблуждаваше с привидната искреност на наемника.
— Матрона Мез’Барис Армго — продължи Джарлаксъл, — все още ти е вярна, на теб и на каузата, въпреки… — сега трябваше внимателно да подбере подходящата дума, — неприятностите по време на церемонията. Дори е наредила на армията си да бъде в бойна готовност, в случай че поемем на поход срещу Митрил Хол. Мога да те уверя, че във втория дом наистина изгарят от нетърпение да тръгнем към Сребърните зали, особено сега, когато…
Тук наемникът замълча и въздъхна престорено тъжно.
Матрона Баенре бързо схвана намека му. Естествено, че в дом Мез’Барис копнеят да тръгнат на войната нали след смъртта на Дантраг, Угегентал, техният Повелител на меча, бе станал неоспоримият първенец в града. Ако Утегентал успееше да победи изменника До’Урден, каква слава очакваше дома му тогава!
И все пак точно, това, както и очевидно искрените думи на Джарлаксъл, поуталожиха страховете й — старата матрона прекрасно знаеше, че без помощта на Барисон дел’Армго никой съюз между домовете не може да застраши рода Баенре.
— Разбира се, дребните търкания между собствените ти деца вече започнаха — добави наемникът. — Ала те рядко се срещат, пък и дори да замислят нещо срещу теб, ще им се наложи да го направят без помощта на Триел, която след бягството на изменника е прекалено заета в Академията.
Матрона Баенре трябваше да положи немалко усилия, за да скрие облекчението, което я заля при тази новина. Ако Триел, най-могъщата от дъщерите й и със сигурност тази, която се радваше на най-голяма подкрепа от страна на Лолт, не се канеше да се надигне срещу нея, то тогава вероятността за заговор в семейството ставаше съвсем незначителна.
— Те всички очакват да направиш Берг’иньон Повелител на меча — отбеляза Джарлаксъл. — Громф също няма да се възпротиви.
Матроната кимна в знак на съгласие. Громф беше най-големият й син и като архимагьосник на Мензоберанзан имаше повече власт от който и да било мъж в града (с изключение може би на лукавия наемник). Той нямаше нищо против Берг’иньон да бъде новият Повелител на меча в дома, а и положението на дъщерите й също изглеждаше доста стабилно. Триел си бе на мястото като матрона — повелителка на Арах-Тинилит и макар че не бе изключено между останалите членове на семейството да възникнат дрязги за това кой да заеме опразненото от Вендес място, те надали щяха да засегнат старата Баенре.
Тя вдигна поглед към сталактита, който Дризт и спътниците му бяха съборили върху покрива и усети, че не е доволна. В жестокия, безмилостен Мензоберанзан, удовлетворението и самодоволството, което идва с него, често предшестваха падението.
— Мислиш ли, че ще ни потрябва? — попита Кати-Бри, докато двамата с Дризт си проправяха път през долните нива на Митрил Хол.
Скиталецът поспря и се вгледа в нея, после сви наляво, където започваше просторната галерия, побрала в себе си прословутия Подземен град на джуджетата. Прекрачи прага и се озова на второто ниво, високо над каменния под.
Врявата беше невероятна, стотици джуджета тичаха насам-натам, крещейки гръмогласно, за да надвикат неспирния бумтеж на грамадните ковашки мехове и звънтенето на чуковете о митрилните късове. Това бе сърцето на Митрил Хол — огромна открита пещера, в чиито стени бяха вдълбани гигантски стъпала. Долното ниво бе и най-широко и точно там се намираха масивните пещи. Част от джуджетата теглеха колички, натоварени с руда; други се грижеха за съоръженията, които управляваха пещите; трети откарваха готовия метал към горните нива, където изкусни майстори изработваха от него най-различни предмети. Обикновено изпод ръцете им излизаше огромно разнообразие от прекрасни изделия: изящни сребърни прибори, бокали, инкрустирани с безценни камъни, богато украсени шлемове и какво ли още не. Те всички бяха неизказано красиви, ала често това бе и единственото им предназначение. Сега обаче, когато над главите им бе надвиснала заплахата от война, в ковачниците се произвеждаха единствено оръжия и бойни доспехи. Недалече от Кати-Бри и Дризт, едно джудже, изцапано със сажди от глава до пети, тъкмо подпираше на стената поредната двуметрова стрела, изработена от най-яко желязо. То дори не можеше да достигне митрилната обковка на острия й връх, ала въпреки това й се любуваше с такова блажено изражение, че двамата приятели веднага се досетиха — сигурно си я представяше как се врязва в редиците на Мрачните, покосявайки десетки от тях с един удар.
На един от извитите мостове, които свързваха различните нива, на петдесетина метра над главите на Дризт и Кати-Бри, избухна разпален спор. С целия този шум наоколо, двамата не можеха да чуят какво точно си говорят джуджетата, но все пак разбраха, че става дума да се срути моста (както и голяма част от останалите пътечки между етажите), така че ако нашествениците поискат да достигнат горните нива, да бъдат принудени да поемат по онези тунели, в които може да се заложи засада.
Всички те — и Дризт, и Кати-Бри, и хилядите джуджета — се надяваха да не се стигне дотам.
Двамата приятели се спогледаха многозначително. Много рядко в цялата си история Подземният град на Митрил Хол бе ставал свидетел на подобно трескаво вълнение. Две хиляди джуджета се щураха насам-натам, викаха, размахваха тежките си чукове или пък теглеха товари, които биха затруднили дори някое муле.
И всичко това — заради страха, че Мрачните идват.
Кати-Бри най-после разбра защо скиталецът бе решил да минат оттук и защо бе настоял да говорят с Риджис, преди да се отправят към Заселническа твърдина, както бяха обещали на Бруенор.
— Да вървим да открием малкия хитрец — рече тя, крещейки с цяло гърло, за да надвика оглушителния шум.
Дризт кимна и я последва обратно към относителния покой на сумрачните коридори. Оставиха Подземния град зад гърба си и се насочиха към отдалечените стаи, където според Бруенор щели да намерят полуръста. Движеха се бързо и безшумно и скиталецът с одобрение забеляза колко тихи бяха станали стъпките на приятелката му. Също като него и тя носеше ризница, изплетена от тънки, но изключително яки митрилни халки, пригодена за нейния ръст лично от Бъстър Якоделец, най-изкусния оръжеен майстор в Сребърните зали: Както всичко, което излизаше изпод ръцете му, и ризницата на Кати-Бри бе толкова лека и така сръчно изработена, че следваше движенията на тялото й сякаш беше от най-мек плат.
Ботушите й, също като тези на Дризт, не бяха никак дебели, освен това бяха доста износени и все пак малко хора, пък били те и така облечени, бяха в състояние да се движат по-безшумно. Скиталецът внимателно се взря в нея и дори на мътната светлина, разпръсквана от малобройните фенери, забеляза, че момичето ходи досущ като мрачен елф — при всяка крачка възглавничките на стъпалата й първи докосваха пода, вместо петите и пръстите й, както правеха хората. Времето, прекарано в Мензоберанзан, й се бе отразило добре.
Дризт забеляза и се зарадва на напредъка й, ала не каза нищо. Кати-Бри вече си бе получила похвалата за този ден и беше най-добре да не се възгордява прекалено.
Коридорите бяха празни и постепенно ставаха все по-тъмни. Това не убягна от вниманието на опитния скиталец и той реши да настрои зрението си към инфрачервената част на спектъра, където топлината на предметите му помагаше да определи формата и местоположението им. Разбира се, Кати-Бри не притежаваше тази способност, ала вместо това на челото си носеше изящна сребърна верижка, в центъра, на която бе инкрустиран бледозелен камък, прорязан от тънка, черна жилчица. Това бе Котешкото око, подарък от самата лейди Алустриел. Вълшебството му бе такова, че дори наоколо да тегнеше най-непрогледен мрак, онзи, който го носеше, виждаше всичко така ясно, сякаш е застанал под обсипания с безброй звезди небосвод.
Но макар да не ги затрудняваше, тъмнината доста ги притесняваше. Защо ли фенерите не бяха запалени, не спираха да се чудят те. И двамата крачеха с ръце върху дръжките на оръжията си, а Кати-Бри започна да съжалява, задето не е взела със себе си своя магически лък Таулмарил.
Внезапно се разнесе страховит грохот, а подът под краката им потрепери. Те мигновено приклекнаха, а Дризт извади ятаганите си така мълниеносно, че Кати-Бри дори не усети, че е помръднал. В началото реши, че невъобразимо бързото движение се дължи на магическите предпазители, но когато хвърли поглед към ръцете на приятеля си, забеляза, че той не ги носи. Тя също извади меча си, като не пропусна да се смъмри наум, задето и за миг бе повярвала, че е започнала да се доближава по бойни умения до невероятния скиталец. Бързо прогони тази мисъл (сега нямаше време за нея) и насочи цялото си внимание към тунела пред себе си. Двамата се запрокрадваха напред, оглеждайки се за врагове, скрити в сенките, и умело замаскирани врати. Тайните странични проходи бяха нещо съвсем обичайно тук, тъй като много от джуджетата, с обичайната за расата им недоверчивост, предпочитаха да държат личните си богатства далече от чужди очи. Нито Кати-Бри, нито Дризт познаваха тази рядко използвана част от Сребърните зали.
Подът под краката им потрепери още по-силно и те разбраха, че наближават източника на страховития грохот. В този миг младата жена се почувства доволна, задето напоследък бе тренирала толкова усилено, още повече се радваше, че елфът бе с нея.
Изведнъж спря и Дризт я изгледа с любопитство.
— Гуенивар? — беззвучно попита тя.
Скиталецът се замисли над предложението й. Напоследък избягваше да призовава пантерата прекалено често, тъй като се боеше, че много скоро ще дойде време, когато присъствието й ще им бъде наистина необходимо. Магията си имаше своя предел — пантерата можеше да остава в Материалната равнина за не повече от десетина-дванадесет часа на всеки два дни.
Не, все още няма да я викат, реши Дризт. Не знаеха с какво точно се занимава Риджис тук долу, ала Бруенор не бе споменал, че може да съществува някаква опасност, затова елфът поклати глава и двамата отново поеха напред с безшумни и сигурни стъпки.
Странният тътен проехтя за трети път, последван от глух стон.
— Главата, идиот такъв! — изгълча някой съвсем наблизо. — Използвай таз’ непотребна тиква!
Кати-Бри и Дризт се изправиха и свалиха ръце от дръжките на оръжията си — вече знаеха кой е там.
— Пуент — проговориха те в един глас.
Нямаше как да сбъркаш Тибълдорф Пуент, невероятния бесовойн, най-дразнещото и смрадливо джудже на юг от Гръбнака на света (а вероятно и на север).
— Току-виж и шлем ми поискал след малко! — продължаваше да се гневи той.
Зад следващия ъгъл ги очакваше разклонение. Отляво се носеше гръмогласната тирада на Пуент, вдясно имаше напукана, дървена врата, през която се процеждаше светлина. Иззад нея долетя добре познат тихичък смях и Дризт наостри уши.
