Обсадата на мрака

Глава 12 Възнаградени усилия

— Подмамих десетки танари в Мензоберанзан! — изрева Ерту. — Те скоро ще се върнат, а аз все така не мога да припаря там, не мога да взема участие в опустошенията, не мога дори да ги привикам обратно!

Както обикновено, той седеше в своя трон, издълбан в пънчето на една гигантска гъба, а пред очите му се редяха картини от града на Мрачните, Съвсем доскоро образите, които виждаше благодарение на магията на Лолт, бяха откъслечни и мътни, засегнати, като всяко друго вълшебство, от Смутното време. Напоследък обаче, те бяха започнали да стават все по-ясни и сега огледалната повърхност бе така кристалночиста, че дом Облодра, който тя отразяваше в момента, сякаш бе напуснал мястото си досами Хищния процеп и се бе пренесъл в Бездната. Демони от всякакви раси и размери бяха обградили укрепения двор, стоманените им юмруци час по час се стоварваха върху здравите каменни стени, огромни скални късове, придружавани от страшни закани, се сипеха отгоре им. Обсадените Облодра бяха събрали всичките сили на дома, защото дори забележителните им псионистки способности не можеха да им помогнат кой знае колко срещу ужасяващите чудовища, надигнали се насреща им — макар магическите им умения все още да не бяха мощни като преди, демоните бяха прекалено силни физически, а пък съзнанията им бяха дотам изкривени от злоба и жестокост, че и най-мощната стена от мисловна енергия не можеше да проникне в тях.

И сякаш всичко това не бе достатъчно, ами те бяха подкрепени и от внушителна елфическа армия. В тила им, залегнали зад прикритието на могъщите си съюзници, стотици Мрачни войни с копия и арбалети в ръка, се бяха прицелили в стените на обречения дом. Десетки ездачи, възседнали подземни гущери, кръстосваха стените и тавана наоколо. Всеки член на третия дом, имал неблагоразумието да се покаже навън, щеше да бъде посрещнат със страховита канонада от всички възможни страни.

— Единствено заради тези демони третият дом все още не е нападнат — изръмжа Ерту, напомняйки на Лолт чия армия владее положението. — Твоите поклонници се боят от моите слуги… и с основание!

Кралицата на паяците, която отново се бе върнала в Бездната, прекрасно разбираше, че избухването на Ерту си е най-обикновена смесица от перчене и празни заплахи. Нямаше танари, което да се налага да „примамват“ в Материалната равнина. Там тези създания можеха да сеят хаос и разруха, а именно това бе заложено в основата на скверната им същност, това бе най-голямата радост в жалкото им съществуване.

— Искаш твърде много, Повелителко на паяците — измърмори демонът.

— И давам също толкова много в замяна — напомни му тя.

— Ще видим.

Червените очи на Лолт се присвиха при тази нова дързост от страна на Ерту. Обещаната отплата можеше да го избави от дългото, тягостно столетие, което му предстоеше да прекара в прокуда — дар, който не можеше да бъде отминат с лека ръка.

— Никак няма да ми бъде лесно да накарам четиримата глабрезу да се завърнат обратно! — продължи Ерту с гневен тон, очевидно решен да разиграва това представление докрай. — Те са толкова твърдоглави!

— Не повече от един балор — не му остана длъжна Лолт и той я изгледа с неприкрита омраза. — Смутното време наближава своя край — добави тя, без изобщо да се притеснява от злия блясък в очите му.

— Най-сетне! — изрева демонът.

Богинята не обърна особено внимание на думите му — Ерту нямаше друг избор, освен да се преструва, че кипи от ярост. Трябваше да си дава вид, че възложеното му поръчение е прекалено тежко, та да не би тя да реши да поиска още нещо в замяна на обещания дар.

— На мен то ми се стори далече по-дълго, отколкото на теб — постави го на място Лолт.

Демонът запроклина под носа си.

— Ала краят наистина наближава — тихо продължи тя и двамата с Ерту се взряха във все така редящите се картини от Мензоберанзан, тъкмо когато един грамаден, крилат демон политна над Хищния процеп, стиснал дребно, гърчещо се създание в ноктите си. Окаяната жертва надали бе висока и един метър, а в желязната хватка на мъчителя си изглеждаше дори по-дребна. Дрипавата дрешка (разкъсана още повече от ноктите на чудовището) не успяваше да скрие ръждивочервените люспи, които покриваха телцето й.

— Коболд — досети се Ерту.

— Всеизвестните съюзници на Облодра — обясни Лолт. — В тунелите край стените на града ги има с хиляди.

В това време крилатият демон нададе тържествуващ вик, заби ноктите и на другата си ръка в хилавото телце и го разкъса на две.

— Един съюзник на Облодра по-малко — прошепна Ерту и от възторженото изражение, появило се на лицето му при тези думи, богинята лесно се досети какво става в ума му.

Той живееше чрез слугите си, жадно гледаше как вилнеят в Мензоберанзан и извличаше наслада от гибелта, която те сееха.

За миг Лолт се запита дали изобщо има смисъл да го възнаграждава. Защо да му се отплаща за нещо, което очевидно и сам искаше да стори?

Само че тя не бе глупачка и бързо отхвърли тази мисъл. Нямаше да изгуби нищо, ако изпълнеше обещанието си. Сега трябваше да се погрижи за по-важни неща — превземането на Митрил Хол, което щеше да увеличи владенията на матрона Баенре и така да направи града на Мрачните още по-несигурен, а постоянните войни между отделните родове — още по-ожесточени. Изменникът До’Урден не означаваше нищо за нея, макар че смъртта му искрено щеше да я зарадва.

А кой би могъл да се погрижи по-добре за това от Ерту? Дори ако онзи вероотстъпник оцелееше в предстоящите сражения (нещо, в което Лолт дълбоко се съмняваше), могъщият демон щеше да използва подаръка й и да накара скиталеца да сложи край на изгнанието, което му бе наложил преди няколко години. Веднъж озовал се в Материалната равнина, първата задача на звяра щеше да бъде разплатата. Дризт го бе надвил при последния им двубой, ала никой не можеше да победи балор като него два пъти.

Лолт познаваше Ерту достатъчно добре, за да осъзнава, че Дризт До’Урден би могъл да се смята за щастливец, ако срещне смъртта си в предстоящата война.

И така, тя не спомена нищо за обещаното възнаграждение, разбирайки прекрасно, че то щеше да бъде подарък колкото за демона, толкова и за нея самата.

— Когато Смутното време отмине, моите жрици ще ти помогнат да върнеш всичките си слуги в Бездната — рече тя.

В първия момент Ерту я зяпна слисано. Досещаше се, че богинята замисля нападение срещу някого и предполагаше, че чудовищата, които бе изпратил в Мензоберанзан, ще останат там достатъчно дълго, за да се присъединят към войските на нейните поклонници. Не му трябваше много време, за да разбере какво би могло да я накара да се откаже от подобен план — ако една орда танари поемеха на война заедно с Мрачните, целите Царства щяха да се надигнат срещу тях, и то подкрепени от мнозина обитатели на висшите равнини, които бяха не само добри, но и надарени с огромно могъщество.

Освен това и Лолт, и Ерту знаеха, че дори Мрачните жрици не биха могли да успеят да озаптят развилнелите се демони, когато битките се разразят.

— Всички, освен един — уточни Ерту и Кралицата на паяците го изгледа заинтригувано. — Ще имам нужда от пратеник, който да извести на онзи глупак До’Урден какво притежавам и какво ще искам в замяна за него.

Лолт се замисли над думите на съюзника си. Трябваше да действа внимателно и за известно време да го удържа, в противен случай рискуваше походът срещу Сребърните зали да се усложни ненужно. Ерту не биваше да знае какво е намислила — веднъж сметнал, че някаква опасност грози Дризт До’Урден, единствения му шанс да се завърне в Материалната равнина през следващите стотина години, той щеше да направи всичко възможно да провали плановете й.

— Още е рано — настоя богинята. — Дризт До’Урден не бива да се замесва, докато редът в моя град не бъде възстановен.

— В Мензоберанзан никога не цари ред — ехидно подхвърли демонът.

— Относителен ред — съгласи се тя. — Ще получиш възнаграждението си, когато аз реша и едва тогава може да изпратиш някого при изменника.

— Повелителко на паяците… — заплашително подхвана Ерту.

— Смутното време наближава своя край — сопна се Лолт в грозното му лице, — и силите ми бързо се възвръщат. Мери си приказките, демоне, ако не искащ да се озовеш в някое още по-отвратително място от онова, в което си заточен сега!

С тези думи тя рязко се обърна и се отдалечи с развети алено — черни одежди. Когато валмата на гъстата мъгла я скриха от погледа на Ерту, по устните на богинята плъзна доволна усмивка. Какъв подходящ край на срещата! Когато си имаше вземане-даване с танари като Ерту, винаги ставаше така — рано или късно идваше момент, в който дипломатичността ставаше безсилна и тогава можеха да й помогнат единствено откритите заплахи.

Демонът се отпусна в издълбаната гъба, осъзнавайки, че Лолт наистина държи цялата ситуация под контрол. Единствено благодарение на нея слугите му се бяха озовали в Материалната равнина, у нея беше и дарът, който можеше да сложи край на изгнаничеството му. Освен това, той нито за миг не се съмняваше в твърдението й, че нещата в Пантеона най-сетне започват да си идват на мястото. И след като Смутното време бе само преходен период, а силите на богинята — на път да се завърнат, дори един толкова могъщ балор щеше да бъде съвсем безсилен срещу нея.

С примирена въздишка, той отново насочи вниманието си към образите, които магическото приспособление показваше. Точно в този миг петима коболди, извлечени насила от Хищния процеп, страхливо се притискаха един в друг, докато страховитите чудовища обикаляха около тях, дразнеха ги и ги измъчваха. Ерту имаше чувството, че усеща ужаса на жертвите, по тялото му плъзна приятна възбуда, сякаш самият той извършваше жестокото убийство.

Настроението му бързо започна да се подобрява.

Белвар Дисенгалп, заедно с още двайсетина свиърфнебълски войни, седеше на една каменна тераса, под която се простираше голяма галерия. Подът й бе осеян с масивни скални късове, от тавана висяха внушителни сталактити. Всички войни на малкия отряд държаха в ръцете си въжета (това на Белвар минаваше през една гайка на колана му и бе прикрепено със здрава каишка, изработена от изсушена гъбена кожа към кирката, която заместваше ръката му), с чиято помощ гномовете можеха да се спуснат на земята само за миг. Тези предпазни мерки бяха необходими заради жреците, които в този миг чертаеха сложни руни по пода и обсъждаха предишните провали, както и най-ефективния начин да обединят силите си — не само за предстоящото призоваване, но и в случай, че нещата се развиеха зле като последните два пъти и всичко се объркаше.

