Обсадата на мрака

Глава 23 Скрита мощ

Бидърду никога не бе виждал подобно нещо. Около него буквално валяха коболди и части от телата им — отрядът на изкормвачите отново бе в стихията си. В ниската, но просторна пещера, в която бяха попаднали малко по-рано, се бе разположил многоброен вражески отряд и магьосникът тъкмо се канеше да предложи единственото разумно според него решение, а именно — отстъпление (разбира се, смяташе да го нарече „тактическа обходна маневра“, тъй като думата „отстъпление“ просто не присъстваше в речника на Пуент), когато бесовойнът се хвърли напред.

Горкият Бидърду се оказа повлечен от възторжения щурм на свирепите джуджета, които не чакаха втора покана, за да последват предводителя си в на пръв поглед самоубийствената атака. Само след миг; в пещерата настана такава сеч, каквато магьосникът, прекарал целия си живот на сигурно място зад стените на Бръшляновото имение (при това не малко години — в кучешко тяло), не помнеше да е виждал някога.

С нанизан на шлема мъртъв коболд, Пуент профуча покрай Бидърду и като разпери широко ръце, скочи насред група от дребните създания, повличайки колкото можа в смъртоносна прегръдка. После започна да се тресе толкова отривисто, че за миг магьосникът се уплаши да не би някаква смъртоносна отрова да е проникнала в кръвта му.

Бързо разбра обаче, че това не е лудост, а отработена и добре контролирана симулация на бяс. При всяка яростна конвулсия многобройните шипове по доспехите му смъкваха големи парчета кожа от телата на злощастните коболди и потъваха дълбоко в плътта им. Когато желязната хватка най-сетне се охлаби, трите същества рухнаха мъртви, а Пуент рязко сви вляво, при което металната му ръкавица (също опасана от остри шипове), остави кървава резка върху челото на поредната му жертва.

Не, атаката съвсем не бе самоубийствена, увери се Бидърду, тъкмо напротив — Изкормвачите лесно щяха да се справят с далече по-многобройния неприятел и то благодарение единствено на сляпата си, необуздана ярост. Явно коболдите също го бяха разбрали, защото бързо се научиха да избягват джуджетата. Вместо това, като внимаваха да заобикалят Пуент отдалече, шестима от тях се нахвърлиха върху него — едничкия враг, когото вярваха, че могат да надвият.

Бидърду трескаво затършува из овъглените останки от книгата с магии и не след дълго успя да открие една страница, където мастилото не бе напълно размазано. Без да изпуска скъпоценния пергамент, той вдигна ръка и занарежда думите на заклинанието.

Взрив от магическа енергия изскочи от върховете на пръстите му, зелени мълнии полетяха напред, всяка от които безпогрешно откриваше мишената си.

Петима от нападателите се строполиха на земята, ала шестият се нахвърли върху Бидърду с пронизителен вик и гол меч, насочен към корема му.

Обгорените листа изпопадаха от ръката на ужасения магьосник и той изпищя, убеден, че е настъпил сетният му час. Воден изцяло от инстинкта си, той се втурна напред и повали дребния си противник, притискайки тялото му към земята. Прониза го пареща болка, когато оръжието на коболда докосна ребрата му, ала ударът бе твърде слаб и острието не успя да потъне надълбоко.

Бидърду, непривикнал на битки и кръвопролития, отново изпищя. Болката… о, болката!

Писъците му скоро преминаха в грозен вой. Той сведе поглед надолу, към гърчещото се под него тяло и очите му се спряха върху голия, незащитен врат на неприятеля му…

Топла кръв се стече по устните му, ала Бидърду не изпита отвращение.

Ръмжейки, той затвори очи и още по-здраво стисна зъби. Противникът му бавно притихна.

Мина доста време преди горкият магьосник да забележи, че битката е свършила и в пещерата цари тишина. Полека отвори очи и видя Пуент да се взира в него и да клати глава.

Едва тогава Бидърду осъзна, че е убил коболда, че току-що е прегризал гърлото му със собствените си зъби.

— Интересна техника — одобрително отбеляза бесовойнът и като даде знак на останалите да го последват, се насочи към изхода.

Докато Отрядът на изкормвачите, шумен и свиреп, вилнееше из тунелите, един друг отряд, също така малоброен, но със съвсем различна тактика, се прокрадваше тайно и незабележимо. Дризт и Гуенивар, следвани от Кати-Бри, Бруенор и Риджис, безшумно бродеха из коридорите, невидими, ала смъртоносни. Пантерата първа усети приближаващия враг и неспокойно присви уши. Скиталецът побърза да предупреди останалите.

Петимата работеха в унисон, като гледаха да се организират така, че първият удар да дойде от Кати-Бри и нейния лък. След това в боя се хвърляше Гуенивар, следвана почти по петите от невероятно бързия Дризт. С яростен рев на уста и страховита секира в ръце, Бруенор също не закъсняваше. Дори Риджис намираше начин да се включи в битката, като най-често се прокрадваше изотзад и стоварваше малкия си боздуган върху гърбовете на Мрачните и по главите на дребните коболди, всеки път, когато някой от приятелите му се окажеше хванат натясно.

Този път обаче полуръстът реши, че ще бъде по-добре изобщо да не се намесва. Намираха се в дълъг, просторен коридор, когато Гуенивар се закова на място преди поредния завой и се долепи до земята, присвила уши назад. Дризт потъна в сенките на близката ниша, същото стори и Риджис, докато Бруенор застана пред дъщеря си, давайки й възможност да използва роговете на шлема му, за да се прицели по-добре.

Миг по-късно врагът се показа иззад ъгъла — петима елфи й петима минотаври, поели към вътрешността на Митрил Хол.

Кати-Бри мъдро предпочете да се заеме с елфите. Изригна сребърно сияние и първият от тях рухна мъртъв.

Гуенивар смаза следващия под тристакилограмовото си тяло, разкъса го за миг и толкова бързо се претърколи встрани, че другарят му не успя да отскочи навреме и го последва в смъртта.

Нова ивица сребриста светлина сложи край и на четвъртия елф.

Ала минотаврите се приближаваха застрашително бързо и младата жена разбра, че няма да успее да нанесе трети удар. Докато тя окачаше Таулмарил на рамо и вадеше Казид’еа от ножницата, Бруенор вече се бе нахвърлил върху най-близкото чудовище с яростен рев на уста.

Минотавърът сведе бичата си глава; джуджето стисна дръжката на секирата с две ръце и замахна.

Чудовището вече бе съвсем близо и със звук като от прекършване на вековно дърво, брадвата намери целта си.

Бруенор дори не разбра какво го бе ударило, просто изведнъж усети, че отхвръква назад, прекатурен от тристакилограмовия звяр.

Дризт изскочи от прикритието си и единият му ятаган потъна дълбоко в бедрото на първия минотавър. После, бърз като светкавица, той отскочи встрани и падна на коляно. Сиянието се стрелна напред и нарани крака на следващото чудовище.

С болезнен рев то политна напред, протягайки ръце, за да улови нападателя си, ала скиталецът вече се бе изправил и бе отскочил надалече. Звярът се сгромоляса на земята с глух тътен.

Без да го погледне повече, Дризт се притече на помощ на Кати-Бри и Бруенор, които отчаяно се бранеха от останалите две чудовища и светкавично, посече краката на едно от тях. Смъртно ранено, то рухна на пода.

Другият минотавър обаче достигна Кати-Бри и вдигна тежката си тояга, направена от вкоравеното пънче на гигантска гъба. Младата жена се наведе, вдигнала Казид’еа над главата си.

Верният меч проряза гигантската тояга и докато чудовището недоумяващо се взираше в чукана, останал в ръцете му, Казид’еа подскочи за нов удар.

Минотавърът вдигна очи към противничката си и я изгледа любопитно. Кати-Бри не можеше да повярва, че е пропуснала.

Риджис наблюдаваше битката от прикритието на нишата — прекрасно разбираше, че този път никой от противниците не му е по силите. Въпреки това той неотлъчно следеше приятелите си, готов да се намеси, ако види, че някой има нужда от него. Най-дълго погледът му се спираше върху Дризт, чиято бързина го слисваше и озадачаваше. Наистина, скиталецът открай време бе невероятно пъргав, ала сега краката му се движеха толкова светкавично, че Риджис едвам смогваше да ги различава. Полуръстът неведнъж опитваше да предугади пътя му и всеки път се улавяше да гледа в съвсем друга посока — Дризт просто свиваше встрани или отскачаше по-бързо, отколкото Риджис вярваше, че, е възможно.

Най-сетне той поклати глава и реши да остави въпросите за друг, по-удобен момент — сега имаше много по-важни неща, за които да мисли и да се тревожи. Огледа се наоколо и видя последният оцелял елф да се отдръпва колкото се може по-надалече от пътя на Гуенивар.

Последният елф изобщо не искаше да си има вземане-даване с опасната пантера, а това, че жената със смъртоносния лък се е вкопчила в ръкопашен бой далече от него, можеше само да го радва. Двама от другарите му лежаха мъртви, сразени от безпогрешните сребропери стрели; единствената жена в отряда им агонизираше на пода — от красивото й лице сега бе останала само безформена, кървавочервена каша; онези от петимата минотаври, които не бяха убити, бяха уловени в битка на живот и смърт. Четвъртият елф бе побягнал обратно зад завоя, ала страховитата пантера бързо го настигаше — само миг и с него също щеше да бъде свършено.

Но скритият Мрачен войн изобщо не мислеше за това. Беше видял Дризт До’Урден, изменника, най-черния враг на Мензоберанзан. Вкопчен в битка с тримата минотаври, които бе ранил, скиталецът беше напълно погълнат от неравната борба и поради това — опасно уязвим. Стига да успееше да се добере до него, елфът, който го наблюдаваше от сенките, легнали покрай стените, щеше веднъж завинаги да осигури слава и власт не само за себе си, но и за целия си дом. Дори ако след това паднеше убит от приятелите на вероотстъпника, щеше да се сдобие с почетно място до трона на Лолт, Кралицата на паяците.

Без да се колебае, Мрачният зареди тежкия си арбалет (доста необичайно оръжие за неговата раса) с мощна стрела, върху която бяха вдълбани огнени руни.

Преди да успее да опъне тетивата обаче, нещо тежко се стовари върху оръжието и стрелата падна в краката му. Взривът, който последва, го отхвърли назад; пламъците опърлиха косата му и го заслепиха.

Той светкавично се претърколи встрани и успя да се измъкне от горящия си плащ. Замъгленият му поглед спря върху неголям боздуган, който лежеше наблизо, тъкмо навреме, за да види как една малка, пухкава ръка се протяга и го вдига. Елфът се опита да реагира, докато босите (и космати, за негова огромна изненада) стъпала се приближаваха към него.

После отгоре му се спусна непрогледен мрак.

Кати-Бри извика и отскочи назад. Минотавърът я проследи с любопитен поглед, но остана на мястото си, съвършено неподвижен.

— Не може да съм пропуснала! — възкликна Кати-Бри, сякаш изричането на немислимото щеше да й помогне да повярва в него и да я измъкне от трудното положение, в което беше изпаднала.

За нейна изненада, оказа се, че е права.

Левият крак на чудовището, отсечен от Казид’еа само с един замах, тупна на пода, от ужасяващата рана рукна дебела струя кръв и звярът се строполи на земята в агония.

Младата жена се обърна тъкмо навреме, за да види как баща й се измъква изпод туловището на минотавъра, когото току-що бе убил. Джуджето се изправи на крака и тръсна глава с надеждата, че така ще му се проясни пред очите, после сложи ръце на кръста и смаяно се загледа в секирата си — острието бе потънало с поне тридесетина сантиметра в черепа на мъртвия звяр.

— Как, в името на Деветте пъкъла, да извадя проклетото нещо оттам! — изръмжа той и безпомощно поклати глава.

Дризт и Риджис също бяха приключили със своите противници, миг по-късно Гуенивар се зададе иззад ъгъл, влачейки последния мрачен елф за прекършения врат.

— И този път победихме — отбеляза Риджис, когато петимата се събраха.

Дризт кимна в знак на съгласие, ала тревогата не изчезна от лицето му. Дребна работа, мислеше си той, всичката им храброст и самоотверженост като че отиваха нахалост, всички тези малки победи нанасяха само незначителни загуби на огромната войска на нашествениците. Още повече, че въпреки бързината, с която бяха приключили тази последна битка, както и трите преди нея, не можеха да не осъзнават, че успехът им всъщност се дължи до голяма степен и на късмета. Какво щеше да се случи, ако, докато се биеха с минотаврите и Мрачните, иззад ъгъла бе дошъл нов вражески отряд?

Бяха победили бързо и чисто, нанесли бяха пълно поражение на противника си и въпреки това нещата много лесно можеха да се обърнат срещу тях и всичко да завърши по съвсем друг начин.

— Май не се радваш особено? — тихичко прошепна Кати-Бри на приятеля си.

— За два часа убихме дузина елфи, шепа минотаври и двадесетина коболди — отвърна той.

— А остават още хиляди — довърши младата жена вместо него.

Дризт кимна, но не каза нищо. Единствената му надежда — единствената надежда на Митрил Хол! — бе отряди като техния да убият достатъчно елфи, за да обезкуражат и разколебаят врага. Мрачните по природа бяха неорганизирани и лишени от каквато и да било лоялност и защитниците на Залите нямаха друг изход, освен да пречупят желанието и вярата им в този поход.

Гуенивар отново присви уши назад и безшумно потъна в тъмнината пред тях. Четиримата приятели, внезапно уморени и отегчени от всичко това, едва бяха успели да заемат бойна позиция, когато с истинско облекчение видяха, че този път не идват нито елфи, нито минотаври, нито дори коболди. Голяма група джуджета се показаха иззад ъгъла и като ги поздравиха радостно, бързо се приближиха. Явно бе, че откакто се бяха разделили в Галерията на Тънълт, те също бяха преживели тежки битки — мнозина бяха ранени, а от всички брадви капеше вражеска кръв.

— Как се справяме? — попита Бруенор и пристъпи напред.

Лицето на предводителя, към когото бе отправен този въпрос, помрачня — отговорът беше повече от ясен.

— В Подземния град кипи битка, кралю — рече джуджето. — Един дявол знае как са се добрали дотам! А доколкото разбирам, на горните нива също се водят сражения. Казват, че източната порта била превзета.

Раменете на Бруенор увиснаха при тези лоши вести.

— За сметка на това още удържаме Клисурата на Гарумн! — заяви новодошлото джудже с по-бодър глас.

— Откъде идвате и накъде сте тръгнали? — поиска да знае кралят.

— Идваме от последния караулен пост — обясни джуджето. — Дойдохме да те търсим. Мрачните псета са плъзнали из всички тунели, та страшно се радваме да видим, че си жив и здрав.

И като посочи към коридора зад гърба на Бруенор, поданикът му махна наляво:

— Не сме толкоз далече от караулната, пък и пътят дотам е чист…

— Но не за дълго — мрачно се обади друго джудже.

— Чист е чак до Подземния град — довърши предводителят.

Преди Бруенор да успее да отвърне каквото и да било, Дризт го дръпна настрани и настойчиво му зашепна нещо. Новодошлите, както и Риджис и Кати-Бри, търпеливо зачакаха.

— … да продължим да търсим — чуха те да казва скиталецът.

— Мястото ми е при моя народ! — рязко отвърна Бруенор. — А твоето е до мен!

Дризт го прекъсна с нов порой от думи. Откъслечните изрази, които достигаха до ушите на Кати-Бри и останалите („да открием водачите“ и „заобиколни пътища“), красноречиво говореха, че елфът иска да продължат да кръстосват тунелите извън Митрил Хол.

Младата жена се зарече да тръгне с Дризт и Гуенивар, дори ако баща й решеше да се върне с поданиците си — Котешкото око щеше да й показва пътя в тъмното и така нямаше да им бъде в тежест. Риджис, изпълнен с необичайна за него храброст и усещане, че може да бъде полезен, мълчаливо взе същото решение.

Въпреки това, когато скиталецът и Бруенор най-сетне се върнаха при групата, и двамата им приятели останаха изненадани.

— Връщайте се в караулната — нареди джуджето на новодошлите. — Ако трябва, включете се в битката в Подземния град.

Предводителят на отряда зяпна от изумление:

— Но, кралю… — избъбри той.

— Тръгвай! — изръмжа Бруенор.

— И да те оставим тук сам?

При тези думи по лицето на Бруенор се разля широка усмивка и погледът му, блеснал от лукави искрици, обходи лицата на приятелите му — първо Дризт, после Кати-Бри и Риджис и накрая огромната пантера.

— Сам? — повтори той и поданикът му, който прекрасно знаеше на какво са способни в битка другарите на краля, нямаше как да не отстъпи.

— Връщайте се там и победете! — повтори Бруенор. — А на нас ни предстои лов.

С тези думи двете групи отново се разделиха, мрачна решимост гореше в гърдите на всички, ала никой не хранеше особено големи надежди.

Дризт прошепна нещо на Гуенивар и тя пак застана начело. До този момент петимата се задоволяваха само да причакват бродещите из тунелите вражески отряди, ала сега, след като чуха лошите новини за Подземния град и източната порта, скиталецът разбра, че е дошло време да промени тактиката. Разбира се, ако не можеха да избегнат малките противникови групи, те щяха да се бият с тях, но нямаше сами да ги търсят — вече имаха посока и ясно определена цел. На всяка цена трябваше да открият жриците, който оглавяваха нашествието (Дризт бе напълно сигурен, че именно жрици, а не обикновени пълководци и генерали стоят зад този поход). Единственият им шанс бе да поразят самия връх на вражеската армия.

И така, както скиталецът бе прошепнал на Бруенор преди малко, петимата поеха, за да „открият водачите“ на черните пълчища и да ги обезвредят.

Риджис, който крачеше последен, тъжно поклати глава и се обърна към коридора, по който току-що бяха изчезнали джуджетата.

— Как става така, че винаги се забърквам в нещо такова! — тихичко прошепна той, но когато погледна приятелите си, своите храбри до безразсъдство приятели, разбра, че всъщност знае отговора.

Кати-Бри чу примирената му въздишка, досети се какво се върти в главата му и се усмихна, внимавайки да не я забележи.

Глава 24 Огнена ярост

От високото място, на което бе застанала, лейди Алустриел наблюдаваше как по южните склонове на Четвъртия връх проблясват хиляди светлинки, досущ подобни на звездите, обсипали нощното небе. Защитниците продължаваха да сипят вълшебни снаряди върху враговете си, а кълбата магически мрак на елфите все така се мъчеха да обгърнат бойното поле в черната си прегръдка. Когато сви зад югозападното било на планината, лейди Алустриел усети, че я изпълва страх. Нашествениците — гоблини, коболди и свирепи мрачни войни — бяха притиснали противниците си, подредени в U-образен строй, и ги обграждаха от всички страни.

Въпреки неблагоприятното положение, четирите отряда на защитниците се биеха добре, опрели гръб в гръб. Горната част на U-образния им строй, макар да изглеждаше най-слабата точка, всъщност бе доста сигурна, тъй като почти отвесните скали възпрепятстваха всяко по-масово нападение от тази посока. Освен това редиците им бяха толкова гъсти по цялото си протежение, че можеха да удържат и най-напористия щурм на врага.

Ала още докато се успокояваше с тази мисъл, Алустриел почувства как надеждата й посърва. Група гоблини, водени от огромни страшилища (двуметрови, космати чудовища, подобни на гоблини) образуваха ромбовидна формация и се вклиниха в източния фланг на защитниците.

Редиците на бранителите се олюляха и Сребърната лейди замалко не издаде присъствието си, запращайки мощен магически взрив срещу настъпващия враг.

Преди да успее да го стори обаче, един меч проблесна насред хаоса, а една песен надвика шума на битката.

С развяна от вятъра руса коса, Берктгар Храбри пееше в прослава на Темпос, а Банкенфуере пореше въздуха със страховито свистене. Без да обръща внимание на гоблините, варваринът се хвърли право към страшилищата, поваляйки по едно чудовище с всеки свой замах. Самият той също понесе свиреп удар, после още един, ала това не спря устрема му, нито предизвика болезнен израз върху лицето му.

Малкото страшилища, които успяха да се спасят в първите мигове на яростното нападение, панически се разбягаха, а гоблините, останали без предводители, бързо изгубиха желание да се бият и хукнаха да се спасяват.

Не една песен ще съчинят бардовете в прослава на подвига на Берктгар, каза си Алустриел, ала само ако бранителите надделееха. Ако обаче Мрачните превземеха Залите, всички геройства щяха да потънат в забрава, а при спомена за този черен ден в гърдите на всички добри раси вместо песни щяха да напират единствено тъжни ридания. Не, твърдо реши Сребърната лейди, това няма да се случи! Дори ако Митрил Хол рухнеше тази нощ или през някой от следващите дни, това все още нямаше да означава, че войната е изгубена. Целият Сребърен град щеше да се надигне срещу злите нашественици, тя лично щеше да потърси помощ от Сундабар, далече на изток и от крал Харбром и адбарските джуджета; ако се наложеше, щеше да стигне чак до Града на бездънните води, само и само да събере достатъчно могъща армия, за да отблъсне Мрачните!

