Очите на истината

2

Виновни бяха телефоните. Това бе шестия опит. Мислеше, ако няма късмет, да опита още веднъж и да се откаже. Спеше му се лудо.

Ало! — беше тя.

Ало, здрасти… Аз…, аз съм…

Търсиш Дейн. Тук няма Дейн.

Не, не, търся теб. Но как позна, че съм аз?!

Познах гласа ти…Защо ме търсиш? И как въобще ме откри?

Ами, събудих 4–5 души в — погледна часовника — в 10:49 и така…

Аха-а-а,… Толкова работа — тя издиша отегчено — Дали си струва?

Ти кажи — отвърна той. Чудеше се какво ще каже, защо въобще го е направил. После, преди да се усети, каза: — Ти имаш ли име?

Имам три! — той се засмя. Хареса остротата на езика й и начина, по който я скриваше зад шегите си.

Добре, дай поне едно — този път тя се засмя.

Ваня.

А, добре, добре, че е първото… Аз съм Петър… Имаш ли време да си говориш c мен, Ваня?

Е, имам, но само ако ми е интересно. За какво ще си говорим?

Слушаш ли музика? — въпросът му изникна отнякъде, сякаш се бе чудил дълго как точно да го зададе. Не знаеше как му е хрумнал, но споменът за старите времена го накара да се почувства по-добре.

Не-е –отвърна тя с привидно разочарован тон, но той усети ентусиазма в гласа й — за това мога да говоря дъ-ъ-ълго…