Очите на истината

5

След седмата безсънна нощ Петър реши да се срещне с нея… Ваня бе приятеля, когото никога не бе имал… или когото бе изгубил отдавна. Тя бе острова, на който Дейн не можеше да го достигне, тя бе бомбата, срутваща стената между него и миналото,… добрите стари времена на … Когато Дейн не бе обсебила живота му, превръщайки го в част от своя… Говорейки с Ваня, той се потапяше в свят, отдавна изгубен за него — сън от музика, цветен и пълен със звуци, където нямаше значение кой си, от къде си, как си облечен, какво мислиш — всичко бе засенчено и някак облагородено от боговете на музиката. Чувстваше се малък, незначителен, изостанал… Та тя отговаряше на всичките му въпроси с цитат на някой бог или с част от текст на песен. Тя беше невероятна! — едно от малкото момичета, което го караше да си представя не как докосва най-интимните й места, а как танцува с нея под звуците на любимата им музика. Не го интересуваше как изглежда или се облича Ваня. Той й се възхищаваше… И въпреки това чувстваше, че е влюбен в нея, макар и сам да не можеше да си обясни (поради липса на опит, може би) как може да се чувства така без да я е виждал…

Но тя не пожела да му даде адреса си. Не — каза тя — Ще развалиш всичко! Не искам да идваш, нито да ме виждаш! — и сигурно се страхуваше, че той се интересува от нея, защото е момиче, защото (може би) е красива и той говори с нея, опитвайки да се добере до красотата й… И, ако го беше попитала първия път, когато разговаряха, сигурно би познала. Но когато спомена думата музика със своя мелодичен глас — думата, отключваща в него всичко, скрито от Дейн, всичко, което го вълнуваше, но не биваше да споделя (Рок?! Ти си луд! Че кой го слуша това — то е старомодно, бейби… и ти си старомоден. Слушай електронна музика — това е мания! — а на него му се драйфаше от целия шум в дискотеката. Чудеше се защо загрозяват с подобен влудяващ шум такава добра ритъм-секция) — Петър моментално забрави, че тя е момиче, че може би е красива. Господи, тя бе фен! Този вид е в Червената книга — помисли той — тя сигурно е последната!…

В пощата се позаинатиха, наложи му се да се усмихне по „стария“ начин, отпреди да се запознае с Дейн (Какво се зъбиш! Мислиш, че се усмихваш! Не, това е селско. Имам чувството, че Обичаш Целия Свят. А ти обичаш само мен! Нали?!), служителката му се усмихна в отговор : Е не може да ти се откаже, и написа на листче адреса. Но тогава го връхлетя страха. Страхът, насаждан му повече от година. Залегнал дълбоко в него; толкова дълбоко, че заглушаваше инстинкта му за общуване, и не само него, а и вътрешния му глас. Страхът, че всички са като нея. И като него. Страх, че тя ще извърне очи и ще каже: Може да слушаш рок, да харесваш всичко, което и аз обожавам, но я виж колко безвкусно си облечен…, даже прическата ти е гадна…

Ваня бе всичко, което му липсваше у Дейн. Когато говореше с нея, чувстваше странна топлина — свръхсетивно усещане, съсредоточено някъде вътре в него, топлещо като раждащо се слънце. Съвсем различно от усещането с Дейн… дори след втория път. Чудеше се как ще се почувства щом я види. И отново усещаше топлина… и страх…