Но не, войната все още не бе изгубена, напомни си тя и сведе поглед надолу, към безстрашните защитници, които удържаха черните пълчища, често пъти — с цената на живота си.

И точно тогава дойде бедата, която Алустриел очакваше и от която се боеше от самото начало — страховита магическа канонада. Разнесоха се мощни взривове, въздухът се изпълни с огромни огнени кълба и смъртоносни мълнии, сеещи разруха; вълни от поразяваща енергия се разнесоха във всички посоки.

Мощта на удара бе насочена към югозападния ъгъл на U-образния строй на бранителите. Войните от Несме пострадаха жестоко, хора и коне един след друг падаха мъртви. Мнозина от човекоподобните роби също станаха жертва на убийствената канонада, ала Мрачните магьосници изобщо не се интересуваха от загубата им — имаха си „плява“ в изобилие.

Лейди Алустриел заплака, докато наблюдаваше трагедията и слушаше агонизиращите викове на храбрите мъже и гордите им жребци. Пред очите й планинският склон почерня от изпепеляващата сила на магията и тя се прокле, задето не бе предвидила мащабите на тази война и не бе изпратила цялата си армия в подкрепа на Митрил Хол — войни, магьосници и жреци.

Клането продължи дълги минути, които се сториха часове на ужасените защитници. Всичко това сякаш нямаше да има край — нито експлозиите и пламъците, нито болезнените викове.

Лейди Алустриел трябваше да събере цялата си воля, за да избърше сълзите от очите си и да види какво става, но когато отново сведе поглед надолу, сърцето й се изпълни с мрачна решимост — непознаващи света на Повърхността, магьосниците бяха сбъркали.

Всички те се бяха събрали в неголяма горичка и сипеха смъртоносните си чародейства изпод прикритието на гъстите дървета.

Лицето на лейди Алустриел светна и с ледена усмивка на уста тя се спусна надолу, като да бе смъртоносна стрела, политнала право към сърцето на омразния враг.

Мрачните бяха сгрешили.

Когато достигна северния край на бойното поле, Сребърната лейди изкрещя някаква заповед и колесницата й, заедно с вълшебните жребци, които я теглеха, избухна в пламъци.

Разнесоха се ужасени викове, както от редиците на нашествениците, така и от тези на бранителите; Сребърните рицари обаче, видели пристигането на своята повелителка, тържествуващо надуха бойните си рогове.

Право надолу летеше лейди Алустриел, а пред нея танцуваха високи пламъци. Огромното огнено кълбо изригна в сърцето на горичката, докато колесницата описваше кръг след кръг около нея, възпламенявайки всеки клон и вейка, до които се докоснеше.

Мрачните магьосници бяха сгрешили!

О, да, те със сигурност бяха взели предпазни мерки срещу противодействащата магия на враговете си; навярно се бяха погрижили да обгърнат телата си със защита, която да отблъсне и най-яростно бушуващите пламъци, ала бяха забравили (или по-скоро изобщо не знаеха) колко лесно и силно горят дърветата. Дори да не ги погълнеха, огнените езици щяха да ги заслепят и да им попречат да участват в битката.

А и димът! Шубракът все още бе влажен от наскоро падналите дъждове и въздухът само за няколко минути натежа от гъсти черни облаци. Мрачните магьосници още повече влошиха положението си, като се опитаха да потушат огъня на Алустриел така, както винаги го бяха правили — с вода. И наистина щяха да успеят, стига насреща си да имаха обикновени пламъци. Вълшебството на Сребърната лейди обаче бе толкова могъщо, че и най-проливният порой, та дори самият океан, не бе състояние да го победи. Без да спира нито за миг, тя продължаваше да подклажда огъня с колесницата си и колкото повече се разгаряше той, толкова по-яростно отвръщаха злите елфи… и толкова по-тежък ставаше въздухът, заслепяваше ги и ги давеше.

Лейди Алустриел остави жребците (магическо продължение на собствената й воля) сами да избират пътя така, че да нанесат възможно най-големи поражения, а тя напрегнато се взря във вътрешността на гъсталака, готова да действа мигновено — знаеше, че Мрачните няма да останат дълго вътре. И наистина, много скоро един от елфите се показа над върховете на дърветата и пушека, мъчейки се да види какво става отвъд горичката и как той и другарите му биха могли да се спасят.

Мълнията на Алустриел го удари в тила толкова силно, че тялото му се преметна няколко пъти и увисна надолу с главата. Едва когато действието на левитиращата магия отмина, то най-сетне се сгромоляса обратно сред дърветата.

Сребърната лейди дори не бе успяла да се зарадва на победата си, когато голямо огнено кълбо избухна току пред колесницата й. Преди да успее да направи каквото и да било, тя вече падаше стремглаво надолу. Пламъците на собствената й магия не можеха да й навредят, ала тези на враговете й можеха, и тя извика от болка, когато нежната кожа на лицето й се покри с големи мехури.

От планинския склон, на който се биеха, Беснел и войниците му съвсем ясно видяха нападението срещу лейди Алустриел. От устните на всички се откъснаха гневни викове, единствено предводителят им запази мълчание, ала стоманеният блясък, който заигра в кехлибарените му очи, бе по-ужасяващ и от най-страшното проклятие. И макар подвизите им от началото на битката да бяха повече от сърцати, нищо не можеше да се мери с ожесточението, с което Сребърните рицари се нахвърлиха върху врага сега. Войните на Берктгар, които се биеха рамо до рамо с тях, нямаха нужда от подкана и също полетяха в свирепа атака.

Гоблини и коболди, чудовища и орки, дори огромни минотаври и умели елфи на мрака, падаха като есенни листа, обрулени от вятъра на страховитата битка.

Не че това имаше особено значение — на мястото на всеки загинал нашественик изникваха двама нови и, макар че варварите и рицарите сигурно щяха да успеят да пробият редиците им, от това надали щеше да има особена полза, тъй като просто нямаше къде да отидат.

На запад от тях Регуелд (чиито войни бяха в същото безнадеждно положение) бързо разбра каква е единствената им надежда. Без да губи и миг, той препусна към място, където в този момент не кипеше битка, и призова магическите си умения, за да изпрати съобщение на Беснел:

— На запад! — рече, после събра както мъжете си, така и онези варвари, които се намираха достатъчно близо, и се насочи към Стражев дол, така, както предвиждаше първоначалният план.

Елфическите магьосници бяха обезвредени (поне временно) и той осъзнаваше, че никога няма да има по-добра възможност.

Ярка мълния проряза сгъстяващия се мрак, огромно огнено кълбо се насочи към враговете, а самият Регуелд пришпори Скокльо и прелетя над тях, посипвайки ги с канонада от магически снаряди. Сред неприятеля настъпи объркване и Дългите ездачи (които не за първи път се биеха рамо до рамо с харпъловци и сега лесно се досетиха какво иска от тях Регуелд) побързаха да се възползват от него и да минат от другата страна, пробивайки дупка в редиците им. Голяма част от варварите, както и неколцината оцелели войни от Несме дойдоха след тях, последни бяха Сребърните рицари и останалите варвари заедно с Берктгар, който почти сам удържаше посъвзелите се чудовища.

Всичко това им отне едва минута-две, ала когато преминаха от другата страна, защитниците изведнъж се оказаха пресрещнати от нова вражеска група, състояща се предимно от мрачни елфи.

Без да престава да сипе порой от магически снаряди, Регуелд отново се хвърли напред, макар вече да усещаше ледения дъх на смъртта.

И наистина щеше да загине, ако на помощ не му се бе притекла лейди Алустриел. Принудена от все по-мощния отпор на магьосниците да се отдалечи от горичката, тя прелетя покрай редиците на Мрачните толкова ниско, че всички, които не бяха достатъчно бързи, бяха изгорени или стъпкани до смърт.

Беснел и мъжете му препуснаха към бягащия неприятел и с името на Алустриел на уста, се хвърлиха насред хаоса, там, където допреди миг вилнееха пламъците на огнената й колесница.

Мнозина от тях паднаха в ожесточената битка, която последва; същата участ постигна и десетки от Мрачните, но накрая защитниците успяха да се отскубнат и се добраха до пътеката, отвеждаща в Стражев дол, преди врагът да им попречи.

Издигнала се високо над бойното поле, лейди Алустриел имаше чувството, че ще припадне от изтощение. Не помнеше откога не бе прибягвала до толкова мощна магия, а последната битка, в която бе взела дейно участие, бе още отпреди възкачването й на престола на Града на сребърната луна. И ето че сега бе уморена и ранена, не само от пламъците, обгорили лицето й, но и от мечовете и стрелите на Мрачните войни, над които се бе спуснала, за да даде възможност на защитниците да се спасят. Освен това вече се досещаше какво я очаква, когато се прибере; знаеше, че както приближените от двореца й, така и членовете на Съвета, та дори и повелителите на много други градове (всички онези градове, с които бе в повече или по-малко близки отношения) ще сметнат постъпката й за прибързана, ако не и глупава. Та Митрил Хол, това незначително кралство, щяха да кажат те, не заслужава такава жертва! Да се излага на подобна смъртна опасност си бе чиста лудост.

Да, така щяха да кажат тези, които не одобряваха постъпката й, ала нямаше да са прави, убедена бе лейди Алустриел, така, както бе убедена, че свободата и правата, които всички жители на града й смятаха за неделима част от същността си, не се дължат само на могъществото му. Те не бяха привилегия единствено на Града на сребърната луна или на Града на бездънните води, те се полагаха и на най-малкото кралство, което би ги пожелало. Така и трябваше да бъде, защото иначе ценностите, които тя и градът й отстояваха; ставаха кухи и безсмислени.

Сега тя бе ранена, едва не бе умряла и бе принудена да угаси пламъците на колесницата си, докато се издигаше все по-нависоко в небето, въпреки че така неминуемо щеше да се изложи на опасността от ново магическо нападение, което навярно щеше да я убие. И все пак, напук на изтощението и болката, Алустриел се усмихваше. Дори и да загинеше, щеше да го стори с усмивка на уста, защото следваше повелите на сърцето си. Бореше се за нещо по-важно от собствения си живот, за принципи, които бяха вечни и правдиви.

Сърцето й се сгря, когато там долу, под себе си, видя как Беснел и нейните собствени рицари разкъсват противниковите редици и се насочват към Стражев дол, докато тя завиваше на запад.

Зарадва се, макар да знаеше, че нашествениците ще се втурнат по петите им и макар че вече виждаше новите пълчища, които прииждаха от север. Да, битката едва сега започваше.

Подземният град, който обикновено се огласяше от звъна на стотици тежки чукове, грохота на гигантски пещи и веселата глъч на хиляди неуморни джуджета, никога досега не бе ставал свидетел на подобен тътен и суматоха. Дори когато Мракометния, ужасяващият дракон на сенките, бе нахлул в Залите с армията си от зли дуергари по времето на Бруеноровия дядо, дори тогава тук не се бе водила по-страшна битка.

Гоблини и минотаври, коболди и безчет други чудовища, каквито джуджетата не бяха виждали преди, прииждаха на тълпи — не само през долните тунели, но и през самия под, който магията на илитидите бе пробила на няколко места. И разбира се — елфи, множество елфи на мрака, които бяха навсякъде, а в светлината на тлеещите пещи ужасяващият танц на оръжията им изглеждаше още по-зловещ.

Засега главните тунели, отвеждащи към долните нива, не бяха превзети, та нашествениците (и най-вече — елфите) още бяха извън пределите на същинския Митрил Хол, ала Мрачните целяха именно това — да си отворят път натам и да се обединят с войските на Утегентал и матрона Баенре.

А джуджетата трябваше да ги спрат на всяка цена, тъй като прекрасно разбираха, че тогава със Залите щеше да бъде свършено.

Зеленикавочервена светкавица проряза въздуха, черни палещи мълнии полетяха нагоре към Харкъл и Белла, които побързаха да отговорят на удара с удар.

Долните нива ставаха все по-тъмни и по-тъмни — нашествениците постепенно пригаждаха бойното поле към своите изисквания.

Магическите снаряди на Стъмпет и останалите жреци затрополиха по пода като мек пролетен дъждец, разпръсквайки черния мрак на елфите; вълшебство след вълшебство се сипеха над вражеските редици и прогонваха сенките, спотаени в ъглите. Джуджетата можеха да се бият както под покрова на нощта, така и под ярките слънчеви лъчи, ала обитателите на Подземния мрак не обичаха светлината и всячески се стараеха да я избягват.

Сред грохот на тежки ботуши и яростни бойни викове, двадесетина джуджета, строени в стегнати редици, се втурнаха след група бягащи гоблини, покосявайки всяко чудовище, изпречило се на пътя им.

Шепа елфи, застанали наблизо, изсипаха порой от стрели върху им, ала брадатите войни с лекота се отърсиха от тях и понеже във вените им течеше мощна отвара, сънотворната отрова не можа да ги спре.

Виждайки, че са безсилни срещу тях, Мрачните се разбягаха и джуджетата се нахвърлиха върху следващите жертви — две чудновати същества, каквито не бяха виждали досега; грозни създания с отвратителни глави, с пипала там, където би трябвало да имат уста, и млечнобели очни зеници.

Брадатите войни изглеждаха неудържими, ала когато двамата илитиди насочиха могъщата си умствена енергия срещу тях, редиците им внезапно се олюляха и се разпаднаха. Зашеметени и объркани, джуджетата се пръснаха във всички посоки.

— Ето къде били! — възкликна Харкъл от третото ниво на Подземния град, което се издигаше на двадесетина метра над пода.

С изкривено от отвращение лице, Белла за първи път спря поглед върху крадците на мисли. Не че беше изненадана — научили от Дризт за „домашния любимец“ на матрона Баенре, тя и Харкъл бяха очаквали появата на илитидите и сега, въпреки погнусата, тя, като истински представител на харпъловия род, бе по-скоро заинтригувана, отколкото уплашена. И все пак, макар и подготвена, тя просто не бе вярвала, че крадците на мисли могат да бъдат толкова ужасяващо грозни!

— Сигурен ли си? — обърна се тя към Харкъл, който имаше план как да се справят с мекоглавите същества, а здравото й око нито за миг не се отделяше от отвратителните чудовища.

— Щях ли да си дам труда да науча как да използвам магическите си умения наопаки, ако не бях сигурен! — възмути се Харкъл.

— Не бих се учудила — отвърна Белла. — Както и да е, джуджетата долу очевидно имат нужда от помощта ни.

— И още как.

С едно бързо заклинание дъщерята на Дел Рой отвори искрящо син портал наблизо и кимна учтиво:

— След теб.

— О, не! — рече Харкъл и даде знак да мине пред него. — Рангът преди красотата.

— Нямаме време за губене! — разнесе се ясен глас зад тях и под натиска на две учудващо силни ръце и Белла, и Харкъл преминаха през магическата врата, последвани миг по-късно от самия Фрет.

Вторият отвор в пространството зейна на долното ниво, между илитидите и зашеметените им жертви. Тримата побързаха да скочат на земята — Фрет се зае да стегне редиците на джуджетата, докато двамата магьосници, събрали целия си кураж, се насочиха право към крадците на мисли.

— Разбирам защо си толкова ядосан — тъкмо казваше Харкъл, когато го връхлетя мощен прилив на умствена енергия. — Ако аз бях толкова грозен — продължи той и още преди изтръпването от предишната атака да бе отшумяло, отгоре му се стовари нова вълна мисловна енергия, — и аз щях да съм сърдит на целия свят!

Едва бе успял да довърши, когато третият удар на илитидите го блъсна в гърдите. Миг по-късно двете чудовища се нахвърлиха върху тях, протегнали гнусните си израстъци към лицата им. Белла изпищя, а Харкъл едва не припадна, когато едно от пипалата потъна дълбоко в носа му, очевидно опитвайки да се добере до мозъка му и да го погълне.

— Сигурен ли си? — изкрещя Белла, ала магьосникът, прекалено погълнат от заклинанието, което бе започнал, не я чу.

Не се съпротивляваше, за да не принуди отвратителното създание да го раздруса прекалено грубо. И без това му бе достатъчно трудно да се съсредоточи, докато пипалата пъплеха под кожата на лицето му!

Изведнъж усети как противните израстъци набъбват — бяха докопали плячката си.

Миг по-късно по обичайно безстрастните лица на илитидите се изписа изражение на крайна погнуса.

С обърнати надолу длани и опрени един в друг палци, ръцете на Харкъл бавно започнаха да се вдигат. От разперените му пръсти изскочи ярка мълния, опали обърканото чудовище и обгори дрехите му. То опита да се дръпне назад и лицето на вълшебника се изду заплашително, когато пипалата започнаха да се изхлузват навън.

Без да обръща внимание на отвратителното усещане, Харкъл се зае със следващата магия. От един дълбок джоб на дрехата си извади миниатюрна стреличка, стрито на прах листо и нещо жилаво и лепкаво (не какво да е, а шепа змийски черва) и ги смачка в юмрука си, докато изричаше последните думи на заклинанието.

Неголяма, ала ослепително ярка мълния изригна от ръката му и потъна в корема на илитида, чието тяло все още тлееше от предишния удар.

Нещо в гърлото на гнусното създание заклокочи и то се олюля омаломощено, стиснало раната си с две ръце — болката от малките пламъчета, догарящи по тялото му, изобщо не можеше да се сравнява с агонията, която го раздираше сега.

Вълшебният изстрел бе напълнил тялото му с отрова.

Сключил пръсти около смъртоносната стрела, илитидът бавно се свлече на земята. Беше подценил противника си и сега на всяка цена трябваше да предупреди както другаря си (който и сам виждаше, че са допуснали огромна грешка), така и Метил, който се намираше навътре в пещерите, заедно с матрона Баенре.

Белла не можеше да се съсредоточи. Въпреки че полиморфната магия бе изпипана до съвършенство, а мозъкът й — скътан на място, което илитидът не можеше да достигне, тя просто не можеше да се съсредоточи, докато гърчещите се пипала тършуваха из черепа й. Не биваше да го допуска, скара се сама на себе си тя — дъщерята на Дел Рой не можеше да си позволи да губи самоконтрол.

Нещо изтрополя наблизо и когато отвори очи, тя видя Фрет да бута миньорска количка зад гърба на чудовището, което я бе уловило в гнусната си хватка. Въпреки прииждащите зад него мрачни елфи, спретнатото джудже не се поколеба и скочи върху количката, стиснало малък сребърен чук в ръце.

— Пусни я! — изкрещя то и стовари оръжието върху илитида.

За негова изненада (и крайна погнуса!), вместо да срещне съпротива, чукът хлътна в меката глава на чудовището, опръсквайки белите му одежди с гнусна, кървава течност.

Фрет знаеше, че Мрачните са се втурнали след него, затова първоначалното му намерение бе да нанесе един-единствен удар на крадеца на мисли, след което да се обърне и да се заеме с тях. Сега обаче, при вида на отвратителната мръсотия, полепнала по чистичките му допреди миг дрехи, той забрави и планове, и благоразумие — обзет бе от жажда за бой и вража кръв, каквато само подобна противна бъркотия можеше да разпали в гърдите му.

Ударите му се посипаха върху гнусното чудовище с бързина, която надминаваше дори онова, на което бе способен най-трудолюбивият и неуморен кълвач. Сребърният чук се движеше толкова мълниеносно, че от него се виждаше само неясно петно. При всеки удар избликваше нова струя кръв и мозък, което още повече разяряваше бездруго освирепялото джудже.

И все пак, това със сигурност щеше да бъде краят му (всъщност краят и на тримата), ако Харкъл светкавично не бе пристъпил към следващата си магия. Без да губи самообладание, той насочи вниманието си към приближаващите елфи и като запрати буца мас във въздуха, поде заклинателен напев.

Подът плувна в хлъзгава мазнина и Мрачните изпопадаха един върху друг с гръм и трясък.

Междувременно илитидът, от чиято глава бе останала само безформена кървава каша, рухна на земята, повличайки Белла след себе си. Тя с все сила сграбчи отвратителните пипала, които стърчаха от носа й, и яростно ги задърпа. Най-сетне успя да се откопчи от тях и се изправи, цялата разтреперана от погнуса.

— Нали ти казах, че това е начинът да се справиш с крадците на мисли! — тържествуващо възкликна Харкъл — планът му бе изпълнен до най-малката подробност.

— О, я млъквай! — сряза го Белла, чийто стомах още не можеше да се успокои.

После се огледа наоколо и като видя прииждащите от всички посоки врагове, сопнато добави:

— И ни изведи оттук колкото се може по-бързо!

Харкъл огорчено вдигна очи към нея — нали все пак планът му беше сработил!

Миг по-късно обидата му отстъпи място на внезапен страх — току-що бе осъзнал, че е забравил нещо. Не му бяха останали други магии, които да ги пренесат обратно до горните нива.

— Х-м-м — проточи той, чудейки се как да й обясни, че е пропуснал тази малка подробност и сега не знае как да се върнат обратно.

И двамата не скриха обзелото ги облекчение, когато джуджетата (към които междувременно се бе присъединил и Фрет) отново стегнаха редиците си и ги наобиколиха.

