Обсадата на мрака

Глава 17 Блингденстоун

Те бяха сенки сред сенките, мимолетно раздвижване, изчезнало в мига, в който погледът спреше върху него. Невидими и напълно безшумни. Триста мрачни елфи маршируваха в стройни редици, тихи като смъртта и също толкова безмилостни.

Бяха тръгнали на запад от Мензоберанзан към удобните и широки тунели, които не след дълго отново щяха да поемат на изток и да ги отведат до Повърхността и Митрил Хол. Блингденстоун, градът на свиърфнеблите, които Мрачните мразеха повече от всяка друга раса на света, бе съвсем наблизо — важно преимущество на този заобиколен път.

Утегентал Армго поспря в един малък, закътан участък, откъдето тръгваха притеснително просторни коридори. Свиърфнеблите бяха опитни във военните стратегии, освен това бяха изкусни строители. Ако се стигнеше до битка, те щяха да разчитат на големи отряди, навярно щяха да прибегнат и до бойни машини, за да се справят с елфите, които предпочитаха безшумните тайни нападения, даващи им възможност да се изправят срещу далече по-малочислен и обикновено изненадан противник. Разширяването на тези тунели не бе дело нито на водата и времето, нито на случайно хрумване на гномовете, сигурен бе Утегентал. Това бе бойно поле, отдавна подготвено от враговете им.

Ала къде бяха самите те? Патронът на втория дом бе навлязъл във владенията им, водейки със себе си триста мрачни войни, след тях идваха още осем хиляди негови събратя и хиляди роби от други раси. И въпреки това, при все че Блингденстоун не можеше да е на повече от двадесет минути път оттам (съгледвачите, които бе изпратил, бяха дори още по-близо), до този миг от свиърфнеблите нямаше и следа.

Необузданият Повелител на меча не беше доволен. Обичаше предвидимите неща, поне когато ставаше дума за битки и неприятели, и това, че все още не се бе натъкнал на нищо, което да показва, че наблизо има гномове, го тревожеше немалко. Фактът, че именно той бе начело на армията и то точно с този отряд, съвсем не бе случайност. Старата Баенре го бе направила заради матрона Мез’Барис, начин да обяви на всеослушание колко голямо е значението на втория дом не само в похода, но и в града. Ала заедно с признанието, жестът на първата матрона носеше и отговорности, които Мез’Барис без колебание бе прехвърлила върху здравите плещи на Утегентал. Дом дел’Армго на всяка цена трябваше да се покрие със слава в предстоящата война, особено след ужасяващото могъщество, което матрона Баенре беше демонстрирала с унищожаването на дом Облодра. Когато приключеха с това начинание, Мрачните най-сетне щяха да бъдат изправени пред необходимостта да сложат в ред йерархията на града си… поне доколкото бе възможно да има ред в общество като тяхното.

Неминуемо щяха да избухнат войни между отделните домове, а най-ожесточени несъмнено щяха да бъдат тези между желаещите да запълнят освободилите се места непосредствено след върха.

Ето защо, матрона Мез’Барис бе заявила безпрекословната си вярност към Баенре, а в замяна бе получила разрешение, вместо да тръгне на война, да остане в Мензоберанзан и да се погрижи да укрепи позициите на своя дом. Освен това, двете с Триел Баенре имаха задачата да създадат огромна мрежа както от лъжи, така и от съюзници, с чиято помощ да сложат край на всяко недоволство от постъпките и решенията на първата матрона. Самата тя напълно бе одобрила този план, разбирайки, че ако нещо в похода срещу джуджешката твърдина се обърка, домът й изведнъж ще се окаже опасно уязвим.

Ето как, оставен от Мез’Барис сам да спечели цялата слава, от която се нуждаеше домът им, Утегентал пое на война. От една страна, това го радваше, ала също така го притесняваше, изпълваше го с тревожна енергия, караше го да жадува битка, каквато и да е битка, която да разпали апетита му за предстоящата война и да покрие острието на верния му тризъбец с вража кръв.

Ала къде се бяха дянали грозните, малки изчадия, не спираше да се пита той. Плановете, съставени преди началото на похода, не предвиждаха нападение над самия Блингденстоун, поне не на тази етап. Ако изобщо щяха да атакуват града на гномовете, Мрачните имаха намерение да го сторят на връщане от Сребърните зали, чак след като осъществяха главната си цел. Въпреки това, Утегентал бе получил нареждане да провери доколко сигурна е защитата на свиърфнеблите и да се разправи както намери за добре с всички гномове, на които той и войните му се натъкнеха в откритите тунели.

Жестокият повелител на меча копнееше за това и дори си бе наумил, ако открие достатъчно големи пролуки в отбраната на града, да се възползва от тази възможност и да се завърне при Баенре и основната част на войската, понесъл главата на свиърфнебълския крал на върха на тризъбеца си.

И така да спечели още слава за Барисон дел’Армго.

Един от съгледвачите, жена — войн, мина покрай стражите и се насочи право към него. Използвайки, безмълвния език на жестовете, тя съобщи, че е стигнала съвсем близо до града, чак до стълбището, отвеждащо до масивните му порти, но никъде не е видяла и следа от гномовете.

Засада, това нашепваше войнският инстинкт на Утегентал — не можеше да има и капка съмнение, че свиърфнеблите са залегнали нейде наблизо, въоръжени до зъби и готови за бой. Мрачните елфи бяха известни с предпазливостта, която проявяваха в битка (знаеха, че могат да спечелят, което и да било сражение, стига да издебнат най-подходящия момент) и всеки друг на мястото на Утегентал би отстъпил. Всъщност, мисията му тук бе изцяло съгледваческа и сега, когато я бе изпълнил, спокойно можеше да се върне при матрона Баенре и то с вести, които със сигурност щяха да я зарадват.

Само че свирепият патрон на втория дом съвсем не бе като събратята си — вместо облекчение, в гърдите му бушуваше необуздана ярост.

— Отведи ме там — безмълвно нареди той и жената-разузнавач го изгледа смаяно.

— Прекалено си ценен — опита да се възпротиви тя.

— Отведи ни там! — Утегентал изостави езика на знаците и гръмогласният му рев стресна останалите войни. — Съобщете на всички, че още сега тръгваме към Блингденстоун!

Не един и двама от бойците се спогледаха разтревожено — със своите триста души отрядът им представляваше сериозна сила, ала съвсем не бяха достатъчно, за да нахлуят в града на гномовете. Свиърфнеблите несъмнено щяха да имат смазващо числено превъзходство, а те и без това бяха едни от най-опасните врагове на Мрачните — както заради бойните си умения, така и заради могъщите земни духове, с които се съюзяваха. Въпреки тези опасения, никой не се осмели да противоречи на Утегентал, още повече, че той единствен знаеше с каква цел матрона Баенре ги бе изпратила насам.

Не след дълго вече крачеха по стълбището, отвеждащо до портите на Блингденстоун. Един по-внимателен оглед бързо им разкри какъв капан бяха заложили гномовете — и най-малкият опит да отворят тежките порти щеше да задейства цяла поредица от хитроумни приспособления и да срути тавана отгоре им. Повелителят на меча повика жрицата, която се числеше към неговия отряд.

— Можеш ли да прехвърлиш един от нас от другата страна? — беззвучно попита той и щом жената кимна утвърдително, даде да се разбере, че лично възнамерява да проникне в града.

Това бе нещо нечувано! Никой елфически предводител не влизаше пръв, та нали затова бяха обикновените редници!

Ала кой можеше да спори с Утегентал? В действителност, жрицата изобщо не се интересуваше дали самонадеяният мъж ще срещне смъртта си, затова начаса подхвана заклинанието, което щеше да превърне тялото му в безплътна сянка, способна да се провре и през най-тесните пукнатини. Когато магията започна да действа, безстрашният Повелител на меча остави отряда си, без дори да си направи труда да им даде напътствия, в случай че не се завърне.

Горд и невъобразимо самоуверен, той просто не вярваше, че това може да се случи.

Няколко минути по-късно, след като остави зад гърба си празните караулни помещения (гъсто осеяни със защитни окопи и всевъзможни укрепления), Утегентал стана вторият елф на мрака след Дризт До’Урден, видял кръглите, ниски къщи и лъкатушещите улички, които представляваха града на свиърфнеблите. Колко различен беше Блингденстоун от Мензоберанзан, построен в съзвучие с естествените очертания на местността, а не преобразен до неузнаваемост, за да се вмести в представите за красота на своите обитатели.

Повелителят на меча, който искаше да контролира всичко около себе си, намери града за отблъскващ — отблъскващ и съвършено празен.

Блингденстоун, този най-древен и свещен дом на свиърфнеблите, беше изоставен.

Белвар Дисенгалп стоеше на прага на една просторна галерия, далече на запад от Блингденстоун, и се взираше пред себе си, чудейки се дали бе постъпил правилно, като убеди крал Шниктик да напуснат града. Беше настоял, че сега, когато магията в Царствата отново действа, Мрачните неминуемо ще потеглят срещу Митрил Хол и пътят им натам ще ги отведе опасно близо до Блингденстоун.

Малцина се бяха усъмнили, че елфите наистина ще се вдигнат срещу Сребърните зали, ала мисълта да си съберат нещата и да изоставят древния си дом, не се понрави никому. Вече повече от две хиляди години живееха в злокобната сянка на Мензоберанзан, две хиляди години, през които неведнъж бяха подозирали, че Мрачните се канят да им обявят война.

Този път обаче бе различно, сигурен беше Белвар, и точно така им бе казал. В пламенните му думи имаше много разум, ала нито това, нито дори близкото му познанство с Дризт До’Урден, който някога бе избягал от същия този Мензоберанзан, нямаше да успее да отвори очите на краля и останалите за надвисналата опасност, ако Фърбъл не се бе намесил, вземайки неговата страна.

Наистина, потвърдил бе съветникът, този път всичко беше различно. Вече не ставаше дума за алчните домогвания на някой амбициозен дом, решил да стигне до върха по краткия начин; сега цял Мензоберанзан щеше да се обедини и този път никой, имал нещастието да се изпречи на пътя им, не би могъл да разчита на обичайното съперничество между родовете, за да се спаси. Фърбъл бе научил от Джарлаксъл за повалянето на дом Облодра, а земният дух, изпратен в Хищния процеп от свиърфнебълските жреци, бе потвърдил гибелта им извън всякакво съмнение. Затова, когато при следващата им среща, наемникът бе намекнал колко „неразумно бе да се укрива Дризт До’Урден в този момент“, съветникът, наясно с нравите на мрачните елфи, окончателно бе повярвал в надигащата се буря. За него бе повече от сигурно, че Мрачните ще поемат към Митрил Хол, подтиквани от страха, който им вдъхваше матроната, чийто гняв бе унищожил третия дом.

На гномовете не им оставаше друго, освен да напуснат Блингденстоун. Отговорността за тази крайна стъпка лежеше най-вече на плещите на Белвар и той, неусетно и за самия себе си, започна да се пита дали постъпва правилно; онази логика, която съвсем доскоро му се бе струвала желязна, сега му се струваше погрешна тук, на запад, тунелите бяха напълно спокойни, но не с онова зловещо, напрегнато затишие, в което сякаш се чува как Мрачните се прокрадват в сенките. Тук цареше мир, а войната, която Белвар бе очаквал, като че ли бе останала на хиляди мили… или може би хиляди години зад тях.

Събратята му се чувстваха по същия начин и дори бяха започнали да подхвърлят (в началото рядко, ала напоследък все по-често), че решението да изоставят Блингденстоун е било, меко казано, недообмислено.

Едва когато и последният гном напусна града и дългият керван пое на запад, едва тогава Белвар осъзна към колко сериозна стъпка бе тласнал сънародниците си, едва тогава осъзна истинското значение на този избор. С бягството си те всъщност признаваха собствената си немощ, безсилието си пред Мрачните, мисъл, която като горчива жлъчка бе заседнала в гърлата на мнозина от тях и ги давеше. Увереността, че са на сигурно място, вярата в силата на техните шамани, дори упованието им в Сегоян, бяха безмилостно разклатени, без да е пролята дори една-единствена капка кръв.

Белвар се чувстваше като пълен страхливец.

Донякъде го утешаваше само мисълта, че Блингденстоун все пак не е оставен на произвола на съдбата. Един земен дух, невидим сред скалите, от които бе създадено и неговото тяло, бе натоварен със задачата да наблюдава и да чака. Ако опасенията на Белвар се окажеха основателни и Мрачните наистина се появяха, свиърфнеблите веднага щяха да научат.

А ако не дойдеха, запита се той. Ако в крайна сметка се окажеше, че двамата с Фърбъл са сгрешили, какви ли загуби щяха да са понесли събратята им заради прекомерната си предпазливост?

И дали някога отново щяха да се почувстват в безопасност в Блингденстоун?