Миг по-късно даде знак на Кати-Бри да го последва и влезе в стаята, без да почука. Вътре; облегнат до някакъв лост, който стърчеше до вратата на лявата стена, стоеше Риджис и се подсмихваше развеселено. Доста нисък дори за расата си, той нямаше и метър. За сметка на това се гордееше с доволно закръгления си корем, който обаче се бе постопил през последните седмици — дори ленивият полуръст взимаше съвсем на сериозно заплахата, надвиснала над мястото, което се бе превърнало в негов дом.
Лицето му грейна, когато видя приятелите си, и той им махна за поздрав, после сложи пръст на устните си и посочи назад. Само един поглед бе достатъчен на Кати-Бри и Дризт, за да се досетят какво става. Механизмът до Риджис управляваше дебел метален лист, който покриваше вратата така, че от нея не се виждаше почти нищо.
— Давай! — долетя гръмовна команда от съседната стая, последвана от яростен рев и тропот на препускащи крака.
Грохотът, който за пореден път разтърси пода, можеше да означава едно-единствено нещо — джуджето от другата страна се бе блъснало в барикадираната врата и естествено бе полетяло далече назад.
— Бесовойнска тренировка — преспокойно обясни полуръстът, при което Кати-Бри хвърли кисел поглед на Дризт, припомняйки си разказа на баща й за плановете на Пуент.
— Отряда на изкормвачите — отбеляза тя и елфът кимна — Бруенор и на него бе споменал, че Тибълдорф Пуент има намерение да обучи група джуджета в не особено благородното изкуство на бесовойнството, негов личен отряд от силно надъхани, необуздани и недотам интелигентни бойци.
Поредното джудже се блъсна във вратата, най-вероятно челно и Дризт си каза, че Пуент не трябва да се тревожи поне за третото си „изискване“.
Кати-Бри поклати глава и въздъхна. Не се съмняваше в ползата, която щяха да имат от един такъв отряд (бесовойнът можеше да надвие и най-опитния боец в Митрил Хол, с изключение на Дризт и вероятно на Бруенор), ала при мисълта, че наоколо ще се разхождат цяла орда същински копия на Тибълдорф Пуент, усещаше как вътрешностите й изстиват.
Междувременно Пуент отново се бе развихрил и сега хокаше учениците си, като ги наричаше с всички джуджешки обиди, за които се сещаше — много от които дори Кати-Бри, прекарала почти целия си живот сред Бруенор и събратята му, не бе чувала. Някои очевидно бяха творение на самия бесовойн — кой друг би нарекъл някого „развъдник на бълхи“, който се „целува с мулета“ и „пие само вода“ (очевидно най-оскърбително от всичко) и след това да добави, че те до един са банда негодници, които смятат, че „трябва да изстискате проклетата крава, за да получите мляко, вие, безмозъчни буци пясъчник“.
— Тръгнали сме към Заселническа твърдина — обясни Дризт на Риджис, внезапно обзет от силно желание да се махне оттам. — Берктгар ни създава проблеми.
— Да — кимна полуръстът. — Бях там, когато заяви, че иска чука — при тези думи по херувимското му лице плъзна тънка усмивка. — Имах чувството, че Бруенор ще го посече на място.
— Имаме нужда от него — напомни му Кати-Бри.
Риджис пренебрежително махна с ръка:
— Блъфира — отсече той. — Берктгар също има нужда от нас, а и хората му няма току-така да обърнат гръб на джуджетата, които са им сторили толкова добрини.
— Бруенор не би го убил — доста неубедително се обади Дризт.
Тримата приятели се спогледаха и мислите им се насочиха към коравия джуджешки крал, в чиито гърди отново гореше прежният необуздан плам. Пред очите им неволно изплува образът на прекрасния Щитозъб, покрит със свещените руни на джуджешките богове. От едната страна на искрящата митрилна глава бяха издълбани чукът и наковалнята на Морадин Душековец, а от другата — кръстосаните брадви на Клангедон, джуджешкия бог на битките. Изкусната резба се допълваше от скъпоценния камък от планината — символът на Думатоин, Пазителя на тайните. Бруенор бе един от най-добрите джуджешки майстори, ала след като сътвори Щитозъб, това тържество на ковашкото изкуство, рядко слизаше в ковачницата си.
Мислеха си за бойния чук и за Уолфгар, високия, русокос младеж, който бе като син за старото джудже и за когото то бе изработило великолепното оръжие.
— Ще го убие и още как! — Кати-Бри изрази на глас онова, което и тримата почувстваха в този момент.
Дризт се накани да каже нещо, ала Риджис сложи пръст върху устните си.
— … а сега си наведи главата! — в другата стая Пуент крещеше поредните си указания.
Полуръстът кимна усмихнат и даде знак на скиталеца да продължи.
— Мислехме си, че може би…
Земята потрепери, откъм вратата долетя нов стон, последван миг по-късно от звучно „Б-р-р-р!“ — очевидно бъдещият бесовойн току-що бе разтърсил глава, за да се съвземе.
— Бързо се оправи! — похвали го Пуент.
— Мислехме си, че може би ще искаш да дойдеш с нас — довърши Дризт, без да обръща внимание на отвратената въздишка на младата жена.
Риджис се замисли. Нямаше да му се отрази никак зле да се измъкне от тази дупка и да се порадва на слънчевите лъчи, все още топли, макар че есента вече бе започнала да измества лятото.
— Трябва да остана — отказа им той с необичайна за него самоотверженост. — Имам работа.
Кати-Бри и Дризт кимнаха, без изобщо да се изненадат. Риджис наистина се бе променил през последните няколко месеца. Когато те двамата поеха към Мензоберанзан (скиталецът — за да сложи край на заплахата, надвиснала над Митрил Хол, а Кати-Бри — за да го открие и върне обратно), той бе поел командването на войските, с надеждата да извади Бруенор от унинието, в което бе изпаднал, и да го подтикне към действие. Полуръстът, за когото най-важното в живота бе доброто похапване и сладката дрямка, се бе справил повече от добре и със своя жар и енергия бе успял да впечатли не само калените джуджешки генерали, но и самия Тибълдорф Пуент. И Дризт, и Кати-Бри знаеха, че Риджис на драго сърце би ги придружил до Заселническа твърдина, но в този миг за него задълженията бяха по-важни от удоволствията.
Дризт се вгледа в лицето на дребничкия си приятел, чудейки се как най-деликатно да отправи молбата си. За негово учудване, Риджис, очевидно досетил се за намеренията му, вече бе изхлузил верижката от врата си и му я подаваше.
Този жест бе поредното доказателство за това колко много бе израснал полуръстът през последните седмици, помисли си скиталецът, докато се взираше в рубина, който проблясваше върху тъмната му длан. Това бе най-голямото съкровище на Риджис, могъщ магически предмет, който той бе откраднал от главатаря на своята гилдия в далечен Калимпорт и който пазеше като зеницата на окото си… поне до този момент.
Дризт не можеше да откъсне очи от скъпоценния камък; многобройните пламъчета, които играеха в дълбините му, го мамеха при себе си и обещаваха…
Той тръсна глава и се насили да отвърне поглед. Дори без ничия чужда воля, която да го направлява, рубинът се бе опитал да го впримчи! Никога досега не бе виждал толкова могъща магия, а ето че Джарлаксъл му го беше върнал доброволно, когато се срещнаха в тунелите край Мензоберанзан. Неочакваната щедрост на наемника със сигурност означаваше нещо, но какво точно, Дризт все още не можеше да разбере.
— Трябва много да внимаваш, ако решиш да го използваш върху Берктгар — думите на Риджис го извадиха от мислите му. — Много е горд и ако усети, че си служим с магия срещу него, като нищо ще развали съюза.
— Прав е — съгласи се Кати-Бри и се обърна към Дризт.
— Само, ако нямаме друг избор — обеща той и окачи верижката на врата си, там, където носеше и снежнобялата глава на еднорог, която полуръстът бе издялал за него още докато живееха в Долината на мразовития вятър.
Откъм другата стая долетя нов грохот, последван от глухо тупване — поредното джудже се бе хвърлило срещу вратата и сега лежеше на пода и стенеше.
— Вие джуджета ли сте или някакви феи с доспехи? — провикна се Пуент. — Дръпнете се да ви покажа как се прави!
Риджис кимна — дошло бе време да действа. Бързо и напълно безшумно, той задейства механизма на стената и тежкият метален лист се прибра.
— Пазете се — предупреди той двамата си приятели, тъй като бяха застанали точно там, където се очакваше да връхлети Пуент.
— Да се махаме — твърдо рече Кати-Бри и се отправи към вратата, през която бяха влезли.
Нямаше никакво желание да се среща с бесовойна, който я пощипваше по бузата с мръсните си пръсти всеки път, щом я видеше, и я питаше кога най-сетне ще си пусне брада, та да стане „трижди по-хубава“.
Дризт не чака да го подканят втори път и като докосна рубинения медальон в знак на безмълвна благодарност към Риджис, се втурна след нея.
Не бяха направили повече от няколко крачки, когато откъм стаята зад гърба им се разнесе звук на строшено дърво, последван от гръмогласния кикот на Тибълдорф и възхитените възклицания на наивните му ученици.
— Трябва да ги изпратим в Мензоберанзан — сухо подхвърли Кати-Бри. — Пуент няма да миряса, докато не срине града до основи!
Дори Дризт, който бе отрасъл сред Мрачните и неведнъж бе ставал свидетел на разрушителната ярост на жриците и магиите, много по-могъщи от всичко, което бе виждал след това на Повърхността, не можеше да не се съгласи.
Съветник Фърбъл прокара ръка по оплешивялата си глава, изнервен от светлината на факлата. Нисичък и набит (не повече от метър и около четиридесет килограма стегнати, железни мускули), той бе типичен представител на своята раса, която се славеше със забележителното си умение да оцелява в Подземния мрак. Малцина се справяха с живота в недрата на земята така добре, както свиърфнеблите, а в каменоделството и способността да проникват в дълбините на скалите, те отстъпваха единствено на рядката раса Печ.
Ала днес, докато крачеше из празните (поне така се надяваше) тунели отвъд границите на Блингденстоун, съветникът изпитваше страх. Той ненавиждаше факли и изобщо каквато и да било светлина, но заповедите на крал Шниктик бяха пределно ясни и трябваше да се спазват от всички: никой гном не биваше да излиза в тунелите без запалена факла, в ръка.
Никой гном, с изключение на един. Спътникът на Фърбъл нямаше факла, защото нямаше и ръце. Преди много години Белвар Дисенгалп бе осакатен от един мрачен елф, всъщност не от кого да е, а от брата на Дризт, Дайнин До’Урден. За разлика от повечето обитатели на Подземния мрак обаче, свиърфнеблите знаеха що е жал и вместо да оставят безпомощния си другар да умре, му изработиха прекрасни заместители от най-чист митрил, при това надарени с магия — чело на чук за дясната ръка и двуглава кирка за лявата.
— Завършихме обиколката — подхвърли Фърбъл. — Време е да си вървим у дома.
— Още не! — възпротиви се Белвар с дълбокия си, звучен глас, който сякаш извираше от вътрешността на масивния му гръден кош.
— Никакви елфи няма в тези тунели — настоя съветникът. — Цели три седмици минаха от последната битка!