— Ние ще ви помогнем — обеща предводителят и благодарният отряд отново се втурна напред, по-страшен и отпреди, тъй като сега Харкъл и Белла също вземаха участие във веселбата и час по час изпращаха мълнии или огнени кълба срещу врага.

При все това, Белла се чувстваше неудобно, искаше й се изпитанието да свърши, та най-сетне всичко в тялото й да си дойде на мястото. Харкъл, който бе изучил илитидите толкова задълбочено, че надали друг магьосник от Повърхността знаеше за тях повече от него, я бе уверил, че мощните вълни от умствена енергия, с които крадците на мисли надвиват своите противници, при разпространяването си приемат конична форма и че ако успеят да се доближат достатъчно, нападението на чудовищата ще засегне само горната половина на телата им.

Ето защо двамата се бяха деформирали и макар на външен вид да изглеждаха досущ както преди, в действителност бяха разменили местата на горната и долната половина на телата си.

Харкъл не успя да сдържи доволната си усмивка, докато джуджешкият отряд си пробиваше път през вражеските редици. Наистина, магията, с чиято помощ бе успял да направи деликатното преобразуване, бе сложна, но той не съжаляваше за нито един от дългите часове, през които се бе готвил за нея — отвратената гримаса на илитидите, когато бяха проникнали във вътрешността на онова, което те смятаха за главата му, си струваше всяка една секунда, прекарана в труд.

Грохотът от рухването на мостовете и преддверията край Клисурата на Гарумн се разнесе надалече из Залите и дори отвъд техните предели, чак до черните, проходи на Подземния мрак. Колко работа очакваше джуджетата на Бруенор, ако някога отново пожелаеха да отворят източните порти!

Ала в този момент единственото, което имаше значение, бе, че настъплението на Мрачните бе спряно. Генерал Дагна и хилядата му войници можеха да вървят.

Ала накъде да поемат, питаше се каленият в безброй битки военачалник. Беше научил, че врагът е проникнал в Подземния град, ала освен това се досещаше, че западната порта на Митрил Хол е уязвима — нямаше как да бъде иначе, не и с няколкостотинте джуджета, които я охраняваха и които щяха да бъдат безсилни пред една толкова многочислена войска, каквато беше армията, нападнала източните порти. И докато тук бяха успели да се справят с неприятеля, като събориха тунелите отгоре му, то там това бе невъзможно — не им бе стигнало време да подготвят и западните коридори за срутване.

Генерал Дагна се вгледа в своите бойци — макар да бяха изморени, а мнозина от тях — ранени, те до един изгаряха от желание да се хвърлят в следващата битка, да защитават (ако се наложи и до смърт) земите на своите деди.

— Към Подземния град! — реши той най-сетне — дори ако нашествениците бяха превзели западната порта, нямаше да им бъде никак лесно да открият правилния път, не и в лабиринта от лъкатушещи тунели, които тръгваха във всички посоки.

Не, мястото на генерал Дагна и неговите войници бе в Подземния град, там, където битката вече кипеше с пълна сила.

Обикновено пътят от Клисурата на Гарумн до Подземния град би им отнел повече от половин час, дори ако тичаха дотам с все сили. Това обаче също бе предвидено — в стените, зад които минаваха комините, тръгващи от големите пещи долу, бяха отворени нови врати и именно натам се отправиха Дагна и неговите джуджета.

Без да губят и миг, те прекрачиха вътре и един след друг се заспускаха по здравите въжета, безстрашно, с песен в прослава на Клангедон на уста. Хвърляха се в битката още щом стъпеха на пода, войник след войник, също толкова безкрайно множество, колкото и прииждащите от долните тунели мрачни елфи.

Битката в Подземния град закипя по-ожесточено отвсякога.

Глава 25 Стражев дол

Възседнали лепливоногите си гущери, които с лекота минаваха там, откъдето никой друг не бе в състояние да се промъкне, войните на Берг’иньон връхлетяха в Стражев дол. Спуснаха се откъм север като мощна вълна и нахлуха в потъналата в мъгла долина, злокобни сенки, процеждащи се покрай високите каменни колони.

Въпреки че тук долу беше по-топло, отколкото по откритите северни склонове, елфите бяха притеснени. Там, откъдето идваха, нямаше подобни местности; единствено тежките, магмени изпарения, които изпълваха някои от пещерите в земните недра, донякъде приличаха на тази натегнала от сиви валма падина. Все пак, сведенията на съгледвачите бяха недвусмислени — това място, което щеше да ги отведе право при западната порта на Митрил Хол, бе напълно безопасно. Й, понеже те всички се страхуваха от гнева на избухливата матрона Баенре много повече, отколкото и от най-отровните изпарения, войните от Гущеровия отряд навлязоха в долината, без дори да си помислят да протестират.

Още щом се озоваха вътре, до ушите им достигна шумът от битката, която се водеше по южните склонове на планината. Берг’иньон им даде знак да пазят тишина и доволно кимна, когато се увери, че звукът се засилва — всичко вървеше съвсем според плана им. Нямаше съмнение, че врагът отстъпва към вътрешността на долината, досущ като стадо безмозъчни роти, подкарани на заколение от пастира.

Едва забележимите сенки на ездачите безшумно се сляха със сивите валма, минаха покрай каменните колони и се заеха да открият най-подходящите места за засада.

Внезапно ярка огнена ивица проряза нощния мрак някъде високо над гъстата пелена на мъглата и възви към тях. Берг’иньон и войниците му я проследиха с поглед, без да разбират какво става.

Докато прелиташе над долината, лейди Алустриел събра сили за един последен удар и над гущеровите ездачи се изсипа порой от мълнии, мощни струи всеизгаряща енергия и огнени кълба, чийто жарък дъх разтапяше дори камъните.

Опитните мрачни бойци успяха да се съвземат преди нападателката им да изчезне над северната стена на долината и отвърнаха с дъжд от стрели и също толкова могъщо вълшебство.

Застигнати от вражата магия, пламъците на колесницата подскочиха високо, а тя самата се наклони заплашително на една страна.

Алустриел бе погубила немалко от войниците на Берг’иньон, убити бяха и доста гущери, ала истинската й цел бе да отвлече вниманието им, докато вторият отряд Сребърни рицари се включи в битката. Много скоро бойните им викове огласиха падината, а копитата на жребците зачаткаха по камъните.

Насочили остри копия напред, те прегазиха първите редици на противниците си, които изведнъж се оказаха в неблагоприятно положение, тъй като гущерите бяха доста по-дребни от яките коне.

Ала това бяха Гущеровите ездачи на Баенре, най-елитната бойна част в цял Мензоберанзан, отряд, който не знаеше що е страх.

Берг’иньон безмълвно издаде нови заповеди, които светкавично обходиха строя. Даже и след изненадващия удар на лейди Алустриел и неочакваното нападение на конниците, за чието присъствие в долината те дори не подозираха, численото превъзходство на Мрачните бе смазващо. Ала дори да не бе така, дори да бяха равни по брой, Сребърните рицари пак нямаше да имат никакъв шанс.

Много скоро настъплението им бе спряно и тези, които не бяха съборени от седлата, се видяха принудени да отстъпят назад и трескаво да се прегрупират. Единствено мъглата и непознатата местност бяха попречили на нашествениците да им нанесат пълен разгром; единствено фактът, че врагът не успяваше да се прицели както трябва, даде възможност на безстрашните конници да продължат обречената си на крах съпротива.

Застанал в тила на своя отряд, Берг’иньон чу как един от рицарите по погрешка се насочва на север, отдалечавайки се неволно от редиците на своите другари.

Предвкусвайки веселбата, синът на Баенре даде знак на личната си свита да го последва, ала да не се приближава твърде много, после насочи гущера си встрани така, че да пресрещне злощастния ездач. Дори и в нощния мрак мъжът изглеждаше величествено — висок и силен, той се носеше като вихър, възседнал едрия си жребец.

Ала възхищението, което тази гледка предизвика в гърдите на Берг’иньон, изобщо не намали желанието му за битка. Той сви зад една от каменните колони, съвсем близо до рицаря, и подвикна.

Мъжът светкавично дръпна юздите на коня си и се обърна към него, изричайки няколко думи, навярно предизвикателство, които елфът не разбра. После вдигна копието си и се хвърли в атака.

Повелителят на меча стисна пъстроцветната си пика и също препусна. Гущерът му не можеше да се мери с едрия жребец по бързина, ала за сметка на това бе много по-пъргав. Когато само няколко метра разделяха двамата противници, той свърна рязко и се изкатери по високата, каменна колона, която се издигаше наблизо.

Рицарят, изненадан от неочаквания ход на противника си, не успя да реагира достатъчно бързо и да смени посоката на удара си. Берг’иньон обаче беше готов и когато жребецът на неприятеля му мина покрай него, пиката се заби в хълбока му. Раната не бе сериозна, просто дребна драскотина, ала оръжието, което я бе нанесло, съвсем не бе обикновено. Триметровото копие на Берг’иньон бе пика на смъртта, едно от най-сатанинските оръжия, измислени от Мрачните. Жестокото оръжие проби металната сбруя на животното, сякаш бе обикновен чул, и щом достигна меката плът, от върха му изскочиха гърчещи се пипала от черна светлина.

Разтреперан, конят изцвили жално и се изправи на задните си крака, после се закова на място.

— Препускай! — провикна се господарят му, който някак си бе успял да се задържи на седлото. — Препускай!

Внезапно, за свое изумление, мъжът усети как тялото на животното сякаш изтънява под него; стори му се, че усеща ребрата му под глезените си.

Вместо да му се подчини, жребецът вдигна глава и отново изцвили — страховит, призрачен звук, който смразяваше кръвта. Нищо обаче не можеше да се сравни с ужаса, който обзе рицаря, когато срещна очите на животното — кървавочервени, те горяха с ледения пламък на зла магия.

Пиката на смъртта бе изпила живота от вените на коня, превръщайки гордото, силно създание в съсухрен скелет — скверно, неживо чудовище. Господарят му се поколеба само за миг, преди да свали меча от кръста си и да отсече главата му с един замах, после побърза да скочи, докато мъртвото тяло рухваше под него.

Едва бе стъпил на земята, когато усети, че го заобикалят тъмни силуети; до ушите му достигна мекото свистене, с което краката на гущерите се отлепваха от камъните.

Берг’иньон Баенре бавно се приближи към него и като наведе върха на пиката си, слезе от седлото, решен да премери сили с този обитател на Повърхността и да покаже на войните си на какво е способен предводителят им.

Двата му меча, невъобразимо остри и надарени с могъща магия, изскочиха от ножниците си.

Макар и с цяла глава по-висок от противника си, рицарят почувства страх. Той обаче го преглътна и посрещна елфа с гордо вдигната глава и огън в очите.

Рицарят беше добър, беше се обучавал в изкуството на боя, откакто бе станал достатъчно голям, за да държи меч в ръка, ала дори да прекараше всичките години, които му оставаха, в тренировки, пак не би могъл да се изравни с Берг’иньон и десетилетията, през които елфът бе овладявал тънкостите на бойното изкуство.

Рицарят беше добър. Той живя почти пет минути.

Алустриел усети хладния, влажен допир на някакъв клон върху лицето си и се насили да отвори очи. Трескаво се опита да овладее пропадащата колесница и почувства тялото си сковано от болка.

Беше ранена, застигната както от магиите, така и от оръжията на враговете си, и сега одеждите й бяха напоени с кръв… нейната собствена кръв!

Какво ли ще каже светът, ако загина тук, помисли си тя. Надменните управници на повечето от големите градове на Царствата несъмнено смятаха тази война за незначителна, просто поредната битка, която не можеше да промени историята, а имаше значение единствено за дребните кралства, които засягаше. Битка, в която господарката на Града на сребърната луна, не би трябвало да се намесва.

Лейди Алустриел отметна от лицето си дългата си, сребриста коса, сега напоена с кръв. Спомни си какво бе станало, когато получи молбата на Бруенор за помощ, и в гърдите й отново се надигна гняв. С изключение на Фрет, никой от съветниците й не искаше и да чуе, че могат да се отзоват, и тя се бе видяла принудена да води дълги и изтощителни спорове, за да получи дори двестате рицари, които бе изпратила в Митрил Хол.

Какво ставаше с града й, за кой ли път се запита тя, докато се носеше над разрухата на Четвъртия връх. Градът на сребърната луна бе прочут със своето благородство, славеше се като защитник на слабите и потиснатите, отстояваше доброто и се бореше за справедливост. Рицарите на драго сърце бяха откликнали на призива за помощ, ала това не я учудваше — не в тях се коренеше проблемът.

Проблемът, осъзнаваше Алустриел, бяха управниците — заели удобните си, топли местенца на върха, те постепенно бяха станали прекалено сигурни в положението си и бяха започнали да поставят собственото си спокойствие и благополучие пред всичко останало. Това си мислеше Сребърната лейди, докато отчаяно се мъчеше да овладее магическата си колесница в небето над бойното поле.

Тя можеше да прозре в сърцата на Бруенор и храбрите му поданици; възхищаваше се на рядкото благородство на Дризт, виждаше и достойнствата на варварите от Заселническа твърдина. Те всички заслужаваха да бъдат защитени, убедена бе тя, та дори тази война да донесеше гибел на Града на сребърната луна. Защото именно така щеше да бъде запомнен градът, именно с това щеше да остане в аналите на историята — с благородството, което го правеше велик и го издигаше над толкова много себични кралства.

Ала какво се случваше с града сега, натъжено се питаше Алустриел, откъде бе дошло злото, което като тумор растеше сред приближените й? Да, тя щеше да се върне и веднъж завинаги да спре заразата.

Но не сега, сега искаше единствено да си почине. Беше изпълнила задачата си, беше дала всичко от себе си… навярно дори повече, осъзна тя внезапно, когато остра болка прониза изнуреното й тяло.

Мнозина крале щяха да оплакват смъртта й; загуба, щяха да я нарекат, укорително поклащайки глава — според тях незначителната война за Митрил Хол не си струваше такава жертва.

Ала щяха да сгрешат, твърдо вярваше Алустриел, защото не по техните дребни мерки щяха да бъдат съдени делата на Града на сребърната луна и благородната му господарка.

Някак си успя да приземи колесницата върху една широка скална тераса и се претърколи тъкмо навреме, преди тя да се стопи във въздуха.

После остана да седи там, опряла гръб о студения камък и с поглед вперен в битката, която кипеше далече под нея. Нейното участие във войната бе свършило, но тя бе сторила онова, заради което бе дошла.

Сега можеше да умре спокойно.

Берг’иньон Баенре мина през редиците на своите войни, гордо вдигнал окървавените си мечове. Строени зад него, Мрачните се промъкваха от колона до колона, разделяйки бойното поле на две, после пак и пак. В началото подвижността и бързината на конете дадоха предимство на рицарите, ала то бързо им бе отнето от хитрата стратегия на елфите.

И все пак, въпреки смазващото числено превъзходство и невероятното умение на противника, бойците от Града на сребърната луна продължаваха да се държат, даже нещо повече — на всеки паднал техен другар, се падаше един от нашествениците. Ала дори така редиците им бързо оредяваха.

Надеждата дойде в лицето на пълничък магьосник. Възседнал причудливо животно — Полукон, полужаба — той се присъедини към тях, водейки след себе онези от защитниците на южните склонове, които бяха оцелели — стотици мъже, идващи от една битка, за да се хвърлят веднага в друга.

Отрядът на Берг’иньон бързо бе изтласкан назад към северната стена на долината и Сребърните ездачи препуснаха, освободени от обръча им.

Ала освен подкрепления, от юг връхлетяха и нови врагове — многочислена потеря от елфи и човекоподобните им съюзници, както и онези от магьосниците, които лейди Алустриел не бе успяла да погуби.

Защитниците бързо стегнаха редиците си: варварите се събраха зад Берктгар; войните на Беснел се обединиха с рицарите, които от самото начало бяха отишли в Стражев дол; бойците на Дългата седловина се подредиха зад Регуелд, а двамата конници от Несме (единствените оцелели) се присъединиха към събратята си, идващи от запад.

Припламваха магии, дрънчаха мечове, агонизиращи викове отекваха в мрака. Мъглата натежа от пот, кръв оплиска каменистата почва на долината.

Защитниците искаха да оформят единна отбранителна линия, ала разбираха, че това би ги направило твърде уязвими за атаките на мрачните магьосници, затова последваха освирепелия Берктгар и се вклиниха в противниковите редици, всявайки пълен хаос.

Берг’иньон накара гущера си да се изкатери по северната стена, високо над котловината, откъдето можеше да види разрухата на бойното поле в цялото й ужасяващо великолепие. В гърдите му нямаше и капка жал за умрелите му съюзници, не го трогна дори гледката на десетките елфически трупове, осеяли долината.

Битката щеше да бъде спечелена с лекота, сигурен бе Повелителят на меча, и тогава той лично щеше да въведе войните си през западните порти на Митрил Хол.

За чест и слава на дом Баенре.

Когато напусна Подземния град и се изкачи до западната порта, Стъмпет Рейкингклоу остана изумена — не от мълвата за ужасяващото клане в Стражев дол, а от факта, че пазачите на портата не се бяха притекли на помощ на храбрите защитници.

Стражите бяха получили недвусмислени заповеди: да останат вътре и да охраняват тунелите, а ако врагът превземе вратата — да ги срутят отгоре им. Дадени лично от генерал Дагна, тези нареждания не бяха предвидили битката в Стражев дол.

Бруенор бе назначил Стъмпет за първи свещенослужител на Митрил Хол, като се бе погрижил да го стори съвсем официално и с нужната тържественост, за да избегне всякакво объркване по отношение на ранга й във войската и правото и да издава заповеди. Тази му навременна постъпка сега бе повече от добре дошла за Стъмпет — без да се поколебае и за миг, тя промени нарежданията, а петстотинте джуджета, които до този момент бяха наблюдавали кървавата сеч в котловината, обхванати от безпомощен ужас, й се подчиниха на драго сърце.

Из Стражев дол отекна глух тътен, после цялата падина потрепери, сякаш някъде дълбоко земните пластове се бяха разместили. Вкопчен във врата на гущера си, с надеждата, че лепливоногото влечуго няма да падне, Берг’иньон се вслуша внимателно в ехото, което още отскачаше от стена на стена, и обърна поглед на югоизток.

Ослепителна светлина раздра нощния мрак и западните двери на Митрил Хол зейнаха широко.

Сърцето на младия Баенре пропусна един удар. Джуджетата бяха отворили пътя!

С песен на уста наизскачаха те, стотици войни, яростно удрящи с брадви и чукове по блестящите си щитове, бързащи да се притекат на помощ на своите съюзници. Като буйна река, придошла от топенето на снега през пролетта, се стичаха джуджетата в долината, оставяйки зад себе си вратата, която вече не бе тайна. Много скоро достигнаха редиците на нашествениците и се врязаха дълбоко в тях, покосявайки с еднаква лекота гоблини, коболди и елфи.

— Глупци! — подигравателно прошепна Берг’иньон.

Дори хиляда, не, две хиляди джуджета да дойдеха в долината, пак нямаше да обърнат хода на битката. И все пак те бяха тук, защото така им повеляваше сърцето. Бяха изоставили сигурната си защита, защото не можеха да слушат безучастно предсмъртните викове на войните, даващи живота си заради тях.

Колко слаби бяха обитателите на Повърхността, помисли си злият елф — в Мензоберанзан никога не бъркаха съчувствието със смелостта.

Свирепите джуджета се хвърлиха в бой с всепомитаща жар, водени от Стъмпет Рейкингклоу, току-що дошла от битката в Подземния град. Не й бяха останали повече магически снаряди, ала вместо това, тя издигна глас към своя бог и начена вълшебство, което трябваше да пръсне светлина над Стражев дол. Както очакваше, Мрачните отвърнаха с кълба черна тъма, ала призоваването й неминуемо ги откъсваше от битката, пък било то и само за миг-два. Силата на Морадин, Думатоин и Клангедон струеше свободно през нея и се изливаше наоколо; тя вече не бе обикновена жрица, а живата връзка на боговете с Материалната равнина.

Останалите джуджета се скупчиха около нея, вдъхновени от гръмките молитви, които тя от все сърце отправяше към боговете. Другите защитници също се събраха край тях и много скоро започнаха да настъпват. Неочаквано възможността да образуват единна отбранителна линия вече не изглеждаше толкова немислима.

Застанал високо на северната стена Берг’иньон избухна в ехиден смях, развеселен от напразните им усилия. Той знаеше, че това бе само временен подем, един последен, обречен порив на защитниците. Те всички бяха излезли навън и въпреки това нашествениците все още имаха огромно числено превъзходство.

Младият Баенре се спусна на земята и събра елитните войни около себе си. Дошло бе време веднъж завинаги да спрат противника. Когато Стражев дол паднеше, западната порта щеше да бъде превзета за броени минути.

А Стражев дол, увери Берг’иньон бойците си, щеше да падне до час.