Тревожеха се, въпреки че бяха усетили завръщането на магическите си умения и бяха чули призива на Сегоян, своя бог и покровител. Ала за тях имаше един-единствен начин да се убедят извън всякакво съмнение, че краят на това странно време наистина е дошъл. Само призоваването на един земен дух можеше да ги накара да повярват, че всичко отново е наред. За свиърфнеблите, привикнали към пръстта и скалите, които ги заобикаляха, като да бяха част от тях, земята бе повече от дом, тя бе страст и начин на живот. Само ако успееха да призоват един земен дух и да се убедят в приятелството му, щяха да знаят със сигурност, че с техния бог всичко е наред. Нищо друго нямаше да е достатъчно.

Вече бяха опитвали неведнъж. Първия път не се бе случило нищо, заклинанията им бяха останали нечути, не бе помръднало дори най-малкото камъче. Втория, третия и четвъртия път бяха съумели да издигнат високи скални колони, в които обаче нямаше и искрица живот. Три от сталагмитените могили в галерията бяха останали именно от тези неуспешни призовавания.

На петия път най-сетне се бе появил един земен дух и жреците бяха въз ликували… поне докато чудовището не ги бе нападнало и в сляпата си ярост не бе убило дванадесетина от тях, преди Белвар й другарите му да успеят да го спрат. Това несъмнено бе най-ужасното нещастие, което можеше да се стовари върху свиърфнеблите, защото в техните очи то означаваше не само, че Сегоян ги е изоставил, но и че им е сърдит. Бяха опитали отново… и отново земният дух бе дошъл, само за да се нахвърли отгоре им.

Тогава обаче (както и сега), бойците на Белвар бяха подготвени и каменното чудовище бе отблъснато, без да нарани никого.

След тази втора катастрофа надзирателят бе помолил жреците да поизчакат, преди да се захванат с ново призоваване, ала те бяха отказали, тласкани от отчаяното желание да разберат волята на Сегоян и да изпросят благоволението му. Белвар, който се радваше на значително влияние в Блингденстоун, се бе видял принуден да поговори с крал Шниктик.

От последния провал бяха изминали пет дни, през които не само свещениците, но и всички жители на града, непрестанно се бяха молили на Сегоян да се смили над тях и повече да не ги изоставя.

Освен това, макар никой в Блингденстоун да не го знаеше, през тези няколко дни Смутното време най-сетне бе отминало и редът в Пантеона бе възстановен.

Белвар не откъсваше поглед от жреците, които тъкмо бяха подхванали ритуален танц около очертания с руни кръг на пода. Всеки от тях държеше в ръка малък зелен камък, предварително омагьосан за случая. Един по един те започнаха да ги оставят по периферията на кръга и да ги натрошават на парчета с тежки чукове. Когато всички свършиха, върховният жрец пристъпи във вътрешността на окръжността, постави своя камък в средата й и го разби с митрилния си чук, изричайки думата, която завършваше заклинанието.

За миг се възцари абсолютна тишина, после подът потрепери. Първожрецът изскочи от кръга и се присъедини към другарите си, които се бяха скупчили наблизо.

Земята продължи да се тресе все по-силно и по-силно, дълбока пукнатина обточи заклинателния кръг, отделяйки го от останалата част на помещението. Във вътрешността му подът започна да се пропуква, големи каменни късове се затъркаляха във всички посоки, почвата омекна, сякаш бе валял дъжд.

Появиха се големи мехури и шумно започнаха да се пукат, в пещерата изведнъж стана горещо.

Една гигантска глава се показа от пръстта.

Белвар и другарите му простенаха отчаяно — никога досега не бяха виждали толкова огромен дух! Изведнъж всички усетиха, че кроят планове откъде най-бързо и безопасно да избягат, а не как най-лесно да го победят.

Постепенно раменете на чудовището също се показаха от земята, появиха се и ръцете… всяка от които можеше да размаже групичката жреци само с един удар. По лицата на гномовете се изписа притеснено любопитство. Съществото не приличаше на никой от духовете, които бяха призовавали досега. Макар камъкът, от който бе направено тялото му, да бе напълно гладък, то изглеждаше някак си незавършено и в същото време излъчваше страховита сила и усещане за цялост, каквото свиърфнеблите не бяха срещали преди.

— Вижте славата на Сегоян! — възторжено се провикна един от бойците на Белвар.

— Или края на нашия народ — тихичко прошепна надзирателят така, че никой да не го чуе.

Силно впечатлени от внушителните размери на главата и раменете на земния дух, всички очакваха той да се извиси на повече от шест метра, ала когато подът най-сетне се успокои, оказа се, че съществото надали има и три метра — по-ниско дори от събратята си, призовани от един-единствен жрец. Въпреки това никой в стаята не се съмняваше, че пред очите им се случва нещо невиждано и че това същество е по-могъщо от всички други, отвръщали някога на повика им. Жреците, както и Белвар, който бе живял дълго и винаги бе слушал много внимателно преданията, на които се основаваше самоличността и силата на неговия народ, започнаха да се досещат какво става.

— Ентемох! — ахна надзирателят и името, което принадлежеше на принца на земните духове, започна да се предава от уста на уста.

Както можеше да се очаква, спомена се и друго име — това на Огърмох, злия брат — близнак на Ентемох. Никой не се и опита да скрие страха си, защото всички знаеха — ако това наистина бе Огърмох, с тях бе свършено.

Разтреперани, свещениците почтително паднаха на колене, молейки се от все сърце земният дух пред тях да е Ентемох — техен приятел и верен покровител.

Белвар бе първият, който се спусна от тераската и се изправи пред страховитото същество.

То се взря в него, но не помръдна и с нищо не показа какви са намеренията му.

— Ентемох! — провикна се надзирателят.

Подтиквани от храбрия му пример, жреците вдигнаха глави, а неколцина дори се престрашиха да застанат до него.

— Ентемох! — повтори Белвар. — Ти отвърна на призива ни. Трябва ли да смятаме това за знак, че със Сегоян всичко е наред и че отново се радваме на благоразположението му?

Земният дух протегна огромната си длан към надзирателя, който се обърна към стоящия до него първосвещеник.

— Да вярваме в Сегоян е наше задължение — кимна той и двамата с Белвар стъпиха върху разтворената длан.

Когато се изравниха с лицето на великана, те се взряха в очите му и, съзрели там единствено състрадание и приятелство, въздъхнаха облекчено.

Вече нямаше никакво съмнение, че пред тях стои самият Ентемох и че Сегоян не ги е изоставил.

Принцът на земните духове вдигна ръка над главата си и потъна в пръстта, оставяйки Белвар и върховния жрец в центъра на кръга, който отново бе цял и непокътнат.

В стаята отекнаха ликуващи викове, по много от грубоватите лица на гномовете се стичаха сълзи. Свещениците се потупваха по гърбовете и се поздравяваха — както себе си, така и всички свои сънародници. Подеха се песни във възхвала на крал Шниктик, чието мъдро управление ги бе довело до този връх в историята на свиърфнебълския род.

Ала за един от тях радостта не трая дълго. По всичко личеше, че Сегоян отново ги подкрепя, магията също започваше да действа както преди, но какво ли означаваше това за елфите от Мензоберанзан, чудеше се Белвар. Кралицата на паяците също не се бе върнала при своите поклонници? Ами уменията на Мрачните магьосници?

Преди да дойде Смутното време, гномовете (не без основание) подозираха, че съседите им от Мензоберанзан се готвят за война. После, най-неочаквано, бе настъпил онзи необясним хаос и нападение така и не последва. Това бе съвсем разбираемо, тъй като Мрачните разчитаха на магии много повече, отколкото свиърфнеблите. Но ако всичко отново бе тръгнало постарому (за което говореше и появата на Ентемох), значи Блингденстоун много скоро щеше да бъде изложен на смъртна опасност.

Всички около надзирателя танцуваха и пееха от радост. Кога ли тези песни, мрачно се запита той, щяха да отстъпят място на викове от болка и скръбни ридания?

Глава 13 Възстановяване

— Внимателно! — с изтънял от притеснение глас прошепна Фрет, докато наблюдаваше как скиталецът остъргва последните остатъци от мехлема, събрали се в гънките край врата на статуетката. — Моля те, внимавай!

Разбира се, че Дризт внимаваше! Внимаваше така, сякаш животът му зависеше от това. Колкото и ценна да бе ониксовата фигурка в очите на Фредегар, тя несъмнено бе хиляди пъти по-скъпа за елфа, който обичаше пантерата от цялото си сърце и я нареждаше сред най-добрите си приятели. Никога досега не се бе нагърбвал с по-сериозна задача, никога не бе впрягал нито ума, нито ятаганите си в нещо толкова важно. Инструментът, който използваше в деликатната си работа (беше го получил от Фрет), бе тънка сребърна пръчка с тъп и леко закривен връх.

Поредното парченце от засъхналото лепило се отчупи от врата на статуетката, откривайки цял сантиметър от блестящата черна материя. Блестяща и съвършено гладка, без нито една пукнатина по нея, обнадеждено забеляза Дризт. Мехлемът бе слепил фигурката толкова изкусно, че сега на мястото, където мечът я бе посякъл, не се виждаше дори драскотина.

Скиталецът си наложи да потисне вълнението си, тъй като то неминуемо щеше да го накара да прибърза и да допусне някоя грешка. Трябваше да действа много бавно и много предпазливо. Обиколката на врата надали имаше и десет сантиметра, ала и двамата с Фрет смятаха, че работата ще отнеме цялата сутрин.

Дризт направи крачка назад и показа на джуджето почистената до този момент площ. Фредегар я огледа от всички страни и усмихнато кимна — вярата му в магията на лейди Алустриел и способността й да оправи последиците и от най-страшната трагедия, беше непоклатима.

Той окуражително потупа елфа по рамото и се отдръпна. Дризт отново се залови за работа, внимателно и съвсем бавно, всеки път отделяйки по една съвсем миниатюрна люспичка от засъхналото лепило.

По пладне вратът на фигурката най-сетне беше напълно почистен. Скиталецът бавно завъртя скъпоценния предмет в ръцете си, изучавайки мястото, където мечът на Кати-Бри го бе разсякъл на две. След като се увери, че няма нито драскотина, нито следа от магическото вещество, с което я бяха слепили; той хвана статуетката за главата, пое си дълбоко дъх и я вдигна във въздуха така, че цялата й тежест да падне върху повреденото допреди малко място.

Нищо не се случи. Дризт я тръсна с все сила, ала фигурката остана все така непокътната.

— Споено е също толкова здраво, колкото и всяка друга част от тялото — увери го Фрет. — Бъди спокоен — статуетката е досущ както преди.

— Така е — съгласи се Дризт. — Ала дали и магията се е завърнала?

На този въпрос джуджето не знаеше какво да отвърне.

— Истинското изпитание ще бъде, когато отпратя Гуенивар у дома й — продължи скиталецът.

— Или когато опиташ да я повикаш обратно в Материалната равнина.