Това беше истина — след дългите месеци, през които нападенията на Мрачните в тунелите край Блингденстоун бяха станали ежедневие, сега се бе възцарило необичайно спокойствие. Белвар бе сигурен, че Дризт До’Урден има нещо общо с тази промяна и се боеше да не би приятелят му да е заловен или дори убит.
— Съвсем спокойно е — доста по-тихо добави Фърбъл, осъзнавайки колко високо е говорил до този момент.
По малкото му свиърфнебълско телце пробягваха неспокойни тръпки. Беше тук единствено заради Белвар. Вярно, че бе негов ред да патрулира, ала за един толкова опитен и уважаван гном не бе никак трудно да се освободи от това задължение. Само че най-почитаемият надзирател бе настоял да тръгнат заедно и по някаква причина, която Фърбъл не разбираше, кралят го бе подкрепил.
Не че съветникът не бе свикнал с тези проходи. Тъкмо напротив — той познаваше тунелите около града на елфите по-добре от всеки друг свиърфнебъл, освен това беше единственият обитател на Блингденстоун, който имаше връзки в Мензоберанзан. Ала именно това, че бе толкова опитен в отношенията с Мрачните, му причиняваше такива тревоги напоследък, особено от страна на Белвар. Когато събратята му плениха предрешената Кати-Бри и откриха коя е всъщност, именно той, излагайки се на голяма опасност, й бе показал най-презрян и таен път до Мензоберанзан.
Нещо подобно ставаше и сега. Белвар не се тревожеше, че наблизо може да има врагове, в това Фърбъл бе сигурен. В тунелите всичко си беше наред. Нито свиърфнеблите, нито някой от тайните им съюзници бе забелязал следи от Мрачните — както из проходите край Блингденстоун, така и по обичайните елфически пътища в близост до Мензоберанзан. За всички бе ясно, че там се е случило нещо важно и в него несъмнено бяха намесени както Дризт До’Урден, така и приятелката му, която според Фърбъл създаваше само неприятности. И точно това беше истинската причина, поради която Белвар го бе довел тук, сигурен бе съветникът. При тази мисъл по гърба му отново пробягаха ледени тръпки — не искаше дори да мисли защо кралят толкова лесно се бе съгласил с надзирателя!
— Случило се е нещо — проговори Белвар изведнъж, сякаш бе прочел мислите му. — В Мензоберанзан.
Фърбъл го изгледа подозрително — вече знаеше какво предстои, знаеше, че ще го помолят отново да се срещне с онзи мошеник Джарлаксъл.
— Неспокойни са самите скали — продължи Белвар.
— Сякаш Мрачните скоро ще поемат на война — сухо вметна съветникът.
— Косим камман деноктусд — съгласи се надзирателят, използвайки стар свиърфнебълски израз, който означаваше буквално „стаената земя преди земетръс“ или, както казваха на Повърхността, „затишие пред буря“.
— Да се срещна със своя информатор от Мензоберанзан, това иска крал Шниктик, нали? — рече Фърбъл — нямаше смисъл да се преструва, че не се е досетил какво ще поиска Белвар от него.
— Косим камман деноктусд — повтори надзирателят мрачно.
И той, и кралят, и мнозина от обитателите на Блингденстоун бяха убедени, че елфите скоро ще тръгнат на война. Наистина, най-прекият път към Повърхността и мястото, което Дризт До’Урден наричаше свой дом, минаваше на изток от града на свиърфнеблите, отвъд Мензоберанзан, ала въпреки това Мрачните първо трябваше да поемат на запад и тогава щяха да минат опасно близо до Блингденстоун. Силно притеснен от тази мисъл, крал Шниктик бе изпратил съгледвачески отряди на изток й на юг, толкова надалече от родните пещери и от Мензоберанзан, колкото гномовете изобщо бяха стигали някога. Носеха се слухове, че е възможно да изоставят поселището си, а в такъв случай щеше да им трябва ново място, където да си построят дом. Никой не го желаеше, Фърбъл и Белвар може би най-малко от всички. И двамата бяха вече стари, скоро щяха да навършат двеста години и се чувстваха силно свързани с Блингденстоун.
Ала и двамата прекалено добре разбираха колко страшна е опасността, която ги дебне, и знаеха извън всякакво съмнение, че ако Мрачните дойдат в града, с тях е свършено.
— Ще го направя — рече Фърбъл с примирена въздишка. — Малко ще науча, няма съмнение. Рядко казва нещо важно, а винаги получава пребогата отплата.
Белвар не отвърна нищо. Цената на една среща с алчния елфически информатор изобщо не го тревожеше — незнанието можеше да им струва хилядократно повече. Фърбъл също мислеше така, в това надзирателят бе сигурен, а мърморенето бе просто начин да си придаде малко важност. Наистина, той обичаше да се оплаква, ала Белвар, който го бе опознал доста добре, истински го харесваше.
А в този момент както той, така и всички останали свиърфнебли, отчаяно се нуждаеха от Фърбъл и неговите връзки.
Дризт и Кати-Бри подскачаха надолу по скалистите пътеки и се промъкваха между грамадните камъни с пъргавината и жизнерадостта на две деца. Веселият им бяг се превърна в импровизирана надпревара, когато на пътя им се изпречи яма и те едновременно подскочиха, уловиха се за клоните на две тънички планински дръвчета, израснали наблизо, и се залюляха с всичка сила, опитвайки да се приземят колкото се може по-надалече. Следващото препятствие бяха няколко вирчета, над които те прелетяха с лекота (макар че Кати-Бри все пак се поизмокри малко), после се разделиха, за да заобиколят високата скала, която се изправи пред тях. Младата жена сви надясно, а Дризт тъкмо се канеше да поеме наляво, когато му дойде по-добра идея.
Кати-Бри стигна другата страна на камъка и със задоволство видя, че скиталецът още го няма.
— Аз водя! — провикна се тя, но още докато говореше забеляза стройната, тъмна фигура на елфа да прелита над главата й.
— Вече не! — поправи я той и стъпи на земята така меко, сякаш изобщо не бе скачал.
Кати-Бри изръмжа и се хвърли напред, ала не бе направила и две крачки, когато видя Дризт да спира.
— Денят е прекалено хубав — отбеляза той.
И наистина, след като есенните вихри започнеха да брулят листата на дърветата, за южния хребет на Гръбнака на света толкова хубаво време бе същинска рядкост. Хладен повей раздвижваше свежия въздух, пухкави бели облаци — досущ гигантски снежни топки — се гонеха из тъмносиньото небе, носени от бързия планински вятър.
— Прекалено хубав, за да се караме с Берктгар — добави Кати-Бри и се приведе напред с ръце на кръста, мъчейки се да си поеме дъх.
— Прекалено хубав, за да не го споделим с Гуенивар — поясни Дризт и лицето на Кати-Бри светна, когато го видя да изважда черната статуетка от раницата си.
Ониксовата фигурка бе едно от най-изящните творения, които младата жена бе виждала през живота си. Незнайният майстор не само че бе пресъздал изваяното тяло на котката до най-малката подробност, но дори бе успял да улови дълбокия й умен поглед. Ала колкото и съвършена да бе изработката, тя бледнееше пред великолепието на самата пантера.
Скиталецът благоговейно постави статуетката пред себе си и меко каза:
— Ела при мен, Гуенивар.
Очевидно пантерата с нетърпение бе очаквала да я призоват, защото сивата мъгла се завихри мигновено и бързо започна да придобива плътност и очертания.
Освен това дойде съвсем спокойна — явно се бе досетила от интонацията на господаря си, че няма нищо спешно и я викат просто ей така, за да се порадва на прекрасния ден.
— Надбягваме се до Заселническа твърдина — обясни Дризт. — Мислиш ли, че ще издържиш на темпото?
Гуенивар го разбра отлично. С един-единствен скок тя прелетя над главите им и се озова на върха на десетметровата скала. Гръмогласният й рев огласи тишината и тя се възправи над тях, величествена гледка, която изпълни двамата й приятели с ням възторг. Със своите триста килограма Гуенивар бе два пъти по-едра от обикновена пантера, красивата й глава бе широка почти колкото раменете на Дризт, тежката й лапа можеше да покрие човешко лице, а прекрасните й зелени очи грееха с интелигентност, каквато не можеше да се види у никое животно от Материалната равнина. Тя бе верен спътник и предан приятел и всеки път, когато я погледнеха, Дризт, Кати-Бри, Бруенор и Риджис усещаха как сърцата им се сгряват.
— Мисля, че ни се полага малка преднина — пакостливо прошепна младата жена и двамата с Дризт се втурнаха да бягат.
Миг по-късно Гуенивар отново изрева, все още от върха на скалата. Пътеката бе сравнително чиста и елфът бързо изпревари Кати-Бри. Само че тя бе млада и силна, и нямаше никакво намерение да се предава — неслучайно бе отгледана от раса, която се славеше със своята упоритост и несломим дух.
— Няма да ме победиш толкова лесно! — извика тя, но вместо отговор до ушите й достигна само веселият смях на скиталеца.
Той обаче не можа да се радва дълго време на преднината си — когато сви зад поредния завой, откри, че дръзката Кати-Бри бе избрала по-пряк път и сега с лекота подскача между купчинка натрошени камъни на десетина метра пред него.
Надпреварата започваше да става сериозна. Дризт наведе глава и побягна с такава главоломна бързина по неравната, камениста пътека, че за малко не се блъсна в едно дърво. Кати-Бри също препускаше лудешки и засега успяваше да удържа преднината си.
Гуенивар изрева за трети път — все още от скалата — и двамата й приятели веднага разбраха, че тя им се присмива добродушно.
И наистина, бяха минали само няколко секунди, когато покрай главата на Дризт профуча черна ивица. Миг по-късно пантерата бе задминала и Кати-Бри — толкова мълниеносно и безшумно, че в началото младата жена дори не разбра, че вече не е първа.
Не след дълго Гуенивар поизостана нарочно и Кати-Бри си възвърна водачеството… само за да го изгуби почти веднага, когато скиталецът мина напряко и я изпревари. Това продължи още доста време — момичето и елфът се потяха здравата, а Гуенивар просто здравата се забавляваше.
Напълно изтощени (поне Дризт и Кати-Бри, пантерата дори не се бе задъхала), тримата приятели най-сетне спряха, за да си починат. Избраха си неголямо сечище, обградено от високи скали от север и изток и стръмна клисура от юг. От едрите камъни, разпръснати наоколо, щяха да станат прекрасни столове, а в средата имаше дори импровизирано огнище, направено не от кого да е, а от самия Дризт, който често лагеруваше тук по време на своите скитания.
Кати-Бри се отпусна на един от камъните, а елфът се зае да накладе малък огън. В далечината пред себе си младата жена видя струйки дим да се вият лениво в кристалночистия въздух над Заселническа твърдина. Тази гледка й подейства доста отрезвяващо, защото й припомни за какво всъщност са тук и колко сериозно е положението, нещо, което като че ли бе забравила, докато се наслаждаваше на хубавата утрин. Ако Мрачните дойдеха, с подобни весели надпревари щеше да бъде свършено.