Глава 26 Груба сила

Основните тунели, отвеждащи към долната порта на Митрил Хол, бяха срутени и запечатани, ала нашествениците бяха очаквали нещо подобно. Дори и след като най-големият батальон от армията им бе принуден да пъпли едва-едва из коридорите край портата, положението на джуджешката твърдина си оставаше крайно тежко. И макар да нямаше никакви вести за онова, което се случваше отвън, Утегентал лесно можеше да си представи сечта, оплискала с вражеска кръв планинските склонове. Джуджетата и слабите хора несъмнено гинеха като мухи, двете порти на Залите трябва да бяха паднали, а ездачите на Берг’иньон навярно вече кръстосваха надлъж и нашир горните тунели.

Тази мисъл тревожеше свирепия Повелител на меча повече, отколкото му се искаше да си признае. Ако съперникът му от дом Баенре бе успял да проникне в Митрил Хол и Дризт До’Урден също бе някъде там, то нищо чудно изменникът да паднеше от ръката на Берг’иньон. Тласкан от тези опасения, Утегентал, заедно с шестимата елитни бойци, се зае да открие тесните проходи, които трябваше да ги отведат в същинските Сребърни зали. Очакваше, че те ще са отворени, отдавна разчистени от елфите, проникнали през Подземния град.

Не след дълго се озоваха в пещерата, която непосредствено преди войната бе служила като команден пост на Бруенор, а сега бе изоставена — само тук-там по пода се търкаляха забравени пергаменти и следи от правените съвсем наскоро магии. По всичко личеше, че след срутването на тунелите и рухването на част от Галерията на Тънълт (както и на доста от страничните проходи, в това число и главния коридор, отвеждащ до Галерията) долните отряди на Бруенор бяха разпръснати и оставени без единно командване.

Утегентал мина през празното помещение, без да му обърне внимание, и пое на изток толкова бързо, колкото му позволяваха криволичещите тунели. Не след дълго той и шестимата му спътници достигнаха широко разклонение, край което забелязаха костите на двуглавия етинг, убит не от кого да е, а от самия Бруенор преди много, много години. Това, което тревожеше патрона на втория дом обаче, не беше купчината изсъхнали кокали, а въпросът накъде да поеме оттук нататък.

Раздразнен от поредното забавяне, той изпрати съгледвачи в двете посоки, а сам, заедно с останалата част от малкия си отряд, пое по десния тунел, който според него отиваше на изток.

Най-сетне видя вратата, която търсеше, и от устните му се откъсна въздишка на облекчение. Няколко мига по-късно се появи и съгледвачът, когото бе изпратил да провери другия коридор, а с него дойде и една жрица.

— Добра среща, Повелителю на меча на Втория дом — поздрави го тя, доста по-почтително, отколкото обикновено се държеше с мъжете.

— Защо си тук? — направо попита Утегентал. — Все още сме далече от Подземния град.

— Дори по-далече, отколкото си мислиш — отвърна жената и хвърли недоволен поглед на изток, към дългия тунел, в края на който тъмнееше вратата към Митрил Хол. — Пътят още не е освободен.

Утегентал изръмжа разярено. Подземният град трябваше вече да е превзет, а коридорите дотам — разчистени. Той направи крачка напред и жрицата ясно видя гневната му гримаса.

— Няма да успееш — предупреди го тя и гордият мъж я изгледа разлютено, сякаш го бе зашлевила през лицето. — Вече повече от час се опитваме да разбием вратата — обясни жената, — но ще ни трябва цяла седмица, за да я превземем. Джуджетата я охраняват твърде добре.

— Ултрин Саргтлик! — изрева Утегентал, напомняйки й титлата, която си бе извоювал и която никой не можеше да му оспори — той не бе какъв да е войн, той бе Върховният войн!

Въпреки респектиращия му ранг, жрицата не изглеждаше особено впечатлена:

— Стотина бойци, петима магьосника и десет жрици не успяха да се справят — спокойно отвърна тя. — Джуджетата отвръщат на нашите заклинания с огромни копия и горящ катран. А и тунелът, отвеждащ до вратата е тесен и осеян с капани, защитата му е сигурна като тази на дом Баенре. Двадесет минотаври водехме с нас, но те едва съумяха да избегнат клопките… само за да бъдат спрени от внезапно наизскочилите войни, скрити до този миг в тайни ниши. Двадесет минотаври рухнаха мъртви пред очите ни само за няколко минути. Никога няма да превземеш вратата — увери го тя, ала думите й не прозвучаха обидно — просто му съобщаваше фактите такива, каквито бяха. — Нито пък ние. Не и докато онези, които са в Подземния град, не ни се притекат на помощ и не нападнат отвътре.

Утегентал изгаряше от желание да се нахвърли отгоре й, най-вече защото разбираше, че е права.

— И защо изобщо искаш да влезеш? — неочаквано попита тя, при което Повелителят на меча я изгледа подозрително, сякаш се чудеше дали не поставя под съмнение храбростта му — не беше ли естествено да копнее за още битки?

— Говори се, че търсиш Дризт До’Урден — продължи жената и Утегентал усети как го обзема любопитство. — Говори се също така, че изменникът броди из тунелите извън Митрил Хол. Ловувал със своята пантера. Казват, че вече бил убил немалко от нашите.

Повелителят на меча прокара пръсти през късата си, щръкнала коса и се обърна на запад, към плетеницата от коридори, която бе оставил зад гърба си. Усети как по тялото му плъзва приятна възбуда, мускулите му се напрегнаха, безжалостна гримаса изкриви лицето му. И сам знаеше, че след първата битка в галерията със седемте пещери, доста от защитниците кръстосват тунелите извън същинския Митрил Хол. Нещо повече, докато идваха насам, той и придружителите му бяха срещнали и унищожили един такъв отряд.

Сега като се замислеше, наистина му се струваше логично Дризт До’Урден да е някъде там, из коридорите. Много вероятно бе той също да е взел участие в битката в Галерията на Тънълт, а ако беше така, след края й надали бе побягнал обратно в Митрил Хол.

Не, Дризт беше ловец, някогашен водач на патрул, войн, прекарал в безпощадните тунели на Подземния мрак цели десет години съвсем сам, придружаван единствено от магическата си пантера — подвиг, който будеше искрено възхищение у Утегентал.

Да, жрицата несъмнено беше права — Дризт До’Урден бе някъде там, кръстосваше западните тунели и убиваше. Повелителят на меча се изсмя гръмко и, без да каже нищо повече, се запъти обратно към коридора, по който бе дошъл.

Нямаше нужда от обяснения — нито за жрицата, нито за шестимата му спътници, които тръгнаха след него, без да задават въпроси.

Утегентал дел’Армго отиваше на лов.

— Ние печелим — заяви матрона Баенре.

Никой от онези, които стояха около нея — нито Метил, нито Джарлаксъл, нито матрона Зеерит К’хориларин, повелителка на четвъртия дом, нито Ауро’пол Дир, господарка на рода Аграх Дир, който се бе издигнал до пети дом в йерархията на Мензоберанзан, нито Бладен’Кърст и Куентел Баенре — никой не се осмели да оспори думите й.

Гандалуг Бойния чук, изранен и мръсен, с ръце, стегнати в магически окови, толкова здрави, че и най-силният великан не би могъл да ги строши, се прокашля подигравателно. Тази самоувереност обаче бе само привидна — старото джудже носеше на плещите си тежък товар, който не можеше да забрави нито за миг. Колкото и добра да бе защитата на неговия народ, Мрачните бяха проникнали в Подземния град. Бяха се добрали дотам и виновникът за това бе не друг, а самият той, със своите спомени за всички тайни кътчета на Залите. Да, знаеше, че никой не би могъл да устои на атаките на един илитид, и все пак чувството за вина не го напускаше нито за миг, мисълта, че не е бил достатъчно силен, не спираше да го измъчва.

Куентел, по-бърза дори от злата Бладен’Кърст, яростно го удари с камшика си, оставяйки кървави следи по гърба му.

Гандалуг отново изсумтя, петглавият бич на Бладен’Кърст изплющя и старото джудже рухна на колене.

— Достатъчно! — скара се матрона Баенре на дъщерите си, без да крие раздразнението си.

Всички знаеха (дори и тя, въпреки самоуверените си думи), че войната не се развива според техните планове. Съгледвачите на Джарлаксъл бяха докладвали за неуспешните опити на нашествениците да превземат долните двери на Митрил Хол, както и за срутените тунели край източната врата, където бяха загинали голям брой елфи. Куентел, която през цялото време поддържаше магическа връзка с брат си, бе научила, че по западните и южните склонове на Четвъртия връх кипи люта битка и че западната порта още се държи. Подобни вести имаше и Метил — освен за загубата на двамата свои събратя, убити от Фрет, Белда и Харкъл, той им бе съобщил, че Подземният град също не е превзет.

Въпреки това думите на старата матрона не бяха просто самохвалство, нито пък самоувереността й — само маска. Битката в планината може и да не бе свършила, ала Берг’иньон бе уверил сестра си, че не след дълго и това ще стане… а като знаеше колко многочислена бе армията, която воюваше на повърхността, Куентел нямаше основание да се съмнява, че победата, наистина е въпрос на време.

Да, мнозина бяха загинали в долните тунели, ала те бяха предимно роби, а не елфи. Освен това, след битката в Галерията на Тънълт, оцелелите джуджета бяха принудени да преследват враговете из външните коридори, да се прокрадват тайно и да разчитат преди всичко на изненада — тактика, в която безшумните мрачни елфи бяха много по-опитни от тях.

— Долните тунели скоро ще бъдат прочистени — продължи матрона Баенре, макар това да се разбираше от само себе си — тя и неколцината й придружители отиваха именно натам, а те бяха прекалено ценни, за да рискуват да срещнат какъвто и да е враг.

Елитните бойци, които трябваше да водят и охраняват първата матрона, нямаше да й позволят да направи и крачка, преди да се уверят, че пътят пред тях е напълно безопасен.

— Не след дълго земите около Митрил хол ще бъдат наши — добави старата Баенре, — както и двете порти към Повърхността.

— А тунелите зад тях — срутени — осмели се да вметне Джарлаксъл.

— Улавяйки джуджетата в капан без изход — също така бързо отвърна матроната. — Долната порта няма да издържи още дълго, освен това магьосниците и жриците скоро ще открият нови пътища, които да ни отведат до вътрешните тунели, в самото сърце на вражеските войски.

Старата Баенре беше права, само че онова, за което говореше с такава сигурност, щеше да отнеме време, а плановете им изобщо не включваха продължителна обсада. Подобен развой на събитията никак не — се нравеше на спътниците й и най-вече на другите две матрони — повелителки. Те бяха тук, единствено защото тя ги бе заставила — не бяха посмели да откажат, въпреки че след последните събития в Мензоберанзан борбата за надмощие бе пламнала по-ожесточено отвсякога. В замяна на участието им в похода, матрона Баенре им бе позволила да оставят по-голямата част от войниците си у дома, докато останалите родове (и особено онези, чиито повелителки участваха в управляващия съвет) бяха принудени да изпратят половината си бойци. Да, четвъртият и петият дом можеха да са спокойни през няколкото месеца, които се очакваше да отнеме завладяването на Митрил Хол.

Само че Зеерит и Ауро’пол си имаха други грижи — неспирната тревога да не бъдат предадени от своето собствено семейство. Йерархията в родовете на Мрачните (освен може би тази в дом Баенре) бе несигурна и двете матрони много добре знаеха, че ако отсъстват твърде дълго, могат да бъдат изместени от престола.

В притеснените погледи, които си размениха след думите на старата Баенре, имаше зле прикрито съмнение… нещо, което наблюдателният Джарлаксъл не пропусна да забележи.

Малкият отряд бавно продължи напред — трите матрони седяха на летящите си дискове, до тях, влачейки окования Гандалуг, вървяха Куентел и Бладен’Кърст. Последен идваше Метил, чиито дълги одежди се спускаха досами земята и създаваха впечатлението, че той не ходи, а се плъзга над пода. Не след дълго, уведоми ги матрона Баенре, трябваше да достигнат подходяща пещера, в която да се установят и да ръководят войната.

Което, не пропуснаха да отбележат Зеерит и Ауро’пол, несъмнено означаваше, че войната няма да свърши скоро.

Бладен’Кърст видя смутените им лица и заплашително присви очи.

Всичко това не убягна от вниманието на Джарлаксъл — вечно нащрек, той долавяше и най-слабите признаци, вещаещи неприятности за матрона Баенре.

Без да се издаде, че е забелязал притеснението на Зеерит и Ауро’пол, той се поклони и поиска разрешение да се присъедини към своите бойци, за да събере още информация.

Старата матрона го освободи, без да се замисли, ала един от придружителите й имаше друго мнение:

— Ти и твоите наемници ще избягате — неочакваното телепатично съобщение хвана Джарлаксъл неподготвен и той не успя да скрие, че мисълта да дезертира наистина му е минавала през ума.

Почти отчаян (нещо, което рядко му се случваше), наемникът хвърли поглед през рамо.

— Баенре ще ти отмъсти жестоко, ако някога се завърне — долетяха следващите думи на Метил, после, с все същото безстрастно изражение, той последва старата матрона.

Щом малкият отряд се скри от погледа му, Джарлаксъл спря и се замисли над случилото се. Нещо в начина, по който илитидът се бе обърнал към него, го караше да вярва, че матрона Баенре няма да научи колко струва верността му в действителност.

Сега обаче, наемникът трябваше да реши какво да прави оттук нататък. Не се съмняваше, че ако армията на Мрачните остане обединена, рано или късно ще победят. Да, загубите щяха да бъдат по-големи, отколкото предвиждаха (те вече бяха по-големи), ала това нямаше да има особено значение, след като сложеха ръка на Митрил Хол и баснословните му съкровища.

И все пак — какво трябваше да стори той? Още размишляваше над това, когато се натъкна на неколцина от своите лейтенанти. Те всички носеха едни и същи новини — долната врата още не бе превзета, а все повече и повече мрачни елфи и роби ставаха жертва на малките отряди, които кръстосваха тунелите извън Митрил Хол.

Джуджетата се бранеха с всички сили.

Джарлаксъл най-сетне взе решение и побърза да го съобщи на войниците си, използвайки безмълвния език на знаците. Бреган Д’аерте нямаше да дезертират… още не. Ала повече нямаше да оглавяват атаката, рискувайки живота на своите съгледвачи.

— Избягвайте всякакви битки — нареди Джарлаксъл и мъжете кимнаха в знак на съгласие. — Ще стоим настрани и ще наблюдаваме, нищо повече.

— Докато Митрил Хол не падне — отвърна един от бойците.

— Или докато не стане ясно, че усилията ни са обречени — допълни Джарлаксъл, а изражението му красноречиво говореше, че подобен развой на събитията съвсем не му изглежда невероятен.

Пуент и неговият отряд кръстосваха тунелите с нарастващо раздразнение — никъде не се виждаха нито елфи, нито гоблини, нито дори жалки коболди, които да разкъсат на парчета.

— Къде, в името на Деветте пъкъла, се намираме? — избухна Тибълдорф.

Не получи отговор, но като се позамисли, разбра, че друго не можеше и да очаква — познаваше тези тунели по-добре от когото и да било от своите войни и ако той не знаеше къде са, то останалите със сигурност нямаха никаква представа.

Не че това го тревожеше. Никой от неудържимите му бойци не се интересуваше къде са попаднали, стига да имаше с кого да се бият. Истинският проблем всъщност беше отсъствието на каквито и да било врагове.

— Да вдигнем малко шум! — изрева Пуент.

Без да чакат подкана, Изкормвачите въодушевено се хвърлиха към стените и така силно заудряха с чуковете си, че грохотът се разнесе надалече, издавайки присъствието им на всеки, който се намираше в тази част на тунелите.

Горкият Бидърду Харпъл, повлечен от самоубийствения, според него, устрем на най-необуздания отряд в цялата джуджешка армия, стоеше насред коридора и на светлината от вълшебния скъпоценен камък трескаво прелистваше овъглените страници на книгата с магии, мъчейки се да открие каквото и да е заклинание, което да му е от полза (по възможност — някое, с чиято помощ да се измъкне оттам колкото се може по-бързо!).

Врявата продължи още няколко минути, после, раздразнен, че нищо не се случва, Пуент им даде знак да спрат и да го последват в нов бесен щурм. Минаха под висок, естествен свод, свърнаха зад няколко завоя и се озоваха в началото на широк коридор с гладки, обработени стени и равен под. Тибълдорф доволно щракна с пръсти, разбрал най-сетне къде са — намираха се на югозапад от Митрил Хол, а зад следващия завой ги очакваше една от отбранителните позиции на джуджешката армия. Бесовойнът хукна напред и се изкатери по барикадата, която препречваше пътя и стигаше почти до тавана. Надяваше се да открие още съюзници, които да причисли към малкия си, ала смъртоносен отряд, но щом се изкачи догоре, се закова на място, а усмивката му се стопи.

От другата страна, насред труповете на гоблини и коболди, лежаха десет мъртви джуджета.

Пуент тупна на земята, претърколи се и скочи на крака, после тръгна между съсечените тела, мрачно клатейки глава. Мястото бе добре укрепено — в единия му край се издигаше висока стена, а в другия, точно където коридорът правеше остър завой наляво, имаше друга, по-ниска, но също толкова здрава преграда.

Отгоре й, току преди страничния проход, който тръгваше оттам, бе закрепено причудливо приспособление — смъртоносен катапулт, с късо, но здраво рамо, което вместо напред, запращаше снаряда настрани. Оръжието бе готово за стрелба, ала мунициите бяха свършили — очевидно джуджетата се бяха отбранявали докрай.

Миризмата на горящите снаряди тегнеше във въздуха, тук-там още тлееха малки огньове. Зад ъгъла, Пуент бе сигурен преди дори да надникне, лежаха още десетки вражески трупове.

— Умрели са като герои — рече той на останалите от малкия отряд, които също се бяха прехвърлили през преградата и сега се разхождаха между телата.

Нападението на противника беше мълниеносно и съвършено безшумно — група мрачни елфи се показаха иззад завоя, а в ръцете им проблясваха дълги мечове.

Ако Бидърду не беше нащрек (и ако междувременно не бе успял да открие последната използваема страница от книгата с магии), това щеше да бъде краят на бесовойнския отряд. За щастие, вълшебникът реагира светкавично и ярката светлина, която изригна от ръцете му, заслепи връхлитащите неприятели.

Те се поколебаха само за миг, но и той бе достатъчен, за да могат Изкормвачите да заемат бойна позиция. Обратът беше пълен — елементът на изненада вече го нямаше и петимата мрачни войни изведнъж се оказаха изправени срещу седем джуджета… седем необуздани бесовойни, които, за беда, стояха до труповете на свои другари.

Посипаха се юмруци и ритници, разнесоха се свирепи викове и скърцане на доспехи. Изкормвачите се биеха с невиждана ярост, без да обръщат внимание на ударите, които получаваха; биеха се, за да накарат своя главатар да се гордее с тях. Хвърлиха се към двама от нашествениците, а едно от джуджетата успя да се откъсне и се втурна към ъгъла с гръмовен рев на уста.

Също толкова настървен, Пуент спря меча на своя противник с металната си ръкавица, като в същото време му нанесе страховит удар в лицето, преди той да успее да вдигне другото си острие, за да се предпази.

Главата на елфа буквално експлодира под тежестта на ошипената ръкавица и юмрукът на Тибълдорф потъна дълбоко в черепа му.

Бесовойнът го удари още няколко пъти, преди да запрати прекършеното тяло на пода, където вече лежаха труповете на останалите четирима нашественици. Когато вдигна поглед към облените с вража кръв Изкормвачи, той не пропусна да забележи, че един от тях лицева. Застанал встрани от битката, Бидърду потръпваше от необуздани конвулсии, а устните му трепереха. Пуент тъкмо се канеше да го попита какво става, когато от страничния коридор долетя писък, който смрази дори неговата кръв.

Разтреперан, той се хвърли натам и надникна зад ъгъла.

Както очакваше, подът на коридора беше осеян с вражески трупове, дори повече, отколкото предполагаше; много от снарядите още тлееха.

В този миг в другия край на тунела изникна тъмен силует на мрачен елф, най-едрият, когото Пуент беше виждал някога. В десницата си гигантът носеше огромен тризъбец, на който бе нанизан изчезналият бесовойн. Още един елф идваше зад Повелителя на меча, ала джуджето не му обърна внимание, не би забелязал, дори ако насреща му се изпречеше цял отряд от Мрачни.

От устните му се откъсна страховит рев, ала нападение не последва. Този път, както никога досега, разумът надделя над яростта и Пуент отскочи назад.

— Какво има, най-необуздани главатарю? — провикнаха се трима от бойците му в един глас.

Вместо отговор, Тибълдорф скочи в кошницата на катапулта и с помощта на металната си ръкавица сряза въжето, което задържаше рамото.

Утегентал Армго тъкмо беше успял да се отърве от трупа на последната си жертва, когато катапултът се задейства, изпращайки живия снаряд право към него. Очите на елфа се разшириха от уплаха и той изкрещя. Пуент също не можа да сдържи вика си. На Повелителя на меча изведнъж му се прииска да не бе изхвърлял тялото на убитото джудже, за да го използва като щит. Воден от инстинкт за самосъхранение, той сграбчи другаря си за яката и го вдигна пред себе си.