Тези думи стреснаха елфа. Фредегар беше прав, каза си той. Нищо чудно да успее да отвори междупространствен портал, който да отведе пантерата в Звездната равнина, а след това да открие, че повече не може да я призове при себе си. Въпреки това мисълта да задържи Гуенивар при себе си, изобщо не му мина през ума. Наистина, тя нямаше да умре (очевидно можеше да остава в Материалната равнина колкото си поиска), ала нито физическото, нито душевното й състояние беше добро. Напълно изтощена, тя не можеше да си намери място; някога железните й мускули сега бяха отпуснати и безжизнени; очите й непрекъснато се затваряха, ала леката дрямка, в която често потъваше, не й носеше така жадуваната отмора.

— Ще я отпратя у дома — твърдо отсече елфът. — Вярно е, в живота ми ще остане огромна празнина, ако никога повече не я видя, ала дори това е по-добро от мъчителното съществувание, което Гуенивар е принудена да води сега.

И така, стиснал черната статуетка в ръка и следван от Фредегар, Дризт се отправи към своята стая. Както обикновено, пантерата лежеше пред огнището, мъчейки се да сгрее изнемощялото си тяло на топлината от пламъците. Без да се поколебае и за миг, господарят й отиде при нея и постави магическия предмет на пода. Изнуреното животно едва-едва повдигна глава.

— Лейди Алустриел и мъдрият й съветник ни се притекоха на помощ, Гуенивар, — нежно започна той, но после, при мисълта, че това може да е последният път, когато вижда скъпата си приятелка, гласът му изневери.

Умното животно усети тревогата му и като събра всичката си останала сила, успя да седне и да погледне коленичилия Дризт в очите.

— Време е да се върнеш у дома, приятелко — прошепна той.

Гуенивар се поколеба, чудейки се каква ли бе причината за очевидното му притеснение. Тя също почувства (по-скоро заради неговите думи и тъгата в очите му, отколкото заради статуетката, която й изглеждаше досущ както преди), че този път раздялата може да е завинаги.

Ала вече не бе в състояние да промени нищо — прекалено изтощена бе, за да се опитва да устои на магията, която я зовеше обратно в Звездната равнина. Бавно и несигурно, тя се изправи и олюлявайки се, започна да обикаля около фигурката.

Миг по-късно Дризт, едновременно развълнуван и уплашен, видя как тялото й започва да избледнява и постепенно отстъпва място на сива мъгла.

Щом и последното валмо се разсея, той вдигна вълшебния предмет и се поуспокои, когато усети, че той е все така хладен и че каквото и да бе станало предишния път, очевидно не се случваше отново. Внезапно осъзна колко неразумно е постъпил и лавандуловите му очи се разшириха от ужас.

— Какво има? — учуди се Фрет.

— Мечът на Кати-Бри не е у мен! — прошепна той. — Ако нещо в междупространствения тунел се обърка…

— С магията отново всичко е наред — успокои го Фрет. — Както в статуетката, така и в целия свят. С магията всичко е наред.

Дризт притисна фигурката до гърдите си. Нямаше никаква представа къде може да е Кати-Бри и единственото, което му оставаше да направи, бе да чака и да се надява.

Бруенор седеше на трона си, ала за разлика от Риджис, който бе застанал до него, не изглеждаше особено въодушевен. Полуръстът вече се бе срещнал с гостите, които всеки момент щяха да бъдат тържествено въведени при краля — със своето вродено любопитство, той винаги се радваше да види ексцентричните харпъловци от Дългата седловина. Четирима от тях сега се намираха в Митрил Хол, четирима магьосници, които можеха да играят много важна роля в защитата на джуджешката твърдина… разбира се, ако преди това неволно не я сринеха до основи.

Това бяха рисковете, които грозяха всеки, захванал се да върши нещо заедно с харпъловци.

Четиримата гости се втурнаха в залата, като замалко не стъпкаха горкото джудже, което вървеше пред тях, за да обяви появата им. Разбира се, Харкъл, чиито очи се бяха озовали в Митрил Хол преди него, също беше тук, с превръзка на очите и воден от пълничкия Регуелд, който пък беше пристигнал, яхнал причудлив жребец с глава на кон и задница на жаба. Съвсем подходящо, магьосникът го бе нарекъл Скокльо.

Нито Риджис, нито Бруенор познаваха третия магьосник, а и той не сметна за необходимо да се представи, само изръмжа и им кимна.

— Аз съм Белла дон Дел Рой Харпъл — тържествено обяви четвъртият посетител — нисичка, но доста красива млада жена, чиито очи като че ли никога не гледаха в една и съща посока.

И двете бяха зелени, ала докато едното гореше с ярък вътрешен плам, другото бе мътно и някак сивкаво. Това обаче, вместо да я загрозява, само й придаваше още по-екзотичен вид.

Едно от имената й бе познато на Бруенор и той се досети, че Белла трябва да бе водачката на малката групичка.

— Дъщеря на Дел Рой, главния магьосник в Бръшляновото имение? — попита той, при което дребничката жена се поклони толкова ниско, че дългата й руса коса докосна пода.

— Приеми почитанията на всички в Дългата седловина, о, кралю Бруенор! — подобаващо заяви тя. — Твоят зов за помощ не остана нечут!

„За съжаление“, каза си джуджето, но предпочете да запази тази мисъл за себе си.

— Заедно с мен дойдоха и…

— Харкъл и Регуелд! — намеси се Риджис, който познаваше двамата магьосници от предишното си посещение в имението. — Добра среща! Радвам се да чуя, че опитите ви да кръстосате жаба и кон най-сетне са се увенчали с успех.

— Казва се Скокльо! — отвърна Регуелд с толкова щастлива усмивка, каквато рядко озаряваше обикновено мрачното му лице.

Това бе гледка, която си заслужава да се види, нетърпеливо си помисли полуръстът.

— Аз съм дъщерята на Дел Рой — натърти Белла й го погледна накриво. — Бих те помолила да не ме прекъсваш отново, иначе ще бъда принудена да те превърна в нещо, което Скокльо с удоволствие би хапнал.

Искриците, които играеха в тъмнозеленото й око, както и тези, които проблясваха в сивите очи на полуръста, красноречиво говореха, че заплахата съвсем не е сериозна. Все пак Риджис я послуша, тъй като най-неочаквано бе обзет от огромно желание да не си разваля отношенията с Белла. Тя бе висока около метър и приятно закръглена… всъщност донякъде приличаше на самия Риджис, с изключение на това, че никой не можеше да отрече женствеността й. Поне той не можеше.

— Третият ми спътник е Бидърду — продължи Белла и двамата приятели веднага разбраха защо непознатият магьосник отвърна на това представяне със звучен лай.

Бруенор простена, а Риджис се разсмя и плесна с ръце. Когато преди време бяха минали през Дългата седловина в търсене на Митрил Хол, Бидърду, „благодарение“ на една несполучлива отвара, се бе превърнал в семейното куче на харпъловци.

— Трансформацията все още не е съвсем завършена — извинително рече Белла и плесна Бидърду по врата, за да го накара да си прибере езика.

Харкъл, който вече не издържаше, шумно си прочисти гърлото и нетърпеливо запристъпя от крак на крак.

— Но, разбира се! — възкликна Бруенор и изсвири, при което един прислужник излезе от близката стая, понесъл двете очни ябълки, по една във всяка ръка.

За негова чест трябва да кажем, че се отнасяше наистина внимателно с тях, опитваше се да не ги тръска твърде много и ги държеше обърнати към магьосника.

— Колко се радвам да се видя отново! — доволно въздъхна Харкъл и се завъртя, с намерението да отиде при очите си, но вместо това се насочи право към вратата, през която бе влязъл преди малко.

— Не, не! — скара се сам на себе си той и описа пълен кръг, мъчейки се да се ориентира, което не бе никак лесно, като се имаше предвид, че очите му го наблюдаваха от другия край на стаята.

Бруенор простена още по-отчаяно.

— Толкова е объркващо — оплака се Харкъл, когато Регуелд го сграбчи за раменете и се опита да го обърне в правилната посока. — А, да! — доволно рече той и отново се насочи към вратата.

— На другата страна! — раздразнено извика Регуелд.

Бруенор разбра, че се налага да поеме нещата в свои ръце и като взе двете очи от прислужника, ги вдигна така, че да виждат собствената му смръщена физиономия.

Стреснат, Харкъл неволно изпищя.

— Хей ти! — изрева джуджето. — Завърти се обратно!

Магьосникът стори каквото му казаха и се обърна с лице към Бруенор.

Кралят хвърли поглед към Риджис, подсмихна се и запрати една от очните ябълки към Харкъл. Миг по-късно втората я последва, въртейки се лудешки във въздуха.

Нещастният вълшебник отново изпищя и припадна.

Регуелд улови едно от очите, а Бидърду скочи към другото с широко отворена уста. За щастие Белла го изпревари, но въпреки това окото се изплъзна между пръстите й и се търкулна по пода.

— Това не беше редно, кралю Бруенор! — смъмри го дъщерята на Дел Рой. — Това беше…

Тук тя не издържа повече и се присъедини към веселия смях на спътниците си (макар кикотът на Бидърду подозрително да приличаше на ръмжене). Риджис също прихна, разсмя се и Бруенор, ала само за миг. При цялата комичност на ситуацията, кралят не можеше да забрави, че тези, често пъти забележително непохватни вълшебници, вероятно щяха да бъдат единствената му магическа защита срещу армията на Мрачните.

Мисъл, която съвсем не бе приятна.

Дризт напусна Митрил Хол призори на следващия ден. Предишната нощ бе видял далечен лагерен огън на един от склоновете и знаеше, че край него седи Кати-Бри. Все още не бе опитал да повика Гуенивар и сега отново устоя на желанието да го стори, напомняйки си, че трябва да решава проблемите един по един.

Онзи, с който възнамеряваше да се занимае сега, бе Кати-Бри и по-специално — нейният меч.

Откри я зад един от многобройните завои, в сенките, легнали между два големи скални блока. Намираше се точно под него, върху неголяма равна тераска, която гледаше към обширните, хълмисти земи на изток от Сребърните зали. Слънцето тъкмо се издигаше над хоризонта пред нея и лъчите я обгръщаха така, че скиталецът виждаше само очертанията на тялото й. С изящество и впечатляваща ловкост, тя се упражняваше, описвайки дъга след дъга със своя меч. Дризт приседна на земята и одобрително се загледа в танца й. Сам той й бе показал тези удари и, както винаги, тя ги бе овладяла до съвършенство. Това би могло да бъде неговата собствена сянка, помисли си той, впечатлен от точните й, хармонични движения.

Не я прекъсна, не само защото знаеше колко важно е за нея да се упражнява, а и понеже гледката му доставяше истинско удоволствие.

Най-сетне, след около двадесетина минути, младата жена си пое дъх и се протегна, наслаждавайки се на топлите утринни лъчи.