Тънките струйки дим върнаха мисълта й към човека, който бе довел коравите варвари чак от Долината на мразовития вятър, човека, за когото тя се канеше да се омъжи, преди една йоклола, най-приближената слугиня на скверната Кралица на паяците, неочаквано да прекъсне младия му живот. И Кати-Бри, и Дризт, носеха известна отговорност за смъртта на Уолфгар, ала не чувство за вина изпитваха те в този миг. Скиталецът също бе забелязал дима и сега стоеше и се взираше в него, потънал в тъжни мисли.
По лицата им вече нямаше усмивки — отново и отново си припомняха многобройните случаи, когато си бяха организирали подобни приятелски надпревари… само че тогава в тях участваше и русокосият варварин, който не можеше да минава през тесните процепи, където те се провираха с лекота, но пък наваксваше с гигантските си крачки.
— Де да можеше… — Кати-Бри не довърши, но Дризт прекрасно знаеше какво има предвид, защото и той изпитваше същото.
— Мъжете от Заселническа твърдина щяха да се бият много по-добре, ако начело им стоеше Уолфгар, син на Беорнегар — съгласи се той и сърцата им се свиха от болка — всичко щеше да бъде по-хубаво, ако можеха да го споделят с Уолфгар.
Това беше. Дризт го бе изрекъл на глас и сега нямаха какво повече да си кажат. Обядваха в пълно мълчание, дори Гуенивар лежеше съвсем неподвижно, без да издава звук.
Мислите на Кати-Бри се върнаха назад към времето, когато още живееха в Долината на мразовития вятър. Струваше й се, че отново вижда пред себе си Грамадата на Келвин, единственото възвишение, което разнообразяваше иначе монотонната сивота на равната тундра. Колко много си приличаха двете места, обгърнати от един и същ кристалночист, изпълнен с живот въздух! Колко далече бяха стигнали всички те — Дризт, Бруенор, Риджис, Гуенивар и, разбира се, Уолфгар! И то за толкова кратко време, което обаче по приключенията и опасностите, по вълненията и добрите дела, с които беше изпълнено, се равняваше сякаш на цял живот. Заедно, те бяха непобедими.
Или поне така си мислеха.
Кати-Бри бе видяла повече, отколкото мнозина старци на преклонна възраст, а бе едва на двадесетина години. Тя минаваше през живота тичешком, със същата лека, одухотворена стъпка, с която се спускаше по стръмната планинска пътечка, безгрижна и дръзка, и с чувството, че е безсмъртна.
Почти.
— Заговор? — попита елфът, използвайки езика на жестовете, който бе толкова богат и сложен, че можеше да предаде и най-тънките нюанси в значението на думите.
Джарлаксъл поклати глава с озадачено изражение на лицето (нещо доста необичайно за него), после въздъхна и даде знак на придружителя си да идат на по-сигурно място.
Двамата бързо закрачиха из широките, криволичещи улици на Мензоберанзан, между високите сталагмитови могили, където Мрачните живееха. Тези могили, както и голяма част от внушителните сталактити, които висяха от тавана на мензоберанзанската пещера, бяха кухи отвътре и опасани от тераси и висящи пътеки отвън. Много често сградите в един двор бяха свързани помежду си с мостове, които наподобяваха гигантска паяжина; магически огньове — алени, сини и по-рядко зеленикави — обгръщаха всички домове (особено тези на по-старите и влиятелни родове) и допълнително подчертаваха изкусната украса. Мензоберанзан, най-импозантният между градовете, будеше няма възхита; смайващ и неземен, той спираше дъха и ако някой го видеше, без да знае нищо за обитателите му (разбира се, никой, озовал се тук, не оставаше в неведение — а често пъти и жив — дълго време) никога не би предположил, че тази красота е сътворена от най-злата и безмилостна раса в цял Торил.
Много скоро широките улици останаха зад гърба на безшумно промъкващия се Джарлаксъл и той навлезе в тесните, тъмни сокаци около къщите на по-низшите родове. Наемникът се взираше пред себе си (този ден беше поставил магическата превръзка над дясното си око), а острият му поглед не пропускаше и най-слабото движение в гъстите сенки край него.
Изненадата му бе пълна, когато се обърна към своя спътник и вместо М’тарл, лейтенанта от Бреган Д’аерте, който го следваше допреди малко, видя друг, невероятно могъщ елф.
Рядко се случваше Джарлаксъл да не знае какво да каже, ала появата на Громф Баенре, най-големия син в първия дом и архимагьосник на Мензоберанзан, го хвана напълно неподготвен и го накара да онемее за миг.
— Вярвам, че М’тарл ще ми бъде върнат, когато свършиш — бързо се съвзе той.
Громф безмълвно махна с ръка и над главите им заблещука зеленикава сфера. От нея висеше тънко сребристо въже, чийто край едва докосваше земята.
Наемникът сви рамене и посегна към него. В мига, в който го докосна, усети как нещо го повлича нагоре, към блещукащия портал и магическото пространство отвъд.
Джарлаксъл реши, че представлението си го бива, когато се озова вътре и откри не празното и възтясно местенце, създавано обикновено с това заклинание, а пищно обзаведена стая. Тук имаше дори и прислужник — едно зомби, което му поднесе чаша вино, преди още да бе седнал. Отне му няколко секунди, докато успее да настрои зрението си към нормалната част на спектъра, тъй като помещението бе обляно от мек синкав светлик. Това съвсем не бе нещо необичайно — дори един магьосник, привикнал към вечния мрак, царящ в недрата на земята, не можеше да чете пергаменти и заклинателни книги без светлина.
— Ще ти бъде върнат… стига да оцелее там, където го оставих, достатъчно дълго, за да можем двамата с теб да си довършим разговора — нехайно отвърна Громф, докато прекрачваше магическия портал, после притвори очи и прошепна нещо. Маскировъчният плащ и простичките дрехи изчезнаха начаса, отстъпвайки място на пищни одежди, напълно подобаващи на високото му положение. Дългата роба, покрита с десетки гънки и джобове, бе цялата извезана с тайнствени символи и могъщи руни. Също като благородническите къщи, тези руни бяха обвити от магически огън, който Громф бе в състояние да угаси само с мисъл и тогава дрехата го скриваше по-сигурно и от най-умело изтъкания пиуафуи. Две брошки — едната във формата на паяк с червено тяло и дълги, черни крака, а другата — огромен, изкусно шлифован смарагд — красяха великолепните одежди, въпреки че бяха почти напълно скрити от дългите, бели коси на стария магьосник, които се спускаха не само по гърба, но и по раменете и гърдите му.
Джарлаксъл, който се интересуваше от всичко, свързано с магията, бе виждал тези брошки у предшественика на Громф, макар синът на Баенре да бе заемал този пост толкова дълго, че повечето елфи дори не помнеха кога се е възкачил на него. С помощта на паяковата брошка архимагьосникът всяка сутрин запалваше Нарбондел, колоната, която отмерваше времето в Мензоберанзан. Топлината се издигаше до върха на своеобразния часовник за дванадесет часа; също толкова й трябваха, за да се спусне обратно до основата му — със своето инфрачервено зрение Мрачните лесно познаваха кое време е по това доколко е изстинала колоната.
Другата брошка даряваше Громф с вечна младост. Доколкото Джарлаксъл можеше да прецени, магьосникът беше живял повече от седем века, а все още изглеждаше така, сякаш бе първокурсник в Академията!
Всъщност — не съвсем, каза си наемникът, докато изучаваше лицето на своя домакин. От него, и най-вече от очите му, се излъчваше сила и достойнство — външен израз на мъдростта, която идва единствено с дългогодишния и често пъти горчив опит. Първият син на Баенре бе коварен и опасен, с лекота стигаше до същината на всеки проблем и под неговия проницателен взор Джарлаксъл се чувстваше много по-несигурен и уязвим, отколкото в присъствието на самата матрона.
— Заговор? — повтори магьосникът, този път на глас. — Предполагам, че на останалите домове най-сетне им е омръзнало от майка ми и са се обединили срещу дом Баенре?
— Вече разказах всичко на матрона… — започна наемникът.
— Чук всяка твоя дума — нетърпеливо изръмжа Громф. — А сега искам да чуя истината.
— Интересно понятие — отвърна Джарлаксъл и скришом се подсмихна, когато осъзна, че събеседникът му — нещо толкова невероятно за него! — е притеснен. — Истина.
— Рядко се среща, така е — съгласи се Громф, който междувременно се бе овладял и отново се бе облегнал на стола си, потропвайки с пръсти пред себе си. — Но понякога точно тя спасява живота на глупеца, който се бърка в чуждите работи.
При тази недвусмислена закана усмивката на наемника се стопи и той изпитателно се вгледа в събеседника си. Магьосникът беше могъщ — толкова могъщ, колкото изобщо можеше да стане някой мъж в доминирания от жени Мензоберанзан. Само че правилата на Мензоберанзан не важаха за Джарлаксъл и това, че Громф поемаше риска да прибегне до заплахи, бе наистина странно…
Почти толкова, колкото и очевидната му тревога. Всъщност, както наемникът внезапно разбра, Громф не бе просто притеснен. Той се боеше.
— Дори няма да си направя труда да ти напомня колко полезен е този глупец — рече Джарлаксъл.
— Спести ми го — изръмжа Баенре и наемникът се изсмя в лицето му.
Магьосникът отпусна ръце, при което одеждите му леко се разтвориха, откривайки две пръчки, мушнати в колана му, по една над всеки крак.
— Няма заговор — твърдо отговори Джарлаксъл.
— Искам истината — заплашително напомни Громф.
— Това е истината — настоя наемникът, комуто рядко се случваше да прави толкова недвусмислени изказвания. — Разчитам на дома Баенре толкова, колкото и ти самият, Архимагьоснико. Ако останалите родове съзаклятничеха срещу Баенре, или дъщерите й се канеха да я убият, Бреган Д’аерте щеше да застане на нейна страна или поне да я предупреди за подготвяния удар.
Върху лицето на Громф легна сянка, а Джарлаксъл, който съвсем преднамерено бе казал просто Баенре вместо матрона Баенре, едва се сдържа да не въздъхне облекчено — магьосникът не бе забелязал очевидния му пропуск. В света на Мрачните подобни грешки често пъти струваха живота на онзи, който ги допускаше, особено ако бе мъж.
— Какво не е наред тогава? — настойчивият, почти умолителен тон на Громф, хвана наемника неподготвен — никога досега не бе виждал могъщия магьосник толкова отчаян. — Ти също го усещаш! Има нещо гнило, самият въздух в града е пропит от неговия дъх!
„Още от незапомнени времена“, каза си Джарлаксъл, ала мъдро предпочете да запази тази мисъл за себе си. Вместо това, на глас каза само:
— Светилището пострада.
Громф кимна и свъси вежди. Внушителният параклис на първия дом бе най-святото място в целия град, най-величественият храм на Кралицата на паяците. Преди няколко месеца вероотстъпникът Дризт До’Урден и неговите приятели бяха избягали от Мензоберанзан, при което бяха срутили покрива на светилището с един гигантски сталактит — може би най-унизителната плесница, която могъщата Лолт бе получавала някога.
— Кралицата на паяците е ядосана — отбеляза Громф.
— Аз също бих се разгневил — съгласи се Джарлаксъл и магьосникът го изгледа заплашително.