Шипът на островърхия шлем, както и половината от главата на бесовойна, потънаха в тялото на злощастния елф и излязоха от другата страна, одрасквайки смаяния Утегентал.

Повелителят на меча побърза да се измъкне от кървавото меле, същото стори и Пуент. Ръмжейки гърлено, двамата се изправиха един срещу друг, с разкривени от ярост лица. Бесовойнът успя да нанесе няколко удара, на които Утегентал, опитен и невероятно силен, ожесточено отвърна.

Дръжката на тризъбеца се стовари върху лицето на Пуент и погледът му се замъгли. Неволно отстъпи назад и миг по-късно с ужас разбра, че току-що сам е осигурил на могъщия си противник достатъчно място, за да го прониже.

Преди обаче елфът да успее да вдигне оръжието си, отгоре му връхлетя огромен сребрист вълк и го повали на земята.

Тибълдорф тръсна глава, за да прочисти мислите си и спря тревожен поглед върху чудовището. Изведнъж до ушите му достигнаха въодушевените крясъци на Изкормвачите и когато се обърна назад, той ги видя възторжено да сочат грамадното животно.

— Бидърду! — промърмори джуджето, досещайки се най-сетне откъде се бе появил страховитият звяр и защо ходи на задните си крака.

Утегентал отхвърли тежкото тяло на върколака от себе си и се надигна. Преди обаче да се изправи напълно, Пуент се озова отгоре му, последван миг по-късно и от останалите бесовойни.

Повелителят на меча изрева свирепо и изведнъж придоби великанска мощ. Тръсна ръце и джуджетата, които висяха по тялото му, се разлетяха на всички страни, сякаш бяха дребни гризачи, които му досаждаха.

Пуент го блъсна в гърдите толкова силно, че ударът можеше да повали дори бик.

Утегентал изръмжа и го зашлеви така, че бесовойнът полетя във въздуха и тупна на няколко метра от него.

— Бива си те! — трябваше да признае разтрепераното джудже, докато мъчително се изправяше на едно коляно.

Огромният елф се запъти към него. За първи път в дългия си, изпълнен с битки и кръвопролития живот (с изключение може би на онзи случай, когато по погрешка бе нападнал Дризт), бесовойнът разбра, че е срещнал противник, който не му е по силите — противник, който не е по силите на целия му отряд! — и видя смъртта да протяга костелива ръка към него. Бойците му лежаха ранени и никой не можеше да спре приближаващия исполин.

Вместо да се опита да стане, Пуент изкрещя и се хвърли напред. Изправи се едва в последната секунда и замахна, влагайки цялата си останала сила в този удар.

Утегентал пресрещна юмрука му и го сграбчи с желязната си длан, принуждавайки джуджето да се закове на място. В същото време стисна лицето му в другата си ръка и бавно започна да превива тялото му назад.

През разперените пръсти, които се впиваха в лицето му, Пуент виждаше яростната гримаса на противника си. Някак си успя да събере сили и левият му пестник се стовари върху ръката на елфа.

Утегентал сякаш не усети нищо.

Пуент изскимтя.

Внезапно исполинът отметна глава назад.

Бесовойнът помисли, че се кани да нададе победоносен вик, ала такъв не последва. Вместо това, нещо в гърлото му заклокочи зловещо.

Почувствал как хватката на неприятеля му отслабва, Пуент побърза да се откопчи и направи крачка назад. Разбра какво става миг по-късно — впил зъби във врата му, сребристият вълк висеше на гърба на Утегентал, а под натиска на мощните му челюсти, прешлените на Мрачния се трошаха един по един.

Безмълвният двубой продължи още дълги секунди. Онези от Изкормвачите, които не бяха изгубили съзнание, гледаха занемели, слисани от силата на преобразения Бидърду и от издръжливостта на елфа, който още не бе рухнал.

Най-сетне всичко свърши — разнесе се шумен пукот, главата на Утегентал увисна безжизнено и той се строполи на Земята.

Пуент кимна към огромния вълк, който все още не изпускаше тялото на противника си:

— Трябва да го накарам да ми покаже как го направи! — отбеляза той със страхопочитание.

Бидърду, сключил челюсти около гърлото на мъртвия елф, дори не го чу.

Глава 27 Най-дългата нощ

Белвар чу екота, едва доловимо трептене, заключено толкова дълбоко в сърцето на камъните, че никой обитател на Повърхността не би го усетил. Ала не и гномовете — в непрогледния мрак на земните недра те често общуваха помежду си, използвайки вибрациите на скалите. Това обаче не бе гръмовният тътен, който бе достигнал до ушите им преди няколко часа и в който те безпогрешно бяха разпознали грохота на безброй рухнали тунели. Не, сега ехтежите бяха по-слаби, ала постоянни, и опитните гномове веднага се досетиха какво означава този необичаен ритъм. Някъде съвсем наблизо кипеше люта битка, Белвар и военачалниците, които предвождаха свиърфнебълската армия, час по час се вслушваха в трептенето на скалите, за да решат накъде да поемат. От време на време някой от войните се спираше за миг и леко почукваше по камъните, опитвайки се да прецени плътността им. Да се разгадае ехото съвсем не беше лесно, тъй като плътността на скалите никога не бе еднаква и вибрациите, които гномовете долавяха, често пъти достигаха до тях променени почти до неузнаваемост. Ето как, макар да бяха без съмнение най-изкусните познавачи на ехото в целите Царства, свиърфнеблите на няколко пъти се отправяха в грешна посока.

Непоколебими и търпеливи обаче, те твърдо бяха решили да не се отказват и най-сетне, след дълго и досадно кръстосване на плетеницата от коридори, един от жреците, гном на име Сънтанавик, изтича при Белвар и Фърбъл и уверено заяви, че се намират толкова близо до източника на шума, колкото изобщо бе възможно в тези проходи.

Двамата го последваха до мястото, за което говореше, и на свой ред долепиха ухо до скалата. Да, звукът наистина бе съвсем отчетлив и доста силен (поне според свиърфнебълските представи).

И еднообразен, учудено отбеляза Белвар. Това не бе тътенът на ожесточена битка, не беше непрестанно менящият се екот, който долавяха доскоро или поне не беше само той.

Сънтанавик бе повече от сигурен, че са открили точното място — макар и позаглушен от непознатия звук, шумът от битката все още се чуваше достатъчно ясно, за да не остави и капка съмнение у тях.

Надзирателят вдигна очи към Фърбъл, който кимна безмълвно, после докосна стената и отстъпи назад, давайки възможност на Сънтанавик и останалите жреци да се доближат.

Без да чакат подкана, те подеха заклинание, като от време на време някой от тях хвърляше шепа мокра пръст срещу скалата.

Постепенно ниският, дрезгав напев премина в кресчендо. Сънтанавик се втурна към стената, протегнал допрените си една о друга длани. С екзалтиран вик, той заби пръсти в камъка и го раздели на две, сякаш отмяташе лека завеса, после отскочи назад; останалите жреци също се отдръпнаха.

Екотът изведнъж отстъпи място на страховит грохот, безброй ситни капчици ги обляха от глава до пети и пред очите им изникна плътната стена на мощен водопад.

— Повърхността! — ахна Фърбъл, останал без дъх от изумление.

И наистина, това бе Повърхността, ала внушителната водна стена, изпречила се пред тях, нямаше нищо общо с разказите, които свиърфнеблите бяха чували за тези далечни и непознати земи. В този първи миг на изненада, мнозина се поколебаха дали да не се върнат обратно, ала надзирателят, който бе слушал разказите на Дризт за новия му дом, се досети, че това е само едно от многобройните му лица.

Белвар размота въжето, което носеше със себе си и тъй като не можеше да го стори сам, даде знак на Фърбъл да го завърже около кръста му. Съветникът побърза да изпълни молбата му, после здраво стисна свободния край на въжето.

Храбрият надзирател се поколеба само за частица от секундата, после прекрачи през дупката в скалата и пелената от миниатюрни пръски. От другата страна, току пред плътната стена на водопада, имаше малка тераска и там Белвар за първи път съзря звездите.

Стотици, хиляди звезди!

За миг сърцето му сякаш спря, обзеха го страхопочитание и боязън. Това беше Повърхността, най-голямата от всички пещери, огромна й необятна, а сводът, който се скланяше над нея, не можеше да бъде достигнат дори от най-грамадния великан.

Много скоро благоговейното му възхищение бе прогонено от грозния шум на битката. Не бе навлязъл в Стражев дол, ала бе достатъчно близо, за да види светлините от сражението, отблясъците на факлите и сиянието на магиите; звън на оръжие огласяше нощта и се смесваше с виковете на умиращите.

Водени от Белвар, тристате свиърфнебълски войни излязоха от пещерата и поеха на изток. Движеха се бързо и безшумно, а с помощта на земния дух, когото жреците бяха призовали, намираха път дори там, където такъв нямаше. Само след няколко минути бойното поле се простря пред очите им — конници, облечени в блестящи доспехи и мрачни елфи, възседнали лепливоноги гущери, скверни гоблини и коболди и огромни мъже, двойно по-високи от най-едрия гном.

Сега вече Белвар усети колебание — да продължи напред означаваше да поведе тристате си другари в битка, където се сражаваха хиляди, а той дори не знаеше коя от двете страни има надмощие.

— Затова дойдохме — прошепна Фърбъл в ухото му.

Белвар спря изпитателен поглед върху приятеля си, донякъде учуден от тази необичайна проява на храброст.

— Заради Блингденстоун — добави съветникът.

Белвар се хвърли напред.

Дризт не смееше да диша, те всички стояха като вкаменени, дори Гуенивар сподави ръмженето, което напираше в гърдите й.

Притиснати един до друг, петимата приятели се спотайваха на една тясна тераса и наблюдаваха редиците на Мрачните войни, които преминаваха по просторния коридор пред тях… редици, които сякаш нямаха край.

Колко ли бяха, запита се Дризт. Две хиляди? Пет хиляди? Нямаше как да разбере — бяха твърде много, а и той не можеше просто да надникне в тунела и да започне да ги брои. Едно обаче беше ясно — основната част от вражеската армия се бе обединила и сега отиваше нанякъде, водена от обща цел. Това можеше да означава едно-единствено нещо — пътят им беше разчистен, поне онзи, който отвеждаше до долната порта на Митрил Хол. При мисълта за портата и многобройните изкусни капани, заложени край нея, скиталецът се обнадежди. Дори тази внушителна войска щеше да срещне огромни трудности, когато се опиташе да проникне в Залите — стотици трупове, както елфически, така и джуджешки, щяха да осеят тунелите край долната порта, преди тя да бъде превзета.

Много предпазливо той се осмели да завърти глава, за да погледне към Гуенивар, която се бе долепила до него, и Бруенор, притиснат (при това доста неудобно) между пантерата и стената. Стана му смешно при вида на смръщеното джудже — ако не побързаше да се отмести щом нашествениците отминеха, приятелят му най-вероятно щеше да изхвърли и него, и Гуенивар от терасата.

Усмивката му обаче се стопи още преди да се бе появила на устните му — разяждаха го съмнения. Правилно ли бе постъпил като взе Бруенор със себе си, за кой ли път се зачуди той. Ако бяха тръгнали с джуджетата, които срещнаха преди няколко часа, сега отдавна щяха да са при вратата в долните тунели. Кралят щеше да е при своите поданици, а въодушевяващото му присъствие със сигурност значително щеше да повдигне духа им. Нямаше джудже, което да не запее по-силно и да не се хвърли в бой още по-самоотвержено, когато знае, че крал Бруенор Бойния чук е наблизо и размахва страховитата си секира.

Дризт бе убедил приятеля си да дойде с него и сега се питаше дали не бе постъпил егоистично. Дали изобщо щяха да открият водачите на врага? Върховните жрици най-вероятно бяха скрити на сигурно място, откъдето можеха да насочват войниците си така безстрастно, сякаш не ставаше въпрос за живи същества, а за пионки върху шахматна дъска.

Жената, която оглавяваше похода, била тя матрона — майка или някоя друга могъща жрица, нямаше да се изложи на никаква опасност — в това Дризт, който прекрасно познаваше обичаите на своя народ, бе повече от сигурен.

Изведнъж, както си стоеше приклекнал на тясната тераса, той се почувства като пълен глупак. Бяха тръгнали по следите на водачите, така бе казал на Бруенор, ала това можеше да се окаже прекалено трудно, дори невъзможно. А сега, след като видя огромната армия, която маршируваше към Митрил Хол, Дризт осъзна извън всяко съмнение, че те петимата никога нямаше да успеят да се върнат в Залите навреме, за да се включат в отбраната на портата.

Скиталецът сведе глава и си пое дълбоко дъх — трябваше да се успокои, не биваше да забравя, че това наистина бе единствената им възможност да победят и че портата в долните тунели рано или късно ще рухне под напора на нашествениците, независимо дали Бруенор е сред защитниците или не. И все пак, дали задачата, с която се бе нагърбил не бе непосилна? С всички тези мрачни елфи наоколо и необятната плетеница от коридори как можеха да се надяват, че изобщо ще открият водачите на вражеската армия?

Онова, което Дризт не знаеше, бе, че още някой беше тръгнал на лов из тунелите.

— Нямаме никакви вести от Бреган Д’аерте.

Седнала върху светлосиния си диск, матрона Баенре трескаво обмисляше чутото. Куентел се накани да повтори, ала заплашителният поглед на майка й бе достатъчно красноречив и тя предпочете да замълчи.

Думите й обаче останаха да кънтят в съзнанието на старата матрона — „никакви вести от Бреган Д’аерте“.

Джарлаксъл се спотайва, осъзна Баенре. При цялото си перчене, наемникът беше изключително предпазлив и винаги се стараеше да избягва всяка ситуация, която би изложила старателно подбраните му мъже на опасност. Той съвсем не изгаряше от желание да вземе участие в похода срещу Митрил Хол — всъщност бе дошъл единствено, защото не му бяха оставили друг избор.

Също както Триел, собствената дъщеря и най-доверена съветница на старата Баенре, Джарлаксъл се бе надявал начинанието им да се увенчае с бърз успех, за да могат да се върнат обратно в Мензоберанзан, където толкова много неотложни въпроси все още чакаха своето разрешение. Разбира се, липсата на новини от Бреган Д’аерте може и да беше най-обикновено съвпадение, ала старата Баенре усещаше, че не е така. Джарлаксъл се спотайваше, а при сведенията, които неговите съгледвачи му носеха час по час, това можеше да означава едно-единствено нещо — и той, също както матроната, усещаше, че моментът е пропуснат и че Митрил Хол няма да падне толкова лесно.

Съсухрената матрона — майка прие тази новина спокойно, убедена, че наемникът ще се завърне в мига, в който везните отново се наклонят в тяхна полза. А дотогава тя отдавна щеше да е измислила подобаващо наказание — наказание, което щеше да му припомни колко страшен може да бъде гневът й, без обаче да я лиши от ценното му съюзничество.

В този момент въздухът в малката пещера, която старата Баенре бе превърнала в импровизирана тронна зала, потрепери, внезапно натежал от енергията на нечие заклинание. Всички присъстващи неспокойно се огледаха и не можаха да сдържат облекчените си въздишки, когато Метил се появи между тях, изникнал сякаш от нищото.

Както винаги, изражението му беше напълно безстрастно, все същият безучастен, ала проницателен поглед, така типичен за представителите на неговата раса. За матрона Баенре тази непроницаемост беше най-дразнещото в отношенията й с илитидите — те никога, нито за миг, не издаваха какви са истинските им намерения.

— Утегентал Армго е мъртъв — долетя телепатичното съобщение на Метил и старата матрона, уверена, че само тя го е чула, се видя принудена също да надене безизразна маска — останалите, и най-вече Зеерит и Ауро’пол, които напоследък бяха започнали да стават все по-неспокойни, нямаше нужда да научават изключително лошата новина.

— Военните действия се развиват добре — продължи илитидът, този път така, че всички в стаята го чуха и лицата им светнаха. — Пътят до долната порта е разчистен и сега войните се събират там и се подготвят за нападение.

Всички закимаха доволно — матрона Баенре нямаше нужда от псионистките умения на Метил, за да прочете мислите, които се въртяха в главите им. Илитидът полагаше големи усилия да повдигне духа им — един от най-несигурните фактори, когато ставаше дума за елфи на мрака. При все това, също както новината (или по-скоро липсата на такава) на Куентел, така и първото съобщение на Метил остави горчив вкус в устата й. Утегентал Армго — мъртъв! Какво ли щяха да сторят войните на втория дом (а те съставляваха една наистина съществена част от армията), когато научеха, че предводителят им е мъртъв?

Ами Джарлаксъл? Ако бе разбрал, че свирепият патрон е мъртъв, странното му мълчание изведнъж намираше своето обяснение — нищо чудно да се боеше, че бойците на втория дом ще напуснат редиците на завоевателната армия, което би било пагубно за войната.

— Джарлаксъл още не знае — увери я Метил, очевидно разчитайки мислите й. — Нито пък войниците на Барисон дел’Армго.

Въпреки притесненията, матроната успя да запази доволното си изражение, преструвайки се на въодушевена от новината за напредването на армията. Не можеше обаче да си затвори очите за тумора, който заплашваше да разяде редиците на поданиците й и да подкопае бездруго не особено здравите съюзи, които бе създала. Тумор, който можеше да й отнеме всичко. Струваше й се, че отново се връща назад към времето на абсолютен хаос, когато властта й бе разклатена и Киорл неочаквано бе взела надмощие над нея.

Тогава бе успяла да овладее положението като повали дом Облодра — внушителна демонстрация на могъщество, от каквато имаше нужда и сега, нещо, което да накара останалите да занемеят от ужас и да прогони от главите им всякакви съмнения и мисли за дезертиране. Най-сигурната гаранция за преданост бе и си оставаше страхът. За миг старата Баенре се поколеба дали да не прибегне до нещо подобно и край портата на Митрил Хол, ала бързо разбра, че това е невъзможно — случилото се край Хищния процеп не можеше да бъде повторено. Лолт никога преди не бе идвала така славно и така изцяло в Материалната равнина и навярно нямаше да го стори никога повече (със сигурност не и толкова скоро след първия път!). В деня, когато дом Облодра рухна завинаги, Ивонел Баенре бе получила божествената сила на Лолт.

Това обаче нямаше да се повтори.

Мислите на старата матрона се насочиха в друга посока, към нещо не толкова неудобно и щекотливо.

— Кой го уби? — попита тя наум, знаейки, че Метил ще я „чуе“.

Илитидът нямаше отговора на този въпрос, ала веднага се досети какво се крие зад него — Баенре прекрасно знаеше по чии следи бе тръгнал Утегентал и срещу кого копнееше да се изправи в двубой на живот и смърт. Дали пък усилията му не се бяха увенчали с успех?

Ако бе така, може би Дризт До’Урден бе в тунелите извън джуджешката твърдина, а не зад барикадите и здравите й порти.

— Поемаш по опасен път — безмълвно я предупреди Метил, още преди да бе измислила какви магии да използва, за да открие изменника.

Старата Баенре отхвърли съвета му, без да се замисли. Тя бе първата матрона в Мензоберанзан, живата връзка на Лолт с Материалната равнина и притежаваше сили, които можеха да погубят, който и да е мрачен елф в града, бил той магьосник, повелител на меча и дори друга матрона — майка. Да, пътят, по който поемаше, наистина бе опасен… опасен за Дризт До’Урден.

Най-страховито опустошение сееха джуджетата — застанали в средата на отбранителните позиции, те пееха с пълно гърло и, безмилостно поваляха гоблини и орки с тежките си чукове и брадви; не се спираха дори пред огромните минотаври и безстрашно се хвърляха отгоре им така, че зверовете рухваха под тежестта им.

Ала в източния край на Стражев дол натискът на нашествениците бе прекалено голям. Възседнали яките си жребци, рицарите препускаха напред-назад и се притичваха на помощ навсякъде, където редиците на варварите бяха оредели след поредния вражески щурм. Благодарение на навременната им намеса, отбраната още се държеше; въпреки това войните на Берктгар бавно, но сигурно, бяха изтласквани назад.

Труповете на стотици коболди и гоблини покриваха земята в Стражев дол, на всеки убит защитник се падаха по двайсет от злите създания, ала това бяха загуби, които Мрачните преспокойно можеха да си позволят. Нещо повече, те ги бяха предвидили и сега, докато наблюдаваше битката отдалече заедно с останалите от Гущеровия отряд, Берг’иньон със задоволство отбеляза, че часът за последната сеч наближава. Биеха се отдавна и защитниците несъмнено бяха започнали да се уморяват.

Поредният вражески щурм ги накара да отстъпят още няколко крачки… назад към източните стени на Стражев дол, които вече бяха заплашително близо. Когато притиснеха неприятеля в ъгъла, Мрачните щяха да оставят магьосниците да нанесат съкрушителния удар, а войните на Берг’иньон най-сетне щяха да се хвърлят в атака.