Матрона Баенре никак не се зарадва на вестта, че Блингденстоун е празен. Ала колкото и кисело да бе изражението, с което изслуша разказа на Утегентал, то изобщо не можеше да се мери с гневната гримаса, разкривила правилните черти на сина й. Очите на Берг’иньон се присвиха заплашително, но патронът на втория дом, когото никое предизвикателство не бе в състояние да стресне, дръзко отвърна на погледа му.

Старата Баенре прекрасно разбираше какво бе събудило раздразнението на сина й, нещо повече, тя самата също не бе доволна да научи, че Утегентал лично се е нагърбил със задачата да проникне в града на свиърфнеблите. Постъпката му недвусмислено издаваше отчаянието на Мез’Барис — явно бе, че втората матрона се чувства крайно уязвима след могъществото, което Баенре бяха демонстрирали пред портите на Облодра, и бе стоварила огромна отговорност върху яките плещи на своя патрон.

Утегентал бе потеглил на война с едничката цел да прослави своя дом, потеглил бе начело на внушителен отряд от над триста мрачни войни.

За Берг’иньон това бе доста тревожно, тъй като не матрона Баенре, а той бе най-омразният съперник на страховития Повелител на меча.

Старата матрона обаче, която през всичкото това време не отделяше поглед от лицето на сина си, сметна дръзката постъпка на втория патрон за добре дошла — съперничеството щеше да подтикне Берг’иньон към съвършенство. А ако той се провалеше, ако Дризт До’Урден (очевидно именно вероотстъпникът бе плячката, която и двамата мъже жадуваха) паднеше от ръката на Утегентал, ако дори самият Берг’иньон рухнеше, покосен от тризъбеца на жестокия патрон, тя щеше да се примири. В крайна сметка, този поход бе много по-важен от който и да било елфически дом, пък бил той и онзи, който тя оглавяваше; тук нямаше място за лични домогвания и амбиции… освен, разбира се, за нейните собствени.

Когато покоряха Митрил Хол, независимо какво щеше да струва това на сина й, тя щеше да познае нечувано до този миг благоволение от страна на Лолт, а домът й веднъж завинаги щеше да стане недосегаем за дребнавите козни на останалите семейства в Мензоберанзан, дори те всички да се надигнеха срещу нея!

— Свободен си — рече тя на Утегентал. — Връщай се на поста си.

По устните на свирепия войн плъзна зла усмивка и той се поклони на матроната, без да сваля поглед от Берг’иньон. После се обърна и се накани да отиде при своя отряд, но не бе успял да направи и крачка, когато матрона Баенре отново го повика.

— А ако се натъкнеш на следи от бягащи свиърфнебли — заповяда тя, местейки поглед между двамата настръхнали войни, — не забравяй да изпратиш някой да ме уведоми за развоя на преследването.

При тези нейни думи, раменете на Берг’иньон увиснаха, а усмивката на Утегентал стигна почти до ушите му. Един последен поклон и той се отдалечи тичешком.

— Свиърфнеблите са опасни противници — подхвърли старата матрона на сина си. — Ще убият и него, и бойците му.

В действителност, тя самата не вярваше в това, а скептичното изражение на Берг’иньон красноречиво говореше, че и той не може да бъде залъган толкова лесно.

— Ако ли пък не — добави матроната и се обърна на другата страна, където стояха Куентел, с доста отегчено изражение, и Метил, комуто сякаш всичко беше досадно, — ако ли пък не стане така… е, за никого не е тайна, че не е чак толкова славно да убиеш неколцина гномове.

При тези думи тя отново погледна сина си:

— Всички знаем каква е истинската цел на този поход! — изръмжа, без да си прави труда да спомене, че неговата и нейната цели са съвършено различни.

Ефектът на тези думи върху разстроения Берг’иньон беше мигновен. Унинието изчезна и щом майка му даде знак, че е свободен, той се отдалечи с гордо вдигната глава, възседнал своя лепливоног гущер.

Когато синът й се скри от очите й, старата Баенре се обърна към Куентел:

— Погрижи се сред войниците на Утегентал да има наши шпиони — нареди тя на езика на знаците, после се замисли за миг, представяйки си какво може да сполети всеки изменник, заловен от необуздания Повелител на меча и побърза да уточни:

— Мъже.

Мъжете бяха заменими.

Седнала върху своя летящ диск, матрона Баенре се рееше над главите на войниците и мислеше. Съперничеството между Берг’иньон и Утегентал не я притесняваше, не я тревожеше и явното пренебрежение, с което патронът на дом дел’Армго се отнасяше към получените заповеди. Много по-обезпокоително бе необяснимото изчезване на свиърфнеблите. Дали лукавите гномове не възнамеряваха да се възползват от отсъствието на многохилядната армия, за да нападнат Мензоберанзан?

Това бе глупава мисъл и матрона Баенре я отхвърли начаса. Та нали повече от половината й сънародници бяха останали в града, зорко следени от Мез’Барис, Триел и Громф! Свиърфнеблите щяха да бъдат смазани за миг, за чест и слава на Кралицата на паяците.

Ала докато се успокояваше така, старата матрона усети, че я гризе грозно подозрение, в съзнанието й се заредиха картини, свързани със заговор и черни козни.

— Триел ти е вярна и напълно владее положението там — намеси се Метил телепатично и това поразсея опасенията й.

Преди да тръгне на война, матрона Баенре бе накарала илитида да проникне в мислите на дъщеря й и да разбере какво е истинското й отношение към случващото се в града. Резултатите бяха повече от задоволителни — Триел се боеше, че този път майка й се е прицелила твърде високо, ала също така бе убедена (както и всички други в Мензоберанзан след повалянето на дом Облодра), че походът е благословен от Лолт. Ето защо, като върховна жрица и повелителка на Арах-Тинилит, тя никога не би си позволила да заговорничи срещу първата матрона в нейно отсъствие или да стори каквото и да било против нейната воля.

Старата Баенре си отдъхна. Всичко вървеше по план, бягството на свиърфнеблите беше незначителна дреболия, която изобщо не я засягаше.

Не, помисли си тя, нещата се развиваха дори по-добре от очакваното. Съперничеството между Берг’иньон и Утегентал обещаваше да бъде доста забавно, очертаваха се някои наистина интересни възможности. Ако например Утегентал надвиеше Дризт До’Урден, убивайки същевременно и Берг’иньон, старата матрона можеше да го принуди да стане Повелител на меча в нейния собствен дом. Мез’Барис нямаше да се осмели да протестира… не и след като походът срещу Митрил Хол се увенчаеше с успех.

Глава 18 Неловки срещи

— Дори и в този момент Регуелд, който ще ни предвожда, е при краля — обясни един от конниците.

Мъжът, изрекъл тези думи, беше облечен, както и другарите му, в крайно необичайни доспехи — целите покрити с остри ръбове и причудливи улеи, те явно имаха за цел не да смекчават вражеските удари, а да ги отклоняват. Странният вид на петдесетината рицари можеше да се обясни при едно по-внимателно вглеждане във флага им. Върху него бе изобразена фигурата на висок човек с щръкнала нагоре коса и протегнати нависоко ръце; застанал върху покрива на някаква къща, той мяташе мълнии към небето (или пък, кой би могъл да каже, ги улавяше, докато те се сипеха от скупчените облаци). Това бе символът на Дългата Седловина, а те бяха войниците на градчето, Дългите ездачи — ексцентрични, ала несъмнено умели бойци. Току-що бяха пристигнали в Заселническа твърдина, след дълъг път под свъсеното небе и първите снежинки на наближаващата зима.

— Регуелд ще предвожда вас — отвърна друг ездач от седлото на жребеца си, където се бе разположил с лекотата на човек, който се чувства еднакво удобно както на земята, така и на кон.

Висок и строен, той носеше по лицето си белези, които красноречиво говореха през колко много битки е преминал. Неговите доспехи, както и тези на четиридесетината му другари, бяха доста по-обикновени; на знамето, което се вееше над главите им, бе извезан гербът на Несме, гордият град, издигнат досами ужасяващите Тролови блата.

— Регуелд ще предвожда вас — повтори конникът, — ала не и нас. Ние сме Конниците на Несме и се подчиняваме единствено на собствения си предводител!

— Само защото пристигнахте първи, не значи, че вие определяте правилата — възнегодува войникът от Дългата седловина.

— Да не забравяме защо сме тук — намеси се трети мъж, който тъкмо пристигаше заедно с двама свои другарки да приветства новодошлите.

Когато се приближи още малко, спорещите веднага разбраха по изящните черти на лицето му, блестящата златиста коса и кехлибарените очи, че той не е човек, а елф, макар и доста висок за своята раса.

— Аз съм Беснел от Града на сребърната луна — представи се той. — Идвам начело на стотина войници, изпратени от лейди Алустриел. Всеки ще открие най-подходящото за него място, щом битката започне, и все пак, ако държите да имаме един водач, смятам, че това трябва да бъда аз, тъй като представлявам Сребърната лейди.

Конникът от Несме и този от Дългата седловина се спогледаха безпомощно — и двата града (особено Несме), се намираха в сянката на Града на сребърната луна и владетелите им никога не биха си позволили да оспорват думата на лейди Алустриел.

— Ала сега не сте в Града на сребърната луна! — гръмко се обади Берктгар.

Полускрит в сенките на една врата недалече оттам, той слушаше спора с интерес и макар да не искаше да го признае дори пред себе си, тайничко се надяваше препирнята да прерасне в нещо по-забавно от резки думи.

— Намирате се в Заселническа твърдина, където управлява Берктгар — все така на висок глас продължи той, — и щом сте тук, ще се подчинявате на него!

Гордите му думи бяха последвани от напрегнато мълчание, особено неспокойни изглеждаха двамата войни, дошли с Беенел. Елфическият боец обаче остана напълно спокоен и като помълча миг-два, без да сваля поглед от грамадния варварин, който се приближаваше към тях, препасал страховития си меч през рамо, кимна в знак на съгласие. Честолюбието със сигурност не бе един от неговите недостатъци и той никога не се оставяше да бъде заслепен от криворазбрана гордост.

— Добре казано, Берктгар Храбри — рече той сега. — И съвсем на място.

После се обърна към конниците от Несме и Дългата седловина и добави:

— Дойдохме, за да помогнем на Берктгар и на Бруенор Бойния чук — напомни им той.

— Дойдохме, защото Бруенор ни повика — изръмжа мъжът от Дългата седловина. — Не Берктгар.

— Нима смятате да се спуснете в мрачните тунели на Митрил Хол? С жребците си? — повдигна вежди елфът, който вече бе разбрал от срещите си с Бруенор и Кати-Бри, че джуджетата ще се заемат с подземните проходи, докато конниците ще се присъединят към хората на Берктгар, за да се погрижат за повърхността.

— И той, и конят му, могат да се озоват под земята много по-скоро, отколкото очакват — недвусмислената заплаха на варварския вожд никак не се понрави на война от Дългата седловина.

— Достатъчно! — побърза да се намеси Беснел. — Събрали сме се тук като съюзници и такива трябва да останем, обединени от общата си цел.

— Обединени от общия си страх — поправи го войникът от Несме. — Моите сънародници веднъж вече се срещнаха с… — той замълча за миг и се вгледа в лицата на останалите предводители, а после и на своите мъже, сякаш търсеше подкрепа, докато се опитваше да намери точните думи. — Срещнахме се с тъмнокожия приятел на крал Бруенор — довърши той най-сетне, без дори да се помъчи да прикрие подигравката в гласа си. — Какво добро може да излезе според вас от съюза с някой от тази скверна раса?

Още преди да успее да довърши, Берктгар се нахвърли отгоре му, сграбчи го за ризницата и приближи разгневеното си лице на сантиметри от неговото. Останалите войни от Несме начаса извадиха оръжията си, ала същото сториха и варварите, които изведнъж наизскочиха от близките къщи.

Беснел простена, а Дългите ездачи обезсърчено поклатиха глави.

— Ако пак се осмелиш да кажеш нещо против Дризт До’Урден — заплашително процеди Берктгар, без да обръща никакво внимание на копията и мечовете, насочени към него, — ще ме изправиш пред труден избор — дали да те посека и да оставя трупа ти на лешоядите или да те дам на Дризт, та той собственоръчно да смъкне главата от раменете ти.

Беснел приближи коня си до двамата мъже и натискът на силното животно принуди варварина да пусне занемелия си противник.

— Дризт До’Урден не би го убил заради онова, което каза — уверено рече елфът, който неведнъж бе срещал скиталеца в Града на сребърната луна.

Берктгар знаеше, че това е самата истина, затова неохотно се отдръпна.

— Бруенор обаче би го сторил — подхвърли той.