— Отлично! — поздрави я Дризт и заслиза към нея.

Кати-Бри подскочи от изненада и рязко се обърна, а по лицето й пробягаха чувства на неудобство и раздразнение.

— Трябва да предупреждаваш, когато наблюдаваш така едно момиче — рече вместо поздрав.

— Натъкнах се на теб по случайност — излъга елфът. — Щастлива случайност.

— Забелязах, че гостите от Дългата седловина пристигнаха вчера — каза тя. — Говори ли вече с тях?

Дризт поклати глава:

— Сега те не са важни — обясни той. — Ти си тази, с която трябва да говоря.

„Това май е сериозно“, помисли си Кати-Бри, й се накани да прибере оръжието в ножницата си, но спря, когато видя, че скиталецът й дава знак да не го прави.

— Става въпрос за меча ти — обясни той.

— Казид’еа? — учуди се младата жена.

— Какво? — още по-учудено попита Дризт.

— Така се казва — обясни тя и вдигна острието, което отново бе окъпано в червено сияние. — Казид’еа.

Скиталецът знаеше думата, тя беше на неговия език! Означаваше „сека“ или „посичащия“ и наистина бе подобаващо име за меч, който бе в състояние да среже яка скала. Ала откъде я бе научила Кати-Бри?

— Той сам ми каза — отвърна тя на неизречения му въпрос.

Поуспокоен, Дризт кимна. Всъщност, не беше особено изненадан — и сам бе усетил, че оръжието е надарено със свой собствен разум.

— Казид’еа — повтори той, после откачи Сиянието от кръста си, обърна го и го подаде на Кати-Бри.

Тя се взря в него, без да разбира какво става.

— Така е справедливо — обясни той. — Сиянието в замяна на Казид’еа.

— Но ти предпочиташ ятагана — недоумяваше младата жена.

— Ще се науча да се бия с един меч и един ятаган — увери я той. — Приеми предложението ми. Казид’еа сам ме помоли да му стана господар и не искам да му откажа. Смятам, че е правилно двамата с него да бъдем заедно.

Изненадата на Кати-Бри отстъпи място на открито недоверие — и за миг не можеше да допусне, че Дризт иска това от нея! Беше прекарала дни — не, седмици! — сама в планината, упражнявайки се с този меч, опитвайки се да го разбере и да установи връзка с него.

— Забрави ли какво се случи в моята стая? — суровите думи на елфа я накараха да се изчерви.

Дали бе забравила? Разбира се, че не беше… и все още се чувстваше като пълна глупачка заради начина, по който се бе предложила (или по-скоро мечът й, използвайки тялото й, се бе предложил) на Дризт.

— Дай ми оръжието — продължаваше да настоява скиталецът, протягайки дръжката на Сиянието към нея. — Двамата с него трябва да се бием заедно.

Вместо да се подчини, Кати-Бри още по-здраво стисна Казид’еа и притвори очи. На елфа, който я наблюдаваше по-внимателно отвсякога, му се стори, че говори с меча си.

Когато тъмносините очи отново го погледнаха, той посегна към оръжието й, но (за негова изненада и задоволство) острието подскочи във въздуха и го одраска.

— Мечът вече не те иска! — почти изръмжа младата жена.

— Нима ще ме удариш? — попита скиталецът и думите му я накараха да се овладее.

— П-п-просто защитна реакция — заекна тя, опитвайки да се извини.

Реакция, повтори Дризт наум, и то точно реакцията, която се бе надявал да предизвика. Казид’еа бе готов да отстоява правото й да го владее, беше отхвърлил онзи, за когото копнееше допреди дни, за да остане с истинската си господарка.

Бърз като мълния, елфът окачи Сиянието на кръста си и се усмихна.

— Това беше изпитание — досети се Кати-Бри. — Ти току-що ме провери!

— Трябваше да го сторя.

— Дори не си помислял да ми вземеш оръжието — повиши глас тя, усещайки как в гърдите й се надига раздразнение. — Даже и да бях приела предложението ти…

— Щях да го взема — искрено отвърна приятелят й. — Щях да го взема и да го сложа на сигурно място, в Залата на Думатоин.

— А после щеше да си прибереш Сиянието! — продължи Кати-Бри. — Ти, безсрамен лъжец такъв!

Дризт се замисли за миг, после сви рамене и кимна в знак на съгласие.

Младата жена сви устни и ядосано тръсна глава, при което червеникавокафявите й къдри се посипаха по раменете й.

— Казид’еа просто знае, че аз съм по-добрият боец от двама ни — убедено заяви тя.

Дризт избухна във весел смях.

— Извади оръжията си тогава! — Кати-Бри не искаше да отстъпи и дори зае нападателна позиция. — Нека ти покажа на какво сме способни аз и моят меч!

Без да спира да се усмихва, скиталецът свали двата ятагана от кръста си. Това бяха последните, решаващите изпитания, които щяха да покажат дали младата жена наистина бе наложила волята си върху опасното оръжие.

Звън на метал огласи кристалночистия утринен въздух; двамата приятели започнаха да обикалят в кръг, а от устата им излизаха облачета пара. Много скоро след началото на битката, Дризт свали защитата си, предоставяйки на съперницата си отлична възможност да го победи.

Казид’еа политна към тялото му, ала спря още преди да го бе докоснал.

— Направи го нарочно! — отсече Кати-Бри, докато отскачаше назад, без да разбира, че с отказа си да нанесе удар, тя и мечът й бяха издържали и второто изпитание.

Оставаше още само едно.

Без да каже нищо, Дризт отново приклекна. Този път не носеше магическите предпазители, както младата жена не пропусна да забележи, значи съвършената хармония на движенията му нямаше да бъде нарушена. Въпреки това Кати-Бри се хвърли в атака, давайки всичко от себе си, докато слънцето бавно се показа на хоризонта и запълзя по небесния свод.

Биеше се от все сърце, но изобщо не можеше да се мери с елфа. Всъщност, отдавна не помнеше да го е виждала да се бори с такава жар. Когато всичко свърши, тя се озова седнала на земята, Посичащия лежеше на няколко метра от нея, а двата ятагана почиваха върху раменете й.

Дризт се опасяваше, че Казид’еа ще се разяри, задето господарката му е била победена толкова лесно, затова се отдръпна от Кати-Бри и отиде при падналото й оръжие. Наведе се, за да го вдигне, но ръката му замръзна на сантиметри от него.

Нямаше я вече дръжката, изваяна във формата на глава на еднорог, отишъл си бе и демонският образ, който ефесът приемаше в десницата на Дантраг Баенре. На тяхно място сега се виждаше гладкото, мускулесто тяло на бягаща котка, нещо като умалено копие на Гуенивар. Още по-многозначително бе присъствието на една древна руна — две напълно еднакви планини, символът на Пазителя на тайните, джуджешкия бог Думатоин. Богът на Бруенор и на Кати-Бри.

Скиталецът вдигна оръжието от земята и го задържа в ръка. Този път не усети нито враждебността, нито изгарящото желание, които срещаше досега от страна на Посичащия. В този миг Кати-Бри застана до него и му се усмихна, зарадвана от очевидното й у одобрение за дръжката, която си бе избрала.

Без да каже нищо, Дризт върна Казид’еа на истинския му господар.

Глава 14 Гневът на Лолт

Ивонел Баенре се чувстваше могъща както преди. Лолт се бе завърнала и отново я подкрепяше, а що се отнасяше до К’иорл Одран… е, нещастницата сама си бе изкопала гроба. До този миг Кралицата на паяците се бе отнасяла благосклонно към дом Облодра, въпреки че „жриците“ на дома не се славеха като най-ревностните й следовнички, и дори си позволяваха да говорят за нея с открито презрение. Причината за това благоволение бяха необичайните им психически сили, които интригуваха Лолт така, както плашеха останалите обитатели на Мензоберанзан. Никой от другите родове не искаше да си има неприятности с третия дом, богинята също не очакваше от тях да нападнат К’иорл. Ако някога Мензоберанзан станеше жертва на външен враг (най-вече някое неочаквано нападение от страна на илитидите, които живееха недалече оттам) псионистките умения на Облодра можеха да се окажат повече от полезни.

Ала сега тези времена бяха отминали. К’иорл бе прекрачила една много опасна граница и вече нямаше връщане назад. Със собствените си ръце тя бе убила една матрона — майка и макар само по себе си това да не бе нещо необичайно, повелителката на Облодра го бе сторила с намерението да си присвои властта и на върховна жрица… и то съвсем не в името на Кралицата на паяците.

Матрона Баенре знаеше всичко това, усещаше как волята на Лолт й се разкрива все по-ясно, а силите на богинята отново се завръщат при нея.

— Смутното време отмина — тържествено съобщи тя на своето семейство, когато всички се събраха във величественото светилище, което много скоро щеше да бъде досущ както преди. Тук бе и Мез’Барис Армго — поканена лично от първата матрона, тя седеше на удобен стол в центъра на помещението.

Последните думи на старата Баенре бяха посрещнати с ликуващи възгласи, после Триел поде песен в прослава на Лолт и всички се присъединиха към нея.

— Отмина? — беззвучно попита Мез’Барис, когато първата матрона се върна и седна на стола си, поставен до този на почетната гостенка.

— Смутното време свърши — потвърди Баенре все така на езика на жестовете, тъй като щеше да й бъде невъзможно да надвика гръмката песен.

— Освен за Облодра — отбеляза Мез’Барис, при което събеседницата й се изсмя зловещо.

За никого в Мензоберанзан не бе тайна, че третият дом е изпаднал в сериозна беда. А и как иначе, след като огромните танари и останалите демони, изпратени от Ерту, продължаваха да кръжат около двора им, да се забавляват, като преследват и улавят коболдите, криещи се край Хищния процеп и въодушевено да нападат всеки член на дома, дръзнал да се покаже навън.

— Ще бъде ли помилвана К’иорл? — попита матрона дел’Армго, вдигайки палец нагоре, за да ознаменува края на въпроса си.

Матрона Баенре поклати глава, после едва забележимо кимна по посока на Триел, която даваше тон за все по-пламенни молитви към Кралицата на паяците.

Мез’Барис нервно докосна лицето си, чудейки се откъде ли старата Баенре е толкова сигурна, че ще успее да стори онова, което е намислила. Дали смяташе сама да се разправи с Облодра или имаше намерение да въвлече Барисон дел’Армго в поредния съюз? Не, Мез’Барис изобщо не се съмняваше, че първите два дома лесно ще пречупят съпротивата на Облодра, ала мисълта доброволно да се изправи срещу К’иорл с нейните странни способности, никак не й се нравеше.

Скрит в сенките, спотайващи се покрай стените на светилището, Метил с лекота разбра какво става в ума на матрона дел’Армго и веднага го съобщи на господарката си.

— Такава е волята на Лолт! — остро рече старата Баенре и впери твърд поглед в гостенката си. — К’иорл се отрече от Кралицата на паяците и трябва да бъде наказана за дързостта си.