Не толкова заради показаното неуважение към богинята, колкото заради безгрижието и нехайната насмешка.
Вместо да се стресне, наемникът се усмихна развеселено, при което Громф скочи от стола си и закрачи напред-назад като лъв в клетка. Зомбито, лишено от мозък и програмирано да прислужва, се втурна към него с поднос в ръка.
Магьосникът изръмжа и вдигна длан, върху която внезапно лумна Огнено кълбо. След това пусна в него нещо дребно и червено (Джарлаксъл реши, че прилича на змийска или драконова люспа) и започна злокобен напев.
Наемникът остана на мястото си, докато Громф изливаше яда си в заклинанието — можеше само да се надява, че то е насочено не към него, а към прислужника.
Дълъг огнен език подскочи във въздуха и запълзя напред. Лениво, но решително, като змия, която вече е вцепенила жертвата си с отровното си ухапване, пламъкът се обви около тялото на зомбито. То, разбира се, нито помръдна, нито се оплака, и само след няколко мига бе обгърнато от огненото влечуго. Когато Громф отново седна на стола си, безмозъчното, горящо същество безстрастно се върна на мястото си. Не бе стояло там повече от няколко мига, когато рухна на земята, останало вече без един крак.
— Тази миризма… — започна Джарлаксъл и закри носа си с ръка.
— … е миризма на власт — довърши магьосникът вместо него.
Червените му очи се присвиха, а тънките му ноздри потрепнаха, докато си поемаше дъх с очевидна наслада.
— Не Лолт е виновна за онова, което се носи във въздуха — неочаквано рече наемникът, не само за да поразклати самодоволството на домакина си, но и защото искаше колкото се може по-бързо да приключи с този разговор и да се махне от това вонящо място.
— Какво знаеш? — сепна се Громф и в очите му отново се появи старото безпокойство.
— Не повече, отколкото ти — отвърна Джарлаксъл. — Лолт несъмнено е разгневена от бягството на изменника и повреденото светилище, чиято важност ти разбираш по-добре от всеки друг.
При тези думи ноздрите на магьосника отново потрепнаха неспокойно — наемникът бе улучил болното му място, една от малкото му слабости. Не друг, а сам той бе сътворил великолепната украса на параклиса в двора на майка си — блещукаща зрителна измама, която се рееше над централния олтар и непрестанно менеше формата си, превръщайки се ту в прелестна жена, ту в гигантски паяк. За никого в Мензоберанзан не бе тайна, че Громф не е от най-ревностните слуги на Лолт и че разкошната украса му бе помогнала да избегне безмилостния гняв на матрона Баенре.
— Ала напоследък се случват твърде много неща, за да бъдат дело само на Кралицата на паяците — продължи Джарлаксъл, като не пропусна да се наслади на малката си победа. — И доста от тях подкопават влиянието и силата й.
— Друго божество? — предположи магьосникът, разкривайки повече, отколкото бе възнамерявал. — Или бунт в подземния свят?
При тези думи той се облегна назад, повярвал за миг, че се е добрал до нещо. Ако в престъпния свят наистина ставаше нещо, то главатарят на Бреган Д’аерте със сигурност щеше да е научил за него!
Само че Джарлаксъл съвсем не беше хванат натясно — дори ако някое от предположенията на Громф беше вярно, той не знаеше за това.
— Нещо не е наред — отвърна наемникът. — Нещо, което заплашва да прерасне в истинска беда. Вече повече от двадесет години различни домове допускат една и съща грешка — надценяват значимостта на Дризт До’Урден и неговото залавяне. Всъщност, именно техните усилия да го пленят, го направиха толкова важен и удесеториха неприятностите, които той ни причини.
— Значи смяташ, че всичко това е свързано с бягството му? — попита Громф.
— Смятам, че много матрони са убедени в това. Така че бягството на изменника наистина ще изиграе роля в предстоящите събития. Ала никога не съм казвал, нито пък смятам, че то е причината нещо да не е наред.
Магьосникът притвори очи и се замисли. Както винаги, Джарлаксъл беше прав. В Мензоберанзан непрестанно кипеше от дрязги и съзаклятия, тук подозренията бяха по-важни от истината и именно заради това често пъти се оказваха пророчески и се превръщаха в действителност.
— Може би скоро пак ще искам да се срещнем, наемнико — тихо каза Громф и в същия миг Джарлаксъл забеляза врата близо до мястото, през което бе влязъл малко по-рано. Недалече от нея зомбито още тлееше на земята — безформена, черна купчинка от овъглени кости.
Джарлаксъл се насочи към изхода, но спря, когато чу подигравателния глас на магьосника:
— Уви! М’тарл не издържа.
— Жалко за него — небрежно отвърна наемникът, твърдо решен да не остави у Громф впечатлението, че загубата ще се отрази по какъвто и да било начин на Бреган Д’аерте.
После прекрачи прага, спусна се на земята с помощта на сребристото въженце и безшумно потъна в сенките на града, дълбоко замислен. Рядко му се случваше да разговаря с Громф, още по-рядко архимагьосникът сам бе пожелавал да се срещнат. Това бе наистина важно, сигурен бе той. Ставаше нещо странно, във въздуха витаеше едва доловимо напрежение и Джарлаксъл, който обичаше хаоса (най-вече защото винаги излизаше като победител от водовъртежа на безредиците), бе заинтригуван. И (което бе още по-любопитно), въпреки страховете и всичко, което можеше да изгуби, Громф очевидно се чувстваше по същия начин!
Мимолетното споменаване на друго божество бе доказателство за това, неволно разкриване на картите, което означаваше много за опитния наемник. Защото, въпреки че се бе издигнал толкова високо, колкото изобщо можеше да стигне един мъж в Мензоберанзан, Громф не бе нищо повече от обикновен стар нещастник.
Всъщност именно заради това, каза си Джарлаксъл, не въпреки него. Вече дълги векове синът на Баенре таеше в гърдите си отровна горчивина — с високото си мнение за своята значимост, той намираше дори поста архимагьосник за безсмислен, ограничение, наложено му от злощастното стечение на обстоятелствата, заради което не се бе родил жена.
Най-голямата слабост на Мензоберанзан, за кой ли път си помисли наемникът, не бе съперничеството между отделните домове, а строгата матриархална система, наложена от последователките на Лолт. Половината население на града беше подчинено на другата, само защото бяха мъже.
Това бе недостатък, тъй като подчинението водеше до огорчение, дори — особено! — у онези, които успяваха да се издигнат като Громф. Защото от високото си място той още по-ясно виждаше колко по-далече би могъл да стигне, ако се бе родил с друго тяло.
Беше намекнал, че отново може да поиска среща с него и Джарлаксъл имаше предчувствието, че двамата пак ще говорят, навярно неведнъж. Следващите няколко метра от разходката си из мензоберанзанските улици наемникът прекара, чудейки се каква ли информация ще изкопчи Громф от горкия М’тарл (разбира се, лейтенантът не бе мъртъв… макар че скоро сигурно щеше да копнее да умре).
Джарлаксъл се разсмя на напразната си тревога — онова, което каза на магьосника, бе самата истина, така че М’тарл не можеше да разкрие на мъчителите си нищо, което да злепостави главатаря му. От гърдите на наемника се откъсна тиха въздишка — не бе свикнал да говори истината, не бе свикнал да крачи там, където не го дебнеха капани.
Тръсна глава, за да прогони тези мисли, и насочи цялото си внимание към града. Тук назряваше нещо. Джарлаксъл, вечният оцеляващ, го надушваше, усещаше го и Громф. Нещо важно бе на път да се случи съвсем скоро и той трябваше бързо да измисли как да извлече максимална полза от предстоящите събития, независимо какви са те.
Когато достигнаха пътеките в подножието на планината, Дризт повика Гуенивар до себе си. Вярното животно седна пред него, готово да изпълни заповедите му.
— Да я вземем с нас — рече Кати-Бри, досещайки се за намеренията му.
Варварите може и да бяха оставили тундрата и стария начин на живот далече зад себе си, но магиите все още предизвикваха подозрение у тях, а присъствието на Гуенивар не само че притесняваше по-голямата част от поданиците на Берктгар, но смущаваше и самия него.
— Стига им това, че аз ще вляза в поселището им — отвърна Дризт и младата жена нямаше как да не се съгласи с него.
Видът на приятеля й — мрачен елф, чиито събратя се славеха с магическите си умения и невижданата си жестокост — навярно тревожеше мъжете на Севера дори повече от черната му пантера.
— На Берктгар никак няма да му се отрази зле да си поговори малко с Гуен — отбеляза Кати-Бри със съжаление в гласа и Дризт се разсмя, представяйки си как Гуенивар ръмжи в лицето на огромния, пребледнял като платно варварин.
— Жителите на Заселническа твърдина ще свикнат с нея, така както свикнаха с мен — каза той. — Спомни си колко години му трябваха на Бруенор, за да се отпусне в присъствието й.
Пантерата тихичко изръмжа, сякаш разбираше всяка тяхна дума.
— Не бяха годините — поправи го Кати-Бри. — А многобройните случаи, в които Гуен е спасявала кожата на упорития ми баща!
Пантерата отново изръмжа и двамата й приятели се посмяха от сърце за сметка на грубоватото джудже. Настроението им поспадна малко, когато Дризт отпрати Гуенивар с обещанието да я повика веднага щом поемеха обратно към Митрил Хол.
Вярното животно не спря да обикаля около ониксовата статуетка, докато материалното й тяло не отстъпи място на сива мъгла, която бързо се разпръсна във въздуха.
Скиталецът вдигна фигурката от земята и обърна поглед към струйките дим, които се виеха в небето над селището.
— Готова ли си? — обърна се той към младата жена.
— Берктгар ще се заинати — замислено рече тя.
— Просто трябва да го накараме да разбере колко много означава Щитозъб за Бруенор — отвърна Дризт и се насочи към градчето.
— По-скоро да си представи как брадвата на Бруенор се спуска към лицето му — мрачно промърмори Кати-Бри. — Точно между очите.
Заселническа твърдина представляваше група каменни къщурки, брулени от вятъра и скупчени в неголяма скалиста долина, от трите страни, на която се извисяваха склоновете на Гръбнака на света. Създаден от предците на Бруенор преди стотици години, някога градецът носел името Крепост на ковачите и бил единственото място, където търговците можели да видят прекрасните изделия, идващи от Сребърните зали — още тогава джуджетата не обичали да приемат чуждоземци в тайните си мини.
У всеки, който го видеше, дори да не бе чувал нищо за историята на това поселище, не оставаше и капка съмнение — то можеше да бъде дело единствено на джуджешки ръце. Никоя друга раса не бе в състояние да вдъхне на камъните такава сила, че да издържат на времето и неспирните ветрове, свирещи между планинските хребети. Макар и необитавани от векове, къщите бяха почти непокътнати и когато хората на Уолфгар се заселиха по тези места, единственото, което трябваше да сторят, бе да вдигнат някоя и друга рухнала стена, да изхвърлят откъртените от вятъра скални отломки и да прогонят животните, превърнали изоставените постройки в свои леговища.