— Така е — съгласи се Беснел. — А и мнозина други биха защитили Дризт с оръжие в ръка. Ала стига сме говорили за това. Заедно наброяваме сто и деветдесет бойци, дошли тук, за да помогнем с каквото можем — при тези думи той се огледа наоколо и изведнъж сякаш се извиси над останалите. — Сто и деветдесет души, притекли се на помощ на Берктгар и доблестните му войни. Рядко се е случвало четири подобни отряда да се бият рамо до рамо. Дългите ездачи, конниците на Несме, Сребърните рицари и бойците на Заселническа твърдина, обединени от една обща цел. Ако войната, надвиснала над нас, наистина се разрази (а след като видях съюзниците, които се готвят да ги посрещнат, аз искрено се надявам това да стане), подвизите ни ще отекнат надлъж и нашир из Царствата! Нека Мрачните дойдат, ако не им е мил животът!

Думите на елфа поласкаха самолюбието на всички, които го слушаха, разнесоха се одобрителни възклицания, напрежението се разсея. Беснел с усмивка на уста гледаше ликуващите войни, ала в същото време с болка си мислеше, че отношенията помежду им съвсем не бяха толкова приятелски, а основата им — толкова солидна, колкото би трябвало в момент като този. От Дългата седловина бяха изпратили петдесет войни, както и неколцина магьосници — солидни подкрепления от малък градец като техния, който освен всичко друго, дори не зависеше пряко от добруването на крал Бруенор. Интересите им (както търговски, така и дипломатически) бяха насочени повече на запад, към Града на бездънните води, отколкото на изток към Митрил Хол, а ето че въпреки това не само се бяха отзовали на джуджешкия зов за помощ, но дори бяха изпратили дъщерята на своя предводител.

В Града на сребърната луна също не бяха скъпили помощта си, не само заради приятелството, което свързваше повелителката им с Дризт и Бруенор, а и защото лейди Алустриел бе достатъчно мъдра, за да разбере, че ако Мрачните поемат на поход към Повърхността, злото няма да засегне само джуджешката твърдина. Тя бе изпратила на Берктгар стотина рицари, а още толкова бяха дошли по собствено желание, с намерението да заобиколят източните склонове край Митрил Хол и да покрият тежката, камениста местност, която се простираше на север от Четвъртия връх и на запад от Стражев дол. Тези двеста конници представляваха две пети от прославените Сребърни рицари — внушителна сила и значителна жертва, особено в този момент, когато песента на мразовитите ветрове все по-настоятелно напомняше за пристигането на зимата.

Не така стояха нещата с подкрепленията от Несме. Опитният Беснел нямаше как да не осъзнава, че те бяха не само по-малобройни, но и много по-слабо мотивирани. Никой от другите градове нямаше толкова много за губене в предстоящата война (освен, разбира се, Заселническа твърдина) и въпреки това бяха изпратили едва една десета от опитните си бойци. Обтегнатите отношения между Митрил Хол и Несме не бяха тайна за никого, една зле прикривана неприязън, зародила се още преди Бруенор да открие древното царство на своя народ. По пътя си към изгубените Сребърни зали той и приятелите му бяха минали покрай Несме, където вместо благодарност, задето бяха спасили неколцина техни конници от опасните блатни хора, бяха получили само обиди и заплахи. Веднага след края на битката войните на Несме ги бяха прогонили от земите си заради Дризт и мрачната слава на неговия народ, и макар гневът на джуджето да бе постихнал, когато по-късно получи помощта им в битката за Митрил Хол, напрежението в отношенията им не бе изчезнало напълно.

И ето че сега, когато над тях бе надвиснала опасност от война с Мрачните, позабравените лоши чувства и недоверието към най-близкия приятел на Бруенор отново се бяха събудили в гърдите им. Е, нали поне бяха тук, каза си Беснел — дори четиридесет бойци бяха по-добре от нищо. Елфът бе обявил Берктгар за водач на четирите отряда (макар да бе сигурен, че щом войната избухне, всеки от съюзниците сам ще избере най-подходящата за него тактика), докато той се нагърби с друга, по-малко очевидна, ала също така важна роля. Някак от само себе си, на него се бе паднало задължението да поддържа мира сред съюзниците и да се грижи за това между тях да не се стига до дрязги и ненужни пререкания.

Задачата му щеше да се улесни неимоверно, сигурен бе той, ако Мрачните наистина дойдеха — пред лицето на един толкова опасен враг, всички дребнави търкания щяха да бъдат забравени начаса.

Белвар не знаеше дали да изпитва облекчение или страх при вестта, че един елф на мрака се е появил в Блингденстоун, а цяла армия негови събратя е минала покрай изоставения град и се е насочила на изток, към тунелите, отвеждащи до Митрил Хол.

Надзирателят отново седеше на обичайната си наблюдателница и се взираше в пустите коридори. Мислеше за Дризт и за мястото, което скъпият му приятел наричаше свой дом. Скиталецът му бе разказал за Митрил Хол, когато няколко месеца по-рано бе минал през Блингденстоун на път към Мензоберанзан. С какво топло чувство бе говорил за другарите си — за джуджето, наречено Бруенор и за младата жена, за Кати-Бри, която също се бе появила в Блингденстоун, търсейки Дризт и която, както твърдеше мълвата, му бе помогнала да се измъкне от града на събратята си.

Това бягство несъмнено бе една от причините, подтикнали Мрачните да поемат на война, и все пак Белвар искрено се радваше, че приятелят му се бе спасил от лапите на злата матрона Баенре. Да, Дризт бе успял да се завърне у дома, ала ето че злите му сънародници бяха тръгнали след него.

Неволно Белвар си припомни дълбоката тъга, с която скиталецът му бе разказал за загубата на Уолфгар, един от най-добрите му приятели от Повърхността. Каква ли болка щеше да изпита Дризт сега, зачуди се той, когато Мрачните се канеха да унищожат мястото, където след толкова години най-сетне бе открил своя пристан!

— Трудни решения ни предстоят — разнесе се глас зад Белвар. Той плесна с митрилните си „ръце“ (по-скоро за да проясни мислите си, отколкото заради нещо друго) и се обърна към новодошлия Фърбъл.

Едно от малкото хубави неща, произтекли от тези смутни времена, бе приятелството, зародило се между Белвар и съветника. Като двама от най-старите жители на града те се познаваха (или поне бяха чували един за друг) отдавна, ала едва когато надзирателят, заради обичта си към Дризт, започна да се интересува от света извън Блингденстоун, едва тогава Фърбъл се появи в живота му. Доста различни по характер, двамата се научиха да се допълват взаимно и постепенно истински се сближиха… макар никой да не бе изрекъл и дума за това на глас.

— Решения? — въпросително повтори Белвар.

— Мрачните минаха — отвърна Фърбъл.

— Рано или късно ще се приберат.

Съветникът кимна:

— Несъмнено. Крал Шниктик трябва да реши дали някога ще се връщаме в Блингденстоун.

На Белвар му се стори, че някой току-що го е ударил с мокър парцал. Дали ще се завърнат в Блингденстоун? Разбира се, че ще си идем у дома, искаше му се да изкрещи. Всяка друга възможност изглеждаше нелепа, немислима! Когато няколко мига по-късно се успокои и разсъди трезво, нямаше как да не осъзнае, че Фърбъл е прав. Мрачните щяха да се върнат и ако успееха да превземат Митрил Хол (повече от ясно бе, че именно с тази цел бяха поели към Повърхността), между онова далечно място и Мензоберанзан щяха да бъдат прокарани пътища, минаващи твърде близо до Блингденстоун.

— Мнозина смятат, че трябва да поемем на запад и да си потърсим нова пещера — добави съветникът, а горчивият му тон издаваше колко му е тежко. — Нов Блингденстоун.

— Никога! — отсече Белвар, ала думите му прозвучаха доста неубедително.

— Крал Шниктик ще поиска и твоето мнение по този жизненоважен въпрос — рече Фърбъл. — Помисли добре, Белвар Дисенгалп. Твоят отговор може да реши съдбата на всички ни.

Възцари се мълчание и след малко съветникът кимна отсечено и се накани да си върви.

— Ами Фърбъл? — спря го Белвар, преди да е успял да се отдалечи. — Какво мисли той за всичко това?

Приятелят му бавно се обърна и го погледна право в очите.

— Фърбъл смята, че има само един Блингденстоун — отвърна той с решителност, каквато надзирателят не бе очаквал от него. — Да се махнем, докато Мрачните минават покрай нас, е разумно и правилно. Но никога да не се върнем — това вече не е.

— Някои неща си заслужават да се биеш заради тях — съгласи се Белвар.

— Ада умреш? — подхвърли съветникът и бавно се отдалечи.

Белвар остана сам със своите мисли… мисли за дома, за приятеля му и за надвисналата беда.

Глава 19 Промяна в плановете

Кати-Бри разбра още в мига, в който видя лицето на пратеника, където тревога и жажда за битка се преплитаха в едно. Разбра и хукна по лъкатушещите коридори на Митрил Хол, все по-надълбоко и по-надълбоко. Мина през Подземния град, който сега бе странно утихнал — нямаше я врявата на стотици трудещи се джуджета, не се чуваше неспирният бумтеж на тежките машини, огромните пещи, където преди горяха високи огньове, също тлееха. Мнозина забелязаха трескавия й бяг и се досетиха какво става. Тя знаеше и те също знаеха.

Мрачните бяха дошли.

Стражите, които охраняваха масивната врата, разделяща Залите от непрогледните тунели отвъд, само кимнаха, когато я видяха да се задава и я пропуснаха да мине, без да задават въпроси.

— Стреляй точно, момичето ми! — извика един от тях след нея и макар ужасът да я бе стиснал за гърлото, макар да й се струваше, че се сбъдва най-страшният й кошмар, младата жена неволно се усмихна.

Откри Бруенор и Риджис в една просторна галерия, същата, в която съвсем наскоро бяха разгромили вражеско гоблиново племе. Сега пещерата бе превърната в нещо като команден пункт, мястото, откъдето се ръководеше отбраната на най-дълбоките тунели. Почти всички коридори, които идваха дотук от Подземния мрак, бяха осеяни с безброй капани, напълно сринати или пък строго охранявани, превръщайки я по този начин в едно от най-сигурните места извън самия Митрил Хол.

— Дризт? — попита Кати-Бри.

Бруенор посочи един широк тунел, който тръгваше надолу, и рече:

— Там е. Заедно с котката.

Изпитателният поглед на младата жена обходи галерията. Приготовленията явно бяха завършени, всичко бе по местата си, подредено, доколкото им бе позволило ограниченото време, с което разполагаха. В единия край на помещението Стъмпет и няколко жреци усърдно подреждаха стъкленици с отвара, сгъваха одеяла и превръзки и захлупваха кутийки с билкови мехлеми за ранените, Кати-Бри неволно потръпна, споходена от грозната мисъл, че всички тези превръзки ще бъдат изразходвани, много преди войната да е свършила.

Недалече от жреците, трима от магьосниците от Дългата седловина, Харкъл, Бидърду и Белла дон Дел Рой, разговаряха край неголяма, кръгла масичка, покрита с десетки карти и пергаменти.

След известно време Белла вдигна поглед от ръкописите и кимна на Бруенор, който побърза да отиде при нея.

— Нима просто ще стоим и ще чакаме? — обърна се Кати-Бри към Риджис.

— Засега — отвърна той. — Ала много скоро двамата с Бруенор, заедно с някой от магьосниците, ще поведем един отряд към Галерията на Тънълт, където ще се срещнем с Дризт и Пуент. Сигурен съм, че баща ти възнамерява да те вземе с нас.

— Нека само се опита да ме спре! — тихичко промърмори младата жена и се замисли над думите на полуръста.

Галерията на Тънълт беше най-голямата пещера извън Сребърните зали и ако Дризт щеше да ги чака там, а не на някое затънтено място, и ако Мрачните наистина бяха нахлули в тунелите край Митрил Хол, значи битката щеше да се състои съвсем скоро. Кати-Бри си пое дъх и свали Таулмарил от рамото си. Опита тетивата му, после провери колчана, който висеше на кръста й, за да се увери, че е пълен, макар да знаеше, че е магически и никога не се изпразва.

— Готови сме — долетя нечие телепатично уверение и тя веднага разбра, че това може да е само Ка-зид’еа.

Думите на новия й другар й подействаха успокояващо — напълно уверена в него, тя бе сигурна, че двамата мислят еднакво. Мечът беше прав — те наистина бяха готови, всички до един.

При все това, когато Бруенор, заедно с Бидърду, стана от масичката и даде знак на личната си свита, както и на Риджис и Кати-Бри, да го последват, сърцето на младата жена пропусна един удар.

Джуджетата от Отряда на изкормвачите разговаряха възбудено, побутваха се един друг и току се блъскаха в стените. Мрачни елфи в тунелите! Бяха забелязали нашественици и сега нямаха търпение да ги заловят или убият.

В ушите на неколцината елфи, които наистина бяха съвсем близо до Митрил Хол (съгледвачи, изпратени да се поогледат и да проверят пътя, по който щеше да връхлети същинската част от войската, идваща подире им), шумът, вдиган от бойците на Пуент, си бе направо оглушителен. Тихи по природа (така тихи, както бяха и земните недра, които обитаваха), Мрачните решиха, че по петите им идват поне хиляда свирепи войни и като разтеглиха редиците си, започнаха да отстъпват, пропускайки напред далече по-ценните жени. Мъжете, както винаги, останаха в тила, със задачата да забавят неприятеля.