— От академията, както е обичаят? — с надежда в гласа попита Мез’Барис.

В очите на първата матрона пламна зъл огън.

— От мен! — отсече тя и се обърна на другата страна — ясен знак, че повече няма какво да каже по този въпрос.

Матрона дел’Армго бе достатъчно разумна да не настоява. Вместо това се отпусна в стола си, опитвайки се да осмисли тази неочаквана и доста тревожна информация. Старата Баенре очевидно не възнамеряваше да обедини няколко от по-могъщите родове и заедно да се разправят с Облодра. Не, тя току-що бе обявила лична война на третия дом. Нима наистина вярваше, че може да победи К’иорл? Може би демоните, дори страховитите танари, които бяха призовали преди няколко дни, й се подчиняваха по-безпрекословно, отколкото останалите смятаха? Тази възможност я стресна — ако подозренията й се окажеха верни, какви ли други „наказания“ можеха да очакват от гневливата и амбициозна Ивонел Баенре?

Мез’Барис въздъхна дълбоко и реши засега да не мисли повече за това. Бездруго не можеше да стори кой знае какво, не и докато седеше в светилището на първия дом, обградена от двехилядната им, прекрасно въоръжена и обучена войска. Единственото, което й оставаше, бе да се довери на Баенре.

Не, поправи се тя, не да им се довери. Единственото, което й оставаше, бе да се надява старата матрона да реши, че за бъдещите й планове (каквито и да бяха те) Мез’Барис ще й е по-полезна жива, отколкото мъртва.

Седнала върху светлосиния си летящ диск, матрона Баенре лично водеше шествието, което потегли от двора на дома й и пое по улиците на града, пеейки песни в прослава на Лолт. Войните от Гущеровия отряд, начело с Верг’иньон, се бяха подредили около процесията, само от време на време някой избързваше напред или пък се шмугваше в по-подозрителните сокаци, за да се увери, че пътят е чист.

Подобни предпазни мерки се взимаха винаги, когато старата матрона решеше да излезе, и тя ги смяташе за повече от необходими. Не и този път обаче, каза си тя, този път Ивонел Баенре не се боеше от никого. Единствено Мез’Барис знаеше за този поход, а никой от по-нископоставените родове (бил той сам, или в съюз с други) не би се осмелил да нападне първия дом, освен ако заговорът бе замислен предварително, а плановете — изпипани до последната подробност.

По същото време от другия край на града тръгна още едно шествие, предвождано от дом Баенре. Триел и Громф, заедно с останалите повелителки и повелители от Академията, както и техните ученици, излязоха от школите, в които преподаваха, и също поеха през града. Обикновено именно Академията, тази най-могъща и влиятелна институция на Мрачните, обвиняваше в престъпления срещу Мензоберанзан и налагаше наказание на провинилите се, ала в този случай Триел бе предупредила своите подчинени от Арах-Тинилит, че това е изключение и че от тях се очаква единствено да наблюдават отстрани как гневът на Лолт се стоварва върху съгрешилия дом с цялата си страховита мощ.

Когато двете групи най-сетне се срещнаха, броят им се бе увеличил петкратно. Още щом научиха, че дом Баенре и дом Облодра ще се изправят един срещу друг в битка, в която можеше да има един-единствен оцелял, десетки благородници и войници от всички родове в града се застичаха към Хищния процеп, за да станат свидетели на зрелището, което обещаваше да бъде драматично и ужасяващо.

Когато пристигнаха пред портите на третия дом, войниците на Баенре образуваха защитен полукръг около своята матрона — пазеха я не толкова от К’иорл и семейството й, колкото от тълпата. Във въздуха се носеше оживен шепот, мнозина ръкомахаха разгорещено, използвайки безмълвния език на знаците. Демоните, които лесно се досетиха, че предстои кръвопролитие, възбудено закръжиха наоколо — ту се издигаха високо във въздуха, ту отново се спускаха над двора на Облодра, използвайки своите ново завърнали се магически умения, за да запратят по някоя синьо-бяла светкавица или огнено кълбо срещу обградения дом.

Матрона Баенре даде възможност на множеството да се наслади на тази демонстрация на могъщество, досещайки се, че така ужасът, сковал К’иорл Одран и обреченото й семейство, ще стане още по-вледеняващ. Пък и самата тя искаше да се порадва на момента, да се опие от дъха на страха, стиснал в безпощадните си лапи двора на най-омразния й дом в цял Мензоберанзан.

После настъпи часът, в който всичко трябваше да започне… или, по-точно, да свърши. Ивонел Баенре знаеше какво трябва да направи. Беше получила откровение по време на церемонията, предшестваща този поход, и въпреки съмненията, които Мез’Барис бе изразила, когато научи за това, старата матрона твърдо вярваше, че Кралицата на паяците я подкрепя и че волята й е дом Облодра да бъде сринат до основи.

Посегна към една от гънките на робата си и извади парче сяра, същия онзи къс, получен от въплътената богиня, за да могат жриците да поддържат междупространствения тунел, който и в този миг зееше широко отворен в една малка стаичка в К’еларз’орл. Тя вдигна ръка и краката й плавно се отделиха от земята. Оглушителен взрив разтърси стените на пещерата, отекна мощен тътен.

После се възцари гробовна тишина, всички погледи се насочиха към първата матрона, която се рееше във въздуха, на около десетина метра над главите им.

Берг’иньон, който отговаряше за безопасността на майка си, хвърли кисел поглед към Сос’Умпту. Според него там горе Старата матрона бе заплашително уязвима.

Единственият отговор, който получи, бе ехидният смях на сестра му. Какво ли разбираше той, един най-обикновен мъж! Не виждаше ли, че Ивонел Баенре никога през целия си дълъг живот не се бе намирала в по-голяма безопасност, отколкото в този миг!

— К’иорл Одран! — провикна се първата матрона и гласът й отекна надалече, като да беше мощният рев на някой великан.

Заключена в една стая на последното ниво в най-високата сталагмитена могила в двора, К’иорл Одран съвсем ясно чу зова на матрона Баенре. Ръцете й още по-отчаяно се вкопчиха в изящните мраморни облегалки на трона и тя стисна очи, заповядвайки си да се съсредоточи.

Повече от всеки друг път тя имаше нужда от своите псионистки способности, ала сега, за първи път през живота си, не бе в състояние да ги извика на помощ! Нещо не бе наред, разбра тя, и макар да бе сигурна, че по някакъв начин Кралицата на паяците стои зад онова, което се случва навън, К’иорл бе обзета от същото усещане, което бе връхлетяло жриците на Лолт в началото на Смутното време — вече не ставаше въпрос единствено за Кралицата на паяците.

Всичко бе започнало веднага след като третата матрона се бе прибрала у дома си тичешком, следвана от орда озверели, пуснати на воля танари. Тя и дъщерите й се бяха събрали, за да изготвят някакъв план, с който да отблъснат демоните и да ги прогонят от земите си. Както винаги, срещата бе протекла повече от ефективно — цялото обсъждане се водеше телепатично, спестявайки им по този начин необходимостта да водят няколко сложни разговора едновременно.

Планът вървеше добре, тя постепенно започна да вярва, че ще успее да отпрати чудовищата обратно в тяхната собствена равнина, а когато това станеше, заедно с дъщерите си сурово щеше да накаже Баенре и останалите съзаклятнички. И тогава се бе случило нещо ужасяващо и необратимо. След една от мълниите — заслепяващи оглушителни взривове, които чудовищата неспирно изпращаха срещу дома им, външната стена, обграждаща двора, се бе пропукала по цялото си протежение. Само по себе си, това не бе кой знае колко сериозно — като всички домове в Мензоберанзан, и този на Облодра можеше да понесе много по-страшни щети; Онова, което бе ужасило матрона Одран и което можеше да се окаже пагубно за Облодра, бе очевидният факт, че магията най-сетне се завръща в Царствата, могъща както преди.

В същия този миг телепатичният им разговор рязко бе прекъснат и колкото и да опитваха, благородничкйте от обречения дом не бяха успели да го подемат наново.

К’иорл не бе глупачка, а умението й да се съсредоточава бе ненадминато. Псионистките й сили все още не бяха изчезнали; не бяха я напуснали и силите, които й даваха възможност да минава през стени и да изтръгва сърцата на враговете си от гърдите им. Не, те си бяха тук, заровени дълбоко в съзнанието й, ала тя не можеше да ги извика на помощ. К’иорл продължаваше да обвинява себе си за това, гълчеше се за тази толкова ненавременна неспособност да се съсредоточи. В безсилието си тя опитваше отново и отново, удряше главата си с юмруци, сякаш бруталната физическа сила можеше да събуди заспалите й мисловни умения.

И дори не подозираше, че всичко е напразно. Това, което К’иорл не знаеше, бе, че едновременно със завръщането на магията в света, краят на Смутното време бе донесъл и редица неочаквани странични ефекти. На много места в Царствата се бяха появили мъртви зони, в които заклинанията изобщо не действаха или, което бе още по-ужасно, не даваха желания резултат. Друго проявление на тези неприятни последици засягаше псионистките умения, тези подобни на магия сили, които умовете на някои създания владееха. К’иорл все още ги притежаваше, усещаше, че те не са я напуснали, променил се бе само начинът, по който можеше да ги призове.

Илитидите, както Метил бе съобщил на матрона Баенре, вече бяха открили този нов начин и с техните способности почти всичко бе наред. Ала при тях ставаше въпрос за цяла раса от същества, надарени с подобни сили, при това същества, които се ръководеха от едно общо съзнание, а не за няколко жени, изолирани насред град, чиито обитатели дори не разбираха същината на псионизма. Крадците на мисли бяха направили необходимото, за да могат да използват своите умения, ала К’иорл Одран и нейното доскоро могъщо семейство не бе успяло.

Затова сега матрона Облодра седеше в тъмната стая, стискаше очи и се мъчеше да се съсредоточи. Викът на Баенре долетя до нея, давайки й да разбере, че ако тя не отиде при първата матрона, първата матрона ще дойде при нея.

При малко повече време, К’иорл щеше да се справи с тази мисловна загадка. Ако разполагаше дори само с месец, сигурно щеше да си възвърне силите.

Само че тя не разполагаше с един месец… не разполагаше дори с един-едничък час.

Матрона Баенре усети магията, пулсираща в парчето сяра, една вътрешна топлина, която постепенно се засилваше все повече и повече. Дори тя се изненада, когато видя ръката си, сключена около дара на Лолт, да помръдва — самото вещество й бе наредило да го стори.

Тя кимна, разбрала, че в този миг нечия чужда воля, на някое чудовище от Бездната, а може би дори на самата Лолт, насочва движенията й. Десницата й се вдигна нагоре, докато парчето сяра не се изравни с върха на най-високата кула в двора на Облодра.

— Кой си ти? — попита старата матрона.