И ето че в града закипя нов живот, досущ като в най-добрите години на Сребърните зали. Единствената разлика бе, че сега се наричаше Заселническа твърдина и в него живееха хора, които търгуваха вместо джуджешките майстори. И двата народа печелеха от това разпределение на работата, но в дързостта си Берктгар бе на път да разруши съюза помежду им.
Вождът на варварите очевидно не разбираше, че ако не се откаже от претенциите си, Бруенор най-вероятно ще нареди на него и на хората му да се махнат от тези земи.
Разбира се, гордите мъже от тундрата нямаше да се подчинят на подобна заповед (земята им бе подарена, а не дадена назаем) и тогава нищо нямаше да попречи на бойците от Митрил Хол да ги прогонят със сила.
И всичко това само заради Щитозъб.
— Уолфгар би се натъжил, ако можеше да види за какво се карат — подхвърли Кати-Бри, докато двамата с Дризт се спускаха по пътеката. — Нали именно той събра двата народа. Колко жалко, че сега споменът за него може отново да ги раздели!
Каква ужасна ирония, мълчаливо се съгласи скиталецът и неволно ускори крачка — разгледана в тази светлина, задачата им ставаше още по-важна. Вече не отиваше в Заселническа твърдина заради дребнавите дрязги на двама твърдоглави владетели. Отиваше в името на мъртвия си приятел.
Когато навлязоха в долината, до ушите на Кати-Бри и Дризт достигна ритмичен напев — някой бавно и тържествено изброяваше подвизите на легендарен герой. Улиците бяха пусти, вратите на къщите зееха широко отворени (жителите на градеца никога не си даваха труда да ги залостват) и двамата веднага се досетиха къде са всички.
Единствената промяна, която хората на Уолфгар бяха направили, след като дойдоха да живеят тук, бе издигането на внушителна постройка, която с лекота побираше не само всичките четиристотин обитатели на поселището, но и още толкова гости. Наричаше се Хенгорот, Залата на медовината — свещено място, където варварите отдаваха почит на боговете си, съживяваха спомена за храбри дела и велики герои, а също така споделяха храната си и вдигаха наздравици.
Хенгорот все още не бе завършен. Наред с якия камък, от който бяха издялани част от дългите, ниски стени, се виждаха и съшити еленови кожи. В очите на Дризт това бе красноречив символ не само на дългия път, който хората на Уолфгар бяха извървели дотук, но и на онзи, който тепърва трябваше да изминат. Докато живееха в тундрата, варварите бяха номади, следваха стадата на северните елени и затова не строяха къщи, а само кожени шатри, които прибираха в раниците си и носеха на гръб от бивак на бивак.
Дните на чергаруване бяха отминали, животът им вече не зависеше от еленовите стада, които бяха несигурен източник на препитание и често пъти водеха до пререкания и войни не само между отделните племена, но и между тях и жителите на Десетте града.
Скиталецът искрено се радваше на мира и благоденствието, което северняците бяха постигнали, ала в същото време видът на Хенгорот го изпълваше с болка, защото му напомняше колко много бяха пожертвали тези хора. С начина им на живот, който бе оцелял хилядолетия наред, бе свършено, и докато гледаше строящата се зала (само подобие на онзи Хенгорот, който той помнеше) и сивия камък, който обграждаше селището на този горд народ, скиталецът неволно се запита дали наистина промяната бе за добро.
Прекарала почти целия си живот в Долината на мразовития вятър, Кати-Бри бе слушала безброй разкази за варварите — номади и още от самото начало бе разбрала какво им предстои да изгубят. Установяването в Заселническа твърдина не само им бе отнело част от свободата, но и бе нанесло тежък удар върху тяхната самобитност. Наистина, сега събратята на Уолфгар бяха много по-богати, отколкото бяха мечтали някога; вече не им се налагаше да се тревожат колцина от тях ще оцелеят след суровата зима. Ала всичко това си имаше цена. Като звездите например. Тук, в планината, те бяха различни, далечни и студени, не слизаха до хоризонта, въздигайки душата на онзи, който ги съзерцаваше, до глъбините на небето.
С примирена въздишка, в която се долавяше частица от носталгията, която самата тя изпитваше по Долината, младата жена си напомни за какво бе дошла. Берктгар наистина се инатеше, ала тя прекрасно разбираше колко много го бе наранила загубата на Уолфгар и колко силно го болеше от мисълта, че Щитозъб, който се бе превърнал в най-прочутото оръжие в цялата история на племето, ще остане притежание на едно джудже.
Нямаше значение, че именно това джудже бе изковало чука, нито че мъжът, който го бе покрил със слава, гледаше на джуджето като на свой баща. За Берктгар мъртвият герой не бе синът на Бруенор, а Уолфгар, син на Беорнегар от племето на Лоса. Уолфгар от Долината на мразовития вятър, а не Уолфгар от Митрил Хол. Уолфгар, у когото беше въплътено всичко онова, което варварите почитаха и на което се възхищаваха. В този миг може би нямаше друг, който по-добре от Кати-Бри да разбира колко тежка в действителност е задачата им.
Двамата високи, широкоплещести стражи стояха край входа на Хенгорот, а от тях се носеше силен дъх на медовина. Те свъсиха вежди, когато чуха, че някой приближава, но побързаха да се отместят встрани, щом разпознаха новодошлите. Единият се втурна към средата на залата и тържествено започна да изрежда подвизите (поне тези, за които знаеше) и родословието им (всъщност, само това на Кати-Бри — родословието на елфа не можеше да бъде повод за гордост, не и в очите на варварите от Заселническа твърдина).
В това време новодошлите търпеливо чакаха край вратата заедно с другия страж, който сигурно тежеше повече от тях двамата взети заедно. Погледите им се спряха върху Берктгар. Седнал начело на дългата маса, той също се взря в тях.
Колкото и глупаво да се държеше в спора си с Бруенор, вождът несъмнено вдъхваше респект. Висок почти колкото Уолфгар, той имаше широки рамене и силни ръце, по-дебели от крака на най-набитото джудже. Рошавата му кестенява коса се спускаше под раменете, а гъстата брада, която си бе пуснал за зимата, му придаваше още по-суров и внушителен вид. Открай време варварите избираха своите предводители според силата им, провеждаха люти двубои, в които можеше да има един-единствен победител. Нямаше войн в Заселническа твърдина, който да е в състояние да надвие Берктгар — Берктгар Храбри, както го наричаха поданиците му — и точно заради това той бе обречен да живее в сянката на мъртвия си предшественик, чието име още приживе се бе превърнало в легенда.
— Заповядайте, пийнете с нас! — покани ги вождът, ала сърдечният поздрав не можа да заблуди двамата приятели — изражението му красноречиво говореше, че не е нито изненадан, нито доволен, че ги вижда.
Вниманието му бе насочено най-вече към Дризт, в очите му проблясваше нетърпение, примесено с безпокойство.
Начаса бяха донесени още два стола (висока чест за Кати-Бри, тъй като на масата нямаше други жени, освен хубавиците, приседнали в скута на някои от пияните бойци). В Хенгорот, както и в обществото на варварите изобщо, жените и децата (с изключение на поотрасналите момчета) не бяха нищо повече от най-обикновени слуги. Бързи и безшумни, те начаса донесоха медовина за гостите.
Дризт и Кати-Бри подозрително изгледаха питиетата пред себе си — знаеха, че разсъдъкът им трябва да е съвсем ясен, ако искат да се справят със задачата си. Ала Берктгар вече бе вдигнал каната си за наздравица и те бяха принудени да сторят същото. А в Хенгорот не можеше просто да си сръбнеш една глътка!
Двамата приятели опразниха халбите, за радост на домакините си, и в очите им проблесна отчаяние, когато жените сложиха още две кани пред тях.
Неочаквано скиталецът се изправи и скочи върху масата.
— Приемете моите почитания, о, доблестни поданици на Берктгар Храбри! — тържествено започна той, предизвиквайки взрив от възторжени възгласи.
Мъжете вдигнаха чаши във възхвала на своя вожд и започнаха да го тупат по гърба, но той дори не трепна под тежките им удари и нито за миг не свали от елфа изпълнения си с подозрение поглед.
На Кати-Бри не й бе никак трудно да разбере какво става. Макар и неохотно, варварите бяха свикнали с присъствието на Дризт и все пак за тях той си оставаше преди всичко „хилав елф“, при това не какъв да е, а мрачен елф! Да, в техните очи той беше слаб (нищо чудно някоя от жените им, калени от тежкия живот, да бе по-силна от него!) и въпреки това знаеха, че и най-могъщият им войн не е в състояние да го надвие. Най-неловко от всички се чувстваше самият Берктгар, който несъмнено се досещаше за какво са дошли двамата гости и предполагаше, че ще му се наложи да уреди спора за Щитозъб със скиталеца.
— Благодарни сме за щедрото гостоприемство и топлия прием — продължи елфът. — Никой в Забравените царства не би могъл да ни посрещне с по-съблазнителна трапеза!
Нов взрив от възхитени викове огласи Хенгорот. Дризт се справяше добре, пък и повечето варвари вече бяха порядъчно пияни.
— За съжаление — тук гласът му изведнъж стана сериозен, — не можем да останем дълго.
Ефектът от думите му беше мигновен. Онези, които седяха наблизо, бързо изтрезняха, разбрали най-сетне важността на това посещение.
Кати-Бри видя рубинения медальон да проблясва около врата на елфа и разбра, че макар Дризт да не го използваше, магическият предмет все пак бе уловил хората наоколо в хипнотизиращата си прегръдка и ги омайваше като руйна медовина.
— Над нас е надвиснала опасност — мрачно рече скиталецът. — Заплашва ни война. И точно сега е моментът, в който съюз…
Берктгар рязко сложи край на речта му, като стовари халбата си на масата толкова силно, че тя се пръсна на парчета и оплиска мъжете около него с пръски медовина и късчета стъкло. Все още стискайки дръжката в ръка, той скочи върху масата и се възправи над дребничкия елф.
В Хенгорот се възцари мъртвешка тишина.
— Идвате тук с думи за съюзничество — бавно започна вождът. — Идвате при нас, молейки за съюзничество!
Тук той замълча, за да подсили ефекта от думите си, после отново извиси глас:
— А в същото време си присвоявате оръжието, което се превърна в символ на нашето племе, чука, покрил се с легендарна слава в десницата на Уолфгар, син на Беорнегар!
Одобрителни възгласи разтърсиха залата и Кати-Бри вдигна безпомощен поглед към приятеля си. Дразнеше се, когато варварите наричаха Уолфгар по този начин, с името на баща му — това ги изпълваше с гордост, а младата жена никога не бе одобрявала самоцелната гордост.
Освен това Уолфгар бе извършил толкова безстрашни подвизи, че изобщо нямаше нужда от бележито родословие, за да бъде най-великият войн, раждал се някога сред варварите от тундрата. Децата му обаче, (ако бе живял достатъчно дълго, за да стане баща), щяха да имат всички основания да изтъкват името му и да се гордеят с него.
— Ние сме приятели на джуджето, по чиято заръка идваш, мрачен елфе — продължи Берктгар и плътният му глас отекна в просторната зала. — И затова искаме същото и от него, Бруенор Бойния чук, син на Бангор, син на Гарумн. Съюз между двата народа ще има… но не преди да получа Щитозъб. Аз съм Берктгар! — изрева той и гордо изпъчи гърди.