Сражението избухна много скоро в един тесен, но висок тунел. Изкормвачите връхлетяха откъм изток и тримата елфи, които левитираха между сталактитите, вдигнаха миниатюрните си арбалети. Малките, напоени с отрова, стрели се забиха в телата на Пуент и двете джуджета, които тичаха до него.

— Какво! — изрева бесовойнът изненадан от неочакваното ужилване.

Хитър като лисица, той се огледа наоколо, после се строполи на пода, последван миг по-късно от двамата си спътници.

Сепнати, останалите войни от отряда се обърнаха и хукнаха да бягат, без дори да помислят да приберат падналите си другари.

— Убийте двама, а третия доведете за разпит — безмълвно заповяда най-високопоставеният от левитиращите елфи и се спусна към пода.

Тримата меко стъпиха на земята и извадиха изящните си мечове.

Изведнъж падналите бесовойни скочиха на крака и яростно се хвърлиха напред. Нищо, дори прословутата сънотворна отвара на Мрачните, не бе в състояние да надвие пъклената смес, която бойците на Пуент бяха погълнали съвсем наскоро. Почти взривоопасна, течността бе толкова силна, че когато някое джудже успееше да се справи с нея, дълго време не му се налагаше да се страхува нито от студ, нито от отрова.

Тибълдорф, който се намираше най-близо до врага, наведе глава, докато тичаше, и острият шип на шлема му потъна дълбоко в гърдите на един от Мрачните, пробивайки яката ризница, като да бе от хартия.

Вторият елф вдигна двата си меча тъкмо навреме, за да отклони шипа на следващия бесовойн, но преди да успее да се зарадва на малката си победа, под брадичката му се стовари тежък пестник. Митрилната ръкавица, с която бе облечен юмрукът на джуджето, беше покрита с остри ръбове, и само след миг, върху гърлото на Мрачния войн зейна грозна рана. Борейки се да си поеме дъх, един-два пъти той съумя да пробие защитата на противника си, ала драскотините, който му нанесе, се изгубиха сред пороя от удари, посипали се върху него самия.

Единствено третият елф оцеля в това първо нападение и то само защото последният бесовойн се подхлъзна в локвата кръв, останала след мълниеносната победа на Пуент, и се позабави. Това даде възможност на противника му да призове умението си да левитира и да се издигне във въздуха.

Бърз като котка, Мрачният войн се шмугна между гората от надвиснали сталактити и се скри от погледа на неприятелите си.

Пуент се изправи и се отърси от мъртвото тяло, което още висеше, набучено на върха на шлема му.

— Натам! — изрева той и посочи към далечния край на коридора. — Намерете къде свършват тез’ сталактити и застанете на пост! Не бива да оставяме псето да ни се измъкне!

В това време откъм изток се зададоха останалите бойци от Отряда на изкормвачите. Разнесоха се крясъци и подсвирквания, оглушително скърцане на доспехи, дразнещо като стържене на нокът по керамична плоча, отекна из тунела.

— Търсете! — викна Пуент и войниците му начаса вдигнаха глави към тавана, нетърпеливи първи да зърнат изчезналия враг.

От мрака долетя миниатюрна стреличка и се заби в лицето на едно от джуджетата, което обаче, вместо да завие от болка, нададе тържествуващ рев — неприятелят сам се бе издал. Елфът опита да се измъкне, като се обгърна в кълбо магическа тъма, ала беше късно — бесовойните вече знаеха точно къде се намира.

— Ласото! — гръмогласно заповяда Пуент и джуджето до него побърза да откачи топче здраво въже от кръста си.

В единия му край имаше голям клуп и бесовойнът, недоразбрал намеренията на предводителя си, го размаха над главата си, мъчейки се да се прицели възможно най-точно.

Преди да успее да го хвърли, Тибълдорф го сграбчи за ръката и въжето тупна на пода.

— Бесовойнска примка! — поясни той, при което бойците се скупчиха около него, чудейки се какво точно има предвид.

Усмивките им стигнаха почти до ушите, когато видяха Пуент да пъхва крака си в клупа и да го пристяга около глезена си, заявявайки, че за това ласо ще бъдат нужни повече от един чифт ръце.

Изгарящи от нетърпение, джуджетата сграбчиха въжето и въодушевено го задърпаха, ала успяха единствено да съборят Тибълдорф на земята. Постепенцо обаче, поотрезвени от страховитите закани на предводителя си, те съумяха да синхронизират движенията си и не след дълго краката на Пуент се отделиха от пода и той се завъртя във въздуха, описвайки широки кръгове.

Само че въжето не бе достатъчно опънато и той с все сила се удари в стената, при което островърхият му шлем задра в коравата скала, разпръсквайки водопад от искри в мрака.

За щастие, бойците схванаха бързо (особено като се имаше предвид, че бяха прекарали последните няколко седмици, блъскайки главите си в обкована с желязо врата) и много скоро и ритъмът, и дължината на въжето бяха съвършени.

Два пълни кръга, после още два и Пуент политна нагоре. Веднъж озовал се насред сталактитите, той здраво сграбчи един от тях, ала скалата поддаде, откъсна се от тавана и той рухна на земята.

Миг след като се удари в пода, Тибълдорф вече беше на крака.

— Пречка по-малко между нас и Мрачното псе! — щастливо изрева едно от джуджетата и преди зашеметеният Пуент да успее да ги спре, останалите нададоха възторжени викове и отново задърпаха въжето с всичка сила.

Повторният опит завърши със същия болезнен за Тибълдорф резултат, така стана и на третия път. На четвъртия обаче късметът най-сетне им се усмихна — злощастният елф, който нямаше никаква представа какво правят неприятелите му, се престраши да провери какво става и излезе от кълбото мрак, насочвайки се на изток.

Все пак усети приближаването на живото ласо и съумя да се шмугне зад някакъв дълъг и тънък сталактит, но това не му помогна особено — Пуент обгърна скалата с ръце, улови и него в желязната си хватка, при което скалата, бесовойнът и елфът рухнаха на пода. Преди противникът им да успее да се съвземе, половината от бойците на Тибълдорф се нахвърлиха отгоре му и той скоро изгуби съзнание.

Отне им още няколко минути, докато го откопчат от ръцете на полуприпадналия си предводител.

След като завързаха пленника за една тояга и го поставиха върху раменете на двама от другарите си, джуджетата продължиха напред, начело с посъвзелия се Пуент. Още не бяха излезли от тунела, когато войните, изпратени от Тибълдорф да дебнат за появата на левитиращите съгледвачи в края на коридора, на висок глас известиха появата на нови врагове и се приготвиха да се хвърлят в атака.

— Не този! — изкрещя Пуент при вида на самотния мрачен елф, който приближаваше тичешком, ала бойците му вече се бяха втурнали към „нашественика“, готови да го прободат с островърхите си шлемове.

Бърз като котка, елфът отскочи вляво, после вдясно, след което се дръпна назад. Миг след като двете джуджета се блъснаха в стената, огромната пантера влетя в тунела и те най-сетне осъзнаха грешката си.

Без да губи време, Дризт изтича при тях и им помогна да се изправят на крака.

— Бягайте! — прошепна той и кимна към тунела, откъдето бе дошъл и откъдето сега се носеше заплашителният тътен на настъпваща войска.

Недоразбирайки предупреждението му, двамата бесовойни се ухилиха широко и се наканиха да се втурнат натам, но скиталецът ги спря.

— Врагът е прекалено многочислен — обясни той. — Ще си получите така жадуваните битки и то много повече, отколкото предполагате, само че не сега и не тук.

Когато тримата, следвани от Гуенивар, се върнаха при Пуент, шумът от прииждащата противникова армия вече бе станал съвсем ясен.

— Не каза ли, че проклетите елфи се движели тихо? — попита Тибълдорф, докато подтичваше към него.

— Това не са елфи, а коболди и гоблини — отвърна Дризт, при което събеседникът му се закова на място.

— Искаш да кажеш, че бягаме от някакви си смрадливи коболди? — избухна той.

— Хиляди смрадливи коболди — безстрастно поясни скиталецът. — И още незнайно какви чудовища, най-вероятно следвани от хиляди елфи.

— О! — отрони се от устните на Пуент и той изведнъж притихна.

Тъй като прекрасно познаваха коридорите, в които се намираха, Дризт и Изкормвачите с лекота успяваха да поддържат достатъчно голямо разстояние между себе си и своите преследвачи, още повече, че този път скиталецът не се отклоняваше никъде, а ги водеше все на изток, покрай многобройните странични проходи и заложените в тях капани.

— Бягайте! — казваше той на джуджетата, натоварени със задачата да задействат механизмите, които щяха да срутят специално подготвените за това тунели.

Всеки път щом чуеха неочакваната заповед, джуджетата се стъписваха и озадачено се взираха в него.

— Ама те идват! — отбеляза едно от тях, без да разбира какво става — та нали именно заради това бяха изпратени тук!

— Единственото, което ще хванете в капаните си, са коболди — обясни скиталецът, който прекрасно познаваше тактиката на своите събратя. — Бягайте и нека видим дали пък няма да успеем да заловим някой и друг елф.

— Но така няма да има кой да задейства механизмите! — недоумяваха джуджетата, ала лукавата му усмивка бе толкова многозначителна, че те, свикнали да му се доверяват напълно, само свиха рамене и го последваха.

— Къде отиваме? — държеше да знае Пуент.

— Галерията на Тънълт — отвърна Дризт. — Там най-сетне ще си получиш битката.

— Обещания, обещания — промърмори свирепият бесовойн.

Галерията на Тънълт, най-откритата местност в Митрил Хол, в действителност представляваше група от седем пещери, свързани с широки, сводести коридори. Никоя не бе на същата височина като другите, а по подовете им зееха дълбоки пукнатини.

Именно на това място ги очакваше Бруенор заедно с около хиляда от най-добрите войни в Залите. Според първоначалния план, Галерията на Тънълт трябваше да служи като място за свръзка, откъдето да се стига до здравите, макар и не толкова преки тунели след срутването на капаните.

Само че Дризт бе променил плана в движение и щом се озова в Галерията, побърза да отиде при Бруенор, който тъкмо обсъждаше нещо с Бидърду Харпъл (доволен, скиталецът не пропусна да отбележи присъствието на магьосника, тъй като то несъмнено щеше да му е от полза).

— Оставил си капаните ни да идат на вятъра! — гневно изрева Бруенор, щом научи, че тунелите, които трябваше да бъдат срутени, си стоят непокътнати.

— Не — уверено отвърна Дризт и се обърна към коридора, откъдето бе дошъл.

Бруенор проследи погледа му и в същия този миг първите редици на прииждащите коболди нахлуха в пещерата като придошла река, рушаща бентове и помитаща всичко по пътя си.

— Не — повтори скиталецът. — Просто отсях плявата.

Глава 20 Битката за Галерията на Тънълт

За миг в пещерата настана пълен безпорядък, навсякъде загъмжа от коболди. Опитните джуджета начаса се престроиха и се втурнаха да ги посрещнат с вдигнати оръжия.

Кати-Бри свали Таулмарил от рамото си и започна да изпраща стрела след стрела към главния вход на галерията. Обгърнати от сребърна светлина, те пореха въздуха със страховит писък; сноп пъстроцветни искри ги обгръщаше всеки път, когато се удареха в каменните стени. Никоя от тях не пропускаше целта си, често пъти една-единствена стрела покосяваше неколцина от дребните същества, ала те бяха толкова многобройни, че смъртоносният дъжд на Таулмарил изобщо не бе в състояние да разреди прииждащите тълпи.

Гуенивар се хвърли напред, следвана от господаря си. Малка група коболди някак си бяха успели да се промъкнат покрай другарите си, вкопчени в лют бой с джуджетата, и сега се насочваха право към Бруенор. Поредният точен изстрел на Кати-Бри спря един от тях, а Гуенивар разпръсна останалите. Дризт, по-бърз отвсякога, се хвърли сред тях, промуши един, после рязко се обърна наляво и пресрещна оръжието на друг. Ако острието на Сиянието не бе закривено, малкият меч на коболда щеше да се справи с него, ала скиталецът ловко завъртя ятагана в ръката си и промени посоката на удара. Сиянието се промуши над вражеското острие и потъна в гърдите на коболда.

Без да го погледне повече, Дризт се хвърли надясно и падна на едно коляно. Сиянието отби мечовете на двама нови противници, докато другият му ятаган разпори корема на един от неприятелите и посече краката на втория.

— Проклетият му елф! — промърмори Бруенор и се втурна към кипящата битка. — Май смята да ми открадне цялата веселба!

