Очите на истината

6

Оправи косата си и позвъни. Някой го погледна през шпионката и след малко жена на средна възраст отвори вратата. На закръгленото й лице разцъфна усмивка.

Ти си Петър. Нали? — това звучеше повече като констатация, отколкото като въпрос. Той отстъпи крачка назад. Какво става. Явно Ваня бе предвидила този му ход. Отново се възхити от острия й ум.

Влез, влез, заповядай! — бе дошъл до тук и не можеше да се откаже. А и щеше да е гадно — по реакцията на майката (?) личеше, че гостите тук са рядкост… или може би той бе по-специален? А-ами!…

Петър влезе и жената затвори вратата след него.

В дъното на коридора… Нещо за пиене? — той кимна отрицателно и се приближи. Иззад вратата се носеше тиха музика. Позна я. „Канон“ на Пахелбел.

Оправи косата си, разтри очи. Кръвта му бушуваше. Сигурно ушите и бузите му бяха с цвят на тъмно вино. Стомахът му бе свит, усещаше коленете си да треперят, както когато стоеше на 10-метровата кула и се готвеше да скочи без да погледне надолу. Стисна очи и зъби, пое въздух и вдигна ръка. Запита се дали ще може да го понесе. Ти си мухльо! — бе гласът на майка му. Не ти стиска, бейби — беше Дейн. Хвана дръжката и я натисна.