Очите на професор Самберг

Дванадесета главаЗадължението да се мисли

С бързи крачки Ивац се отправи към сградата, където живееше. Той хвърли няколко внимателни погледа към извора, когато минаваше край него, и доволно се усмихна.

Взе асансьора и просто връхлетя в стаята си.

Грабна раницата, отвори я и извади стъклените шишенца, които беше приготвил, за да събира в тях евентуалните обитатели на пропастта Дяволското копито. Откъсна бели листа от един бележник и ги разкъса на парчета. После извади химикалка и започна да пише на всички листчета един и същ текст:

Българинът написа този текст върху десетина листчета, сгъна ги и започна да ги поставя в шишенцата. Грижливо ги затваряше, така че в тях да не може да влезе вода.

После сложи шишенцата в джобовете си и излезе. Прекоси площада пред сградата, като се оглеждаше не го ли следи някой… Но наоколо беше пусто.

Вървейки по вече познатия път, Ивац достигна до езерото, образувано от минералния извор.

Заобикаляйки го, достигна мястото, където според доктор Янсен изтичаха водите му. Извади лист хартия, накъса го и започна да хвърля парченцата в езерото. Отначало те стояха неподвижни, после се увличаха и изчезваха в малък водовъртеж.

Ивац седна на брега и си даде вид, че си почива. Но през това време внимателно опипваше с очи извора и се ослушваше. Когато се убеди, че е сам, извади едно от шишенцата и го хвърли във водата. То се залюля на повърхността като малко неуправляемо корабче, след това незабележимото течение го подхвана и той видя как се скри там, където изчезваха и късчетата хартия.

Хвърли второто. Третото… и така нататък.

„Доктор Янсен ми каза, че водите на извора се появяват в подножието на планината — мислеше той. — Утре тези съобщения ще стигнат при хората. Ако, разбира се, шишенцата не се счупят. Подземният път на водата е труден и сложен, но е достатъчно едно да оцелее…“

Когато и последното съобщение изчезна в езерото, Ивац стана и бавно тръгна из галериите на института.

Той беше започнал борбата. И това го успокояваше. Всеки ден ще изпраща такива сигнали, докато дойде помощ…

Погледна часовника си. Трябваше да побърза. След десет минути слънцето щеше да угасне.

На следващия ден, определен за мислене, българинът реши да проучи накъде водят коридорите, които излизаха от площада пред жилището му.

Прибра се и легна веднага. Искаше сутринта да бъде бодър.

… Събуди го телефонен звън.

— Добро утро! — чу в слушалката познатия глас на доктор Янсен. — Готов ли сте?

— За къде? — изненадано запита българинът. — Нали вие сам ми казахте, че всеки втори ден е определен за мислене.

— Точно така! — съгласи се докторът. — Но мисленето не става в къщи. Има определено място за това.

— Ха!… — Не можа да скрие учудването си Ивац. — За пръв път чувам такова нещо.

— Вярвам ви! — каза Янсен. — Затова ви се обадих. Пригответе се, ще ви чакам пред сградата.

— Тия хора са абсолютно луди! — сподели българинът с празната стая. — Специално място за мислене!…

След десет минути слезе. Доктор Янсен го чакаше.

— Здравейте! — поздрави той. — Но защо сте тръгнали без бележник? Когато човек мисли, трябва да си записва това, което му хрумне…

— Не всички мисли заслужават да бъдат записани пошегува се Ивац. — Пък и вие не ме предупредихте. Сега ще се кача да си взема листове.

— Днес може и така! — спря го Янсен. — Но за в бъдеще вече знаете. Да тръгваме!

— За първи път чувам, че може да има специално място за мислене — насмешливо подхвърли българинът. — Слушайте, докторе, а може би вие имате съответни места за хубави и за лоши мисли…

— Не! — съвсем сериозно обясни Янсен. — Местата за мислене са едни и същи. Впрочем вие сам скоро ще ги видите.

Пак минаха покрай минералния извор. После тръгнаха по галерия, която Ивац не беше забелязал преди. Тя беше скрита зад огромен издаден камък и ако човек не се приближеше до него, нямаше да я види. Пък и беше по-слабо осветена от другите. Когато изминаха десетина крачки от входа, доктор Янсен докосна някакъв ключ и стана по-светло.

„Нарочно крият тази галерия! — помисли си българинът. — Значи се заблуждавам като мисля, че не се страхуват от нищо.“

Стигнаха до две врати, издълбани направо в скалата.

— Това е моята стая за мислене! — каза доктор Янсен, посочвайки първата. — А тази, другата, ще бъде ваша. Ето ви ключа. Пазете го, защото загубите ли го, ще трябва да давате обяснения пред доктор Харм. А това никак не е приятно.

Ивац взе ключа и застана пред вратата, която му посочи Янсен.

— Мисленето свършва, когато часовникът, поставен вътре, започне да звъни! — обясни внимателно докторът. — Петнадесет минути след това захранването се изключва и ако през това време не излезете, ще останете затворен чак до следващия ден за мислене. Запомнихте ли?