Хванати натясно от безпогрешните стрели на Кати-Бри, страховитите челюсти на Гуенивар и танцуващите ятагани на Дризт, двадесетината коболди нямаха никакъв шанс и докато джуджето успее да стигне до тях, от малкия им отряд бяха останали едва неколцина, а и те бяха побягнали ужасени.

— Има още колкото щеш — рече Дризт, когато видя киселото изражение на приятеля си.

Едва бе успял да довърши, когато между него и Бруенор изсвистя сребропера стрела и повали неколцина коболди сред ослепителен взрив от пъстроцветни искри.

Миг по-късно се появи и самата Кати-Бри, вече не с Таулмарил, а с Казид’еа в ръка; тук беше и Риджис, стиснал малкия си боздуган, изкован лично от Бруенор. Кати-Бри само сви рамене в отговор на неизречения им въпрос и хвърли изразителен поглед наоколо, към гъмжащата от коболди пещера — враговете продължаваха да прииждат, ала сега от всички останали коридори се изсипваха нови и нови тълпи от джуджета и да продължи да използва лъка си щеше да бъде твърде опасно.

— Да бягаме! — рече тя и се усмихна многозначително.

В очите на останалите, дори на Риджис, припламна огън — изведнъж всичко бе както едно време.

Поведе ги Гуенивар. Мъчейки се да не изостава, след нея идваше Бруенор; Кати-Бри и Риджис тичаха от двете му страни, докато скиталецът, по-бърз отвсякога, минаваше ту отляво, ту отдясно и винаги се озоваваше там, където битката беше най-люта.

Бидърду Харпъл разбра, че е допуснал огромна грешка. Дризт го беше помолил да се добере до вратата и щом види първите елфи да нахлуват в галерията, да изпрати магическо огнено кълбо в коридора. Пламъците щяха да прогорят поддържащите въжета и механизми и да съборят тунела.

— Никак няма да е трудно! — успокоил бе той скиталеца, уверен, че ще се справи с лекота — подготвил бе подходящо заклинание, знаеше и друго, с чиято помощ да остане скрит, докато успее да завърши задачата си.

Затова, когато останалите се втурнаха към галерията, у тях нямаше никакво съмнение, че капаните ще бъдат задействани, тунелите — срутени, а прииждащите врагове — спрени.

Само че нещо се бе объркало. Бидърду тъкмо бе започнал магия, с чиято помощ да се добере до входа на коридора и дори бе успял да очертае междупространствения портал, който да го отведе дотам и обратно, когато видя група коболди. Те също го бяха забелязали, което не беше никак трудно, тъй като Бидърду не беше надарен с инфрачервено зрение и затова носеше ярък скъпоценен камък. Коболдите не бяха глупави същества, особено в битка, и веднага се досетиха какво може да търси човек като него на подобно място. Дори и най-неопитният коболд-войн разбираше колко по-лесно ще им бъде да се справят с един магьосник в бой, докато ръцете му са заети с оръжия, а не със заклинания.

Дори и сега, Бидърду все още можеше да се справи с положението и да премине през портала.

В продължение на седем години, докато не настъпи Смутното време, Бидърду Харпъл, под въздействието на една объркана отвара, бе живял като семейното куче в Бръшляновото имение. Когато навред в Царствата магията изгуби силите си, той си бе възвърнал човешкото тяло — временно, но все пак достатъчно дълго, за да успее да събере съставките за нова отвара, с чиято помощ завинаги да се излекува от ефекта на предишната. Когато малко по-късно отново прие кучешки образ, той вече бе обяснил на роднините си какво да сторят, за да го избавят от проклятието. Най-неочаквано обаче, сред обитателите на имението избухна оживен спор дали да „изцерят“ Бидърду или не — изведнъж се оказа, че мнозина от харпъловци истински са се привързали към кучето… доста повече, отколкото го бяха харесвали докато беше човек.

През голяма част от пътуването към Митрил Хол, той дори бе служил като куче водач на ослепелия Харкъл.

После на неприятностите с магията бе дошъл край и спорът се бе обезсмислил, тъй като въздействието на отварата отмина от само себе си.

А дали наистина бе отминало? До този миг Бидърду не бе хранил никакви съмнения, че е напълно излекуван, ала ето че когато видя приближаващите коболди, той изведнъж оголи зъби и изръмжа, космите на тила му настръхнаха — ако имаше опашка, сега тя щеше да стърчи право нагоре!

Накани се да клекне на четири крака и едва тогава забеляза, че няма лапи, а ръце… ръце, които не държат никакво оръжие. От устните му неволно се откъсна стон — коболдите вече се намираха само на няколко метра от него.

Трябваше да направи магия и то колкото се може по-бързо. Без да губи повече време, той вдигна палците на двете си ръце и поде заклинателен напев.

Коболдите се хвърлиха отгоре му, замахнали за смъртоносен удар.

Внезапно от ръцете на вълшебника изригнаха гигантски пламъци, огромни огнени езици, които подскочиха нависоко и се извиха в страховита, изпепеляваща дъга.

Половин дузина от нападателите му рухнаха по-косени, мнозина от другарите им, обгорени и изумени, примигваха уплашено.

— Ха! — тържествуващо възкликна магьосникът и щракна с пръсти.

Коболдите тръснаха глави и отново се нахвърли — ха отгоре му, само че този път той нямаше заклинание, с което да ги спре.

Отначало в редиците на коболдите и гоблините като че ли цареше пълен хаос, който продължи да господства сред по-голямата част от прииждащите пълчища. Ала между тях имаше няколко отряда, които бяха получили солидна военна подготовка в тунелите под дома на Облодра.

Именно от такива бойци бе съставена и групичката, която нахлу в галерията под формата на разтеглен клин с трима едри коболди на върха, ловко избегна ожесточените мелета по пътя си и се насочи наляво, към входа на една от страничните пещери. Повечето джуджета предпочитаха да не се захващат, с тях, не и когато наоколо бе пълно с много по-лесни жертви.

Необезпокояван, малкият отряд коболди почти бе достигнал целта си, когато от пещерата, към която бяха тръгнали, изскочиха десетина джуджета и с гръмки викове се нахвърлиха отгоре им. Коболдите обаче не отстъпиха, а се забиха в редиците на неприятеля, разделиха ги на две и ги раздалечиха едни от други. Неколцина от тях (както и едно джудже) срещнаха смъртта си при тази първоначална атака, ала бързо оправиха строя си и така засилиха натиска върху врага, че онези от брадатите войни, които бяха уловени между тях и стената на галерията, изведнъж се оказаха в крайно тежко положение.

От другата страна на живата преграда, издигната от дребните бойни, останалите джуджета с ужас разбраха каква огромна грешка са допуснали — бяха подценили противника и хитрата им стратегия ги бе хванала неподготвени. Другарите им бяха загубени, а те с нищо не можеха да им помогнат, особено след като коболдите навлязоха под група доста ниски сталактити и още повече затегнаха редиците си.

Въпреки това, шестте джуджета се хвърлиха в атака, подтиквани от виковете на обречените си другари.

На помощ им се притече Гуенивар, която, долепена плътно до земята, пропълзя под сталактитите и се вряза в редиците на неприятеля, поваляйки двама и прегазвайки трети, за да продължи напред.

Плътно зад нея идваше Дризт — тактиката отпреди малко щеше да му свърши работа и този път, и като падна на едно коляно, той мълниеносно посече първите двама противници, изпречили се на пътя му. Риджис, който на ръст не надвишаваше дребните коболди, се биеше до него, нанасяйки удари с малкия си боздуган.

Бруенор обаче, с тежката си брадва, която бе свикнал да размахва с все сили, описвайки широки дъги, се чувстваше повече от неудобно, притиснат толкова натясно. В още по-неизгодно положение беше Кати-Бри. Далече не така бърза и подвижна като Дризт, тя не можеше да последва примера му и да приклекне, тъй като това само щеше да затрудни движенията й.

Но да стои така и да се взира в сталактита, който висеше пред нея и й препречваше пътя, също не бе от голяма полза.

Изходът бе намерен от Казид’еа.

Съветът му бе в разрез с всичко, на което я бе учил Бруенор — джуджето, прекарало голяма част от живота си, поправяйки повредени оръжия. Ала сега нямаше време за губене и, доверявайки се напълно на своя меч, тя го хвана с две ръце, вдигна го над главата си и замахна.

Ярка червена светлина заля безмилостното острие и то се вряза в основата на скалата. Кати-Бри почти не усети съпротива, докато Посичащия, напълно оправдавайки името си, потъваше в коравия камък. Когато всичко свърши, младата жена залитна, повлечена от инерцията на замаха си и за момент бе напълно уязвима. За щастие, двамата коболди, които стояха от другата страна на сталактита, дори не й обърнаха внимание, прекалено погълнати от ужасяващата гледка на сгромолясващия се отгоре им таван.

Единият бе премазан от тежката скала; другият срещна смъртта си миг по-късно, когато Бруенор, щастлив, че най-сетне вижда достатъчно място, където да развърти брадвата си, връхлетя отгоре му и му нанесе толкова страховит удар, че го посече почти на две.

Джуджетата, които се намираха от външната страна на живата преграда от коболди, се почувстваха окрилени от появата на толкова могъщи съюзници и се хвърлиха в атака с удвоени сили, викайки на своите събратя, притиснати до стената, да се държат, защото „спасението е близо“.

Риджис мразеше битките, особено когато противникът му го виждаше и за изненада не можеше да става и дума. Само че сега имаха нужда от него. Той го знаеше и нямаше намерение да бяга от отговорност. До него бе Дризт — паднал на колене, той и от това неудобно положение се биеше все така умело и безстрашно. Нима имаше оправдание да се скрие зад гърба на приятеля си, той, полуръстът, който бе достатъчно нисък, за да мине под сталактитите, без дори да ги докосне?

Здраво стиснал малкия си боздуган, той се хвърли в атака. По устните му плъзна доволна усмивка, когато успя да нанесе удар и усети как ръката на един коболд се строши под натиска на оръжието му.

Противникът му рухна на пода, ала на Риджис не му остана време да се зарадва на победата си, преди мечът на друг от коболдите да се стовари отгоре му. Спаси го единствено здравата джуджешка ризница и полуръстът се зарече да почерпи Бъстър Якоделец с огромна кана от най-хубавата медовина, която можеше да се намери в Сребърните зали… стига разбира се, да излезеше жив от тази битка.

Главата на коболда обаче съвсем не се оказа толкова здрава и миг по-късно той се строполи на земята, повален от боздугана на полуръста.

— Много добре! — похвали го Дризт, който покоси поредния си противник тъкмо навреме, за да види удара на дребния си приятел.

Риджис опита да се усмихне, ала не успя да сдържи болезнената си гримаса — макар да не го бе наранил сериозно, вражеският меч здравата го бе натъртил.

Това не убягна от погледа на скиталеца и той побърза да застане пред него, посрещайки нападението на коболдите, които междувременно бяха успели да се престроят, за да попълнят заплашително оредяващите си редици. Ятаганите на Дризт яростно се стрелкаха във всички посоки — понякога срещаха ниско надвисналите скали и тогава във въздуха политаха рой пъстроцветни искри, но много по-често намираха целта си и покосяваха неприятел след неприятел.

Недалече от тях, Кати-Бри и Бруенор се биеха заедно — джуджето удържаше врага, докато младата жена продължаваше да разчиства пътя, събаряйки сталактит след сталактит с могъщия си меч.

Въпреки всичките им усилия обаче, положението на неколцината джуджета, притиснати до стената, си оставаше отчайващо. Двама вече бяха мъртви, останалите петима — ранени. Приятелите им нямаше да успеят да се доберат до тях навреме, никой не можеше да пробие гъстите редици на врага.

Никой, освен Гуенивар.

Като огромна черна стрела тя се втурна напред, поваляйки всички коболди, изпречили се на пътя й, без да обръща внимание на ударите, които се сипеха отгоре й. От хълбоците й рукна кръв, ала тя не забави крачка и много скоро се озова при петте джуджета, които я приветстваха с възторжени викове.

Появата й сякаш вля нови сили във вените им и така, с песен на уста и рамо до рамо с могъщото животно, те се хвърлиха напред. Коболдите не устояха на напора им и не след дълго доскоро обречените джуджета разкъсаха вражеските редици и се обединиха с другарите си, които побързаха да отнесат ранените на сигурно място в една близка пещера.

Притеснението на Дризт и Кати-Бри за състоянието на Гуенивар бързо се разсея при звука на гръмовния рев, с който тя ги поведе към нова битка, там, където най-много се нуждаеха от помощта им.

Бидърду затвори очи, чудейки се какви ли тайни ще му разкрие смъртта.

Надяваше се да има такива.

Вместо това чу гръмогласен рев, разнесе се и звън на стомана. После някой простена и до ушите на магьосника долетя ужасяващият звук на раздрана плът и тупването на безжизнено тяло на пода.

Бият се за главата ми, помисли си Бидърду.