— Берктгар Храбри! — услужливо вметнаха неколцина от съветниците му и всички отново закрещяха одобрително и вдигнаха чаши в чест на вожда.
— По-скоро ще получиш брадвата на Бруенор, отколкото бойния чук — отвърна Дризт, на когото бе започнало да му писва от перченето на Берктгар.
Вече бе повече от очевидно, че варварите бяха очаквали посещението им — речта на вожда бе не само предварително подготвена, но и добре отрепетирана.
— И недей да си мислиш, че ще я получиш като подарък! — добави Дризт, когато войните най-сетне спряха да крещят.
В Хенгорот се възцари напрегната тишина — думите на елфа можеха да се изтълкуват като предизвикателство, което — сигурни бяха всички — Берктгар щеше да приеме без колебание.
— Ала Бруенор не е тук — отвърна той с равен тон. — Може би Дризт До’Урден ще защити интересите му?
Скиталецът не отвърна веднага, опитвайки се да реши как е най-добре да постъпи.
Кати-Бри също мислеше трескаво. Нито за миг не се съмняваше, че Дризт ще приеме предизвикателството и с лекота ще надвие Берктгар, знаеше също така, че мъжете от Заселническа твърдина никога няма да преглътнат подобно унижение.
— Уолфгар щеше да стане мой съпруг! — провикна се тя, тъкмо когато приятелят й се канеше да заговори. — Аз съм дъщеря на Бруенор Бойния чук, наследница на Сребърните зали и ако някой тук трябва да защитава интересите на моя баща…
— Ти трябва да го посочиш — довърши Берктгар вместо него.
— Наистина — съгласи се Кати-Бри. — Аз ще я посоча!
Хенгорот отново бе огласен от гръмки викове, не една и две от жените, които слугуваха около масите, се засмяха и закимаха обнадеждено.
Дризт обаче съвсем не изглеждаше доволен — лавандуловите му очи красноречиво я умоляваха да потуши огъня, който бе запалила, преди положението напълно да излезе от контрол. Никой от двамата не искаше да се стига до бой, ала в залата кипеше трескаво оживление, отвсякъде долитаха викове „Дай й да се разбере!“, сякаш младата жена вече бе отправила предизвикателството си.
Погледът, с който Берктгар я измери, гореше от люта ярост.
Кати-Бри разбираше затруднението му и му съчувстваше. Планът й всъщност бе да обясни, че възнамерява да брани интересите на баща си, но че не е дошла тук, за да се бие. Само че събитията се бяха развили прекалено бързо и сега бе твърде късно за това.
— Никога! — ревът на Берктгар надвика врявата и поукроти превъзбудените варвари. — Никога не съм се бил с жена!
Е, каза си Дризт, това съвсем скоро ще трябва да се промени — ако Мрачните наистина възнамеряваха да нападнат Митрил Хол, на вожда щеше да му се наложи да се отърве от тези задръжки, тъй като в царството на злите елфи жените бяха по-силни не само в магиите, но и в битките.
— Дай й да се разбере! — провикна се един войн (очевидно доста пиян) и заедно с мъжете около себе си избухна в смях.
Берктгар го изгледа свирепо, после отново спря очи върху Кати-Бри, като си поемаше дълбоко дъх в опит да укроти надигащия се в гърдите му гняв.
Вождът не може да спечели, каза си момичето. Ако наистина се стигнеше до битка помежду им, той нямаше да излезе победител, дори да я надвиеше. За варварите от Заселническа твърдина всеки, вдигнал оръжие срещу жена, бе жалък страхливец.
Кати-Бри се покатери върху масата и кимна едва забележимо, докато минаваше покрай Дризт. С ръце на бедрата и тяло извито така, че да подчертае женствените й форми, тя се усмихна на Берктгар.
— Не с оръжие в ръка, може би — рече тя. — Ала има и други начини един мъж и една жена да премерят сили…
При тези думи Хенгорот сякаш изригна. Екнаха наздравици и войните толкова въодушевено вдигнаха халби, че докато ги поднесат до нетърпеливите си устни, половината медовина вече се бе разплискала наоколо. Неколцина мъже подеха цинична песничка, като се поклащаха в такт с мелодията и се потупваха по раменете при всеки по-цветист стих.
Дризт зяпна така, че очите му замалко не изскочиха от орбитите си и Кати-Бри се уплаши, да не би да извади оръжията и да изколи всички в залата. За миг се почувства поласкана, ала после му се ядоса, задето изобщо се бе усъмнил в нея.
Погледът, който му хвърли, докато скачаше от масата, казваше точно това. Време за повече обяснения нямаше и като вирна глава, тя закрачи към вратата.
Един от мъжете посегна към нея, ала тя го плесна през ръцете и продължи напред, без да се обръща.
— Бива си те! — одобрително възкликна нахалникът.
— Лошо му се пише на Берктгар! — подхвърли друг грубиянин.
Самият Берктгар все още стоеше върху масата и неспокойно пристъпваше от крак на крак (като много внимаваше да не срещне изпитателния поглед на елфа). Не знаеше какво да мисли — дъщерята на Бруенор Бойния чук никога не се бе славила като момиче, което си позволява подобни волности. Не можеше обаче да отрече, че е заинтригуван. Всички мъже в Заселническа твърдина бяха единодушни, че няма друга жена из тези земи, която да буди такъв интерес като Кати-Бри, принцесата на Митрил Хол:
— Щитозъб ще бъде мой! — провикна се той най-сетне и думите му бяха посрещнати с взрив от ликуващи възгласи.
Когато се обърна, вождът с облекчение установи, че Дризт не стои пред него с извадени ятагани. Всъщност, скиталецът изобщо не беше в залата — докато Берктгар се чудеше какво да стори, той бе скочил от масата и се бе втурнал след Кати-Бри.
Откри я край една празна къща и я улови за ръката, принуждавайки я да го погледне в очите. Младата жена очакваше той да се развика, нямаше да се учуди, ако й бе зашлевил шамар.
Вместо това, Дризт се разсмя.
— Добре измислено! — похвали я той. — Но сигурна ли си, че ще успееш да го победиш?
— Откъде разбра, че не съм намислила онова, за което намекнах там вътре? — сопна се тя.
— Защото се уважаваш твърде много, за да го сториш — отвърна елфът, без да се колебае.
Това бе съвършеният отговор, точно думите, които младата жена искаше да чуе в този момент, и тя не настоя повече.
— Сигурна ли си, че ще успееш да го победиш? — повтори Дризт сериозно — Кати-Бри си я биваше, а и с всеки нов урок ставаше все по-добра, ала Берктгар беше огромен и невероятно силен.
— Той е пиян — успокои го момичето. — Освен това е бавен, също като Уолфгар, преди да му покажеш как трябва да се бие.
Сините й очи, дълбоки и вълнуващи като небето призори, заискриха.
— Точно както показа и на мен! — добави тя.
Дризт я докосна по рамото, сякаш искаше да й вдъхне от своята сила — вече бе разбрал, че за нея предстоящата битка е не по-малко важна, отколкото за Берктгар. В този миг вождът изскочи от Хенгорот, а пияните варвари се скупчиха край вратата, с блеснали от похотливо оживление очи.
— Да го надвия ще бъде много по-лесно, отколкото да измисля как да запазя достойнството му пред неговите поданици — прошепна Кати-Бри на приятеля си.
Дризт кимна и отново я потупа по рамото, после заобиколи Берктгар отдалече и се запъти към Хенгорот. Младата жена бе поела нещата в свои ръце и той я уважаваше достатъчно, за да я остави сама да довърши започнатото.
Скиталецът влезе в залата с каменно изражение на лицето и решително спусна парчето кожа, което служеше за врата. Последното, което видя, бе как Кати-Бри и Берктгар (колко много приличаше огромният варварин на Уолфгар в този момент!) се отдалечават по брулената от вятъра уличка.
Гледка, която никак не му хареса.
Май не си особено изненадан — подхвърли Кати-Бри, докато надяваше предпазна калъфка върху финото острие на меча си.
Внезапно, макар и само за миг, усети как я обзема силно разочарование, дори гняв, който не разбираше.
— Нито за миг не повярвах, че ме доведе тук заради онова, за което намекна преди малко — нехайно отвърна Берктгар. — Макар че, ако беше…
— Затваряй си устата! — рязко го прекъсна тя.
Лицето на вожда се изопна — не бе свикнал да му говорят по този начин, особено пък някаква си жена:
— Ние в Заселническа твърдина не покриваме остриетата на оръжията, когато се бием — пренебрежително рече той.
Кати-Бри издържа погледа му и спокойно свали предпазителя от меча. Заля я вълна на въодушевление и тя отново, както преди малко, се почуди какво й става, но после реши, че Берктгар трябва да я бе ядосал повече, отколкото й се щеше да си признае.
В това време варваринът, който се бе отдалечил замалко, се върна със самодоволна усмивка на устните и ножница, препасана на гърба. Над дясното му рамо стърчеше дръжка на меч, чийто ефес (както младата жена с трепет забеляза) бе дълъг почти колкото острието на нейното оръжие; върхът на канията пък се подаваше зад лявото му бедро и почти опираше земята.
Кати-Бри гледаше с чувство, доста наподобяващо страхопочитание, как Берктгар тържествено издърпва меча си. В какво се бе забъркала този път! Ножницата бе срязана на върха и подплатена с дебела кожа, така че гигантското оръжие да се вади по-лесно.
А то наистина беше гигантско! Извитото острие беше дълго повече от метър и вместо най-обикновен хоризонтален ръб в основата на дръжката, имаше още един, на около двадесетина сантиметра над първия, изработен от закалена стомана.
Берктгар вдигна меча над главата си и започна да описва големи кръгове. Разнесе се заплашително свистене, железните мускули на десницата му се изопнаха до краен предел. После опря върха му в земята и се облегна на дръжката, която стигаше някъде до раменете на почти двуметровото му тяло.
— Смяташ да се биеш с това или да колиш крави? — насмешливо подхвърли Кати-Бри, опитвайки се да посмачка самочувствието му.
— Все още имаш възможност да избереш другия начин — спокойно отвърна вождът.
Без да губи време в повече приказки, тя вдигна своя меч и зае отбранителна позиция.
Противникът й се изсмя подигравателно и също приклекна, ала миг по-късно отново се изправи и я погледна смутено:
— Не мога да го направя — обясни той. — Ако те докосна дори с върха на оръжието, ще разбия не само твоя череп, но и сърцето на крал Бруенор!
Кати-Бри се хвърли към него с протегната напред ръка и го одраска по рамото.
Берктгар сведе очи към срязаната си дреха, после отново спря поглед върху нея, без да помръдне.
— Боиш се, защото знаеш, че не можеш да въртиш този касапски нож достатъчно бързо! — подразни го младата жена.
Варваринът примигна пресилено бавно, сякаш искаше да й покаже колко досадно му се струва всичко това.
— Ще ти покажа стената, на която виси Банкенфуере — рече той. — Както и постелята, над която е окачен.