И тогава земята на Стражев дол щеше да почервенее от кръвта на хората, които го бранеха.

Беснел разбираше, че губят; виждаше, че плащат прекалено висока цена за всеки сантиметър земя, който успееха да отвоюват от скверните създания. Постепенно започна да го обзема примирение пред лицето на гибелта, надвиснала над главите им. Единственото, което му вдъхваше някаква надежда, бе невероятният дух на неговите войни. Никога досега не ги бе виждал да се бият с подобна страст; малките отряди, на които се бяха разделили, непрестанно се хвърляха ту насам, ту натам, притичваха се на помощ навсякъде, където имаха нужда от тях и макар мъжете да бяха така задъхани, че почти не им оставаше глас, който да издигнат в бойна песен, а от устата на конете да капеше гъста пяна, те не спираха нито за миг.

Обзет от мрачно задоволство (и немалка тревога — не само за бойците си, но и за лейди Алустриел, която внезапно бе изчезнала), елфът се обърна към Берктгар и занемя. Огромният му меч, Банкенфуере, свистеше страховито и безпогрешно покосяваше всеки неприятел, имал злощастието да се озове твърде близо до исполина. Алена кръв (голяма част от нея — неговата собствена) го покриваше от глава до пети, ала дори да изпитваше болка, вождът с нищо не го показваше. Неуморен и безпощаден, той се биеше с името на Темпос на уста, а край него враговете гинеха с десетки.

Колко жалко, помисли си Беснел — ако Мрачните победяха и завземеха Митрил Хол, подвизите на Берктгар Храбри щяха да останат невъзпети!

Мощен взрив от светлина нейде наблизо го извади от мислите му и го накара да обърне поглед на другата страна. Недалече от него стоеше Регуелд, а в краката му тлееха дузина обгорени гоблинови трупа. Магьосникът и необичайното животно, което той яздеше, също бяха обгърнати от високи зелени и червени пламъци, ала те очевидно не можеха да им навредят и всъщност бяха най-страшното им оръжие, сякаш яростта на Регуелд бе добила външен израз в тях. С един-единствен скок „жребецът“ се озова пред двама огромни минотаври, дълги огнени езици се протегнаха към тях и ги обвиха в изпепеляваща прегръдка. Регуелд накара вярното животно да подскочи право нагоре така, че да се изравни с лицата на гнусните чудовища, после извади магическата си пръчка и изпрати мощна вълна от вълшебна енергия срещу тях.

Миг по-късно от минотаврите бе останала само една голяма, димяща купчина, а Регуелд вече бе пришпорил Скокльо към следващата си жертва.

— За спасението на всички добри раси! — провикна се Беснел и вдигна меча си.

Войните от малкия му отряд веднага се строиха около него и с гръмовен тътен препуснаха право към голяма група коболди. Разпръснаха ги само за миг и продължиха напред, към гъстите редици на по-едрите чудовища, които идваха след тях. Без да слизат от седлата, Сребърните рицари размахаха блестящите си оръжия и започнаха да посичат враг след враг.

Беснел бе щастлив. По тялото му се разля вълна на тихо задоволство, завладя го чувство за изпълнен дълг. С цялото си сърце вярваше в Града на сребърната луна и неговите идеали и наистина бе готов да умре за спасението на всички добри раси.

Усмивката му не угасна, дори когато едно гоблиново копие намери пролука в ризницата му, мина между ребрата и прободе дробовете му. Той се олюля на седлото, но някак си успя да отклони вражеското острие.

— За спасението на всички добри раси! — с мъка рече елфът, а лицето му се изкриви от болка, когато се опита да отбие връхлитащия меч на противника.

Обзе го немощ, сковаващ студ го стисна в смъртоносната си прегръдка и той дори не усети как оръжието падна от ръката му и тупна на земята.

При следващия удар на гоблина изкованият от Мрачни майстори меч проби доспехите му и потъна дълбоко в бедрото му.

При вида на шурналата кръв гнусното създание нададе тържествуващ вик, ала миг по-късно рухна, докосено от Банкенфуере.

Без дори да погледне посеченото чудовище, Берктгар улови свличащия се от седлото Беснел със свободната си ръка. Чувстваше се странно откъснат от заобикалящата го битка, сякаш той и доблестният елф бяха съвсем сами, някъде много, много далече. А всъщност, едва на няколко крачки от тях Сребърните рицари продължаваха да удържат вражеския щурм и прииждащите чудовища.

Беснел вдигна внезапно помътнелите си кехлибарени очи към варварина и се опита да каже нещо:

— За спасението на всички добри раси! — едва-едва прошепна той, ала по милостта на Темпос или на онзи от боговете, чийто взор следеше битката в Стра-жев дол, Берктгар чу всяка негова дума.

Той нежно го положи на земята и кимна безмълвно.

После се изправи и, обзет от сляпа ярост, се хвърли в битката, посичайки десетки от скверните чудовища с всеки замах на огромния си меч.

Регуелд Харпъл никога досега не бе изпитвал подобно вълнение. Обгърнат от пламъци, които изпепеляваха всеки враг, изпречил се на пътя му, без ни най-малко да навредят на него самия, той се грижеше да попълва празнините в южните редици на защитниците. Магиите му бързо се изчерпваха, ала той изобщо не се тревожеше, уверен, че непременно ще открие начин да бъде полезен, да унищожи колкото се може повече от скверните създания, дошли, за да превземат Митрил Хол.

Група минотаври се приближиха към него, насочили дългите си копия напред така, че да се опазят от огнените езици.

По устните на Регуелд плъзна доволна усмивка и като пришпори причудливия си „жребец“, го накара да скочи високо над главите на чудовищата, там, където дори копията им не можеха да го достигнат.

Пламъците протегнаха изгарящи ръце към минотаврите и Регуелд нададе тържествуващ вик, после обаче внезапно млъкна, поразен от мощна мълния.

Миг по-късно двамата със Скокльо вече се премятаха във въздуха и бързо пропадаха все по-ниско и по-ниско, макар и в различни посоки.

Втората мълния долетя от другаде, последва я и трета, разклонена така, че да застигне и двете си жертви.

След още няколко удара Регуелд и конят му се строполиха на земята и останаха да лежат там съвършено неподвижно.

Мрачните магьосници се бяха включили в битката.

Нашествениците изреваха гръмогласно и така устремно се хвърлиха в атака, че дори Берктгар, освирепял от ярост заради смъртта на Беснел, не успя да спре отстъплението на мъжете си. Ездачите от Гущеровия отряд също се включиха в сражението и с дългите си пики постепенно започнаха да изтласкват защитниците все по-назад и по-назад.

Берг’иньон беше сред първите, които видяха поредния обрат в хода на сражението. След като нареди на един от войните си да се покатери до върха на близката каменна колона, за да види какво се случва на бойното поле, той се обърна към останалите от отряда и посочи северния край на долината.

— Идете там — безмълвно заповяда той на неколцина от бойците. — Минете зад редиците на врага и се изкачете нависоко, та да ги залеете със смъртоносен порой, когато ги притиснем до стената.

Всички закимаха одобрително, ала внезапният вик на мрачния елф, долетял откъм върха на каменната колона, бързо изтри усмивките от злите им лица.

Обикновената на пръв поглед скала неочаквано бе оживяла, превръщайки се в огромен земен дух. Берг’иньон и другарите му безпомощно гледаха как чудовището плясва с ръце, смазвайки до смърт злощастния елф и гущера му.

В този миг от запад, някъде иззад редиците им се разнесе оглушителен шум, насред който ясно проехтя думата „биврип“ — заклинанието, с което Белвар Дисенгалп отключваше вълшебството, скрито в магическите му „ръце“.

Доста време мина преди Берктгар и останалите войни около него да разберат, че откъм запад идват подкрепления. Най-сетне мълвата за неочакваната помощ стигна и й източния край на долината, вдъхвайки нова надежда на защитниците и всявайки ужас в сърцата на нашествениците. Гоблините и мрачните елфи, които се биеха там, неспокойно започнаха да се оглеждат назад, чудейки се дали не е настъпил сетният им час.

Сега Берктгар, който бе оглавил оцелелите хора и елфи (две трети от неговите варвари, по-малко от стотина от Сребърните рицари, двадесетина от Дългите ездачи и само двама от войните на Несме), най-сетне успя да оправи редиците им. Да, бяха понесли жестоки загуби, ала бойният им дух отново се бе завърнал и те не само спряха отстъплението, но дори съумяха да се приближат малко до джуджешката армия, която се биеше в средата на Стражев дол.

Много скоро и последното подобие на ред изчезна от бойното поле. Навсякъде кипяха ожесточени схватки — в западната част на долината свиърфнебълските жреци се бореха с Мрачните, докато Белвар и останалите гномове се нахвърлиха върху войниците. Извечната битка между елфи на мрака и свиърфнебли — врагове, между които още от древността властваше непримирима ненавист — се разгоря отново… този път, както никога досега, под открито небе. Нещо подобно се случваше и на изток, където джуджета и гоблини се избиваха с не по-малка ненавист.

Битката продължи цяла нощ, една дълга и жестока нощ на болка и смърт. Берг’иньон и елитните му войни се държаха встрани от сраженията, използвайки чудовищата, които бяха довели със себе си, за да изтощят врага, без те самите да се излагат на ненужна опасност. Дори и след неочакваното пристигане на малобройния, но силен свиърфнебълски отряд, нашествениците бързо си възвърнаха изгубеното за известно време надмощие.

— Победата ще бъде наша! — заяви младият Баенре на войните, които се бяха събрали около него. — И тогава няма да има кой да защитава западните порти на Митрил Хол!

Глава 28 Откровение

Куентел Баенре стоеше срещу малка ниша в импровизираната тронна зала и се взираше във вътрешността на гадателския съд. Неволно присви очи, когато спокойната повърхност на водата изведнъж грейна, сякаш някой бе запалил огън в самото й сърце. Не много далече оттам, на изток от Четвъртия връх се съмваше.

Куентел прехапа устни, за да не нададе отчаян вик.

В другия край на залата майка й също бе погълната от магическите си занимания. С помощта на няколко заклинания тя създаде малко или повече вярна карта на местността, после подхвърли едно перце над нея и лекичко духна отгоре му, прошепвайки името на изменника.

След това духна отново и по лицето й се разля тържествуваща усмивка — перцето бавно докосна пергамента с картата, а връхчето му съвсем ясно сочеше група тунели недалече оттам.

Предположението й се бе оправдало — Дризт До’Урден наистина кръстосваше коридорите извън Митрил Хол.

— Да тръгваме — гласът й прозвуча неочаквано силно в смълчаната зала и стресна всички.

Куентел нервно погледна през рамо, уплашена да не би по някакъв начин майка й да е успяла да надзърне в гадателския съд. Бързо се успокои, когато видя, че това е невъзможно — недалече от нея, изцяло скривайки я от погледите на останалите, стоеше Бладен’Кърст и с обичайното си свирепо изражение се взираше някъде встрани от сестра си.

— Къде отиваме? — попита Зеерит — повече от очевидно бе, че се надява матрона Баенре да е открила някакъв изход от задънената улица, в която бяха попаднали.

Свъсеното изражение на Зеерит и съмнението в гласа й накараха старата Баенре да се замисли сериозно. Не беше сигурна какво точно очакват да чуят двете матрони (Ауро’пол бе не по-малко намръщена и скептично настроена) — дали, че пътят към Митрил Хол е чист, или че нападението се отменя. Матрона Баенре ги гледаше изпитателно — две от Най-високопоставените участнички в похода — и не знаеше дали предпочитат победа или отстъпление.

Да, съюзът й наистина се крепеше на съвсем тънка нишка, болезнено ясно осъзна тя и изведнъж усети, че я обзема гняв. Гореше от желание да им каже да се махат, дори още по-добре — да нареди да ги екзекутират, тук и сега. Знаеше обаче, че не може да го стори. Една такава постъпка би имала пагубен ефект върху бойния дух на армията, освен това държеше двете матрони (или поне едната от тях) да станат свидетелки на триумфа й, да видят как Дризт До’Урден бива принасян в жертва на Лолт.

— Ти ще слезеш при долната порта — остро нареди Баенре на Зеерит, — ще поемеш контрола над войската там и ще подсилиш нападението. А ти — обърна се после към Ауро’пол, — ти ще дойдеш с мен.

Двете матрони — майки на всяка цена трябваше да бъдат разделени, иначе рано или късно Баенре щеше да си има сериозни неприятности с тях.

Ауро’пол не посмя да зададе въпроса, който очевидно напираше на устните й, ала на старата матрона не й бе никак трудно да го отгатне по мрачното й изражение.

— Трябва да свършим нещо във външните тунели — благоволи да „обясни“ тя.

— При Берг’иньон много скоро ще се съмне — безмълвно рече Куентел на сестра си, при което Бладен’Кърст, вечно гневна, а сега направо кипяща от ярост, се извърна от нея и от гадателския съд с неговите неканени образи и се вгледа в старата матрона.

Преди да успее да каже каквото и да било, до съзнанието й долетя телепатично съобщение:

— Не подлагайте на съмнение плановете на майка си — обърна се Метил към двете сестри. — Ауро’пол и Зеерит вече обмислят дали да не дезертират.

На Бладен’Кърст й трябваха само няколко секунди, за да осъзнае какво би могло да й се случи, ако се осмели да протестира и реши да запази възраженията за себе си.

И така, малкият отряд се раздели на две — придружавана от група елитни бойци, Зеерит пое на изток към Митрил Хол, а старата матрона поведе Куентел, Бладен’Кърст, Метил, Ауро’пол и шест опитни жени — войни, както и окования Гандалуг, на юг… там, където, според омагьосаното перце се намираше Дризт До’Урден.

В една друга Равнина, насред тинята, гъстата сива мъгла и непоносимата смрад на Бездната, Ерту внимателно следеше как се развива войната за Митрил Хол.

Гигантският танари съвсем не беше доволен от онова, което виждаше в омагьосаното от Лолт гъбено пънче. Матрона Баенре се бе впуснала по следите на Дризт До’Урден, а когато го откриеше (това, убеден бе Ерту, беше само въпрос на време), нищо не можеше да й попречи да свърши с него веднъж завинаги.

Порой необуздани проклятия изригнаха от кучешката паст на демона, всички до едно насочени срещу Лолт, която му бе обещала свобода… свобода, която единствено скиталецът можеше да му върне.

Гневът на Ерту прерасна в свирепа ярост миг по-късно, когато матрона Баенре отвори портал между Материалната равнина и Бездната и повика на помощ един могъщ глабрезу. Сам той неимоверно подъл и зъл, и поради това изпълнен с грозни подозрения и към другите, демонът веднага реши, че Мрачната матрона има за цел единствено да го измъчва, да вземе един от събратята му по раса и с негова помощ да сложи край на надеждата му скоро да се завърне в Материалната равнина. Такива бяха всички обитатели на Бездната, такава бе и Лолт — нямаха доверие никому, също както никой, освен най-безмозъчният глупак, нямаше доверие в тях. Освен това те всички до един бяха неимоверно себични, никой и нищо, освен тях самите нямаше значение. В очите на Ерту всичко в света се въртеше около него; всяка чужда постъпка, жест, мисъл, бяха насочени срещу него и затова сега той нито за миг не се усъмни, че действията на матрона Баенре съвсем не са случайни — това бе нож в гърба, забит от ръката на невярната Лолт.

Трябваше му само миг, за да се озове до междупространствения портал. Ала дори да не бе заточен в пределите на Бездната, той пак не би успял да прекрачи в Материалната равнина — матрона Баенре бе прибегнала до заклинание, което пропускаше един-единствен вид танари. Само че и Ерту не бе глупав и когато чудовището се показа от кълбящата се сива мъгла, той вече го очакваше.

Призованият от Баенре демон се хвърли с главата напред към пламтящия портал, ала в този миг изплющя камшик и се уви около рамото му. Не по-малко могъщ от нападателя си, звярът рязко се извърна, но спря, когато видя, че балорът не се кани да го нападне.

— Това е измама! — изрева Ерту.

Размахвайки нетърпеливо огромните си щипци, четириметровото чудовище се приведе към него.

— Аз трябваше да отида в Материалната равнина — продължи да негодува Ерту.

— Ти си прокуден — спокойно му напомни чудовището.

— Лолт обеща да сложи край на изгнанието ми! — изрева Ерту и другият звяр отстъпи крачка назад, сякаш очакваше, че може да последва нападение.

Ерту обаче бързо се опомни и добави много по-спокойно:

— Обеща ми, че ще се завърна там, водейки армия от демони със себе си.

Импровизираше, ала в главата му постепенно се оформяше план.

Призивът на Баенре долетя отново, по-силен от предишния път, и чудовището трябваше да впрегне цялата си воля, за да не скочи в портала.

— Тя ще ти даде една-единствена жертва — подметна Ерту, виждайки колебанието му.

— Една е по-добре от нищо — отвърна другият демон.

— Дори ако това ще ми попречи да нахлуя в Материалната равнина? — не се отказваше толкова лесно Ерту. — Само си представи колко смърт и разруха можем да посеем двамата сред слабите раси там, ако доведем със себе си цяла армия танари?

Призивът откъм портала отново долетя, ала този път на чудовището не му бе толкова трудно да го пренебрегне.

Ерту му даде знак да го почака за минута-две и потъна в сивата прегръдка на мъглата, за да донесе нещо, което бе получил неотдавна от един по-низш демон, спомен от Смутното време. Когато се върна, в ръцете си носеше метално ковчеже, в което имаше искрящ черен сапфир. В мига, в който го извади и го вдигна над главата си, междупространственият портал се стесни, а пламъците, които го обрамчваха, почти угаснаха. Ерту побърза да прибере камъка обратно в сандъчето и се обърна към другото чудовище:

— Извади го, когато настъпи моментът — заръча той. — Извади го, ако искаш да върлуваш из Материалната равнина начело на група свирепи танари.

После му подхвърли ковчежето, макар никой от двамата да не бе сигурен какво точно ще се случи, когато бъде отворено там. Само че Ерту нямаше какво повече да направи — наистина, можеше да попречи на този глабрезу да се притече на помощ на матрона Баенре, ала какво щеше да спечели от това? Могъщата матрона надали имаше нужда от помощници, за да се справи с Дризт До’Урден, един най-обикновен войн.

Призивът откъм портала долетя отново и този път демонът, към когото бе отправен, се подчини. Без да каже нищо повече, той прекрачи вратата между измеренията, за да се присъедини към хайката на матрона Баенре.

Разкъсван от безсилна ярост, Ерту гледаше как порталът бързо се затваря и изчезва… поредната изгубена връзка с Материалната равнина, поредната врата, затръшната пред жадната му паст. Сега поне бе сторил всичко по силите си, макар все още да не знаеше дали то ще бъде достатъчно. Толкова много бе заложено на карта, а той не можеше да прави нищо друго, освен да седи в трона си, да наблюдава и да чака.

И да се надява.

Бруенор се бе върнал назад в спомените си. В тишината на тунелите, където не срещаха ни враг, ни приятел, осмият крал на Митрил Хол крачеше безмълвно и мислеше. Навън навярно скоро щеше да съмне, щеше да настъпи поредният ясен, хладен ден. Ала дали това нямаше да е последният ден в историята на рода Боен чук?

Бруенор се вгледа в лицата на приятелите си, които бяха насядали около него и хапваха набързо, почивайки си за малко от дългите кръстосвания из безконечните тунели. Никой от тях не принадлежеше към неговата раса, нито един.

И въпреки това Бруенор Бойния чук нямаше по-скъпи приятели от тях четиримата — Дризт, Кати-Бри, Риджис и, да, дори Гуенивар. За първи път, откакто се помнеше, това му се видя някак странно.

Макар и да не стигаха до крайности, джуджетата обикновено предпочитаха да си нямат много вземане-даване с другите раси. Ето например, генерал Дагна — стига да му се удадеше възможност, той с удоволствие би изритал Дризт от Митрил Хол, а Таулма-рил би взел от Кати-Бри, за да го окачи в Залата на Думатоин. Той просто нямаше доверие на никой, който не принадлежеше към собствената му раса.

И все пак сега петимата бяха заедно… заедно в решаващата и навярно най-опасна битка за спасяването на Сребърните зали.

Мисълта за приятелите му сгря сърцето на старото джудже, но събуди и едно друго, много по-различно чувство.

Нямаше как да не си спомни за Уолфгар, варварина, който му бе като син и който след сватбата си с Кати-Бри щеше да стане принц на джуджешкото кралство. Бруенор никога не бе изпитвал по-жестока болка от агонията, която едва не го прекърши след трагичната гибел на младежа и, макар да му оставаха повече от сто години живот, в онези дни смъртта му се струваше не само близка, но и желана.

Това вече бе минало. Да, все още скърбеше за Уолфгар — мисълта за доблестния варварин винаги щеше да извиква сълзи в очите му — ала той беше крал, достойният предводител на горд и силен род. Мъката оставаше, ала отчаянието си бе отишло, отстъпвайки място на леден гняв. Мрачните елфи, същите, по чиято вина бе загинал Уолфгар, отново бяха тук. Поклонници на злата Лолт, те бяха дошли, за да убият Дризт и да завладеят Митрил Хол.