Нови крясъци — джуджешки крясъци! — огласиха тунела, още няколко тела рухнаха на пода с глух тропот.

Магьосникът отвори очи и с изненада видя как отрядът на коболдите бързо оредява, а шепа джуджета — най-мръсните и най-миризливи джуджета, които бе срещал някога — подскачат насам-натам, мъчейки се да открият къде могат да всеят възможно най-голям хаос.

Погледът му се спря върху телата, лежащи на пода. Дузината коболди бяха не просто мъртви, те бяха разкъсани на парчета.

— Точно така — помисли си Бидърду, доволен, че е открил най-подходящата дума. — Разкъсани на парчета.

— Тук вече всичко е наред — рече едно от джуджетата, което магьосникът като че ли бе чул да назовават Тибълдорф Пуент или нещо също толкова необичайно (не че някой, наречен Бидърду, имаше право да намира недостатъци на чуждите имена), — затуй аз и моите момци ще си тръгваме.

Магьосникът кимна, после изведнъж се сети, че все още не бе намерил решение на проблема си. Беше си приготвил едно-единствено заклинание за отварянето на междупространствения тунел, ала то беше отишло нахалост, докато се биеше с коболдите.

— Почакай! — извика, и подобното на кучешко изскимтяване, което съпроводи думите му, изненада не — само Пуент, но и него самия.

Бесовойнът го изгледа любопитно и отново се приближи, наклонил глава на една страна, при което дългият шип на върха на шлема му натежа заплашително.

— Почакай! — повтори Бидърду с възможно най-любезния си глас, тъй като имаше нужда от помощта му. — Умолявам те, о, благородно джудже, не си отивай!

Пуент се заозърта на всички страни, сякаш се чудеше на кого ли говори непознатият магьосник. Не по-малко озадачени, останалите изкормвачи започнаха да се почесват по главите и да се споглеждат недоумяващо.

Най-сетне Тибълдорф заби месестия си мръсен показалец в гърдите си, а изражението му недвусмислено говореше, че изобщо не се смята за „благородно джудже“.

— Не ме оставяй! — примоли се Бидърду.

— Ти си жив, а тук не остана никой за убиване — отвърна бесовойнът и, сякаш това обясняваше всичко, отново се накани да си върви.

— Но-о-о-о аз се про-о-о-овалих! — думите на магьосника все повече наподобяваха кучешки вой.

— Про-о-о-овали се? — учудено повтори Пуент.

— О-о-о! — все така отчаяно простена Бидърду. — Ние всички сме о-о-обречени! Прекалено о-о-о е далече!

По това време всички от отряда се бяха скупчили около главатаря си и странния магьосник, привлечени от необикновеното му наречие, ако това изобщо беше наречие. В този момент най-близките врагове — група гоблини, които се спотайваха в съседния тунел — спокойно можеха да ги нападнат, ала никой не искаше да си има вземане-даване с тези свирепи джуджета — гледката на мъртвите коболди, разкъсани на парчета и търкалящи се в собствената си кръв, бе достатъчна, за да разколебае и най-свирепото чудовище.

— Давай направо! — сопна се Пуент, нетърпелив отново да се хвърли в битка.

— О-о-о! — простена магьосникът.

— И стига си вил! — сряза го бесовойнът.

В действителност горкият Бидърду не го правеше нарочно, просто дългите години, прекарани в животинско тяло, си казваха думата в този тежък миг и той непрестанно трябваше да си напомня, че е човек, а не куче.

— Трябва да стигна до началото на коридора — обясни той, този път, без да скимти, лае или вие. — Елфът ми нареди да направя едно заклинание там.

— Тез’ магически работи изобщо не ме интересуват — отсече Пуент и за пореден път се накани да си върви.

— А не искаш ли да срутя проклетите тунели връз главите на проклетите елфи? — лукаво попита Бидърду, опитвайки се (доколкото може) да звучи като истински бесовойн.

— Хм! — изсумтя Тибълдорф, а джуджетата одобрително заклатиха глави. — Туй вече е нещо друго! Аз и моите момци лично ще те отведем!

Вълшебникът се опита да запази сериозно изражение, но вътрешно се поздрави за съвсем навременното хрумване да подразни жаждата на свирепите джуджета за вражеска кръв.

Само след миг вече се носеше напред, повлечен от препускащите изкормвачи. Опита се да им предложи да заобиколят, избирайки тунели, където битката бе постихнала.

Колко наивно!

Бесовойните неотклонно следваха пътя си, поваляйки с еднаква лекота както коболди, така и по-едрите гоблини, които идваха след тях. Веднъж замалко не промушиха две джуджета, които не отскочиха достатъчно бързо при появата им; не отстъпваха, дори когато пред тях се изпречеха сталагмити, а просто се блъскаха в тях, претъркулваха се и продължаваха напред. Преди Бидърду да успее да се възпротиви на този лудешки бяг, входът на тунела, който търсеше, се откри пред очите му.

За миг се зачуди кое ли е по-бързо — междупространственият портал или шепа зажаднели за вража кръв бесовойни, и дори се позабавлява с мисълта да създаде нова магия, наречена бесовойнски конвой. После обаче, му се наложи да насочи вниманието си към много по-належащи проблеми — в пещерата токущо бяха влезли два огромни, бикоглави звяра и един елф на мрака.

— Отбранителна позиция! — изкрещя Бидърду. — Заемете отбранителна позиция и ги задръжте, докато си свърша работата!

Колко наивно!

Първите двама изкормвачи вече се носеха право към минотаврите. Острите им шлемове се забиха в краката на близо триметровите чудовища и те политнаха напред, без дори да разберат какво ги е сполетяло. Още не бяха докоснали земята, когато Пуент и друг от неукротимите му бойци също се хвърлиха в битката, удряйки се челно с тях.

Без да губи нито миг, елфът призова облак магически мрак и потъна в него.

Бидърду побърза да започне своето заклинание. Мрачните бяха тук! Точно както Дризт беше предположил, коболдите и гоблините им проправяха път с цената на собствения си живот. Само ако можеше да направи онова, за което бе дошъл, само ако можеше да срути тунела…

Думите на заклинанието излизаха с мъка, задавяни от гърленото ръмжене, което напираше в гърдите му. Трябваше да положи огромно усилие, за да устои на желанието да се присъедини към развилнелите се изкормвачи, които възторжено разкъсваха телата на мъртвите чудовища. Усети, че му се иска да вземе участие в пиршеството.

— Пиршество? — сепна се той и като тръсна глава, започна отначало.

Очевидно привлечен от гласа му, елфът излезе от кълбото тъма със зареден арбалет в ръка.

Бидърду затвори очи и още по-трескаво занарежда думите на заклинанието. Усети остра блока, когато стреличката се заби в корема му, но нито трепна, нито прекъсна напева си, напълно погълнат от него.

Краката му омекнаха и той се олюля; чу елфът да се приближава и макар все още да бе със затворени очи, си го представи съвсем ясно как пристъпя към него, вдигнал меч, за да го прониже.

Въпреки тази ужасяваща картина, Бидърду издържа — от десницата му изскочи малка, пламтяща топка, просия в мрака и се понесе надолу по тунела, оставяйки ярка диря след себе си.

Вече едвам се държеше на крака от изтощение. Отвори очи и пещерата се завъртя около него, всичко изглеждаше неясно и далечно, после подът сякаш се надигна, за да го погълне и той политна назад.

С последната незамъглена частица от съзнанието си очакваше удара с коравия камък, ала вместо това видя огненото кълбо да изригва.

После тунелът рухна.

Глава 21 Точка за добрите

Тежък товар превиваше силните плещи на най-почитания надзирател, ала въпреки това той крачеше изправен из дългите, лъкатушещи тунели. Беше взел решението с ясно съзнание за всички последици, които то водеше подире си, и нямаше никакво намерение да измине целия път до Митрил Хол, раздиран от съмнения дали постъпва правилно.

Противниците му твърдяха, че се ръководи от загрижеността за приятеля си, а не от интересите на своите събратя. Фърбъл беше научил, че Дризт До’Урден е избягал от Мензоберанзан и че Мрачните са поели право към Митрил Хол, в немалка степен мотивирани от предполагаемата омраза на Лолт към изменника.

Но нима Белвар щеше да поведе Блингденстоун на война, само за да спаси един-единствен елф на мрака?

В края на краищата, спорът бе решен не от надзирателя, а от Фърбъл, друг от най-старите свиърфнебли — онези, на които им бе най-трудно да се разделят с Блингденстоун.

— Изборът, който стои пред нас в този миг — бе заявил той, — е съвсем ясен. Да поемем към Митрил Хол и ако можем, да помогнем на враговете на Мрачните или да си намерим нов дом. Защото Мрачните ще се върнат и ако ние още сме тук, ще ни се наложи да се изправим срещу тях сами.

Тежък, мъчителен избор бе това за Съвета и за крал Шниктик. Ако тръгнеха след елфите и подозренията им се потвърдяха, ако на Повърхността наистина кипеше война, нима можеха да разчитат на съюзничество с джуджетата и хората, живеещи там — все раси, за които не знаеха почти нищо?

Белвар ги бе уверил, че могат. С цялото си сърце надзирателят вярваше, че Дризт и всичките нови приятели, които скиталецът бе срещнал там, няма да го разочароват. Фърбъл, който познаваше света по-добре от всеки друг гном (макар да признаваше, че за Повърхността знае много по-малко, отколкото би му се искало), се съгласи с Белвар, просто защото бе сигурен, че никоя раса — дори глупавите гоблини — не би отказала съюзничеството на друг народ, когато трябва да се бие с Мрачните.

И така, крал Шниктик и останалите от съвета най-сетне отстъпиха, ала, както винаги ставаше с благоразумните гномове, стигнаха до компромис. Белвар, Фърбъл и всички доброволци, пожелали да се присъединят към тях, щяха да поемат по следите на Мрачните. Това бе съгледвачески отряд, на няколко пъти подчерта крал Шниктик, а не истинска армия. В действителност и той, и останалите от съвета, които се бяха противопоставили на доводите на Белвар, бяха доста изненадани от големия брой доброволци, решени да тръгнат на този дълъг и опасен поход — толкова много, че заради доброто на града, кралят трябваше да се намеси и да ограничи бройката им до триста бойци.

Белвар обаче, съвсем не беше изненадан от желанието на сънародниците си да тръгнат на война, тъй като знаеше какво се крие зад него. Ако Мрачните надделееха и превземеха Митрил Хол, никога нямаше да им позволят да се завърнат в Блингденстоун. Обитателите на Мензоберанзан не биха завладели пещерите, само за да си тръгнат след това. Не, веднъж превзели Сребърните зали, те щяха да поробят обитателите им и да си присвоят мините и тогава за Блингденстоун щяха да настанат черни времена — градът на гномовете просто щеше да се окаже прекалено близо до най-преките пътища, водещи към завладяната джуджешка твърдина.

Затова, въпреки че никога преди не се бяха отдалечавали толкова много от Блингденстоун, Белвар, Фърбъл и останалите прекрасно разбираха, че всъщност отиват да се бият за дома си.

Не, решението за похода беше правилно, каза си надзирателят и при тази мисъл товарът, превил плещите му, сякаш поолекна.

Огненото кълбо се понесе надолу по тунела, ала въздушната вълна, която предизвика, се оказа прекалено мощна за тесния коридор. Огромен огнен език, досущ като дъха на разгневен червен дракон, облиза пода и се върна обратно в пещерата. Дрехите на Бидърду пламнаха и той изпищя, същото сториха и коболдите, джуджетата, прииждащите минотаври, както и елфите, спотайващи се зад тях.

Многогласният вик трая само миг, заглушен от страховития грохот на стотици тонове рушаща се скала.

И отново се надигна мощна въздушна вълна, която нахлу в пещерата, угаси горящите дрехи на Бидърду, после подхвана тялото му и го запрати към отсрещната стена. Замаян и напълно безпомощен (като всички, които се намираха в галерията), той се понесе във въздуха и, макар да не можа да се предпази от дъжда от дребни камъчета, посипали се по лицето му, все пак имаше късмета да не бъде размазан от падащите сталактити и тежките скални късове, разлетели се наоколо.

Земята потрепери, отекна силен тътен, после всичко свърши. Тунелът беше изчезнал, сякаш никога не бе съществувал, а пещерата, наречена на името на Тънълт, изведнъж се бе смалила.

Разтреперан от глава до пети, Бидърду изпълзя изпод купчината прах и каменни отломки, която го бе затрупала, и се зае да поизчисти скъпоценния камък, с чиято помощ виждаше — с цялата тази мръсотия, светлината му изглеждаше някак мътна и неясна. Когато свърши, сведе поглед към изпокъсаните си дрехи, под които прозираше израненото му (а на места, където огънят го бе достигнал — и обгорено) тяло.