— Аз съм Ерту — чу тя отговор в главата си и възликува — знаеше това име, знаеше и на кого принадлежи.

Ерту беше балор, един от най-ужасяващите и могъщи демони от расата на танарите. Лолт наистина я бе въоръжила превъзходно!

Матрона Баенре почувства как злостта на чудовището изпълва вълшебното вещество, докато то затуптя толкова силно от мощния прилив на енергия, сякаш самият Ерту щеше да изскочи от него и да й се притече на помощ.

Разбира се, това бе невъзможно, макар старата матрона да не го знаеше.

Могъществото, което тя усещаше, идваше от сърцето на самия къс сяра — привидно невзрачен, ала надарен с магията на Лолт и използван от нейната върховна жрица в Мензоберанзан.

Водена единствено от инстинкта си, матрона Баенре разтвори длан и освободи лъч заслепяваща, яркожълта светлина. Той проряза мрака и се блъсна в стената на най-високата кула… същата тази стена, която делеше първата матрона от ненавистната К’иорл. Искрящи, пулсиращи ивици обрамчиха сталагмитената могила и започнаха да дробят якия камък.

Магическият къс сяра се успокой, след като живата енергия, заключена в него, се откъсна, ала матрона Баенре не свали ръката си, нито отмести изпълнения си с благоговение поглед от рушащата се кула.

Там бяха приковани очите и на останалите десет хиляди елфи, които стояха зад първата матрона; там гледаше и К’иорл Одран, докато ужасяващата светлина бързо обхващаше доскоро непробиваемата стена на могилата.

Целият град ахна като един, когато отекна мощен взрив и върхът на кулата се пръсна на хиляди парчета.

И ето че К’иорл Одран се появи пред очите им, все още седнала на черния си мраморен трон, сред прахта и каменните отломки.

Десетки танари закръжиха над главата й, ала не посмяха да се доближат до нея — страхуваха се (и то с основание) от безпощадния гняв на Ерту, който неминуемо щеше да се стовари върху им, ако се осмеляха да откраднат дори един миг от насладата му.

К’иорл, горда и силна както винаги, се изправи и пристъпи към ръба на кулата. Изпитателният й взор бавно се плъзна по насъбралото се множество и толкова голям бе страхът, който странните й способности вдъхваха на повечето от тях, че не един и двама елфи (и дори няколко матрони — майки) отвърнаха очи, сякаш се бояха дали тя не се чуди кого да накаже за това дръзко нападение.

Най-сетне погледът й се спря върху матрона Баенре, която нито трепна, нито направи опит да го избегне.

— Как смееш! — опита се да извика К’иорл, ала гласът й прозвуча слабо, почти жалко.

— Ти как смееш! — изрева първата матрона и думите й отекнаха гръмовно. — Отрече се от Кралицата на паяците!

— Нека се продъни в Бездната, там, където й е мястото! — отвърна упоритата К’иорл, последните думи, които щеше да изрече в живота си.

Матрона Баенре вдигна ръката си още по-високо и усети нов прилив на енергия. Отвори се междупространствен портал и, макар този път да не последва нито изблик на ослепителна светлина, нито каквато и да било видима проява на магическа мощ, К’иорл я почувства много по-осезаемо от първия взрив.

Отвори уста, за да извика, ала от устните й се откъсна единствено протяжен стон, който постепенно премина в гърлено хриптене. Чертите на лицето й се удължиха и се изкривиха гротескно, тя опита да се възпротиви, заби пети в земята и отчаяно се помъчи да призове псионистките си способности.

Кожата й започна да се смъква от костите, цялото й тяло бавно, но неумолимо се разтегляше, докато късът сяра с все сила я дърпаше към себе си. Напук на всичко, напук на изгарящата болка и неизбежната смърт, която вече протягаше костеливи пръсти към нея, К’иорл продължи да упорства. Искаше да каже още нещо, да прокълне омразната богиня за последен път, ала вместо думи, от устата й излезе единствено езикът й, безмилостно повлечен от мощта на магията.

Тялото й се разпъваше все по-жестоко и по-жестоко, неудържимо притегляно от парчето сяра и зейналия портал. Отдавна трябваше да е мъртва, изобщо не би трябвало да е жива при този убийствен натиск.

Ръката на матрона Баенре не трепна, но тя самата не успя да се удържи и затвори очи, когато ужасяващо разкривеното тяло на К’иорл политна от внезапно рухналия връх на кулата и се понесе право към нея.

Неколцина от събралото се множество, включително и Берг’иньон, извикаха уплашено, други ахнаха, трети издигнаха гласове в прослава на Кралицата на паяците, когато злощастната трета матрона, с обезобразено до неузнаваемост тяло, досущ гигантско, живо копие, влезе в къса сяра — портала, който щеше да я отведе в Бездната.

Където Ерту, инквизиторът, определен от Лолт, вече я очакваше, за да се погрижи за полагащото й се наказание.

Веднага щом К’иорл изчезна, демоните побързаха да я последват с ликуващи викове и съпроводени от гръмовни взривове, страховити мълнии, гигантски огнени кълба, които помитаха всичко по пътя си, и най-различни други демонстрации на могъщество. Принудени от Ерту, те също издължиха и изтъниха телата си и влетяха в магическото вещество, докато матрона Баенре, напук на ужаса, който я сковаваше, го държеше в нетрепващата си десница, превръщайки страха си в усещане за несъкрушима мощ.

Само за няколко мига всички чудовища, дори огромните танари, напуснаха Материалната равнина, макар че старата матрона все още чувстваше присъствието им във вътрешността на магическия къс.

После всичко внезапно утихна. Не един и двама елфи се споглеждаха въпросително, чудейки се дали присъдата не бе изпълнена, гадаейки дали пък дом Облодра няма да бъде пощаден, сега, когато повелителката им си бе получила заслуженото. Мнозина благородници започнаха да си разменят тайни сигнали, разтревожени, че матрона Баенре може да постави някоя от дъщерите си начело на третия дом и така още повече да затвърди позициите си на върха.

Ала старата матрона изобщо нямаше такива намерения. Тя бе тук по волята на Лолт, за да стовари върху провинилите се абсолютното наказание, по-страшно от всичко, което Мензоберанзан бе виждал някога. Водена от телепатичните наставления на Ерту, тя запрати къса сяра в Хищния процеп, и когато елфите около нея избухнаха в ликуващи викове, смятайки, че това е краят на церемонията, тя разпери ръце и им даде знак да замълчат пред надигащия се гняв на Лолт.

Няколко секунди по-късно земята под краката им се разлюля, разнесе се далечен тътен, после всичко отново потъна в напрегната тишина.

Една от дъщерите на К’иорл се появи и пристъпи към ръба на повредената кула, молейки матрона Баенре за милост. Когато отчаяните й викове не получиха никакъв отговор, тя неволно се обърна към един от многото разломи на Хищния процеп.

Очите й се разшириха от ужас, а писъкът, който се откъсна от гърдите й, вледени сърцата дори на закоравелите й събратя. Старата матрона, която още се рееше високо във въздуха, проследи погледа й и възкликна възторжено, прославяйки своята богиня. Миг по-късно, множеството най-сетне разбра какво става.

Огромно черно пипало, дебело повече от шест метра, се бе показало от ръба на разлома и сега бавно, но неумолимо пъплеше по земята, обвивайки двора на Облодра в смъртоносна прегръдка. Като мощна отливна вълна, събралите се елфи се люшнаха назад, докато чудовищното пипало заобиколи двора, пролази по стената и се показа от другата страна, връщайки се обратно към бездната, от която бе изпълзяло.

— Баенре! — умолително изпищя обречената жена.

— Вие се отрекохте от Повелителката на паяците — спокойно отвърна първата матрона. — Дойде моментът да изпитате гнева й.

Земята отново потрепери, когато безмилостната ръка на Лолт се затегна около дома на Облодра. Стената се огъна, после не издържа и рухна под страховитата тежест.

Кулата също започна да се ломи и в отчаянието си дъщерята на К’иорл скочи. Някак си успя да избегне ужасяващото пъплещо нещо и, когато група мрачни войни, между които и Утегентал Армго, се втурнаха към смазаното й тяло, все още бе жива. Патронът на втория дом попречи на останалите бойци да довършат прекършената жена, наведе се и я взе в силните си ръце. Тя го погледна със замъглени от болка очи и дори успя да се усмихне едва-едва, сякаш вярваше, че той бе дошъл да я спаси.

Утегентал се изсмя в лицето й, вдигна я над главата си и я запрати към гърчещото се пипало, право в безпощадната му хватка, там, където допреди миг се издигаше домът й, а сега имаше само огромна купчина отломки и прах.

Ликуващите викове на Мрачните бяха оглушителни, ала дори те бяха погълнати от грохота, с който чудовищното пипало повлече в бездната рухналия дом на Облодра, а с него и всичките му обречени обитатели.

Глава 15 Алчност

Джарлаксъл поклати обръснатата си глава, най-дръзката постъпка, която си бе позволявал някога с матрона Баенре. В този момент, толкова скоро след впечатляващата й демонстрация на могъщество и, като се имаше предвид факта, че тя отново се радваше на пълна подкрепа от страна на Лолт, несъгласието му с плановете й бе повече от опасно.

Триел Баенре изръмжа заплашително, а Берг’иньон затвори очи — никой от тях не би искал полезният наемник да бъде пребит до смърт заради нахалството си. Злата Бладен’Кърст обаче, нетърпеливо облиза устни, предвкусвайки предстоящото удоволствие, и дори сключи пръсти около дръжката на змиеглавия бич, който висеше на кръста й. Ех, само ако майка й се съгласеше…

— Опасявам се, че времето не е подходящо — недвусмислено рече Джарлаксъл.

— Лолт не мисли така — невъзмутимо отвърна старата Баенре, забележително спокойна въпреки безочието му.

— Откъде можем да сме сигурни, че магията ще продължи да действа, както ние очакваме? — не отстъпваше наемникът.

Матроната кимна и останалите с изненада установиха, че тя е доволна, задето Джарлаксъл бе изказал възраженията си на глас. Въпросите му бяха напълно уместни и с тях той всъщност й помагаше да уточни и за себе си подробностите по новия съюз, който бе намислила.

Триел вдигна изпълнен с подозрение поглед към нея. Ако майка й наистина бе получила заповедите си от Лолт, както току-що бе заявила, никога нямаше да позволи на когото и да било да ги подлага на съмнение и дори открито да им се противопоставя. Защо имаше нужда да се убеждава в нещо, в което би трябвало да вярва безрезервно?

— С магията вече всичко е наред — отсече старата матрона и Джарлаксъл бе принуден да се съгласи.

Онова, което достигаше до ушите му (както от шпионите му в града, така и от връзките му извън неговите предели) говореше, че наистина е така.

— Няма да ти е трудно да сформираш нов съюз — отбеляза той. — Не и след зрелищното поваляне на Облодра. Мез’Барис винаги те е подкрепяла, а никоя матрона — майка не би се осмелила дори да намекне, че се бои да те последва.