През тази нощ на безмилостна сеч, брадвата на Бруенор Неведнъж бе опитвала кръвта на скверните създания, ала това ни най-малко не бе уталожило яростта в гърдите му. Тъкмо напротив, тя бавно и неумолимо се разгаряше и сега бушуваше по-силно отвсякога. Дризт му бе обещал, че ще открият предводителя на армията на Мрачните, жрицата, която стоеше зад всичко това. Обещание, което старото джудже трябваше да види изпълнено:

Не беше говорил много по време на приготовленията за надвисналата война; мълчеше си и докато кръстосваха тунелите, водени от скиталеца и пантерата.

Сега, докато си отдъхваха за миг, Бруенор честичко улавяше приятелите си да му хвърлят напрегнати погледи — очевидно се тревожеха, че унинието отново го завладява и убива желанието му да се бори за кралството си. Нищо не би могло да бъде по-далече от истината! Незначителните схватки, в които бяха попадали досега, не означаваха нищо за старото джудже — дори да убиеше хиляда мрачни елфи, болката и гневът му нямаше, да се уталожат. Виж, ако можеше да се добере до жрицата, която стоеше зад всичко това, да я открие и да я убие със собствените си ръце…

Тогава армията на Мрачните щеше да бъде обезглавена, а Бруенор най-сетне щеше да намери покой.

Не, осмият крал на Митрил Хол не бе изпаднал в униние. Той просто изчакваше да настъпи неговият час, а огънят в гърдите му бавно, но неумолимо се разгаряше. Бруенор Бойния чук се подготвяше за мига, в който разплатата щеше да бъде най-сладка.

Групичката на Баенре, следвана от повикания от Бездната глабрезу, едва-що бе тръгнала към тунелите, където според заклинанието на старата матрона се намираше изменника, когато Метил безмълвно съобщи на господарката си, че Зеерит и Ауро’пол замислят как да се разправят с нея. Ако не успееше да проникне през долните порти на Митрил Хол, Зеерит възнамеряваше да даде заповед за отстъпление, а Ауро’пол, твърдеше илитидът, дори и в този момент се колебаела дали да не привлече армията на своя страна и да си тръгне, изоставяйки я на произвола на съдбата.

— Кроят ли планове да ме убият? — попита направо Баенре.

— Не — все така телепатично отвърна Метил. — Ала ако нещо се случи с теб, те начаса ще поемат към Мензоберанзан, доволни, че им се удава възможност да изградят нова йерархия в града.

Всъщност, старата матрона съвсем не беше учудена. Нямаше нужда да чете мисли, за да забележи тревогата и тихата ярост, изписани по лицата на Зеерит и Ауро’пол — през целия си дълъг живот се бе сблъсквала с омразата на околните, пък били те и нейни съюзници, като Мез’зарис Армго и дори собствените й дъщери. Това бе цената, която трябваше да плати всяка матрона, застанала начело на място като Мензоберанзан — град, раздиран от вечни междуособици и подвластен на хаоса и завистта.

Не, Ивонел Баенре не беше изненадана от мислите, които се въртяха в главата на Ауро’пол и все пак, когато се увери в тях извън всякакво съмнение, в гърдите й лумна страховита ярост. Та това не бе каква да е война, гневеше се тя. Такава бе волята на Лолт, а тя бе нейното оръжие. Това бе връхната точка на нейното могъщество, кулминацията на дадената й от Кралицата на паяците сила. Как се осмеляваха Зеерит и Ауро’пол да хранят подобни богохулни мисли?

Баенре хвърли свиреп поглед на Ауро’пол, която просто изсумтя и извърна очи — навярно най-глупавото нещо, което можеше да стори в този момент.

Старата матрона даде безмълвните си заповеди на Метил, който на свой ред ги съобщи на демона. Куентел и Бладен’Кърст свърнаха зад поредния завой и двете матрони тъкмо се канеха да го последват, когато чифт гигантски щипци се сключиха около кръста на Ауро’пол, издърпаха я от летящия диск и я вдигнаха във въздуха.

— Какво е това? — викна тя, мъчейки се да се отскубне от желязната хватка на чудовището.

— Искаш да ме видиш мъртва — без заобикалки отвърна матрона Баенре.

Усетили, че нещо не е наред, Куентел и Бладен’Кърст дотичаха обратно, изумени, че майка им се е осмелила да се надигне така открито срещу съюзницата си.

— Иска й се да бях мъртва — обясни им старата матрона. — Двете със Зеерит смятат, че за Мензоберанзан ще бъде по-добре, ако матрона Баенре я няма.

Ауро’пол хвърли зъл поглед на Метил (очевидно бе кой я е издал), същото сториха и двете дъщери на Баенре, които по време на този дълъг и опасен поход неведнъж бяха таили подобни мисли.

— Матрона Ауро’пол не подлага на съмнение властта ти — намеси се Куентел. — Тя ще види погубването на изменника и ще се убеди, че Лолт подкрепя делото ни.

Ауро’пол видимо се успокои при тези думи и, изключително самоуверена, дори в момент като този, дръзко срещна заплашителния поглед на старата матрона. Куентел беше права, каза си тя, Баенре наистина имаше нужда от нея, а и като я вземаше със себе си, правеше всеки заговор невъзможен. Ивонел Баенре бе невъобразимо жестока, ала освен това бе и прекалено пресметлива, за да застраши властта си, по какъвто и да е начин. Ето например, Гандалуг Бойния чук все още бе жив, макар че през всички тези столетия мъчителката му неведнъж бе изпитвала желание собственоръчно да изтръгне сърцето от гърдите му.

— Матрона Зеерит ще се зарадва, когато й съобщя, че Дризт До’Урден е мъртъв — рече Ауро’пол и почтително сведе очи, убедена, че тази проява на покорство ще й бъде повече от достатъчна.

— След като види главата на наемника, Зеерит няма да има нужда от друго доказателство за смъртта му — отвърна Баенре.

Ауро’пол я погледна слисано, недоумение се четеше и в очите на Куентел и Бладен’Кърст.

Без да им обърне никакво внимание, старата матрона даде телепатичната си заповед на Метил, който побърза да я съобщи на демона. Начаса, гигантските щипци започнаха да се стягат около кръста на Ауро’пол.

— Не можеш да го сториш! — изкрещя тя, борейки се за въздух при всяка дума. — Лолт ме подкрепя! Така вредиш на собствените си планове!

Куентел бе напълно съгласна с нея, ала мъдро предпочете да замълчи — чудовището все още имаше един свободен чифт щипци.

— Не можеш да ми причиниш това! — гневеше се Ауро’пол. — Зеерит ще… — думите й преминаха в протяжно, агонизиращо стенание.

— Дризт До’Урден те е убил, преди да го надвия — спокойно обясни Баенре. — Звучи съвсем убедително, а и така смъртта му ще ни се стори още по-сладка.

И тя кимна на демона, давайки му знак да приключва с всичко това.

Куентел извърна очи, когато огромните щипци се впиха в плътта и започнаха да трошат костите на злощастната матрона, но жестоката Бладен’Кърст се усмихна с явна наслада.

Ауро’пол се опита да каже още нещо, да отправи последно проклятие към старата Баенре, ала така и не успя — гръбнакът й се прекърши на две и силите я напуснаха. Чудовището разхлаби хватката и безжизненото тяло се свлече на земята.

Бладен’Кърст нададе ликуващ вик, възхитена от могъществото и железния контрол, които майка й за пореден път демонстрираше. Куентел обаче беше бясна. Баенре бе прекрачила една много опасна граница — беше убила друга матрона — повелителка и го бе сторила единствено заради собствената си облага, застрашавайки по този начин успеха на цялата война.

Напълно предана на Лолт, Куентел не можеше да понесе подобна глупост и в този миг мислите й по нищо не се различаваха от онези, които бяха подписали смъртната присъда на Ауро’пол.

Досещайки се, че Метил със сигурност знае какво се върти в главата й, тя го изгледа заплашително. Дали щеше да я издаде?

— Това не е по волята на Лолт! — телепатично отсече тя. — Кралицата на паяците вече не стои зад действията на майка ми.

За Метил, посланик на своя народ в Мензоберанзан, а не слуга на матрона Баенре, това означаваше много повече, отколкото Куентел подозираше и тя въздъхна с облекчение, когато разбра, че няма да бъде предадена.

Гуенивар присви уши назад; на Дризт също му се стори, че чува далечен писък. Вече няколко часа не бяха срещнали никого, бил той приятел или враг, и скиталецът вярваше, че в следващия отряд на Мрачни, който видят, найт вероятно ще открият и предводителката на похода.

Като даде знак на приятелите си да се движат колкото се може по-тихо, той пое натам, откъдето бе долетял звукът. В този момент Дризт отново се бе превърнал в ловеца, оцелял в безмилостните дебри на Подземния мрак повече от десет години. Когато поглеждаше назад към своите приятели обаче, скиталецът с мъка успяваше да скрие притеснението си — въпреки че се промъкваха възможно най-тихо, за неговия остър слух те вдигаха шум, почти колкото цяла, въоръжена до зъби армия. Това силно го тревожеше, тъй като прекрасно знаеше колко неуловимо тихи са събратята му. За миг се поколеба дали да не избърза напред заедно с Гуенивар и сам да продължи лова си.

Бързо се отказа от тази идея — това бяха неговите приятели, най-добрите съюзници, за които един боец би могъл да мечтае.

Свърнаха в поредния коридор и не след дълго се озоваха в просторна галерия. Стената насреща им не бе особено далече, ала наляво и надясно залата се разширяваше значително. Таванът също бе по-висок, отколкото в тунелите, но на няколко места от него висяха гигантски сталактити, които стигаха почти до пода, Гуенивар не бе направила и крачка навътре, когато отново присви уши и се закова на място. Дризт, който я следваше по петите, се спря до нея, обзет от същото тревожно чувство.

Врагът бе наблизо, съвсем наблизо. Изострен до краен предел, войнският му инстинкт недвусмислено нашепваше, че неприятелят вече е тук. Без да губи и миг, скиталецът даде знак на тримата си другари, после двамата с Гуенивар бавно и много предпазливо се запромъкваха покрай дясната стена.

Щом достигна входа на галерията, Кати-Бри застана на едно коляно и вдигна Таулмарил, готова за стрелба. С помощта на Котешкото око, което правеше и най-непрогледния тунел да изглежда облян в мека звездна светлина, тя бързо огледа помещението, взирайки се особено внимателно в надвисналите сталактити.

Миг по-късно Бруенор се озова до нея, появи се и Риджис, който веднага се насочи към малката ниша, която забеляза съвсем наблизо.

Изведнъж ярка зелена светлина заля залата и разпръсна тъмнината. Голяма дупка зейна в отсрещната стена и оттам, седнала върху летящия си диск, и следвана от дъщерите си, от Гандалуг и от илитида, влезе матрона Баенре.

Дризт я позна начаса и разбра, че този път врагът е твърде многочислен и твърде могъщ. За момент се поколеба дали да не се нахвърли върху нея, ала бързо се отказа, когато с крайчеца на окото си зърна движение между сталактитите и осъзна, че двамата с Гуенивар съвсем не са сами в тази част на галерията.

Сребърната стрела на Кати-Бри полетя право към старата матрона, ала вместо да я прониже, тупна на земята във водопад от пъстроцветни искри, спряна от невидимата магическа защита, с която Баенре се бе обградила.

Риджис успя да се добере до нишата, но щом пристъпи там, изкрещя от болка — мощна електрическа вълна се стовари отгоре му и го разтърси от глава до пети, оставяйки го миг по-късно проснат в безсъзнание на пода.

Гуенивар се хвърли надясно, разкъсвайки жената, която тъкмо се спускаше от сталактитите. Дризт отново се поколеба дали да не нападне матрона Баенре, ала изведнъж се оказа обграден от трима мрачни войници. Не, тръсна глава той, това не можеше да се случва! Планът им се обръщаше срещу тях; този път изненаданите не бяха враговете им, а те самите. Неприятелят ги очакваше, нещо повече — сам беше тръгнал по петите им. И този неприятел беше не друг, а самата матрона Баенре!

— Бягайте! — изкрещя той. — Бягайте оттук!

Глава 29 Крал срещу кралица

Нощта наближаваше своя край, а Мрачните отново бяха взели предимство в битката за Стражев дол. Берг’иньон бе на път да се окаже прав — дори след като получиха подкрепления от джуджетата и от свиърфнеблите, защитниците изглеждаха обречени. Нашествениците постепенно бяха погълнали редиците на гномовете, след което отново се заеха да притиснат противника до стената на дола.

Ала после стана нещо неочаквано.

След като се бяха били цяла нощ, след като часове наред бяха държали сражението под контрол, използвайки магьосниците и елитните гущерови ездачи в най-подходящите моменти, без нито за миг да ги излагат на ненужна опасност, мрачните пълководци изведнъж видяха как изпипаните им до най-малката подробност планове се провалят с гръм и трясък.

Небето на изток ненадейно изсветля, обагриха го първите утринни лъчи. За елфите и останалите обитатели на Подземния мрак това бе може би най-значимото събитие от началото на битката.

Един от мрачните магьосници прекъсна заклинанието за гръм, с който възнамеряваше да погуби враговете наоколо, и вместо това запрати кълбо магически мрак към върха на слънчевия диск, който тъкмо изплуваше над хоризонта. Разбира се, не успя да угаси светлината и докато наблюдаваше как малкото черно петънце (единственият резултат от усилието му) се стопява в утринния въздух, той се разсея за миг — напълно достатъчно, за да могат най-близките му противници да го посекат на парчета.

Друг от Мрачните, напълно погълнат от двубоя със своя противник, когото почти бе надвил, дори не забеляза изгрева… поне докато първият сноп слънчеви лъчи не прониза чувствителните му очи. Заслепен и ужасен, той отчаяно размаха ръце, ала оръжията му срещнаха само въздух.

После го заля пареща болка.

Разбира се, елфите и преди бяха виждали предмети в нормалния спектър, ала никога така ясно, с такава ярка светлина и толкова наситени цветове. Е, да, и преди бяха чували за ужасяващите лъчи на слънцето (Берг’иньон дори ги бе виждал, макар и през рамо, докато заедно с отряда Мрачни войни, с които бяха излезли да плячкосват на Повърхността, бързаше да се завърне обратно към спасителния мрак на тунелите). Сега обаче всичко беше много различно и нито синът на Баенре, нито мъжете му знаеха какво да очакват. Дали безмилостното слънце нямаше да ги изгори живи, така както ослепяваше очите им? Наистина, по-възрастните ги бяха уверили, че нищо такова няма да се случи, ала освен това ги бяха предупредили, че светлината ще ги направи много по-уязвими, а на враговете им ще вдъхне нови сили и увереност.

Берг’иньон събра войните от отряда около себе си и се опита да ги прегрупира. Все още можеха да спечелят, сигурен бе той, макар че този неочакван обрат несъмнено щеше да струва живота на не един и двама от мъжете му. Не, не слепотата притесняваше Повелителя на меча (в крайна сметка, всички мрачни войници можеха да се бият и със затворени очи). Как обаче щеше да се отрази всичко това на куража и желанието им за победа, безпокоеше се той. Слънчевите лъчи, огрели склоновете на планината, бяха напълно различни от всичко, което бяха виждали някога. И ако недосегаемият звезден покров ги бе стреснал с мекия си зрак, то слънчевото зарево ги ужаси.

Берг’иньон привика магьосниците около себе си и трескаво започна да се съвещава с тях — може би все пак имаше някакъв начин да спре изгрева. Вместо да го успокои обаче, онова, което научи, го уплаши повече и от страховитата светлина. Заклинателите в Стражев дол следяха не само битката в долината, но и цялата война и именно от тях младият Баенре чу мълвата, че събратята му напускат долните тунели и че онези, които бяха спрени в проходите край източната порта, се оттеглят от Залите и се насочват към дълбоките коридори в източната част на Четвъртия връх. Повече от очевидно бе какво става — те бягаха към Мензоберанзан.

Берг’иньон прекрасно разбираше какви ще са последствията от това. Съюзите между сънародниците му винаги бяха крехки и нестабилни и той не можеше да не се запита докъде ли се е разпрострял процесът на дезертьорството. Въпреки изгрева и първоначалната уплаха, младият Баенре вярваше, че мъжете му могат да спечелят битката за Стражев дол и да превземат западната порта. Какво обаче щяха да открият там?

Матрона Баенре и съюзниците й? Крал Бруенор и изменника Дризт, заедно с цял полк джуджета, въоръжени до зъби и готови да защитават дома си с цената на живота си? Тази мисъл никак не се понрави на бездруго разтревожения Повелител на меча.

Ето как се получи, че не с числено превъзходство бе спечелена битката в долината; не безстрашието на Берктгар Храбри и решителният устрем на Белвар Дисенгалп и неговите гномове, нито пък мъдростта и уменията на Стъмпет Рейкингклоу обърнаха везните в полза на защитниците. Онова, което ги спаси, бе зората и недоверието на Мрачните един към друг, липсата на сплотеност и съвсем основателният страх, че подкрепления така и няма да пристигнат — всички, от Берг’иньон до обикновените редници, знаеха, че другарите им изобщо не биха се поколебали да ги изоставят, дори това да ги обричаше на сигурна смърт.

Затова, когато Берг’иньон Баенре нареди на войниците си да се изтеглят от долината, никой не попита защо, нито пък помисли да протестира. Ездачите от Гущеровия отряд (все още повече от триста на брой) се отправиха на север, изоставяйки както битката, така и съюзниците си.

Скръб и ярост тегнеха над Стражев дол, ала изведнъж всичко бе обгърнато от зловеща тишина, изпълнена с напрежение и тревога. Единственият звук, който я нарушаваше от време на време, бе агонизиращият вик на някой умиращ боец. Берктгар Храбри, Стъмпет Рейкингклоу и Териен Дукард, новият предводител на Сребърните рицари, стояха един до друг и чакаха; строени зад тях, с гордо вдигнати глави и блясък в очите, чакаха и доблестните им бойци.

На няколко метра оттам, прегърнал изстиващото тяло на Фърбъл, стоеше Белвар Дисенгалп и също чакаше, заобиколен от храбрите си войни. Мнозина свиърфнебли бяха паднали тази нощ, защитавайки дома си, макар от Блингденстоун да ги деляха много мили.

Двуметровият варварин и дребничкият гном не знаеха какво да мислят един за друг — никой от тях не говореше езика на другия, нямаха дори общи жестове, с които да изразят добронамереността си.

Ала, макар да бяха непознати и напълно различни, в този миг едно нещо ги свързваше по-силно от векове крепка дружба — труповете на омразните врагове и на скъпите приятели, които покриваха земята на Стражев дол.

Вълшебен огън обгърна тялото на Дризт и го превърна в лесна мишена за нападателите му. Без да губи и миг, той призова кълбо магически мрак, опитвайки се да отнеме преимуществото на тримата си противници.

Двата ятагана изскочиха от ножниците и той се смая от жадния порив на един от тях — не на Сиянието, а на острието, което бе взел от пещерата на Смразяващия. Оръжие, изковано от незнаен древен майстор, за да сее смърт сред създанията на огъня.

Сега то бе гладно — много, много отдавна Дризт не бе усещал такава жар у него.

Всъщност, припомни си той с яснота, която го накара да простене, от деня, когато се изправи срещу демона Ерту. Това можеше да означава едно-единствено нещо.

Ивонел Баенре бе довела подкрепления.

Кати-Бри запрати втора стрела срещу ехидно усмихнатата матрона, ала и този път единственото, което последва, бе фойерверк от красиви и напълно безполезни искри. На младата жена не й оставаше друго, освен да се подчини на Дризт и, като хвана баща си за ръката, тя се накани да побегне.

Само че Бруенор не помръдна. Погледът му не се отделяше от лицето на съсухрената матрона, в съзнанието му имаше една-единствена мисъл — най-сетне я бе открил, нея, виновницата за това кръвопролитие; жената, заради която бе изгубил момчето си. В този миг кралят забеляза старото джудже, което стоеше зад злата жрица и го позна. Дълбоко в сърцето си, въпреки че не разбираше какво става, Бруенор Бойния чук разпозна основоположника на своя род.

— Да бягаме! — викът на Кати-Бри го извади от унеса и той се обърна към нея и тунела зад гърба й.

Някъде там, не чак толкова далече, кипеше битка.

В този миг Куентел завърши магията си и в тесния коридор лумнаха пламъци, отрязвайки пътя за отстъпление. Без дори да трепне, Бруенор се освободи от ръката на Кати-Бри и отново се обърна към матрона Баенре… към злата жрица, която бе погубила момчето му.

Без да отделя поглед от лицето й, той направи крачка напред.

Ивонел Баенре избухна в ехиден смях.

Дризт спря оръжията на враговете си и сам нанесе няколко бързи удара. После, използвайки прикритието на магическия мрак, отстъпи встрани толкова мълниеносно, че жената, която се прокрадваше зад гърба му, изобщо не разбра какво става и с все сила заби острието си в гърдите на предишната му противничка.