От една купчина недалече от себе си видя да стърчи поизкривен шип и, натъжен от гибелта на джуджето, което го бе довело дотук, тъкмо се канеше да изрече няколко прощални думи, когато Пуент изскочи от камарата, плюейки камъчета и прах, ала усмихнат до уши.

— Отлично! — възторжено се провикна той. — Направи го пак!

Преди Бидърду да успее да отвърне каквото и да било, отровата на Мрачните най-сетне надви моментния приток на адреналин и краката му се подкосиха. Когато отново дойде на себе си, нещастният магьосник установи, че се намира в ръцете на бесовойна, който упорито изливаше в гърлото му най-отвратителната течност, приготвяна някога в целите Царства. Отвратителна, ала несъмнено ефикасна — от замайването не бе останала и следа.

— Отварата на изкормвачите! — щастливо оповести Пуент и затъкна вярната бутилка обратно в пояса си.

Междувременно прахта се слегна и привидно безжизнените тела започнаха да се надигат едно по едно. Отрядът на Тибълдорф бе оцелял до последното джудже, а неколцината коболди, спасили се от взрива, бяха разкъсани на парчета, преди да успеят да помолят за милост.

При срутването, съседната пещера се бе оказала изцяло затрупана, основите на стената насреща й бяха поддали и тя се бе изкривила причудливо, откъсвайки бесовойните и Бидърду от останалите. За щастие, изход все пак имаше — един тесен проход тръгваше наляво и по всичко личеше, че отвежда обратно към сърцето на Галерията. Там битката бе в разгара си, виковете на джуджета и коболди се смесваха със звъна на стомана и кънтяха надалече.

За изненада на магьосника, Пуент не поведе отряда в тази посока. Тунелът, бездруго не особено широк, се стесняваше още повече към края си, дотолкова, че бесовойнът с основание се съмняваше дали ще успее да се провре оттам. Освен това бе забелязал нещо интересно — голяма пукнатина, проточила се по стената до рухналия тунел. Приближи се, за да погледне отблизо и усети топла струя да раздвижва застоялия въздух. Очевидно бе, че налягането в коридорите се изравнява след мощния взрив.

С боен вик на уста, Пуент с все сила се блъсна в стената току под зейналата цепнатина. Камъкът не издържа и се срути, откривайки тунела, който започваше от другата й страна и поемаше надолу.

— Трябва да се върнем и да съобщим на крал Бруенор — възпротиви се Бидърду. — Или поне да стигнем докъдето можем и да им привлечем вниманието, за да разчистят скалите и да ни измъкнат оттук.

— Че какви съгледвачи ще бъдем, ако не видим накъде води тоз’ тунел! — изсумтя бесовойнът. — Ако псетата го открият, ще се върнат по-бързо, отколкото Бруенор си представя. Ето туй е нещо, което той трябва да знае!

В действителност, на свирепия боец му беше страшно трудно да пренебрегне съблазнителния звук на кипяща битка, който се носеше откъм Галерията на Тънълт, ала още повече го блазнеше възможността да открие други, по-опасни противници в неизследвания коридор — минотаври, а защо не и елфи на мрака.

— Освен туй — добави той след малко, — ако се заклещим в онзи тунел, ще бъдем чудна мишена за Мрачните псета!

Без повече приказки, Отрядът на изкормвачите се строи зад своя предводител, ала Бидърду поклати глава и се мушна в тесния проход. Опасенията му се потвърдиха почти веднага — не само че не можеше да стигне до откритата галерия от другата страна, но щеше да му бъде невъзможно дори да се приближи достатъчно, за да надвика шума от битката и да привлече вниманието на джуджетата там.

Но пък навярно щеше да открие някоя магия, която да му помогне, каза си той и бръкна в най-дълбокия си джоб, където съхраняваше скъпоценната си книга със заклинания. Вместо нея обаче, извади купчинка смачкани страници, опърлени и почернели. На много места мастилото се бе размазало от горещината, лепилото също не бе издържало и книгата се разпадна в ръцете му.

Внезапно Бидърду усети как леден ужас го стисва за гърлото, стори му се, че стените и таванът се стоварват отгоре му и като събра колкото страници можа да спаси, той се завтече обратно към входа на галерията, където, за свое учудване, завари Пуент и останалите да го чакат.

— Досетих се аз, че може да си промениш решението — обясни бесовойнът и без повече приказки поведе отряда и магьосника към неизследвания тунел.

— Петдесетина елфи и цял отряд минотаври! — съобщи Куентел и от отривистите й жестове старата матрона разбра, че е бясна.

Глупачка, каза си майка й, и се запита правилно ли бе постъпила като я взе на този поход. Макар жреческите й умения да бяха безспорни, младата Куентел за първи път виждаше истинска битка. Първият дом не бе воювал вече векове наред, участието в тренировъчни патрули в тунелите извън Мензоберанзан също й беше спестено, докато се обучаваше в Академията.

Всъщност, внезапно осъзна матрона Баенре, дъщеря й никога досега не бе напускала границите на града.

— С главния път, отвеждащ в Митрил Хол, вече е свършено — все така безмълвно продължи Куентел. — Както и с още няколко от страничните проходи. И не е само това — тя поспря за миг и, въпреки че си пое дълбоко дъх в опит да се успокои, лицето й се разкриви от гняв. — Много от убитите елфи бяха жени, имаше и няколко жрици и дори една върховна свещенослужителка!

Бързи и отсечени, движенията й издаваха колко е ядосана по-красноречиво и от най-яростната и гръмогласна тирада. Нима наистина смяташе, че ще превземат джуджешката твърдина току-така, учуди се майка й. Нима бе вярвала, че нито един елф няма да загине?

За пореден път старата Баенре се запита дали не бе сбъркала като доведе нея, вместо Триел, несъмнено най-опитната и умела жрица в града.

В суровия поглед, с който измери дъщеря си, ясно личеше недоволство… породено, както Куентел осъзна изведнъж, далече не само от лошите вести.

— Напредваме ли? — попита старата матрона на глас.

Куентел прочисти гърлото си и отвърна:

— Бреган Д’аерте откриха много други пътища, дори проходи, за чието съществуване не знаят и самите джуджета и които излизат съвсем близо до тунелите, водещи до Залите.

Матрона Баенре притвори очи и кимна одобрително — този оптимизъм вече й харесваше. Права бе, наистина имаше коридори, за които джуджетата не знаеха; тесни проходи, издълбани под най-долните нива на Митрил Хол и забравени от тях с времето, докато те постепенно бяха разширявали мините в други посоки, в търсене на по-богати рудни жили. Само че старият Гандалуг още ги помнеше, а след атаките на крадеца на мисли, Мрачните също ги бяха научили. Тези тайни пътища не бяха свързани със самите зали, ала за един магьосник не представляваше никаква трудност да отвори врата там, където такава липсваше; илитидите пък не само минаваха необезпокоявани и през най-яката скала, но и можеха да взимат елфи със себе си в тези псионистки пътешествия.

Старата матрона отвори очи.

— Някакви новини от Берг’иньон? — попита тя.

Куентел поклати глава:

— Напусна тунелите, както му нареди, ала оттогава не съм го чувала.

Матроната отново се намръщи. Отлично знаеше, че Берг’иньон си дава вид на засегнат, задето го изпращат извън Митрил Хол. Той предвождаше най-големия отряд от войската — почти хиляда елфи (мнозина от тях — възседнали подземни гущери) и около пет хиляди коболди и гоблини. Само че неговата задача, макар и жизненоважна за успеха на целия поход, щеше да го отведе навън, в планината, извисяваща се край джуджешката твърдина. Дризт До’Урден обаче, почти сигурно щеше да бъде вътре, в тунелите, и да се бие там, където най-много подобава на един мрачен елф. И вероятно не Берг’иньон, а Утегентал Армго пръв щеше да получи възможност да премери сили с него.

Старата матрона се усмихна развеселено при спомена за гневния изблик на сина си, когато бе научил за отредената му задача. Е, разбира се, той трябваше да се държи точно така, да се преструва на ядосан, дори вбесен. Естествено, че трябваше да се възпротиви, да настоява за правото той, а не Утегентал да поведе челния отряд, който пръв щеше да нахлуе в Залите. Само че Берг’иньон и Дризт бяха съученици и съперници от Мелей Магтеър, войнската школа на Мрачните и Берг’иньон навярно го познаваше по-добре от всеки друг елф в града. А пък матрона Баенре познаваше сина си.

И отдавна се бе досетила, че той изобщо не иска да си има вземане-даване с опасния изменник.

— Използвай магия, за да разбереш къде е — проговори тя внезапно и Куентел подскочи стреснато. — Открий го и ако все още упорства, го смени.

Очите на младата жрица се разшириха от ужас. Беше присъствала, когато брат й напусна тунелите и прекрасно помнеше скалната тераса, по която той и войните му бяха минали. Гледката на дълбоката клисура, която зееше под нея, я смая и зашемети, зави й се свят. Мнозина от останалите елфи изпитаха същото, почувстваха се дребни, незначителни и много, много уязвими. Тази огромна пещера, чийто, черен купол искреше с безброй непознати светлинки, бе само едно съвсем малко късче от света на Повърхността, свят прекалено необятен, за да може да бъде обхванат дори с мисъл.

Матрона Баенре изобщо не се впечатли от стреснатото й изражение.

— Тръгвай! — сопна се тя и Куентел безмълвно се подчини.

Едва се бе отдалечила, когато следващият съгледвач, отново жена, пристъпи пред светлосиния диск на старата матрона и съобщи, че войските в долните тунели на Залите неотклонно напредват, все още незабелязани от джуджетата.

Това бяха добри новини, ала Ивонел Баенре почти не ги чу — всички тези подробности вече бяха започнали да я отегчават. Джуджетата несъмнено бяха прекрасни бойци, а и бяха имали достатъчно време, за да се подготвят, ала въпреки това в гърдите на първата матрона нямаше и зрънце съмнение — за нея, убедена, че изпълнява недвусмислените заповеди на Лолт, изходът от войната отдавна беше ясен. Мрачните щяха да надделеят, а Митрил Хол — да рухне.

И все пак, задълженията си бяха задължения, и тя изслуша не само този доклад, но и следващия, както и този след него и още много други, с все същото привидно заинтересувано изражение.

Глава 22 Звезден зрак

От високото място, на което беше застанала и с помощта на магиите, изострящи зрението й, пришълците й изглеждаха като развълнуван мравуняк, плъпнал по източната, най-стръмна част на планината. Те изпълваха всички падини и клисури, изкатерваха се по всяка скала, изпречила се на пътя им — като че ли нищо не можеше да ги спре. Зад тях, като прииждаща вълна непрогледен мрак, идваха стегнатите редици на елфите.

Лейди Алустриел не помнеше някога да е виждала по-ужасяваща гледка; никога не я бе обземала подобна черна тревога, макар да бе участвала в не една и две войни и безчет опасни приключения. Много битки бе преживяла прекрасната господарка на Града на сребърната луна, ала те не бяха помрачили нежния й лик. Приказно красива бе тя, с бялата си гладка кожа и дългата коса, спускаща се като водопад по раменете й — не посребряла от старост (макар лейди Алустриел да бе преживяла много лета), а лъскава и жизнена, отразила сякаш загадъчния блясък на звездите и тихия зрак на нощното небе. Само в очите й, топли и дълбоки, се таеше приглушена тъга, трупала се година след година и кръвопролитие след кръвопролитие; мъдрост имаше в тях, онази мъдрост, за която няма по-голямо и безсмислено зло от войната.

Там, в далечината, по южните склонове на планината, Сребърната лейди съзираше и силите на защитниците, сред които се вееше и знамето на нейните рицари. Горди и нетърпеливи да се хвърлят в бой — такива бяха те, твърде млади, за да са познали истинска болка.

Лейди Алустриел тръсна глава и се насили да мисли за нещо друго — за предстоящите битки и за нейната роля в тях.

Основната част от вражеската армия се състоеше от коболди, врагове, които едрите варвари и добре въоръжените конници щяха да надвият с лекота.

Ала как щяха да се справят с Мрачните, безпокоеше се тя, докато се носеше в летящата си колесница, наблюдаваше струпалите се войни и чакаше.

Първите схватки избухнаха още щом съгледвачите на хората се срещнаха с настъпващите коболди.

Когато чу шума от битката, Берктгар искаше да се хвърли в бой начаса, готов да умре храбро и с песен на уста.

Беснел обаче бе по-благоразумен:

— Задръж мъжете си — нареди той на нетърпеливия варварин. — Тази нощ ни предстоят толкова сражения, че дори Темпос ще остане доволен, но нека преди това се погрижим да посрещнем врага там, където ние искаме.

И наистина, предводителят на Сребърните рицари вече бе избрал мястото и упорито бе настоявал, докато не накара Бруенор и Берктгар да се съгласят с неговия план. Силите на защитниците бяха разделени на четири групи, разположени по южните склонове на Четвъртия връх, където се намираха и двата входа на Митрил Хол. На северозапад от планината се простираше Стражев дол — дълбока падина, чието дъно бе осеяно с камъни и над която непрестанно се кълбеше гъста мъгла. Това бе и мястото, където бе скрита тайната западна врата на джуджешкия бастион.