— Да! — отговори нетърпеливо българинът и завъртя ключа.

Вратата се отвори леко и безшумно. Озова се в квадратна стая в средата на която имаше меко кресло и малка тясна масичка от бял мрамор. На сводестия таван висеше квадратен часовник с бял циферблат и латински цифри. Точно в средата.

От пукнатини в четирите ъгъла на стаята струеше светлина. Седна в креслото.

„По-голяма глупост от тази стая не може да съществува! — си помисли разочаровано той. — Пет часа да висиш тук и да се мъчиш да мислиш. Това е истинско мъчение…“

Но в този момент светлината изведнъж намаля и започна да променя цветовете си. Тя ставаше ту червена, ту зелена, ту жълта, ту оранжева. Едновременно с това тихо засвири невидим оркестър. Най-напред зазвуча „Малка нощна музика“ от Моцарт, а след това — „Годишните времена“ на Вивалди.

„Пускат записи“! — реши Ивац, но усети, че се ободрява.

Музиката бавно затихна и цялата стена срещу креслото засвети като екран. На нея се появиха кадри на огромни заводски комини, които бълваха черни облаци дим. След това израсна отровната гъба на атомен взрив. После зашумяха сини океански вълни, върху които се люлееха милиони изтровени риби. Ивац гледаше обикновените кинокадри и усещаше, че с него става нещо странно. Отначало долови натрапчив мирис на дим, после инстинктивно закри очите си при „атомния взрив“ и накрая едва не го задави тежкият дъх на развалена риба, сол и гниещи водорасли. Дори му се стори, че в лицето му духа свиреп морски вятър, наситен с горчив воден прах от прибой, като че ли се намираше на някакъв бряг. Какво беше станало с него?! Това, което показваха на стената, той възприемаше освен с очите и с всички останали сетива… Накрая екранът изгасна и светлината отново етана нормална.

Половин час нищо не се случи.

И пак се повтори играта със светлините и оркестъра. На екрана заблестяха американските прерии с неизброими стада от бизони. Край буйни огньове индианско племе играеше ритуални танци… След това бели ловци с пушки безжалостно избиваха хиляди бизони. И отново се появиха прериите, но безлюдни. Камерата показа бизон в клетка и в едър план изплува надпис: „Зоологическа градина“.

И българинът пак усети, че потъва в миризмите на непознати прерийни треви, цветя и ветрове; почувствува по лицето си топлината на червените пламъци на индианските огньове; удари го киселият стипчив мирис на задъхани, изморени до смърт бизони, примесен с горчивия вкус на изгорял барут.

Екранът угасна и настъпи половинчасовата тишина.

Ивац осъзна, че без да иска, започва да мисли върху прожектираното. Като факти и унищожаването на американските бизони, и гибелните последици от атомния взрив бяха известни. Но в тази стая те просто се набиваха в ума и го караха да мисли… да мисли… Дали това ставаше под влияние на музиката, на светлината или на стената екран, не можеше да разбере. После тези странни усещания за миризми, температури и ветрове…

На всеки половин час всичко се повтаряше.

Преобладаваха главно кадри на замърсяване на околната среда и на безжалостно унищожаване на природата.

Той не усети как дойде мигът, в който часовникът зазвъня.

Ивац стана от креслото и раздвижи краката си, схванати от продължителното седене.

Излезе от стаята и вратата сама се затвори след него. Извади ключа да заключи.

— Няма нужда! — спря го гласът на доктор Янсен. — Тя е автоматична. Ключът е нужен само при влизане.

Ивац се обърна и го видя да стои в полутъмната галерия.

— Е, какво, харесахте ли стаята?

— Интересно замислена! — промълви уморено Ивац. — Само тези миризми…

— О-о-о! — възкликна докторът. — Забравих да ви предупредя. Това, което ви се е сторило непонятно, всъщност е много просто. Преди няколко години доктор Харм изобрети сетивно, осезаемо кино. Освен звук и картина върху кинолентата се записват и миризми, температури и разни други усещания. Осезаемото кино дава възможност човек по-пълно да изживее това, което му се показва на екрана. Да го почувствува с всичките си сетива. Разбирате ли?

— Да! — отговори Ивац, доста озадачен от току-що чутото. Впрочем той беше чел за съществуването на подобен вид кино, но досега не беше се сблъсквал с него. — Всичко ми е ясно, само не разбирам защо през целия ден ми прожектирахте неща, които и едно дете знае?!

— Просто за да разберете как се работи тук. С по-сложни въпроси не бива още от началото. Да вървим!

Тръгнаха мълчаливо по обратния път.

— Починете си добре! — посъветва го доктор Янсен, когато стигнаха до сградата, в която живееха. — Утре ви очакват много интересни неща. Най-интересните, които сте виждали през живота си. Лека нощ.

— Лека нощ! — повтори учтиво българинът и отвори вратата на асансьора.

— Почакайте! — спря го докторът. — Ако искате топла вечеря, включете телевизора в хола и кажете на човека, който се появи на екрана какво искате.

— Благодаря! — кимна Ивац и натисна копчето за петия етаж.