Щом чу звука от удара, скиталецът светкавично се върна и отново замахна. Неприятелката му успя да спре първото нападение, справи се и с второто, третото и четвъртото.

Само че Дризт нямаше намерение да се отказва толкова лесно. Знаеше, че яростта може да му изиграе лоша шега — ако насочеше цялото си внимание към сегашната си противница, рискуваше да не съумее да се защити от третия враг, който още се криеше в кълбото мрак. Ала наред с това, скиталецът нито за миг не забравяше, че приятелите му имат нужда от него — докато той се биеше със стражите на Баенре, тя всеки миг можеше да довърши и спътниците му, и него самия с някоя от могъщите си магии.

Противничката му с лекота спря петата атака (широка дъга, при която леденият ятаган долетя отляво), справи се и със следващата — мощен десен удар. Дризт обаче не се отказваше и продължаваше да я притиска с нови и нови атаки. И двамата знаеха, че единственият й шанс е съюзничката й, която се спотайваше някъде в мрака, да й се притече на помощ.

Задавен вик, последван от глухото ръмжене на пантера, набързо сложи край на тази надежда.

Дризт се хвърли още по-настървено и противничката му инстинктивно отстъпи назад в мрака. Обхваната от неочаквана паника, тя се блъсна в един сталактит, който би трябвало да забележи, ако невероятно острите й сетива не бяха притъпени от страх. Бързо се съвзе и вдигна меча си, за да спре връхлитащото оръжие на скиталеца.

И пропусна.

Сиянието обаче, точно както винаги, намери целта си, прониза ризницата й и потъна дълбоко в гърдите й.

Без да я погледне повече, Дризт измъкна острието от тялото й и се обърна назад…

… където го очакваше огромният демон.

Бруенор направи още една крачка напред, после се затича. Кати-Бри не можа да сдържи отчаяния си писък, когато видя високи пламъци да изригват от пода току пред краката му.

Обзета от сляпа ярост, тя отново опъна тетивата на Таулмарил, ала и този път стрелата бе спряна от магията, с която Баенре се бе защитила. Сълзи на отчаяние изпълниха очите й и тя едва забеляза, че Бруенор се пребори с огнената преграда и пак се хвърли напред…

… само за да бъде спрян миг по-късно от Бладен’Кърст, която обгърна тялото му в пелена от прозрачно лепкаво вещество. Той упорито се опита да продължи, ала движенията му бяха толкова бавни, че щяха да му трябват часове, за да достигне ехидно смеещите се жрици.

Поредната сребърна стрела на Кати-Бри полетя във въздуха и като потъна дълбоко в магическото вещество, увисна над главата на пленения Бруенор.

Погледът на младата жена трескаво се премести от баща й към Дризт и ужасяващото четириметрово чудовище, изникнало сякаш от нищото, после се спря и върху Риджис, който стенеше и напразно се мъчеше да изпълзи от нишата. Усети топлината на пламъците, които бушуваха в тунела зад гърба й; чу и шума от битката, която се водеше някъде там.

Трябваше им чудо, някакъв неочакван обрат, който да отнеме смазващото превъзходство на враговете им. Изведнъж Кати-Бри почувства как я обзема надежда — привършила с последната си жертва, Гуенивар изръмжа и приклекна, готова да скочи върху демона.

Въодушевлението на Кати-Бри изчезна миг по-късно, когато една от жриците вдигна ръка и хвърли нещо във въздуха. Тялото на пантерата начаса избледня и се стопи в сива мъгла. Гуенивар бе отпратена обратно в Звездната равнина.

— И тук свършва нашата история — прошепна Кати-Бри — този път врагът беше прекалено силен.

Въпреки това тя пусна Таулмарил на пода и откачи Казид’еа от кръста си. Пое дълбоко дъх и като си напомни, че откакто бе станала достатъчно голяма, за да участва в битките наравно с баща си, непрекъснато си играеше със смъртта, се накани да се хвърли в атака, та дори това да бе последната атака в живота й.

Изведнъж между нея и лепкавото вещество, обгърнало Бруенор, се появи някакъв силует и тя с огромна погнуса видя как едно отвратително, октоподоглаво създание се материализира от пода и бавно се понася към нея, без дори да стъпва по земята.

Напук на ужаса, Кати-Бри вдигна Казид’еа, ала после се закова на място, спряна от нещо, каквото не бе срещала досега — мощна псионистка вълна.

Метил се нахвърли отгоре й.

Когато най-после спряха, за да оправят редиците си, войните на Берг’иньон отдавна бяха оставили далече зад себе си Стражев дол и битката, която кипеше там. Сега им оставаше само да се доберат до тунелите, които щяха да ги отведат обратно в Подземния мрак. Наоколо започнаха да се отварят междупространствени портали и ездачите от Гущеровия отряд, магьосниците, както и онези елфи, които се намираха достатъчно близо, прекрачиха от другата им страна. Всички, които бяха имали нещастието да изостанат — повечето от пехотата, заедно с гоблините и останалите чудовища, доведени от Мрачните на този поход, също се хвърлиха към спасителните портали, ала напразно. Теренът от тази част на планината бе твърде тежък за тях, а Берг’иньон изобщо не се интересуваше дали те ще се спасят или не.

Слънцето бързо се изкачваше по небосвода и онези, които успяха да се измъкнат от Стражев дол, обърнаха очаквателни погледи към своя предводител.

— Майка ми сгреши — рече той. Това бе откровено богохулство, като се имаше предвид, че за всеки мрачен елф думите на една матрона — повелителка бяха закон, на който трябва да се подчиняват безпрекословно, като да бе дошъл от устата на самата Лолт.

Въпреки това никой не се възмути и когато Берг’иньон пое на изток, към изгряващото слънце, те го последваха, победени и унили, без дори да се опитат да протестират.

— Повърхността не е за нас — подхвърли Повелителят на меча на една от своите съветнички, която яздеше наблизо. — Никога повече няма да се завърна тук.

— Ами Дризт До’Урден? — попита тя, — за никого не бе тайна, че матрона Баенре горещо желае синът й да погуби изменника.

Берг’иньон се изсмя подигравателно — много отдавна, още докато учеше заедно с Дризт в Академията, бе разбрал, че за нищо на света не би искал да се изправя срещу него.

Дризт не виждаше нищо друго, освен огромния глабрезу, противник, за какъвто изобщо не бе подготвен. Този път смъртта изглеждаше неминуема.

А дори ако демонът не го убиеше, със сигурност щеше да го забави достатъчно дълго, за да даде възможност на матрона Баенре да довърши и него, и четиримата му приятели!

Скиталецът усети жаждата на своя ятаган, изкован, за да се бори именно с такива чудовища, ала удържа ръката си — сега трябваше да намери начин да заобиколи ужасяващите щипци на демона.

С крайчеца на окото си забеляза как Гуенивар изчезва, отпратена от някоя от жриците. Един съюзник по-малко.

Битката бе свършила още преди да е започнала. Бяха убили неколцина елитни стражи и това бе всичко. В тази галерия бе съсредоточено цялото могъщество на Мензоберанзан — те се бяха хвърлили с главата напред, изправили се бяха срещу най-страховитите жрици на Лолт и бяха изгубили. За миг Дризт усети, че го връхлитат угризения, ала бързо ги прогони — беше дошъл, защото вярваше, че това е единствената надежда на Митрил Хол. Дори да знаеше, че матрона Баенре лично предвожда похода към Залите, пак нямаше да постъпи по друг начин, нито пък щеше да поиска от приятелите си да не идват с него.

Да, бяха изгубили, ала нямаше да се дадат току-така.

— Бий се, изчадие на преизподнята! — изръмжа той в лицето на чудовището и приклекна, вдигнал оръжия над главата си — леденият ятаган най-сетне щеше да утоли жаждата, която го изгаряше от мига, в който звярът пристъпи в галерията.

Демонът се изправи и вдигна причудливо метално ковчеже.

Без да изчака да види какво ще стане, скиталецът неволно унищожи единствения шанс, който имаха, и докато противникът се канеше да отвори ковчежето, той се хвърли в атака, избегна наведените щипци и заби оръжието си дълбоко в корема на демона.

Мощен прилив на енергия се разля по тялото му, когато магическият ятаган най-сетне вкуси кръвта на могъщия глабрезу.

Кати-Бри бе прекалено объркана, за да нанесе удар; прекалено зашеметена дори за да извика, когато Метил протегна гнусните си пипала и докосна лицето й. Изведнъж, през пелената на вцепенението и ужаса, до съзнанието й достигна ясен глас:

— Давай! — подкани я Казид’еа.

Тя го послуша и макар ударът й да не бе съвсем точен, острието на меча й се стовари върху рамото на Метил и едва не отсече ръката му.

Кати-Бри усети как погледът й се прояснява и със свободната си ръка отмахна пипалата на илитида от лицето си.

Едва се бе съвзела, когато я връхлетя нова вълна от псионистка енергия. Силите я напуснаха, колената й омекнаха и тя се олюля. Докато младата жена се мъчеше да се задържи на крака, тялото на Метил потрепери конвулсивно и той рухна на земята, а зад него, с окървавен боздуган в ръка и коса, все още щръкнала от токовия удар, се показа Риджис.

Залитайки, той се наведе над илитида и отново замахна. Това със сигурност щеше да бъде краят на крадеца на мисли (след като и Кати-Бри се съвземеше достатъчно, за да се притече на помощ на приятеля си), ако той не бе предвидил подобно развитие на нещата и не бе съхранил достатъчно псионистка енергия, за да се измъкне от битката. Риджис отново вдигна боздугана си, но в този миг тялото на Метил сякаш се разтвори във въздуха и изчезна. Полуръстът извика стреснато, а оръжието му глухо издрънча, когато се удари в каменния под.

Всичко стана само за миг, една-единствена секунда, в която горкият Бруенор не се бе приближил дори с милиметър към подигравателно усмихващите се врагове.

Един миг, в който демонът, раздиран от болка, каквато не помнеше да е изпитвал някога, спокойно можеше да свърши с Дризт. Цялото му същество го караше да смаже дръзкия елф и да сложи край на агонията, ала нещо го спираше, нещо по-силно и от болката, и от инстинктите му на безмилостен убиец — страхът от отмъщението на Ерту, което щеше да се стовари отгоре му, щом се завърнеше в Бездната. А с раната, която жестокият ятагад бе пробол в тялото му, звярът съвсем ясно усещаше, че всеки миг може да се озове там.

Отчаяно копнееше да се разправи със скиталеца, ала бе дошъл тук с друга цел и знаеше, че Ерту няма да търпи никакъв провал. С гневно ръмжене и като се утешаваше с мисълта, че Ерту много скоро ще се върне и лично ще се погрижи за изменника До’Урден, демонът отвори ковчежето и извади черния сапфир.

Изведнъж жадният плам на ледения ятаган угасна; краката на Дризт вече не се движеха толкова бързо.

Смутното време бе отминало, ала из Царствата все още имаше ниши, където магията не действаше. Наричаха ги мъртви зони и именно отрицателната енергия на една такава зона бе заключена в сърцевината на сапфира. Тя притежаваше способността да изпива всяко вълшебство, до което се докоснеше, и нито ятаганите на Дризт, нито магическите предпазители, които носеше около глезените си, нито Ка-зид’еа, нито дори заклинанията на мрачните жрици можеха да се преборят с нея.

Всичко трая само миг, тъй като антимагията прекъсна и връзката, която задържаше демона в Материалната равнина и той бе принуден да се върне обратно в Бездната, отнасяйки сапфира със себе си.

Само за миг пламъците в тунела зад Кати-Бри угаснаха. Само за миг оковите, които стягаха ръцете и краката на Гандалуг, изгубиха силата си. Само за миг лепкавото вещество, което обгръщаше Бруенор, изчезна.

Само за миг, ала и той бе повече от достатъчен на Гандалуг, в чиито гърди кипеше вековна ярост, за да разкъса веригите; достатъчен бе и на Бруенор, за да се хвърли напред — когато лепкавото вещество отново се появи, той вече беше далече от него и със свиреп вик на уста тичаше право към матрона Баенре.

Самата тя пък седеше на земята, а вълшебният диск, който също бе изчезнал за миг, сега се рееше над главата й.

Юмрукът на Гандалуг се стовари върху лицето на Куентел и ударът я запрати към стената; после старият крал се нахвърли върху Бладен’Кърст и сграбчи змиеглавия й бич, без да обръща внимание на острите зъби, които се впиха в ръката му.

Въпреки болката, той не отслаби хватката си и като се протегна над рамото й, хвана дръжката на камшика и го усука около врата й.

Вкопчени в двубой на живот и смърт, двамата рухнаха на земята.

Никой в Царствата не бе обграден с повече магии от матрона Баенре; дори драконите със своите здрави брони не бяха защитени от вражески удари по-сигурно от нея. Ала повечето от тези вълшебства изчезнаха в мига, в който черният сапфир унищожи всяка магия в галерията. А никой в Царствата не можеше да изпитва по-свирепа ярост от онази, лумнала в гърдите на Бруенор при вида на старото, изтерзано джудже, което му бе така познато. Ярост, подклаждана от мисълта, че дори и все още да не са мъртви, скъпите му приятели и обичната му дъщеря навярно съвсем скоро ще се простят с живота си. Ярост, насочена към съсухрената Мрачна жрица, която в неговите очи въплъщаваше черното зло, погубило момчето му.

Митрилната брадва, осеяна с безброй резки, се вдигна над главата му и със страховита мощ полетя надолу. Светлосиният диск се пръсна на хиляди късчета, а острието продължи да се спуска все по-ниско и по-ниско. Бруенор усети как оръжието сякаш пламва при досега с един от малкото оцелели магически щитове на матроната; мощен прилив на енергия се вля в ръката му и плъзна по цялото му тяло.

Брадвата позеленя, после се обагри в оранжево, а накрая засия в синьо, докато упорито разсичаше щит след щит. Сляпа ярост се изправяше срещу Мрачна магия. Жестока болка сковаваше тялото на Бруенор, ала той стискаше зъби и сякаш не я усещаше.

Секирата посече крехката ръка, която матрона Баенре бе вдигнала в отчаян опит да се защити, вряза се в черепа й, разполови главата и потъна дълбоко в гърдите й.

Куентел тръсна глава, за да се съвземе от удара на Гандалуг и инстинктивно направи крачка към сестра си. В този миг майка й рухна мъртва и вместо да се притече на помощ на сестра си, Куентел хукна към стената и зеления портал, който отвеждаше в коридора от другата страна. Щом прекрачи прага, се обърна и го посипа със сребрист прашец, който трябваше да затвори портала и отново да направи стената съвършено гладка.

Отворът бързо започна да се стеснява и не след дълго там, където допреди малко зееше врата, сега имаше плътна скала.

Единствено Дризт До’Урден, с помощта на магическите ленти, които опасваха глезените му, успя да се шмугне в тунела, преди порталът да изчезне напълно.

Джарлаксъл и войниците му не бяха далече. Бяха научили, че група свирепи джуджета заедно с огромен, сребрист върколак, са пресрещнали отряд от елитните бойци на Баенре някъде наблизо; знаеха също така, че сънародниците им са победени и сега джуджетата и вълкът бързо приближават към галерията.

Скрит в малка ниша високо в тунела зад галерията, наемникът се досещаше, че брадатите войни са закъснели — битката вътре беше свършила и без тях. В мига, в който Куентел изскочи в коридора, следвана от Дризт До’Урден, Джарлаксъл разбра, че това е краят на похода срещу Митрил Хол.

Един от бойците му вдигна малкия си арбалет и се прицели в скиталеца, без да може да повярва на прекрасната възможност, която му се откриваше. Напълно погълнат от преследването на бягащата жрица, Дризт не забелязваше нищо друго — всичко щеше да свърши, преди дори да е разбрал какво става.

Неочаквано, Джарлаксъл хвана ръката на боеца и го накара да сведе оръжие. После безмълвно кимна към тунелите зад тях и тихичко тръгна натам, следван от донякъде обърканите си, ала безрезервно предани войници.

Докато се отдалечаваха, до ушите им достигна предсмъртният вик на Куентел:

— Измяна! — крещеше тя и макар да имаше предвид убиеца си, вероотстъпника Дризт До’Урден, думите й спокойно можеха да се отнасят и за Джарлаксъл.

Така да бъде, безразлично сви рамене той.

Утринният въздух бе ясен, ала студен и ставаше все по-мразовит, докато Стъмпет и Териен Дукард бавно се изкачваха по стръмното планинско било.

— Сигурен ли си? — не можа да се стърпи Стъмпет.

Териен, полуелф с гъста, кестенява коса и черти, прекалено красиви, за да бъдат помрачени дори от трагедията, разиграла се тази нощ в Стражев дол, не си направи труда да отговори, само кимна едва-едва — през последните двадесетина минути, Стъмпет го бе питала същото поне десет пъти.

— Това ли е стената, която търсим? — продължаваше да задава ненужните си въпроси джуджешката жрица.

— Вече сме съвсем близо — увери я Териен.

Стъмпет се покатери върху неголямата скална тераса, изпречила се на пътя им, и се прехвърли от другата й страна. Погледът й се зарея към долината, която се простираше на повече от шестдесет метра под нея. Там долу, при десетките ранени, я чакаше страшно много работа, но пък ако Териен беше прав, ако лейди Алустриел наистина беше паднала някъде тук, това щеше да бъде най-важната задача, с която Стъмпет се бе нагърбвала през живота си.

Чу как Териен се мъчи да се качи при нея и като се надвеси от скалата, тя с лекота го издърпа нагоре. Запъхтени, двамата се облегнаха на каменната стена зад себе си и се загледаха в облачетата пара, които излизаха от устата им.

— Удържахме долината — весело проговори жрицата, мъчейки се да прогони угнетеното изражение от лицето на спътника си.

— Щеше ли да се радваш на победата в битката, ако Бруенор Бойния чук бе загинал в нея? — горчиво попита полуелфът, а зъбите му потракваха от студ.

— А кой казва, че лейди Алустриел е мъртва! — сопна се Стъмпет и като свали раницата от гърба си, нетърпеливо се залови да рови из нея.

Беше възнамерявала да поизчака, преди да направи онова, което се канеше да стори сега, с надеждата да се приближи още малко до мястото, където бяха видели да пада Сребърната лейди.

Явно обаче бе дошло време да действа и като извади малка митрилна купа, тя вдигна манерката си над нея.

— Най-вероятно е замръзнала — обади се съкрушеният Териен и посочи към манерката.

Вместо отговор, жрицата изсумтя презрително. Джуджешката светена вода не замръзваше… не и тази, която тя вареше — в нея винаги имаше по няколко капки силен, деветдесетградусов спирт, за „оправяне на вкуса“. Без да губи време в обяснения, Стъмпет махна запушалката на манерката и като поде ритмичен напев, бавно започна да налива от течността в митрилната купа. Това се казва късмет, помисли си тя — макар образът, който заклинанието й извика, да бе доста неясен и да изчезна само след миг-два, тя знаеше къде се намира това място и как да стигне до него.

Тръгнаха колкото се може по-бързо (Стъмпет дори не си направи труда да прибере купата и манерката). Териен неведнъж се подхлъзваше опасно, само за да бъде уловен съвсем навреме от спътницата си; често пъти пък бързите му реакции и ловкостта, с която си служеше с въжето, спасяваха Стъмпет от лоши падания.

Най-сетне достигнаха тераската, която заклинанието им беше посочило, и откриха лейди Алустриел да лежи там студена и неподвижна. Единствено обгорената земя наоколо говореше, че магическата й колесница се бе разбила тук — създадена изцяло с вълшебство, тя не бе оставила нищо друго след себе си.

Териен се втурна към своята повелителка и нежно повдигна главата й. Стъмпет извади малко огледалце от пояса си и го поднесе до устните й.

— Жива е! — доволно оповести тя миг по-късно и хвърли раницата си на полуелфа.

Думите й го извадиха от вцепенението и като положи главата на господарката си върху, скалата, той трескаво започна да рови в раницата. Измъкна няколко дебели одеяла и плътно уви вкочаненото тяло на Алустриел после се зае да разтрива премръзналите й ръце. Докато той се мъчеше да сгрее припадналата жена, Стъмпет неуморно редеше молитви към своите богове, просейки лек и топлина. Всичката енергия на неуморната джуджешка жрица сякаш се вливаше в тялото на Алустриел, прекрасната повелителка на Града на сребърната луна, която я заслужаваше до последната частица.

Само след няколко минути лейди Алустриел отвори красивите си очи и, потрепервайки от студ, промълви нещо, което нито Стъмпет, нито Териен успяха да доловят. Полуелфът се приведе над нея и този път съвсем ясно чу:

— Победихме ли?

Рицарят гордо вдигна глава и по лицето му се разля усмивка:

— Стражев дол е наш! — доволно заяви той и очите на господарката му блеснаха.

Сега вече лейди Алустриел можеше да се отпусне в прегръдките на съня — сигурна бе, че джуджешката жрица няма да позволи на студа и раните да я надвият. А и каквато и да беше нейната съдба, едно бе сигурно — целта й бе изпълнена, а доброто, за което бе дошла — сторено.

За спасението на всички добри раси.