На североизток, отвъд скалистите земи, през които минаваха многобройни тесни пътечки, се простираше по-дългият и най-често използван път до източните порти на Залите.

Бруенор бе изпратил свои пратеници с предложение войската да се раздели на две — конниците щяха да защитават Стражев дол, а мъжете на Берктгар — източните земи. Беснел обаче бе настоял на своето и се бе възползвал от всеизвестната гордост на джуджетата, представяйки по възможно най-подходящия и примамлив за тях начин идеята, че те сами би трябвало да защитават портите на твърдината:

— Ако Мрачните знаят къде се намират входовете — подхвърлил бе той, — то именно там ще очакват най-голяма съпротива.

Ето как бе избран Четвъртият връх. Под позициите, които защитниците бяха заели, се преплитаха много пътеки, ала над тях се извисяваха стръмни скали, които правеха практически невъзможно нападение от тази посока. Разпределението на силите бе станало според релефа на съответното място — една от неравните местности бе заета изцяло от варвари, други две — от смесени отряди, в които имаше както варвари, така и ездачи, а четвъртата (едно плато, простиращо се над широк, гладък и полегат хребет) — само от Конниците на Несме.

Беснел и Берктгар бяха в една от смесените групи. Знаеха, че битката всеки момент ще се разрази, не само те, но и войните им вече усещаха напрегнатото затишие, предшестващо пристигането на вражеската армия. Изведнъж местността на изток под тях изригна със сребърно сияние, посипа се порой от магически снаряди, дар от джуджешките жреци.

Сред редиците на коболдите настана паника, малцината елфи, които се намираха сред тях, също хукнаха, за да се скрият от смъртоносния дъжд. Онези, които се намираха начело, най-близо до мястото, където се бяха скрили противниците им, бяха смазани за миг от изсипалия се варварски отряд. Едрите мъже с лекота посичаха дребните създания с огромните си мечове и тежки секири; понякога просто ги вдигаха над главите си и ги запращаха в подножието на планината.

— Да ги посрещнем! — разнесе се гласът на Берктгар, който не можеше да издържа да се крие, когато съвсем наблизо кипеше битка. — В прослава на Темпос! — изкрещя той и вдигна Банкенфуере над главата си.

Викът му бе подет от всички варвари край него, както и от тези, заели позиция над тях.

— Дотук беше със засадата — промърмори Регуелд Харпъл, който също бе тук, възседнал своя причудлив жребец, кръстоска между кон и жаба.

С едно кимване към застаналия наблизо Беснел, магьосникът дръпна юздите на странното животно, което изцвили гърлено и се хвърли на запад, преодолявайки близо десет метра с един-единствен скок.

— Още не — рече елфът на Берктгар, който вече бе приготвил шепа от магическите снаряди. Рицарят посочи към приближаващата вражеска армия под тях и се опита да му обясни, че макар голяма част да се изкачват към защитниците, удържащи източната позиция, много повече неприятели се промъкват по западните пътеки; освен това светлината вече не бе така силна — Мрачните използваха вродените си способности, за да надвият заслепяващата магия на противника.

— Какво чакаме още? — недоволстваше Берктгар.

Откъм изток, там, накъдето сочеше Беснел, докато се опитваше да удържи нападението на неукротимия вожд, долетя вик — тялото на един от варварите бе обхванато от сини пламъци. Макар да не го изгаряха, те все пак не бяха безвредни, тъй като очертаваха тялото му на фона на сгъстяващия се мрак и го правеха крайно уязвим за оръжията на елфите. Миг по-късно се разнесе изщракване на десетки арбалети и злощастният мъж се строполи на земята с предсмъртен вик.

Това бе повече, отколкото Берктгар можеше да понесе и той с все сили запрати магическите снаряди към редиците на врага. Войните от отряда му го последваха и само за няколко секунди всичко около тях засия с вълшебна светлина. Втората позиция на защитниците вече не беше тайна. С яростни викове варварите се хвърлиха в атака, за ужас на Беснел, който държеше конниците да тръгнат първи, но не преди основната част от вражеската армия да бе преминала.

— Нямаме друг избор — прошепна един от рицарите наблизо и елфът кимна мълчаливо, спрял проницателен поглед върху сцената, разиграваща се пред очите му.

Берктгар и стотината му войни вече се бяха вкопчили в битка, без никаква надежда да се обединят с отряда, бранещ по-високите източни позиции. Въпреки че му беше ядосан, задето бе прибързал с нападението, елфът не можеше да не се възхити на начина, по който варварският вожд се биеше, помитайки всичко, изпречило се на пътя му. Банкенфуере изсвистя и само с един-единствен удар посече трима коболди, запращайки части от телата им на всички страни.

— Светлината няма да се задържи дълго — отбеляза същият рицар, който се бе обадил преди малко.

— Между двата отряда — рече в отговор Беснел достатъчно високо, за да го чуят всички, които се намираха около него. — Ще се спуснем странично и ще се вклиним между воюващите страни, за да дадем възможност на мъжете на изток да се оттеглят.

Никой не се възпротиви, никой не възнегодува, при все че планът, който елфът им предлагаше, бе повече от опасен. Първоначалното му намерение бе Сребърните рицари да нападнат челно, както от тази, така и от източната позиция; мъжете на Берктгар пък трябваше да дойдат след тях. Така, с обединени сили, защитниците щяха да се спуснат на запад биейки се като едно цяло. Ала ето че в желанието си по-скоро да пролее кръвта на омразния враг, варварският вожд бе провалил добре обмисления план на Беснел. И, макар че много скоро можеше да им се наложи да платят прескъпо за невъздържаността на Берктгар, никой не го упрекна, нито се оплака.

— Не използвайте снарядите си, докато Мрачните не удавят и малкото останала светлина — нареди Беснел, после дръпна юздите на коня си, принуждавайки го да се изправи на задни крака, и се провикна: — За Града на сребърната луна!

— И за спасението на всички добри раси! — отвърнаха войните му.

С гръмовен тътен се хвърлиха те в бой, с грохот, който разтърси основите на планината и отекна дълбоко в джуджешките тунели в сърцето й. Под звуците на боен рог те полетяха напред — стотина конници с дълги пики в ръце, а когато копията се изкривиха в жестоката сеч, от ножниците им изскочиха блестящи мечове и продължиха да повалят враг след враг.

Още по-страшни бяха могъщите им жребци, които тъпчеха коболдите под тежките си копита; пред тях и гоблини, и коболди, и елфи се разбягваха ужасени — досега никоя от тези скверни рожби на Подземния мрак не бе виждала подобно неудържимо нападение.

Само за няколко минути противниковият щурм към върха бе спрян, без почти никакви жертви от страна на защитниците. Мрачните отчаяно се мъчеха да надвият светлината, пръскана от вълшебните снаряди, ала колкото по-гъста тъма създаваха те, толкова повече снаряди изсипваха над бойното поле неприятелите им.

Настъплението по долните пътеки обаче продължаваше; от запад долитаха гръмовни звуци на бойни рогове и викове в прослава на Темпос и Дългата седловина; с громолене на препускащи жребци Дългите ездачи последваха Сребърните рицари в атака.

Именно при нападението от третата позиция бе нанесен и първият по-сериозен магически удар — страховита светкавица, призована от Регуелд, която раздра мрака, всявайки повече ужас, отколкото гибел сред вражеските редици.

За изненада на защитниците отговор нямаше, с изключение на съвсем не толкова мащабните кълба мрак и вълшебни огньове, с които Мрачните обгръщаха телата на противниците си.

Останалата част от варварския отряд, придържайки се към първоначалния план, се вклини между Дългите ездачи и местността точно под втората позиция, обединявайки се не със Сребърните рицари (както Беснел възнамеряваше в началото), а с Берктгар и мъжете му.

Високо над бойното поле, лейди Алустриел трябваше да впрегне цялата си воля, за да се удържи на място. Както можеше да се очаква, защитниците покосяваха коболди и гоблини, като да бяха изсъхнала есенна трева.

Смъртта, която мъжете сееха сред враговете си, можеше да приеме още по-страховити размери, ако Сребърната лейди бе освободила своята магия, ала моментът още не беше настъпил. Мрачните изчакваха, а тя бе достатъчно мъдра, за да разбира, че най-вероятно ще има един-единствен шанс.

Подчинявайки се на тихата й заповед, жребците, теглещи летящата колесница, се снишиха й тя кимна мрачно — битката протичаше точно както предполагаше. Разгромът, претърпян от вражеските войски по високите южни склонове, бе пълен, ала черните маси продължаваха да прииждат по бойните полета на запад.

Маси, в които броят на елфите бе много по-голям, отколкото в „плявата“, която бяха пуснали напред, за да поеме първия удар на противника.

Лейди Алустриел полетя на изток и донякъде се успокои, когато видя, че вражеската армия не е чак толкова голяма, колкото се боеше, нито бе стигнала прекалено далече от позициите на защитниците.

За съжаление облекчението й не трая дълго — шумът от битка, водеща се от другата страна на планината, бързо й разкри истината. Неприятелят бе открил източния вход на Митрил Хол, бе проникнал вътре и сега там се водеше сражение!

Ярки мълнии и огнени взривове прорязваха сенките, легнали около портата и Алустриел лесно се досети, че този път изобщо не става дума за отряд от дребни коболди или безмозъчни гоблини. В Сребърните зали бяха нахлули елфи на мрака, много, много елфи на мрака.

Искаше й се да отиде там, да се хвърли в боя с магическа ярост, помитаща всичко по пътя си, ала знаеше, че не бива да го прави. Можеше единствено да се уповава на Бруенор и неговите джуджета. Тунелите несъмнено бяха подготвени, а нападението — очаквано.

С намерението да заобиколи планината и да се върне през Стражев дол, където чакаха още стотина Сребърни рицари, лейди Алустриел пое на север.

Онова, което видя там обаче, никак не й хареса.

Северният склон на Четвъртия връх представляваше коварна пустош, където дълбоки проломи, през които никой не можеше да премине, се редуваха с практически непревзимаеми ридове.

Непревзимаеми за всички, освен за лепливоногите подземни гущери.

Берг’иньон Баенре и елитните му бойци, четиристотинте прословути ездачи от Гущеровия отряд, се катереха по северното било и бързо напредваха на запад, към Стражев дол.

Рицарите, които чакаха там, имаха за цел да подкрепят защитниците, отговарящи за нашествието по южния склон. Когато се впуснеха в бой (ако изобщо се стигнеше дотам), те трябваше, да се справят с последните редици на врага и така да дадат възможност на Беснел, Дългите ездачи и мъжете от Несме и Заселническа твърдина да се спуснат в Стражев дол, до който водеше една-единствена тясна пътека.

Само че гущеровите ездачи щяха да ги изпреварят, с ужас разбра Алустриел. Численото им превъзходство бе несъмнено… освен това бяха елфи, безжалостни и смъртно опасни елфи на мрака.

Защитниците изоставиха най-източната позиция. Варварите (или поне това, което бе останало от тях) се втурнаха на запад, за да се обединят с Берктгар.

Беснел ги изчака да минат зад редиците на неговите конници, после и той се обърна на запад и препусна заедно с войните си, изтласквайки по този начин Берктгар (чийто отряд бе побрал почти всички оцелели мъже от Заселническа твърдина).

В гърдите на елфа постепенно се разгаряше надежда, че прибързаната постъпка на варварския вожд може би все пак няма да има чак толкова пагубен резултат за плана му и че отстъплението ще се получи почти така, както бе възнамерявал преди сражението. Застанал на едно високо плато, той огледа местността наоколо и кимна мрачно, когато видя, че черната вълна вече бе отминала първите три отбранителни позиции.

Внезапно очите му се разшириха от ужас и той неволно ахна, осъзнал изведнъж къде точно се намират челните редици на противника. Конниците на Несме не бяха успели да се справят! Те трябваше да се спуснат възможно най-бързо по хребета на планината и да удържат вражеската войска от онази страна, ала ето че по някаква незнайна причина се бяха поколебали и сега неприятелят бе успял да премине покрай четвъртата — последна! — отбранителна позиция.

Докато Беснел с отчаяние наблюдаваше случващото се, войните от Несме най-сетне полетяха надолу по склона. Страховит бе галопът на четиридесетината конници и само за миг тройно повече коболди срещнаха смъртта си под копитата на техните жребци.

Ала този устремен набег не извика усмивка на лицето на Беснел — врагът можеше да си позволи да даде много повече жертви. Според плана му, отстъплението на запад трябваше да бъде бързо и добре организирано; ако се наложеше, щяха да се оттеглят през западната порта на Митрил Хол.

Отличен план… ала западният фланг бе разкъсан, а пътят натам — отрязан.

Сега елфът можеше само да гледа отстрани, изпълнен с ужас.