— Хищният процеп може да побере останките на още не един и два дома — сухо рече Баенре.

— Така е — подсмихна се наемникът. — И наистина, сега е времето за сключване на нови съюзничества, независимо с каква цел.

— Сега е времето да потеглим срещу Митрил Хол — прекъсна го тя с нетърпящ възражения глас. — Време да се надигнем от калта и да донесем невиждани до този ден почести на Кралицата на паяците.

— Понесохме тежки загуби — напомни й той. — Дом Облодра и техните коболди първи щяха да се хвърлят в атака, загивайки в капаните, заложени от джуджетата за нас.

— Коболдите ще бъдат изкарани от скривалищата им в Хищния процеп — увери го матроната.

Джарлаксъл не каза нищо, но съмнението остана. Сега, когато всички от третия дом бяха мъртви, в цял Мензоберанзан нямаше елф, който по-добре от него да познава плетеницата от тунели в пропастта. Баенре можеха и да открият стотина, дори няколкостотин от дребните създания, ала Облодра биха им осигурили няколко хиляди.

— Йерархията в града е разклатена — продължи да упорства той. — Трети дом вече няма, а четвъртият остана без повелителка. Дори собственото ти семейство не се е възстановило напълно от бягството на вероотстъпника и загубата на Дантраг и Вендес.

Изведнъж старата Баенре рязко се изправи. Джарлаксъл не трепна, ала повечето от децата й се стреснаха, уплашени да не би майка им да разбере за какво намеква той — бяха сигурни, че в този момент матроната няма да търпи никакви дрязги между тях за това как да си разпределят задълженията и правата на мъртвите си брат и сестра.

Заплашителният й поглед ги обходи един по един, докато най-сетне се спря върху дръзкия наемник.

— Ела с мен! — нареди тя и се отправи към вратата.

Джарлаксъл се отдръпна, за да й направи път, после тръгна след нея. Триел се накани да ги последва, ала майка й рязко се обърна й я спря:

— Само той!

Щом двамата се приближиха до черната колона в средата на тронната зала, по гладкия камък се проточи дълга пукнатина, която бързо се разшири и отстъпи място на врата, отвеждаща в неголяма цилиндрична стая.

Наемникът очакваше старата матрона да се разкрещи или дори да започне да го заплашва, щом останат сами, ала без да каже и дума, тя отиде до една дупка, която зееше на пода, и се спусна в нея. Вместо да падне и да се пребие, тя бавно се понесе надолу, поддържана от мощни магически течения. Въпреки че я последва незабавно, когато слезе в третото ниво, Джарлаксъл трябваше да побърза, за да не изостане от старата Баенре, която вече бе хлътнала в следващата дупка, после в онази под нея, после пак и пак, докато най-накрая не се озоваха в тъмницата, която се намираше в самите недра на огромната могила.

Обяснение отново не последва и наемникът вече започваше да се пита дали няма да бъде хвърлен в някоя килия. Не един и двама елфи (мнозина от тях — благородници), биваха сполетявани от подобна мрачна съдба; мълвата говореше, че някои от тях са прекарали повече от сто години в плен на Баенре, сто години на безкрайни мъчения и живот, поддържан от целителните еликсири на жриците на дома, само за да могат да изстрадат нови и нови изтезания.

Най-сетне спряха пред някаква килия. Двамата стражи, които стояха на пост пред вратата, панически се дръпнаха, когато матрона Баенре им даде знак да се отстранят.

Наемникът с облекчение установи, че килията не е празна и заинтригувано се взря в странното, яко и набито джудже, което бе приковано на стената. Обърна се към матроната и едва тогава забеляза, че тя не носи една от обичайните си огърлици, онази, която бе издялана от джуджешки зъб.

— Скорошен пленник? — попита, макар да подозираше друго.

— Отпреди две хиляди години — отвърна Баенре. — Позволи ми да ти представя Гандалуг Бойния чук, основоположник както на рода Боен чук, така и на Сребърните зали.

Очите на наемника се разшириха от изненада. Наистина, и преди бе чувал да се говори, че в медальона на матроната е заключен поробеният дух на древен джуджешки крал, ала никога не бе подозирал, че става въпрос точно за един Боен чук. Внезапно осъзна, че това желание на всяка цена да бъде превзет Митрил Хол, няма нищо общо с Дризт До’Урден. Беглецът бе само една брънка от веригата, претекст за нещо, което Ивонел Баенре жадуваше от стотици години. Погледът му, изпълнен с любопитство, се спря върху нея.

— Две хиляди години? — повтори Джарлаксъл, чудейки се колко стара бе в действителност съсухрената матрона.

— Владеех душата му през всички тези векове — рече тя, взирайки се изпитателно в джуджето. — В дните, когато Лолт не чуваше нашите молитви, медальонът бе унищожен, а Гандалуг, получил най-неочаквано тялото си, остана в Материалната равнина.

При тези думи тя отиде при безпомощното джудже, завря злото си лице на милиметри от върха на дългия му, остър нос и постави ръка върху рамото му.

— Получи обратно живота, но не и свободата си.

Старият крал прочисти гърлото си, сякаш се канеше да я заплюе, ала внезапно застина напълно неподвижно, почувствал как един паяк изпълзява от пръстена на мъчителката му и започва да пъпли по врата му.

Наясно бе, че матроната няма да го убие, защото има нужда от него. Никога не се бе страхувал от смъртта, а сега дори отчаяно я желаеше — и най-болезнената Смърт бе за предпочитане пред мъченията, които понасяше тук и най-вече пред смазващата мисъл, че неволно може да допринесе за унищожаването на своя народ. Онова отвратително създание, илитидът, вече бе проникнало в съзнанието му, черпейки оттам информация, която и най-жестокото изтезание не би изтръгнало.

Гандалуг прекрасно разбираше, че няма от какво да се бои, ала това не го успокояваше особено. Ненавиждаше паяци от дъното на душата си, ненавиждаше ги и се боеше от тях. В мига, в който почувства гнусното космато нещо да лази по врата му, той се вцепени, а по челото му изби ледена пот.

Матрона Баенре остави скованото от ужас и отвращение джудже и се насочи към вратата с тържествуващо изражение, уверена, че присъствието на Гандалуг би трябвало да уталожи всички тревоги на наемника.

Само че се лъжеше. Джарлаксъл отдавна бе убеден, че могат да превземат Митрил Хол, никога не се бе съмнявал в успеха на похода. Ала какво щеше да стане след това, питаше се той. Неуредиците в Мензоберанзан бездруго бяха повече от сериозни, навярно съвсем скоро щеше да се стигне до открита война за решаването на спора кой да заеме местата, опразнени от рухването на Облодра и смъртта на Генни’тирот. Оцеляващ вече векове наред на самия ръб на катастрофата, наемникът прекрасно знаеше какви опасности крие погрешната преценка за това докъде може и трябва да се простира властта; разбираше, че да посегнеш прекалено нависоко, значи сам да се обречеш на провал.

Знаеше също така, че никога няма да успее да убеди старата матрона в това. Така да бъде, примири се той. Щеше да остави първия дом да поведе града на война. Нямаше да се опитва да ги разубеди, дори напротив — щеше да ги окуражава. Ако всичко се развиеше по план — прекрасно.

Ако ли пък не…

Джарлаксъл дори не си направи труда да се замисли над тази възможност. Ясно му бе какво изпитва Громф, досещаше се за нарастващото му озлобление, както и за това на своите бойци, които бяха предимно мъже. Нека матрона Баенре тръгне на война срещу Митрил Хол, а ако тя се провали… наемникът бе твърдо решен да се вслуша в думите й и да се „надигне“ от калта. И още как…

Глава 16 С открито сърце

Откри я на същата скална тераска, където Кати-Бри се упражняваше през последните няколко седмици; същото онова място, където съвсем наскоро бе наложила волята си над своя магически меч. Скалите зад гърба й хвърляха дълги сенки, слънцето бързо се спускаше към хоризонта. Първите звезди вече блещукаха на небето, светеха и тук, и над Лунния град, и над Сундабар, еднакво красиви и еднакво далечни.

Прегърнала колене с две ръце, тя седеше на земята и се взираше в сгъстяващия се мрак. С нищо не показа, че е чула безшумните стъпки на елфа и продължи да се полюлява напред-назад, потънала в мисли.

— Красива нощ — проговори скиталецът и когато Кати-Бри не се стресна от гласа му, той разбра, че този път бе усетила приближаването му. — Ала вятърът хапе.

— Наближава зима — тихо отвърна тя, без да сваля поглед от потъмнялото източно небе.

Дризт искаше да каже нещо, да разпръсне напрежението, което някак неусетно се бе настанило между тях, за първи път, откакто се познаваха. Отиде и приседна до нея, но не я погледна, така, както и тя не се обърна към него.

— Тази нощ ще повикам Гуенивар — рече той.

Кати-Бри кимна, но не каза нищо.

Мълчанието й го хвана неподготвен. Това щеше да бъде първият му опит да призове пантерата след залепването на статуетката и безразличието на младата жена го нарани. Тревожеше се дали магията на фигурката ще проработи и въпреки уверенията на Фрет, че всичко ще бъде наред, не можеше да бъде напълно сигурен. Не, елфът нямаше да се успокои, докато Гуенивар, изцелена и отпочинала, не потъркаше муцуна в крака му.

Кати-Бри би трябвало да се чувства по същия начин. Пантерата бе и нейна приятелка, навярно толкова скъпа, колкото и самият Дризт. А ето че тя не каза нищо и скиталецът, в чиито гърди започваше да се надига раздразнение, я погледна изпитателно.

Видът на сините й очи, плувнали в сълзи, го накара да забрави гнева си — явно бе, че онова, което се бе случило между тях неотдавна, съвсем не бе така дълбоко заровено, както той смяташе. При последната им среща, на същото това място, въпросите, които ги изгаряха, бяха останали неизречени, заглушени от звънтенето на оръжия в дружеския им двубой. В онзи ден, а и в седмиците преди него, докато се бореше да подчини Казид’еа на волята си, Кати-Бри можеше и трябваше да мисли само за това, цялото й съзнание трябваше да се съсредоточи върху усилието да покори могъщото оръжие. Ала сега, след като се бе справила с тази задача, тя повече не можеше да се преструва, че е забравила.

— Знаеш, че беше заради меча, нали? — неочаквано и почти умолително попита тя.

Дризт се усмихна успокоително. Разбира се, че Ка-зид’еа я бе накарал да се хвърли на врата му, единствено той… Ала на част от него (а навярно и на част от нея, рече си скиталецът, докато я гледаше) й се искаше да не е така. Напрежението между тях се бе появило още преди неловкият инцидент с меча да обтегне отношенията им до краен предел.

— Добре стори, че ме отблъсна — задавено добави тя.

Дризт не отвърна веднага, внимателно обмисляйки отговора си.