— На стената май ще стои по-добре, отколкото в ръцете ти! — подигра го Кати-Бри, на която започваше да й писва от детинските му намеци; само за миг тя се озова пред него, перна го през лицето с тъпата страна на меча си и отново отскочи назад. — Ако те е страх, просто си признай!
Берктгар докосна бузата си и когато погледна пръстите си, видя, че са изцапани с кръв. Младата жена неволно потръпна — не бе имала намерение да го удря толкова силно.
Казид’еа обсебваше изкусно и незабелязано съзнанието на своите господари.
— Започваш да ме ядосваш, глупаво момиче! — изръмжа варваринът и се втурна напред, стиснал дръжката на Банкенфуере с две ръце.
Очевидно нямаше намерение да използва острата част на оръжието, ала Кати-Бри прекрасно разбираше, че това няма да й помогне особено — дори един не много силен удар с тъпата страна на огромния меч щеше да натроши костите й на хиляди парченца.
Яростта на Севера се спусна надолу, ала младата жена отдавна бе отскочила назад, като не спираше да се пита дали не се бе забъркала в нещо, което не й е по силите.
Банкенфуере описа широка дъга отляво надясно, после се стрелна напред, само за да промени посоката си миг по-късно и отново да полети настрани. Всичко бе станало по-бързо, отколкото Кати-Бри очакваше — движението бе завършено и оръжието стоеше до тялото на Берктгар, готово за нова атака.
Впечатляваща демонстрация, помисли си тя, ала след като бе преодоляла първоначалното си сепване при вида на огромния меч, не й бе никак трудно да забележи пропуските в защитата на противника си.
Разбира се, трябваше да пресметне всяко свое движение до съвършенство. И най-малката грешка щеше да даде възможност на Берктгар да я превърне в храна за червеите.
Както и очакваше (все пак, с оръжие като Яростта на Севера в ръка, никой войн нямаше особен избор от маневри), вождът отново описа широк полукръг. Тя направи крачка назад, после още една, просто за всеки случай, и се стрелна под връхлитащото оръжие. Целеше се в ръката на варварина, но той се оказа по-бърз и смени посоката на удара толкова мълниеносно, че младата жена се видя принудена да прекрати нападението си и трескаво да отскочи встрани.
Въпреки това бе доволна, тъй като беше разбрала точно докъде се простира обсегът на Банкенфуере. Освен това бе убедена, че и най-малкото забавяне ще й е от полза — челото на пияния Берктгар вече лъщеше от пот, а дишането му ставаше все по-учестено.
— Ако и с всичко останало се справяш толкова зле, колкото с боя, мога само да се радвам, че предпочетох такъв двубой — подразни го тя и гордият вожд се хвърли в нова яростна атака.
Кати-Бри се приведе и избегна страховития му удар, после трябваше да се дръпне назад, тъй като оръжието бързо се върна обратно към главата й. Следващият замах я принуди да отскочи встрани, за да не попадне под спускащото се острие.
— Скоро няма да има накъде да бягаш! — изръмжа Берктгар, докато се обръщаше с лице към нея.
Банкенфуере отново описа дъга отляво надясно и се спря до тялото на господаря си, готов за поредната атака.
Кати-Бри пристъпи напред с единия крак, протегнала меч, сякаш се канеше да го забие в лявото бедро на противника си. В същото време обаче здраво застопори другия си крак в земята и в мига, в който Яростта на Севера се стрелна, за да отклони удара й, тя леко се отмести. После, използвайки крака си като опора, се втурна покрай вражеското оръжие и прониза Берктгар в десния хълбок.
Вождът изрева и се обърна толкова устремно, че едва успя да запази равновесие.
Леко приведена, младата жена стоеше на един-два метра от него и вече го очакваше. Зачервеното лице на варварина красноречиво говореше, че усилието от това да размахва тежкото оръжие си казва думата, особено след солидните количества медовина, които беше погълнал преди това.
— Само още няколко разигравания — прошепна тя, опитвайки се да запази търпение.
И така двубоят продължи, минутите минаваха, а дишането на Берктгар ставаше все по-тежко и по-шумно. С всяка нова атака Кати-Бри само още повече затвърждаваше и усъвършенстваше първоначалната си тактика, като се възползваше от прекрасното прикритие на огромния меч и масивните ръце на противника й.
Дризт едва издържа половинчасовите неприлични коментари на варварите в Хенгорот.
— Никога досега не е издържал толкова дълго! — подметна някой.
— Берктгар Корави! — подхвърли друг и всички подеха вика му, вдигайки халби за наздравица.
Няколко от жените, скупчени в един от ъглите, се изкискаха, но повечето се намръщиха недоволно.
— Корави — тихичко повтори Дризт. Думата прекрасно описваше и неговото собствено търпение през тези непоносимо дълги минути.
Колкото и да се дразнеше от грубите шеги по адрес на Кати-Бри, гневът му бледнееше пред страха, че Берктгар може да я нарани, дори да я надвие и после да се възползва от нея.
Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не позволи на въображението си да се развихри. Все пак, въпреки хвалбите си, въпреки дръзките шеги на хората си, Берктгар беше мъж на честта. Ала сега беше пиян…
Ще го убия, закле се Дризт, ще го убия с тези две ръце. И наистина, ако онова, от което се боеше, действително се случеше, скиталецът щеше да посече могъщия Берктгар на място.
За щастие, така и не се стигна дотам, защото Кати-Бри и вождът най-сетне се върнаха. Бяха леко поразрошени, а Берктгар имаше засъхнала кръв по брадата, но иначе и двамата бяха добре.
Докато минаваше покрай приятеля си, Кати-Бри му смигна многозначително, но не каза нищо.
Варварите затаиха дъх в очакване на някоя пикантна историйка за „подвизите“ на своя вожд.
Очите на Берктгар се спряха върху младата жена и тя издържа погледа му, без да трепне.
— Няма да нося Щитозъб! — обяви той на всеослушание.
Думите му бяха последвани от гръмогласни викове и дюдюкания, мъжете започнаха да се чудят на висок глас кой ли е спечелил „състезанието“.
Берктгар се изчерви и Дризт се уплаши, че се задават неприятности.
Междувременно Кати-Бри бе скочила върху масата и най-сетне успя да надвика врявата:
— Няма мъж в Заселническа твърдина, който да се мери с него! — заяви тя, при което неколцина варвари се втурнаха към нея, изгарящи от желание да приемат това предизвикателство. — Няма мъж, който да се мери с него! — яростно повтори тя и свирепият й вид накара мъжете да се върнат по местата си.
— Няма да нося Щитозъб заради светлата памет на Уолфгар — обясни Берктгар. — И заради честта на Кати-Бри.
При тези думи по лицата на всички се изписа недоумение.
— Ако искам да заслужа дъщерята на крал Бруенор, наш приятел и съюзник — продължи вождът и Дризт скришом се засмя на начина, по който бе нарекъл Бруенор, — ако искам да бъда достоен за нея, то тогава моето оръжие, Банкенфуере, Яростта на Севера, трябва да се превърне в легенда.
И той вдигна гигантския меч над главата си, предизвиквайки вълна от одобрителни възгласи.
С това въпросът бе приключен и поразклатеният съюз отново бе скрепен. Халбите бяха напълнени за миг, преди още Кати-Бри да успее да скочи от масата и да отиде при Дризт. Докато минаваше покрай Берктгар, тя поспря и го погледна право в очите:
— Ако някога посмееш да излъжеш — прошепна младата жена, като внимаваше никой друг да не ги чуе, — ако само намекнеш, че си се възползвал от мен, знай, че ще се върна и ще те посека пред очите на цялото племе!
Лицето на варварина потъмня при тези думи и съвсем не му стана по-леко, когато се обърна, за да я проследи с поглед, и видя страховития й приятел, с ръце върху дръжките на двата си ятагана и особен пламък в лавандуловите очи, който красноречиво издаваше какво изпитва към дъщерята на Бруенор. Берктгар нямаше никакво желание да си има повече вземане-даване с Кати-Бри и все пак предпочиташе да се бие с нея още сто пъти, отколкото да се изправи срещу скиталеца дори веднъж.
— Ще се върнеш и ще го посечеш? — повтори Дризт, когато с младата жена се озоваха навън.
— Е — поклати глава тя, — дано никога не ми се наложи да изпълнявам това обещание. Да се биеш с него, когато не е толкова пиян, сигурно е същото като да влезеш в бърлогата на свирепа мечка.
При тези думи по лицето на Дризт се разля широка усмивка и той изведнъж спря. Кати-Бри го изгледа любопитно.
— Аз съм го правил — рече той и ето че вече имаха история, която да ги развлича, докато крачат по планинските пътеки.
Няколко часа по-късно тримата (скиталецът побърза да извика Гуенивар веднага щом излязоха от поселището) спряха да си починат. Звездите блещукаха на небето, огънят бавно догаряше, а Дризт замислено наблюдаваше Кати-Бри, която спеше недалече от него.
— Знаеш, че я обичам, нали? — тихо прошепна той на Гуенивар.
Вярното животно премигна, ала с нищо друго не показа, че го е чуло.
— Ала как бих могъл! — горчиво каза скиталецът. — Не, не заради паметта на Уолфгар! — побърза да добави, убеден, че младежът, който го обичаше също толкова силно, колкото той него, не би го осъдил за чувствата му.
— Как бих могъл! — повтори той още по-тихо.
Пантерата изръмжа ниско и протяжно, но дали искаше да изрази нещо повече от съпричастността си, Дризт не знаеше.
— Тя няма да живее дълго — продължи той. — А когато умре, аз ще бъда още съвсем млад.
Внезапно очите му се спряха върху Гуенивар, сякаш току-що се бе сетил за нещо:
— Но ти ме разбираш, нали, безсмъртна приятелко? Какво съм аз за теб? Колко ли такива като мен си имала, преди да откликнеш на моя повик и колцина ли ще дойдат, след като аз вече няма да съм жив?
И като се облегна на скалата зад гърба си, той отново погледна Кати-Бри, после отправи взор към звездното небе. Горчиви бяха мислите му, ала заедно с тъгата, те носеха и облекчение, като да бяха част от някакъв вечен кръговрат, необозрим замисъл, в който се преплитаха радост и болка, споделени с любими хора, спомени за отминали дни и изгубени приятели. Те политнаха към небосвода и вятърът ги поде, а в сърцето на елфа, пречистено от мъката, се възцари изцелителен покой.
Той заспа и засънува — видя Закнафейн, своя баща, Белвар, подземния гном, капитан Дюдермонт, който го бе приел на кораба си „Морски дух“, Риджис и Бруенор, загиналия Уолфгар и, разбира се, Кати-Бри.
Никога досега Дризт До’Урден не бе спал толкова спокойно и приятно.
Гуенивар дълго гледа своя господар, а после положи глава върху лапите си и затвори очи. В думите му имаше много истина, ала едно не бе вярно — намекът, че времето ще заличи спомена й за него. Пантерата наистина бе служила на много господари, повечето добри, някои, за нещастие, зли. Някои тя още помнеше, други не, ала Дризт…
Никога, никога нямаше да забрави скиталеца, мрачния елф, чието сърце бе крепко и добро и чиято вярност можеше да се мери единствено с нейната към него.