— Отблъснах те, само защото видях ефеса на Ка-зид’еа — при тези думи младата жена най-сетне се обърна към него и дълбоките й сини очи срещнаха неговите.

— Мечът беше — тихо добави скиталецът — Единствено той.

Кати-Бри не каза нищо, нито отмести поглед от лицето му. Колко достойно се бе държал той, един елф на мрака. Толкова много мъже на негово място биха се възползвали от неочаквания „подарък“, без да задават въпроси и без да се питат правилно ли постъпват или не. А дали наистина това би било чак толкова ужасно, запита се тя изведнъж. Чувствата й към Дризт бяха истински и дълбоки, свързваше ги здраво приятелство и искрена любов. Толкова ли ужасно щеше да бъде, ако той не я бе отблъснал, когато сама му се предложи?

Да, щеше, реши тя веднага, щеше да бъде погрешно и за двамата, защото макар тялото да бе нейно, разумът, който ръководеше постъпките и, бе на Казид’еа.

Отношенията им и сега бяха достатъчно напрегнати, ала ако Дризт се бе поддал на чувствата, които изпитваше към нея, ако в онази необичайна ситуация не бе постъпил толкова благородно и не бе устоял на изкушението, навярно след това никой от тях нямаше да е в състояние да погледне другия в очите.

И сега нямаше да седят заедно в планината, под хилядите звезди, които тази вечер като че ли светеха по-ярко отвсякога, и да слушат песента на бръснещия вятър.

— Ти си добър човек, Дризт До’Урден — рече тя и се усмихна сърдечно.

— Надали точно човек — засмя се той и за миг напрежението, легнало между тях, се разсея.

Усмивките им обаче бързо се стопиха и те пак се оказаха уловени в същия неловък момент, някъде между любовта и страха.

Кати-Бри отново вдигна поглед към небето, Дризт стори същото.

— Знаеш, че го обичах — промълви тя.

— И все още го обичаш — отвърна скиталецът и й се усмихна топло.

Тя се обърна към него за миг, после пак се взря в тъмното небе, а мислите й се насочиха към Уолфгар.

— Щеше да се омъжиш за него — продължи Дризт.

Дали наистина щях да го направя, запита се младата жена. При цялата си любов към Уолфгар, тя не можеше да забрави, че той бе варварин и като такъв бе отгледан в общество, където жените не бяха нищо повече от най-обикновени слугини. Наистина, младежът бе надрасъл голяма част от тесногръдите възгледи на своя народ, ала с наближаването на сватбата бе започнал да се отнася толкова покровителствено с нея, че държанието му нерядко граничеше с незачитане. А това бе нещо, което гордата Кати-Бри не можеше да изтърпи дори за миг.

Дризт, който я познаваше по-добре от всеки друг, веднага се досети какво става в главата й.

— Щеше да се омъжиш за него — повтори той и тонът му я накара да го погледне. — Уолфгар не беше глупак — добави той.

— Не си и помисляй да стоварваш цялата вина върху Ентрери и медальона на полуръста — предупреди го тя.

След като се справиха със заплахата на отряда на Мрачните, дошъл в Митрил Хол, за да го залови, скиталецът бе обяснил на нея и на Бруенор (който като че ли най-много от всички имаше нужда от оправдание за нелепите постъпки на мъртвия си син), че Ентрери, представяйки се за Риджис, бе изпробвал магическите сили на рубина върху Уолфгар. Ала дори това не извиняваше напълно странното поведение на варварина, тъй като то бе започнало още преди палачът да се появи в Митрил Хол.

— Все пак медальонът несъмнено утежни положението многократно — не отстъпи Дризт.

— Или само го подтикна да стори онова, което сърцето му нашепваше — не се съгласи тя.

— Не! — категоричният отговор на приятеля й я хвана неподготвена.

Тя наклони глава на една страна, при което гъстите й червеникавокафяви къдрици се посипаха по раменете й, и го изгледа заинтригувано.

— Беше уплашен — обясни елфът. — Нищо не ужасяваше безстрашния Уолфгар така, както мисълта, че може да изгуби своята Кати-Бри.

— Своята Кати-Бри? — повтори тя и Дризт не можа да сдържи усмивката си при тази проява на прекомерната й докачливост в това отношение.

— Неговата Кати-Бри, така, както и той беше твоят Уолфгар — думите му начаса прогониха обзелото я раздразнение и изтриха кривата усмивка от лицето й. — Той те обичаше с цялото си сърце и цялата си душа — продължи скиталецът.

Младата жена не знаеше какво да отвърне, затова не каза нищо й го остави да говори.

— Обичаше те и любовта му го правеше уязвим. Нищо, което можеше да сполети него самия — нито изтезание, нито битка, нито дори смъртта — не бе в състояние да го уплаши, ала и най-малката драскотина върху тялото на Кати-Бри му причиняваше болка, която нищо не можеше да излекува. Именно заради това, в седмиците преди вашата сватба той се държа като глупак. Ала още щом ви се наложеше пак да се биете рамо до рамо, щом отново видеше силата и уменията ти, той несъмнено щеше да разбере къде е сбъркал и колко дълбоко се е заблуждавал. За разлика от мнозина от своите горди събратя, за разлика от самия Берктгар, Уолфгар признаваше грешките си и повече не ги повтаряше.

Докато слушаше мъдрите думи на приятеля си, младата жена нямаше как да не си каже, че онова, което той описва, вече се бе случило. Мисълта й отлетя към битката, в която бе загинал варваринът. Именно страховете, които Дризт описваше сега, бяха станали причина за смъртта му, ала миг преди завинаги да бъде отделен от нея, той най-сетне бе осъзнал собствената си глупост, разбрал бе и каква висока цена трябва да платят и двамата за неговата грешка.

Именно това бе прочела младата жена в очите му, преди скалите и скверната йоклола да сложат край на младия му живот. Не, в любовта й към него нямаше самозаблуда; сега вече бе сигурна, че Уолфгар наистина бе онзи мъж, за когото го смяташе и в когото се бе влюбила.

И ето че едва сега, за първи път, откакто младежът бе загинал, споменът за него не я изпълваше с чувство на вина; вече не й се налагаше да живее със смазващата мисъл, че ако бе оцелял, тя нямаше да може да се омъжи за него. Защото Дризт бе напълно прав — въпреки гордостта си, Уолфгар щеше да признае, че е сбъркал и щеше да се поправи, да порасне, така, както правеше винаги. Това бе и най-хубавото у него, този по детски чист мироглед, който го караше непрекъснато да се развива. Уолфгар искрено вярваше, че и той, и целият свят вървят напред, към едно по-добро и по-хубаво бъдеще.

Кати-Бри се усмихна и това бе най-искрената и щастлива усмивка, огрявала лицето й от много месеци насам. Най-сетне се почувства в мир със себе си и с миналото си, свободна да продължи напред без угризения и горчивина.

Тъмносините й очи се спряха върху Дризт и любопитството, което грееше в тях, го изненада. Можеше да продължи напред, ала какво точно означаваше това?

Бавно, много бавно, тя поклати глава и скиталецът започна да се досеща, че тя иска да му каже нещо. Той вдигна ръка, за да отметне една къдрица от бузата й и изящните му черни пръсти изпъкнаха върху белотата на нежната й кожа.

— Обичам те — призна той и този път думите му не я учудиха. — Така, както и ти ме обичаш. Ала аз също трябва да погледна напред и да открия своето място сред вас, сега, когато Уолфгар го няма.

— Може би някой ден… — прошепна Кати-Бри.

— Може би — съгласи се Дризт. — Ала засега…

— Оставаме просто приятели — довърши тя вместо него.

Скиталецът свали ръката, която едва преди миг бе помилвала лицето й, и я протегна към нея. Младата жена я улови и здраво я стисна.

Приятели.

Двамата постояха така за миг, безмълвни и загледани един в друг, и навярно още дълго щяха да се взират в очите си, щастливи, че са заедно и всичко между тях отново е както преди, ако от пътеката зад тях не се бе разнесъл някакъв шум, последван от гласове, които им бяха добре познати.

— И защо глупавият елф не поиска да го свърши вътре? — фучеше Бруенор.

— Звездите повече подхождат на Гуенивар от каменния таван на Митрил Хол — задъхано обясни Риджис, мъчейки се да не изостава от приятеля си.

Двамата най-безцеремонно минаха през гъсталака, който се изпречи на пътя им, после, къде с препъване, къде хлъзгайки се по гладката скала, се появиха пред Дризт и Кати-Бри.

— Глупав елф? — въпросително повтори младата жена.

— Х-м-м — изсумтя Бруенор. — Не съм казвал, че…

— Всъщност, каза… — започна полуръстът, ала разумно предпочете да замълчи, когато джуджето яростно го изгледа с единственото си здраво око и изръмжа в лицето му.

— Добре де, признавам, тъй рекох! — съгласи се той, обръщайки се предимно към Дризт и това бе най-близкото подобие на извинение, излизало някога от устата му. — Ама се тревожа, че работа ме чака.

И като хвърли поглед към пътеката, по която бе дошъл, там, където се намираха източните двери на Митрил Хол, добави:

— Вътре!

Вместо отговор, Дризт извади ониксовата статуетка и нарочно я постави съвсем близо до краката му.

— Когато Гуенивар дойде, ще й обясня какви неудобства ти е причинило усилието да се изкачиш чак дотук, за да видиш завръщането й — подхвърли той лукаво.

— Глупав елф! — промърмори Бруенор тихичко.

Изобщо нямаше да се учуди, ако Дризт отново накараше пантерата да си подремне върху него, или дори нещо още по-лошо.

Кати-Бри и Риджис избухнаха в смях, ала веселието им трая само миг, преди да отстъпи място на тревожно очакване, докато скиталецът тихичко викаше Гуенивар. Болката, която щяха да изпитат, ако се окажеше, че магията не действа и че пантерата никога вече няма да се завърне при тях, щеше да бъде не по-малко жестока от онази, която им бе причинила загубата на Уолфгар.

Те и четиримата го знаеха, дори свадливото джудже, което навярно до последен дъх щеше да отрича колко привързан е всъщност към нея.

Учудването на Гуенивар граничеше почти с недоумение, когато се появи в Материалната равнина, заобиколена от приятелите си, които я гледаха безмълвно, без да смеят да си поемат дъх.

Първи реагира Дризт и по лицето му се разля широка усмивка при вида на вярната му спътница, излекувана и с възстановени сили. Гъстата й черна козина отново блестеше, окъпана от ярката звездна светлина, мускулите й, които едва допреди няколко дни бяха отпуснати и безсилни, сега бяха стегнати както винаги.

Беше накарал Бруенор и Риджис да дойдат, защото смяташе, че четиримата трябва да са заедно в този толкова важен момент.

Още по-хубаво би било, ако и Уолфгар беше тук, смълчан, заедно с тях върху тази скала, под звездите и луната, в последните часове на мира в Митрил Хол.